Шепотът на мъртвите

18

Гарднър като същински криминалист внимателно повдигна чистачката и взе с пинсети парчето кожа. Двамата с Джейкъбсън бяха пристигнали преди двайсет минути, придружени от голям микробус, който представляваше мобилната криминологична лаборатория на Бюрото за разследване. Около колата бяха инсталирани прожектори, а районът бе ограден с полицейска лента.

— Не трябваше да я докосваш — каза Гарднър за пореден път.

— Нямаше да го направя, ако знаех какво е.

Гласът ми сигурно прозвуча доста раздразнено. Застанала близо до Гарднър, Джейкъбсън отмести поглед от криминалистите, които търсеха пръстови отпечатъци по колата. Тя ме погледна леко загрижено, но не каза нищо. Между очите й отново се появи малка бръчка.

Гарднър също мълчеше. В ръцете си държеше голям кафяв плик, който беше донесъл със себе си, но досега не бе споменал нищо за него. Наблюдаваше безизразно как единият от криминалистите внимателно поставя кожата в плик за веществени доказателства. Екипът ми бе напълно непознат. Зачудих се дали предишният в момента работеше някъде другаде или почиваше тази вечер. Не че имаше особено значение, но ми бе по-лесно да мисля за това, отколкото за последните събития и какво биха могли да означават те.

Криминалистът, който държеше внимателно плика, се приближи към нас и го вдигна, така че Гарднър да го огледа добре.

— Няма съмнение, че е човешка.

Знаех го и без да ми го каже. Кожата беше кафява и почти прозрачна. Сега се виждаше, че формата й е прекалено неправилна и не би могла да бъде ръкавица, но човек лесно можеше да се заблуди. Доста често бях виждал подобно нещо. Само не и върху предното стъкло на колата си.

— Това означава ли, че Йорк одира жертвите си? — попита Джейкъбсън.

Полагаше огромни усилия да изглежда спокойна, но и тя бе започнала да губи присъствие на духа.

— Мисля, че не — отвърнах аз. — Може ли? — Протегнах ръка към плика.

Криминалистът изчака, докато Гарднър кимна отсечено в знак на съгласие, и едва тогава ми го подаде.

Вдигнах плика срещу светлината. Кожата беше сцепена и скъсана на няколко места, най-вече в горната част, но въпреки това бе запазила формата на ръка. Беше мека и еластична, а по вътрешната страна на найлоновия плик се виждаха мазни петна.

— Не е била одрана — обясних аз. — Ако беше, щеше да е едно плоско парче. Тази е сцепена на няколко места, но, общо взето, е цяла. Мисля, че просто се е изхлузила от ръката.

Гарднър и криминалистът изобщо не се учудиха на думите ми, но по изражението на Джейкъбсън личеше, че не разбира.

— Изхлузила се е?

— Няколко дни след смъртта кожата сама започва да се отделя от тялото на мъртвия. Особено в крайните точки като скалпа и краката. И ръцете — продължих аз и й посочих плика. — Почти съм сигурен, че случаят е точно такъв.

Тя изостави обичайната си сдържаност и впери поглед в плика.

— Искате да кажете, че сама се е отделила от ръката на труп?

— Може и така да се каже — отвърнах аз и се обърнах към Гарднър, който ни наблюдаваше с кисело изражение на лицето.

— Съгласен ли сте с мен?

Той кимна.

— Добрата новина е, че е мека и еластична. Това ще ни спести труда да я киснем, преди да снемем пръстовите отпечатъци — каза Гарднър и погледна към мен.

Той вече бе направил връзката. Джейкъбсън обаче изглеждаше ужасена.

— Можете да свалите пръстови отпечатъци от това!

— Разбира се — отвърна криминалистът. — Обикновено кожата е суха и лесно се къса, така че първо трябва да се накисне във вода. След това я надяваш на ръката си като ръкавица и снемаш отпечатъците.

Той вдигна ръка и размърда пръсти, за да илюстрира думите си.

— Да не те задържаме повече, Декс — намеси се Гарднър.

Криминалистът свали ръка малко засрамен и се върна при колата.

Гарднър потупа с кафявия плик по крака си, а след това ме изгледа почти ядосано.

— Е, ти ли ще го кажеш или да го кажа вместо теб?

— Какво да каже? — попита Джейкъбсън.

Гарднър сви устни.

— Хайде, обясни й.

— Досега се чудехме как Йорк е оставял пръстови отпечатъци от жертвите на местопрестъплението толкова дълго след смъртта им — започнах аз, а тя извърна поглед към мен. — Сега вече знаем.

И посочих към колата.

Бръчката изчезна от челото на Джейкъбсън.

— Искате да кажете, че е използвал кожата от ръцете на жертвите си? Нахлузвал я е като ръкавица!

— Досега не бях чувал някой да е правил това, с цел да остави отпечатъци, които да заблудят разследващите, но по всичко личи, че е така. Може би това е причината трупът на Ноа Харпър да е толкова разложен. Йорк е искал да вземе кожата от ръцете му, преди да го размени с този на Уилис Декстър.

А след това е изчакал още няколко дни, отишъл е в гората и е взел и кожата, отделила се от ръцете на Декстър. Мършоядите не биха обърнали внимание на някакво изсъхнало парче кожа, след като имат цял труп на разположение. А ако го бяха направили…

Ами тогава просто щеше да използва нечия друга кожа.

Ядосах се на себе си, че не се бях сетил за това по-рано. Подсъзнанието ми се беше опитало да ми помогне — спомних си усещането за нещо познато, когато свалих латексовите си ръкавици и видях набръчканите си ръце. Но тогава не му обърнах внимание. Том беше напълно прав, че трябва повече да се осланям на интуицията си. Трябваше да се отнеса по-сериозно към думите му.

Джейкъбсън взе плика от ръцете ми и започна да разглежда съдържанието му със смесица от отвращение и интерес.

— Декс каза, че тази кожа не е изсъхнала. Това означава ли, че съвсем скоро се е отделила от трупа?

Предположих, че си мисли за Ървинг. Въпреки че никой не го бе казал на глас, всички знаехме, че психологът е вече мъртъв. Но дори и да е бил убит веднага след отвличането, нужно бе повече време, за да започне кожата да се отделя. Така че тази тук можеше да е от всеки друг, но не и от него.

— Съмнявам се — отвърнах аз. — По-скоро ми се струва, че нарочно е била мазана, за да се запази еластичността й…

Внезапно ми хрумна нещо. Погледнах към стъклото на колата и мазните петна, останали там, където беше кожата.

— Бебешкото олио.

Гарднър и Джейкъбсън ме изгледаха неразбиращо.

— Пръстовите отпечатъци по кутийката от филма бяха оставени върху бебешко олио — напомних им аз. — Според Ървинг това означаваше, че мотивът за убийствата е сексуален, но се оказа, че не е така. А Йорк е използвал бебешкото олио, за да поддържа кожата еластична. Тя вече не е можела да се омазнява от само себе си, а той е искал отпечатъците да са съвсем ясни. Затова я е мазал с бебешко олио и я е поддържал, както се поддържа кожата на стари обувки.

Спомних си подигравката на Ървинг. Освен ако убиецът не е имал влечение към овлажнители… Бил е много по-близо до истината, отколкото е предполагал.

— Ако Йорк е събирал пръстовите отпечатъци на жертвите си, защо тогава не е взел кожата от ръцете на Тери Лумис? — поинтересува се Джейкъбсън. — В бунгалото нямаше следи от такова нещо.

— Ако я беше взел, щяхме да забележим и да разберем какви ги върши — отговори Гарднър, а по гласа му личеше, че се самообвинява. — Йорк е искал сам да избере момента, в който да ни покаже на какво е способен.

Наблюдавах криминалистите, докато внимателно посипваха част от колата с прах, за да я проверят за отпечатъци. Правеха го много прецизно. Само дето едва ли щеше да им е от полза.

— Но защо го е направил сега? — зачудих се аз.

Гарднър хвърли поглед към Джейкъбсън. Тя сви рамене.

— Отново се фука пред нас, иска да ни покаже, че не го е страх, че можем да го заловим. Очевидно смята, че това, което научихме сега, няма да ни помогне да го хванем. И без това рано или късно сами щяхме да разберем какво прави. По този начин той все още контролира ситуацията.

Не каза нито дума по другия въпрос. Защо бе избрал мен? Страхувах се, че вече зная отговора.

Гарднър погледна към кафявия плик, който държеше. Изглежда, бе взел решение.

— Даян ще те закара до хотела. Стой там, докато ти се обадя. Не пускай никого в стаята си. Дори и да ти кажат, че е румсървис, погледни, преди да отвориш.

— Ами колата?

— Ще ти съобщим, като приключим с нея.

След това се обърна към Джейкъбсън:

— Даян, може ли две думи насаме?

Двамата се отдалечиха, така че да не ги чувам. През цялото време говореше Гарднър. Видях, че Джейкъбсън кимна, а той й подаде плика. Зачудих се какво ли има в него, но, разбира се, не можех да попитам.

Погледнах облечените в бяло хора, които в този момент обработваха колата ми. Прахът, който използваха за откриване на отпечатъци, бе скрил блясъка на боята и в момента колата изглеждаше като безжизнена.

Докато ги наблюдавах, усетих горчивина. Прокарах пръст по белега на дланта си. Признай си. Страх те е.

Веднъж вече ме бе преследвал убиец. Бях дошъл тук с надеждата да забравя за това. А сега всичко се повтаряше.

На път към хотела заваля. По стъклото се плъзгаха огромни капки, тласкани от вятъра на неравномерни струи. Чистачките ги махаха, но в следващия момент те се появяваха отново. Пътищата и заведенията далече от района на болницата все още бяха пълни с хора. Ярките светлини и оживените улици ми донесоха известно облекчение, но някак не можех да установя връзка с нормалния живот. Не само прозорецът на колата ме делеше от него. Съзнавах, че сигурността, която излъчваше животът отвън, е само илюзия.

За първи път не реагирах на близостта на Джейкъбсън. Едва когато тя заговори, мислите ми се върнаха към действителността.

— Дан казва, че Лумис и Харпър са удушени с нещо като връв — започна тя.

Размърдах се, изненадан от темата, която тя поде.

— Най-вероятно са били удушени с испанска примка — обясних аз. — Това е нещо като турникет.

— Напълно съответства на онова, което знаем за Йорк. На него би му харесала властта, която му дава този начин на убиване. Борбата буквално е била на живот и смърт, а това би му донесло много по-голямо удовлетворение, отколкото ако убие жертвата си веднага. Така изцяло контролира процеса, той решава в кой момент да приложи достатъчно натиск и да убие жертвата си.

При тези думи тя хвърли бърз поглед към мен.

— Извинете, не беше много тактично от моя страна.

Свих рамене.

— Няма нищо, напълно разбирам какво прави Йорк. Няма да се поддам на психологическата му атака и да припадна от страх.

— Значи смятате, че случката тази вечер е психологическа атака?

— Ако наистина възнамерява да ме нападне, тогава защо ще ме предупреждава?

В момента, в който го изрекох, се сетих, че вече съм срещал убиец, който постъпи точно по същия начин.

Джейкъбсън също не беше убедена в правотата на предположението ми.

— Йорк има нужда да се себедокаже. За нарцисист като него случилото се с доктор Либерман е голям позор. За да поддържа високото си самочувствие, трябва да извърши нещо още по-впечатляващо. Като например да предупреди следващата си жертва.

— Все още не мога да разбера защо Йорк си е направил труда да преследва мен. И Том, и Ървинг бяха известни личности. Защо, след като веднъж се е прицелил толкова нависоко, ще се занимава с някакъв чужденец, за когото никой не е чувал. Няма логика.

— Може би за него има. — Изражението на лицето й бе станало много сериозно. — Не забравяйте, че ви видя да работите с доктор Либерман. Освен това вие сте англичанин, гост на факултета. Може би според Йорк нападението над вас би предизвикало по-голям шум, отколкото над някой местен.

Точно за това не се бях сетил.

— Сигурно трябва да се чувствам поласкан — опитах се да се пошегувам.

Този път не бях възнаграден с усмивка.

— Според мен не трябва да гледате така лековато на ситуацията.

О, аз съвсем не я възприемах лековато.

— Мога ли да ви попитам нещо? — казах аз, колкото да променя темата. — Получихте ли резултатите от кръвните пробите, взети от бунгалото?

За миг настъпи мълчание.

— Пълният ДНК анализ отнема седмици.

Не точно това я бях попитал, но фактът, че отбягна въпроса, ми подсказа, че съм на прав път.

— Така е, но сигурно вече са установили дали кръвта е човешка или не.

При всяка друга ситуация щях да изпитам удоволствие от изненадата й.

— Откъде знаете това?

— Да кажем, че имам солидни познания и мога да предположа. Значи, кръвта все пак е животинска?

В тъмното видях само, че кимна.

— Получихме резултатите едва днес следобед, но и преди това беше ясно, че нещо не е наред. Криминалистите смятаха за подозрително разположението на кървавите петна, макар че Йорк много се беше постарал. В лабораторията направих предварителен тест, който показа, че кръвта не е човешка, но въпреки това чакаме резултатите от ДНК анализа, за да сме напълно сигурни.

— И каква е кръвта? От прасе ли?

Тя се усмихна и зъбите й проблеснаха в тъмнината.

— Е, сега вече се фукате.

Може би съвсем малко.

— Не е толкова сложно, колкото изглежда — признах аз. — След като със сигурност установихме, че Тери Лумис е бил удушен, очевидно кръвта не е била негова. Това означава, че раните по тялото са били нанесени след смъртта, а от това следва, че по-голямата част от кръвта в бунгалото е дошла отнякъде другаде.

— Въпреки това не разбрах как се досетихте, че кръвта е от прасе… — започна тя, а после сама си отговори: — О, разбирам. Зъбите, които открихте при тялото на Уилис Декстър!

— И преди това се чудех дали кръвта не е животинска, но след като видях зъбите, си помислих, че може да е от прасе — казах аз. — Изглежда, Йорк много обича такива игрички.

Джейкъбсън замълча. Дъждът продължаваше да се стича по стъклата, а отражението му караше лицето й да изглежда като мраморно. На жълтеникавата улична светлина профилът й наподобяваше на гръцка скулптура.

— Може би не трябва да ви казвам това — започна тя, — но получихме и резултат от кръвните проби на Ноа Харпър. Бил е болен от хепатит C.

Божичко! Горкият Кайл! За разлика от хепатит A и B, за хепатит C няма ваксина. Заболяването не е непременно смъртоносно, но лечението му е изключително дълго и неприятно. И въпреки това никой не може да даде гаранции за резултата от него.

— Кайл знае ли? — попитах аз, като през цялото време си мислех, че спокойно можех да съм на неговото място.

— Все още не. Ще мине време, докато получи резултатите от болницата, а Дан реши, че няма защо да бързаме да му съобщаваме новината — при тези думи тя ми хвърли бърз поглед. — Разбирате, че това е поверителна информация, нали?

— Разбирам.

За първи път бях съгласен с Гарднър. Все още съществуваше някакъв шанс Кайл да не се е заразил, но в момента въобще не ми се искаше да съм на негово място.

А за малко да стане точно така.

Пристигнахме в хотела. Джейкъбсън намери място за паркиране близо до входа. Забелязах, че когато спря, хвърли бърз поглед в огледалото и огледа колите зад нас.

— Ще ви изпратя до стаята — заяви тя и се протегна, за да вземе от задната седалка кафявия плик, който й беше дал Гарднър.

— Няма нужда…

Джейкъбсън обаче вече излизаше от колата. Влязохме във фоайето на хотела. Тя беше цялата нащрек — погледът й пробягваше по лицата на хората около нас, сякаш търсеше потенциална заплаха. Забелязах, че държеше дясната си ръка близо до пистолета, скрит под сакото й. Част от мен отказваше да приеме всичко това на сериозно.

След това си спомних какво намерих върху стъклото на колата си.

Една възрастна дама ни се усмихна и ни намигна, докато излизаше от асансьора. Ясно ми беше какво си мисли. Още една млада двойка, която се прибира, след като е прекарала деня в града. Беше толкова далече от истината, че направо ми стана смешно.

Двамата с Джейкъбсън застанахме рамо до рамо в асансьора. Освен нас в него нямаше никой друг и усещах как напрежението се покачва с всеки изминал етаж. В един момент рамената ни леко се докоснаха и между тях се появи статично електричество. Джейкъбсън се отдръпна леко, само колкото да избегне допира ми. Когато вратата се отвори, тя излезе първа, сложи ръка върху пистолета на бедрото си и провери дали има някой в коридора. Стаята ми беше в далечния му край. Пъхнах картата в процепа и отворих на вратата.

— Благодаря, че ме придружихте.

Казах това с усмивка, но тя изглеждаше делова. Бариерата между нас, която за кратко бе изчезнала, докато пътувахме в колата, сега отново бе тук.

— Мога ли да огледам стаята ви?

Искаше ми се да й кажа, че няма нужда, но беше ясно, че само ще си загубя времето. Отдръпнах се и й направих път.

— Заповядайте.

Стоях до леглото, докато Джейкъбсън претърсваше стаята. Тя не беше особено голяма, така че не й отне много време да се убеди, че Йорк не се крие вътре. Все още държеше кафявия плик, който Гарднър й бе дал, и когато приключи с претърсването, се приближи към мен. Стоеше на известно разстояние, а лицето й, както обикновено, беше напълно безизразно.

— Дан иска да ви покажа това — заяви тя и отвори плика. — На пътя, близо до уличния телефон пред болницата, има охранителна камера. Иззехме записите, направени по времето, когато са позвънили на доктор Либерман.

Подаде ми купчина снимки. Бяха с лошо качество, но успях да разпозная улицата, на която се намираше телефонната кабина. На преден план се виждаха размазаните изображения на две коли и бялото квадратно тяло на една линейка. В долния край на снимките бяха отпечатани датата и часът.

Но повече ме заинтригува тъмната фигура, хваната точно в момента, когато се отдалечава от телефона. Качеството на снимката беше толкова лошо, че чертите изобщо не можеха да се различат. Главата бе наведена, а лицето приличаше на бял полумесец, скрит от тъмната козирка на шапката.

На другите снимки се виждаше почти същото — човек с приведени рамене и глава, който пресича пътя. На тези снимки фигурата беше дори още по-неясна.

— От лабораторията се опитват да изчистят образите — обясни ми Джейкъбсън. — Не можем със сигурност да твърдим, че е Йорк, но височината и телосложението съответстват на неговите.

— Не ми показвате тези снимки само от любезност, нали?

— Не — отговори тя и ме погледна решително. — Според Дан, ако вие сте следващата мишена на Йорк, трябва да знаете как може да изглежда, в случай че се доближи до вас. Черните дрехи и шапката наподобяват някаква униформа. На бедрото му се забелязва нещо, което прилича на фенерче. Възможно е да се опитва да се представи за полицай, за някакво друго служебно лице или… Доктор Хънтър? Какво има?

Стоях с поглед, вперен в снимката, когато внезапно се спомних. Фенерчето…

— Охранител — промълвих аз.

— Моля?

Разказах й как преди няколко вечери на паркинга ме бе спрял един охранител.

— Най-вероятно няма нищо общо. Просто ме спря и ме попита какво правя там.

Джейкъбсън се намръщи.

— Кога стана това’?

Замислих се.

— Вечерта преди Ървинг да изчезне.

— Успяхте ли да го огледате?

— Държеше фенерчето насочено към лицето ми, затова изобщо не можах да го видя…

— Забелязахте ли нещо друго? Някаква особеност в говора му?

Поклатих глава.

— Нищо особено, освен… Гласът му звучеше някак… странен. Дрезгав.

— Все едно се е опитвал да го преправи?

— Възможно е.

— Споменахте ли на някого за това?

— Не, тогава не се замислих по въпроса. Вижте, сигурно е бил някой от служителите на охраната. Ако е бил Йорк, защо ме остави да си тръгна?

— Сам казахте, че това е станало вечерта преди професор Ървинг да изчезне. Може би тогава е имал други планове.

Не можах да отговоря нищо. Джейкъбсън прибра снимките в плика.

— Да се обадим на охраната на болницата и ще проверим дали е бил някой от техните служители. Междувременно, когато си тръгна, заключете вратата. Утре сутринта ще се свържем с вас.

— Значи трябва да чакам тук, докато някой от вашите хора ми се обади?

Изражението й отново бе станало каменно.

— Това е във ваш интерес, докато уточним как да действаме по-нататък.

Зачудих се какво има предвид, но не я попитах. Решенията взимаше Гарднър или някой над него, а не тя.

— Искате ли нещо за пиене, преди да си тръгнете? Не знам колко добре е зареден минибарът, но мога да поръчам кафе или…

— Не! — и двамата останахме изненадани от енергичността, с която изрече думата. — Благодаря, но трябва да се върна при Дан — добави тя по-спокойно.

Но червенината, която се разля по врата й, говореше друго.

Вече се бе отправила към вратата. Спря още веднъж, напомни ми да я заключа и излезе. Какво беше това? Запитах се дали не бе придала по-особен смисъл на поканата ми да пийнем нещо, но бях прекалено уморен, за да се тревожа за това.

Седнах на ръба на леглото. Струваше ми се невероятно, че са минали по-малко от двайсет и четири часа откакто научих за смъртта на Том. Исках да се обадя на Мери, но вече беше прекалено късно. Зарових глава в ръцете си. Господи, каква бъркотия! Понякога ми се струваше, че нещастието ме преследва навсякъде. Чудех се дали събитията ще се развият по същия начин, ако изобщо не бях идвал тук. Струваше ми се, че чувам думите на Том. Престани да се самобичуваш, Дейвид. Това щеше да се случи така или иначе. Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай Йорк. Той носи цялата отговорност.

Но Том беше мъртъв. А Йорк бе свободен.

Изправих се и отидох до прозореца. Дъхът ми замъгли стъклото и светът навън се превърна в множество неясни жълтеникави петна, светещи в тъмнината. Прокарах юмрук по стъклото, което изскърца при допира на кожата ми, и светът отново се появи пред очите ми. Улицата под мен представляваше безкрайна поредица от неонови светлини и фарове на коли, които се движеха в безмълвен танц. Хората в тях бяха погълнати от собствените си грижи и не се интересуваха от проблемите на тези около тях. Докато ги наблюдавах, с болка осъзнах колко далече от дома се намирам. Мястото ми не бе тук.

Няма значение. Продължи с това, с което си се захванал.

В този момент се сетих, че не съм вечерял. Дръпнах се от прозореца и взех менюто за румсървиса. Отворих го и хвърлих бегъл поглед на описанията на бързите закуски, които предлагаха, после го затворих и го захвърлих настрани. Изведнъж усетих, че повече не издържам в тази стая. Все едно какво планираше Йорк, нямаше да стоя и да се крия тук, докато Гарднър реши какво да прави с мен. Грабнах якето си, взех асансьора и слязох във фоайето на хотела. Възнамерявах само да отида в бара на хотела и да проверя дали все още сервират някаква храна, но го подминах. Не знаех къде отивам, просто трябваше да се махна оттук.

Навън дъждът беше спрял, а въздухът бе свеж. Тротоарът блестеше и беше станал хлъзгав. От време на време попадах на някоя локва и изпод краката ми се вдигаха пръски. По гърба ми плъзнаха тръпки, но успях да устоя на натрапчивото желание да се обърна. Хайде, Йорк, нали искаш да ме хванеш? Ето ме!

Измамната ми храброст скоро се стопи. Открих едно ресторантче, което все още работеше, и влязох. В менюто имаше само бургери и пържено пиле, но в момента ми беше все едно. Поръчах първото, което ми попадна пред очите, и върнах менюто на келнерката.

— Нещо за пиене?

— Една бира. Не, чакайте… Имате ли бърбън? „Блантънс“ например?

— Имаме бърбън, но само „Джим и Джак“.

Поръчах си един „Джим Бийм“ с лед. Отпих бавно. Бърбънът прокара гореща диря по гърлото ми и стопи бучката, която се бе събрала там. За теб, Том. Скоро ще заловим това копеле, обещавам ти.

За момент дори си повярвах.

Каишките и зъбците отразяват светлината на лампата. Всеки път, след като си ги използвал, мажеш кожата с восък, докато стане мека и еластична, лъскаш метала, докато не заблести. Не е необходимо да го правиш — знаеш, че това си е чиста превземка. Но ритуалът ти доставя удоволствие. Понякога ти се струва, че усещаш топлата миризма на пчелен восък в пастата за лъскане на седла. Вероятно е само спомен, но въпреки това той те успокоява. Освен това ти харесва подготовката, церемонията. Напомня ти, че правиш всичко с определена цел, че следващия път ще се получи. И този път наистина ще е така.

Усещаш го.

Докато с любов лъскаш кожата, си казваш, че не трябва да се надяваш прекалено, но не можеш да отречеш трепета на очакването. Това чувство те спохожда винаги, преди да започнеш. Тогава всичко е възможно, а неуспехът е все още в бъдещето. Но този път усещането е различно. Много по-знаменателно.

Специално.

Поставянето на кожата върху стъклото на колата беше премерен риск, но си заслужаваше. Рано или късно щяха да разберат какво правиш, а е по-добре да стане както ти искаш, така ефектът ще е много по-голям. Все още ти контролираш играта, а това е най-важното. Когато разберат какво всъщност се случва, вече ще е твърде късно и тогава…

И тогава…

Но за това не смееш да мислиш. Не можеш да предвидиш нещата толкова надалеч. По-добре съсредоточи вниманието си върху това, което трябва да свършиш сега, върху непосредствената си цел.

Няма да чакаш още дълго.

Завърташ внимателно механизма и наблюдаваш как кожените каишки се изпъват, а колелата плавно се завъртат. В момента, в който зъбците им зацепват, се чува звук като от часовников механизъм. Със задоволство духваш върху тях и ги лъскаш за последен път. Отражението ти те гледа от металната повърхност, разкривено и неузнаваемо. Впиваш поглед в него и чувстваш известна тревога от мислите, които никога не изплуват на повърхността, след това го изтриваш с едно движение на парцала.

Няма да чакаш още дълго. Всичко е готово. Фотоапаратът е зареден и поставен на мястото си, чака само обекта. Униформата е изчеткана и изчистена. Е, не е наистина чиста, но на пръв поглед изглежда такава. А това ти стига.

Само трябва да подбереш подходящия момент.