Селяци

Глава 6

Маря се чувстваше нещастна и казваше, че много й се иска да умре, на Фьокла пък, напротив, целият този живот й допадаше: и сиромашията, и нечистотията, и непрестанната караница. Ядеше каквото даваха, не пробираше, спеше, където и както завърнеше; изливаше помията пред самата врата: лисне я от прага, пък и преджапа с боси крака през локвата. И още от първия ден намрази и Олга, и Николай тъкмо за това, че не им се харесваше тоя живот.

— Ще видя аз какво ще ядете тука, дворяни московски! — злорадстваше тя. — Ще ви видя-а!

Една сутрин — беше вече в началото на септември — Фьокла дойде с две ведра вода, зачервена от студа, яка, красива; в туй време Маря и Олга седяха на масата и пиеха чай.

— Да ви е сладко! — рече Фьокла насмешливо. — Ама че чорбаджийки се извъдиха — прибави тя, оставяйки ведрата, — научили се всеки ден чай да пият. Внимавайте само да не ви излезе през носа тоя чай! — продължаваше тя, гледайки с омраза Олга. — Натрупала в Москва една тлъста мутра, дебелана такава!

Замахна с кобилицата и удари Олга по гърба, а двете снахи само плеснаха с ръце и изпъшкаха:

— Ох, майчице!

После Фьокла тръгна да пере на реката и по целия път ругаеше толкова високо, че се чуваше чак вкъщи.

Денят мина. Настъпи дългата есенна вечер. Вкъщи намотаваха коприна; мотаеха всички освен Фьокла: тя беше отишла отвъд реката. Коприната вземаха от близката фабрика, но изкарваха от нея малко — цялото семейство около двадесет копейки седмично.

— При господарите беше по-добре — казваше старецът, намотавайки коприната. — И работата, и яденето, и спането — всичко по реда си. На обед и чорбата ти чорба, и кашата ти каша, за вечеря пак и чорба, и каша. А краставици и зеле — колкото си искаш: яж, колкото ти душа сака. И редът беше по-голям. Всеки си знаеше мястото.

Светеше само едно газениче, което мъждееше и пушеше. Когато някой засланяше газеничето и голямата сянка падаше на прозореца, виждаше се ярката лунна светлина. Дядо Осип бавно разказваше как се живеело преди свободата, как по същите тези места, където сега е такава скука и такава сиромашия, ходели на лов с гончета, с хрътки и с птичари и по време на хайката раздавали на мужиците водка, как карали в Москва цели кервани с убити птици за младите господари, как лошите ги биели с пръчки или ги пращали в Тверското имение, а добрите ги награждавали. Бабата, и тя разказваше туй-онуй. Тя помнеше всичко, ама наистина всичко. Разказа за господарката си, добра и набожна жена, на която мъжът й бил гуляйджия и развратник и чиито дъщери се изпомъжили от лошо по-лошо: едната взела пияница, другата — някакъв еснаф, третата я отвлекли (бабата, която тогава била още момиче, лично помагала в отвличането) и всички те умрели от мъка скоро, както и майка им. И като си спомни всичко това, бабата дори се поразплака.

Неочаквано някой почука на вратата и всички се сепнаха.

— Чичо Осип, пусни ме да пренощувам!

Влезе мъничкото плешиво старче, готвачът на генерал Жуков, същият, на когото му беше изгоряла шапката. Приседна, послуша малко, пък и той взе да си спомня и да разказва разни минали истории. Свесил крака от печката, където седеше, Николай слушаше и разпитваше все за яденетата, дето ги готвели по господарските къщи. Разправяха за различни видове кюфтета, за разни супи и сосове и готвачът, който също така много добре си спомняше всичко, изреждаше такива яденета, каквито сега нямаше; имало например едно ядене, което се приготовлявало от говежди очи и се казвало „утринно пробуждане“.

— Ами кюфтета марешал правеха ли тогава? — попита Николай.

— Не.

Николай неодобрително поклати глава:

— Ех, и това ми било готвачи!

Насядали и налягали до печката, момиченцата гледаха надолу с ококорени очички; изглеждаха извънредно много — също като херувимчета в облаците; те въздишаха, тръпнеха, побледняваха ту от възторг, ту от страх, а бабата, която разказваше най-интересно от всички, слушаха със стаен дъх, без да смеят да шавнат.

Легнаха си да спят в мълчание; поразстроени от спомените, развълнувани, старите си мислеха колко хубава е младостта, от която, каквато и да е била тя, в спомените остава само живото, само радостта и човещината, и какъв страшен хлад вее от тая смърт, която не е далеч — по-добре човек да не мисли за нея! Газеничето угасна. И мракът, и двете ярко осветени от луната прозорчета, и тишината, и скърцането на люлката говореха, кой знае защо, само за едно — че животът си е отминал и каквото и да правиш, връщане няма… Задремеш, унесеш се и изведнъж някой те бута по рамото, някой ти диша на страната — в съня го няма, тялото ти е като изтръпнало и в главата ти прииждат все едни и същи мисли за смъртта; обърнеш се на другата страна — забравил си вече за смъртта, но в главата ти се въртят отдавнашните тягостни, дотегливи мисли за нуждата, за прехраната, за туй, че брашното е поскъпнало, а подир малко пак ти идва на ум, че животът си е отминал и връщане няма…

— О, Господи! — въздъхна готвачът.

Някой тихичко почука на прозореца. Сигурно се връщаше Фьокла. Олга стана и като се прозяваше и си шепнеше молитвата, отвори вратата, а после махна мандалото в пруста. Но не влезе никой, само отвън нахлу студ и изведнъж стана светло от луната. През отворената врата се виждаха и улицата, тиха, безлюдна, и луната, която плуваше по небето.

— Кой е? — повика Олга.

— Аз — чу се в отговор. — Аз съм.

Съвсем гола, прилепила се до стената, при вратата стоеше Фьокла. Тя трепереше от студ, зъбите й тракаха и на ярката лунна светлина изглеждаше много бледна, красива и особена. Веднага изпъкваха сенките по тялото й и в сиянието на луната по кожата й особено ярко се очертаваха младите й твърди гърди.

— Едни мръсници отвъд реката ме съблякоха, пуснаха ме така… — отрони тя. — Тъй се прибрах, без нищо… както ме е майка родила. Донеси да се облека.

— Ами че влез в къщи де! — тихо каза Олга, която също почна да трепери.

— Да не видят старите.

И наистина бабата вече се беше размърдала и започна да мърмори, а старият питаше: „Кой е там?“ Олга донесе една своя риза и фуста, облече Фьокла и тогава, като пазеха да не хлопат вратите, и двете влязоха вкъщи.

— Ти ли си, мръснице? — сърдито измърмори бабата, досетила се кой може да е. — У, да пукнеш дано, повлекано недна… Край няма твоята!

— Няма нищо, няма нищо — шепнеше Олга, загръщайки Фьокла. — Няма нищо, пиленцето ми.

Пак стана тихо. В къщата винаги се спеше лошо; всеки си имаше да го мъчи нещо натрапчиво, което му бъркаше съня: дядото — болките в гърба, бабата — грижите и ядовете, Маря — страхът, децата — сърбежът и гладът. И сега сънят им беше неспокоен: обръщаха се от една на друга страна, бълнуваха, ставаха да пият вода.

Изведнъж с висок груб глас зарида Фьокла, но още на минутата сподави риданието и само понякога изхлипваше, но все по-тихо и по-грубо, докато не замлъкна. От време на време от отвъд реката се чуваше биенето на часовник; но часовникът биеше някак особено: удари пет, после — три.

— О, Господи! — въздишаше готвачът.

През прозорците мъчно можеше да се разбере: това още луната ли е, дето свети, или вече се зазорява. Маря стана и излезе, чуваше се как дои на двора кравата и й подвиква: „Стой-ой!“ Излезе и бабата. В къщата беше още тъмно, но вече започнаха да се различават всички предмети.

Николай, който цялата нощ не можа да мигне, слезе от печката. Извади от зеленото сандъче фрака си, облече го, отиде до прозореца, поглади ръкавите, попохвана отзад полите — и се усмихна. После внимателно го съблече, прибра го в сандъка и пак си легна.

Върна се Маря и взе да пали печката. Тя, изглежда, още не се беше разсънила напълно и сега постепенно идваше на себе си. Вероятно беше сънувала нещо или й бяха дошли на ум вчерашните истории, защото се протегна сладко пред печката и каза:

— Не, свободата си е по-добро!