Север против Юг

I. СЛЕД ОТВЛИЧАНЕТО

— Тексар! — това омразно име се бе изтръгнало от Зерма в момента, когато мисис Бърбанк и мис Алис се озоваха на брега на Сан Марино. Младата девойка бе познала подлия испанец. И не можеше да има никакво съмнение, че той е организирал отвличането и го е ръководил лично.

То беше действително дело на Тексар, подпомаган от половин дузина негови хора. негови съучастници.

От дълго време испанецът бе подготвял тази акция, която трябваше да доведе до опустошаването на Кемдлис Бей, до разграбването на Касъл Хаус, до разоряването на семейство Бърбанк, до залавянето или убиването на главата му. Именно с тази цел бе хвърлил грабителските си шайки срещу плантацията. Но не беше застанал начело на тях, а предостави на най-фанатичните си привърженици грижата да ги предвождат. Затова Джон Брюс, смесил се с шайката нападатели, бе заявил на Джеймз Бърбанк, че Тексар не е бил с тях.

За да го срещне човек, трябваше да дойде в залива Марино, свързан чрез тунел с Касъл Хаус. В случай че завземеха къщата, именно през него последните й защитници щяха да се опитат да се изтеглят. Тексар знаеше за съществуването на този тунел. Ето защо, като се качи на една лодка в Джексънвил, следвана от друга лодка със Скуамбо и двама от робите му, той бе дошъл да наблюдава това място, откъдето Джеймз Бърбанк по всяка вероятност щеше да се опита да избяга. И не се излъга. Убеди се напълно, когато забеляза една от лодките на Кемдлис Бей, скрита зад тръстиката около заливчето. Негрите, които я пазеха, бяха издебнати, нападна ги и изклани. Трябваше само да се почака. Скоро се показа Зерма с момиченцето. Метиската се развика, испанецът, от страх да не би някой да и се притече на помощ, веднага я предаде на Скуамбо. А мисис Бърбанк и мис Алис излязоха на брега точно когато лодката на индианеца вече бе стигнала с метиската до средата на реката.

Останалото е известно.

Обаче след като извърши отвличането, Тексар сметна за благоразумно да не се присъединява към Скуамбо.

Този предан му всецяло човек знаеше в кое недостъпно скривалище трябваше да бъдат заведени Зерма и малката Ди. Затова, щом трите оръдейни изстрела дадоха знак за оттегляне на нападателите, готови да щурмуват Касъл Хаус, испанецът изчезна, поемайки косо по Сент Джонс.

Къде отиде? Не се знае. Във всеки случай през тази нощ, на 3 срещу 4 март, не се върна в Джексънвил. Видяха го там едва след двайсет и четири часа. Какво бе станало с него през това необяснимо отсъствие, което той дори не си направи труда да обясни? Никой не би могъл да каже. То обаче можеше да го постави в неудобно положение, когато бъдеше обвинен, че е участвувал в отвличането на Ди и Зерма. Съвпадението на това отвличане с изчезването му можеше само да му навреди. Както и да е. той се върна в Джексънвил чак сутринта на 5-и, за да вземе необходимите за отбраната на южняците мерки. Както видяхме, така бе имал достатъчно време, за да устрои клопка на Гилбърт Бърбанк и да председателствува Комитета, който щеше да осъди на смърт младия офицер.

Във всеки случай едно е сигурно: че Тексар не беше в лодката, карана от Скуамбо, която приливът носеше в мрака срещу течението на реката, над Кемдлис Бей.

Разбирайки, че виковете й вече не могат да бъдат чути по пустите брегове на Сент Джонс, Зерма млъкна. Седнала на кърмата, тя държеше Ди здраво в прегръдките си.

Уплашеното момиченце не издаваше нито звук. То се притискаше до гърдите на метиската, гушеше се в гънките на наметалото й. Само един-два пъти от устните му се отрониха няколко думи:

— Мамо!… Мамо!… Добра ми Зерма!… Страх ме е!… Страх ме е!… Искам да видя мама!…

— Добре, миличкото ми!… — отвърна Зерма. — Ще я видим!… Не бой се от нищо!… Нали съм с теб!

В същото време обезумялата мисис Бърбанк вървеше по десния бряг на реката и напразно се мъчеше да настигне лодката, която отнасяше дъщеря й към другия бряг.

Мракът бе станал непрогледен. Запалените из имението пожари започваха да гаснат сред трясъка на експлозиите. От трупащия се на север дим само от време на време лумваха пламъци, които се отразяваха върху повърхността на реката като кратки светкавици. После всичко потъваше отново в тишина и мрак. Лодката се движеше по средата на реката, чиито брегове вече не се виждаха. Дори сред море тя не би била така откъсната, така самотна.

Към кой залив се насочваше лодката, управлявана от Скуамбо? Това трябваше да се разбере преди всичко друго. Би било безполезно да разпитват индианеца. Затова Зерма се мъчеше да се ориентира сама — трудна работа в тази непрогледна тъмнина, докато Скуамбо продължаваше да кара по средата на Сент Джонс.

Приливът започваше и с помощта на греблата на двамата негри лодката се носеше бързо към юг.

А колко наложително беше Зерма да остави някаква диря по пътя си, за да улесни търсенията на своя господар! Ала по реката това беше невъзможно. По суша къс от наметалото й, оставен на някой храст, би представлявал първият жалон на следата, която, веднъж открита, можеше да бъде проследена докрай. Но ще има ли полза да пусне по течението някакъв предмет, принадлежащ на момиченцето или на нея? Имаше ли надежда, че по някаква случайност този предмет ще попадне в ръцете на Джеймз Бърбанк? Не можеше да разчита на това; трябваше само да разбере на кое място по Сент Джонс ще спре лодката.

Така изтече един час. Скуамбо не бе проронил нито дума.

Двамата негри гребяха мълчаливо. Никаква светлинка не се забелязваше по бреговете, нито в къщите, нито между дърветата, чиято тъмна завеса се очертаваше смътно в мрака.

Докато се озърташе наляво-надясно, готова да се възползува и от най-малкия ориентир, Зерма мислеше само за опасностите, на които беше изложено момиченцето. За тия, които застрашаваха самата нея, не се безпокоеше. Всичките й страхове бяха насочени към това дете. Тексар беше истинският организатор на отвличането. По този въпрос не можеше да има никакво съмнение. Тя бе познала испанеца, който стоеше на пост в залива Марино с намерение или да се промъкне в Касъл Хаус, като мине през тунела, или да причака защитниците му в момента, когато се опитат да избягат през този ход. Ако Тексар не бе действувал толкова прибързано, сега в ръцете му щяха да бъдат не само Ди и Зерма, но и мисис Бърбанк и Алис Стенърд. Той не бе ръководил лично хората от милицията и шайката грабители вероятно защото смяташе, че по-лесно ще залови семейство Бърбанк в залива Марино.

Във всеки случай Тексар не можеше да отрече, че е участвувал пряко в отвличането. Защото Зерма бе произнесла, извикала неговото име. А мисис Бърбанк и мис Алис непременно са го чули.

По-късно, когато дойде часът на възмездието, когато испанецът ще трябва да отговаря за престъпленията си, той не ще има възможност да се позове на съмнителните алибита, които винаги досега му бяха помагали да се отърве.

Каква ли участ готви сега за двете си жертви? Дали ще ги скрие в Евърглейдските блАта, отвъд изворите на Сент Джонс? Или ще се отърве от Зерма като опасна свидетелка, чиито показания биха могли да го погубят някой ден? Такива въпроси си задаваше метиската. Тя на драго сърце би пожертвувала живота си, за да спаси детето, отвлечено заедно с нея. Но ако умреше, какво щеше да стане с Ди в ръцете на Тексар и неговите сподвижници? Тази мисъл я измъчваше и тогава тя притискаше момиченцето още по-силно към гърдите си, сякаш Скуамбо вече показваше намерение да го изтръгне от прегръдките й.

В този момент Зерма забеляза, че лодката се приближава към левия бряг на реката. Дали това не би могло да й послужи за ориентир? Не, защото не знаеше, че испанецът се намира в дъното на Черния залив, на едно от островчетата в тази лагуна; това не беше известно дори на сподвижниците на Тексар, тъй като никой досега не бе допускан в блокхауза, където той се криеше със Скуамбо и негрите.

А тъкмо там индианецът щеше да настани Ди и Зерма. Никой нямаше да може да ги намери в дебрите на тази тайнствена местност.

Заливът беше, така да се каже, недостъпен за човек, който не умееше да се ориентира сред протоците му, не знаеше разположението на островчетата му. В него имаше хиляди убежища, където пленници биха могли да се скрият така добре, че да е невъзможно да се открият следите им. В случай че Джеймз Бърбанк се опиташе да претърси тези непроходими гъсталаци, щяха да имат достатъчно време да прехвърлят метиската и детето в южната част на полуострова. Тогава щеше да изчезне всякаква възможност да бъдат намерени сред тези обширни пространства, рядко спохождани от флоридските заселници; само няколко шайки индианци бродят из нездравословните равнини.

Четиридесет и петте мили, които делят Кемдлис Бей от Черния залив, бяха изминати бързо. Към единайсет часа лодката заобиколи завоя, образуван от Сент Джонс на двеста метра под залива. Оставаше само да се намери входът на лагуната. А това беше трудна работа сред дълбокия мрак, който обвиваше левия бряг на реката. Така че колкото и да беше свикнал Скуамбо да се придвижва из тая местност, все пак той се поколеба, когато трябваше да завърти кормилото, за да прекоси реката.

Тази маневра несъмнено би била по-лесна, ако лодката можеше да се движи покрай този бряг, нарязан от безброй малки заливчета. обрасли с тръстика и водни растения. Но индианецът се страхуваше да не заседне на плитко. А тъй като отливът щеше да започне скоро и да върне водите на Сент Джонс към устието й. в случай на засядане положението на Скуамбо щеше да бъде трудно. Ако се принудеше да чака следващия прилив, тоест близо единайсет часа. как можеше да остане незабелязан, когато се съмнеше? Обикновено из реката сновяха много лодки. А поради сегашните събития движението между Джексънвил и Сент Огъстин беше особено оживено. Ако не са загинали при нападението срещу Касъл Хаус, членовете на семейство Бърбанк сигурно още утре ще предприемат най-усилени дирения. Заседнал до някой от бреговете, Скуамбо не ще може да се спаси от преследването, на което би бил прицел. Положението щеше да стане много опасно. Поради всички тези съображения той реши да се движи по фарватера на Сент Джонс. А ако се наложеше, беше готов дори да се закотви насред течението. После, на разсъмване, щеше да побърза да намери пътя към Черния залив, където беше невъзможно да го преследват.

В това време лодката с помощта на прилива продължаваше да плава срещу течението. Скуамбо изчисляваше според изтеклото време, че още не е стигнал до лагуната.

Ето защо се канеше да продължи по-нататък срещу течението, когато недалеч се чу някакъв шум. Това беше глухият плясък на параходни колела, който се разнасяше по повърхността на реката. Почти веднага иззад завоя на левия бряг се показа движеща се грамада.

Параходът бавно се приближаваше, а сигналният му фенер хвърляше бял пламък в мрака. След по-малко от минута щеше да се блъсне в лодката.

Скуамбо даде знак на двамата негри да вдигнат греблата, а сам завъртя кормилото и се устреми към десния бряг, за да не се озове на пътя на парахода и да не бъде забелязан.

Но дежурните наблюдатели бяха съгледали лодката. Подвикнаха й и заповядаха да се приближи.

Скуамбо изригна страшно проклятие. Но тъй като не можеше да се изплъзне с бягство от категорично отправената му покана, той бе принуден да се подчини.

След миг застана до десния борд на парахода, който бе спрял да го почака.

Зерма моментално се съживи.

Тя бе съзряла в това положение възможност да се спасят. Дали не можеше да извика, да каже коя е, да помоли за помощ, да се отскубне от Скуамбо?

Индианецът се изправи до нея. В едната си ръка държеше дълъг двуостър нож. С другата бе сграбчил момиченцето, което Зерма напразно се опитваше да отскубне.

— Извикаш ли — каза той, — ще те убия!

Ако трябваше да пожертвува живота си, Зерма не би се поколебала. Но тъй като ножът на индианеца застрашаваше детето, замълча. Пък и от палубата на парахода не можеше да се види нищо от това, което ставаше в лодката.

Параходът идваше от Пиколата, където бе взел милиционерски отряд, за да го закара в Джексънвил в подкрепа на южняшките войски, които трябваше да попречат на завземането на реката.

Един офицер, който се бе навел в този момент от мостика, заразпитва индианеца. Ето какъв разговор се завърза помежду им:

— Къде отивате?

— В Пиколата.

Зерма запомни това име, смятайки, че Скуамбо няма интерес да разкрива къде отива в действителност.

— А откъде идвате?

— От Джексънвил.

— Има ли нещо ново?

— Няма.

— Нищо ли не се чува за флотилията на Дюпон?

— Нищо.

— Няма ли никакви новини след нападението срещу Фернандина и форт Клинч?

— Няма.

— И нито една канонерка не е навлизала в проливите на Сент Джонс?

— Нито една.

— На какво се дължат светлините, които видяхме, и гърмежите, които чухме от север, докато бяхме закотвени и чакахме прилива?

— През тази нощ е извършено нападение срещу плантацията Кемдлис Бей.

— От северняците ли?

— Не! От джексънвилската милиция. Собственикът решил да се възпротиви срещу разпорежданията на Комитета…

— Добре, добре!… Сигурно става дума за Джеймз Бърбанк… отявлен аболиционист!…

— Точно така.

— И как завърши тази работа?

— Не знам… Видях това на минаване… Стори ми се, че всичко беше в пламъци!

В този миг от устните на детето се изтръгна слаб вик… Зерма сложи ръка на устата му точно когато пръстите на индианеца се приближаваха до шията му. Офицерът, застанал на мостика на парахода, не бе чул нищо.

— С оръдия ли е стреляно срещу Кемдлис Бей? — запита той.

— Мисля, че не.

— На какво се дължат тогава трите гърмежа, които чухме? Те като че ли идеха откъм Джексънвил.

— Не мога да ви кажа.

— Значи Сент Джонс е още свободна от Пиколата до устието й?

— Напълно свободна, и можете да се спуснете по нея без никаква опасност от канонерките.

— Чудесно… Карай!

Командата бе предадена в машинното отделение и параходът беше готов да потегли отново.

— Ще позволите ли да запитам нещо? — обърна се Скуамбо към офицера.

— Какво?

— Нощта е много тъмна… Не мога да се ориентирам… Бихте ли могли да ми кажете къде се намирам?

— Срещу Черния залив.

— Благодаря.

Когато лодката се отдалечи на няколко разтега, колелата на парахода запляскаха по повърхността на реката. Той изчезна малко по малко в мрака, оставяйки подире си дълбока водна бразда, образувана от ударите на мощните му колела.

Скуамбо, сега останал сам сред реката, седна отново на кърмата на лодката и даде заповед да гребат. Той вече знаеше къде се намира и като зави надясно, се устреми към дъгообразния бряг. в дъното на който беше разположен Черният залив.

Зерма вече не се съмняваше, че индианецът се готви да се скрие в това толкова труднодостъпно място, но каква полза, че знаеше?

Как да съобщи на господаря си и как да се предприеме дирене сред този непроходим лабиринт? Впрочем дори и оттатък залива горите на околията Дювал даваха големи възможности да се изплъзнат от преследвачите, в случай че Джеймз Бърбанк и хората му успееха да проникнат през лагуната. Тази западна част на Флорида представляваше все още затънтен край, където би било почти невъзможно да се открие някаква следа. Пък и щеше да бъде неблагоразумно да навлиза човек в тази местност.

Семинолите, които бродеха из тия гористи или блатисти земи, бяха също опасни. Те ограбваха с удоволствие пътниците, попаднали в ръцете им, и ги избиваха при опит за съпротива.

Дори напоследък в горната част на околията, малко на северозапад от Джексънвил, се бе случило едно необикновено събитие, за което се говореше много.

Дванайсетина флоридци, които тръгнали по крайбрежието към Мексиканския залив, били нападнати ненадейно от едно племе семиноли. Те не били избити до крак само благодарение на това, че не оказали никаква съпротива, пък и тя била безполезна при съотношение десет срещу един.

Нападателите претърсили основно тези почтени хора и им отнели всичко, което притежавали, дори дрехите. Нещо повече, като ги заплашили със смърт, те им забранили да се мяркат повече из тия земи, за които индианците продължават да претендират, че са изцяло тяхно владение. И за да бъдат разпознати, в случай че нарушат това разпореждане, вождът на племето си послужил с едно много просто средство: наредил да татуират на ръката на всеки от тях особен знак, незаличим белег, направен със сока на едно багрилно растение и с върха на игла. След това пуснали флоридците, без да ги подлагат на каквито и да било други безчинства. Те се върнали в плантациите на север в твърде окаяно, състояние — дамгосани, така да се каже, с герба на индианското племе и разбира се, не особено петимни да попаднат отново в ръцете на тези семиноли, които този път щели да ги изколят безмилостно, за да изпълнят заканата си, подпечатана с техния „подпис“.

Във всяко друго време милицията в околията Дювал нямаше да остави безнаказано подобно посегателство. Тя би се впуснала да гони индианците. Но сега си имаше други грижи, а не да предприема нова експедиция срещу тия чергари. Страхът от нахлуване на федералните войски в щата вземаше връх над всичко. Най-важното беше да им се попречи да завладеят Сент Джонс и напояваните от него области.

Затова южняците не можеха да отделят никаква част от силите си, разположени от Джексънвил чак до границата на Джорджия. По-късно щяха да имат достатъчно време да предприемат поход срещу семинолите, одързостени от гражданската война до такава степен, че се осмеляваха да нахлуват в тези северни райони, откъдето се смяташе, че са прогонени завинаги. Тогава щяха не само; да ги натикат в Евърглейдските блата, но и да се опитат да ги изтребят до крак.

Ала дотогава беше опасно да се впуща човек из земите, разположени в западната част на Флорида; ако се наложеше някога Джеймз Бърбанк да предприеме дирения в тази посока, би се прибавила още една опасност към всички ония, с които е съпроводено подобно начинание.

В това време лодката се бе приближила до левия бряг на реката. Сега Скуамбо знаеше, че се намира пред Черния залив, свързан с водите на Сент Джонс, и вече не се страхуваше, че ще заседне в някоя плитчина.

И тъй, след няколко минути лодката навлезе под тъмния свод на дърветата и се озова в още по-гъст мрак, отколкото в самата река. Колкото и да беше свикнал да се ориентира из криволиците на тази лагуна, Скуамбо не би могъл да се оправи при такива условия. Но щом никой вече не можеше да го забележи тук, защо да не си позволи да осветява пътя си? Отсече от едно крайбрежно дърво смолиста клонка, после я запали на носа на лодката. Мъждивата й светлина беше достатъчна за опитното око на индианеца, за да разпознава пътя си. Около половин час той лъкатуши из лабиринта на залива и най-после стигна до островчето с блокхауза. Тук Зерма трябваше да слезе. Капнало от умора, момиченцето спеше в ръцете й. То не се събуди дори когато метиската прекрачи входа на малкото укрепление и бе затворена в едно от страничните помещения.

Зерма зави Ди с някакво одеяло, което се търкаляше в единия ъгъл, и я сложи да легне на нещо, подобно на одър. След това седна до нея да я пази.

II. НЕОБИКНОВЕНА ОПЕРАЦИЯ

На другия ден, 3 март, в осем часа сутринта Скуамбо влезе в стаята, където Зерма бе пренощувала. Той носеше храна — хляб, къс студено месо от дивеч, плодове, кана с доста силна бира, стомна с вода, а също и различни прибори за ядене. Същевременно един от негрите настани в един ъгъл някакъв стар мебел, за да служи за тоалетна масичка и долап, заедно с малко бельо, чаршафи, кърпи и други дребни предмети за нуждите на метиската и на момиченцето.

Ди още спеше. С движение на ръка Зерма помоли Скуамбо да не я буди.

Когато негърът излезе, Зерма се обърна към индианеца и попита шепнешком:

— Какво ще правите с нас?

— Не знам — отговори Скуамбо.

— А какви нареждания сте получили от Тексар?

— Дали Тексар ми ги е дал, или някой друг, това няма значение — отвърна индианецът, — но ще ги чуете и добре ще сторите, ако им се подчините. Докато сте тук, тази стая ще бъде на ваше разположение, а нощем ще ви затваряме отново във вътрешното укрепление.

— А денем?

— Тогава ще можете да се разхождате в двора.

— Докато бъдем тук ли? — повтори Зерма. — А може ли да зная къде сме?

— Където ми е заповядано да ви заведа.

— И докога ще останем тук?

— Казах каквото имах да казвам — отвърна индианецът. — А сега е безполезно да ми говорите. Нищо повече няма да отговоря.

И Скуамбо, комуто, изглежда, наистина бе заповядано да се ограничи само до тази кратка размяна на думи, излезе от стаята, оставяйки метиската сама с детето.

Зерма погледна момиченцето.

В очите й се появиха няколко сълзи — сълзи, които обърса веднага. Когато се събудеше, Ди не биваше да забележи, че е плакала. Детето трябваше да свикне малко по малко с новото си положение — много опасно може би, защото от испанеца трябваше да се очаква всичко.

Зерма размишляваше върху случилото се от предния ден насам. Тя добре бе видяла как мисис Бърбанк и мис Алис тичаха по брега, докато лодката се отдалечаваше. Отчаяните им викове, сърцераздирателните им писъци бяха стигнали до тях. Но дали са успели да се върнат в Касъл Хаус, да поемат отново по тунела, да се доберат до обсадената къща, да съобщят на Джеймз Бърбанк и на другарите му какво ново нещастие ги е сполетяло? Дали не са пленени от хората на испанеца, отмъкнати далеч от Кемдлис Бей и може би убити? В такъв случай Джеймз Бърбанк няма да узнае, че малката му дъщеря е отвлечена заедно със Зерма. Той ще мисли, че жена му, мис Алис, детето и метиската са успели да се качат на лодката в залива Марино и да стигнат до убежището при Кедровата скала, където ще бъдат в безопасност. Тогава няма да предприеме незабавни дирения, за да ги търси!…

Но дори при положение че мисис Бърбанк и мис Алис са успели да се приберат в Касъл Хаус, че Джеймз Бърбанк е научил всичко, кой можеше да каже дали нападателите не са нахлули в къщата, не са я разграбили, подпалили, разрушили? В такъв случай какво ли е станало със защитниците й? Ако са пленени или са загинали в боя, Зерма не би могла да очаква вече никаква помощ от тях. Дори и северняците да завземеха Сент Джонс, свършено беше с нея. Нито Гилбърт Бърбанк, нито Марс нямаше да узнаят, че сестрата на единия и жената на другия са задържани на това островче в Черния залив!

Но и при това положение, въпреки че Зерма се уповаваше вече само на себе си. силите нямаше да я напуснат. Тя щеше да направи всичко, за да спаси това дете, което може би сега имаше само нея на този свят. Животът й щеше да бъде съсредоточен върху една-единствена мисъл: да избяга! Всеки час щеше да бъде зает с такава подготовка.

Но възможно ли беше да се измъкнат от такова укрепление, пазено от Скуамбо и другарите му, да се изплъзнат от двата свирепи копоя, които се въртяха около оградата, да избягат от това островче, залутано сред безбройните криволици на лагуната?

Да, можеше, но при условие че й помогнеше тайно някой от робите на испанеца, който познава отлично пътищата около Черния залив.

Защо някой от тези хора, примамен с щедро възнаграждение, да не съдействува на Зерма в бягството й? Именно към това щяха да бъдат насочени всички усилия на метиската.

Междувременно малката Ди се бе събудила. С първата дума, която произнесе, тя повика майка си. После огледа стаята.

— Не бой се, миличкото ми!

— Къде е мама?

— Ще дойде…Скоро!…Трябваше да бягаме… Нали знаеш!… Сега сме в безопасност!…Тук няма от какво да се страхуваме… Щом мистър Бърбангт получи подкрепление, веднага ще дойде при нас!…

Ди гледаше Зерма така, като че ли искаше да и каже: „Вярно ли е?“

— Да! — потвърди Зерма, която искаше на всяка цена да успокои детето. Да! Мистър Бърбангт знае че го чакаме тук!

— Но тези хора тук какви са? — попита момиченцето.

— Те са слуги на мистър Харви, миличкото ми! Нали знаеш мистър Харви, той е приятел на татко ти от Джексън Вил. Ние сме в котеджа му.

— Ами мама, ами Алис, които бяха с нас, защо не са тук?

— Мистър Бърбангт ги повика тъкмо когато щяха да се качат… спомни си добре!… Щом тези лоши хора бъдат прогонени от Кемплис Бей, той ще дойде да ни вземе!… Хайде… Хайде!… Не плачи!… Не бой се миличкото ми, дори и да останем тук няколко дни!… Нали сме скрити добре!… А сега ела да те умия, да те вчеша, и да те облека!

Ди не преставаше да гледа упорито Зерма и въпреки думите на метиската от устата и се изтръгна дълбока въздишка.Тя не беше се усмихнала при събуждането си както ставаше обикновено така че най-напред бавачката и трябваше да се заеме да я развлече с нещо. Именно това се постара да направи Зерма с най-нежно внимание. Тя я подготви така грижливо, сякаш детето се намираше в хубавата си стаичка в Касъл хаус, и същевременно се мъчеше да я забавлява с разни историйки. После Ди похапна, като Зерма раздели тази първа закуска с нея.

— А сега, миличкото ми, ако искаш да излезем да се поразходим…

— Много ли е хубав котеджът на мистър Харви? — запита детето.

— Хубав ли?… Не!… — отвърна Зерма. — Според мене стара къщурка! Ала има дървета, поточета, изобщо приятно място за разходка! Пък и ще престоим тук само няколко дни. И ако не ти е скучно, ако слушаш, майка ти ще бъде доволна.

— Ще слушам, добра ми Зерма… ще слушам!… — отговори момиченцето.

Вратата на стаята не беше заключена. Зерма улови детето за ръка и двете излязоха. Първо се озоваха в средното помещение, което беше тъмно. А след малко вече се разхождаха на светло, под големите дървета, през чиито листа се процеждаха слънчевите лъчи.

Заграденото място не беше голямо — около един акър — и се заемаше почти изцяло от блокхауза.

Заобикалящата го ограда не позволи на Зерма да направи обиколка и да установи местоположението на островчето сред тази лагуна. През старата крепостна врата можа да забележи само, че от съседните островчета го дели доста широк канал с мътна вода. Така че жена и дете твърде трудно биха избягали оттук.

Дори в случай че Зерма успееше да сложи ръка на някаква лодка, как би я измъкнала от този безкраен лабиринт? А и не знаеше, че тукашните пътища са известни само на Тексар и Скуамбо.

Негрите слуги на испанеца никога не напущаха укреплението. Изобщо никога не бяха излизали оттук. Дори не знаеха къде ги държи господарят им. Човек може да разчита само на случайността, за да се добере отново до брега на Сент Джонс или да стигне до блатата. А да се осланя на случайността, значи да се обрече на сигурна гибел.

Впрочем през следващите дни Зерма, като прецени положението, се убеди, че не може да очаква никаква помощ от робите на Тексар.

Те бяха предимно полуоскотели негри, които не вдъхваха особено доверие. Макар че испанецът не ги държеше в окови, все пак те не се чувствуваха по-свободни. Изхранващи се достатъчно с това, което можеше да се намери на островчето, пристрастени към силните напитки, които Скуамбо им раздаваше щедро, определени главно да охраняват блокхауза и в случай на нужда да го бранят, те нямаха никакъв интерес да заменят този начин на съществуване с друг.

Въпросът за робството, който се разискваше само на няколко мили от Черния залив, не ги вълнуваше. Да възвърнат свободата си? За какво им е потрябвала и какво ще правят с нея? Тексар осигуряваше живота им. Скуамбо никак не се отнасяше зле с тях. макар че беше способен да счупи главата на всеки, комуто би хрумнало да я надигне. Те дори и не мислеха за това. Бяха скотове, стоящи по-ниско дори от двата копоя, които обикаляха около укреплението. Всъщност не би било преувеличено да се каже. че тези животни ги превъзхождаха по ум. Те познаваха всички кътчета на залива. Преплаваха многобройните му проливи. Сновяха от островче на островче, водени от чудесен инстинкт, който не допускаше да се заблудят. Лаят им кънтеше понякога чак до левия бряг на реката, а на смрачаване сами се прибираха в блокхауза. Нито една лодка не можеше да проникне в Черния залив, без да бъде незабавно забелязана от тези страшни пазачи. Никой освен Скуамбо и Тексар не можеше да излезе от укреплението, без да рискува да бъде разкъсан от тези подивели потомци на караибските кучета.

Когато Зерма разбра какъв надзор е установен около ограденото място, когато се убеди, че не трябва да очаква никаква помощ от пазачите си, всяка друга, не толкова смела и енергична, колкото нея, би се отчаяла. Ала със Зерма не беше така. Помощ можеше да й дойде само отвън, и то единствено от Джеймз Бърбанк, ако беше свободен да действува, или от Марс, ако метисът узнаеше как бе изчезнала жена му.

В противен случай за спасяването на момиченцето трябваше да разчита само на себе си. И нямаше да се спре пред нищо, за да постигне това.

Напълно изолирана в дъното на тази лагуна, Зерма се виждаше — заобиколена само от свирепи лица. Все пак й се стори, че един от негрите, още млад, я гледа с известно състрадание. Дали тук не се таеше някаква надежда?

Можеше ли да се довери на него, да му обясни къде се намира Кемдлис Бей, да го убеди да избягат, за да се доберат до Касъл Хаус? Едва ли. Пък и Скуамбо сигурно бе забелязал тези прояви на съчувствие от страна на роба, защото не му даваше възможност да се приближава до метиската. И Зерма не го срещна вече при разходките си в ограденото място.

Минаха няколко дни, без да настъпи никаква промяна в положението.

От сутрин до вечер Зерма и Ди имаха пълна свобода да се разхождат. Нощем, макар че Скуамбо не ги заключваше в стаята им, те не можеха да напущат средното помещение. Индианецът никога не им говореше. Затова Зерма се отказа да го разпитва. Той нито за миг не се отделяше от островчето.

Чувствуваше се, че надзорът му не престава нито за минута. Ето защо Зерма насочи всичките си грижи към детето, което настояваше да види майка си.

— Ще дойде! — отговаряше му Зерма. — Имам вест от нея! Баща ти също ще дойде с мис Алис, миличкото ми…

И след този отговор горката жена не знаеше какво друго да измисли.

Тогава се мъчеше да развлече момиченцето, което проявяваше неприсъщ за годините си разум.

Така минаха 4-и, 5-и, 6-и март. Макар че Зерма се ослушваше дали някакъв далечен гърмеж няма да извести навлизането на федералната флота във водите на Сент Джонс, никакъв звук не бе стигнал до нея. В Черния залив цареше пълна тишина. Следователно можеше да се заключи, че Флорида още не е завзета от войниците на Съюза. Това безпокоеше метиската извънредно много. Ако Джеймз Бърбанк и хората му, лишени от възможност да действуват, не дойдеха тук, дали не можеше да се надява поне на намесата на Гилбърт и Марс? Щом канонерките им завладеят реката, те ще претърсят бреговете и ще съумеят да се доберат до островчето. Някой от служителите в Кемдлис Бей ще ги осведоми за станалото. Но нищо не показваше, че по реката се води бой.

Странно беше също и това, че испанецът нито веднъж още не бе се появявал в укреплението нито денем, нито нощем. Поне Зерма не бе забелязала нищо, което да свидетелствува за неговото присъствие. А тя почти не спеше и прекарваше тия дълги часове на безсъние в ослушване — безполезно досега.

Пък и какво ли би могла да направи, ако Тексар дойдеше в Черния залив и я повикаше при себе си? Нима той щеше да се вслуша в молбите или заплахите й? Дали не трябваше да се страхува повече от присъствието на испанеца, отколкото от отсъствието му?

И тъй, вечерта на 6 март за хиляден път Зерма премисляше всичко това. Беше около единайсет часът. Малката Ди спеше доста спокойно.

Стаята, която служеше за килия на двете, беше потънала в дълбок мрак. Никакъв шум не се чуваше отвън, само от време на време вятърът свиреше през проядените от червеи дъски на блокхауза.

В този момент на метиската се стори, че чува нечии стъпки из централното помещение на блокхауза. Отначало предположи, че е индианецът, който се прибира в стаята си, разположена срещу нейната, след като е извършил обичайния си обход около оградата.

Изведнъж Зерма долови няколко думи, които си разменяха двама души. Тя се приближи до вратата, ослуша се и позна гласа на Скуамбо, а почти веднага след това и гласа на Тексар.

Тръпки я побиха. Какво търсеше испанецът в укреплението по тоя час? Дали не кроеше някаква нова интрига срещу метиската и детето? Може би щеше да ги измъкне от стаята им и да ги прехвърли в някое друго скривалище, още по-потайно и недостъпно от Черния залив?

Всички тези предположения се мярнаха за миг в главата на Зерма.

Но после самообладанието й надделя, тя се прилепи до вратата и заслуша.

— Нищо ново ли няма? — питаше Тексар.

— Нищо, господарю — отговаряше Скуамбо.

— А Зерма?

— Отказах да отговарям на въпросите й.

— Опитвали ли са се да се доберат до нея от нападението срещу Кемдлис Бей насам?

— Да, но все безуспешно.

От този отговор Зерма подразбра, че са започнали да я търсят. Но кой?

— Как узна това? — попита Тексар.

— Много пъти се приближавах до брега на Сент Джонс — отвърна индианецът — и преди няколко дни забелязах лодка, която се въртеше около входа на Черния залив. Дори двама души слизаха на едно от крайбрежните островчета.

— Кои бяха тези хора?

— Джеймз Бърбанк и Уолтър Стенърд!

Зерма с мъка сдържаше вълнението си. Значи са били Джеймз Бърбанк и Стенърд. Следователно не всички защитници на Касъл Хаус са загинали при нападението срещу плантацията. И ако са започнали дирения, знаят за отвличането на детето и метиската. А щом знаят, само мисис Бърбанк и мис Алис са могли да им кажат. Така че и те са живи. Двете са успели да се върнат в КасълХаус, след като са чули последния вик, нададен от Зерма, която зовеше за помощ срещу Тексар.

Значи Джеймз Бърбанк беше в течение на случилото се. Той знаеше името на злодея. Може би дори се сещаше кое място служи за скривалище на жертвите му? И накрая щеше да съумее да се добере до тях!

Този низ от мисли премина светкавично през главата на Зерма. Изпълни я неизмерима надежда — надежда, която угасна почти веднага, когато чу отговора на испанеца:

— Е, добре! Нека търсят, не ще ги намерят! И без това след няколко дни Джеймз Бърбанк няма да бъде вече опасен!

Метиската не можеше да разбере какво значат тези думи. Във всеки случай, изречени от човек, комуто се подчиняваше джексънвилският Комитет, те сигурно криеха страшна заплаха.

— А сега, Скуамбо, ти ми трябваш за един час — каза тогава испанецът.

— На вашите услуги съм, господарю.

— Ела с мен!

След малко двамата се уединиха в стаята,-заемана от индианеца.

Какво щяха да правят там? Дали не криеха някаква тайна, от която Зерма би могла да се възползува?

При сегашното си положение тя не биваше да пропуска нищо, което можеше да й бъде полезно.

Както знаем, вратата на стаята на метиската не се заключваше Дори нощем. Впрочем такава предпазна мярка би била излишна, защото блокхаузът се заключваше отвътре и Скуамбо държеше ключа у себе си. Ето защо беше невъзможно да се излезе оттам и следователно да се прави опит за бягство.

Така че Зерма можа да отвори вратата на стаята си и със затаен дъх излезе. Мракът беше непрогледен. Само няколко лъча светлинка се процеждаха от стаята на индианеца.

Зерма се приближи до вратата и надзърна през пролуката на разхлабените дъски.

И това, което видя, беше толкова странно, че изпадна в пълно недоумение.

При все че стаята се осветяваше само от късче смолиста светица, тази светлина беше достатъчна за индианеца, който в този момент се занимаваше с твърде деликатна работа.

Пред него седеше Тексар, свалил кожената си куртка и опънал оголената си лява ръка върху една малка масичка точно под светлината на смолистата свещ. От вътрешната страна на ръката под лакътя беше сложена някаква хартийка с чудновата форма и продупчена на три места. С тънка игла Скуамбо бодеше кожата му на всяко място, отбелязано от дупчиците на хартията. Индианецът извършваше татуировка — операция, в която, като семинол, несъмнено беше много вещ. И наистина той я изпълняваше толкова сръчно и леко, че едва докосваше кожата с върха на иглата и испанецът не усещаше ни най-малка болка.

След това Скуамбо махна хартийката; после взе няколко листа от някакво растение, донесено от Тексар, и разтри с тях ръката на господаря си.

Сокът на това растение, проникнал в убодените от иглата места, вероятно причини силен сърбеж на испанеца, който впрочем не беше човек, който би се оплаквал от такава дреболия.

Когато завърши операцията, Скуамбо приближи свещта до татуираното място. Тутакси върху подлакътната кожа на Тексар се открои ясно червеникава рисунка.

Тази рисунка представляваше точно копие на фигурата, образувана от трите дупчици върху хартията. Отпечатъкът беше направен с идеална точност. Той се състоеше от множество пресичащи се линии и изобразяваше една от символичните фигури на семинолската митология.

Този знак не можеше вече да се изтрие от ръката, върху която Скуамбо го бе запечатал.

Зерма бе видяла всичко, но както казахме вече, не разбра нищо. С каква цел се украсяваше Тексар с тази татуировка? Защо му беше нужен този „особен белег“ — да си послужим с израза, употребяван в паспортите? Дали искаше да минава за индианец? Но нито цветът на кожата, нито външният вид му позволяваха това. Не трябваше ли да се търси по-скоро някаква връзка между този белег и дамгата, сложена неотдавна на неколцината флоридски пътници, попаднали в ръцете на шайка семиноли в северната част на околията? И дали чрез него Тексар не искаше отново да докаже някакво съмнително алиби, както много пъти бе успявал досега?

А може би всъщност това беше една от тайните, свързани с личния му живот, която бъдещето щеше да разкрие?

Един друг въпрос безпокоеше Зерма.

Дали испанецът е дошъл в блокхауза само за да се възползува от сръчността на Скуамбо като татуировач? И след тази операция навярно ще напусне Черния залив, за да се върне в северната част на Флорида и разбира се, в Джексънвил, където още властвуват неговите привърженици? Или пък възнамерява да остане в блокхауза до сутринта, да повика метиската и да вземе някакво ново решение за своите пленнички?

В това отношение Зерма скоро се успокои. Когато испанецът ставаше, за да се върне в централното помещение, тя побърза да се прибере в стаята си.

Там, прилепена до вратата, чу няколкото думи, разменени между индианеца и господаря му.

— Отваряй си очите на четири! — каза Тексар.

— Добре — отвърна Скуамбо. — Но ако Джеймз Бърбанк ни постави натясно в Черния залив…

— Повтарям, след няколко дни Джеймз Бърбанк няма вече да бъде опасен. Пък ако стане нужда, знаеш къде да заведеш метиската и детето… там, където трябва да се срещнем.

— Добре, господарю — повтори Скуамбо, — но трябва да се пазим, в случай че Гилбърт, синът на Джеймз Бърбанк, и Марс, мъжът на Зерма, може…

— Няма да минат и два дни и ще ги пипна — отговори Тексар, — а когато бъдат в ръцете ми…

Зерма не чу края на тази фраза, така злокобна за мъжа й, за Гилбърт.

В това време Тексар и Скуамбо излязоха от укреплението и вратата се затвори подире им.

След няколко минути скифът, управляван от индианеца, отплава от островчето, запровира се през тъмния лабиринт на лагуната и се приближи до една лодка, която чакаше испанеца там, където заливът се съединяваше със Сент Джонс. Тогава Скуамбо се раздели с господаря си, който му даде последни заръки. После Тексар, Понесен от отлива, се заспуща бързо към Джексънвил.

Пристигна там на разсъмване, тъкмо навреме, за да изпълни плановете си. И действително след няколко дни Марс изчезна под водите на Сент Джонс, а Гилбърт Бърбанк бе осъден на смърт.

III. В НАВЕЧЕРИЕТО

Гилбърт Бърбанк бе осъден от Джексънвилския комитет сутринта на 11 май. Същата вечер баща му бе арестуван по заповед на посочения Комитет. След два дни младият офицер трябваше да бъде разстрелян, а Джеймз Бърбанк, обвинен като негов съучастник и осъден на същото наказание, несъмнено щеше да умре едновременно с него!

Както знаем, Тексар държеше Комитета в ръцете си. Волята му там беше закон.

Екзекуцията на бащата и сина щеше да бъде само прелюдия към кървави изстъпления, на които щяха да се отдадат белите от простолюдието, подкрепяни от градската сган, срещу привържениците на северняците в щат Флорида и съмишлениците им по въпроса за робството. Колко лични отмъщения щяха да се изпълнят така под прикритието на гражданската война! Само присъствието на федералните войски можеше да ги спре. Но ще пристигнат ли те, и най-важното — ще пристигнат ли, преди да паднат първите жертви на омразата на испанеца?

За нещастие имаше основателни съмнения за това.

И тъй като развоят на събитията се протакаше, можем да си представим какви тревоги преживяваха обитателите на Касъл Хаус!

А изглеждаше, че проектът за настъпление по Сент Джонс временно е изоставен от капитан Стивънс. Канонерките не помръдваха от мястото, където бяха закотвени. Сигурно не смееха да преминат речната плитчина сега, когато го нямаше Марс, за да ги прекара по фарватера? Нима са се отказали да завземат Джексънвил и по този начин да осигурят безопасността на плантациите по горното течение на Сент Джонс?

Какви нови военни събития са могли да променят проектите на комодор Дюпон?

Именно това се питаха мистър Стенърд и управителят Пери през тоя безкраен ден — 12 март.

Според слуховете, които се носеха из щата, в онази част от Флорида, която се простира между реката и морето, всъщност през този ден усилията на северняците, изглежда, бяха съсредоточени главно по крайбрежието. Комодор Дюпон с „Уобъш“, следван от най-мощните канонерки на своята ескадра, се бе появил в залива Сент Огъстин. Говореше се дори че милицията се готви да напусне града, без да се опитва повече да отбранява форт Мериън, както не бе защищавала форт Клинч след падането на Фернандина.

Такива поне бяха новините, които управителят донесе на сутринта в Касъл Хаус. Той ги съобщи веднага на мистър Стенърд и на Едуард Керъл, чиято незараснала рана го принуждаваше да лежи на един от диваните в хола.

— Федералистите в Сент Огъстин! — провикна се Керъл. — А защо не дойдат и в Джексънвил?

— Може би искат само да препречат реката в горното й течение, без да завземат града — отвърна мистър Пери.

— Джеймз и Гилбърт са загубени, ако Джексънвил остане в ръцете на Тексар! — възкликна мистър Стенърд.

— Да отида ли да предупредя комодор Дюпон за опасността, която застрашава мистър Бърбанк и сина му? — предложи Пери.

— Ще ви трябва цял ден, за да стигнете до Сент Огъстин — възрази мистър Керъл, — и то ако не ви спре отстъпващата милиция! Така че преди комодор Дюпон да успее да предаде на Стивънс заповедта да завземе Джексънвил, ще е изтекло твърде много време! Пък и тази плитчина… ако канонерките не успеят да минат през тази речна плитчина, как ще спасим нашия клет Гилбърт, който трябва да бъде екзекутиран утре? Не!… Нужно е да отидете не в Сент Огъстин, а в самия Джексънвил!… И да се обърнете не към комодор Дюпон… а към Тексар…

— Мистър Керъл има право, татко… и аз ще отида! — каза мис Алис, която бе чула последните думи, произнесени от мистър Керъл.

Смелата девойка беше готова да опита всичко, да рискува всичко за спасението на Гилбърт.

Когато предишния ден напущаше Кемдлис Бей, Джеймз Бърбанк бе заръчал изрично жена му да не разбере, че е заминал за Джексънвил. Трябваше да се скрие от нея, че Комитетът е издал заповед за арестуването му. Така че мисис Бърбанк не знаеше това, както не знаеше и съдбата на сина си, вероятно мислейки, че той е с флотилията. Как би могла злочестата жена да понесе този сполетял я двоен удар? Мъжът й в ръцете на Тексар, синът й — на път да бъде екзекутиран! Тя не би могла да преживее това. Когато поиска да се види с Джеймз Бърбанк, мис Алис отговори само, че той е напуснал Касъл Хаус, за да продължи диренето на Ди и Зерма, и че отсъствието му може да се проточи две денонощия. Ето защо всички мисли на мисис Бърбанк сега бяха насочени към изчезналото й дете. А това беше пряко силите й в състоянието, в което се намираше.

Мис Алис обаче знаеше каква опасност застрашаваше Джеймз и Гилбърт Бърбанк. Знаеше, че младият офицер трябва да бъде застрелян на другия ден, че същата участ очаква и баща му!… И затова, решена да се срещне с Тексар, тя бе дошла да помоли мистър Керъл да я преведе отвъд реката.

— Ти… Алис… в Джексънвил! — извика мистър Стенърд.

— Татко, налага се!

Така естественото колебание на мистър Стенърд изведнъж отстъпи пред необходимостта да се действува незабавно. Гилбърт можеше да бъде спасен единствено със стъпката, която мис Алис искаше да предприеме. Дали ако падне в нозете на Тексар, ще успее да го омилостиви? Може би ще издействува отлагане на екзекуцията? И най-после, може би ще намери подкрепа сред честните хора, които отчаянието й накрая ще разбунтува срещу нетърпимата тирания на Комитета? Затова трябва да отиде в Джексънвил, на каквато и опасност да е изложена там.

— Пери — каза девойката — ще се съгласи да ме заведе до дома на мистър Харви.

— Веднага — откликна управителят.

— Не, Алис, аз ще те придружа! — обади се мистър Стенърд. — Да, аз! Да вървим!

— Вие ли, Стенърд? — възкликна Едуард Керъл. — Та това значи да се изложите на опасност. Вашите убеждения са много добре известни.

— Какво от това! — отвърна мистър Стенърд. — Няма да оставя дъщеря си да отиде сама при тези злодеи я! Нека Пери остане в Касъл Хаус, щом вие, Едуард, не можете още да ходите, защото трябва да имаме предвид вероятността да ни задържат…

— Ами ако мисис Бърбанк ви потърси — възрази Едуард Керъл, — ако потърси мис Алис, какво ще отговоря?

— Ще отговорите, че сме отишли при Джеймз, че заедно с него претърсваме другия бряг на реката! Ако стане нужда, кажете дори че се е наложило да отидем в Джексънвил… Изобщо направете всичко необходимо, за да успокоите мисис Бърбанк, но не споменавайте нищо, което би я подсетило за опасностите, които застрашават мъжа и сина й… Пери, разпоредете се да ни докарат лодка!

Управителят тръгна веднага, оставяйки мистър Стенърд да се подготви за път.

Ала по-добре мис Алис да не напущаше Касъл Хаус, преди да е предупредила мисис Бърбанк, че се е наложило да замине с баща си за Джексънвил. При нужда дори не биваше да се поколебае да каже, че партията на Тексар е свалена… че федералистите са овладели цялото течение на реката… че утре Гилбърт ще бъде в Кемдлис Бей…. Но щеше ли девойката да има сили да потисне вълнението си, дали гласът й нямаше да я издаде, когато твърдеше неща, чието осъществяване изглеждаше невъзможно в момента?

Когато влезе в стаята на болната, мисис Бърбанк спеше или по-право бе потънала в нещо като болезнен унес, в пълна безчувственост, от която мис Алис не смееше да я изтръгне. Така беше може би по-добре — по този начин девойката беше избавена от необходимостта да я успокоява с думи.

Една от домашните прислужници дежуреше до леглото. Мис Алис й заръча да не се отлъчва нито за миг от стаята и да се обръща към мистър Керъл за отговор на въпросите, които мисис Бърбанк би й задала. После се наведе над челото на нещастната майка, докосна го леко с устни и излезе от стаята, за да се върне при мистър Стенърд. Щом го видя. каза:

— Да тръгваме, татко.

Двамата стиснаха ръката на Едуард Керъл и излязоха от хола,; В средата на бамбуковата алея, която води за малкото пристанище, срещнаха управителя.

— Лодката е готова — рече Пери.

— Добре — отвърна мистър Стенърд. — Бдете много грижливо над Касъл Хаус, приятелю.

— Не бойте се, мистър Стенърд. Нашите негри се връщат малко по малко в плантацията и в това няма нищо чудно. За какво им е свобода, за която природата не ги е създала? Доведете тук мистър Бърбанк, той ще намери всички по местата им!

Мистър Стенърд и дъщеря му се настаниха веднага в лодката, карана от четирима моряци от Кемдлис Бей. Тя вдигна платно и тласкана от лек източен вятър, бързо се отдалечи от брега. Скоро пристанът изчезна зад носа, очертаващ се на северозапад от плантацията.

Мистър Стенърд нямаше намерение да влиза в джексънвилското пристанище, където неминуемо щяха да го познаят. По-добре беше да слезе в някое заливче малко по-нагоре. Оттам лесно можеше да се добере до жилището на мистър Харви, разположено от тази страна, в края на предградието. Тогава според обстоятелството щеше да реши какво да предприеме по-нататък.

В този час реката беше пуста. Нищо не се забелязваше нито по горното течение, откъдето можеше да дойде сентогъстинската милиция, бягаща на юг. нито по долното. Значи никакъв бой не се е водил между флоридските лодки и канонерките на капитан Стивънс. Не се виждаше дори преградната им линия, защото един завой на Сент Джонс закриваше хоризонта под Джексънвил.

Движейки се много бързо благодарение на попътния вятър, мистър Стенърд и дъщеря му стигнаха левия бряг. Двамата можаха да слязат незабелязано в дъното на залива, който не беше под наблюдение, и след няколко минути се намираха в къщата на приятеля на Джеймз Бърбанк.

Той се учуди много и същевременно много се разтревожи, като ги видя. Присъствието им беше опасно сред тази градска сган. която все повече се настървяваше и беше изцяло предана на Тексар. Знаеше се, че мистър Стенърд споделя аболициониските възгледи, пуснали корени в Кемдлис Бей. Опустошаването на собственото му жилище в Джексънвил представляваше предупреждение, за което трябваше да държи сметка.

Безспорно самият той щеше да бъде изложен на големи рискове. В най-добрия случай, ако го познаеха, щяха да го хвърлят в затвора като съучастник на мистър Бърбанк.

— Трябва да спасим Гилбърт! — само това можа да отговори мис Алис на възраженията на мистър Харви.

— Да — отвърна той, — трябва да се опитаме! Но мистър Стенърд не бива да се показва навън! По-добре да остане затворен тук, докато действуваме!

— Дали ще ме пуснат в затвора? — попита девойката.

— Не вярвам, мис Алис.

— А ще мога ли да се добера до Тексар?

— Ще се опитаме.

— Не искате ли да дойда с вас? — настояваше мистър Стенърд.

— Не! Така ще развалите постъпките ни към Тексар и неговия Комитет.

— Тогава да вървим, мистър Харви, — рече мис Алис.

Но преди да ги пусне, мистър Стенърт искаше да разбере дали не са станали някакви нови военни събития, за които още не се е разчуло в Кемдлис Бей.

— Нищо ново — отговори мистър Харви, — поне що се отнася до Джексънвил. Федералната флотилия се е появила в залива на Сент Огъстин и градът се е предал. Но по Сент Джонс не е забелязано никакво раздвижване. Канонерките продължават да стоят закотвени край плитчината.

— Значи водата още не е достатъчно висока, за да могат да се прехвърлят през нея?

— Да, мистър Стенърд. Но днес ще имаме един от най-силните приливи на равноденствието. Към три часа морското равнище ще се повиши и сигурно канонерките ще успеят да минат…

— Да минат без лоцман, когато Марс го няма, за да ги преведе по фарватера! — отвърна мис Алис с глас, който показваше, че не може да се Осланя дори на тази надежда. — Не!… Това е невъзможно!… Мистър Харви, трябва да се срещна с Тексар и ако ми откаже, ще се наложи да пожертвуваме всичко, за да помогнем на Гилбърт да избяга…

— Ще го направим, мис Алис.

— Не се ли е променило настроението в Джексънвил? — попита мистър Стенърд.

— Не — отговори мистър Харви. — Негодниците продължават да са господари тук и Тексар ги командува. Но честните хора треперят от възмущение пред безчинствата и заплахите на Комитета. Щом федералистите се придвижат по реката, това положение ще се промени. Общо взето тукашното простолюдие е страхливо. Ако се уплаши, Тексар и привържениците му веднага ще бъдат свалени… Все още не губя надежда, че капитан Стивънс ще успее да премине плитчината…

— Няма защо да го чакаме — възрази решително мис Алис. — Дотогава аз ще се срещна с Тексар!

И тъй, уговориха се мистър Стенърд да остане в къщата, за да не се разбере, че е в Джексънвил. Мистър Харви беше готов да помогне на девойката във всичките й бъдещи начинания, чийто успех, трябва да признаем, съвсем не беше сигурен. Ако Тексар откажеше да пощади живота на Гилбърт, ако мис Алис не успееше да се добере до него, щяха да се опитат да уредят бягството на младия офицер и баща му дори с цената на цяло състояние.

Беше около единайсет часа, когато мис Алис и мистър Харви напуснаха къщата, за да отидат в съдебната палата, където Комитетът, председателствуван от Тексар, заседаваше без прекъсване.

В града продължаваше да цари голямо вълнение. Тук-там минаваха милиционерски отряди, подсилени от военни части, притекли се от южните области. През деня се очакваха тия, които се бяха освободили след падането на Сент Огъстин; те щяха да пристигнат или по Сент Джонс, или да поемат през крайбрежните гори, за да прекосят реката при Джексънвил. Жителите на града сновяха насам-натам. Носеха се многобройни слухове, както винаги — противоречиви, а това предизвикваше суматоха, която можеше да премине в размирици. Впрочем нямаше съмнение, че когато федералистите се появяха пред пристанището, щеше да липсва единодействие в отбраната. Не можеше да се очаква сериозна съпротива. Щом Фернандина се бе предала преди девет дни на десантните войски на генерал Райт, а Сент Огъстин бе приел ескадрата на комодор Дюпон без дори да се опита да я спре, не беше изключено същото да стане и с Джексънвил. Флоридската милиция ще отстъпи града на северняшките войски и ще се оттегли във вътрешността на околията. Едно-единствено обстоятелство можеше да спаси Джексънвил, да продължи властта на Комитета, да му позволи да осъществи кръвожадните си замисли; по една или друга причина — недостатъчна дълбочина на водата или липса на лоцман — канонерките да не могат да минат през речната плитчина. Този въпрос щеше да се реши само след няколко часа.

В това време, провирайки се през тълпата, която ставаше все по-гъста и по-гъста, мис Алис и Харви се насочваха към главния площад. Как щяха да успеят да проникнат в залите на съда? Нямаха представа. А щом се озовяха там, как щяха да се доберат до Тексар? Не знаеха. Ако испанецът научи, че Алис Стенърд желае да се види с него, дали няма да се избави от една неудобна просителка, като нареди да я арестуват и задържат, докато се изпълни екзекуцията на младия лейтенант? Но девойката дори не искаше да мисли за такава вероятност. Да се добере до Тексар, да изтръгне от него помилването на Гилбърт — никаква опасност за самата нея не можеше да я отклони от тази цел.

Когато тя и мистър Харви стигнаха площада, те се озоваха сред още по-възбудена тълпа. Викове раздираха въздуха, отвред кънтяха крясъци, от група на група се подхвърляше зловещата дума: „Смърт!… Смърт!…“

Мистър Харви узна, че от един час Комитетът има съдебно заседание. Обзе го страшно предчувствие — предчувствие, което скоро щеше да се сбъдне! Всъщност Комитетът съдеше Джеймз if Бърбанк като съучастник на сина си Гилбърт по обвинение, че е поддържал връзки с федералната армия. За същото престъпление вероятно щеше да се произнесе и същата присъда. Така омразата на Тексар към семейство Бърбанк щеше да получи своето пълно удовлетворение!

Тогава Харви реши да не отива по-нататък. Той се опита да поведе Алис Стенърд със себе си. Тя не трябваше да бъде свидетелка на насилията, на които тази сган изглеждаше склонна да се отдаде, когато осъдените излезеха от съда след произнасянето на присъдата. Пък и сега не беше подходящ момент да се застъпват за тях пред испанеца.

— Елате, мис Алис — каза мистър Харви, — елате! Ще се върнем, когато Комитетът…

— Не! — възрази мис Алис. — Искам да застана между обвиняемите и техните съдии…

Решителността на девойката беше такава, че мистър Харви загуби надежда да я разколебае. Мис Алис тръгна напред. Придружителят й бе принуден да я следва. Макар и толкова гъста, навалицата й отвори път — може би някои я познаха. В ушите й екнаха още по-страшни викове „Смърт!“ Ала нищо не бе в състояние да я спре. Така тя стигна до вратата на съда.

На това място тълпата беше още по-развълнувана — не като вълнение след буря, а като това, което я предшествува. От нея можеха да се очакват най-страшни изстъпления.

Внезапно навън рукна с шум публиката, която бе изпълвала заседателната зала. Крясъците се засилиха. Присъдата бе току-що прочетена.

Джеймз Бърбанк, подобно на Гилбърт, беше осъден за същото мнимо престъпление на същото наказание. Баща и син щяха да паднат от един и същи екзекуционен взвод.

— Смърт! Смърт! — ревеше побеснялата сган.

В този момент Джеймз Бърбанк се показа на най-горните стъпала. Той беше спокоен и хладнокръвен. Кресльовците от тълпата удостои само с презрителен поглед.

Заобикаляше го милиционерски отряд, който имаше заповед да го закара обратно в затвора.

Ала не беше сам.

До него вървеше Гилбърт.

Измъкнат от килията, където чакаше часа на екзекуцията, младият офицер бе доведен пред Комитета на очна ставка с Джеймз Бърбанк. Бащата бе могъл само да потвърди думите на сина си, който уверяваше, че е дошъл в Касъл Хаус единствено да се види за последен път с умиращата си майка. Обвинението в шпионаж би трябвало да отпадне от само себе си пред това твърдение, ако делото не беше загубено предварително. Така че срещу двамата невинни бе издадена една и съща присъда — присъда, наложена от лично отмъщение и произнесена от пристрастни съдии.

В това време тълпата напираше към осъдените. Милицията с голяма мъка успяваше да им пробива път през площада пред съда.

Изведнъж настъпи някакво раздвижване. Мис Алис се бе втурнала към Джеймз и Гилбърт Бърбанк.

Изненадана от тази неочаквана намеса на девойката, тълпата неволно се отдръпна.

— Алис!… — извика Гилбърт.

— Гилбърт!… Гилбърт!… — шепнеше Алис Стенърд, падайки в обятията на младия офицер.

— Алис, защо си тук? — запита Джеймз Бърбанк.

— За да издействувам помилването ви!… Да моля вашите съдии!… Милост… Пощадете ги!

Виковете на злочестата девойка бяха сърцераздирателни. Тя се бе вкопчила за дрехите на осъдените, спрели се за малко. Но нима можеше да очаква състрадание от тази развилняла се тълпа, която ги заобикаляше? Не! Ала с намесата си успя поне да я спре точно когато може би щеше да се нахвърли върху арестантите въпреки полицейската охрана.

Впрочем Тексар, когото бяха осведомили какво става, току-що се бе появил на вратата на съда. С движение на ръката той възпря тълпата. Заповедта му да подкарат Джеймз и Гилбърт Бърбанк отново към затвора бе чута и изпълнена.

Отрядът продължи нататък.

— Милост!… Милост!… — завика мис Алис, падайки в нозете на Тексар.

В отговор испанецът само поклати отрицателно глава. Тогава девойката се изправи.

— Мерзавец! — кресна тя.

Искаше да се присъедини към осъдените, да отиде с тях в затвора, да прекара с тях последните часове, които им оставаха още да живеят…

Но те бяха вече напуснали площада и тълпата ги изпращаше с крясъците си.

Мис Алис не можеше да издържа повече. Силите я напуснаха. Тя се олюля и падна. Когато мистър Харви я пое в прегръдките си, девойката вече нито усещаше, нито съзнаваше нещо.

Свести се едва когато я пренесоха в дома на мистър Харви при баща й.

— В затвора… в затвора!… — мълвеше тя. — Двамата трябваше да избягат…

— Да — отвърна мистър Стенърд, — нищо друго не ни остава!… Но да почакаме да се мръкне!

И наистина нищо не биваше да се предприема през деня. Когато мракът им позволеше да действуват по-безопасно, без да се страхуват да бъдат забелязани, мистър Стенърд и мистър Харви щяха да се опитат да уредят бягството на двамата затворници с помощта на техния пазач. Щяха да носят такава голяма сума, че този човек — поне така се надяваха — нямаше да устои на увещанията им, особено когато един-единствен оръдеен изстрел, даден от флотилията на капитан Стивънс, можеше да сложи край на властта на испанеца.

С настъпването на нощта мистър Стенърд и мистър Харви поискаха да изпълнят плана си, ала бяха принудени да се откажат, тъй като къщата се охраняваше строго от милиционерско отделение и двамата не можеха да излязат от нея.

IV. СЕВЕРОИЗТОЧЕН ВЯТЪР

Сега осъдените имаха само една възможност за спасение — една-единствена: до дванайсет часа федералистите да завладеят града. Защото на другия ден при изгрев Джеймз и Гилбърт Бърбанк трябваше да бъдат разстреляни. А как можеха да избягат от затвора, когато той беше под наблюдение, както домът на мистър Харви? Дори и със съучастието на някой пазач това беше невъзможно.

Ала за завземането на Джексънвил не трябваше да се разчита на северняшките войски, слезли от няколко дни във Фернандина; те не можеха да изоставят такава важна позиция в северната част на щат Флорида. Тази задача се падаше на канонерките на капитан Стивънс. А за да я изпълнят, трябваше най-напред да минат през плитчината на Сент Джонс. Тогава, като пробиеше преградата от лодки, на флотилията не оставаше нищо друго, освен да се закотви срещу пристанището. А щом държи града под прицела на оръдията си, милиционерските отряди неминуемо ще се оттеглят през непроходимите блата на околията. Тексар и привържениците му положително ще побързат да ги последват, за да избягнат напълно справедливото възмездие. Честните хора можеха веднага да заемат мястото им, от което бяха недостойно отстранени, и да влязат в преговори с представителите на федералното правителство за предаването на града.

Ала как щяха да минат през плитчината, и то в толкова къс срок? Имаше ли някакъв начин да преодолеят материалното препятствие, което ниското ниво на водата продължаваше да създава за придвижването на канонерките? Както ще видим, сега това беше твърде съмнително.

И така, след произнасянето на присъдата Тексар и комендантът на джексънвилската милиция отидоха на кея, за да огледат долното течение на реката. И разбира се, в този момент очите им бяха вперени в преградата в тази посока, а ушите им — наострени да доловят всеки изстрел, който би дошъл от гази страна на Сент Джонс.

— Нищо ново ли не е забелязано? — попита Тексар, като се спря до края на пристана.

— Нищо — отговори комендантът. — Организираното в северна посока разузнаване ми дава основание да твърдя, че федералистите не са потеглили от Фернандина, за да настъпят към Джексънвил. По всяка вероятност те ще останат да наблюдават границата на Джорджия, докато флотилиите им не форсират реката.

— А не могат ли войските им да дойдат от юг, като тръгнат от Сент Огъстин и прекосят Сент Джонс при Пиколата? — запита испанецът.

— Не вярвам — отговори офицерът. — Дюпон разполага с десантни части колкото да завземе града, а очевидно целта му е да блокира цялото крайбрежие от устието на Сент Джонс до последните заливчета на Флорида. Така че няма защо да се страхуваме от тази страна, Тексар.

— Значи остава само една опасност: да ни създаде неприятности флотилията на Стивънс, ако успее да мине през плитчината, пред която се е спряла от три дни…

— Безспорно, но този въпрос ще се реши след няколко часа. В края на краищата може би единствената цел на федералистите е да затворят долното течение на реката, за да прекъснат всякаква връзка между Сент Огъстин и Фернандина? Повтарям, Тексар, за северняците в този момент е важно не толкова да завземат Флорида, колкото да попречат на военната контрабанда, която се върши през южните морски пътища. Вероятно експедицията им няма друга цел. Иначе войските, които от десетина дни владеят остров Амелия, щяха вече да се придвижат към Джексънвил.

— Може би имате право — отвърна Тексар. — Но това няма значение! Аз чакам с нетърпение въпросът с плитчината да се реши окончателно.

— Това ще стане още днес.

— Ами ако канонерките на Стивънс се закотвят пред пристанището, какво ще правите?

— Ще изпълня дадената ми заповед — ще изтегля милицията във вътрешността, за да избягна всякакъв досег с федералистите. Нека завладеят градовете в околията! Няма да могат да ги задържат задълго, защото ще бъде прекъсната връзката им с Джорджия и двете Каролини и ние ще съумеем да си ги възвърнем!

— Само че — възрази Тексар, — ако междувременно завземат Джексънвил дори само за един ден, можем да очакваме репресии от тяхна страна… Всички тия така наречени честни хора, тия богати плантатори, тия противници на робовладелството ще се върнат на власт и тогава… Не, няма да допуснем това!… Вместо да изоставим града, по-добре да…

Испанецът не доизказа мисълта си, но тя лесно се подразбираше. Той нямаше да предаде града на федералистите — това значеше да го върне в ръцете на управниците, свалени от градската сган. По-добре да го изгори и може би вече бе взел мерки за такова унищожение. Тогава той и хората му щяха да се изтеглят с милицията, да намерят сред блатата на Юга недостъпни убежища, където ще изчакат развоя на събитията.

Но, повтаряме, до това можеше да се стигне само в случай че канонерките минеха през плитчината, а бе настъпил моментът този въпрос да се реши окончателно.

И наистина, към пристанището вече се тълпеше гъста навалица. Само за миг кейовете се задръстиха с народ. Екнаха още по-оглушителни викове.

— Канонерките минават!

— Не, не мърдат от мястото си!

— Има прилив!…

— Опитват се да минат под пълна пара!

— Вижте!… Вижте!…

— Няма съмнение! — каза комендантът на милицията. — Става нещо!… Гледайте, Тексар!

Испанецът не отговори. Очите му не се откъсваха от долното течение на реката, от чертата на хоризонта, образувана от върволицата лодки, закотвени напряко на реката. На половин миля по-нататък стърчаха мачтите и комините на канонерките на капитан Стивънс. От тях се вдигаше гъст дим, който, подхванат от засилващия се вятър, се разстилаше чак до Джексънвил.

Очевидно Стивънс, възползувайки се от прилива, искаше да мине, засилвайки парата, както се казва, „до пръсване“. Дали ще успее? Ще намери ли достатъчно дълбока вода над плиткото дъно дори с риск да го застърже с кила на канонерките си? Всичко това предизвикваше силно вълнение сред целия този народ, насъбрал се на брега на Сент Джонс.

На едни им се струваше, че виждат нещо, други не виждаха и коментарите ставаха все по-оживени.

— Напреднаха с половин кабелт!

— Не! Не са помръднали, изглежда, все още са закотвени!

— Ето, една се движи!

— Да, но се е обърнала напряко и се върти на място, защото водата е плитка!

— Ух, какъв пушек!

— И всичките каменни въглища на Съединените щати да изгорят, пак няма да минат!

— А ето че водата започва да спада!

— Ура за Юга!

— Ура!

Този опит на флотилията трая около десет минути — десет минути, които се сториха дълги на Тексар, на привържениците му, на всички, свободата или животът на които щяха да бъдат застрашени от завземането на Джексъквил. Те не знаеха дори какво да правят, тъй като разстоянието беше твърде голямо, за да могат да следят маневрите на канонерките. Дали вече са преминали плитчината, или са на път да сторят това, и не бяха ли преждевременни възгласите „ура“ на тълпата? Като се освободеше от всякаква излишна тяжест, изхвърляйки всичкия баласт, за да повдигне водолинията си, капитан Стивънс може би щеше да спечели малко пространство, което му беше нужно, за да навлезе в по-дълбока вода и да се добере лесно до пристанището. Докато продължаваше приливът, такава опасност все още съществуваше.

Но както казахме, отливът вече започваше. А с настъпването му нивото на Сент Джонс щеше да спадне много бързо.

Внезапно ръцете се протегнаха към долното течение на реката и всички други викове бяха заглушени от възгласа:

— Лодка!… Лодка!…

И наистина близо до левия бряг, където приливът още се усещаше, а в средата на реката отливът вече се засилваше, се показа някаква лека лодчица. Тази лодка, тласкана от греблата, се движеше бързо. На кърмата й стоеше офицер в униформата на флоридската милиция. Той скоро се озова до пристана и се изкачи пъргаво по стъпалата на страничната стълба, прикрепена за кея. После, като забеляза Тексар, се насочи към него през групичките, които се блъскаха да го видят и чуят.

— Какво има? — запита испанецът.

— Нищо, и нищо не се очаква! — отговори офицерът.

— Кой ви изпраща?

— Командирът на нашите лодки, които скоро ще се изтеглят към пристанището.

— Но защо?

— Защото канонерките не успяха да минат през плитчината дори след като намалиха товара си и засилиха парата. Занапред няма да има вече никаква опасност…

— Докато трае този отлив?… — попита Тексар.

— И през всички други — най-малко няколко месеца.

— Ура!… Ура!…

Тези възгласи се разнесоха из града. И докато фанатиците акламираха отново испанеца като човек, който въплъщава всичките им лоши инстинкти, умерените бяха съкрушени от мисълта, че още много дни ще трябва да търпят престъпното господство на Комитета и неговия председател.

Офицерът бе казал истината. От този ден морският прилив постепенно щеше да отслабва и да докарва все по-малко количество вода в коритото на Сент Джонс. Този прилив от 12 март беше един от най-силните през годината. След промеждутък от няколко месеца реката щеше да се повдигне отново на същото ниво. Но тъй като фарватерът на Сент Джонс беше недостъпен, Джексънвил се изплъзваше от обстрела на капитан Стивънс. Така Тексар продължаваше да властвува и този мерзавец можеше да изпълни докрай своето отмъщение. Дори генерал Шермън да решеше да завземе Джексънвил с войските на генерал Райт, слезли във Фернандина, този поход на юг изискваше известно време. А що се отнася до Джеймз и Гилбърт Бърбанк, тяхната екзекуция беше определена за другия ден призори, така че нищо вече не можеше да ги спаси.

Донесената от офицера вест се разнесе мигновено навред наоколо. Лесно можем да си представим как подействува тя на тази разюздана част от простолюдието. Оргиите и буйствата започнаха отново, с още по-голяма сила. Честните хора, ужасени, очакваха още по-страшни безчинства. Затова повечето от тях се готвеха да напуснат града, където вече не се чувствуваха в безопасност.

Виковете „ура“ и крясъците стигаха до затворниците, които по този начин разбраха, че е изчезнала всякаква възможност за спасение. Те се чуваха и в дома на мистър Харви. Лесно е да си представим какво беше отчаянието на мистър Стенърд и мис Алис. Какво можеха да предприемат сега, за да спасят Джеймз Бърбанк и сина му? Да се опитат да подкупят пазача на затвора? С цената на златото да уредят бягството на осъдените? Но и самите те нямаха възможност да излязат от къщата, където бяха намерили убежище. Както знаем, тя беше завардена от шайка негодници, чиито проклятия се разнасяха непрекъснато пред вратата.

Мръкна се. Времето рязко се промени, както впрочем и се очакваше от няколко дни. Вятърът, който отначало духаше от сушата, внезапно завя от североизток. От морето вече се носеха с огромна скорост големи купчини сивкави разкъсани облаци, които се спущаха почти до водната повърхност, но не успяваха дори да се излеят в дъжд. Тези маси от водни пари се влачеха толкова ниско, че сигурно в тях биха се скрили мачтите на голяма фрегата. Барометърът спадаше бързо и показваше буря. Имаше признаци, че в далечните простори на Атлантика се развихря ураган. И скоро, с настъпването на нощта, той се разрази с необикновена сила.

Естествено този ураган се насочи през естуара на Сент Джонс и завилия с неудържима ярост. Той вдигаше водите в устието и образуваше вълни, а после ги изтласкваше обратно, подобно на приливите в големите реки, които с високите си талази унищожават всички крайбрежни чифлици.

Така че през тази бурна нощ Джексънвил бе пометен със страшна сила. Част от пристана рухна под ударите на прибоя, който се блъскаше в гредите. Водата покри отчасти кейовете и изпочупи няколко рибарски ладии, чиито котвени въжета се късаха като конци. Невъзможно беше да се стои по улиците и площадите, над които се сипеха всевъзможни отломки. Градската сган бе принудена да се подслони в кръчмите, където започна да „смазва гърлата си“ и с крясъците си съперничеше на рева на бурята.

Но тази буря извърши опустошения не само на сушата. В коритото на Сент Джонс разликата в нивото на водата предизвика вълнение, усилено десеторно от сблъскването му с дъното. Лодките, закотвени пред плитчината, бяха настигнати от този прилив, преди да успеят да се приберат в пристанището. Котвите им се изтръгваха от дъното, швартовите им въжета се късаха. Нощният прилив, усилен от напора на вятъра, ги понесе неудържимо към горното течение на реката. Някои се разбиха в гредите на кейовете, а други, отвлечени далеч от Джексънвил, се пръснаха из островчетата и ръкавите на Сент Джонс на няколко мили нататък. Мнозина от моряците, които ги управляваха, загубиха живота си при това бедствие, което със своята внезапност бе попречило да се вземат всички мерки, необходими при подобни обстоятелства.

А дали канонерките на капитан Стивънс са успели да вдигнат котва и да засилят парата, за да потърсят убежище в заливите по долното течение на реката? Съумели ли са чрез тази маневра да избягнат пълно унищожение? Във всеки случай, независимо дали са решили да се спуснат обратно към устието на Сент Джонс, или са останали закотвени на същото място, Джексънвил вече нямаше защо да се страхува от тях, тъй като сега плитчината им се изпречваше като непреодолимо препятствие.

И тъй, черна и непрогледна нощ обгърна долината на Сент Джонс: въздухът и водата се сливаха, като че някаква химическа реакция се мъчеше да ги съедини в един елемент. Тук човек беше свидетел на един от ония катаклизми, които са доста чести през равноденствието, ала мощта му надминаваше всичко, претърпЯвано дотогава на територията на Флорида.

Но именно поради силата си това природно явление не трая повече от няколко часа. Преди още да изгрее слънцето, празнините в пространството бяха бързо запълнени от тази огромна въздушна маса и ураганът изчезна над Мексиканския залив, след като нанесе последния си удар на флоридския полуостров.

Към четири часа сутринта, когато хоризонтът, очистен от това голямо нощно метене, побеля от първите лъчи на зората, след бушуването на стихиите настъпи затишие. Тогава градската сган хукна из улиците, от които бе принудена да избяга, за да се изпокрие в кръчмите. Милицията се върна на изоставените си постове. Някои се заеха според силите си да поправят щетите, причинени от бурята. А те бяха особено значителни около градските кейове: изпочупени пристани, разбити рибарски ладии, изпотрошени лодки, които отливът влачеше от горното течение на реката.

Впрочем тези плаващи останки се забелязваха на разстояние само няколко ярда от бреговете. В самото корито на Сент Джонс се бе струпала много гъста мъгла, която се издигаше към горните въздушни слоеве, охладени от бурята. В пет часа средата на реката още не се виждаше; тя щеше да се открои едва когато първите слънчеви лъчи разпръснеха тази мъгла.

Изведнъж малко след пет часа страшни трясъци раздраха гъстата мъгла. Нямаше никакво съмнение, това не беше продължителният грохот на гръмотевиците, а оглушителният тътен на артилерията. Из въздуха се носеше характерно свистене. Вик на ужас се изтръгна от цялата тая тълпа — милиция и градска сган, която се бе втурнала към пристанището.

В същото време под въздействието на тези непрекъснати гърмежи мъглата започваше да се разкъсва. Валмата й, смесени със сзятканията на изстрелите, се издигаха над речната повърхност.

Канонерките на Стивънс бяха тук, закотвени пред Джексънвил, който държаха под прекия обсег на бордовите си оръдия.

— Канонерките!… Канонерките!…

Тази дума, предавана от уста на уста, бързо стигна до най-далечните предградия. За няколко минути честните хора с огромно задоволство и градската сган с огромен ужас научиха, че флотилията е овладяла Сент Джонс. Ако градът не се предадеше, свършено беше с него.

Но какво се бе случило? Дали бурята бе дошла като неочаквана помощничка на северняците? Да! Затова канонерките не бяха търсили убежище в заливите под устието. Въпреки силата на вълнението и на вятъра те бяха останали на мястото си за закотвяне. Докато противниците им се отдалечаваха с лодките, капитан Стивънс и екипажите му се бореха с урагана, с риск да загинат, за да се опитат да минат през плитчината, и може би обстоятелствата щяха да ги улеснят. И наистина този ураган, който тласкаше водите на океана към естуара, повдигна речното ниво на необикновена височина и канонерките се спуснаха по фарватера. И тогава с пълна пара, макар че килът им стържеше пясъчното дъно, те успяха да се прехвърлят през плитчината.

Към четири часа сутринта капитан Стивънс, маневрирайки сред мъглата, пресметна, че трябва да се намира срещу Джексънвил. Тогава хвърли котва и се закова на място. После, когато настъпи удобен момент, разкъса мъглата с изстрелите на тежките си оръдия и запрати първите снаряди срещу левия бряг на Сент Джонс.

Ефектът се почувствува моментално. По примера на южняшките войски във Фернандина и Сент Огъстин за няколко минути милицията опразни града. Като видя, че кейовете са пусти, Стивънс започна почти веднага да отслабва огъня, тъй като съвсем не възнамеряваше да разрушава Джексънвил, а да го завземе и подчини.

Почти веднага на покрива над съдебната палата се развя бяло знаме.

Не е трудно да си представим с какъв трепет бяха чути тези първи оръдейни изстрели в дома на мистър Харви. Нямаше съмнение, че градът е нападнат. Но това нападение можеше да бъде извършено само от федералистите, които или бяха проникнали през устието на Сент Джонс, или се бяха приближили от Северна Флорида. Дали тук не се криеше неочаквана възможност за избавление — единствената, която би спасила Джеймз и Гилбърт Бърбанк?

Мистър Харви и мис Алис се втурнаха към вратата на къщата. Хората на Тексар, които я вардеха, бяха избягали заедно с милицията към вътрешността на околията.

Мистър Харви и девойката стигнаха до пристанището. Мъглата се бе разпръснала и реката се виждаше чак до най-далечните очертания на десния бряг.

Канонерките мълчаха, защото Джексънвил вече явно се отказваше от всякаква съпротива.

В този момент няколко лодки спряха до пристана и от тях слезе отряд, въоръжен с пушки, револвери и брадви.

Внезапно измежду моряците, командувани от един офицер, се раздаде вик.

Човекът, който бе надал този вик, се спусна към мис Алис.

— Марс!… Марс!… — възкликна девойката, смаяна, че вижда мъжа на Зерма, когото смятаха за удавен във водите на Сент Джонс.

— Мистър Гилбърт!… Мистър Гилбърт?… — откликна Марс.

— Къде е той?

— Затворен с мистър Бърбанк!… Марс, спасете го… спасете го, спасете и неговия баща!

— Към затвора! — извика Марс, обърна се към другарите си и ги поведе.

И тогава всички се завтекоха, за да попречат да бъде извършено по заповед на Тексар едно последно престъпление.

Мистър Харви и мис Алис ги последваха.

Значи, след като се хвърли в реката, Марс бе успял да се измъкне от водовъртежите на плитчината? Да, и от предпазливост смелият метис се бе въздържал да съобщи в Касъл Хаус, че е жив и здрав. Ако отидеше да потърси убежище там, щеше да се изложи на опасност, а трябваше да остане свободен, за да изпълни задачата си. След като доплува до десния бряг, той се запровира през тръстиките и успя да стигне до мястото, срещу което се намираше флотилията. От нея забелязаха сигналите му, една лодка го прибра и го закара до канонерката на капитан Стивънс. Той веднага бе осведомен за положението и поради непосредствената опасност, която застрашаваше Гилбърт, положи всички усилия да се придвижи нагоре по реката. Но както знаем, тези усилия се оказаха безрезултатни и вече щеше да се откаже от всякакъв опит, ако през нощта вятърът не бе повдигнал нивото на реката. Ала при липса на човек, който да познава тези трудни пътища, флотилията все пак рискуваше да заседне в речните плитчини. За щастие Марс беше тук. Въпреки развилнялата се буря той поведе умело канонерката си; последваха я и другите. И преди мъглата да изпълни долината на Сент Джонс, те се закотвиха срещу града, който държаха под обстрела си.

И тъкмо навреме, защото двамата осъдени трябваше да бъдат екзекутирани в зори. Но те вече нямаше от какво да се страхуват. Управниците на Джексънвил бяха завзели отново властта, отнета им от Тексар. И точно когато Марс и другарите му се озоваха пред затвора, Джеймз и Гилбърт Бърбанк излизаха оттам, най-после свободни.

Мигновено младият лейтенант притисна мис Алис до сърцето си, а мистър Стенърд и Джеймз Бърбанк се прегърнаха.

— А майка ми?… — бе първият въпрос на Гилбърт.

— Тя е жива… жива е!… — отговори мис Алис.

— Тогава да вървим в Касъл Хаус! — извика Гилбърт. — В Касъл Хаус…

— Но преди това правдата трябва да възтържествува! — отвърна Джеймз Бърбанк.

Марс бе разбрал господаря си. Той се втурна към главния площад с надежда да намери там Тексар.

Дали испанецът вече не е избягал, за да се спаси от възмездие? Дали не се е скрил от разплатата на народа с всички ония, които се бяха компрометирали през този период на безчинства? Дали не е тръгнал подир милиционерските отряди, които отстъпваха към южните местности на околията?

Това беше напълно възможно, дори неизбежно.

Но без да чакат намесата на федералистите, много жители се втурнаха към съдилището! Задържан точно когато се готвеше да бяга, Тексар бе поставен под охрана. Впрочем той като че ли много лесно се бе примирил с участта си.

Ала щом видя пред себе си Марс, разбра, че животът му е в опасност.

И наистина метисът се хвърли върху него. Въпреки усилията на охраната, той го сграбчи за гърлото и вече го душеше, когато се появиха Джеймз и Гилбърт Бърбанк.

— Не… не!… Искаме го жив! — извика Джеймз Бърбанк. — Той трябва да говори!

— Да… трябва! — съгласи се Марс.

След няколко минути Тексар бе затворен в същата килия, където жертвите му бяха чакали часа на екзекуцията.

V. ЗАВЗЕМАНЕТО

Най-после федералистите владееха Джексънвил, а следователно владееха и Сент Джонс. Десантните войски, стоварени от капитан Стивънс, завзеха веднага главните пунктове на града. Самозваните управници бяха избягали. От бившия комитет само Тексар бе паднал в ръцете на победителите.

Впрочем било поради умора от грабежите, извършени през последните дни, или от безразличие към въпроса за робовладелството, който Северът и Югът се мъчеха да решат тогава с оръжие, жителите посрещнаха добре офицерите от флотилията, които представляваха вашингтонското правителство. .

През това време комодор Дюпон, установил се в Сент Огъстин, полагаше усилия да спре военната контрабанда по флоридското крайбрежие. Пътят през проливите Москито Инлет веднага бе затворен. Така се прекрати търговията с оръжие и боеприпаси, която се вършеше с английските Бахамски острови. Може да се каже, че от този момент щат Флорида мина отново под федерална власт.

Същия ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд и мис Алис се прехвърлиха обратно през Сент Джонс, за да се приберат в Кемдлис Бей.

Пери и помощникуправителите ги чакаха на пристана с няколко негри, върнали се в плантацията. Лесно можем да си представим какъв прием им бе устроен, с какви излияния на чувства бяха посрещнати.

След малко Джеймз Бърбанк и неговият син, мистър Стенърд и дъщеря му вече стояха до леглото на мисис Бърбанк.

Щом видя Гилбърт, болната разбра всичко, което се бе случило. Младият офицер я притискаше в обятията си. Марс й целуваше ръцете. Сега вече нямаше да я оставят. Мис Алис поемаше грижата за нея. Тя щеше бързо да възстанови силите си. Занапред нямаше защо да се страхуват от кроежите на Тексар и на съучастниците в неговото отмъщение. Испанецът се намираше в ръцете на федералистите, а федералистите бяха господари на Джексънвил.

Но макар че жената на Джеймз Бърбанк, майката на Гилбърт, нямаше защо да трепери вече за мъжа си и за сина си, всичките й мисли щяха да бъдат насочени към изчезналата й малка дъщеря. Тя се нуждаеше от Ди така, както Зерма беше нужна на Марс.

— Ще ги намерим! — извика Джеймз Бърбанк. — Марс и Гилбърт ще ни помагат да ги търсим…

— Да, татко, да… и без да губим нито ден — отвърна младият лейтенант.

— Щом Тексар е в ръцете ни — продължи мистър Бърбанк, — трябва да го накараме да говори!

— Ами ако откаже да говори? — запита мистър Стенърд. — Ако този човек твърди, че няма нищо общо с отвличането на Ди и Зерма?

— Че как може да твърди това? — провикна се Гилбърт. — Та нали Зерма го е познала в залива Марино? Нали Алис и мама са чули Зерма да вика името Тексар, когато лодката се отдалечавала? Може ли да има съмнение, че той е организатор на отвличането, че лично го е ръководил?

— Да, той беше! — откликна мисис Бърбанк, която се бе привдигнала, сякаш искаше да скочи от леглото си.

— Да!… — прибави мис Алис. — Аз го познах!… Стоеше прав… на кърмата на лодката си, която се насочваше към средата на реката!

— Разбира се — подкрепи ги мистър Стенърд, — Тексар е! Не може да има никакво съмнение! Но ако откаже да разкрие къде са завлечени Ди и Зерма по негово нареждане, къде ще ги дирим, защото напразно претърсвахме досега бреговете на реката на няколко мили разстояние?

На този въпрос, поставен така ребром, не можеше да се даде никакъв отговор. Всичко зависеше от това, какво щеше да каже испанецът. Кое беше по-изгодно за него — да говори или да мълчи?

— Нима не се знае къде живее обикновено този мерзавец? — запита Гилбърт.

— Не се знае, а и никога не се е знаело — отвърна Джеймз Бърбанк. — В южната част на околията има такива обширни гори, толкова непроходими блата, където би могъл да се скрие! Безполезно е да претърсваме целия този край, в който дори федералистите не биха могли да преследват отстъпващата милиция! Това ще бъде напразен труд!

— Искам дъщеря си! — извика мисис Бърбанк, която Джеймз Бърбанк с мъка сдържаше.

— Жена ми!… Искам жена си… — извика Марс. — И ще накарам тоя негодник да каже къде е тя!

— Да — отсече Джеймз Бърбанк, — този човек не ще се подвоуми да проговори, когато разбере, че от това зависи животът му и че може да се спаси само ако говори! Да беше избягал, нямаше да има никаква надежда за нас! Но щом е в ръцете на федералистите, ще изтръгнем тайната му! Имай вяра, клета ми жено! Всички сме тук и ще ти върнем детето!

Мисис Бърбанк изтощена падна на леглото си. Мис Алис, която не искаше да я оставя сама, остана при нея, а мистър Стенърд, Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс слязоха в хола да се съвещават с Едуард Керъл.

И ето какво решиха след малко. Преди да пристъпят към действие, щяха да дадат време на федералистите да въведат ред в завзетия от тях град. А междувременно трябваше да уведомят комодор Дюпон за развоя на събитията не само в Джексънвил, но и в Кемдлис Бей. Може би се полагаше Тексар да бъде изправен първо пред военен съд? В такъв случай процес можеше да се води само по нареждане на главнокомандуващия на експедиционните сили във Флорида.

Ала Гилбърт и Марс не искаха да пропуснат нито този ден, нито следващия, без да започнат дирения. Докато Джеймз Бърбанк, мистър Стенърд и мистър Едуард Керъл предприемаха първите си стъпки, те щяха да тръгнат нагоре по Сент Джонс с надежда да попаднат може би на някаква следа.

Дали действително нямаше опасност Тексар да откаже да говори и подтикван от омразата си, да предпочете да изтърпи най-тежкото наказание, отколкото да предаде жертвите си? Трябваше да се опитат да минат без него. По-важното беше да разберат на кое място живее обикновено. Но напразно. Никой нищо не знаеше за Черния залив. Тази лагуна се смяташе за съвършено недостъпна. Гилбърт и Марс няколко пъти обходиха крайбрежните гъсталаци, без да успеят да открият тесния проток, през който би могла да проникне леката им лодка.

През деня на 13 март не се случи нищо, което да промени това положение. Имението Кемдлис Бей малко по малко се възстановяваше. От всички краища на околията и от съседните гори се връщаха масово негри, принудени да се пръснат там. Макар и освободени с великодушния жест на Джеймз Бърбанк, те не се смятаха свободни от всякакви задължения към него. Въпреки че не бяха вече негови роби, пак щяха да продължават да му служат. Те горяха от нетърпение час по-скоро да се върнат в плантацията, да построят наново колибите си, разрушени от бандите на Тексар, да възстановят фабриките и работилниците, най-после да започнат пак работата, на която от толкова години семействата им дължаха своето благополучие и щастие.

Най-напред се заловиха да преустроят плантацията. Едуард Керъл, чиято рана беше почти напълно заздравяла, можа да се захване отново с обичайните си занимания. Пери и помощникуправителите влагаха голямо старание. Дори Пиг се размърда, макар че нямаше особена полза от него. Бедният глупак бе отстъпил отчасти от някогашните си схващания. Макар и да заявяваше, че е свободен, сега той се смяташе само формално за такъв, защото му беше много неудобно да се възползува от свободата, на която имаше право да се радва. С една дума, когато целият персонал се върнеше в Кемдлис Бей и разрушените постройки се поправеха, плантацията бързо щеше да придобие отново обичайния си вид. Както и да завършеше междуособната война, имаше основание да се вярва, че занапред най-големите земевладелци във Флорида щяха да се чувствуват в безопасност.

В Джексънвил редът бе възстановен. Федералистите не се опитваха да се месят в общинското управление. Те окупираха военно града, предоставяйки на бившите управници властта, отнета им за няколко седмици чрез метеж. Достатъчно беше над сградите да се развее звездното знаме. Макар че повечето от жителите се отнасяха твърде безразлично към въпроса, който разделяше Съединените щати, те доста охотно се подчиняваха на победителите. Юнионистката кауза нямаше да срещне нито един противник в щат Флорида. Чувствуваше се, че доктрината за „автономията на отделните щати“, скъпа на населението на южните щати, на Джорджия или двете Каролини, не ще бъде поддържана с присъщата на отцепниците пламенност дори в случай че федералното правителство изтеглеше войските си.

Ето как се развиваше по това време войната, която все още се водеше в Америка.

В подкрепа на армията на Борьогар конфедералистите бяха изпратили шест канонерки под командуването на комодор Холинс. който току-що бе заел позиция на Мисисипи, между Ню Мадрид и остров щ 10. Там започваше битка, която адмирал Фут водеше енергично с цел да си осигури горното течение на реката. Следващия ден, когато Джексънвил падна в ръцете на Стивънс. федералната артилерия се готвеше да отговори на огъня на Холинсовите канонерки. Със завземането на остров щ 10 и Ню Мадрид северняците печелеха тройно. Така те щяха да овладеят басейна на Мисисипи на дължина двеста километра, като се смятат и завоите на реката.

Ала по това време се забелязваше голямо колебание в плановете на федералното правителство. Генерал Маклелън бе принуден да представи идеите си на един военен съвет и макар че те бяха одобрени от мнозинството в този съвет, президентът Линкълн. поддавайки се на вредни влияния, попречи на изпълнението им. Потомакската армия бе разделена, за да се осигури отбраната на Вашингтон. За щастие победата на „Монитър“ и бягството на „Вирджиния“ бяха открили корабоплаването в Чесашкия залив. Освен това бързото отстъпление на конфедералистите след опразването на Манасас даде възможност на армията да настани свои части в този град. По този начин се реши въпросът с блокадата и на Потомак.

Обаче политиката, която има такова пагубно въздействие, когато се меси във военните работи на дадена страна, наложи отново едно решение, неблагоприятно за интересите на Севера. Тогава на генерал Маклелън бе отнето върховното ръководство на федералните армии. Под негово командуване останаха само операциите по Потомак, а другите корпуси, вече независими, минаха отново под прякото ръководство на президента Линкълн.

Това беше грешка. Маклелън се почувствува дълбоко обиден от такова понижение, което с нищо не бе заслужил. Но като войник, който знае само дълга си, той се примири. Още на другия ден изработи план, с който целеше да извърши десант с войските си на брега при форт Мънро. Този план, приет от корпусните командири, бе одобрен от президента. Министърът на войната разпрати заповеди в Ню Йорк, Филаделфия и Балтимор, и в Потомак пристигнаха различни кораби, за да превозят армията на Маклелън със снаряжението й.

Сега беше ред на Ричмънд, столицата на Юга, да изпита на свой ред опасностите, които известно време бяха карали да трепери Вашингтон, столицата на Севера.

Такова беше положението на воюващите страни в момента, когато Флорида мина под властта на генерал Шермън и комодор Дюпон. Докато ескадрата им блокираше флоридското крайбрежие, те овладяваха Сент Джонс, а това им осигуряваше пълно господство на полуострова.

В същото време Гилбърт и Марс напразно претърсваха бреговете и островчетата по реката чак оттатък Пиколата. Така че не им оставаше нищо друго, освен да въздействуват пряко на Тексар. От деня, когато вратите на тъмницата се затвориха зад него, той не можеше да има никакъв досег със съучастниците си. Следователно малката Ди и Зерма трябва да се намираха още там. където бяха преди завземането на Сент Джонс от федералистите.

В този момент положението в Джексънвил позволяваше правосъдието да действува както се полага срещу испанеца, ако той откажеше да отговаря. Все пак, преди да се стигне до тези крайни мерки, имаше надежда Тексар да се съгласи да направи известни признания, при условие че бъде пуснат на свобода.

На 14-и, след като предварително бе осигурено одобрението на военните власти, се реши да се предприеме тази стъпка.

Мисис Бърбанк бе възстановила силите си. Завръщането на сина й, надеждата да види скоро детето си, умиротворението, настъпило в страната, увереността, че сега безопасността на плантацията Кемдлис Бей е гарантирана — всичко това й бе възвърнало отчасти душевната твърдост, която я бе напуснала. Вече нямаше защо да се страхуват от привържениците на Тексар, които бяха тероризирали Джексънвил. Милицията се бе оттеглила във вътрешността на околията Пътнам. Сентогъстинският отряд, прехвърлил се през реката в горното й течение, мислеше по-късно да й подаде ръка, за да предприемат някакви действия срещу федералните войски. Но тази опасност беше твърде далечна и не биваше да ги безпокои, докато Дюпон и Шермън се намираха във Флорида.

Ето защо бе уговорено още същия ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк да тръгнат за Джексънвил, но да отидат сами. Мистър Керъл, мистър Стенърд и Марс щяха да останат в плантацията. Мис Алис нямаше да се отделя от мисис Бърбанк. Впрочем младият офицер и баща му смятаха да се върнат до вечерта в Касъл Хаус и да донесат там някаква добра новина. Щом Тексар посочеше скривалището, където бяха задържани Ди и Зерма, щяха да пристъпят към тяхното освобождаване. За това вероятно бяха достатъчни няколко часа, най-много един ден.

Точно когато Джеймз и Гилбърт Бърбанк се готвеха да заминават, мис Алис дръпна младия офицер настрана.

— Гилбърт — каза му тя, — вие ще се срещнете с човека, причинил толкова зло на вашето семейство, с мерзавеца, който искаше да прати на смърт баща ви и вас… Гилбърт, обещавате ли ми да запазите самообладание пред Тексар?

— Да запазя самообладание ли!… — извика Гилбърт, който само при името на испанеца пребледняваше от яд.

— Налага се — продължи мис Алис. — Няма да постигнете нищо, ако се поддадете на гнева си… Забравете всякаква мисъл за отмъщение, имайте предвид само едно — спасението на сестричката си… която ще бъде скоро и моя сестра! За това трябва да пожертвувате всичко, дори, ако е нужно, да дадете на Тексар уверение, че в бъдеще няма защо да се страхува от вас.

— Няма защо да се страхува ли! — извика Гилбърт. — Значи, да забравя, че по негова вина майка ми можеше да умре… баща ми — да бъде разстрелян!…

— И вие също, Гилбърт — допълни мис Алис; — мислех, че вече не ще ви видя! Да, той е виновен за всичко това, но не трябва повече да си спомняме за него… Говоря ви така, защото се опасявам, че мистър Бърбанк не ще може да се владее, а ако и вие не съумеете да се сдържите, опитът ви няма да успее. Ах, защо решихте да отидете в Джексънвил без мен!… Навярно аз щях да съумея да постигна с добро…

— Ами ако този човек откаже да отговаря? — продължи Гилбърт, който чувствуваше колко правилни са съветите на мис Алис.

— Ако откаже, ще оставим на съдиите грижата да го принудят. Касае се за живота му. Когато разбере, че може да го откупи само като говори, ще заговори… Гилбърт, трябва да получа вашето обещание! В името на нашата любов, давате ли ми го?

— Да, скъпа Алис — отвърна Гилбърт, — да!… Каквото и да е направил този човек, нека ни върне сестра ми и ще забравя…

— Добре, Гилбърт. Ние преминахме страшни изпитания, но те ще свършат! За тия горестни дни, през които страдахме толкова много, бог ще ни възнагради с години на щастие.

Гилбърт стисна ръката на годеницата си, която не можа да сдържи няколко сълзи, и двамата се разделиха.

В десет часа Джеймз Бърбанк и синът му, след като се сбогуваха с приятелите си, се качиха на лодка в малкото пристанище на Кемдлис Бей.

Те се придвижваха бързо по реката. Но по съвет на Гилбърт вместо да се насочат към Джексънвил, управляваха лодката така, че се приближиха до канонерката на капитан Стивънс.

Сега този офицер беше военен комендант на града. Ето защо за стъпката на Джеймз Бърбанк трябваше да се иска по-напред неговото съгласие. Стивънс постоянно поддържаше връзка с местните власти. Известно му беше каква роля бе играл Тексар, след като привържениците му бяха дошли на власт, каква отговорност носеше за събитията, довели до опустошаването на Кемдлис Бей, защо и как бе арестуван и хвърлен в затвора, когато милицията се оттегляше. Знаеше също, че е възникнало силно брожение срещу него, че цялото честно население на Джексънвил се надига, за да иска наказание за престъпленията му.

Капитан Стивънс оказа на Джеймз и Гилбърт Бърбанк заслужения прием. Той изпитваше към младия офицер особено уважение, тъй като бе могъл да оцени качествата и смелостта му, откакто Гилбърт служеше под негово командуване. Когато след завръщането на Марс във флотилията научи, че Гилбърт е паднал в ръцете на южняците, той реши да го спаси на всяка цена. Но как бе успял да пристигне навреме, щом бе спрян пред плитчината на Сент Джонс? Знаем благодарение на какви обстоятелства бяха спасени младият лейтенант и Джеймз Бърбанк.

С няколко думи Гилбърт разказа на капитан Стивънс за случилото се; така потвърди това, което вече бе научил от Марс. Нямаше съмнение, че Тексар лично е организирал отвличането в залива Марино, нямаше съмнение също, че единствено този човек можеше да каже на кое място във Флорида съучастниците му задържаха сега Ди и Зерма. Така че съдбата им се намираше в ръцете на испанеца — това беше безспорно, и капитан Стивънс с готовност го призна. Ето защо реши да предостави на Джеймз и Гилбърт Бърбанк грижата да се занимават с тази работа както сметнат за уместно. Той предварително одобряваше всичко, което щеше да се направи за метиската и детето. Нямаше да има никакво възражение дори ако станеше нуждада предложат в замяна освобождаването на Тексар. Капитанът гарантираше за това пред управниците на Джексънвил.

След като получиха по този начин от Стивънс широки пълномощия за действие и писмено разрешение да се свържат с испанеца, Джеймз и Гилбърт Бърбанк му благодариха и бяха заведени до пристанището.

Там се намираше мистър Харви, предизвестен с бележка от Джеймз Бърбанк. Тримата отидоха веднага в съда и бе заповядано да им се отворят вратите на затвора.

За психолог би било интересно да наблюдава лицето или по-право държането на Тексар след неговото затваряне. Нямаше никакво съмнение, че испанецът беше много ядосан от пристигането на федералните войски, което бе сложило край на положението му като главен управник на града, че съжаляваше за лишаването му от възможността да прави каквото си иска и по този начин да утоли лесно личната си омраза, съжаляваше също, че забавянето с няколко часа му бе попречило да разстреля Джеймз и Гилбърт Бърбанк. Ала съжаленията му не отиваха по-далеч. Той беше напълно безразличен към това, че е в ръцете на враговете си, затворен по обвинение в най-сериозни престъпления, отговорен за всички насилия, в които можеше напълно основателно да бъде упрекнат. Ето защо в поведението му нямаше нищо странно и необяснимо. Ядосваше се само че не бе успял да доведе до благополучен завършек кроежите си срещу семейство Бърбанк. Що се отнася до последиците от арестуването му, като че ли малко го беше грижа за това. Нима този толкова загадъчен досега субект щеше да осуети и последните опити да бъде разгадан?

Вратата на килията му се отвори. Джеймз и Гилбърт Бърбанк се озоваха пред затворника.

— Аха, бащата и синът! — извика Тексар веднага с присъщия си безочлив тон. — Всъщност трябва да благодаря на господа федералистите! Ако не бяха те, нямаше да имам честта да бъда удостоен с вашето посещение! Тъй като вие вече не се нуждаете от помилване, изглежда, идвате да го предложите на мен?

Този тон беше така предизвикателен, че Джеймз Бърбанк за малко не избухна. Но синът му го възпря.

— Татко — рече той, — оставете на мен да отговоря. Тексар иска да ни завлече по път, по който не можем да го следваме — пътя на взаимните обвинения. Безполезно е да се връщаме към миналото. Ние сме дошли да се занимаем с настоящето, единствено с настоящето.

— С настоящето — извика Тексар, — или по-право със сегашното положение! Но за мен то е съвсем ясно. Преди три дни вие бяхте затворени в тази килия, откъдето можехте да излезете само за да отидете на смърт. Днес аз съм на вашето място и се чувствувам тук много по-добре, отколкото бихте могли да предположите.

Този отговор явно целеше да обърка Джеймз Бърбанк и сина му. защото те възнамеряваха да предложат на Тексар свобода в замяна на тайната на отвличането.

— Тексар — каза Гилбърт, — изслушайте ме. Ще бъдем откровени с вас. Онова, което направихте в Джексънвил, не ни засяга. А това, което направихте в Кемдлис Бей, искаме да забравим. Интересува ни само едно. Сестра ми и Зерма изчезнаха, докато привържениците ви нахълтваха в плантацията и обсаждаха Касъл Хаус. Няма съмнение, че и двете са отвлечени.

— Отвлечени? — повтори Тексар злобно. — Ех, колко се радвам, че научавам това!

— Научаваш, а?! — извика Джеймз Бърбанк. — Значи смееш да отричаш, негоднико, смееш да отричаш?

— Татко — намеси се младият офицер, — да запазим хладнокръвие… нужно е. Да, Тексар, това двойно отвличане стана по време на нападението срещу плантацията… Признавате ли, че вие лично сте го организирали?

— Нямам какво да отговоря.

— Не желаете ли да ни кажете къде са отведени по ваше нареждане сестра ми и Зерма?

— Повтарям ви, нямам какво да отговоря.

— Дори и ако в замяна на вашия отговор можем да върнем свободата?

— Нямам нужда от вас, за да бъда свободен!

— А кой ще ви отвори вратите на тоя затвор? — извика Джеймз Бърбанк. вбесен от тази безочливост.

— Съдиите, с които искам да се срещна.

— Съдиите!… Но те ще ви осъдят безпощадно! — Тогава ще видя какво ще правя.

— Значи отказвате категорично да отговаряте? — попита за последен път Гилбърт.

— Отказвам…

— Дори срещу свободата, която ви предлагам?

— Не ми трябва вашата свобода.

— Дори срещу цяло състояние, което обещавам…

— Не ми трябва и състоянието ви. А сега, господа, оставете ме на мира.

Следва да признаем, Джеймз и Гилбърт Бърбанк се почувствуваха съвсем объркани от подобна самоувереност. На какво се основаваше тя? Как смееше Тексар да рискува процес, който можеше да завърши само с най-сурова присъда? Нито свободата, нито всичкото злато, което му предлагаха, не бяха в състояние да изтръгнат отговор от него. Дали някаква непоколебима омраза не вземаше връх над личния му интерес? Така или иначе той си оставаше неразгадаема личност, която дори пред най-страшни опасности оставаше вярна на себе си.

— Елате, татко, елате! — каза младият офицер.

И изведе Джеймз Бърбанк от затвора. На вратата се срещнаха отново с мистър Харви и тримата тръгнаха да докладват на капитан Стивънс за безуспешния си опит.

В това време на корабите от флотилията се получи прокламация на комодор Дюпон, отправена към жителите на Джексънвил. С нея се обявяваше, че никой няма да бъде преследван за политическите си убеждения, нито за деяния, свързани със съпротивата на Флорида от началото на гражданската война насам. Подчиняването на звездното знаме освобождава от всякаква отговорност пред властта.

Тази твърде мъдра сама по себе си мярка, вземана винаги от президента Линкълн при подобни случаи, очевидно не можеше да важи за деяния от частен характер. А тъкмо такъв беше случаят с Тексар. Че бе заграбил властта от законните управници, че я бе използувал за организиране на съпротива — било. що било! Това представляваше въпрос между южняци — въпрос, в който федералното правителство не искаше да се меси. Но посегателствата срещу отделни личности, нахлуването в Кемдлис Бей. насочено срещу северняк. унищожаването на имуществото му. отвличането на неговата дъщеря и на човек от служителите му — това бяха престъпления, които попадаха под наказателното право и към които трябваше да се приложи нормалната съдебна процедура.

Такова беше мнението на капитан Стивънс. На същото мнение беше и комодор Дюпон. когато му бе доложено за жалбата на Джеймз Бърбанк и за неговата молба да бъде заведено дело срещу испанеца.

Така че на другия ден. 15 март. бе издадена заповед, с която Тексар се предаваше на военен съд по двойно обвинение: грабеж и отвличане. Обвиняемият трябваше да отговаря за деянията си пред Военния съвет, чието седалище беше в Сент Огъстин.

VI. СЕНТ ОГЪСТИН

Сент Огъстин. един от най-старите градове в Северна Америка, е основан през петнайсети век. Той е главен град на околията Сент Джонс и макар да заема голяма площ. няма дори три хиляди жители.

Испански по произход. Сент Огъстин е останал почти такъв, какъвто е бил някога. Той се издига към края на един от крайбрежните острови. Военните и търговски кораби могат да намерят сигурно убежище в пристанището му, което е отлично защитено от морските ветрове, бушуващи непрестанно по този опасен бряг на Флорида. Но за да се стигне до него, трябва да се мине опасната плитчина, образувана от водовъртежите на Гълфстрийм при входа на залива.

Както във всички градове, обгаряни от отвесните лъчи на слънцето, улиците на Сент Огъстин са тесни. Благодарение на разположението им и на морските ветрове, които сутрин и вечер освежават въздуха, климатът е много мек в този град, който е за Съединените щати същото, което са за Франция Ница или Мантон под небето на Прованс.

Населението е съсредоточено главно в пристанищния квартал и в съседните улици. Предградията с няколкото колиби, покрити с палмови листа, с мизерните си коптори щяха да бъдат напълно пусти без непрекъснато скитащите там кучета, свине и крави.

Централната част на града е с твърде испански вид. Къщите имат прозорци със здрави решетки, а вътре се намира традиционното патио — двор, заобиколен от стройни колонади, с причудливи покриви и балкони, украсени със скулптурни орнаменти като олтар. Понякога в неделен или празничен ден тези къщи изсипват обитателите си по улиците на града. Тогава виждаме странна смесица от испанки, негърки, мулатки, индианки със смесена кръв. негри, негърчета, английски лейди и джентълмени, католически монаси, свещеници и други духовни лица, почти всички с цигара между устните дори когато отиват в „Страсти господни“

— енорийската църква в Сент Огъстин, чиито камбани звънят с все сила и почти без прекъсване от средата на XVII век.

Да не забравяме пазарите, отрупани със зеленчуци, риба, домашни птици, свине, агнета — които се колят hie et nunc’ по желание на купувачите, — яйца, ориз, варени банани, „frijoles“

— вид варена дребна бакла, и най-после всевъзможни тропически плодове — ананаси, фурми, маслини, нарове, портокали, гуаяви, праскови, смокини, мараньони — и всичко това струва толкова евтино, че животът в тази част от територията на Флорида е приятен и лек.

Що се отнася до чистотата на улиците, тя се поддържа обикновено не от щатни метачи, а от ята лешояди, покровителствувани от закона, който забранява убиването им под страх от високи глоби. Те изяждат всичко, дори змиите, от които все пак остават не малко въпреки лакомията на тези ценни птици.

В скупчените нагъсто къщи, които представляваха главната част на града, не липсва зеленина. В пролуките по уличните пресечки пред погледа внезапно се разкриват групички дървета

——

’На място и веднага (лат.) — Б. пр.

с надвиснали над покривите клони, оживявани от непрестанното грачене на диви папагали. Най-често тук се срещат високи палми, а листата им се поклащат от морския вятър подобно на големите ветрила на испанките или индийските пънки. Тук-там се извисяват няколко дъба. окичени с лиани и глицинии. и туфи от ония гигантски кактуси които в основата си образуват непреходим плет. Всичко това е приветливо, привлекателно, а би било още по-красиво, ако лешоядите вършеха добросъвестно работата си. Безспорно те не могат да се сравнят с метачните машини.

В Сент Огъстин има само една-две парни дъскорезници, една фабрика за пури и една дестилационна за терпентин. Градът, повече търговски, отколкото индустриален, изнася или внася меласа, зърнени храни, памук, индиго, смоли, дървен строителен материал, риба сол. Обикновено пристанището е доста оживено от влизането и излизането на параходи, занимаващи се с превоз на стоки и пътници за различните пристанища по океана и Мексиканския залив. Сент Огъстин е седалище на едно от шестте съдилища, които тействуват в щат Флорида. Що се отнася до отбранителните му съоръжения, издигнати срещу нападения по суша или по море, те се състоят само от един форт — форт Мериън или Сент Марк, — построен през XVII век по кастилски образец. Вобан или Кормонтен1 сигурно не биха го оценили високо: но той предизвиква възхищението на археолозите със своите кули. бастиони, външно укрепление, машикули:. старинни оръжия и старинни мортири. по-опасни за тия. които стрелят с тях. отколкото за ония. срещу които са насочени.

Именно този форт бе изоставен набързо от конфедералния гарнизон. когато северната флотилия макар че няколко години преди войнага правителството бе подсилило отбранителните му способности, го обсади, Така че след изтеглянето на милицията жителите на Сент Огюстин, охотно го бяха предали на комодор Дюпон. който го завзе без нит един изстрел.

Междувременно делого заведено срещу испанеца Тексар. вдигна голям шум в околията. Изглеждаше като че то беше последното действие на борбата между този подозрителен човек и семейство Бърбанк. Отвличането на момиченцето и на метиската Зерма събуди интереса на общественото мнение, което впрочем се произнасяше решително в полза на заселниците в Кемдлис Бей. Никои не се съмняваше, че Тексар е организатор на покушението. Дори на безразличните им беше любопитно да видят как ще се отърве този човек и дали накрая няма да бъде наказан за всички престъпления, в които го обвиняваха отдавна.

——

1 Вобан и Кормон.ен видни френски военни инженери от XVII и XVIII в. Б. пр.

2 Машикули балкон на крепост. Ь. пр.

Така че имаше изгледи вълнението в Сент Огъстин да бъде много голямо. Към града се стичаха собствениците на съседните плантации. Въпросът беше такъв, че ги интересуваше пряко, тъй като една от точките на обвинението се отнасяше за нахлуването в имението Кемдлис Бей и неговото разграбване. Други имения също бяха опустошени от шайки южняци. Ето защо за тях беше важно да видят как федералното правителство ще се отнесе към тези углавни престъпления, извършени под прикритието на сепаратистката политика.

Главният хотел на Сент Огъстин „Сити хотел“ бе приел голям брой гости, известни със симпатиите си към семейство Бърбанк. А той можеше да побере и още повече хора. Всъщност едва ли имаше нещо по-пригодно за такава цел от тази просторна постройка от XVI век. бивше жилище на главния съдия, с „пуерета“, или централен вход, покрит със скулптури, просторна „сала“, или парадна зала, вътрешен двор с колони, окичени със страстничета, с веранда, към която гледат удобните стаи, облицовани с ламперия в най-ярки цветове — смарагдовозелено и златистожълто, — с мирадори1, прилепени о стените по испански образец, с бликащи фонтани и зелени морави. Всичко това се намираше сред доста широк плочест двор„патио“ с високи зидове. С една дума, представляваше нещо като кервансарай2, предназначен само за богати, пътници.

Именно там се бяха настанили от предния ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд и дъщеря му, придружени от Марс. След безплодния си опит в джексънвилския затвор Джеймз Бърбанк и неговият син се бяха върнали в Касъл Хаус. Като научи, че Тексар отказва да отговаря на въпроса за малката Ди и Зерма, семейството почувствува как изчезва и последната му надежда. Все пак вестта, че Тексар ще бъде привлечен под отговорност от военния съд за деянията си срещу Кемдлис Бей, облекчи мъката им. При наличието на присъда, която не можеше да избегне, испанецът сигурно щеше да престане да мълчи, щом ще трябва да откупва свободата или живота си.

В това дело мис Алис щеше да бъде главна свидетелка на обвинението. Причината е, че тя се бе намирала в залива Марино точно когато Зерма извика името на Тексар и отлично бе познала този мерзавец в отнасящата го лодка. Ето защо девойката се приготви да замине за Сент Огъстин. Баща й пожела да я придружи заедно с приятелите си Джеймз и Гилбърт Бърбанк. призовани по искане на докладчика при Военния съвет. Марс бе помолил да дойде с тях. Мъжът на Зерма настояваше да бъде там, когато щяха да изтръгнат от испанеца тайната, която само той можеше

——

1 Мирадор — балкон на покрива на испанска къща — Б. пр4.: 2 Кервансарай (перс.) — хан за почивка на кервани. — Б. пр.

да разкрие. Тогава на Джеймз Бърбанк, на неговия син и на Марс щеше да остане само да измъкнат двете пленнички от ръцете на тия, които ги задържаха по нареждане на Тексар.

Следобед на 16-и Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд, дъщеря му и Марс се сбогуваха с мисис Бърбанк и Едуард Керъл. Един от параходите, които извършват курсове по Сент Джонс, ги взе от пристана на Кемдлис Бей, а после ги свали в Пиколата. Оттам дилижанс ги понесе по лъкатушен път, провиращ се между високи дъбове, кипариси и чинари, които се извисяват в тази част от страната. Преди полунощ им бе предложено уютно гостоприемство в апартаментите на „Сити хотел“.

Нека не мислим обаче, че Тексар беше напуснат от всичките си хора. Той имаше между дребните земевладелци в околията много съмишленици, почти до един отявлени привърженици на робовладелството. От друга страна, другарите му, като разбраха, че няма да бъдат преследвани заради размириците в Джексънвил, не искаха да изоставят бившия си главатар. Мнозина от тях си определиха среща в Сент Огъстин. Разбира се, че не можеха да бъдат намерени в „патиото“ на „Сити хотел“. В градовете има много кръчми или „тиенди“, където метиси — потомци на испанци и индианци от племето крики — продават по малко от всичко, което може да се яде, пие и пуши. Там тези хора с ниско потекло и съмнителна репутация не пропускаха възможността да говорят в полза на Тексар.

По това време комодор Дюпон не се намираше в Сент Огъстин. Той беше зает да блокира с ескадрата си крайбрежните пътища, които трябваше да затвори за военната контрабанда. Но войските, свалени там след падането на форт Мериън, държаха здраво града. Нямаше опасност от никакво придвижване на южняците или на милицията, оттеглила се от другата страна на реката. Ако привържениците на Тексар се опитаха да вдигнат въстание, за да изтръгнат града от федералните власти, те щяха незабавно да бъдат разбити.

Що се отнася до испанеца, една от канонерките на капитан Стивънс го бе прехвърлила от Джексънвил в Пиколата. От Пиколата той пристигна в Сент Огъстин под строга охрана, а после го затвориха в една от килиите на форта, откъдето беше невъзможно да избяга. А и вероятно не мислеше за подобно нещо, защото сам бе поискал да бъде съден. Привържениците му знаеха това. Ако го осъдеха, тогава щяха да видят какво може да се направи, за да му помогнат да избяга. Дотогава трябваше да кротуват.

В отсъствие на комодора полковник Гарднър изпълняваше длъжността военен комендант на града. Нему се полагаше също да председателствува Съвета, свикан да съди Тексар в едно от помещенията на форт Мериън.

Оказваше се, че тъкмо този полковник бе участвувал в превземането на Фернандина, и именно по негова заповед бегълците, пленени при нападението на канонерката „Отава“ срещу влака, бяха задържани за две денонощия — обстоятелство, за което е уместно да напомним тук.

Съветът откри заседанието си в единайсет часа сутринта. В заседателната зала бе нахълтала многобройна публика. Приятелите и привържениците на подсъдимия бяха между най-шумните.

Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд, дъщеря му и Марс заеха местата, определени за свидетелите. Правеше впечатление, че от страна на защитата нямаше нито един свидетел. Изглежда, испанецът не се бе погрижил да призове свидетели в своя полза. Нима се бе отказал от всякакви показания, дадени в негова подкрепа, или пък се бе оказало невъзможно да призове свидетели в своя полза? Това скоро щеше да се разбере. Във всеки случай като че ли нямаше съмнение как щеше да завърши делото.

Ала Джеймз Бърбанк беше обзет от някакво смътно предчувствие. Та нали тъкмо в този град — Сент Огъстин — вече бе подавал жалба срещу Тексар? Позовавайки се на неоспоримо алиби. испанецът бе успял да избегне присъдата. Публиката навярно правеше такава съпоставка, тъй като първото дело се бе водило само преди няколко седмици.

Веднага щом Съветът откри заседанието си, Тексар бе докаран под стража. Заведоха го до подсъдимата скамейка. Той седна там спокойно. Очевидно нищо и при никакви обстоятелства не можеше да смути присъщата му безочливост. Презрителна усмивка към съдиите, самоуверен поглед към ония от приятелите му, които позна в залата, изпълнен с омраза към Джеймз Бърбанк — такова беше държането му, докато чакаше полковник Гарднър да пристъпи към разпита.

Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс с мъка се владееха, като гледаха човека, който им бе причинил толкова злини и можеше да им причини още повече.

Разпитът започна с обичайните формалности, целящи да се установи самоличността на подсъдимия.

— Името ви? — запита полковник Гарднър.

— Тексар.

— Възраст?

— Тридесет и пет години.

— Къде живеете?

— В Джексънвил, в тиендата на Торилъо.

— Питам ви кое е постоянното ви местожителство?

— Нямам такова.

Джеймз Бърбанк и близките му почувствуваха как забиха сърцата им, когато чуха този отговор, произнесен с тон, който по-казваше, че обвиняемият е твърдо решен да не разкрива местожителството си.

И действително, въпреки настояването на председателя, Тексар упорито твърдеше, че няма постоянно местожителство. Той се представяше за бездомник, горски скитник, ловец из обширните гори на щата, свикнал да броди из кипарисовите гори, да спи в колиби, да се прехранва с пушка и със свирки за примамване на птици, да живее ден за ден. Нищо повече не можаха да измъкнат от него.

— Добре — каза полковник Гарднър. — В края на краищата това няма значение.

— Наистина няма значение — отвърна нагло Тексар. — Ако обичате, господин полковник, да допуснем, че местожителството ми сега е форт Мериън край Сент Огъстин, където съм задържан противозаконно. В какво съм обвинен, ако мога да зная? — добави той, като че искаше още отначало да направлява този разпит.

— Тексар — продължи полковник Гарднър, — вие не сте привлечен под съдебна отговорност за събитията, станали в Джексънвил. С прокламация на комодор Дюпон бе обявено, че правителството не възнамерява да се меси в местните метежи, в резултат от които законните власти в околията са заменени с нови управници, каквито и да са те. Сега Флорида е отново под федералното знаме и скоро правителството на Севера ще пристъпи към нейното преустройство.

— Щом като не ми търсите отговорност за свалянето на джексънвилската общинска управа, а то стана със съгласието на мнозинството от населението — запита Тексар, — тогава защо съм призован в този Военен съвет?

— Ще ви кажа, щом се правите, че не знаете — отвърна полковник Гарднър. — Докато сте изпълнявали длъжността главен управител на града, са извършени престъпления по наказателното право. Вие сте обвинен, че сте подстрекавали най-размирните елементи от населението да ги извършат.

— Какви престъпления?

— Първо, става дума за опустошаването на плантацията Кемдлис Бей, върху която се е нахвърлила шайка злосторници…

— И отряд войници под командуването на офицер от милицията — добави бързо испанецът.

— Да речем, че е така, Тексар. Но тук е имало грабеж, опожаряване, въоръжено нападение срещу жилището на земевладелец, който е имал право да отблъсне подобно посегателство и така е постъпил.

— Право ли? — повтори Тексар. — Правото не беше на страната на този, който отказваше да се подчинява на, разпорежданията на законно установения комитет. Джеймз Бърбанк — защото става дума за него — освободи робите си и по този начин предизвика общественото мнение във Флорида, което в повечето южни щати на Съюза е за запазването на робовладелството. Тази постъпка можеше да доведе до сериозни беди в другите плантации из щата, насъсквайки негрите към бунт. Джексънвилският комитет реши, че при сегашните обстоятелства е длъжен да се намеси. Той не отмени акта за освобождаване, така неблагоразумие обявено от Джеймз Бърбанк, но настоя поне новоосвободените да бъдат изгонени от щата. Тъй като Джеймз Бърбанк отказа да се подчини на тази наредба. Комитетът бе принуден да действува със сила. Затова милицията, към която се бе присъединила част от населението, пристъпи към изгонването на бившите роби от Кемдлис Бей.

— Тексар — възрази полковник Гарднър, — Съветът не приема вашето отношение към тези насилия. Джеймз Бърбанк, северняк по произход, е действувал с пълно право, като е освободил персонала си. Ето защо нищо не може да оправдае изстъпленията, на които е било подложено неговото имение.

— Аз мисля — продължи Тексар, — че ще си губя времето, ако споря със Съвета за убежденията си. Джексънвилският комитет сметна за свой дълг да направи това, което извърши. Нима ме съдите като председател на този Комитет и искате да хвърлите изцяло върху мен отговорността за неговите действия?

— Да, върху вас, Тексар, върху вас, защото не само сте били председател на този Комитет, но и лично сте ръководили шайките грабители, насъскани срещу Кемдлис Бей.

— Докажете това! — отвърна хладно Тексар. — Има ли поне един-единствен свидетел, който да ме е видял между гражданите и войниците от милицията, натоварени да изпълнят разпорежданията на Комитета?

След този отговор полковник Гарднър помоли Джеймз Бърбанк да даде своите показания.

Джеймз Бърбанк разказа за събитията, развили се от момента, когато Тексар и привържениците му бяха свалили законната власт в Джексънвил. Наблегна особено на поведението на обвиняемия, който е насъскал градската сган да нападне имението му.

Ала в отговор на въпроса на полковник Гарднър дали Тексар е бил между нападателите, бе принуден да признае, че не е могъл да установи лично това. И действително, както вече знаем, Джон Брюс, куриерът на мистър Харви, запитан от Джеймз Бърбанк при влизането му в Касъл Хаус, не можа да каже дали испанецът е възглавявал тази шайка злосторници.

— Във всеки случай за никого няма съмнение — добави Джеймз Бърбанк, — че върху него пада цялата отговорност за това престъпление. Той е насъсквал нападателите да нахлуят в Кемдлис Бей и ни най-малко няма заслугата за това, че горящата ми къща не бе разрушена заедно с последните си защитници. Да, той има пръст във всичко това, а също и в едно още по-престъпно дело!

Тогава Джеймз Бърбанк млъкна. Преди да се спре на отвличането, трябваше да свърши с тази първа част от обвинението, отнасяща се до нападението срещу Кемдлис Бей.

— Значи — подхвана полковник Гарднър, обръщайки се към испанеца, — вие смятате, че носите само част от общата отговорност на Комитета за изпълнението на разпорежданията му?

— Безусловно.

— И продължавате да твърдите, че не сте възглавявали нахлулите в Кемдлис Бей нападатели?

— Продължавам — отговори Тексар. — Нито един свидетел не може да се яви и да потвърди, че ме е видял. Не! Аз не бях между смелите граждани, които искаха да изпълнят нарежданията на Комитета! И трябва да добавя, че през този ден дори отсъствувах от Джексънвил!

— Е, в края на краищата това е напълно възможно — каза тогава Джеймз Бърбанк, който сметна, че е дошъл моментът да свърже първата част на обвинението с втората.

— Безспорно е — отвърна Тексар.

— Но щом не сте били между грабителите в Кемдлис Бей — продължи Джеймз Бърбанк, — значи сте чакали в залива Марино сгоден случай да извършите едно друго престъпление!

— Аз не бях нито в залива Марино — отговори невъзмутимо Тексар, — нито между нападателите, и повтарям, през този ден не бях дори в Джексънвил!

Както сигурно не сте забравили, Джон Брюс също бе заявил на Джеймз Бърбанк, че ако Тексар не е бил с нападателите, той не се е появявал и в Джексънвил в продължение на две денонощия, тоест от 2 до 4 март.

Това обстоятелство накара председателя на Военния съвет да му зададе следния въпрос:

— Щом през този ден сте отсъствували от Джексънвил, ще благоволите ли да ни кажете къде сте били тогава?

— Ще кажа, когато му дойде времето — отговори просто Тексар. — Засега ми е достатъчно да се установи, че не съм участвувал лично в нахлуването в плантацията… И тъй, господин полковник, в какво друго съм обвинен?

Със скръстени ръце Тексар изгледа още по-дръзко своите обвинители, сякаш им хвърляше предизвикателство.

Обвинението не се забави. То бе формулирано от полковник Гарднър и този път трудно можеше да му се възрази.

— Ако сте отсъствували от Джексънвил — каза полковникът, — то обвинението би имало основание да твърди, че сте били в залива Марино.

— В залива Марино ли?… Че какво ще правя пък там?

— От вас лично или по ваше нареждане са отвлечени едно дете, Диана Бърбанк, дъщеря на Джеймз Бърбанк, и Зерма. жена на присъствуващия тук метис Марс, която е придружавала това малко момиченце.

— Аха, значи мен обвинявате за това отвличане? — произнесе Тексар със силно ироничен тон.

— Да! Вас! — извикаха едновременно Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс, които не можеха повече да се сдържат.

— А защо именно мен, моля ви се — възрази Тексар, — а не някой друг?

— Защото от това престъпление само вие сте имали полза — Отговори полковникът.

— Каква полза?

— Да отмъстите на семейство Бърбанк. Няколко пъти вече Джеймз Бърбанк е бил принуждаван да подава жалба срещу вас. И ако благодарение на алибитата, на които сте се позовавали много навреме, сте се спасили от присъда, неведнъж вие сте изказвали намерение да отмъстите на обвинителите си.

— Да речем, че е така! — отвърна Тексар. — Не отричам, че между Джеймз Бърбанк и мен съществува непримирима омраза. Не отричам също, че имах интерес да разбия сърцето му, като организирам отвличането на неговото дете. Но дали аз съм го извършил, е вече друг въпрос! Има ли свидетел, който да ме е видял?

— Да — отговори полковник Гарднър.

И веднага помоли Алис Стенърт да даде клетвените си показания.

Тогава мис Алис разказа какво се бе случило в залива Марино, и няколко пъти гласът й секна от вълнение. Тя беше съвсем категорична в своето обвинение. На излизане от тунела мисис Бърбанк и тя чули как Зерма извикала някакво име, и това било името на Тексар. Когато се натъкнали на труповете на убитите негри, двете се завтекли към брега на реката. Оттам се отдалечавали две лодки — едната отнасяла жертвите, а на кърмата на другата стоял Тексар. И в заревото от пожара в складовете на Кемдлис Бей, което се разпростирало чак до Сент Джонс, мис Алис отлично разпознала испанеца.

— Заклевате ли се в това? — попита полковник Гарднър.

— Заклевам се! — отговори девойката.

След такова изрично твърдение не можеше да има вече никакво съмнение във виновността на Тексар. Ала Джеймз Бърбанк, приятелите му и всички слушатели забелязаха, че обвиняемият ни най-малко не е загубил обичайната си самоувереност.

— Тексар, какво ще отговорите на тези показания? — запита председателят на съвета.

— Ето какво — отвърна испанецът. — Аз съвсем не мисля да обвинявам мис Алис Стенърд,в лъжесвидетелствуване. Няма да я обвиня също, че подкрепя омразата на семейство Бърбанк, като потвърди под клетва, че съм виновник за отвличане, за което чух едва след арестуването си. Твърдя само че тя се лъже, когато заявява, че ме е видяла изправен в една от лодките, които се отдалечавали от залива Марино.

— Все пак — взе отново думата полковник Гарднър, — ако се допусне, че мис Алис Стенърд се е излъгала в това отношение, тя не може да се лъже, когато казва, че е чула Зерма да вика: „На помощ… това е Тексар!“

— Е — отвърна испанецът, — щом мис Алис Стенърд не се е излъгала, тогава се е излъгала Зерма, и това е.

— Ако не сте били там по време на отвличането, щеше ли Зерма да извика: „Това е Тексар!“?

— Не ще и питане, защото аз не бях в лодката и дори не съм ходил в залива Марино.

— Това трябва да се докаже.

— Няма нищо по-лесно, макар че не аз, а тези, които ме обвиняват, би следвало да го докажат.

— Пак ли алиби? — подхвърли полковник Гарднър.

— Пак! — отговори студено Тексар.

Този отговор предизвика сред публиката иронично брожение, ропот на съмнение, а това не беше никак благоприятно за обвиняемия.

— Тексар — запита полковник Гарднър, — щом се позовавате на ново алиби, можете ли да го докажете?

— Лесно — отговори испанецът, — и за тази цел ми е достатъчно да ви задам само един въпрос, господин полковник.

— Говорете.

— Полковник Гарднър, не командувахте ли вие десантните части при завземането на Фернандина и на форт Клинч от федералистите?

— Да, вярно.

— Сигурно не сте забравили, че един влак, който бягаше към Сидър Кийз, бе нападнат от канонерката „Отава“ на моста, свързващ остров Амелия с континента?

— И това е вярно.

— И тъй като последният вагон на този влак се откачи и остана на моста, един отряд от федералните войски плени всички намиращи се в него бегълци, а тези пленници бяха освободени едва след две денонощия, като преди това записаха имената и отличителните им белези.

— Това ми е известно — отвърна полковник Гарднър.

— Е, и аз бях между тези пленници.

— Вие ли?

— Да, аз.

Това толкова неочаквано изявление бе посрещнато с нов, още по-неодобрителен ропот.

— И така — продължи Тексар, — щом тези пленници са били задържани от 2 до 4 март, а нахлуването в плантацията и отвличането, в които съм обвинен, са станали през нощта срещу 3 март, значи ми е било физически невъзможно да участвувам в тях. Следователно Алис Стенърд не би могла да чуе Зерма да вика името ми. Следователно не би могла да ме види в лодката, която се е отдалечавала от залива Марино, тъй като по това време аз бях задържан от федералните власти!

— Това е лъжа! — извика Джеймз Бърбанк. — Не може да бъде!

— А аз се кълна, че видях този човек и го познах! — добави мис Алис.

— Проверете документите! — се задоволи да отговори Тексар. Полковник Гарднър нареди да се потърси между документите, предадени на комодор Дюпон в Сент Огъстин, този, който се отнася за пленниците, заловени във влака за Сидър Кийз в деня на завземането на Фернандина. Донесоха му го и той можа да се убеди, че действително името на Тексар се намира там заедно с отличителните му белези.

Значи нямаше повече никакво съмнение. Испанецът не можеше да бъде обвинен за това отвличане. Мис Алис се лъжеше, като твърдеше, че го е познала. Той не може да се е намирал през оная вечер в залива Марино. Отсъствието му от Джексънвил в течение на две денонощия се обясняваше съвсем естествено: тогава е бил пленник на един от корабите от ескадрата.

Значи и този път едно неоспоримо алиби, подкрепено с официален документ, щеше да оправдае Тексар за престъплението, в което беше обвинен. Неволно възникваше въпросът дали в многото жалби, подавани досега срещу него, нямаше някаква очебийна грешка като тази, която трябваше да се признае днес във връзка с двете събития — в Кемдлис Бей и в залива Марино.

Джеймз Бърбанк, Гилбърт, Марс и мис Алис бяха угнетени от развръзката на това дело. Тексар пак им се изплъзваше, а заедно с него и всякаква възможност да научат някога какво е станало с Ди и Зерма.

При наличието на алибито, на което се бе позовал обвиняемият, не можеше да има никакво съмнение каква ще бъде присъдата на Военния съвет. Тексар бе оправдан по двете обвинения, съдържащи се в жалбата срещу него — за грабеж и за отвличане. Така че той излезе от заседателната зала с вдигната глава, сред гръмогласните „ура“ на своите приятели.

Още същата вечер испанецът напусна Сент Огъстин и никой не можеше да каже в кой край на Флорида бе отишъл, за да продължи тайнствения си авантюристичен живот.

VII. ПОСЛЕДНИ ДУМИ И ПОСЛЕДНО ИЗДИХАНИЕ

Същия ден, 17 март, Джеймз Бърбанк, мистър Стенърд и дъщеря му се върнаха с мъжа на Зерма в плантацията Кемдлис Бей.

Невъзможно им беше да скрият истината от мисис Бърбанк. Нещастната майка получи нов удар, който можеше да се окаже смъртоносен в състоянието на слабост, в което се намираше.

И този последен опит да се узнае участта на детето не бе успял. Тексар отказваше да отговаря. А и как можеха да го принудят да отговаря, като твърдеше, че не е виновен за отвличането? И не само твърдеше, но и чрез алиби, необяснимо като предишните, доказваше, че не би могъл да бъде в залива Марино в момента, когато се е извършвало престъплението. А тъй като беше оправдан по отправеното му обвинение, не можеха вече да му предоставят да избира — или да бъде наказан, или да направи признание, което би ги насочило по следите на неговите жертви.

— Но ако не е Тексар — повтаряше Гилбърт, — кой може да е виновен за това престъпление?

— Сигурно са го извършили негови хора — отговори мистър Стенърд, — и то без да присъствува той!

— Това е единственото възможно обяснение — обади се Едуард Керъл.

— Не, татко, не. мистър Керъл! — настояваше мис Алис. — Тексар беше в лодката, която отнасяше нашата клета малка Ди! Аз го видях… познах го, когато Зерма назова името му с последния си вик!… Видях го… видях го!

Какво можеше да се отговори на това толкова категорично твърдение на девойката? Изключено е да е направила грешка, повтаряше тя в Касъл Хаус, така както се бе клела и пред Военния съвет. Но щом не се лъжеше, как е било възможно испанецът да се намира тогава сред пленниците от Фернандина, задържани на един от корабите от ескадрата на комодор Дюпон?

Това беше необяснимо. Ала докато у другите можеше да има някакво съмнение, у Марс го нямаше. Той не си блъскаше главата да проумее нещо, което му се струваше неразбираемо. Бе решил да се впусне по следите на Тексар и ако го намереше, щеше да съумее да го накара да разкрие тайната си дори ако се наложеше да я изтръгне с изтезание!

— Ти имаш право, Марс — подкрепи го Гилбърт. — Но в краен случай можем да минем и без този мерзавец, щом не знаем какво е станало с него!… Трябва да се заловим да търсим наново! Аз имам разрешение да остана в Кемдлис Бей колкото е нужно, и още утре…

— Да, мистър Гилбърт, още утре! — отвърна Марс.

И метисът се прибра в стаята си, където можеше свободно да се отдаде на мъката и на гнева си.

На другия ден Гилбърт и Марс се стегнаха за път. Те искаха да посветят този ден на най-старателно претърсване из най-малките заливчета и островчета над Кемдлис Бей и по двата бряга на Сент Джонс.

В тяхно отсъствие Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл щяха да се приготвят за по-продължителен поход. Храна, боеприпаси, превозни средства, прислуга — нищо не биваше да пропуснат, ако искаха да доведат начинанието си до успешен край. Дори и да се наложеше да навлязат в дивите области на Долна Флорида, сред южните блата, през Евърглейдските тресавища, пак щяха да сторят това. Невъзможно беше Тексар да е напуснал територията на Флорида. Насочеше ли се на север, щеше да срещне преградата на федералните войски, разположени на границата с Джорджия. Ако пък се опиташе да избяга по море, това можеше да стане само като преминеше Бахамския пролив, за да потърси убежище на едноименните английски острови. Ала корабите на комодор Дюпон държаха морските пътища от Москито Инлет до входа на този пролив. Канонерките блокираха успешно крайбрежието. Така че и оттук испанецът нямаше никаква възможност за бягство. Той сигурно беше във Флорида, несъмнено скрит там, където от петнайсет дни вече жертвите му се намираха под охраната на индианеца Скуамбо. Ето защо замисленият от Джеймз Бърбанк поход щеше да има за цел да търсят следите му по цялата територия на Флорида.

Впрочем тази територия се радваше сега на пълно спокойствие поради присъствието на северняшките войски и на корабите, които блокираха източното й крайбрежие.

От само себе си се разбира, че спокойствие цареше и в Джексънвил. Бившите управници бяха заели отново местата си в общината. Никой от гражданите вече не беше затворен за равнодушното си или враждебно отношение към каузата на южняците. Привържениците на Тексар, успели да избягат веднага след флоридската милиция, се бяха пръснали окончателно.

А гражданската война продължаваше в централните щати при явно предимство на федералистите. На 18 и 19 март първата дивизия от Потомакската армия слезе във форт Мънро. На 22-и втората се готвеше да потегли от Александрия към същото място. Въпреки военния талант на Дж. Джексън, този бивш учител по химия, наричан Стоунуол Джексън, тоест „Каменната стена“, южняците щяха да бъдат бити след няколко дни в сражението при Кърнстаун. Така че сега нямаше опасност от въстание във Флорида, която, както вече отбелязахме, винаги се бе отнасяла малко безразлично към страстите на Севера и Юга.

При това положение персоналът на Кемдлис Бей, пръснал се след нахлуването в плантацията, можа малко по малко да се завърне. Откакто бе завзет Джексънвил, наредбите на Тексар и неговия комитет за изгонване на освободените роби вече не бяха в сила. През този ден — 17 март — повечето негърски семейства, завърнали се в имението, вече се занимаваха с възстановяването на своите колиби. Много работници разчистваха развалините на складовете и дъскорезниците, за да започне наново обработката на това, което се произвеждаше в Кемдлис Бей. Пери и неговите помощници развиваха голяма дейност под ръководството на Едуард Керъл. Джеймз Бърбанк бе оставил на него грижата да преустрои всичко, защото имаше да върши друга работа — да намери детето си. Затова с оглед на предстоящия поход той свика участниците в своята експедиция. Отряд от дванайсет освободени негри, подбрани измежду най-преданите в плантацията, бе определен да го придружава в диренията му. Можеше да бъде уверен, че тези честни хора ще вложат цялото си сърце и душа в тази работа.

Оставаше да се реши как ще протече походът. Тук имаше колебания. Всъщност към коя част от територията на щата трябваше да бъдат насочени най-напред диренията? Естествено този въпрос стоеше пред всички останали.

Едно неочаквано обстоятелство, дължащо се единствено на случайността, определи горе-долу по каква следа трябва да се върви в началото на похода.

На 19-и Гилбърт и Марс, тръгнали още сутринта от Касъл Хаус, се носеха бързо нагоре по Сент Джонс с една от най-леките лодки на Кемдлис Бей. Никой от негрите от плантацията не ги придружаваше в тези дирения, които те предприемаха всеки ден по двата бряга на реката. Искаха да действуват колкото е възможно по-тайно, за да не привлекат вниманието на шпионите, които по нареждане на Тексар може би следяха подстъпите към Касъл Хаус.

През тоя ден двамата се промъкваха покрай левия бряг. Лодката им, провирайки се между високите треви, зад островчетата, откъснати от буйните води при силните приливи на равноденствието, не беше изложена на никаква опасност да бъде забелязана. Не можеха да я видят дори от лодки, плаващи в средата на реката. Тя беше незабележима и от самия бряг, който поради височината си я затуляше от погледа на всеки, който би се впуснал през зеления гъсталак.

През този ден им предстоеше да претърсят най-затънтените заливчета и речици в околиите Дювал и Пътнам, сливащи водите си със Сент Джонс.

До селцето Мандарин реката има почти блатист вид. По време на прилив водите й заливат тези извънредно ниски брегове, които се показват отново едва когато отливът стане достатъчно силен, за да възстанови нормалното ниво на Сент Джонс. Десният бряг обаче е по-издигнат. Царевичните ниви там са предпазени от периодичните наводнения, които не биха позволили отглеждането на никаква култура. Мястото, където са разположени амфитеатрално няколкото къщи на Мандарин, може да се нарече дори бърдо, което завършва с нос, врязващ се до средата на реката.

По-нататък стесненото речно корито е осеяно с многобройни островчета. Растящите по тях великолепни магнолии отразяват белезникавите си корони във водите, разделени на три ръкава, които се повдигат при прилив и спадат при отлив — от това могат да се възползуват плавателните съдове два пъти в денонощието.

След като навлязоха в западния ръкав, Гилбърт и Марс претърсиха и най-малките прорези в брега. Под клоните на лиролистите се мъчеха да намерят устие на някаква речица, за да стигнат по нейните извивки до най-далечните дебри на местността. Тук вече не се виждаха обширните, блата на долното течение. Имаше само долчинки, обрасли с дървовидна папрат и балсамово дърво, чиито първи цветчета, увити с гирлянди от драконов корен и вълча ябълка, изпълваха въздуха със силни аромати. Но по тези своеобразни места речиците не бяха дълбоки. Те течаха като малки потоци, по които не можеше да плава дори скиф, а при отлив бързо пресъхваха. На брега нямаше никаква постройка. Само няколко ловни хижи, които сега пустееха, сякаш отдавна необитавани. Понякога изглеждаше, че поради липса на хора там са се настанили за постоянно различни животни. С приближаването до тях се чуваха какви ли не звуци — кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане, змийско съскане, лисиче скимтене. Но там нямаше нито лисици, нито котки, нито жаби, нито кучета, нито змии. Това бяха подражателните крясъци на присмехулника — вид кафеникав дрозд с черна глава и оранжево-червена опашка, който изхвръкваше светкавично при приближаването на лодката.

Беше около три часа следобед. Леката лодчица се провираше под тъмен гъсталак от гигантски тръстики, когато Марс със силен замах на канджата я прекара през наглед непроходима преграда от зеленина. Отвъд нея се извиваше нещо като вдлъбнатина в брега, с площ половин акър. Водата тук, скрита под гъстия свод на лиролистите, вероятно никога не се затопляше от слънчевите лъчи.

— Ето езеро, което не ми беше известно досега — каза Марс, като се изправи, за да огледа по-добре бреговете оттатък вдлъбнатината.

— Да го обиколим — отвърна Гилбърт. — То трябва да е свързано с множеството езерца, прорязващи тази лагуна. Вероятно ги подхранва някаква рекичка, по която ще можем да проникнем още по-навътре.

— Вярно, мистър Гилбърт — отговори Марс. — Северозападно от нас забелязвам входа на някакъв проток.

— Можеш ли да кажеш — запита младият офицер на кое място се намираме?

— Да си призная, не мога — отвърна Марс, — освен ако не е лагуната, наричана Черния залив. Обаче както всички местни хора и аз смятах, че е невъзможно да се проникне в нея и че не е свързана със Сент Джонс.

— Не е ли имало някога в този залив малко укрепление, издигнато срещу семинолите?

— Да, мистър Гилбърт. Но от много години вече входът на залива е затворен откъм реката и укреплението е изоставено. Лично аз никога не съм ходил там и сега трябва да са останали само развалини.

— Да се опитаме да се доберем до него — каза Гилбърт.

— Да се опитаме — отвърна Марс, — макар че вероятно ще ни бъде много трудно. Водата скоро ще се отдръпне, а блатото няма да ни осигурява достатъчно здрава почва за ходене пеша.

— Не ще и дума, Марс. Затова, докато има достатъчно вода, по-добре да останем в лодката.

— Да не губим нито минута, мистър Гилбърт. Вече е три часът и под тези дървета скоро ще се стъмни.

Действително Гилбърт и Марс бяха попаднали в Черния залив. Като се отблъсваше с канджата, лодката им можа да се провре през преградата от тръстики. Както знаем, тази лагуна беше достъпна само за леки скифове, подобни на този, с който си служеше обикновено Скуамбо, когато той или господарят му поемеха по течението на Сент Джонс. Впрочем, за да се стигне до блокхауса, разположен към сградата на този залив, човек трябваше да познава безбройните извивки на тоя сложен лабиринт от островчета и протоци, в който от дълги години никой не бе се решавал да проникне. Дори се смяташе, че укреплението вече не съществува. Ето защо тайнствената и злотворна личност, която бе го превърнала в свое постоянно убежище, можеше да се чувствува там в пълна безопасност. Затова и частният живот на Тексар беше обкръжен с дълбока тайна.

Нужна беше нишката на Ариадна1, за да се ориентира човек през този винаги тъмен лабиринт дори когато слънцето е в зенита. Ала по липса на тази нишка може би само случайността щеше да помогне да се открие централното островче на Черния залив.

Именно на този несъзнателен пътеводител бяха принудени да се доверят Гилбърт и Марс. Когато преминаха първото заливче.

——

1 Ариадна в гръцката митология дъщеря на критския цар Минос, която дала на героя Тезсй кълбо с конци, за да му помогне да излезе от лабиринта, след като убие чудовището Минотавър. Б. пр.

те се впуснаха през протоците, чиито води сега се увеличаваха от прилива дори по най-тесните места, където плаването изглеждаше невъзможно. Те се движеха напред сякаш привличани от някакво смътно предчувствие и дори не се питаха как ще могат да се върнат обратно. Тъй като трябваше да изследват цялата околия, нищо в тази лагуна не биваше да убегне от погледа им.

След половинчасови усилия, както пресмяташе Гилбърт, лодката сигурно бе изминала цяла миля през залива. Много пъти, спирана от някой непристъпен бряг, тя биваше принуждавана да се прехвърля от един в друг проток. Нямаше никакво съмнение обаче, че главната посока беше една — запад. Нито младият офицер, нито Марс не се бяха опитали още да слязат на брега — това щеше да бъде трудно, тъй като островчетата едва се издигаха над средното ниво на реката. По-добре беше да не напущат леката лодчица, докато плитководието не й попречеше да се движи по-нататък.

Обаче изминаването на тази миля струваше на Гилбърт и Марс големи усилия. Колкото и енергичен да беше, метисът имаше нужда от малко почивка. Но той се съгласи да си почине едва когато стигна до едно по-голямо и по-високо островче, до което през пролуките на дърветата проникваха няколко слънчеви лъча.

— Хм, чудна работа! — каза той.

— Кое е чудното? — запита Гилбърт.

— На това островче има следи от обработване — отговори Марс.

Двамата слязоха от лодката и стъпиха на не толкова блатист бряг.

Марс не се лъжеше. Следите от обработка се виждаха ясно: тук-там растяха индийски картофи; почвата беше прорязана от четири-пет бразди, направени от човешка ръка; в земята още стоеше забита изоставена кирка.

— Значи в залива живеят хора? — запита Гилбърт.

— Вероятно — отвърна Марс, — или най-малкото е известен на някакви местни скитници, може би на индианцичергари, които отглеждат тук зеленчуци.

— Тогава възможно е да са си построили жилища… колиби…

— Точно така, мистър Гилбърт, и ако наистина има колиба, ще съумеем да я открием.

Много важно беше да се разбере какви хора посещават този Черен залив — дали ловци от южните области, които идват тук тайно, или семиноли, чиито шайки все още бродят из флоридските блата.

Ето защо Гилбърт и Марс не мислеха за връщане, а се качиха отново на лодката си и навлязоха още по-навътре из криволиците на залива. Като че някакво предчувствие ги теглеше към най-тъмните му кътчета. Погледите им, свикнали с полумрака, поддържан от надвисналите над островчетата гъсти клони, шареха във всички посоки. Ту им се привиждаше жилище, ала излизаше, че то е завеса от листа, простряла се от един до друг дънер; ту си казваха: „Ето човек, който стои неподвижно и ни гледа!“, а беше просто стар, причудлив извит пън, който с очертанията си приличаше на човешки силует. Тогава се ослушваха… Това, което не стигаше до очите, може би щеше да стигне до ушите им? Достатъчен беше и най-малкият шум, за да издаде присъствието на живо същество в тази пуста местност.

Половин час след първата им спирка двамата стигнаха до централното островче. Срутеният блокхауз беше така добре скрит под непрогледния гъсталак, че не можеха да различат нищо от него. Изглеждаше дори че заливчето свършва на това място и че задръстените проливи остават непроходими. И тук, между последните извивки на каналите и блатистите гори, които се простират из цялата околия Дювал по левия бряг на Сент Джонс, се издигаше непреодолима преграда от гъсти дървета и храсти.

— Струва ми се невъзможно да продължаваме по-нататък — каза Марс. — Водата е плитка, мистър Гилбърт.

— И все пак — заговори младият офицер — има ясни следи, че земята е обработвана. Този залив е посещаван от хора. Дали не са били тук наскоро? А може и да са още тук?

— Няма съмнение — отвърна Марс, — но трябва да побързаме да се върнем в Сент Джонс, докато е още светло. Започва да се свечерява, скоро ще настъпи дълбок мрак, а как ще се оправим сред този лабиринт? Според мен, мистър Гилбърт, по-благоразумно е да се върнем обратно, а утре в зори да продължим изследванията си. Да се приберем както винаги в Касъл Хаус. Ще разкажем какво сме видели и ще подготвим по-пълно изследване на Черния залив при по-добри условия…

— Да… трябва — отговори Гилбърт. — Но преди да тръгнем, бих искал…

Гилбърт, застанал неподвижно, хвърли последен поглед към околните дървета и тъкмо когато се канеше да даде нареждане за отблъсване на лодката, изведнъж спря Марс с ръка.

Метисът тутакси прекрати своята маневра и се ослуша, прав, с наострени уши.

Чуваше се вик, или по-право нещо като провлечен стон, който не можеше да се сбърка с обичайните шумове на гората. Той беше като отчаяно ридание, човешки вопъл — вопъл, изтръгнат от силно страдание. Сякаш последен зов на гаснещ глас.

— Там има човек!… — извика Гилбърт. — Той моли за помощ… Може би умира!

— Да! — отвърна Марс. — Трябва да отидем при него!… Трябва да разберем кой е!… Да слизаме!

Това стана само за миг. Като завързаха лодката здраво за брега, Гилбърт и Марс скочиха на островчето и се мушнаха между дърветата.

Там още имаше следи от пътеките, прокарани през гъсталака, дори от човешки стъпки, чиито отпечатъци личаха под последните слънчеви лъчи.

От време на време Марс и Гилбърт се спираха. Ослушваха се. Чуваха ли се още стенанията? По тях, единствено по тях можеха да се ориентират.

Двамата ги чуха отново, този път много наблизо. Въпреки тъмнината, която все повече се сгъстяваше, сигурно нямаше да им бъде трудно да се доберат до мястото, откъдето идеха те.

Внезапно се раздаде още по-страдалчески вик. Вече нямаше съмнение в каква посока трябва да вървят. С няколко крачки Гилбърт и Марс се провряха през гъсталак от храсти и се озоваха пред проснат до някаква ограда човек, който вече хъркаше в предсмъртна агония.

Промушен с нож в гърдите, този нещастник се обливаше с кръв. От устните му излизаха последните дихания. Оставаше му да живее само няколко минути.

Гилбърт и Марс се надвесиха над него. Той отвори очи, но нямаше сили да отговаря на зададените му въпроси.

— Трябва да видим този човек! — извика Гилбърт. — Факла… запали един клон!

Марс вече бе отчупил клон от едно от многобройните смолисти дървета, които растяха на островчето. Запали го с кибрит и мракът просветля малко от мъждивата му светлина.

Гилбърт коленичи до умиращия. Той беше негър, роб, още млад. През разтворената му риза на гърдите се виждаше зееща дупка, от която течеше кръв. Раната сигурно беше смъртоносна, тъй като ножът бе пронизал белия дроб.

— Кой си ти?… Кой си? — попита Гилбърт. Никакъв отговор.

— Кой те рани?

Робът не можеше вече да отрони нито дума.

В това време Марс размахваше клона, за да разучи мястото, където бе извършено това убийство.

Чак сега забеляза оградата, а през открехнатата врата — неясния силует на блокхауза. Това беше наистина укреплението в Черния залив, но в тази част от околията Дювал не знаеха дори че то съществува.

— Укреплението! — извика Марс.

И като остави господаря си при клетия агонизиращ негър, се мушна през вратата.

За миг Марс пребяга през вътрешността на блокхауза, обходи стаите, разположени от двете страни на централното помещение. В една от тях намери още димящи останки от огън. Значи доскоро в укреплението е имало хора. Но на какви хора би могло да служи то за убежище — на флоридци или на семиноли? Трябваше на всяка цена да се разбере това, и то от този ранен, който умираше. Трябваше да се узнае кои са неговите убийци, които вероятно са избягали само преди няколко часа.

Марс излезе от блокхауза, обиколи двора покрай оградата, огледа с факлата си между дърветата… Нямаше никого! Ако бяха дошли с Гилбърт сутринта, може би щяха да заварят обитателите на това укрепление. Сега беше много късно.

Тогава метисът се върна при господаря си и му доложи, че се намират при блокхауза в Черния залив.

— Можа ли да каже нещо този човек? — попита го той.

— Не… — отвърна Гилбърт. — Той е вече в безсъзнание и се съмнявам дали изобщо ще се свести!

— Да се опитаме, мистър Гилбърт — предложи Марс. — Тук има някаква тайна, която трябва непременно да узнаем, и никой вече не ще може да ни я каже, когато този нещастник умре!

— Прав си, Марс! Хайде да го пренесем в укреплението… Там може да се свести… Не бива да го оставяме да издъхне на този бряг!

— Вземете факлата, мистър Гилбърт — каза Марс. — Аз имам достатъчно сили да го нося.

Гилбърт грабна пламтящия смолист клон. Метисът вдигна на ръце тялото, което беше вече почти безжизнен труп, изкачи стъпалата пред входа, влезе през амбразурата, през която можеше да се проникне в двора, и сложи товара си в едно от вътрешните помещения.

Умиращият бе настанен на постелка от треви. След това Марс взе манерката си и я пъхна между устните му.

Сърцето на нещастника още биеше, макар и много слабо и с продължителни прекъсвания. Животът можеше всеки момент да го напусне… Нима щеше да изпусне последно издихание, без да разкрие тайната си?

Няколкото капки ракия като че ли го посъживиха. Очите му се отвориха. Вторачиха се в Марс и Гилбърт, които се мъчеха да го изтръгнат от ноктите на смъртта.

Искаше да говори… От устата му се отрониха няколко неясни звука… може би някакво име!

— Говори … Говори!… — викаше Марс.

Вълнението на метиса беше наистина необяснимо, сякаш задачата, на която бе посветил целия си живот, зависеше от последните думи на този умиращ!

Младият роб напразно се опитваше да произнесе няколко думи… Но вече нямаше сили за това…

В този момент Марс напипа в джоба на куртката му някаква хартийка.

Мигновено сграбчи тази хартийка, разгъна я и я прочете при светлината на факлата.

На нея бяха надраскани с въглен няколко думи. Ето ги:

„Отвлечени сме от Тексар в залива Марино… Откараха ни в Евърглейдските блата… на остров Карнерал… Пращам чрез този млад роб бележка… за мистър Бърбанк…“

Беше написано с почерк, добре познат на Марс.

— Зерма!… — извика той.

При това име умиращият отвори очи и кимна с глава, сякаш в знак на потвърждение.

Гилбърт го привдигна малко и запита:

— Зерма ли?

— Да!

— И Ди?

— Да!

— Кой те рани?

— Тексар!

Това беше последната дума на този нещастен роб, който падна мъртъв на тревната постеля.

VIII. ОТ КЕМДЛИС БЕЙ ДО ЕЗЕРОТО ВАШИНГТОН

Още същата вечер, малко след полунощ, Гилбърт и Марс се върнаха в Касъл Хаус. Колко трудности трябваше да преодолеят, за да се измъкнат от Черния залив! Когато напущаха блокхауза, нощта започваше да пада над долината на Сент Джонс. Под дърветата, в лагуната беше вече съвсем тъмно. Без помощта на инстинкта, който водеше Марс през протоците между островчетата; слели се в нощта, нито единият, нито другият нямаше да могат да се доберат отново до речното корито. Двайсет пъти лодката им трябваше да спира пред някаква непреодолима преграда и да се връща обратно, за да стигне до плавателен път. Наложи се да запалят смолисти клони и да ги закрепят за носа на лодката, за да осветяват криво-ляво пътя си. Но най-трудно беше, когато Марс се залови да търси единствения проток, през който водите се вливаха в Сент Джонс. Метисът не можеше да намери пролуката в тръстиковия гъсталак, откъдето двамата бяха минали преди няколко часа. За щастие започваше отлив и лодката бе повлечена от течението, образуващо се от естественото спадане на речното ниво. Три часа по-късно, след като изминаха бързо двайсетте мили, които делят Черния залив от плантацията, Гилбърт и Марс слязоха на пристана на Кемдлис Бей.

В Касъл Хаус ги чакаха. Нито Джеймз Бърбанк, нито никой от близките му още не се бе прибрал в стаята си. Това необичайно закъснение ги безпокоеше. Обикновено Гилбърт и Марс си идваха всяка вечер. Защо не се връщаха? Дали това не значеше, че са намерили някаква нова следа, която може би щеше да доведе диренията им до благополучен завършек? С колко тревоги беше съпроводено това чакане!

Най-после пристигнаха и когато влязоха в хола, всички се втурнаха към тях.

— Е, какво има, Гилбърт? — извика Джеймз Бърбанк.

— Татко — отговори младият офицер, — Алис не се е излъгала!… Наистина Тексар е отвлякъл сестричката ми и Зерма.

— Имаш ли доказателство?

— Четете!

И Гилбърт подаде измачканата хартийка с няколкото думи, написани с ръката на метиската.

— Да — продължи той, — не може вече да има съмнение, испанецът е! И е закарал или е наредил да закарат двете му жертви в старото укрепление при Черния залив! Там е живял тайно от всички. Зерма поръчала на един беден роб да донесе тази бележка в Касъл Хаус. Вероятно от него е научила, че Тексар ще заминава за остров Карнерал. Но робът заплатил с живота си за услугата, която й направил. Намерихме го умиращ, намушкан от Тексар, и сега е мъртъв. Но ако Ди и Зерма не са вече в Черния залив, поне знаем в коя част на Флорида са отмъкнати. Те са в Евърглейдс и именно там трябва да отидем, за да ги освободим. Още утре, татко, още утре ще заминем…

— Готови сме, Гилбърт.

— И тъй, до утре!

Надеждата се бе върнала в Касъл Хаус. Сега вече нямаше да се впущат в безплодни дирения. Мисис Бърбанк, осведомена за това положение, се почувствува ободрена. Тя има сили дори да се приповдигне и да коленичи, за да благодари на бога.

Значи, по сведение от самата Зерма, Тексар лично бе ръководил отвличането на момиченцето в залива Марино. Именно него бе видяла мис Алис в лодката, устремила се към средата на реката. Но как да се свърже този факт с алибито, на което се бе позовал Тексар? Как можеше той точно по времето, когато е извършвал това престъпление, да бъде пленник на федералистите на един от корабите от ескадрата? Очевидно това алиби беше лъжливо като другите. Но как го е скроил и ще се узнае ли някога тайната на тази вездесъщност, за която Тексар, изглежда, имаше доказателство?

В края на краищата това не беше толкова важно. Сега поне се знаеше, че метиската и детето са отведени най-напред в блокхауза при Черния залив, а после прехвърлени на остров Карнерал.

Именно там трябваше да ги търсят, там трябваше да издебнат Тексар. Този път нищо не можеше да го избави от наказанието, което заслужаваше отдавна за своите престъпни деяния.

Впрочем не биваше да се губи нито ден. Разстоянието от Кемдлис Бей до Евърглейдс е доста голямо. Нужни бяха няколко дни, за да се измине. За щастие, както вече бе казал Джеймз Бърбанк, организираната от него потеря беше готова да потегли от Касъл Хаус.

Що се отнася до остров Карнерал, в картите на полуостров Флорида се посочваше, че той се намира на езерото Окичоби.

Евърглейдс е блатиста област близо до езерото Окичоби, малко под двайсет и седмия паралел, в южната част на Флорида. От Джексънвил до това езеро има около четиристотин мили. Отвъд него местността беше рядко посещавана и почти непозната по онова време.

Ако Сент Джонс беше винаги плавателна чак до изворите й, пътуването щеше да мине бързо, без особени трудности; но по всяка вероятност течението на реката можеше да се използува на разстояние само около седемстотин мили, тоест до езерото Джордж. По-нататък коритото на реката беше задръстено от островчета, заприщено от треви, недостатъчно очертано и понякога при отлив пресъхваше, така че дори леко натоварена лодка би срещнала сериозни препятствия или най-малкото би се движила бавно. Но ако можеха да стигнат срещу течението до езерото Вашингтон, почти на двайсет и осем градуса ширина, успоредно на нос Малабар, щяха да се приближат значително до целта си. Ала не биваше да разчитат твърде на това. По-добре да се подготвят за преход от двеста и петдесет мили през почти безлюдна местност, където липсват превозни средства и припаси, необходими за поход, който трябваше да приключи бързо. Джеймз Бърбанк бе извършил всичките си приготовления с оглед на тези условия.

На другия ден, 20 март, участниците в похода се събраха на пристана на Кемдлис Бей. С мъчителна тревога Джеймз Бърбанк и Гилбърт бяха прегърнали мисис Бърбанк, която още не можеше да излиза от стаята си. Мис Алис, мистър Стенърд и помощникуправителите ги изпратиха. Дори Пиг бе дошъл да се сбогува с мистър Пери, към когото сега изпитваше нещо като привързаност. Той си спомняше дадените му наставления за неудобствата на свободата, за която още не се чувствуваше узрял.

Потерята имаше следния състав: Джеймз Бърбанк, шуреят му Едуард Керъл, оздравял от раната си, синът му Гилбърт, управителят Пери, Марс и дванайсет негри, подбрани измежду най-храбрите и най-преданите в имението — общо седемнайсет души. Марс познаваше достатъчно течението на Сент Джонс, за да служи за лоцман’ както отсам, така и оттатък езерото Джордж, докато плаването беше възможно. Що се отнася до негрите, свикнали да боравят с гребло, те щяха да напрягат яките си мишци, когато нямаше достатъчно силно течение или вятър.

Лодката — една от най-големите в Кемдлис Бей — разполагаше с платно, позволяващо й да се движи и при попътен, и при страничен вятър по извивките на понякога твърде лъкатушното речно корито. На нея имаше оръжие и боеприпаси в достатъчно количество, така че Джеймз Бърбанк и спътниците му нямаше защо да се страхуват нито от шайките семиноли в Южна Флорида, нито от другарите на Тексар, ако към испанеца се бяха присъединили някои от неговите привърженици. А трябваше да имат предвид такава възможност, която можеше да попречи на успеха на потерята.

Дойде време за сбогуване. Гилбърт целуна мис Алис, а Джеймз Бърбанк я прегърна, като че ли му беше вече дъщеря.

— Татко… Гилбърт… — каза тя — върнете нашата малка Ди!… Върнете сестричката ми…

— Да, мила Алис! — отговори младият офицер. — Да!… Ще я върнем!… Бог да ни закриля!

Мистър Стенърд, мис Алис, помощникуправителите и Пиг стояха на пристана на Кемдлис Бей, докато лодката се отдалечаваше от него. Всички й пратиха последно сбогом, когато, подхваната от североизточния вятър и тласкана от прилива, тя изчезваше зад малкия нос на залива Марино.

Беше около шест часа сутринта. След един час лодката мина край селцето Мандарин, а към десет часа, без да се наложи да си служат с греблата, тя се намираше вече пред Черния залив.

Сърцата на всички забиха, когато застанаха до този ляв бряг на реката, през който проникваха водите на прилива. Именно зад тези гъсталаци от тръстика, кана и мангрови дървета бяха отвлечени най-напред Ди и Зерма. Именно там в продължение на повече от петнайсет дни Тексар и съучастниците му ги бяха крили така грижливо, че не оставаха никакви следи от тях подир отвличането. Десетки пъти Джеймз Бърбанк и Стенърд. а после Гилбърт и Марс бяха плавали срещу течението на реката до тази лагуна, без да подозират, че старият блокхауз им служи за убежище.

Този път вече нямаше нужда да спират тук. Трябваше да търсят на няколкостотин мили по на юг. и лодката мина край Черния залив, без да се отбива в него.

Закусиха всички заедно. В сандъците имаше провизии за двайсетина дни; бяха взели и няколко торби, в които щяха да носят храната, когато станеше нужда да се движат по суша. Известно количество лагерни принадлежности им позволяваха да спират денем или нощем в гъстите гори. които покриват крайбрежието на Сент Джонс.

Към единайсет часа. когато започна отливът, вятърът беше все още благоприятен. Въпреки това се наложи да си служат с греблата, за да поддържат скоростта. С тази работа се заловиха негрите, и лодката, тласкана от петима яки гребци, продължи да се носи бързо срещу течението на реката.

Марс стоеше мълчаливо до кормилото, лавирайки с уверена ръка през ръкавите, образувани от островите и островчетата в средата на Сент Джонс. Той се движеше по ония протоци, където течението не беше толкова силно. Впущаше се през тях без колебание. Нито веднъж не сбърка да тръгне по грешен път, нито веднъж не заседна в плитчина, която отливът скоро щеше да оголи. Той познаваше коритото на реката чак до езерото Джордж, както познаваше и извивките й под Джексънвил, и управляваше лодката със същата увереност, с която бе прекарал канонерките на капитан Стивънс през криволиците на плитчината.

В тази част от течението си Сент Джонс беше пуста. Корабчетата, които обикновено осигуряваха превоза между града и плантациите, след завземането на Джексънвил вече не се движеха. Ако все още някакъв плавателен съд се изкачваше или се спущаше по реката, той само обслужваше федералните войски и поддържаше връзката между капитан Стивънс и подчинените му. А над Пиколата вероятно нямаше дори и такова движение.

Джеймз Бърбанк пристигна в това селце към шест часа вечерта. В този момент на пристана се намираше отряд северняци. Те подвикнаха на лодката да спре до кея.

Там Гилбърт Бърбанк се представи на офицера, който командуваше военните части в Пиколата, и с помощта на пропуска, даден му от капитан Стивънс, можа да продължи пътя си.

Това спиране трая само няколко минути. Тъй като отливът започваше вече да се усеща, нямаше нужда да си служат с греблата. Лодката продължи стремително пътя си между гъстите гори, разпрострели се от двете страни на реката. На няколко мили над Пиколата, по левия бряг гората се превръщаше в тресавище. А горите по десния бряг, по-гъсти, по-непроходими и наистина безкрайни, не свършваха дори оттатък езерото Джордж. Вярно, по този бряг те се отдръпват малко от Сент Джонс и се образува широка ивица, върху която се отглеждат различни култури. Обширни оризища, плантации със захарна тръстика, индиго и памук свидетелствуват още веднъж за плодородието на полуостров Флорида.

Малко след шест часа зад един речен завой Джеймз Бърбанк и спътниците му загубиха от очи червеникавата кула на изоставения от един век стар испански форт, който стърчи над върховете на високите крайбрежни палми.

— Марс — запита тогава Джеймз Бърбанк, — не те ли е страх да се движиш нощем по Сент Джонс?

— Не, мистър Джеймз — отговори Марс. — До езерото Джордж гарантирам за себе си. Оттам нататък ще видим. Ала не бива да губим нито час и тъй като приливът ни помага, трябва да го използуваме. Колкото по-нагоре навлизаме в реката, толкова по-слаб ще бъде той и толкова по-кратко ще трае. Затова предлагам да пътуваме денонощно.

Предложението на Марс се налагаше от обстоятелствата. Щом се наемаше да управлява лодката, трябваше да се доверят на умението му. И нямаха причина да се каят за това. Цяла нощ лодката плава леко срещу течението на Сент Джонс. Приливът й помагаше няколко часа. После негрите се заловиха отново за греблата и успяха да изминат петнайсетина мили в южна посока.

Не спряха никъде нито през тази нощ, нито на другия ден — 22-и, и нищо особено не се случи нито тогава, нито през следващите дванайсет часа. Горното течение на реката изглеждаше съвсем пусто. Плаваха, така да се каже, сред безкрайна гора от стари кедри, чиито клони се преплитаха над Сент Джонс и образуваха гъст зелен свод. Села не се виждаха. Само тук-там плантации или усамотени къщурки. Крайбрежните земи не се поддаваха на никаква обработка. На нито един колонист не би хрумнало да основе тук земеделско стопанство.

На 23-и още с първите лъчи на зората реката се разшири и образува голямо водно пространство; тук най-после безкрайната гора се отдръпваше и оголваше бреговете. На няколко мили, чак до хоризонта, се простираше равнина.

Това беше езеро — езерото Джордж, което Сент Джонс пресича от юг на север и му дава част от водите си.

— Да! Ето го езерото Джордж — каза Марс. — Аз вече съм идвал тук, когато придружавах експедицията, натоварена да изследва горното течение на реката.

— На какво разстояние се намираме сега от Кемдлис Бей? — попита Джеймз Бърбанк.

— На около сто мили — отговори Марс.

— Значи не сме изминали още и една трета от пътя до Евърглейдс — забеляза Едуард Керъл.

— Марс, какво ще правим сега? — запита Гилбърт. — Дали да изоставим лодката и да тръгнем пеш по някой от двата бряга на Сент Джонс? Това ще ни затрудни и забави. Не е ли по-добре да прекосим езерото Джордж и да продължим по този воден път до мястото, откъдето реката престава да бъде плавателна. Нека опитаме, пък ако заседнем и не можем да караме по-нататък, тогава ще слезем на брега. Във всеки случай заслужава да направим такъв опит. Какво мислиш ти?

— Да опитаме, мистър Гилбърт — отвърна Марс. Всъщност нямаха друг изход.

Винаги можеха да слязат на брега. Пътуването по вода не беше толкова уморително и бавно.

И тъй, лодката навлезе в езерото Джордж и заплава покрай източния му бряг.

По ниските земи около езерото растителността не е така богата, както по бреговете на реката. Почти до хоризонта се простират обширни блата. На някои места, до които водата рядко достига, тъмни лишеи се разстилат като килими и безброй растящи тук малки гъби се открояват с виолетовите си оттенъци. Човек не бива да се доверява на тая неустойчива почва, нещо като тресавище, което не осигурява на пешеходеца здрава опора. Ако Джеймз Бърбанк и спътниците му тръгнеха през тази част от територията на Флорида, пътуването им щеше да бъде съпроводено с много усилия, с голяма умора и продължителни забавяния, а можеше да се наложи и да се върнат обратно. Само водни птици — и то главно с плавателни ципи между пръстите на краката — могат да се движат из това мочурище; тук се срещат в изобилие летни бърнета, патици, бекасини. Имаше с какво да попълнят запасите си, и то без особен труд, ако провизиите в лодката се свършеха. Но за да ловуваш по тия брегове, трябва да се справяш с цели пълчища много опасни змии, чието пронизително съскане се разнася над килимите от жабуняк и други водорасли. Вярно, тези влечуги намират върли врагове сред ятата бели пеликани, добре въоръжени за тази безмилостна война, от които гъмжат тия нездравословни брегове на езерото Джордж.

Междувременно лодката се носеше стремително напред. При вдигнато платно силният северен вятър я тласкаше в правилна посока. Благодарение на този прохладен бриз греблата можаха да си почиват през целия ден, без да се получи никакво забавяне. Така че когато се свечери, тридесетте мили, колкото е дълго езерото Джордж от север към юг, бяха изминати бързо, без умора. Към шест часа Джеймз Бърбанк и малкият му отряд спряха при долния край на езерото, през кой го Сент Джонс се влива в него.

Три-четири къщи образуваха на това място малко селище. Странниците спряха тук за не повече от половин час, за да се сдобият с някои сведения. В къщурките живееха неколцина от ония флоридци, които не се задържат дълго на едно място и в началото на хубавия сезон се занимават главно с лов и риболов. По предложение на Едуард Керъл решиха да разберат дали Тексар не е минавал оттук. И не сбъркаха.

Разпитаха един от жителите на селцето. Забелязвал ли е тия дни някаква лодка, прекосяваща езерото Джордж по посока на езерото Вашингтон? В тази лодка трябва да са се намирали седем или осем души, а също една цветнокожа и едно дете, момиченце, от бялата раса.

— Вярно — отговори този човек, — преди два дни.видях да минава някаква лодка; трябва да е тая, за която става дума.

— Спря ли във вашето селце? — попита Гилбърт.

— Не! Напротив, бързаше да стигне час по-скоро горното течение на реката. Ясно забелязах в нея една жена с момиченце на ръце — добави флоридецът.

— Приятели — извика Гилбърт, — това е добра новина! Ние сме по следите на Тексар!

— Да! — отвърна Джеймз Бърбанк, — Той ни е изпреварил само с две денонощия и ако лодката ни може да издържи още няколко дни, ще го настигнем!

— Познавате ли течението на Сент Джонс над езерото Джордж? — запита Едуард Керъл флоридеца.

— Да, сър, дори съм стигал на повече от сто мили нагоре.

— Мислите ли, че лодка като нашата може да плава нататък?

— Колко гази?

— Около три фута — отговори Марс.

— Три фута? — повтори флоридецът. — На някои места е дълбоко кажиречи толкова. Но ако измервате дълбочината на пътя си, вярвам, че ще успеете да стигнете до езерото Вашингтон.

— А какво е разстоянието оттам до езерото Окичоби? — запита мистър Керъл.

— Около сто и петдесет мили.

— Благодарим, приятелю.

— Да се качваме — извика Гилбърт — и да плаваме, докато има достатъчно вода под нас.

Всеки зае отново мястото си. Тъй като вечерта вятърът бе утихнал, нагласиха греблата и ги размахаха енергично. Стеснените брегове на реката изчезнаха бързо. Преди да се стъмни напълно, изминаха няколко мили на юг. За спиране изобщо не стана дума, тъй като можеха да спят в лодката. Луната беше почти пълна. В такова ясно време плаването нямаше да бъде трудно. Гилбърт бе поел кормилото. Марс стоеше при носа с дълъг прът в ръка. Той непрекъснато измерваше дълбочината и щом опреше до дъното, насочваше лодката или надясно, или наляво. През това нощно пътуване тя докосна дъното едва пет-шест пъти и можа да се измъкне без особено усилие. А когато към четири часа сутринта слънцето се показа, Гилбърт изчисли, че през нощта са изминали не по-малко от петнайсет мили път.

Какви шансове за успех имаха Джеймз Бърбанк и спътниците му, ако реката се задържеше плавателна още няколко дни и ги доведеше почти до целта им!

Но при това пътуване изникнаха някои материални трудности. Тъй като реката криволичи много, често в нея се врязват носове. Натрупалите се пясъци образуват много плитчини, които трябва да се заобикалят. Това удължаваше пътя и по този начин ги забавяше. Вече не можеха да използуват винаги вятъра, при все че той продължаваше да бъде попътен, защото многото завои принуждаваха лодката да мени скоростта си. Тогава негрите се превиваха над греблата и работеха така енергично, че успяваха да наваксат загубеното време.

Възникваха и пречки, свойствени на Сент Джонс. Това бяха плаващи острови, образували се от огромното натрупване на едно пищно растение — „пистия“, което някой изследователи на тази флоридска река сполучливо сравняват с гигантска маруля, разпростряла се по водната повърхност. Този тревист килим е толкова плътен, че видрите и чаплите могат да тичат по него. Все пак не биваше да навлизат в този растителен гъсталак, откъдето трудно биха могли да се измъкнат. Щом го забележеше, Марс вземаше всички възможни мерки, за да го избегне.

Бреговете на реката отново се покриха с гъсти гори. Вече не се виждаха безбройните кедри, чиито корени се къпят във водите на Сент Джонс по долното му течение. Тук растат много борове, високи до сто и петдесет фута, спадащи към вида пиния, които намират добри условия за развитие сред тия просмукани с вода земи, наричани „пустош“. Почвата им е толкова неустойчива, че на някои места пешеходецът може да загуби равновесие, когато върви по нея. За щастие малкият отряд на Джеймз Бърбанк не бе подложен на такова изпитание. Сент Джонс продължаваше да го носи през южните области на Флорида.

Денят мина без премеждия. И нощта също. Реката продължаваше да бъде съвсем пуста. Никаква лодка не се забелязваше по нея. Никаква колиба — по бреговете й. Впрочем нямаше и защо да се съжалява за това. По-добре да не срещнат никого в тази далечна местност, където често срещите завършват злополучно, защото горските скитници, професионалните ловци и всевъзможните авантюристи са хора, меко казано, подозрителни.

Трябваше да се опасяват също от присъствието на милиционерските отряди от Джексънвил или Сент Огъстин, принудени от Дюпон и Стивънс да се изтеглят на юг. Тази опасност беше още по-страшна поради това, че сред тия отреди сигурно имаше привърженици на Тексар, които биха пожелали да си отмъстят на Джеймз и Гилбърт Бърбанк. А малкият отряд трябваше да избягва всякакво стълкновение, освен с испанеца, и то само в случай че се наложеше да измъкнат пленничките му със сила.

За щастие обстоятелствата така помагаха на Джеймз Бърбанк и спътниците му, че на 25-и вечерта те бяха вече изминали разстоянието между езерото Джордж и езерото Вашингтон. Стигнала до границата на тази огромна маса от застояли води, лодката бе принудена да спре. Реката тук беше толкова тясна и плитка, че не можеха да продължават по на юг.

Но в края на краищата, тъй като бяха изминали две трети от пътя, Джеймз Бърбанк и спътниците му се намираха вече само на сто и петдесет мили от Евърглейдс.

IX. ГОЛЯМАТА КИПАРИСОВА ГОРА

Езерото Вашингтон, дълго десетина мили, е едно от най-незначителните в тази област на Южна Флорида. Плитките му води са задръстени с треви, които течението откъсва от плаващите ливади — истински гнезда на змии, — поради които плаването по езерото е опасно. Затова и то е пусто както бреговете му, тъй като там е неудобно да се ходи на лов и риболов, и лодки от Сент Джонс рядко стигат до него.

Южно от езерото реката поема отново предишната си посока, завивайки по-определено към южната част на полуострова. Тук тя е само плитък поток, чиито извори се намират на тридесет мили на юг, между 28р и 27р северна ширина.

Под езерото Вашингтон Сент Джонс престава да бъде плавателна. Колкото и да съжаляваше Джеймз Бърбанк, той бе принуден да се откаже от пътуването по вода и да поеме по суша, през мъчнопроходима местност, в по-голямата си част блатиста, през безкрайни гори, прорязани от речици и тресавища, които забавят движението на пешеходците.

Слязоха от лодката. Оръжието и торбите с провизии разпределиха между негрите. Така участниците в похода щяха да минат без умора и затруднения. В това отношение нямаше опасност от забавяне. Всичко беше уредено предварително. Когато станеше нужда да спират, само за няколко минути можеха да си устроят лагер.

Най-напред Гилбърт с помощта на Марс се залови да скрие лодката. Важното беше тя да не бъде забелязана, в случай че група флоридци или семиноли споходеше бреговете на езерото Вашингтон. А и трябваше да бъдат сигурни, че ще я намерят, когато се върнеха, за да се спуснат обратно по Сент Джонс. Под надвисналите клони на крайбрежните дървета, на завет между гигантските тръстики, можаха лесно да устроят местенце на лодката, след като предварително свалиха мачтата й. И така добре я скриха под гъстата зеленина, че беше невъзможно да се забележи от високия бряг.

Навярно така бе станало и с една друга лодка, която Гилбърт много би желал да намери. Тя бе откарала Ди и Зерма до езерото Вашингтон. Поради невъзможността да се плава в тия води Тексар вероятно я е оставил някъде около тази „фуния“, през която езерото се влива в реката. Испанецът е трябвало да стори същото, което Джеймз Бърбанк беше принуден да направи сега.

Ето защо през последните часове на деня се заловиха да претърсват старателно, за да намерят тази лодка. Тя щеше да бъде ценно указание и доказателство, че Тексар се е движил по реката до езерото Вашингтон.

Но търсенето се оказа напразно. Не успяха да открият лодката, може би защото не търсиха достатъчно надалеч, а може би и защото, когато е тръгвал, испанецът не е възнамерявал да се връща и е сметнал, че тя няма да му е нужна повече, та я е унищожил.

Колко ли мъчително е било пътуването между езерото Вашингтон и Евърглейдските блата! Вече не е имало река, която да спести толкова продължителната умора на една жена и едно дете. Ди. носена на ръце от метиската, Зерма, принудена да върви подир мъже. свикнали на такива преходи през тази труднопроходима местност, обидите, тормозът, безпощадните удари, с които са я обсипвали, за да я накарат да ходи по-бързо, паданията, при които се е мъчила да предпази момиченцето, забравяйки себе си — всички си представяха нагледно тези печални сцени. При мисълта, че жена му е принудена да търпи толкова страдания, Марс пребледняваше от яд и тогава от устата му се изтръгваха думите:

— Ще убия Тексар!

Защо не беше сега на остров Карнерал, изправен пред този мерзавец, чиито гнусни интриги бяха причинили толкова злини на семейство Бърбанк, а и на всичко отгоре бе отвлякъл жена му Зерма!

Устроиха си лагер до края на малкия нос, който се проточва от северния ъгъл на езерото. Неблагоразумие би било да пътуват посред нощ през непозната местност, където зрителното поле неминуемо щеше да бъде твърде ограничено. Затова, след като се съвещаваха, решиха да чакат до първите лъчи на зората, преди да тръгнат отново на път. Рискът да се загубят из тия гъсти гори беше много голям, та не искаха да се излагат на него.

През нощта не се случи нищо особено. В четири часа, когато започна да се развиделява, бе даден сигнал за потегляне. Половината от прислугата стигаше, за да носи торбите с провизии и лагерните принадлежности. Така негрите можеха да се сменят помежду си. Всички — и господари, и слуги — бяха въоръжени с карабини „Миние“, които се зареждат с един куршум и с четири едри сачми, а също и с револвери „Колт“, така широко използувани от двете страни още от началото на гражданската война. При това положение можеха да окажат успешна съпротива на шейсетина семиноли и дори ако станеше нужда, да нападнат Тексар, даже и да беше заобиколен от същия брой свои сподвижници.

Сметнаха за целесъобразно да се движат колкото е възможно по-близо до брега на Сент Джонс. Тук реката течеше на юг, тоест по посока на езерото Окичоби. Тя приличаше на нишка, опъната през дългия лабиринт от гори. Можеше да вървят по брега й,без опасност да сбъркат пътя. Така и сториха.

Това се оказа доста лесно. По десния бряг се очертаваше нещо като пътека — същински път, по които вероятно са влачили някаква лека лодка към горното течение на реката. Крачеха бързо, Гилбърт и Марс — отпред, Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл — отзад, управителят Пери — след прислужницитенегри, които носеха торбите, сменяйки се на всеки час. Преди да тръгнат, закусиха набързо. Да се спират на пладне, за да обядват, в шест часа вечерта — за да вечерят, да се настаняват на лагер, ако тъмнината не позволява да продължават по-нататък, да тръгват отново на път, ако сметнеха, че могат да се ориентират в гората — такъв ред установиха и щяха строго да го спазват.

Най-напред трябваше да заобиколят източния бряг на езерото Вашингтон — доста нисък и почти мочурлив. Тук горите се появиха отново. Но те все още не бяха нито така просторни, нито толкова гъсти, както ония, които щяха да срещнат по-нататък. Това се дължеше на самото естество на дървесните видове, които ги съставляваха.

Всъщност тук имаше само високи кампешови дървета с малки листа, жълти гроздове и кафеникава сърцевина, използувана за производство на багрило; освен това — мексикански брястове, газуми с кичури бели цветове, употребявани за най-различни домашни нужди, а сянката им, казват, лекувала и най-упоритите простуди — дори хремата. На места растяха също няколко групички хининови дървета, които тук приличат на обикновени храсти, а не на великолепни дървета, каквито са в родината си Перу. И най-после на цели лехи, непознали никога грижите на опитен градинар, са се разпрострели растения с ярки цветове — горчивки, амарилиси, устрели. чиито гънки влакна служат за производство на някои тъкани. Както забелязва един от най-сведущите изследователи на Флорида1, всички тези растения и цветя, „жълти или бели в Европа, придобиват в Америка различните нюанси на червеното — от пурпурно до най-нежно розово.“

Надвечер тази растителност изчезна и се смени с голяма кипарисова гора, която се простира чак до Евърглейдските блата.

През тоя ден бяха изминали двайсетина мили. Затова Гилбърт попита спътниците си дали не са се преуморили.

— Готови сме да тръгваме отново, мистър Гилбърт — обади се един от негрите, говорейки от името на своите другари.

— Няма ли опасност да се загубим през нощта? — забеляза Едуард Керъл.

— Ни най-малко — отговори Марс, — защото ще продължаваме да вървим по брега на Сент Джонс.

— Ай нощта ще бъде светла — добави младият офицер. — Небето е безоблачно. Луната, която ще изгрее към девет часа. ще

——

1 Господин Пусиелг. за нещастие умрял, преди да успее да завърши своето изследователско пътешествие. Б. а.

свети до сутринта. Освен това клоните на кипарисите са редки и там не е толкова тъмно, колкото в друга гора.

И тъй, тръгнаха. Вървяха няколко часа през нощта, а на сутринта малкият отряд се спря, за да закуси под един от тия гигантски кипариси, които се наброяват с милиони в тази част от Флорида.

Който не е виждал тези природни чудеса, не може да си ги представи. Въобразете си зеленееща ливада, издигаща се на повече от сто фута височина, поддържана от прави, сякаш дялани стволове, по която ти се дощява да се разходиш. Земята отдолу е размекната и мочурлива. Тъй като почвата не е в състояние да попива повече, тя е винаги покрита с вода. Тук гъмжи от различни видове жаби, гущери, скорпиони, паяци, костенурки, змии, всевъзможни блатни птици. По-нагоре като падащи звезди прелитат авлиги със златиста перушина, по високите клони подскачат катерички, а папагалите изпълват гората с оглушителното си бъбрене. Изобщо интересна, но труднопроходима местност.

Ето защо трябваше да изучават старателно земите, в които навлизаха. Пешеходец би могъл да затъне до подмишниците в многобройните мочурливи ями. Но като се движеха внимателно под лунната светлина, която се прецеждаше през високия листак, успяваха криво-ляво да се промъкват.

Реката им помагаше да напредват в правилна посока. И това беше много благоприятно обстоятелство, защото всички тия кипариси си приличат със своите уродливи, криви, сбръчкани, корубести в основата си стъбла, които спущат в земята дълги възлести корени и се издигат като колони на двайсет фута височина. Това са същински чадъри с грапава дръжка и права пръчка, на която се крепи огромен зелен сенник, но откровено казано, той не предпазва нито от дъжд, нито от слънце.

Малко след изгрев Джеймз Бърбанк и спътниците му влязоха под сянката на тези дървета. Времето беше великолепно. Нямаше опасност от никаква буря, която би превърнала почвата в непроходимо тресавище. Все пак трябваше да си избират внимателно пътя, за да избягват мочурливите ями, които никога не пресъхват. За щастие десният бряг на Сент Джонс беше леко наклонен, та срещаха по-малко трудности по него. По-значително ги забавяха коритата на вливащите се в реката потоци, които трябваше да заобикалят или да минават по брод.

През този ден не откриха никаква следа, която да показва присъствието на отряд южняци или семиноли, никаква диря нито от Тексар, нито от неговите другари. Възможно беше испанецът да е вървял по левия бряг на реката. Впрочем това не беше пречка. И по единия, и по другия бряг се стигаше право до южната част на Флорида, посочена в бележката на Зерма.

Вечерта Джеймз Бърбанк се спря за шест часа. Остатъкът от мощта мина в бърз ход. Вървяха мълчаливо през заспалата кипарисова гора. Никакъв полъх не раздвижваше листния свод. Луната, вече полунащърбена, отразяваше като черна сянка върху земята леката мрежа на клоните, чиито очертания се уголемяваха от височината на дърветата. Реката едва бълбукаше в корито с почти недоловим наклон. На повърхността й се показваха много плитчини; ако станеше нужда, нямаше да бъде трудно да се мине оттук.

На другия ден, след двучасова почивка, малкият отряд отново потегли на юг във вече установения ред. През този ден обаче пътеводната нишка, следвана дотогава, щеше да се прекъсне или по-право да се размотае докрай. И наистина, Сент Джонс, превърнала се вече в тънка водна струйка, изчезна под гъсталак от хининови дървета, които пиеха от самия й извор. По-нататък кипарисовата гора закриваше три четвърти от хоризонта.

На това място се появи гробище, предназначено според местния обичай за покръстени негри, останали до смъртта си верни на католическата религия. Тук-там скромни кръстове, едни от камък, други от дърво, забити върху малките могилки, бележеха гробовете между дърветата. На две-три въздушни гробници, които се крепяха на забити в земята пръти, вятърът поклащаше някой превърнал се в скелет труп.

— Съществуването на гробище на то за място — забеляза Едуард Керъл — може би показва, че наблизо има селище или колиби…

— Които сигурно вече не съществуват — възрази Гилбърт, — защото на нашите карти няма и следа от тях. Такова изчезване на селища се среща много често в Южна Флорида, било защото жителите им са ги напуснали, било защото са разрушени от индианците.

— Гилбърт — каза Джеймз Бърбанк, — какво ще правим сега, когато вече не можем да се ориентираме по Сент Джонс?

— Компасът ще ни показва посоката, татко — отговори младият офицер. — Колкото и да е голяма и гъста гората, изключено е да се загубим в нея!

— Е, тогава на път, мистър Гилбърт! — провикна се Марс, когото при спиране не го свърташе на едно място. — На път, и бог да ни води!

На половин миля оттатък негърското гробище малкият отряд навлезе отново под зеления свод и с помощта на компаса се заспуща почти право на юг.

През първата половина на деня не се случи нищо за отбелязване. Досега нищо не бе спъвало диренията, но дали докрай щеше да бъде така? Щяха ли да достигнат целта, или семейство Бърбанк щеше да бъде обречено на отчаяние? Да не могат да намерят момиченцето и Зерма, да знаят, че те търпят всевъзможни страдания, че са изложени на всевъзможни оскърбления, и да не са в състояние да ги избавят — това беше безкрайно мъчение.

Към обед спряха. Гилбърт, който пресмяташе пътя, изминат от езерото Вашингтон насам, изчисли, че се намират на петдесет мили от езерото Окичоби. Осем дни бяха изтекли от напущането на Кемдлис Бей и повече от триста мили бяха изминали с изключителна бързина. Вярно, отначало по реката, почти до изворите й, а после из кипарисовата гора не срещнаха истински сериозни препятствия. Нямаше ги проливните дъждове, от които плаването по Сент Джонс ставаше невъзможно, а бреговете прогизваха от вода. Нощите бяха красиви, пропити с чудната светлина на луната. Така всичко беше благоприятно за пътуването и пътуващите.

Сега от остров Карнерал ги делеше сравнително късо разстояние. Калени от осемдневни непрекъснати усилия, те се надяваха да достигнат целта си за по-малко от две денонощия. А тогава щеше да настъпи развръзката, която не можеше да се предвиди отсега.

Но макар че щастието им бе помагало до този момент, Джеймз Бърбанк и другарите му можеха да се опасяват, че през втората половина от деня ще се натъкнат на непреодолими трудности.

След като обядваха, тръгнаха отново при обичайните условия. Характерът на местността никак не се беше променил, само трябваше да заобикалят големи локви и многобройни мочурливи ями, да газят през потоци с вода до коленете. Общо взето пътят не се удължаваше много от тези принудителни отклонения.

Ала към четири часа следобед Марс се спря внезапно. После, когато спътниците му го настигнаха, той им посочи отпечатъци от стъпки по земята.

— Не може да има никакво съмнение — каза Джеймз Бърбанк, — наскоро оттук са минавали група хора.

— И то многобройна група — вметна Едуард Керъл.

— От коя посока идват тези следи и накъде водят? — запита Гилбърт. — Това трябва непременно да се разбере, преди да вземем някакво решение.

И наистина се заловиха старателно с тази работа.

Отпечатъците от стъпки можеха да се проследят на разстояние петстотин ярда на изток и продължаваха дори по-нататък, но явно нямаше смисъл да ги търсят по-надалеч. Посоката на тези стъпки показваше, че отряд от най-малко сто и петдесет-двеста души, тръгнал от атлантическото крайбрежие, скоро е минал през тази част на кипарисовата гора. На запад тези следи вървяха вече към Мексиканския залив, пресичайки по тоя начин полуостров Флорида, който на тази географска ширина е широк не повече от двеста мили. Можаха да установят също, че преди да продължи пътя си в същата посока, отрядът е спрял точно на мястото, където се намираха сега Джеймз Бърбанк и неговите спътници.

След като заръчаха на другарите си да бъдат непрекъснато нащрек, Гилбърт и Марс, вървейки четвърт миля вляво от гората, можаха да се убедят също, че тези отпечатъци водят право на юг.

И ето какво каза Гилбърт, когато двамата се върнаха в лагера:

— Пред нас се намира отряд, който се движи точно по пътя, по който вървим и ние от езерото Вашингтон насам. Това са въоръжени хора, тъй като намерихме парчета от патрони, които са им служили за палене на огньове, ала от тези огньове са останали само угаснали въглени. Какви са тия хора? Не зная. Едно е ясно: че те са много и че се спускат към Евърглейдс.

— Дали не са отряд скитащи семиноли? — попита Едуард Керъл.

— Не — отвърна Марс. — Следата от стъпки ясно показва, че тези хора са американци…

— Може би войници от флоридската милиция? — забеляза Джеймз Бърбанк.

— Има такава опасност — обади се Пери. — Струва ми се, че са твърде много, за да спадат към бандата на Тексар…

— Стига към този човек да не се е присъединила шайка негови привърженици — каза Едуард Керъл. — В такъв случай нищо чудно да са няколкостотин души…

— Срещу седемнайсет! — вметна управителят.

— Е, какво от това! — извика Гилбърт. — Ако ни нападнат или се наложи да ги нападнем, никой от нас няма да отстъпи!

— Никой!… Никой!… — провикнаха се смелите спътници на младия офицер.

Разбира се, този изблик беше напълно естествен. И все пак, като се замислеше човек, щеше да разбере какви опасности криеше подобно положение.

Но макар че вероятно през главата на всички мина тази мисъл, те ни най-малко не паднаха духом. Обаче да бъдат толкова близо до целта си и да срещнат пречка! И то каква пречка! Цял отряд южняци, може би привърженици на Тексар, които искат да се присъединят към испанеца в Евърглейдските блата, за да изчакат там сгоден момент да се върнат отново в Северна Флорида!

Да, именно от това трябваше да се опасяват. Всички го чувствуваха. Ето защо след първия порив на въодушевление млъкнаха и се замислиха, загледани в младия си предводител в очакване да им даде някакво нареждане.

Гилбърт също бе заразен от общото настроение. Но като вдигна глава, изкомандува:

— Напред!

X. СРЕЩА

Да, трябваше да се върви напред. Но поради възможните опасности се налагаше да се вземат всички предпазни мерки. Необходимо беше да се разучи пътят, да се изследват дебрите на кипарисовата гора, да бъдат готови за всякакви премеждия.

Ето защо оръжията бяха грижливо проверени и приведени в готовност да влязат в действие при първия даден знак. И при най-малката тревога щяха да захвърлят торбите на земята. И до един да участвуват в отбраната. Що се отнася до разположението на участниците в похода, то щеше да остане същото: Гилбърт и Марс както досега щяха да бъдат в авангарда, но на по-голямо разстояние, за да предотвратят евентуална изненада. Всеки беше готов да изпълни дълга си, макар че сърцата на тези храбреци несъмнено се свиваха, щом възникнеше някаква пречка между тях и целта, която искаха да достигнат.

Скоростта им ни най-малко не намаля. Все пак решиха, че не е благоразумно да вървят непрекъснато по ясно очертаните следи. Трябваше да се стараят да избягват среща с отряда, който се движеше по посока на Евърглейдс. За нещастие скоро се убедиха, че това ще бъде доста трудно. Всъщност този отряд не караше направо. Следите често се отклоняваха ту надясно, ту наляво, а това показваше известно колебание в движението. Все пак главната им посока беше юг.

Мина още един ден. Никаква среща не бе принудила Джеймз Бърбанк да се спре. Той крачеше бързо и явно настигаше отряда, който вървеше през кипарисовата гора. Това личеше по многобройните следи, които от час на час ставаха все по-пресни по тази малко размекната почва. Лесно можеше да се познае колко пъти са спирали иЛи да похапнат — а тогава следите се кръстосваха, което показваше, че са ходили насам-натам във всички посоки, — или пък, когато не са имали достатъчно време за друго, вероятно да обсъдят по кой път да тръгнат.

Гилбърт и Марс непрекъснато изучаваха с голямо внимание тези следи. Те можеха да им разкрият много неща, затова ги проследяваха грижливо като семинолите, така изкусни в изучаването и на най-малките дири в местностите, из които бродят при лов или война.

В резултат на един от тези задълбочени огледи Гилбърт можа да заяви уверено:

— Татко, сега сме сигурни, че нито Зерма, нито сестричката ми не са с отряда, който се движи пред нас. Тъй като няма никаква следа от конски копита по земята, може да се предположи, че ако Зерма беше с тях, очевидно щеше да върви пеш, носейки сестричката ми на ръце, и лесно щяха да се разпознаят стъпките й, както и стъпките на Ди по време на престоите. А не личи никакъв отпечатък от женски или детски крак. Що се отнася до този отряд, няма никакво съмнение, че той има огнестрелно оръжие. На много места по земята се виждат отпечатъци от приклади. Забелязах дори следното: тези приклади наподобяват прикладите на пушките на морската пехота. Следователно флоридската милиция вероятно разполага със същия вид оръжие; друго обяснение не може да има. Освен туй — за нещастие това е безспорно — отрядът им е най-малко десет пъти по-многоброен от нашия. Така че когато се приближим до него, трябва да се движим крайно предпазлизо!

Не им оставаше нищо друго, освен да се вслушат в съветите на младия офицер. Така и сториха. А що се отнася до изводите, които правеше от броя и формата на отпечатъците, несъмнено те бяха правилни. Безспорно нито малката Ди, нито Зерма бяха във въпросния отряд. Следователно не вървяха по следите на испанеца. Хората от Черния залив не можеха да бъдат нито толкова многобройни, нито толкова добре въоръжени. Ето защо нямаше съмнение, че тук става дума за многоброен отряд на флоридската милиция, който се насочва към южните области на полуострова, тоест към Евърглейдс, където Тексар вероятно вече е пристигнал от един-два дни.

Във всеки случай този така съставен отряд беше опасен за спътниците на Джеймз Бърбанк.

Вечерта спряха до малка горска поляна. Преди няколко часа на нея трябва да е имало хора, както показваха този път купчинките едва изстинала пепел — останки от лагерните огньове.

Тогава решиха да продължат пътя си чак след смрачаване. Нощта обещаваше да бъде тъмна. Небето беше облачно. Луната, почти в последната си четвърт, щеше да изгрее много късно. Всичко това позволяваше да се приближат до отряда при най-благоприятни условия. Може би щяха да успеят да го открият, без да бъдат забелязани, да го заобиколят, като се крият в горския гъсталак, да го изпреварят и движейки се на югоизток, първи да стигнат до езерото Окичоби и остров Карнерал.

Малкият отряд потегли към осем и половина часа и се запровира мълчаливо под свода на дърветата, сред дълбок мрак, като и сега Марс и Гилбърт му служеха за разузнавачи. Около два часа всички вървяха така, стараейки се да се движат безшумно, за да не се издадат.

Малко след десет часа Джеймз Бърбанк спря с една дума групата негри, начело на които вървеше той с управителя. Синът му и Марс бързо се бяха върнали обратно. Всички се заковаха на място и зачакаха да им обяснят причината за това внезапно връщане.

И скоро получиха обяснение.

— Какво има? — запита Джеймз Бърбанк. — Какво сте забелязали с Марс?

— Лагер, разположен под дърветата, и огньовете му още се виждат ясно.

— Далеч ли е оттук? — попита Едуард Керъл.

— На сто крачки.

— Успяхте ли да разберете какви са хората, настанени в тоя лагер?

— Не, защото огньовете вече гаснат1 — отговори Гилбърт. — Но мисля, че не сме сбъркали в изчислението си: те са двеста души!

— Спят ли, Гилбърт?

— Да, почти всички, но са оставили охрана. Забелязахме няколко часови с пушка на рамо, които крачат напред-назад между кипарисите.

— Какво ще правим? — запита Едуард Керъл, обръщайки се към Младия офицер.

— Най-напред — отвърна Гилбърт — трябва да се помъчим да разберем какъв е този отряд, а след това да се опитаме да го заобиколим.

— Аз Съм готов да отида на разузнаване — заяви Марс.

— И аз ще дойда с вас — вметна Пери.

— Не, ще отида аз — възрази Гилбърт. — За това мога да разчитам единствено на себе си…

— Гилбърт — каза Джеймз Бърбанк, — всеки от нас желае да рискува живота си за общото дело. Но за да извърши това разузнаване без опасност да го забележат, човек трябва да е сам…

— Затова и сам ще отида.

— Не, синко, моля те да останеш при нас — рече мистър Бърбанк. — Марс ще бъде достатъчен за гази работа.

— Готов съм, господарю!

И без да пита повече, Марс изчезна в мрака.

В това време Джеймз Бърбанк и другарите му се приготвиха да дадат отпор на всякакво нападение. Сложиха торбите на земята. Носачите грабнаха отново оръжието си. Всйчки с пушка в ръка се притаиха зад дънерите на кипарисите, така че да могат веднага да се съберат отново, ако станеше нужда да се сгъстят.

От мястото, където беше Джеймз Бърбанк, лагерът не се забелязваше. Трябваше да се приближат с петдесетина крачки, за да могат да видят вече много отслабналите огньове. Затова се налагаше да почакат завръщането на метиса, преди да вземат решение според обстоятелствата. От нетърпение младият лейтенант се бе придвижил на няколко ярда от мястото на престоя.

Междувременно Марс напредваше крайно предпазливо, като се криеше зад дънера ту на едно, ту на друго дърво. Приближавайки се по тоя начин, рискуваше по-малко да бъде забелязан. Надяваше се да стигне .толкова наблизо, че да може да разгледа мястото за лагеруване, да разбере колко души са там и най-вече какви са. Това щеше да бъде доста трудно. Нощта беше тъмна, а огньовете вече не изпущаха никаква светлина. За да успее, трябваше да се промъкне до самия лагер. А Марс имаше достатъчно смелост да стори това и достатъчно ловкост да надхитри бдителността на дежурните часови.

И тъй, Марс напредваше полека-лека. Той не бе взел нито пушка, нито револвер, за да не му пречат в случай на нужда. Беше въоръжен само с брадва, защото трябваше да избягва всякакъв гърмеж и да се брани безшумно.

Скоро храбрият метис се приближи съвсем до един от часовите, който стоеше само на седем-осем ярда от лагера. Всичко бе потънало в тишина. Очевидно уморени от дълъг път, хората спяха дълбоко. Само часовите бодърствуваха на поста си, кои по-зорко, кои по-вяло, което не убягна от вниманието на Марс.

Ето че един от часовите, когото наблюдаваше от няколко минути, макар и да стоеше прав, не мърдаше вече. Пушката му лежеше на земята. Облегнат на един кипарис и клюмнал глава, той като че всеки момент беше готов да заспи. Може би Марс щеше да успее да се промъкне зад него и така да стигне до самия лагер.

Той се приближаваше бавно към часовия, но внезапно под крака му изпращя счупена суха съчка и издаде присъствието му.

Човекът тутакси се сепна, вдигна глава, сниши се, погледна надясно, после наляво.

Сигурно забеляза нещо подозрително, защото грабна пушката си и се прицели…

Но преди да успее да стреля, Марс изтръгна насоченото към гърдите му оръжие, затисна с широката си длан устата на часовия, за да не може да извика, и го повали на земята.

Само след миг, като върза на устата му кърпа, якият метис метна човека на гръб и въпреки съпротивата му бързо го понесе към поляната, където се намираше Джеймз Бърбанк.

Другите часови, които пазеха лагера, не бяха усетили нищо — доказателство, че не бдяха достатъчно зорко. След няколко минути Марс пристигна с товара си и го сложи в нозете на младия си господар.

Групата негри мигновено наобиколи Джеймз Бърбанк. Гилбърт, Едуард Керъл и управителя Пери. Дори и да нямаше превръзка на устата, полузадушеният човек пак не беше в състояние да пророни нито дума. Мракът не позволяваше нито да се види лицето му, нито да се разбере по униформата му дали е от флоридската милиция.

Марс махна кърпата, която притискаше устата му. но преди да го разпитат, трябваше да почакат да дойде на себе си.

когато отвори очи и ги огледа, Бърбънгт каза:

— Няма защо да се страхуваш от нас!

— Какво искате от мен?

искам да зная за Юга ли сте, или за Севера.

— За Севера.

— Тогава съм готов да отговарям!

— Колко души има в отряда, който латерува там? — запита той.

— Около двеста.

— А къде отива?

— Към Евърглейдските блата.

— Кой е командирът му?

— Капитан Хауик.

— капитан Хауик от командния състав на „Уобъш“! — възкликна Гилбърт.

— Същият!

— Значи, този отряд се състои от моряци от ескадрата на Комодор Дюпон?

— Да, федералисти, северняци, аболиционисти, юнионисти! — отговори човекът, който, изглежда се гордееше като изброяваше тези различни названия, давани на борците за справедливата кауза.

Значи Джеймс Бърбангт и спътниците му имаха пред себе си не отряд на Флоридската милиция, както смятаха и не шайка привърженици на Тексар, а приятели, другари по оръжие, чиято подкрепа идеше толкова навреме!

— Ура! Ура! — завикаха те така силно, че целият лагер се събуди. Почти веднага в мрака светнаха факли. Всички се втурнаха, насъбраха се на поляната и преди да си разменят взаимно обяснения, капитан Хауик стисна ръката на младия лейтенант, когото никак не бе очаквал да срещне по пътя за Евър Глейс. Обясненията не бяха нито дълги нито трудни.

— Капитане — запита Гилбърт, — можете ли какво търсите в Южна Флорида?

— Скъпи ми Гилбърт — отговори капитан Хауик, — Комодорът ни изпрати тук на поход.

— От къде идвате?…

— От москито Инлет, от където се отбихме първо в Ню Смирна, във вътрешноста на околията.

— В такъв случай ще ви попитам, капитане, каква е целта на вашия поход?

— Целта ни е да накажем една банда южняци, които са устроили засада на две наши лодки, и да отмъстим за смъртта на храбрите си другари!

И ето какво разказа капитан Хауик — нещо, което Джеймз Бърбанк не можеше да знае, защото се бе случило два дни след отпътуването му от Кемдлис Бей.

Читателите сигурно не са забравили, че комодор Дюпон се занимаваше по това време с организирането на ефикасна блокада по крайбрежието. С тази цел флотилията му кръстосваше из морето между остров Анастейжа, южно от Сент Огъстин, и входа на пролива, който дели Бахамските острови от нос Сейбъл, разположен в южния край на Флорида. Но това му се струвало недостатъчно и решил да преследва лодките на южняците дори в малките речици на полуострова.

Именно с такава цел била изпратена тази експедиция, състояща се от отряд моряци и две лодки от ескадрата под командуването на двама офицери, които въпреки малочислеността на хората си не се поколебали да се впуснат по реките на тази околия.

Ала банди южняци следели действията на федералистите. Те оставили лодките да се вдълбочат в тази дива част на Флорида — достойна за съжаление непредпазливост от страна на севернЯците, тъй като из тази област бродели индианци и милиционерски отряди. И ето какво се случило: лодките били подмамени в засада при езерото Кисими, на осемдесет мили западно от нос Малабар. Нападнали ги многобройни бандити и заедно с няколко моряци там загинали и двамата офицери, които ръководели тая злополучна експедиция. Оцелелите успели само по чудо да се доберат до Москито Инлет. Комодор Дюпон веднага заповядал да тръгнат незабавно по следите на флоридската милиция, за да отмъстят за избиването на федералистите.

И тъй, отряд от двеста моряци под командуването на капитан Хауик слязъл при Москито Инлет. Скоро той стигнал до градчето Ню Смирна, разположено на няколко мили от брега. След като събрал необходимите му сведения, капитан Хауик тръгнал на югозапад. Повел отряда си към Евърглейдските блата, защото смятал, че именно там ще се натъкне на шайката, виновна за засадата при Кисими, и сега се намираше много близо до нея.

Ето тези събития бяха все още неизвестни на Джеймз Бърбанк и спътниците му, когато капитан Хауик се срещна с тях в тази част от кипарисовата гора.

След това капитанът и лейтенантът си размениха бързо въпроси и отговори за всичко, което можеше да ги интересува сега и в бъдеще.

— Най-напред в Евър лейдс — каза Гилбърт — знайте, че ние също отиваме.

— И вие ли? — възкликна офицерът, много учуден от това съобщение. — Какво ще правите там?

— Ние преследваме негодници, капитане, и ще ги накажем като тия, които вие искате да накажете!

— Кои са тези негодници?

— Преди да ви отговоря, капитане — помоли Гилбърт, — позволете ми да ви задам един въпрос. Кога тръгнахте с хората си от Ню Смирна?

— Преди осем дни.

— И не срещнахте никакъв южняшки отряд във вътрешността на околията?

— Никакъв, драги Гилбърт — отвърна капитан Хауик. — Но знаем от сигурен източник, че няколко милиционерски отряда са се скрили в Южна Флорида.

— А кой е главатарят на отряда, който преследвате? Познавате ли го?

— Много добре и мога да добавя дори, че ако успеем да го заловим, мистър Бърбанк няма да съжалява.

— Какво искате да кажете? — запита Джеймз Бърбанк развълнувано капитан Хауик.

— Искам да кажа, че този главатар е именно испанецът, когото Военният съвет в Сент Огъстин неотдавна е оправдал поради липса на доказателства за случая с Кемдлис Бей.

— Тексар?

Всички произнесоха в един глас това име и не е трудно да си представим какво учудване имаше в гласа им!

— Как! — извика Гилбърт. — Значи вие гоните Тексар, главатаря на тези бандити?

— Да, него! Той е устроил засадата при Кисими, той е виновен за клането, извършено от петдесетина негодници като него, които е предвождал лично, и както научихме в Ню Смирна, се е укрил в областта Евърглейдс.

— А какво ще правите, ако успеете да хванете този мерзавец? — запита Едуард Керъл.

— Ще го разстреляме на място — отговори капитан Хауик. — Такава е изричната заповед на комодора и бъдете сигурен, мистър Бърбанк, че тази заповед ще бъде изпълнена незабавно!

Лесно можем да си представим как подействува това разкритие на Джеймз Бърбанк и спътниците му. Те бяха почти уверени, че с подкрепленията, докарани от капитан Хауик, ще могат да освободят Ди и Зерма, че испанецът и съучастниците му непременно ще бъдат заловени и че най-после всички тези престъпления неминуемо ще бъдат наказани. Затова колко сърдечни ръкостискания си размениха моряците от федералния отряд и негрите, докарани от Кемдлис Бей, и какви радостни „ура“ екнаха отвред!

Тогава Гилбърт обясни на капитан Хауик защо той и другарите му са дошли в Южна Флорида. За тях най-важно беше да освободят Зерма и детето, откарани на остров Карнерал, както показваше писъмцето на метиската. Същевременно капитанът научи, че алибито, на което се бе позовавал испанецът във Военния съвет, не може да се приеме за достоверно, макар и да е необяснимо как е успял да го докаже. Но тъй като сега трябва да отговаря не само за отвличането, а и за клането при Кисими, Тексар трудно би избягнал наказанието за това двойно престъпление.

Ала една неочаквана мисъл осени Джеймз Бърбанк, който се обърна към капитан Хауик с въпроса:

— Можете ли да ми кажете кога стана тази история с федералните лодки?

— Разбира се, мистър Бърбанк. Нашите моряци бяха избити на 22 март.

— А точно на 22 март — забеляза Джеймз Бърбанк — Тексар е бил още в Черния залив и тъкмо се е готвел да го напусне. Тогава как може да участвува в клане, което е ставало на двеста мили оттам, при езерото Кисими?

— Какво казвате? — извика капитанът.

— Казвам, че не е възможно Тексар да е бил главатар на тези южняци, които са нападнали вашите лодки!

— Лъжете се, мистър Бърбанк — отвърна капитан Хауик. — Моряците, които са се спасили от гибел, са забелязали испанеца. Аз лично разпитах тези моряци. Те познават Тексар, когото са имали възможност да видят в Сент Огъстин.

— Не може да бъде, капитане — възрази Джеймз Бърбанк.

— Бележката написана от Зерма, бележката, която е в нашите ръце, доказва, че на 22 март Тексар се е намирал още в Черния залив.

Гилбърт слушаше, без да се намесва. Той разбираше, че баща му е прав. Испанецът не е могъл да бъде в деня на клането в околностите на езерото Кисими.

— В края на краищата това е без значение! — каза той тогава.

— В живота на този човек има толкова необясними неща, че не бих си блъскал главата да ги разгадавам. На 22 март той се е намирал още в Черния залив — така твърди Зерма. На 22 март е предвождал група флоридци на двеста мили оттам — това твърдите вие, капитане, според разказа на вашите моряци. Нека бъде така! Едно е сигурно обаче: че сега той се намира в Евърглейдс. А след две денонощия може да бъде в ръцете ни!

— Да, Гилбърт — отвърна капитан Хауик, — и за каквото и да бъде разстрелян този мерзавец — за отвличане или за засада, — според мен той ще бъде разстрелян заслужено! На път!

И все пак всичко това беше твърде загадъчно, както и толкова други неща, свързани с частния живот на Тексар. Тук имаше пак някакво необяснимо алиби, сякаш испанецът наистина притежаваше способността да се раздвоява.

Дали щеше да се изясни тази тайна? Не можеше да се каже с положителност. Както и да е, трябваше да заловят Тексар и именно тази цел си бяха поставили моряците на капитан Хауик, обединили се със спътниците на Джеймз Бърбанк.

XI. ЕВЪРГЛЕЙДС

Евърглейдс е страшна и едновременно прекрасна област. Разположена в южната част на Флорида, тя се простира до нос Сейбъл, крайната точка на полуострова. Всъщност цялата тази област представлява огромно блато почти наравно с нивото на Атлантическия океан. Когато я връхлетят бури от океана или откъм Мексиканския залив, нахлуват големи маси морска вода, която се смесва с водите, изливащи се от небето като буйни водопади през зимния сезон. Затова тази местност е нещо средно между водно пространство и суша и е почти необитаема.

Тези води са обрамчени от ивица бял пясък, който откроява рязко многобройните тъмни огледала, в които се отразява само полетът на безбройните птици, реещи се над тях. Тук няма риба, ала гъмжи от змии.

Не бива да се мисли обаче, че общият облик на тази област е пустинен. Не, и именно на островите, къпани от мочурливите води на езерата, природата встъпва в правата си. Маларията е, така да се каже, победена от ароматите, пръскани от чудните цветя на този край. Островите са пропити с благоуханието на хиляди растения, разцъфнали така великолепно, че оправдават поетичното име на полуостров Флорида. Затова в тези благодатни оазиси на Евърглейдс се приютяват индианцитечергари, които спират, както винаги, да си отдъхнат за малко.

На няколко мили във вътрешността на тази област се намира доста обширно водно пространство — езерото Окичоби, разположено малко под двайсет и седмия паралел. В едно ъгълче на това езеро е прикътан остров Карнерал, където Тексар си бе осигурил тайно убежище; там той можеше да се чувствува предпазен от всякакво преследване.

Местност, достойна за Тексар и неговите сподвижници! Та нали още когато Флорида е принадлежала на испанците, главно там са се крили злосторниците от бялата раса, за да избягат от правосъдието на своята страна! Смесвайки се с коренното население, у което и досега има следи от караибска кръв, не са ли те родоначалници на тия крики, семиноли, индианцичергари, победени в една продължителна и кръвопролитна война, но покорени в по-голяма или по-малка степен едва в 1845 година? Остров Карнерал изглежда защитен от всякакво нападение — вярно, в източната му част само тесен проток го дели от сушата — ако може да се нарече така тресавището, което заобикаля езерото. Този проток е широк стотина фута и се преминава само с примитивна лодка. Друг начин за свръзка няма.

Невъзможно е да избягаш оттук с плаване. Кой би рискувал да се впусне по тия тинести води, обрасли с високи преплетени треви и гъмжащи от влечуги?

А оттатък се извисява полунаводнената кипарисова гора, през която може да се мине само по тесни, трудно различими пътечки. А и колко други препятствия: глинеста почва, лепнеща по краката като клей, огромни повалени дънери, препречващи пътя, душна миризма на плесен! На всичко отгоре тук виреят опасни растения: филактисът, който, докоснеш ли го, е по-смъртоносен от отровен бодил, и особено хилядите „пезизи“ — гигантски гъби, които са избухливи, сякаш заредени с пироксилин или динамит. И наистина, при най-лек допир се получава силен гърмеж. За миг въздухът се изпълва с червеникави валма. Този прах от ситни спори предизвиква задушаване и обрив от болезнени пришки. Така че по-добре човек да избягва тази злотворна растителност така, както избягва най-опасните чудовища на животинския свят.

Жилището на Тексар представляваше просто бивш индиански вигвам, направен от слама под сянката на големи дървета в източната част на острова. Напълно скрит сред зеленината, той не се забелязваше дори от най-близкия бряг. Двата копоя го пазеха така зорко, както бяха пазили по-рано блокхауза в Черния залив. Дресирани някога за лов на хора, те биха разкъсали всеки, който се приближеше до вигвама.

Тъкмо там бяха заведени от два дни Зерма и малката Ди. Пътуването, сравнително лесно срещу течението на Сент Джонс до езерото Вашингтон, бе станало твърде изнурително през кипарисовата гора дори за здрави мъже, свикнали на този нездравословен климат и на дълъг път през гори и блата. А представете си колко мъчително бе то за жена и дете! Ала Зерма беше силна, смела и всеотдайна. През целия този маршрут тя носеше Ди, чиито слаби крачета не биха издържали на такива продължителни преходи. Ако трябваше, Зерма щеше да пълзи, за да я предпази от умора. Затова вече нямаше сили, когато пристигна на остров Карнерал.

Но как бе успяла да запази присъствие на духа след всичко случило се от момента, когато Тексар и Скуамбо я отведоха от Черния залив? А и не знаеше дали бележката, която бе дала на младия роб, е попаднала в ръцете на Джеймз Бърбанк; знаеше само, че той бе заплатил с живота си за своя самоотвержен опит да я спаси. Издебнат в момента, когато се опитваше да избяга от островчето, за да се добере до Кемдлис Бей, той бе ранен смъртоносно. И тогава метиската си помисли, че Джеймз Бърбанк няма никога да узнае онова, което бе научила от нещастния негър: че испанецът и хората му се готвят да заминат за остров Карнерал. При това положение как могат да се впуснат по следите му?

Така че Зерма бе загубила вече всякаква надежда. Пък и нямаше никаква вероятност за спасение сред тази област, за която бе чувала такива страхотии. Много добре знаеше, че всякакво бягство е невъзможно!

Когато пристигнаха, момиченцето беше крайно изтощено. Първо, умората, въпреки непрестанните грижи на Зерма, и, второ, влиянието на отвратителния климат, бяха силно подронили здравето му. Бледо, отслабнало, сякаш отровено от изпаренията на тези блата, то вече нямаше сили да стои на краката си, едва проронваше някоя и друга думица и все зовеше майка си. Зерма вече не можеше както през първите дни от пристигането им в Черния залив да казва, че скоро ще види мисис Бърбанк, че баща му, брат му, мис Алис и Марс ще дойдат всеки момент. С преждевременно развития си ум, сякаш узрял още повече от нещастието, от страшните сцени в плантацията, Ди разбираше, че е откъсната от домашното огнище, че е в ръцете на лош човек, че ако не й дойдеха на помощ, никога вече нямаше да види Кемдлис Бей.

Сега Зерма не знаеше какво да отговори и въпреки всичките й всеотдайни грижи клетото дете гаснеше пред очите й.

Както казахме, вигвамът беше просто примитивна колиба, която през зимата щеше да бъде абсолютно негодна за живеене. Тогава вятърът и дъждът проникваха отвред в нея. Но през топлия сезон, чието влияние вече се усещаше на тази географска ширина, тя можеше поне да предпази обитателите си от слънчевия зной. Този вигвам беше разделен на две помещения с различна големина: едното, доста тясно и полутъмно, нямаше пряк външен изход, а бе свързано с другото помещение. Второто, доста просторно, се осветяваше през врата, която водеше към главната фасада, тоест беше обърната към брега на протока.

Зерма и Ди бяха настанени в малкото помещение, където имаха на разположение само няколко домашни потреби и постелка от трева, която им служеше за кушетка.

Другото помещение беше заето от Тексар и индианеца Скуамбо, който никога не се отделяше от господаря си. Мебелировката тук се състоеше от една маса с много стомни с ракия, чаши и няколко чинии, нещо като долап за хранителни продукти, почти неодялан пън вместо пейка и два снопа трева за постеля. Необходимият за готвене огън се палеше в каменно огнище, стъкмено отвън, до ъгъла на вигвама. То беше достатъчно за приготвянето на храната, която се състоеше само от сушено месо, дивеч, който ловец можеше лесно да намери на острова, зеленчуци и плодове почти в диво състояние — изобщо от всичко имаше толкова, колкото да не умреш от глад.

Що се отнася до робите, шестима на брой, които Тексар бе докарал от Черния залив, те като двете псета спяха навън и като псетата бдяха около вигвама: за подслон им служеха само големите дървета, чиито долни клони се преплитаха над главите им. Още от първия ден разрешиха на Ди и Зерма да се движат свободно. Тъй като се намираха на остров Карнерал, не ги затваряха в стаята им. Само ги следяха — съвсем излишна предпазна мярка, защото беше невъзможно да се мине през протока без лодката, която някой от негрите непрекъснато пазеше. Докато се разхождаше с момиченцето, Зерма бързо се убеди колко е трудно да се избяга оттук.

През тоя ден метиската беше непрекъснато под зоркото око на Скуамбо, но нито веднъж не срещна Тексар. Ала вечерта чу гласа на испанеца. Той размени няколко думи със Скуамбо, заръчвайки му да бъде колкото се може по-бдителен. И скоро всички във вигвама с изключение на Зерма заспаха.

Трябва да кажем, че дотогава Зерма не бе успяла да измъкне нито думица от Тексар. Когато плаваха нагоре по реката към езерото Вашингтон, тя напразно го разпитва какво смята да прави с нея и с детето, дори от молби мина към заплахи.

Докато Зерма говореше, испанецът само я пронизваше със студените си и зли очи. После повдигна рамене като човек, комуто досаждат, и не благоволи да отговори.

Все пак Зерма не се смяташе за победена. Пристигайки на остров Карнерал, тя реши да се срещне отново с Тексар. за да възбуди у него състрадание, ако не към себе си, то поне към това нещастно дете, или пък, ако не го омилостиви. да се възползува от користолюбието му.

И ето че се яви такъв случай.

Още на другия ден, докато момиченцето спеше. Зерма тръгна към протока.

В този момент Тексар се разхождаше по брега. Заедно със Скуамбо той даваше някакви нареждания на робите си. които косяха тревата, затрудняваща движението на лодката.

При тази работа двама негри удряха с пръти повърхността на протока, за да подплашат влечугите, които подаваха глави от водата.

След малко Скуамбо се отдели от господаря си. а той се готвеше да се отдалечи, когато Зерма тръгна право към него.

Тексар я изчака и щом метиската се приближи до него се спря.

— Тексар — подхвана Зерма с твърд глас, — искам да поговоря с вас. Вероятно за последен път, затова ви моля да ме изслушате.

Испанецът, който бе запалил цигара, не отговори. Затова Зерма почака няколко минути и продължи със следния въпрос:

— Тексар, ще ми кажете ли най-после какво възнамерявате да правите с Ди Бърбанк?

Никакъв отговор.

— Няма да се опитвам да ви омилостивявам, що се отнася до моята участ — добави метиската. — Става дума за това дете, чийто живот е в опасност и което скоро ще ви се изплъзне…

При тези думи Тексар поклати глава, с което показваше, че не вярва на казаното.

— Да, скоро — повтори Зерма. — Ако не с бягство, то със смърт!

След като изпусна бавно дима от цигарата си, испанецът се задоволи да отговори:

— Ами! Само няколко дни почивка, и момиченцето ще се оправи. Разчитам на твоите добри грижи, Зерма, за да запазиш за нас този ценен живот!

— Не, повтарям ви, Тексар. Това дете скоро ще умре. И ще умре без никаква полза за вас!

— Как да е без полза — възрази Тексар, — когато го държа далеч от умиращата му майка, от баща му, от брат му, изпаднали в отчаяние!

— Нека да е така! — отвърна Зерма. — Значи сте си отмъстили достатъчно, Тексар. Но повярвайте ми, по-изгодно за вас ще е да върнете това дете на семейството му, отколкото да го държите тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че достатъчно страдания сте причинили на Джеймз Бърбанк. Сега трябва да помислите за собствените си интереси…

— За собствените си интереси ли?

— Разбира се, Тексар — отвърна Зерма разпалено. — Плантацията Кемдлис Бей е опустошена, мисис Бърбанк умира, може дори да е умряла в момента, когато ви говоря, дъщеря й е изчезнала, а бащата напразно се опитва да попадне на следите й. Всички тези престъпления, Тексар, са извършени от вас, зная това! И имам право да ви го кажа в очите. Пазете се! Някой ден тези престъпления ще се разкрият. Така че помислете за наказанието, което ще ви сполети. Да! Във ваш интерес е да проявите милост. Не говоря за себе си, за това, че мъжът ми няма да ме намери, когато се върне. Не! Става дума за това клето дете, което ще умре. Задръжте мен, ако искате, но върнете това дете в Кемдлис Бей, върнете го на майка му. Няма вече да ви искат сметка за миналото. И дори, ако пожелаете, ще ви платят със злато за освобождаването на това момиченце. Осмелявам се да ви говоря така, Тексар, да ви предложа тази размяна, защото познавам до дъното на душата Джеймз Бърбанк и близките му. Зная, че биха пожертвували цялото си състояние, за да спасят това дете, и нека бог ми е свидетел, ще изпълнят обещанието, дадено ви от една тяхна робиня!

— Тяхна робиня ли? — извика Тексар иронично. — В Кемдлис Бей вече няма роби!

— Има, Тексар, защото аз не приех да бъда свободна само и само да остана при господаря си!

— Я гледай, Зерма, я гледай! — отвърна испанецът. — Е, щом нямаш нищо против да бъдеш робиня, ще можем да се разберем. Преди седем-осем години аз исках да те купя от приятеля си Тикбърн. Предложих за теб. само за теб. солидна сума и ти щеше да ми принадлежиш още оттогава, ако Джеймз Бърбанк не бе те откупил. Сега ти си моя и няма да те пусна.

— Добре, Тексар — отговори Зерма, — ще бъда ваша робиня. Но това дете… няма ли да го върнете?

— Дъщерята на Джеймз Бърбанк?! — отвърна Тексар с тон на люта омраза. — Да я върна на баща й? Никога!

— Мерзавец! — извика Зерма, кипнала от възмущение. — Е, ако не баща й, то сам бог ще я изтръгне от ръцете ти!

В отговор испанецът само се подсмихна и повдигна рамене. Той си сви втора цигара, запали я спокойно от угарката на първата и се отдалечи нагоре по брега на протока, без дори да погледне Зерма.

Ако смелата метиска имаше оръжие, сигурно щеше да го пребие като див звяр. дори с риск да бъде убита от Скуамбо и другарите му. Но не можеше нищо да стори. Тя стоеше неподвижно и гледаше работещите на брега негри. Нито едно дружелюбно лице, само зверски муцуни, в които нямаше нищо човешко. Тя се прибра във вигвама, за да поеме отново ролята си на майка спрямо детето, което я зовеше със слаб гласец.

Зерма се опита да утеши клетото създание, като го взе на ръце. Целувките й го посъживиха. Тя му свари топла напитка на външното огнище, до което бе пренесла детето. Оказа му всички възможни грижи въпреки лишенията и безпомощното си състояние. Ди й поблагодари с усмивка… Но каква усмивка!… По-горчива от сълзите!

През целия ден Зерма не видя повече испанеца. А и не го търсеше. Каква полза? Нямаше да успее да му вдъхне други чувства, а и с нови упреци щеше още повече да влоши положението.

Вярно, докато, през време на престоя им в Черния залив и пристигането им на остров Карнерал насам, със Зерма и с Ди не се отнасяха зле, ала всичко можеше да се очаква от такъв човек. Достатъчно беше да изпадне в ярост, за да стигне до крайни насилия. Никакво състрадание не можеше да избликне от тази порочна душа и тъй като себичният му интерес не би могъл да вземе връх над омразата. Зерма трябваше да се откаже от всякаква надежда в бъдеще. Що се отнася до другарите ма испанеца — Скуамбо и робите, — как можеш да искаш от тях да бъдат по-човечни от господаря си? Те знаеха каква участ очаква оня от тях, който прояви дори малко съчувствие. Нищо не можеше да се очаква от тяхна страна. Така че Зерма беше оставена сама на себе си. Решението й бе взето. Тя смяташе да се опита да избяга още следващата нощ.

Но как? Защото трябваше да мине през ивицата вода, която заобикаляше остров Карнерал. Макар че пред вигвама езерото не беше толкова широко, все пак тя не можеше да го преплува. Така че оставаше една-единствена възможност: да открадне лодката, за да стигне с нея до другия бряг на протока.

Настъпи вечерта, после — нощта, която обещаваше да бъде много тъмна, дори лоша, защото започваше да вали дъжд и вятърът заплашваше да се развилнее над блатото.

Ако се окажеше невъзможно да излезе от вигвама през вратата на голямото помещение, може би Зерма нямаше да се затрудни да пробие дупка в сламената стена, да мине през тази дупка, да измъкне и Ди оттам, А щом се озовеше навън, щеше да помисли какво да прави по-нататък.

Към десет часа отвън се чуваше само воят на бурята. Тексар и Скуамбо спяха. Дори кучетата, сгушени в някой храсталак, вече не обикаляха около жилището.

Моментът беше подходящ.

Докато Ди спеше на тревната постеля, Зерма се залови тихомълком да измъква сламата и тръстиката, от която бе изплетена страничната стена на вигвама.

След един час дупката все още не беше достатъчно широка, за да могат да минат през нея с момиченцето. Зерма щеше да продължи да я разширява, но изведнъж я спря някакъв шум.

Този шум идеше отвън, от непрогледния мрак. Лаеха копоите, усетили по брега движещи се хора. Тексар и Скуамбо, събудени внезапно, изскочиха от стаята си.

После се чуха гласове. Изглежда, на отсрещния бряг на протока се бе появила група хора. Зерма се принуди да преустанови опита си за бягство, станало невъзможно в такъв момент.

Скоро въпреки воя на бурята лесно започна да различава шум на многобройни стъпки по земята.

Наострила уши, Зерма слушаше. Какво ставаше? Нима провидението се бе смилило над нея? Нима й пращаше помощ, на която вече бе престанала да разчита?

Но не беше така, и тя разбра това. Иначе щеше да има схватка между пристигащите и негрите на Тексар, нападение при преминаването на протока, викове от едната и от другата страна, гърмежи на огнестрелно оръжие. А нямаше нищо подобно. По-вероятно на остров Карнерал идваше подкрепление.

След малко Зерма забеляза, че във вигвама влизат двама души: испанецът, придружен от някакъв друг човек, който не можеше да бъде Скуамбо, защото гласът на индианеца още се чуваше навън, откъм протока.

Междувременно двамата бяха вече в стаята. Те заговориха шепнешком, но изведнъж се спряха.

Единият от тях с фенер в ръка тръгна към стаята на Зерма. Тя едва успя да се тръшне на тревната постеля, така че да закрие дупката в страничната стена.

Тексар — защото беше именно той — открехна вратата, надзърна в стаята, видя легналата до момиченцето метиска, която като че ли спеше дълбоко. После се отдръпна.

Тогава Зерма отново зае мястото си зад затворената врата.

Макар и да не можеше да види нищо от това, което ставаше в стаята, нито да познае събеседника на Тексар, поне можеше да чува.

И ето какво чу.

XII. КАКВО ЧУ ЗЕРМА

— Ти? На остров Карнерал?

— Да, от няколко часа.

— Аз пък мислех, че си в Адамсвил1, около езерото Апопка2.

— Бях там преди осем дни.

— А защо дойде?

— Налагаше се.

— Знаеш, че не трябва да се срещаме никъде освен в тресавището около Черния залив, и то след като ме предизвестиш с няколко реда!

— Повтарям ти: налагаше се да замина незабавно и да се укрия в Евърглейдс.

— Защо?

— Ей сега ще узнаеш.

— Няма ли опасност да си навлечеш неприятности?

— Не! Пристигнах нощем и никой от робите ти не е могъл да ме види.

Досега Зерма не бе разбрала нищо от този разговор и не

——

1 Малко градче в околията Пътнам. — Б. а.

2 Езеро, което подхранва един от главните притоци на Сент Джонс. — Б. а.

можеше да отгатне кой е тоя неочакван гост във вигвама. Безспорно тук разговаряха двама и все пак й се струваше, че пита и отговаря един и същ човек. Една и съща интонация на гласа, едно и също звучене. Сякаш всички тези думи излизаха от една и съща уста. Напразно се мъчеше Зерма да се взира през някаква пролука във вратата. Слабо осветената стая тънеше в полумрак, който не позволяваше да се различи и най-малкият предмет. Ето защо метиската бе принудена да се задоволи да подслушва, доколкото й е възможно, този разговор, който можеше да се окаже от огромно значение за нея.

След кратка пауза двамата мъже продължиха, както ще видим по-долу. Очевидно следният въпрос бе зададен от Тексар:

— Не си ли сам?

— Не, в Евърглейдс дойдоха с мен и неколцина от нашите привърженици.

— Колко са?

— Около четиридесет.

— Не те ли е страх, че може да узнаят това, което успявахме да скрием толкова време?

— Ни най-малко. Те никога няма да ни видят заедно. А когато напуснат остров Карнерал, няма да са узнали нищо и няма да се е променило нищо в начина ни на живот!

В този момент на Зерма й се счу търкане на две ръце, които се стискаха.

После разговорът продължи така:

— Е, какво се случи след падането на Джексънвил?

— Нещо много сериозно. Навярно знаеш, че Дюпон завзе Сент Огъстин?

— Да, знам, а на теб сигурно ти е известно защо трябва да зная това!

— О, да! Историята с фернандинския влак дойде тъкмо навреме, за да можеш да докажеш своето алиби, което принуди Съвета да те оправдае!

— Но твърде неохотно! Е, какво пък!… Не за пръв път се отърваваме по такъв начин…

— Няма да е и за последен. Но може би не ти е известно с каква цел федералистите завзеха Сент Огъстин? Не толкова да завладеят главния град на околията Сент Джонс, колкото да организират блокадата на атлантическото крайбрежие.

— Чух вече това.

— Е, наблюдаването на крайбрежието от устието на Сент Джонс до Бахамските острови се е сторило на Дюпон недостатъчно, та си е наумил да се бори с военната контрабанда във вътрешността на Флорида. Затова и решил да изпрати две лодки с отряд моряци под командуването на двама офицери от ескадрата. Известно ли ти е за тази експедиция?

— Не.

— Но кога си напуснал Черния залив? Сигурно няколко дни след оправдаването ти?

— Да! На 22-и този месец.

— И тая работа стана точно на 22-ри.

Трябва да отбележим, че Зерма също не знаеше нищо за засадата при Кисими, за която капитан Хауик бе разказал на Гилбърт Бърбанк при срещата им в гората.

И ето. сега тя научи едновременно с испанеца как след подпалването на лодките са се спасили само десетина души, които са успели да занесат на комодора вестта за тази катастрофа.

— Чудесно!… Чудесно! — извика Тексар. — Ето така се реваншираме достойно за завземането на Джексънвил и дано да успеем да примамим и други от тия проклети северняци в дебрите на нашата Флорида! Те до един ще останат там!

— Да. до един — повтори другият, — особено ако се наврат в тия Евърглейдски,блата. А скоро ще ги видим тъкмо тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Дюпон се е заклел да отмъсти за смъртта на своите офицери и моряци. Затова е изпратил нова експедиция в южната част на околията Сент Джонс.

— Значи федералистите идват насам?

— Да. Но вече по-многобройни, добре въоръжени, бдителни и се пазят от засади!

— Ти срещна ли ги?

— Не. защото този път привържениците ни са по-малобройни и се принудихме да отстъпим. Но като отстъпваме, лека-полека ги примамваме. Когато съберем милицията, пръсната из щата, ще се нахвърлим върху тях и нито един няма да се отърве!

— Откъде са тръгнали?

— От Москиго Инлет.

— А по какъв път се движат?

— През кипарисовата гора.

— Къде може да са в този момент?

— На около четиридесет мили от остров Карнерал.

— Чудесно — каза Тексар. — Трябва да ги оставим да навлязат по на юг и час по-скоро да съберем милицията. Ако стане нужда, още утре ще отидем да се скрием към Бахамския пролив…

— И ако ни притиснат много, преди да успеем да се съединим с привържениците си, ще намерим сигурно убежище на английските острови!

Различните проблеми, които се разглеждаха в този разговор, интересуваха живо Зерма. Ако Тексар реши да напусне острова, дали ще отведе пленничките, или ще ги остави във вигвама под надзора на Скуамбо? В последния случай по-добре метиската да предприеме опита си за бягство едва след заминаването на испанеца. Тогава може би ще има повече шансове за успех. А възможно е федералният отряд, движещ се в тоя момент из Южна Флорида, междувременно да стигне до бреговете на езерото Окичоби, близо до остров Карнерал.

Но надеждата, събудила се отново у Зерма, се изпари моментално.

Бедата беше там, че на зададения му въпрос какво ще прави с метиската и детето, Тексар отговори без колебание:

— Ако стане нужда, ще ги отведа чак на Бахамските острови.

— Ще може ли момиченцето да издържи на такова ново уморително пътуване?

— Да, гарантирам за това, пък и Зерма ще съумее да го предпази от умора по пътя!

— Ами ако детето умре?

— По-добре да го видя умряло, отколкото да го върна на баща му!

— Аха, значи мразиш тия Бърбанкови!

— Толкова, колкото ги мразиш и ти!

Зерма едва се сдържа да не отвори вратата и да застане лице срещу лице пред тези двама мъже, които толкова си приличаха не само по гласа, но и по престъпните наклонности, по пълната си безсъвестност и безсърдечност. Ала успя да се овладее. По-добре да чуе и последната дума от разговора между Тексар и съучастника му. Когато той свършеше, може би щяха да заспят. Именно тогава, преди да са тръгнали, щеше да бъде най-удобно да предприеме бягството, станало наложително.

Очевидно испанецът можеше да научи още много неща от този, който му говореше. Затова продължи да го разпитва.

— Какво ново има на Север? — запита той.

— Нищо особено. За нещастие, изглежда, че федералистите вземат надмощие и има опасност накрая да се сложи край на робовладелствого!

— Та какво от това! — произнесе Тексар с равнодушен тон.

— Всъщност ние не сме нито за Юга, нито за Севера! — отвърна другият.

— Така е. И важното е. докато двете страни се чепкат, винаги да бъдем на страната, от която можем да спечелим повече!

Говорейки така, Тексар се разкриваше целият. Да ловят риба в мътна да вода на гражданската война, беше единствената цел на тия двама души.

— Но — добави той — какво по-особено се е случило във Флорида през последните осем дни?

— Нищо, което да не ти е известно. Стивънс все още държи реката до Пиколата.

— А не възнамерява ли да се придвижи по-нагоре по Сент Джонс?

— Не, канонерките не се опитват дори да разузнават в южната част на околията. Изобщо мисля, че тази окупация скоро ще свърши, а в такъв случай цялата река ще бъде отново свободна за придвижването на конфедералистите!

— Какво искаш да кажеш?

— Носи се слух, че Дюпон имал намерение да се оттегли от Флорида, като остави тук само два-три кораба за блокадата на бреговете!

— Възможно ли е?

— Чух така да се говори и ако е вярно, Сент Огъстин скоро ще бъде опразнен.

— А Джексънвил?

— И Джексънвил също.

— Ей, дявол да го вземе! Значи ще мога да се върна там, да събера наново нашия Комитет и да заема пак мястото, от което федералистите ме лишиха! Ах, проклети северняци, само да взема отново властта, ще видят как ще я използувам!

— Не ще и дума!

— И ако Джеймз Бърбанк и семейството му още не са се махнали от Кемдлис Бей, ако не са се опитали да се спасят от отмъщението ми чрез бягство, този път вече няма да ми се изплъзнат!

— И аз те подкрепям! Всичко, което си изпатил от това семейство, аз също съм го изпатил! Което ти искаш, аз също го искам! Което мразиш, аз също го мразя! Двамата с теб сме едно…

— Да, едно! — повтори Тексар.

Разговорът прекъсна за момент. По звъна на чашите Зерма разбра, че испанецът и „другият“ пият.

Зерма беше поразена. Като ги слушаше, Струваше й се, че тия двамата имат еднакъв дял във всички престъпления, извършени напоследък във Флорида и по-специално срещу семейство Бърбанк. А като ги слуша още половин час, още повече се убеди в това. Сега научи и някои подробности за загадъчния живот на испанеца. И все един и същ глас питаше и отговаряше, сякаш Тексар говореше сам в стаята. Тук се криеше някаква тайна, разбулването на която беше извънредно важно за метиската. Но ако тези негодници разберяха, че Зерма е узнала част от техните тайни, дали щяха да се поколебаят да я убият, за да предотвратят тази опасност? И какво щеше да стане с детето, когато Зерма умреше?

Вероятно наближаваше единайсет часът вечерта. Времето продължаваше да е отвратително. Вятърът виеше, дъждът се лееше безспир. По всяка вероятност Тексар и другарят му нямаше да се изложат на външните стихии. Те щяха да прекарат нощта във вигвама и да пристъпят към изпълнението на плановете си чак на другия ден.

Зерма се убеди напълно в това, когато чу съучастника на Тексар — положително беше той — да пита:

— Е, какво решаваме?

— Ето какво — отговори испанецът. — Утре сутринта ще отидем с нашите хора да огледаме околностите на езерото. Ще изследваме кипарисовата гора на три-четири мили, като изпратим напред ония от другарите си, които я познават най-добре, и по-специално Скуамбо. Ако нищо не показва, че федералният отряд се приближава, ще се върнем и ще почакаме дотогава, докато се наложи да отстъпим. Ако, напротив, има непосредствена опасност, аз ще събера нашите привърженици и моите роби и ще откарам Зерма до Бахамския пролив. Ти пък ще се погрижиш да събереш милицията, пръсната из Южна Флорида.

— Разбрано — отвърна другият. — Утре, докато вие сте на разузнаване, аз ще се крия в горите на острова. Не бива да ни виждат заедно!

— Не бива, разбира се! — извика Тексар. — Да не съм луд да извърша такава глупост, която би разкрила нашата тайна! Значи ще се видим чак утре вечер във вигвама. И дори ако бъда принуден да замина през деня, ти ще напуснеш острова след мен. И тъй, ще се срещнем около нос Сейбъл!

Зерма разбра, че вече не може да бъде освободена от федералиСтите.

Защото, ако испанецът узнаеше, че отрядът се приближава, той положително щеше да напусне острова заедно с нея още на другия ден…

Така че метиската можеше да разчита за своето спасение единствено на себе си, колкото и рисковано, да не кажем невъзможно, да би било едно бягство при толкова трудни условия.

И все пак с каква смелост би предприела такъв опит, ако знаеше, че Джеймз Бърбанк, Гилбърт, Марс и някои от другарите им от плантацията са тръгнали на поход, за да я измъкнат от ръцете на Тексар, че са разбрали от бележката й накъде да насочат диренията си, че мистър Бърбанк вече е стигнал по горното течение на Сент Джонс оттатък езерото Вашингтон, че е прекосил голяма част от кипарисовата гора, че малката потеря от Кемдлис Бей се е съединила с отряда на капитан Хауик, че смятат Тексар, самия Тексар, за организатор на засадата при Кисими, че този мерзавец ще бъде преследван безмилостно и ще бъде разстрелян без присъда, ако успееха да го заловят!…

Но Зерма не можеше да знае нищо от това. Тя не трябваше да чака вече никаква помощ… Затова беше твърдо решена въпреки всички опасности да избяга от остров Карнерал.

Обаче изпълнението на този план трябваше да се отложи с едно денонощие, макар че много тъмната нощ беше удобна за бягство. Бандитите, които не се бяха укрили в гората, сега се намираха около вигвама. Чуваше се как сноват насам-натам по брега, пушат или разговарят. Ако опитът й не успееше, ако разкриеха намерението и, положението на Зерма щеше да се влоши още повече и може би щеше да си навлече яростта на Тексар.

А дали утре няма да се яви някаква по-благоприятна възможност за бягство? Та нали испанецът бе казал, че другарите му, робите му, дори индианецът Скуамбо ще дойдат с него, за да следят движението на федералния отряд? Дали Зерма не можеше да се възползува от това обстоятелство, за да увеличи шансовете си за успех? Ако съумееше да мине незабелязано през протока и да се добере до гората, вече нямаше да се съмнява, че ще бъде спасена с божия помощ. Криейки се, щеше да се изплъзне от ръцете на Тексар. Капитан Хауик сигурно не беше далеч. Щом напредваше към езерото Окичоби, може би имаше известна вероятност да бъде освободена от него?

Ето защо по-добре да почака до утре. Но една случка разруши основата, на която се крепяха последните шансове на Зерма, и подрони окончателно положението й пред Тексар.

В този момент по вратата на вигвама се почука. Беше Скуамбо, който съобщи на господаря си кой е.

— Влез! — каза испанецът. Скуамбо влезе.

— Имате ли някакви нареждания за през нощта? — запита той.

— Бъдете нащрек — отговори Тексар — и ме уведомявайте и за най-малката опасност!

— Ще изпълня вашите разпореждания — отговори Скуамбо.

— Утре сутринта ще отидем да разузнаваме на няколко мили в кипарисовата гора.

— А метиската и Ди?

— Както обикновено, ще ги пазите добре. А сега, Скуамбо, никой да не ни безпокои във вигвама!

— Разбрано.

— Какво правят хората ни?

— Ходят насам-натам и като че ли не им се спи.

— Никой да не се отдалечава!

— Ясно.

— А какво е времето?

— Вече не е толкова лошо. Дъждът спря, а и вятърът скоро ще утихне.

— Добре.

Зерма не преставаше да слуша. Очевидно разговорът свършваше, но изведнъж чу сподавена въздишка и нещо като хъркане.

Сърцето на Зерма заби силно.

Тя се изправи, завтече се към тревната постеля и се надвеси над момиченцето…

Ди току-що се бе събудила, и то в какво състояние! От устните й излизаше хрипкаво дишане. Малките й ръце махаха във въздуха, сякаш искаше да го притегли към устата си. Зерма можа да долови само две думи:

— Да пия!… Да пия!…

Нещастното дете се задушаваше. Трябваше незабавно да се изнесе навън. Обезумялата Зерма го взе на ръце в непрогледния мрак и се опита да го съживи със собствения си дъх. Усещаше как то се мята като в конвулсии. Извика… разтвори вратата на стаята си…

Там пред Скуамбо стояха прави двама души, които толкова си приличаха по лице и телосложение, че Зерма не би могла да познае кой от двамата е Тексар.

XIII. Двойствен живот

Няколко думи ще бъдат достатъчни, за да обясним това, което досега изглеждаше необяснимо в тази история. Ще видим какво са способни да измислят някои хора, когато лошият им нрав, подпомаган от безспорен ум, ги тласка по пътя на злото.

Хората, пред които Зерма бе застанала внезапно, бяха двама братя, двама близнаци.

Къде бяха родени те? Сами не знаеха точно. Вероятно в някое малко селце в Тексас — оттук произлизаше името Тексар чрез Промяна на последната буква.

Известно е какво представлява тази обширна територия, разположена в южната част на Съединените щати, на Мексиканския залив.

След като се разбунтува срещу мексиканците, Тексас, подпомаган от американците в своята борба за независимост, се присъедини към федерацията през 1845 година, при президента Джон Тайлър.

Петнайсет години преди това присъединяване в едно село на тихоокеанското крайбрежие две изоставени деца бяха намерени, прибрани и отгледани с благотворителни средства.

Още отначало тези деца правеха впечатление със своята необикновена прилика. Едни и същи движения, един и същ глас, едно и също държане, едно и също лице и, трябва да добавим, едни и същи наклонности, които свидетелствуваха за поквареност още от ранна възраст. Как са били отгледани, какво образование са получили, кои са били родителите им — не можеше да се каже. По всяка вероятност те са принадлежали на едно от ония скитнически семейства, които бродеха из щата след обявяването на независимостта.

Щом братята Тексар, обзети от неудържимо желание за свобода, сметнаха, че могат да живеят самостоятелно, те изчезнаха. По онова време и двамата бяха на двайсет и четири години. Можем да не се съмняваме, че оттогава нататък си осигуряваха средства за съществуване единствено с кражби из плантациите и фермите — оттук хляб, оттам плодове, докато най-после преминаха към въоръжен грабеж и разбойничество по пътищата, за което се бяха подготвяли още от детинство.

С една дума, започнаха да не ги виждат в тексаските села И колиби, където имаха навика да се навъртат в компанията на злосторници, които вече използуваха тяхната прилика.

Изтекоха много години. Братята Тексар бяха скоро забравени дори по име. И макар че по-късно това име си спечели печална слава във Флорида, нищо не показваше, че двамата са прекарали детството си в крайбрежните области на Тексас.

А и как би могло да бъде другояче, като след Изчезването им, благодарение на една хитрост, за която ще стане дума по-нататък, никой не знаеше, че има двама Тексар? Дори с помощта на тази хитрост те бяха извършили цяла редица престъпления, които трудно можеха да се докажат и да се накажат.

И наистина — това се узна по-късно, когато тази двойственост бе разкрита и веществено доказана — в течение на няколко години, от двайсет до трийсет, двамата братя живяха отделно. Те се стремяха с всякакви средства към богатство. Срещаха се рядко, скрити от чужди погледи, било в Америка, било в някоя друга част на света, където ги завлечеше съдбата.

Знаеше се също, че единият или другият — не можеше да се каже точно кой, може би и двамата — търгуват с роби. Те превозваха или по-право организираха превозването на цели партиди роби от бреговете на Африка до южните щати. При тези операции изпълняваха само ролята на посредници между закупчиците от крайбрежието и капитаните на кораби, използувани за тази безчовечна контрабанда.

Преуспя ли търговията им? Не може да се каже. Но едва ли. Във всеки случай тя започна все повече и повече да запада и прекъсна окончателно, когато търговията с роби, обявена за варварство, бе малко по малко премахната в цивилизования свят. Двамата братя също бяха принудени да се откажат от този вид търговия.

А богатството, към което се стремяха толкова отдавна и искаха да придобият на всяка цена, това богатство не беше постигнато, а трябваше да го постигнат. Именно тогава двамата авантюристи решиха да се възползуват от поразителната си прилика.

В повечето подобни случаи става така, че когато децата пораснат, в това явление настъпва обрат.

Но с Тексаровци не беше така. С възмъжаването им физическата и моралната им прилика не се засилваше повече, а си оставаше както преди пълна. Невъзможно беше да се различат един от друг нито по чертите на лицето и телосложението, нито по жестовете и интонацията на гласа.

Двамата братя решиха да използуват тази вродена особеност, за да вършат най-гнусни дела, така че ако единият от тях бъде обвинен, да може да установи алиби, с което да докаже своята невинност. И тъй. докато единият извършваше уговореното помежду им престъпление, другият се явяваше на някакво публично място, така че благодарение на алибито да се докаже неговата невинност.

От само себе си се разбира, че трябваше да напрягат цялата си съобразителност, за да не бъдат хванати на местопрестъплението. В такъв случай нямаше да могат да се позоват на алибито и машинацията им бързо щеше да се разкрие.

След като уточниха така начина си на живот, двамата близнаци дойдоха във Флорида, където нито единият, нито другият още не беше познат. Там ги привличаха многобройните възможности, които им се откриваха в този щат, където индианците продължаваха да водят ожесточена борба с американците и испанците.

Братя Тексар се появиха в полуостров Флорида някъде към 1850 или 1851 г. По-правилно е да кажем Тексар, а не братя Тексар. Според плана си те никога не се показваха заедно, никога не ги срещаха в един и същи ден на едно и също място, никой не разбра, че съществуват двама братя с това име.

Впрочем докато забулваха самоличността си в най-дълбока тайна, с не по-малка тайнственост обгръщаха и постоянното си убежище.

Както знаем, те се укриваха в дъното на Черния залив. Бяха открили централното островче и изоставения блокхауз веднъж, когато изследваха бреговете на Сент Джонс. Там заведоха няколко роби, непосветени в тяхната тайна. Само Скуамбо знаеше тайната на двойствения им живот. Всеотдайно предан на двамата братя, способен да пази пълно мълчание за всичко, свързано с тях, този честен и доверен човек на братя Тексар беше неумолим изпълнител на техните желания.

Разбира се, те никога не се появяваха заедно в Черния залив. Когато трябваше да обсъдят някакъв въпрос, предизвестяваха се писмено. Както видяхме, за тази цел не използуваха пощата. Достатъчна им беше някаква бележка, запъхната в жилките на дървесен лист, закрепен за клона на някой лиролист, растящ в съседното до Черния залив блато. Всеки ден Скуамбо отиваше предпазливо при това блато. Ако носеше писмо, написано от оня Тексар. който се намираше в Черния залив, той го закачаше за клона на лиролиста. Ако беше писал Скуамбо вземаше писмото от листа и го занасяше в Черния залив.

След пристигането си във Флорида Тексар побързаха да се свържат с най-долната стан в този щат. Много престъпници станаха техни съучастници в немалко кражби, извършени по това време, а по-късно — техни привърженици, когато бяха принудени да играят роля в междуособната война. Предвождаше ги ту единият, ту другият, но никой от тях не узна, че името Тексар принадлежи на двама близнаци.

Сега е ясно как братя Тексар съумяваха толкова пъти да се позовават на някакво неопровержимо алиби, когато се приемеше съдебно дирене за различни престъпления. Така ставаше в много от случаите, доведени до знанието на съдебните власти още преди началото на тази история — между другото и случая с подпалването на една ферма. И макар Джеймз Бърбанк и Зерма да твърдяха с увереност, че испанецът е организатор на палежа, той бе оправдан от съда в Сент Огъстин, след като доказа, че в момента на престъплението е бил в Джексънвил, в хастиендага на Торильо, и това бе потвърдено от многобройни свидетели. Същото се случи и при опустошаването на Кемдлис Бей. Как би могъл Тексар да предвожда грабителите при нападението срещу Касъл Хаус, как би могъл та отвлече малката Ди и Зерма. кат се намираше между пленниците, заловени от федералистите във Фернандина и задържани на един от корабите от флотилията? Ето защо Воения съвет бе принуден да го оправдае въпреки многото улики, въпреки показанието, дадено под клетва от мис Алис Сгеньрд.

Но дори накрая двойствеността на братя Тексар да бъдеше разкрита, вероятно никога нямаше да се установи кой от тях е участвувал лично в тия многобройни престъпления. В последна сметка дали и двамата не бяха еднакво виновни — било като съучастници, било като главни злосторници, които върлуваха от толкова години из територията на Северна Флорида? Да, безспорно, и когато възмездието се стовареше върху единия или другия, или сполетеше и двамата едновременно, то щеше да бъде напълно заслужено.

Що се отнася до случилото се напоследък в Джексънвил, вероятно след свалянето на законните власти в града чрез метеж двамата братя се бяха редували да играят една и съща роля. Когато Тексар1 отсъствуваше, за да осъществи някакво замислено от двамата начинание, Тексар2 го заместваше в изпълнението му, без привържениците им да подозират това. Следователно може да се предположи, че те са участвували еднакво в насилията, извършени по онова време спрямо заселници от Севера и плантаторите от юга, които поддържаха каузата на аболиционистите.

Разбира се, двамата трябваше винаги да бъдат в течение на всичко, което ставаше не само в щат Флорида, но и в централните щати, където гражданската война криеше толкова неочаквани обрати. Те бяха придобили значително влияние върху белите от простолюдието в околиите, върху испанците, дори върху американците — привърженици на робството, изобщо върху всички най-долни прослойки от населението. При тези обстоятелства се налагаше често да си кореспондират, да си устройват среща на някое тайно място, да обсъждат дейността си, да се разделят, за да подготвят бъдещите си алибита.

Така когато единият беше задържан на кораб от ескадрата, другият организира експедицията срещу Кемдлис Бей. Знаем също как единият от двамата бе оправдан от Военния съвет в Сент Огъстин по подадената срещу него жалба.

Както казахме по-горе, с възрастта тази феноменална прилика между двамата братя се бе запазила напълно. Ала възможно беше някаква злополука, някакво нараняване да наруши тази прилика и у единия или другия да се появи някакъв особен белег. А това; би било достатъчно, за да осуети успеха на техните машинации.

Обаче при този авантюристичен живот, съпроводен с толкова, превратности, дали не бяха изложени на рискове с непоправими последици, така че да не могат вече да се заместват един друг?

Ала щом имаше начин да се поправят последиците от такива злополучни случаи, щяха да продължават да използуват приликата помежду си.

Така например при едно нощно нападение известно време след пристигането им във Флорида изстрел от упор опърли брадата на единия от братята Тогава другият побърза да обръсне брадата си, за да бъде голобрад като брат си. И както си спомняме, този факт бе споменат относно оня Тексар, който се намираше в укреплението в началото на тази история.

Ето и друг факт, който също изисква обяснение. Вероятно не сте забравили, че една нощ, докато беше още в Черния залив, Зерма видя как бе татуирана ръката на испанеца. И ето защо, Брат му беше между пленените от шайка семиноли флоридски пътници, които бяха дамгосани с незаличим белег на лявата ръка. Незабавно в укреплението бе пратена рисунка на този белег и Скуамбо съумя да го възпроизведе чрез татуировка. Така пълната прилика се запази.

Всъщност би могло да се каже, че ако на Тексар 1 бъдеше отрязан някой крайник, Тексар 2 би се подложил на същата ампутация!

С една дума, в продължение на десетина години братя Тексар не преставаха да водят този двойствен живот, но така ловко и предпазливо, че бяха съумели досега да се изплъзнат от преследванията на флоридското правосъдие.

Успяха ли двамата близнаци да забогатеят по такъв начин? Да, безспорно, до известна степен. В едно тайно помещение на блокхауза при Черния залив беше скрита доста голяма сума пари, спестени от плячката при грабежите и кражбите. От предпазливост испанецът взе със себе си тези пари, когато реши да замине за остров Карнерал, и можем да бъдем сигурни, че нямаше да ги остави във вигвама, ако се наложеше да бяга отвъд Бахамския пролив.

Ала това богатство им се струваше недостатъчно. Затова искаха да го увеличат, преди да отидат да го ползуват спокойно в някоя европейска страна или някъде другаде в Северна Америка.

Впрочем, като узнаха, че комодор Дюпон възнамерява скоро да се изтегли от Флорида, двамата братя си рекоха, че ще им се представи случай да забогатеят още повече и да накарат заселниците северняци да платят скъпо за няколкото седмици окупация на федералистите. Ето защо решиха да изчакат развоя на нещата. Щом веднъж се върнеха в Джексънвил, благодарение на своите поддръжници и на всички южняци, компрометирали се с тях, щяха да съумеят да си възвърнат положението, което си бяха създали с метеж и което само метеж можеше да възстанови.

А братя Тексар имаха един сигурен начин да постигнат това, което им липсваше, за да станат богати дори повече, отколкото биха желали.

Всъщност защо да не се вслушат в предложението, направено от Зерма на единия от тях? Защо да не се съгласят да върнат малката Ди на отчаяните й родители? Джеймз Бърбанк положително щеше да откупи свободата на детето си с цената на своето богатство. Той би се задължил да не подава жалба, да не завежда дело срещу испанеца. Но у Тексаровци гласът на омразата беше по-силен от гласа на личния интерес и освен желанието си да забогатеят, те искаха и да си отмъстят на семейство Бърбанк. преди да напуснат Флорида.

И тъй, вече ни е известно всичко, което трябва да се знае за братя Тексар. Остава само да изчакаме развръзката на тази история.

Излишно е да добавяме, че Зерма разбра всичко, когато внезапно се озова в присъствието на тези хора. Мигновено в съзнанието й отново изникна миналото. Поразена от видяното, тя стоеше неподвижна, сякаш вкоренена в земята, държейки момиченцето на ръце. За щастие в тази стая имаше повече въздух и опасността детето да се задуши премина.

Що се отнася до Зерма, явяването й пред двамата братя и разкриването на тяхната тайна значеше за нея смъртна присъда.

XIV. ЗЕРМА ДЕЙСТВУВА

Колкото и да умееха да се владеят, Тексаровци не можаха да се сдържат пред Зерма. Може да се каже, че от детинство сега за пръв път трето лице ги виждаше заедно. И това лице беше техен смъртен враг. Така че първият им подтик беше да се нахвърлят върху Зерма, да я убият, за да запазят тайната на двойствения си живот…

Ала детето се бе изправило в прегръдките й и протягайки ръце, викаше:

— Страх ме е!… Страх ме е!

По знак на двамата братя Скуамбо се втурна внезапно към метиската, улови я за рамото, изблъска я обратно в стаята й и вратата се затвори зад нея.

После Скуамбо се върна при братята. Държането му показваше, че е готов да се подчини на всяка тяхна заповед. Ала тази неочаквана сцена ги бе смутила повече, отколкото бихме могли да си представим, като имаме предвид колко бяха дръзки и необуздани. Те като че се съветваха с поглед.

В това време Зерма сложи момиченцето на тревната постеля и се тръшна в единия ъгъл на стаята. Хладнокръвието й се бе възвърнало. Тя се приближи до вратата, за да чуе какво ще се говори сега. Навярно само след миг съдбата й щеше да бъде решена. Но братя Тексар и Скуамбо бяха излезли от вигвама и думите им не стигаха вече до ушите на Зерма.

Ето какъв разговор се завърза между тях:

— Зерма трябва да умре!

— Трябва! Ако успее да избяга или пък федералистите успеят да я освободят, тогава сме загубени! Затова по-добре да умре!

— Веднага! — откликна Скуамбо.

И тръгна към вигвама с нож в ръка, но единият от братята го спря.

— Да почакаме — каза той. — Винаги ще имаме време да се отървем от Зерма, но сега тя ни е нужна да се грижи за детето, докато й намерим заместничка. Преди това да се опитаме да направим равносметка на положението. Отряд северняци се движи в този момент през кипарисовата гора по нареждане на Дюпон. Е, нека ние да изследваме първо околностите на острова и езерото. Нищо не показва, че този отряд, който се спуска към юг, ще се насочи насам. Ако дойде, ще имаме време да избягаме. Ако ли пък не дойде, ще останем тук и ще го пуснем да навлезе в пущинаците на Флорида. Там той ще бъде във властта ни, защото ще имаме време да съберем по-голямата част от милицията, която броди из този край. Вместо да бягаме, ние ще го гоним, и то с многобройни сили. Лесно ще можем да му отрежем пътя за отстъпление и ако някои моряци са успели да се спасят от клането при Кисими, сега нито един няма да се отърве!

При сегашните обстоятелства очевидно това беше най-доброто решение. Голям брой южняци се намираха тогава в този край и само чакаха случай да нанесат удар на федералистите. Когато единият от братята и другарите му извършеха разузнаване, щяха да решат дали да останат на остров Карнерал, или да се оттеглят към областта около нос Сейбъл. Това щеше да се уточни още на другия ден. Що се отнася до Зерма, какъвто и да бъдеше резултатът от разузнаването, щяха да възложат на Скуамбо да я накара да млъкне, като й нанесе удар с кинжал.

— Колкото до детето — добави единият от братята, — в наш интерес е да запазим живота му. То не е могло да разбере това, което е разбрала Зерма, и може да ни послужи за откуп, в случай че попаднем в ръцете на Хауик. За да откупи дъщеря си, Джеймз Бърбанк ще приеме всички условия, които решим да му наложим — не само да гарантира нашата безнаказаност, но и да плати поисканата от нас сума за освобождаването на детето му.

— Ако Зерма умре — обади се индианецът, — няма ли опасност да умре и малката?

— Не, защото има кой да се грижи за нея — отвърна единият от братята. — Аз лесно ще намеря индианка, която да замести метиската.

— Добре! Най-важното е да обезвредим Зерма!

— Каквото и да се случи, тя скоро няма да е жива!

Така завърши разговорът между двамата братя и Зерма чу как те се върнаха във вигвама.

Каква нощ прекара нещастната жена! Тя знаеше, че е обречена, но дори не мислеше за себе си. Малко се безпокоеше за участта си, тъй като беше винаги готова да даде живота си за своите господари. Безпокоеше се повече за Ди, изложена на грубостите на тези безмилостни хора. Дори и да имаха интерес детето да остане живо, нямаше ли то да загине, когато Зерма не ще бъде вече тук, за да се грижи за него?

Тази мисъл — мисълта да избяга, преди Тексар да я е разделил от детето — я преследваше упорито, така да се каже, като несъзнателна натрапчива идея.

През цялата тая безкрайна нощ метиската мислеше само как да изпълни плана си. От разговора между другото тя бе запомнила, че на следващия ден единият от братята Тексар и другарите му ще отидат да изследват местността около езерото. При това разузнаване, разбира се, трябваше да имат предвид, че ако срещнат федералния отряд, ще се наложи да му окажат съпротива. Затова Тексар възнамеряваше да вземе със себе си не само всичките си слуги, но и сподвижниците, доведени от брат му. А той сигурно щеше да остане на острова не само за да пази вигвама, но и за да не бъде разпознат. Тъкмо тогава Зерма ще се опита да избяга. Може би ще успее да намери някакво оръжие, което няма да се поколебае да употреби в случай на нужда.

Нощта изтече. Зерма напразно се бе мъчила да долови нещо от всички шумове, които се чуваха на острова, все с мисълта, че отрядът на капитан Хауик може да пристигне, за да залови Тексар.

Няколко минути преди изгрев момиченцето, малко отпочинало, се събуди. Зерма му даде няколко глътки вода, за да се освежи. После го притисна до гърдите си и го погледна така, сякаш вече никога нямаше да го види. Ако в този момент някой влезеше, за да ги раздели, тя щеше да се бори свирепо като див звяр, на който искат да отнемат малките.

— Какво ти става, добра ми Зерма? — запита детето.

— Нищо… нищо! — промърмори метиската.

— А мама… кога ще я видим?

— Скоро… — отговори Зерма. — Може би още днес!… Да, миличкото ми!… Надявам се днес да бъдем далеч оттук…

— А тези хора, които видях нощес?

— Добре ли ги разгледа? — попита Зерма.

— Да… и ми се сториха страшни!

— Но добре ги видя, нали?… Забеляза ли колко си приличаха?

— Да, Зерма!

— Е, тогава запомни това, за да кажеш на баща си и на батко си, че те са двама братя… чуваш ли, двамата братя Тексар, и толкова си приличат, че човек не може да ги различи един от друг!

— И ти също ще го кажеш, нали? — запита момиченцето.

— Да, ще го кажа!… Но ако не бъда там, не бива да забравяш…

— А защо няма да бъдеш там? — попита детето, обвивайки с малките си ръце шията на метиската, сякаш за да се притисне по-здраво до нея.

— Ще бъда, миличкото ми, ще бъда!… А сега слушай. Ако тръгнем… ще имаме да извървим дълъг път… затова ще трябва да съберем сили!… Аз ще ти приготвя закуската…

— А за тебе?

— Аз ядох, докато ти спеше, и вече не съм гладна! Истината е, че във възбуденото състояние, в което се намираше, Зерма не би могла да сложи в устата си нито хапка. След като закуси, детето легна отново на тревната си постеля.

Тогава Зерма се намести до една пролука на изплетената от тръстики стена в ъгъла на стаята. Цял час тя непрекъснато наблюдава оттам това, което ставаше навън, защото то беше от огромно значение за нея.

Приготовленията за заминаване бяха вече в ход. Единият от братята — само единият — ръководеше сформирането на отряда, който щеше да води през кипарисовата гора. Другият, когото никой не бе видял, сигурно се криеше или във вигвама, или в някое кътче на острова.

Така поне помисли Зерма, знаейки колко старателно забулваха те тайната на своя живот. Дори си каза, че вероятно този, който остане на острова, ще има грижата да наблюдава детето и нея.

И както ще видим след малко, Зерма не се лъжеше.

В това време привържениците и робите на Тексар, на брой петдесетина души, събрани пред вигвама, чакаха заповедта на главатаря си, за да тръгнат на път.

Беше около девет часа сутринта, когато отрядът се приготви да се придвижи до края на гората. Това отне доста време, тъй като лодката можеше да вземе наведнъж само пет-шест души. Зерма видя как се спущаха на малки групи, а после се изкачваха на отсрещния бряг. Ала през тръстиковата стена самият проток не се забелязваше, тъй като беше разположен твърде ниско от острова.

Тексар, който бе останал последен, изчезна на свой ред, следван от едно от кучетата, което щеше да използува при разузнаването. По знак на господаря си другият копой се върна при вигвама, сякаш бе назначен за единствен страж при входа му.

След малко Зерма забеляза, че Тексар вече се изкачва на противоположния бряг и се спира за малко да престрои отряда си. След това всички, начело със Скуамбо, придружен от кучето, изчезнаха зад гигантските тръстики под първите дървета на гората. Навярно един от негрите бе откарал лодката обратно, за да не може никой да се прехвърли на острова. Ала метиската не можа да го види и помисли, че той е продължил покрай бреговете на протока.

Тя не се колебаеше вече.

Ди току-що се бе събудила. Измършавялото й телце едва се забелязваше под дрешките й, протъркани от толкова несгоди.

— Ела, миличкото ми — каза Зерма.

— Къде? — запита детето.

— Там… в гората!… Може би там ще намерим баща ти… батко ти!… Не се ли страхуваш?…

— Щом съм с теб, никога! — отговори момиченцето. Тогава метиската открехна предпазливо вратата на стаята си.

Тъй като не бе чула никакъв шум от съседната стая, тя предположи, че Тексар вече не е във вигвама.

И наистина там нямаше никого.

Най-напред Зерма потърси някакво оръжие, с което бе решила да си послужи срещу всеки, който се опиташе да я спре. На масата имаше един голям нож, каквито индианците използуват за лов. Метиската го грабна и го скри под дрехата си. Взе също малко сушено месо, за да осигури прехраната им за няколко дни.

Сега трябваше да се измъкне от вигвама. Зерма погледна през дупките на стената по посока на протока. Никакво живо същество не се мяркаше в тази част от острова, нямаше го дори едното куче, което бе оставено да пази жилището.

Успокоена, метиската се опита да отвори външната врата.

Тази врата, заключена отвън, не помръдна.

Зерма се върна веднага с детето в стаята си. Оставаше й само едно: да използува дупката, вече полупробита в стената на вигвама.

Тази работа не беше трудна. Метиската си послужи с ножа, за да разреже преплетените тръстики на колибата, и извърши това колкото можеше по-безшумно.

Копоят, който не бе тръгнал подир Тексар, не се мяркаше никъде. Но дали нямаше да се появи, когато Зерма излезеше навън, да се завтече, да се нахвърли върху нея и момиченцето? Все едно да срещнеш тигър!

Ала не биваше да се колебае повече. Затова, когато най-после проби отвърстието, Зерма притегли детето към себе си в силна прегръдка. Момиченцето й отвърна с горещи целувки. То бе разбрало: трябваше да се бяга, да се бяга през този отвор.

Зерма се провря през пролуката. После се огледа наляво и надясно, ослуша се. Никакъв шум не се чуваше. Тогава в отвора на дупката се показа малката Ди.

В този момент се раздаде лай. Все още много далечен, той като че ли идеше от западната част на острова. Зерма сграбчи детето. Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се чувствува в относителна безопасност едва когато изчезнеше зад тръстиките на другия бряг.

Но трябваше да премине разстоянието от стотина крачки, което делеше вигвама от протока, а това беше най-опасният момент от бягството. Рискуваше да бъде забелязана или от Тексар, или от останалия на острова роб.

За щастие вдясно от вигвама, чак до брега на протока, само на няколко ярда от мястото, където трябваше да се намира лодката, се простираше гъсталак от дървовидни растения, примесени с тръстика.

Зерма реши да се впусне през тази гъста растителност — мисъл, която веднага приведе в изпълнение. Високите растения се разтвориха, за да сторят път на двете бегълки, и листата отново се сключиха зад тях. Кучешкият лай вече не се чуваше.

Това провиране през гъсталака не мина без трудности. Трябваше да се промъкват между гъстите храсти. Скоро дрехите на Зерма се изпокъсаха, ръцете й се разкървавиха. Но по-важно беше да пази детето да не бъде одраскано от тези дълги бодли. Храбрата метиска с нищо нямаше да издаде, че тези убождания й причиняват болка. Ала въпреки всичките й старания момиченцето получи нЯколко драскотини по ръцете. Но Ди не издаде нито един вик, нито един стон.

Въпреки че разстоянието, което трябваше да се измине, беше сравнително малко — не повече от шейсетина ярда, — все пак бе нужен половин час, за да се стигне до протока.

Тогава Зерма се спря и погледна през тръстиките към вигвама, а после — към гората.

Под високите дървета на острова нямаше никого. На другия бряг нищо не показваше присъствието на Тексар и другарите му, които в този момент сигурно бяха на две-три мили по-навътре. Те щяха да се върнат след не по-малко от няколко часа, ако не срещнеха северняците.

Ала Зерма не можеше да повярва, че са я оставили сама във вигвама. Изключено беше също оня от Тексаровци, който бе пристигнал предишния ден с привържениците си, да е напуснал острова през нощта и кучето да е тръгнало с него. Пък и нали метиската бе чула лай — доказателство, че копоят се навърта още из гората? Тя можеше всеки момент да види кучето или господаря му. Ако побърза, дали няма да успее да се добере до кипарисовата гора?

Сигурно си спомняте, че докато Зерма наблюдаваше придвижването на другарите на испанеца, тя не можа да забележи лодката в момента, когато минаваше през протока, скрит от високите и гъсти тръстики.

Но Зерма не се съмняваше, че някой от робите е върнал обратно тази лодка. Това беше от значение за безопасността на вигвама, в случай че войниците на капитан Хауик успееха да заобиколят южняците.

Но ако лодката бе останала на другия бряг, ако бяха сметнали за по-благоразумно да не я връщат обратно, за да могат Тексар и хората му по-бързо да се доберат до острова, в случай че федералистите ги подгонеха, как щеше метиската да се прехвърли на другия бряг? Дали нямаше да се наложи да бяга през гората на острова? И да чака там, докато испанецът тръгне да търси ново убежище в дебрите на Евърглейдс? Но ако Тексар реши да стори това, щеше да направи всичко възможно, за да вземе отново в плен Зерма и детето. Така че оставаше само едно: да използува лодката, за да прекоси протока.

Зерма трябваше да измине само пет-шест ярда, за да се провре между тръстиките. Когато стигна на това място, тя се спря…

Лодката беше на отсрещния бряг.

XV. ДВАМАТА БРАТЯ

Положението беше отчайващо. Как да премине? Дори смел плувец не би могъл да стори това, без да рискува да загуби двайсет пъти живота си. Вярно, че от единия до другия бряг имаше само стотина фута. Но те не можеха да се изминат без лодка. Тук-там от водата стърчаха триъгълни глави и пробягващите бързо влечуги разклащаха тревата.

Малката Ди, обзета от неописуем ужас, се притискаше о Зерма. Ах, ако за спасението на детето беше нужно да се хвърли сред тези чудовища, които щяха да я обвият като гигантски октопод с хиляда пипала, метиската нито за миг не би се поколебала.

Но само чудо можеше да я спаси.

Всеки момент в края на гората можеха да се покажат неколцина от другарите на Тексар. Всеки момент оня от Тексаровци, който бе останал на острова, можеше да се върне във вигвама и като не намереше там нито Ди, нито Зерма, дали нямаше да тръгне да ги търси?…

— Боже мой… — извика нещастната жена — смили се!…

Внезапно погледът й се насочи към дясната страна на протока.

Слабо течение влачеше водите към северната част на езерото, където текат няколко протока на Калаушачес — една от малките реки, които се вливат в Мексиканския залив. Тя подхранва езерото Окичоби по време на големите месечни приливи.

До брега се приближи един дънер, който течението носеше отдясно. Но достатъчен ли беше този дънер за преминаване през протока? Защото една извивка на брега отклоняваше течението няколко ярда по-надолу и го тласкаше обратно към кипарисовата гора. Да, разбира се. Във всеки случай, ако за нещастие този дънер се върнеше към острова, положението на бегълките нямаше да бъде по-лошо, отколкото сега.

Без да мисли повече, някак инстинктивно, Зерма се завтече към плаващото дърво. Ако си бе направила труда да размисли, може би щеше да разсъди, че водата гъмжи от стотици влечуги, че водораслите биха задържали този пън в средата на протока! Да, но всичко друго беше за предпочитане само и само да не остане на острова! Затова Зерма, държейки Ди на ръце, се улови за клоните и се отблъсна от брега.

Дънерът веднага заплава по течението, което го помъкна към другия бряг.

В това време Зерма се мъчеше да се скрие между клоните, които покриваха отчасти дървото. Впрочем двата бряга бяха пусти. Никакъв шум не идеше нито откъм острова, нито откъм кипарисовата гора. Щом преминеше протока, метиската щеше да потърси убежище и да почака там до вечерта, за да навлезе в гората, без да рискува да бъде забелязана. Надеждата й се възвърна. Тя почти не обръщаше внимание на влечугите, които отваряха уста от всички страни на дънера и пълзяха дори до долните му клони. Момиченцето бе затворило очи. С едната си ръка Зерма го притискаше към гърдите си. С другата беше готова да удари тези чудовища. Но дали защото се плашеха, като виждаха застрашаващия ги нож, или бяха опасни само под водата, те не се прехвърлиха на плаващия дънер.

Най-после дънерът стигна до средата на протока, където течението вървеше косо към гората. Ако не се заплетеше във водораслите, след по-малко от четвърт час той щеше да допре до отсрещния бряг. А тогава, колкото и големи да бяха още опасностите, Тексар не би могъл да се добере до Зерма.

Изведнъж тя притисна по-силно детето в ръцете си.

Из острова ехтеше яростен лай. Почти веднага изскочи куче, което тичаше със скокове по брега.

Зерма позна копоя, който испанецът не бе взел със себе си, а бе оставил да пази вигвама.

Настръхнал, с пламнали очи, той беше готов да се хвърли сред влечугите, които се движеха по водната повърхност.

В същия миг на брега се появи човек.

Това беше оня от братята Тексар, който бе останал на острова. Той бе притичал, предупреден от кучешкия лай.

Трудно би било да си представим гнева му, когато забеляза Ди и Зерма на това плаващо дърво. Той не можеше да се впусне да ги гони, тъй като лодката се намираше от другата страна на протока. Имаше само един начин да ги спре: да убие Зерма, с риск да убие с нея и детето!

Въоръжен с пушка, Тексар я вдигна до рамото си и се прицели в метиската, която се опитваше да прикрие момиченцето с тялото си.

Изведнъж разяреният пес се хвърли в протока. Тексар реши да изчака.

Кучето се приближаваше бързо към дънера. Стиснала здраво дръжката на ножа в ръка, Зерма беше готова да го удари… Но не стана нужда.

Влечугите мигновено оплетоха животното. Известно време то се брани от отровните им ухапвания, но скоро изчезна под водораслите.

Тексар бе гледал смъртта на кучето, без да е в състояние да му помогне. Сега Зерма щеше да му се изплъзне…

— Умри тогава! — извика той, стреляйки срещу нея.

Но в това време плаващото дърво бе стигнало до десния бряг и куршумът само лизна рамото на метиската.

След няколко минути дънерът спря до брега. С момиченцето в ръце Зерма скочи на земята, скри се между тръстиките, където втори изстрел не би могъл да я настигне, и се мушна между първите дървета на кипарисовата гора.

Но макар че метиската вече нямаше защо да се страхува от останалия на острова Тексар, тя все още рискуваше да попадне в ръцете на неговия брат.

Затова първата й грижа беше да се отдалечи колкото е възможно по-бързо и повече от остров Карнерал. Когато се мръкнеше, щеше да се постарае да се насочи към езерото Вашингтон. Напрягайки всичките си физически и душевни сили, тя тръгна, по-право затича наслуки, държейки в ръцете си детето, което щеше да я забавя, ако вървеше само. Малките крачета на Ди нямаше да могат да тичат по тази неравна почва, сред мочурливи ями, в които нозете попадаха като в ловджийски капани, между тия дебели корени, които се преплитаха и образуваха непреодолими препятствия за нея.

И тъй, Зерма продължи да носи скъпия си товар, чиято тяжест като че ли дори не усещаше. От време на време се спираше — не толкова за да си поеме дъх, колкото да се ослуша в шумовете на гората. Ту й се счуваше лай, вероятно на другия копой, отведен от Тексар, ту далечни изстрели. Тогава се запитваше дали южняците не са се сблъскали с федералния отряд. После, когато разбра, че тези различни звуци са просто крясъци на птица присмехулник или пращене на сух клон, чиито влакна гърмят като пистолети при внезапното разширяване на съдържащия се в тях въздух, тя продължаваше прекъснатия си за миг вървеж. Сега, изпълнена с надежда, не искаше да обръща внимание на опасностите, които я застрашаваха, докато не стигнеше изворите на Сент Джонс.

Така за един час се отдалечи от езерото Окичоби, като зави на изток, за да се приближи до атлантическото крайбрежие. Имаше основания да мисли, че корабите от ескадрата кръстосват покрай бреговете на Флорида в очакване на отряда, изпратен под командуването на капитан Хауик. А дали няколко лодки не наблюдаваха крайбрежието?…

Изведнъж Зерма се спря. Този път не се лъжеше. Под дърветата ехтеше яростен лай и забележимо се приближаваше. Зерма позна този лай, защото много често го бе слушала, когато копоите обикаляха около блокхауза в Черния залив.

„Това куче е по следите ни — помисли тя — и може би сега Тексар не е далеч!“

Затова първата й работа беше да потърси храсталак, за да се сгуши там с детето. Но можеше ли да избегне обонянието на такова умно и свирепо животно, дресирано някога да преследва избягали роби, да открива следите им?

Лаят се приближаваше все повече и повече, започнаха да се чуват дори далечни викове.

На няколко крачки от Зерма се извисяваше прояден от старост кипарис, по който драконовите корени и лианите образуваха гъста . разклонена мрежа.

Зерма се сгуши в хралупата му, достатъчно дълбока, за да побере и нея, и момиченцето, а мрежата от лиани скри и двете.

Но копоят бе попаднал на следите им. След миг Зерма го забеляза пред дървото. Той лаеше все по-ожесточено и с един скок се хвърли към кипариса.

Удар с нож го принуди да се отдръпне, а после да завие още по-силно.

Почти веднага се чу шум от стъпки. Нечии гласове си подвикваха, отговаряха си. Между тях Зерма лесно разпозна гласовете на Тексар и Скуамбо.

Действително това бяха испанецът и другарите му, които бягаха към езерото, за да се изплъзнат от федералния отряд. Ненадейно го бяха срещнали в кипарисовата гора и тъй като бяха по-малобройни, бързаха да офейкат. Тексар искаше да се върне на остров Карнерал по най-късия път, за да бъде отделен от федералистите с водна преграда. А това препятствие щеше да ги спре, понеже не можеха да преминат протока без лодка. Тогава, през тази няколкочасова задръжка, южняците щяха да се помъчат да се доберат до другата страна на острова, а после, когато се мръкнеше, — да се опитат да използуват лодката, за да се прехвърлят на южния бряг на езерото.

Когато Тексар и Скуамбо стигнаха до кипариса, около който кучето продължаваше да лае, те видяха, че земята е почервеняла от кръвта, която изтичаше от раната, зейнала в хълбока на животното.

— Вижте!… Вижте! — извика индианецът.

— Ранено ли е кучето? — запита Тексар.

— Да!… Току-що е ранено с нож!… Кръвта му още дими!

— Кой ли би могъл да бъде?

В този момент кучето се хвърли отново към мрежата от листа, която Скуамбо отстрани с върха на пушката си.

— Зерма!… — извика той.

— И детето!… — добави Тексар.

— Да!… Но как са могли да избягат?…

— Трябва да убием Зерма, трябва да я убием!

В момента, когато метиската замахна да удари испанеца, Скуамбо я обезоръжи и я дръпна така яростно от хралупата, че момиченцето се изплъзна от ръцете му и се търкулна сред гигантските гъби пърхутки, които растат в изобилие из кипарисовите гори. При падането една от гъбите се пукна с трясък, подобен на изстрел с огнестрелно оръжие. Из въздуха се разнесе светещ прах. В същия миг започнаха да се пръскат и други пърхутки. Гората се изпълни с такъв пукот, като че ли отвред гърмяха фойерверки.

Заслепен от хилядите спори, Тексар бе принуден да пусне Зерма, над която бе вдигнал ножа си; Скуамбо също беше заслепен от тези обгарящи прашинки. За щастие метиската и детето, проснати на земята, не бяха засегнати от спорите, които пращяха над тях.

Но Зерма не можеше да избяга от Тексар. След последната поредица взривове въздухът вече стана годен за дишане.

Точно тогава екнаха нови гърмежи — този път гърмежи с огнестрелно оръжие.

Това беше федералният отряд, който преследваше южняците. Заобиколени мигновено от моряците на капитан Хауик, те бяха принудени да сложат оръжие. В този момент Тексар, който бе уловил отново Зерма, прониза гърдите й.

— Детето!… Грабвай детето! — извика той на Скуамбо. Индианецът вече бе хванал момиченцето и бягаше към езерото, когато се раздаде изстрел… Той падна мъртъв, сразен от куршума, с който Гилбърт го бе улучил право в сърцето.

Сега всички бяха тук — Джеймз и Гилбърт Бърбанк, Едуард Керъл, Пери, Марс, негрите от Кемдлис Бей, моряците на капитан Хауик, насочили пушките си към южняците, между които беше и Тексар, изправен до трупа на Скуамбо.

Все пак неколцина бяха успели да избягат към остров Карнерал.

Но имаше ли значение това! Нали момиченцето беше в прегръдките на баща си, който го притискаше така, като че се страхуваше да не му го отнемат отново? Гилбърт и Марс, наведени над Зерма, се опитваха да я свестят. Клетата жена още дишаше, но не можеше да говори. Марс придържаше главата й, викаше я, целуваше я.

Зерма отвори очи. Тя видя детето в прегръдките на мистър Бърбанк, позна Марс, който я обсипваше с целувки, усмихна му се. После клепките й се затвориха отново…

Тогава Марс се изправи, забеляза Тексар и се нахвърли върху него, повтаряйки думите, които толкова често бяха излизали от устата му:

— Ще убия Тексар!… Ще убия Тексар!

— Стой, Марс — каза капитан Хауик, — остави на нас да се разправим с този негодник!

И като се обърна към испанеца, попита:

— Вие ли сте Тексар от Черния залив?

— Нямам какво да отговоря — отвърна Тексар.

— Джеймз Бърбанк, лейтенант Гилбърт, Едуард Керъл и Марс ви познават и могат да установят самоличността ви!

— Е, добре де!

— Вие ще бъдете разстрелян!

— Направете го!

Тогава за голямо учудване на всички, които я чуха, малката Ди се обърна към мистър Бърбанк и каза:

— Татко, те са двама братя… и двамата лоши хора… които си приличат…

— Двама ли?…

— Да!… Моята бавачка Зерма ми заръча да ви кажа това!…,Е; Трудно можеше да се разбере смисълът на тези странни думи!

на детето. Но обяснението дойде почти веднага по твърде неочакван начин.

В това време Тексар бе заведен под едно дърво. Там той запали цигара и запуши, гледайки Джеймз Бърбанк в лицето. Ала точно когато се строяваха войниците, които щяха да го разстрелят, изведнъж изскочи някакъв човек и застана до осъдения.

Това беше вторият Тексар. Привържениците му, добрали се до остров Карнерал, току-що му бяха съобщили, че брат му е арестуван.

Видът на тези двама души, които толкова си приличаха, изясни какво значеха думите на момиченцето. Най-после се разкри този престъпен живот, поддържан винаги с необясними алибита.

И сега, само с присъствието си, братя Тексар хвърляха светлина върху своето минало.

Ала поради намесата на втория брат военните отряди се поколебаха дали да изпълнят заповедта на комодора.

Заповедта за незабавна екзекуция, издадена от Дюпон, всъщност важеше само за организатора на засадата, при която бяха загинали офицерите и моряците от федералните лодки. Що се отнася до организатора на грабежа в Кемдлис Бей и на отвличането, трябваше да го закарат в Сент Огъстин, да го съдят отново и не ще и съмнение, че щяха да го осъдят.

Но можеха ли да считат двамата братя еднакво отговорни за тази дълга поредица от престъпления, които те бяха успели да извършат безнаказано?

Да, разбира се! Но от уважение към законността капитан Хауик сметна за свой дълг да им зададе следния въпрос:

— Кой от двамата — запита той — се признава за виновен за клането при Кисими?

Ала не получи никакъв отговор.

Очевидно братя Тексар бяха решили да мълчат на всички задавани им въпроси.

Само Зерма би могла да посочи какво участие е взимал всеки в тези престъпления. И наистина, оня от двамата братя, който се бе намирал с нея в Черния залив на 22 март, не можеше да бъде виновник за клането, извършено същия ден на сто мили оттам, в Южна Флорида. Зерма щеше да съумее да разпознае истинския организатор на отвличането. Но дали не беше мъртва сега?…

Не, тя се появи, подкрепяна от мъжа си. После, с едва чут глас, произнесе:

— Този, който е виновен за отвличането, има татуировка на лявата си ръка…

При тези думи всички видяха как на устните на двамата братя се изписа една и съща презрителна усмивка, и като запретнаха ръкави, показаха на левите си ръце еднаква татуировка.

Тъй като и този път се оказваше невъзможно да бъдат различени един от друг, на капитан Хауик не оставаше нищо друго освен да каже:

— Виновникът за клането при Кисими трябва да бъде разстрелян. Кой от двама ви е този човек?

— Аз — отговориха едновременно и двамата братя.

При този отговор екзекуционният взвод се прицели в осъдените, които се прегърнаха за последен път.

Екна залп. Хванати ръка за ръка, двамата се строполиха.

Така завършиха тези хора, обременени с всички тия престъпления, които бяха вършили толкова години благодарение на поразителната си прилика. Единственото човешко чувство, което бяха изпитвали през живота си — фанатичната братска любов, която чувствуваха един към друг, — ги бе следвало чак до смъртта.

XVI. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Междувременно гражданската война продължаваше с различните си фази. Напоследък бяха станали няколко събития, за които Джеймз Бърбанк не можеше да знае след заминаването си от Кемдлис Бей, а научи за тях едва когато се завърна.

През това време общо взето като че ли везните клоняха в полза на конфедералистите, съсредоточени около Коринт1, докато федералистите заемаха позиция при ПитсбъргЛандинг. Главнокомандуващ на отцепническата армия беше генерал Джонстън, а негови помощници — Борьогар, Харди, БракстънБраг, епископ Полк, бивш възпитаник на военната академия Уест Пойнт, и тази армия използува ловко непредвидливостта на северняците. На 5 април те бяха издебнати при Шайло, бригадата на Пийбоди бе разпръсната, а армията на Шермън отстъпи. Все пак конфедералистите платиха скъпо за постигнатия от тях успех: героичният Джонстън бе убит, докато отблъсваше федералната армия.

——

1 Коринт град в щат Мисисипи; няма нищо общо с едноименния град в Гърция. Б. пр.

Така завърши първият ден на сражението — 5 април. На другия ден битката пламна отново по цялата фронтова линия и Шермън успя да си възвърне Шайло. Конфедералистите на свой ред бяха принудени да бягат, преследвани от войниците на Грант. Кръвопролитно сражение! От осемдесет хиляди участвуващи бойци двайсет хиляди паднаха ранени или убити!

Това беше последното военно събитие, за което Джеймз Бърбанк и приятелите му узнаха на другия ден след пристигането си в Касъл Хаус, където успяха да се върнат на 7 април.

И наистина след екзекуцията на братя Тексар те тръгнаха с капитан Хауик, който поведе отряда си и своите пленници към крайбрежието. При нос Малабер се намираше кораб от флотилията, кръстосващ покрай брега. Този кораб ги закара в Сент Огъстин. После една канонерка ги взе в Пиколата и ги свали на пристана на Кемдлис Бей.

И така, всички бяха отново в Касъл Хаус — дори и Зерма, която бе оздравяла от раните си. Пренесена на федералния кораб от Марс и другарите му, там тя бе заобиколена от грижи. А и как би могла да умре, като беше толкова щастлива, че малката й Ди е спасена, че се намира отново сред всички ония, които обичаше?

Лесно можем да си представим каква беше радостта на това семейство след толкова изпитания. Всичките му членове най-после се бяха събрали, за да не се разделят никога вече. Мисис Бърбанк лека-полека възстанови здравето си, тъй като детето й беше при нея. Та нали с нея бяха пак съпругът й, синът й, мис Алис, която щеше да й стане дъщеря, Зерма и Марс? И занапред нямаше защо да се страхува от негодника или по-право от двамата негодници, чиито главни съучастници бяха в ръцете на федералистите.

В това време се пръсна един слух, за който, както вероятно помните, стана дума при разговора между двамата братя на остров Карнерал. Разправяха, че северняците възнамерявали да изоставят Джексънвил, че комодор Дюпон, в желанието си да ограничи своите действия до блокада на крайбрежието, се готвел да изтегли канонерките, които осигуряваха безопасността по Сент Джонс. Очевидно този проект можеше да постави в опасност заселниците, известни със симпатиите си към аболиционизма, и особено Джеймз Бърбанк.

Слухът се потвърди. Наистина на 8-и, тоест още на другия ден, след като цялото семейство се прибра в Касъл Хаус, федералистите опразниха Джексънвил. Вследствие на това някои от жителите, които бяха проявявали открито благосклонността си към юнионистката кауза, намериха за целесъобразно да избягат, едни — в Порт Ройъл, други — в Ню Йорк.

Джеймз Бърбанк обаче не сметна за уместно да последва примера им. Негрите се бяха върнали в плантацията, но не като роби, а като свободни хора, и присъствието им можеше да обезпечи сигурността на Кемдлис Бей. А и самата война навлизаше във фаза благоприятна за Севера, така че Гилбърт можеше да остане още известно време в Касъл Хаус, за да се венчае с Алис Стенърд. И тъй, работата в плантацията започна наново и скоро различните стопански дейности тръгнаха нормално. Сега вече не можеше и да става въпрос да се изисква от Джеймз Бърбанк да изпълни наредбата за изгонване на освободените роби от територията на Флорида. Нямаше ги вече Тексар и привържениците му да насъскват простолюдието. А и канонерките, кръстосващи по крайбрежието, можеха бързо да възстановят реда в Джексънвил.

Що се отнася до воюващите страни, те щяха да се бият още три години и дори Флорида беше обречена на нови изпитания, свързани с превратностите на войната.

И наистина през септември същата година корабите на комодор Дюпон се появиха срещу Сент Джонс Блъфс, при устието на реката, и Джексънвил бе завладян повторно. Генерал Сеймър го завзе за трети път в 1866 г., без да срещне сериозна съпротива.

На 1 януари 1863 г. с прокламация на президента Линкълн бе премахнато робството във всички щати. Ала войната завърши едва на 9 април 1865 г. През този ден в АпоматъксКортхаус генерал Лий се предаде с цялата си армия на генерал Грант, след капитулация, при условия, достойни и за двете страни.

И тъй, ожесточената борба между Севера и Юга бе траяла четири години. Тя бе струвала два милиарда и седемстотин милиона долара и бе отнела живота на повече от половин милион души; но робството бе премахнато в цяла Северна Америка.

По този начин бе завинаги осигурена неделимостта на републиката Съединени щати благодарение на усилията на ония американци, чиито предци почти един век преди това бяха освободили страната си във войната за независимост.