Северна одисея

I

Плазовете пееха несекващата си плачевна песен, съпроводена от скърцането на хамутите и дрънкането на звънчетата на водачите, но хората и кучетата бяха уморени и не издаваха ни звук. Пъртината беше засипана с прясно навалял сняг, а те идваха отдалече и шейните, претоварени със станали на камък късове замръзнало еленско месо, се впиваха неотстъпчиво в неутъпкания път и дърпаха назад кажи-речи с човешка упоритост. Мръкваше, но тази вечер нямаше да спират на стан. В неподвижния въздух тихо валеше сняг не на парцали, а на мънички, нежни като дантела кристали скреж. Беше

много топло — само двадесет и три градуса под нулата — и хората бяха доволни. Майърс и Бетълс бяха вдигнали наушниците си, а Мейлмют Кид дори си беше свалил ръкавиците.

Кучетата бяха капнали още рано следобед, но сега започнаха да проявяват нови сили. Сред по-впечатлителните се долавяше известно неспокойство — те се дразнеха от задържащите ги тегличи, някак нерешително ускоряваха хода си, душеха въздуха, наостряха уши. Ядосваха се на по-флегматичните си събратя и току ги хапеха хитро отзад, за да ги накарат да побързат. Смъмрени по този начин, мързеливците също се заразяваха и засилваха общата възбуда. Най-после водачът на първата шейна рязко заскимтя от радост, приведе се по-ниско до снега и силно напъна хамута. Другите направиха същото. Задните каиши се събраха, тегличите се опънаха, шейните се устремиха напред, а хората се вкопчиха в управляващите пръти и с всички сили зачестиха крачките си, за да не попадат под плазовете. Умората на деня се стопи и те заподвикваха ободрително на впряговете. Кучетата им отговаряха с весел лай. Те се носеха през сгъстяващия се мрак във вихрен галоп.

— Джи! Джи! — провикваха се един подир друг мъжете, когато шейните им остро извиваха от главната пъртина, наклонили се на един плаз като подгонени от вятъра платноходки. Последваха стотина ярда надпрепускване до сведещото прозорче от пергаментова хартия, което говореше за домашната обстановка в хижата, за бумтящата юконска печка и за вдигащите пара канчета с чай. Но в тяхната хижа имаше пришълци. Шестдесетина ескимоски кучета предизвикателно се разлаяха, шестдесетина космати тела се нахвърлиха върху кучетата, които теглеха първата шейна. Вратата стремително се отвори и някакъв мъж с червена куртка на Северозападната полиция нагази до колене в снега сред разярените псета и започна спокойно и безпристрастно да раздава умиротворяващо правосъдие с дръжката на кучешкия бич. След това мъжете се ръкуваха и по този начин Мейлмют Кид бе посрещнат в собствената си хижа от чужд човек.

Стаили Принс, който трябваше да го посрещне и който бе натоварен с грижите за споменатите вече юконска печка и горещ чай, беше зает с гостите. Бяха десетина души — надали по-чудновата сбирщина е служила някога на кралицата за съблюдаване на нейните закони или за доставка на нейната поща. Бяха от най-различно потекло, но съвместният живот бе създал от тях определен тип хора — сухи и жилави мъже със заякнали от пътуването мускули, почернели от слънцето лица и спокойни души, които прозираха в открития поглед на ясните, трезви очи. Те караха кучетата на кралицата, всяваха страх в сърцата на нейните врагове, хранеха се с оскъдните дажби и бяха щастливи. Бяха видели много нещо в живота, бяха извършвали подвизи и бяха преживели много романтични премеждия, но не го- съзнаваха.

И се чувствуваха съвсем като у дома си. Двама се бяха изтегнали върху леглото на Мейлмют Кид й пееха песнички, които френските им прадеди са пели в дните, когато най-напред навлезли в Северозападния край и си взели индианки за жени. Леглото на Бетълс беше пострадало от също такова нашествие: трима-четирима яки Уоуаски1 мушнали крака под одеялата, слушаха разказа на едного, който служил в бригадата на Уулсли, когато генералът си пробил път до Хартум. А когато той се умори, един каубой заразправя за дворци и крале, за лордове и лейди, които видял, когато Бъфало д Бил обикалял столиците на Европа. В ъгъла двама мелези, стари бойни другари от загубената борба, кърпеха хамути и си говореха за дните, когато на Северозапад бушувало въстание и Луи Риел бил крал.

От всички страни се чуваха груби закачки и още по-груби шеги, а за големи опасности, преживени на м пъртината и по реката, се говореше като за нещо най-обикновено, което заслужава да се спомене само заради някоя малка духовитост или смешна случка. Принс се захласна в тези неувенчани със слава герои, видели как се гради история, които смятаха великото и романтичното за нещо обикновено и случайно във всекидневния си живот Той ги черпеше със скъпоценния си тютюн с безгрижна разточителност и в негова чест се разплитаха ръждясалите вериги на спомените и се възкресяваха забравени одисеи.

Когато приказките секнаха и пътниците напълниха за последен път лулите си и развързаха здраво стегнатите си спални чували, Принс взе да разпитва своя другар, за да научи нещо повече.

— Е, ти знаеш какво представлява каубоят — отговори Мейлмют Кид и започна да развървя мокасините си и не е никак мъчно да разбереш, че в жилите на другаря ти по легло тече английска кръв. А другите, те всички са деца на своите народи със смесица на бог знае колко други видове кръв. Двамата, които си лягат до вратата, са обикновени „мелези“ или онзи младеж с вълненото шалче — обърни внимание на веждите и издадената му челюст — веднага му личи, че в опушения вигвам на майка му е проплакал шотландец. А този хубав мъж, дето слага шинела си под главата, е наполовина французин — нали го чу как говори; той не е особено приятелски настроен към двамата индианци, дето си лягат до него. Виждаш ли, когато „мелезите“ вдигнаха въстание под водачеството на Риел,

——

1 Соиге- (фр.) — френски или канадски ловци и търговци, прекосили американските гори. Б. пр.

2 ВоЬги (фр.) — буквално „изгорели дърва“, това са първите френски заселници в Канада, ловци. Б. пр.

индианците не се присъединиха към тях и оттогава те не изпитват много голяма обич едни към други.

— Добре, ами какъв е този мрачен човек там при печката? Готов съм да се закълна, че не знае английски. Цялата вечер не си е отворил устата.

— Грешиш. Той прекрасно разбира английски. Не забеляза ли как ни гледаше, когато слушаше? Аз забелязах. Но той няма нищо общо с другите. Когато те говореха на своя диалект, личеше, че не ги разбира. Аз също се чудя какъв ли е. Хайде да разузнаем! Хвърли едно-две дървета в печката! — високо заповяда Мейлмют Кид, втренчил поглед право в човека, за когото говореха.

Той веднага изпълни нареждането.

— Някъде са го научили на дисциплина — забеляза полугласно Принс.

Мейлмют Кид кимна, събу чорапите си и предпазливо запристъпва между налягалите хора към печката. Там той закачи влажните чорапи между двадесетина други.

— Кога смятате да стигнете в Доусън? — попига той за опит.

Непознатият съсредоточено го изгледа и след това отговори:

— Казват, че е седемдесет и пет мили. Така ли? Може би за два, дена.

У него се долавяше съвсем лек акцент, но не се

забелязваше нерешително колебание или търсене на думи.

— Бил ли си по тия места и преди?

— Не.

— В Северозападната територия?

— Да.

— Оттам ли си?

— Не.

— Че откъде си, дявол да го вземе? Ти не си от тия — Мейлмют Кид посочи с широко движение на ръката водачите на кучетата, като включи дори и двамата полицаи, настанили се на леглото на Принс. — Къде ти е родното място? Виждал съм лица като твоето и преди, само че не мога да си спомня точно къде.

— Аз познавам вас — каза неочаквано непознатият и с това отклони въпросите на Мейлмют Кид.

— Откъде? Виждал ли си ме някога?

— Не — от ваш другар, дето свещеник, в Пастилик, но то отдавна. Той пита мене дали аз вижда вас, Мейлмют Кид. Той ми дава храна. Аз не се бави

много. Вие чува него говори за мен?

— А, ти си тоя, дето срещу видрови кожи е купил

гучета?

Непознатият кимна, изтърси лулата си и се зави

в кожения си спален чувал, за да покаже нежеланието си да разговаря. Мейлмют Кид духна лоения светлик и се мушна под одеялото при Принс.

— Е, какъв е?

— Не знам… успя да измести разговора и се затвори като мида в черупката си. Но е човек, който може да ти разпали любопитството. Чувал съм за него. Преди осем години цялото крайбрежие му се чудеше какъв ли е и кой е. Тайнствена личност, значи Пристигнал от север в най-дълбока зима на много хиляди мили оттука по крайбрежието на Берингово море и бързал, сякаш бягал от дявола. Никой не успял да научи откъде идва, но сигурно е идвал отдалеч. Когато взел храна от шведския мисионер в залива на Головия и го разпитвал за пътя на юг, бил съвсем капнал от пътуването. Ние чухме за това по-късно. После изоставил крайбрежието и се насочил направо през пролива на Нортън. Времето било лошо — виелици и бури, — но той оцелял, при все че хиляда други на негово място биха загинали, объркал пътя и вместо при Сейнт Майкъл излязъл

на брега при Пастилик. Останал само с две кучета бил на умиране от глад. Толкова желал да продължи, че отец Рубо му дал храна, но не могъл да му услужи с кучета, защото само чакал да пристигна аз, за да потегли и той на път. Господин Одисеи знаел много добре какво значи да тръгнеш без кучета и се тормозил няколко дни. На шейната си имал куп прекрасно обработени видрови кожи, от морски видри, нали знаеш, дето струват теглото си в злато. А в Пастилик имаше и един руски търговец, същински Шейлок, който имаше безброй кучета. Е, те не се пазарили много дълго, но когато непознатият потеглил нататък, на юг, пред него тичал чудесен впряг. Господин Шейлок между другото станал собственик на видровите кожи. Аз ги видях, бяха великолепни. Ние му направихме сметката и открихме, че е спечелил най-малко по петстотин долара на куче. А никой

не би казал, че непознатият не е знаел колко струва морската видра; той бил някакъв индианец, но от малкото му приказки личало, че е живял сред бели хора. Когато морето се очисти от лед, до нас стигнаха слухове от остров Нунивак, че непознатият се отбил там, за да се запаси с храна. После се изгуби и от осем години не бяхме чули нищо за него. Въпросът е откъде е дошъл? И какво е правил там? И защо е дошъл оттам? Той е индианец, бил е кой знае къде и се е научил на дисциплина, което е необичайно за един индианец. Ето ти още една загадка на Севера за разрешаване, Принс.

— Много ти благодаря, но и бездруго съм насъбрал вече доста такива — отговори му неговият другар.

Мейлнют Кид вече хъркаше, а младият минен инженер все още гледаше право напред в непрогледния мрак и чакаше да мине странната възбуда, която вълнуваше кръвта му. А когато най-сетне заспа, мозъкът му продължи да работи — той пресичаше незнайни бели простори, преодоляваше с кучетата безкрайни пътища и виждаше мъже да живеят, да се трудят и да умират като мъже.

На другата сутрин, дълго преди да се съмне, куриерите и полицаите потеглиха за Доусън. Но властите, които се грижеха за интересите на нейно величество и се разпореждаха със съдбините на по-дребните й поданици, не дадоха на куриерите дълга почивка, защото след една седмица те се появиха на реката Стюърт, тежко натоварени с поща за Солената вода. Вярно е, че кучетата им бяха сменени с нови; но само кучетата!

Хората се бяха надявали, че ще имат някакъв престой и ще могат да си починат; освен това този Клондайк беше нова област на Севера и беше им се искало да видят нещо от Златния град, където златният пясък се леел като вода, а танцувалните салони ехтели от нестихващи веселби. Но те сушаха чорапите и пушеха лулите си със същото удоволствие, както и при първото посещение, макар че един или двама по-дръзки по дух говореха за дезертиране и за възможността да минат през неизследваните Скалисти планини на изток, а оттам по долината на река Макензи да стигнат до старите си свърталища в

страната на племето чипеуа. Двама или трима дори решиха, когато изтече срокът на службата им, да се върнат у дома по този път и веднага започнаха да кроят планове за това опасно предприятие, горе-долу със същата радост, с каквато един градски жител би замислял неделен излет в гората.

Мъжът с видровите кожи изглеждаше неспокоен, при все че не проявяваше особен интерес към общия разговор, и най-после дръпна настрана Мейлмют Кид и доста време приказва с него полугласно. Принс току хвърляше към тях любопитни погледи, но държането им стана още по-загадъчно, когато двамата си сложиха шапките и ръкавиците и излязоха на вън. Когато се върнаха, Мейлмют Кид извади на масата везните за злато, претегли шестдесет унции златен пясък и го изсипа в торбичката на непознатия. След това към тайния съвет се присъедини и началникът на куриерите и с него бе сключена някаква сделка. На другия ден керванът потегли нагоре по реката, а тоя с видровите кожи взе няколко фунта храна и се запъти обратно към Доусън.

— Нищо не можах да разбера — каза Мейлмют Кид в отговор на въпросите на Принс, — но по една или друга причина тоя нещастник искаше да се отърве от службата… изглежда, че за него това беше извънредно важно, макар че не поиска да обясни защо. Виждаш ли, тяхната работа е също както в армията: той е постъпил за две години и единственият начин да се освободи е да се откупи. Не би могъл да дезертира и да остане тука, а той беше готов на всичко само да не напуска тия места. Решил го, когато стигнал в Доусън, както ми каза; но никой не го познавал, нямал пукната пара и аз съм бил единственият човек, с когото бил разменил някоя и друга дума. Затова поговорил с губернатора и уредил да го уволнят, в случай че; успее да вземе парите от мен… назаем, разбира се. Каза, че щял да ми ги върне още тази година, а ако поискам, щял да ми посочи богато находище. Никога не го бил виждал, но знаел, че е богато. А какво ли не изприказва! Ами че когато ме измъкна навън, беше готов да се разплаче. Молеше м умоляваше, падна в снега пред мене и не стана, докато не го вдигнах. Дърдореше като някой луд. Кълнеше се, че работил години и години, за Да постигне това, и не би могъл да понесе едно разочарование сега. Попитах го за какво е работил, но не щял да ми отговори. Каза, че може да го оставят да пътува по другата половина от маршрута и тогава две години няма да види Доусън, а след това вече ще е твърде късно. През живота си не съм виждал някой така да се вайка. А когато му обещах, че ще му дам парите, трябваше пак да го измъквам от снега. Казах му да смята, че ме е взел за съдружник. Мислиш, че го прие? Не щя и да чуе! Взе да се кълне, че щял да ми даде всичко, каквото намери, да ме направи по-богат, отколкото може да мечтае най-големият скъперник, и други такива. Да ти призная, човек, който влиза в такова съдружие и жертвува живота и времето си срещу храна и снаряжение, обикновено смята, че е много трудно да даде и половината от намереното. В тая работа има нещо, помни ми думата! Ще има още да чуем за него, ако остане по тия места…

— Ами ако не остане?

— Тогава ще си изпатя заради своята доброта и ще загубя някакви си шестдесетина унции злато.

Бяха настъпили студовете и дългите нощи, слънцето беше подхванало отколешната си игра на криеница по заснежения кръгозор на юг, а за длъжника на Мейлмют Кид не се чуваше нищо. И после една мъждива утрин в началото на януари тежко натоварен керван от кучешки впрягове спря пред хижата му край река Стюърт. С него беше онзи с видровите кожи и още един човек от тези, които боговете почти са забравили да създават. Хората никога не заговаряха за сполука и смелост и за невероятни добиви на злато, без да намесят името на Аксел Гундеросн; започнеха ли да разправят край вечерния огън истории за хладнокръвие, за сила и храброст, в тях винаги се преплиташе и неговата личност. А секнеше ли разговорът, той се подемаше наново, щом се споменеше името на жената, която споделяше неговата съдба.

Както вече се каза, при сътворяването на Аксел Гуядерсон боговете си бяха спомняли някогашната си вещина и го бяха изковали по подобие на хората, които са се раждали, когато светът е бил млад. Цели седем фута се извишаваше той, облечен в живописните си дрехи на крал на Елдорадо. Имаше гърди, врат, ръце и крака на великан. За да издържат тристата фунта кости и мускули, снегоходките му бяха най-малко с един ярд по-големи от снегоходките на другите мъже. Грубо изсечено, с изпъкнало чело и издадена челюст, с нетрепващи съвсем светли сини очи, лицето му

подсказваше, че той познава само закона на силата. Жълта, като ресите на зряла царевица, заскрежената му коса светеше като ден сред нощта и падаше ниско на кожуха от меча кожа. Както крачеше по тясната пъртина пред кучетата, от него лъхаше на стари морски предания;

той започна да чука на вратата на Мейлмют Кид с дръжката на кучешкия бич, както някой норвежки морски разбойник, дошъл за плячка на юг, би блъскал портите на замъка, за да му отворят.

Разголил женствените си ръце, Принс месеше кисел хляб .и току поглеждаше тримата гости — трима гости, каквито един път в живота си човек може да види събрани под един покрив. Непознатият, когото Мейлмют Кид беше нарекъл Одисеи, все още го занимаваше, но вниманието му бе устремено главно към Аксел Гундерсон и жената на Аксел Гуидерсон. Изминатият през деня път й се беше отразил, защото многото дни, прекарани в удобни хижи след като съпругът й бе завладял богатството на замръзналите златоносни жили, я бяха изнежили, и сега бе уморена. Тя си почиваше, опряна на широките му гърди като крехко цвете на някоя стена, лениво отговаряше на добродушните закачки на Мейлмют Кид и странно вълнуваше кръвта не с някой и друг случаен поглед на дълбоките си черни очи. Защото Принс беше мъж, здрав мъж, и беше виждал малко жени от много месеци насам. А тя беше по-дъзрастна от него и освен това бе индианка. Но не приличаше на някоя от туземките, омъжени за бели, които бе срещал; тя беше пътувала — между другото бе ходила и в неговата родина, както той разбра от разговора; знаеше почти всичко, което знаеха и жените от неговата раса, и много други неща, които за тях не бе присъщо да знаят. Можеше да сготви ядене от сушена риба и Да направи легло в снега, а не дразнеше с мъчителните подробности на обеди с много ястия и будеше у тях странни противоречиви чувства, когато изброяваше различни гозби, които те бяха вече кажи-речи забравили. Знаеше навиците на елена, на мечката, на малката сребърна лисица и на дивите земноводни от северните морета; горите и потоците не криеха никакви тайни за нея, а следите на човек, птица и звяр, оставени по тънката снежна корица, бяха за нея отворена книга; обаче Принс забеляза веселите пламъчета в очите й, когато тя прочете правилника на златотърсаческата стая. Този правилник бе съчинен от неизтощимия Бетълс по времето, когато кръвта му бе кипяла, и Се отличаваше с изразителната недвусмисленост на своята духовитост. Принс винаги го обръщаше с лице към стената, когато се очакваше да дойдат дами, но кой би могъл да допусне, че тази индианка? … Е, Сега вече беше твърде късно.

Тази значи беше съпругата на Аксел Гундерсон, жената, чието име и слава ръка за ръка с името и славата на мъжа й бяха обиколили целия Север! На масата Мейлмют Кид я закачаше с непринудеността на стар приятел; Прйнс се отърси от стеснението на първото запознанство и се присъедини към него. Но тя не се предаваше в неравната борба, а мъжът й, който не беше толкова остроумен, се задоволяваше само да одобрява забележките й. А той много се гордееше с нея; от всеки негов поглед и движение личеше колко голямо място заема тя в живота му. Тоя с видровите кожи ядеше и не проговаряше, Равен във веселото словесно сражение, и дълго преди да свършат другите, стана от масата и излезе при кучетата. Всъщност и спътниците му доста скоро си сложиха ръкавиците и париите и го последваха.

От много дни не беше валяло и шейната се плъзгаше по здраво утъпканата юконска пъртина леко като по гладък лед. Одисеи водеше първата шейна; с втората вървяха Принс и жената на Аксел Гундерсон, а Мейлмют Кид и жълтокосият великан завършваха шествието с третата.

— Това е само някакво предположение, Кид — казваше Аисел Гундерсон, — но ми се струва, че работата е сигурна. Той никога не е бил там, ала това, дето го разправя, звучи правдоподобно, а ми показа и една карта, за която бях чувал, когато преди години бях на река Кутине. Искаше ми се да дойдеш с нас, но той е много особен и направо се закле, че ще зареже цялата работа, ако вземем още

някого. Когато се върна обаче, ти пръв ще научиш всичко и ще ти запазя участък до моя, а освен това ще те направя съдружник на равни начала за землището на града.

— Не, не! — възкликна той, когато Мейлмют Кид се опита да го прекъсне. — Това си е моя работа и преди да я свърша, за нея ще трябват две глави. Ако излезе вярно, бога ми, това ще бъде втори КРИпъл Крийк, човече! Чуваш ли? Втори Крипъл Крийк! Там е кварцова жила, да знаеш, не е нанос и ако поведем работата както трябва, ще турим ръка на всичко — милиони и милиони! Чувал съм за това място и преди, ти също. Ще вдигнем град… хиляди работници… хубави водни пътища… параходни линии. .. големи превози по вода… леки кораби, които да стигат до горното течение… може да прокараме железопътна линия… дъскорезници… електрическа централа… ще си основем своя банка… търговско дружество… синдикат… Слушай, само си мълчи, докато се върна!

Шейните опряха, където пъртината пресичаше устието на река Стюърт. Едно непрекъснато снежно море, проточило широкия си простор далече към незнайния изток. Свалиха пристегнатите върху шейните снегоходки. Аксел Гундерсон се ръкува за сбогом и тръгна напред, огромните му плетени снегоходки хлътваха цели две педи в пухкавата повърхност и утъпкваха снега, за да не затъват кучетата. Жена му закрачи зад последната шейна и във вещината, с която се справяше с тежките снегоходки, проличаваше дългогодишен опит. В тишината прозвучаха бодри прощални думи; кучетата заскимтяха; тоя с видровите кожи жегна с бича един непокорен теглач.

След един час керванът заприлича на черен молив, пълзящ по дълга права линия през някакъв огромен лист хартия.