II

Една вечер подир много седмици Мейлмют Кид и Принс се бяха заловили да решават шахматните задачи на откъснатата от някакво старо списание страница. Кид току-що се беше върнал от владенията си в Бонанза и почиваше, преди да тръгне на продължителен лов за елени. Принз също беше прекарал почти цялата зима по реките и пъртините и беше зажаднял за една седмица блажен живот в хижата.

— Прикрий се с черния кон и дай шах. Не, нищо няма да стане. Виж следващия ход…

— Защо ще местиш пионкага през две полета?; Човек може да я вземе пътем, а понеже офицерът вече не играе…

— Чакай малко! Така тука остава открито и…

— Не, тук е защитено. Продължавай! Ще видиш, че ще стане.

Беше място интересно. Някой почука на вратата за втори път, преди Мейлмют Кид да каже „Влез“. Вратата се отвори. Някакво същество със залитане прекрачи навътре. Принс вдигна глава да погледне и скочи на крака. Ужасът, изписал се в очите му, накара Мейлмют да се обърне; той също се стресна макар и да бе виждал страшни неща през живота си. Съществото слепешката се запъти към тях, Принс заотстъпва, докато стигна пирона, на който висеше револверът му.

— Боже мой! Какво е това? — пошепна той на Мейлмют Кид.

— Не знам. Прилича на някой пострадал от замръзване и останал без храна — отговори Кид и

се дръпна на противоположмата страна. — Пази се!! Може да е луд! — предупреди Кид, след като затвори вратата и се върна.

Съществото се запъти към масата. Яркият пламък на лоения светилник привлече вниманието му. Той се развесели и издаде някакво зловещо грачене, което означаваше радост. После изведнъж той — защото това беше човек — залитна назад, подръпна кожените си панталони и запя песенчица, каквато пеят моряците, когато въртят шпила и морето ръмжи в ушите им:

Плава кораб по реката… Тъй, момчета! Ха така!

Кой ли му е капитанът? Тъй, момчета! Ха така!

Джоунс от Южна Каролина. Тъй, момчета…

Непознатият рязко спря, изръмжа като вълк, затътри се с несигурни крачки до полицата с храната и преди да успеят да го спрат, заръфа къс сурова сланина. После яростно се сборичка с втурналия се към него Мейлмют Кид, но силата, породена от безумието, го напусна така внезапно, както се беше появила, и той безпомощно остави плячката си. С общи усилия го сложиха на една табуретка и той се отпусна полулегнал върху масата. Няколко глътки уиски го подкрепиха дотолкова, че да може да бръкне с лъжица в захарницата, която Мейлмют Кид сложи пред него. След като гладът му се поуталожи, Дрино, потресен, му подаде капаче слаб говежди бульон.

В очите на това същество светеше мрачна лудост, която пламваше и гаснеше при всяка глътка. Лицето му беше останало почти без кожа. Всъщност това лице, изпито и измършавяло, много малко приличаше на човешки лик. Мразът го беше хващал много пъти надълбоко и всяко замръзване беше оставяло Нов слой струпеи върху полузаздравелите белези на предишните. Тази суха, втвърдена повърхност имаше кървавочерен цвят,и беше нацепена от отвратителни пукнатини, от които прозираше живо месо, Кожените му дрехи бяха мръсни и дрипави, а опърлената и избеляла козирка от едната страна подсказваше, че е лежал върху огън.

Мейлмют Кид посочи едно място, където сушената на слънце кожа е била изрязана ивьца по ивица — страшния белег на глада.

— Кой… си… ти? — бавно и ясно изговори Кид. Човекът не му обърна внимание.

— Откъде идваш?

— „Плава кораб по реката…“ — затрептя в отговор гласът на нещастника.

— То се знае, че е плавал по реката — каза Кид и го разтърси с надеждата, че ще изтръгне от него нещо по-разбрано. Гостът извика от допира и се хвана с ръка за страната, явно от болка. Сетне бавно се изправи, полуоблегнат на масата.

— Тя ми се изсмя… ей така… с омраза в очите… и тя… не… поиска… да дойде.

Гласът му замря и той понечи да се отпусне отново на стола, обаче Мейлмют Кид го стисна за китката и изкрещя:

— Кой? Кой не поиска да дойде?

— Тя, Унга. Тя се изсмя и ме удари, ей така и ей така. И после…

— Да?

— И после…

— И после какво?

— И после той остана да лежи много тихо на снега, дълго време. Той е… още… на… снега. Двамата мъже безпомощно се спогледаха.

— Кой е на снега?

— Тя, Унга. Тя ме изгледа с омраза в очите и после…

— Какво после?

— И после взе ножа, ей така; и — раз, два… Тя беше слаба. Аз вървях много бавно. А там има много злато, на това място, много злато.

— Къде е Унга? — „Кой знае — помисли си Мейлмют Кид, — може би тя умира на една миля от хижата!“ И безпощадно задруса нещастника и заповтаря: — Къде е Унга? Коя е Унга?

— Тя… е… на… снега.

— Продължавай! — Кид жестоко го стисна за китката.

— Аз … също … щях… да … остана … на … снега… но … аз … трябваше … да … изплатя… един … дълг. Много … ми … тежеше … аз … трябваше … да … изплатя … един … дълг … да … изплатя. .. дълг… трябваше … — Разпокъсаните несвързани думи секнаха, непознатият затършува в торбата си и измъкна кесия от еленова кожа. — Дълг… да … изплатя … пет… фунта … злато … заем … Мейл … мют … Кид … аз … — Изнемощял, мъжът клюмна глава на масата и Мейлмют Кид не можа вече да го събуди.

— Това е Одисеи — спокойно каза той и хвърли кесията със златния пясък на масата. — Изглежда, че с Аисел Гундерсон и жената е свършено. Хайде да го сложим да легне. Той е индианец, ще оживее, а освен това ще ни разправи нещичко.

Когато разрязваха дрехите му, близо до дясната гръд видяха две незаздравели, засъхнали По края рани от нож.

Загрузка...