Север против Юг

I. НА БОРДА НА ПАРАХОДА „ШЕНЪН“

Флорида, присъединена към великата американска федерация през 1819 бе въздигната в положението на щат няколко години по-късно. Чрез това присъединяване територията на републиката се увеличи с шейсет и седем хиляди квадратни мили. Но флоридската звезда блести само като светило от втора величина на небосвода от тридесет и седем звезди, които обсипват знамето на Съединените американски щати.

Тази Флорида е просто тясна и ниска ивица земя. Малката й ширина не позволява на реките, които я напояват — с изключение на Сент Джонс. — да придобият що-годе някакво значение. Поради слабо нагънатия релеф им липсва нужният наклон, за да станат бързи На повърхността й няма никакви планини. Само няколко вериги от ония „bluffs“, тоест хълмове, срещани толкова често в централната и северната част на Щатите. Колкото до формата й, тя може да се сравни с опашка на бобър, потопена в океана, между Атлантика на изток и Мексиканския залив на запад.

Следователно Флорида няма друга съседка освен Джорджия, с която граничи на север. Тази граница минава по провлака. свързваш полуострова с континента.

Изобщо Флорида представлява нещо като отделна, дори самобитна страна със своите жители — полуиспанци, полуамериканци — и със своите индианцисеминоли, твърде различни от сродниците си в Далечния запад. Докато по южното крайбрежие тя е безплодно-песъчлива. обградена почти изцяло от дюни, образували се от постепенните наноси на Атлантическия океан, в северните равнини почвата й е баснословно плодородна. Така нейното име се оправдава напълно1. Растителността там е пищна, могъща, изключително разнообразна. Това се дължи несъмнено

——

’Ф.юри.кГ па испански чначи „цъфтяща“. Б. пр.

на обстоятелството, че тая част от територията й се напоява от Сент Джонс. Тази река се разпростира там нашироко, от юг на север, на дължина двеста и петдесет мили, от които сто и седем, чак до езерото Джордж, са удобни за корабоплаване. Дължината й, каквато липсва на напречните реки, се обяснява с нейната посока. Многобройни притоци я уголемяват, вливайки се в нея в дъно го на множеството заливчета по двата й бряга. Така че Сент Джонс е главната водна артерия на страната. Тя я оживотворява с водите си — тази кръв, която блика в жилите на земята.

На 7 февруари 1862 г. по течението на Сент Джонс се спускаше параходът „Шенън“. В четири часа вечерта той трябваше да се отбие в паланката Пиколата, след като обслужеше по-горните спирки по реката и различните фортове в околиите Сент Джонс и Пътнам. Няколко мили по-нататък щеше да навлезе в околията Дювал, която се простира до околията Насо и е отделена от нея чрез реката, чието име носи.

Сама по себе си Пиколата няма голямо значение, но в околностите й има много плантации на индиго, ориз, памук и захарна тръстика, обширни кипарисови гори. Затова голяма част от този район е гъсто населена. Впрочем поради разположението на Пиколата през нея минава значителен поток от стоки и пътници. Оттук корабите тръгват за Сент Огъстин, един от главните градове на Източна Флорида, разположен на дванайсетина мили в оная част на океанското крайбрежие, която е закриляна от продълговатия остров Анастейжа. Почти прав път свързва паланката с града.

През тоя ден по скелите на пристанището Пиколата можеха да се наброят повече пътници от обикновено. От Сент Огъстин ги бяха докарали няколко бързи коли, „дилижанси“ — вид превозно средство с осем места, впрегнато с четири или шест мулета, които препускат като побеснели по този мочурлив път. На всяка цена трябваше да хванат минаващия параход, ако не искаха да се забавят най-малко с две денонощия, за да могат да стигнат до градовете, паланките, фортовете и селцата, разположени по долното течение на реката. Всъщност „Шенън“ не обслужва всекидневно двата бряга на Сент Джонс и по това време беше единственото транспортно средство. Ето защо трябва да бъдеш ь Пиколата в момента, когато прави престой там. Затова и колите бяха свалили там товара си от пътници един час по-рано.

В този момент на пристана на Пиколата се намираха петдесетина души. Те чакаха, разговаряйки оживено. Трябва да отбележим, че се деляха на две групи, не твърде склонни да се приближат една до друга. Някаква важна търговска работа или някаква политическа борба ги бе привлякла в Сент Огъстин? Във всеки случай може да се каже с увереност, че между тях не бе се установил сговор. Дошли като врагове, те се връщаха пак като такива. Това личеше много ясно от гневните погледи, които си разменяха, по разграничението, установено между двете групи, по няколкото неприлични думи, чийто предизвикателен смисъл, изглежда, се схващаше от всички.

В това време продължителни изсвирвания раздраха въздуха откъм горната част на реката. Скоро на половин миля над Пиколата, иззад един завой на десния бряг, се показа „Шенън“. Гъсти валма дим изскачаха от двата му комина и се виеха над върхарите на високите дървета по отсрещния бряг, разлюлявани от морския вятър. Неговата движеща се грамада наедряваше бързо. Приливът току-що се бе сменил с отлив. Посоката на течението, която от три-четири часа забавяше спущането по реката, сега му помагаше, като връщаше отново водите на Сент Джонс към нейното устие.

Най-после камбанката звънна. Колелата, биейки повърхността на реката в обратна посока, спряха „Шенън“, той се закова до пристана и се привърза за него с швартовите си въжета.

Качването започна веднага, и то доста бързо. Едната от групите се прехвърли първа на борда, без другата да се опитва да я изпревари. Причината сигурно беше в това, че втората група чакаше един или няколко закъснели пътници, които рискуваха да изпуснат кораба. Ето защо двама-трима души се отделиха от нея и стигнаха чак до пиколатския кей, до мястото, откъдето започва пътят за Сент Огъстин. Оттам те загледаха с явно нетърпение в източна посока.

И не без причина, защото капитанът на „Шенън“, застанал на мостика, подвикваше:

— Качвайте се! Качвайте се!

— Още няколко минути — обади се един от хората от втората група, който продължаваше да стои на пристана.

— Не мога да чакам, господа.

— Поне няколко минути!

— Не! Нито една!

— Само за момент!

— Невъзможно! Отливът настъпва и рискувам да заседна в плитчината при Джексънвил!

— Пък и не е редно да угаждаме на закъснелите! — подхвърли един от пътниците.

Човекът, който бе направил тази забележка, спадаше към хората от първата група, настанили се вече върху кърмовата рубка на „Шенън“.

— И аз съм на същото мнение, мистър Бърбанк — вметна капитанът. — Службата преди всичко… Хайде, господа, качвайте се, докато не съм дал команда за отвързване на швартовите въжета!

Моряците вече се готвеха да отблъснат парахода от пристана, а от парната сирена изскачаха звучни струи. Ала един вик спря работата им.

— Ето го Тексар!… Ето го Тексар!…

Иззад завоя на пиколатския кей току-що се бе показала кола, препускаща с пълна скорост. Четирите мулета, впрегнати в нея, се спряха до края на пристана. От колата слезе някакъв мъж. Другарите му, които бяха отишли чак до пътя, се втурнаха към него. После всички се качиха на парахода.

— Още секунда, Тексар, и нямаше да заминеш, а това щеше да бъде много неприятно! — каза един от тях.

— Да! И едва след два дена би могъл да се върнеш в… Къде?… Ще узнаем това, когато благоволиш да ни го кажеш! — добави друг.

— Пък ако капитанът беше послушал тоя нахалник Джеймз Бърбанк — подхвана трети, — „Шенън“ щеше да бъде вече най-малко на четвърт миля от Пиколата!

Тексар се бе качил на носовата рубка1 заедно с приятелите си. Той се задоволи да погледне Джеймз Бърбанк, от когото го делеше само капитанският мостик. Не пророни нито дума, ала хвърленият от него поглед беше достатъчен, за да се разбере, че между тези двама мъже съществува някаква непримирима омраза.

А Джеймз Бърбанк, след като погледна Тексар право в лицето, му обърна гръб и седна на кърмовата рубка, където вече се бяха разположили хората от неговата група.

— Бърбанк изглежда недоволен! — каза един от спътниците на Тексар. — И нищо чудно. Никой не се хвана на неговите лъжи, а съдията направи на пух и прах лъжливите му показания…

— Но не и самия него — възрази Тексар — и аз се наемам с гази работа!

Междувременно „Шенън“ бе отвързал швартовите си въжета. Носът му. отблъснат с дълги каиджи, се насочи след това към средата на реката. После, тласкан от мощните си колела, подпомагани от отлива, параходът заплава бързо между бреговете на Сент Джонс.

Известно е какво представляват тези параходи, предназначени да осигуряват превоза по американските реки. Те са същински многоетажни сгради, увенчани с просторни тераси, над които се извисяват двата комина на огнярското помещение, разположени в носовата част, и мачтите със знамената, за които са закрепени въжетата на платнените навеси. Параходите по Хъдзън и по Мисисипи, нещо като плаващи дворци, биха могли да поберат населението на цяло село. За Сент Джонс и флоридските градове такива грамади не са нужни. Така че „Шенън“ беше просто плаващ дом, макар че по вътрешната и външната си уредба приличаше на параходите от класата на „Кентъки“ и „Дийн Ричмънд“.

Времето беше великолепно. По ясносиньото небе пъстрееха

——

1 Рубка — закрито надпалубно помещение на кораб. — Б. пр.

ктам леки перести облачета, пръснати по хоризонта. На тази географска ширина — тридесетия паралел — в Новия свят месец февруари е почти толкова топъл, колкото на изток, в Стария, на границата на пустинята Сахара. Обаче лек морски бриз намаляваше прекомерната жега. която би могла да се очаква при този климат. Затова повечето от пътниците на „Шенън“ бяха останали на рубките. за да дишат там носените от вятъра свежи аромати на крайбрежните гори. Полегатите слънчеви лъчи не можеха да ги достигнат под балдахините на платнените навеси, които поради голямата скорост на парахода се поклащаха като индийски пънки1.

Тексар и петимата му или шестима другари, качили се с него. бяха решили да слязат в едно от сепаретата на столовата. Там като страстни пиячи, приучени да поглъщат силните напитки на американските барове, те пресушаваха по цели чаши джин. горчива ракия и бурбонуиски. Всички бяха твърде недодялани, с дебелашки обноски и груб език. облечени предимно с кожени дрехи, а не със сукнени, свикнали да живеят по-скоро сред лесовете, отколкото в градовете на Флорида. Тексар явно имаше над тях авторитет. дължащ се несъмнено както на силния му характер, така и на видното му обществено положение и на състоянието му. Затова, когато Тексар не говореше, сподвижниците му също мълчаха и убиваха с пиене времето, през което биха разговаряли.

В това време Тексар, след като прегледа набързо един от вестниците, търкалящи се по масите на столовата, го захвърли настрана и каза:

…… Всичко туй е вече старо!

— Как няма да е старо! — отвърна един от спътниците му. — Та броят е отпреди три дена!

— А за три дена могат да се случат толкова неща. когато се водят боеве пред вратите ни! — добави друг.

— Как върви войната? — попита Тексар.

Това, което засяга най-вече нас. Тексар. е следното: говори се, че федералното правителство подготвяло експедиция срещу Флорида. Значи трябва да се очаква скоро нашествие на северняните!

— Сигурно ли е?

— Не зная. но се носи такъв слух в Савана, а в Сент Огъстин го потвърдиха.

— Е. нека пък дойдат тези федералисти. щом им се иска да ни покорят! — провикна се Тексар. подчертавайки заканата си с такъв мощен юмручен удар. че чашите и бутилките на масата подскочиха. — Да! Нека дойдат! Ще видим тогава ще се оставят ли флоридските робовладелци да бъдат ограбени от тези крадци-аболиоционисти!

Всеки, който не е в течение на събитията, развили се в Америка по това време, ще научи от този отговор на Тексар две неща: първо, че междуособната война, обявена фактически с оръдейния изстрел срещу форт Съмтър1 на 11 април 1861 г., беше тогава в най-острата си фаза, защото стигаше почти до крайните граници на южните щати; и второ, че Тексар, привърженик на робството, държеше страната на огромното мнозинство от населението на робовладелските щати. И на борда на „Шенън“ се намираха именно представители на двата лагера: от една страна — според различните названия, които им се даваха през време на тази продължителна борба, — северняците, противниците на робството, або-лиционистите или федералистите; и от друга — южняците, привържениците на робството, отцепниците или конфедералистите.

След един час Тексар и хората му, натряскали се здравата, станаха, за да се качат на горната палуба на „Шенън“. Вече бяха отминали заливчетата Трент и Шестмилни откъм десния бряг; през едното от тях водите на Сент Джонс достигат до окрайнйните на гъста кипарисова гора, а през другото — до обширните Дванайсетмилни блата, за чиито размери говори самото им название.

Параходът плаваше в този момент между двата бряга, обрасли с великолепни дървета — липи, лиролисти, магнолии, борове, кипариси, каменни дъбове, юки и много други — с величествен ръст, чиито стъбла чезнат под непроницаемия гъсталак на азалиите и драконовия корен. Понякога от заливчетата, чрез които се напояват блатистите равнини на околиите Сент Джонс и Дювал, въздухът се проливаше със силна миризма на мускус. Тя обаче не идеше от храстите, чиито изпарения са така всепроникващи при тоя климат, а от алигаторите, които при шумното преминаване на „Шенън“ бягаха да се скрият във високата трева. Освен това тук гъмжеше от всевъзможни птици — кълвачи, чапли, жакамари, бутори, белоглави гълъби, орфеи, присмехулници и стотици други, различни по външност и окраска на перушината; горската сова с гласа си на вантрилок2 възпроизвеждаше всички околни звуци — дори крясъка на зеления петел, пронизителен като медния звук на тръба, та песента му се чува на четири-пет мили разстояние.

В момента, когато Тексар прекрачваше последното стъпало на трапа, за да се настани на рубката, една жена се готвеше да слезе в салона. Тя се отдръпна, щом този човек се изпречи пред нея. Тази жена беше метиска, слугиня на семейство Бърбанк.

——

’Форт Съмтър укрепление при входа на пристанище Чарлстън в щат Южна Каролина, нападнато и превзето от конфедералистите след отцепването на южните ща ги. Б. пр.

2Вантрилок човек, който говори така, като че ли звуковете излизат от корема му. Б. пр.

Озовавайки се така ненадейно пред заклетия враг на господаря си, най-напред тя почувствува непреодолимо отвращение. Без да се спира пред злобния поглед, хвърлен й от Тексар, тя се дръпна встрани. А той, повдигайки рамене, се обърна към другарите си.

— Да. това е Зерма — провикна се той, — една от робините на Джеймз Бърбанк. който се представя за противник на робството!

Зерма не отвърна нищо. Когато входът на рубката се освободи, тя слезе в големия салон на „Шенън“, без да показва, че придава особено значение на тези думи.

А Тексар се насочи към носовата част на парахода. Там, след като запали пура. без да се занимава повече с другарите си, които го бяха последвали, той като че ли се залови да наблюдава внимателно левия бряг на Сент Джонс по границата на околията Пътнам.

В това време на кърмата на „Шенън“ също се водеше разговор за хода на войната. След оттеглянето на Зерма Джеймз Бърбанк бе останал сам с двамата приятели, които го бяха придружавали до Сент Огъстин. Единият беше шуреят му мистър Едуард Керъл, а другият — мистър Уолтър Стенърд, флоридеи, който живееше в Джексънвил. Те също говореха доста оживено за кървавата борба, изходът от която беше въпрос на живот или смърт за Съединените щати. Но както ще видим. Джеймз Бърбанк, съдейки от резултатите, я преценяваше по-другояче в сравнение с Тексар.

— Бързам да се върна в Кемдлис Бей — каза той. — Вече два дена откак сме заминали. Дали няма нещо ново във връзка с войната? Възможно е Дюпон и Шермън вече да са завладели Порт Ройъл и островите на Южна Каролина.

— Във всеки случай това може да се очаква скоро — отвърна Едуард Керъл. — и много бих се учудил, ако президентът Линкълн не реши да доведе войната чак до Флорида.

— Това отдавна трябваше да стане! — подзе отново Джеймз Бърбанк. — Да! Крайно време е Федерацията да обуздае всички тия южняци в Джорджия и Флорида, които мислят, че са толкова далеч, че никой не може да ги достигне! Виждате ли до каква безочливост може да доведе това тъмни личности като тоя Тексар! Той се чувствува подкрепян от робовладелците в щата, насъсква ги срещу нас. привържениците на Севера, а превратностите на войната правят положението ни все по-трудно и по-трудно!

— Имаш право. Джеймз — отговори Едуард Керъл. — Флорида трябва час по-скоро да мине отново под властта на вашингтонското правителство. Да. с нетърпение очаквам федералната армия да дойде тук. за да въведе ред. иначе ще бъдем принудени да изоставим плантациите си.

— Та това е въпрос само на дни, скъпи ми Бърбанк — обади се Уолтър Стенърд. — Завчера, когато тръгвах от Джексънвил, хората започваха да се безпокоят от приписваните на комодор Дюпон намерения да форсира фарватера1 на Сент Джонс. А това даде повод за заплахи срещу ония, които не мислят като привържениците на робството. Много се опасявам, че скоро чрез някакъв метеж ще свалят градските власти и ще ги заменят с най-долни типове!

— Това не ме учудва — отвърна Джеймз Бърбанк. — Така че с приближаването на федералната армия трябва да очакваме много лоши дни! Но те не могат да се избягнат.

— Е, какво да се прави? — продължи Уолтър Стенърд. — Ако в Джексънвил и дори на няколко места във Флорида се намерят неколцина честни колонисти, които да мислят като нас по въпроса за робството, все пак те не биха били достатъчно многобройни, за да могат да се противопоставят на изстъпленията на отцепниците. За безопасността си трябва да разчитаме единствено на пристигането на федералистите и ако те вече са решили да се намесят, добре ще бъде .това да стане час по-скоро.

— Да!… Да дойдат — провикна се Джеймз Бърбанк — и да ни избавят от тези негодници!

Скоро ще се убедим дали имаха право да говорят така и да изпитват такива опасения северняците, които поради семейни или материални интереси бяха принудени да живеят сред население, придържащо се към робовладелството, и да се съобразяват с обичаите на страната.

Това, което Джеймз Бърбанк и приятелите му мислеха за войната, беше вярно. Федералното правителство наистина подготвяше експедиция с цел да подчини Флорида. Ставаше дума не толкова да завладее този щат или да го жупира, колкото да прекъсне всички пътища на контрабандистите, чийто занаят се състоеше в пробиване на морската блокада, за да изнасят местните продукти и да внасят оръжие и боеприпаси. Затова „Шенън“ вече не се осмеляваше да обслужва южните брегове на Джорджия. които се намираха тогава под властта на генералите-северняци. От благоразумие той спираше на границата, малко над устието на Сент Джонс. на север от остров Амелия, в пристанището Фернандина. Оттам започва железопътната линия за Сидър Кийз, която пресича косо Флоридския полуостров и стига до Мексиканския залив. Над остров Амелия и река Сент Мериз „Шенън“ би рискувал да бъде пленен от федералистките кораби, които наблюдават непрекъснато тази част от крайбрежието.

Ето защо пътниците на парахода бяха главно флоридци, чиято работа не ги задължаваше да излизат извън границите на Флорида. Всички те живееха в градовете, паланките или селата, разположени

——

’Фарватер — воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б. пр.

по бреговете на Сент Джонс или неговите притоци — предимно в Сент Огъстин или в Джексънвил. Те можеха да слязат в тези различни селища, като използуват пристаните със стъпала или дървените скели, или „пирсове“, построени по английски образец, които ги избавяха от необходимостта да прибягват до речните лодки.

В това време един от пътниците на парахода се канеше да го напусне посред реката. Без да чака „Шенън“ да се отбие на някоя от редовните си спирки, той възнамеряваше да слезе на някое място на брега, където не се вижда нито село, нито уединена къща, нито дори ловна хижа или рибарска колиба.

Този пътник беше Тексар.

Към шест часа вечерта „Шенън“ нададе три пронизителни изсвирвания. Колелата му бяха почти веднага спрени и той се остави да бъде влачен от течението, което е твърде слабо в тази част на реката. В този момент параходът се намираше срещу Черния залив.

Този залив представлява дълбока вдлъбнатина в левия бряг, в дъното на която се влива малка безименна речица, минаваща под форт Хилмън. почти на границата между околиите Пътнам и Дювал. Тесният му вход изчезва изцяло под свод от гъсти клони, чиито листа се преплитат като много плътна тъкан. Тази тъмна лагуна е, така да се каже, неизвестна на местните хора. Никой никога не бе се опитвал да проникне там и никой не знаеше, че тя служи за убежище на Тексар. Това се дължи на обстоятелството, че брегът на Сент Джонс при входа на Черния залив изглежда като непрекъсната линия. Ето защо през нощта, която настъпва бързо, човек трябва да бъде моряк, добре запознат с този мрачен залив, за да влезе там с лодка.

Още с първите изсвирвания на „Шенън“ откликна трикратен вик. Светлината на огъня, който блестеше между високите крайбрежни треви, се раздвижи. Това показваше, че се приближава лодка, за да настигне парахода.

Тя беше обикновен скиф — малък плавателен съд от дървесна кора, който се кара и управлява с едно просто гребло. Скоро този скиф се озова само на половин кабелт’ от „Шенън“.

Тогава Тексар пристъпи към изхода на носовата рубка и като сви дланите си на фуния, викна:

— Ео!

— Ео! — чу се отговор.

— Ти ли си. Скуамбо?

— Да. господарю!

— Прилепи се!

——

’Кабел мярка за морски разстояния, равна на 1/10 от морската миля. т.е.

1.5–2 м. Б. Пр.

Скифът се прилепи до парахода. При светлината на фенера, закачен за края на вълнореза му, можеше да се види човекът който го управляваше. Той беше индианец с черна коса, гол до кръста — здравеняк, ако се съди по торса, изпъкващ под лъчите на фенера.

В този момент Тексар се обърна към другарите си и им стисна ръцете, произнасяйки многозначително „довиждане“. След като хвърли заканителен поглед към мистър Бърбанк, той се спусна по стълбата, поставена зад барабана на лявото колело, и се озова до индианеца Скуамбо. Като завъртя няколко пъти колелата си, параходът се отдалечи от скифа и никой на борда му не подозираше, че леката лодчица отива да се скрие в тъмните крайбрежни гъсталаци.

— Един негодник по-малко на борда! — каза тогава Едуард Керъл. без да се безпокои, че ще го чуят приятелите на Тексар.

— Да — откликна Джеймз Бърбанк, — и на всичко отгоре опасен престъпник Самият аз ни най-малко не се съмнявам в това, макар че този мерзавец винаги е съумявал да се измъкне чрез наистина необяснимите си алибита!

— Във всеки случай — обади се мистър Стенърд, — ако тази нощ в околностите на Джексънвил е извършено някакво престъпление, той не ще може да бъде обвинен за него, защото напусна „Шенън“!

— Не съм уверен в това! — възрази Джеймз Бърбанк. — Никак няма да се учудя, ако ми кажат, че в момента, когато говорим, са го видели да краде или да убива на петдесет мили оттук, в Северна Флорида! След това което се случи, не бих се учудил също, ако успее да докаже, че не е извършил такова престъпление!… Но стига сме се занимавали с този човек. Ще се върнете ли в Джексънвил Стенърд?

— Още тази вечер.

— Навярно вашата дъщеря ви чака там?

— Да. и бързам да се срещна с нея.

— Разбирам — отвърна Джеймз Бърбанк. — А кога смятате да дойдете при нас в Кемдлис Бей?

— След няколко дни.

— Елате колкото можете по-скоро, скъпи ми Стенърд Знаете, че сме в навечерието на много сериозни събития, които ще се усложнят още повече от приближаването на федералните войски. Затова се питам дали вие и вашата дъщеря Алис няма да бъдете в по-голяма безопасност в нашето жилище в Касъл Хаус. отколкото сред този град. където южняците се способни да се отдадат на всякакви безчинства!

— Хубава рабога! Та нали и аз съм от Юга, скъпи ми Бърбанк?

— Разбира се, Стенърд, но вие мислите и действувате така, като че сте от Севера!

Един час след това „Шенън“, носен от отлива, който ставаше все по-бърз и по-бърз, отмина селцето Мандарин, кацнало на зелен хълм. После, пет-шест мили по-надолу, спря до десния бряг на реката. Там беше построен товарен кей, за който корабите могат да се привържат, за да вземат товар. Малко по-нагоре стърчеше изящен пирс — леко дървено мостче, окачено на две извити дъговидно стоманени въжета. Това беше пристанът на Кемдлис Бей.

В края на пирса чакаха двама негри, носещи фенери, защото нощта беше вече твърде тъмна.

Джеймз Бърбанк се сбогува с мистър Стенърд и следван от Едуард Керъл. скочи на мостчето.

Зад него вървеше метиската Зерма, която отговори отдалеч на някакъв детски глас:

— Тук съм. Ди!… Тук съм!

— А татко?…

— И татко ти също!

Фенерите се отдалечиха, а „Шенън“ продължи пътя си, завивайки към левия бряг. Три мили по-долу от Кемдлис Бей, на другия бряг на реката, той се спря до пристана на Джексънвил, за да свали по-голямата част от своите пътници.

Там Уолтър Стенърд слезе едновременно с трима-четирима от хората, с които Тексар се бе разделил преди час и половина, когато индианецът дойде да го вземе със скифа. На борда на парахода останаха само шестима пътници, едни — за Пабло, малка паланка, построена близо до фара, който се издига при входа на устието на Сент Джонс, други — за остров Толбът, разположен при входа на пролива със същото название, и накрая последните — за пристанището Фернандина. Затова „Шенън“ продължи да пори водите на реката, чиято плитчина успя да мине благополучно. Един час по-късно той изчезна при завоя на залива Траут, където Сент Джонс смесва вече буйните си вълни с океанските талази.

II. КЕМДЛИС БЕЙ

Кемдлис Бей се наричаше плантацията, притежавана от Джеймз Бърбанк. Там богатият земевладелец живееше с цялото си семейство. Названието Кемдлис произлизаше от един от заливите на Сент Джонс. който започва малко по-горе от Джексънвил. на противоположния бряг на реката. Вследствие на тази близост можеше да се поддържа лесно връзка с този флоридски град. С хубава лодка и северен или южен вятър, като се използува отливът за отиване, а приливът за връщане, беше достатъчен един час, за да се изминат трите мили, които делят Кемдлис Бей от главния град на околията Дювал.

Джеймз Бърбанк притежаваше една от най-хубавите плантации в щата. Самият той и семейството му бяха богати, ала състоянието му се допълваше от обширни имения, разположени в щат Ню Джърси, който граничи с щат Ню Йорк.

Това място на десния бряг на Сент Джонс беше много сполучливо избрано, за да се основе там твърде ценно стопанство. Човешката ръка нямаше какво да добави към отличните условия, вече създадени от природата. Почвата сама по себе си отговаряше на всички изисквания за широка обработка. Така че плантацията Кемдлис Бей, ръководена от умен, деен човек в разцвета на силите, добре подпомаган от своя персонал, при това с достатъчно капитал, беше в състояние на пълен подем.

Обиколка дванайсет мили, площ четири хиляди акра1 — такива бяха повърхностните размери на тази плантация. И макар че в южните щати на Съюза съществуваха и по-големи, нямаше по-добре ръководени. Жилищна сграда, пристройки, конюшни, обори, жилища за робите, стопански постройки, складове, предназначени за съхраняване на плодовете, площадки за тяхната ръчна обработка, работилници и фабрики, железопътни линии от периферията на имението към малкото товарно пристанище, пътища за колите — всичко беше чудесно устроено от практическа гледна точка. От пръв поглед личеше, че американец от Севера е замислил, организирал и осъществил тези строежи. Само първокласните стопанства на Вирджиния и Северна и Южна Каролина можеха да съперничат на имението Кемдлис Бей. Освен това почвата на плантацията включваше „high hummocks“ — високи земи, естествено пригодени за сеене на зърнени храни; ниски земи, които подхождат по-специално за отглеждане на кафе и какао; и „marshes“ — нещо като солени савани, където виреят оризът и захарната тръстика.

Известно е, че памукът на Джорджия и Флорида поради дължината и качеството на влакната си е един от най-ценените на различните пазари в Европа и Америка. Затова памуковите ниви със своите насаждения, разположени на правилно раздалечени редици, с нежнозелени листа, с цветове, в които жълтото е примесено с бледолилавото на слеза, представляваха един от най-важните източници на доход за плантацията. По времето, когато се прибира реколтата, тези ниви с площ от един акър до акър и половина се покриваха с колибки, където живееха тогава робите — жени и деца, натоварени да берат шушулките и да вадят от тях памука А това е много деликатна работа, защото трябва да се внимава да не се повредят влакната. След това този памук се изсушава на слънце, пречиства се, като се разчесва с помощта на зъбчати колела и валяци, пресова се с хидравлична преса, опакова се на бали, вързани с железни обръчи, и така се складира за износ.

Платноходите и параходите можеха да дойдат да натоварят тези бали от самия пристан на Кемдлис Бей.

Освен памучни плантации Джеймз Бърбанк разработваше също обширни площи с кафе и захарна тръстика. Първите представляваха резервати с по хиляда хиляда и двеста храст а, високи от петнайсет до двайсет фута, с цветове, подобни на испанския жасмин, и плодове колкото малка череша, състоящи се от две зрънца, които остава само да се извадят и да се изсушат. Вторите бяха ливади, по-право блата, над които стърчат като бодли на таралеж хиляди от тия дълги тръстики, високи от девет до осемнайсет фута, чиито кичури се поклащат като украшенията по шлемовете на кавалеристи в марш. Тази захарна тръстика е обект на особени грижи в Кемдлис Бей; когато се обере, от нея се получава захар в течно състояние, която чрез рафиниране, твърде развито в южните щати, се превръща в рафинирана захар; освен това страничните продукти под формата на сиропи служат за производство на ракия, ром и тръстиково вино. като се смесва течна захар с ананасов и портокалов сок. Макар и не толкова важно, ако се сравни с памука, това производство е все пак твърде доходно. Няколко заградени парцела с какаови дървета, ниви с царевица, ямс, картофи, индийска пшеница, тютюн и двеста-триста акра оризища също носеха големи печалби на имението на Джеймз Бърбанк.

Но стопанството имаше още един отрасъл, от който се извличаха не по-малко печалби, отколкото от памукопроизводството. Това беше разработването на неизчерпаемите гори, покриващи плантацията. Като оставим настрана реколтата от канелените, пиперените, портокаловите, лимоновите, маслинените, смокиновите, манговите и хлебните дървета или добива от почти всички видове европейски овощни дървета, които се аклиматизират чудесно във Флорида, тези гори се сечаха редовно и постоянно. Колко богатства се криеха в кампеша, в газумата или мексиканския бряст, използуван понастоящем за какви ли не цели, в баобаба, в кораловото дърво с кървавочервени стъбла и цветове, в pavier — вид кестен с жълти цветове, в черния орех, в каменния дъб, в южния бор, който дава отличен материал за строителство и корабни мачти, в шоколадената каролиния, чиито зърна се пукат като фишеци под южното слънце, в чадърестия бор, в лиролиста, елата, кедъра и особено кипариса — това дърво е толкова разпространено из полуострова, че образува там гори с дължина от шейсет до сто мили. Джеймз Бърбанк бе принуден да създаде на различни места в плантацията няколко големи дъскорезници. Язовете, построени на някои от речиците — притоци на Сент Джонс, превръщаха тяхното спокойно течение във водопади, а тези водопади пък осигуряваха до голяма степен механичната сила, необходима за нарязването на гредите, талпите и дъските, с които можеха да се натоварят всяка година стотици кораби.

Трябва да споменем освен това обширните тучни ливади, където пасяха коне, мулета и многоброен рогат добитък, които задоволяваха всички стопански нужди.

Що се отнася до така разнообразните видове птици, обитаващи горите или бродещи из полята и равнините, трудно можем да си представим колко много бяха те в Кемдлис Бей — както впрочем и в цяла Флорида. Над горите се рееха белоглави орли с широки разперени крила, чийто пронизителен крясък прилича на звука на пукната тръба, необикновено свирепи лешояди, огромни бутори с остри като щик човки. По речния бряг, между високите тръстики, под гъсталака от гигантски бамбук живееха розови или алени фламинги, снежнобели ибиси, сякаш долетели от някакъв древноегипетски паметник, грамадни пеликани, безброй рибарки, морски лястовици от всички видове, ракояди, украсени с качулка и зелена перушина, чапли с пурпурни пера и кафяв пух, изпъстрен с белезникави точици, жакамари земеродни рибарчета със златист отблясък, цели пълчища гмурци, водни кокошки, диви патици „widgeons“, спадащи към породата на свирците, летни бърнета, дъждосвирци, без да се смятат буревестниците, гларусите, белочелите рибарки, морските врани, чайките, фаетоните, на които е достатъчно внезапно засилване на вятъра, за да ги прогони чак до Сент Джонс, и понякога дори хвъркати риби, които са лакомство за гастрономите. Ливадите гъмжаха от бекасини, бекаси, свирци, шарени дъждосвирци, кокошкисултанки с перушина едновременно червена, синя, зелена, жълта и бяла — същинска летяща палитра, — зелени петли, яребици и пъдпъдъци, сиви катерички, белоглави гълъби с червени крака освен това годни за ядене четириноги — дългоопашати зайци, нещо средно между европейския питомен и див заек, .4ели стада лопатари; и най-после — ракуни или миещи мечки, костенурки, мангусти и също, за нещастие, изобилие от отровни змии. Такива бяха представителите на животинското царство във великолепното имение Кемдлис Бей — без да се смятат негрите и негърките, които работеха в плантацията като роби. Та нали това чудовищно явление робовладелството превръща тия човешки същества именно в животни, купувани или продавани като товарни добичета?

Но как така Джеймз Бърбанк, привърженик на доктрините за премахване на робството, северняк, който само чакаше победата на Севера, още не бе освободил робите от своята плантация? Може би не се решаваше да стори това, докато обстоятелствата не му позволеха? Не, работата не стоеше така! Това беше само въпрос на седмици, може би на дни, тъй като федералната армия заемаше вече няколко близки пункта в съседния щат и се готвеше да навлезе във Флорида.

Впрочем Джеймз Бърбанк вече бе взел в Кемдлис Бей всички мерки, които биха могли да подобрят положението на неговите роби. Те се състояха от около седемстотин негри от двата пола, настанени в чисти и просторни, поддържани грижливо колиби, където се хранеха добре и работеха според силите си. Главният управител и помощникуправителите на плантацията имаха заповед да се отнасят с тях справедливо и благо. Така че различните видове работа се вършеха много прилежно, макар че в Кемдлис Бей отдавна вече не се прилагаха телесни наказания. Това беше в очебиен контраст с практиката в повечето други флоридски плантации и съседите на Джеймз Бърбанк не гледаха с добро око на този порядък. Ето защо, както ще видим, положението в този край беше много трудно, особено по това време, когато въпросът за робовладелството щеше да се реши със силата на оръжието.

И така, многобройният персонал на плантацията беше настанен в хигиенични и удобни колиби. Групирани по петдесетина, тези колиби образуваха десетина махали, наричани също баракони, струпани по бреговете на речиците. Там негрите живееха с жените и децата си. Всяко семейство беше по възможност заангажирано в една и съща работа из полята, в горите или фабриките, така че и в работно време членовете му да не бъдат разделени. Начело на всяка от тези различни махали стоеше един от помощникуправителите, който изпълняваше задълженията на администратор — да не кажем кмет — на своята малка община. Главният център беше частното имение Кемдлис Бей, оградено с висок стобор, чиито колци, прилепени един о друг и забити отвесно, бяха полускрити под зеленината на пищната флоридска растителност. Там именно се издигаше собственото жилище на семейство Бърбанк.

Полукъща, полузамък, това жилище бе получило заслужено названието Касъл Хаус1.

Кемдлис Бей от дълги години принадлежеше на предците на Джеймз Бърбанк. Някога, когато плантаторите още се бояха от нападенията на индианците, собствениците му се бяха видели принудени да укрепят главната жилищна постройка. Не беше далеч времето, когато генерал Джесъп още отбраняваше Флорида от семинолите.

Но сега изтребителната война между белите и червенокожите е прекратена. Семинолите, победени окончателно, са се принудили да се приютят далеч на запад от Мисисипи. За тях вече нищо не се чува, само няколко групи още скитат из блатистата част на Южна Флорида. Така че този край няма вече защо да се бои от тия туземци.

Следователно обяснимо е защо жилищата на колонистите са строени така. че да могат да устоят срещу внезапното нападение на индианците и да оказват съпротива до пристигането на отряди

——

’ „Касъл Хаус“ на английски значи „къща-замък“ — Б. пр.

доброволци, набрани от съседните градове или села. По същия начин беше устроен и замъкът Касъл Хаус.

Касъл Хаус се издигаше на ниско възвишение, сред уединен парк с три акра площ, който завършваше дъговидно на няколкостотин ярда от брега на Сент Джонс. Доста дълбок ручей обграждаше този парк. защитен освен това с висок стобор от набити колове, така че в него можеше да се влезе само през едно мостче, прехвърлено над заобикалящата го речица. Зад възвишението, по склоновете на парка се спущаха скупчени на групички красиви дървета, които го обграждаха с широка рамка от зеленина. Прохладна алея от бамбукови дървета, чиито стъбла се преплитаха като готически нервюри, образуваше дълъг свод. който се простираше от пристана па Кемдлис Бей до ширНалите се ливади. Отвътре, по цялото свободно пространство между дърветата, се разстилаха зелени морави; пресичаха ги широки алеи, обрамчени от бели парапети, които завършваха с пясъчна площадка пред главния вход на Касъл Хаус.

Този замък имаше неправилна архитектура, с много несъобразности в общата конструкция и причудливи хрумвания в подробностите. Но най-важното беше, че ако нападатели успееха да преминат стобора на парка, замъкът можеше да се защитава сам и да издържи на няколкочасова обсада. Прозорците на приземния етаж бяха запречени с железни решетки. Вратата на главния вход откъм предната фасада беше здрава като решетка за затваряне на крепост. На няколко места в най-високата част на стените, иззидани с нещо като мраморен камък, над ъглите се издигаха караулни кулички, които улесняваха отбраната, защото от тях нападателите можеха да бъдат обстрелвани във фланг. Изобщо със своите отвори, сведени до необходимия минимум, с извисяващата се над замъка централна кула, на която се развяваше звездното знаме на Съединените щати, със зъбчатите си крепостни стени и бойници, наклонени ь основата, с високите покриви, с многобройни те шпилове, с дебелината на зидовете си, в които тук-там бяха пробити амбразури, това жилище приличаше повече на укрепен феодален замък, отколкото на котедж или вила.

Както вече казахме, то беше устроено така заради безопасността на обитателите му по времето, когато индианците извършваха дивашки набези из територията на Флорида. Съществуваше дори подземен тунел, който, минавайки под стобора и заобикалящата го речица, свързваше Касъл Хаус с едно малко заливче на Сент Джонс, наричано залив Марино. Този тунел можеше да послужи за тайно бягство в случай на крайна опасност.

Разбира се. ала семинолите, прогонени от полуострова, вече не бяха страшни. Това продължаваше вече от двайсет години. Но кой знае какво можеше да донесе бъдещето? И кой знае дали опасността от индианците, от която Джеймз Бърбанк вече не трябваше да се страхува, нямаше да дойде, от страна на неговите сънародници? Та нали той беше северняк, усамотен сред тези южни щати, изложен на всички превратности на гражданската война, прочула се дотогава с толкова кръвопролития и жестокости?

Все пак тази необходимост да се осигури безопасността на Касъл Хаус никак не бе навредила на вътрешния комфорт. Стаите бяха просторни, жилищните помещения — разкошно и великолепно обзаведени. Тук, сред чудна местност, семейство Бърбанк намираше всички удобства, всички душевни удоволствия, които може да достави богатството, когато то е съчетано с истински художествен усет у притежателите му.

Зад замъка, в уединения парк, се простираха великолепни градини чак до оградата, чиито набити колци чезнеха под виещите се растения и пълзящите стъбла на страстничето; там прехвръкваха безброй колибри. Гъсталаци от портокалови дървета, лехи от маслини, смоковници, нарове, понтедерии с лазурни цветове, групички магнолии, чиито чашки с цвят на стара слонова кост изпълваха въздуха с благоухание, горички от сабалови палми, чиито ветрилообразни листа се поклащаха от лекия ветрец, гирлянди от кобеи с виолетови оттенъци, кичури от тупеи със зелени розетки, юки, които звънтят като наточени саби, розови рододендрони, горички от мирти и грейпфрути — изобщо всичко, което може да роди флората на субтропическата зона, беше събрано в тези лехи за наслада на обонянието и омая на очите.

До самата ограда, под свода от кипариси и баобаби, бяха прикътани конюшните, навесите, кучкарниците, мандрата и птичарниците. Под клоните на тези красиви дървета, през които не можеше да проникне слънцето дори на тази географска ширина, домашните животни нямаше защо да се страхуват от летните горещини. Идвайки от близките речици, течащите води поддържаха там приятна и ободрителна прохлада.

Както се вижда, това частно имение представляваше, особено за обитателите на Кемдлис Бей, чудно островче, разположено много удобно сред обширните владения на Джеймз Бърбанк През здравата ограда не можеше да проникне нито грохотът на памукоочистителните машини, нито скърцането на дъскорезниците, нито ударите на брадвата по стъблата на дърветата, изобщо никой от ония шумове, с които е свързано такова голямо стопанство. Само хилядите птици на флоридското пернато царство, прехвръкващи от дърво на дърво, можеха да я преминат. Но тези крилати певци, които с перушината си съперничат на ярките цветя на тази зона, бяха посрещани с не по-малка радост, отколкото ароматите, с които беше пропит лекият ветрец, галещ околните поля и гори.

Такава беше Кемдлис Бей — плантацията на Джеймс Бърбанк, една от най-богатите в Източна Флорида.

III. ДОКЪДЕ БЕ СТИГНАЛА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА

Да кажем няколко думи за междуособната война, с която е тясно свързана настоящата история.

И най-напред, още отначало, трябва да се уточни следното: както пише Парижкият граф, бивш адютант на генерал Маклелън, в забележителната си „История на гражданската война в Америка“, причина за тази война не беше нито въпрос за тарифи, нито някаква действителна разлика в произхода на северняците и южняците. Англосаксонската раса преобладаваше еднакво по цялата територия на Съединените щати. Така че търговският въпрос никога не е играл роля в тази ужасна братоубийствена война. „Причината е робовладелството, което, процъфтяващо в едната половина от републиката и премахнато в другата, бе създало там две враждуващи общества. То бе променило дълбоко нравите в онази част, където господствуваше, оставяйки непокътнати видимите форми на управление. То представляваше не само предлог и повод, но и единствената причина за антагонизма, чиято неизбежна последица беше гражданската война.“

В робовладелските щати имаше три класи. Долу — четири милиона негрироби, тоест една трета от населението. Горе — кастата на земевладелците, сравнително малообразована, но богата и надменна, която притежаваше изключителното право да ръководи обществените работи. Между тези две стоеше неспокойната, ленива, бедна класа на бялото простолюдие. Колкото и да е чудно, последните се оказаха пламенни поддръжници на робовладелството от страх да не би класата на освободените негри да се издигне до тяхното равнище.

Така против Севера бяха не само богатите собственици, но и това бяло простолюдие, което, особено в селата, живееше сред робското население. Ето защо борбата беше страшна. Тя дори предизвикваше в семействата такива раздори, че се случваше един брат да се сражава под знамето на конфедерацията, а друг — под знамето на федерацията. Но велик народ не бива да се спира пред нищо, за да унищожи до корен робовладелството. Още през XVIII век знаменитият Франклин1 поиска неговото премахване. В 1807 г. Джефърсън2 препоръча на Конгреса „да забрани търговията с роби,

——

’Бен джамии франклин (1706–1790) — северноамерикански държавен деец, публицист и учен. Участвувал в съставянето на Декларацията за независимостта на САЩ (1/76) и на конституцията от 1787 г. Решителен привърженик на демокрацията и противник на робството на негрите. — Б. пр.

2Томас Джефърсън (1743– 1826) — северноамерикански държавен и обществен деец, президент на САЩ през 1801 — 1809 г. — Б. пр.

премахването на която се налага от морала, честта и жизнените интереси на страната“. Така че Северът имаше причина да воюва срещу Юга и да го подчини. А по този начин щяха по-тясно да се сплотят всички съставни части на републиката и да рухне тази толкова пагубна и опасна заблуда, че всеки гражданин трябва най-напред да се подчинява на властта на своя щат, а едва на второ място — на властта на цялата американска федерация.

Ала именно във Флорида възникнаха за пръв път проблеми, свързани с робовладелството. В началото на XIX век един индиански вожд на име Оцеола си взел за жена избягала робиня, родом от блатистите части на Флорида, наричани Евърглейдс. Един ден тази жена била хваната отново и насилствено отведена като робиня. Оцеола вдигнал индианците, започнал война срещу робовладелците, бил заловен и умрял в крепостта, където го затворили. Но войната продължила и както казва историкът Томас Хигинсън1. „тази борба ни струваше ’тройно повече от сумата, която платихме някога на Испания, за да купим Флорида.“

Ето как започна тази междуособна война и какво беше положението през месец февруари 1862 г. — време, през което Джеймз Бърбанк и семейството му щяха да преживеят такива страшни премеждия, че ни се стори интересно да ги направим тема на настоящето повествование.

На 16 октомври 1859 г. храбрият капитан Джон Браун начело на малък отряд избягали роби завзема Харпърс Фери във Вирджиния. Целта му е освобождаването на цветнокожите. Заявява това открито. Разбит от милиционерски ге дружини2, той бива пленен, осъден на смърт и обесен в Чарлстън на 2 декември 1859 г. заедно с шестима от съучастниците си.

На 20 декември 1860 г. в Южна Каролина се събира конгрес и приема с възторг декрета за отделяне от северните щати. През следващата година, на 4 март 1861 г., Ейбрахам Линкълн е провъзгласен за президент на републиката. Южните щати смятат избирането му като заплаха за робовладелската система. На 11 април 1861 г. форт Сьмтър, едно от укрепленията, които бранят Чарлстънския залив, пада в ръцете на южняците, командувани от генерал Борьогар Северна Каролина, Вирджиния, Арканзас и Тенеси веднага се присъединяват към декрета за отцепване.

——

’Томас Уснтуьр! Хиглнсък (1823 1911) — американски пастор унитарианец, аболиционист, който оглавил първия полк от негри в Гражданската война. След като бил ранен, той се отдал на писане на есета за реформи, история, биография.

Б. пр.

— Тук понятието „милиция“ се различава от нашето съвременно понятие. В САЩ така наречените милиционерски дружини, създадени през XIX век, са представлявали доброволчески отряди, съставени от обикновени граждани, които се свиквали и използували само при извънредно положение. От 1903 г. те били заменени с „Националната гвардия“. — Б. пр.

Федералното правителство събира седемдесет и пет хиляди доброволци. Първата му работа е да защити Вашингтон, столицата на Съединените американски щати, от нападение на конфедералистите. То започва да попълва арсеналите на Севера, които са празни, докато тия на Юга са обилно снабдени още от времето на президента Бюканън. Военните припаси се набавят с цената на нечовешки усилия. След това Ейбрахам Линкълн обявява блокада на южняшките пристанища.

Първите военни стълкновения стават във Вирджиния. Маклелън отблъсва отцепниците на запад. Ала на 21 юли при Бул Рън федералните войски, обединени под командуването на Макдоуъл, претърпяват поражение и отстъпват чак до Вашингтон. Докато южняците не треперят вече за столицата си Ричмънд, северняците имат причина да треперят за столицата на Американската република. Няколко месеца след това федералистите са отново разбити при Болс Блъф. Все пак тази злополучна кампания скоро се компенсира от различни експедиции, в резултат от които в ръцете на юнионистите падат форт Хатерас и Порт Ройъл Харбър, които отцепниците не успяват впоследствие да си възвърнат. В края на 1861 г. главното командуване на федералната армия е поверено на генералмайор Джордж Маклелън.

Обаче през тази година каперски кораби1 на робовладелците бродеха из моретата на Стария и Новия свят. Те намираха убежище в пристанищата на Франция, Англия, Испания и Португалия — сериозна грешка, защото, като признаваха на отцепниците правата на воюваща страна, въпросните държави насърчаваха воденето и продължаването на гражданската война.

Последваха морски сражения които имаха голям отзвук. Става дума за „Съмтър“ и неговия славен капитан Семе. За появяването на корабатаран2 „Манасас“. За морската битка на 12 октомври при устието на Мисисипи. За завземането на 8 ноември на „Трент“, английски кораб, на борда на който капитан Уилкс пленява пълномощниците на конфедерацията и по този начин едва не предизвиква война между Англия и Съединените щати.

В това време аболиционистите и поддръжниците на робовладелството водят кървави сражения с променлив успех чак до щат Мисури. Убит е един от най-видните генерали на Севера — Лайън, вследствие на което федералистите са принудени до отстъпят към Рола, а Прайс с конфедералистките войски настъпва на север. Водят се боеве при Фредриксбърг на 21 октомври, при Спрингфийлд на 25-и, а на 27-и Фримонт с федералистите завзема този град.

——

’Каперски кораб — частен кораб, който действува от името на една воюваща страна срещу корабите на друга и си присвоява част от плячката. — Б. пр. 2Корабтаран — кораб със заострена и издадена напред част от вълнореза, която служи за разбиване на корпуса на друг кораб. — Б. пр.

На 19 декември става сражение при Белмонт между Грант и Полк, но без решаващ резултат. Най-после зимата, толкова сурова из тези краища на Северна Америка, прекъсва военните действия.

През първите месеци на 1862 г. двете страни полагат наистина невероятни усилия.

На Север Конгресът гласува законопроект за набиране на петстотин хиляди доброволци в края на войната те достигат един милион — и одобрява заем от петстотин \:илиона долара. Образувани са големи армии, главно тази на Потомак. Начело на тях стоят генералите Банкс, Бътлър, Грант, Шермън, Маклелън, Мийд, Томас, Карни, Халек — посочваме само най-видните. Всички родове войска трябва да влязат в действие. Пехотата, кавалерията, артилерията, инженерните войски са разделени почти по един и същ начин на дивизии. Произвежда се военен материал в изобилие: карабини „Миние“ и „Колт“, нарезни оръдия от системите „Перът“ и „Родмън“, гладкостенни оръдия и колумбиади „Далгрен“, мортири, многоцевни оръдия, шрапнели, обсадни оръдия. Организират се телеграф и военно въздухоплаване, кореспонденции за големите вестници, обоз, състоящ се от двайсет хиляди фургона, впрегнати с осемдесет и четири хиляди мулета. Под ръководството на главния интендант се събират всевъзможни припаси. Построяват се нови кораби от типа таран на полковник Елит и канонерките на комодор Фут, които ще участвуват за пръв път в морска война.

Югът също не остава по-назад. Наистина той разполага с леярните за оръдия в Нови Орлеан и в Мемфис, с металургичните заводи в Тредогар, близо до Ричмънд, които произвеждат оръдия от системите „Перът“ и „Родмън“. Но това не е достатъчно. Конфедералното правителство се обръща към Европа. Лиеж и Бирмингам му изпращат цели корабни товари с оръжие — оръдия от системите „Армстронг“ и „Уитуърт“. Нарушителите на блокадата, които идват в пристанищата на Юга да търсят евтин памук, го получават само срещу такъв военен материал. След това армията се организира. Командуват я генералите Джонстън, Лий, Борьо-гар, Джексън, Критъндън, Флойд, Пилоу. На 8 август Конгресът на отцепниците упълномощава своя президент Джефърсън Дейвис да набере четиристотин хиляди доброволци за срок от една до три години, към които се присъединяват нередовни части — милиция и герили1.

Но тези приготовления не пречат на подновяването на сраженията през втората половина на първата зима. От цялата територия на робовладелците федералното правителство заема все още само Мериланд, Западна Вирджиния, някои части от Кентъки, по-голямата част от Мисури и няколко пункта по крайбрежието.

Новите военни действия започват най-напред в източната част

——

’Герили доброволни, прилагащи партизанска тактика. Б. пр.

на Кентъки. На 7 януари Гарфийлд разбива конфедералистите при Мидъл Крийк, а на 20-и те са отново разгромени при Логън Крос и Мил Спрингс. На 2 февруари Грант се качва с две дивизии на няколко големи парахода по река Тенеси; в подкрепа им идва броненосната флотилия на Фут. На 6-и форт Хенри пада в ръцете му. Така е счупена една брънка от веригата, върху която, както казва историкът на тази гражданска война, „се облягаше цялата отбранителна система на противника му Джонстън“. По този начин Къмбърланд и столицата на Тенеси са поставени под пряка и близка заплаха от федералните войски. Ето защо Джонстън се стреми да съсредоточи всичките си сили във форт Донълсън, за да намери по-сигурна опорна точка за отбрана.

В същото време друга експедиция, включваща един корпус от шестнайсет хиляди души под командуването на Бърнсайд, и една флотилия, състояща се от осемдесет въоръжени за война парахода и петдесет транспортни кораба, се спуща по Чесапийк и отплава от Хемптън Роудс на 12 януари. Въпреки силните бури на 24 януари тя навлиза във водите на Пимлико Саунд, за да завземе остров Роаноук и да завладее крайбрежието на Северна Каролина. Но островът е укрепен. На запад проливът е защитен с преграда от потопени кораби. Достъпът до острова е затруднен от артилерийски батареи и полски укрепления. Пет-шест хиляди бойци с подкрепата на флотилия от седем канонерки са готови да предотвратят всякакъв десант. Все пак, въпреки храбростта на защитниците му, на 7 срещу 8 февруари този остров пада в ръцете на Бърнсайд заедно с двайсет оръдия и повече от две хиляди пленници. На другия ден федералистите са господари на Елизабет Сити и на цялото крайбрежие на Албмарл Саунд, тоест на северната част от това вътрешно море.

Накрая, за да завършим описанието на положението до 6 февруари, трябва да кажем нещо и за Джексън, този южняшки генерал, този бивш преподавател по химия, този воинпуритан. който защитава Вирджиния. След отзоваването на Лий в Ричмънд той поема командуването на армията. На 1 януари тръгва от Уинчестър със своите десет хиляди бойци и прекосява Алеганите, за да завземе Бат на железопътната линия за Охайо. Победен от климата, сломен от снежните бури, той бива принуден да се върне в Уинчестър, без да е достигнал целта си.

А ето какво стана по южното крайбрежие от Каролина до Флорида.

През втората половина на 1861 г. Северът притежаваше вече доста бързи плавателни съдове, за да контролира тези морета, при все че не бе успял да завладее прословутия „Съмтър“, който през януари 1862 г. се отбива в Гибралтар, за да използува европейските води. „ДжефърсънДейвис“, в желанието си да избяга от федералистите. се укрива в Сент Огъстин във Флорида, но загива в момента, когато минава през пролива. Почти по същото време един от корабите, кръстосващи около Флорида — „Андерсън“, — залавя корсарския кораб „Борьогар“. Но в Англия вече са готови за път нови кораби. Тогава с прокламация на Ейбрахам Линкълн районът на блокадата се разширява до бреговете на Вирджиния и Северна Каролина — дори фиктивната блокада, блокадата на книга, която обхваща четири хиляди и петстотин километра от крайбрежието. За наблюдаването му северняците разполагат само с две ескадри: едната трябва да блокира бреговете на Атлантика, другата — Мексиканския залив.

На 12 октомври за пръв път конфедералистите се опитват да освободят устието на Мисисипи с помощта на „Манасас“ — първия брониран кораб през тази война, — подкрепян от флотилия брандери1. Тази акция се проваля. Корветата „Ричмънд“ се измъква здрава и читава на 29 декември, но един малък параход, „Сий Бърд“, успява да отвлече една шхуна на федералистите при форт Мънро.

Необходимо е обаче да се разполага с пункт, който да служи като оперативна база за кръстосване из Атлантическия океан. Тогава федералното правителство решава да завземе форт Хатерас, господствуващ над едноименния пролив, който много често се използува от нарушителите на блокадата. Този форт е трудно-превзимаем. Той се защищава от квадратен редут, наречен форт Кларк. В отбраната му участвуват хиляда бойци и Седми северокаролински полк. Но това не е страшно. Федералната ескадра, състояща се от две фрегати, три корвети, един стражев кораб и два големи парахода, на 27 август се закотвя срещу пролива. Комодор Стрингъм и генерал Бътлър атакуват. Редутът е превзет. След доста продължителна съпротива форт Хатерас вдига бяло знаме. Така северняците се сдобиват с оперативна база за цялото времетраене на войната.

През ноември въпреки усилията на конфедералистите в ръцете на федералистите пада и се задържа остров Санта Роза, на изток от Пенсакола, в Мексиканския залив, представляващ част от флоридското крайбрежие.

Все пак завземането на форт Хатерас не изглежда достатъчно за доброто водене на по-нататъшните операции. Трябва да се окупират и други пунктове по крайбрежието на Южна Каролина, Джорджия, Флорида. На комодор Дюпон са предоставени две парни фрегати — „Уобъш“ и „Съскуехана“, три платноходни фрегати

——

’Брандер боси кораб от ветроходния флот. който бил предназначен за подпалване на неприятелски кораби. Обикновено за брандср се използували остарели кораби, запълнени с горящи материали. По време на бой брандср. прикриван от артилерийския огън на своя флот се приближавал към противника от наветрената страна, запалвал брандсра. закрепял го с куки към неприятелския кораб и се спасявал с гребна лодка. Б. пр.

гаги, пет корвети, шест канонерки, няколко стражеви кораба, двайсет и пет въглевоза, натоварени с припаси, и тридесет и шест парахода, способни да пренесат петнайсет хиляди и шестстотин бойци под командуването на генерал Шермън. На 25 октомври тази флотилия отплава от форт Мънро. След като претърпява страшна буря около нос Хатерас. тя изследва пролива Хилтън Хед, между Чарлстън и Савана. Там е Порт Ройъл — един от най-важните заливи на американската конфедерация, където генерал Рипли командува силите на робовладелците. Двата форта Уокър и Борьогар, на четири хиляди метра един от друг, пазят входа на залива. Защищават го осем парахода, а пясъчната му коса го прави почти недостъпен за нападаща флота.

На 5 ноември фарватерът бива обозначен с шамандури и след размяна на няколко оръдейни изстрела Дюпон прониква в залива, но все още без да успее да стовари там войските на Шермън. На 7-и преди обед той атакува форт Уокър, а после и форт Борьогар. Сломява ги под градушка от най-големите си снаряди. Фортовете са опразнени. Федералистите ги завземат почти без бой и Шермън завладява този пункт, толкова важен за по-нататъшните военни операции. Това е удар, нанесен в самото сърце на робовладелските щати. В ръцете на федералистите падат един след друг съседните острови, дори остров Тайби и форт Пуласки, който господствува над река Савана. В края на годината Дюпон е господар на пет големи залива — Норт Едисто, Сент Хелена, Порт Ройъл, Тайби, Уорсо — и на цял низ островчета, пръснати покрай бреговете на Каролина и Джорджия. Най-после на 1 януари 1862 г. един последен успех му позволява да завземе укрепленията на конфедералистите, издигнати по бреговете на Кусоу.

Такова беше положението на воюващите страни в началото на февруари 1862 г. Такива бяха успехите на федералното правителство на юг в момента, когато корабите на комодор Дюпон и войските на Шермън заплашваха Флорида.

IV. СЕМЕЙСТВО БЪРБАНК

Беше седем часът и няколко минути, когато Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл изкачиха стъпалата на външното каменно стълбище, на което се намираше главният вход на Касъл Хаус, обърнат към Сент Джонс. След тях се качи и Зерма, която държеше момиченцето за ръка. Всички се озоваха в хола — нещо като голям вестибюл, в дъното на който се раздвояваше закръглена като свод голяма стълба, водеща към горните етажи.

Там беше мисис Бърбанк заедно с Пери, главния управител на плантацията.

— Нищо ново ли няма в Джексънвил?

— Нищо, приятелю.

— И никакви вести от Гилбърт?

— Има… писмо!

— Слава богу!

Такива бяха първите въпроси и отговори, разменени между мисис Бърбанк и съпруга й.

След като целуна жена си и малката Ди, Джеймз Бърбанк разпечата връченото му писмо.

Това писмо не беше отваряно в отсъствието на Джеймз Бърбанк. Поради положението на подателя и на семейството му във Флорида мисис Бърбанк искаше мъжът й пръв да се запознае с неговото съдържание.

— Това писмо сигурно не е дошло по пощата? — запита Джеймз Бърбанк.

— О, не, мистър Джеймз! — отговори Пери. — Това би било крайно непредпазливо от страна на мистър Гилбърт!

— А кой се е наел да го донесе?

— Някакъв човек от Джорджия, на чиято преданост нашият млад лейтенант е сметнал, че може да разчита.

— Кога пристигна това писмо?

— Вчера.

— А човекът?

— Замина си още същата вечер.

— Добре ли му платихте за услугата?

Да, приятелю, добре му е платено — отвърна мисис Бърно от Гилбърт. Човекът не пожела да вземе нищо от нас.

Холът беше осветен от две лампи, поставени на мраморна маса пред голям диван. Джеймз Бърбанк седна до тази маса. Жена му и дъщеря му се настаниха до него. Едуард Керъл, след като се ръкува със сестра си, се тръшна на един фотьойл. Зерма и Пери останаха прави до стълбата. И двамата бяха толкова близки на семейството, че писмото можеше да бъде прочетено в тяхно присъствие.

Джеймз Бърбанк го бе отворил.

— То е от 3 февруари — рече той.

— Отпреди четири дни! — възкликна Едуард Керъл. — Много време за сегашните обстоятелства…

— Но прочети го, татко, прочети го! — извика дъщеричката с нетърпение, съвсем естествено за нейната възраст.

Ето какво се казваше в това писмо:

— Това е по ваш адрес, Пери — каза Едуард Керъл.

— Всеки си има свои разбирания по този въпрос! — отвърна мистър Пери с тон на човек, който не възнамерява ни най-малко да пожертвува своите.

Джеймз Бърбанк продължи:

Джеймз Бърбанк постави писмото на масата; тогава мисис Бърбанк го взе и го поднесе до устните си. После малката Ди положи сърдечна целувка върху подписа на брат си.

— Чудесен момък! — каза Едуард Керъл.

— Но и Марс е чудесен! — додаде мисис Бърбанк, поглеждайки Зерма, която притискаше момиченцето в обятията си.

— Трябва да съобщим на Алис, че сме получили писмо от Гилбърт — добави мисис Бърбанк.

— Да, аз ще й пиша — отвърна Джеймз Бърбанк. — Впрочем след няколко дни трябва да отида в Джексънвил и да се видя със Стенърд. Може да са получени и други новини за проектираната експедиция, откакто Гилбърт е писал това писмо. Ах, да дойдат най-после нашите приятели от Севера, та Флорида да се върне под знамето на Щатите! Накрая положението ни тук ще стане неудържимо!

И действително, откакто войната се приближаваше към Юга, във Флорида се забелязваше явен обрат по въпроса, който бе предизвикал разкола между Съединените щати. Дотогава робовладелството не беше толкова развито в тази бивша испанска колония, която не участвуваше в това движение със същата пламенност, както Вирджиния или двете Каролини. Но скоро начело на привържениците на робовладелството застанаха водачи. И сега тези хора, готови да вдигнат бунт и способни да извлекат много изгоди от смутовете, се налагаха на властите в Сент Огъстин и особено в Джексънвил, където се облягаха на измета от простолюдието. Ето защо положението на Джеймз Бърбанк, произходът и възгледите на когото бяха известни, можеше в определен момент да стане много опасно.

Преди двайсетина години Джеймз Бърбанк бе напуснал Ню Джърси, където притежаваше още известни имоти, и бе дошъл да се настани в Кемдлис Бей с жена си и четиригодишния си син. Знаем колко бе процъфтяла плантацията благодарение на неговата умна дейност и съдействието на неговия шурей Едуард Керъл. Ето защо той беше непоклатимо привързан към това голямо имение, останало от предците му. Петнайсет години след настаняването му в този дом там се бе родило второто му дете, малката Ди.

Тогава Джеймз Бърбанк беше четиридесет и шест годишен. Той беше човек със здраво телосложение, свикнал на труд, който не щадеше силите си. Славеше се с енергичния си характер. Твърдо отстояваше убежденията си и никак не се стесняваше да ги провъзгласява открито. Едър, с леко прошарена коса, малко суров на вид, но прям и приветлив, с брадичка по североамерикански, без бакенбарди и без мустаци, Джеймз Бърбанк беше типичен янки от Нова Англия. В цялата плантация го обичаха заради неговата доброта, подчиняваха му се, защото беше справедлив. Негрите му бяха дълбоко предани и той чакаше с нетърпение обстоятелствата да му позволят да ги освободи. Неговият шурей, почти на същата възраст, се занимаваше специално със счетоводството на Кемдлис Бей. С Едуард Керъл се разбираха отлично за всичко и имаха еднакви възгледи по въпроса за робовладелството.

Така че сред целия тоя малък свят в Кемдлис Бей единствено управителят беше с противоположни убеждения. Не бива да се мисли обаче, че този честен човек се отнасяше лошо с робите. Тъкмо обратното, стараеше се дори да ги направи по-щастливи, отколкото позволяваше положението им.

— Но — казваше той — в топлите страни има места, където обработването на земята може да се повери само на негри. А негри, които не са роби, не могат да бъдат вече негри!

Такава беше теорията му, която той защищаваше всеки път, когато му се представеше случай. Към нея се отнасяха снизходително, без никога да му държат сметка. Но Пери кипеше от яд, като гледаше, че войната се развива в полза на противниците на робството. В Кемдлис Бей „ще стане мътно и кърваво, когато мистър Бърбанк освободи своите негри“ — казваше той.

Повтаряме, Пери беше прекрасен човек, при това много смел. И когато Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл се записаха в отряд на милицията, чиито членове се наричат „минитмени“, тоест хора на минутата, защото всяка минута трябва да бъдат готови да заминат, той храбро се присъедини към тях в борбата с последните шайки семиноли.

По онова време мисис Бърбанк не изглеждаше на 39-те си години. Тя беше все още много красива. Един ден дъщеря й щеше да прилича на нея. Джеймз Бърбанк бе намерил в нея любяща, нежна другарка, на която дължеше до голяма степен щастливия си живот. Тази всеотдайна жена живееше само за мъжа си, за децата си, които обожаваше. Ала много се страхуваше за тях поради събитията, в резултат от които гражданската война щеше да стигне до Флорида. И докато Диана или по-право Ди, както я наричаха галено, шестгодишно весело, мило, жизнерадостно момиченце, живееше в Касъл Хаус с майка си, Гилбърт вече не беше там. Затова мисис Бърбанк изпитваше непрекъснато безпокойство за него, което не винаги успяваше да скрие.

Гилбърт беше тогава двайсет и четири годишен момък, който притежаваше душевните качества на баща си, но малко по-експанзивни, и същите физически качества, с малко повече изящество и обаяние. Смел другар, много вещ във всички видове спорт, а също и извънредно ловък в ездата, мореплаването и лова. За голям ужас на майка му обширните гори и блата на околията Дювал, както и заливите и руслото на Сент Джонс чак до устието Пабло, твърде често бяха арена на неговите подвизи. Така че когато се раздадоха първите изстрели на междуособната война, Гилбърт беше вече естествено подготвен за всички несгоди на войнишкия живот. Той разбираше, че дългът го зове да постъпи във федералната армия, и не се поколеба да го изпълни. Поиска да замине. Каквато и мъка да причиняваше това на жена му, каквито и опасности да криеше подобно положение, Джеймз Бърбанк не помисли нито за миг да се възпротиви на желанието на сина си. И той като него смяташе, че това е дълг, а дългът стои над всичко.

И така. Гилбърт замина за Севера, но отпътуването му се пазеше по възможност в най-дълбока тайна. Ако в Джексънвил научеха, че синът на Джеймз Бърбанк е постъпил на служба в северняшката армия, Кемдлис Бей можеше да пострада. Младият човек замина с препоръки до приятели, които баща му все още имаше в щат Ню Джърси. Тъй като винаги бе проявявал влечение към морето, те лесно му издействуваха постъпване във федералната флота. По това време се напредваше бързо в службата и понеже Гилбърт не беше от изоставащите, скоро се издигна. Вашингтонското правителство следеше този младеж, който въпреки положението, в което се намираше семейството му, не бе се побоял да дойде да му предложи своите услуги. Гилбърт се отличи при нападението срещу форт Съмтър. Той беше на „Ричмънд“, когато този кораб бе нападнат от „Манасас“ в устието на Мисисипи, и спомогна много за неговото измъкване и спасяване. След този бой бе произведен в мичман, без да е завършил морското училище в Анаполис, както беше впрочем и с всички произведени набързо офицери, взети в търговската флота. С новия си чин постъпи в ескадрата на комодор Дюпон, участвува в блестящите битки за форт Хатерас, а после — в завземането на Сий Айлъндс. От няколко седмици беше лейтенант на борда на една от канонерките на комодор Дюпон, които скоро щяха да форсират фарватера на Сент Джонс.

Да, този млад човек също бързаше тази кръвопролитна война да свърши час по-скоро! Защото обичаше и беше обичан. Щом отбиеше военната си служба, щеше веднага да се върне в Кемдлис Бей, където трябваше да се ожени за дъщерята на един от най-добрите приятели на баща си.

Мистър Стенърд не спадаше към класата на флоридските земевладелци. Овдовял, със значително състояние, той бе решил да се отдаде всецяло на възпитанието на дъщеря си. Живееше в Джексънвил, откъдето до Кемдлис Бей имаше само три-четири мили път срещу течението на реката. От петнайсет години вече не минаваше седмица, без да дойде на гости у семейство Бърбанк. Следователно може да се каже, че Гилбърт и Алис Стенърд бяха израсли заедно. Така че бракът, проектиран отдавна и вече предрешен, трябваше да осигури щастието на двамата млади. При все че Уолтър Стенърд беше южняк, подобно на някои свои съграждани във Флорида той се обявяваше против робството; но тези хора не бяха достатъчно многобройни, за да вземат връх над мнозинството от земевладелците и жителите на Джексънвил, чиито възгледи от ден на ден все повече клоняха в полза на сепаратисткото движение.Ето защо ръководителите на околията и най-вече белите от простолюдието, готови да ги следват във всякакви изстъпления, започваха да гледат неприязнено тези честни хора.

Уолтър Стенърд беше американец от Нови Орлеан. Мисис Стенърд, по произход французойка, умряла много рано, бе предала на дъщеря си благородните качества, пропити във френската кръв. Когато Гилбърт заминаваше, мис Алис прояви голяма твърдост, утешавайки и успокоявайки мисис Бърбанк. Макар че обичаше Гилбърт толкова, колкото и той нея, тя непрекъснато повтаряше на майка му, че да замине, е дълг, че да се бие за тази кауза, значи да се бие за освобождението на една човешка раса и въобще за свободата. Мис Алис беше тогава на деветнайсет години. Тази девойка имаше руси коси и почти черни очи, изящна фигура, свежо, одухотворено лице. Може би малко сериозна, но с такова живо изражение, че и най-слабата усмивка преобразяваше красивото й лице.

Ала най-верните членове на семейство Бърбанк ще ни останат неизвестни, ако пропуснем да обрисуваме с няколко черти двамата слуги, Марс и Зерма.

Както видяхме от писмото му, Гилбърт не бе заминал сам. С него бе тръгнал Марс, мъжът на Зерма. Младият човек не би могъл да намери по-предан другар от този роб от Кемдлис Бей, който стана свободен от момента, когато стъпи на териториите на аболиционистите. Но за Марс Гилбърт си оставаше както преди негов млад господар, когото не искаше да напусне, макар че федералното правителство вече бе сформирало негърски батальони, където би намерил мястото си.

Марс и Зерма по рождение не спадаха към негърската раса. Те бяха метиси. Брат на Зерма беше героичният роб Робърт Смол, който четири години по-късно отне от конфедералистите в самия Чарлстънски залив един малък параход, въоръжен с две оръдия, и го предаде на федералната флота.

Така че Зерма имаше от кого да взема пример, а и Марс също. Те бяха щастливо семейство, което гнусната търговия с роби неведнъж бе заплашвала да разлъчи през първите години. И тъкмо когато неочаквана разпродажба щеше да раздели Марс и Зерма, те постъпиха в Кемдлис Бей, сред персонала на плантацията. Ето някои подробности.

Сега Зерма беше на тридесет и една години, Марс — на тридесет и пет. Те се бяха оженили преди седем години, когато принадлежаха на един земевладелец на име Тикбърн, чието имение се намираше на двайсетина мили по-горе от Кемдлис Бей. От няколко години този земевладелец поддържаше често връзка с Тексар. А Тексар често посещаваше плантацията му, където намираше добър прием. В това няма нищо чудно, тъй като Тикбърн изобщо не се ползуваше с никакво уважение в околията. Той беше човек с посредствен ум, работите му не вървяха, затова се бе принудил да продаде част от робите си.

Точно по същото време Зерма, много тормозена, подобно на целия персонал в плантацията на Тикбърн, роди едно нещастно малко същество, от което бе почти веднага разделена. Докато изкупваше в затвора една грешка, за която дори нямаше никаква вина, детето умря в ръцете й. Не е трудно да си представим скръбта на Зерма и гнева на Марс. Но какво можеха да сторят тези клетници на господар, комуто принадлежеше плътта им, мъртва или жива, тъй като я бе купил?

Ала към тази скръб се прибави още една, не по-малко страшна. На другия ден след смъртта на детето им Марс и Зерма бяха изкарани на търг, застрашени да бъдат разделени един от друг. Да, те не трябваше да имат дори утешението да са отново заедно при нов господар. Яви се човек, който предлагаше да купи Зерма, но само Зерма, макар че не притежаваше плантация. Вероятно прищявка? И този човек беше Тексар. А приятелят му Тикбърн вече бе на път да се спазари с него, когато в последния момент наддаде нов купувач.

Това беше Джеймз Бърбанк, който присъствуваше на тази публична разпродажба на робите на Тикбърн и се трогна много от съдбата на нещастната метиска, умоляваща напразно да не я разделят от мъжа й.

Джеймз Бърбанк тъкмо имаше нужда от кърмачка за малката си дъщеря. След като узна, че една от робините на Тикбърн. чието дете току-що е умряло, отговаря на необходимите условия, той мислеше как да купи само дойката; но развълнуван от сълзите на Зерма, не се поколеба да предложи за съпруга й и за нея по-висока цена от всички други, предлагани дотогава.

Тексар познаваше Джеймз Бърбанк, който много пъти вече го бе прогонвал от имението си като човек със съмнителна репутация. От това време водеше началото си омразата, с която Тексар се пропи към цялото семейство в Кемдлис Бей.

Така Тексар реши да се бори със своя богат съперник; но напразно. Тогава се заинати. Удвои цената, която Тикбърн искаше за метиската и нейния мъж. С това само накара Джеймз Бърбанк да плати твърде скъпо за тях. Накрая двойката му бе отстъпена.

По този начин Марс и Зерма не само нямаше да бъдат разделени един от друг. но и щяха да постъпят на служба у най-благородния от плантаторите в цяла Флорида. Как смекчи това нещастието им и с каква увереност можеха да гледат сега на бъдещето!

Шест години по-късно Зерма беше още в пълния разцвет на своята хубост като метиска. Енергична натура, предана от все сърце на господарите си, тя неведнъж бе имала случай — а и занапред щеше да има — да им докаже своята преданост. Марс беше достоен за жената, с която великодушната постъпка на Джеймз Бърбанк го бе свързала завинаги. Той беше забележителен представител на тези африканци, у които е примесена голяма доза креолска кръв. Едър, як, непоколебимо смел, той щеше да окаже неоценими услуги на своя нов господар.

Впрочем с тези двама нови слуги, придадени към персонала на плантацията, там не се отнасяха като с роби. Добротата и схватливостта им бяха бързо оценени. Марс бе специално определен за слуга на младия Гилбърт. Зерма стана дойка на Диана. Това положение можеше само да ги свърже още по-дълбоко със семейството.

А и Зерма изпитваше към малкото момиченце майчинска любов — любов, която не можеше вече да проявява към детето, което бе загубила. Ди й отвръщаше със същото и обичта на едната винаги бе откликвала на майчинските грижи на другата. Мисис Бърбанк също изпитваше към Зерма дружелюбие и признателност.

Същите чувства съществуваха между Гилбърт и Марс. Ловък и енергичен, метисът бе помогнал много на младия си господар да стане изкусен във всички видове спорт. Джеймз Бърбанк можеше само да се радва, че го бе придал към сина си.

Така, измъкнали се от ръцете на Тикбърн и избавени от опасността да попаднат в ръцете на Тексар, Зерма и Марс се намираха в положение, на каквото никога дотогава не бяха се радвали. И никога не забравяха това.

V. ЧЕРНИЯТ ЗАЛИВ

На другия ден при първите лъчи на зората по брега на едно от островчетата, залутани в дъното на лагуната на Черния залив, се разхождаше някакъв човек. Това беше Тексар. На няколко крачки от него, до брега, току-що бе застанал един индианец, седнал в скифа, който предишния ден се бе приближил до „Шенън“. Това беше Скуамбо.

След като походи няколко пъти напред-назад, Тексар се спря пред една магнолия, дръпна към себе си един от долните клони на дървото и откъсна от него лист заедно с дръжката. После извади от тефтерчето си някаква бележчица, на която бяха написани с мастило само три-четири думи. Нави тази бележчица на тънко масурче и я пъхна под жилчиците откъм долната част на листото.

Направи го толкова ловко, че листът от магнолия не загуби нищо от обичайния си вид.

— Скуамбо! — извика след това Тексар.

— Какво, господарю? — отзова се индианецът.

— Върви, където ти казах.

Скуамбо взе листа, сложи го при носа на скифа, седна отзад, размаха греблото си, заобиколи края на островчето и се запровира през лъкатушен проток, който едва се забелязваше под гъстия свод на дърветата.

Тази лагуна беше прорязана от цял лабиринт такива протоци, плетеница от тесни криволичещи канали, пълни с черна вода, подобни на тия, които се кръстосват в някои европейски градини. Човек, непознаващ добре протоците на този дълбок преливник, в който се губят разклоненията на Сент Джонс, не би могъл да се ориентира там.

Обаче Скуамбо не се колебаеше. Там, където човек не би се надявал да забележи път, той прекарваше смело своя скиф. Ниските клони, които отстраняваше, се спущаха отново след него и никой не би могъл да каже, че преди малко през това място е минала лодка.

Индианецът се вдълбочи по тоя начин през дълги виещи се ръкави, на места по-тесни от каналите, прокопавани за отводняване на ливадите. При неговото приближаване изхвръкваха цели ята водни птици. Лепкави змиорки, подавайки плахо глави, се провираха под стърчащите от водата корени. Скуамбо никак не се безпокоеше от тези влечуги, нито от заспалите каймани, които можеше да събуди в тинестите им леговища, като ги докоснеше с лодката си. Той караше все напред, а когато му липсваше пространство за маневриране, отблъсваше се с края на греблото си така, както би си послужил с канджа.

Макар че вече се бе съмнало и гъстата нощна мъгла започваше да се вдига под първите слънчеви лъчи, никой не можеше да го види под прикритието на този непроницаем свод от зеленина. Дори когато слънцето грееше най-силно, никаква светлинка не успяваше да проникне през него. Впрочем за това блатисто място беше достатъчен полумракът; нямаха нужда от светлина и безчислените животинки, които гъмжаха из неговите възчерни води, и хилядите водни растения, плаващи по повърхността му.

Половин час Скуамбо се движи така от островче на островче. Когато се спря, скифът му бе стигнал до едно от най-далечните кътчета на залива.

На това място, където свършваше блатистата част на тази лагуна, дърветата растяха по-нарядко, листата им не бяха толкова гъсти и вече пропущаха дневната светлина. По-нататък се простираше обширно поле, обградено с гори и леко издигнато над нивото на Сент Джонс. Там вирееха поотделно едва пет-шест дървета.

Когато кракът стъпваше по тази тинеста почва, усещаше, като че под него е разстлан мек килим. Няколко храста сасафра с мършави листа, примесени с дребни виолетови ягодки, чертаеха по повърхността й причудливи криволици.

След като привърза скифа си за един дънер на брега, Скуамбо скочи на земята. Нощните изпарения започваха да се разпръсват. Полето, напълно пусто, изплуваше малко по малко от мъглата. Между петте или шестте дървета, чиито силуети се открояваха смътно над мъглата, растеше магнолия със средни размери.

Индианецът се насочи към това дърво. Той стигна до него за няколко минути. Наведе една от клонките му и прикрепи за нея листа, даден му от Тексар. После, когато пусна вейката и тя се изправи, листът изчезна между разклоненията на магнолията.

Тогава Скуамбо се върна при скифа и го подкара обратно към островчето, където го чакаше господарят му.

Черният залив, наречен така поради тъмния цвят на водите си, заемаше площ от около петстотин-шестстотин акра. Подхранван от Сент Джонс, той представляваше нещо като архипелаг, напълно недостъпен за човек, който не познава безкрайните му извивки. Из него бяха пръснати стотина островчета. Нито мостове, нито бентове не ги свързваха един с друг. Помежду им се проточваха дълги плетеници от лиани. Няколко високи клона се преплитаха над разделящите ги хиляди ръкави. И нищо повече. Така че не беше лесно да се установи връзка между различните части на тази лагуна.

Едно от тези островчета, разположено почти в средата на басейна, беше най-значителното по площ — двайсетина акра, и по височина — пет-шест стъпки над средното равнище на Сент Джонс между отлива и прилива.

В далечно време на това островче е било построено малко укрепление, нещо като блокхауз, сега изоставен поне от военна гледна точка. Неговите полуизгнили палисади още стърчаха под големите дървета — магнолии, кипариси, каменни дъбове, черни орехи, южни борове, увити с дълги гирлянди от кобеи и други безкрайни лиани.

Вътре в ограденото място под гъста зеленина окото най-после различаваше геометричните форми на това малко укрепление или по-право на този наблюдателен пост, чието единствено предназначение е било да приюти гарнизон от двайсетина души. В дървените стени бяха пробити няколко бойници. Затревени покриви го прихлупваха със същинска пръстена черупка. Вътре около централното помещение бяха разположени няколко стаи, които опираха до склада, предназначен за провизии и муниции. За да се проникне в укреплението, трябваше първо да се мине оградата през един тесен вход, после да се прекоси дворът, засаден с няколко дървета, и накрая да се изкачат десетина пръстени стъпала, поддържани с греди. Чак тогава се попадаше на единствената врата, откъдето можеше да се влезе вътре; а тя беше всъщност някогашна амбразура, пригодена за тази цел.

Такова беше обичайното убежище на Тексар — убежище, което никой не знаеше. Там, скрит от очите на всички, той живееше със Скуамбо, много предан на своя господар, но не по-добра стока от него, и с петима-шестима роби, от един дол дренки с индианеца.

Както виждаме, имаше голяма разлика между това островче в Черния залив и богатите имения, създадени по двата бряга на реката. Тук не беше осигурено дори самото съществуване на Тексар и другарите му, впрочем хора не твърде придирчиви. Няколко домашни животни, пет-шест акра земя, засадена с картофи, ямс, краставици, двайсетина овощни дървета почти в диво състояние — това беше всичко, без да се смята ловът в съседните гори и риболовът из блатата на лагуната, където през всички времена на годината можеше да се намери нещо. Но несъмнено обитателите на Черния залив имаха и други източници за препитание, чиято тайна беше известна само на Тексар и Скуамбо.

Що се отнася до безопасността на блокхауза, нима тя не бе осигурена от самото му разположение сред това непристъпно свърталище? Пък и кой ли би опитал да го нападне и защо? Във всеки случай за всяко подозрително приближаване незабавно би известил лаят на двете кучета на островчето — от ония свирепи копои, докарвани от Караибските острови, които са били използувани някога от испанците за лов на негри.

Ето това беше жилището на Тексар, достойно за него. А сега нещо за самия човек.

Тексар беше тогава на тридесет и пет години. Среден на ръст, със здраво телосложение, закален в изпълнения с опасности живот на открито, който бе водил винаги. Испанец по рождение, той не отричаше произхода си. Косата му беше черна и остра, веждите му — гъсти, очите — зеленикави, устата — широка, с тънки и свити устни, сякаш изсечени с удар на сабя, чипонос, с ноздри на хищник. Целият израз на лицето му показваше, че е коварен и необуздан човек. Някога носеше брада, но от две години, след като бе полуизгорена от изстрел при не знам какъв спор, я бе обръснал и оттогава суровостта на чертите му изпъкваше още повече.

Преди дванайсетина години този авантюрист се бе настанил във Флорида, в изоставения блокхауз, владението на който никой не мислеше да му оспорва. А откъде бе дошъл? Никой не знаеше и не говореше за това. Какъв е бил предишният му живот? И това не се знаеше. Твърдеше се — и беше вярно, — че се е занимавал с търговия на роби и е продавал чернокожата си стока в пристанищата на Джорджия и двете Каролини. Забогатял ли е от тази гнусна търговия? Изглежда, не. Въобще той не се ползуваше с никакво уважение дори в този край, където не липсваха хора като него.

Все пак, макар че Тексар беше добре известен и тази слава не говореше в негова изгода, това не му пречеше да има значително влияние в околията и особено в Джексънвил. Вярно, влиянието му беше сред най-непочтената част от населението на главния град. Той често ходеше по свои работи, за които никога не разправяше. Създал си бе голям брой приятели между бялото простолюдие и най-гнусната градска сган. Вече видяхме това, когато се връщаше от Сент Огъстин в компания с половин дузина съмнителни типове. Влиянието му се разпростираше дори до някои колонисти по Сент Джонс. Тексар ги посещаваше понякога и въпреки че самите те не му връщаха визитите, защото никой не знаеше убежището му в Черния залив, той имаше достъп до някои плантации по двата бряга. Ловът беше естествен повод за тези отношения, които се установяват лесно между хора с еднакви нрави и еднакви вкусове.

От друга страна, влиянието му се бе засилило още повече от няколко години благодарение на това, че Тексар бе успял да се представи за най-пламенен защитник на определени идеи. Щом въпросът за робовладелството предизвика разцепление между двете половини на Съединените щати, този испанец се обяви за най-упорит, най-решителен поддръжник на робството. Ако го слушаш, той не се водеше от интерес, защото притежаваше само петима-шестима роби. Заявяваше, че защищава робовладелството само по принцип. А с какви средства? Използуваше най-долните страсти, възбуждаше алчността на простолюдието, насъсквайки го към грабеж, опожаряване, дори убийства срещу ония жители или земевладелци, които споделяха идеите на Севера. И сега единствената цел на този опасен авантюрист беше да свали гражданската власт в Джексънвил, да смени управниците с умерени възгледи, уважавани за техните качества, с най-отявлени свои привърженици. А след като чрез метеж станеше господар на околията, ръцете му щяха да бъдат развързани за лични отмъщения.

Така че обяснимо е защо Джеймз Бърбанк и някои други собственици на плантации следяха зорко действията на подобен човек, станал вече твърде опасен със своя лош характер. На това се дължаха омразата на едната страна и недоверието на другата, а последвалите събития щяха да ги засилят още повече.

Пък и в това, което се знаеше за миналото на Тексар, откакто бе престанал да се занимава с търговия, имаше крайно подозрителни неща. Всичко като че ли доказваше, че от последното нашествие на семинолите насам той поддържа тайни връзки с тях. Може би ги бе насочвал къде да действуват, кои плантации е най-изгодно да нападат? И сигурно им бе помагал да устройват засади и клопки? В някои случаи това не подлежеше на съмнение и след последното нападение на тези индианци властите се видяха принудени да вземат мерки срещу испанеца — да го арестуват и да го дадат под съд. Но Тексар се позова на алиби — похват за защита, с който той и по-късно си служеше успешно. Така бе доказано, че не е могъл да вземе участие в нападението срещу една ферма, разположена в околията Дювал, тъй като тогава се е намирал в Савана, в щат Джорджия, на около четиридесет мили на север, извън Флорида.

През следващите години бяха извършени няколко големи обира както в плантации, така и срещу пътници, нападнати по флоридските пътища. Дали Тексар не беше извършител или съучастник на тези престъпления? И този път подозренията паднаха върху него, но поради липса на доказателства не можеха да предприемат съдебно преследване срещу виновника.

Най-после се яви случай, когато се сметна, че неуловимият дотогава злосторник е хванат на местопрестъплението. Именно по това дело той бе призован предния ден от съдията в Сент Огъстин.

Осем дни по-рано Джеймз Бърбанк, Едуард Керъл и Уолтър Стенърд се връщаха от посещение в една съседна на Кемдлис Бей плантация. Към седем часа вечерта, на смрачаване, до тях достигнаха отчаяни викове. Те побързаха да притичат към мястото, откъдето идеха тези викове, и се озоваха пред постройките на някаква усамотена ферма.

Тези постройки горяха. Преди това фермата бе ограбена от петима-шестима души, които току-що се бяха пръснали. Извършителите на престъплението сигурно не се намираха далеч: още се забелязваха двама от тези нехранимайковци, които бягаха през гората.

Джеймз Бърбанк и приятелите му се впуснаха смело подир тях, и то точно по посока на Кемдлис Бей. Но напразно. Двамата подпалвачи успяха да избягат през гората. Въпреки това господата Бърбанк, Керъл и Стенърд бяха безпогрешно познали единия от тях: той беше испанецът.

Към всичко туй се прибави едно още по-убедително доказателство: в момента, когато този субект изчезваше при завоя на една от горичките по границата на Кемдлис Бей, той насмалко не блъсна минаващата Зерма. Тя също се убеди, че тичащият с всички сили човек е Тексар.

Не ще и дума, този случай вдигна голям шум в околията. Обир, последван от опожаряване, е най-страшното престъпление за тези колонисти, пръснати на обширна територия. Затова Джеймз Бърбанк, без да се колебае, веднага отнесе въпроса до съда. Въз основа на неговите твърдения властите решиха да предприемат следствие срещу Тексар.

Испанецът бе докаран при главния съдия в Сент Огъстин на очна ставка със свидетелите. Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд, Едуард Керъл и Зерма заявиха единодушно, че в лицето на човека, който бягал от горящата ферма, са познали Тексар. За тях нямаше никакво съмнение. Тексар беше един от извършителите на престъплението.

От своя страна испанецът бе довел в Сент Огъстин неколцина свидетели. А тези свидетели заявиха категорично, че през въпросната вечер Тексар се е намирал с тях в Джексънвил, в „тиендата“ на Торильо, много известна, но ползуваща се с лоша слава кръчма. През цялата вечер Тексар не се разделял от тях. И една още по-убедителна подробност: точно в часа,когато се е извършвало престъплението, испанецът се спречкал с един от пиячите, разположили се в кръчмата на Торильо — спречкване, последвано от удари и закани, за които щяла да бъде подадена жалба срещу него.

При това твърдение, което не можеше да се постави под съмнение — твърдение, което впрочем бе подкрепено от лица, абсолютно непознати на Тексар, — главният съдия в Сент Огъстин се видя принуден да прекрати започнатото следствие и да отхвърли подадената жалба.

Така и този път алибито на тоя тъмен субект бе напълно доказано.

Точно след това дело, вечерта на 7 февруари, Тексар, придружен от своите свидетели, се връщаше в Сент Огъстин. Видяхме как се държеше той на борда на „Шенън“, когато параходът се спущаше по реката. После със скифа, управляван от индианеца Скуамбо, дошъл да го вземе, се бе върнал в изоставеното укрепление, където би било трудно някой да го последва. Що се отнася . до Скуамбо, умен и хитър семинол, станал доверен човек на Тексар, испанецът го бе взел на служба при себе си именно след последния набег на индианците, с който свързваха името му — и с пълно основание.

Поради чувствата, които изпитваше към Джеймз Бърбанк, испанецът вероятно мислеше само как да му отмъсти с всички разполагаеми средства. И ако Тексар успееше да свали властите в Джексънвил, при всички превратности, пораждани ежедневно от войната, той щеше да стане опасен за Кемдлис Бей. Вярно, с енергичния си и решителен характер Джеймз Бърбанк нямаше да отстъпи пред такъв човек! Ала мисис Бърбанк имаше твърде много основания да се страхува за съпруга си и за всички свои близки. Нещо повече, това честно семейство навярно щеше да живее в непрестанен страх, ако знаеше, че на Тексар е известно постъпването на Гилбърт Бърбанк в армията на Севера. А как бе научил това, след като заминаването бе станало тайно? Несъмнено чрез шпиониране, и още много пъти ще видим как шпиони се надпреварваха да му услужват.

А щом Тексар имаше основание да смята, че синът на Джеймз Бърбанк служи в редовете на федералистите под командуването на комодор Дюпон, дали нямаше да се опита да устрои някаква клопка на младия лейтенант? Да! И ако успееше да го примами на флоридска територия, да го хване, да го предаде, можем да се досетим каква би била участта на Гилбърт в ръцете на тези южняци, озлобени от успехите на северняшката армия.

Такова беше състоянието на нещата в момента, когато започва тази история. Такова беше положението на федералистите, стигнали почти до морските граници на Флорида, положението на семейство Бърбанк в самото сърце на околията Дювал, а и на Тексар не само в Джексънвил, но и във всички територии под властта на робовладелците. Ако испанецът постигнеше целите си и сподвижниците му успееха да свалят властта, щеше да му бъде много лесно да насъска срещу Кемдлис Бей простолюдието, настроено против аболиционистите.

Около един час след като се раздели с Тексар, Скуамбо се върна на централното островче. Той измъкна скифа си на брега, мина оградата и се изкачи по стълбата на блокхауза.

— Свърши ли работата? — запита го Тексар.

— Свърших я, господарю!

— И… нищо ли?

— Нищо.

VI. ДЖЕКСЪНВИЛ

— Да, Зерма, да, вие сте създадена и родена да бъдете робиня!

— повтаряше управителят, впущайки се отново в любимата си тема. — Да, робиня, а не свободна твар.

— Аз не съм на такова мнение — отвърна Зерма със спокоен тон, без да влага в него никакъв плам. толкова беше свикнала на тези спорове с управителя на Кемдлис Бей.

— Нямам нищо против, Зерма! Но така или иначе, накрая ще се съгласите с мнението, че няма вероятност да се установи равенство между бели и черни.

— То е вече установено, мистър Пери. установила го е от памтивека самата природа.

— Лъжете се. Зерма. и доказателство за това е. че белите са десет пъти, двайсет пъти — какво ти? — сто пъти по-многобройни от черните на земята!

— И тъкмо затова черните са заробени — отговори Зерма.

— Имаха силата, но не я използуваха както трябва. Ако черните бяха мнозинство на тоя свят, щяха да направят белите свои роби!… Но не! Сигурно биха проявили повече справедливост и преди всичко по-малко жестокост!

Но не трябва да мислим, че този разговор, впрочем съвсем ненужен, пречеше на Зерма и управителя да живеят в сговор. Работата е там, че те нямаха какво друго да правят, освен да побъбрят. Само че, разбира се, биха могли да разискват по-полезна тема и навярно щеше да стане така, ако не беше манията на управителя непрекъснато да обсъжда въпроса за робството.

Двамата бяха седнали при кърмата на една от лодките на Кемдлис Бей, управлявана от четирима гребци от плантацията. Те пресичаха косо реката, използувайки отлива, и отиваха в Джексънвил. Управителят имаше да урежда някои работи на Джеймз Бърбанк. а Зерма щеше да купува разни неща за тоалета на малката Ди.

Беше 10 февруари. От три дена Джеймз Бърбанк се бе върнал в Касъл Хаус, а Тексар в Черния залив, след делото в Сент Огъстин.

От само себе си се подразбира, че още на другия ден мистър Стенърд и дъщеря му получиха писъмце, изпратено от Кемдлис Бей, което ги запознаваше накратко със съдържанието на последното писмо на Гилбърт. Тези новини идваха тъкмо навреме, за да успокоят мис Алис, чийто живот минаваше в непрекъсната тревога, откакто бе започнала тая ожесточена борба между южните и северните щати.

Лодката, снабдена с латинско платно, се носеше бързо. След по-малко от час тя щеше да бъде в пристанището на Джексънвил. Така управителят разполагаше с твърде малко време, за да развие докрай любимата си тема, затова не пропусна този случай.

— Не, Зерма — продължи той, — не! Дори черните да бяха си осигурили мнозинство, то с нищо не би променило положението. И освен това, какъвто и да е изходът от войната, робовладелството пак ще се запази, защото има нужда от роби за работа по плантациите.

— А както знаете, мистър Бърбанк не мисли така — отговори Зерма.

— Знам, но смея да кажа, че мистър Бърбанк се лъже, колкото и да го уважавам. Чернокожият трябва да бъде част от имението, така както са домашните животни или земеделските сечива. Ако един кон може да ходи където си иска, ако едно рало има право когато му скимне да влезе в чужди ръце, а не в тия на собственика си, не ще има вече земеделие. Нека мистър Бърбанк освободи робите си, та да види какво ще стане с Кемдлис Бей!

— Той щеше да го направи досега — отвърна Зерма, — ако обстоятелствата му позволяваха. Това ви е известно, мистър Пери. А искате ли да знаете какво ще се случи, ако в Кемдлис Бей се обяви освобождение на робите? Нито един негър няма да напусне плантацията и нищо няма да се промени, само ще се отмени правото да се отнасят с тях като с товарни добичета. А тъй като никога не сте се възползували от това право, след освобождението Кемдлис Бей ще си остане пак такъв, какъвто си е бил и преди. — Нима си въобразявате, че сте ме спечелили за своите схващания, Зерма? — попита управителят.

— Ни най-малко, сър. А и би било безполезно по една много проста причина.

— Каква?

— Защото в душата си вие мислите по този въпрос досущ като мистър Бърбанк. мистър Керъл и мистър Стенърд и като всички добри по сърце и справедливи по душа хора.

— Дума да не става, Зерма, дума да не става! И заявявам дори, че това, което говоря по въпроса, е в интерес на негрите! Ако им отпуснем края, ще загинат и скоро расата им ще изчезне.

— Аз пък не мисля така, мистър Пери, каквото и да говорите. Във всеки случай по-добре расата ни да загине, отколкото да бъде обречена на вечно унижение чрез робство!

Управителят искаше да възрази и не се съмняваше, че има достатъчно аргументи. Но платното беше вече прибрано и лодката застанала до дървената скеля. Там тя трябваше да чака до връщането на Зерма и управителя. Двамата веднага слязоха на брега, за да отиде всеки по работата си.

Джексънвил е разположен на левия бряг на Сент Джонс, в края на доста ниска и обширна равнина, заобиколена отвред с великолепни гори, които образуват винаги зелена рамка. Част от тази земя, особено покрай реката, е заета от ниви, засадени с царевица, захарна тръстика и ориз.

Преди десетина години Джексънвил беше само голямо село; тогава то имаше предградие с колиби от кирпич и камъш, в които живееха единствено негри. Сега селото започваше да се превръща в град както с по-удобните къщи и по-добре очертаните и поддържани улици, така и с броя на жителите, който се бе удвоил. През следващата година този главен град на околията Дювал щеше да придобие още по-голямо значение, като се свържеше чрез железница с Талахаси, столицата на Флорида.

Управителят и Зерма вече бяха успели да забележат, че в града цари много голямо оживление. Няколкостотин жители, едни — южняци от американски произход, други — мулати и метиси от испанско потекло, чакаха пристигането на един параход, чийто дим се бе появил надолу по реката, отсам плитчината на Сент Джонс. Някои дори, за да влязат по-бързо във връзка с този параход, наскачаха в пристанищните лодки, а други се настаниха в големите едномачтови рибарски ладии, които се срещат обикновено във водите около Джексънвил.

Причината е, че предния ден от театъра на военните действия бяха дошли важни новини. Плановете за действие, споменати в писмото на Гилбърт Бърбанк, станаха отчасти известни. Знаеше се, че флотилията на комодор Дюпон трябва да отплава по-скоро и че генерал Шермън възнамерява да я придружи с десантни войски. Ала никой не знаеше с положителност накъде ще се насочи тази експедиция, въпреки че всичко караше да се предполага, че целта й е Сент Джонс и флоридското крайбрежие. Така че след Джорджия сега и Флорида беше пряко застрашена от нахлуване на федералната армия.

Когато параходът, който идваше от Фернандина, се привърза за пристана на Джексънвил, неговите пътници просто потвърдиха тези новини. Добавиха дори, че по всяка вероятност комодор Дюпон ще се закотви в залива Сент Ендрюз, за да дочака благоприятен момент да форсира пролива при остров Амелия и естуара на Сент Джонс.

Групите веднага се пръснаха из града и накараха да се разхвърчат шумно много от ония големи американски лешояди, чието единствено предназначение е да чистят улиците. Крещяха, беснееха. „Да се противопоставим на северняците! Смърт на севернЯците!“ С такива яростни възгласи подстрекатели, привърженици на Тексар, насъскваха и без това вече твърде възбуденото население. Станаха демонстрации на главния площад, пред сградата на съда и дори пред епископалната църква. Трудно щеше да бъде на властите да усмирят това вълнение, макар че, както вече отбелязахме, жителите на Джексънвил не бяха на еднакво мнение по въпроса за робовладелството. Но в такива смутни времена вземат връх най-шумливите и най-буйните и накрая умерените волю-неволю се прекланят пред тях.

Разбира се, най-силно се крещеше в кръчмите, в тиендите, където гърлата бяха под въздействието на силни напитки. Стайните стратези развиваха там плановете си за оказване на неустоима съпротива срещу нашествието.

— Милицията трябва да се насочи към Фернандина! — казваше един.

— Трябва да се потопят кораби във фарватера на Сент Джонс! — откликваше друг.

— Трябва да се построят земни укрепления около града и да се въоръжат с артилерийски оръдия!

— Трябва да се поиска помощ по железопътната линия ФернандинаКийз!

— Трябва да се угаси фарът Пабло, за да се попречи на флотилията да влезе нощем в устието!

— Трябва да се пръснат мини в средата на реката!

Вече се чуваше да се говори за това ново оръжие, почти ново за междуособната война, и макар че още не се знаеше добре как действува, явно заслужаваше да се използува.

— Най-напред — обади се един от най-яростните оратори в хасиендата на Торильо — трябва да се хвърлят в затвора всички северняци в града и всички мислещи като тях!

Изглеждаше много чудно, че никой не се бе сетил да направи такова предложение на разколниците във всички страни. Затова то бе посрещнато с „ура“. За щастие на честните хора от Джексънвил властите се колебаха още известно време, преди да отстъпят пред това всеобщо желание.

Вървейки из улиците, Зерма следеше всичко, което ставаше, за да осведоми своя господар, пряко застрашен от вълненията. Ако се стигнеше до насилия, те нямаше да се ограничат до града. Щяха да се разпрострат извън него, чак до плантациите в околията. Кемдлис Бей положително щеше да бъде една от първите му прицелни точки. Ето защо метиската, в желанието си да се сдобие с по-точни сведения, тръгна към къщата извън предградието, в която живееше мистър Стенърд. Тя беше очарователно и удобно жилище, приятно разположено в нещо като зелен оазис, който брадвата на колонистите бе пощадила в това кътче от равнината. Благодарение на грижите на мис Алис къщата се поддържаше безупречно както вътре, така и отвън. Вече се чувствуваше умната и предана домакиня в лицето на тази девойка, която смъртта на майка й бе принудила отрано да ръководи домакинството на Уолтър Стенърд.

Зерма бе посрещната много радушно от младото момиче. Мис Алис отвори дума най-напред за писмото на Гилбърт. Зерма й предаде почти дословно съдържанието му.

— Да, сега той не е далече! — възкликна мис Алис. — Но при какви условия ще се върне във Флорида? И какви ли опасности още го заплашват до края на тази експедиция?

— Колкото до опасностите, Алис — обади се мистър Стенърд, — бъди спокойна! Гилбърт се е сблъсквал и с по-големи опгености при патрулирането около бреговете на Джорджия и най-вече в битката при Порт Ройъл. Аз смятам, че съпротивата на флоридците няма да бъде нито силна, нито продължителна. Какво могат да сторят те, като имат Сент Джонс, който ще позволи на канонерките да стигнат чак до сърцето на щата? Всякаква отбрана ми се струва трудна, ако не и невъзможна.

— Дано да сте прав, татко — рече Алис, — и дай боже тази кръвопролитна война да свърши най-после!

— Тя може да завърши само с поражение на Юга — отвърна мистър Стенърд. — Разбира се, за това е нужно много време и се опасявам, че Джефърсън Дейвис и неговите генерали — Лий, Джонстън и Борьогар — още дълго ще се съпротивяват в централните щати. Не! На федералните войски не ще им е лесно да се справят с конфедералистите. Но що се отнася до Флорида, няма

——

’Последно средство (лат.) — Б. пр.

да им бъде трудно да я завземат. За нещастие завладяването й не ще им осигури крайната победа.

— Дано Гилбърт бъде благоразумен! — каза мис Алис, сключвайки ръце. — Ако се поддаде на желанието да се види за няколко часа с близките си, подмамен от мисълта, че се намира близо до тях…

— До тях и до вас, мис Алис — допълни Зерма, — защото нали вече спадате към семейство Бърбанк?

— Да, Зерма, със сърцето си.

— Не, Алис, не бой се от нищо — рече мистър Стенърд. — Гилбърт е достатъчно благоразумен, за да не се изложи на такава опасност, още повече че на комодор Дюпон му стигат няколко дни, за да завземе Флорида. Непростима дързост би било да се явява тук, докато федералистите не са станали господари на щата…

— Особено сега, когато хората са склонни повече от всякога към насилие! — вметна Зерма.

— Да, така е, от тази сутрин градът кипи — продължи мистър Стенърд. — Аз наблюдавах, слушах тези подстрекатели! От десетина дена вече Тексар все е с тях. Той ги подтиква, насъсква ги и накрая тези злодеи ще вдигнат най-долната градска сган не само срещу властите, но и срещу ония жители, които не споделят техните възгледи.

— Не мислите ли, мистър Стенърд — обади се тогава Зерма, — че ще бъде по-добре да напуснете Джексънвил поне за известно време? По-благоразумно ще е да не се връщате там, докато федералните войски не дойдат във Флорида. Мистър Бърбанк ми поръча да ви предам, че ще бъде щастлив да види вас и мис Алис в Касъл Хаус.

— Да… знам… — отвърна мистър Стенърд. — Не съм забравил поканата на Бърбанк… Само че дали в Касъл Хаус е по-безопасно, отколкото в Джексънвил? Ако тези авантюристи, тези безделници, тези фанатици станат господари тук, дали няма да залеят селата и ще могат ли плантациите да се предпазят от техните грабежи?

— Мистър Стенърд — забеляза Зерма, — струва ми се, че в случай на опасност е по-добре да сме заедно…

— Зерма е права, татко. По-добре всички да бъдем в Кемдлис Бей.

— Не ще и дума, Алис — отговори мистър Стенърд. — Аз не отхвърлям предложението на Бърбанк. Но не мисля, че опасността е толкова близка. Зерма ще предаде на приятелите ни, че ми трябват още няколко дни, за да уредя работите си, и тогава ще отидем да поискаме гостоприемство в Касъл Хаус…

— И когато мистър Гилбърт пристигне — каза Зерма, — поне ще намери там всички, които обича!

Зерма се сбогува с Уолтър Стенърд и дъщеря му. После, сред всеобщото вълнение, което не преставаше да се засилва, тя се върна в квартала на пристанището и кейовете, където я чакаше управителят. Двамата се качиха в лодката, за да преминат реката, и мистър Пери подхвана наново обичайния си разговор точно оттам, където го бе прекъснал.

Не се ли лъжеше мистър Стенърд, като казваше, че няма непосредствена опасност? Защото събитията щяха да я ускорят и в най-близко време Джексънвил щеше да почувствува техните удари.

Ала федералното правителство продължаваше да проявява известна сдържаност, за да запази интересите на Юга. То искаше да действува постепенно. Две години след началото на военните действия предпазливият Ейбрахам Линкълн още не бе обявил официално премахването на робството по цялата територия на Съединените щати. Трябваше да изтекат още няколко месеца, докато с президентско послание се предложи да се разреши въпросът чрез откупване и постепенно освобождаване на негрите до момента, когато бъде обявено премахването на робството и най-после се гласува отпускането на кредит от пет милиона франка и се разреши да се плаща обезщетение по хиляда и петстотин франка за всеки освободен роб. Някои от генералите на Севера се сметнаха упълномощени да отменят робството в щатите, в които бяха навлезли войските им, но досега това не бе признато официално. Бедата бе там, че още нямаше единодушно мнение по този въпрос и дори се сочеха някои военни ръководители северняци, които смятаха тази мярка за неразумна и прибързана.

Междувременно военните действия продължаваха, и то главно във вреда на конфедералистите. На 12 февруари генерал Прайс с контингент мисурийска милиция бе принуден да се оттегли от Арканзас. Знаем вече, че форт Хенри бе завзет от федералистите. Сега те се устремяваха към форт Донълсън, защищаван от силна артилерия и прикриван от четири километра външни укрепления, които обхващаха и градчето Довър. Но въпреки студа и снега този форт, застрашен от две страни — по суша от петнайсетте хиляди бойци на генерал Грант и откъм реката от канонерките на комодор Фут. — на 14 февруари падна в ръцете на федералистите с цяла южняшка дивизия — бойци и военен материал.

Това беше значителен неуспех за конфедералистите. Последиците от поражението бяха огромни. Като непосредствен резултат то доведе до отстъплението на генерал Джонстън, който бе принуден да изостави важния град Нешвил на река Къмбърланд. Жителите му, обхванати от паника, го напуснаха след генерала, а няколко дни по-късно същата съдба сполетя и Колъмбъс. Така целият щат Кентъки се върна отново под властта на федералното правителство.

Лесно можем да си представим с какви изблици на гняв, с каква жажда за мъст бяха посрещнати тези събития във Флорида. Властите се оказаха безпомощни да успокоят вълнението, което се разпространи до най-отдалечените селца в околиите. Може да се каже. че от час на час все повече растеше опасността за тия, които не споделяха възгледите на Юга и не се присъединяваха към плановете за съпротива срещу федералните армии. В Талахаси и в Сент Огъстин избухнаха размирици, които с мъка бяха потушени. Но главно в Джексънвил бунтът на простолюдието заплашваше да се изроди в прояви на непристойно насилие.

При тези обстоятелства, естествено, положението на Кемдлис Бей щеше да става все по-тревожно. Но със своите предани служители Джеймз Бърбанк можеше да устои поне на първите нападения, насочени срещу плантацията, макар че в тия времена много трудно можеха да се набавят муниции и оръжие в достатъчно количество. А в Джексънвил пряко застрашеният мистър Стенърд имаше основания да се страхува за безопасността на своето жилище, за дъщеря си, за себе си, за всички свои домашни.

Джеймз Бърбанк, съзнавайки опасностите на това положение му пишеше писмо след писмо. Няколко пъти му праща куриери с молба да дойде незабавно при него в Касъл Хаус. Там щяха да бъдат в сравнителна безопасност, а ако се наложеше да търсят друго убежище, ако трябваше да се скрият във вътрешността на страната, докато федералистите осигурят спокойствието в нея със своето присъствие, това щеше да стане по-лесно от Кемдлис Бей. Така увещаван, Уолтър Стенърд реши да напусне временно Джексънвил и да се подслони в Кемдлис Бей. Той тръгна сутринта на 23-и, колкото е възможно по-тайно, без никой да отгатне намеренията му. В дъното на малко заливче на една миля по горното течение на Сент Джонс го чакаше лодка. Мис Алис и той се качиха на нея, прекосиха бързо реката и пристигнаха в малкото пристанище, където намериха семейство Бърбанк.

Лесно можем да си представим как бяха посрещнати. Нима мис Алис не беше вече дъщеря за мисис Бърбанк? Сега всички се бяха събрали. Щяха да прекарат тия лоши дни заедно, при по-голяма сигурност и особено с по-малко грижи.

А бяха напуснали Джексънвил тъкмо навреме. На другия ден къщата на мистър Стенърд бе нападната от шайка злосторници, които маскираха насилието си с мним местен патриотизъм. Властите с мъка успяха да попречат на разграбването й. както и да предпазят няколко други жилища, които принадлежаха на честни граждани, противници на идеите на отцепниците. Явно наближаваше часът, когато тези власти щяха да бъдат свалени и заменени с главатари на метежниците.

А те не само нямаше да обуздават насилията, но напротив — щяха да ги предизвикват.

И наистина, както бе казал мистър Стенърд на Зерма. още преди няколко дни Тексар бе решил да напусне тайното си убежище, за да дойде в Джексънвил. Там той намери обичайните си другари, подбрани измежду най-долнопробните слоеве на флоридското население, дошли от разни плантации, разположени по двата бряга на реката. Тези фанатици искаха да наложат своята воля не само в градовете, но и в селата. Те поддържаха връзка с повечето от съмишлениците си в различните околии на Флорида. Поставяйки на преден план въпроса за робовладелството, от ден на ден печелеха все по-голямо влияние. Още малко и щяха да бъдат господари както в Джексънвил, така и в Сент Огъстин, където се стичаха вече какви ли не безделници, авантюристи и горски скитници, от които гъмжеше този край. Там те щяха да държат управлението, да съсредоточат в ръцете си военната и гражданската власт. Милицията и редовните войски скоро щяха да застанат рамо до рамо с тези насилници — както се случва неминуемо в смутни времена, когато насилието се смята за нещо нормално.

На Джеймз Бърбанк беше известно всичко, което ставаше извън имението му. Някои от доверените му хора, на които можеше да разчита, го държаха в течение на действията, които се готвеха в Джексънвил. Той знаеше, че Тексар се е появил отново там, че гнусното му влияние се е разпростряло сред най-низшите слоеве на населението, и то като него от испанско потекло. Когато начело на града застанеше такъв човек, това щеше да бъде пряка заплаха и за Кемдлис Бей. Ето защо Джеймз Бърбанк се подготвяше за всяка евентуалност — било за отпор, ако такъв беше възможен, било за бягство, ако се наложеше да остави Касъл Хаус да бъде опожарен и ограбен. Първата му, постоянната му грижа беше да обезпечи сигурността на семейството и приятелите си.

През тия няколко дни Зерма показа безграничната си преданост. Тя непрекъснато наблюдаваше подстъпите към плантацията, главно откъм реката. Няколко роби, които бе подбрала измежду най-умните и най-способните, стояха денонощно на пост на определени от нея места. Те щяха да известят веднага за всякакъв опит да бъде нападнато имението. Така семейство Бърбанк не можеше да бъде заварено неподготвено; то щеше да има време да се приюти в Касъл Хаус.

Но не от пряко въоръжено нападение трябваше да се безпокои Джеймз Бърбанк на първо място. Докато властта не беше още в ръцете на Тексар и хората му, те трябваше да действуват по-предпазливо. Така под натиска на общественото мнение властите бяха принудени да вземат една мярка, която щеше да задоволи донякъде привържениците на робството, настроени против северняците.

Джеймз Бърбанк беше най-видният между земевладелците във Флорида, а също и най-богатият измежду ония, чиито свободолюбиви възгледи бяха широко известни. Така че той пръв стана прицел, като му поискаха да даде обяснения защо сам е привърженик на освобождението на робите сред страна на роби.

На 26-и вечерта в Кемдлис Бей пристигна куриер, изпратен от Джексънвил, който връчи плик, адресиран до Джеймз Бърбанк.

Ето какво съобщение имаше в този плик:

„Заповядва се на мистър Джеймз Бърбанк да се яви лично утре, 27 февруари, 8 часа сутринта, в съда, пред властите на Джексънвил.“

И нищо повече.

VII. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

Макар и не още гръмотевица, това беше все пак предшествуващата я светкавица.

Джеймз Бърбанк запази пълно самообладание, но какви тревоги преживя цялото семейство! Защо призовават в Джексънвил собственика на Кемдлис Бей? Та това беше заповед, а не покана да се яви пред властите. Какво искаха от него? Не беше ли тази мярка резултат от предложение да се започне следствие срещу него? Не застрашаваше ли това решение свободата му, ако не и живота му? Ако се подчинеше, ако напуснеше Касъл Хаус, щяха ли да му позволят да се върне там? Ако не се подчинеше, щяха ли да си послужат със сила, за да го принудят? И в такъв случай на какви опасности, на какви насилия щяха да бъдат изложени близките му?

— Ти няма да отиваш, Джеймз!

Мисис Бърбанк бе казала това и се чувствуваше, че говори от името на всички.

— Не, мистър Бърбанк! — добави мис Алис. — Немислимо е да ни напуснете…

— И то за да се предадеш в ръцете на такива хора! — вметна Едуард Керъл.

Джеймз Бърбанк не отговори. Отначало тази груба заповед го бе възмутила и той с мъка успя да се овладее.

Но какво ново имаше, което да прави тия управници толкова смели? Дали другарите и привържениците на Тексар са станали господари на града? Нима са свалили властите, които поддържаха още известна умереност, и сами са застанали на тяхно място? Не! Управителят Пери, върнал се следобед от Джексънвил, не бе донесъл никаква новина от тоя род.

— Дали южняците не са постигнали напоследък някаква военна победа, която да подтикне флоридците да си послужат с насилие спрямо нас? — подхвърли мистър Стенърд.

— Боя се, че е така! — отвърна Едуард Керъл. — Ако Северът е претърпял някакво поражение, тези злодеи няма да се смятат вече застрашени от приближаването на комодорДюпон и са способни да прибягнат до всякакви изстъпления!

— Говори се — подзе отново мистър Стенърд, — че в Тексас федералните войски се видели принудени да отстъпят пред милицията на Сибли и да минат отново зад Рио Гранде, след като претърпели сериозно поражение при Валверде. Поне така ми каза един човек от Джексънвил, когото срещнах само преди един час.

— Ясно — вметна Едуард Керъл, — затова тия хора са се одързостили толкова!

— Значи армията на Шермън и флотилията на Дюпон няма да дойдат! — възкликна мисис Бърбанк.

— Днес сме още 26 февруари — отвърна мис Алис, — а според писмото на Гилбърт федералните кораби ще излязат по море не по-рано от 28-и.

— Пък и нали е нужно време, за да се спуснат до устието на Сент Джонс — добави мистър Стенърд, — трябва им време да форсират входа на реката, да преминат плитчината, да направят десант при Джексънвил. Това значи още десет дни…

— Десет дни? — прошепна Алис.

— Десет дни?… — повтори и мисис Бърбанк. — А колко ли нещастия може да ни сполетят дотогава!

Джеймз Бърбанк не се месеше в този разговор. Той размишляваше. Чудеше се как да се отнесе към отправената му призовка. Ако откажеше да се подчини, нямаше ли вероятност цялото население на Джексънвил с откритото или мълчаливо одобрение на властите да връхлети върху Кемдлис Бей? На какви опасности щеше да бъде изложено тогава семейството му? Не! По-добре да изложи на риск само себе си. Дори ако животът или свободата му бъдеха застрашени, поне можеше да се надява, че тази опасност щеше да заплашва единствено него.

Мисис Бърбанк гледаше мъжа си с все по-растящо безпокойство. Тя чувствуваше, че у него се води душевна борба. Ала не смееше да го разпитва. Нито Алис, нито мистър Стенърд, нито Едуард Керъл се осмеляваха да го попитат какъв отговор възнамерява да даде на тази заповед, изпратена от ДжексънЕИЛ.

Малката Ди, може би несъзнателно, стана изразителка на цялото семейство. Тя се приближи до баща си, а той я сложи на коленете си.

— Татко? — заговори тя.

— Какво искаш, миличкото ми?

— Нима ще отидеш при тия лоши хора, дето искат да ни причинят толкова страдания?

— Да… ще отида!…

— Джеймз!… — извика мисис Бърбанк.

— Налага се! Това е мой дълг! Ще отида!

Джеймз Бърбанк говореше толкова решително, че би било безполезно да се противопостави човек на това негово намерение; той явно бе преценил всички последици. Жена му се приближи до него, зацелува го, запрегръща го, но нищо повече не продумваше. А и какво ли можеше да каже?

— Приятели — подзе Джеймз Бърбанк, — възможно е в края на краищата да преувеличаваме силно значението на тази произволна постъпка. В какво могат да ме обвинят? В нищо съществено, това е добре известно! Вярно, биха могли да ме упрекнат за убежденията ми! Но аз имам право да поддържам свои убеждения! Никога не съм ги крил от противниците си и ако е нужно, няма да се поколебая да кажа в лицето им това, което съм мислил цял живот!

— Ние ще дойдем с теб, Джеймз — каза Едуард Керъл.

— Да — вметна мистър Стенърд. — Няма да те оставим да отидеш сам в Джексънвил.

— Не, приятели — отвърна Джеймз Бърбанк. — Единствено на мен е наредено да се явя пред съдиите, и аз ще отида сам. Възможно е впрочем да ме задържат няколко дни. Затова вие двамата трябва да останете в Кемдлис Бей.Така че сега, в мое отсъствие, се налага да поверя цялото си семейство на вас.

— Значи ще ни напуснеш, татко? — извика малката Ди.

— Да, дъщеричке — отговори мистър Бърбанк с престорено весел тон. — И ако утре не закуся с вас, можеш да разчиташ, че ще се върна за вечеря и ще прекараме вечерта всички заедно… Хм, слушай, макар че ще остана за малко в Джексънвил, все пак ще имам достатъчно време да ти купя нещо!… Какво би могло да ти направи удоволствие? Какво искаш да ти донеса?

— Себе си… татко… себе си!… — отвърна детето.

При тези думи, които изразяваха толкова сполучливо желанието на всички, семейството се раздели, след като Джеймз Бърбанк се разпореди да се вземат изискваните от обстоятелствата мерки за безопасност.

Нощта мина без тревога. На другия ден Джеймз Бърбанк стана още в зори и пое по бамбуковата алея, която водеше към малкото пристанище. Там той заповяда да приготвят лодка за осем часа, за да го прекара до другата страна на реката.

Когато тръгна от пристана обратно към Касъл Хаус, до него се приближи Зерма.

— Господарю — каза му тя, — неотменимо ли е решението ви? Ще заминете ли за Джексънвил?

— Непременно, Зерма, и трябва да сторя това в интерес на всички. Нали ме разбираш?

— Да, господарю! Ако откажете, бандите на Тексар може да нападнат Кемдлис Бей…

— А тази по-сериозна опасност трябва да се избегне на всяка цена! — отвърна мистър Бърбанк.

— Желаете ли да дойда с вас?

— Напротив, желая да останеш в плантацията, Зерма. Ти трябва да бъдеш тук, при жена ми, при дъщеря ми, в случай че до завръщането ми бъдат заплашени от някаква опасност.

— Няма да се отделям от тях, господарю.

— Не си ли научила нищо ново?

— Не! Зная само, че около плантацията се навъртат подозрителни хора. Изглежда, че я следят. Нощес по реката пак сновяха две-три лодки. Дали не подозират, че мистър Гилбърт е заминал на служба във федералната армия, че е под командуването на комодор Дюпон, че може да се поблазни да дойде тайно в Кемдлис Бей!

— Моят храбър син! — възкликна мистър Бърбанк. — Не! Той е достатъчно разумен, за да не извърши такава глупост!

— Ала се боя, че Тексар подозира нещо в това отношение — продължи Зерма. — Говори се, че от ден на ден влиянието му все повече нараствало. Когато бъдете в Джексънвил, пазете се от Тексар, господарю…

— Да, Зерма, като от отровно влечуго! Но аз съм нащрек. Ако в мое отсъствие се опита да предприеме нещо срещу Касъл Хаус…

— Не бойте се за нас, господарю, грижете се само за себе си, единствено за себе си. Вашите роби ще съумеят да защитят плантацията и ако е нужно, ще загинат до един. Всички са ви предани. Обичат ви. Аз знам какво мислят, какво говорят, знам какво биха сторили, Дойдоха хора от други плантации да ги насъскват към бунт… Ала те не искаха дори да ги слушат. Всички представляват едно голямо семейство, неразделно от вашето. Можете да разчитате на тях.

— Знам, Зерма, и именно на това разчитам.

Джеймз Бърбанк се прибра у дома си. Когато дойде време за заминаване, той се сбогува с жена си, с дъщеря си, с мис Алис. Обеща им да се сдържа пред съдиите, призоваващи го на съд, които и да бяха те, и да не върши нищо, което би предизвикало насилия срещу него. Непременно ще се върне още същия ден. После се сбогува с всички свои близки и тръгна. Безспорно Джеймз Бърбанк имаше причина да се бои за себе си. Но той се безпокоеше най-вече за семейството си, което оставяше в Касъл Хаус изложено на толкова опасности.

Уолтър Стенърд и Едуард Керъл го придружиха до малкото пристанище в края на алеята. Там той даде последните си разпореждания и лодката, тласкана от лек югоизточен ветрец, се отдалечи бързо от пристана на Кемдлис Бей.

След един час, към десет часа, Джеймз Бърбанк слезе на джексънвилския кей.

В момента този кей беше почти пуст. Там се намираха само неколцина чуждестранни матроси, заети с разтоварването на ладии. Затова никой не позна Джеймз Бърбанк, когато пристигна, и той можа да отиде незабелязано при един от своите познати, мистър Харви, който живееше в другия край на пристанището.

Мистър Харви се изненада и много се обезпокои, като го видя. Той не вярваше, че мистър Бърбанк ще се подчини на призовката за явяване в съда. В града също не вярваха в това. Що се отнася до подбудата на тази лаконична заповед да се представи пред съдиите, мистър Харви не можеше да каже нищо. По всяка вероятност, с цел да удовлетворят общественото мнение, смятаха да поискат от Джеймз Бърбанк обяснения за поведението му от началото на войната насам, за всеизвестните му възгледи относно робовладелството. Може би възнамеряваха дори да го арестуват, да задържат като заложник най-богатия колонист във Флорида, привърженик на Севера! Не беше ли по-добре да остане в Кемдлис Бей? Така мислеше мистър Харви. Не би ли могъл да се върне, тъй като още никой не знаеше, че е слязъл в Джексънвил?

Но Джеймз Бърбанк не бе дошъл, за да се върне. Той искаше да разбере какво го очаква. И щеше да го разбере.

Тогава зададе на приятеля си няколко въпроса, важни с оглед на положението, в което се намираше.

Дали главатарите на метежниците са свалили властите в Джексънвил?

Засега не, но положението им става все по-несигурно. Възможно е под натиска на събитията още при първия бунт да бъдат свалени.

Не играе ли испанецът Тексар роля във всеобщото въстание, което се подготвя?

Да! Смятат го за водач на възходящата партия на робовладелците във Флорида. Несъмнено той и съмишлениците му скоро ще станат господари на града.

Потвърдени ли са разпространяваните в цяла Флорида слухове за последните военни събития?

Вече са се потвърдили. Завършена е организацията на южните щати. На 22 февруари окончателно установеното правителство е обявило Джефърсън Дейвис за президент и Стивънс за вицепрезидент — и двамата облечени във власт за срок от шест години. Три дена след това в състоящия се от две камари Конгрес, събрал се в Ричмънд, Джефърсън Дейвис е поискал въвеждането на задължителна военна служба. Оттогава насам конфедералистите са постигнали няколко частични успеха, общо взето без особено значение. Впрочем говори се, че на 24-и значителна част от армията на генерал Маклелън проникнала отвъд горното течение на Погомак, което принудило северняците да се изтеглят от Колъмбъс. Така че предстои голяма битка на Мисисипи, при която сепарагистката армия ще влезе в стълкновение с армията на генерал Грант.

А какво става с ескадрата, с която комодор Дюпон трябвало да стигне до устието на Сент Джонс?

Носи се слух, че след десетина дни тя ще се опита да форсира устието. Ако Тексар и привържениците му искат да извършат някакъв преврат, чрез който да вземат града в ръцете си и да задоволят жаждата си за лична мъст, те не трябва да се бавят.

Такова беше състоянието на нещата в Джексънвил и кой знае дали случаят с Бърбанк нямаше да ускори развръзката?

Когато настъпи часът да се яви, Джеймз Бърбанк напусна дома на своя приятел и се отправи към площада, където се издигаше сградата на съда. По улиците имаше голямо оживление. Населението се стичаше на тълпи в тази посока. Чувствуваше се, че този случай, сам по себе си маловажен, можеше да предизвика размирици с печални последици.

Площадът беше задръстен от всякакви хора — бели от простолюдието, метиси, негри — и естествено, вдигаше се врява. Макар че броят на тия, които бяха успели да влязат в съдебната зала, беше твърде ограничен, все пак там се намираха главно сподвижници на Тексар, примесени с известен брой честни хора, противници на всякаква неправда. Но те трудно можеха да противостоят на онази част от населението, която се стремеше към сваляне на властите в Джексънвил.

Когато Джеймз Бърбанк се появи на площада, тутакси го познаха. Раздадоха се силни викове. Но той имаше само изгода от това. Наобиколиха го неколцина смели граждани. Те не искаха един почтен и уважаван човек като плантатора от Кемдлис Бей да бъде беззащитен пред безчинствата на тълпата. Подчинявайки се на получената призовка, Джеймз Бърбанк проявяваше и достойнство, и решителност. Той заслужаваше похвала за това.

И тъй, Джеймз Бърбанк успя да си пробие път през площада. Той стигна до входа на съда, влезе и се спря пред съдийските скамейки, където бе повикан да се яви абсолютно противозаконно. Главният съдия на града и помощниците му вече бяха заели местата си. Все умерени хора, те заслужено се радваха на уважение. Лесно можем да си представим на какви упреци, на какви заплахи бяха прицел от началото на междуособната война. Каква смелост им беше нужна, за да останат на поста си, и каква енергия, за да се задържат на него! Досега бяха успели да устоят на всички нападки на партията на метежниците благодарение на това, че, както знаем, въпросът за робовладелството не възбуждаше във Флорида такива страсти, както в другите щати на Юга. Все пак сепаратистките идеи печелеха малко по малко почва. А с тях от ден на ден все повече растеше влиянието на превратаджиите, на авантюристите, на скитниците, пръснати из околията. И именно за да удовлетворят донякъде общественото мнение, под натиска на партията на насилниците, по донос на един от главатарите на тази партия, испанеца Тексар, съдиите бяха решили да призоват Джеймз Бърбанк.

Шепотът — одобрителен от една страна и осъдителен от друга, — с който бе посрещнат собственикът на Кемдлис Бей при влизането му в залата, скоро утихна. Джеймз Бърбанк, застанал прав пред съдиите, с уверения поглед на човек, който никога не се е огъвал, дори не дочака съдията да му зададе обичайните въпроси.

— Вие сте повикали Джеймз Бърбанк — каза той с твърд глас.

— Джеймз Бърбанк е пред вас!

След като изпълни първоначалните формалности на разпита, отговаряйки много просто и кратко, Джеймз Бърбанк запита:

— В какво съм обвинен?

— Че се противопоставяте с думи и може би с делата си на идеите и надеждите, които трябва да се поддържат понастоящем във Флорида! — отговори съдията.

— И кой ме обвинява? — попита Джеймз Бърбанк.

— Аз!

Това беше Тексар. Джеймз Бърбанк бе познал гласа му. Но дори не обърна глава към него. Само повдигна рамене в знак на презрение към мерзкия обвинител, който го бе оклеветил пред съда.

В това време другарите, привържениците на Тексар, насърчаваха главатаря си с думи и с жестове.

— И преди всичко — каза той — искам да заявя право в лицето на Джеймз Бърбанк, че той е поддръжник на северняците! Присъствието му в Джексънвил е постоянна обида за един щат от конфедерацията! Щом е със северняците по сърце и по произход, нека се върне на Север!

— Аз съм във Флорида, защото това ми допада — отговори Джеймз Бърбанк. — От двайсет години живея в тази околия. Макар че не съм роден тук, поне се знае откъде съм дошъл Не може да се каже същото за тия, чието минало е неизвестно, отказват да живеят открито и частният им живот заслужава да бъде разгледан от съда със същото основание, както моят!

Тексар, атакуван пряко чрез този отговор, не се смути.

— А по-нататък? — попита Джеймз Бърбанк.

— По-нататък ли? — отговори испанецът. — Обвинявам Джеймз Бърбанк, че е аболиционист и води аболиционистка пропаганда в момент, когато нашият щат ще се вдигне в подкрепа на робството и е готов да пролее кръвта си, за да отблъсне федералните войски!

— Джеймз Бърбанк — каза съдията, — разбирате, че при сегашните обстоятелства това обвинение е извънредно сериозно. Ето защо ви моля да отговорите на него.

— Сър — отвърна Джеймз Бърбанк, — отговорът ми ще бъде много прост. Аз никога не съм вършил никаква пропаганда, нито възнамерявам да върша. Това обвинение е лъжливо. Що се отнася до мнението ми за робовладелството, позволете ми да го припомня тук. Вярно! Аз съм аболиционист! Вярно! Аз не одобрявам борбата, която Югът води срещу Севера! Вярно! Боя се, че Югът върви към катастрофа, която не може да избегне, и в негов интерес бих желал той да тръгне по друг път, вместо да се заплита в една война, противоречаща на разума и на световната съвест. Някой ден вие ще признаете, че тези, които ви говорят така, както аз ви говоря днес, са били прави. Ще бъде безумие да се противопоставяте, когато вече е ударил часът за реформа, за морален прогрес. Освен това отделянето на Юга от Севера би било престъпление спрямо американското отечество. Нито разумът, нито правдата, нито силата са на ваша страна и това престъпление няма да успее.

Тези думи отначало бяха посрещнати с няколко одобрителни възгласа, обаче веднага ги заглушиха по-силни викове. Мнозинството от публиката — хора, непризнаващи нито чест, нито закон — не можеше да приеме думите на Джеймз Бърбанк.

Когато съдията успя да въдвори тишина в залата, Джеймз Бърбанк взе отново думата.

— А сега — каза той — чакам да ми се отправят по-конкретни обвинения въз основа на делата, а не на мислите. Когато ги чуя, ще отговоря на тях.

Съдиите се почувствуваха много неловко от това достойно държане. Те не знаеха никаква простъпка, в която да може да бъде упрекнат мистър Бърбанк. Ролята им трябваше да се ограничи до изслушване на обвиненията и подкрепящите ги доказателства, ако имаше такива.

Тексар разбра, че ще се наложи да даде по-точни обяснения, ако иска да постигне целта си.

— Добре! — каза той. — Според мен човек не бива да се позовава на свободата на мненията по въпроса за робовладелството, когато цяла една страна се надига, за да подкрепи тази кауза. Но ако Джеймз Бърбанк смята, че има правото да мисли както си иска по този въпрос, ако е вярно, че се въздържа да търси съмишленици на своите идеи, същевременно не се въздържа да поддържа връзки с врага, който е пред вратите на Флорида!

Това обвинение в съучастничество с федералистите беше твърде сериозно при тогавашните обстоятелства. То пролича от вълнението, което премина през публиката. Все пак беше още неопределено, трябваше да се подкрепи с факти.

— Вие твърдите, че поддържам връзки с врага? — попита Джеймз Бърбанк.

— Да — потвърди Тексар.

— Уточнете се!… Настоявам!

— Добре! — подхвана Тексар. — Преди около три седмици от федералната армия или може би от флотилията на комодор Дюпон е бил изпратен куриер до Джеймз Бърбанк. Този човек е дошъл в Кемдлис Бей и е бил следен от момента, когато е тръгнал от плантацията обратно към границата на Флорида. Ще отречете ли това?

Очевидно ставаше дума за куриера, който бе донесъл писмото от младия лейтенант. Шпионите на Тексар не се бяха излъгали. Този път обвинението беше конкретно и всички чакаха с безпокойство какъв ще бъде отговорът на Джеймз Бърбанк.

Ала той не се страхуваше да признае това, което представляваше в крайна сметка чиста истина.

— Действително — каза той — по това време в Кемдлис Бей дойде човек. Но този човек беше само куриер. Той не се числеше към федералната армия и просто носеше писмо от моя син…

— От вашия син — извика Тексар, — от вашия син, който, ако сме добре осведомени, е постъпил на служба в юнионистката армия, от вашия син, който е може би в първите редици на нашествениците, настъпващи в момента към Флорида!

Пламенността, с която Тексар произнесе тези думи, безусловно направи силно впечатление на публиката. Ако Джеймз Бърбанк, след като бе признал, че е получил писмо от сина си, потвърдеше, че Гилбърт се намира в редовете на федералната армия, как щеше да се защити от обвинението, че е установил връзка с враговете на Юга?

— Желаете ли да обясните фактите, изтъквани срещу вашия син? — попита съдията.

— Не, сър — отвърна Джеймз Бърбанк с твърд глас, — и нямам какво да обяснявам. Доколкото ми е известно, тук не става дума за моя син. Обвинен съм аз, че поддържам връзки с федералната армия. Но аз отричам това и приканвам този човек, който се нахвърля върху мен единствено от лична омраза, да представи поне едно доказателство!

— Значи признава, че синът му се бие в момента срещу конфедералистите? — провикна се Тексар.

— Нямам какво да признавам… абсолютно нищо! — отговори Джеймз Бърбанк. — Редно е вие да докажете това, което изтъквате срещу мен!

— Добре!… Ще го докажа! — отвърна Тексар. — След няколко дни ще разполагам с исканото доказателство, а, когато го имам…

— Когато го имате — обади се съдията, — ще можем да се произнесем по него. А дотогава не виждам срещу какви обвинения трябва да се защищава Джеймз Бърбанк.

Произнасяйки се така, съдията говореше като честен човек. Безспорно той имаше право. За нещастие обаче това право не му се признаваше от публиката, така настроена срещу земевладелеца от Кемдлис Бей. Ето защо съмишлениците на Тексар посрещнаха думите му с ропот, дори с протести. Испанецът почувствува това и като остави настрана фактите, отнасящи се до Гилбърт Бърбанк, се върна на обвиненията, отправени пряко срещу неговия баща.

— Да — повтори той, — ще докажа всичко, което твърдя, а именно, че Джеймз Бърбанк е във връзка с врага, който се готви да нахлуе във Флорида. А междувременно възгледите, които изказва открито, възгледи, толкова опасни за робовладелството, представляват заплаха за обществото. Затова от името на всички робовладелци, които никога няма да се подчинят на игото, което Северът иска да им наложи, настоявам той да бъде арестуван…

— Да!… Да! — завикаха привържениците на Тексар, докато част от насъбралите се напразно се опитваха да протестират срещу това неоправдано искане.

Съдията успя да възстанови спокойствието в залата и Джеймз Бърбанк можа отново да вземе думата:

— В името на правдата — каза той — протестирам най-енергично срещу произвола, към който се мъчат да тласнат правосъдието! Да, аболиционист съм, вече признах това! Но мисля, че в система на управление, основаваща се на свободата, има свобода на мненията. Досега не се е смятало за престъпление да бъдеш противник на робството, а там където няма виновност, законът не може да наказва!

Одобрителните възгласи, този път по-многобройни, като че ли потвърждаваха правотата на Джеймз Бърбанк. Тексар навярно помисли, че е дошло време да смени мерника си, тъй като изстрелите му отиваха на халос. Затова не бива да се учудваме, че подхвърли на Джеймз Бърбанк следната неочаквана реплика:

— Е, щом сте против робовладелството, освободете робите си!

— Ще го направя! — отговори Джеймз Бърбанк. — Ще го направя, когато му дойде времето!

— Наистина ли? Ще го направите, когато федералната армия завладее Флорида! — отвърна Тексар. — Нужни са ви войниците на Шермън и моряците на Дюпон, за да добиете кураж да съгласувате постъпките си с вашите възгледи! Разумно е, но подло!

— Подло ли?… — извика Джеймз Бърбанк възмутен, тъй като не разбираше, че неговият противник му готви клопка.

— Да, подло! — повтори Тексар. — Защото едва ли ще посмеете накрая да приложите убежденията си на практика! Всъщност може да се помисли, че целта ви е просто да спечелите лесно популярност, за да се харесате на северняците! Да! Привидно вие сте противник на робството, ала в действителност от личен интерес сте за запазването на робовладелството!

При тази обида Джеймз Бърбанк се изправи. Той пронизваше обвинителя си с презрителен поглед. Това вече не можеше да се изтърпи. Такова обвинение в лицемерие беше явно в разрез с целия му неопетнен и честен живот.

— Жители на Джексънвил — провикна се той така, че да бъде чут от цялата тълпа, — от днес нататък аз нямам вече нито един роб; от днес обявявам премахването на робството в цялото имение Кемдлис Бей!

Отначало това смело изявление бе посрещнато само с „ура“. Да! За да го направиш, наистина трябва да имаш смелост. Може би повече смелост, отколкото благоразумие! Джеймз Бърбанк се бе увлякъл от възмущението си.

Ала очевидно тази мярка щеше да накърни интересите на другите плантатори във Флорида. Затова сред публиката в съдебната зала веднага настъпи реакция. Първоначалните аплодисменти, отправени към собственика на Кемдлис Бей, скоро бяха заглушени от крясъците не само на привържениците на робството по принцип, но и на всички ония, които дотогава се отнасяха безразлично към въпроса за робовладелството. А приятелите на Тексар щяха да се възползуват от този поврат, за да се нахвърлят върху Джеймз Бърбанк, ако лично испанецът не бе ги възпрял.

— Оставете го! — каза той. — Джеймз Бърбанк сам се обезоръжи!… Сега той е в нашите ръце!

Тези думи, чието значение скоро ще разберем, бяха достатъчни, за да възпрат всички тия привърженици на насилието Така че никой не закачи Джеймз Бърбанк, когато съдиите му казаха, че може да си върви. Поради липса на каквото и да било доказателство нямаше основание да бъде затворен, както искаше Тексар. Ако по-късно испанецът, който поддържаше показанията си, представеше доказателства, разкриващи съучастието на Джеймз Бърбанк с неприятеля, съдиите щяха да възобновят делото. Дотогава Джеймз Бърбанк трябваше да остане свободен. Но наистина тази декларация за освобождаване на персонала на Кемдлис Бей, направена публично, щеше по-късно да бъде използувана против градските власти и в изгода на партията на метежниците.

Както и да е. макар че на излизане от съда подир Джеймз Бърбанк тръгна твърде враждебно настроена срещу него тълпа, милицията успя да го предпази от насилие. Чуха се подсвирквания и закани, но до изстъпления не се стигна. Очевидно влиянието на Тексар го предпазваше. Така Джеймз Бърбанк можа да стигне до пристанищните кейове, където го чакаше лодката му. Там той се сбогува с приятеля си мистър Харви, който нито за миг не бе се отделял от него. След това бързо се отдалечи от брега и престана да чува виковете, с които го изпращаха джексънвилските кресльовци.

Тъй като настъпи отлив, лодката се забави и едва след два часа стигна до пристана на Кемдлис Бей, където цялото семейство чакаше Джеймз Бърбанк. Каква беше радостта на тази шепа хора, когато го видяха отново. А имаше толкова причини за безпокойство, че можеше да бъде разделен от близките си!

— Ето! — каза той на малката Ди, която го целуваше. — Бях ти обещал да се върна за вечеря, миличка, а както знаеш, аз никога не изменям на обещанията си!

VIII. ПОСЛЕДНАТА РОБИНЯ

Същата вечер Джеймз Бърбанк осведоми близките си за случилото се в съда. Разказа им за гнусното държане на Тексар. Именно под натиска на този човек и на джексънвилското простолюдие бе изпратена в Кемдлис Бей съдебната призовка. Поведението на съдиите в този случай заслужаваше само похвала. На обвинението за връзки с федералистите те бяха отговорили с искане да се обоснове с доказателство. А тъй като Тексар не бе могъл да представи такова доказателство, Джеймз Бърбанк бе оставен на свобода.

Обаче при тези необосновани обвинения бе споменато името на Гилбърт. Изглежда, никой не се съмняваше, че младият човек служи в армията на Севера. И дали отговорът на този въпрос не представляваше полупризнание от страна на Джеймз Бърбанк?

Лесно можем да разберем в този момент страховете, тревогите на мисис Бърбанк, на мис Алис, на цялото семейство, застрашено по тоя начин. Поради липса на сина, който им се бе изплъзнал, дали джексънвилските фанатици нямаше да се нахвърлят върху бащата? Тексар сигурно се хвалеше, когато обеща до няколко дни да представи доказателство. Но в края на краищата не беше изключено да успее да намери такова доказателство и тогава положението щеше да стане крайно обезпокоително.

— Клетият ми Гилбърт! — възкликна мисис Бърбанк. — Като си представя колко е близо до Тексар, решен да направи всичко, за да постигне целта си!

— Не бихме ли могли да му съобщим за това, което стана в Джексънвил? — обади се мис Алис.

— Да! — подкрепи я мистър Стенърд. — И не трябва ли преди всичко да го предупредим, че всяко неблагоразумие от негова страна ще има най-пагубни последици за близките му и за него!

— А как да го предупредим? — възрази Джеймз Бърбанк. — Няма никакво съмнение, че около Кемдлис Бей непрекъснато се въртят шпиони. Куриерът, изпратен ни от Гилбърт, вече е бил проследен. Всяко писмо, което напишем, може да попадне в ръцете на Тексар. Всеки човек, когото изпратим с устно съобщение, рискува да бъде задържан по пътя. Не, приятели, да не предприемаме нищо, което би влошило това положение, и дай боже федералната армия час по-скоро да завземе Флорида! Това е особено наложително за малцинството от честни хора, застрашено от нечестните, които са мнозинството в щата!

Джеймз Бърбанк имаше право. Тъй като плантацията явно се намираше под непрекъснато наблюдение, твърде непредпазливо беше да поддържат връзка с Гилбърт. Ала наближаваше моментът, когато Джеймз Бърбанк и настанилите се във Флорида северняци щяха да бъдат в безопасност под защитата на федералната армия.

Всъщност още на другия ден комодор Дюпон трябваше да отплава от Едисто. И сигурно преди да изтекат три дни, щеше да се получи вест, че флотилията се е спуснала покрай бреговете на Джорджия и се готви да навлезе в залива Сент Ендрюз.

Тогава Джеймз Бърбанк разправи за сериозния инцидент, разиграл се пред джексънвилските съдии. Каза как бил принуден да отговори на предизвикателството, хвърлено от Тексар относно робите в Кемдлис Бей. Как, убеден в правото си и подтикван от съвестта си, обявил публично премахването на робството в цялото си имение. Това, което никой южен щат не бе си позволил още да провъзгласи, без да е принуден със силата на оръжието, той го бе сторил свободно и по своя воля.

Оповестяване колкото смело, толкова и великодушно! Какви щяха да бъдат последиците от него, никой не можеше да предвиди. Във всеки случай то нямаше да подобри опасното положение на Джеймз Бърбанк в този робовладелски щат. Възможно беше дори да предизвика известни опити за бунт сред робите в други плантации. Но какво от това! Семейство Бърбанк, развълнувано от благородството на този жест, одобри безрезервно постъпката на своя глава.

— Джеймз — каза мисис Бърбанк, — каквото и да се случи, ти си имал право да отговориш така на гнусните клевети, които тоя Тексар безсрамно е отправил срещу теб!

— Ние се гордеем с вас, татко! — добави мис Алис, служейки си за пръв път с такова обръщение към мистър Бърбанк.

— И така, скъпа дъще — отговори Джеймз Бърбанк, — когато Гилбърт и федералистите навлязат във Флорида, те вече няма да намерят нито един роб в Кемдлис Бей!

— Благодаря ви, мистър Бърбанк — обади се тогава Зерма, — благодаря ви от мое име и от името на сънародниците си. Що се отнася лично до мен, аз никога не съм се чувствувала робиня у вас. С вашата доброта, с вашето великодушие отдавна съм толкова свободна, колкото съм днес!

— Имаш право, Зерма — отвърна мисис Бърбанк. — Каквато и да си, робиня или свободна, ние винаги ще те обичаме!

Зерма напразно се опита да скрие вълнението си. Тя сграбчи Ди в обятията си и я притисна до гърдите си.

Мистър Керъл и мистър Стенърд стиснаха горещо ръка на Джеймз Бърбанк. По този начин те му даваха да разбере, че одобряват и приветствуват тази смела и справедлива постъпка.

Семейство Бърбанк, трогнато от това великодушие, очевидно забравяше в тоя момент какви усложнения можеше да предизвика в бъдеще поведението на Джеймз Бърбанк.

Така че никой в Кемдлис Бей не мислеше да упреква Джеймз Бърбанк, може би с изключение на управителя Пери, когато научеше за случилото се. Но той извършваше служебна обиколка из плантацията и трябваше да се върне чак вечерта.

Беше вече късно. Разделиха се, след като Джеймз Бърбанк съобщи, че на другия ден ще връчи на робите си акт за освобождаване.

— Искаме да бъдем с теб, Джеймз, когато им известяваш, че са свободни! — обади се мисис Бърбанк.

— Да, всички! — присъедини се Едуард Керъл.

— Може ли и аз, татко? — попита малката Ди.

— Да. миличкото ми, може!

— Добра ми Зерма — добави момиченцето, — нима ще ни напуснеш след това?

— Не, чедо мое! — отговори Зерма. — Не! Никога няма да те напусна!

След като се взеха обичайните предпазни мерки за сигурността на Касъл Хаус, всеки се оттегли в стаята си.

На другия ден първият, когото Джеймз Бърбанк срещна в оградения парк, беше тъкмо мистър Пери. Тъй като тайната оставаше напълно запазена, управителят не знаеше още нищо за нея. Скоро той я научи от устата на самия Джеймз Бърбанк, който впрочем и очакваше смайването на мистър Пери.

— О, мистър Джеймз!… О, мистър Джеймз!

Почтеният човек, наистина зашеметен, не намираше с какво друго да отговори.

— Но това не бива да ви изненадва, Пери — продължи Джеймз Бърбанк. — Аз само изпреварих събитията. Знаете добре, че освобождението на чернокожите е дълг на всеки щат, който държи на достойнството си…

— Достойнството ли, мистър Джеймз? Какво общо има това с достойнството?

— Вие не разбирате думата „достойнство“, Пери. Е, добре, да се изразим така: който държи на интересите си.

— Интересите си… интересите си ли, мистър Джеймз?! Вие се осмелявате да кажете: който държи на интересите си?

— Безспорно, и бъдещето скоро ще докаже това, драги Пери!

— Но откъде ще вземаме занапред работници за плантациите, мистър Бърбанк?

— Пак измежду негрите, Пери.

— Но щом чернокожите са свободни да не работят вече, те няма да работят!

— Напротив, ще работят и дори още по-прилежно, защото ще го вършат свободно и при това с по-голямо удоволствие, тъй като положението им ще бъде по-добро.

— Ами вашите, мистър Джеймз?… Вашите ще започнат да ви напускат!

— Много ще се учудя, драги Пери, ако дори на един му хрумне да стори това.

— Значи аз не съм вече управител на робите в Кемдлис Бей?

— Да, но си оставате управител на Кемдлис Бей и според мен положението ви няма да се омаловажи от това, че вместо роби ще командувате свободни хора.

— Но…

— Драги Пери, предупреждавам ви, че на всяко ваше „но“ имам готов отговор. Така че примирете се с една мярка, която трябваше рано или късно да стане, и моето семейство, знайте това, току-що я посрещна с пълно одобрение.

— А нашите негри нищо ли не знаят?

— Още нищо — отговори Джеймз Бърбанк. — Моля ви, Пери, да не им говорите по този въпрос. Наредете на всички да се съберат в три часа следобед в парка на Касъл Хаус, като им кажете само, че искам да им направя едно съобщение.

След това управителят се отдалечи, като ръкомахаше изумено и повтаряше:

— Негри, които не са вече роби! Негри, които ще работят за себе си! Негри, които ще трябва сами да задоволяват потребностите си! Това значи поврат в обществения ред! Това значи обрат в човешките закони! Това е противоестествено! Да, противоестествено!

На сутринта Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл тръгнаха с кола с надлъжни пейки да огледат част от плантацията по северната й граница. Робите се занимаваха с обичайната си работа из оризищата, из нивите, засадени с кафе и захарна тръстика. Същият усилен труд кипеше и в работилниците и дъскорезниците. Тайната беше добре запазена. Никаква връзка още не бе могла да се установи между Джексънвил и Кемдлис Бей. Дори най-пряко заинтересуваните не знаеха нищо за намерението на Джеймз Бърбанк.

Обикаляйки част от имението по най-изложената му граница, Джеймз Бърбанк и приятелите му искаха да се уверят, че в покрайнините на плантацията няма нищо подозрително. След вчерашните му изявления можеха да се страхуват, че част от простолюдието в Джексънвил или околните села ще се вдигне и ще тръгне към Кемдлис Бей. Досега това не бе се случило. Не се забелязваха дори съгледвачи от тази страна на реката, нито по самото течение на Сент Джонс. „Шенън“, който мина нагоре по реката към десет часа сутринта, не спря на пристана на Кемдлис Бей, а продължи пътя си към Пиколата. Нито по горното, нито по долното течение имаше някаква опасност за обитателите на Касъл Хаус.

Малко преди пладне Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл минаха обратно по моста през оградата на парка и се върнаха в къщата. Цялото семейство ги чакаше за обед. Сега бяха по-спокойни. Говореха по-свободно. Като че положението не беше вече така напрегнато. Несъмнено джексънвилските власти със своята твърдост бяха успели да надделеят над фанатиците от партията на Тексар. И ако това положение продължеше още няколко дни, федералната армия щеше да завземе Флорида. По този начин аболиционистите, били те от Севера или от Юга, щяха да бъдат в безопасност.

И тъй, Джеймз Бърбанк можеше да пристъпи към официалното обявяване на освобождението на своите роби — първата крачка от тоя род, която щеше да се извърши доброволно в един робовладелски щат.

От всички негри в плантацията, разбира се, най-много щеше да се радва един двайсетгодишен момък на име Пигмалион, наричан обикновено Пиг. Зачислен на работа в служебните помещения на Касъл Хаус, гореспоменатият Пиг живееше също там. Той не работеше нито по нивите, нито в работилниците или складовете на Кемдлис Бей. Трябва да се признае, Пигмалион беше оригинален, суетен, мързелив младеж, комуто от доброта господарите му прощаваха много неща. Откакто бе възникнал въпросът за робството, трябваше да го чуете как изричаше надути фрази за човешката свобода. С повод и без повод произнасяше високопарни речи пред събратята си, които не се стесняваха да му се смеят. Едва се държеше на земята, както се казва, а се носеше из облаците. Но го оставяха да говори, понеже по душа не беше лош. Лесно можем да си представим в какви спорове влизаше с управителя Пери, когато той имаше настроение да го слуша, и да предугадим как щеше да посрещне обявяването на освобождението, което щеше да му възвърне човешкото достойнство.

През тоя ден на негрите бе наредено да се съберат в оградения парк пред Касъл Хаус. Там собственикът на Кемдлис Бей щеше да им направи важно съобщение.

Малко преди три часа — определения за събранието час — целият персонал наизлиза от колибите си и започна да се събира пред Касъл Хаус. След като се наобядваха, тези честни хора не се върнаха нито в работилниците, нито на нивите, нито на сечищата. Те искаха да се поиздокарат, да сменят работното си облекло с по-чисти дрехи, както ставаше винаги, когато им отваряха вратата на оградата. Така че сега цареше голямо оживление, хората сновяха от колиба на колиба, докато управителят обикаляше „махалите“ и си мърмореше:

— Като си помисля, че в този момент още може да се търгува с тия негри, защото продължават да са стока! А няма да мине един час, и вече не ще бъде позволено нито да се купуват, нито да се продават! Да, ще го повтарям до последния си дъх! Това е противоестествено, каквото и да правят и да говорят мистър Бърбанк, а след него и президентът Линкълн, а след президента Линкълн и всички федералисти северняци, и всички либерали от двата свята!

В този момент Пигмалион, който не знаеше още нищо, изскочи пред управителя.

— Защо ни викат, мистър Пери? — попита Пиг. — Ще бъдете ли тъй добър да ми кажете?

— Да, глупчо! За да те…

Управителят се спря, тъй като не искаше да издава тайната. Току-що му бе хрумнало нещо.

— Ела тука, Пиг! — каза той. Пигмалион се приближи.

— Дърпам ли ти понякога ушите, момчето ми?

— Да, мистър Пери, защото, макар и да противоречи на всякаква човешка или божествена справедливост, това е ваше право.

— Е, щом е мое право, ще си позволя още веднъж да се възползувам от него!

И без да обръща внимание на виковете на Пиг, но и без да му причинява особена болка, той го задърпа за ушите, които и без това бяха доста дълги. Всъщност, като упражни за последен път правото си над един от робите на плантацията, управителят почувствува облекчение.

В три часа Джеймз и близките му се появиха на външното каменно стълбище на Касъл Хаус. В ограденото място се бяха събрали седемстотин роби — мъже, жени и деца, дори двайсетина от ония стари негри, които, откакто ги бяха признали негодни за всякаква работа, намираха осигурено убежище за старостта си в колибите на Кемдлис Бей.

Тутакси се възцари дълбока тишина. По знак на Джеймз Бърбанк мистър Пери и помощникуправителите заповядаха на персонала да се приближи така, че всички да могат да чуват ясно съобщението, което ще им се направи.

Джеймз Бърбанк взе думата.

— Приятели — заговори той, — знаете, че населението на Съединените щати се е вкопчило в гражданска война, която трае вече дълго и за нещастие е твърде кръвопролитна. Истинската причина за тази война беше въпросът за робството. Югът, водейки се единствено от това, което смята за свои интереси, иска робството да се запази, Северът в името на човечността иска то да бъде премахнато в Америка. Бог помогна на защитниците на една справедлива кауза и победата се произнесе вече неведнъж в полза на тия. които се бият за освобождението на цяла една човешка раса. Отдавна е известно на всички, че аз, верен на произхода си, винаги съм споделял идеите на Севера, без да съм имал възможност да ги приложа. Ала обстоятелствата се стекоха така, че мога да ускоря момента, когато ще бъда в състояние да подкрепя убежденията си с дела. Така че слушайте какво ще ви съобщя от името на цялото си семейство.

Между слушателите се понесе глух шепот на вълнение, но почти веднага утихна. И тогава Джеймз Бърбанк с глас, който се чуваше навсякъде, обяви следното:

— От днес, 28 февруари 1862 година, робите от плантацията се освобождават от всякакво робство. Те могат да разполагат със себе си. В Кемдлис Бей има вече само свободни хора!

Най-напред радостта на тези новоосвободени се изрази във възгласи „ура“, които се раздадоха отвред. Размахаха се ръце в знак на благодарност. Името на Бърбангт се произнасяше с възторг. Всички се приближиха до стълбището. Мъже, жени и деца искаха да целунат ръцете на своя освободител. Цареше неописуем възторг, проявяващ се още по-силно поради това, че беше спонтанен. Можем да си представим как ръкомахаше, ораторствуваше и се пъчеше Пигмалион.

Тогава до първите стъпала на стълбището се приближи един стар негър, най-възрастният от персонала. Там той вдигна глава и заговори с дълбоко развълнуван глас:

— От името на бившите роби в Кемдлис Бей, отсега нататък свободни, приемете нашата благодарност, мистър Бърбанк, загдето чухме от вас първите думи за освобождение от робството, произнесени в щат Флорида!

Говорейки, старият негър се изкачи бавно по стъпалата. Когато стигна до Джеймз Бърбанк, целуна ръцете му и тъй като малката Ди му протягаше ръчици, той я показа на другарите си.

— Ура!… Ура за мистър Бърбанк!

Тези викове, ехтейки радостно във въздуха, навярно отнесоха до Джексънвил, на другия бряг на Сент Джонс, вестта за великия акт, който бе току-що извършен.

Семейството на Джеймз Бърбанк беше трогнато дълбоко. Напразно се опитваше да уталожи тези прояви на възторг. Най-после Зерма успя да ги усмири, когато я видяха да се втурва към стълбището, за да вземе на свой ред думата.

— Приятели — каза тя, — ето че сега всички сме свободни благодарение на великодушието, на човечността на този, който беше наш господар, и то най-добрият от господарите!

— Да!… Да!… — закрещяха стотици гласове, сливащи се в единен порив на признателност.

— Значи всеки от нас може занапред да разполага със себе си — продължи Зерма. — Всеки може да напусне плантацията, да се възползува от свободата си така, както му налага интересът. Що се отнася до мен, аз ще се вслушам в гласа на сърцето си и съм уверена, че повечето от вас ще направят като мен. Шест години вече, откакто съм постъпила в Кемдлис Бей. Мъжът ми и аз живяхме тук и желаем тук да завършим живота си. Ето защо умолявам мистър Бърбанк да ни позволи да останем при него като свободни хора, така както бяхме при него като роби… Нека тия. които желаят това…

— Всички!… Всички!…

И тези думи, повторени хилядократно, показваха колко беше ценен господарят на Кемдлис Бей, каква връзка на дружба и признателност го свързваше с всички освободени роби от имението му.

Тогава Джеймз Бърбанк взе думата. Той каза. че които желаят да останат в плантацията, могат да сторят това и при новите условия. Възнаграждението за свободния труд и правата на новоосвободените ще се уредят с общо споразумение. Добави, че по-напред трябва да се узакони положението. За тази цел всеки от негрите ще получи за семейството си и за себе си документ за освобождение, който ще му позволи да заеме при човешки условия полагаемото му се място.

И помощникуправителите направиха това незабавно.

Решил отдавна да освободи робите си. Джеймз Бърбанк вече бе изготвил тези документи и всеки негър си го получи с най-трогателни изяви на признателност.

Денят завърши с веселие. Макар че от следващия ден целият персонал трябваше да се върне на обичайната си работа, през тоя ден плантацията празнуваше. Семейство Бърбанк, заобиколено от тези честни хора, получи най-искрени доказателства за дружба, както и уверения за безгранична преданост.

Ала управителят Пери сновеше сред бившето си човешко стадо като страдаща душа и Джеймз Бърбанк го запита:

— Е. Пери. какво ще кажете?

— Ще кажа. мистър Джеймз — отговори той. — че макар и вече да са свободни, тези африканци са родом от Африка и не са променили цвета си! Черни са се родили, черни ще си умрат…

— Но ще живеят като бели — отвърна с усмивка Джеймз Бърбанк. — а това е важното!

Тази вечер семейство Бърбанк се събра на трапезата в Касъл Хаус наистина щастливо и трябва да добавим, уверено в бъдещето. Още няколко дни и сигурността на Флорида щеше да бъде напълно обезпечена. Впрочем никаква лоша вест не бе дошла от Джексънвил. Възможно е държането на Джеймз Бърбанк пред съдиите да бе направило благоприятно впечатление на мнозинството от жителите.

На тази вечеря присъствуваше управителят Пери, който волю-неволю трябваше да участвува в нещо, на което не би могъл да попречи. Дори беше настанен срещу най-стария негър, поканен от Джеймз Бърбанк като че ли за да покаже по-добре чрез него, че освобождението, дадено на него и на събратята му, не е празни думи, хрумнали на господаря на Кемдлис Бей. Навън ехтяха весели викове, а паркът беше озарен от празничните огньове, запалени на различни места из плантацията. Към средата на вечерята се яви депутация, която носеше на малката щерка великолепен букет — безспорно най-хубавият, поднасян досега на „мис Ди Бърбанк от Касъл Хаус“. Двете страни си разменяха поздравления и благодарности с дълбоко вълнение.

После всички се оттеглиха, а семейството се прибра в хола, докато дойде часът за лягане. Изглеждаше, като че един толкова добре започнал ден не можеше да не завърши добре.

Към осем часа из цялата плантация цареше тишина. Човек би помислил, че нищо няма да я наруши. Ала изведнъж отвън се чуха гласове.

Джеймз Бърбанк стана и отиде веднага да отвори голямата врата на хола.

Пред външното каменно стълбище чакаха няколко души и разговаряха на висок глас.

— Какво има? — попита Джеймз Бърбанк.

— Мистър Бърбанк — отговори един от помощникуправителите, — на пристана току-що спря лодка.

— А откъде идва?

— От левия бряг.

— Кой е на борда й?

— Куриер, изпратен до вас от джексънвилските съдии.

— А какво иска?

— Иска да ви предаде някакво съобщение. Ще му позволите ли да слезе?

— Разбира се!

Мисис Бърбанк се бе приближила до съпруга си. Мис Алис пристъпи бързо към един от прозорците на хола, а мистър Стенърд и Едуард Керъл се насочиха към вратата. Зерма бе станала и уловила малката Ди за ръката. В този момент всички предчувствуваха, че ще се случи някакво сериозно събитие.

Помощникуправителят отиде пак на пристана. След десет минути се върна с куриера, когото лодката бе докарала от Джексънвил в Кемдлис Бей.

Този човек носеше униформата на околийската милиция. Когато го въведоха в хола, той запита за мистър Бърбанк.

— Аз съм! За какво ви трябвам?

— За да ви предам този пакет.

Куриерът подаде голям плик; на единия от ъглите му стоеше печатът на съда.

Джеймз Бърбанк счупи печата и прочете следното.

„По нареждане на новоучредената власт в Джексънвил всеки роб, освободен против волята на южняците, ще бъде незабавно изгонен от територията на щата.

Това разпореждане трябва да бъде изпълнено в срок от четиридесет и осем часа. В случай на отказ ще се действува със сила.

Издадено в Джексънвил на 28 февруари 1862 година.

Тексар.“

Значи управниците, на които можеше да се има доверие, бяха свалени. Тексар, поддържан от своите съмишленици, отскоро бе застанал начело на града.

— Какво да отговоря? — запита куриерът.

— Нищо! — отвърна Джеймз Бърбанк.

Куриерът си тръгна и бе изпратен до лодката си, която се насочи към левия бряг на реката.

Значи по заповед на испанеца бившите роби от плантацията щяха да бъдат изгонени! Само защото бяха станали свободни, те нямаха вече право да живеят на територията на Флорида! Кемдлис Бей щеше да се лиши от целия този персонал, на който Джеймз Бърбанк можеше да разчита за защитата на плантацията!

— Да съм свободна при такива условия? — възкликна Зерма. — Не, дума да не става! Отказвам се от свободата и предпочитам да бъда отново робиня само и само да остана при вас, господарю!

И като взе своя документ за освобождение, Зерма го скъса и се просна в краката на Джеймз Бърбанк.

IX. ОЧАКВАНЕ

Такива бяха първите последици от великодушния порив, пред който се бе преклонил Джеймз Бърбанк, освобождавайки робите си, преди федералната армия да завладее територията на щата.

Сега Тексар и сподвижниците му господствуваха в града и околията.Тласнати от жестоката си, груба натура, те щяха да се впуснат във всевъзможни насилия, в най-ужасни изстъпления. Макар че с необоснованите си обвинения испанецът в последна сметка не бе успял да хвърли Джеймз Бърбанк в затвора, все пак бе постигнал целта си, използувайки настроенията в Джексънвил, чието население беше в голямата си част възмутено от държането на своите управници в случая със собственика на Кемдлис Бей. След оправдаването на плантаторааболиционист, провъзгласил освобождението на робите в цялото си имение, на северняка, явно симпатизиращ на Севера, Тексар бе насъскал тълпата от нечестни хора и бе вдигнал бунт в града. След като свали по този начин така компрометиралите се власти, той ги бе заместил с най-изтъкнатите хора от своята партия и бе образувал от тях комитет, в който белите от простолюдието си деляха властта с флоридците от испански произход. Освен това си бе осигурил съдействието на милицията, която бе подработил вече отдавна, а тя се сдушваше с простолюдието. Сега съдбата на жителите на цялата околия беше в неговите ръце.

Трябва да кажем, че поведението на Джеймз Бърбанк не бе намерило одобрение сред мнозинството от земевладелците, чиито плантации граничат с двата бряга на Сент Джонс. Те имаха основание да се страхуват, че и на техните роби ще хрумне да ги принудят да последват неговия пример. Повечето от плантаторите, привърженици на робовладелството, решени да се борят срещу исканията на юнионистите, следяха с крайно раздразнение настъплението на федералните армии. Затова смятаха, че Флорида трябва да се съпротивлява така, както продължаваха да се съпротивляват и другите южни щати. Докато в началото на войната се отнасяха към въпроса за освобождението на робите може би с безразличие, сега бързаха да застанат под знамето на Джефърсън Дейвис. Те бяха готови да подкрепят усилията на метежниците срещу правителството на Ейбрахам Линкълн.

Нищо чудно, че при тези обстоятелства Тексар, облягайки се на схващанията и интересите, обединени в защита на една и съща кауза, успя да се наложи, колкото и малко уважение да вдъхваше неговата личност. Занапред той щеше да може да действува като господар, и то не толкова за да организира съпротивата със съдействието на южняците и да отблъсне флотилията на комодор Дюпон. колкото да задоволи порочните си инстинкти.

Именно по тази причина или по-точно поради омразата, която изпитваше към семейство Бърбанк, първата работа на Тексар беше да реагира на освобождаването на робите в Кемдлис Бей с това разпореждане, което задължаваше всички освободени роби да напуснат околията в срок от четиридесет и осем часа.

Като действувам така. аз защищавам интересите на пряко застрашените плантатори. Да, те не могат да не одобрят тази наредба, която преди всичко ще предотврати въстание на робите в целия щат Флорида.

Ето защо мнозинството подкрепи безрезервно това разпореждане на Тексар. колкото и своеволно да беше то. Да, своеволно, несправедливо, необосновано! Джеймз Бърбанк с право освобождаваше своите роби. Той имаше това право от край време. Можеше да го упражни дори преди войната да бе предизвикала разкол в Съединените щати по въпроса за робовладелството. Нищо не би могло да му отмени това право. Мярката, взета от Тексар, не се основаваше нито на справедливостта, нито на законността.

И преди всичко Кемдлис Бей щеше да бъде лишен от естествените си защитници. Тук испанецът бе постигнал целта си напълно.

В Касъл Хаус добре разбираха това и може би съжаляваха, че Джеймз Бърбанк не бе изчакал деня, когато можеше да действува без никаква опасност. Но, както знаем, след като бе обвинен пред джексънвилските съдии, че пренебрегва убежденията си, и му бе поискано да ги подкрепи с дела, той не можа да сдържи възмущението си и направи публично изявление, а после, също публично, обяви пред персонала на плантацията освобождаването на негрите от Кемдлис Бей.

А тъй като това бе влошило положението на семейство Бърбанк и неговите гости, трябваше да се реши час по-скоро какво да се прави при тия обстоятелства.

И преди всичко — този въпрос бе обсъден още същата вечер — не е ли по-добре да се отмени освобождаването на робите? Не! Това не би променило с нищо състоянието на нещата. Тексар нямаше да бъде задоволен с тази закъсняла отмяна. Пък и самите негри от имението, като научеха за решението, взето против тях от новите власти в Джексънвил, веднага до един биха последвали примера на Зерма. Щяха да скъсат всички документи за освобождаване. За да не напущат Кемдлис Бей, за да не бъдат изгонени от околията, всички щяха да се върнат отново в положението си на роби до деня, когато с държавен закон получеха правото да бъдат свободни и да живеят свободно където пожелаят.

Но каква полза от това? Решени да защищават заедно с бившия си господар плантацията, станала техен истински дом, нима сега, когато бяха освободени, нямаше да го вършат със същото усърдие? Да, без съмнение, и Зерма гарантираше за това. Ето защо Джеймз Бърбанк реши да не отменя вече стореното. Всички бяха на неговото мнение. И не се излъгаха, защото още на другия ден, когато стана известна новата наредба, издадена от джексънвилския комитет, всички в Кемдлис Бей обявиха своята преданост, засвидетелствуваха своята вярност. Ако на Тексар му хрумнеше да приложи наредбата си, щеше да срещне съпротива. Ако му хрумнеше да си послужи със сила, щяха да му отговорят със сила.

— Пък и събитията се развиват бързо — каза Едуард Керъл.

— След два дни, а може и след двайсет и четири часа въпросът за робството във Флорида ще се реши. Вдругиден федералната флотилия вероятно ще е форсирала устието на Сент Джонс и тогава…

— Ами ако милицията, подкрепяна от конфедералните войски, реши да се съпротивява? — забеляза мистър Стенърд.

— Дори и да се съпротивяват, съпротивата им не ще трае дълго! — отговори Едуард Керъл. — Как могат да се противопоставят на минаването на комодор Дюпон през устието, на десанта на Шермъновите войски, на завземането на пристанищата Фернандина, Джексънвил или Сент Огъстин, като нямат нито кораби, нито канонерки? Щом завладеят тези пунктове, федералистите ще бъдат господари на Флорида. Тогава Тексар и хората му няма да имат друг изход, освен да избягат…

— Ах, дано успеят да заловят този човек! — провикна се Джеймз Бърбанк. — Когато бъде в ръцете на федералното правосъдие, ще видим дали ще може пак да си послужи с някакво алиби, за да избегне заслуженото наказание за своите престъпления!

Нощта мина, без да бъде нарушено нито за миг спокойствието в Касъл Хаус. Но какви тревоги преживяха мисис Бърбанк и мис Алис!

На другия ден, 1 март, започнаха да следят всички идващи отвън слухове. Не че плантацията беше застрашена през този ден. С наредбата на Тексар се заповядваше освободените да бъдат изгонени в срок от четиридесет и осем часа. Така Джеймз Бърбанк, решен да се възпротиви на тази заповед, разполагаше с необходимото време, за да вземе възможните мерки за защита. Преди всичко трябваше да се сумират слуховете, идващи от театъра на военните действия. Положението можеше да се измени всеки момент. Ето защо Джеймз Бърбанк и неговият шурей яхнаха коне. Спускайки се по десния бряг на Сент Джонс, те се насочиха към устието на реката, за да изследват на разстояние десетина мили това разширение на естуара, което завършва с нос Сен Пабло на мястото, където се издига фарът. Когато минаваха покрай Джексънвил, разположен на другия бряг, лесно щяха да познаят по струпването на плавателни съдове дали не се готви някакво скорошно нападение на градската сган срещу Кемдлис Бей. След половин час двамата прекосиха границата на плантацията и продължиха пътя си на север.

През това време мисис Бърбанк и Алис ходеха напред-назад из парка на Касъл Хаус и разменяха мисли. Напразно се опитваше мистър Стенърд да ги успокои поне малко. Те предчувствуваха близко нещастие.

Междувременно Зерма бе решила да обиколи различните негърски махали. Макар че заплахата от изгонване беше вече известна, негрите ни най-малко не мислеха да се съобразяват с нея. Те се заловиха отново с обичайната си работа, решени като своя бивш господар да окажат съпротива. С какво право щяха да ги изгонят от втората им родина, след като бяха вече свободни? По този въпрос Зерма напълно успокои господарката си. Можеше да се разчита на персонала в Кемдлис Бей.

— Госпожо — каза тя, — всичките ми събратя предпочитат да останат роби, както постъпих аз, отколкото да изоставят плантацията и господарите на Касъл Хаус! И ако се наложи, ще съумеят да защитят правата си!

Трябваше само да се почака завръщането на Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл. Защото не беше изключено през тоя ден, 1 март, около фара Пабло да се появи федералната флотилия, готова да завземе устието на Сент Джонс. Тогава конфедералистите трябваше да хвърлят срещу тях цялата милиция, за да попречат на настъплението им, и властите в Джексънвил, пряко застрашени, нямаше да бъдат вече в състояние да изпълнят заплахите си срещу освободените роби от Кемдлис Бей.

В това време управителят Пери извършваше всекидневната си обиколка из различните дъскорезници и работилници на имението. Той също можа да се убеди в доброто настроение на негрите. При все че не искаше да признае това, виждаше, че макар положението им да се беше променило, усърдието им в работата, предаността им към семейство Бърбанк бяха останали същите. И бяха твърдо решени да се противопоставят на всякакъв опит за нападение от страна на джексънвилската сган. Ала мистър Пери, станал още по-непоколебим привърженик на робството, смяташе, че тези добри чувства няма да траят дълго. Накрая натурата щеше да надделее. След като вкусеха от независимостта, тези новоосвободени щяха доброволно да се върнат към робството. Да слязат отново до положението, отредено им от природата в стълбицата на живите същества — между човека и животното.

Точно в този момент управителят срещна суетния Пигмалион. Този глупак се държеше още по-важно от предишния ден. Като гледаш как се надува сега, с ръце зад гърба и вдигната глава, разбираш, че е свободен човек. Едно беше ясно: че не работеше вече.

— О, добър ден, мистър Пери — произнесе той с високопарен тон.

— Какво правиш тук, мързеливецо?

— Разхождам се! Та нямам ли право да не върша нищо? Нали вече не съм презрян роб и нося в джоба си документ за освобождение!

— А кой ще те храни занапред, Пиг?

— Самичък ще се храня, мистър Пери.

— А как?

— Като ям.

— А кой ще ти дава да ядеш?

— Моят господар.

— Твоят господар ли!… Та нима си забравил, че вече нямаш господар, глупчо?

— Вярно! Нямам и не ще имам занапред. Ала мистър Бърбанк няма да ме изгони от плантацията, където, да не се хваля, все пак принасям някаква полза!

— Напротив, ще те изгони!

— Ще ме изгони ли?

— Несъмнено. Когато му принадлежеше, можеше да те държи, дори и да не вършиш нищо. Но откакто не му принадлежиш вече, ако продължаваш да не искаш да работиш, като нищо ще те изгони и ще видим тогава каква полза ще имаш от свободата си, нещастни глупако!

Очевидно Пиг никога не бе гледал на въпроса от тая страна.

— Но как така, мистър Пери — продължи той, — мислите ли, че мистър Бърбанк ще бъде толкова жесток, та…

— Не жестокостта — отвърна управителят, — а логиката води до това. Пък и независимо дали мистър Джеймз желае, или не, има заповед на джексънвилския комитет, с която се нарежда „да се изгонят всички освободени роби от територията на Флорида.“

— Значи е вярно?

— Напълно вярно, и ще видим как ти и твоите другари ще се отървете сега, когато вече нямате господар.

— Аз не искам да напущам Кемдлис Бей! — извика Пигмалион… — Щом съм свободен…

— Да!… Свободен си да заминеш, ала не си свободен да стоиш тук! Ето защо ги заповядвам да си вдигаш партушините!

— А какво ще стане с мен?

— Това си е твоя работа!

— Но в края на краищата, щом съм свободен… — подзе отново Пигмалион, който все държеше на своето.

— Изглежда, че това не е достатъчно!

— Кажете ми тогава какво да правя, мистър Пери!

— Какво да правиш ли? Е, слушай… и следи мисълта ми, ако можеш.

— Следя я.

— Ти си свободен, нали?

— Да. разбира се, мистър Пери, и ви повтарям, имам в джоба си документ за освобождаване.

— В такъв случай, скъсай го!

— Дума да не става.

— Щом отказваш, тогава виждам само един начин да останеш в страната, ако искаш.

— Какъв?

— Да си смениш цвета, тъпако! Смени го, Пиг, смени го! като станеш бял, ще имаш право да останеш в Кемдлис Бей! Иначе не можеш!

Доволен, че е дал този малък урок на суетния Пиг, управителят му обърна гръб.

Отначало Пиг стоеше дълбоко замислен. Разбираше добре, че за да запази мястото си, не е достатъчно да не е вече роб. Трябваше да бъде още и бял. А какво да направи, дявол да го вземе, за да стане бял, когато природата го е създала чер като абанос!

Тогава Пигмалион тръгна обратно към служебните пристройки на Касъл Хаус, почесвайки се така, че щеше да одере кожата си.

Малко преди пладне Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл се върнаха в Касъл Хаус. Те не бяха забелязали нищо обезпокоително откъм Джексънвил. Лодките стояха на обичайните си места, едни привързани за пристанищните кейове, други закотвени насред реката. Обаче от другата страна на реката имаше раздвижване на войски. Няколко отреда конфедералисти се бяха показали на левия бряг на Сент Джонс и сега се насочваха на север към околията Насо. Наглед като че ли още нищо не заплашваше Кемдлис Бей.

Когато стигнаха до границата на естуара, Джеймз Бърбанк и спътникът му насочиха погледите си към морската далечина. Нито едно платно не се появяваше там, на хоризонта не се издигаше никакъв дим на параход, който би показвал присъствието или приближаването на ескадра. Що се отнася до приготовленията за отбрана по тази част от флоридския бряг, те изобщо не съществуваха. Нямаше нито брегови батареи, нито окопи. Изобщо никакво средство за защита на естуара. Ако федералните кораби се появяха пред залива Насо или’ пред устието на Сент Джонс, те биха могли да проникнат там безпрепятствено. Вярно, че фарът Пабло не работеше, разглобеният му фенер вече не осветяваше проливите. Ала това можеше да затрудни влизането на флотилията само нощем.

Ето тези сведения донесоха мистър Бърбанк и мистър Керъл. когато се върнаха за обед.

Изобщо можеха да бъдат спокойни, че в Джексънвил не се забелязва никакво раздвижване, което да събуди опасения от предстоящо нападение срещу Кемдлис Бей.

— Е, добре! — обади се мистър Стенърд. — Но аз се безпокоя, че корабите на комодор Дюпон още не се виждат! Тук има закъснение, което ми се струва необяснимо!

— Да! — отвърна Едуард Керъл. — Ако тази флотилия е излязла от залива Сент Ендрюз или е поела по море завчера. сега би трябвало да бъде при Фернандина!

— От няколко дни времето е много лошо — отговори Джеймз Бърбанк. — Възможно е при тия странични западни ветрове Дюпон да е бил принуден да се отдалечи навътре в морето.

Но тази сутрин вятърът утихна и не бих се учудил, ако още довечера…

— Чул те господ, скъпи ми Джеймз — каза мисис Бърбанк, — и дано ни помогне!

— Мистър Джеймз — забеляза Алис, — щом фарът Пабло не може вече да бъде запален, как флотилията би могла да проникне тази нощ в Сент Джонс?

— Действително в Сент Джонс ще бъде невъзможно, мила Алис — отвърна Джеймз Бърбанк. — Но преди да атакуват устието на реката, федералистите трябва да завземат първо остров Амелия, а после — паланката Фернандина. за да сложат ръка на железопътната линия до Сидър Кийз. Аз очаквам да видя корабите на комодор Дюпон по Сент Джонс не по-рано от три-четири дни.

— Имаш право, Джеймз — обади се Едуард Керъл, — и се надявам, че завземането на Фернандина ще бъде достатъчно, за да накара конфедералистите да минат в отстъпление. Възможно е дори милицията да изостави Джексънвил, без да дочака пристигането на канонерките. В такъв случай Кемдлис Бей вече няма да бъде застрашено от Тексар и неговите метежници…

— Това е напълно допустимо, приятели! — отвърна Джеймз Бърбанк. — Щом федералистите стъпят на територията на Флорида, не е нужно нищо повече, за да бъде гарантирана нашата сигурност!… Има ли нещо ново в плантацията?

— Нищо, мистър Бърбанк — отговори мис Алис. — Научих от Зерма, че негрите са се върнали на работа в дъскорезниците, работилниците и горите. Тя уверява, че са винаги готови да се жертвуват до последен човек за отбраната на Кемдлис Бей.

— Да се надяваме все пак, че няма да се наложи предаността им да бъде подложена на такова изпитание! Бих се учудил, ако негодниците, които се натрапиха насила на честните хора, не избягат от Джексънвил, щом забележат федералистите край бреговете на Флорида. Но все пак да бъдем нащрек. Желаете ли, Стенърд. след обеда да дойдете с мен и Керъл на обиколка? Възнамеряваме да обходим най-незащитената част от имението. Не искам вие, скъпи приятелю, и Алис да бъдете изложени на по-големи опасности в Касъл Хаус, отколкото в Джексънвил. Откровено казано, няма да си простя, че ви накарах да дойдете тук, ако нещата вземат лош обрат!

— Драги Джеймз — отвърна Стенърд, — ако бяхме останали у дома си в Джексънвил, вероятно сега щяхме да бъдем прицел на репресии от страна на властите, подобно на всички други противници на робството…

— Във всеки случай, мистър Бърбанк — вметна Алис, — щом опасностите ще бъдат по-големи тук, не е ли по-добре да ги посрещнем заедно?

— Да, мила дъще — отвърна Джеймз Бърбанк. — Впрочем надявам се и мисля, че Тексар няма дори да има време да приложи наредбата си спрямо нашия персонал!

Цял следобед, чак до вечеря, Джеймз Бърбанк и двамата му приятели обикаляха различните негърски махали. Придружаваше ги мистър Пери. Можаха да се убедят, че духът на негрите е много висок. Джеймз Бърбанк сметна за уместно да обърне внимание на своя управител върху усърдието, с което новоосвободените са се заловили отново за работата си. Нито един не отсъствуваше.

— Да!… Да!… — отговори Пери. — Само че да видим как ще свършат работата си сега!

— Ех, Пери, нима мислиш, че тези честни негри са сменили ръцете си, след като са сменили положението си?

— Не още, мистър Бърбанк — отвърна твърдоглавецът. — Но скоро ще забележите, че ръцете им не са същите…

— Не говори така, Пери! — отвърна весело Джеймз Бърбанк. — Мисля, че ръцете им пак ще си бъдат с пет пръста, пък и не може да им се иска да имат повече!

Щом свърши обиколката, Джеймз Бърбанк и спътниците му се върнаха в Касъл Хаус. Вечерта мина по-спокойно, отколкото предишния ден. Тъй като нямаше никакви вести от Джексънвил, отново възкръсна надеждата, че Тексар се е отказал да изпълни заплахите си или пък няма време да ги осъществи.

Все пак бяха взети строги предпазни мерки за през нощта. Пери и помощникуправителите организираха патрули по границите на имението и особено по бреговете на Сент Джонс. Негрите бяха предупредени да се оттеглят зад оградата на парка в случай на тревога и на външната врата бе сложен часовой.

Няколко пъти Джеймз Бърбанк и приятелите му се редуваха да проверяват дали нарежданията им се изпълняват точно. Когато слънцето изгря, никакво произшествие не бе нарушило почивката на обитателите на Кемдлис Бей.

X. ДЕНЯТ 2 МАРТ

На другия ден, 2 март, Джеймз Бърбанк получи новини чрез един от своите помощникуправители, който бе успял да прекоси реката и да се върне от Джексънвил, без да събуди ни най-малко подозрение.

Тези новини, в чиято достоверност не можеше да има съмнение, бяха много важни. Съдете сами.

На разсъмване комодор Дюпон бе хвърлил котва в залива Сент Ендрюз, на източното крайбрежие на Джорджия. „Уобъш“, на който беше издигнато неговото знаме, предвождаше ескадра, съставена от двайсет и шест кораба, тоест осемнайсет канонерки, един тендер1, един транспортен кораб с бойно въоръжение и шест транспортни кораба, натоварени с бригадата на генерал Райт.

Както бе съобщил Гилбърт в последното си писмо, генерал Шермън придружаваше тази експедиция.

Комодор Дюпон, чието пристигане бе забавено от лошото време, веднага бе побързал да вземе мерки, за да завладее ръкавите на Сент Мсриз. Тези труднопроходими ръкави водят към устието на тази река северно от остров Амелия, на границата между Джорджия и Флорида.

Фернандина. главният пункт на острова, беше защитена от форд Клинч. между чиито дебели каменни стени се намираше гарнизон от хиляда и петстотин души. Дали южняците щяха да съумеят да окажат съпротива на федералните войски в тази крепост, способна да се защищава доста продължително време? Такава вероятност имаше.

Но не стана така. Както разказа помощникуправителят, из Джексънвил се носел слух, че конфедералистите опразнили форт Клинч веднага щом ескадрата се появила пред залива Сент Мериз и изоставили не само форт Клинч, но и Фернандина, остров Къмбърланд и цялата тая част от флоридското крайбрежие.

До това се ограничаваха новините, донесени в Касъл Хаус. Но те — излишно е да подчертаваме — имаха особено значение за Кемдлис Бей. Щом федералистите най-после бяха дебаркирали във Флорида, скоро целият щат щеше да падне в ръцете им. Разбира се, трябваше да минат няколко дни, докато канонерките успееха да преодолеят плитчината на Сент Джонс. Ала тяхното присъствие положително щеше да въздействува на властите, току-що настанили се в Джексънвил, и по всяка вероятност Тексар и хората му, страхувайки се от възмездие, нямаше да посмеят да предприемат нищо срещу плантацията на такъв виден северняк като Джеймз Бърбанк.

Това безспорно успокои семейството и изведнъж страхът се смени с надежда. Убедени, че Гилбърт вече не е далеч, и Алис Стенърд, и мисис Бърбанк се изпълваха с увереност, че скоро ще го видят, едната — своя годеник, другата — сина си, без да треперят за живота му.

И действително младият лейтенант трябваше да измине само тридесет мили. за да стигне от Сент Ендрюз до малкото пристанище на Кемдлис Бей. В този момент той се намираше на борда на канонерката „Отава“, а тази канонерка се бе отличила с боен подвиг, безпримерен в дотогавашните морски летописи.

——

’Тсилер малък военен кораб, използуван за разузнаване и брегова охрана. Б. пр.

Ето какво се бе случило сутринта на 2 март — подробности, които помощникуправителят не бе успял да научи при посещението си в Джексънвил и които трябва да се знаят, за да се разберат последвалите важни събития.

Щом комодор Дюпон узна, че конфедералният гарнизон е опразнил форт Клинч, той изпрати няколко кораба с малка водоизместимост по фарватера на Сент Мериз. Бялото население вече се бе изтеглило във вътрешността на страната подир южняшките войски, напущайки крайбрежните градове, села и плантации. Цареше истинска паника, предизвикана от страха, че военачалниците на федералистите ще прибягнат до насилия, както твърдяха отцепниците. И не само във Флорида, но и по границата на Джорджия. в цялата оная част от щата, която се намира между заливите Осабо и Сент Мерич, жителите се втурнаха да бягат, за да не влязат в досег с десантните войски от бригадата на Райт. При това положение корабите на комодор Дюпон завладяха форт Клинч и Фернандина без нито един оръдеен изстрел. Само канонерката „Отава“, на която Гилбърт, винаги придружен от Марс, служеше като старши помощник, бе принудена да прибегне до оръдията си. както ще видим по-нататък.

Град Фернандина е свързан със западното крайбрежие на Флорида, обърнато към Мексиканския залив, посредством железопътно разклонение, което го съединява с пристанището Сидър Кийз. Тази железопътна линия върви отначало по брега на остров Амелия, а после, преди да стигне до суша, пресича залив Насо по дълъг мост на пилони.

В момента, когато „Отава“ се озова в средата на този залив, по въпросния мост се зададе влак. С него бягаше гарнизонът на Фернандина, отнасяйки всичките си припаси. С гарнизона пътуваха и няколко повече или по-малко видни личности от града. Канонерката тутакси даде пара. насочи се към моста и започна да обстрелва с щурмовите си оръдия както моста от пилони, така и движещия се влак. Гилбърт, застанал на носа, направляваше стрелбата. Имаше няколко сполучливи попадения. При това един снаряд улучи последния вагон на композицията и счупи осите му и тракционните пръти. Но влакът, без да се спира нито за миг — така положението му би станало много опасно, — престана да се интересува за този последен вагон. Той го остави на произвола на съдбата и като продължи пътя си с пълна пара, се устреми към югозападната част на полуострова. В този момент пристигна отряд на федералистите, дебаркирали във Фернандина. Отрядът се втурна по моста. За миг вагонът бе заловен с намиращите се на него бегълци, главно цивилни. Заведоха тези пленници при най-старшия офицер, полковник Гарднър, който командуваше частите във Фернандина, записаха имената им, задържаха ги за назидание двайсет и четири часа на един от корабите от ескадрата и. после ги пуснаха.

Когато влакът изчезна, „Отава“ се задоволи да нападне натоварен с военни материали кораб, който се бе укрил в залива, и го плени.

Тези събития хвърлиха в отчаяние конфедералните войски и жителите на флоридските градове. Това се почувствува особено в Джексънвил. Нямаше съмнение, че естуарът на Сент Джонс скоро ще бъде овладян, както бе станало вече с устието на Сент Мериз, и по всяка вероятност юнионистите нямаше да срещнат съпротива в Джексънвил, както не бяха срещнали в Сент Огъстин и в другите градове от околията.

Това идваше тъкмо навреме, за да успокои семейството на Джеймз Бърбанк. При такова положение можеше да се предположи, че Тексар не ще посмее да изпълни плановете си. Той и привържениците му щяха да бъдат свалени и скоро в резултат от самия развой на събитията честните хора щяха отново да завземат властта, отнета им чрез метеж на най-долната градска сган.

Очевидно имаха всички основания да мислят така и следователно да се надяват. Затова, щом персоналът на Кемдлис Бей научи тези важни новини, а те бързо станаха известни и в Джексънвил, радостта му се изрази с гръмогласни „ура“, в които взе дейно участие и Пигмалион. Все пак не биваше да се отслабват предпазните мерки, които трябваше да осигурят още за известно време безопасността на имението, тоест до момента, когато по водите на реката се появеха канонерките.

Не, не биваше! За нещастие — Джеймз Бърбанк не можеше да предвиди това, нито дори да го предположи — щеше да изтече цяла седмица, преди федералистите да успеят да се прехвърлят в горното течение на Сент Джонс и да завладеят целия му басейн. А дотогава колко ли опасности застрашаваха Кемдлис Бей?

Всъщност, макар че бе завзел Фернандина, комодор Дюпон беше принуден да действува с известна предпазливост. Планът му предвиждаше да издигне федералното знаме във всички пунктове, в които можеха да проникнат неговите кораби. Ето защо той раздели ескадрата си на няколко части. Една канонерка бе изпратена в река Сент Мериз да завземе едноименното градче и да навлезе на двайсет левги1 в тия земи. На север три други канонерки, командувани от капитан Гордън, щяха да обходят заливите, да завладеят островите Джайкил и Сент Саймън и да завземат двете градчета Брънзуик и Дериън, отчасти напуснати от своите жители. Шест парахода с малка водоизместимост под командуването на капитан Стивънс имаха за задача да се впуснат нагоре по Сент Джонс, за да превземат Джексънвил. Що се отнася до останалата

——

’Левга — стара келтска мярка за дължина, равна на около 5 км. — Б. пр.

ескадра, предвождана от Дюпон, тя се готвеше да поеме отново по море, с цел да завладее Сент Огъстин и да блокира крайбрежието чак до Москито Инлет, чиито проливи щяха по този начин да бъдат затворени за военната контрабанда.

Но всички тези операции не можеха да се извършат за едно денонощие. А само едно денонощие беше достатъчно на южняците, за да опустошат тоя край.

Към три часа следобед у Джеймз Бърбанк се породиха първите подозрения, че се готви нещо против него. След разузнавателната обиколка по границата на плантацията управителят Пери се върна бързо в Касъл Хаус и доложи:

Мистър Джеймз, забелязват се някакви съмнителни скитници, които започват да се приближават до Кемдлис Бей.

— От север ли, Пери?

— От север.

Почти в същия момент Зерма, връщайки се от малкото пристанище, съобщи на господаря си, че няколко лодки прекосяват реката и се приближават до десния бряг.

— От Джексънвил ли идват?

— Безсъмнено.

— Да се прибираме в Касъл Хаус — каза Джеймз Бърбанк, — и не излизай вече в никой случай, Зерма!

— Добре, господарю!

Когато се върна при близките си, Джеймз Бърбанк не можа да скрие повече от тях, че положението започва отново да става тревожно. Тъй като се знаеше почти с положителност, че предстои нападение, по-добре беше всички да бъдат предупредени за това.

— Значи — каза мистър Стенърд, — тези негодници, които федералистите всеки момент може да смажат, ще се осмелят…

— Да — отговори хладно Джеймз Бърбанк. — Тексар не би изпуснал подобен случай да ни отмъсти, а когато утоли жаждата си за мъст. да офейка!

После се разпали:

— Но нима престъпленията на този човек ще останат ненаказани!… Нима винаги ще се изплъзва!… Откровено казано, след като се усъмних в човешката правда, сега се съмнявам и в небесната правда…

— Джеймз — рече мисис Бърбанк, — не кори бога тъкмо сега, когато можем да разчитаме като че ли единствено на неговата помощ…

— И да се поставим под неговата закрила! — добави Алис Стенърд.

Възвърнал самообладанието си, Джеймз Бърбанк се залови да дава разпореждания за отбраната на Касъл Хаус.

— Предупредени ли са негрите? — попита Едуард Керъл.

— Ще бъдат предупредени — отговори Джеймз Бърбанк. — Според мен трябва да се ограничим с отбраната на оградата, която предпазва парка и къщата. Не можем и да мислим да спрем на границата на Кемдлис Бей цяла въоръжена орда, защото вероятно нападателите ще бъдат многобройни. Затова трябва да съсредоточим защитниците си около оградата. Ако за нещастие тя бъде завзета, Касъл Хаус, който вече е устоявал на шайките на семинолите, сигурно ще успее да издържи и срещу бандитите на Тексар. Нека жена ми. Алис, Ди и Зерма, на която поверявам и трите, не излизат от Касъл Хаус без мое разрешение. В случай че се почувствуваме тук много застрашени, взети са всички мерки да се спасят през тунела, който е свързан със заливчето Марино на Сент Джонс. Там в гъсталака ще бъде скрита лодка с двама от нашите хора. и тогава ти, Зерма, ще поемеш нагоре по реката, за да се подслониш в беседката на Кедровата скала.

— А ти, Джеймз?…

— А вие, татко?

Мисис Бърбанк бе хванала за ръката Джеймз Бърбанк, а мис Алис — мистър Стенърд, сякаш бе дошло време да бягат от Касъл Хаус.

— Ние ще направим всичко възможно да се присъединим към вас. когато положението стане неудържимо — отвърна Джеймз Бърбанк. — Но трябва да ми обещаете, че ако опасността стане много сериозна, ще се скриете в това убежище на Кедровата скала. Тогава ще можем по-решително да отблъснем тия злодеи и да издържим до последния патрон.

Очевидно така и трябваше да се постъпи, ако многобройните нападатели успееха да минат оградата и да нахълтат в парка, за да нападнат самия Касъл Хаус.

Джеймз Бърбанк се залови веднага да свика хората си. Пери и помощникуправителите се втурнаха към различните негърски махали, за да съберат обитателите им. Не мина и час и всички боеспособни негри се разположиха при оградата, до входа на парка. Преди това жените и децата им се бяха изпокрили в горите около Кемдлис Бей.

За нещастие средствата за организиране на сериозна отбрана бяха твърде ограничени в Касъл Хаус. При сегашните обстоятелства, тоест откакто бе започнала войната, беше почти невъзможно да се набавят оръжие и боеприпаси в достатъчно количество за защитата на плантацията. Напразно се опитваха да закупят в Джексънвил. Трябваше да се задоволят с тези, които бяха останали в къщата след последните стълкновения със семинолите.

Общо взето планът на Джеймз Бърбанк се състоеше главно в това, да се предпази Касъл Хаус от опожаряване и от нахлуване. Той не беше в състояние, дори не мислеше, да предпази цялото имение, да спаси складовете, работилниците, фабриките, да защити негърските колиби, да предотврати опустошаването на плантацията. Разполагаше едва с четиристотин негри, способни да се противопоставят на нападателите, пък и тези храбреци не бяха достатъчно въоръжени. На най-сръчните бяха раздадени няколко десетки пушки, след като най-точните оръжия бяха запазени за Джеймз Бърбанк, приятелите му, Пери и помощникуправителите. Всички се събраха при входа на парка. Там разположиха хората си така, че да устоят колкото се може по-дълго на нападението, което застрашаваше дървения стобор, защитен впрочем от заобикалящата го речица, чиито води миеха подножието му.

Естествено сред тази суматоха Пигмалион се шляеше насам-натам с вид на много зает и загрижен човек, но без да принася никаква полза. Той приличаше на ония палячовци от панаирджийските циркове, които за разсмиване на публиката си дават вид, че вършат много неща, а всъщност не правят нищо. Пиг се смяташе причислен към специалните защитници на къщата и не искаше да се меша с другарите си, разположени отвън. Той никога досега не бе чувствувал такава преданост към Джеймз Бърбанк!

Всичко беше готово, оставаше само да се чака. Въпросът беше от коя страна щеше да дойде нападението. Ако нападателите се появеха откъм северната граница на плантацията, отбраната можеше да се организира по-ефикасно. Ако ли пък обратно, нападнеха откъм реката, нямаше да бъде толкова лесно, защото Кемдлис Бей беше открит от тази страна. Вярно, че винаги е трудно да се слезе на бряг. Във всеки случай бяха необходими твърде много лодки, за да превозят въоръжени хора от единия до другия бряг на Сент Джонс.

Точно това обсъждаха Джеймз Бърбанк, мистър Керъл и мист тър Стенърд, докато чакаха да се върнат разузнавачите, изпратени към границата на плантацията.

Но не останаха дълго в неизвестност как ще бъде извършено и проведено нападението.

Към четири и половина часа следобед разузнавачите се върнаха бързо от северната граница на имението и докладваха.

Колона въоръжени хора, идваща от тази посока, се придвижваше към Кемдлис Бей. Дали беше отряд на околийската милиция, или просто част от простолюдието, жадна за грабеж, се бе наела да изпълни наредбата на Тексар против новоосвободените? Засега още не можеше да се отговори на този въпрос. Във всеки случай тази колона сигурно наброяваше повече от хиляда души. и персоналът на плантацията нямаше да успее да й противостои. Все пак можеха да се надяват, че дори ако тия хора завземеха с пристъп дървената ограда, Касъл Хаус щеше да съумее да им окаже по-сериозна и по-продължителна съпротива.

Но гази колона явно не бе решила да направи десант в малкото пристанище или по бреговете на Кемдлис Бей. защото това щеше да бъде съпроводено с твърде големи трудности, а бе прекосила реката под Джексънвил с петдесетина лодки. За прекосяването им бяха достатъчни три-четири курса.

Ето защо Джеймз Бърбанк предприе една умна предпазна мярка: изтегли всичките си хора към оградата на парка на Касъл Хаус, тъй като беше невъзможно да се защищава границата на имението срещу достатъчно въоръжен отряд, и то петорно по-многочислен: от неговия.

А кой предвождаше нападателите? Дали лично Тексар? Едва ли. Щом се е видял застрашен от приближаването на федералистите. испанецът вероятно е сметнал, че е твърде безразсъдно да застане начело на своята шайка. Ако пък е сторил това. значи е решил първо да си отмъсти, да опустоши плантацията, да избие или плени живо семейство Бърбанк, а след това да избяга към земите на юг, може би чак в Евърглейдс — тия затънтени краища на Южна Флорида, където ще бъде твърде трудно да го намери някой.

Тази опасност, най-сериозната от всички, трябваше да безпокои най-много Джеймз Бърбанк. Именно по тази причина той бе принуден да скрие на сигурно място жена си. дъщеричката си и Алис Стенърд. поверени на грижите на Зерма — в убежището на Кедровата скала, намиращо се на една миля от Кемдлис Бей. Ако се наложеше да изоставят Касъл Хаус на нападателите, Бърбънгт и приятелите му щяха да се опитат да се присъединят там към семейството му. за да дочакат да бъде осигурена безопасността на честните хора във Флорида под защитата на федералната армия.

Ето защо в края на тунела, който свързваше къщата със заливчето Марино, чакаше лодка, скрита сред тръстиките на Сент Джонс и пазена от двама негри. Но преди да се стигне до тази раздяла, ако тя станеше необходима, трябваше да се защищават, трябваше да се съпротивяват няколко часа — поне до вечерта. Тогава, възползувайки се от мрака, лодката можеше да се промъкне скришом нагоре по реката, без да рискува да бъде преследвана от подозрителните лодки, които се виждаха да сноват по нея.

XI. ВЕЧЕРТА НА 2 МАРТ

Джеймз Бърбанк. приятелите му и повечето негри пяха готови за бой. Оставаше само да чакат нападението. Бяха взели мерки да дадат отпор първо зад оградата, с която беше защитен парка, а после, в случай на нахлуване в парка, да потърсят убежище зад стените на Касъл Хаус.

Към пет часа вече доста отчетливи викове показаха, че нападателите не са далеч. Дори и да не викаха, лесно можеше да се разбере, че вече са заели цялата северна част на имението. На едно място над горите, които обграждаха хоризонта от тази страна, се виеха кълба гъст дим. Дъскорезниците бяха обхванати от пламъци; пожарът поглъщаше разграбените от врага негърски махали. Тези бедни хора не бяха имали време да скрият на безопасно място малкото вещи, останали в колибите им, правото им на собственост върху които беше осигурено от предния ден с документа за освобождение. С какви викове на отчаяние, с какви викове на гняв откликнаха те на воя на бандата! След като нахлуха в Кемдлис Бей, тези злодеи унищожаваха имуществото им.

В това време крясъците се приближаваха малко по малко към Касъл Хаус. Хоризонтът на север беше озарен от зловещо зарево, сякаш слънцето бе залязло в тази посока. От време на време кълба горещ дим достигаха чак до замъка. Чуваше се силен пукот, предизвикван от сухите дърва, струпани в складовете на плантацията. Скоро по-силен трясък показа, че един от парните котли на дъскорезниците се е пръснал. Опустошението се разпростираше с целия си ужас.

В това време Джеймз Бърбанк, мистър Керъл и мистър Стенърд се намираха пред вратата на оградата. Там те посрещаха и разпределяха последните отряди негри, които се оттегляха малко по малко. Очакваше се нападателите да се появят всеки момент. Усилването на стрелбата щеше да покаже извън всякакво съмнение, че те са вече близо до оградата. А можеха да я щурмуват лесно, тъй като първите дървета се намираха на не повече от петдесет ярда от оградата и им даваха възможност да се приближат до нея почти под тяхното прикритие, пък и куршумите щяха да долитат, преди да се забележат пушките.

След като се съвещаваха Джеймз Бърбанк и приятелите му сметнаха за целесъобразно да изтеглят хората си зад оградата. Там въоръжените негри щяха да бъдат по-малко изложени на вражеските куршуми, като стреляха, подпирайки цевите на пушките си между заострените върхове на колците. После, когато нападателите направеха опит да преминат рекичката, за да завземат оградата с щурм, може би щяха да успеят да ги отблъснат.

Заповедта бе изпълнена. Негрите се прибраха зад оградата и вече се готвеха да затворят вратата. Изведнъж Джеймз Бърбанк, хвърляйки последен поглед навън, забеляза някакъв човек, който тичаше с все сила. като че искаше да потърси убежище между защитниците на Касъл Хаус.

И наистина такова беше намерението на човека. От съседната гора стреляха няколко пъти по него, но без да го засегнат. С един скок той стигна до мостчето и скоро се озова на безопасно място зад оградата, чиято врата бе тутакси затворена отново и залостена здраво.

— Кой сте вие? — запита го Джеймз Бърбанк.

— Служител на мистър Харви, вашия познат в Джексънвил — отговори онзи.

— Мистър Харви ви е изпратил в Касъл Хаус с някакво известие?

— Да, и тъй като реката е под наблюдение, не можах да дойда направо по Сент Джонс.

— И сте успели да се присъедините към тази милиция, към тези нападатели, без да събудите подозрения у тях?

— Да. А подире им идва цяла орда грабители. Аз се смесих с тях и щом се яви възможност да избягам, хукнах, изпратен от няколко изстрела.

— Добре, приятелю! Благодаря!… Навярно имате някакво писмо от Харви за мен?

— Да, мистър Бърбанк. Ето го!

Джеймз Бърбанк взе бележката и я прочете. Мистър Харви му пишеше, че може да има пълно доверие на куриера му, Джон Брюс, за чиято преданост гарантира. След като го изслуша, мистър Бърбанк ще разбере какво трябва да направи за спасението на своите близки.

В този момент отвън екнаха десетина изстрела. Нямаше нито минута за губене.

— Какво желае да ми съобщи мистър Харви чрез вас? — попита Джеймз Бърбанк.

— Първо — отговори Джон Брюс, — че въоръженият отряд, който премина реката, за да нападне Кемдлис Бей, наброява хиляда и четиристотин — хиляда и петстотин души.

— И аз така го изчислих. А друго? Тексар ли е техен главатар?

— Мистър Харви не можа да научи това — продължи Джон Брюс. — Знае само едно: че от двайсет и четири часа Тексар не е вече в Джексънвил!

— Тук трябва да се крие някаква нова машинация на тоя подлец — рече Джеймз Бърбанк.

— Да — отвърна Джон Брюс, — и мистър Харви е на същото мнение. Пък и не е нужно Тексар да присъствува лично при изпълнението на заповедта му за изгонване на освободените роби…

— Да ги изгонят… — провикна се Джеймз Бърбанк — да ги изгонят, като палят и грабят, така ли!

— Затова мистър Харви смята, че ще бъде по-добре, докато още има време, да скриете семейството си на безопасно място, като го накарате да напусне незабавно Касъл Хаус.

— Касъл Хаус може да устои — отговори Джеймз Бърбанк, — и ние ще го напуснем само ако положението стане неудържимо… Има ли нещо ново в Джексънвил?

— Нищо, мистър Бърбанк.

— А федералните войски още ли не са започнали да се придвижват към Флорида?

— Не, откакто завзеха Фернандина и залива Сент Мериз.

— Тогава с каква цел сте пратени тук?

— Преди всичко да ви осведомя, че изгонването на робите е само повод, измислен от Тексар, за да опустоши плантацията и да ви плени!

— Нима не знаете — настояваше Джеймз Бърбанк — дали Тексар стои начело на тези злодеи?

— Не, мистър Бърбанк. Напразно се опитва мистър Харви да узнае това. Самият аз, откакто напуснахме Джексънвил, не можах да науча нищо по този въпрос.

— Много ли са хората от милицията, които са се присъединили към тази шайка нападатели?

— Най-много стотина — отговори Джон Брюс. — Но тази градска сган, която са помъкнали със себе си, е съставена от най-големи злодеи. Тексар ги е въоръжил и има опасност да извършат какви ли не изстъпления. Повтарям ви, мистър Бърбанк, мистър Харви смята, че е най-добре да напуснете незабавно Касъл Хаус. Затова ми поръча да ви предам, че поставя на ваше разположение котеджа си в Хемптън Ред. Този котедж е разположен на дванайсетина мили по-нагоре, на десния бряг на реката. Там ще можете да бъдете в безопасност за няколко дни…

— Да… Знам!…

— Бих могъл да ви заведа тайно там със семейството ви, но при условие че ще напуснете Касъл Хаус веднага, докато всякакво бягство не е станало невъзможно…

— Благодаря на мистър Харви, а също и на вас, приятелю — рече Джеймз Бърбанк, — но все още не сме стигнали дотам.

— Както обичате, мистър Бърбанк — отвърна Джон Брюс.

— Все пак аз оставам на ваше разположение, в случай че се нуждаете от моите услуги.

Започналото в това време нападение погълна цялото внимание на Джеймз Бърбанк.

Внезапно бе избухнала силна стрелба, макар че още не се виждаха нападателите, които се криеха зад най-близките дървета. Куршумите се сипеха върху оградата, без обаче да й причинят големи вреди. За нещастие Джеймз Бърбанк и приятелите му можеха да окажат слаба съпротива, тъй като разполагаха едва с четиридесетина пушки. Все пак поради по-изгодното си положение те стреляха по-точно от милиционерите, стоящи начело на колоната. Така някои от тях бяха улучени в покрайнините на гората.

Този бой от разстояние продължи около половин час, при което предимство имаше по-скоро персоналът на Кемдлис Бей. След това нападателите се втурнаха към оградата, за да я превземат с пристъп. Тъй като искаха да я атакуват в няколко пункта едновременно, те се бяха снабдили с дъски и греди, задигнати от складовете на плантацията, които в момента горяха. С помощта на тези греди, прехвърлени през рекичката на двайсетина места, хората на испанеца можаха да стигнат до подножието на оградата, но претърпяха тежки загуби в убити и ранени. Тогава те се вкопчиха в заострените колци и се закатериха един след друг, ала не успяха да се прехвърлят отвъд. Негрите, озлбени срещу тези подпалвачи, ги отблъсваха храбро. Все пак беше ясно, че защитниците на Кемдлис Бей не са в състояние да дадат отпор на всички места, застрашени от числено превъзхождащия ги противник. Въпреки това можаха да устоят до настъпването на нощта, като само някои от тях бяха леко ранени. Джеймз Бърбанк и Уолтър Стенърд не бяха дори засегнати, макар че никак не се щадяха. Само Едуард Керъл, улучен от куршум, който раздра рамото му, бе принуден да се прибере в хола на къщата, където мисис Бърбанк, Алис и Зерма положиха всички грижи за него.

Ала нощта идваше на помощ на нападателите. Под прикритието на тъмнината петдесетина от най-големите смелчаци се приближиха до вратата и я заудряха с брадви. Но тя не се поддаде. И сигурно нямаше да успеят да я разбият, за да се вмъкнат зад оградата, ако благодарение на една смела постъпка не бе се отворила пролука.

Работата е там, че една от пристройките се бе запалила внезапно и пламъците, поглъщайки сухото дърво, проядоха оная част от оградата, до която опираха тези пристройки.

Джеймз Бърбанк се втурна към горящата част на оградата ако не да я угаси, то поне да я защити…

Тогава, при светлината на пламъците, видя някакъв човек, който изскочи от дима, хукна навън и се прехвърли през рекичката по натрупаните върху повърхността й греди.

Това беше един от нападателите, който бе успял да проникне в парка откъм Сент Джонс, пълзейки между крайбрежните тръстики. После незабелязано се бе вмъкнал в една от конюшните. Там, с риск да загине в пламъците, бе подпалил няколко снопчета слама, за да унищожи тая част от оградата.

Така се бе образувал отвор. Джеймз Бърбанк и приятелите му напразно се опитваха да го заприщят. Цяла тълпа нападатели се втурна през него и мигновено няколкостотин души нахълтаха в парка.

И от едната, и от другата страна паднаха мнозина, защото се водеше ръкопашен бой. Отвред ехтяха гърмежи. Скоро Касъл Хаус бе напълно обкръжен, а негрите под напора на многочисления неприятел бяха изтласкани от парка и принудени да избягат в горите около Кемдлис Бей. Те се бяха сражавали с всички сили, самоотвержено и храбро; да продължават да се съпрогивяват в тази неравна борба, значеше да бъдат избити до крак.

Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд, Пери, помощникуправителите, Джон Брюс, който също бе участвувал храбро в боя, и най-после няколко негри се принудиха да потърсят убежище зад стените на Касъл Хаус.

Наближаваше вече осем часът вечерта. На запад бе паднала тъмна нощ. На север небето се осветяваше още от заревото на пожарите, обхванали имението.

Джеймз Бърбанк и Уолтър Стенърд влязоха бързо.

— Трябва да бягаме — каза Джеймз Бърбанк, — да бягаме веднага! Дали тези бандити ще нахълтат тук насила, или ще чакат в подножието на Касъл Хаус, докато ни принудят да се предадем, опасно е да оставаме тук! Лодката е готова! Време е да тръгваме! Жено, Алис, умолявам ви, вървете със Зерма и Ди на Кедровата скала! Там ще бъдете в безопасност, а ако се наложи и ние на свой ред да бягаме, ще ви намерим, ще се присъединим към вас…

— Татко — каза мис Алис, — елате с нас… и вие също, мистър Бърбанк!

— Да!… Да, Джеймз, ела! — извика мисис Бърбанк.

— Аз ли? — отвърна Джеймз Бърбанк. — Да оставя Касъл Хаус на тия мерзавци! В никой случай, докато сме в състояние да се съпротивяваме!… Ние можем да издържим още дълго! А като знаем, че сте в безопасност, ще придобием повече сили да се защищаваме!

— Джеймз!

— Налага се!

Разнесоха се още по-страшни крясъци. Вратата кънтеше от ударите, които й нанасяха нападателите, атакуващи главната фасада на Касъл Хаус откъм реката.

— Тръгвайте! — извика Джеймз Бърбанк. — Вече е тъмно! Няма да ви забележат в мрака! Тръгвайте! Вие ни връзвате ръцете, като стоите тук! За бога, тръгвайте!

Зерма бе изпреварила всички, държейки за ръка малката Ди. Мисис Бърбанк се вкопчи в прегръдките на мъжа си, Алис — на баща си. И двете изчезнаха по стълбата, която се спущаше под земята, за да поемат по тунела към залива Марино.

— А сега, приятели — каза Джеймз Бърбанк, обръщайки се към Пери, към помощникуправителите и неколцината негри, които не го бяха изоставили, — да се браним до смърт!

Всички се изкачиха подир него по главната стълба на хола и се настаниха по прозорците на първия етаж. Оттам на стотиците изстрели, които изподупчваха с куршуми фасадата на Касъл Хаус, те отвръщаха с по-рядка, но по-точна стрелба, тъй като се целеха в самата среда на нападателите. Ето защо враговете трябваше на всяка цена да разбият главния вход или с брадви, или с огън. Този път обаче нямаше кой да им пробие дупка, за да се вмъкнат в къщата. Едно е да се опиташ да изкъртиш дървена ограда отвън, а друго — да направиш същото отвътре, срещу каменни стени.

Двайсетина смелчаци обаче се приближиха до външното каменно стълбище, като се промъкнаха предпазливо през вече дълбокия мрак. Тогава се нахвърлиха върху вратата още по-ожесточено. Ала тя беше толкова здрава, че устоя на ударите и на брадвите, и на кирките. Този опит струва живота на неколцина от нападателите, защото разположението на амбразурите позволяваше на защитниците да подложат това място на кръстосан огън.

В същото време едно обстоятелство утежни положението. Патроните бяха на привършване. От три часа, откакто продължаваше този щурм, Джеймз Бърбанк, приятелите му, управителите и негрите, въоръжени с пушки, бяха изразходвали по-голямата част от боеприпасите си. Трябваше да издържат още известно време, но как да сторят това, след като изстрелят и последните си патрони? Нима ще оставят Касъл Хаус на тези изверги, които ще го превърнат в развалини?

А нямаше друг изход, ако нападателите успееха да разбият вратата, която вече се клатеше. Джеймз Бърбанк разбираше добре положението, но искаше да почака. Защото всеки момент можеше да се случи нещо, което да отвлече вниманието им. Сега вече нямаше защо да се страхуват нито за мисис Бърбанк, нито за дъщеричката, нито за Алис Стенърд. Като мъже трябваше да се бият докрай срещу тази сбирщина от убийци, подпалвачи и грабители.

— Имаме патрони още за един час! — извика Джеймз Бърбанк. — Да ги изстреляме всичките, приятели, но да не отстъпим нашия Касъл Хаус!

Преди Джеймз Бърбанк да успее да се доизкаже, от далечината долетя глух тътен.

— Оръдеен изстрел! — провикна се той.

От запад, от другия бряг на реката, се чу нов гърмеж.

— Втори изстрел! — каза мистър Стенърд.

— Да слушаме! — отвърна Джеймз Бърбанк.

Един повей на вятъра донесе до Касъл Хаус трети, по-ясен гърмеж.

— Дали това не е сигнал за нападателите да се върнат на десния бряг? — подхвърли Уолтър Стенърд.

— Възможно е! — обади се Джон Брюс. — Навярно там има някаква тревога.

— Да, и ако тези три оръдейни изстрела не са дадени от Джексънвил… — подхвана управителят.

— Значи, стрелят федералните кораби! — извика Джеймз Бърбанк. — Дали флотилията вече е влязла в Сент Джонс и настъпва нагоре по реката?

В края на краищата не беше изключено комодор Дюпон да е овладял реката поне в долното й течение.

Но нищо подобно. Тези три оръдейни изстрела бяха дадени от джексънвилската батарея. Скоро това се изясни напълно, защото повече изстрели не последваха. Значи нямаше никаква схватка между корабите на северняците и конфедералните войски нито по Сент Джонс, нито по равнините на околията Дювал.

Не можеше да има повече съмнение, че това беше сигнал за сбор, отправен към командирите на милиционерския отряд, защото Пери, който се бе приближил до една от страничните амбразури, извика:

— Оттеглят се! Оттеглят се!

Джеймз Бърбанк и приятелите му се втурнаха веднага към средния прозорец и го открехнаха.

По вратата вече не кънтяха брадвени удари. Изстрелите бяха престанали. Не се виждаше вече нито един от нападателите. Макар че виковете им, последните им крясъци още раздираха въздуха, те явно се отдалечаваха.

Вероятно някаква случка бе принудила властите в Джексънвил да изтеглят цялата тази орда на другия бряг на Сент Джонс. Сигурно е било уговорено да се дадат три оръдейни изстрела, в случай че някакво придвижване на ескадрата застраши позициите на конфедералистите. Ето защо нападателите бяха прекъснали внезапно последния си щурм. Сега те се изтегляха през опустошените поля на имението, по още осветения от заревото на пожара път. а един час по-късно се прехвърлиха обратно през реката на мястото, където на две мили под Кемдлис Бей ги чакаха техните лодки.

Скоро виковете заглъхнаха в далечината. След силните гърмежи настъпи пълно затишие. Сякаш над плантацията се бе спуснала мъртва тишина.

Беше вече девет и половина часът вечерта. Джеймз Бърбанк и приятелите му слязоха обратно в хола на приземния етаж. Там на един диван лежеше Едуард Керьл. леко ранен, по-право отпаднал от загубата на кръв.

Разказаха му какво се бе случило след сигнала, даден от Джексънвил. Поне засега Касъл Хаус можеше да не се страхува от бандата на Тексар.

— Да. няма съмнение — каза Джеймз Бърбанк. — но все пак насилието и произволът взеха връх! Този негодник искаше да изгони моите освободени негри — и ги изгони! Искаше да си отмъсти, като опустоши плантацията — и от нея останаха само развалини!

— Джеймз — заговори Уолтър Стенърд, — можеше да ти се случат и по-големи нещастия. Никой от нас не загина при защитата на Касъл Хаус. Жена ви, дъщеря ви, моята дъщеря можеха да паднат в ръцете на тия злодеи, ала са в безопасност.

— Имате право, Стенърд, и да благодарим на бога за това! Извършеното по заповед на Тексар няма да остане ненаказано и аз ще съумея да отмъстя за пролятата кръв!…

— Дали не трябва да се съжалява — обади се в този момент Едуард Керъл, — че мисис Бърбанк, Алис, Ди и Зерма напуснаха Касъл Хаус! Зная, че опасността тогава беше много голяма!… И все пак предпочитам сега да бъдат тук!…

— Преди да се съмне, ще отида при тях — отвърна Джеймз Бърбанк. — Навярно изпитват смъртно безпокойство и трябва да ги успокоя. Тогава ще видя уместно ли е да ги върнем в Кемдлис Бей, или да ги оставим за няколко дни на Кедровата скала!

— Да — каза мистър Стенърд, — но само да не избързваме. Може би още не е свършило всичко… и докато Джексънвил е във властта на Тексар, имаме основания да се опасяваме…

— Ето защо ще действувам предпазливо — отговори Джеймз Бърбанк. — Пери, погрижете се малко преди разсъмване да има готова лодка. Достатъчен ми е един човек, за да се придвижим нагоре…

Сърцераздирателен вик, отчаян зов прекъсна внезапно Джеймз Бърбанк.

Този вик идеше от онази част на парка, чиито морави се разстилаха пред плантацията. Скоро след него се чуха думите:

— Татко!… Татко!…

— Гласът на дъщеря ми! — възкликна мистър Стенърд.

— Ах. пак някакво нещастие! — възкликна Джеймз Бърбанк. И като отвориха вратата, всички изскочиха навън.

Мис Алис стоеше там, на няколко крачки, до мисис Бърбанк, която беше просната на земята. Нито Ди. нито Зерма бяха с тях.

— Къде е детето ми? — извика Джеймз Бърбанк.

Като чу гласа му, мисис Бърбанк се привдигна. Тя беше неспособна да говори… Протегна ръка към реката.

— Отвлечени!… Отвлечени!…

— Да!… От Тексар!… — добави Алис. И се строполи до мисис Бърбанк.

XII. СЛЕДВАЩИТЕ ШЕСТ ДНИ

Когато мисис Бърбанк и мис Алис влязоха в тунела, водещ към заливчето Марино на брега на Сент Джонс, Зерма вървеше пред тях. С едната си ръка тя държеше момиченцето, а с другата носеше фенер, чийто слаб пламък осветяваше пътя им. Като стигна до края на тунела, Зерма помоли мисис Бърбанк да я почака. Искаше да се увери, че лодката и двамата негри, които трябваше да я закарат до Кедровата скала, са на мястото си. След като отвори вратата, препречваща края на тунела, тя тръгна към реката.

Една минута — само една минута — мисис Бърбанк и мис Алис чакаха завръщането на Зерма. Изведнъж девойката забеляза, че малката Ди не е вече с тях.

— Ди!… Ди!… — завика мисис Бърбанк с риск да издаде присъствието им на това място.

Детето не отговори. Свикнало винаги да върви подир Зерма, то бе излязло с нея от тунела откъм заливчето, без майка му да забележи това.

Внезапно се чуха стенания. Предчувствувайки някаква нова опасност, без дори да се замислят дали тя не заплашва самите тях, мисис Бърбанк и мис Алис изскочиха навън и затичаха към брега на реката. Когато стигнаха там, видяха само една лодка, която се отдалечаваше в мрака.

— Помощ!… Помощ!… Това е Тексар!… — викаше Зерма.

— Тексар!… Тексар!… — извика и мис Алис.

И сочеше с ръка испанеца, осветен от заревото на пожарите в Кемдлис Бей, изправен на кърмата на лодката, която скоро изчезна.

После настъпи тишина.

Двамата негри лежаха на земята с прерязани гърла.

Тогава мисис Бърбанк, обезумяла, следвана от Алис, която не можа да я възпре, се втурна към брега, викайки дъщеря си. Никакъв вик не откликна на нейните викове. Лодката вече не се виждаше — или мракът я скриваше от погледа, или прекосяваше реката, за да спре някъде на левия бряг.

Търсенето продължи безрезултатно цял час. Най-после мисис Бърбанк се строполи изтощена на брега. Тогава мис Алис, напрягайки всички сили, успя да привдигне нещастната майка и като я подкрепяше, почти я понесе. В далечината откъм Касъл Хаус се чуваха изстрели на леко оръжие и от време на време ужасният вой на обсадителите. Въпреки всичко пак се налагаше да поемат обратно натам! Трябваше да се опитат да се върнат в къщата през тунела, да поискат да им отворят вратата, водеща към подземната стълба. Но ще успее ли мис Алис да накара някого да се отзове, щом стигнеше там?

Младата девойка помъкна мисис Бърбанк, която не съзнаваше вече какво върши. Движейки се обратно по брега, те бяха принудени да се спират безброй пъти. Всеки момент двете можеха да се натъкнат на някоя от бандите, които опустошаваха плантацията. Дали не беше по-добре да почакат да се съмне? Но как да се окаже на мисис Бърбанк налаганата от състоянието й помощ, когато се намираха на този бряг? Ето защо мис Алис реши на всяка цена да се добере до Касъл Хаус. Но ако следва извивките на реката, пътят й ще се удължи, разсъждаваше тя, затова по-добре да тръгне по-напряко, през полята, като се води по светлината от горящите негърски колиби. Така и стори и по този начин успя да се добере до окрайнините на къщата.

Там мисис Бърбанк се строполи отново до Алис, която също не можеше да се държи повече на краката си.

В това време милиционерският отряд бе прекратил атаката си и следван от ордата грабители, се намираше вече далеч от оградата. Не се чуваше никакъв вик нито отвън, нито отвътре. Мис Алис помисли, че след като са завзели Касъл Хаус, нападателите са го напуснали, без да оставят жив нито един от защитниците му. Тогава я обзе безгранична мъка. Тя също се строполи безсилна и от гърдите й се изтръгна сетен стон, сетен зов. Той бе чут. Джеймз Бърбанк и приятелите му изскочиха навън. Сега те се досещаха що се бе случило в заливчето Марино. Какво от това, че тези бандити бяха вече далеч от тях? Какво от това, че вече нямаше опасност да попаднат в ръцете им? Какво от това, щом ги бе сполетяло ужасно нещастие. Малката Ди беше във властта на Тексар!

Ето какво разказа мис Алис с прекъсван от ридания глас. Ето какво чу потъналата в сълзи мисис Бърбанк, когато се свести. И ето какво научиха Джеймз Бърбанк, Стенърд, Керъл, Пери и техните другари. Горкото дете беше отвлечено, отвлечено кой знае къде, попаднало в ръцете на най-злия враг на баща му!… Какво още можеше да се очаква и какви по-големи страдания готвеше бъдещето на това семейство?

Всички бяха съкрушени от този последен удар. След като пренесоха мисис Бърбанк в стаята й и я сложиха на леглото, мис Алис остана при нея.

Долу, в хола, Джеймз Бърбанк и приятелите му се съвещаваха какво да предприемат, за да намерят Ди, да изтръгнат и нея, и Зерма от ръцете на Тексар. Да, нямаше съмнение, преданата метиска щеше да се мъчи да защищава детето до смърт! Но дали тя, пленничка на негодник, обзет от лична омраза, нямаше да плати с живота си за изобличенията, които бе направила по негов адрес?

В този момент Джеймз Бърбанк винеше сам себе си, че бе накарал жена си да напусне Касъл Хаус, че й бе посочил път за бягство, който се бе оказал опасен. Единствено на случайност ли се дължеше присъствието на Тексар в залива Марино? Не, разбира се. По един или друг начин Тексар е научил за съществуването на тунела. Казал си е, че защитниците на Кемдлис Бей сигурно ще се опитат да избягат през него, когато не могат да се задържат повече в къщата. И след като довел шайката си до десния бряг на реката, след като се прехвърлил през оградата на парка, след като принудил Джеймз Бърбанк и близките му да се скрият зад стените на Касъл Хаус, вероятно се е разположил с неколцина от съучастниците си близо до залива Марино. Там издебнал ненадейно двамата негри, които пазели лодката, и заповядал на хората си да прережат гърлата на тези нещастници, чиито викове не можели да се чуват сред врявата, вдигана от нападателите. После испанецът почакал да се покаже Зерма. а малко след нея и Ди. Като ги видял сами, навярно е помислил, че нито мисис Бърбанк. нито мъжът й. нито приятелите им не са решили още да бягат от Касъл Хаус. Така че е трябвало да се задоволи с тази плячка и е отзлякъл детето и метиската, за да ги заведе в някакво неизвестно скривалище, където ще бъде невъзможно да ги намерят!

А какъв по-страшен удар можеше да нанесе на семейство Бърбанк този мерзавец? Дори да изтръгнеше сърцата им. пак не би причинил на този баща и на тази майка такава болка!

Ужасна нощ прекараха оцелелите от Кемдлис Бей. На всичко отгоре ги измъчваше страх дали на нападателите няма да им хрумне да се върнат, по-многобройни или по-добре въоръжени, за да принудят последните защитници на Касъл Хаус да се предадат. За щастие това не стана. Денят настъпи, без Джеймз Бърбанк и приятелите му да бъдат вдигнати в тревога от ново нападение.

Колко полезно би било обаче да разберат по каква причина бяха дадени тия три оръдейни изстрела предишния ден и защо нападателите се бяха оттеглили, и то когато с едно последно усилие — усилие само за един час — щяха да сложат ръка на жилището! Дали това отстъпление не се дължеше на някаква маневра на федералистите, предприета в устието на Сент Джонс? Дали корабите на комодор Дюпон не бяха завладели Джексънвил? Това би било крайно необходимо и изгодно за Джеймз Бърбанк и близките му. Така щяха да могат да подновят напълно спокойно усилените дирения, за да намерят Ди и Зерма, да се нахвърлят върху самия Тексар. ако испанецът не се е оттеглил със сподвижниците си, да го дадат под съд като подбудител на опустошенията в Кемдлис Бей и най-вече като двоен похитител — на метиската и на детето.

Този път не ще можеше да си осигури алиби, и то такова, на каквото испанецът се бе позовал в началото на настоящето повествование, когато се яви пред съдиите в Сент Огъстин. Ако Тексар не предвождаше шайката злодеи, която бе нахлула в Кемдлис Бей — куриерът на мистър Харви не бе могъл да потвърди това пред Джеймз Бърбанк, — нима последният вик на Зерма не бе показал ясно какво пряко участие бе имал в отвличането? Пък и нали мис Алис го бе познала в момента, когато лодката му се отдалечаваше?

Да. федералното правосъдие щеше да съумее да накара този мерзавец да признае на кое място е отвлякъл своите жертви и да го накаже за престъпленията, които той не можеше да отрича повече.

За нещастие нищо не потвърди предположенията на Джеймз Бърбанк за пристигането на северняшката флотилия във водите на Сент Джонс. На тази дата — 3 март — никакъв кораб още не бе излязъл от залива Сент Мериз. Това личеше убедително от новините, които един от помощникуправителите донесе същия ден. като се прехвърли на другия бряг на реката. Никакъв кораб още не бе се появил около фара Пабло. Всичко се свеждаше до завземането на Фернандина и на форт Клинч. Изглежда, комодор Дюпон искаше да се придвижи крайно предпазливо към центъра на Флорида. Що се отнася до Джексънвил, там продължаваше да господствува партията на метежниците. След похода до Кемдлис Бей испанецът се бе появил отново в града. Там той организираше съпротивата, в случай че канонерките на Стивънс се опитаха да минат през плитчината при устието на реката. Сигурно някаква лъжлива тревога го бе накарала предния ден да се изтегли със своята шайка грабители. Впрочем нима отмъстителните действия на Тексар не бяха достатъчни сега, когато плантацията беше опустошена, складовете — унищожени от пожара, негрите — прогонени в горите на околията, а от колибите им бяха останали само развалини, и най-после, когато малката Ди беше отнета от баща й и майка й и не можеше да се намери никаква следа от похитителите.

Джеймз Бърбанк се убеди напълно в това, когато на сутринта обиколи с Уолтър Стенърд десния бряг на реката срещу течението. Напразно оглеждаха и най-малките заливчета да намерят някаква диря, която би им показала в каква посока се е придвижила лодката. Но диренето не беше пълно, трябваше да претърсят и левия бряг.

Ала можеше ли да стане това в такъв момент? Нямаше ли да бъде по-добре да почакат идването на федералистите да обезсили Тексар и неговите привърженици? Все още имаше опасност нападателите да се върнат, така че дали не беше неблагоразумно да оставят сами в Касъл Хаус мисис Бърбанк в сегашното й състояние, мис Алис, която не можеше вече да се отдели от нея, и Едуард Керъл, който щеше да бъде на легло няколко дни?

Но най-отчайващото беше това, че Джеймз Бърбанк не можеше и да мисли да подава жалба срещу Тексар нито за опустошаването на имението му, нито за отвличането на Зерма и дъщеричката му. Единственият управник, към когото би могъл да се обърне, беше самият извършител на тези престъпления. Ето защо трябваше да чака, докато в Джексънвил се възстанови нормалното правосъдие.

— Джеймз — каза мистър Стенърд, — вярно, опасностите, на които е изложено вашето дете, са страшни, но поне Зерма е с него и можете да разчитате на нейната преданост, която е…

— Преданост до смърт… да, така е! — съгласи се Джеймз Бърбанк. — А когато Зерма умре?

— Изслушайте ме, драги Джеймз — отвърна мистър Стенърд. — Разумно погледнато, не е в интерес на Тексар да стига до такава крайност. Той още не е напуснал Джексънвил, а докато е там, мисля, че жертвите му няма защо да се страхуват от насилие от негова страна. Та нали вашето дете е гаранция, залог срещу наказанието, което той може да очаква не само от вас, но и от федералното правосъдие, загдето свали законната власт в Джексънвил и опустоши плантацията на един северняк? В това няма никакво съмнение. Следователно в негов интерес е да запази живота им, така че по-добре да почакаме, докато Дюпон и Шермън завземат Флорида, и тогава да действуваме срещу него!

— А кога ще я завземат? — възкликна Джеймз Бърбанк.

— Утре… а може би още днес! Повтарям ви, Ди е гаранция за безопасността на Тексар. Затова именно се е възползувал от случая да я отвлече, тъй като знае също, че ще разбие сърцето ви, клети ми Джеймз, и жестоко успя, подлецът му с подлец!

Така разсъждаваше мистър Стенърд и имаше сериозни основания да се признае правилността на разсъжденията му. Успя ли да убеди Джеймз Бърбанк? Не, разбира се. Вдъхна ли му поне малко надежда? Съвсем не. Това беше невъзможно. Обаче Джеймз Бърбанк разбра, че трябва да говори пред жена си така, както Уолтър Стенърд му бе говорил преди малко. Иначе мисис Бърбанк нямаше да преживее този последен удар. Така че когато се върна в къщи, той изтъкна убедително същите тия доводи, на които сам не можеше да повярва.

През това време Пери и помощникуправителите обхождаха Кемдлис Бей. Гледката беше сърцераздирателна. Тя като че ли направи голямо впечатление дори на Пигмалион, който ги придружаваше. Този „свободен човек“ не бе пожелал да последва освободените роби, прогонени от Тексар. Тази свобода — да нощува в гората, да търпи там студ и глад — му се струваше прекалена. Затова бе предпочел да остане в Касъл Хаус дори ако се наложеше като Зерма да скъса документа си за освобождаване, за да получи право да пребивава там.

— Виждаш ли, Пиг! — повтаряше му мистър Пери. — Плангацията е опустошена, работилниците ни са разрушени. Ето какво ни струва свободата, дадена на хора с твоя цвят на кожата!

— Мистър Пери — отговаряше Пигмалион, — аз не съм виновен за това…

— Напротив, виновен си! Ако ти и подобните на теб не бяхте ръкопляскали на всички тия дърдорковци, които бичуваха робството, ако бяхте протестирали срещу идеите на Севера, ако бяхте грабнали оръжие, за да отблъснете федералните войски, мистър Бърбанк никога не би и помислял да ви освобождава и бедствието нямаше да се стовари върху Кемдлис Бей!

— Какво да правя сега — подхващаше отчаяният Пиг, — какво да правя, мистър Пери?

— Ще ти кажа, Пиг, и ако има у теб поне капка чувство за справедливост, ще ме послушаш! Ти си свободен, нали?

— Изглежда.

— Следователно принадлежиш сам на себе си?

— Разбира се!

— А щом принадлежиш сам на себе си, нищо не ти пречи да разполагаш със себе си както пожелаеш?

— Нищо не ми пречи, мистър Пери.

— Е, ако бях на твое място, Пиг, нямаше да се колебая. Бих отишъл да се главя в съседната плантация, да се продам отново като роб и парите от продажбата да донеса на бившия си господар, за да го обезщетя за загубите, които е понесъл, като ме е освободил!

Сериозно ли говореше управителят? Не можеше да се каже с положителност, защото този почтен човек обичаше да приказва безсмислици, щом се уловеше за любимата си тема. Във всеки случай нещастният Пигмалион, объркан, нерешителен, зашеметен, не знаеше що да отговори.

Обаче нямаше ни най-малко съмнение, че благородната постъпка на Джеймз Бърбанк бе донесла на плантацията нещастие и разорение. Материалните щети явно възлизаха на значителна сума. Нищо не бе останало от негърските колиби, разрушени след опустошаването им от грабителите. От дъскорезниците и работилниците се виждаха само пепелища, следи от пожара, от който още се вдигаше сивкав дим. На мястото на складовете, където се съхраняваха вече нарязани греди и дъски, на мястото на фабриките с машини за влачене на памука, на хидравличните преси за опаковането му на бали, на машините за обработка на захарната тръстика стърчаха само почернели стени, готови да рухнат, а там, където се бяха издигали някога фабричните комини, имаше само купища почервенели от огъня тухли. Из кафеените плантации, оризищата, зеленчуковите градини, в помещенията за домашните животни опустошението беше пълно, като че глутница диви зверове бе върлувала дълги часове из богатото имение! Мистър Пери не можеше да сдържа възмущението си пред тази печална гледка. Гневът му се изразяваше в заканителни думи. Пигмалион никак не беше спокоен, като виждаше какви свирепи погледи му хвърля управителят. Затова накрая го заряза, за да се върне в Касъл Хаус й както каза, „да обмисли по-спокойно предложението на управителя да се продаде“. И вероятно денят не му стигна за тези размишления, защото до вечерта още не бе взел никакво решение по този въпрос.

Ала още същия ден неколцина от бившите роби се върнаха скришом в Кемдлис Бей. Не е трудно да си представим огорчението им, когато не намериха нито една колиба здрава. Джеймз Бърбанк веднага се разпореди да бъдат задоволени колкото се може по-добре нуждите им. Известен брой от тези негри се подслониха зад оградата, в част от пристройките, пощадени от пожара. Най-напред ги накараха да погребат другарите си, загинали при отбраната на Касъл Хаус. а също и труповете на нападателите, убити при щурма — ранените бяха прибрани от съратниците им. Същото сториха и с двамата нещастни негри, убити от Тексар и неговите съучастници, които ги бяха издебнали на поста им при заливчето Марино.

Увлечен в тези грижи, Джеймз Бърбанк не можеше още да мисли за възстановяване на реда в своето имение. Трябваше да чака да се реши изходът от двубоя между Юга и Севера във Флорида. Други грижи, също много сериозни, поглъщаха денонощно вниманието му. Той правеше всичко според възможностите си, за да намери следите на малката си дъщеря. Пък и здравето на мисис Бърбанк беше твърде разклатено. Макар че мис Алис не се отделяше нито за миг от нея и се грижеше със старателността на дъщеря, налагаше се да се повика лекар.

В Джексънвил имаше един лекар, който се ползуваше с пълното доверие на семейство Бърбанк. Щом му съобщиха, той веднага дойде в Кемдлис Бей. Предписа няколко лекарства Но можеха ли те да подействуват, докато малката Ди не се върнеше при майка си? Ето защо, като оставяха Едуард Керъл, който известно време трябваше да пази легло, Джеймз Бърбанк и Уолтър Стенърд всеки ден обикаляха двата бряга на реката. Те претърсваха островчетата по Сент Джонс, разпитваха местните хора, разследваха и в най-малките селища на околията, обещаваха много пари на този, който им дадеше някакво сведение… Усилията им обаче останаха безплодни. Как можеха да разберат, че испанецът се крие в дъното на Черния залив? Никой не знаеше това. Пък и за да избави по-добре жертвите си от всякакви дирения, може би Тексар ги бе закарал към горното течение на реката? Нима територията на щата не беше достатъчно голяма, нима нямаше достатъчно скривалища из просторните гори: в централната част, сред обширните блата на Южна Флорида, в Тнедостъпната област Евърг лейдс, за да скрие Тексар двете си жертви толкова добре, че никой да не може да се добере до тях?

В това време чрез лекаря, който идваше всеки ден в Кемдлис Бей, Джеймз Бърбанк се осведомяваше какво става в Джексънвил и в северната част на околията Дювал.

Нямаше съмнение, че федералистите не бяха предприели още никаква нова военна маневра на флоридска територия. Може би със специални инструкции, изпратени от Вашингтон, им се нареждаше да спрат на границата и да не се опитват да я прекосяват? Подобна тактика би била катастрофална за интересите на юнионистите, настанили се в южните щати, и особено за Джеймз Бърбанк, така компрометиран пред конфедералистите с последните си постъпки. Но както и да е, ескадрата на комодор Дюпон се намираше още в естуара на Сент Мериз и ако действително хората на Тексар се бяха оттеглили в резултат от трите оръдейни изстрела вечерта на 2 март, това значеше, че властите в Джексънвил са били подведени от лъжлива тревога — грешка, благодарение на която Касъл Хаус бе спасен от грабеж и разрушение.

Що се отнася до испанеца, дали той не замисляше нов поход, смятайки, че предишният не е постигнал напълно целта си, тъй като Джеймз Бърбанк не беше във властта му? Но подобно предположение беше мъчно допустимо. Нападението срещу Касъл Хаус и отвличането на Ди и Зерма, изглежда, засега го задоволяваха. Пък и някои честни граждани не се бяха побояли да изразят неодобрение за случилото се в Кемдлис Бей и отвращението си от водача на джексънвилските метежници, макар че Тексар пет пари не даваше за тяхното мнение. Испанецът бе заздравил властта си в околията Дювал с помощта на своята партия от фанатици. Тези нехранимайковци, тези безскрупулни авантюристи вилнееха там свободно. Всеки ден те се отдаваха на всевъзможни развлечения, които се израждаха в оргии. Врявата им стигаше чак до плантацията и в небето се отразяваше отблясъкът от илюминациите, които човек можеше да помисли за зарево от някакъв нов пожар. Трезвите хора, принудени да мълчат, волю-неволю се преклониха под игото на тази шайка, поддържана от най-долната сган в околията.

В последна сметка временното бездействие на федералната армия помагаше по особен начин на новите местни власти. Те се възползуваха от него, за да пуснат слух, че северняците уж нямало да преминават границата, че имали заповед да се оттеглят в Джорджия и в двете Каролини, че войските на аболиционистите нямало да навлязат в полуостров Флорида, че като бивша испанска колония тя стояла настрана от въпроса, който Съединените щати се мъчат да решат с оръжие, и т. н. Вследствие на това във всички околии се създаде движение по-скоро благоприятно, отколкото неблагоприятно за възгледите, представлявани от привържениците на насилието. То се забелязваше на много места, но най-вече в северната част на Флорида, откъм границата с Джорджия, където собствениците на плантации, особено северняците, бяха подложени на големи безчинства, робите им — принуждавани да бягат, дъскорезниците и работилниците им — унищожавани от пожари, именията им — опустошавани от войските на конфедералистите, както бе постъпила джексънвилската сган с Кемдлис Бей.

Но поне засега, изглежда, плантацията нямаше защо да се страхува от ново нашествие, нито Касъл Хаус — от ново нападение. И все пак с какво нетърпение очакваше Джеймз Бърбанк федералистите да установят властта си в щата! При сегашното положение изключено беше да се предприеме нещо срещу самия Тексар, нито да бъде даден под съд за постъпките му, които този път не можеха да се опровергаят, нито пък да бъде принуден да посочи на кое място крие Ди и Зерма.

Какви мъчителни безпокойства причини на Джеймз Бърбанк и на близките му този продължителен застой! Ала те не можеха да повярват, че федералистите са решили да се спрат на границата. В последното писмо на Гилбърт се казваше изрично, че експедицията на комодор Дюпон и на Шермън има за прицел Флорида. Дали след това писмо федералното правителство не е пратило противоположни инструкции в залива Едисто, където ескадрата чакаше да поеме отново по море? Дали някакъв успех на конфедералните войски, извоюван във Вирджиния или в двете Каролини, не е принудил юнионистката армия да спре настъплението си на юг? Какви непрекъснати тревоги за това семейство, подложено на толкова изпитания от началото на войната насам! И колко ли нещастия още го очакваха!

Така преминаха първите пет дни след нахлуването в Кемдлис Бей. Нямаше никаква вест за приготовленията, предприемани от федералистите. Никаква вест нито за Ди, нито за Зерма, въпреки че Джеймз Бърбанк правеше всичко възможно, за да открие следите им, и не минаваше ден, без да предприеме нещо ново!

Дойде 9 март. Едуард Керъл бе оздравял напълно. Той щеше да може да участвува в диренията на приятелите си. Мисис Бърбанк все още беше извънредно слаба. Изглежда, като че щеше да прекара до края на живота си в плач. В пристъп на бълнуване тя зовеше малката си дъщеря със сърцераздирателен глас, понечваше да се завтече да я търси. След такива кризи настъпваше припадък, който поставяше живота й в опасност. Колко пъти мис Алис се страхуваше да не би тази злочеста майка да издъхне в ръцете й.

Сутринта на 9 март в Джексънвил пристигна един-единствен слух за войната. За нещастие той беше такъв, че вдъхна нови сили на отцепниците.

Според този слух конфедералният генерал Ван Дорн на 6 март в битката при Бентънвил в Арканзас отблъснал бойците на Къртис, а после принудил федералистите да минат в отстъпление. В действителност това беше обикновена схватка с ариергарда на един малък северняшки корпус и този успех на конфедералистите щеше да бъде многократно компенсиран от федералистите няколко дни по-късно с победата им при Пий Ридж. Ала това беше достатъчно, за да одързости още повече южняците. И в Джексънвил те ознаменуваха тази незначителна битка като пълно поражение на федералната армия. По този повод устроиха нови празненства и нови оргии, шумът от които отекваше болезнено в Кемдлис Бей.

Такива бяха новините, които научи Джеймз Бърбанк към шест часа вечерта, когато се върна след оглед по левия бряг на реката.

Някакъв жител на околията Пътнам беше убеден, че е открил следи от отвличането във вътрешността на едно островче по Сент Джонс, на няколко мили над Черния залив. Предишната нощ на този човек му се счуло нещо като отчаян вик, та бе дошъл да съобщи това на Джеймз Бърбанк. Освен туй индианецът Скуамбо, най-довереният приятел на Тексар, бе забелязан из тия краища със скифа си. В появяването на индианеца нямаше никакво съмнение, тази подробност бе дори потвърдена от един пътник от „Шенън“, който се връщаше в Сент Огъстин и през тоя ден слезе на пристана на Кемдлис Бей.

Това беше достатъчно на Джеймз Бърбанк, за да се впусне по тази следа. Той и Едуард Керъл, придружени от двама негри, скочиха в една лодка и поеха нагоре по реката. Те стигнаха бързо до посоченото островче и го претърсиха грижливо, след като се бяха отбили в няколко рибарски колиби, които им се сториха отдавна напуснати. Из почти непроходимите гори на вътрешността нямаше никаква следа от хора. По бреговете не се забелязваше нищо, което да показва, че там е спирала лодка. Скуамбо не се виждаше никъде; дори и да е бродил около това островче, по всяка вероятност не е слизал там.

Така че и тази обиколка, както много други, остана безрезултатна. Трябваше да се връщат в плантацията, убедени, че и тоя път са вървели по лъжлива следа.

Същата вечер Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл, събрали се отново в хола, разговаряха за тези безполезни дирения. Към девет часа, след като остави мисис Бърбанк по-скоро задрямала, отколкото заспала в стаята си, мис Алис се присъедини към тях и узна, че и този последен опит не е дал никакъв резултат.

Нощта обещаваше да бъде много тъмна. Луната в първата си четвъртина вече бе изчезнала зад хоризонта. Дълбока тишина обгръщаше Касъл Хаус, плантацията, цялото речно корито. Неколцината негри, настанили се в пристройките, вече заспиваха. Тишината се нарушаваше само от далечните викове и от експлозиите на фойерверки, които долитаха от Джексънвил, където се чествуваше с голям шум успехът на конфедералистите.Всеки път, когато тези шумове стигаха до хола, сякаш нов удар се стоварваше върху семейство Бърбанк.

— Все пак трябва да се разбере какво е положението — каза Едуард Керъл — и да се провери дали федералистите са се отказали от плановете си спрямо Флорида!

— Да, трябва! — отвърна мистър Стенърд. — Не можем да живеем в такава неизвестност!…

— Е, добре — обади се Джеймз Бърбанк. — още утре ще отида във Фернандина… и там ще се осведомя…

В този момент на главния вход на Касъл Хаус, откъм алеята, водеща към река Сент Джонс, се почука леко.

Мис Алис извика и се втурна към тази врата. Джеймз Бърбанк понечи да спре девойката, но не успя. И тъй като още не бяха отговорили, почука се повторно, този път по-силно.

XIII. В ТЕЧЕНИЕ НА НЯКОЛКО ЧАСА

Джеймз Бърбанк пристъпи към прага. Той не очакваше никого. Може би от Джексънвил идеше някаква важна новина, която Джон Брюс носеше от името на приятеля му мистър Харви?

Почука се за трети път с по-нетърпелива ръка.

— Кой е? — попита Джеймз Бърбанк.

— Аз съм! — чу се отговор.

— Гилбърт! — извика мис Алис.

Тя не беше се излъгала. Гилбърт в Кемдлис Бей! Гилбърт се явяваше сред близките си, щастлив, че ще прекара няколко часа с тях, сигурно без да знае нищо за сполетелите ги нещастия!

За миг младият лейтенант се озова в прегръдките на баща си.

Един човек, който го придружаваше, се огледа за последен път назад и затвори внимателно вратата.

Това беше Марс, мъжът на Зерма, преданият матрос на младия Гилбърт Бърбанк.

След като прегърна баща си, Гилбърт се обърна. После, забелязвайки мис Алис, улови ръката й и я стисна с неудържима нежност.

— А майка ми! — извика той. — Къде е майка ми? Вярно ли е, че е на смъртно легло?

— Нима знаеш, синко? — откликна Джеймз Бърбанк.

— Знам всичко — за опустошаването на плантацията от джексънвилските бандити, за нападението срещу Касъл Хаус, за майка ми… може би мъртва!

Присъствието на младия човек в този край, където беше изложен лично на толкова опасности, сега се обясняваше.

Ето какво се бе случило.

Предишния ден няколко канонерки от ескадрата на комодор Дюпон бяха влезли в устието на Сент Джонс. След като се придвижиха нагоре по реката, по принуда те спряха пред плитчината на четири мили под Джексънвил. Няколко часа по-късно някакъв човек :, представящ се за един от пазачите на фара Пабло, се качи на канонерката на Стивънс, на която Гилбърт служеше като старшипомощник. Там този човек разправи за всичко, което се бе случило в Джексънвил, както и за нахлуването в Кемдлис Бей, за прогонването на негрите и за отчаяното положение на мисис Бърбанк. Можем да си представим какво почувствува Гилбърт, като чу разказа за тези плачевни събития.

Тогава го обзе неустоимо желание да се види с майка си. С разрешение на капитан Стивънс той напусна флотилията и скочи в една от леките лодки, наричани „гиги“. Придружен от верния си Марс, успя да се промъкне незабелязано в мрака — поне така мислеше — и слезе на половин миля под Кемдлис Бей, за да не спира в малкото пристанище, което навярно беше под наблюдение.

Но не знаеше, а и не можеше да знае, че е попаднал в клопка, поставена от Тексар. Испанецът държеше на всяка цена да се сдобие с доказателството, поискано от съдиите — доказателството, че Джеймз Бърбанк има връзки с врага. Така че, за да примами младия лейтенант в Кемдлис Бей, той поръча на един от пазачите на фара Пабло, който му беше предан, да осведоми Гилбърт за някои от събитията, развили се в Касъл Хаус, и особено за състоянието на майка му. Тръгвайки при посочените по-горе обстоятелства, младият лейтенант бе постоянно шпиониран, докато се движеше срещу течението на реката. Ала промъквайки се между тръстиките по високите брегове на Сент Джонс, без сам да знае, той успя да заблуди хората на испанеца, натоварени да го следят. Но макар че не го забелязаха да слиза на брега под Кемдлис Бей, тези шпиони се надяваха да го хванат поне на връщане, тъй като тази част от реката беше под тяхно наблюдение.

— Майка ми… майка ми — завика отново Гилбърт. — Къде е тя?

— Ето ме, синко! — отвърна мисис Бърбанк.

Тя се бе показала на стълбищната площадка над хола, слезе бавно, придържайки се за перилата, и се строполи на един диван, докато Гилбърт я обсипваше с целувки.

В дрямката си болната бе чула чукането по вратата на Касъл Хаус. Тя тутакси позна гласа на сина си и намери достатъчно сили да стане, за да отиде при Гилбърт, да плаче с него, с всичките си близки.

Младият човек я притискаше в прегръдките си.

— Мамо… мамо!… — повтаряше той. — Значи пак те виждам!… Колко ми е тежко!… Но ти си жива!… Ах, ние ще те излекуваме!… Да!… Ще свършат тези лоши дни!… Ние пак ще бъдем заедно…скоро!… Ти пак ще бъдеш здрава!… Не бой се за мен, мамо!… Никой няма да узнае, че ние с Марс сме идвали тук!…

И докато говореше, Гилбърт, виждайки, че майка му губи сили, се опитваше да я ободри с милувките си.

Обаче Марс, изглежда, бе разбрал, че Гилбърт и той не знаят колко голямо е сполетялото ги нещастие. Джеймз Бърбанк, мистър Керъл и мистър Стенърд мълчаха с обронени глави. Мис Алис не можеше да сдържа сълзите си. Наистина тук не бяха нито малката Ди, нито Зерма, която би узнала, че мъжът й е пристигнал в Кемдлис Бей, че е в къщата, че я чака…

Затова със свито от тревога сърце, като оглеждаше всички ъгълчета на хола, Марс запита мистър Бърбанк:

— Какво се е случило, господарю? В този момент Гилбърт се опомни.

— Ами Ди? — извика той. — Нима Ди си е легнала вече? Къде е сестричката ми?

— Къде е жена ми? — обади се Марс.

След миг младият офицер и Марс вече знаеха всичко. Движейки се по брега на Сент Джонс от мястото, където ги чакаше лодката им, те наистина бяха забелязали в тъмното купищата развалини из плантацията. Но смятаха, че всичко се свежда до някакви материални щети в резултат от освобождаването на негрите. Сега им беше напълно ясно. Единият не бе заварил сестра си в къщи. Другият не бе заварил жена си. И никой не можеше да им каже къде ги е замъкнал Тексар вече от една седмица!

Гилбърт коленичи до мисис Бърбанк. Сълзите му се смесваха с нейните. Марс, задъхан, със зачервено лице, ходеше напред-назад, неспособен да се сдържа.

Най-после гневът му избухна.

— Ще убия Тексар! — провикна се той. — Ще отида в Джексънвил… утре… тази нощ… веднага…

— Да, да вървим, Марс, да вървим! — подкани го Гилбърт. Джеймз Бърбанк ги спря.

— Ако всичко можеше да се оправи така — рече той, — аз нямаше да чакам пристигането ти, синко! Да, този мерзавец щеше вече да е платил с живота си за злото, което ни причини! Но първо трябва да каже това, което само той може да каже! И като ти говоря така, Гилбърт, като съветвам теб и Марс да почакате, значи, трябва да се чака!

— Добре, татко! — отвърна младият човек. — Но поне да претърся местността, да подиря…

— Ех, мислиш ли, че не съм свършил вече това? — извика мистър Бърбанк. — Не е минал ден да не сме оглеждали бреговете на реката, островчетата, които биха могли да служат за скривалище на тоя Тексар! Но не открихме нито една следа, нищо, което да ме насочи по дирите на твоята сестра, Гилбърт, и на твоята жена, Марс! Керъл и Стенърд направиха заедно с мен всичко възможно… Досегашните ни дирения бяха безполезни!

— Защо не се оплачеш в Джексънвил? — запита младият офицер. — Защо не дадем Тексар под съд като подстрекател за опустошаването на Кемдлис Бей, като похитител?

— Защо ли? — отвърна Джеймз Бърбанк. — Защото сега Тексар е господар, защото всички честни хора треперят пред нехранимайковците, които са му предани, защото и градската сган, и околийската милиция са с него!

— Аз ще убия Тексар! — повтаряше Марс, сякаш обзет от натраплива мисъл.

— Ще го убиеш, когато му дойде времето! — отговори Джеймз Бърбанк. — Сега това само би влошило положението.

— А кога ще му дойде времето? — попита Гилбърт.

— Когато федералистите установят властта си над Флорида, когато завземат Джексънвил!

— Ами ако тогава бъде много късно?

— Синко!… Синко!… Умолявам те… не говори така! — извика мисис Бърбанк.

— Да. Гилбърт, не говори така! — повтори мис Алис. Джеймз Бърбанк улови сина си за ръката.

— Гилбърт. изслушай ме — каза той. — И ние като теб и Марс искахме незабавно да дадем заслуженото на Тексар, в случай че откаже да разкрие какво е станало с жертвите му. Но заради твоята сестра, Гилбърт, заради твоята жена, Марс, гневът ни отстъпи пред благоразумието. Действително има всички основания да се мисли, че Ди и Зерма в ръцете на Тексар са заложници, които ще му послужат като застраховка за живота. Защото този мерзавец положително се страхува да не бъде подведен под отговорност, загдето свали честните управници на Джексънвил и насъска шайка злодеи срещу Кемдлис Бей да опожарят и разграбят плантацията на един северняк! Ако не бях уверен в това, Гилбърт, бих ли ти говорил с такава убеденост! Бих ли имал сили да чакам?

— И нима аз щях да бъда жива! — добави мисис Бърбанк.

Нещастната жена бе разбрала, че ако синът й отидеше в Джексънвил, щеше да попадне в ръцете на Тексар. А кой би могъл тогава да спаси един офицер от федералната армия, пленен от южняците точно когато федералистите застрашаваха Флорида?

Но младият офицер не можеше да се владее повече. Той настояваше да замине. И когато Марс повтори:

— Ще убия Тексар! Той каза:

— Да вървим тогава!

— Няма да тръгваш, Гилбърт!

Мисис Бърбанк се бе изправила с последно усилие. Тя се изпречи на вратата. Но изтощена от това усилие, неспособна да се държи повече, падна.

— Мамо!… Мамо!… — извика младият човек. Останете, Гилбърт! — каза мис Алис.

Наложи се да пренесат мисис Бърбанк в стаята й, където младата девойка остана с нея. След това Джеймз Бърбанк се върна при Едуард Керъл и мистър Стенърд в хола. Гилбърт бе седнал на дивана и бе обхванал главата си с ръце. Марс мълчеше, застанал по-настрана.

— Сега, Гилбърт — рече Джеймз Бърбанк, — ти вече се владееш. И тъй, говори. От това, което ще ни кажеш, ще зависят решенията, които ще вземем. Единствената ни надежда е федералистите да пристигнат по-скоро в околията. Нима са се отказали от намерението си да завземат Флорида?

— Не, татко.

— А къде са?

— Част от ескадрата се насочва в този момент към Сент Огъстин, за да наложи блокада на крайбрежието.

— Но нима комодорът не възнамерява да завладее Сент Джонс? — попита разпалено Керъл.

— Долното течение на Сент Джонс е в наши ръце — отговори младият лейтенант. — Нашите канонерки под командуването на капитан Стивънс вече са закотвени в реката.

— В реката! И още не са се опитали да завземат Джексънвил?! — възкликна Стенърд.

— Не, защото трябваше да спрат пред плитчината, на четири мили под пристанището.

— Канонерките спрени… — промълви Джеймз Бърбанк. — спрени от непреодолимо препятствие?…

— Да, татко — отвърна Гилбърт. — спрени от плитката вода. Приливът трябва да бъде достатъчно силен, за да могат да минат през тази плитчина, а дори и тогава ще им е много трудно. Марс познава отлично фарватера, затова ще ни служи за лоцман.

— Да чакаме! Пак да чакаме! — извика Джеймз Бърбанк. — А колко дни?

— Най-много три дни, а ако вятърът откъм морето тласне вълните към естуара, само двайсет и четири часа.

Три дни или двайсет и четири часа — колко дълго щеше да бъде това време за обитателите на Касъл Хаус! А ако дотогава конфедералистите разберяха, че не ще могат да защитят града, ако го изоставеха, както бяха изоставили Фернандина. форт Клинч и другите пунктове в Джорджия и Северна Флорида, дали Тексар нямаше да избяга от тях? Къде щяха да го търсят в такъв случай?

Но невъзможно беше да го нападат в този момент, когато се разпореждаше в Джексънвил и градската сган поддържаше насилията му. И дума не можеше да става за такова нещо.

Тогава мистър Стенърд попита Гилбърт вярно ли е, че федералистите са претърпели някакъв неуспех на Север, и какво да се мисли за поражението при Бентънвил.

— Благодарение на победата при Пий Ридж — отговори младият лейтенант — войските на Къртис можаха да си възвърнат територията, която бяха загубили временно. Положението на северняците е отлично, победата им е сигурна, но трудно може да се предскаже кога ще стане. Щом завземат главните пунктове във Флорида, те ще спрат военната контрабанда, която се върши по крайбрежните пътища, и скоро конфедералистите ще започнат да чувствуват недостиг на боеприпаси и оръжие. Така че няма да мине много време и в щата ще се въдвори отново спокойствие и сигурност под закрилата на нашата ескадра!… Да… след няколко дни!… А дотогава…

Мисълта за сестричката му, изложена на толкова опасности, го обзе отново с такава сила, че се наложи мистър Бърбанк да отпъди този спомен, като пак насочи разговора към въпроса за воюващите. Не може ли Гилбърт да му предаде други новини, неуспели да стигнат до Джексънвил или поне до Кемдлис Бей?

Наистина имаше няколко, и то от голямо значение за северняците, заселени из земите на Флорида.

Да си припомним, че в резултат от победата при Донълсън почти целият щат Тенеси бе преминал отново под властта на федералистите. Съчетавайки едновременна атака на своята армия и флота, те възнамеряваха да завземат цялото течение на Мисисипи. За тази цел се спуснаха до острова, където войските им трябваше да се сблъскат с дивизията на генерал Борьогар, натоварена с отбраната на реката. Още на 24 февруари бригадите на генерал Поуп, след като дебаркираха в Комърс, на десния бряг на Мисисипи, отблъснаха корпуса на Дж. Томсън. Вярно, когато стигнаха до остров 10 и село Ню Мадрид, те бяха принудени да се спрат пред непреодолима система от земни укрепления, изградена от Борьогар. Макар че след падането на Донълсън и Нешвил всички позиции по реката над Мемфис трябваше да се смятат загубени за конфедералистите, те все още можеха да защищават позициите, които се намираха по-надолу. Именно на това място навярно скоро щеше да се разрази решителна битка.

Междувременно обаче заливът Хемптън Роудс при устието на Джеймз Ривър стана сцена на паметно сражение. В тази битка влязоха в действие първите образци от ония бронирани кораби, чието използуване промени морската тактика и видоизмени флотите на Стария и Новия свят.

На 5 март „Монитър“, броненосец, построен от шведския инженер Ериксон, и „Вирджиния“, преустроеният някогашен „Меимак“, бяха готови да излязат в открито море, единият — от Ню Йорк, другият — от Норфолк.

По това време една федерална ескадра, обединена под командуването на капитан Марстън, стоеше на котва в Хемптън Роудс, близо до Нюпорт Нюз. Тази ескадра се състоеше от корабите „Конгрес“, „Сент Лорънс“ и „Къмбърланд“ и от две парни фрегати.

На 2 март сутринта внезапно се появява „Вирджиния“ под командуването на конфедералния капитан Бюканън. Следвана от няколко други кораба с по-малък тонаж, тя се нахвърля най-напред върху „Конгрес“, а после върху „Къмбърланд“, пробива го с носа си и го потапя със сто и двайсет души от екипажа му. След това се връща към заседналия в тинята „Конгрес“, надупчва го със снаряди и го подпалва. Само нощта й попречва да унищожи трите останали кораба от федералната ескадра.

Трудно можем да си представим въздействието, което имаше тази победа на един малък броненосец над големите юнионистки кораби. Тази новина се разпространи с наистина изумителна бързина. Тя предизвика дълбоко униние сред привържениците на Севера, щом някаква си „Вирджиния“ можеше да стигне чак до Хъдзън и да потопи кораби от нюйоркското пристанище/Същевременно това беше огромна радост за Юга, който вече предвкусваше вдигане на блокадата и възстановяване на свободната търговия по цялото свое крайбрежие.

Именно тази морска победа бе така шумно отпразнувана предишния ден в Джексънвил. Конфедералистите можеха да се смятат сега недосегаеми от корабите на федералното правителство. Възможно беше дори след победата при Хемптън Роудс ескадрата на комодор Дюпон да бъде незабавно изтеглена към Потомак или Чесапийк. Тогава никакъв десант нямаше да заплашва вече Флорида. Робовладелските идеи, подкрепяни от най-необузданата част от населението на Юга, неминуемо щяха да възтържествуват. А Тексар и сподвижниците му щяха да заздравят положението си, което им позволяваше да вършат толкова зло!

Ала конфедералистите тържествуваха твърде прибързано. Тези новини, вече известни в Северна Флорида, Гилбърт допълни със слухове, които се носели точно когато напущал канонерката на капитан Стивънс.

вторият ден на морската битка при Хемптън Роудс бил всъщност твърде различен от първия. Сутринта на 9 март, когато „Вирджиния“ се готвела да нападне „Минесота“, една от двете федерални фрегати, й се изпречил враг, чието присъствие дори не подозирала. Странен плавателен съд, откъснал се от фланга на фрегатата, „тенекия за сирене, поставена на сал“, както се изразявали конфедералистите. Тази „тенекия за сирене“ се оказал „Монитър“, командуван от лейтенант Уордън. Той бил изпратен по тия места да унищожи батареите на Потомак. Стигнал през нощта до устието на Джеймз Ривър, лейтенант Уордън чул оръдията от Хемптън Роудс и повел „Монитър“ към полесражението.

Застанали на десет метра една от друга, в продължение на четири часа двете страшни военни машини се обстрелвали и се блъскали, но без особен резултат. Най-после „Вирджиния“, улучена под водолинията и заплашена да потъне, била принудена да побегне по посока на Норфолк. „Монитър“, който девет месеца по-късно сам потънал, удържал пълна победа над своя противник. Благодарение на него федералното правителство възвърнало изцяло господството си над водите на Хемптън Роудс.

— Не, татко — каза Гилбърт, завършвайки разказа си, — нашата ескадра не е изтеглена на север. Шестте канонерки на Стивънс са закотвени пред плитчината в Сент Джонс. Повтарям ви, най-късно до три дни ние ще бъдем господари на Джексънвил.

— Ето. виждаш ли, Гилбърт — каза мистър Бърбанк, — значи трябва да почакаш и да се върнеш на кораба си! Но когато пътуваше към Кемдлис Бей, не се ли страхуваше, че може да те следят?

— Не, татко — отговори младият лейтенант. — Ние с Марс навярно сме се промъкнали незабелязано.

— А кой е този човек, който дошъл да ти съобщи за случилото се в плантацията, за пожара, грабежа, болестта на майка ти?

— Каза ми, че бил от пазачите, прогонени от фара Пабло, и че идвал да предупреди капитан Стивънс за опасността, на която са изложени северняците в тази част от Флорида.

— Но не е знаел, че си на канонерката?

— Не, и дори това като че ли много го учуди — отвърна младият лейтенант. — Но защо ми задаваш тези въпроси, татко?

— Защото продължавам да се опасявам от някаква клопка на Тексар. Той не само подозира, но и знае, че ти служиш във федералната флота. Може да е разбрал, че си под командуването на капитан Стивънс. Ако е искал да те примами тук…

— Не бойте се от нищо. татко. Ние дойдохме в Кемдлис Бей, без никой да ни забележи, когато се движехме нагоре по реката, и същото ще бъде, когато се спуснем обратно по нея…

— И се върни на кораба си, без да се отбиваш другаде!

— Както ти обещах, татко. Още преди да се съмне, ще бъдем с Марс на борда.

— В колко часа ще тръгнете?

— Когато започне отливът, тоест към два и половина часа сутринта.

— Кой знае? — намеси се пак мистър Керъл. — Може би няма да се наложи канонерките на Стивънс да чакат още три дни пред плитчината на Сент Джонс?

— Да, стига вятърът от морето да се засили и водата над плитчината да се вдигне достатъчно високо — отговори младият лейтенант. — Ах, дано да се разрази буря, да задуха силно! Да се справим най-после с тези мерзавци! А тогава…

— Аз ще убия Тексар — повтори Марс.

Беше малко след полунощ. Гилбърт и Марс трябваше да напуснат Касъл Хаус чак след два часа, защото се налагаше да изчакат отлива, който щеше да им позволи да се върнат при флотилията на капитан Стивънс. Мракът беше много дълбок и имаше голяма вероятност да се измъкнат незабелязано, макар че много лодки имаха за задача да следят течението на Сент Джонс под Кемдлис Бей.

Тогава младият офицер се качи при майка си. Той завари мис Алис седнала в горния край на леглото й. Мисис Бърбанк, сломена от последното усилие, което бе направила, беше изпаднала в нещо като болезнен унес, ако се съди по риданията, които се изтръгваха от гърдите й.

Гилбърт не искаше да нарушава това състояние на вцепененост, в което имаше повече отпадналост, отколкото сън. Той седна до леглото, след като мис Алис му даде знак да не говори. Там те бдяха мълчаливо над тази клета жена, на която може би предстояха още много нещастия! Нужни ли бяха думи, за да изразят мислите си? Не! Терзаеше ги една и съща мъка и се разбираха, без да си казват нищо, говореха със сърцата си.

Най-после настъпи часът да напуснат Касъл Хаус. Гилбърт протегна ръка на мис Алис и двамата се надвесиха над мисис Бърбанк, която не можеше да ги види с полузатворените си очи.

После Гилбърт прилепи устни до челото на майка си. Младата девойка също искаше да я целуне. Мисис Бърбанк потръпна болезнено, но не видя как синът й излезе, нито мис Алис, която го последва, за да се сбогува с него.

Тя и Гилбърт слязоха при Джеймз Бърбанк и приятелите му, които продължаваха да стоят в хола.

В този момент там влезе Марс, който бе ходил да огледа околностите на Касъл Хаус.

— Време е да тръгваме — каза той.

— Да, Гилбърт — проговори Джеймз Бърбанк. — Тръгвай! Ще се видим в Джексънвил…

— Да, в Джексънвил, и то още утре, ако приливът ни позволи да минем през плитчината. Що се отнася до Тексар…

— Той ни трябва жив! Не забравяй, Гилбърт!

— Да! Жив!

Младият човек прегърна баща си, стисна ръцете на чичо си Керъл и на мистър Стенърд.

— Хайде, Марс — каза той.

Поемайки по десния бряг на реката, все покрай плантацията, двамата вървяха бързо в продължение на половин час. По пътя си не срещнаха никого. Когато стигнаха до мястото, където бяха скрили лодката си, в гъстите тръстики, те се качиха на нея и навлязоха в течението, което ги понесе бързо към плитчината на Сент Джонс.

XIV. ПО СЕНТ ДЖОНС

По това време реката беше пуста в тази част от своето течение. Никаква светлинка не се показваше на отсрещния бряг. Светлините на Джексънвил бяха скрити зад завоя, образуван от залива Кемдлис, който се закръгляше на север. Над реката се издигаше само тяхното отражение и обагряше най-долния слой облаци.

Макар че нощта беше тъмна, лодката се насочи без затруднение към плитчината. Тъй като никакви изпарения не се вдигаха от водите на Сент Джонс, тя лесно можеше да бъде проследена и подгонена, ако я причакаше някоя лодка на конфедералистите, но според Гилбърт и спътника му това беше малко вероятно.

И двамата пазеха дълбоко мълчание. Вместо да се спуснат по тази река, те предпочитаха да я прекосят, за да отидат да търсят Тексар чак в Джексънвил и да се срещнат лице срещу лице с него. А после, като поемат отново срещу течението на Сент Джонс, щяха да претърсят всички гори, всички заливчета по нейните брегове. И там, където мистър Джеймз Бърбанк не бе сполучил, възможно беше те да успеят. И все пак благоразумието налагаше да чакат. Когато федералистите завладееха Флорида, Гилбърт и Марс щяха да могат да действуват срещу испанеца с по-големи вероятности за успех. Впрочем дългът им повеляваше да се върнат преди зори във флотилията на капитан Стивънс. Ако минаването през плитчината станеше осъществимо по-скоро, отколкото се очакваше, младият лейтенант трябваше да бъде на бойния си пост, а Марс — на своя, за да прекара като лоцман канонерката през това място, чиято дълбочина знаеше по всяко време — както при прилив, така и при отлив.

Марс, седнал на кърмата на гига, размахваше енергично греблото. Пред него Гилбърт наблюдаваше внимателно горното течение на реката, готов да сигнализира за всяка появила се пречка или опасност — лодка или плаващ дънер. След като се отдалечи косо от десния бряг, за да стигне до средата на реката, леката лодчица трябваше само да следва течението, по което щеше да върви сама. Дотогава беше достатъчно Марс да я тласка с движение на ръката наляво или надясно, за да спазва нужната посока.

Безспорно по-добре беше да не се отдалечава от сянката на дърветата и високите тръстики, обграждащи десния бряг на Сент Джонс. Като плаваше под покрова от гъсти клони, имаше по-малка опасност да бъде забелязан. Но недалеч от плантацията един твърде остър завой на брега отклонява течението към другия бряг. Там се образува силен водовъртеж, който би затруднил извънредно много плаването на гига, забавяйки го. Затова Марс, като не виждаше нищо подозрително надолу, предпочете да се остави да бъде носен от силното течение в средата, спускащо се бързо към устието. От малкото пристанище на Кемдлис Бей до мястото под плитчината, където беше закотвена флотилията, имаше четири-пет мили. С помощта на отлива и тласъка на яките ръце на Марс гигът можеше да ги измине благополучно за два часа. Така щеше да се върне, преди първите лъчи на зората да осветят повърхността на Сент Джонс.

Четвърт час след като се качиха на лодката, Гилбърт и Марс се намираха вече в средата на реката. Тук те се убедиха, че макар скоростта им да беше значителна, посоката на течението ги отнасяше към Джексънвил. Може би несъзнателно Марс я тласкаше на тази страна, сякаш нещо неудържимо ги привличаше натам. Обаче трябваше да се избягва това проклето място, подстъпите на което сигурно се охраняваха по-строго, отколкото средната част на Сент Джонс.

— Направо, Марс, направо! — можа да каже само младият офицер.

И гигът се носеше по течението на четвърт миля от левия бряг.

В това време се показа пристанището на Джексънвил — нито тъмно, нито тихо. Многобройни светлини сновяха по кейовете или трептяха в лодките по водата. Някои дори се движеха бързо. Изглежда, в доста широк район беше установен бдителен надзор.

Същевременно песни, примесени с крясъци, показваха, че веселията и оргиите продължаваха да нарушават спокойствието на града. Дали Тексар и привържениците му все още вярваха в поражението на северняците във Вирджиния и вероятното оттегляне на федералната флотилия? Или пък използуваха последните си дни, за да се отдадат на всевъзможни безпътства сред населението, напоено с уиски и джин?

Така или иначе, гигът се носеше безспир по течението и Гилбърт можеше да се надява, че щом отминеха Джексънвил, скоро щяха да бъдат извън всякакви сериозни опасности. Изведнъж той даде знак на Марс да спре. На по-малко от една миля под пристанището бе забелязал дълъг низ от черни точки, пръснати като редица подводни скали от единия до другия бряг на реката.

Това беше линия от закотвени лодки, които преграждаха Сент Джонс на това място. Ако канонерките успееха да минат през плитчината, очевидно тези лодки щяха да бъдат безсилни да ги спрат и не им оставаше нищо друго, освен да се оттеглят; но в случай че лодки на федералистите се опитаха да навлязат нагоре по реката, те може би щяха да съумеят да им попречат. Именно по тази причина бяха образували преграда през нощта. Всички стояха неподвижни, напряко на Сент Джонс, като или се задържаха с греблата си, или стояха закотвени. Макар и да не се виждаха, нямаше съмнение, че имаха на борда си доста голям брой хора, добре въоръжени и за отбрана, и за нападение.

Обаче Гилбърт забеляза, че когато се бяха движили срещу течението, за да стигнат до Кемдлис Бей, реката още не беше преградена от веригата лодки. Значи тази предпазна мярка е била взета едва след минаването на гига и вероятно в очакване на нападение, за което не можеше и да става въпрос в момента, когато младият лейтенант напущаше флотилията на Стивънс.

Ето защо трябваше да се отдръпнат от средата на реката, за да се движат колкото е възможно по-скришом покрай десния бряг. Може би лодката щеше да остане незабелязана, ако се провираше през тръстиковия гъсталак и под сянката на крайбрежните дървета. Във всеки случай нямаше друг начин да заобиколят преградата по Сент Джонс.

— Марс, старай се да гребеш безшумно, докато не минем тази линия — каза младият лейтенант.

— Слушам, мистър Гиб.

— Сигурно ще трябва да преодоляваме водовъртежите и ако имаш нужда от моята помощ…

— Няма да имам нужда — отвърна Марс.

И когато беше вече само на триста ярда от преградната линия, обърна гига и го насочи бързо към десния бряг.

Лодката не бе забелязана, когато пресичаше косо реката — а можеше да бъде забелязана; още по-малка вероятност имаше да я открият сега, когато се сливаше с тъмните сенки на брега. Ако краят на заграждението не стигаше до брега, тя почти сигурно щеше да го премине. Твърде неблагоразумно беше да се опитва да мине по самия фарватер на Сент Джонс.

Марс гребеше сред мрак, който гъстата завеса на дърветата правеше още по-непроницаем. Той внимаваше да не се сблъсква с дънери, които подаваха върховете си тук-там, и да не пляска твърде шумно по водата, макар че понякога се налагаше да преодолява противотечението, което поради някои извивки на водовъртежите се засилваше доста. Отклоненията при тези условия несъмнено щяха да забавят Гилбърт с един час. Но какво от това, че тогава щеше да бъде светло? Той щеше да се намира достатъчно близо до мястото на закотвените канонерки, така че вече нямаше да има никаква опасност от страна на Джексънвил.

Към четири часа лодката се бе изравнила с преградната линия. Както и предполагаше Гилбърт, можеше свободно да се мине покрай брега, тъй като на това място фарватерът на реката беше плитък. Няколкостотин фута по-нататък под покров от мангрови дървета и гигантски бамбук се очертаваше неясно твърде горист нос, врязващ се в Сент Джонс.

Трябваше да се заобиколи този нос, доста тъмен откъм страната срещу течението. Откъм долното течение, напротив, гъсталаците изчезваха внезапно. С приближаването към естуара на Сент Джонс брегът ставаше по-полегат и нарязан от много заливчета и блата, образуващи твърде нисък и открит бряг. Там вече нямаше нито дърво, нито тъмна растителна завеса и поради това водата ставаше отново много светла. Ето защо някоя лодка, обикаляща около носа, лесно можеше да забележи черна движеща се точица като този гиг, твърде малък, за да могат двама души да легнат в него.

Вярно, по-нататък водовъртежът вече не се усещаше. Сега имаше доста силно течение покрай брега, а не по посока на фарватера. Ако лодката заобиколеше благополучно този нос, тя щеше бързо да бъде довлечена до плитчината и за кратко време да стигне до мястото, където стоеше на котва капитан Стивънс.

И тъй, Марс се промъкваше покрай брега с крайна предпазливост. Очите му, следейки долното течение на реката, се мъчеха да проникнат в мрака. Движеше се колкото е възможно по-близо до брега, борейки се с водовъртежа, който беше още твърде силен от другата страна на носа. Греблото се огъваше в яките му ръце, а Гилбърт, обърнат назад, непрекъснато оглеждаше повърхността на Сент Джонс.

Ала лека-полека гигът се приближаваше към носа. Още няколко минути и щеше да стигне края му, който се проточваше във формата на тънка пясъчна коса. До него оставаха не повече от двайсет и пет-тридесет ярда, когато внезапно Марс се спря.

— Уморен ли си? — запита младият лейтенант. — Искаш ли да те сменя?

— Не говорете, мистър Гилбърт! — отвърна Марс.

И в същото време с два силни замаха на греблото насочи лодката косо, като че искаше да я блъсне в брега. Щом се приближи на достатъчно разстояние, той веднага се хвана за един от клоните, надвиснали над водата. После, като се притегли към брега, скри лодката под тъмен свод от зеленина. След миг швартовото въже се уви около един от корените на мангрово дърво. Гилбърт и Марс, неподвижни, се озоваха сред такъв мрак, че вече не можеха да се виждат.

Тази маневра трая не повече от десет секунди.

Тогава младият лейтенант улови спътника си за ръката и щеше да го помоли да му обясни тази маневра, но Марс, протягайки ръка през листата, посочи някаква движеща се точка върху най-светлата част на водната повърхност.

Това беше лодка, карана от четирима души. Тя бе заобиколила пясъчната коса и сега се движеше срещу течението така, че да поеме покрай брега над носа.

В този момент една и съща мисъл занимаваше и Гилбърт, и Марс: преди всичко и въпреки всичко да се върнат на своя кораб. Ако лодката им бъдеше открита, те без колебание щяха да скочат на брега, да се промъкнат между дърветата и тичешком по брега да се приближат до плитчината. А когато се съмнеше, щяха да направят всичко, което е по силите на човека, за да се върнат на поста си — било като най-близката канонерка забележеше сигналите им, било като стигнеха до нея с плаване.

Но почти веднага разбраха, че всякакъв път за изтегляне по суша е прекъснат.

Работата е там, че когато лодката се озова на двайсетина фута от зеления свод, се завърза разговор между хората в нея и петима-шестима други, чиито сенки се открояваха между дърветата върху най-високото място на брега.

— Мина ли най-трудното? — подвикнаха от сушата.

— Да — отговориха от реката. — Ала да заобиколиш този нос при отлив, е все едно да се изкачваш по бързей!

— Е, след като слязохме на носа, няма ли да се закотвите на това място?

— Разбира се, сред най-силното течение… Така ще пазим по-добре края на преградата.

— Добре! В това време ние ще следим брега и мисля, че тези негодници трудно ще ни се изплъзнат, освен ако не се наврат в блатото…

— Ами ако вече са се наврели?

— Не! Не може да бъде! Естествено, ще се опитат да се приберат на кораба си, преди да се съмне. А тъй като няма как да минат през линията от лодки, ще се помъчат да се промъкнат по брега, а ние ще ги причакаме там и ще ги спипаме.

Тези няколко фрази бяха достатъчни, за да стане ясно какво се бе случило. За отпътуването на Гилбърт и Марс трябва да е било доложено — в това нямаше никакво съмнение. Докато се движеха нагоре по реката, за да стигнат до пристана на Кемдлис Бей, те бяха успели да се изплъзнат от лодките, натоварени да им препречат пътя. Ала сега, когато реката беше преградена и ги дебнеха на връщане, щеше да бъде много трудно, ако не и невъзможно, да се доберат до мястото, където бяха закотвени канонерките.

Изобщо при това положение гигът се намираше между два огъня — хората от лодката и техните току-що слезли на носа другари. Така че беше вече невъзможно да избягат нито като се спуснат по реката, нито като вървят по този тесен бряг, притиснат между водите на Сент Джонс и крайбрежните блата.

Така Гилбърт разбра, че пътуването му по Сент Джонс е било забелязано. Но може би не знаеха, че той и спътникът му са слезли в Кемдлис Бей и че единият от тях е синът на Джеймз Бърбанк, офицер от федералната флота, а другият — моряк. За нещастие не беше така. Щом чу последните фрази, които тези хора си размениха, младият лейтенант вече не се съмняваше в застрашаващата го опасност.

— Тъй че отваряйте си очите! — казаха от сушата.

— Добре, добре! — отговориха им. — Федерален офицер е хубава плячка, още повече че този офицер е собственият син на един от тия проклети северняци във Флорида!

— И ще ни бъде платено скъпо за него, защото ще плаща Тексар!

— Възможно е обаче да не успеем да ги отвлечем тази нощ, ако са се скрили в някое речно заливче. Но през деня ще претърсим толкова старателно всички дупки, че и воден плъх не ще ни се изплъзне!

— Да не забравяме, че ни е поръчано изрично да ги хванем живи!

— Да! Разбрали сме се вече! Разбрали сме се също, че ако ги изловим на брега, ще ви извикаме, за да дойдете да ги вземете и да ги отведете в Джексънвил, нали?

— Не ще и дума, ще останем закотвени тук, стига да не се наложи да ги гоним.

— А ние ще дебнем на брега.

— Хайде! Добра сполука! Откровено казано, по-добре да бяхме прекарали нощта на пиячка из джексънвилските кръчми…

— Е, да, стига тези двама негодници да не ни се изплъзнат! Но не, утре ще ги заведем с вързани крака и ръце при Тексар!

След това лодката се отдалечи на разстояние две гребла. А скоро звън на размотавана верига показа, че котвата й е стигнала дъното. Що се отнася до хората, които стояха на края на брега, те вече не говореха, чуваше се само шумът на стъпките им по окапалите листа на дърветата.

Значи бягството и откъм реката, и откъм сушата беше вече невъзможно.

Тъкмо върху това размишляваха Гилбърт и Марс. И единият, и другият не бяха направили нито едно движение, не бяха проронили нито една дума. Така че нищо не можеше да издаде присъствието на гига, скрит под тъмния свод на зеленината — свод, който беше същински затвор. От него нямаше начин да се излезе. Ако не откриеха Гилбърт през нощта, как щеше да избегне погледите, когато настъпеше денят? А залавянето на младия лейтенант не само застрашаваше живота му — като войник той с готовност би го пожертвувал. Имаше и нещо друго: ако се установеше, че е идвал в Касъл Хаус, привържениците на Тексар щяха отново да арестуват баща му и да докажат безспорно съучастието на Джеймз Бърбанк с федералистите. Когато обвиняваше за пръв път собственика на Кемдлис Бей, това доказателство липсваше на испанеца, ала щеше да го има, щом Гилбърт се озовеше във властта му. И тогава какво ще стане с мисис Бърбанк? Какво ще стане с Ди и Зерма, когато бащата, братът, съпругът няма да бъдат вече тук, за да продължат диренията си?

Всички тези мисли се мярнаха за миг в главата на младия офицер и той си представи неизбежните последици.

И така, в случай че двамата бъдеха пленени, щеше да им остане една-единствена възможност: федералистите да завземат Джексънвил, преди Тексар да бъде в състояние да им навреди. Тогава имаше вероятност да бъдат освободени за достатъчно време, за да не бъде изпълнена присъдата, която не можеха да избегнат. Да, в това беше единствената им надежда, друга нямаха. Но как да ускорят идването на капитан Стивънс и неговите канонерки в горното течение на реката? Как ще преминат плитчината на Сент Джонс, ако водата не е още достатъчно дълбока? Как ще прекарат флотилията през многобройните извивки на фарватера, ако Марс, който трябваше да й служи за лоцман, попадне в ръцете на южняците?

Така че Гилбърт трябваше да рискува, да опита дори невъзможното, да тръгне, без да губи нито минута, за да се прибере на кораба си преди разсъмване. Непостижимо ли беше това? Не можеше ли Марс да впусне внезапно гига през водовъртежа и да го измъкне по този начин? Докато хората от лодката губеха времето си било да вдигат котвата, било да отвързват веригата, навярно той щеше да вземе достатъчно преднина, за да не са в състояние вече да го настигнат?

Не, така би се провалило всичко. Младият лейтенант много добре знаеше това. Греблото на Марс не би могло да надвие четирите гребла на лодката. Докато се опитваше да се промъкне покрай брега, имаше опасност да настигнат бързо лодката му. Да действува така, значеше сигурна гибел.

Какво да правят тогава? Да чакат? Скоро щеше да се съмне. Беше вече четири и половина часът сутринта. Хоризонтът на изток започваше тук-там да побледнява.

А се налагаше да вземат решение. И ето на какво се спря Гилбърт.

Като се наведе към Марс, за да може да му говори тихо, той каза:

— Не бива да чакаме повече. Всеки от нас е въоръжен с револвер и кортик’. В лодката са четирима. Значи, по двама срещу един. Ние ще имаме предимството на изненадата. Ти ще тласнеш

——

’Кортик jb.ibi leceii нож с две, а понякога и с повече остриета, който се носи от офицери на военноморските сили. Б. пр.

гига силно през водовъртежа и с няколко замаха на греблото ще го насочиш към лодката. Тя е закотвена и не ще може да избегне сблъскването. Ние ще се нахвърлим върху тези хора, ще ги заудряме, без да им даваме време да се опомнят, и така ще се измъкнем. После, преди хората на брега да успеят да вдигнат тревога, може би ще съумеем да минем преградата и да стигнем до линията на канонерките. Разбра ли ме, Марс?

В отговор Марс извади кортика си от ножницата и го затъкна в пояса си, до револвера. След това отвърза внимателно швартовото въже на лодката и улови греблото, за да я отблъсне със силен тласък.

Но точно когато щеше да започне маневрата си, Гилбърт го спря с ръка.

Едно неочаквано обстоятелство го бе накарало да промени незабавно плановете си.

С първите лъчи на зората над водата започна да се издига гъста мъгла. Сякаш влажен памук се разстилаше по повърхността й, докосвайки я със своите движещи се валма. Тези изпарения, образували се в морето, идеха от устието на реката и тласкани от лек ветрец, пълзяха бавно срещу течението на Сент Джонс. Преди да изтечеше четвърт час, и Джексънвил на левия бряг, и гъстите дървета на десния — всичко щеше да изчезне под тази завеса от малко жълтеникава мъгла, чиято характерна миризма вече изпълваше долината.

Дали това не даваше възможност на младия лейтенант и неговия другар да се спасят? Вместо да рискуват чрез неравен бой, в който и двамата можеха да бъдат надвити, защо да не се опитат да се промъкнат през тази мъгла? Във всеки случай Гилбърт разсъди, че това ще бъде най-добрият изход. Ето защо той спря Марс точно когато понечи да се отблъсне рязко от брега. Напротив, трябваше да се движат покрай него предпазливо, безшумно, като избягват лодката, чийто вече неясен силует щеше да изчезне напълно.

В това време гласовете започнаха отново да си подвикват в мрака. От реката отговаряха на брега.

— Внимавайте, че има мъгла!

— Добре! Ще вдигнем котва и ще се приближим повече до брега!

— Хубаво, само че поддържайте връзка с преградните лодки. Ако някоя от тях мине близо до вас, предупредете ги, че трябва да кръстосват насам-натам, докато не се разсее мъглата.

— Добре! Добре! Не бойте се, но си отваряйте добре очите, да не би тези негодници да се опитат да избягат по суша!

Разбира се, тази наложителна предвидливост щеше да се спазва. Няколко лодки щяха да се заловят да кръстосват усърдно от единия до другия бряг на реката. Гилбърт знаеше това, но не се разколеба. Гигът, управляван мълчаливо от Марс, се измъкна изпод зеления свод и пое бавно по течението.

Мъглата се сгъстяваше все повече и повече, макар че я пронизваше блед здрач, подобен на светлината, процеждаща се през стъклото на фенер. Нищо не се виждаше вече дори на няколко ярда разстояние. Ако за щастие гигът не се блъснеше в лодката, закотвена на открито, той имаше много шансове да остане незабелязан. И действително успя да се промъкне край нея, докато хората бяха заети с вдигането на котвата; звънът на веригата й показа приблизително мястото, което трябваше да избягват.

И тъй, гигът мина и Марс можеше вече да размахва малко по-енергично греблото си.

Сега трудното беше да се движат в нужната посока, без да навлязат в средата на реката. Напротив, трябваше да се придържат по-близо до десния бряг. През непрогледната мъгла Марс се водеше единствено по плясъка на водата, който се засилваше, когато биеше подножието на брега. Вече се усещаше, че настъпва зората. Тя просветляваше все повече и повече над завесата от изпарения, въпреки че по повърхността на Сент Джонс мъглата оставаше много гъста.

Половин час гигът се лута, както се казва, наслуки. От време на време се появяваше ненадейно някакъв неясен силует. Можеше да се помисли, че това е лодка, силно увеличена от пречупването на лъчите — явление, което обикновено се наблюдава сред морски мъгли. Действително всеки предмет изскача пред погледа внезапно и се получава впечатление, като че има огромни размери. Това се случва често. За щастие предметът, който Гилбърт смяташе за лодка, беше или шамандура, или стърчаща от водата скала, или някакъв пилот, забит в дъното на реката, а върхът му чезнеше в надвисналите изпарения.

Минаваха също различни птици, размахващи огромни крила. Макар че едва се виждаха, все пак се чуваше пронизителният крясък, който надаваха в простора. Други излитаха от самото речно корито, подплашени от приближаването на лодката. Не можеше да се разбере дали кацаха отново на брега, само на няколко крачки, или се гмурваха обратно във водите на Сент Джонс.

Във всеки случай, тъй като отливът продължаваше, Гилбърт беше сигурен, че гигът, влачен от вълните, се приближава към мястото, където стоеше на котва капитан Стивънс. Но понеже течението бе вече много отслабнало, по нищо не личеше, че младият лейтенант най-после е минал преградната линия. Ако в момента се намираха до нея, дали не рискуваха да се натъкнат внезапно на някоя от лодките?

Така че все още имаше вероятност да срещнат сериозна опасност. Дори скоро стана ясно, че гигът се намира под по-голяма заплаха от когато и да било. Затова Марс често се спираше и греблото му увисваше над водата. В малкото пространство наоколо, ту наблизо, ту надалеч, непрекъснато се чуваше плясък на гребла. От лодките си подвикваха. Няколко силуета с неясни очертания се откроиха внезапно в непрогледната мъгла. Това бяха движещи се лодки, които трябваше да избягват. Понякога мъглата изведнъж се разкъсваше, сякаш силен повей бе пробил нейната завеса. Зрителното поле се разширяваше до няколкостотин ярда разстояние; тогава Гилбърт и Марс се опитваха да установят местоположението си в реката. Но пролуката се замъгляваше отново и лодката нямаше друг изход, освен да се остави да я влачи течението.

Вече минаваше пет часът. Гилбърт пресметна, че в този момент трябва да е на две мили от мястото на закотвянето. Всъщност още не бе стигнал до речната плитчина. Тази плитчина можеше лесно да се познае по засиления шум на течението, по многобройните водни бразди, отблъскващи се с боботене, в което моряците не могат да се излъжат. Ако вече бяха минали плитчината, Гилбърт щеше да се чувствува сравнително в безопасност, защото лодките едва ли биха се осмелили да се отдалечат на такова разстояние от Джексънвил, та да се озоват под прицела на канонерките.

Наведени почти до самата водна повърхност, двамата се ослушваха. Опитното им ухо още не бе успяло да долови нищо. Вероятно се бяха отклонили или към дясната, или към лявата страна на реката. Дали сега не беше по-добре да се насочат косо, за да се приближат до някой бряг и ако е необходимо, да почакат мъглата да се разреди, за да поемат по верен път?

Това беше най-благоразумно, защото изпаренията започнаха да се издигат към по-високите въздушни слоеве. Слънцето, което се усещаше над главите., затопляше парите и ги вдигаше нагоре. Очевидно много преди да се появи небето, повърхността на Сент Джонс щеше да се покаже отново на голямо пространство. После завесата щеше да се разкъса внезапно, хоризонтът — да се очисти от мъглите. Може би тогава на една миля отвъд плитчината Гилбърт щеше да забележи канонерките, които отливът не бе успял да откъсне от мястото на закотвянето, и имаше надежда да се добере до тях.

В този миг се чу плясък на раздвижена вода. Почти веднага гигът започна да се върти, сякаш попаднал във водовъртеж. Не можеше да има вече никакво съмнение.

— Плитчината! — извика Гилбърт.

— Да, плитчината — откликна Марс, — и щом я минем, ще бъдем на мястото, където са закотвени канонерките.

Марс сграбчи отново греблото и сега се стараеше да се движи в правилна посока.

Изведнъж Гилбърт го спря. В една пролука сред мъглата бе съзрял някаква лодка, която се движеше бързо в същата посока. Дали хората, които я караха, не бяха забелязали гига? И сигурно искаха да му препречат пътя?

— Да завием наляво — каза младият лейтенант.

Марс обърна лодката и с няколко замаха на греблото тя се понесе бързо в обратна посока.

Но и от тази страна се чуха гласове. Те си подвикваха гръмко. В тази част на реката сигурно имаше много лодки, които я кръстосваха дружно.

Внезапно сякаш гигантска метла очисти нашироко пространството, изпаренията паднаха във вид на воден прах върху повърхността на Сент Джонс.

Гилбърт не можа да сдържи вика си.

Гигът се намираше сред десетина лодки, натоварени да следят тази част от течението. Зад дълъг кос завой се изпречваше плитчината.

— Ето ги!… Ето ги!…

Такива възклицания си разменяха лодките една на друга.

— Да, ето ни! — отвърна младият лейтенант. — С револвер и кортик в ръце да се браним, Марс!

Да се бранят двама срещу тридесетина!…

За миг три-четири лодки се приближиха до гига. Екнаха гърмежи. Стреляха само револверите на Гилбърт и Марс, защото враговете им искаха да ги хванат живи. Трима-четирима моряци бяха убити или ранени. Но можеха ли да издържат Гилбърт и другарят му в тази неравна борба?

Въпреки енергичната му съпротива младият лейтенант бе вързан, а после пренесен в една от лодките.

— Бягай, Марс!… Бягай!… — извика той за последен път.

С удар на кортика си Марс се избави от държащия го човек. Преди да успеят да го уловят отново, неустрашимият съпруг на Зерма скочи в реката. Напразно го търсиха. Той бе изчезнал сред водовъртежите около плитчината, където при прилив буйните води се превръщат в стихия.

XV. ПРИСЪДА

Един час по-късно Гилбърт слезе на джексънвилския кей. Тук бяха чули револверните изстрели в долното течение на реката. Дали е станала схватка между лодките на конфедералистите и федералната флотилия? Може би дори канонерките на капитан Стивънс са минали реката на същото място? Това предизвика много сериозно вълнение сред населението на града. Част от жителите се втурнаха към пристана. Градските власти, представлявани от Тексар и най-решителните му привърженици, не закъсняха да ги последват. Всички гледаха към плитчината, мъглите над която вече се бяха вдигнали. Бинокли и далекогледи се въртяха непрекъснато. Но разстоянието беше твърде голямо — около три мили, — за да може да се разбере доколко сериозна е схватката и какви са нейните резултати.

Във всеки случай флотилията продължаваше да стои на мястото, където беше закотвена от предния ден, и Джексънвил още нямаше причина да се страхува от скорошно нападение на канонерките. Най-компрометираните негови жители щяха да имат време да се подготвят за бягство към вътрешността на Флорида.

Впрочем макар че Тексар и двама-трима от другарите му имаха повече основания от всички други да се боят за собствената си безопасност, тази случка като че ли не ги безпокоеше особено. Испанецът предполагаше, че е заловена лодката, на която искаше да сложи ръка на всяка цена.

— Да, на всяка цена! — повтаряше Тексар, мъчейки се да разпознае лодката, която се приближаваше към пристанището. — На всяка цена трябва да пипна тоя син на Бърбанк, който попадна в поставената от мек клопка! Най-после аз имам доказателство, че Джеймз Бърбанк поддържа връзка с федералистите! Дявол да го вземе, разстрелям ли сина, няма да минат двайсет и четири часа, и ще разстрелям и бащата.

И действително, макар че партията му се разпореждаше в Джексънвил, след съдебното решение в полза на Джеймз Бърбанк все пак Тексар искаше да изчака удобен случай, за да го арестува отново. И ето че се бе явил случай да примами Гилбърт в клопка. А щом се установеше, че Гилбърт е офицер от федералната армия, щом бъдеше арестуван на неприятелска територия и осъден като шпионин, испанецът можеше да доведе до край своето отмъщение.

Обстоятелствата се бяха стекли решително в негова полза. Наистина синът на земевладелеца от Кемдлис Бей. на Джеймз Бърбанк, бе доведен в пристанището на Джексънвил.

Не беше толкова от значение, че Гилбърт е сам, че другарят му се е удавил или спасил, щом младият офицер е заловен. Оставаше само да го изправят пред комитет, съставен от привържениците на Тексар и председателствуван от самия него.

Гилбърт бе посрещнат с освирквания и заплахи от тази сган. която го познаваше добре. Той се отнесе с презрение към цялата тая врява. В държането му не проличаваше никакъв страх, въпреки че се наложи да бъде повикано цяло отделение войници, за да пазят живота му от насилията на тълпата. Но когато забеляза Тексар, той не можа да се овладее и щеше да се нахвърли върху испанеца, ако охраната му не бе го задържала.

Тексар не помръдна, не пророни нито дума, дори се престори, че не вижда младия офицер, и го остави да се отдалечи с най-пълно безразличие.

След няколко минути Гилбърт бе хвърлен в джексънвилския затвор. Не можеше да има никакво съмнение каква участ му готвеха южняците.

Към обед в затвора дойде мистър Харви, приятелят на Джеймз Бърбанк, и се опита да се види с Гилбърт. Отказаха му. По заповед на Тексар младият лейтенант беше поставен под най-строг режим в единична килия. В резултат от тази мярка дори самият мистър Харви щеше да бъде следен най-зорко.

Всъщност отношенията му със семейство Бърбанк бяха известни и според плановете на испанеца в Кемдлис Бей не трябваше да научат веднага за арестуването на Гилбърт. Чак след като минеше процесът и се произнесеше присъдата, Джеймз Бърбанк щеше да бъде уведомен за случилото се, а когато го узнаеше, щеше да е вече късно да бяга от Касъл Хаус, за да се изплъзне от Тексар.

Ето защо мистър Харви не можа да изпрати куриер в Кемдлис Бей. Всички лодки в пристанището бяха поставени под възбрана. И тъй като по този начин всякаква връзка между левия и десния бряг на реката бе прекъсната, семейство Бърбанк нямаше да узнае нищо за арестуването на Гилбърт. Близките му мислеха, че той е на борда на канонерката на Стивънс, а всъщност младият офицер беше задържан в джексънвилския затвор.

С какво вълнение се ослушваха в Касъл Хаус дали някой далечен гърмеж няма да извести, че федералистите са минали през плитчината. Щом Джексънвил паднеше в ръцете на северняците, Тексар също щеше да падне в ръцете на Джеймз Бърбанк! А тогава той можеше свободно да продължи със сина си и приятелите си диренията, които досега не бяха дали резултат!

Нищо не се чуваше в долното течение на реката. И управителят Пери, който изследва Сент Джо не до преградната линия, vi Път, и един от помощникуправителите, пратени да огледат брега на три мили под плантацията, доложиха едно и също. Флотилията все още стоеше закотвена на мястото си. Не личеше да се готви да отплава и да поеме нагоре към Джексънвил.

А и как би могла да преплава плитчината? Дори ако приливът улеснеше преминаването през нея по-скоро, отколкото се очакваше, би ли рискувала флотилията да тръгне през фарватера сега, когато отсъствуваше единственият лоцман, който познаваше всички завои? И действително Марс не беше се върнал.

Ако пък Джеймз Бърбанк узнаеше за случилото се след залавянето на гига, какво друго би помислил, освен че смелият другар на Гилбърт е загинал във водовъртежите на реката? В случай че Марс се е спасил, като е достигнал отново десния бряг на Сент Джонс, нима първата му грижа няма да бъде да се върне в Кемдлис Бей, щом му е невъзможно да се прибере на кораба си? Но Марс не се върна в плантацията.

На другия ден, 11 март, към единайсет часа в същата зала на съда: където испанецът вече бе играл ролята на обвинител на Джеймз Бърбанк, се събра Комитетът под председателството на Тексар. Този път обвиненията, които тегнеха над младия офицер, бяха толкова сериозни, че не би могъл да избегне участта си. Той беше осъден предварително. Щом уредеше въпроса със сина, Тексар щеше да се заеме с въпроса за бащата. Малката Ди беше в ръцете му, мисис Бърбанк нямаше да издържи на последователните удари, направлявани от ръката му, и така той щеше да си отмъсти напълно! Май всичко се нареждаше така, че му помагаше да утоли непримиримата си омраза?

Изведоха Гилбърт от затвора. Както предишния ден, тълпата го съпровождаше с крясъците си. Когато влезе в заседателната зала, където вече се намираха най-отявлените привърженици на испанеца, посрещнаха го яростни викове.

— Смърт на шпионина!… Смърт!

Такова обвинение хвърляше срещу него тази мръсна сган — обвинение, внушено от Тексар.

Ала Гилбърт възвърна напълно хладнокръвието си и успя да се овладее дори когато застана лице срещу лице пред испанеца, който не бе се посвенил да участвува лично в такова дело.

— Вие се казвате Гилбърт Бърбанк и сте офицер от федералната флота? — подхвана Тексар.

— Да.

— И сега сте лейтенант на една от канонерките, командувани от Стивънс?

— Да.

— Вие сте син на Джеймз Бърбанк, северняк, собственик на плантацията Кемдлис Бей?

— Да.

— Признавате ли, че през нощта на 10 март сте напуснали флотилията, закотвена пред плитчината?

— Да.

— Признавате ли, че сте заловен, когато сте се опитвали да се върнете при флотилията заедно с един моряк от вашия кораб?

— Да.

— Ще благоволите ли да кажете какво търсите във водите на Сент Джонс?

— На канонерката, на която съм старшипомощник, се яви някакъв човек. Той ми съобщи, че плантацията на баща ми е опустошена от шайка злодеи, че Касъл Хаус е обсаден от бандити. Не е нужно да казвам на председателя на Комитета, който ме съди, кой-е виновен за тези престъпления.

— А аз — отвърна Тексар — искам да заявя на Гилбърт Бърбанк, че неговият баща предизвика общественото мнение, като освободи своите роби, че с наредба се заповядваше да се разгонят новоосвободените, че тази наредба трябваше да бъде изпълнена…

С палеж и грабеж — отговори Гилбърт, — с отвличане, лично от Тексар!

— Когато застана пред съдиите, ще ви отговоря — отвърна хладно испанецът. — Гилбърт Бърбанк, не се опитвайте да разменяте ролите. Вие сте обвиняем, а не обвинител!

— Да… обвиняем… поне засега — отвърна младият офицер. Но на федералните канонерки им остава само да минат през плитчината на Сент Джонс, за да завземат Джексънвил, и тогава… Тутакси се раздадоха крясъци и заплахи срещу младия офицер, който се осмеляваше да хвърля такива дръзки думи в лицето на южняците.

— Смърт! Смърт! — завикаха отвред.

Испанецът с мъка успя да уталожи гнева на тълпата. След това продължи разпита:

Ще ни кажете ли, Гилбърт Бърбанк, защо миналата нощ сте напуснали вашия кораб?

— Напуснах го, за да дойда да видя умиращата си майка.

— Значи признавате, че сте слизали в Кемдлис Бей?

— Няма защо да крия това.

— Само за да видите майка си?

— Само за това.

— Обаче имаме основание да мислим — подзе отново Тексар, — че сте преследвали и друга цел.

— Каква?

— Да се свържете с баща си, Джеймз Бърбанк, северняк, отдавна подозиран, че поддържа отношения с федералната армия.

— Вие знаете, че това не е вярно — отговори Гилбърт, обзет от напълно естествено негодувание. — Аз дойдох в Кемдлис Бей не като офицер, а като син…

— Или като шпионин! — вметна Тексар. Крясъците се засилиха:

— Смърт на шпионина! Смърт!

Гилбърт виждаше, че е обречен, но още по-страшен бе ударът, когато разбра, че заедно с него е обречен и баща му.

— Да — продължи Тексар, — болестта на вашата майка е била само повод! Вие сте идвали в Кемдлис Бей като шпионин, за да докладвате на федералистите за състоянието на отбраната по Сент Джонс!

Гилбърт стана.

— Дойдох да видя умиращата си майка — отговори той, — и вие добре знаете това! Никога не бих повярвал, че в цивилизована страна ще се намерят съдии, способни да припишат като престъпление на един войник това, че е дошъл на смъртното ложе на своята майка, дори и тя да се намира на неприятелска територия! Нека този, който осъжда моята постъпка и не би направил като мен, да се осмели да го каже!

Публика, съставена от хора, у които омразата не е убила всякакво чувство, би могла само да аплодира тези толкова благородни и прями думи. Но в случая не беше така. Те бяха посрещнати с крясъци, а после се раздадоха ръкопляскания по адрес на испанеца, когато той изтъкна, че като е приел неприятелски офицер във военно време, Джеймз Бърбанк носи не по-малка вина от този офицер. Ето го най-после доказателството, което Тексар бе обещал да представи — доказателството за сговора на Джеймс Бърбанк със северняшката армия.

И така, Комитетът, запазвайки за по-нататък направените при разпита признания, отнасящи се до бащата, осъди на смърт Гилбърт Бърбанк, лейтенант от федералната флота.

Осъденият бе веднага отведен обратно в затвора сред освиркванията на тълпата, която продължаваше да го преследва с викове: „Смърт на шпионина! Смърт!“

Вечерта в Кемдлис Бей пристигна отряд на джексънвилската милиция.

Офицерът, който го командуваше, поиска да се види с мистър Бърбанк.

Джеймз Бърбанк се яви. Придружаваха го Едуард Керъл и Уолтър Стенърд.

— Какво желаете? — попита Джеймз Бърбанк.

— Прочетете тази заповед! — отговори офицерът.

Беше заповед за арестуване на Джеймз Бърбанк като съучастник на Гилбърт Бърбанк, който беше осъден от джексънвилския Комитет на смърт за шпионаж и трябваше да бъде разстрелян в срок от четиридесет и осем часа.