Сенки

ШЕСТА ЧАСТ
ПОРТИТЕ НА АДА

Понякога се случваше да простене. Това беше единственият признак, че е още жив.

Тя седя до него през цялата нощ. Може би трябваше да потърси помощ, ала от страх не смееше да помръдне от мястото си. На няколко пъти го повика по име. Или поне така си мислеше. В продължение на няколко ужасни секунди не можа да си спомни името му — нито пък своето — и това я изплаши още повече.

А после, много по-късно, той спря да издава всякакви звуци.

Тя чакаше. Просто чакаше. Мракът стана прозирен и сив, щом тази гангренясала луна се плъзна на запад, и нощта започна да избледнява. В ореола на тази странна светлина гората грееше в убито бяло. Тогава забеляза, че това не беше част от врата, заради изписаната с черна боя дъга и незавършения символ над нея с три заострени стрелки като залязващо слънце, полускрито зад далечен хоризонт. Това също си имаше име. Какво беше то обаче? Не можеше да си спомни. Но защо?

Тя чакаше — недоспала, със зачервени очи. Премръзнала. Накрая преви гръб и се обгърна с ръце, за да се стопли. Страхът оставяше солен метален вкус в устата ѝ. Освен това беше гладна. Стомахът ѝ кьркореше. Беше толкова гладна. От известно време нуждата в нея растеше. Но бе решила да не мисли за нея. Сега обаче, с настъпването на зората, не можеше повече да я пренебрегва.

Утрото щеше да настъпи скоро. А после и денят. Не можеше да остане тук.

Само че… ароматът му я спираше. „Той е — вдъхна миризмата му и устата ѝ се напълни със слюнка — храна.“ „Недей.“

„Искам.“

„Недей.“

„Престани.“

Тя запълзя бавно и предпазливо, на четири крака. Вятърът щипеше страните ѝ. Въздухът изведнъж се насити с миризмата на желязо и месо. Той лежеше полузаровен в снега и тя започна да разкопава бялата покривка с ръце. В ямата беше неочаквано топло, а миризмата му беше толкова плътна, че стомахът ѝ се сви.

„Стига. Това все още си ти. Недей.“

Лицето му беше извърнато, а шапката — нахлузена леко накриво като импровизиран саван. Това го правеше по-лесно. Точно до кръста му, където дървото го бе пронизало, тя различи тъмно петно с неправилна форма. После загреба с шепи аленочервената буца лед и засмука още топлата кръв.

„Недей.“

„Топло. Да.“

- Престани — изрече на глас и хвърли надалече окървавената буца лед. В гърлото и се надигна жлъчка, прилоша ѝ и тя повърна, но тъй като не бе яла от цели два дни, в стомаха ѝ не бе останало нищо.

От нея също не бе останало нищо.

- Н-не — каза тя. Едва-едва се изправи на крака и се олюля обратно, далече от кръвта и от изкушението, далече от плътта му, от този аромат, от миризмата му. — Не. Стига. Бягай. Той каза да бя…

Надолу по пътя за… за… накъде бяха тръгнали? Не помнеше. Но затова пък разпозна звуците.

Кучета. Като съдеше по звука, бяха повече от едно, и то големи. Долови също нотката на вълнение в лая им, появила се в мига, в който усетиха миризмата ѝ като хрътки, преследващи дивеч. Трябваше веднага да се махне оттук. Където имаше кучета, можеха да се появят и хора, а тя не биваше да рискува да я хванат, нито да я видят, зашото трябваше да…

Зад нея прозвуча ниско злобно ръмжене. От гърлото на Лена се изтръгна внезапен писък, фините косъмчета по врата и по ръцете ѝ настръхнаха от ужас и с усилие на волята тя се завъртя бавно и предпазливо. Плъзна поглед надясно.

Кучето не беше далече от нея. В паниката си не бе в състояние да прецени разстоянието — не че имаше някакво значение. С черната си муцуна и щръкнали уши животното приличаше на дребна немска овчарка, но иначе козината му беше червеникавокафява като на дореста кобила. Беше оголило белите си зъби и ръмжеше.

Гърлото ѝ се сви. Устата ѝ се разтвори и тя си помисли, че се опитва да каже нещо, ала успя да издаде само един приглушен стон. Сякаш някой бе обвил с ръце гръдния ѝ кош и стискаше с все сили. Тя отстъпи крачка назад и спря, тъй като дълбокото ръмжене на кучето се усили.

„Ще ме убие.“

- Мо-мо-моля те — успя да отрони тя и тогава ушите на кучето потрепнаха, а ръмженето стана един тон по- ниско. Стори ѝ се, че кучето изглежда объркано. — Моля те, п-просто ме остави д-да си о…

- Мииинааа. — Далечният глас беше млад. — Мииинааа, къде си, момиче?

В този миг Мииинааа, или Мина, или каквото и да беше името на кучето, трепна колебливо. Щом кучето хвърли поглед през рамо, тя отстъпи бързо крачка назад, а после и още една. Когато се обърна отново, животното се напрегна и за миг ѝ се стори, че в крайна сметка ще ѝ се нахвърли, ала тогава то се завъртя на задните си лапи и се втурна напред с лай, следвайки гласа на момичето.

,Да бягам. — Тя се завъртя на пети и се спусна към гората. Клоните на дърветата я шибаха през лицето, драскаха кожата ѝ, скубеха косите ѝ. — Бягай, бягай, той каза да бягам…“

Гората все още беше с цвета на олово, но сред дърветата снегът не бе така дълбок и в него се вървеше по-лесно. Долови мига, в който лаят на кучетата, останали зад гърба ѝ, се промени; отново чу онзи вик и разбра, че ще го намерят. Най-вероятно нямаше да я последват веднага. Така че засега беше в безопасност.

„Бягай. — А после: — Лена, аз съм Лена. А той е Крис и каза да бягам: Бягай, Лена, бягай.“

Усещаше студения въздух като натрошено стъкло в гърлото си, но въпреки това продължаваше да се лута слепешком из гората. Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави, но поне беше сама. Никой не можеше да я види.

„Аз съм страхливка. Ако имах поне капка кураж, щях да си тегля куршума или да му кажа истината и да го помоля да го направи той. Нямаше да има друг избор.“

Само че смъртта я плашеше точно колкото и мисълта да заспи. Защото не знаеше какво ще се събуди на нейно място.

„Това все още си ти. — Забеляза ярко петно, пролука сред дърветата, и усети как нещо я тегли натам като риба, хваната на въдица. Пое в тази посока. Но защо? Може би беше път. Това тя ли си го помисли? Разбира се, че беше тя. Кой друг, ако не тя, ще мисли със собствената ѝ глава? Тя ускори крачка. Ако това беше път, щеше да е в състояние да тича дори по-бързо от сега. — Това още си ти и можеш да спреш промяната.“

„Льжкиня. — Навлезе сред горичка жилави елши и остави клоните им да шибат лицето ѝ. — Не можеш, защото няма да го направиш. Страх те е да умреш, защото знаеш, че след това няма нищо — знаеш, че няма никакъв господ.“

Тя се устреми към пролуката, към тази жълтеникаво- бяла светлина, която идваше от слънцето, опитващо се да се издигне над хоризонта. Може би това щеше да я убие, както Във филмите или в книгите. Пуф! А после нищо друго освен пепел и една спаружена сянка — също като Хирошима и онзи безименен японец, нарисуван с черна боя на фона на развалините от бетон, сред един опустошен градски пейзаж от усукани железа, купчини камък и оголена стомана. Боже, как бе възможно да помни това, а да не може да се сети за собственото си име?

„Аз съм Лена, аз съм Лена и това не можеш да ми го отнемеш. — Тя се стрелна напред, пробивайки си път сред кьпинови храсти и драки. — Няма да ти го позволя, няма…“

И тогава се закова внезапно на място и ахна от изненада.

На седефената слаба светлина на настъпващия ден тя зърна ясно само четирима от тях, но усети присъствието на много повече отляво и отдясно. Те я наблюдаваха, докато първите отблясъци на бледото утро прорязваха тъмносивото небе, и всички изглеждаха като увенчани с искрящ ореол, като паднали черни ангели.

Дори момчето, увило зеления ѝ шал около врата си.

Сърцето ѝ блъскаше в гърдите и тя трепереше — както от страх, така и от дивото си препускане. И тогава изведнъж осъзна какво означаваше онази дъга и символът, начертан върху капана. Това беше Вратата на Дявола. Просто номер. Дъгата беше илюзия, а символът с разсечената надве звезда не бе разделен от рамката на вратата — умишлено бе нарисуван така, че да създаде впечатлението за нещо цяло, разрязано на две половини. Всъщност врата нямаше, но опиташе ли се да влезе, дяволът щеше да строши главата си.

Освен ако не беше умен и много, много търпелив и не откриеше друг начин.

- Не. Мо-моля ви — гласът ѝ замря в мига, в който Променените се раздвижиха; сенките им, падащи върху снега, се сгъстиха и взеха да протягат към нея черните си пръсти. — Все още съм аз, Лена. Аз н-не съм…

Кръгът около нея се затвори.

Бърборенето бе спряло. През повечето време Питър не бе в състояние да долови почти нищо през мъглата на собственото си изтощение и глад, но въпреки това научи достатъчно.

Рул. Фин и хората му се готвеха да нападнат Рул, ала той не бе в състояние да помогне нито на селото, нито на себе си.

Лежеше проснат в клетката си, близо до задната решетка. Дрехите му бяха изпокъсани — мръсни дрипи, завързани с парчета канап, за да не се разпаднат. Тялото му не беше в по-добро състояние: цялото покрито с кръпки от полузараснали рани, отворени язви, пресни следи от ухапване; купчина кости, облечени в дрипава кожа.

Ала той беше единственият оцелял. През последните няколко дни Фин изглеждаше изпълнен с разкаяние. Наоколо не се виждаха никакви Променени. Празни клетки, пропити с вонята на предишните си собственици — миризмата се бе вляла в желязото като кръв. И само времето щеше да я заличи.

Дейви също го нямаше, макар че Питър не беше го убил. Дейви бе придобил голяма бързина и увереност. Учеше се бързо. Накрая Фин го отведе… може би онзи ден. Или поне така му се струваше. За него дните не означаваха нищо. Единственото, което имаше значение, беше да спечели следваща схатка, за да получи своята половин чаша вода и парче хляб.

„Оставил е Дейви за накрая като черешката на сладолед.”

Дали беше в състояние да се бие? Той сви лявата си ръка, а с дланта на дясната притисна мястото, където момичето го бе ухапало, разкъсвайки плътта му чак до костта. Не помнеше много — Всичко бе станало толкоба бързо, — ала тя бе една от примитивните Променени, целите изтъкани от зъби, сбирепи очи и дива енергия. И беше много бърза с краката. Може би защото тъкмо се бе подкрепила. Малко бе останало да го изяде целия.

Но той също се учеше. Очите му се плъзнаха към тялото. Езерцето крьв, надигнало се от кратера, който бе прокопал със зъби на шията ѝ, беше замръзнало на камък. Цялото това време в компанията на Променените все пак се бе отплатило; взимайки пример от тях, той бе прегризал гърлото ѝ. И, божичко, кръвта действаше така омайващо. Тя беше течност. И влага.

„Жаден. Толкова съм жаден.“

Но следващия път, когато отвореха вратата на клетката му, вътре най-вероятно щеше да влезе Дейви. И това щеше да е за последно. О, със сигурност нямаше да се предаде без бой, но Дейви щеше да го убие, при това бавно, освен ако не извадеше късмет. Както изглежда, Дейви имаше слабост към удушаването. Фин му позволяваше да упражнява уменията си върху другите Променени. Понякога минаваха пет, десет, дори петнайсет минути, преди Дейви да се измори и с едно последно силно стискане да сложи край на мъките на своята жертва. Първия път Дейви упорито мушкаше с пръст очите на мъртвото дете. Сякаш не можеше да проумее защо хлапето, което току-що бе убил, не ставаше да се бие.

„Боже, дано поне стане бързо. — Той преглътна, усетил как риданието си пробива път нагоре към гърлото му. — Може би това е някакво наказание, само че аз вършех каквото смятах за правилно и каквото трябваше.“

- Р-Рул. — Устата му лепнеше от засъхналата кръв. — К- какво… с-смяташ да п-правиш?

- В Рул ли? — Фин закачи радиостанцията на кръста си. — О, малко страх, малко паника. Нали знаеш, всички онези типични за американците неща, в които сме много добри.

- Но защо? — Питър преглътна и лицето му се изкриви в гримаса при вкуса на мъртвото момиче. Събра дос- татъчно слюнка да се изплюе, но тъй като нямаше сили, пенливата храчка потече по брадичката му. — Какво с-са ти направили?

- Питър. — Този път Фин не се усмихна, с което му направи услуга. — Нима точно ти ми задаваш този въпрос? Но не се тревожи. И през ум не ми минава да те оставя някъде. Ти идваш с нас, друже. Искам твоите хора хубавичко да те разгледат. Но първо трябва да се погрижим за тази отвратителна рана от ухапване. После ще те изчистим и ще те нахраним, за да завъдиш малко месо по тия кости. Ще станеш като чисто нов. Нов ден, нова зора, нова Земя. — Фин мушна ръка в една раница и извади връзка дрънчащи ключове от джоба на работните панталони, които изрови отвътре. Пъхна единия в ключалката. — Изпитвам голямо уважение към теб. Беше подложен на сериозно изпитание — едно пътуване до тъмните дълбини на душата.

Добре, този тип определено беше луд. Питър се напрегна, щом вратата на клетката се отвори на стенещите метални панти. Заобикаляйки кръвта, старецът се приведе, докато не застанаха очи в очи, само на няколко стъпки един от друг.

- Казват, че всеки човек има слабо място. Но не можах да открия твоето, Питър, или поне засега — каза Фин. — Ти си неизчерпаем източник на енергия. Никога не се отказваш. Това е достойно за възхищение, друже. Но може би има разлика между това, което сам причиняваш на себе си, и това, което някой друг ти причинява. Вероятно хипотезата ми е била напълно погрешна.

- За какво… — Трябваше да събере достатъчно слюнка, за да продължи. — За какво, п-по дяволите, говориш?

- Просто размишлявам — отвърна Фин, след което пъхна ръце в раницата и извади отвътре пластмасова бутилка, пълна с вода. Шишето сигурно е било държано в снега, зашото по него трептяха кондензирали капчици вода, които, подчинявайки се на гравитацията, се затъркаляха по пластмасата, отцеждайки се по пръстите на Фин. — Има натиск отвън — като изтезанията, околната среда и така нататък — и, разбира се, натиск, който идва отвътре.

Питър почти не го слушаше. Погледът му шареше между търкалящите се капчици вода, пръстите на Фин и онова малко парченце лед, което подскачаше в хладната вода. Жаждата му за вода беше толкова неистова, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не сграбчи ръката на стареца и да оближе насъбралата се там влага.

- Мисля, че допуснах сериозен пропуск в първоначалната си хипотеза — продължи Фин, докато развиваше капачката. — Волята за оцеляване също представлява един вид натиск. До този момент ти давах стени, които да събаряш, препятствия, които да преодоляваш, и някого, когото да мразиш. Пропуснах обаче да си задам въпроса какво би се случило, в случай че тези стени внезапно изчезнат. — Фин му предложи отворената бутилка. — Ако не ти остане друг, когото да мразиш, освен себе си.

„Той ми дава вода. Наоколо няма пазачи, Дейви също не е тук и той няма да ме убие.“ Това беше единственото, което успя да си помисли. Усети гореща вълна на признателност, нелепа и ирационална, от която му се доплака. Позволи на Фин да намести бутилката на устните му и да подкрепя тила му, докато самият той пиеше жадно, а ледената вода се стичаше от устата му, разливаше се надолу по шията и експлодираше в празния му стомах с такава сила, че го накара да простене от болка.

- По-полека, друже, не бързай толкова — измърмори Фин почти любящо. Той не оттегли бутилката от устните му, но продължи да говори, докато Питър гълташе. — Така че ето какво си казах: „Фин, трябва да сложиш край на заплахите и на този натиск. Като караш момчето да се бори за живота си, може никога да не научиш това, което те интересува“.

- Какво… какво стана? — възкликна Питър. Не бе останала дори капчица вода. Той се облегна назад с въздишка. Водата се плискаше в стомаха му. Сигурно щеше да му прилошее; не беше изключено дори да я повърне всичката. Ала не му пукаше. Главата му се въртеше, гладът отново бушуваше в тялото му: нещо се бореше за живот вътре в него, което можеше да го разкъса надве.

- Накрая всеки се пречупва. — Фин завъртя капачката на шишето. — Дори Исус се е пречупил накрая. Но не заради онова, което другите са му сторили. Неговият натиск е било съмнението, идващо отвътре, но той винаги е имал избор. Просто сме свикнали да се оправдаваме със съдбата, когато вече е твърде късно да променим решението си. Накрая осъзнах, че твоят избор трябва да си остане твой, а не мой. Единственото, за което мечтае един човек в разгара на битката, е да оцелее.

Нямаше никаква представа за какво изобщо говореше Фин. Виеше му се свят и твърде късно се запита дали водата не е била инжектирана с нещо. „Убива ме нежно“ — помисли си той и едва не се изкиска. От водата се чувстваше леко замаян. Но за сметка на това гладът му се бе изострил, сякаш някой разсичаше корема му с нож, и когато стомахът му се сви от болка, той положи усилие на волята да не простене.

Оттатък клетките отекна дрьнчене на ключалка и щом вратата се отвори, в затвора нахлу студен въздух.

- А — възкликна фин и погледна часовника си, след което се изправи. — Точно навреме.

Трима пазачи водеха Дейви с помощта на прътове с примки на края, закрпени за широкия кожен нашийник. Промененото момче беше напълно облечено в същата униформа, каквато носеха всички от разнородната банда на фин.

Сърцето на Питър подскочи в гръдния му кош. Значи, всичко е било само номер. Фин му е дал вода, за да събере сили за един последен рунд.

„Продължавай да се бориш. — Използвайки стената за опора, той се изправи на крака, докато пазачите водеха Дейви по пътеката между килиите. Искрящите очи на детето се приковаха върху Питър, а ноздрите му се издуваха също като на хрьтка, нетърпелива да се спусне след някоя лисица. Питър се плъзна по стената, а после и по редицата метални прътове, докато накрая не се озова в ъгъла на килията. Ако използваше железата за опора, би могъл да го изрита. По-добре, отколкото Дейви да го спипа в средата на клетката. — Стига да можеш, изритай го в лицето. — Той обви ръце около студените железа. — Каквото и да става, само не се предавай.“

- Така е добре — каза Фин, щом пазачите стигнаха до килията. — Останете там. — Фин взе отново раницата и щом я отвори, главата на Дейви внезапно се завъртя към стареца. Промененото момче се напрегна, повдигайки се на пръсти като хлапе по време на Хелоуин, което се опитва да изрови любимия си бонбон от купата с лакомства. — Съжалявам, Дейви, но това не е за теб — каза Фин, след което се ухили, протегна ръка към Дейви и разроши косата му. Промененото момче изобщо не реагира.

„Божичко. — Сърцето на Питър заби по-силно. — Превърнал го е в домашен любимец.“

- Да започваме — каза Фин и извади от раницата пакет, увит в бяла хартия. Восьчна хартия? Питър не беше сигурен. Той проследи с поглед Фин, който се наведе, остави пакета на земята и разгъна хартията. Във въздуха се изви пара, наситена със сочния аромат на току-що изпечено месо и идеално запържена мазнина.

От устните му се отрони стон, преди да успее да се овладее. Под езика му се насъбра слюнка и гладът се надигна като чудовище, което се опитваше да го стисне за гърлото.

- Мирише добре, нали? Няма нищо по-хубаво от една добре приготвена пържола. Надявам се, харесваш месото средноизпечено. О, да знаеш, че е прясно. Заклано е тази сутрин. — Фин повдигна кожичката с върха на ножа си, за да може Питър да види кръстосаните ивици, оставени от скарата…

И избледнялото червено татуирано сърце.

Отначало нищо не разбра. Стоеше с вренчен в татуировката поглед, докато мозъкът му се опитваше да разреши загадката, сякаш е сложна геометрична задача. Там имаше месо и… татуировка; пържола и…

- Н-не! — ахна той, след което се отдръпна, притискайки се в решетките. Не можеше да прецени кое е по-лошо: неспирното болезнено дращене на глада му, който отказваше да спре — защото ароматът на това месо беше толкова силен, а самият той наистина умираше от глад, — или внезапната студена прегръдка на ужаса. — Това… няма да стане. Не можеш да ме накараш да с-сложа това нещо в у-устата си. Не можеш да ме накараш да го изям.

- Дори не ми е минавало през ума. Питър, не чу ли какво казах? От сега нататък изборът е твой. Без заплахи. Без болка. И никакви Чъкита, готови да избодат очите ти. Измивам си ръцете от тази битка. Сега си само ти, Питър — той посочи с ножа, — и това парче месо. Тази битка е с теб самия. Тук има храна и това е единствената храна. Така че яж, за да оцелееш.

- Н-няма. — Той заплака. Краката вече не го държаха и той се свлече на мръсния окървавен под. — Просто… не мога.

- Напротив, можеш — отвърна Фин. — Разбира се, че можеш. Въпросът е дали ще го направиш? Заради натиска, Питър, нали разбираш? Във всяка битка, пък била тя и душевна, човек би направил всичко, за да оцелее. Светци има само в приказките и легендите. Може да не се пречупиш днес или утре… но скоро и това ше стане.

„Не. — Питър извърна лице към решетките. Миризмата на сочно печено на скара месо беше неустоима. — Не, няма. По-скоро бих умрял, бих…“

- Гледай и се учи, Дейви — каза Фин. — Гледай и се учи.

Оставаха два часа до зазоряване, небето приличаше на черна купа, поръсена със звезди. На подскачащата светлина на челника ивицата сняг между лагера и църквата се извиваше като яркозлатиста панделка. Люк се движеше с лекота, ала от триото, изглежда, се забавляваше само кучето — жълт лабрадор, който вървеше уверено напред, като махаше весело с опашка. На всеки шест метра то се спускаше назад и подканяше Синди с окуражителен лай.

- Добре — изпъшка момичето. Не беше майстор на ските, но при все това можеше да изкара няколко километра. Или поне така смяташе. Имаше чувството, че цял ден е била на тези ски, а не само четирийсет и пет минути. — Идвам.

В подножието на стъпалата, водещи към църквата, тя спря и пое мощна струя студен въздух, докато накрая не усети сърцето си, пулсиращо в ушите. Когато дишането ѝ най-сетне се възстанови и тя престана да плюе, Люк каза:

- Може би трябва да го оставим на мира. Да му дадем малко пространство, както казаха Мели и Уелър.

- Да вървят по дяволите. — С помощта на щеките разкопча ските си. — Не е мръднал оттам цели два дни. Не е хубаво да оставаш сам толкова дълго.

Люк изправи ските си и ги забучи в снега.

- Откъде знаеш кое е най-добро за него?

- Майка ми беше психиатър. — Синди закрепи ските си до неговите. — Тя казваше, че човек трябва да помага на хората да си върнат желанието за живот. Искам да кажа, може да си изгубил близък човек, но наоколо има и други, които държат на теб. — Тя намести раницата по-високо на гърба си. — Така че сега ние сме тези други за Том.

Лицето на Люк се изкриви, сякаш бе подушил нещо противно.

- Може би ще е най-добре да остана тук с кучето. Нали знаеш, да не би Чъкитата случайно да се появят.

- В радиус от осем километра оттук няма да срещнеш нито един Чъки — отвърна Синди. Макар че ако бяха напълно сигурни в това, кучето нямаше да е с тях. Немалко Чъкита бяха оцелели след срутването на мината и наводнението, така че в момента никой не можеше да каже къде точно се намират. Уелър и Мели смятаха, че част от тях са се насочили на север към Рул. Ако беше така, чудовищата съвсем скоро щяха да се сдобият с компания. Тя изгледа сурово Люк. — Хайде. Не бъди такъв страхопъзльо.

Люк накара кучето да легне на земята, след което двамата със Синди се заизкачваха по стъпалата. Вътре в църквата беше сумрачно и студено като в гробница. Те заобиколиха нефа и поеха по една странична пътека, водеща към стълбището и потъналата в прах библиотека на третия етаж. Под камерата за тръбите на органа имаше капак на пода, откъдето стигнаха до спираловидно желязно стълбище, което водеше право в камбанарията. В кулата имаше седем стълбищни площадки, до които се стигаше по железни стъпала, заковани за стените от варовик. Южната половина на седмата площадка беше заета от отдавна замлъкнал карийон⁴⁷¹ с дървена конструкция. С всички тези педали, лостове и въжета, закачени за двайсет и трите камбани, карийонът заприлича на Синди на огромен тъкачен стан. Или може би на паяжина.

На върха на последната желязна стълба Синди се пресегна и повдигна масивната дървена капандура. Капакът изскьрца и вълна от студен въздух заля главата и раменете ѝ.

- Ехо, Том — извика тя и изкачи последните стъпала. Камбанарията беше открита от всички страни и тя хвърли поглед на север, разкъсвайки мрака с лъча на фенерчето си. От тази страна се откриваше отличен изглед към мината. Всъщност… към каквото бе останало от нея. Беше убедена, че Том ще избере тъкмо тази наблюдателна позиция, и наистина се оказа права — той седеше изгърбен на високия стол, наметнал обемист спален чувал на раменете си, а пушката с оптичен мерник, носеща име на момиче, стоеше подпряна на каменната стена. Той не се обърна, но от начина, по който наклони глава, момичето разбра, че е буден.

- Синди е. Донесох ти нещо за ядене.

Отговор не последва. Не че очакваше друго. Останалата част от камбанарията беше потънала в мрак под сянката на камбаните, които висяха от вертикални подпори, разположени зад жалузите под формата на решетка. Вярно, че осигуряваха известен подслон, но въздухът тук горе беше много по-студен и Синди започваше да замръзва. Тя потрепери, щом вятърът облиза потта от врата ѝ. Усети Люк зад себе си, който се изкачи по стълбата и затвори капандурата.

- Люк също е тук — додаде тя.

Никакъв отговор. Люк я стрелна с поглед, означаващ: „Нали ти казах“, на който Синди не обърна внимание. Тя прекоси камбанарията, остави раницата на пода, разкопча я и извади отвътре термос и чаша.

- Хрумна ми, че може да искаш малко супа. — Когато не получи отговор, тя разви капачката на термоса, при което наоколо се разнесе миризма на пиле. — Пилешка супа с фиде. Всъщност не е истинско фиде. Използвах бульон на кубчета, китайски спагети и…

- Благодаря, Синди. — Гласът на Том беше толкова слаб, че едва го чу. Без изобщо да поглежда към нея, той додаде: — Наистина не съм гладен.

Усети, че Люк се размърда, но не се обърна. Щеше ѝ се той да каже нещо. Едно „здрасти“ щеше да е добро начало.

- Да, знам — отвърна тя. Това ли беше най-подходящият отговор? Може би не. Боже, как съжаляваше, че майка ѝ не е тук. — Когато боледувах, мама ми приготвяше пилешка супа. Затова си помислих, че може да ти дойде добре. Да те ободри. — Ама че неумел опит. Да си тъжен, не е никаква болест. Това е нещо човешко. Тя остави внимателно термоса до стола и извади от раницата три вързопа. — Приготвих ти и сандвичи. Не са нищо особено. Само фъстъчено масло и няколко пакетчета леко воднист мед. Щях да донеса и кафе, само че… — Само че какво? „Само че изобщо не си мигнал, а имаш нужда от сън. И освен това кога смяташ да слезеш долу и отново да се превърнеш в стария Том?“

Той пое дълбоко въздух и когато Синди вдигна поглед към него, момичето за малко да извика от изненада. И преди беше достатъчно слаб. Но сега видът му беше изпит; скулите му бяха изскочили, а кожата на страните — хлътнала. Устните му, чиято кожа бе изгризал, бяха разкървавени.

- Защо не опиташ поне мъничко? — Не знаеше какво друго да каже.

- Не искам. — Той пое отново въздух и отклони поглед. — Най-добре се връщайте. Студено е.

- Трябва да дойдеш с нас — отвърна тя. Божичко, Люк нямаше ли най-сетне да каже нещо?

Том поклати глава.

- Още не съм готов.

- А кога ще бъдеш? — Не мислеше, че поведението му се дължи на детински превземки, но кой знае? Чувстваше се много странно. Все пак не беше майка си.

Пауза.

- Не знам. — В гласа му се прокрадна нотка на несигурност, сякаш наистина го обмисляше. — Предполагам, когато се уморя да се взирам нататък. Проблемът е… че още не съм готов да спра — отвърна Том.

Синди знаеше какво има предвид. На дневна светлина мината представляваше само една дупка в земята: черна на фона на снега, много дълбока и силно назъбена като спукан цирей, от който бе изтекла всичката гной. Миризмата беше малко по-поносима, тъй като вятърът духаше откъдето трябва, а върху водата се бе образувал тънък слой лед. Мели бе отбелязала, че вече ще има две езера, блестящи като чифт несиметрични очи. Беше една от онези ужасни гледки, които караха минаващите наблизо хора да забавят крачка: грозни и в същото време напълно хипнотизиращи.

Синди се питаше какво е станало с телата. Би трябвало да има цели купища, ала не бе забелязала нито един да се носи във водата. Преди доста време бе гледала един филм за потънала подводница. Най-противната част бяха телата, които изплуваха като коркови тапи, с накъдрени като водорасли коси. Може би в мината бяха погребани и телата на много нормални хора. Не че искаше да ги вижда, ала ѝ беше невъзможно да не мисли за тях.

- Аз пък избягвам да мисля за това — каза тя. — Мама… тя казваше, че лошите неща се забравят с времето. Том, трябва само да поискаш да спреш да мислиш за това.

Стори ѝ се, че Том претегля наум думите ѝ.

- Може би тъкмо в това е проблемът. Ако спра да се взирам в мината, значи, да спра да се взирам и в нея. Предполагам, че от дълго време насам очите ми не виждат нищо друго. И може би това никога няма да се промени.

- Минаха само няколко дни — обади се ЛЬк.

- Не, Люк — отвърна Том. — Минаха много, страшно много месеци.

- Какво имаш предвид? — попита объркана Синди.

Мълчанието му се проточи толкова дълго, че тя изгуби надежда да получи отговор, ала накрая той каза:

- Афганистан. Там имаше едно училише. Беше за момичета, само че хората се страхуваха да изпращат децата си там, защото талибаните, военните диктатори, местните лидери… те бяха против тези неща. Не искат момичетата им да бъдат образовани. Затова палеха училищата, обгазяваха ги, избиваха учителите. Пред нищо не се спираха. Когато ни разквартируваха на това място, обещахме на селото, че ще пазим децата им и на всяка цена ще се погрижим училището да остане отворено. Само че не се получи точно така.

- О — възкликна Синди, хвърли бърз поглед към Люк, който само поклати глава, и отново се обърна към Том. — Какво се случи?

- Взривиха го.

- От самолет ли? Или с реактивна граната?

Когато Том поклати глава, Люк попита:

- Да не е бил терорист-самоубиец?

- Да. — Пауза. — И не.

- Не раз… — Гласът на Люк пресекна и той се изкашля. — Не разбирам. Как така и да, и не?

- Защото — започна Том и се обърна да ги погледне — завързаха експлозивите за децата. За две от тях: малко момченце и малко момиченце.

- О — възкликна ужасена Синди и сърцето ѝ се сви. — О, не. На колко години бяха? — Боже, какво значение имаше това?

- Не знам. Най-много на шест-седем. Но човекът, сглобил бомбите, си е разбирал от работата. Осъзнах твърде късно, че нямаме достатъчно време да обезвредим и двете. Разполагах с около трийсет секунди. Така че се наложи да избирам. Трябваше да реша кое дете ще ж-живее и к-кое ще оставя д-да… — Настъпи мълчание, след което гласът на Том прозвуча още по-гневно: — Принудиха ме да решавам кое дете заслужава да бъде спасено, не разбирате ли?

- Божичко — изрече Люк, а Синди едва се сдържа да не стисне ръката му и да не извика: „Не го питай кое дете е избрал! Да не си посмял!“.

- Всеки ден го преживявам отново — прошепна Том. — Сънувам го. Чувам го, усещам миризмите… топлината, която се излъчваше от скалите, прахоляка, приятеля ми, който крещеше: „Срежи жицата, срежи жицата, срежи проклетата жица…“. — Той пое пресекливо дъх. — В последния миг, когато изборът беше направен и вече нямаше връщане назад, погледнах назад, защото ми се струваше нередно да извърна очи, защото някой трябваше да запомни… и тогава в-видях… в-видях лицето ѝ…

„Момичето. Явно нея е оставил да…“ Синди дишаше тежко. Какво е правилно да се каже в такъв момент? Опита се да си представи какво е да гледаш отстрани как едно момиченце избухва на парчета. Майка ѝ не ѝ позволяваше да гледа филми и да играе на компютърни игри, в които имаше насилие. Какво караше хората да смятат, че в убиването, пък било то и наужким, може да има нещо забавно?

- Споменът е също като кръвта. Колкото и да се опитваш да я отмиеш, петното завинаги ще остане там. — Последва дълга пауза. — А сега си вървете — каза Том. Гласът му отново бе станал безжизнен, лишен от всякаква емоция. — Не се тревожете. Добре съм.

- Аз обаче не съм — отвърна Люк. Лицето му беше бяло като платно, а в очите му имаше сълзи. — И мисля, че скоро няма да се оправя. Аз съм виновен. Аз те накарах да си тръгнеш. Ако не бях аз, щеше да останеш. И може би щеше да я спасиш.

- А може би не — отвърна Том, а Синди си помисли, че ако гласовете бяха нещо материално, гласът на Том щеше да е от камък. — Тя беше прекалено далече. И сега и двамата щяхме да сме мъртви.

„Каквото е желанието ти в момента. — Вече знаеше това без капка съмнение. — Иска ти се да бе умрял заедно с нея.“

- Люк, няма нищо срамно в това да избереш живота — каза Том.

- Тогава се вслушай в собствения си съвет — отвърна Люк, докато сълзите се стичаха по лицето му. — Защото искам да останеш жив, но ме е страх, че ти не го искаш. Страх ме е, че ще сложиш край на живота си, и то заради мен.

- Не, Люк — отвърна Том. — Ще бъде само заради мен. Но няма защо да се тревожиш. Никога не бих ти причинил такова нещо.

„Може би не тук и не сега“ — помисли си Синди. Може би щом престанеше да се взира, щеше да отиде някъде да умре сам. Просто ще легне някъде и ще заспи завинаги.

Сякаш прочел мислите ѝ, Люк каза:

- Но никога няма да знам със сигурност, освен ако не се върнеш. Съмнението ще остане завинаги. Тогава ти казах, че не мога да си тръгна без теб, и сега също няма да тръгна без теб, нито пък после, когато нападнем селото.

- Да нападнем селото ли? — попита Том.

- Мели каза, че скоро трябвало да превземем Рул — обясни Синди, след което си рече наум: „Те са деца. А Том има добро сърце, знам, че е така, и той ще иска да им помогне“. — Казва, че трябвало да спасим останалите деца.

- Аз няма какво да търся в Рул — отвърна Том.

- Дори онзи тип, Крис Прентис? — подхвърли Люк, а Синди се намръщи. Може би не биваше да го казва, но от всичко, което Мели и Уелър им бяха разказали за Крис, ставаше ясно, че той е лош човек. — Уелър каза, че Крис я е прогонил от селото, за да могат Чъкитата да я заловят. Не искаш ли да го накараш да си плати за това? — попита Люк. — На твое място щях да го направя.

- Разбира се, че искам — отвърна Том. — И тъкмо това ме плаши. За първи път в живота си искам да убия някого. Искам да видя с очите си как Крис Прентис умира. Искам да съм последното нещо на този свят, което ще види, преди да издъхне. Мисля, че убийството му ще ми достави удоволствие.

- И защо не? — отвърна Люк. — Той го заслужава.

- Не съм сигурен в това. Не го познавам. Само че аз… усещам как… се променят. — Той сви ръка на сърцето си. — Ето тук. Не че го искам, но не зависи от мен. Страх ме е, че отида ли в Рул, то ще надделее.

- То ли? — попита Синди. Гласът на Том не вещаеше нищо добро.

- Онова чудовище вътре в мен — прошепна Том. — Усещам го. Боя се, че отида ли с вас, няма да мога да го спра. Може би дори няма да искам да го направя.

Изведнъж Синди изтръпна от страх, ала просто трябваше да разбере.

- Какво е чувството?

Очите му изглеждаха ужасно: изморени, обсебени и хлътнали дълбоко в очните ябълки. Кръговете около тях бяха морави и оловносиви като плътни облаци, вещаещи буря. Да гледаш в пълните му със скръб очи, беше все едно дълго време да се взираш директно в слънцето — толкова ярко, че бе в състояние да те ослепи.

- Мрак — отвърна Том. — Чувството е сякаш си в пълен мрак.