Шпионин в юрския период

1

…Заповедта на Консултацията беше залепена върху бакелитовата дъска.

„Да се даде извънреден отпуск на инженер Д. И. Бериман“.

Отпуск!…

Изпълнен от мрачни предчувствия, минах покрай вкаменилата се от моето появяване машинописка Джоун Стайлз (двадесет и пет годишна, с трудов стаж в Консултацията седем дни, страхува се от новото си място, вдовица, бащата на детето й, Ричард Стайлз, автомеханик, загина при автомобилна катастрофа) и пред вратата на приемната се сблъсках със секретарката на шефа Хелън Джукс (с безупречна репутация, трезв и остър ум, слабост към театъра, която впрочем никак не й пречеше да си гледа работата).

— Чакат ви.

Кимнах на Хелън, но влязох не в приемната, а в работилницата — манастира на рижия радист Щайбърг. Главата ми се пръскаше от болка. Вчерашните събития ме тласнаха твърде далеч, но за съжаление в такива моменти само алкохолът ме спасява от смъртоносната скука…

Щайбърг беше отишъл на обяд. Върху масата стърчаха празни бутилки от минерална вода. Злобно се изплюх и запалих цигара.

Джек Бериман беше „инженер“ колкото и аз. Никой не пише във ведомостта на Консултацията „индустриален шпионин“. Обикновено слагат общоприети термини. А и нашите интереси са съвсем „обикновени“: състезателни мотори, химия, електроника… Интересува ни всичко… Впрочем точно в химията, струва ми се, с литиевите батерии „изгърмя“ сестрата на Бериман — Джой. Провалът (мина само с шок) така подействува на Джой, че тя след като подписа необходимите книжа (благодарение на Джек), напусна Консултацията (рядък случай) и сега помагаше на някакъв далечен роднина в бара на фирмата „Травъл“. Това умилостивяваше сантименталния брат на Джой, но мене ме озлобяваше.

И аз, и Джек попадахме в графа тринадесета в списъка за придобиване на информация от конкуренцията. Да си призная, графите от петнадесета до двадесета също имаха известно отношение към нас… Ето защо неочакваната заповед за извънредния отпуск на инженер Бериман ме порази страшно неприятно. Фирмата „Траеъл“ — а именно срещу нея тръгна Джек по заповед на шефа — не беше от най-спокойните. Ако охраната го е спипала на неподходящо място или по неподходящо време, не му завиждам.

Случаят с фармацевтите, случаят с „Експерта“, случаят с комбинат „СГ“ — имах пълното право да се гордея. Но провалът на двама наши агенти — първо на Данвил (операция „Ле Рой“), а сега и на Джек не можеше да не ме кара да настръхна. Уморих се. Изпитвам постоянен, изтощителен страх. Страх от излишна дума. Страх от излишен жест. Страх от неочаквана среща… Цяла година крия в касата си няколко магнитофонни ленти с подробен запис на няколко твърде важни операции, извършени от Консултацията вътре в страната. Тези записи ми струват много пари и за нула време могат да погубят цялата Консултация, но все пак дори срещу свободата си не бих се решил на такова нещо… Страх!… Всепоглъщащ страх!… Оставаше ми да чакам, да се надявам на някаква случайност, а когато се чувствувах особено зле, прибягвах до бутилката…

— Чакат ви! — повтори Хелън, като едва открехна вратата.

Кимнах.

— Не бива да пиете толкова — с професионална загриженост ме посъветва тя. — Човек има един черен дроб.

2

Подвижният кабинет на шефа беше съвсем близо, но преди да пресека коридора, си допуших цигарата. Когато хвърлих фаса, ръката ми трепна. Изругах и влязох в стаята за тренировка, облепена с тежки стоманени блокове.

Върху двойното стоманено въже прикрепих нова мишена — бягащ прегърбен силует на човек, — придърпах я на около четиридесет крачки напред и пристъпих към пулта… Пет изстрела с тридесет и осем калибров пистолет, пет с „Магнум“ — гилзите иззвънтяха в пластмасовата бариера…

Уверих се, че ръката ми е сигурна. Дупките бяха в центъра на мишената, в смъртоносния сектор „К-2“.

— Не е лошо! — одобри Хелън, която беше надникнала през вратата. — Обаче ви чакат!

3

— Ел! — каза шефът, като изтриваше ръката си със салфетка. — Ужасно мирише, но това е газ.

Шефът беше се състарил. Лицето му е подпухнало, но очите му светят от ентусиазъм. Кимна ми към бюрото:

— Нещо ново! Виж!

Едва удържах в ръката си бодливата топчица.

— Залепва се дори за пластмаса — гордо отбеляза шефът. — Това дребосъче може да се приеме на разстояние километър и половина с всякакъв радиоприемник, работещ в диапазон от осемдесет до деветдесет мегахерца. Авторът? — Той се усмихна: — Наши приятели!…

Запалих цигара, обърнах се и погледнах през прозореца.

Беше още рано, но в каменното дефиле на града вече боботеха хиляди коли, притискайки се една о друга. Сивкавият облак от мъгла и пушек размазваше очертанията на сградите, дори цветните реклами изглеждаха оттук мъгляви.

— Бериман не се завърна, Ел!

Без да се обръщам (това нямаше да промени нищо), попитах:

— Някои подробности? — и като стиснах юмрук, включих микрофона, вграден в сребърния ми пръстен.

— Бериман отиде във фирмата „Травъл“.

— Да — добавих. — Надземният комплекс и двойно по-големият под земята. Състезателните мотори. Обезопасяване от категория „лукс“. Джек не искаше да се захваща с тази работа.

— Благодаря ти за откровеността, Ел. Подписах заповед за отпуск на Джек.

— Провал?

— Да.

— Електронен пост — припомних си на глас. — С четири ключа. Телеапаратура. Свободна охрана… Кой пост не е успял да премине Джек?

— Не знаем.

— Печално — заключих… Това не беше точната дума. Но и формулировката „отпуск“ също не отразяваше същността на въпроса. „Безсрочен отпуск“ бе по-точно.

— Подробности?

— Всичко, което знаем, е, че Джек е преминал някои от постовете. След това следите се губят. Може би се спънал пред сейфа… Купихме изгубените от него записки. Луди пари, Ел, но все още се надявам, че ще си възстановим загубите.

— В записките има ли ключ?

— Ще се наложи това да изясниш ти, Ел!

— Настоявате за нова операция?

— Да. Има сведения, че машината, над която работят конструкторите на „Травъл“, ще ликвидира целия транспорт на колела. Не забравяй, че автомобилните и железопътните компании по-често прибягват до услугите ни. Доста сме им задължени.

— Но нали фирмата „Травъл“ има изпитателен полигон. Защо трябва да се започва от сейфа?

— Полигонът е блъф! Машините на полигона са за отвличане на вниманието. Истинският модел е в сейфа. Възможно е дори да се изпробва там, вътре, в стоманената камера.

— Кога започваме операцията?

— Утре!… Засега проучи това. — Шефът ми подаде, записките на Бериман и аз веднага ги познах. — Прегледай много внимателно всяка страница. Възможно е Джек да ги е загубил нарочно. Обърни внимание на всеки знак, на всяко задраскване. Ти познаваш Бериман и системата му. Можеш да забележиш онова, което ще се изплъзне от окото и на най-внимателния специалист. Чакам те утре сутринта, Ел.

Когато тръгнах към изхода, шефът се усмихна:

— Изтрий пред мен записа, който успя да навъртиш…

4

За седем години не съм имал нито един провал. Никой, освен може би Лесли, не ми е турял крак. Никой, освен може би алхимиците, не са ме поставяли в безизходица. Постоянно, необикновено ми вървеше. Но това не можеше да продължава цял живот — провалът на Бериман прозвуча като първо звънче… Нямаше къде да отида, нямаше с кого да поговоря. Нито една жива душа не знаеше адресите ми, а онези, които се досещаха за тях, не биха искали да разговарят с мен. Наистина имаше един, военният медик Хесъп, който беше твърде разговорчив човек. След като мина в оставка, той започна да колекционира живопис и държеше разкошен апартамент в най-елегантния район на столицата. Хесъп беше личен приятел на шефа и неведнъж е помагал на Консултацията. А с мен го свързваха нещо като роднински отношения — именно той ме въведе в работата и ме обучи в тънкостите на шпионажа. Взаимното ни доверие беше толкова голямо, че понякога аз му се оплаквах от преумора или споделях за случайна интрижка. Това трогваше стареца.

Тръгнах за дома на Хесъп с голяма скорост, но на паркинга нямаше нито едно свободно място. И за какво щях да говоря сега с него? За несподеленото с шефа желание да изляза от играта ли? За Джек? Или за методите на индустриалния шпионаж и съдбата на неговите гении?…

Предпочетох друг вариант. Паркирах колата пред бар „Комета“. Да се видя с Джой — това също е утешение… Седнах на масичката до прозореца и я зачаках.

След като в „Комета“ започна често да идва Нил Форман (четиридесет и две годишен, радиоконструктор, разведен, децата му почиват в частния пансион „Сиймър“, автор на три учебника), Джой недвусмислено беше изразила нежеланието си да се появявам в бара. Джек също ми беше намекнал за това (той се грижеше за сестра си), но на мен ми се стори, че Джой, а също и Джек не казват всичко…

По дяволите! Джек изчезна и сякаш светът опустя…

Бериман беше от онези шпиони, които не се предават така лесно. Той извърши няколко операции, достойни за големия талант, и аз неведнъж бях благодарен на съдбата, че ми е изпратила такъв съдружник.

Взех внимателно да изучавам записките. Не изпусках нито един знак, нито една цифра, нито една драскулка. Тъкмо когато не оставаше никакво съмнение за безполезността на цялата тази работа, открих дребни, внимателно сбити в един ред букви: „Елвремевсейфа“. Джек се обръщаше към мен! Той е бързал! Но какво значение има времето? Възможно ли е да се пази времето в сейфа?… Усмихнах се — след алхимиците за мен нямаше нищо невероятно…

След това си помислих, че може да е капан. Не е трудно да се поправи почеркът. При това записките вече са били, в чужди ръце… Провокация? Едва ли… Какъв смисъл има да се предизвиква нова операция на врага, преди да си се оправил с предишната?…

— Здравей, Ел!

Джой… Тя влезе и аз трепнах. Красиви коси, големи изразителни очи… Като вдъхнах познатия мирис на лек парфюм, попитах:

— Свободна ли си?

— Не за теб, Ел.

Кисел метален вкус по небцето и езика — колко пъти съм го изпитвал!… Неведнъж съм имал възможността да прикача за бельото на Джой някое и друго изобретение на шефа и да „пораздрусам“ по този начин приятелите й, но винаги са ме спирали Джек и… нежеланието да загубя Джой… И нито веднъж не го сторих…

— Виждал ли си Джек? — попита Джой и отново почувствувах отвратителния вкус по небцето и езика си.

Като се наведох към Джой толкова близко, че да мога да й прошепна, изтърсих:

— Ще ти пише, Джой. Нали е в отпуск.

И се изправих.

Сега, след като миниатюрното изобретение на шефа здраво се лепна за чорапа на Джой, изпитах разочарование… Чуждата тайна! — тя ни се струва недосегаема, но, господи, колко леко можем да проникнем в нея!

— Приличаш на хищник, Ел — сухо забеляза Джой. — На стареещ хищник — лъв, лешояд. Ти си откачен, Ел. Всички там сте такива.

Усмихнах се. Тя нищо не знаеше за Джек. Странно, но това ме успокои, колкото по-малко хора знаеха за провала му, толкова повече шансове имах аз да спечеля.

Поклащайки бедрата си, Джой отиде към бара. Не се сдържах и включих пъхнатия зад месестата част на ухото си микрофон. Шефът беше прав — изобретението му работеше великолепно! Миниатюрният предавател, лепнат за чорапа на Джой, улавяше всичко, което попадаше в обсега му. Гласовете на мъжете около бара, дрънкането на съдовете, щракането на запалките, шума от водата… Сега вече, помислих си злобно, ще науча с какво се занимава бившата ми приятелка по вечерно време. В това е нашето предимство, предимството на господарите на разголения свят — да знаят всичко!

Появи се Нил Форман. Типичен интелектуалец с отсъствуващ израз на малко разногледите му добри, приятни очи. Не зная какво е намерила в него Джой. Може би умее да говори. Джой има слабост към красивите думи… Впрочем сега Форман явно бързаше. Чух шепота му:

— Както винаги, в десет.

— Не — възрази Джой. — Ако дойда, ти няма да ме пуснеш, а аз трябва да ставам рано.

— Какво да правим? — Гласът на Форман прозвуча смутено.

— Нил, по същото време можеш… да наминеш при мен…

Отдалеч видях усмивката на Джой. Обикновена усмивка на обикновена жена. Но тя породи в мен гняв… Как ли щеше да изглежда, ако й кажех за съдбата на брат й!… Добре!… Преглътнах горчивото уиски и излязох от бара.

5

Не бях пил много. Това ми помогна да разбера, че в жилището ми са идвали „гости“.

Най-напред, никога не слагам фотьойла си до прозореца. Той е нисък, а аз обичам да гледам надолу — към улицата, не в празното сиво небе.

Второ, в стаята се чувствува мирис, какъвто оставят след себе си закоравелите пушачи.

Трето, някой си е играл с електромера — пломбата е изместена…

Разходих се из стаята. Погледнах в бюфета зад телевизора, зад репродукцията на Виан, опипах фотьойла и масата… Нищо… Обикновена проверка на Консултацията?… Може би… Но трябва да сменя жилището си. Идвали са хора, от които се страхувам.

6

Не зная от какво се събудих. Щракане, шум… Часът беше единадесет. Веднага си спомних за Джой. Надянах халата, отидох към бюрото и настроих приемника — една мощна, компактна уредба, конструирана специално за такива случаи. Хъркане и шепот изпълни стаята. Завъртях скалата и задъхващият се шепот на Джой ме удари в ушите:

— Не ме гледай… Светни лампата… О-о-о! Ама че ръце имаш!…

Звук от целувка. Шепот.

Неведнъж ми се е налагало да се вмъквам в съкровени тайни. Но никога не съм изпитвал такава болка, такава ярост! Джой не ми даваше никаква надежда! Нейният шепот ме уби!…

След това дълго мълчаха. Донесох си уиски, настаних се във фотьойла и сега Форман заговори. Залепих се за приемника… Форман говореше за Джек! Разбира се, не назоваваше името му. Със смях, с ирония и с неприкривано тържествуване на честния конструктор той описваше гърченето на мнимия агент, опитващ се да се добере до сейфа.

Джой се разсмя:

— Престани… Да говорим за друго…

Звук от целувка.

Ще се засмееш другояче, ако знаеш, че става дума за брат ти!…

Добре!

Изключих приемника, налях си уиски… Ще се заема с тази операция! Тя ще ми бъде последна!

С умиление си помислих за лентите, скрити в сейфа на Хесъп. Бъдещето ми беше осигурено. Оставаше малко — операцията срещу „Травъл“ и разговора с шефа… Първото е лесно, пресметнах аз…

7

Като знаех, че централните магистрали са претоварени сутрин, тръгнах по околовръстната. Но и тук се натъкнах на задръстване. До жълтите стени на надземния комплекс на „Травъл“, върху фона на струпалите се автомобили бушуваха пламъците на гигантски огън — гореше бензинова цистерна, която се беше блъснала в голям камион. Пожарникарите се суетяха около огъня. Любопитните се пъхаха в пламъците. По възбудените им лица се четяха зле прикривана радост, тревога, отчаяние.

Някакъв мъж изтича от канавката, полугол, раздърпан, скочи в една кола и трясна вратата… Може би виновникът за катастрофата?

Погледите ни се срещнаха.

Страх и учудване се изписаха по небръснатото лице на похитителя. Разбрах — той ме позна!

Жалкият, но предизвикателен поглед ме измъчваше по целия път. Кой беше този човек? Алхимик? Индустриален контраразузнавач? Фармацевт?… Не откъсвах поглед от пътя. Страхувах се да гледам към хората. Дори Хелън, която ме въведе в приемната, не се сдържа:

— Лошо ли спахте?

Влязох в кабинета, без да отговоря. Шефът ме огледа внимателно:

— Лошо изглеждаш, Ел.

— Не е ли все едно?

Той се засуети, но в последния момент се реши:

— Виж тези писма и документи.

„Симон Ла Пар — прочетох върху едно удостоверение. — Южноафриканска република, вестник «Стар», собствен кореспондент.“ Писмо до Симон Ла Пар от жена му — Елизабет Тейяр. Писмо от инженер-конструктора Н. Форман до журналиста Ла Пар — предложение да посети фирмата „Травъл“… Почеркът на Форман беше ясен, едър, четлив…

— В осем часа сутринта — поясни шефът — инженер Форман заминава за филиала на фирмата. В десет, докато истинският Ла Пар спи след дългия полет, ти с неговите документи ще влезеш в територията на „Травъл“. Оттук започва рискът, но Бериман доказа, че той е в рамките на допустимото… ако не се допусне грешка. — Шефът ме погледна и се засмя: — Уверен съм, Ел, че ти ще се справиш. Гласът му стана твърд: — Разрешавам ти да използуваш всички средства.

— Като дублираше Джек — продължи той, — ти изучи системата за охрана на „Травъл“. Първи и втори пост са обикновени патрули. Те се интересуват от документите. Трети пост сме го купили. Луди пари дадохме, Ел, но твоят успех ще компенсира разходите. Обърни се към човека, сресан на прав път. Той ще бъде облечен с кариран костюм и, разбира се, ще те познае. Следващият пост е електронен. Възможно е да те прегледат с рентген. Не чакай това да стане. Прибегни до „Магнума“, само така ще можеш да проникнеш в кабинета на Форман и в сейфа. По коридорите има алармена телефонна инсталация. Това ще ограничи времето ти — най-много пет минути. Трябва да действуваш за четири минути. Не допускай да те спрат. Вдигни шум. Като се добереш до машината, незабавно катапултирай. Не се страхувай от нищо — където и да те изхвърли, ние ще те намерим веднага.

— Доколкото зная, Форман не е засекретен. Освен това срещал съм го без охрана. Защо да не започнем от него?

— Той е само един механик, Ел. Не знае нищо повече от нас.

— А какво знаем ние?

— Почти нищо.

— Какво влиза в това „почти“?

— Това, че рожбата на фирмата „Травъл“ се движи по вертикала.

— Не разбирам.

— Аз също.

— А информацията от външния пазар?

— В ЮАР и Япония се забелязва повишен интерес към работата на фирмата. Не са ни известни опити за внедряване. Инженерите на „Травъл“ са отказали да работят за Консултацията, пренебрегвайки обещанията на Кронър-младши.

— Който е способен да открадне яйцето, той ще открадне и кокошката. Нима там няма някой, комуто би се поискало да погъделичка господаря си?

— „Травъл“ няма господар, Ел.

— Значи ли това, че зад нея стои държавата?

— Да.

— Тогава…

— Ел, това не е обикновена операция. Ето защо с нея се зае Бериман, а сега… ти.

— Значи срещу мен ще бъдат не само охраната на фирмата, но и момчетата от „Бране“, „Интърстейт“, „Уекенхат“ — цялото индустриално контраразузнаване?… Смятате ли, че те няма да обърнат внимание на южноафриканския кореспондент?

— В това отношение всичко е наред. Форман е известен специалист. Поканата на Ла Пар е санкционирана отгоре. Възможно е професията му да бъде камуфлаж. Фирмата „Травъл“ е заинтересувана от бъдещи купувачи… Запомни едно: тази операция е необикновена. Каквото и да се случи, ти трябва да се движиш само към сейфа! Само в това ти е успехът. Можеш да излезеш от „Травъл“ само с тяхната машина. Ако се върнеш, в теб ще стрелят дори подкупените от нас хора. Те ще се страхуват от провал и затова ще те убият.

— Кой е идвал в квартирата ми?

— Пазят те, Ел — отклони отговора шефът.

— Добре. Още един въпрос… Проверявали ли сте Джой Бериман? Тя за кого работи?

— Имаш подозрения ли? — Той се засмя. — Не… Остави ги… Много внимателно следим всяка нейна крачка… Отношенията й с Форман са предизвикани от съвсем лични причини… Джек имаше известни надежди по този повод, но напразно. Форман е лекомислен човек.

Той не се доизказа. В кабинета (нечувано нарушение на реда) влезе Хелън Джукс. Върху лицето й беше изписан такъв страх, че шефът, без да я пита за нищо, дръпна от увисналата й ръка телефонната слушалка с влачещ се по пода шнур.

— Ти? — смая се той, изблещил очи.

Не исках да преча на шефа и отидох до прозореца. Пред очите ми попадна вестник. На разтворената страница се усмихваше излъскан красавец. „Джек Харби — първа цигулка в оркестъра на «Дилън»! Трупът на Джек е намерен в каменоломнята!“

Нервно хвърлих вестника.

Шефът предаде слушалката на Джукс бавно, внимателно, като някаква скъпоценност. Никога досега не бях виждал такава открита усмивка на подпухналото му лице:

— Свободна сте, Хелън!

И веднага тържествено, едва ли не с благоговение, се обърна към мен:

— Ел! Ти ще се справиш с тази работа!… Но запомни, запомни, запомни — имаш един-единствен изход: към сейфа!

8

След около пет минути шефът развеселен ме караше по околовръстния път, като ми обясняваше как да намеря сътрудниците на Консултацията, в случай че непознатата машина ме изхвърли на територията на „Травъл“.

— Тук — посочи шефът — ще работи санитарно-пътната бригада на майор Данинг. Познаваш го… Там ще се извършва ремонт на магистралата. Кронър-младши… По на юг — учение с хеликоптери. Шмид… Страхотни разходи, но просто сме длъжни да рискуваме… — Потупа ме по рамото и попита: — Имаш два часа. Какво ще правиш?

— Откарайте ме до „Комета“.

— По това време Джой не е там.

— Няма значение. Знаете, че съм суеверен…

9

В залата нямаше никой. Зад паравана някаква нова изтриваше съдовете. Когато се навеждаше, дългите й коси красиво падаха върху голите й рамене. Кимнах и я помолих за кафе.

Притисках лявата ръка до тялото си и чувствувах успокоителната топлина на „Магнума“ под мишницата. Пийнах от кафето. Премислих възможностите. Не бяха много, но все пак имаше такива… И изведнъж ми се стори, че някога, много отдавна, съм преживял всичко това… Кога?… Къде?… В Итака?… В Бърдок… Не, там беше друго.

В бара влязоха двама. Единият дълъг, с плоско бледо лице, подвижен като ръгбист, каза нещо на момичето. То се усмихна и погледна към мен. Отвърнах на усмивката й. Вторият, с тъмен кариран костюм, спокоен и уверен, приближи до моята маса с чаша в ръка, наведе се ниско и каза:

— Младежо, твоят пистолет е под мишницата, а моят — в джоба. Разликата е голяма, нали?… Стани и марш към вратата зад тезгяха. И не се дърпай, барът е заварден, а приятелят ми стреля не по-зле от мен.

Свих рамене и се подчиних.

Така влязохме, аз напред, те отзад, в голяма стая, за чието съществуване никога не съм подозирал. Тук ми взеха „Магнума“ и документите.

— Хубави книжа — каза дългият.

— Сложи ги на масата! — Резкият и неочакван глас ме накара да се обърна. Но в стаята нямаше никого освен тези двамата. Досетих се — заповядваха чрез микрофона.

— Изреди постовете на фирмата „Травъл“ — заповяда същият глас.

Това вече беше сериозно!… Без да се противя, характеризирах всеки пост като научен урок.

— Можеш ли да отваряш каси?

— Не по-лошо от Травай1 — усмихнах се аз.

— Коридорите на „Травъл“ — произнесе невидимият — са снабдени с телевизионна апаратура. Всяко движение се фиксира на екраните. На какво се надяваш?

— На реакцията.

След като помисли малко, невидимият забеляза:

— Готов съм да ти повярвам… Надявам се, не се смущаваш, че на една и съща пътечка са се срещнали двама ловци?… Ние също се интересуваме от машината на Парк.

— Какво е това?

— Същото, което и ти търсиш! Единствената машина, способна да дава абсолютно алиби.

— Искате да ми помогнете ли?

— Да. — В гласа на невидимия се промъкнаха заповедни нотки: — Но машината на Парк ще бъде наша! Чертежите и книжата са твои. Но машината е наша. Ние сме механици.

— Знаете ли с кого разговаряте? — бързо попитах аз.

— Разбира се, че не с Ла Пар. Ти си Милър от Консултацията. Достатъчно ли е?

— Напълно.

Фил Номън — ето с кого разговарях! Главатарят нa една от най-могъщите гангстерски фирми. Какво пък, на него машината на Парк наистина можеше да му послужи…

— Сега ти ще излезеш — каза Номън. — Вземи „Магнума“ и документите. И запомни — няма да те осветят на електронния пост. Ако твоят шеф е решил да те провали, няма да му доставим това удоволствие. Няма да те осветят, значи няма да ти се наложи да влизаш в схватка по средата на пътя. Приеми това като аванс. Всичко останало — после; каквато и да е сума, която и да е страна. Държа на думата си.

— Какво представлява машината на Парк?

— Това не зная. Но човекът, който я управлява, не зависи вече от никого.

— И от вас ли?

— И от нас — сухо забеляза Номън. — Но не забравяй,, че дори и такива вълци-единаци като теб живеят сред хора. А в този свят не можеш да се скриеш.

— Значи мога да разчитам на електронния пост?

— Като на себе си!

Кимнах. Не се съмнявах в заинтересоваността на Номън. И той не лъжеше — машината на Парк си струваше голямата игра.

— Върнете вещите на Милър!

Като смукна от цигарата (веднага си спомних миризмата на „гостите“), дългият (около тридесет и пет годишен, кафяви очи, вертикална бръчка на челото, три изкуствени зъба, щръкнали уши) ми попаде „Магнума“ и документите. Усмихна се… „На този може да се вярва“ — реших аз.

Тръгнах към вратата, като се оглеждах, но гласът на Номън ме спря:

— Не мисли за шефа. Сега ти си опасен за него. Рано или късно ще те извади от играта… Тази операция — чрез нас — ще ти донесе свободата. Надявай се на нас!

— Да, разбрах.

10

В залата нямаше никакви промени. Затова пък нещо неуловимо се беше променило в мен. Два пункта от шест: постът, купен от шефа, и постът, купен от Номън — в това ми беше надеждата… И като се усмихнах на момичето, попитах:

— Искаш ли да се срещнем?

Суеверното чувство ме спираше — не питай. „Не“ ще бъде лош знак! Но момичето се усмихна:

— Днес съм заета.

— Имам пред вид утре.

— Ще чакам — след кратко мълчание произнесе то. Не зная какво изразявах с лицето си, но момичето трепна. „Нима хората се плашат от мен?“ — помислих си аз…

Това сигурно не беше така, защото момичето повтори:

— Ще чакам.

Отново почувствувах надежда.

11

Сега, когато зад гърба ми вече стояха Номън и Консултацията, аз се успокоих. Внимателно огледах сляпата метална врата на „Травъл“. Мирен индустриален пейзаж… Но там, зад вратите, винаги цареше нервно напрежение, това знаех със сигурност. Всеки човек, било мияч на прозорци, санитар или шофьор на камион би могъл да бъде шпионин. Не случайно „Травъл“ е обкръжена от голи поляни, мушнала се е под земята, закрила е светлините със звуко-непроницаеми пердета, които при всеки подозрителен шум автоматично затварят всичко.

„И все пак — гордо си помислих — ние, професионалистите, можем да надхитрим всякаква охрана. Тя се възлага на хора, а каквито и да са те, могат да сгрешат — в това е ключът.“

Натиснах звънеца.

— Документите!

Само за около пет минути ме пуснаха в контролния тгункт. Мушнал здравите си ръце в джобовете на дългото сако, червендалест набит мъж, прислонил се до стената, внимателно ме огледа като телевизионна камера. Вероятно видът ми го удовлетвори и аз се озовах в един коридор, където сержантът ми взе документите и ме съпроводи под решетъчната арка на втория пост.

Тесен каменен коридор без нито една врата. Точно тук ми тикнаха в ръката жълта карта. Това направи мъжът с косата на прав път и тъмния карирай костюм. Той седеше на пулта съвсем сам, но това можеше да излъже само един новак — тук се подслушваше всяка дума!

— Симон Ла Пар? — поинтересува се дежурният.

Подадох му върнатите ми от сержанта документи. „Карираният“ съсредоточено ги прелисти и се загледа в мен. „Ако шефът е решил да те провали…“ — спомних си думите на Номън… Но за щастие Номън се излъга.

— Извинете за формалностите — каза дежурният. — Чакат ви.

Следващият пост беше електронният.

Ако Номън не беше вложил в тази операция свои, и то не малко пари! — тук вече трябваше да пусна в ход „Магнума“… Но аз дори не посегнах към ремъка — вярвах на Номън и знаех, че скритите камери ме наблюдават.

Мъжът с кафява риза, плешив, загорял, без вежди, сякаш го бяха обгорили на печка, бавно се надигна от стола:

— Симон Ла Пар?

— Да.

— За какво ви е оръжието?

— Това не е оръжие. Това ми е писалката.

— Моля да сложите на масата всички намиращи се въз вас предмети.

— Ключовете от колата, „писалката“, запалката — сложих изброените вещи на масата… „Магнумът“ под мишницата ме изгаряше… С какво съм предизвикал подозрение?…

Телефонът иззвъня. Без да сваля очи от мен, дежурният взе слушалката:

— Придружвач?…

Той се обърна към мен:

— Защо нямате придружвач?

— Аз съм журналист. Интересуват ме преките впечатления. Така се уговорихме с инженер Форман.

— Лична инициатива — изрече в слушалката дежурният и аз не го поправих, тъй като той се усмихна: — Инженер Форман ви чака.

Може би така ми се стори, но той намигна… Бързо и незабелязано… Сигурно само така ми се е сторило… Но… Инженер Форман не може да ме очаква! Сега той трябва да се намира на няколко мили далеч оттук!… В широкото пространство на двойната врата, водеща към кабинета на Форман, разхлабих ремъка, придържащ пистолета. Блъснах вратата и се представих:

— Симон Ла Пар…

Впрочем думите бяха излишни.

Пред мен, сложил ръка върху пистолета си, вперил напред презрителен поглед, седеше инженер… Форман! Вратата зад гърба му несъмнено водеше към сейфа и беше полуоткрехната. „Пропуск? — помислих си аз. — Или капан?…“

— Е? — грубо попита Форман. — Какво ви накара да се представите за моя приятел?

Даде ми петнадесет секунди — точно толкова, колкото му трябваха за въпроса. Но тези петнадесет секунди ми бяха достатъчни. Грабнах „Магнума“ и стрелях в пълните, мърдащи уста на Форман, които вчера се докосваха до моята Джой!

И се втурнах към сейфа.

Сирената зави в момента на изстрела — техниката както винаги се оказа на висота. Но хората си оставаха хора. Когато скочих към вратата на сейфа, часовоят току-що се обръщаше. Стрелях в гърба му и хлопнах тежката бронирана врата.

Стоманен съндък! — оттук не машина, ами и мишка не можеш да измъкнеш! Усмихнах се — тези конструкции, които се издигат по средата на сейфа, могат ли да се движат: грамадни, по-високи от човек капсули, лишени както от колела, така и от крила.

— Виждаме ви! — разнесе се глас в говорителя, закрепен над вратата на сейфа: — Отворете сейфа и предайте оръжието!

Друг глас, който явно се обръщаше към сътрудници, заповяда:

— Да се изключи електронният пост!

Не можах да сдържа усмивката си. Купеният от Номън човек се издъни! Колкото и да му бяха платили, нямаше да му се размине един солиден разпит. А подобни разпити са твърде вредни за репутацията и здравето…

Направих крачка към капсулите.

— Уредът е под напрежение! — предупреди гласът. Усмихнах се. Сейфът беше от стомана. Ако беше под напрежение, отдавна да се бях превърнал в купчинка пепел.

Върху една от капсулите беше написана думата „Зеро“. На втората — цифрата „едно“. Доверих се на интуицията си и избрах „Зеро“.

„Травъл“ — кой знае защо, си помислих. — „Пътешествие…“ Пъхнах се в капсулата и ударих с глава прекъсвача. Лумна светлина, която освети обкръженото с прибори пространство. Ръчката беше една — в центъра, и аз бавно я дръпнах към себе си… Ниско бучене! Лампите гаснат! Зарадвах се: източникът на енергия беше автономен.

Бученето се засили.

Погледнах през мъничкия илюминатор, но не видях стоманените стени. Пред мен танцуваше цветна дъга, полутъмна мъгла, през която се мяркаха ту дървета, ту облаци — размити, почти неопределени. След това силна болка ме удари в мишниците, стисна ме като в юмрук. Но макар че губех съзнание, аз тържествувах. Джек Бериман знаеше, че машината на Парк можеше да се открадне! И аз го направих!