Шагренова кожа

II. ЖЕНА БЕЗ СЪРЦЕ

Рафаел помълча за миг, после безгрижно сви рамене.

— Наистина не знам дали на винените пари и на пунша трябва да приписвам факта, че съзирам с такава яснота целия си живот като картина, в която всички фигури, багри, сенки, светлини, полусенки са претворени правдиво. Тази поетична игра на моето въображение не би ме учудила, ако в нея не се съдържаше известно пренебрежение към собствените ми отминали болки и радости. Погледнат отстрани, моят живот се смалява под въздействието на някакво нравствено явление. Това продължително и неумолимо страдание, което трая десет години, днес може да бъде разказано с няколко фрази и скръбта ще се превърне в мисъл, а насладата във философско разсъждение. Аз обобщавам, вместо да чувствувам.

— Говориш така скучно, сякаш излагаш допълнение към закон — възкликна Емил.

— Възможно е — съгласи се безропотно Рафаел. — И за да не злоупотребявам с вниманието ти, ще ти спестя разказа за първите си седемнадесет години. През това време живях като теб, като хиляди други ученици от колежите и лицеите, чиито мними нещастия и истински радости един ден се превръщат в мили спомени; дори преситените ни от лакомства стомаси не са забравили този живот и зеленчуците в петък, които не сме вкусвали оттогава: прекрасен живот, на чиито трудности сега гледаме отвисоко и които все пак ни научиха на труд…

— Няма ли да стигнеш до драмата! — каза Емил с комично жален глас.

— Когато напуснах колежа — поде отново Рафаел, като му махна с ръка да не пречи, — баща ми ми наложи строга дисциплина, настани ме да спя в стая до собствения си кабинет; лягах си в девет часа вечер и ставах в пет часа сутринта; той държеше да завърша успешно юридическия; ходех на лекции и на стаж при един адвокат; но законите на времето и пространството се прилагаха толкова строго върху всичките ми занимания и разходки, а баща ми на вечеря ми искаше такъв подробен отчет за…

— За какво ми разправяш всичко това? — прекъсна го Емил.

— Е, дявол да те вземе! — отговори Рафаел. — Как би могъл ти да разбереш моите чувства, ако не ти разкажа дори най-незначителните факти, които са повлияли на душата ми, направили са ме плах, така че дълго време не можех да се отърва от юношеската си наивност? И тъй, до двадесет и първата си година живях под гнета на студен деспотизъм, суров като манастирските закони. За да ти стане ясно колко тъжен беше животът м и, достатъчно е може би да ти опиша баща си: висок, сух и слаб, блед, с тясно лице като острие на нож, той говореше кратко, шегуваше се като стара мома, беше педантичен като началник-канцелария. Неговата бащина воля тежеше над моите размирни и весели мисли и ги затваряше като под оловен купол; ако пожелаех да проявя слабост или нежност, той се обръщаше към мен като към дете, което се готви да каже някоя щуротия; боях се от него повече, отколкото от учителите; за него бях все осемгодишен. И до днес той сякаш е пред мен. Стърчеше като великденска свещ в кафявия си редингот и приличаше на херинга, завита в червеникавата обложка на някой памфлет. И все пак аз обичах баща си: в същност той беше справедлив човек. Може би ние не мразим строгостта, когато тя е придружена от силен характер, от безупречно поведение и се съчетава изкусно с добротата.

Баща ми не ме изпускаше от очи до двадесет години, не ми даваше да харча повече от десет франка наведнъж, десет палави, немирни франка, огромно съкровище, за чието притежание напразно мечтаех, тъй като те ми обещаваха неизразими наслади, но все пак се стремеше да ми осигури някои развлечения. След като по цели месеци ми обещаваше? някое удоволствие, той ме отвеждаше в Италианския театър, на концерт или на някой бал, където аз се надявах да се запозная с тъй желаната любовница. Любовница! За мен това означаваше независимост, но аз бях срамежлив и свит, не знаех салонния език, не познавах никого и всеки път се връщах в къщи с недокоснато сърце, преизпълнено от желания. На другия ден баща ми ме обяздваше като кавалерийски кон и още сутринта се връщах при моя адвокат, при правото, в Съдебната палата. Да пожелая да се отклоня от този еднообразен път, който баща ми ми беше начертал, би означавало да си навлека гнева му; той беше ме заплашил, че при първата простъпка ще ме изпрати като юнга в Антилските острови. И аз треперех от страх, когато случайно се осмелявах да се отлъча за час-два, за да се повеселя.

Представи си най-развихреното въображение, най-влюбчивото сърце, най-нежната душа, най-поетичния ум, подтискани непрестанно от най-каменния, най-навъсения, най-студения човек на света; съчетай девойка със скелет, тогава ще узнаеш с какви странни сцени бе изпълнен нашият живот; планове за бягство, които се стопяваха при появата на баща ми, отчаяние, потушено от съня, сдържани желания, мрачна меланхолия, разсейвана единствено от музиката. Изливах мъката си в мелодия. Тайно се доверявах на Бетховен и Моцарт. Днес се усмихвам, като си спомня за всичките предразсъдъци, с които ме ограничаваше съвестта ми в тези невинни и добродетелни години: да престъпя прага на гостилница, означаваше за мен разорение. Въображението ми рисуваше кафенетата като свърталища на порока, където хората губят честта си и залагат цялото си състояние. Колкото до хазартните игри, за тях бяха необходими пари. О, така или иначе, ще те приспя, нека поне ти разкажа една от най-страшните радости в живота си, радост хищна, разперила нокти, които се забиваха в сърцето като нагорещено желязо в рамото на престъпник.

Бях на бал у херцог дьо Наварен, братовчед на баща ми. Но за да си представиш положението ми, трябва да ти кажа, че носех протрит фрак, груби обувки, връзка като на кочияш и изхабени ръкавици. Мушнах се в един ъгъл, за да мога на воля да ям сладолед и да съзерцавам хубавите жени. Баща ми ме видя. По някаква причина, която не можах да отгатна, толкова ме порази това доверие, той ми даде кесията и ключовете си, за да ги пазя. На десет крачки от мен няколко души играеха на карти. Слушах как подрънква златото. Бях двадесетгодишен, искаше ми се да прекарам цял ден сред прегрешенията на моята възраст. Това беше въображаема волност, каквато човек не би могъл да намери нито в прищевките на куртизанките, нито в сънищата на младите момичета. Около една година мечтаех да се видя добре облечен, в кола, с хубава жена до мен, да играя ролята на знатен господин, да вечерям у Вери, да ходя на театър и да се връщам едва на другия ден в къщи при баща си, за да му разкажа някое приключение, много по-заплетено от „Сватбата на Фигаро“ и което той никога не би могъл да проумее. Смятах, че цялото това щастие ще струва петдесет екю, нали в мен още бяха живи ученическите хитрини. И ето аз влязох в един будоар, сам, с пламтящи очи, с треперещи ръце и преброих парите на баща си: сто екю! Тази сума извика у мен представата за всички радости на тъй възможното прегрешение, които затанцуваха като магьосниците в „Макбет“ край котела, но бяха тъй прелъстителни, тръпнещи, прелестни! И аз се реших на мошеничество. Без да слушам бученето в ушите си и учестеното биене на сърцето си, взех две двадесетфранкови монети, които и до днес са пред очите ми. Те бяха поизтъркани и лицето на Бонапарт сякаш се кривеше срещу мен. Прибрах кесията в джоба си, приближих се до една игрална маса, като стисках двете златни монети във влажната си длан, и започнах да снова край играчите като керкенез над курник. В плен на необяснима тревога, хвърлях бързи и пронизващи погледи наоколо си. След като се убедих, че няма да ме види нито един познат, аз заложих върху един забавен шишко, за чийто успех отправих толкова молитви и пожелания, колкото не биха могли да се изрекат в морето по време на цели три бури. После, движен от престъпни и лицемерни инстинкти, направо смайващи за възрастта ми, застанах до вратата и загледах с невиждащ поглед салоните. Душата и очите ми витаеха около съдбоносното зелено сукно.

От тази вечер започнаха моите физиологични наблюдения, чрез които проникнах в някои тайни на нашата двойнствена природа. Обърнах гръб на масата, където се разиграваше моето бъдещо щастие, от което щях да изритам може би още по-голяма наслада, защото то беше престъпно; между двамата играчи и мен имаше цяла стена от хора — четири-пет реда зяпачи; шумът от гласовете ми пречеше да различавам звъна на златото, който се смесваше със звуците на оркестъра; въпреки всички тези препятствия, като всеки човек, обзет от страст, аз бях придобил способността да надвивам пространството и времето и ясно чувах думите на двамата играчи, знаех точките им, разбирах ходовете, на кой се е паднал попът, сякаш виждах картите; с една дума, на десет крачки от развихрилата се игра, нейните обрати ме караха да бледнея. Изведнъж баща ми мина край мен и тогава проумях ония думи от светото писание: „Пред лицето му мина дух господен!“ Бях спечелил. Въпреки блъсканицата около играчите, успях да се добера до масата, плъзгайки се гъвкаво като змиорка, която се измъква през пробита мрежа. Радост замени мъчителното чувство. Бях като осъден, който, отивайки да изтърпи смъртното наказание, е бил помилван от краля. Един господин с много ордени поиска четиридесет франка, които не достигаха. Неспокойни погледи се устремиха с подозрение към мен, аз пребледнях и по челото ми избиха капки пот. Струваше ми се, че това е възмездие за откраднатите от баща ми пари. Добродушният дребен шишко каза тогава с глас, който ми се стори ангелски: „Всички тези господа бяха заложили“ и даде четиридесетте франка. Вдигнах глава и хвърлих тържествуващ поглед към играчите. След като върнах в кесията на баща ми монетите, които бях взел оттам, аз предоставих печалбата си на този достоен и честен човек, който продължи да побеждава. Щом станах притежател на сто и шейсет франка, аз ги увих в носната си кърпа, за да не заподскачат и да не звънтят, докато се връщаме, и престанах да играя.

— Какво правехте край игралната маса! — запита баща ми, когато се качихме във файтона.

— Гледах — отговорих аз разтреперан.

— В същност — продължи баща ми — не би било чудно, ако, подтикнат от самолюбие, бяхте заложили малко пари. В очите на светските хора вие вече сте на такава възраст, че можете да|правите глупости. Да, Рафаел, аз бих ви извинил, ако бяхте се възползували от моята кесия…

Не отговорих нищо, Когато се прибрахме, върнах на баща си ключовете и парите му. Той отиде в стаята, Изсипа кесията върху камината, преброи парите, обърна се към мен с доволен и благосклонен вид и ми каза, като отделяше с дълга и многозначителна пауза всяка фраза:

— Синко, скоро вие ще бъдете на двадесет години. Доволен съм от вас. Трябва ви редовен доход, за да се научите да пестите, за да опознаете житейските неволи. От тази вечер ще ви давам по сто франка на месец. Ще разполагате напълно с тези пари. Ето ви сумата за първото тримесечие от тази година — добави той, като докосна купчинката злато, сякаш броеше монетите.

Признавам, бях готов да се хвърля в краката му, да му открия, че съм разбойник, негодник и по-лошо дори, лъжец! Въздържа ме срамът. Исках да прегърна баща си, но той кротко ме отблъсна.

— Сега вие сте мъж, дете мое — каза той. — Постъпката ми е обичайна и справедливата вие няма защо Да ми благодарите. Ако ми дължите за нещо признателност, Рафаел — продължи той със сърдечен тон, изпълнен с достойнство, — то това е само задето ви избавих от неволите, които съсипват всички парижки младежи. Отсега нататък ние ще бъдем приятели. След една година вие ставате доктор по право. С цената на някои лишения и доста вътрешни борби вие придобихте основните познания и любовта към труда, които са необходими за истинските делови хора. Рафаел, ще ме опознаете постепенно. Не искам да направя от вас адвокат или нотариус, а държавник, който да бъде гордост за нашия беден род… До утре — завърши той, като ме отпрати със загадъчен жест.

От тоя ден баща ми откровено ме посвети в плановете си. Бях единствен син, от десет години нямах майка. Някога, не особено поласкан от правото да обработва земята с шпага на кръста, баща ми, глава на исторически род, почти забравен в Оверн, бе дошъл в Париж, за да си опита щастието. Надарен с онзи остър ум, който отличава хората от Южна Франция и им помага да се наложат, когато е съпроводен от дееспособност, той без особено голяма поддръжка беше успял да се добере до висотите на властта. Революцията скоро го разорила; но той се оженил за наследница от знатен род и по време на Империята бе възвърнал стария блясък на нашето семейство. Реставрацията възстановила на майка ми значителни богатства, но съсипала баща ми. След като бе купил обширни земи, които били раздадени от императора на разни генерали и се намираха в чужди страни, той от десет години се бореше с ликвидатори и дипломати, с пруски и баварски съдилища, за да му признаят правото на доход от тия задгранични владения. Баща ми ме хвърли и заплетения лабиринт на този безкраен процес, от който зависеше нашето бъдеще. Можеха да ни осъдят да възстановим получените суми, както и да заплатим изсечените гори от 1814 до 1817 година; в такъв случай дори състоянието на майка ми не би стигнало, за да спасим честта на рода. И тъй, още от първия ден на свободата, която ми бе дал баща ми, аз бях заробен по най-ужасен начин. Трябваше да проявявам героизъм като на бойно поле, да работя денонощно, да се срещам с висши държавни служители, да се старая да възприема техните убеждения, да се помъча да ги въвлека в нашето дело, да ги спечеля заедно с жените им, със слугите и кучетата им, а като връх на всичко да предреша изкусно тези отвратителни подбуди, да ги прикривам с приятни шеги. Едва сега проумях от какви скърби бе повяхнало лицето на баща ми.

Около една година водих привиден светски живот, но това разточителство и усърдните ми опити да завържа връзки с преуспяващи роднини или с хора, които биха могли да ни бъдат, полезни, изискваха огромна работа. Моите развлечения бяха безконечни защитни речи, а разговорите ми напомняха доклади. До този момент бях опазил добродетелта си, тъй като ми бе невъзможно да се отдам на младежки страсти; но при тия обстоятелства ме обзе страх да не би да разоря баща си и себе си поради някоя небрежност и аз сам започнах да се ограничавам и не смеех да си позволя никакви удоволствия, никакви разноски. Докато сме млади, докато се докосваме до хората и нещата, у нас още не се е смачкало и похабило нежното цвете на чувствата, свежестта на мислите, благородната чистота на съвестта, която не ни позволява да се пазарим със злото, и ние ясно съзнаваме дълга си; нашата чест говори високо и ние се вслушваме в думите й; ние сме откровени и непритворни; такъв бях и аз. Исках да оправдая доверието на баща си; по-рано с радост бих откраднал една нищожна сума от него; но сега, когато носехме заедно бремето на неговите сделки, на името му, на целия наш род, аз тайно бих му дал имуществото си, надеждите си, както жертвувах заради него удоволствията си, щастлив от тази своя жертва! Затова, когато господин дьо Вилел сякаш нарочно изкопа за нас онзи императорски декрет за загубването на правата и ни разори, аз подписах акт за продажба на моите земи, като запазих само едно островче на Лоара, което не представляваше никаква ценност и където се намираше гробът на майка ми.

Днес може би не биха ми липсвали аргументи, уловки, може би покрай философските, филантропичните и политическите спорове бих се въздържал да направя това, което моят адвокат нарече глупост, но, повтарям ти, на двадесет и една година ние сме целите изтъкани от великодушие, топлота, обич. Сълзите, които видях в очите на баща си, бяха за мен най-прекрасното от всички богатства и споменът за тези сълзи често ме утешаваше сред моите лишения. Десет месеца след като се разплати с кредиторите, баща ми умря от мъка; той ме обожаваше, а ме беше разорил! Тази мисъл го уби. През 1826 година, към края на есента, двадесет и две годишен, аз изпратих съвсем сам ковчега на моя пръв приятел, на моя баща. Малко млади хора са се озовавали сами с мислите си зад една катафалка, загубени сред Париж, без бъдеще, без средства. Сираците, поставени под грижите на обществената благотворителност, ги очаква може би поне бойното поле, може би техни настойници ще бъдат правителството или кралският прокурор, а за убежище ще им служи някой приют. Аз нямах нищо, след три месеца един съдебен оценител ми връчи хиляда сто и дванадесет франка — сухата пара, която оставаше налице от бащиното ми наследство. Кредиторите ме принудиха да продам всички мебели. Привикнал от ранна възраст да придавам голямо значение на разкошните предмети, които ме заобикаляха, изразих почудата си от тая жалка сума.

— О — каза ми съдебният оценител, — всичко това беше толкова префърцунено.

Ужасни думи, които поругаваха цялата ми детска вяра, отнемаха първите, най-скъпи от всичко илюзии. Моето състояние се заключаваше в описа на продаденото ми имущество, бъдещето ми лежеше в една платнена торбичка, съдържаща хиляда сто и дванадесет франка, а обществото ми се представяше в лицето на един съдебен оценител, който ми говореше с шапка на главата. Един от нашите лакеи на име Жонатас, който ме обожаваше и на когото майка ми беше отредила четиристотин франка рента, ми каза, докато напускаше този дом, от-, където като дете тъй често бях излизал весел с нашата карета.

— Трябва да бъдете много пестелив, господин Рафаел!

Добрият човечец плачеше.

Такива са, драги ми Емил, събитията, които опустошиха съдбата ми, преобърнаха душата ми и ме поставяха от ранна младост в едно тъй жалко социално положение — каза Рафаел, след като помълча малко. — Далечно роднинство ме свързваше с няколко богати фамилии, които гордостта не би ми позволила да посетя и които впрочем с презрение и безразличие ми бяха затворили вратите си още от преди. Макар че роднините ми бяха влиятелни и щедро покровителствуваха чуждите хора, аз нямах нито близки, нито покровители. Непрекъснато възпиран в своите стремежи, бях се затворил в себе си. Откровен и непосредствен по природа, аз изглеждах студен и прикрит; деспотизмът на баща ми ме беше лишил от вярата в собствените ми сили; бях стеснителен и неловък, мислех, че гласът ми не би могъл да покори нищо от никого, мразех се, струваше ми се, че съм грозен, срамувах се дори от погледа си.

Въпреки вътрешния глас, който обикновено поддържа даровитите хора в техните борби и ги поощрява: „Посмело! Напред!“; въпреки внезапния изблик на сили в, уединението ми, въпреки надеждата, която ме окриляше, когато сравнявах новоизлезлите творби, предизвикали възторга на читателите, с творбите, които се очертаваха в мислите ми, по детски се съмнявах в себе си. Бях жертва на прекомерното си честолюбие, вярвах, че съм предопределен за велики дела, а бях потопен в нищото. Имах нужда да съм сред хора, а нямах приятели. Трябваше да си пробия път в живота, а бях самотен, и то не поради уплаха, а от свенливост. През оная година, когато баща ми ме запокити във вихъра на обществото, аз бях с недокоснато сърце и чиста душа. Като всички пораснали деца, тайно се надявах на красива любов. Сред моите връстници срещнах куп самохвалковци, които вървяха навирили нос, приказваха глупости, вреждаха се, без да трепнат, при жените, които ми се струваха недостъпни, говореха дързости на всички, като гризяха дръжката на бастуна си, превземаха се, оскверняваха дори най-красивите, като твърдяха, с право или не, че са лежали във всички постели, преструваха се, че са отвратени от удоволствията, гледаха и на най-добродетелните, и на най-чистите създания като на лесна плячка, която може да бъде покорена с най-прости думи, с една по-смела постъпка, с един безсрамен поглед. Казвам ти от душа и сърце — струваше ми се по-трудно да се издигна на висок пост, да получа литературна известност, отколкото да постигна успех пред някоя високопоставена, млада, умна и прелестна жена. Моите сърдечни вълнения, чувствата, идеалите ми не съвпадаха с правилата на светското общество. Аз бях смел, но само в душата си, не и в поведението си. По-късно узнах, че жените не обичат да бъдат молени; много от тях аз обожавах отдалеч, бих подложил за тях сърцето си на всякакво изпитание, бих отдал душата си на мъки, всичките си сили, без да се боя от жертви и страдания: а те принадлежаха на глупци, които аз не бих взел дори за вратари. Колко пъти, безмълвен, неподвижен, аз се възхищавах от жената на моите мечти, появила се на някой бал; мислено й посвещавах вечните си ласки, в един поглед влагах всичките си надежди и в екстаз й предлагах младежката си любов, която пренебрегваше измамите. В някои минути бях готов да дам целия си живот за една-единствена нощ.

И тъй, понеже никога не намерих уши, които да изслушат страстните ми признания, очи, които да се потопят в моите очи, сърце, което да се слее с моето сърце, аз изпитах всичките мъки на неотприщената сила, която сама се унищожава било поради недостатъчна решителност, било поради липса на случай или поради неопитност. Може би аз изгубих надеждата да намеря някой, който да ме разбере, или пък се страхувах да не би да ме разберат много добре. А в същото време в душата ми тътнеше буря, готова да се разрази при първия приветлив поглед. Въпреки бързината, с която приемах погледите и привидно сърдечните думи, за нежни обещания, така и не се научих да говоря и да мълча на място. Силата на чувствата правеше думите ми безлични, а мълчанието ми глупаво. Явно, аз бях прекалено наивен за това фалшиво общество, което се подчинява на блясъка, където мислите трябва да бъдат изказани с готови фрази или с думи, наложени от модата. Освен това мълчанията ми не бяха красноречиви, а в красноречието си не премълчавах нищо. С една дума, макар да ме изгаряха скрити пламъци, макар душата ми да бе такава, каквато би мечтала да срещне всяка жена, откривайки в нея тъй жадуваната възторженост, макар да притежавах действително мощта, с която се хвалят глупците, всички жени бяха към мен вероломни и жестоки. Ето защо аз наивно се възхищавах от хвалбите на пустословните герои, без да усещам лъжите. Разбира се, не съм бил прав да мечтая за искрена любов, да търся истински голяма и силна страст в сърцето на една вятърничава и лекомислена жена, зажадняла за разкош и опиянена от суета, да открия там страст, безбрежна като онзи океан, който бушуваше в сърцето ми. Ах, да чувствуваш, че си роден за обич, че можеш да направиш щастлива една жена и да нямаш никой, дори някоя смела и благородна Марселин47 или пък някоя стара маркиза! Да носиш истински съкровища в парцалива торбичка и да не можеш да срещнеш някое дете, някоя любопитна девойка, на която да ги покажеш; за да им се порадва! Често ми се искаше да се самоубия от отчаяние.

— Ама ти наистина си много трагичен тази вечер! — възкликна Емил.

— Ах, остави ме да се покая — помоли го Рафаел. — Ако приятелството ти не е тъй силно, че да изслушаш моите неволи, ако не можеш да поскучаеш заради мен половин час, спи! Но тогава не ме питай за повода на моето самоубийство, което тътне, надига се, зове ме и което приемам радостно. За да произнесеш присъдата си над един човек, трябва да проникнеш в тайните му мисли, в страданията му, във вълненията му; ако искаш да опознаеш само външните събития в живота му, това ще бъде обикновена хроника, история за глупци.

Горчивият тон, с който бяха произнесени тези думи, порази тъй силно Емил, че от този момент нататък той съсредоточи цялото си внимание върху Рафаел, като го гледаше покъртен.

— Но сега — продължи разказвачът — всичките тези събития трябва да бъдат разгледани в съвсем нова светлина. Обстоятелствата, които някога ме правеха тъй нещастен, навярно породиха в мен прекрасните способности, с които по-късно започнах да се гордея. Нима философската любознателност, необичайната Трудоспособност, любовта към книгите, всичко, което от седемгодишна възраст до моето влизане в обществото непрекъснато беше изпълвало живота ми, не ми дариха властната лекота, с която според вас умея да изразявам мислите си и да вървя напред по обширното поле на човешките познания? Самотата, на която бях осъден, навикът да потъпквам чувствата си и да се вглъбявам в себе си, не ме ли научиха да сравнявам, да разсъждавам? Отказвайки да погубя чувствителността си заради светските суетни, които принизяват дори най-прекрасната душа И я превръщат в дрипа, нима не я съсредоточавах, за да я използувам като оръжие на една воля, много по-възвишена от желанията на страстта.

Непризнат от жените, аз си спомням как ги наблюдавах с проникновението на отхвърлената любов. Сега разбирам, че моята искреност сигурно не им се е нравила! Може би на жените им е необходимо малко притворство? А аз за кратко време бивах мъж, дете, дребна душа или мислител, отхвърлях предразсъдъците или възприемах суеверията, дори понякога сам се държах като жена — може би те просто приемаха моята наивност за цинизъм, а чистотата на моите съждения за свободомислие. Познанията ми ги караха да скучаят, моята женствена вялост им се струваше малодушие. Трескавото въображение, което притежавах и което прави всички поети тъй нещастни, ме правеше да изглеждам в очите на другите неспособен за голяма любов, непостоянен и муден. Когато мълчах, мълчах глупаво, а когато се опитвах да се харесам, ставах нападателен и жените ме осъдиха на безразличие. Приех с болка и сълзи наказанието, наложено ми от света. Но това изпитание даде своите плодове. Аз пожелах да си отмъстя на обществото, пожелах да притежавам душата на всички жени, като властвувам над ума им, да видя всички погледи, обърнати към мен, когато името ми бъде произнесено от някой лакей на вратата на салоните. Бях решил още в детството си да стана велик човек и удряйки се по челото, си казвах като Андре Шение: „Има нещо тук!“48 Сякаш съм чувствувал как в мен назрява една мисъл, която трябва да изразя, система, която трябва да бъде обоснована, познания, които трябва да бъдат обяснени.

Ах, драги ми Емил, сега съм само двадесет и шест годишен, а съм сигурен, че ще умра неизвестен, без да съм обичал жената, която мечтаех да притежавам, затова позволи ми да ти разкажа за моите безумства! Нима всички ние не сме вземали по някой път желанията си за действителност? Ах, не бих искал да имам за приятел млад човек, който в мечтите си не си е изплитал венци, не си е издигал пиедестали, не си е измислял благосклонни любовници. Аз често бях генерал, император; бях Байрон, а после нищо. След като достигах до върха на човешките въжделения, забелязвах, че всички планини, всички препятствия трябва тепърва да бъдат преодолени.

Спаси ме единствено безмерното самолюбие, което бушуваше в мен, възвишената ми вяра в някакво човешко предопределение, което би могло да прерасне в гений, ако човек не се оставяше на различните неща да раздърпват душата му, както овцата губи вълната си в бодливите храсталаци, през които минава. Аз исках да се покрия със слава и да се трудя тихо за любимата, която се надявах да имам един ден. Всички жени се сливаха за мен в една-единствена и ми се струваше, че тази жена ще бъде първата срещната, но понеже виждах във всяка една от тях кралица, която трябва да направи решителната стъпка към любовника си, аз очаквах тя да излезе насреща ми и забравях колко съм жалък, беден и свит. О, за тази, която би ме пожалила, бих почерпил от сърцето си не само любов, но и такава признателност, че обожанието ми към нея нямаше да пресъхне цял живот!

По-късно наблюденията ми разкриха жестоки истини. И аз рискувах, драги Емил, да остана завинаги сам. Поради някаква прищявка на криволичещия си разум, жените са свикнали да виждат у даровития човек само недостатъци, а у глупака — само достойнства; те са изпълнени с най-голяма снизходителност към достойнствата на глупака, защото духовно извисеният човек не може да им осигури достатъчно наслади, които да ги обезщетят за несъвършенствата им. Даровитостта е като непостоянна треска, никоя жена не жадува да споделя нейните несгоди; всички те търсят чрез любовниците си средство, за да задоволят своята суета. Те обичат в нас самите себе си. А нали беднякът, гордият човек на изкуството, надарен със способността да твори, е готов да отприщи всеки миг своя оскърбителен егоизъм? Той създава около себе си някакъв вихър от мисли, който обгръща всичко и понася дори любовницата му в стремителното си движение.

Може ли разглезената от поклонници жена да повярва в любовта на такъв човек? Ще се устреми ли към него? Този любовник няма свободно време да се отдава по диваните на нежните глезотии, които са тъй приятни на жените и с които лъстивите и безчувствени хора постигат победи. На такъв човек не му достига време за работа, как би могъл да губи ценни часове, за да издребнява и да се превзема? Бях готов да отдам живота си от един път, но не исках да се занимавам с унизителни подробности. С една дума, в угодничеството на борсовия агент, който изпълнява поръчките на някоя ленива и предвзета жена, съществува нещо недостойно, което предизвиква ужас у човека на изкуството. Абстрактната любов не е достатъчна за един беден и велик човек, той очаква от нея всички видове самопожертвувание. У жалките същества, които преминават живота си, като сменят кашмири и се превръщат сами в един вид закачалки за модни дрехи, няма преданост, те я изискват от другите, но желаят да властвуват в любовните наслади, а не да се покоряват. Истинската съпруга, съпруга със сърце, от плът и кръв, се оставя да я води онзи, който е завладял съществуването, силата, честта и щастието й. На даровитите хора им трябват източни жени, чиято единствена мисъл е да предугаждат техните нужди; защото за жалост желанията им не могат да бъдат постигнати с техните средства. Аз, който се смятах за гениален човек, обичах именно такива любовници. Подхранвайки се с идеи, напълно противоположни на общоприетите, изпълнен с копнежа да достигна небето без стълба, притежавайки съкровища, които не бяха в обращение, въоръжен с обширни познания, които претоварваха паметта ми и които още не бях подредил и усвоил напълно; останал без роднини и приятели, сам сред оная тъй ужасна, павирана, шумна, мислеща, жива пустиня, където всичко е враждебно, дори безучастно, аз взех решение, което бе съвсем естествено, макар и безумно; може би то бе неосъществимо, но ми даде смелост. Това беше като бас, в който аз бях и играч, и залог. Ето какъв беше планът ми.

Моите хиляда и сто франка трябваше да ми стигнат за три години и в този срок възнамерявах да сътворя произведение, което би могло да привлече общественото внимание върху мен, да ми създаде богатство и известност. Радваше ме мисълта, че ще живея с хляб и мляко като самотник от Тиваидската пустиня49, потънал в света на книгите и на идеите, в недостъпна вселена посред размирния Париж, вселена на труд и на знания, където като какавидите ще се погреба сам, за да се възродя блестящ и прославен. За да живея, рискувах да умра. Свеждайки съществуването си до задоволяване на най-съществените нужди, харчейки само за най-необходимото, аз смятах, че триста шестдесет и пет франка на година ще ми бъдат достатъчни при тая сиромашия. И действително тези оскъдни средства поддържаха живота ми, докато спазвах суровото усамотение, което си бях наложил.

— Това е невъзможно! — възкликна Емил.

— Преживях така три години — каза Рафаел с известна гордост. — Да пресметнем! — продължи той. — Три су за хляб, две су за мляко, три су за колбаси ми даваха възможност да не умра от глад и правеха ума ми странно ясен. Знаеш ли, открих, че недояждането действува чудесно върху въображението. Жилището ми струваше три су на ден, изгарях мас за три су през нощта, поддържах сам стаята си, носех фланелени ризи, за да не харча по две су на ден за пране. Отоплявах се с въглища, чиято цена за всеки ден от годината никога не би надхвърлила две су. Имах дрехи, бельо и обувки за три години, бях решил да се обличам добре само когато ходя на някои лекции и в библиотеките. Всичките тези разноски възлизаха само на осемнадесет су, така че ми оставаха две су за непредвидени разходи. Не си спомням през този дълъг период на труд да съм минавал по Пон де-з-Ар, нито някога да съм си купувал прясна вода; ходех да си наливам сутрин от чешмата на площад Сен-Мишел на ъгъла на улица Гре. О, аз понасях гордо оскъдицата! Човек, който предчувствува своето хубаво бъдеще, преминава през бедняшкия живот като невинен, осъден на каторга, и не се срамува от това. И през ум не ми (минаваше за болести. Също като Акилина си мислех за болниците без страх. Не се съмнявах нито за миг в доброто си здраве. Впрочем беднякът може да легне единствено за да умре. Подстригах се сам, докато се появи оня ангел на любовта или, на добротата… Но няма да говоря предварително за събитията, които последваха.

Искам да разбереш, драги приятелю, че макар да нямах любима, живеех с някаква велика мисъл, с мечта, с лъжа, в която всички малко или повече започваме да вярваме. Днес се надсмивам над себе си, над своето може би свято и възвишено аз, което вече не съществува. Обществото, светът, нашите нрави, нашите обичаи, наблюдавани отблизо, ми бяха показали цялата опасност на моите невинни вярвания и безполезността на моята ревностна работа. Подобни познания са ненужни на честолюбеца. Тъй лек е багажът на онзи, който преследва сполуката! Грешката на надарените хора е, че пропиляват младостта си, като се опитват да оправдаят оказаното им благоволение. Докато бедните хора трупат сили и знания, та в бъдещето лесно да носят бремето на могъществото, което им убягва, интригантите, богати на думи и лишени от идеи, сноват навсякъде, смайват глупците и влизат под кожата на простоватите: едните се учат, другите напредват; едните са скромни, другите са дръзки; гениалният човек таи гордостта си, интригантът я излага на показ, той непременно ще преуспее. Властниците са тъй готови да повярват в показните достойнства, в самоналагащите се дарби, че е детинщина от страна на истинския учен да лелее мечти за човешка благодарност. Разбира се, аз нямам намерение да повтарям общоизвестни истини за добродетелта; да пея вечната „Песен на песните“, както всички непризнати гении: само по логичен път искам да изведа причината за честите успехи, които постигат посредствените хора.

Уви! Науката е толкова майчински добра, че може би е престъпление да й се поиска по-друга награда от чистите и прелестни радости, с които тя отхранва своите деца. Помня как понякога весело закусвах с хляб и мляко, седнал до моя прозорец, за да подишам въздух, загледан в разстлалите се пред мен сиви и червени покриви от керемиди и от плочи, покрити с жълт и зелен мъх. Отначало този изглед ми се струваше еднообразен, но скоро започнах да откривам в него някаква своеобразна прелест. Вечер светлите лъчи, промъкващи се през лошо затворените капаци, преминаваха в различни отсенки и оживяваха тъмните глъбини на този странен свят. Понякога пък бледата светлина на фенерите разпръскваше отдолу през мъглата жълтеникави отблясъци и очертаваше смътно по улиците извивките на тези покриви, скупчени като неподвижни вълни. И най-сетне понякога редки лица се появяваха из тая унила пустош; сред цветята на въздушна градина различавах ъгловатия профил и кривия нос на някоя старица, която поливаше латинките си, виждах красивото чело и дългите черни коси, повдигнати от прелестната бяла ръка на някоя девойка, която се преобличаше, въобразявайки си, че е сама зад изгнилата рамка на тясното си прозорче. Възхищавах се от тук-таме покълналата във водосточните тръби зеленина — клети стръкчета, които някоя буря скоро щеше да отнесе! Изучавах мъха, чиито багри се освежаваха от дъжда и който се превръщаше под слънчевите лъчи в сухо кафяво кадифе със странни оттенъци. С една дума, поетичните и мимолетни отсенки на дневната светлина, тъгата на омарата, внезапните проблясъци на слънцето, мълчанието и вълшебствата на нощта, тайнството на зората, пушекът от комините, всички явления на тая особена среда ми бяха станали близки и ме разсейваха. Обичах моя затвор, бях влязъл доброволно в него. Тази пустиня на парижките покриви заемаше огромно пространство, таеше в себе си богато населени бездни, проникваше в душата ми и се преливаше с моите мисли. Толкова е досадно да се докоснеш отново до обществото, след като си слязъл от поднебесните висоти, до които ни издигат научните разсъждения; започвах да проумявам смисъла на манастирската голота.

Твърдо решен да осъществя новите си житейски планове, започнах да си търся жилище в най-пустите квартали на Париж. Една вечер, като се връщах от Естрападата, минах по улица Кордие, за да се прибера в къщи. На ъгъла на улица Клюни видях около четиринадесетгодишна девойка, която играеше с приятелките си с едно хвърчило и чиито смехове и лудории забавляваха съседите. Времето беше чудесно, вечерта топла, беше към края на септември. Пред всяка врата насядали жени бърбореха като в провинцията през празнични дни. Отначало забелязах само момичето, чието лице имаше прекрасно изражение и чието тяло сякаш бе създадено за четката на художника. Това беше очарователна сцена. Мъчех се да открия откъде се е взела в Париж такава простота забелязах, че улицата не води наникъде и по нея сигурно минават рядко хора. Като си припомних, че Жан-Жак Русо е живял някъде насам, огледах се и открих хотел „Сен-Кантен“; запустелият му вид ми даде надежда, че ще намеря там евтина стая и реших да го разгледам.

Влязох в помещение с нисък таван и видях неизменните медни светилници, украсени със свещи и наредени над всеки ключ, но бях поразен от чистотата, която цареше в тази зала, тъй като обикновено тия места се поддържат лошо в другите хотели, докато тук сякаш гледах нарисувана жанрова сцена; синьото легло, дреболиите и мебелите притежаваха естествена приветливост. Собственицата на хотела, около четиридесетгодишна жена, чиито черти носеха следите на преживени беди, чийто поглед сякаш беше угаснал от сълзи, стана и се приближи до мен; стеснително й казах каква цена мога да заплатя; тогава, без да се учудва, тя взе един от ключовете и ме заведе до мансардите, където ми предложи стая с изглед към покривите и към дворовете на съседните къщи, от чиито прозорци се подаваха пръти, отрупани с бельо. Надали би могло да има нещо по-ужасно от тази мансарда с жълти и мръсни стени, която лъхаше на нищета и която сякаш очакваше своя учен. Покривът беше полегат и през неравномерно наредените керемиди се виждаше небето. Имаше място колкото за едно легло, маса, няколко стола, а в ъгъла, където таванът беше по-нисък, успях да сместя пианото си. Бедната жена не бе успяла да даде под наем този кафез, който приличаше на венецианските „оловни килии“50, тъй като не й достигаха средствата. Не бях включил най-необходимите си неща в публичната разпродажба, която бях организирал, лесно се разбрах с хазайката и се настаних още на следващия ден.

Живях в тази поднебесна гробница почти три години, работех непрестанно, ден и нощ, с такова удоволствие, че учението ми се струваше най-прекрасното занимание, най-доброто разрешение на човешкия живот. Спокойствието и тишината, необходими на учения, даряват наслада и опиянение, каквито получаваме може би само от любовта. Упражненията на мисълта, търсенето на идеи, спокойната съзерцателност на науката ни потопяват в неизразими блаженства, неописуеми, тъй като са свързани с разума, а явленията, които се отнасят до него, са неуловими за нашите груби сетива. Именно затова сме принудени да прибягваме до материални сравнения, когато обясняваме загадките на духа. Удоволствието да плуваш в бистрите води на езеро, обкръжено от скали, гори и цветя, съвсем сам, гален от топъл ветрец, би дало на непосветените бледа представа за щастието, което изпитвах, когато душата ми се къпеше в сиянието на неведома светлина, когато се вслушвах във величествения и смътен глас на вдъхновението, когато явили се от безкрая картини струяха в пулсиращия ми мозък. Да гледаш как една идея покълва от полето на човешките абстракции като изгряващо слънце и се издига, как расне като дете, достига юношеска, а после и зряла възраст, е радост, по-възвишена от всички земни радости, това е божествена наслада. Учението обгръща с някаква магия всичко около нас.

Жалкото бюро, на което пишех, кафявият мешин, с който то бе покрито, пианото, леглото, креслото, чудноватите вехти тапети, мебелите ми — всички тия неща оживяваха, превръщаха се за мен в скромни приятели, в безмълвни съучастници на моето бъдеще; колко пъти съм откривал душата си пред тях! Често очите ми блуждаеха по изметналата се резба и аз се сблъсквах с нови пътища, с ярки доказателства за моята система или с думи, които се оказваха идеални, за да направя някоя мисъл неразбираема. Съзерцавайки заобикалящите ме предмети, откривах лицето и характера на всеки от тях; често те разговаряха с мен; залязващото слънце хвърляше над покривите бегли отблясъци и ето че те се оцветяваха, бледнееха, заблестяваха, тъгуваха или се радваха, смайваха ме с все нови и нови отсенки. Такива дребни събития в уединения живот са недоловими за суетящия се, свят, но се превръщат в утеха за затворниците. Та нали и аз бях пленник на една идея, бях обсебен от една система, макар да ме крепеше надеждата за славно бъдеще! Преодолявайки всяка трудност, аз целувах нежните ръце на изисканата и богата жена с красиви очи, която един ден щеше да милва косите ми и да ми шепне гальовно.

— Клета, непорочна душа, колко много си страдал!

Бях започнал две големи произведения. За кратко време една комедия трябваше да ми донесе известност и богатство, а също и да ми осигури достъп до онзи свят, в който исках да се появя отново, ползувайки се от царствените права на гения. Всички вие видяхте в този шедьовър, първата грешка на един младеж, излязъл току-що от колежа, най-обикновена детинщина. Вашите шеги покосиха насред полета им многообещаващи илюзии, които никога вече не се пробудиха. Само ти, мой скъпи Емил, успокои раната, която другите нанесоха на сърцето ми! Само ти се възхити от моята „Теория за волята“, този дълъг труд, заради който изучих източните езици, анатомията и физиологията и за който бях изразходвал по-голямата част от времето си. Мисля, че тази творба ще допълни изследванията на Месмер, Лафатер, Гал и Биша и ще открие нови пътища пред човешките познания. С това свърши хубавият ми живот, ежедневната саможертва, безвестният къртовски труд, единствената награда за който си остава може би самият този труд. От началото на разумното ми съществуване до завършването на моята „Теория“ аз наблюдавах, учех се, четях неуморно и животът ми бе пълно отдаване на моя дълг.

Бях изнежен и влюбен в леността на Изтока, в мечтите си бях чувствен, а работех непрестанно и умишлено отказвах да се отдам на насладите на парижкия живот. Бях лаком, но се въздържах; обичах пътуванията пеш и по море, исках да посетя много страни, радвах се все още като дете, когато хвърлях камъчета и те подскачаха по водната повърхност, а постоянно седях с перо в ръка; бях бъбрив, а слушах мълчаливо публичните лекции на професорите в библиотеката и в музея; спях сам на своя одър като монах-бенедиктинец, а жената бе мой единствен, вечно лелеян, вечно недостижим блян! Целият ми живот бе жестоко противоречие, непрекъсната лъжа. Който може, нека се опита да разбере хората!

Понякога естествените ми наклонности се пробуждаха като дълго тлеял пожар. Като в мираж, като в треска ме заобикаляха чаровни любовници, а аз скърбях по всички непознати жени, които желаех, бях лишен от всичко и живеех в бедна мансарда! Препусках по парижките улици, отпуснат върху меките седалки на прекрасни карети! Разкъсваха ме пороци, отдавах се на покварата, пожелавах и получавах всичко; бях пиян без вино като овети Антоний по време на изкушението му. За щастие сънят угасяваше тия изпепеляващи видения; на другия ден науката приветливо ме зовеше и аз й оставах верен. Предполагам, че тъй наречените добродетелни жени често стават жертва на подобни вихрушки от безумие, желания и страсти, които вилнеят вътре в нас, без да можем да ги спрем. Подобни мечти притежават известно очарование: нима те не напомнят зимните вечерни разговори пред камината, които ни отвеждат чак в Китай? Но какво става с добродетелта, докато траят тия пътувания и мисълта преодолява всички препятствия?

През първите десет месеца на моето уединение водех онзи бедняшки и самотен живот, който ти описах; в ранна утрин, без никой да ме види, излизах и сам си донасях храна за целия ден; оправях си стаята, бях едновременно господар и слуга, диогенствувах с невъобразима гордост. Но това време измина, моята хазайка и дъщеря й бяха проследили нравите и обичаите ми, бяха ме проучили и тъй като долавяха бедността ми, а и самите те не бяха особено щастливи, между тях и мен се установиха неизбежни взаимоотношения. Полин, очарователно създание, чиято невинна и потайна прелест до голяма степен бе ме привлякла тук, ми направи много услуги, които не бях в състояние да откажа. Всички злочести хора са братя, говорят един и същи език и са еднакво великодушни, тъй като не притежават нищо, раздават чувствата си, предлагат своето време и себе си.

Неусетно Полин завладя моя дом, пожела да ми служи, а майка й не се възпротиви. Видях и нея самата да кърпи със собствените си ръце бельото ми и тя се изчерви задето я заварих по време на това милосърдно занимание. Неволно станах техен любимец и започнах да приемам услугите им. За да разбере тази необичайна привързаност, човек трябва да познава всеотдайността към работата, мъчителната власт на идеите и инстинктивното отвращение, което изпитва към подробностите на материалния живот онзи, който живее чрез мисълта. Можех ли да отблъсна нежното внимание на Полин, която с тихи стъпки донасяше оскъдния ми обед, тъй като знаеше, че не съм хапвал седем-осем часа? Тя се усмихваше с грацията на жена и с простодушието на дете и ми правеше знак да не й обръщам внимание. Беше като Ариел, като силфида прелиташе под моя покрив и удовлетворяваше нуждите ми.

Една вечер Полин с трогателна невинност ми разказа своята история. Баща й водел гренадирски ескадрон от императорската гвардия. При преминаването на Березина бил взет в плен от казаците; по-късно, когато Наполеон предложил да го размени, властите в Русия напразно го търсили из Сибир; според другите пленници бил избягал с намерението да стигне до Индия. Оттогава моята хазайка госпожа Годен не могла да научи нищо повече за мъжа си. Настъпили гибелните 1814 и 1815 година; сама, без доходи и без надежда за помощ, тя решила да дава мебелирани стаи под наем, за да може да изхранва дъщеря си. Все още продължаваше да вярва, че ще види своя съпруг. Най-голямата й мъка бе, че Полин, нейната Полин, кръщелницата на княгиня Боргезе, не получава необходимото възпитание и несправедливо ще бъде лишена от блестящото бъдеще, което й бе обещала нейната височайша покровителка. Когато госпожа Годен ми довери тази своя тежка болка, която я съсипваше, тя каза със сърцераздирателни нотки в гласа: „Бих дала и парцала, където пише, че Годен е имперски барон, и правата ни върху приходите от Вичнау, само и само Полет да завърши в «Сен-Дьони»!“ Тогава аз трепнах и ми хрумна да докажа своята признателност за грижите, с които ме обсипваха двете жени, като завърша възпитанието на Полин. Те приеха простодушно моето чистосърдечно предложение.

Сега разполагах с часове на отдих. Момичето беше много способно и учеше с такава леснина, че скоро свиреше на пиано по-добре от мен. Тя свикна да разсъждава на глас в мое присъствие и разкриваше хилядите прелести на своето сърце, което се разтваряше за живота, както чашката на цветето се разгръща постепенно под слънцето, слушаше ме внимателно и радостно, а черните й кадифени очи ме гледаха и сякаш се усмихваха; повтаряше уроците с нежен и сладък глас и се радваше като дете, когато оставах доволен от нея. Майка й, която с всеки изминат ден все повече се безпокоеше как ще опази от опасностите тази девойка, която растеше и непрестанно развиваше качествата, загатнати още в чаровното й детство, доволно гледаше как тя се затваря да учи по цели дни. Тъй като можеше за използува само моето пиано, тя се упражняваше, когато отсъствувах.

Връщах се и намирах скромно облечената Полин в стаята си; но при най-малкото движение грацията и прелестта й прозираха под грубия плат. Както героинята от приказката „Магарешката кожа“, тя имаше нежно краче, само че носеше грозни обувки.

Но тия чудни съкровища, богатствата на тази девойка, тия разкошни прелести останаха изгубени за мен. Аз сам си наложих да се държа с Полин като със сестра, бих се отвратил от себе си, ако злоупотребях с доверието на майка й; възхищавах се от това чаровно създание, сякаш бе картина, портрет на мъртва любовница; с една дума — тя бе мое Дете, моя статуя. Като някакъв нов Пигмалион, аз исках да превърна в мрамор една жива, розова, нежна и говореща девица; бях строг с нея, но колкото повече проявявах своя учителски деспотизъм, толкова по-мила и послушна ставаше тя.

Макар моята сдържаност и скромност да се ръководеха от благородни подбуди, аз имах и някои прокурорски съображения. Честност е необходима и в сделките, и в мислите. Да измамиш жена и да фалираш, за мен винаги е било едно и също. Да обичаш младо момиче или да бъдеш обичан от него, е все едно да подпишеш истински договор, чиито условия трябва да бъдат определени предварително. Ние имаме право да изоставим жената, която се продава, но не и девойката, която се отдава, защото тя не съзнава колко голяма жертва прави. Разбира се, аз можех да се оженя за Полин, но това би било безумие. Нали по този начин щях да обрека една нежна, непорочна душа на ужасни мъки. Моят недоимък говореше с езика на егоизма и поставяше винаги с желязна ръка преграда между това простодушно създание и мен. А и за мой срам, признавам, аз не възприемам любовта сред нищета. Може би бях извратен от онази човешка болест, която наричаме цивилизация; дори и най-привлекателната жена, дори хубавата Елена, тази Галатея на Омир, не би могла да заплени сърцето ми, ако ми се яви под образа на Пепеляшка. Ах, да живее любовта сред коприна и кашмир, обкръжена от чудесата на разкоша, които така чаровно я красят, защото може би самата тя е разкош. Обичам в сластните пориви да притискам пищни тоалети, да мачкам цветя, да руша с ръка изящно нагласени благоуханни прически. Огнените погледи, пронизващи ме зад дантелената воалетка като пламък сред пушечен дим, ме мамят с невъобразимата си привлекателност. Моята любов копнее за копринени стълби, по които да се изкачвам в тиха зимна нощ. Нима има по-голяма наслада от това да влезеш покрит със сняг в стая, осветена от благоуханни свещи, тапицирана с пъстра коприна, и там да те чака жена, самата тя сякаш посипана със сняг, защото как другояче бих могъл да назова сластния муселин на балдахина, зад който тя се очертава смътно като ангел, готов да излети от своя облак? Освен това на мен ми са необходими и плахо щастие, и дръзка сигурност. И най-сетне искам да срещам тая загадъчна жена, но тоя път блестяща и добродетелна, сред обществото, заобиколена от ласкателства, цялата в дантели и искрящи диаманти, владетелка на тоя град, тъй високопоставена и толкова внушителна, че никой не би посмял да се обърне към нея. Застанала сред своята свита, тя ми хвърля крадешком поглед, който изразява пренебрежението й към това външно великолепие, поглед, който ми казва, че е готова да пожертвува заради мен и света, и хората!

Разбира се, сто пъти се бях надсмивал над преклонението си пред засуканите руси къдрици, пред кадифето, пред тънката батиста, пред предвзетите творения на фризьорите, пред свещите, пред колите, пред титлите, пред гербовете, нашарени върху някое стъкло или изковани от някой златар, изобщо пред всичко лъжливо и неженствено у жената. Обсипвах се с подигравки, доказвах си какво ли не — напусто! Пленяваха ме аристократките с неискрените си усмивки, с изисканите си маниери и със своята самомнителност; издигайки преграда между себе си и света, подобна жена пробужда цялото ми тщеславие, а това е вече наполовина любов. Моето блаженство би добило много по-голяма сладост, ако всички ми завиждат. Ако моята любима не прави това, което правят другите жени, ако не ходи пеш като тях, ако не живее като тях, ако има наметка, каквато те не могат да си позволят, ако ухае на парфюми, които са само нейни, бих чувствувал по-пълно, че тя ми принадлежи; колкото повече се отдалечава от земята, дори от земната любов, толкова по-прекрасна става тя в моите очи. Добре, че от двадесет години нямаме кралица във Франция, иначе щях да се влюбя в кралицата.

За да се държи като кралица, една жена трябва да бъде богата. Какво беше Полин пред тия мои романтични фантазии? Можеше ли тя да ми отдаде нощи, които имат цената на човешки живот, любов, която убива и въвлича и себе си всички човешки способности? Ние никога не умираме за бедните девойки, които ни се отдават! Така и не успях да се отърва от тези поетически чувства и мечтания. Бях роден за невъзможна любов, а съдбата пожела да бъда удовлетворен хилядократно. Колко пъти обувах в сатенени пантофки крачетата на Полин, колко пъти стягах гъвкавата й като млада топола снага в рокля от креп и мятах на гърдите й тънко шалче, изпращах я да се разхожда по килимите в своя разкошен дом и я отвеждах до великолепната й кола! Тогава бих я обожавал. Дарявах я с горделивост, каквато тя не притежаваше, отнемах й всичките добродетели, невинните й прелести, неподправения й чар, простодушната й усмивка и я потопявах в Стикса на нашите пороци, правех сърцето й неуязвимо, покривах я с грима на нашите престъпления, превръщах я в бездушната кукла на нашите салони, в изтънчена жена, която си ляга сутринта, за да възкръсне вечерта, когато изгряват свещите. Полин бе цялата изтъкана от чувства и свежест, а аз исках тя да бъде суха и студена.

В последните дни на лудостта ми ме споходи споменът за Полин, както понякога паметта ни рисува мигове от нашето детство. Неведнъж се разнежвах, бленувайки за прелестни минути: виждах отново чаровната девойка да седи до масата ми и да шие тъй спокойна, мълчалива, вглъбена в себе си и гаснещият зад прозорчето ми ден да озарява красивите й черни коси с леки сребристи отблясъци; слушах звънкия й смях, чувах как пее с богатия си глас пленителните песнички, които съчиняваше без никакво усилие. Често моята Полин се разпалваше, когато свиреше, и тогава лицето й поразително напомняше благородната глава, в която Карло Долчи бе пожелал да въплъти Италия. Моята жестока памет възкресяваше тази девойка сред безразсъдствата на моето съществуване като угризение, като образ на добродетелта! Но да оставим това клето дете на съдбата му! Колкото и нещастна да е сега, аз я предпазих от ужасяващи бури, като не я повлякох в моя ад.

До преди последната зима животът ми бе тъй спокоен й изпълнен с труд, може би си получил вече някаква бледа представа за него. В първите дни на 1829 година срещнах Растиняк, който въпреки жалкото състояние на дрехите ми ме хвана подръка и се осведоми за моето положение с едно наистина братско съучастие. Хванах се като мушица на лепкавите му любезности и му разказах живота и надеждите си; той се разсмя, нарече ме едновременно гений и глупчо. Самодоволният му глас, житейският му опит, богатството, което дължеше на умението си да се справя, ми подействуваха по неописуем начин. Растиняк ми предрече, че ще умра в болница като безвестен некадърник, застана начело на погребалната ми церемония и ме хвърли в ямата за бедняци. Спомена за шарлатанство. С приветливото сладкодумие, което го прави тъй очарователен, той представи пред мен всички гениални хора като шарлатани. Заяви, че моята самота на улица Кордие може да увреди разсъдъка ми и дори да причини смъртта ми. Според него трябваше да се появя в обществото, да създам у хората навик да произнасят името ми и да се избавя от скромното „господин“, което не приляга на великия човек приживе.

— Глупците — възкликна той — наричат тоя занаят да интригантствуваш, нравствените хора го заклеймяват като разгулен живот; но да оставим хората, да се обърнем към резултатите. Ти работиш, нали? Чудесно, няма да правиш никога нищо. Аз мога всичко и съм негоден за нищо, ленив съм за десет души — ще постигна това, което желая! Завирам се навсякъде, бутам се и ми правят място; хваля се и ми вярват, правя дългове и ми ги плащат! Разгулът, скъпи мой, е политическа система. Животът на човека, който се старае да си изяде парите, често напомня сделка; той пласира капиталите си в приятели, удоволствия, покровители и връзки. Ако търговец рискува един милион, двадесет години той не спи, не пие, не се забавлява; стиска си милиончето, разтакава го из цяла Европа; скучае, завладяват го всички демони, които човекът е измислил; после, както съм виждал и аз, идва ликвидацията, той остава без пукната пара, без име и без приятели. Напротив, разгулният се радва на живота, конете му участвуват в състезания. Ако случайно загуби капитала си, провървява му — назначават го за началник на данъчно управление, сключва изгоден брак, намира си местенце при някой министър или при някой посланик. Той все така си има приятели, репутация и винаги разполага с пари. Тъй като познава пружините на обществото, задвижва ги в своя полза. Логична ли е тази система, или аз съм луд? Не е ли това смисълът на комедията, която светът разиграва всеки ден?

Творбата ти е завършена — продължи той, след като помълча, — ти притежаваш огромен талант! Така че време е да започнеш, откъдето съм започнал аз. Преди всичко трябва, сам да си извоюваш успех, Така е по-сигурно. Трябва да се появиш в разни среди, да покориш празнодумците. Аз мога да ти помогна да постигнеш слава, ще бъда златарят, който ще постави диамантите на твоята корона.

Като начало ела тук довечера. Ще те заведа в един дом, където се събира парижкият елит, нашият Париж, Париж на светските лъвове, на милионерите, на знаменитостите, на хората, които наистина с право могат да бъдат наречени златоусти. Щом те одобрят някоя книга, тя става модна; ако пък и в действителност е хубава, те неволно признават някой гений. Ако проявиш ловкост, моето момче, сам ще завоюваш успеха на твоята „Теория“, опознавайки теорията на успеха. Утре вечер ще те запозная с прекрасната графиня Федора, най-търсената жена.

— Никога не съм чувал за нея.

— Е, ама ти съвсем си подивял! — разсмя се Растиняк. — Как може да не знаеш Федора! Свободна жена с близо осемдесет хиляди ливри рента; не се дава на никого, а може би никой не може да я вземе! Истинска женска загадка, полуруска парижанка и полупарижка рускиня! Жена, в която се въплъщават всички неотпечатани романтични творби, най-прелъстителната красавица на Париж! Не, ти не си дори и дивак, ти си липсващото биологическо звено между дивака и говедото… Довиждане, до утре.

Той се врътна и изчезна, без да дочака отговора ми, защото дори през ум не му мина, че един разсъдлив човек би могъл да откаже да го представят на Федора. Как да се обясни замайващата власт на едно име? ФЕДОРА ме преследваше като коварна мисъл, която човек се мъчи да заглуши. Един глас ми шепнеше: „Иди при Федора.“ Напразно се борех срещу него, напразно му крещях, че ме мами, той унищожаваше всичките ми доводи с едно-единствено име — Федора. Не беше ли това име, тая жена символ на всичките ми въжделения, цел на моя живот? Това име ми напомняше лъжовната светска поезия, запалваше празничните светлини на висшето парижко общество, фалшивия блясък на суетността. Тази жена се появяваше пред мен и възкресяваше всички изкушения на страстта, от които се бях страхувал. В същност сякаш не жената, не името, а всичките мои пороци се надигаха в душата ми, за да ме полъжат отново.

Нима графиня Федора, богата, без любовник, неподатлива на парижките съблазни, не беше въплъщение на моите надежди, на моите видения? Аз си сътворих една жена, нарисувах си я мислено, мечтаех за нея. През нощта не спах, станах неин любим, за няколко часа изживях цял един живот, живот, изпълнен с любов, вкусих неговите плодове и изпепеляващите му наслади. На другия ден, неспособен да понеса изпитанието на дългото очакване, отидох да взема един роман от библиотеката и прекарах целия ден до вечерта в четене, за да отвлека мислите си, да не обръщам внимание на времето. Докато четях, името на Федора отекваше в мен като далечен отглас, който не ви смущава, но ви принуждава да го чувате. За щастие, имах все още един напълно приличен фрак и бяла жилетка; от цялото ми богатство ми оставаха трийсетина франка, които бях изпокрил по разни дрехи и чекмеджета, та всяка монета от сто су, с която бих могъл да задоволя някоя своя прищявка, да бъде плод на мъчително и дразнещо търсене, венец на околосветско пътешествие из стаята. Преди да се облека, кръстосах нашир и надлъж цяло море от хартия, за да издиря съкровището си. При тази нищожна платежоспособност можеш да си представиш от какво огромно състояние ме лишиха ръкавиците и разходите за файтон, те погълнаха хляба, с който щях да се храня цял месец. Уви, ние винаги намираме пари за вятърничавите си приумици и се пазарим само за полезните и необходими неща. Пилеем безгрижно парите си по разни танцьорки, а се скъпим, когато трябва да заплатим дължимото на работника, чието семейство гладува. Колко много хора носят фракове за сто франка и имат бастуни с диаманти по дръжките, а обядват за двайсет и пет су! Изглежда, най-скъпо се заплаща задоволеното тщеславие. Растиняк пристигна в уречения час, усмихна се и се пошегува с моето превращение; но по пътя към графинята ме отрупа с доброжелателни съвети как да се държа с нея; обрисува ми я като стисната, суетна и мнителна жена; но била разточителна в своето скъперничество, непресторена в своята суета, добродушна въпреки своята мнителност.

— Известно ти е как съм се обвързал — каза ми той, — можеш да си представиш какво бих загубил, ако променя обекта на любовта си. Когато изучавах Федора, бях безпристрастен и хладнокръвен, така че наблюденията ми сигурно са верни. Искам да те запозная с нея за твое добро; внимавай какво говориш пред нея, защото тя притежава неумолима памет и усет, който би отчаял не един дипломат, веднага разбира дали говориш истината; между нас казано, изглежда, императорът не признава брака й, защото руският посланик се разсмя, когато му споменах за нея. Той не я приема в дома си и едва-едва я поздравява, когато се срещат в Булонската гора. И все пак тя е близка с госпожа дьо Серизи, появява се у госпожа дьо Нюсенжан и у госпожа дьо Ресто. Във Франция репутацията й е непокътната; херцогиня дьо Карилиано, най-високомерната маршалка от бонапартистката шайка, често отива на гости в имението й през слънчевите месеци. Цял куп млади празноглавци, дори синът на един пер, й предложиха името си срещу нейното богатство; тя учтиво им отказа. Може би, за да я покори, човек трябва да бъде поне граф! А ти си маркиз! Ако ти хареса, нападай! Само така трябва да се дават инструкции.

С тази шега Растиняк, изглежда, искаше да поощри любопитството ми; във всеки случай внезапно разгарялата се у мене страст бе достигнала връхната си точка, когато спряхме пред едно украсено с цветя преддверие. Сърцето ми затуптя по-силно, докато се изкачвах по широкото стълбище, покрито с килим, а пред очите ми се разстилаше изисканият английски разкош; изчервих се, обзеха ме дребнави чувства, недостойни за моя произход, за моите разбирания, за гордостта ми. Уви, аз току-що бях излязъл от своята мансарда след три години, прекарани в бедност, и все още не съзнавах, че придобитите богатства, умственият капитал, са много по-ценни от житейските суети, когато на плещите ви се стовари бремето на властта, и именно учението ви подготвя за политическите борби. Видях една около двадесет и две годишна жена със среден ръст, заобиколена от мъже, с пухкаво ветрило в ръката. Когато съзря Растиняк, тя стана, отправи се към нас с мила усмивка и ме поздрави с предварително подготвени любезни думи; нашият приятел ме бе представил за даровит човек, неговото умение и гасконската му велеречивост ми осигуриха отличен прием. Всички се отнасяха към мен с такова внимание, че направо ми стана неудобно; за щастие обаче Растиняк бе говорил и за скромността ми. Тук се срещнах с учени, с литератори, бивши министри, с перове на Франция. Скоро след появяването ми разговорите бяха възобновени и аз постепенно се успокоих, тъй като разбрах, че мнението за мен е добро и само трябва да го поддържам; тогава се постарах да се намеся в споровете, като влагах в думите си в зависимост от случая хапливост, дълбокомислие или остроумие, без да ставам прекалено словоохотлив. Успехът беше съвсем приличен. Растиняк се оказа пророк за хиляден път в живота си. Когато се събраха достатъчно хора, за да може човек да се движи свободно, моят водач ме хвана подръка и ние започнахме да обикаляме помещенията.

— Не се възхищавай прекалено от графинята — каза ми той, — защото ще се досети какво те води насам.

Наредбата на салоните бе прелестна. Видях там забележителни картини. Също като в най-богатите английски домове всяка стая си имаше собствен облик и шарките на копринените тапети, украсата, формата на мебелите, дори най-дребните подробности се подчиняваха на строен замисъл. В готическия будоар, чиито врати бяха скрити зад плътни бродирани завеси, и рамките, и стенният часовник, и рисунките по килима бяха готически; сред тънките тъмни греди на тавана се открояваше рисунък, поразителен със самобитното си изящество; дърворезбата беше приказна; нищо не нарушаваше единството на обстановката, към нея се приобщаваха дори многоцветните, малко предвзети стъкла на прозорците. Смая ме един малък салон в съвременен стил, където неизвестен художник бе приложил всички тънкости на днешното обзавеждане, тъй приятно със своята лекота и свежест, с отричането на излишния блясък и позлатата. Той навяваше любов и смътни блянове като немска балада и бе сякаш създаден за убежище на някоя страст от 1827 година, беше целият пропит от уханието на редките цветя, които пълнеха жардиниерите. Веднага след тоя салон имаше златиста стая, където бяха възкресили вкусовете от времето на Луи XIV, които се противопоставяха по странен, но много сполучлив начин на съвременните живописни творби.

— В хубаво място ще живееш — каза ми Растиняк с усмивка, в която се прокрадваше лека ирония. — Нали е прелестно? — продължи той, сядайки.

Но внезапно се изправи, улови ме за ръка, отведе ме в спалнята и ми показа едно сластно, потопено в мека светлина легло, стаено под балдахин от тънък муселин и бяло моаре, легло, в което би могла да спи млада фея, сгодена за дух.

— Какво невероятно безсрамие, каква дързост, какво кокетство! — възкликна той полугласно. — Как може да ни оставя тъй свободно да съзерцаваме това светилище на любовта? Не иска да се отдаде на никого, а всеки може, ако пожелае, да остави тук визитната си картичка! Само да бях свободен, колко бих желал да видя тази жена как плаче победена пред вратата ми…

— Толкова ли си сигурен в нейната добродетел?

— Най-дръзките, най-ловките хитреци признават поражението си, продължават да я обичат и са нейни верни приятели. Каква загадка е тази жена, нали?

След тия думи ме завладя някакво опиянение, в ревността си аз се боях от миналото. Тръпнейки от щастие, бързо поех обратно към салона, където бях оставил графинята, но я видях в готическия будоар. Тя ми се усмихна, покани ме да седна до нея, разпита ме за моята работа и като че ли прояви известен интерес към нея, още повече че аз й обясних системата си на шега, вместо да си служа с наставническия език на научните термини. Тя много се забавляваше от твърдението ми, че човешката воля е материална сила, подобна на парата, че нищо в нравствения свят не може да се противи на нейната мощ, стига човек да свикне да я съсредоточава, да борави с нея, да насочва постоянно към чуждите души потока на нейните флуиди, че всеки човек може да видоизмени според желанията си нещата, които са свързани с хората, та дори и основните природни закони. Федора ми отвърна със забележки, които показваха нейната проницателност; в първия момент аз любезно ги приех, за да я полаская, а после с една дума пометох нейните женски разсъждения, като привлякох вниманието й върху един делничен факт от живота — съня, явление, тъй просто на пръв поглед, но съдържащо в същност неразрешими за науката проблеми, и пробудих нейното любопитство. Графинята дори помълча известно време, когато й казах, че нашите идеи са организирани, неделими същества, които живеят в невидим за нас свят и влияят върху съдбите ни, и приведох като доказателства мисли на Декарт, Дидро и Наполеон — три водещи за нашия век личности. За моя най-голяма чест аз се сторих забавен на тази жена; когато се разделихме, тя ме покани да я посетя: казано на дворцов жаргон, обяви ме за свой приближен.

Може би бях останал верен на чудесния си навик да приемам учтивите думи за израз на привързаност, а може би Федора бе сметнала, че ще стана знаменит и искаше да увеличи своето стадо от учени — така или иначе, реших, че тя ме харесва. Извиках на помощ всичките си познания по физиология и някогашните си наблюдения върху жените и през цялата вечер внимателно изучавах тази своеобразна дама и нейните навици; криех се в сянката до някой прозорец, мъчех се да разгадая мислите й, като търсех проявлението им в нейното държане, в начина, по който изпълняваше домакинските си задължения, защото тя се разхождаше напред-назад, сядаше, разговаряше, обръщаше се към разни хора, задаваше въпроси и се вслушваше в чуждите думи, облегната на някой портал; забелязах, че походката й бе прелестно кръшна, роклята й се полюшваше тъй мамещо, а тя самата толкова силно разпалваше желанието, че започнах дълбоко да се съмнявам в добродетелта й. Днес Федора може би не държеше на любовта, но в миналото сигурно бе изживяла силни страсти; дори от поведението й пред някой събеседник лъхаше обиграна сласт; тя се подпираше На дървената облицовка с особено кокетство, като жена, която сякаш ей сега ще падне, но може и да се изплъзне, ако нечий нескромен поглед я смути. Скръстила небрежно ръце, тя като че ли вдишваше думите, поемаше ги с очи, преливащи от благосклонност, и цялата сякаш бе изтъкана от чувство. Свежите, алени устни се открояваха на чистото й бяло лице. Кестенявите коси подсилваха блясъка на пъстрите й като флорентински камъчета очи, чиито портокалов цвят и ясен поглед придаваха още по-голяма значителност на думите й. Чудната и снага мамеше с прелестта си. Може би някоя злонамерена съперница би нарекла груби плътните й вежди, които почти се срастваха по средата, или би преувеличила нежния мъх по брадичката й. Навсякъде откривах белезите на страстта. Любов се криеше в италианските ресници на тази жена, в красивите й рамене, достойни за Венера Милоска, в чертите й, в пълната и тъмна горна устна. Това беше не жена, а роман. Вярно, тази пищна женственост, тази хармония на формите, тази страстна и многообещаваща красота се смекчаваха от неумолима сдържаност, от невероятна скромност, които противоречаха на истинското й излъчване. Единствено поглед, проницателен като моя, би могъл да открие, че поради самата си природа тя бе обречена да бъде чувствена. Ако трябва да поясня мисълта си, във Федора се съдържаха две жени: едната беше студена и сякаш само лицето й издаваше любов; преди да погледне някой мъж, тя потушаваше блясъка в очите си, сякаш трептенето му можеше да издаде нещо потайно, което ставаше вътре в нея. С една дума — или опитът ми бе недостатъчен и нравственият свят продължаваше да крие от мен своите тайни, или графинята притежаваше прекрасна душа и именно нейният светлик, нейните трепети придаваха на лицето й оня чар, който ни обсебва и завладява, покорява и най-нравствения човек и е по-силен от всичко, защото се прелива с подтика на желанието.

Излязох пленен, очарован от тази жена, опиянен от заобикалящия я разкош, тя бе докоснала всичко благородно, порочно, добро и лошо в моето сърце. Чувствувах се разнежен, оживен, възбуден и започвах да разбирам какво привличаше тук хората на изкуството, дипломатите, властниците, търгашите, чиито сърца бяха непроницаеми като сейфовете им: несъмнено те идваха при нея, за да усетят шеметното вълнение, което разтърсваше цялото ми същество, бушуваше в кипналата ми кръв, опъваше до крайност нервите ми и трептеше в моя мозък! Тя не бе се отдала на никого, за да ги притежава всички. Докато не е започнала да обича, всяка жена е кокетка.

— А може би пък са я омъжили насила — казах аз на Растиняк, — продали са я на някой старец и споменът за първата брачна нощ я е отвратил от любовта.

Върнах се пеш от предградието Сент-Оноре, където живееше Федора. За да стигна от нейния дом до улица Кордие, трябваше да прекося почти целия Париж; пътят ми се стори къс, въпреки че беше студено. Възнамерявах да покоря Федора през зимата, през тая сурова зима, а притежавах само тридесет франка и ни разделяше такова голямо разстояние! Единствено бедният младеж знае колко разходи за коли, ръкавици, дрехи, бельо и какво ли още не струва страстта. Ако любовта остана прекалено дълго време платонична, тя може да разори човека. Наистина в юридическия факултет има лозеновци51, които в никакъв случай не биха могли да си позволят мечти за любовница, живееща на първия етаж. Как можех да се преборя тъй слаб, блед, простичко облечен, прежълтял и изпит, като художник след завършването на изстрадана картина, с тия зализани, приятни, наконтени богати младежи с вратовръзки, пред които цяло Хърватско52 би примряло от завист, с кабриолети и безочливо държане?

— О, да! Федора или смърт!… — възкликнах аз, след като преминах по някакъв мост. — Федора означава богатство!

Красивият готически будоар и салонът в стил Луи XIV се мяркаха пред очите ми, отново видях графинята с нейната бяла рокля с прелестни широки ръкави, изкусителната й походка и пленителната й снага. Когато влязох в моята мансарда, неугледна като раздърпаната перука на някой естественик, все още бях завладян от спомена за разкошната обстановка при Федора. Това противоречие ме навеждаше на лоши мисли, навярно тъй се зараждат престъпленията. Тръпнейки от гняв, аз проклех своята благопристойна и честна нищета, мансардата на моето вдъхновение, където бяха видели бял свят толкова мисли. Яд ме беше на господа, на дявола, на обществения ред и на целия свят заради злата ми участ; легнах си гладен, мърморех смехотворни проклятия, но бях решил да спечеля Федора. Сърцето на тая жена бе последният лотариен билет, който можеше да ми донесе щастие. Ще ти спестя разказа за първите ми посещения у Федора и направо ще продължа с драмата.

Стремях се да се добера до душата на тая жена, да завладея разума й, да подчиня тщеславието й; приписвах й невъобразимо самолюбие, за да съм сигурен, че ще ме обича; не можех да си я представя безразлична; на жените са необходими на всяка цена вълнения, аз я затрупвах с тях; по-скоро бих я разгневил, отколкото да и гледам до себе си безчувствена. Въпреки че отначало в желанието си твърдо бях решил да я принудя да ме обича и бях си осигурил известно надмощие, скоро страстта ми се разрасна, престанах да бъда господар на себе си, предадох се наистина, уплетох се и се влюбих безумно. Не зная какво наричаме в поезията и в разговорите си любов; но никъде не съм виждал обрисувано чувството, което отведнъж се разгърна в двойнствената ми природа — нито в красноречивите и високопарни фрази на Жан-Жак Русо, чиято квартира бях наследил може би, нито в студените схващания на нашата двестагодишна литература, нито в италианските картини. Само видът на Бриенското езеро, някои мелодии на Росини, „Мадоната“ на Мурильо в дома на маршал Султ, писмата на Лекомба53, някои остроти от сборниците с анекдоти, а най-вече молитвите на възторжените натури и определени места от нашите фаблиота могат да ме отнесат в съкровения свят на моята първа любов.

Никакъв човешки език, никакъв превод, нито пък мисъл, пресъздадена в багри, пластика, думи или звуци не би могла да изрази тръпката, правдивостта, пълнотата, мигновеността на изживяното чувство! Да, изкуството все пак е лъжа! Любовта преминава през многократни превращения, преди завинаги да се преплете с нишката на живота ни и да я обагри завинаги с огнения си цвят. Тайната на това незабележимо проникване убягва на изкуството. Истинската страст избликва във викове и въздишки, които досаждат на студения човек. Необходимо е искрено да обичаш, за да бъдеш съпричастен на изблиците на Лъвлас, четейки „Кларис Харлоу“. Любовта е невинно поточе, избликнало сред цветя и камъчета; което се превръща в пълноводна река, променя вида и облика си след всеки праг и се влива в безмерно широк океан, където недораслите умове скучаят, а великите души се разтапят в безконечно съзерцание. Кой би се осмелил да опише тия преходни отсенки на чувството, тия безценни дреболии, тия думи, чиято многозначителност изчерпва богатствата на езика, тия погледи, по-вдъхновени от най-прекрасните поеми? Всеки път, когато по неведоми причини се влюбваме неусетно в някоя жена, пред нас се откриват бездни, способни да погълнат цялата човешка поезия. Как бихме могли да изразим силните, загадъчни трепети на душата, когато не ни достигат думи, за да опишем осезаемата загадка на красотата? Каква магия! Колко много часове прекарах в неизказан възторг, като само я гледах! Бях щастлив, а от какво? Не зная. Ако в тия мигове върху лицето й падаше светлина, неизвестно как, то започваше да сияе; незабележимият мъх, който позлатяваше нежната й гладка кожа меко рисуваше очертанията на плътта й с онова изящество, което, буди възхищение у нас, когато гледаме разтапящата се в слънчевото сияние далечна линия на хоризонта. Заревото на деня я обгръщаше, преливаше се в нея, а от лъчистото й лице бликаше светлина, по-ярка от оная, с която сме свикнали; или пък някаква сянка се спускаше върху това нежно лице и го нашарваше с петънца, които променяха изражението му. Често мисъл пробягваше по мраморното й чело; очите й пламваха, ресниците трепваха, чертите й се раздвижваха от усмивка; живите й коралови устни помръдваха, свиваха се, издуваха се; някакъв отблясък от тъмните коси помрачаваше свежите й страни; всяка промяна на осветлението сякаш я караше да говори. Всеки изблик на красотата й беше празник за моите очи и откриваше пред сърцето ми непознати прелести. Искаше ми се да съзра някакво чувство, някаква надежда във всички състояния на лицето й. Тия непроизнесени думи проникваха от нейната душа в моята, както звукът се влива в ехото, изпълваха ме е мимолетни радости и ми оставяха неизличими впечатления. Гласът й предизвикваше у мен почти неудържимо безумие. Като оня забравен благородник от Лотарингия аз бих могъл да не усетя горящ въглен върху дланта си, ако тя галеше косите ми с нежните си пръсти. Това не беше възхищение или желание, а вълшебство, съдба. Често се прибирах в къщи и неясно си спомнях Федора в нейния дом, някак си се приобщавах към нейния живот; ако тя боледуваше, аз също боледувах и й казвах на другия ден:

— Вие сте страдали.

Колко пъти тя ми се явяваше сред тишината на нощта, призовавана от могъщия ми екстаз! Понякога като внезапно избликнала светлина ме караше да изпускам перото, прогонваше безпомощната наука и прилежанието; извикваше у мен възхищение, като отново заемаше привлекателната поза, в която я бях видял наскоро. Понякога аз самият навлизах в света на виденията, за да я открия, приветствувах я с надежда и я умолявах да ми каже нещо със звънливия си глас; после се събуждах и плачех.

Веднъж ми бе обещала да дойде с мен на едно представление, но внезапно нещо й хрумна, тя отказа да излезе и ме помоли да я оставя сама. Отчаян от тази противоречивост, която ми струваше цял ден работа и — колкото и да е срамно това — последното ми екю, аз се отправих там, където тя бе желала да отиде, решен да гледам пиесата, която тя бе желала да види. Още щом седнах, нещо ме прищрака в сърцето. Някакъв глас ми каза: „Тя е тук!“ Обърнах се и видях графинята в полумрака на нейната разкошна ложа. Погледът ми не се поколеба, очите ми я откриха незабавно с невероятна проницателност, душата ми отлитна към нея, както насекомото се устремява към цветето. Как бях усетил нейното присъствие? Има такива дълбоки трепети, които могат да смаят повърхностните хора, но тия явления на нашата вътрешна природа са също така прости, както и обичайните неща, свързани със сетивата ни за външния свят; така че аз не се изненадах, а се ядосах. Изследванията ми върху нашата слабо известна нравствена сила, ако не за друго, поне ми служеха с това, че откривах в страстта си някои явни доказателства за моята система. Странна беше тази взаимовръзка между учения и влюбения, между моето своеобразно идолопоклонство и любовта към науката. Често изследователят се радваше на събития, които отчайваха любовника, и тъкмо когато си въобразяваше, че е победил, любовникът с радост прогонваше учението. Федора ме видя и стана сериозна, притеснявах я. Още през време на първата пауза отидох да я посетя; тя беше сама и аз останах при нея. Макар до този миг да не бяхме говорили за любов, предусетих, че ще има обяснение. Досега не бях й издавал тайната си и все пак ние и двамата сякаш очаквахме нещо; тя ми разказваше какви забавления й предстоят и предварително ме питаше с приятелско безпокойство дали възнамерявам да я посетя идния ден; поглеждаше ме въпросително, след като бе изрекла някое остроумие, сякаш бе се опитвала, да се хареса именно на мен; ако бях ядосан, ставаше мила; ако се разсърдеше, аз в известен смисъл имах право да й задавам въпроси; ако бях виновен в нещо, тя се оставяше дълго да я моля, за да ми прости. Тия скарвания, които толкова много ни харесваха, бяха изпълнени с любов. Тя проявяваше в тях толкова изящество и кокетство, те ме правеха толкова щастлив! В тоя миг нашата близост бе застрашена и ние седяхме един срещу друг, сякаш си бяхме напълно чужди. Графинята беше убийствено студена; предчувствувах някакво нещастие.

— Изпратете ме — каза тя, когато пиесата свърши.

Времето внезапно се бе променило. Когато излязохме, имаше лапавица. Каретата на Федора не можеше да се приближи до вратата на театъра. Като видя, че тази добре облечена дама трябва да прекоси булеварда, един разносвач издигна чадъра си над главите ни, но когато се качихме, поиска да му се заплати за услугата. Нямах нищичко, тогава бях готов да дам десет години от живота си, само и само да притежавах две су. Всичко, което създава човешката гордост, се срути в мен и ми причини страхотна болка. Изрекох думите: „Нямам дребни, драги!“, грубо, сякаш бях ядосан, че противоречаха на чувствата ми, изрекох ги аз, събрат на този човек, аз, дето тъй добре познавах нещастието! А някога с такава леснина бях дал седемстотин хиляди франка! Лакеят блъсна встрани разносвача и конете препуснаха. Когато пристигнахме в дома й, Федора изглеждаше разсеяна, може би се преструваше, че съзнанието й е заето, отвърна с едносрични думи на въпросите ми. Замълчах. Мигът бе ужасен. Влязохме в любимата й стая и седнахме край камината. Лакеят запали огъня и се оттегли, а графинята се обърна към мен с непроницаем вид и каза някак тържествено:

— Откакто се появих отново във Франция, богатството ми привлече доста млади хора; някои от тях можеха да смекчат гордостта ми с любовните си призналия; срещала съм мъже, които бяха тъй искрено и дълбоко привързани, че биха се оженили за мен дори отново да станех бедна девойка, каквато бях някога. Освен това, господин дьо Валантен, предлагаха ми нови богатства, нови титли; но искам да знаете, че никога вече не съм се срещала с онези хора, които имаха нещастието да ми говорят за любов. Ако не ви одобрявах толкова, не бих ви предупреждавала по тоя начин, защото в това предупреждение има повече приятелство, отколкото гордост. Всяка жена може да се изложи на оскърбление, предполагайки, че я обичат, и отказвайки предварително на едно чувство, което, така или иначе, я ласкае. Познавам сцепите с Арсиное54 и Араминт55, известни ми са отговорите, които мога да получа при такива обстоятелства; но аз се надявам, че мога да бъда разбрана от един надарен човек, когато му разкривам искрено душата си.

Тя говореше хладнокръвно като адвокат, като нотариус, сякаш обясняваше пред клиент основните положения при някой процес или при някой договор. Ясният й прелъстителен глас не издаваше ни най-малкото вълнение; само в лицето и в държането й, все тъй благородно и благоприлично, прозираше известна студенина и дипломатична сухота. Вероятно тя бе обмислила думите си и бе подготвила предварително програмата на тая сцена. О, скъпи приятелю, когато някоя жена изпитва удоволствие, разкъсвайки сърцето ни, когато е решила да забие камата дълбоко и да я завърти, за да разшири раната, тя може да бъде възхитителна, но дали обича, дали иска да бъде обичана? Някой ден тя може да ни възнагради за нашите болки, както бог ще бъде благосклонен към добрите ни дела; стократно ще ни заплати с щастие цената на болката, която умишлено ни е причинила: макар и зла, тя е изпълнена със страст! Но какво страхотно мъчение е да се гаври с теб жена, която убива с безразличието си! В тоя миг, без да знае, Федора стъпкваше всичките ми надежди, унищожаваше живота ми, рушеше бъдещето ми със студеното безгрижие и невинната жестокост на дете, което от любопитство разкъсва крилцата на пеперудка.

— Надявам се — добави Федора — по-късно да признаете колко силно съм привързана към приятелите си. Ще видите, че аз съм предана и винаги добра към тях. Бих им отдала живота си, но и вие ще ме презирате, ако откликна на любовта им, без да я споделям. Това е всичко. Вие сте единственият човек, пред когото някога съм говорила такива неща.

Отначало просто не знаех какво да кажа и отчаяно се мъчех да обуздая бурята, която тътнеше в мен; но скоро спотаих чувствата дълбоко в душата си и се усмихнах.

— Ако ви кажа колко ви обичам — отвърнах аз, — ще ме прогоните; ако ви кажа, че съм безразличен към вас, ще ме накажете. Свещениците, съдебните чиновници и жените никога не се оголват напълно. Мълчанието не означава предварителна преценка; съгласете се, госпожо, че е по-добре да замълча. Щом ми отправяте такова сърдечно предупреждение, навярно сте изпитали боязън, че ще ме погубите, а това може само да поласкае гордостта ми. Но да оставим личните въпроси настрана. Вие сте може би единствената жена, с която бих могъл да обсъдя философски едно решение, което е до такава степен противоречащо на природните закони. В сравнение с другите индивиди от вашия пол, вие сте необичайно явление. Нека се опитаме да потърсим истинската причина за това психическо отклонение. Дали във вас, както това става с повечето самомнителни, самовлюбени жени, няма някакъв тънък егоизъм, който събужда отвращението ви при мисълта да принадлежите на някой мъж, да се отречете от желанието си и да бъдете подчинена на едно условно превъзходство, което ви оскърбява? Ако е така, бих казал, че вие сте прекрасна! А може би някой е злоупотребил с първата ви любов? Може значението, което отдавате на изящната си осанка, на прелестната си фигура, да ви кара да се боите от пораженията на майчинството: дали тук не се крие най-съществената причина, поради която не желаете да бъдете обичана прекомерно? Дали у вас няма някакви несъвършенства, които противно на собствените ви желания ви принуждават? Да бъдете добродетелна?… Не се обиждайте, аз просто обсъждам, изследвам, това няма нищо общо със страстта. Щом природата допуска хората да се раждат слепи, тя би могла да създаде жени, които да са глухи, неми и слепи за любовта. Наистина вие можете да бъдете любопитен обект за медицинско изследване! Вие не знаете собствената си цена. Може вашето отвращение към мъжете да е напълно законосъобразно; разбирам ви, те и на мен ми се струват грозни и отвратителни. Вие сте права — добавих със свито сърце, — можете да ни презирате; няма мъж, който да е достоен за вас!

Не мога да ти опиша с какви сарказми я обсипвах, без да преставам да се усмихвам. Но не, най-острите думи, най-парливата ирония не можа да я накара да издаде дори с едно движение яда, който може би бушуваше в нея. Тя ме слушаше, а върху устните и в очите й сияеше обичайната усмивка, която беше за нея като дреха и която тя надяваше неизменно както пред своите приятели и познати, така и пред чуждите хора.

— Виждате ли колко съм любезна, как ви се оставям да ме разнищвате? — обади се тя в един миг, когато бях замлъкнал. — Можете да забележите — продължи тя със смях, — че не страдам от глупава докачливост спрямо приятелите си. Много жени биха наказали вашето безочие, като ви забранят да пристъпяте прага на домовете им.

— Вие можете да ме отстраните оттук, без да сте длъжна да давате каквито и да било обяснения за тази строга мярка.

Изричайки тия думи, чувствувах, че бих я убил, ако ме изпъди.

— Вие сте луд! — възкликна тя с усмивка.

— Мислили ли сте — подех отново аз — до какво може да докара човека силната любов? В отчаянието си той би могъл да убие своята любима.

— Предпочитам да бъда мъртва, отколкото нещастна — отвърна студено тя. — Човек с такива силни страсти някой, ден може да изостави жена си в нищета, след като е изял богатството й.

Пресметливостта й ме потресе. Ясно видях, че между тази жена и мен зее пропаст. Никога нямаше да се разберем.

— Сбогом — казах й студено аз.

— Сбогом — отвърна тя и ми кимна приятелски. До утре.

За миг я пронизах с поглед, в който вложих цялата си обречена любов. Тя се изправи и ми се усмихна с изтърканата си, омразна усмивка на мраморна статуя, която уж изразяваше любов, а в същност бе студена. Можеш ли да си представиш, скъпи мой, болките, които се бяха струпали на главата ми, когато, изгубил всичко, се връщах по безкрайния заледен кей под неспирната лапавица? О, аз знаех, че тя изобщо не мисли за моята нищета, въобразява си, че имам богатства и разкошни карети като нея! Каква разруха, какво разочарование! Тук ставаше дума не за пари, а за всички богатства на душата ми. Вървях накъдето ми видят очите, преценявах мислено този странен разговор и така се обърках в собствените си схващания, че започнах да се съмнявам в съществуващата стойност на думите и представите! И все така обичах, обичах тая студена жена, чието сърце очакваше да бъде покорено, която всеки ден забравяше дадените обещания и сякаш приемаше облика на някаква нова любовница. Завивайки покрай Института, усетих как ме побиват тръпки. Спомних си, че изобщо не съм ял. Нямах нито петак. Като връх на нещастието дъждът непоправимо повреждаше шапката ми. Как бих могъл да се представя тепърва пред някоя елегантна дама, да вляза в някой салон, без да притежавам прилична шапка! С невероятни грижи, проклинайки просташката и глупава мода, която ни обрича да се перчим с вида на шапките си, като ги държим непрестанно в ръка, досега поддържах моята в поносимо, макар и съмнително състояние. Без да е блестящо нова или съвсем стара, тя можеше да мине за шапка на изискан човек; но сега бе настъпил последният миг от преходното й съществуване, тя беше съсипана, унищожена, негодна, истински парцал, достоен за своя господар. Не ми достигаха трийсет су и трябваше да загубя мъчително поддържаната си елегантност.

Какви ли не безвестни жертви бях правил за Федора през тия три месеца! Често, за да я видя поне един миг, харчех парите, с които бих могъл да си купя хляб за цяла седмица. Нищо, че изоставях работата си и гладувах! Но колко трудно е за един влюбен, разсеян поет да прекоси парижките улици, без да го опръскат, да тича, за да се спаси от дъжда, и да пристигне в дома й също тъй приличен, както и празноглавците, които я заобикаляха. Щастието, любовта ми зависеха от едно мазно леке върху единствената ми бяла жилетка! Само да се изцапам, да се измокря — и трябваше да се откажа да се срещам с нея! Нямах дори пет су, за да накарам някой ваксаджия да изчетка мръсното петно от ботуша ми! Страстта ми бе нараснала поради всички тия дребни, непознати мъчения, непоносими за един раздразнителен човек. Нещастниците като мен извършват в предаността си неща, за които не е възможно да разкажат на жените, живеещи сред разкош и изящество; тия жени гледат света през призма, която позлатява хората и вещите. Егоизмът ги настройва оптимистично, добрият тон ги кара да бъдат жестоки, отдавайки се на насладата, те избягват да разсъждават и невинно извиняват безучастието си към чуждите беди с това, че са заети с удоволствия. За тях грошовете никога не могат Да бъдат милиони, но милионите често им се струват грошове. Любовта не само трябва да се бори за благоволението им с цената на огромни жертви, но трябва и да обвива тези жертви в непроницаема пелена; да ги принася мълчаливо; и все пак, отдавайки богатството и живота си, оставайки предани, състоятелните хора се възползуват от светските предразсъдъци, които винаги придават известен блясък на любовните им безумия; мълчанието говори вместо тях, тежката пелена им придава очарование, а аз бях обречен на страхотни лишения, на ужасни мъки, без да имам правото да кажа: „Обичам!“ или: „Умирам!“ И все пак дали това беше преданост? И не се ли изкупваше тя богато от щастието, което ми доставяше саможертвата? Графинята бе придала огромна стойност, бе изпълнила с изключителни наслади най-нищожните дреболии в моя живот. Доскоро небрежен към облеклото си, сега се грижех за дрехите си, сякаш те бяха неотделима част от моята личност. В случай че би се наложило да бъда ранен или да скъсам фрака си, не бих се колебал кое да избера! При това положение можеш да си представиш състоянието ми, гневните ми мисли, нарастващият бяс, който с всяка крачка като че ставаше все по-непоносим! Изпитвах някакъв пъклен възторг, задето бях достигнал до тая връхна точка на нещастието. Все пак се надявах, че след такъв пристъп нещата може да се пооправят; но недрата на злото са неизчерпаеми. Вратата на моя хотел беше полуотворена. В капака на прозореца бяха издълбани прорези с форма на сърце, през които на улицата се процеждаше светлина. Полин и майка й ме чакаха и разговаряха. Чух името си и се заслушах в думите им.

— Рафаел — казваше Полин — е много по-интересен от студента в стая номер седем! Русите му коси са толкова приятни за гледане! Не ти ли се струва, че има нещо особено в гласа му, нещо, което извиква трепет в сърцето? А и макар да изглежда горд, той е толкова добър, държи се така изискано! О, наистина е чудесен! Сигурна съм, че всички жени са луди по него.

— Говориш, сякаш го обичаш — забеляза госпожа Годен.

— О, да, обичам го като брат — отвърна тя със смях. — Трябва да съм голяма неблагодарница, ако не изпитвам приятелски чувства към него! Нали той ми преподава музика, рисуване, граматика, научил ме е на толкова много неща! Ти не обръщаш внимание на моя напредък, мила мамо; аз вече съм толкова образована, че след известно време дори ще мога да давам уроци и тогава ще си вземем прислужница.

Оттеглих се тихичко; след това вдигнах шум и влязох при тях да взема лампата, която Полин пожела да ми запали. Милото дете почти бе изцерило раните ми с топлите си думи. Тия невинни хвалебствия ми възвърнаха донякъде смелостта. Нужно ми беше да вярвам в себе си, да получа безпристрастно мнение за действителната си цена. Може би съживените ми по тоя начин надежди оказаха влияние и върху нещата, които виждах пред очите си. Може би пък досега не бях оглеждал внимателно двете жени, които толкова често бяха седели пред мен в това помещение; и тогава внезапно се възхитих от тази тъй истинска, тъй прелестна картина на обикновената човешка природа, която би могъл да възсъздаде някой безхитростен фламандски художник. Майката седеше край камината, където тлееха въглени, и плетеше чорапи, а по устните й пробягваше добродушна усмивка. Полин боядисваше ветрила; боичките и четките й; подредени върху малката маса, привличаха очите с ярките си цветове; а когато тя стана от мястото си и взе моята лампа, за да запали фитила, и светлината озари бялото й лице, наистина само човек, обхванат от страхотна страст, би могъл да не забележи възхитителните, прозрачни и розови ръце, съвършената й главичка и девическия й чар! Нощта и мълчанието обагряха със своята прелест този вечерен труд; тази спокойна обстановка. Неспирната, извършвана сред веселие работа издаваше религиозно примирение и възвишени чувства. Между предметите и хората тук съществуваше неопределимо единство. У Федора разкошът беше сух и будеше в мен грозни мисли; докато тази простодушна нищета и естественост стопляха сърцето ми. Може би разкошът ме унижаваше; може би край тия две жени, сред това тъмно помещение, където неподправеният живот намираше израз в искрени сърдечни вълнения, аз откривах себе си и се наслаждавах на дълбоко човешката нужда да покровителствувам някого. Когато се приближих до Полин, тя ми отправи почти майчински поглед и възкликна, като веднага остави обратно лампата с треперещи ръце:

— Господи, колко сте блед! Ах, ами той е целият мокър! Майка ми ще ви помогне да се изсушите… Господин Рафаел — добави тя след кратко мълчание, — вие нали много обичате мляко — тази вечер имаме сметана, искате ли да я опитате?

Тя се спусна като котенце към паничката и ми я подаде тъй бързо, тъй мило ми я поднесе, че за миг се обърках.

— Нали няма да ми откажете? — попита тя развълнувано.

Нашата гордост ни сближаваше: Полин явно страдаше от своята бедност и ме укоряваше за моята надменност. Бях трогнат. Може би тази сметана представляваше утринната й закуска и все пак аз я приех. Бедната девойка се опита да скрие радостта си, но очите й заблестяха.

— Наистина съм бил гладен — казах аз и седнах. (По лицето й се изписа загриженост.) — Полин, спомняте ли си този пасаж у Босюе, където се описва как бог възнаградил подадената чаша вода по-щедро, отколкото победата?

— Да — отговори тя.

Сърцето й тупкаше като сърцето на синигерче, хванато от някое дете.

— Добре тогава, ние скоро ще се разделим — добавих аз с пресеклив глас, — позволете ми да ви изразя моята признателност за всички грижи, които вие и вашата майка положихте за мен.

— О, това не е нищо особено! — каза тя със смях. Този смях издаваше толкова силно вълнение, че изпитах болка.

— Моето пиано — продължих аз, сякаш не бях обърнал внимание на думите й — е един от най-добрите инструменти на Ерар56, вземете го. Приемете го спокойно, аз наистина не бих могъл да го отнеса със себе си в пътуването, което възнамерявам да предприема.

Предусещайки може би смисъла на думите ми поради тъжния тон с който те бяха произнесени, двете жени като че ме разбраха и ме погледнаха с любопитство, в което прозираше и уплаха. Привързаността, която търсех в студения свят на великосветската предвзетост, беше тук — истинска, непритворна, сладостна и дълговечна.

— Не бива да си създавате такива грижи — каза ми майка й. — Останете тук. Моят мъж сигурно вече си идва — продължи тя. — Тази вечер четох евангелието на свети Йоан, а Полин завърза за библията нашия ключ и го остави да виси между пръстите й — ключът се завъртя. Това предзнаменование означава, че Годен е жив и здрав и преуспява. Полин опита пак заради вас и заради младежа от стая номер седем; ключът се завъртя само за вас. Всички ще бъдем богати. Годен ще се върне милионер: сънувах го на кораб, пълен със змии; за щастие водата беше мътна, а това означава злато и скъпоценни камъни от южните морета.

Тези приятелски самоцелни думи, подобни на неясните песни, с които майките залъгват болките на децата си, донякъде ми възвърнаха спокойствието. Гласът и погледът на тази добра жена излъчваха нежност и добросърдечие, които не можеха да заличат мъката, но я успокояваха, правеха я някак по-поносима. По-проницателна от майка си, Полин с безпокойство се вглеждаше в мен и умните й очи сякаш проникваха в живота и бъдещето ми. Поклоних се леко и поблагодарих на майката и на дъщерята; после се измъкнах, защото се боях да не се разчувствувам. Когато останах сам под моя покрив, легнах и се отдадох на нещастието си. Съдбоносното ми въображение се луташе сред хиляди невероятни планове и невъзможни решения. Когато човек се прехранва от отломките на благополучието, все пак му остава някаква възможност: но аз бях едва ли не в небитието. Ах, скъпи мой, ние често неправилно обвиняваме нищетата! Нека бъдем по-снизходителни към най-активния от всички социални разтворители. Там, където царува нищетата, няма нито свян, нито престъпления, нито добродетели, нито разум. Бях лишен от идеи и от сила като девойка, коленичила пред безпощаден тигър. Човекът без страсти и без пари остава господар на себе си; но влюбеният нещастник вече не си принадлежи и не може да се самоубие. Любовта е нещо като наша собствена религия, тя придава нова цена на живота ни; може да се превърне в най-страшното от всички нещастия, в нещастие, което дарява надежда, но непрестанно ви подлага на изтезания. Заспах с мисълта идния ден да разкажа на Растиняк за странното решение на Федора.

— Аха! — каза Растиняк, когато се появих при него още в девет часа сутринта. — Знам какво те води, сигурно Федора те е изпъдила. Някои добри души, които ти завиждаха, задето до такава степен си спечелил графинята, разнасят мълва, че ще се жените. Един господ знае в какви лудости са те обвинили твоите съперници и с какви клевети са те очернили!

— Всичко се изяснява! — възкликнах аз.

Спомних си за своите неблагоразумия и графинята отново ми се видя възвишена. Сам смятах, че съм негодник и че тези страдания са ми малко, и нейната снизходителност ми се стори доказателство за милосърдната й любов.

— Да не прекаляваме — каза предпазливият гасконец. — Федора притежава проницателността на всички дълбоко егоистични жени, вероятно си е съставила мнение за теб, когато ти си виждал само богатството и блясъка й; въпреки ловкостта ти е разгадала твоята душа. Тя е толкова прикрита, че не може да прости ничия прикритост. Струва ми се — добави той, — че те насочих по лош път. Въпреки острия си ум и безупречното си поведение тя ми се струва прекалено властна, като повечето жени, които изпитват удоволствие само чрез разсъдъка си. За нея цялото щастие се съдържа в житейското благополучие и в насладите на обществото: у нея дори чувствата са роля; тя би те направила нещастен, би те превърнала в свой доверен лакей…

Бях глух за думите на Растиняк. Прекъснах го и с привидна веселост му разказах за състоянието на финансите си.

— Вчера вечерта — отвърна той — извадих лош късмет и изгубих всичките пари, с които можех да разполагам. Ако не беше тая отвратителна несполука, веднага бих споделил кесията си с теб. Впрочем хайде да отидем да закусим в кабарето, може мидите да ни дадат някой добър съвет.

Той се облече, поръча да запрегнат кабриолета му; после пристигнахме в „Кафе дьо Пари“ със самодоволството на милионери, с безочието на спекуланти, които живеят от несъществуващи капитали. Този дяволски гасконец винаги ме слисваше със свободните си маниери и с невъзмутимата си самоувереност. Докато си пиехме кафето след изисканата и великолепно подбрана закуска, Растиняк, който непрекъснато кимаше на разни млади хора, забележителни също като него с изящното си поведение и с облеклото си, ми каза при вида на едно конте, което тъкмо влизаше:

— Точно този ти трябва.

И той махна на въпросния джентълмен с безупречна връзка, който очевидно си търсеше маса, приканвайки го да дойде, за да си поговорят.

— Този приятел — пошепна ми Растиняк на ухото — е получил награди за написани уж от него произведения, които изобщо не разбира: той е химик, историк, романист и публицист; четвърти, трети или втори съавтор в безбройни пиеси, а е тъп като попско муле. Това не е човек, а име, етикет, спечелил доверието на публиката. Сигурно здравата би се поколебал, преди да влезе в кабинет, пред който стои надпис: „Тук човек може да пише сам“. Толкова хитър е, че би могъл да ръководи огромно събрание. С две думи, той е нравствен мелез — нито е кристално честен, нито е пълен негодник. Впрочем трай си! Той вече се е бил на дуел, хората не искат нищо повече и казват за него: „Човек, достоен за уважение.“

Е, любезни приятелю, достойни приятелю, как е ваша милост? — попита Растиняк непознатия, докато той сядаше на съседната маса.

— О, не особено добре, но и не особено зле… Претрупан съм с работа. Имам всички необходими материали, за да стъкмя превъзходни исторически мемоари, само дето не зная на кого да ги припиша. Много се безпокоя; трябва да се бърза, мемоарите ще излязат от мода.

— За какви мемоари става дума — съвременни, от миналото, за кралския двор?… Какви точно?

— За историята с огърлицата.57

— Какво чудо! — каза ми Растиняк със смях.

После се обърна към мошеника.

— Господин дьо Валантен — поде отново той, като ме посочи — е мой приятел, представям ви го като наша бъдеща литературна знаменитост. Леля му на времето е била много добре поставена в двора, била е маркиза и от две години той пише роялистка история на революцията.

След това се наведе към този странен търговец и му каза на ухото:

— Той е много талантлив, но е глупав и може да напише вашите мемоари от името на леля си срещу сто екю за всеки том.

— Сделката не е лоша — отвърна онзи, поправяйки вратовръзката си. — Келнер, какво става с мидите!

— Добре, но ще трябва да ми дадете двадесет и пет луидора комисиона и ще му предплатите един том — добави Растиняк.

— А, не. Мога да дам предварително само петдесет екю, защото искам да получа ръкописа по-бързо.

Растиняк тихичко ми предаде този търгашески разговор. После се обърна към него, без дори да ме попита:

— Съгласни сме. Кога ще може да се видим с вас, за да оформим тази сделка?

— Ами например елате да вечеряме тук утре в седем часа.

Станахме. Растиняк даде бакшиш на келнера, прибра кредитната карта в джоба си и излязохме. Бях изненадан от лекомислието и от безгрижието, с което той продаде уважаемата ми леля маркиза дьо Монборон.

— Бих предпочел да отпътувам за Бразилия и да преподавам там на индианците алгебра, макар че нищо не разбирам от нея, отколкото да омърся името на своя род!

Растиняк ме прекъсна, като избухна в смях.

— Ама че си глупав! Вземи петдесетте екю и напиши мемоарите. Когато ги свършиш, глупчо, ще откажеш да сложиш под тях името на леля си! Госпожа дьо Монборон, нейната гибел на ешафода, нейните кринолини, известността й, красотата й, нейните червила и пантофки струват много повече от шестстотин франка. Ако издателят откаже да заплати цената на твоята леля, ще трябва да си намери някой стар мошеник или някоя затънала до гуша графиня, която да подпише мемоарите.

— Ах! — възкликнах аз. — Защо ми трябваше да излизам от моята почтена мансарда? Отвратително мръсни са кулисите на света!

— Така — отвърна Растиняк, — това беше поезия, а ние говорим за сделки! Същинско дете си. Слушай: публиката ще оцени мемоарите; колкото до онзи литературен сводник, нима той не е погубил осем години от живота си, нима връзките му с издателствата не са му стрували жестоки унижения? Какво че ще си поделите така неравно работата върху книгата, щом парите, които ще получиш ти, са толкова по-сладки? Двайсет и пет луидора са много по-ценни за теб, отколкото хиляда франка за него. Хайде, напиши си историческите мемоари, те все пак са изкуство, а Дидро е поправил онези шест проповеди58 само за сто екю.

— Впрочем — казах му развълнувано — аз бях изпаднал в нужда; затова, скъпи приятелю, ти дължа благодарност. Двайсет и пет луидора ще ме направят тъй богат…

— Много по-богат, отколкото си мислиш — разсмя се той. — Нали комисионата, която ще получа от Фино, също е за теб? Хайде да отидем в Булонската гора; там може да видим твоята графиня и аз ще ти покажа хубавата вдовичка, за която трябва да се оженя — очарователно създание, от Елзас е, само дето е малко тлъстичка. Чете Кант, Шилер, Жан-Пол59 и куп книги по хидравлика. Непрекъснато упорствува да ме пита за моето мнение: трябва да се преструвам, че тази немска чувствителност ми е ужасно близка, да слушам безконечни балади, все неща, които са ми забранени с лекарско предписание. По можах да я отуча от литературните й възторзи, тя лее поройни сълзи, когато чете Гьоте, и аз от учтивост също трябва да пусна някоя — все пак това са петдесет хиляди ливри рента, скъпи, пък и тя има такива прелестни малки ръце и крака!… Ах, ако не казваше: „анхел мой“ и „скхарвам се“, щеше да бъде истинско съвършенство!

Видяхме блестящата графиня, която се разхождаше и не по-малко блестяща карета. Тя игриво и мило ни поздрави и ми отправи усмивка, която ми се стори божествена и преливаща от любов. Ах, бях неизказано щастлив, мислех, че ме обичат, имах пари и неизчерпаеми запаси от страст, с мизерията беше свършено! Бях тъй лекомислен, весел и доволен от всичко, че любовницата на моя приятел ми се видя очарователна. Дърветата, въздухът, небето — цялата природа сякаш отразяваше усмивката на Федора. На връщане от Шан-з-Елизе отидохме при шапкаря и при шивача на Растиняк. Истерията с огърлицата ми даде възможност да сменя бедняшкото си миролюбие с буйна нападателност. Сега вече можех безстрашно да се сражавам с изисканите и наконтени младежи, които се навъртаха около Федора. Прибрах се у дома; затворих се в стаичката си и застанах до прозорчето; външно бях напълно спокоен; но в същност вече се прощавах с покривите, пътувах към бъдещето, представях си бляскав живот, предвкусвах любов и наслади. Ах, какви бури могат да се развихрят между четирите стени на една мансарда! Човешката душа е способна на чародейства, тя превръща сламата в диаманти; под нейната вълшебна пръчица израстват чудни замъци, както полските цветя никнат под топлите слънчеви лъчи… На другия ден към обед Полин тихичко почука на вратата ми и ми подаде — познай какво? Писмо от Федора. Графинята ми предлагаше да се срещнем в Люксембург и оттам да отидем да разгледаме заедно музея и Ботаническата градина.

— Човекът навън чака отговор — каза ми Полин след кратко мълчание.

На бърза ръка надрасках бележка, изпълнена с благодарност, която тя отнесе. Облякох се. Завършвах тоалета си и бях доста доволен от постигнатото, когато се сетих за нещо и ме побиха студени тръпки.

„Дали Федора ще дойде с кола, или пеш? Дали ще вали, или ще има слънце?… А дори и да е с кола, можели човек да предвиди какви ще бъдат прищевките на една жена? Току-виж й се свършили парите и реши да подхвърли сто су на някое малко савойче, понеже дрипите му са живописни.“

Нямах нито петак, щях да получа пари чак довечера. О, как скъпо заплаща поетът в тия тежки мигове на младостта си духовната мощ, която е добил в спартанския живот и в работата! За миг ме пронизаха хиляди парещи, болезнени мисли. Погледнах небето през прозорчето си, времето беше непостоянно. В случай на беда можех наистина да наема кола за целия ден; но нямаше ли в щастието си да треперя всеки миг да не би срещата с Фино да се отложи? Не чувствувах в себе си сили да понеса подобни страхове въпреки очакващата ме радост. Макар да бях сигурен, че няма да открия нищо, предприех пълен обиск на стаята си, прерових за някое скрило се екю целия си сламеник, пребърках всичко, изтърсих дори старите си ботуши. Трескаво огледах с блуждаещи очи мебелите си, след като всичко бе обърнато наопаки. Ще разбереш ли какво безумие ме обхвана, когато за седми път отворих чекмеджето на писалището си и докато, го изследвах с безразличие, породено от отчаянието, забелязах прилепнала към страничната, дъска, подло скрила се, но все пак блестяща, лъскава като изгряваща звезда, прекрасна, благородна монета от сто су? Без да й се сърдя за мълчанието й, за жестокостта, която бе проявила, като се бе спотайвала така, аз я целунах, сякаш бе верен приятел, срещнат в нужда, и изразих радостта си с вик, след който последва още един. Обърнах се рязко и видях пребледнялата Полин.

— Уплаших се — каза тя развълнувано, — че сте се ударили! Онзи човек… (Тя замлъкна, сякаш се задъхваше.) Майка ми му плати — добави тя.

После избяга, палава и игрива, истинско въплъщение на капризната човешка природа. Милото дете! Мислено й пожелах да намеря щастието си, както го бях намерил аз. В тоя миг ми се струваше, че в душата ми са се събрали, всички земни радости и ми се щеше да върна на онеправданите хора онази част, която им бях отнел почти винаги нашите неприятни предчувствия се оказват перни, графинята бе отпратила колата си. Поради някаква прищявка, каквито често имат хубавите жени, без сами да могат да си ги обяснят, тя искаше да отидем пеш по булевардите до Ботаническата градина.

— Ще завали — казах й аз.

Приятно й беше да ми противоречи. По някаква случайност времето се задържа хубаво, докато прекосявахме Люксембург. Но щом излязохме от градината, от големия облак, който отдавна ме безпокоеше, поръсиха няколко капки и се качихме във файтон. Когато стигнахме до булевардите, дъждът спря и небето се изчисти. Пред вратата на музея поисках да отпратя файтона, Федора обаче ме помоли да го задържа. Какви мъчения! Но аз разговарях с нея и едва сдържах тайното безумие, което навярно избиваше върху лицето ми в някаква глупава, застинала усмивка; шляех се из Ботаническата градина, вървях по сенчестите алеи и чувствувах как ръката й се притиска към моята, а това беше повече от фантастично: то бе като сън посред бял ден. И все пак въпреки привидното сладострастие на движенията й, в тях не се проявяваше никаква любов, нито докато вървяхме, нито когато спирахме. Щом се опитвах да съчетая ритъма на своя живот с нейния, тя проявяваше незабележима, потайна съпротива, ставаше някак поривиста и неуравновесена. В жестовете на бездушните жени няма никаква мекота. Не можехме да постигнем единство нито в мислите, нито в походката. Няма думи, с които би могла да се означи тази несъгласуваност между две същества, защото ние не приемаме, че движението може да се превърне в изразител на мисълта. Това явление на нашата природа може само да бъде усетено инстинктивно, то не може да бъде обяснено.

Обзет от тия остри пристъпи на страстта — продължи Рафаел след кратко мълчание, сякаш отговаряше на някаква забележка, която бе направил сам на себе си — аз не подлагах на дисекция чувствата си, не изследвах насладите си, не броях туптенията на сърцето си, както някой скъперник разглежда и претегля своето злато. Не, чак днес опитът хвърля своята тъжна светлина върху миналите събития и образите се появяват в паметта ми като отломки на кораб, изхвърлени една по една на брега от морските вълни.

— Можете да ми направите много голяма услуга — каза ми графинята, като ме погледна смутено. — След като ви доверих непримиримостта си към любовта, чувствувам, че мога спокойно да си позволя да поискам от вас приятелска помощ. Нали заслугите ви ще бъдат още по-големи сега, ако продължите да бъдете любезен мен? — добави тя със смях.

Погледнах я с болка. Не й вдъхвах никакви чувства, тя не беше мила с мен, а само лицемерна; напомняше изчерпала се актриса, която се опитва да изиграе ролята си; после изведнъж пробуждаше надеждите ми с глас, с поглед, с думи; ако моята възкръснала отново любов се отразеше в очите ми, тя приемаше сиянието й със своите, без те да помътнеят, а металният им блясък напомняше очите на тигър. В такива мигове я ненавиждах.

— Бих имала голяма полза от покровителството на херцог дьо Наварен — каза тя с все същите гальовни нотки в гласа си — пред една личност, която е всемогъща в Русия и чиято намеса е необходима за справедливото разрешаване на един въпрос, засягащ състоянието и положението ми в обществото — признаването на моя брак от императора. Нали херцог дьо Наварен е ваш братовчед? Едно негово писмо би променило всичко.

— Аз ви принадлежа — отвърнах, — заповядвайте ми.

— Много сте мил — каза тя и стисна ръката ми. — Елате да вечеряме заедно, ще ви обясня всичко, ще ви се изповядам докрай.

Тази толкова предпазлива, толкова потайна жена, която никой не бе чувал да говори за грижите си, щеше да се съветва с мен.

— О, с каква радост приемам сега мълчанието, което ми наложихте! — възкликнах аз. — Бих могъл да приема и много по-сурови изпитания.

В тоя миг тя срещна опиянения ми поглед и не отблъсна възхищението ми — значи, все пак ме обичаше! Пристигнахме в дома й. За щастие успях да заплатя на кочияша, като изцедих докрай кесията си. Прекарах прекрасно деня в нейния дом, насаме с нея; за пръв път се виждахме така. До тоя ден обществото, притеснителната учтивост и студените условности се изправяха между нас дори по време на разкошните й вечери; но тогава аз седях при нея, сякаш живеех в нейния дом, едва ли не сякаш я притежавах. Развихреното ми въображение рушеше препятствията, нареждаше събитията в живота; ми, както си исках, и ме потопяваше в насладите на една щастлива любов. Струваше ми се, че съм неин съпруг, възхищавах се от нея, докато тя се занимаваше с дреболии; бях щастлив дори когато я видях как сваля шала и шапката си. Тя ме остави сам за кратко време и се завърна с прибрани коси, бе прелестна. Беше го направила заради мен! Докато вечеряхме, ме обсипа с внимание и прояви своето обаяние в хиляди неща, които ни се струват дреболии и които в същност заемат половината от живота ни. Седяхме двамата пред пращящия огън сред коприна, заобиколени от най-прекрасни предмети, от почти източен разкош; гледах до себе си тази известна и красива жена, която извикваше трепет в толкова сърпа, която бе тъй трудно човек да завладее, а тя ми говореше, разгръщаше заради мен своето кокетство и сластното ми щастие достигна почти до болка. За жалост спомних си каква важна сделка ми предстои да сключа и станах, за да не пропусна срещата която си бях определил предния ден.

— Какво! Тръгвате ли си вече? — каза тя, като видя, че вземам шапката си.

Тя ме обичаше! Така поне ми се стори, когато я чух да произнася тия думи с ласкав глас. Бих дал тогава две години от живота си за всеки час, прекаран с нея, само и само това върховно щастие да продължи още малко. Губех парите, но щастието ми растеше! Отидох си чак в полунощ. Все пак на другия ден тази героична саможертва ми струва горчиви угризения, страхувах се, че съм изпуснал сделката е мемоарите, която бе тъй важна за мен; изтичах при Растиняк и двамата се явихме пред моя бъдещ работодател точно когато той ставаше от леглото. Фино ми прочете един кратък документ, в който не се споменаваше нищо за леля ми, и ми наброи петдесет екю, след като го подписахме. Обядвахме тримата заедно. После платих новата си шапка, шейсет кредитни карти по трийсет су, всичките си дългове и ми останаха само трийсет франка; но всички житейски мъчнотии бяха отстранени за няколко дена. Ако бях се вслушал в думите на Растиняк, можех да получа цели съкровища, стига само да бях възприел английската система, Той на всяка цена искаше да си открия кредит и да взема заеми, като твърдеше, че заемите укрепват кредита. Според него бъдещето бе най-значителният и най-сигурният от всички капитали. Като ипотекира по този начин дълговете ми за сметка на бъдещи контингенти, той ме направи редовен клиент на своя шивач, който бе човек на изкуството, каза, че разбира „младия човек“ и щеше да ме остави на мира чак до сватбата ми.

След тоя ден аз прекратих монашеския и ученолюбив живот, който водех от три години. Усърдно посещавах Федора, като всячески се стремях да надиграя безочливите и наконтени светски лъвове, които се явяваха там. Смятах, че съм се избавил от нищетата, отдадох се отново на свободомислие, смазвах съперниците си и започнах да минавам за обаятелен, заслепителен и неотразим. Опитните хора говореха за мен: „Може ли такова остроумно момче да се задоволява само с духовни страсти!“ Те любезно възхваляваха моя разум и се изненадваха от моята безчувственост. „Колко е щастлив, че не е влюбен! — възклицаваха те. — Ако обичаше, дали щеше да бъде толкова весел и енергичен?“ А аз бях тъй влюбен и тъй глупав, когато се приближавах до Федора! Когато оставах насаме с нея, не знаех какво да й кажа или пък говорех лоши неща за любовта; бях едновременно тъжен и весел като придворен, който се опитва да скрие жестоко то си разочарование.

Стремях се да й стана необходим в живота, в щастие то, в тщеславието й: по цели дни седях край нея, бях роб, играчка, създадена, за да изпълнява заповедите й След като пилеех по този начин дните си, се връщах у до ма и работех по цели нощи, като спях само по два-три часа призори. Но понеже не бях свикнал като Растиняк с английската система, скоро останах без пукнат грош. И отново, скъпи приятелю, се превърнах в празноглавец без никакви успехи, в конте без пари, в безименен любовник, заживях несигурен живот сред студените и потайни нещастия, които се прикриват тънко под лъжливия външен разкош. Изпитах отново първоначалните си страдания, но не тъй остро: вероятно бях свикнал с ужасните им пристъпи. Често сладките и чаят, които се поднасяха в салоните с такава пестеливост, бяха единствената ми храна. Понякога разкошните вечери на графинята ме крепяха за цели два дена. Използувах всичкото си време, всичките си усилия и наблюдателност, за да проникна по-дълбоко в непроницаемия характер на Федора.

Дотогава надеждата или отчаянието влияеха върху мнението ми и тя ми се струваше ту най-обичливата, ту най-безчувствената от всички жени; но това редуване на радост и печал започваше да става непоносимо: поисках тази борба да свърши, реших да убия любовта си. Злокобни светлинни озаряваха понякога душата ми и аз виждах как между нас се разтваря бездна. Графинята оправдаваше всичките ми страхове; досега не бях виждал сълзи в очите й; трогателните сцени в театъра я оставяха студена и насмешлива. Тя беше винаги остроумна и не обръщаше никакво внимание на чуждите болки и радости. Тя ме изигра! Бях щастлив, че мога да се пожертвувам за нея и почти се унижих, като отидох при моя роднина херцог дьо Наварен, един егоист, който се червеше от нищетата ми и бе твърде виновен пред мен, за да ме обича; той ме прие с оная студена учтивост, която придава оскърбително значение на жестовете и думите; неспокойният му поглед предизвика съжаление у мен. Неудобно ми беше за тая дребна душа, която се движеше с такова величие, която бе тъй бедна сред своя разкош. Той ми разказа, че е понесъл доста големи загуби от един заем с трипроцентна лихва; казах му за целта на посещението си. Той ме отврати с промяната в поведението си, студенината му се превърна почти в нежност. Да, приятелю, той дойде в дома на графинята и с това ме смаза. Федора пусна в ход пред него непознати вълшебства и очарование; тя го омая, изключи ме от разговорите за своята тайнствена история, от която не научих нито дума: тя просто се беше възползувала от мен!… Вече почти не ме забелязваше, когато моят братовчед беше там, приемаше ме дори по-неприветливо, отколкото в деня, когато й бях представен. Една вечер ме унижи пред някакъв херцог с един жест, с един от онези погледи, които не могат да бъдат описани с думи. Излязох, плачейки. Съставях хиляди планове за отмъщение, обмислях най-страхотни насилия.

Често я придружавах в Италианския театър: седях до нея, отдавах се на любовта си и я съзерцавах, слушайки прелестната музика, душата ми чезнеше в двойната наслада на любовта и на откритите в нечия творба сходни трепети на сърцето. Страстта ми витаеше във въздуха, на сцената; тя побеждаваше навсякъде, не можеше да победи само моята любима. Тогава аз, улавях ръката на Федора, изучавах чертите на лицето й, очите й и търсех изблик на чувства, оная внезапна хармония, която се пробужда от нотите и кара душите да трептят заедно; но ръката й не помръдваше, а очите и не казваха нищо. Когато огънят в сърцето ми, избил в изражението ми, я обжарваше прекалено силно, тя ми се усмихваше с онази нагласена, изкуствена усмивка, която се повтаря върху устните на всички салонни портрети. Тя не слушаше музиката. Божествените страници от Росини, Чимароза и Цингарели не й напомняха никакви чувства, не я подсещаха за никакво поетично вълнение в нейния живот; душата й бе безплодна. Федора устройваше нещо като представление сред представлението. Лорнетът й непрестанно се насочваше към чуждите ложи; неспокойна въпреки спокойствието си, тя беше жертва на модата; ложата, шапката, колата, личността й представляваха всичко за нея. Често срещаме хора с величествена външност, чието сърце е нежно и крехко въпреки несъкрушимото им тяло; но нейното сърце бе несъкрушимо въпреки тънката и нежна обвивка. Съдбовната ми проницателност проникваше под воала. Ако същността на добрия тон е човек да забравя себе си заради останалите, да влага в гласа и движенията си постоянна мекота, да се харесва на другите, като повишава самочувствието им, въпреки острия си разум Федора не бе могла да заличи останките от плебейския си произход: невниманието й към собствената й личност беше лъжливо; маниерите й бяха не вродени, а придобити с труд; учтивостта й често напомняше раболепие. Да, сладките и думи бяха за нейните любимци израз на доброта, прекомерната й предвзетост им се струваше благороден възторг. Само аз бях изучил гримасите й, бях свалил от нейната човешка същност тънката обвивка, с която се залъгва обществото, и нейното кривене не можеше да ме излъже вече; познавах издъно котешката й душичка. Когато някой наивник й се възхищаваше и я ласкаеше, срамувах се за нея. Но продължавах да я обичам! Надявах се, че любовта на поета ще разтопи този лед под топлите си крила. Ако можех да открия в сърцето й нежната женственост, ако можех да й внуша величието на саможертвата, тя би ми се сторила съвършена и щеше да бъде истински ангел. Обичах я като мъж, като любовник, като човек на изкуството, а за да я получи човек, не биваше да я обича; може би някой затлъстял празноглавец или някой студен пресметливец биха я покорили. Тщеславни и предвзета, навярно тя би разбрала езика на тщеславието и би се оставила да бъде омотана от паяжините на някоя интрига; мъж със суха и студена душа би могъл да я спечели. Жестока мъка пронизваме душата ми, когато тя безхитростно издаваше пред мен своя егоизъм. С болка си представях как някой ден ще живее сама, няма да знае към кого да протегне ръка, няма да срещне приятелски очи, които да я утешат. Една вечер се осмелих да й обрисувам с ярки краски предстоящата й пуста, безцелна и тъжна старост. При мисълта за това ужасно отмъщение на измамената природа тя каза нещо ужасно.

— Винаги ще имам богатства — отвърна тя. — Със злато винаги можем да създадем около себе си чувствата, които са необходими за благополучието ни.

Излязох си смазан от логиката на този разкош, на тази жена, на този свят и се презирах заради своето глупаво идолопоклонство. Аз не обичах бедната Полин, Защо богатата Федора да не отблъсне Рафаел? Нашата съвест е непогрешим съдия, стига да не сме я убили окончателно. „Федора не обича и не отблъсква никого — казваше ми един благоразумен глас. — Тя е свободна, само че някога се е отдала заради злато. Законно или незаконно, някакъв руски граф я е притежавал. Все нещо ще я изкуши в живота! Почакай и ще видиш.“ Без добродетели и без грехове тази жена живееше откъсната от хората в своя собствена вселена — ад или рай. Тази женска загадка, загърната в кашмир и дантели, пробуждаше в сърцето ми всякакви човешки чувства — гордост, амбиция, любов, любопитство… Нова прищявка на модата или пък стремежът към оригиналност, който се проявява във всички нас, бе накарал хората да заговорят за някакъв малък театър. Графинята пожела да види намацаното с грим лице на един актьор, който се харесваше дори на разумни хора, и аз бях удостоен с честта да я заведа на първото представление на някакъв загубен фарс. Ложата струваше само сто су, но аз нямах пукнат грош. Трябваше да напиша още половин том от мемоарите, затова не посмях да отида да се примоля на Фино, а моят благодетел Растиняк отсъствуваше. Тия непрестанни затруднения ми вгорчаваха живота.

Един път на излизане от Италианския театър валеше страхотен дъжд, Федора ме накара да повикам кола и аз не можах да се отърва от нейната престорена загриженост: тя не искаше да слуша обясненията ми, че обичам дъжда и искам да отскоча до игралния дом. Не се досещаше за моята немотия въпреки притесненото ми държане и тъжната ми шеговитост. Очите ми се бяха налели с кръв, но можеше ли тя изобщо да разбере значението на един поглед? От какви странни прищевки зависи животът на младите хора! Докато пътувах, всяко завъртане на колелата будеше у мен мисли, които разкъсваха сърцето ми; опитах се да изкъртя една дъска от дъното на колата, надявах се по тоя начин да скоча право върху настилката; но препятствията бяха непреодолими, аз започнах да се кикотя нервно, след което ме обзе мрачно спокойствие, затъпяване, каквото човек навярно изпитва, когато го завържат за позорния стълб. Пристигнах у дома и още щом чу първите ми несвързани думи, Полин ме прекъсна:

— Нямате дребни ли?…

Ах, музиката на Росини беше нищо при тия думи! Но нека да се върнем към историята с театъра „Фюнамбюл“. За да заведа там графинята, мислех да заложа позлатеното кръжило от портрета на майка ми. Макар винаги да бях смятал заложната къща за едно от преддверията на затвора, бих предпочел собственоръчно да отнеса там леглото си, отколкото да моля за милостиня. Каква болка ни причинява погледът на човека, към когото се обръщаме за пари! Има заеми, които ни струват честта, както приятелският отказ може да ни отнеме последните илюзии. Полин работеше, майка й си беше легнала. Хвърлих крадешком поглед към леглото, чиито завеси бяха полуспуснати, и ми се стори, че госпожа Годен спи дълбоко, тъй като в полумрака забелязах спокойния й жълтеникав профил да се откроява върху възглавницата.

— Разстроен ли сте? — попита ме Полин и остави четката си.

— Мило дете, можете да ми направите огромна услуга — отвърнах аз.

Тя ме погледна тъй щастливо, че изтръпнах.

„Дали не ме обича?“ — помислих си.

— Полин.

Седнах до нея, за да мога да я изучавам. Тя усети намерението ми, тъй въпросително бе прозвучал гласът ми. Сведе очи, а аз се вглеждах в нея, защото смятах, че бих могъл да разбера сърцето й също тъй лесно, както разбирах собственото си сърце, толкова невинно и чисто бе лицето й.

— Обичате ли ме? — попитах я.

— Малко… много… никак!… — възкликна тя.

Не ме обичаше. Закачливият й глас, милото движение, което бе направила, издаваха само игривата признателност на едно момиче. Тогава й разказах за бедственото си положение, за затрудненията си и я помолих Да ми помогне.

— Как, господин Рафаел — каза тя, — вие не искате да отидете в заложната къща, а изпращате мен?

Изчервих се, смутен от логиката на това дете. Тогава тя хвана ръката ми, сякаш искаше да смекчи с тази ласка неволно изречения упрек.

— О, мога да отида — каза тя, — само че няма смисъл. Тази сутрин открих зад пианото две монети по сто су, които са се търкулнали там, без да забележите, и ги оставих на вашата маса.

— Вие навярно скоро ще получите пари, господин Рафаел — добави добрата майка, като показа лицето си между завесите, — засега аз мога да ви услужа с няколко екю.

— О, Полин — възкликнах аз, като стиснах ръката й, — как искам да бъда богат!

— Ами! За какво ви е? — каза тя закачливо.

Ръката й потръпваше в моята, отвръщаше на туптенето на моето сърце; тя бързо я отдръпна и разгледа дланта ми.

— Ще се ожените за богата жена — каза тя, само че тя много ще ви измъчва… Господи, просто ще ви убие!… Сигурна съм.

Тия възклицания издаваха искрена вяра в налудничавите суеверия на майка й.

— Полин, много сте лековерна!

— О, ще видите — каза тя, като ме гледаше уплашено, — жената, която обикнете, ще ви убие!

Тя взе отново четката, натопи я в боичката силно развълнувана и повече не ме погледна. В тоя миг ми се щеше да се поддам и аз на нейните заблуди. Човек никога не е напълно нещастен, когато е суеверен. Често суеверието ни дава надежда. Когато се оттеглих в стаята си, наистина видях две божествени екю, чието присъствие ми се стори необяснимо. Сред обърканите мисли на обзелата ме сънливост се опитвах да изчисля разходите си, за да проумея тази неочаквана находка, но накрая заспах, объркан от безплодните сметки. На другия ден Полин дойде, да ме види точно когато излизах, за да платя ложата.

— Може би десет франка не са ви достатъчни — каза ми това добро и обичливо момиче, като се изчерви, — майка ми ми поръча да ви донеса тези пари… Не, не, вземете ги!

Тя остави върху масата три екю и поиска да избяга; но аз я задържах. Възхищението бе пресушило търкулналите се по бузите ми сълзи.

— Полин — казах й аз, — вие сте ангел! Трогват ме не толкова парите, колкото чистото чувство, с което ми ги предлагате. Копнеех за богата, елегантна, благородна жена; уви, сега бих искал да притежавам милиони, да срещна някое бедно момиче с богато сърце като вас и да се откажа от съдбоносната страст, която ще ме убие. Може би вие бяхте права.

— Стига! — каза тя.

После избяга й сладкото й чуруликане отекна по стълбището.

„Колко щастлива е, че не обича още!“ — казах си аз, като мислех за мъките, които търпях от няколко месеца.

Петнайсетте франка на Полин ми свършиха чудесна работа. Като се сети за миризмата на простолюдието в залата, където ни предстоеше да прекараме няколко часа, Федора съжали, че не си е донесла букет; аз й купих цветя, принесох й в дар живота и богатството си. Изпитах едновременно угризение и радост, подавайки й този букет, чиято цена откри пред мен разоряващите свойства на приетата в обществото условна галантност. Скоро тя се оплака от прекалено силното ухание на мексиканския жасмин, изказа отвращението си от вида на залата и от твърдата пейка; упрекна ме, че съм я довел тук. Макар да беше до мен, пожела да си отиде; и си отиде. Колко безсънни нощи, два цели изгубени месеца, само и само да предизвикам нейното неодобрение! Никога този демон не ми се бе струвал по-прелестен и по-безчувствен. През целия път седях до нея в тясната карета, вдишвах дъха й, докосвах парфюмираната й ръкавица, съзерцавах отблизо чудната и красота, усещах благоухание, което напомняше аромата на перуника: толкова женственост и никаква женственост. В тоя миг сякаш светъл лъч прониза дълбините на това тайнствено съществуване. Спомних си внезапно за наскоро публикуваната книгата един поет, която издаваше артистичност, достойна за статуя на Поликлет. Пред очите ми се мяркаше онова чудовище, което ту се превръща в офицер и укротява буен кон, ту става девойка, облича се прекрасно и отчайва влюбените, ту приема вида на любовник и отчайва нежна и скромна девица. Тъй като не можех да разгадая по друг път Федора, аз й разказах тази фантастична история; но тя като че ли нямаше нищо общо с тия измислици на поезията, те я забавляваха, както някоя приказка от „Хиляда и една нощ“ може да забавлява децата.

„Кой знае каква тайна предпазва Федора от моята младежка любов, помага й да устои пред увличащата топлота на тази възвишена духовна зараза! — казах си аз, докато се връщах у дома. — Може би и нея я измъчва рак като лейди Дьолакур? Навярно тя таи нещо в живота си.“

Изстинах при тази мисъл. После в главата ми възникна най-странният и все пак най-разумен план, който би могъл да измисли някога някой любовник. За да изследвам физически тази жена, която бях опознал духовно, за да я проумея изцяло, реших да прекарам една нощ в нейните покои, в стаята й, без тя да узнае! Ето как изпълних този замисъл, който разкъсваше душата ми, както желанието за отмъщение пронизва сърцето на някой корсикански монах. На своите приеми Федора събираше толкова много хора, че портиерът явно не можеше да изчисли дали броят на влизанията е равен на броя на излизанията. Бях сигурен, че ще мога да остана в къщата незабелязано и нетърпеливо зачаках следващия вечерен прием на графинята. Когато се облякох, пъхнах в джоба на жилетката си едно английско ножче, тъй като не притежавах кама. Ако го намереха у мен, този литературен инструмент не можеше да предизвика никакви съмнения, а не знаех докъде би могло да ме доведе романтичното ми решение и исках да бъда въоръжен.

Когато салоните започнаха да се пълнят, аз отидох да разгледам спалнята и видях, че щорите са спуснати и капаците затворени, което беше истински късмет; понеже прислужницата можеше да дойде, за да пусне драпираните завеси, сам свърших тази работа; поемах голям риск, като се осмелявах да изпълня предварително подобно домакинско задължение, но, така или иначе, хладнокръвно бях премислил на каква опасност се излагам. Към полунощ се скрих под рамката на един прозорец. За да не се виждат краката ми, опитах се да се кача върху дървения перваз и да се облегна с гръб към стената, стискайки дръжката на прозореца. След като прецених възможността да запазя равновесие и опорните точки, след като премерих разстоянието, което ме отделяше от завесите, аз свикнах с неудобното положение и вече можех_да остана тук, без да ме открият, стига да не се закашлям или да не кихна. За да не се изморявам ненужно, просто стоях изправен, очаквайки критичния момент, когато щеше да ми се наложи да вися като паяк в своята паяжина. Бялото моаре и муселинът на завесите оформяха пред мен нещо като тръби на орган, в които пробих дупки с ножчето си, за да наблюдавам какво става навън. Смътно долавях звука от разговорите в салоните, смеховете на гостите и възклицанията им. Постепенно тази неясна глъчка, тази глуха шумотевица стихна. Няколко души дойдоха близо до мен да вземат оставените върху скрина на графинята шапки. Когато се докосваха до завесите, аз потръпвах, като си мислех за разсеяността и непредвидените постъпки на тези търсещи, припрени хора, които надничаха навсякъде. Начинанието ми щеше да завърши добре, стига да избегнех някоя подобна беда. Последният, който взе шапката си, бе някакъв стар обожател на Федора, който, мислейки, че е сам, погледна леглото, въздъхна дълбоко и нададе някакво доста силно възклицание. Графинята беше събрала около себе си в съседния будоар последните пет-шест души близки приятели и им предложи да пият чай. Клевети, за които обществото е запазило до днес последните остатъци от своята вяра, епиграми и остроумия се смесиха с шума от чашите и лъжичките. Безмилостен към моите съперници, Растиняк предизвикваше луд кикот с духовитите си нападки.

— Господин дьо Растиняк е човек, с когото трябва да бъдем в добри отношения — каза със смях графинята.

— И аз така мисля — отвърна той с невинен глас. — Винаги съм имал причина за омразата си… и за приятелствата си — добави той. — Моите неприятели ми вършат почти същата работа, каквато и приятелите. Проникновено съм изучил съвременния език и неминуемите притворства, с които си служим, за да нападаме или да защищаваме нещо. Министерското красноречие е израз на обществения напредък. Ако някой ваш приятел не е достатъчно умен, говорете за неговата неподкупност и откровеност. Ако писанията на друг са недодялани, представете ги за съвестно извършена работа. Щом книгата е лошо написана, похвалете нейния замисъл. Някой си е лишен от вяра, непостоянен, убягва ви непрестанно: о, той е очарователен, смайващ, прелестен. Стане ли дума за вашите неприятели, насъсквайте срещу тях мъртви и живи; обсипвайте ги с майсторското си красноречие и с проницателността, с която сте открили добродетелите на вашите приятели, ще откриете техните недостатъци. Тайната на нашите разговори и умението на придворния се заключава в принаждането на лорнета към духовното зрение. Ако не го използуваме, все едно да се сражаваме без оръжие срещу хора, обковани в железни ризници като средновековни рицари. И аз го използувам, дори понякога се възползувам от него! Затова уважават мен и моите приятели, тъй като шпагата ми струва колкото езика ми.

Един от най-страстните обожатели на Федора, човек, известен с безочието си, тъй като го използуваше, за да се издигне, пое небрежно хвърлената от Растиняк ръкавица. Той заговори по мой адрес и започна да възхвалява прекомерно способностите ми и мен самия. Растиняк бе забравил, че това също е начин да се злослови. Тези язвителни възхвали заблудиха графинята, която безмилостно ме принесе в жертва; за забава на приятелите си тя разкри моите тайни, моите стремежи и моите надежди.

— Той има бъдеще — каза Растиняк. — Може би един ден ще съумее да си отмъсти жестоко; способностите му са равни на неговата смелост; затова човек трябва да е доста храбър, щом го напада, тъй като той помни всичко…

— И дори пише „спомени“ — добави графинята, която явно не одобри настъпилото дълбоко мълчание.

— Да, мемоари на несъществуваща графиня, госпожо — отвърна Растиняк. — За да напише човек такова нещо, също е необходима известна смелост.

— Аз не отричам смелостта му — отвърна тя. — Топ ми е верен.

Бях силно изкушен да се появя внезапно пред присмехулниците като сянката на Банко в „Макбет“. Нямах любима, но имах приятел! И все пак любовта внезапно ми нашепна един от тези заблуждаващи, хитри парадокси, с които така умело приспива нашите болки.

„Ако Федора ме обича — помислих си аз, — нима не е длъжна да крие своето чувство под некрасивата шеговитост? Колко пъти изречените лъжи противоречат на истинските чувства!“

Най-сетне моят безочлив съперник остана само графинята и пожела да си отиде.

— Как! Вече си тръгвате? — каза му тя с ласкав глас, който ме накара да изтръпна. — Нима няма да останете тук още няколко мига? Нима нищо не можете да ми кажете и няма да пожертвувате заради мен някое от удоволствията си?

Той обаче си отиде.

— Уф — въздъхна тя и се прозина, — какви са досадни всичките!

Тя дръпна един шнур и из апартамента се разнесе звън. Графинята влезе в стаята си, тананикайки мотив от „Pria che spunti“60. Никога никой не я бе чувал да пее и това предизвикваше най-странни тълкувания. Някои разправяха, че била обещала на своя първи любовник, очарован от нейната дарба и изпълнен с ревност, която го надживяла, да не дарява никому щастието, изпитано само от него. Разтворих душата си, за да погълна тия звуци. С всяка нота гласът й ставаше все по-ясен; Федора се оживи, богатият й тембър се разгърна и арията зазвуча божествено. Графинята имаше кристален глас, пееше необикновено вярно и придаваше на мелодията хармония и трепетност, които проникваха в сърцето и приятно го вълнуваха. Жена, способна да пее така, не можеше да не обича. Тоя чуден глас бе още една загадка у тая и без това загадъчна жена. Виждах, я на същото разстояние, на каквото виждам сега теб, тя се вслушваше в изпълнението си с някакво нежно чувство; като че изпитваше любовна наслада. Стигна пред камината, завършвайки основния мотив на това рондо; но когато замлъкна, лицето й се промени, чертите й се отпуснаха и по тях се изписа умора. Тя бе снела маската си; ролята й бе свършила. И все пак похабяването на нейната красота от актьорската й работа и от умората на вечерта й придаваше особен чар.

„Това вече е тя“ — казах си аз.

Тя стъпи с крак на бронзовата решетка пред камината, сякаш искаше да се стопли, свали ръкавиците си, откопча гривните и измъкна през главата си златната верижка, на която висеше обсипана със скъпоценни камъни кутийка е благовонни. Изпитвах неизказано щастие, гледайки тия чудни движения, те ми напомняха коте, което ближе козината си под слънчевите лъчи. Тя се огледа и каза високо, с недоволен глас:

— Тази вечер не бях хубава… Тенът ми се разваля невероятно бързо… Може би трябва да си лягам по-рано и да се откажа от този разпасан живот… Жюстин да не ми се подиграва?

Тя звънна отново; камериерката дотича. Къде спеше? Не знаех. Пристигна по тайна стълбичка. Огледах я любопитно. Моето поетично въображение често ме бе карало да подозирам в разни неща тази рядко появяваща се висока и добре сложена тъмнокоса девойка.

— Звънна ли госпожата?

— Два пъти! — отвърна Федора. — Да не си започнала да не дочуваш?

— Приготвях бадемовото мляко на госпожата.

Жюстин коленичи, развърза обувките на господарката си и я събу, докато тя се излежаваше в едно меко кресло край огъня, прозяваше се и се почесваше по главата. Всичките й движения бяха напълно естествени, нямаше никакъв признак за тайните страдания и страстите, които й приписвах.

— Жорж е влюбен — каза тя, — ще го отпратя. Завесите пак са спуснати тази вечер! За какво мисли тон?

При тази забележка сърцето ми замря; но повече не стана дума за завесите.

— Колко е празен животът — продължи графинята. — А, само внимавай да не ме одереш като вчера. Я виж — каза тя и й посочи атлазеното си коляно, — още имам белег от ноктите ти!

Тя пъхна босите си крака в кадифени пантофки, подпълнени е лебедов пух, и започна да разкопчава роклята си, докато Жюстин решеше косата й.

— Трябва да се омъжите, госпожо, да имате деца.

— Деца! Това пък вече ще ме довърши! — възкликна тя. — Съпруг! На кой мъж бих могла да се?… Хубава ли беше прическата ми тази вечер?

— Не съвсем.

— Ти си глупачка.

— Трябва да знаете, че не ви отиват ситните къдрици — продължи Жюстин. — Косата ви изглежда много по-добре, когато е накъдрена едро.

— Така ли?

— Разбира се, госпожо, такива високи прически отиват само на блондинки.

— Да се омъжа ли? А, не! Бракът е нещо, което не ми подхожда.

Каква ужасна сцена за един влюбен! Тази самотна жена, без роднини, без приятели, обезверена в любовта, не приемаше никакви чувства; колко слабо се проявяваше у нея необходимостта от сърдечни излияния, характерна за всяко човешко същество, щом се задоволяваше само да поговори с камериерката си, да размени с нея няколко сухи фрази и да обсъди разни дреболии!… Неволно я съжалих. Жюстин развърза корсета й. Любопитно се взрях в нея, когато последният воал падна. Девическата й снага ме смая; озарено от светлината на свещите, бяло-розовото тяло заблестя през ризата като сребърна статуя, искряща под прозрачно покривало. Никакво несъвършенство не би могло да смути търсещите очи на любовта. Уви, красотата на едно тяло може да победи и най-войнствените намерения. Господарката седна безмълвна и замислена край огъня, а камериерката запали алабастровата лампа, която висеше пред леглото. Жюстин отиде да вземе грейка, приготви леглото и помогна на господарката си да легне; след дълго време, посветено на разни дребни услуги, доказващи дълбокото самообожание на Федора, момичето излезе. Графинята се повъртя в леглото; беше развълнувана, въздишаше; от устните й се отронваше едва доловим звук, който издаваше нетърпеливото им трепкане; тя протегна ръка към нощната масичка, взе оттам една стъкленица и изля четири-пет капки от някаква тъмна течност в млякото си, преди да го изпие; след, няколко мъчителни въздишки възкликна:

— Господи!

Тази дума и тонът, с който бе изречена, разкъсаха сърцето ми. Неусетно тя замря. Уплаших се; скоро обаче дочух равното засилващо се дишане на заспал човек; разтворих шумолящите копринени завеси, слязох от прозореца, приближих се до леглото й и я загледах с неопределени чувства. Беше прелестна. Бе сложила ръка под главата си като дете; спокойното й красиво лице, обкръжено с дантели, излъчваше такава сладост, че цял пламнах. Бях надценил силите си, не бях премислил това страдание; да бъда тъй близо и тъй далеч от нея! Изпитах всички мъки, на които сам се бях обрекъл. „Господи!“ — този откъслек от някаква неизвестна мисъл, който ни най-малко не бе ми изяснил нещата, внезапно промени представите ми за Федора.

Тая незначителна или дълбокомислена, безпредметна или породена от суровата действителност дума можеше с еднакъв успех да бъде обяснена от щастието или от болката, от физическото страдание или от духовните мъки. Дали това бе проклятие или молитва, спомен или бъдеще, съжаление или страх? Цял един живот се съдържаше в това слово, живот, изпълнен с нищета или богатства; може би в него имаше дори престъпление! Федора — тази тайна, скрита под измамната външност на красива жена, можеше да бъде разгадана по толкова различни начини, че си оставаше неразгадаема. Променящият се дъх, който свистеше между зъбите й и ту затихваше, ту се усилваше, ставаше ту тежък, ту лек, бе за мен като реч, с която се изразяваха мисли и чувства. Аз сънувах заедно с нея, надявах се да проникна в тайните й, докато спеше, колебаех се между хиляди противоположни преценки и решения. Гледайки това красиво, спокойно, чисто лице, не можех да отрека, че тази жена притежава сърце. Реших да направя още един опит. Разказвайки й живота си, любовта си, саможертвата си, може би щях да пробудя в нея жалост, да накарам това създание, което никога не бе плакало, да пролее една сълза. Тъкмо залагах всичките си надежди на това последно изпитание, когато уличният шум ми извести настъпването на новия ден.

За миг си представих как Федора се събужда в прегръдките ми. Можех тихичко да се промъкна до нея и да я сграбча. Тази мисъл тъй жестоко ме измъчваше, че избягах в салона, за да устоя, като внимавах да не вдигам шум; за щастие открих една тайна вратичка, зад която имаше тясно стълбище. Както и предполагах, ключът бе в ключалката; дръпнах силно вратата, смело слязох в двора и без да проверя дали някой няма да ме види, с три скока се намерих на улицата. След два дена един автор трябваше да чете комедията си при графинята: отидох и аз с намерението да остана последен, за да й отправя една доста странна молба: исках да я накарам да ми предостави следващата вечер, да я посвети изцяло на мен и да затвори вратите си за всички останали. Когато се озовах насаме с нея, сърцето ми замря. Всяко тиктакане на часовника ме изпълваше с ужас. Беше дванайсет без четвърт.

„Ако не й кажа — помислих си, — трябва да отида да си разбия главата в ръба на камината.“

Дадох си три минути срок; трите минути изтекоха, аз не си разбих главата в мрамора, а сърцето ми тежеше като сюнгер, напоен с вода.

— Много сте любезен — каза тя.

— Ах, госпожо — отвърнах аз, — само да можехте да ме разберете!

— Какво ви е? — попита тя. — Съвсем пребледняхте.

— Не смея да ви помоля за една милост.

Тя ме окуражи с един жест и аз й обясних какво желая.

— С удоволствие — каза тя. — Само че защо да не поговорим сега?

— За да не ви заблуждавам, длъжен съм да ви изясня до каква степен се обвързвате: искам да прекарам тази нощ с вас, сякаш сме брат и сестра. Не се бойте, зная от какво се отвращавате; вероятно ме познавате достатъчно, за да сте уверена, че няма да направя нищо, което да не ви хареса; освен това нахалниците не постъпват по този начин. Вие ми засвидетелствувахте приятелско чувство, вие сте добра и великодушна. Знайте, утре аз ще се сбогувам с вас… Не се отмятайте! — възкликнах, когато видях, че тя се готви да заговори.

И бързо я напуснах.

И така, през миналия май към осем часа вечерта аз останах сам с Федора в нейния готически будоар. Дори не потрепервах, бях сигурен в щастието си. Любимата ми трябваше да стане моя, инак щях да намеря убежище в прегръдките на смъртта. Бях се отрекъл от боязливата си любов. Човек става силен, когато сам признае слабостта си. Облечена в синя кашмирена рокля, графинята се бе излегнала на един диван, а краката й тънеха в мека възглавница. Ориенталска шапчица, с каквито художниците рисуват юдейските племена, добавяше странна и остра примамливост към нейните прелести. Неясно очарование се излъчваше от лицето й и сякаш доказваше, че с всеки изминат миг ние се обновяваме, ставаме други и няма никакво сходство между онова, което сме представлявали в миналото, и това, което ни предстои да станем в бъдеще. Никога не бях я виждал тъй блестяща.

— Знаете ли — каза тя със смях, — че пробудихте моето любопитство?

— Аз ще го удовлетворя — отвърнах студено и седнах до нея, като хванах отпуснатата й ръка. — Вие имате прекрасен глас!

— Никога не сте ме чували — каза тя, като издаде изненадата си с едно движение.

— Ако е необходимо, ще ви докажа, че не е така. Нима вашата прелестна дарба трябва да бъде запазена, в тайна? Не се безпокойте, аз няма да се опитвам да я разнищя.

— Около час разговаряхме приятелски. Гласът, маниерите и поведението ми бяха такива, като че Федора не би могла да ми откаже нищо, но бях почтителен като всеки влюбен. Играейки си по този начин, бях удостоен с честта да целувам ръката й. Тя свали ръкавицата си с мил жест и тогава аз тъй сластно се потопих в измамата, която копнеех да превърна в действителност, че цялата ми душа сякаш се разтопи и изчерпи в тази целувка. Федора се остави с безразличие да я милвам и галя. Но не ме мисли за глупак: само да бях се опитал да престъпя тези приятелски ласки — котката веднага щеше да ме одраска. Помълчахме десетина минути. Възхищавах се от нея, приписвах й обаяние, което, изглежда, й беше чуждо. В тоя миг тя беше моя, единствено моя… Притежавах това прелестно създание с мисълта си само доколкото ми беше позволено; потапях я в желанието си, удържах я, сграбчвах я, сливах се с нея въз въображението си. Покорявах графинята с някаква магнетична власт. Колко пъти съм съжалявал, че не обладах напълно тази жена; но в тоя миг ми бе нужно не тялото й, а душата, животът, възвишеното, цялостно блаженство, прекрасната мечта, която отлита тъй бързо.

— Госпожо — казах й аз най-накрая, когато предусетих, че е настъпил последният час на опиянението ми, — чуйте ме. Вие знаете, че ви обичам, хиляди пъти съм ви го казвал, навярно сте го усетили сама. Не исках да спечеля любовта ви с празноглаво изящество, с глупашки ласкателства и натрапничество, но вие не ме разбрахте. Изживях толкова страдания заради вас, но вие сте невинна! След няколко мига ще можете да ме съдите. Има два вида нищета, госпожо. Нищетата, която открито върви по улиците и без да знае, подновява делата на Диоген, храни се малко и получава само най-простите житейски блага; може би тя е по-блажена от богатството, защото поне е безгрижна и вкусва неща от света, които са забравени от всесилните. Нищетата сред разкоша, испанската нищета, която прикрива с титли оскъдицата; горда, наперена, тази нищета означава да носиш бяла жилетка, жълти ръкавици, да се возиш в каляски и да губиш не грошове, а богатства. Едната е нищета на народа, другата — нищета на измамниците, кралете и даровитите хора. Аз не съм нито човек от народа, нито крал, нито измамник; може би не съм и даровит: аз съм изключение. Името ми може да ми позволи да умра, но не и да прося… Успокойте се, госпожо, сега съм богат, притежавам повече земи, отколкото ми са необходими — казах й аз, когато забелязах, че лицето й добива студеното изражение, сковаващо чертите ни, когато към нас се обърне някоя блудница. — Спомняте ли си деня, когато решихте да отидете в „Театр дю Жимназ“ без мен, като си въобразявахте, че аз няма да дойда?

Тя кимна утвърдително.

— Бях похарчил последното си екю, за да се видя с вас… Спомняте ли си, когато се разхождахме из Ботаническата градина? Заради вашата карета похарчих цялото си състояние.

Разказах й за жертвите си, обрисувах й живота си не както ти го разказвам днес, с пиянска бъбривост, а обзет от благородно сърдечно опиянение. Пламенни думи, всеобемащи чувства, които забравих и които нито изкуството, нито споменът биха могли да възпроизведат, изразиха цялата ми страст. Това не бе студен разказ за една отхвърлена любов: силна и прекрасна в своята надежда, моята любов ми внуши такива думи, които разкриха целия ми живот и звучаха като викове на разкъсваща се душа. Гласът ми напомняше молитвите на човек, който умира на бойното поле. Тя заплака! Млъкнах. Господи! Сълзите й бяха плод на измамното вълнение, което си купуваме за сто су от касата на някой театър, аз преуспявах като добър актьор.

— Да бях знаяла… — каза тя.

— Оставете! — възкликнах аз. — Аз и сега ви обичам достатъчно, за да ви убия…

Тя посегна към шнура на звънеца. Избухнах в смях.

— Няма смисъл. Ще ви оставя да завършите спокойно живота си. Омразата ми нямаше да е истинска, ако ви убиех! Не се бойте от насилие: прекарах цяла нощ край вашето легло, без да…

— Господине… — каза тя и се изчерви.

Но след този първи признак на свян, който проявява всяка жена, дори най-безчувствената, тя ме погледна с презрение и ми каза:

— Сигурно ви е било доста студено!

— Мислите ли, госпожо, че толкова държа на вашата красота? — отвърнах аз, предусещайки мислите, които я вълнуваха. — Вашето лице ме кара да търся душа, която е много по-красива от вас самата. О, госпожо, хората, които виждат в една жена само жената, могат всяка нощ да заплатят сравнително ниска цена срещу щастие, получено от одалиски, достойни за нечий харем… Но аз бях честолюбив, исках да слея сърцето си с вашето, а вие нямахте сърце. Сега вече зная. Ако принадлежахте на някой мъж, бих го убил. Впрочем не, вие щяхте да го обичате и смъртта му би ви причинила болка… О, как страдам! — възкликнах аз.

— Ако това обещание може да ви утеши — каза тя весело, — уверявам ви, че няма да принадлежа на никого…

— Добре — прекъснах я аз, — вие оскърбявате самия бог и ще бъдете наказана! Някой ден ще лежите върху своя диван, няма да можете да понасяте нито шума, нито светлината, ще бъдете обречена да живеете като в гроб, ще изпитате нечувани страдания. Когато си зададете въпроса защо са тия подмолни, безпощадни болки, спомнете си за всички нещастия, които с такава лекота сте причинили! Вие посяхте навсякъде проклятия, в замяна ще получите омраза. Ние сами изпълняваме ролята на свои съдници и палачи, служейки на земната правда, която е по-могъща от човешките закони и се подчинява на божията справедливост.

— Виж ти! — каза тя със смях. — Значи, толкова престъпно е от моя страна, че не ви обичам? Моя ли е вината? Аз наистина не ви обичам; вие сте мъж, това е всичко. Щастлива съм в самотата си, защо трябва да изоставя своя живот, който според вас е себичен заради прищевките на някакъв господар? Женитбата е тайнство, което ни дарява само огорчения. Освен това децата ми досаждат. Нали честно ви предупредих какъв е моят нрав? Защо не се задоволихте с приятелството ми? Бих искала да ви утеша за скърбите, които съм ви причинила, като не съм се досещала за вашите дребни сметки; ценя величината на вашите жертви; но само любовта може да ви заплати за вашата преданост и за вашето внимание, а аз до такава степен не ви обичам, че цялата тази сцена ми е извънредно неприятна.

— Чувствувам, че съм много смешен, простете ми — отвърнах смирено аз, без да сдържам сълзите си. — Обичам ви толкова, че мога с наслада да слушам дори тия жестоки думи, които изричате. О, бих искал да обагря е кръвта си моята любов към вас.

— Всички мъже изричат повече или по-малко сполучливо тези изтъркани фрази — отвърна тя, като продължаваше да се смее. — Но, изглежда, е доста трудно човек да умре в краката ни, защото непрекъснато срещам такива мъртъвци… Вече е полунощ, бих искала да ме оставите да си легна.

— А след два часа ще възкликнете: „Господи!“ — забелязах аз.

— А, да, завчера!… — каза тя. — Мислех за борсовия си посредник, бях забравила да му кажа да промени лихвата на моите дивиденти от петпроцентна на трипроцентна, а същия ден курсът на трипроцентната спадна.

Изгледах я с искрящи от гняв очи. О, разбирах как понякога престъплението може да се превърне в поема! Вероятно тя бе привикнала към страстните ми излияния, бе забравила сълзите и думите ми.

— Бихте ли се омъжили за пер на Франция? — попитах аз студено.

— Може би, стига да е херцог.

Взех шапката си и й се поклоних.

— Позволете ми да ви изпратя до вратата — каза тя, като влагаше убийствена ирония в движенията, в тона, в начина, по който склони глава.

— Госпожо.

— Моля, господине?

— Повече няма да ви видя.

— Надявам се — отвърна тя, като ми кимна високомерно.

— Значи, искате да бъдете херцогиня? — подех отново аз, обзет от бяс, който изпълни сърцето ми при това нейно движение. — Копнеете за титли и богатства? Добре, тогава позволете ми да ви обичам, заповядайте на перото ми да твори, заповядайте на гласа ми да звучи само за вас, бъдете таен смисъл на моя живот, бъдете моя звезда! Приемете ме за съпруг чак когато стана министър, пер на Франция, херцог… Ще бъда всичко, което пожелаете!

— Добре сте се изучили при вашия адвокат — каза тя с усмивка, — в речите ви има известен плам.

— Настоящето ви принадлежи — възкликнах аз, — но бъдещето е мое! Аз губя само една жена, а вие — име и семейство. Времето само ще отмъсти за мен: то ще ви донесе грозота и смърт в уединение; а аз ще се прославя!

— След този завършек съм ви още по-признателна! — каза тя, като неволно се прозина и с целия си вид ми даде да разбера, че би желала да я оставя на мира.

Тези думи ме накараха да замълча. Вложих цялата си ненавист в един последен поглед към нея и избягах. Трябваше да забравя Федора, да се излекувам от моята лудост, да се върна към ученолюбивата си самота или да умра. Натоварих се с непосилни задачи, пожелах да завърша трудовете си. Две седмици не излязох от мансардата, запълвах нощите си със самоцелни изследвания. Въпреки храбростта и вдъхваните ми от отчаянието сили работех трудно, на пресекулки. Музата ме бе напуснала. Не можех да прогоня блестящия, насмешлив призрак на Федора. Зад всяка моя мисъл се криеше друга болезнена мисъл, неведом копнеж, парещ като угризение. Подражавах на тиваидските отшелници. Макар да не се молех като тях, аз също живеех в пустиня, но не дълбаех скалите, а се задълбавах в размишления. В случай на нужда бих омотал около кръста си пояс с шипове, обърнати навътре, за да укротя болките на духа е телесни болки.

Една вечер Полин влезе в стаята ми.

— Вие се погубвате — каза ми тя умолително. — Трябва да излезете, да се видите с приятелите си…

— Ах, Полин, вашето предсказание се оказа вярно. Федора ме убива, искам да умра. Животът ми се струва непоносим.

— Нима на света има една-единствена жена? — попита тя с усмивка. — Защо изпълвате този тъй кратък живот с такива безконечни страдания?

Изгледах Полин като втрещен. Тя ме остави сам. Не забелязах как си отиде. Бях чул гласа й, без да разбирам смисъла на нейните думи. Скоро се наложи да занеса ръкописа на мемоарите на моя литературен предприемач. Обладан от страстта си, аз не знаех как съм живял, без да харча, знаех само, че четиристотин и петдесетте франка, които получих, щяха да ми стигнат, за да си изплатя заемите; така че си взех дължимото и срещнах Растиняк, който ме намери променен и отслабнал.

— От коя болница излизаш? — попита ме той.

— Тази жена ме убива — отвърнах му. — Не мога нито да я презирам, нито да я забравя.

— Най-добре я убий, така няма да мислиш повече за нея — разсмя се той.

— Мислих и за това — отговорих му аз. — Но макар понякога да освежавам душата си с мисълта за престъпление, за насилие или убийство, или пък направо и двете, в действителност не бих могъл да ги извърша. Графинята е такова, възхитително чудовище, тя ще ме помоли за милост, а всеки не може да бъде Отело!

— Тя е като всички жени, които не можем да притежаваме — прекъсна ме Растиняк.

— Полудявам! — възкликнах аз. — Чувствувам понякога как лудостта напира в моя мозък. Мислите ми са като видения, танцуват пред мен, а аз не мога да ги уловя. Предпочитам смъртта пред такъв живот. Най-съвестно потърсих идеалния начин, за да приключа с тази борба. Вече не става дума за истинската Федора, за Федора от предградието Сент-Оноре, а за моята Федора, която живее тук!

И аз се чукнах по челото.

— Как ти се струва опиумът?

— Ами! Страданията са ужасни! — отвърна Растиняк.

— Задушаването?

— Подло!

— Ами Сена?

— Мрежите и моргата са отвратително мръсни.

— Изстрел от пистолет?

— Ако не успееш, оставаш обезобразен. Слушай какво! — продължи той. — И аз като всички младежи съм разсъждавал върху самоубийството. Та кой до трийсет години не се е самоубивал два-три пъти? Май че най-добрият начин си остава да затриеш съществуването си сред удоволствия. Отдай се на пълен разгул, ще загинеш или ти, или страстта ти. Невъздържаността, скъпи мой, е по-велика от всички други видове смърт. Нали тя предизвиква смъртоносната апоплексия? Апоплектичният удар е изстрел с пистолет, от който не можем да се спасим. Оргиите ни доставят всякакви физически удоволствия: нима това не е опиум на дребно? Насилвайки се да пием прекомерно, ние отправяме с порока си смъртоносни предизвикателства към алкохола. Нима бъчвата с гръцко вино на херцог Кларанс61 не е с по-приятен вкус от тинята на Сена? Нима когато благородно се търкулваме под масата, това не е нещо като малка смърт чрез задушаване? Ако някой патрул ни открие, ако ни сложат да легнем на твърдо стражарско легло, не изпитваме ли всички радости на моргата, без коремите ни да подпухват, да се подуват, да посиняват и да позеленяват, като при това осъзнаваме припадъка? Ах — продължи той, — това безкрайно самоубийство няма нищо общо със смъртта на фалиралия бакалин. Търговците обезчестиха реките, те се хвърлят в тях, за да смекчат гнева на кредиторите си. На твое място бих се опитал да умра изящно. Ако искаш да създадеш такъв нов вид смърт, като се съпротивяваш срещу живота, аз съм с теб. Скучно ми е, разочарован съм. Онази елзаска, за която ми предлагаха да се оженя, има шест пръста на левия крак, не мога да живея с жена, която има шест пръста! Като научат хората, ще стана за посмешище. Рентата й възлиза на осемнайсет хиляди франка, богатството й намалява и пръстите й ми се струват още повече. По дяволите!… Може пък, като водим щурав живот, случайно да си намерим щастието!

Растиняк ме спечели. Този план бе твърде примамлив, в него имаше твърде много надежди, някакво поетично очарование, което не можеше да не запали поета и в мен.

— Ами пари? — попитах го аз.

— Нали имаш четиристотин и петдесет франка?

— Да, само че имам дългове при шивача, при хазайката…

— Ама ти да не плащаш на шивача си? От тебе няма да излезе нищо, даже и министър.

— Какво можем да направим с двайсет луидора?

— Ще ги заложим.

Изтръпнах.

— Виж ти! — поде отново той, усещайки какви предразсъдъци ме терзаят. — Искаш да се захванеш с тази, както я наричам аз, система на разгула, а се боиш от някакво си там зелено сукно!

— Слушай какво — отвърнах му аз, — обещах на баща си да не стъпвам никога в игрален дом. Това обещание е свещено, освен това аз изпитвам непобедимо отвращение, когато минавам пред някой такъв вертеп; вземи тези сто екю и иди сам. Докато поставяш на карта нашето състояние, аз ще отида да приведа нещата си в ред и после ще те чакам у вас.

Ето така се погубих, скъпи мой. Достатъчно е един младеж да срещне жена, която не го обича или пък го обича прекалено, и целият му живот се обърква. Щастието изчерпва силите ни, а нещастието унищожава нашите добродетели. Като се върнах в моя хотел „Сен-Кантен“, аз дълго гледах мансардата, където бях водил целомъдрения живот на учен, живот, който може би щеше да бъде дълъг и честит и който навярно не биваше да изоставям заради страстите, тласнали ме към бездната. Полин внезапно се появи ч ме завари обзет от мрачен размисъл.

— Какво ви е? — попита тя.

Аз безмълвно станах, наброих й парите, които дължах на майка й, и добавих към тях наема за шест месеца. Тя ме изгледа почти с ужас.

— Напускам ви, скъпа Полин.

— Така си и мислех! — възкликна тя.

— Слушайте, дете мое, аз все пак може би ще се завърна. Запазете моята стаичка половин година. Ако до петнадесети ноември не се прибера, наследявате всичко, което ми принадлежи. Този запечатан ръкопис — казах й аз, като посочих куп хартия — е копие от моя голям труд „За волята“: отнесете го в Кралската библиотека. Колкото до нещата, които оставям, правете с тях каквото искате.

Погледът й съкрушаваше сърцето ми. Полин беше олицетворение на моята съвест.

— Значи, няма да ми преподавате повече? — полита тя, сочейки пианото.

Не отвърнах нищо.

— Ще ми пишете ли?

— Сбогом, Полин.

Нежно я привлякох към себе си и положих върху прелестното й чело, девствено като сипещия се от небето сняг, една братска целувка, целувка на старец. Тя побягна. Не исках да се срещам с госпожа Годен. Върнах ключа на обичайното му място и излязох. Докато се отдалечавах по улица Клюни, чух зад себе си леки женски стъпки.

— Избродирала съм за вас една кесия, надявам се, че нея поне ще приемете? — каза ми Полин.

Стори ми се, че забелязах под светлината на лампата сълзи в очите й и въздъхнах. Вероятно и двамата изпитвахме едно и също усещане, защото се разделихме бързо като хора, които бягат от чума. Разгулният живот, на който щях да се отдам, ми се стори въплътен по странен начин в стаята, където с благородно безгрижие зачаках завръщането на Растиняк. В средата на плочата на камината беше поставен висок часовник е изваяна отгоре коленичила върху костенурка Венера, която държеше в ръцете си недопушена пура. Елегантни мебели, подаръци от влюбени жени, бяха пръснати навсякъде. Стари чорапи се търкаляха по един диван със сластен изглед. Удобното меко кресло, в което потънах, беше отрупано с белези като стар войник, в очи се хвърляха дрипавите му странични облегалки и напоеното с помада и брилянтин място, където се бяха отпускали главите на разни приятели. Благополучие и нищета се съчетаваха наивно в леглото, по стените, навсякъде. Всичко това напомняше неаполски дворец, заобиколен от lazzaroni62. Това бе стая със специфичния разкош на играча, на нехранимайкото, който води живот, изпълнен с чувства, и не се бои от своята непоследователност. Впрочем имаше нещо поетично в тая картина. Животът внезапно израстваше от нея с цялата си украса, с всичките си дрипи, несъвършен, какъвто е в действителност, но туптящ, причудлив като цигански стан, където някой мародер е събрал всичките си заграбени богатства. Томче на Байрон бе запалило с липсващите си страници накладения с труд огън на един младеж, който залагаше без страх хиляда франка, а нямаше подпалки, който пътуваше с карета, без да притежава дори една чиста и здрава риза. На следния ден някоя графиня, някоя актриса или хазартна игра му приготвяха кралски чеиз. Тук имаше свещ, пъхната в зелената паничка на фосфорно огниво; там се търкаляше женски портрет, лишен от изящната си златна рамка. Как би могъл един млад човек, жаден по природа за развлечения, да се откаже от прелестите на тоя живот, изпълнен с противоречия, който му даряваше щастието на битките в мирно време? Почти бях задрямал, когато Растиняк блъсна с ритник вратата на стаята и извика:

— Победа! Ще можем да мрем, колкото си щем…

Той ми посочи пълната си със злато шапка, постави я върху масата и ние затанцувахме около нея като канибали пред току-що хваната плячка, заревахме, затропахме, заподскачахме, разменихме си юмручни удари, които биха могли да убият някой носорог, запяхме при мисълта за всички радости на света, които щеше да ни дари тази шапка.

— Двайсет и седем хиляди франка — повтаряше Растиняк, прибавяйки няколко банкноти към купчината злато. — На някои тия пари биха им стигнали, за да живеят, на нас дали ще ни стигнат, за да умрем? О, да! Ще издъхнем, плувайки сред злато… Ура!

И ние се разскачахме отново. Поделихме си като наследници всичко, пара по пара, започнахме от двойните наполеони и постепенно преминахме към по-дребните монети, като цедяхме капка по капка радостта си, повтаряйки: „На тебе!… На мене!…“

— Няма да спим — възкликна Растиняк. — Жозеф, донеси пунш!

Той подхвърли златна монета на верния си прислужник.

— Ето ти и на тебе — каза му. — Можеш и ти да идеш да се закопаеш някъде.

На другия ден купих мебели от магазина на Льосаж, наех апартамента, където се запознахме с теб, на улица Тебу, и повиках най-добрия тапицер. Купих си коне. Хвърлих се в порой от празни и все пак действителни удоволствия. Играех, печелех и губех едно след друго огромни суми, но само на балове у приятели; никога не отивах в игрални домове, към които продължавах да изпитвам все същото свято и изначално отвращение. Неусетно си създадох приятели. Дължах привързаността им на разни скарвания, на лесната доверчивост, с която издаваме тайните си, когато привикнем към компанията; а може би все пак най-силно ни спояват общите ни пороци. Нахвърлих няколко литературни съчинения, които ми спечелиха похвали. Величията на комерсиалната литература виждаха, че не съм опасен съперник, и ме ласкаеха не толкова заради личните ми заслуги, а за да покажат пренебрежението си към заслугите на своите събратя. Станах прахосник, както живописно се изразявате на вашия разгулен език. Влагах цялото си самолюбие, ускорявайки гибелта си, смазвах най-големите веселяци с моя плам и моята сила. Бях винаги свеж и елегантен. Минавах за остроумен. Нищо в мен не издаваше, че водя онова потресаващо съществуване, което превръща човека във фуния, в машинка за кайма, в състезателен кон. Скоро покварата израсна пред мен с цялото си ужасяващо величие и аз я разбрах! Естествено, мъдрите, прибрани хора, които надписват етикетите на бутилките си и ги завещават на своите наследници, не могат да възприемат теорията за този живот на широка нога, нито пък нормалното му състояние; бихте ли могли да внушите на провинциалните хора поезията на опиума и чая, които пи даряват такива наслади и които за тях са просто лекарства? Та нали дори в Париж, тази столица на мисълта, се срещат незавършени гуляйджии? Неспособни да понесат прекомерното удоволствие, нима те не си отиват след някоя оргия уморени като онези добри буржоа, които изслушват някоя нова опера на Росини и отричат музиката? Нима не се отказват от този живот като въздържания човек, който не желае да яде повече пастет от гъши дроб с гъби, защото си е увредил храносмилането с първата порция? Покварата е изкуство също като поезията и се нуждае от силни души. За да долови тайните й, за да вкуси нейните наслади, човек трябва в известен смисъл да бъде просветен. Като всяка наука, тя отначало ни се струва отблъскваща, мъчителна. Огромни препятствия заобикалят големите човешки удоволствия, не разните дребни наслади, а ония системи, които превръщат в навик най-редките усещания, обобщават ги, правят ги по-плодоносни, като обогатяват вътрешно човешкия живот и изискват невероятно и бързо изчерпване на човешките сили.

Войната, властта и изкуството са извращения, също тъй отдалечени от човека, също тъй неудържими, също тъй труднодостижими, каквато е и покварата. Но когато човек веднъж е предприел поход срещу тия велики тайни, нима не се движи в нов свят? Генералите, министрите, хората на изкуството са в една или в друга степен обладани от разгулни стремежи, от необходимостта да противопоставят груби развлечения на своето съществуване, което до такава степен излиза от рамките на нормалния живот. В крайна сметка войната не е нищо друго освен кръвопролитна поквара, а политиката — пресметлива поквара. Всички тия изстъпления са като братя. Тези социални крайности са като могъщи бездни, те ни привличат, както света Елена преследваше Наполеон; извикват у нас шемет, омайват ни и ние сами искаме да достигнем до дълбините им, без да знаем защо. Може би смисълът на безкрая е скрит в тия пропасти, може би в тях се спотайва някое велико ласкателство, отправено към човека; нима той не смята, че всичко е предназначено за него? За да разнообрази блаженството на часовете на труд, насладите на съзиданието, изтощеният човек на изкуството се моли да дойдат по-скоро като манна небесна неделната почивка, да го сполетят като пъклени изкушения адски сладострастия, за да замени с излишък от чувства излишъка на своите способности. Лорд Байрон не би могъл да се забавлява с клюкарската игра на бостон, която очарова рентиера; той бе поет и искаше да разиграва Гърция с Махмуд. Нали по време на война човек се превръща в ангел на смъртта, в някакъв исполински палач? Какви ли невероятни магии ни карат да приемаме тези страхотни болки, които рушат тленната ни обвивка и затварят страстите в пронизваща ги с остри шипове стена? Дали когато се търкаля и страда от почти предсмъртни мъки, след като е прекалил с цигарите, пушачът не се пренася в някакви незнайни страни, сред някакви прекрасни празненства? Нима Европа не воюва непрекъснато, без дори да се спре, за да обърше от кръвта обагрените си до глезените крака? Може би и масите се отдават на някакво опиянение, както природата се отдава понякога на любовта? За отделния човек, за оня Мирабо, който живурка в спокойни дни и мечтае за бури, покварата съдържа всичко, чрез нея той непрестанно обгръща живота, чрез нея влиза в единоборство с непозната сила, със страхотно чудовище: чудовището го плаши, а трябва да бъде хванато за рогата; това е безумно трудно. Природата ви е надарила с тесен и ленив стомах; ще го подчините на волята си, ще го разширите, ще го научите да поема виното, ще обуздаете пиянството, ще прекарате безсънни нощи, ще си създадете навици на кирасирски полковник, ще се възсъздадете втори път, напук на бога! Когато човек се промени по тоя начин, когато новобранецът стане ветеран и приучи краката си към походи, без да се предава на чудовището и без да може да определи кой ще бъде победител, те се търкалят вкопчени и ту единият, ту другият надделява във вълшебния свят, където болките на душата стихват и където живеят само въображаеми призраци. Тази ужасна борба е неминуема.

Давайки на света ония баснословни герои, които според преданията са продавали и душата си на дявола, за да се сдобият със силата да творят зло, разгулният човек предлага смъртта си срещу всички изобилни и плодоносни житейски наслади! Вместо да тече монотонно между два бряга зад някой тезгях или в някоя кантора, съществуването му кипи, бушува като планински поток. Може би за тялото покварата е същото, каквото са за душата отвлечените наслади. Опиянението ви потопява в мечти, чиято причудливост напомня удивителните мечти на екстаза. Изживявате часове, прелестни като приумици на младо момиче, задушевни срещи с приятели, думи, които обрисуват цял един живот, искрени, непритворни радости, пътешествия, които не извикват умора, поеми, състоящи се от няколко фрази. Грубо, животинско удовлетворение — защото науката откри душа дори у животните — се редува с омайна забрава, след която хората въздишат уморени от собствения си разум. Нима те не изпитват нужда от пълна почивка, нима покварата не е нещо като дан, която геният заплаща на злото? Погледни великите хора; ако не са сладострастници, то е само защото природата ги е създала хилави. Насмешлива, ревнива сила опорочава душата или тялото им, за да унищожи техните дарби. В пиянски часове хората и нещата се явяват пред вас и вие ги преобразявате, както си поискате. Вие сте владетел на мирозданието и го променяте по свое желание. Сред това непрестанно безумие играта до насита разлива пламтящо олово в кръвоносните ви съдове. Някой ден вие се отдавате напълно на чудовището; както ми се случи и на мен, настъпва гневно пробуждане: край леглото ви се е спотаило безсилието. Вие сте стар боец, но ви разяжда охтика; вие сте дипломат, но аневризмът всеки миг може да покоси сърцето ви; може би на мен пък някоя белодробна болест ще ми каже: „Време е!“, както това се случи някога с Рафаел д’Юрбен, убит от прекомерна любов. Тъй живях аз! Бях навлязъл в светския живот твърде рано или твърде късно; навярно силата ми щеше да бъде опасна за него, ако не я бях пропилял по тоя начин; нима светът не се е избавил от Александър в края на една оргия благодарение на Херкулесовата чаша63! Да, на някои заблудени хора им е нужно небе и ад, поквара или приютът „Сен-Бернар“. Преди малко не посмях да поучавам тия две създания — рече той, като сочеше Йофрази и Акилина. — Нали те са олицетворение на моята история, повторение на собствения ми живот! Не аз можех да ги съдя, а те — да бъдат мои обвинителни. Всред тая жива поема, обладан от зашеметяващата си болест, аз все пак изживях две потресения, които ми причиниха остра болка. Преди всичко, няколко дена след като се хвърлих като Сарданапал в горящата клада, срещнах Федора пред Италианския театър. И двамата чакахме колите си.

„А, все още сте жив“ — тъй можеше да се разбира усмивката й, подигравателните думи, които прошепна на своя ухажор, като навярно му разказваше моята история и изразяваше презрението си към любовта ми. Тя сама се радваше на сбъдналото се според нея пророчество. О, ако можех само да умра за нея, да я обожавам все така, да я въвлека в моите изстъпления, в моите пиянства, да я съборя в леглото на някоя куртизанка, но не — тя ми се надсмиваше! Не можех да разкъсам гърдите си, да измъкна оттам любовта си и да я запокитя в краката й! В крайна сметка доста лесно изчерпах богатството си; но тригодишният спартански живот бе укрепил неимоверно здравето ми и когато останах без пари, се чувствувах великолепно. За да продължа да умирам, подписах няколко краткосрочни полици и скоро дойде денят на разплатата. Жестоки тревоги! Как съживяват те младите сърца! Аз още не бях остарял; душата ми бе все тъй млада, жизнеспособна и свежа. Първият дълг пробуди старите ми добродетели, които бавно, с отчаяние пристъпиха към мен. Аз успях да се споразумея с тях, както постигаме съгласие с онези стари лели, които отначало ни се карат, а накрая проливат пред нас сълзи и ни дават пари. Но суровото ми и злъчно въображение ме караше да си представям как името ми пътува из Европа от град на град. „Името, това сме ние самите“ — казва Йозеб Салверт64. След волни скитания щях да се завърна като германско привидение в моята обител, откъдето не бях излизал, и да се сепна в съня си.

По-рано гледах по улиците на Париж с безразличие банковите чиновници, тия живи укори към търговската съвест, облечени в сиво, подобни на господарите си, със сребърни значки на реверите; сега обаче започвах да ги ненавиждам. Нали някоя прекрасна утрин един от тях щеше да дойде и да ми потърси сметка за единайсетте полици, които бях надраскал? Подписът ми струваше три хиляди франка, а аз самият не струвах толкова! Съдебните пристави, безразлични към чуждото отчаяние, невъзмутими дори пред лицето на смъртта, се изправяха във въображението ми като палачи, които казват на някой осъден: „Вече е три и половина.“ Техните писари можеха да ме докопат, да дращят името ми, да го мърсят, да се гаврят 6 него. АЗ ИМАХ ДЪЛГОВЕ! Нима е възможно да дължиш пари и да принадлежиш на себе си? Нали други хора можеха да ми, искат сметка за живота ми? Защо съм ял пикантни пудинги? Защо съм пил питието си с лед? Защо съм спал, вървял, мислил, защо съм се забавлявал, вместо да им се наплатя? Можех да пиша стихове, да бъда обзет от някоя идея, да закусвам, да бъда заобиколен от приятели, от радост и весели шеги и внезапно пред мен да се появи един господин с кафяви дрехи, с охлузена шапка в ръката. Този господин щеше да бъде моят дълг, моята полица, призрак, който щеше да съсипе радостта ми, да ме принуди да напусна трапезата, за да поговори с мен; щеше да ми отнеме веселието, любовниците, всичко — дори леглото ми. Угризението е по-поносимо, то не ни изхвърля на улицата, не ни затваря в „Сент-Пелажи“, не ни запраща сред ненавистната гнусота на порока; не ни изкачва на ешафода, където палачът ни облагородява: защото в момента на екзекуцията всички вярват в нашата невинност; докато обществото не вижда никакви добродетели у безпаричния окаяник. Ами тия двукраки дългове, облечени в зелено сукно, които носят сини очила и разноцветни чадъри; тия въплъщения на дълга, с които се сблъскваме на ъгъла на някоя улица и се усмихваме, а те имат страхотното право да кажат: „Господин дьо Валантен ми дължи пари и не ми ги връща. Той е в ръцете ми. Само да посмее да не се държи любезно с мен!“ Трябва да поздравяваме нашите кредитори, да ги поздравяваме приветливо. „Кога ще ми платите?“ — казват те. И ние сме принудени да лъжем, да се примолим на някой друг, да угодничим пред някой глупак, който се е настанил върху своя сейф, да срещаме студения му поглед, поглед на кръвопиец, по-отвратителен от плесница, да изслушваме баремовските му поучения65, да търпим дебелашкото му невежество. Дългът е творение на нашето въображение, което те не могат да разберат. Често велики пориви на душата увличат, омайват ония, които са длъжници, докато хората, живеещи сред пари, познават само парите и никога не се ръководят от великодушни подбуди. Парите ме отвращаваха.

И най-сетне едно друго превращение на полицата може да бъде добродетелен старец, обременен с многобройно семейство. Кой знае дали нямаше да стана длъжник на истинска оживяла картина от Грьоз — на заобиколен от деца паралитик, на войнишка вдовица, които да протягат умолително ръце към мен. Ужасни кредитори, които ни карат да плачем и които ни принуждават да им помагаме дори след като сме изплатили всичко. В навечерието на падежа бях легнал с измамното спокойствие на хората, които заспиват пред дуел или преди изпълнението на смъртната си присъда, обзети все пак от някаква неясна надежда. Но когато се събудих, когато погледнах трезво на нещата и усетих, че душата ми е натъпкана в портфейла на някой банкер, изложена в описи, надраскана с червено мастило, дълговете ми изскочиха отвсякъде като насекоми; те пъплеха по часовника и по креслата ми, спотайваха се в мебелите, които обичах най-много. Тия мили неодушевени роби щяха да станат жертви на харпиите от Шатле, щяха да бъдат отнесени от помощниците им и грубо захвърлени на някой площад. Ах, личността все още обитаваше моя труп. Звънецът отекваше в сърцето ми и ме удряше в главата, там, където удрят кралете. Това бе мъчение, но за награда аз нямаше да отида на небето. За човека с широка душа дългът е ад, ад, пълен с пристави и търговски агенти. Неплатеният дълг е низост, първа степен на мошеничеството, дори по-лошо, лъжа, която предвещава престъпления и сковава скелето на лобното ви място.

Полиците ми бяха протестирани. След три дена ги заплатих; ето как. Един спекулант дойде И ми предложи да му продам острова на Лоара, който притежавах и където бе гробът на майка ми. Приех. Подписвайки договора с купувача при нотариуса, стори ми се, че от тази мрачна кантора вее студ като от мазе. Потръпнах, спомних си, че бях изпитал същия влажен хлад, заставайки до ямата, където бяха спуснали баща ми. Приех тази случайност като зловещо предзнаменование. Струваше ми се, че чувам гласа на майка си и виждам сянката й; с неведома сила собственото ми име отекваше в ушите ми сред камбанен звън! От сумата, получена за острова, след като изплатих дълговете, ми останаха две хиляди франка. Разбира се, можех да се върна към спокойния живот на учения, да се прибера в мансардата си, вкусил от живота, с огромни наблюдения, запечатани в съзнанието ми, спечелил си дори известна слава. Но Федора не изпускаше своята плячка. Често се бяхме засрещали. Обожателите й тръбяха пред нея името ми, възхищаваха се от моята духовитост, от конете ми, от успехите, от каретите ми. Тя бе останала студена и безчувствена въпреки всичко това, въпреки ужасните думи, които й бе казал Растиняк: „Той се погубва заради вас!“

Целият свят се бе заел да отмъсти за мен, но аз не бях щастлив! Когато се ровех в дълбините на живота си, лелеех още по-силно мечти за насладите на споделената любов, преследвайки нейния призрак сред случайностите на разгула и сред оргиите. За нещастие бях излъган в прекрасната си вяра, отплащаха ми с неблагодарност за моите благодеяния, а греховете ми ми доставяха хиляди удоволствия. Мрачна, но неоспорима философия на покварата! Освен това Федора ме бе заразила с проказата на своето тщеславие. Когато се вглеждах в душата си, аз виждах, че тя е развалена, загнила. Демонът бе оставил върху челото ми отпечатъка от своята шпора. Невъзможно ми бе да се откажа вече от непрестанните трепети На несигурния живот, от прокълнатите прелести на богатството. Дори да имах милиони, все тъй бих играл, гулял и скитал. Не исках да оставам сам със себе си. Имах нужда от куртизанки, от мними приятели, от вино и богати трапези, за да се отдам на забрава. Всички връзки между мен и моя род бяха скъсани завинаги. Аз бях каторжник на насладата и трябваше да се подчиня на своя жребий на самоубиец. В последните си щастливи дни всяка нощ се отдавах на невероятни крайности: но всяка сутрин смъртта ме запокитваше обратно сред живота. Също като притежател на доживотна рента спокойно бих могъл да мина през някой пожар. Накрая ми останаха само двайсет франка, спомних си късмета на Растиняк…

Аха!… — възкликна Рафаел, като се сети внезапно за своя талисман и го извади от джоба си.

Може би бе изморен от борбите на своя дълъг ден, може би нямаше сили да управлява разсъдъка си, потопен във вълни от вино и пунш; може би бе разярен от спомена за своя живот и се бе опиянил от своите излияния — така или иначе, Рафаел се оживи и изпадна във възторг като човек, напълно лишен от разум.

— По дяволите смъртта! — извика той, размахвайки кожата. — Сега искам да живея! Аз съм богат и притежавам всички добродетели. Нищо не може да устои пред мен. Възможна ли е човек да бъде недостоен, щом притежава власт? Ехей! Охо! Пожелах си двеста хиляди ливри рента, ще ги имам. Кланяйте ми се всички вие, свини, които се търкаляте по тия килими като но някое бунище! Вие ми принадлежите, много сте ми потрябвали! Аз съм богат, мога да ви купя всички, дори и онзи депутат, дето хърка чам. Хайде, великосветски мръсници, преклонете се пред мен! Аз съм папа.

В тоя миг възклицанията на Рафаел, заглушавани досега от непрестанното боботене на хърканията внезапно бяха чути. Много от спящите се събудиха с викове, видяха залитащия смутител и обсипаха е проклятия шумното му пиянство.

— Млъкнете! — извика Рафаел. — Скрийте се, кучета! Емил, аз притежавам съкровища, ще ти дам хавански пури.

— Ясно — отвърна поетът. — Федора или смърт! Карай нататък. Тази мазница Федора те е излъгала. Всички жени са дъщери на Ева. Няма нищо драматично в историята.

— А, подлецо, ти си заспал?

— Не… Федора или смърт! Дотам бяхме.

— Събуди се! — извика Рафаел и удари Емил с шагреновата кожа, сякаш искаше да извлече от него електрическа искра.

— Проклятие! — каза Емил, като стана и сграбчи здраво Рафаел. — Приятелю, не забравяй, че се намираме сред жени с лошо поведение.

— Аз съм милионер!

— Не знам дали си милионер, но несъмнено, си пиян.

— Пиян от властта си. Мога да те убия!… Мълчи! Аз съм Нерон! Аз съм Навуходоносор!

— Ей, Рафаел, намираме се в лоша компания, замълчи, дръж се по-прилично.

— Цял живот съм си мълчал. Сега ще си отмъстя на всички. Няма да се забавлявам да пръскам разни жалки екюта, ще възпроизведа, ще обобщя моето време, като въплътя десетки човешки съществования, разсъдъци и души. Този разкош не е за дребни души, нали? Богат съм като чумата! Ще се боря срещу жълти, сини, зелени трески, срещу армии, срещу ешафоди. Мога да притежавам Федора… Не, не искам Федора, боден съм от нея, умирам от Федора! Искам да забравя Федора.

— Ако продължаваш да крещиш, ще те занеса в трапезарията.

— Виждаш ли тази кожа? Това е завещанието на Соломон. Онова шугаво кралче Соломон е мое! Мои са Арабия и Петрея. Светът е мой. И ти си мой, ако поискам. О, само ако поискам, така че внимавай! Мога да купя цялата ти вестникарница, ти ще бъдеш мой слуга. Ще ми посвещаваш стихове, ще оправяш вестничето ми. Слуга! Слуга, това означава: „Да слухтиш при слука и да не ти се случва нищо.“

При тия думи Емил отнесе Рафаел в трапезарията.

— Разбира се, точно така, приятелю — каза му той. — Ще ти бъда слуга. Но щом ще ставаш главен редактор на вестник, млъкни! Дръж се прилично, заради мен! Обичаш ли ме?

— Има си хас да не те обичам! Щом си имам тая кожа, ще ти дам хавански пури. Кожата, приятелю, тая всемогъща кожа! По-добра е от мазило за мазоли. Имаш ли мазоли? Ще ти ги излекувам.

— Никога не съм те виждал да се държиш толкова глупаво…

— Глупаво ли, приятелю? Не. Щом се отпусна да си пожелая нещо, тази кожа се свива… същинска антифраза. Браминът — в тая работа е замесен и един брамин, — браминът, значи, е бил голям шегаджия, защото, нали разбираш, тия желания трябва…

— Ясно де.

— Казвам ти…

— Да, така си е, и аз мисля като тебе. Желанията трябва…

— Кожата, ти казвам!

— Да де.

— Ти Не ми вярваш. Знам те аз теб, приятелю, лъжеш като политик.

— Как искаш Да приема пиянското ти бръщолевене!

Да се хванем на бас, ще ти докажа. Дай да я изнерим…

— Е, ама той няма да заспи! — възкликна Емил, като видя, че Рафаел започва да тършува из трапезарията.

Ловък като маймуна, въоръжен с онова ясно съзнание, което тъй противоречиво се съчетава понякога у пияниците в нелепите видения на опиянението, Валантен успя да намери мастилница и салфетка, като повтаряше непрекъснато:

— Дай да я измерим! Дай да я измерим!

— Хубаво де — каза Емил, — дай да я измерим!

Двамата приятели разгънаха салфетката и разстлаха върху нея шагреновата кожа. Емил, чиято ръка не трепереше тъй силно, както ръката на Рафаел, очерта е мастило контурите на талисмана, докато приятелят му продължаваше:

— Поисках си двеста хиляди ливри рента, нали? Е, щом ри получа, ще видиш как шагреновата кожа е намаляла.

— Добре… Хайде сега да поспиш. Искаш ли да те настаня на това канапе? Така добре ли е?

— Да, храненико на пресата. Ти ще ме забавляваш и ще гониш мухите. Щом си ми бил приятел в нужда, ще ми бъдеш приятел и в успеха. Така че ще ти дам хав… ански… пу…

— Стига; милионер такъв, ще си повърнеш златото.

— А ти ще си повърнеш статиите. Лека нощ. Кажи лека нощ на Навуходоносор!… Любов! Пие ми се! Франция… слава и богат… богат…

Скоро двамата приятели смесиха хърканията си а музиката, която отекваше в салоните. Ненужен концерт! Една по една свещите угасваха и кристалът се пръскаше от топлината. Нощта обгърна в черен креп тази безкрайна оргия, сред която разказът на Рафаел бе нещо като словесна оргия от безсмислени думи и от мисли, които не бяха успели на намерят своя израз.

На другия ден към обед красивата Акилина стана и се прозина уморено, а копринената тапицерия на табуретката, на която бе облегнала главата си, беше очертала по страните й розови вдлъбнатинки. Сепната в съня си от движенията на своята другарка, Йофрази се надигна с дрезгав вик; хубавото й, тъй бяло и свежо вчера лице, сега бе жълто и бледо, сякаш тя отиваше в болница. Постепенно гуляйджиите се размърдаха, стенейки мъчително, раздвижиха изтръпналите си крайници и още със събуждането си усетиха невероятна слабост. Един лакей дръпна щорите и отвори прозорците на салона. Цялото сборище наскача на крака, оживено от топлите слънчеви лъчи, които заискриха но главите на спящите. Въртейки се в съня си, жените бяха разрошили изящно нагласените си прически и изпомачкали дрехите си, така че изглеждаха отвратително на дневната светлина; косите им грозно висяха, лицата им бяха променили изражението си, а блестящите им очи бяха помътнели от умората. Мургавите лица, които изглеждаха тъй бляскави на светлината на свещите, сега отвращаваха; бледите лица, чиято белота и мекота е тъй приятна, когато са отпочинали, бяха позеленели; прелеещите алени устни бяха изсъхнали и посинели, върху тях личеше позорната дамга на пиянството.

Мъжете намериха нощните си любовници отблъскващи, като ги гледаха тъй безцветни и безжизнени, подобни на цветя, смачкани на улицата след отминаването на някое шествие. Тия изпълнени с пренебрежение мъже бяха още по-отвратителни. Всеки би потръпнал, ако зърнеше тия човешки лица с невиждащи, хлътнали, засенени от тъмни кръгове очи, замаяни от неспокойния и мъчителен, а не отморяващ сън. Посърнали лица, по които непресторено се открояваха физическите желания, необкичени е поезията на душата, от които лъхаше някаква жестокост, нещо животинско и студено. Това пробуждане на порока, лишен от дрехи и грим, на тоя разсъблечен скелет на злото — тъй студен и празен без мъдрите софизми и без обаянието на разкоша — изпълни с ужас събраните тук храбреци, макар да бяха свикнали да се преборват с покварата. Хората на изкуството и куртизанките мълчаливо огледаха с помътнелите си очи безредието в апартамента, където всичко бе опустошено и унищожено от огъня на страстта. Сатанински смях избухна, когато, чувайки глухия ропот на гостите си, Тайфер се опита да ги поздрави с разкривена физиономия; потното му кървавочервено лице извика сред тая пъклена сцена образа на неизкупеното престъпление. Картината бе пълна. Това бе кално съществуване в лоното на разкоша, страхотна смесица от блясък и човешка нищета, пробуждане на покварата, изстискала със силните си ръце всички плодове на живота, оставила около себе си само жалки отломки и лъжи, в които сама вече не вярва. Сякаш това бе Смъртта, хилеща се сред заразено от чума семейство: нямаше вече ухания и омайващи светлини, веселие я желание; оставаше само погнусата с противните си миризми и убийствената си философия, а слънцето сияеше като истина, въздухът навън бе чист като добродетелта и те се противопоставяха на горещия въздух, пропит от воня, от вонята на оргията!

Макар да бяха привикнали към порока, много от младите жени си спомниха как се бяха събуждали някога невинни и чисти, как бяха виждали през прозорчетата на селските си къщи, украсени с орлови нокти и рози, свеж пейзаж, изпълнен с обаянието на радостните песни на чучулигата, нежно озарен от багрите на изгрева и увенчан с причудливите, бисери на росата. Пред други се очерта споменът за семейния обед, за трапезата, около която се смееха невинно децата и бащата, от която лъхаше недоловимо очарование и където сърцата и ястията се отличаваха с една и съща простота. Един художник си спомняше спокойното си ателие, непорочната си статуя и прелестния модел, който го очакваше. Млад човек се сещаше за процеса, от който зависеше съдбата на цяло семейство, и за важното споразумение, на което трябваше да присъствува. Ученият съжаляваше за своя кабинет, където го зовеше благородният му труд. Почти всички се чувствуваха неудовлетворени от себе си. В тоя миг Емил се появи със смях, свеж и розов като най-милия продавач от някой моден магазин.

— По-грозни сте даже от данъчни агенти! — възкликна той. — Така или иначе, днес за нищо не ставате, Оценят е загубен; най-добре да закусим.

При тия думи Тайфер излезе и се разпореди. Жените с отпусната походка отидоха да пооправят обърканите си тоалети пред огледалата. Всички се постегнаха. Най-порочните хора се заеха да поучават по-сдържаните. Куртизанките се присмиваха на ония, които, изглежда-, нямаха сили да продължат изнурителното пиршество. За миг тия видения се оживиха, разделиха се на групи, започнаха да си задават въпроси и да се усмихват. Неколцина сръчни и подвижни лакеи набързо подредиха отново мебелите и останалите неща. Бе поднесена прекрасна закуска. Гуляйджиите се втурнаха към трапезарията. Макар всичко там да носеше неизличимия отпечатък на вчерашните излишества, все пак тук-таме се прокрадваше живец и смисленост, като в последните гърчове на някой умиращ. Подобно на карнавално шествие, сатурналията бе прекратена от изморените от танцуване маски, опиянени от пиянството и желаещи да докажат, че удоволствията са безсилни пред тях, за да не признаят собственото си безсилие. Тъкмо когато тази неустрашима сбирщина се настани около масата на капиталиста, Кардо, който вчера предпазливо се бе измъкнал след вечеря, за да завърши оргията в съпружеското си легло, показа угодническото си, приятно усмихнато лице. Изглежда, бе предусетил, че ще може да вкуси, да раздели, да опише, да парафира някое наследство, обещаващо безкрайни нотариални актове и хонорари, сочно като трепкащото филе, в което амфитрионът бе забил своя нож.

— Охо, закуската ни ще бъде освидетелствувана нотариално! — възкликна дьо Кюрси.

— Идвате тъкмо навреме, за да оцените и узаконите всички тия движими имоти — каза банкерът, сочейки трапезата.

— Може би няма да се изготвя завещание, а ще се пишат брачни договори! — каза един учен, който преди година бе сключил извънредно сполучлив първи брак.

— Охо!

— Аха!

— Един момент — отвърна Кардо, замаян от всички тия глупави шеги, — идвам, тук със сериозна задача. Нося шест милиона на един от вас. (Дълбока тишина.) Господине — каза той, като се обърна към Рафаел, който в тоя миг най-безцеремонно си бършеше очите с ъгъла на салфетката, — госпожа майка ви по баща О’Флаерти ли се казва?

— Да — отвърна машинално Рафаел. — Барб-Мари.

— У вас ли са вашето свидетелство за раждане и свидетелството за раждане на госпожа дьо Валантен? — продължи Кардо.

— Мисля, че да.

— Добре, господине, вие сте единственият пълноправен наследник на майор О’Флаерти, починал през август 1828 година в Калкута.

— Такова богатство не се поддава на калкутация! — възкликна критикарят.

— В завещанието си майорът бил отредил известни суми за някои обществени заведения, но сега френското правителство е иззело наследството му от фондовете на Индийската компания. В момента то съществува в брой, в напълно осезаема форма. От две седмици безплодно търсех хора, заинтересувани от наследството на госпожица Барб-Мари О’Флаерти, когато вчера на тая маса…

В тоя миг Рафаел скочи и направи такова рязко движение, сякаш го бяха ранили. Последва нещо като безмълвен възторжен вик; в първия миг сътрапезниците му изпитаха смътна завист и обърнаха към него пламналите си очи. После се чу мърморене, което напомняше шум в роптаеща театрална зала, развълнувана врява, която нарасна, защото всеки искаше да каже някоя дума и да ознаменува огромното богатство, което бе донесъл нотариусът. Отрезвял внезапно от послушалата го съдба, Рафаел бързо разгъна върху масата салфетката, с която бе измерил шагреновата кожа. Без да се вслушва в нищо, той разстла отгоре й талисмана и неволно потръпна, като видя мъничката разлика между очертанията, изрисувани на бялата повърхност, и очертанията на кожата.

— Е, какво пък толкова? — възкликна Тайфер. — Богатството му е добре дошло.

— Поддържай го, Шатийон! — каза Биксиу на Емил. — Радостта ще го убие.

Ужасна бледност извая всички мускули по измъченото лице на тоя наследник, чертите му се разкривиха, скулите му побеляха, трапчинките Потъмняха, то се превърна в безжизнена маска, а погледът му застина. Той виждаше пред себе си СМЪРТТА. Този великолепен банкер, заобиколен от повехнали куртизанки, от преситени лица, тази агония на радостта, бе жива картина на неговия живот. Рафаел три пъти огледа талисмана, който свободно се вместваше в безпощадните линии, означени върху салфетката: искаше му се да се съмнява, но ясното предчувствие унищожаваше цялото му неверие. Светът му принадлежеше, той можеше всичко и не искаше вече нищо. Като пътник сред пустиня, той имаше малко вода, за да утоли жаждата си, и измерваше живота си с броя на глътките. Той виждаше колко дни ще му струва всяко желание. И вярвайки на шагреновата кожа, се вслушваше в дишането си, чувствуваше как се разболява и се питаше: „Дали не съм туберкулозен? Може майка, ми да е умряла от гръдна болест?“

— Хей, Рафаел, сега ще има да се забавлявате! Какво ще ми подарите? — запита Акилина.

— Да пием за смъртта на чичо му майор О’Флаерти! Това се казва човек!

— Той ще стане пер на Франция.

— Много важно! Като че ли перовете на Франция представляват нещо след Юлските събития! — каза критикарят.

— Ще ги наемеш ли ложа в Италианския Театър?

— Надявам се, че ще ни почерпите? — каза Биксиу.

— Човек като него знае как да разгръща нещата — заяви. Емил.

Приветствията на това весело сборище отекваха в ушите на Валантен, без той да проумява смисъла на думите; неволно го обземаха мисли за еднообразния и безцелен живот на някой бретонски селянин със сума ти деца, който си оре нивата, яде елдена каша, пие ябълково вино от стомната си, вярва в Богородица и в краля, причестява се на Великден, танцува в неделя на някоя зелена поляна и нищо не разбира от проповедите на свещеника. Гледката, която се откриваше пред очите му, позлатените облицовки, куртизанките, пирът, целият този разкош пресекваше дъха му и го караше да кашля.

— Желаете ли аспержи? — извика към него банкерът.

— Не желая нищо! — отвърна Рафаел с гръмовит глас.

— Браво! — забеляза Тайфер. — Разбирате, че сполуката ви дава право на безочие. Вие сте от нашите! Господа, да пием за властта на златото. Господин дьо Валантен е шестократен милионер и е всемогъщ. Той е крал, може всичко и се поставя над всичко като всички богаташи. От днес нататък за него думите ФРАНЦУЗИТЕ СА РАВНИ ПРЕД ЗАКОНА са лъжа, изписана в началото на хартата. Той няма да се подчинява на законите, законите ще му се подчиняват, За милионерите няма ешафоди и палачи!

— Да — отвърна Рафаел, — те сами са си палачи!

— Още един предразсъдък! — възкликна банкерът.

— Да пием! — каза Рафаел и прибра талисмана в джоба си.

— Ама какво правиш? — запита Емил, като го хвана за ръката. — Господа — добави той, обръщайки се към останалите, които бяха доста изненадани от поведението на Рафаел, — знайте, че нашият приятел дьо Валантен, впрочем не, ГОСПОДИН МАРКИЗ ДЬО ВАЛАНТЕН, притежава тайната на сполуката. Желанията му се сбъдват в момента, в който ги изрече. Ще го сметнем за грубиян или за безсърдечен, ако не направи всички ни богати.

— Ах, миличък Рафаел, искам перлена огърлица! — възкликна Йофрази.

— Ако не е неблагодарник, ще ми подари две карета с хубави и бързи коне! — каза Акилина.

— Искайте сто хиляди ливри рента за мен!

— Кашмири!

— Заплатете дълговете ми!

— Прати апоплектичен удар на чичо ми, оня гаден дългуч!

— Рафаел, готов съм да се съглася само на десет хиляди ливри рента.

— Ама че подаръци! — възкликна нотариусът.

— Нека да ме излекува от подаграта!

— Направете така, че курсът на държавните заеми да падне! — извика банкерът.

Всички тия думи избликнаха като букета, с който завършват фойерверките. Тия бесни желания бяха може би не чак толкова шеговити.

— Скъпи приятелю — каза сериозно Емил, — ще се задоволя с двеста хиляди ливри рента; хайде, бъди добър да свършиш тая работа!

— Емил — промълви Рафаел, — нали знаеш с каква цена се плаща това?

— Ама че извинение! — възкликна поетът. — Нали трябва да се жертвуваме за нашите приятели?

— Почти ми се иска да пожелая смъртта на всички ги — отвърна Валантен, като огледа с мрачен и дълбок поглед гуляйджиите.

— Умиращите са ужасно жестоки каза със смях Емил. — Сега си богат — добави той сериозно, — обзалагам се, че само за два месеца ще станеш най-долен егоист. Вече си оглупял, не разбираш дори шегите. Остана само да повярваш в шагреновата си кожа…

Рафаел се боеше от насмешките на тази сбирщина, замълча и се напи до побъркване, за да забрави за миг своето съдбоносно могъщество.