Село във въздуха

IV. Решението е взето

Една минута по късно, цялото грамадно стадо достигна до края на гората. Но дърветата растяха толкова нагъсто и дънерите им бяха толкова дебели, че представляваха от себе си непреодолима преграда, дори и за тази всеразрушаваща сила. Слоновете нямаха възможност да си пробият път: напразно блъскаха с хоботите си, напразно атакуваха с цялата тежест на своята маса. Грамадните дънери на вековната гора не се огънаха от техния натиск, великата гора на Убанги стана недостъпна за тях.

Джон Корт запали клечка кибрит и погледна часовника си: беше полунощ. Значи, до разсъмване оставаха още шест часа. Тук всред гъсталака тъмнината беше още по-дълбока. Наистина бегълците бяха се спасили от свирепите слонове, но сега над главите им може би висеше друга опасност — нападение от туземците, срещу които тримата мъже и детето бяха също така безсилни, както преди малко.

— Няма да спим! — каза форлоперът, като си отдъхваше след бързото тичане.

— Да, няма да спим, — съгласи се Джон Корт, и добави: — Да бъдем готови, за да посрещнем евентуалната опасност. Туземците не са далече! Ето и следи от техния огън, в който още тлеят искри.

Действително, на пет-шест крачки от бегълците блещукаше полузагаснал огън. Макс Юбер се приближи, за да го разгледа, после се върна при другарите си и заяви:

— Не видях нищо подозрително. Несъмнено тази част на гората е съвсем напусната от туземците!

— Навярно са избягали, щом са забелязали приближаването на слоновете, — обади се Джон Корт.

— Не е чудно — потвърди Камис, — понеже огньовете моментално изгаснаха в същия миг, когато дочухме сумтенето на слоновете. Впрочем, туземците би трябвало да знаят, че са в абсолютна безопасност зад тези дебели дървета… Признавам, нищичко не разбирам от всичко това…

— Всъщност трудно е да разберем нещо по това време. Утрото е по-мъдро от вечерта! Нека да дочакаме разсъмването; тогава, сигурно ще узнаем много неща, а сега — очите ми сами се затварят, и просто нямам сили да се боря със съня! — заяви Юбер.

След минута, той спеше, като убит, обтегнал се върху тревата под високото дърво.

— Легни до него, Лланга, а ние с Камис ще пазим — каза Джон Корт.

— О, г-н Джон, легнете и вие, а само аз ще пазя. Свикнал съм да върша това! — усмихна се Камис.

Наистина, на форлопера можеха напълно да разчитат: беше неуморим и добросъвестно изпълняваше всичко, което му се възлагаше. Джон Корт остана още половин час с него, после последва съвета му и се обтегна до заспалия си приятел.

Като внимателно се прислушваше и към най-малкия шум, Камис нито за миг не затвори очи.

Навярно нашите читатели още от първите ни думи са разбрали, че Джон Корт и Макс Юбер имаха съвсем различни характери. Първият от тях, американец, беше твърде сериозен човек, с практичен ум, истински представител на Нова Британия, типичен янки, но в добрия смисъл на тази дума. Силно увлечен от географски и антропологични въпроси, той им посвещаваше по-голямата част от времето си. Смел, издръжлив, самоотвержен, готов при нужда да пожертвува и живота си за своите приятели.

Макс Юбер, истински парижанин, дори и тук, в дебрите на Африка, си остана такъв. Не отстъпваше нито по сърце, нито по душа на своя приятел, но не притежаваше неговия практичен ум; освен това, отличаваше се с буен темперамент и с екзалтирана решителност да дири по-новото, по-необикновеното в живота. Не веднъж неговият хладнокръвен и разсъдлив приятел го сдържаше и предпазваше при някои необмислени пориви, след като бяха напуснали Либревил.

Град Либревил е столица на французко Конго и на Хабона. Основан през 1849 год., неговите жители сега бяха достигнали числото 1600. Тук беше постоянната резиденция на губернатора на френската колония, и освен неговия дворец, в града няма други правителствени сгради. Болницата, мисията, складовете за въглища и другите магазини, съставляват останалата част на града.

На три километра от Либревил е разположено малкото селище Глаас, където процъфтяват английската, немската и американската фактории. Точно тук се срещнаха Джон Корт и Макс Юбер, преди шест години. Семействата им бяха заинтересовани в американската фактория в Глаас, и тук двамата младежи заемаха твърде високи длъжности. Работите на факторията вървяха отлично: търгува ха със слонова кост, с палмово вино, с лековити орехи „хуру“ и с ароматните плодове „кола“, чиято слава се носи не само из американските, но и по европейските пазари.

Преди три месеца Джон Корт и Мак Юбер решиха да проучат местностите, разположени на изток от французко Конго и Камерун. Твърде опитни и смели ловци, те без колебание се присъединиха към експедицията на португалския търговец Урдакс, когото познаваха от по-рано, като напълно честен човек. Урдакс не приличаше на другите ловци на слонове, за които, Стенли казва, че всеки сантиметър от тяхната слонова кост е обагрен с човешка кръв.

Роден в Лоанго, португалецът Урдакс минаваше за твърде опитен търговец. Току-що беше решил да замине с кервана си зад Бахр-ел-Абиад, до границата на Бахирми и Дарфур, където се срещат много слонове. Форлоперът Камис също се ползуваше със славата на отличен водач и безстрашен човек.

Експедицията беше пътувала при най-добри условия, както споменахме по-горе, когато изведнъж я сполетя страшното нещастие при връщането й, и от многобройния керван бяха останали само тримата мъже и момчето, изпаднали в безизходно положение на 1500 или 1600 километра от Либревил.

„Великият лес“, както го нарече Урдакс, напълно заслужаваше своето прозвище. По цялото изследвано пространство на земното кълбо има само четири грамадни площи, покрити с девствени гори. Първата, с размери: 2750 километра дължина и 1600 километра ширина, се простира в северна Америка, от залива Худзън до полуострова Лабрадор, като обхваща областите Квебек и Онтарио, към север от реката Свети Лаврентий. Втората девствена гора обхваща долината на р. Амазонка, към северозападната част на Бразилия, и има размери 3300 километра дължина и 2000 километра ширина. Третият „велик лес“, изпълнен с гигантски борове и ели, чиято височина достига 45–50 метра, обхваща грамадна част от южен Сибир, като започва от басейна на Об, простира се към запад и достига до долините на Индихирка, Енисей и Лена; неговите размери са 4800 км. дължина и 2700 км. ширина. Най-после, четвъртият „велик лес“ се простира от долината на Конго до горните течения на Нил и Замбези. Неговата площ още не е измерена, но навярно е много по-голяма от площите на всяка от трите гореспоменати гори. Тази още неизследвана част на африканския материк, която върви паралелно с екватора, към север от Охово и Конго, обхваща приблизително 200000 квадратни километри, сиреч два пъти повече от цяла Франция.

Както си спомнят нашите читатели, Урдакс имаше намерение да заобиколи гората откъм западната страна, без да рискува да навлезе в този гигантски лабиринт от дървета, макар че с такава заобиколка би удължил пътя си с повече от две седмици.

Сега нашите злощастни пътешественици не разполагаха нито с фургон, нито с волове, нито с храна. Какво трябваше да сторят? През гората, пътят им се скъсяваше чувствително, а освен това, по-малко рискуваха да се срещнат с чергарски туземни племена.

Щом се пробудиха, Джон Корт и Макс Юбер веднага пристъпиха към разрешаване на този въпрос. Досега всичко беше спокойно, никакви туземци не се виждаха никъде. — Обаче сигурно са оставили следи от своето присъствие! — каза Джон Корт.

— Сигурно! — потвърди Камис. — Хайде, да отидем да проверим!

Тримата мъже и малкият Лланга навлязоха в гората. След като изминаха около тридесет крачки, забелязаха по мъха следи от многобройни крака, смачкана трева, изпотрошени храсти и наполовина обгорели насмолени факли, но никъде не зърнаха нито сянка от човешко същество.

— Избягали са! — промълви Макс Юбер.

— Или, само са се оттеглили, — поправи го Камис. — Според мен, засега не ни заплашва никаква опасност.

Обаче, ако туземците бяха си отишли, слоновете изобщо не мислеха да последват техния пример, а продължаваха да стоят на стража пред гората; някои дори напразно се опитваха да си пробият път през тази непреодолима преграда.

По съвета на Камис, пътешествениците се стараеха да не се мяркат пред очите на слоновете, за да не възбудят отново тяхната ярост.

— Ако не ни видят, може би ще се махнат и тогава ще се върнем при лагера, за да приберем онова, което е оцеляло от вещите ни, — каза Джон Корт.

— И да погребем с почит останките на нещастния Урдакс! — добави Макс Юбер.

— За последното не трябва и да мислим — заяви форлоперът, — там, където стъпят слонове, нищо не може да оцелее!

Но понеже слоновете не мислеха да си отиват, пътешествениците решиха да се върнат при огъня, да обсъдят своето положение и да вземат решение за онова, което им предстои да сторят.

Когато се връщаха, Макс Юбер с щастлив изстрел можа да повали едно едро животно, подобно на елен, но от рода на антилопите, с тъмно сив цвят, а рогата му бяха дълги и спирално извити. Убитото животно осигуряваше прехраната им за няколко дена, понеже тежината му не беше по-малка от стотина килограма.

Ловкият Камис за миг одра антилопата, отряза най-хубавите парчета и ги отнесе при огъня. През това време Джон Корт, Макс Юбер и Лланга, събраха сухи съчки, и след миг избухна весел пламък. Четвърт час по-късно, месото се печеше върху жарта, а нашите пътешественици с нетърпение очакваха вкусния обед.

Из тези, пълни с всякакъв дивеч местности, ловкият ловец никога не би рискувал да умре от глад, ако разполага с добра пушка и с достатъчно патрони. Разбира се, последното условие е най-важно. А нашите приятели, макар че преди нападението на слоновете бяха наблъскали джобовете си с патрони, сега, след като ги преброиха, видяха, че разполагат само с 50 куршуми. Ако се вземат под внимание случайните срещи с враждебни туземци, или необходимостта да се бранят от нападенията на диви зверове, това беше твърде скромен запас, още повече, че до левия бряг на Убанги им предстояха около 600 километри.

След като обсъдиха тези въпроси, пътешествениците трябваше да вземат окончателно решение.

— Камис — обърна се Джон Корт към форлопера, — до днес вие бяхте наш водач. Покойният Урдакс ви се доверяваше напълно, също и ние ви се доверяваме, особено пък, като си спомним за начина, по който доказахте своята самоотвержена преданост през изтеклата страшна нощ. Решете вие, а ние предварително даваме съгласието си!

— Да, — повтори Макс Юбер, — вие дълги години сте водили през тук кервани и познавате тази страна. Кажете мнението си: кой път трябва да изберем?

— Трябва да тръгнем през гората, — отговори форлоперът, без да се замисли. — Нито пагуини, нито денки, нито фунди, нито бухоси, нито пък други някакви племена на Убанги, никога не са навлизали в тази гора. Следователно, едва ли ще бъдем изложени на неприятни срещи. Този път е по-къс, пък и по-лесно ще намираме храна из гората!

Всички възприеха мнението на Камис. Разбира се, не можеха да разчитат на утъпкани пътеки из гората; най-много, биха могли да попаднат на някои следи от биволи или носорози. Изобщо, щяха да си пробиват път с брадви и ножове, но — какво да се прави?!

Относително посоката на пътя, можеха да бъдат напълно спокойни, макар че в горския гъсталак не проникваше нито най-слаб слънчев лъч. Някои раси, например китайците, и известни диви племена от Далечния Запад на Америка, като се ръководят от слуха и от обонянието си, по някакви неуловими белези прекрасно откриват правилната посока. Тази дарба до най-висока степен притежаваше и форлоперът, и не веднъж беше доказал това.

— Но дали ще можем да се промъкнем през тази девствена гора? — замислено попита Джон Корт.

— Разбира се, г. Джон! Нима допускате, че гората не е пресечена от няколко реки или потоци, които се вливат в Убанги или в някой от неговите главни притоци?

— Съгласен съм с вас, Камис! — обади се Макс Юбер. — Например, този малък поток също минава през гората. Възможно е дори, че по-нататък се превръща в дълбока река, и тогава какво би ни попречило да продължим пътя си върху сал?

— О, мили Макс, не бързайте да пътувате със сал: забравяте ли, че повечето от африканските реки не са плавателни?

— Ах, Джон, вие навсякъде предвиждате затруднения!

— По-добре е да ги предвиждаме, вместо по-късно да се сблъскаме с тях!

Наистина, Джон Корт беше прав. Африканските реки не приличат на азиатските, на американските или на европейските. Тук има само четири големи водни артерии — Нил, Замбези, Конго и Нигер, в които се вливат многобройни притоци. Ето защо, тукашните водни съобщения са твърде незадоволителни. Както казахме, африканските реки не могат да се сравнят с Мисисипи, Свети Лаврентий, Волга, Иравади, Брамапутра, Ганг и Инд, понеже изобщо са по-плитководни. Макар че по дължина не отстъпват на гореизброените големи реки, някои от африканските реки са достъпни само за средноголеми кораби, обаче, не по цялото протежение, а само близо до устията си. Освен това, по теченията им се срещат много прагове, водопади, водовъртежи и подводни камъни, и всичко това ги прави съвсем неудобни за плуване.

— Имате право, — съгласи се форлоперът със забележката на американеца, — повечето от тези реки не са плавателни. Но все пак бихме могли да плуваме, докогато срещнем някоя пречка, а след това ще продължим пеша, нали?

— Разбира се! И така, напред! — възкликна Макс Юбер, който беше твърде доволен от това пътуване през непроходимата и неизследвана от никого гора: тук се надяваше, че ще намери, най-после, онова необикновено и ново, което напразно очакваше и диреше през трите месеци скитане по горното течение на Убанги.