Шпионин в юрския период

1

Свестих се все така тържествуващ — аз направих това! И веднага се опитах да се обърна в тясната капсула, която беше легнала настрани. Слаб сноп светлина падаше към забития в земята илюминатор. Зад дебелото кварцово стъкло се виждаха смачкани от капсулата листа… Къде съм изхвърлен? Кой ще ме намери най-напред? Номън? Шефът? „Травъл“?…

Прехвърлих „Магнума“ в джоба на панталона си, отворих люка и се изтърколих върху острата като вълна трева. Лъхна ме влажен спарен въздух. Под краката ми жвакна кал и излетяха ято паякообразни насекоми. Един дебел обрасъл клон с полепнали по него гъби ми пречеше да видя цялата поляна. Направих не повече от пет крачки, които преди един час не биха ме затруднили, но сега ми отнеха всички сили. Задъхано се строполих върху едно дърво, хвърлих мокрото сако и чак сега се огледах.

Машината на Парк се намираше в средата на огромна поляна, обрасла с трева и дървовидна папрат, изгърбена, изровена и спускаща се към остър трап. Заоглеждах околността смаян. Каква е тази жилеста лъскава папрат, стърчаща над тревата като медицински скалпели? Какви са тези огромни клони, настръхнали с бледосините си пера? Така ги и определих — пера, макар че между тях сияеха ослепителни бели цветя.

От време на време иззад храстите, обкръжаващи поляната, изникваха мътни облаци, сякаш наблизо работеше безшумна парна машина. „Тропиците!“ — изумих се аз. Спомних си как шефът ме предупреди — където и да попаднеш, ние ще те измъкнем!… Впрочем и Номън ми обеща същото.

Вече без да се крия, се върнах в машината и затворих плътно люка. Някаква зеленикава твар, подобна на жаба, беше успяла да се вмъкне вътре и на кожената седалка бе цъфнало зеленикаво слузесто петно.

Като затварях люка, ми направи впечатление, че капсулата се бе преобърнала и заседнала в края на голяма дупка. Дупката беше подозрително прясна, до половината пълна с вода и толкова грамадна, че човек можеше да се изкъпе в нея. Подобни дупки, сякаш тук се бе окопавало военно поделение, се виждаха чак до сивата горичка и изведнъж се сетих: ами че това сигурно са следи! Следи от огромен звяр, който вероятно броди наоколо. Сякаш в потвърждение на страшните ми подозрения, някъде отдалеч се чу пронизителен вик… Звяр ли крещеше, или човек — не можах да разбера, но като взех „Магнума“ в ръка, рискувах и се мушнах в храстите.

Дебелите ветрила на блестящите листа покриваха клоните на непознатите за мен дървета. Гората скоро свърши. Пред мен се появиха бледи пясъци, които се преливаха в също такава бледа вода на плоско езеро с много скалисти островчета. Някаква мъгла се виеше, фосфоресцирайки, и се стелеше към невидимия хоризонт.

Тревогата ми нарасна — плажът беше утъпкан така, като че ли на него бяха танцували цяло стадо слонове. Танцували са, сякаш обзети от ужас — следите водеха ту към езерото, ту към храстите, следвани навсякъде от гигантски нокти, несъмнено принадлежащи на хищник.

Целият настръхнал, тръгнах покрай гората, като внимателно заобикалях кривите дървета с полепнали по тях гъби и израстъци, от които изтичаше зеленикава гнила слуз.

Където пясъкът беше по-плътен, открих, че хищникът, преследващ стадото на гигантите, е бил двуног! При това от единия му крак липсваше един пръст и дори да го бе загубил в честен бой, това никак не ме успокои.

Белезникава мъгла се разстла върху пясъка. От ниските облаци мигновено се изля призрачен дъжд, плоски мехури зашумяха върху меките и влажни дюни… Не зная защо, но изведнъж си спомних за играчката, която Джой ми подари преди една или две години — зелен игуанодон2 с пъпчива бодлива кожа, с големи зъби и опулени очи, със светкащи като броня пластинки по провисналия му корем… Много се надявах да не срещна сега нещо подобно…

В следващия момент установих, че двуногият хищник, който е гонил стадото по брега, е имал и грамадна опашка — следата по пясъка представляваше цяла бразда, сякаш бяха влачили дърво… „Какво пък — казах си на глас. — Дай ми, господи, сила да скоча на оная страна на морето! Дай ми, господи, сила да разкъсам дебелия хипопотам!…“

Повече не се съмнявах каква машина съм задигнал… Тя — и аз бях възхитен от това! — можеше да преодолява чудовищни пространства!

Веднага в главата ми се появи колкото дивата, толкова и реална мисъл, че машината на Парк може да минава през времето! Ако беше така, аз можеше да съм се озовал във вековете, когато човекът още не е съществувал!

Като гледах спарената природа в душната мъгла, все повече и повече се убеждавах в правотата си. „Машината на Парк се движи по вертикала…“ „Машината на Парк унищожава целия земен транспорт…“ „Машината на Парк е ключ към постигане на абсолютното алиби…“

Търсех противоречия в тези си мисли, но не ги намирах. В края на краищата всички пътуваме във времето. Всички се движим непрекъснато през настоящето в бъдещето. И всеки от нас по един или друг начин е бил в миналото! Друг е въпросът за продължителността на нашите пътувания. Роденият през 1975 година, разбира се, не може да попадне в Итакия по време на Втората световна война, но аз съм бил там! И познавам хора, които са прониквали в миналото много по-дълбоко. За военния лекар Хесъп и Първата световна война не е история. Той е бил там! Така че в същност пътуването във времето е нещо обикновено. Друг е въпросът, че във всеки жив организъм природата е вложила някакъв ограничител — не можем да попаднем в миналото преди деня на раждането си.

Машината на Парк, реших аз, вероятно премахва това ограничение.

Взех да разглеждам островите от брега. Изглеждаха живи поради присъствието на някакви крилати твари. Свличайки се от скалите, те с писък се носеха към мътната вода и дори отдалеч виждах горе-долу размерите им. Като наближих, ме обзе униние. Съвсем голи прилепи се носеха във въздуха като безмоторни самолети, зъбите им дребни и много повече от обикновеното. Голите им крила завършваха с дълги човешки пръсти, които трепереха, сякаш в полета си се стремяха да докопат нещо, което притежателят им можеше да разкъса и убие.

Забелязах в пясъка красива раковина и веднага я мушнах в джоба си. Огромен валчест камък ми прегради пътя. Заобиколих го и установих, че това също беше раковина! Но каква! Колкото мен, не по-малка, и страшно завита, като че ли Херкулес е издевателствувал над нея. Неудачна скулптура на безпредметник3 — виждал съм такива при Хесъп… Какво?… Какво е това?… Не разбрах веднага, че виждам мравки. Най-обикновени мравки, които с нищо не се отличаваха от моите съвременници… Взех да се съмнявам дали наистина съм попаднал в миналото? Може би това са блатата на Флорида или Уганда, за които се разказват такива тайнствени и страшни легенди?…

И като потвърждение на съмненията ми, оттам, където бях оставил машината на Парк, се чу изстрел. От автомат. Еднократно. При това бе стрелял един човек…

2

Значи миналото е било само догадка!…

Това хем ме зарадва, хем ме накара да настръхна. Не беше много ясно как щяха да се отнесат към човек с документи на южноафрикански журналист карабинерите на Перу или Куба… Трябваше да скрия машината и да изясня къде се намирам.

С тази мисъл се затичах към поляната. Към края на гората чух:

— Ла Пар!

Това не можеха да бъдат приятели.

— Ла Пар!

— Не крещи — скара се друг мъж на викащия. — Сигурно го е сполетяла съдбата на Бериман.

Бериман?… Те говореха за Джек!

Легнах на тревата, обърнах се по гръб и измъкнах от джоба си мъничък, но тежък микрофон. Хвърлих го високо нагоре и той падна до капсулата. Не се надявах да го намеря в гъстата тиня на блатистата гнилоч, но си струваше да рискувам.

И веднага чух:

— …Бериман беше хвърлен там, зад горичката. Беше още жив, но можеше ли да се съпротивява на бръмбарите? Мисля, че са го довършили.

Вторият се разсмя:

— Не съм чул за такова заточение. Как го каза — юрски период? Колко ли милиона години има до наши дни?

— Не по-малко от сто и петдесет? Не можем дори да си представим подобни величини. Времето не е валута, да го пресметнеш на сметалото. Едно ще ти кажа — такова заточение не пожелавам и на врага си. Дори въздухът там не е човешки, невъзможно е да се диша.

— По дяволите! Ние си свършихме работата. Ето го нашия модел. Този нехранимайко Ла Пар го е захвърлил посред поляната. Имаме късмет, че е улучил „зеро“, а не „едно“ — енергията му ще стигне само за едно пътуване.

„И така — реших аз, — не ми провървя, задигнал съм модела…“

— Тук има хубав лов… — забеляза непознатият мъж, един такъв едър, масивен, с костюм на десантчик и автомат на шията, докато разглеждаше следите. Бедният Бериман, той сам се е убедил в това.

— Оставили са го зад горичката под храстите, дето приличат на ананас с пера. Доктор Парк казваше как да се наричат тези храсти. Струва ми се, палми… Да, точно така!

Говорещият се обърна и аз веднага мушнах главата си в тревата. Но ми стигаше и миг, за да го позная! „Джон Лесли! Не за първи път се сблъсквах с този човек. Като агент в индустриалното контраразузнаване, той бе замесен в делото на фармацевтите и в това на «Експерта» и успя все пак да ни изтрови нервите. Но спечелих аз!“ — помислих си веднага с идиотска гордост: в тази операция се сблъскаха истински асове!

„Какво пък — казах си, — ловът трябва да бъде успешен. И (разбира се, поради различни причини) — последен! Или за мен, или за Лесли…“

Обърнах се на гръб (така ми беше по-лесно да следя горичката и да се вслушвам) и напрегнах слух.

— И така? — попита Лесли.

— Тази отрепка е изразходвала цялата енергия. Трябва да се върнем за батерии.

— Да се върнем — засмя се Лесли. — Но мен повече ме интересува, Баг, кой е той, този юаровец? Не е ли Хал от „Орландия“? Или може би Райт?… Едва ли. Не е в техния стил… По-скоро момчетата от Консултацията дублират Бериман. Например Милър.

„Точно така! — отбелязах си наум. — Само аз съм способен да дублирам Джек… И веднага си спомних тезата на Лесли — престъплението не се откупува…

Ами ако Лесли е прав?

Каквото и да стане — пресметнах, — те имат повече шансове да се върнат в нашия свят. А аз мога да си остана завинаги на земята, населена с такива животни, каквито дори наркоманите не виждат и в най-страшните си сънища“.

Възклицанието на Лесли ме стресна.

— Погледни!

Неволно свих глава надолу.

— Къде?…

Повдигнах леко глава и видях Лесли. Той вървеше право към мен… И точно когато прицелът на „Магнума“ съвпадна с вертикалната бръчка на челото му, Лесли се спря пред захвърленото ми сако.

— Надявам се, че този юаровец не се е съблякъл сам — забеляза той.

Над поляната изпълзя мъгла и размаза очертанията на предметите. Тя се кълбеше, обвиваше дърветата и поглъщаше звуците. Когато най-после се разсея, на поляната стърчеше само машината все в същото наклонено положение — „зеро“ се беше отучило да пресича времето.

„Те са се върнали в своя свят — си помислих с горест. — Върнали са се в света, където няма да се страхуват от всеки храст. Разбира се, свикнали са да подозират, но не и като мен, не трябва да се страхуват от всичко. Тях ги защищава законът. Мен ме защищава само шефът… докато съм му нужен. Лесли и помощникът му могат да се надяват на поощрение. Защищава ги законът. А мен само «Магнума»… Винаги съм живял и ще умра в неизвестност. А те след около десет години ще получат правото да разправят приключенията си пред цял свят и вероятно това ще бъде много забавно — двама възрастни агенти ще разказват весело с гръб към камерата как са надхитрили двама индустриални шпиони не къде и да е, а в миналото, милиони години преди раждането си…“

Заскърцах със зъби, като си представих колко весело ще се подсмиват, спомняйки си за чуждия свят и изпратените на безкрайно заточение Бериман и Милър.

„Стига! — казах си. — Ако беше самотен в онзи, човешкия свят, защо изведнъж взе да се страхуваш от самотата и в този?“

Тръгнах към машината, накуцвайки, но една черна сянка, в чиято реалност беше трудно да се повярва, ме накара да спра. В същия миг откъм горичката се разнесе отвратителен вопъл. „О! — помислих си. — Сигурно точно тук се намира голямата работилница за насичане на живи същества. Именно тук може би се вършат големите актове на сътворението…“

3

Не успях да се скрия в машината — от горичката изскочи някакво същество. Прекоси поляната с огромни скокове, подобно на кенгуру, работейки със задните си крака и голямата си опашка, която му служеше за нещо като балансьор. В своя огромен ужас това същество не виждаше нищо — с всичка сила се бухна в някакво тиквоподобно растение, разкъса го на парчета и се понесе по-нататък. И веднага на сцената се показа тъмен гигант, чиято сянка ми се бе мярнала в мъглата преди пет минути. Високомерно вирнал плоската си муцуна с крив, стърчащ между ноздрите рог, той мощно и тъпо отмина покрай машината в известна само нему посока.

Тази земя беше щедра на изненади. Така и не успях да вляза в машината — дълбоко под краката ми, под тревата и пясъка, под базалтовата настилка на материка изведнъж се разнесе тревожен тътен. Дърветата потрепераха, блатните мехури запляскаха, от пукнатините се плисна струя вода като жива. Подземният тътнеж погълна дрънченето на машината, която се понесе от тласъка към оврага. С вик се втурнах след нея, тъй като в същност губех единствената си връзка с човечеството.

Отворих люка и дръпнах към себе си хромираната дръжка! Никакъв ефект…

Яростно ударих с юмрук по илюминатора… Добре! Лесли обича лова. Ще му доставя това удоволствие. Само един от нас ще може да се измъкне от горските блата! Или… нито един!

4

Никакъв слънчев лъч не се появи на поляната. Като стена стояха облаците със задушаващи изпарения. Те размиваха очертанията на и без това тайнствените, сякаш с увеличени размери предмети. Седях, опрял гръб в топлата броня на „зеро“, втренчен в короната на мъхестото гинго, и изведнъж клоните му се раздвижиха, чу се шум и в мен се впериха светкащите зеници на някакво животно. То ме гледаше плахо и доверчиво, сякаш искаше да разбере кой съм аз. Може би тази плахост и доверчивост ми подействуваха толкова силно, че мигновено вдигнах „Магнума“ и изпразних пълнителя в отскочилото като торпедо зверче…

А после мракът се сгъсти и започна буря…

Никога не съм си представял, че може да съществуват такива чудовищни светкавици! Падаха от небето косо и се забиваха като куки в земята, трептяха хиляди разклонения и накараха целия свят да замре. Атмосферното електричество изправяше косата и побоцкваше всяка става. Чаках, трескаво чаках дъжда, който би омиротворил зловещата оргия на електричеството.

И дъждът дойде.

Той наклони дърветата към земята, разми следите, превърна склона в корито на ревящ като водопад поток. Уморен, изтерзан, се скрих в машината, тъй като се страхувах и от бурята, и от връщането на Лесли. Цяла нощ гръмотевиците, светкавиците и вятърът ме държаха в напрежение, а разбеснелите се потоци отнесоха машината далеч от мястото на приземяването. Със сила открехнах люка, задръстен от листа и тежък мъх.

Хвърлих разпокъсаната си риза, измих се в мътния поток, проверих „Магнума“. Бях гладен, някакво неясно по-скърцване дразнеше ушите ми. Ах, да! Продължаваше да работи изгубеният в калта микрофон. Шумът на дъжда, хлъзгането на песъчинките — чувах всичко, което ставаше на поляната.

5

Цялата гора бе изпълнена със строшени клони и смачкани листа. Като се мъчех да превъзмогна сърцебиенето си и се задъхвах от тягостните изпарения, бродех, затънал до колене, в блатистата маса, а водата жвакаше под краката ми. Ако хищникът тръгнеше след мен, невъзможно беше да избягам. Това чувство на безпомощност ме направи агресивен: стрелях в един подозрителен храст и едва не заплатих скъпо за това. Нещо подобно на щраус, но голо, без никаква перушина, се нахвърли върху мен. В предните си крайници, рахитични в сравнение с долните, с които скачаше, странното същество стискаше продълговато яйце, явно откраднато от динозавъра. Чудовището нямаше зъби, но муцуната му беше като папагалска човка и изглеждаше толкова страшна, че предпочетох да отстъпя.

Този свят беше гъсто населен!

Непрекъснато се натъквах на следи, които водеха към блатото и храстите. Преобладаваха ципестите птичи лапи, каквито притежаваха всички обитатели на юрските блата — с тях преодоляваха всички препятствия.

Под една висока палма, много приличаща на ананас с пера, видях животно, в което веднага разпознах подарената ми от Джой играчка… Игуанодон!…

Не помня кой философ беше нарекъл човека двуного същество, лишено от перушина. Този философ би се отказал от формулировката си, ако в някой лош сън му се яви моят игуанодон. Гол като черна диня, клекнал на краката и опашката си като на триножник, той бавно и важно хрупаше листата на палмата, сякаш знаеше, че дървото няма да му избяга. А ноктите на лапите му бяха толкова големи, че с тях можеше да разкъса слон!…

А по-нататък, в изпотъпканата и разровена тиня се разхождаше още по-чудовищен звяр. Той наистина беше грамаден! Шията му беше толкова дълга, че без да се изправя на задните си лапи, можеше най-спокойно да погледне през прозореца на третия етаж на Консултацията. Не зная дали това би му се наложило, но шефът щеше бая да се ококори, ако видеше очите на този гигант. Обвит в слуз и водорасли, господарят на блатото бродеше в плаващата тиня, пръхтеше, душеше и с целия си вид искаше да покаже: аз съм огромен! Аз съм огромен! Минавай, без да ме докосваш!

Странно, гледах в него и отново си спомних за шефа…

Успокояваше ме една-единствена мисъл — тези гиганти трябва да са измрели много преди моето раждане! Парадокс? Да… Но нима вътре в самия човек, във всеки от нас, не се крие нещо парадоксално? Та нали не е изключено след някакви си сто години някой шестокрак ерудит от друга планета да посети нашата обезлюдена, унищожена Земя, и с учудване да установи, че самите ние — слезлите от дърветата и покорили небесата същества, сме запалили пожарите на атомните и неутронни бомби!

6

Върнах се на мястото, където според думите на Лесли е бил хвърлен Бериман… Намерих Джек Бериман (по-точно, онова, което беше останало от него) — изгризани кости, ръждясал пистолет…

Побутнах с носа на обувката си една от захвърлените кости на ръцете и внимателно свалих сребърния пръстен. Виж го този Лесли! Не за първи път го хващах в груби грешки. И сега е пропуснал да види магнитофона на Джек!

Пъхнах пръстена в джоба си и постоях още малко над тленните останки на големия професионалист. Полуотворен, изподраскан, не се заех да му копая гроб (на Джек му беше все едно, а аз нямах никакво време) и когато в приемника чух отново гласа на Лесли, с облекчение се върнах на поляната.

— Това е Милър! — чух. — Успели са да упоят и ограбят истинския Ла Пар. Той сам се е оплакал в полицията… Така че, провървя ни. Този Милър си го бива! Успя да напакости на фармацевтите на Бърдок и да застреля „Експерта“. Но сега се хвана в капана. По-подходящ случай да унищожим омразната Консултация досега не ми е падал… — Гласът на Лесли се промени: — Някога предлагаха на Милър да се откаже от този мръсен занаят.

— И отказа ли се?

— Нямаше друг избор. Твърде много е омърсен. Такива като Милър и Бериман само един идиот може да ги смята за супермени. Те са напълно зависими от шефа си.

— Остави ги! — забеляза помощникът на Лесли. — Виж каква буря е имало тук. Чак къде е метнала машината… Дай ключовете! — Чу се шум от метал. — Така, сега всичко е наред, „зеро“ е заредена. Включи я и карай като електрическото влакче в метрото: сейф — юрски период, юр-ски период — сейф! Няма да се изгубиш!

Сейфът! — загрях аз… Ама че работа, сега наистина съм в капана. Ако изобщо успея да се вмъкна в машината, с нея мога да се върна само в сейфа, а това значи да се набутам направо в ръцете на охраната на „Травъл“…

— Обзалагам се, че твоят приятел отдавна е свършил! — захили се помощникът. — Потънал е в блатото или се е натъкнал на динозавъра… Доктор Парк ме помоли да му отнеса няколко листа от онези, по-необикновените. Дай автомата, ще отида ей до онова дърво.

— И аз ще дойда! — каза Лесли, след като помисли малко.

„Какво пък — реших аз. — Дойде време и за лов…“

Двукракият похитител на яйцата нагло ми прегради пътя, изблещил полузатворените си като на змей очи. Не му се развиках, ами го заобиколих. В края на гората легнах и започнах да пълзя, докато не видях двете машини. Онази, с която беше пристигнал Лесли, стоеше в средата на поляната, точно на мястото, където се бях приземил, но аз веднага реших да задигна не нея, а „зеро“ — в същност и двете работеха като електрически влакчета… Какво щях да правя по-нататък, не знаех… Вероятно, ако унищожех едната и грабнех другата, щях да мога да се пазаря с администрацията на „Травъл“…

Лесли и помощникът му ловуваха — на два пъти чух изстрели. Тези звуци ме вбесиха. Като почувствувах металния вкус на небцето и езика си, се нахвърлих върху голямата машина. Взех да късам кабелите, да чупя частите, тънкото стъкло на радиолампите. Конструирайте! Изобретявайте! Ще ви стигне времето — милиони години преди собственото ви раждане!… Издигнете скелет от рогата на трицератопса4. Разтопете кварцово стъкло от пясъка! Изобретете триоди! Имате време! Пред вас е вечността!

Спрях се едва когато ме удари ток. Голямата машина бе унищожена. След като се убедих в това, изтичах към склона и тряснах люка на „зеро“ зад себе си. Хромираната дръжка послушно ми се подчини…

„Край“ — реших аз.

И веднага се появи болката.

7

Реакцията! — ето какво ме спаси.

Когато машината със страшно жалък звук се изтръгна от времето, дръпнах към себе си капака на люка и изскочих навън.

Учудих се, като видях, че моето „зеро“ стоеше не в сейфа, а по средата на шосето, до което унило се издигаха тухлените стени на „Травъл“… „А-а-а! — досетих се. — Машината се е придвижила по хоризонтала, отнесена е в склона, затова тук, в двадесетия век тя се озова извън сейфа!“

От завоя с рев изскочи цистерна. Беше набрала висока скорост по пустото шосе и аз веднага разбрах какво ще стане, затова мигновено отскочих встрани. Взривната вълна силно ме блъсна в гърба и над шосето се изви черен стълб. Над черния дим весело и игриво заиграха пламъци и в този задимен пожар, радостно поглъщащ метал и гума, с трясък влетя тежък триосен камион с емблемата на „Травъл“, който не успя да спре.

Измъкнах се от канавката и, накуцвайки, тръгнах надолу, където моментално беше станало задръстване. Никой не гледаше към мен, никой не се интересуваше от мен. Всички гледаха огъня, едни с тревога, други с любопитство, а имаше и такива, които се радваха. Незабелязан от никого, се промъкнах до една кола, скочих на волана и натиснах педала докрай.

Като направих маневрата, забелязах изненадания поглед на един от съседите си в една „Дакота“, който се втрещи в мен. Замрях… Моята вратовръзка! Моят костюм! Моята кола!… Това бях аз!

Но ако е така, значи съм се върнал в онова утро, когато операцията срещу „Травъл“ още се замисляше!… Разбира се, че е така! Спомних си и катастрофата на шосето. Само че тогава, в онова утро, аз я наблюдавах като Милър!

— Кретен — поиска ми се да викна на моя двойник, на самия себе си. — Нямаше за какво да се навираш в сейфа! Няма да намериш нищо освен няколко трупа!

Но аз не извиках.

Просто престанах да бързам. Ако наистина е онова утро, значи Милър още нищо не знае и, разбира се, няма да повярва на мен, на своя двойник. Нищо не може да го спре. Той ще отиде при шефа си, ще вземе документите, ще попадне при Номън… А нали предстоеше още да се стреля срещу Форман и да се наблюдава пътешествието на Лесли… Зави ми се свят, но намерих сили да се обадя от най-близкия телефон.

— При Хесъп!

Не бе ли това същият звън, който така озадачи Хелън през онова утро? Не бе ли това същият звън, който успокои шефа?

Натиснах газта и насрещните шофьори се вкамениха — небръснато изподраскано лице, разкъсана мръсна риза. Имаше на какво да се чудят. Но изобщо не можеха да се досетят от какъв затвор бях избягал!

8

— Ах, Ел!… Да си призная, винаги съм имал чувството, че нашата професия е някак си… неестествена! — Хесъп се протегна към мен като дълга съсухрена мумия и смъкна от гърба ми залепналата риза.

— Надявам се, че това не ви е пречело да работите за Консултацията?

— Разбира се — доволен отбеляза Хесъп. — На мен също ми харесва да подреждам информацията.

Той включи приемника и пресипналият бас на Хари Шледър изпълни стаята. Хари Шледър викаше до прегракване. Хари Шледър издевателствуваше над нас:

„Името ми е по-вонящо от птиче лайно в знойно небе. Името ми е по-вонящо от кошница с риби в деня на риболова в знойно небе. Името ми е по-вонящо от името на жена, излъгала мъжа си… О-о-о! — дереше се Хари Шледър: — Защо името ми е вонящо? Та нали не съм лъгал! Та нали не съм отнемал млякото на децата? Та нали не съм ловил божията птица? Аз съм по-чист от феникса! Чист съм, чист съм!“

— Фъерфийлд — поясни Хесъп. — Неговите поп-опери напомнят живописта на Рибли…

Махнах с ръка и тръгнах към банята, но Хесъп се домъкна и там с чашката си кафе.

— Никога ли не си се запитвал защо разумните хора на нашата планета са разделени на няколко твърде отличаващи се един от друг вида?

— От гледна точка на заека или тигъра вероятно това не е съвсем така — промърморих аз, докато насапунисвах раменете си.

Хесъп изпръхтя:

— Дори в това помещение сега се намират два вида. Аз съм представител на по-стария, почти изчезналия, а ти — на новия, който, боя се, че ще завладее окончателно цялата планета. Ние наистина сме доста различни, Ел. Така е. Не можем да не бъдем различни, та нали хората като мен с години сме се търкаляли из влажните окопи, с години сме живели с нелепата надежда да се върнем в света! Това не е могло да не ни промени! И промяната е засегнала в нас тъкмо онова странно и тайнствено нещо, което се предава от човек на човек заедно с неговата плът и кръв, но то не е нито едното, нито другото. То е като електричеството, Ел — всички знаят, че то запалва лампата, но никой не може да каже как изглежда… Разрушените къщи, Ел, могат да се възстановят, могат да се построят нови кораби на мястото на потопените, само човекът не може да се възстанови. — Хесъп се усмихна: — Да направиш изобщо човек е проста работа, по-просто, отколкото да си направиш къща или да си гравираш табакерата, но онези неща, които правят от човека човек, никога не могат да се изобретят. Онзи, който е преживял Първата световна война, испанската болест, кризи и бумове и по някакъв начин е останал жив, сега е археология, нещо като градовете на шумерите или Колизеума. Говоря така, защото, когато вървя по улиците, обръщам внимание не само на рекламите, но и на хората. Все повече и повече ми се струва, че съм попаднал в друг свят.

— Не те разбирам.

— Видът ми — търпеливо обясни Хесъп — се е развивал повече от милион години. Хранил се е с личинки и бръмбари, зърна и месо, гладувал е, ожаднявал е. Способните да променят света ръце и мозък са ни направили хора, но същите ръце и мозък са ни отнели работата. Стълбата — символът на човешкото развитие — се превърна в меката седалка на автомобила. Животът е отдаден на откупуване на машините. А нали хората като мен, Ел, са участвували непосредствено в създаването на така наречената култура. И каменоделецът, и ученият, и занаятчията… А вие, Ел, сте загубили връзката между себе си и вещите. Дали са ви машината, която забелязвате само тогава, когато спре. Фактът, че ябълката цъфти, или над океана се разсъмва, ви оставя напълно равнодушен. Хората като мен познаваха вкуса на хляба и солта. Когато виждаха цъфнало дърво, те умееха да му се любуват. Не знаеха какво точно ги свързва с дървото, но знаеха, че такава връзка съществува. А вие, Ел, ядете химия, пиете химия, дишате химия. За вас животът протича в полумрака на кината и дансингите. Вашите плодове са загубили вкуса си. А нали някога са били такива шедьоври на природата, като мозъка на Шекспир или на самия Леонардо! Вие сте други. Без да можете да създадете и най-дребно мекотело, сте способни да разрушавате светове.

— Слушайте, Хесъп, вие ме смятате за идиот!

— Не, ти не си идиот, Ел. За твое щастие животът на родителите ти е протекъл нормално. Щитовидната ти жлеза е в ред, организмът ти е снабден с достатъчно йод, жлезите ти с вътрешни секреции функционират нормално. Говоря като лекар, можеш да ми вярваш. Не за първа година наблюдавам организма ти. Кожата ти не е пигментирана до черно, адисоновата болест те е отминала. Ти си нормален, Ел. Но си нормален не в нашия смисъл.

Той искаше да продължи, но аз яростно ударих с юмрук по водата:

— Престанете!

— Добре — каза той, като си допи кафето.

9

Затова пък шефът не беше развълнуван като Хесъп. Още от вратата ми протегна ръце и заситни към мен:

— Ел! Това беше най-кратката ти операция!

Не ми беше до комплименти. Веднага помолих за магнитофон.

Шефът и Хесъп въпросително ме загледаха.

„А-а-а!… — досетих се аз. — Все пак чакат какво ще им кажа, нали съм победител.“

Включих магнитофона.

Пращене, шепот, скърцане…

Като омагьосани следяхме касетата и трепнахме едновременно, изведнъж. Трепнахме от внезапното, втурнало се в стаята шумно дишане на подгонен човек, от изстрела, прорязал шумовете, и накрая от безумния вопъл. Нечовешки, див, мъртъв вопъл!…

Шефът намръщен се протегна към копчето за изключване, но аз го спрях. Дивият вопъл, който толкова ни порази, вопъл на безумец, вопъл на полудял човек, принадлежеше не на кого да е, а на самия Джек Бернман — големия професионалист…

— Господи! Господи! Господи! — крещеше Джек вече вяло, покорно и унижено: — Господи! Господи! Господи!…

И все така до края на лентата:

— Господи! Господи! Господи!

Хесъп потресен вдигна към мен очи, но шефът не позволи на доктора да заговори — пъхна магнитофона в джоба си, сложи на масата лист, „писалката“ и заповяда:

— Пиши!

Погледнах го и се засмях. Той изобщо не искаше да знае какво се е случило с Джек… Задоволих се само с тази усмивка… Седнах, притеглих листа и свалих капачката на писалката.

Но за какво да пиша?

За страха?…

Какво пък, трябваше накрая да си призная — ние, сътрудниците на Консултацията, с години тренираме своята плът и нерви, постоянно, всеки ден, всеки час, от всеки и винаги се страхуваме. Не напразно сменяме толкова често жилищата си, не напразно фактически не завързваме познанства.

Сериозните вестници ту с радост, ту с тревога осведомяват потресените си читатели за уреди, които превръщат всяка вътрешна електрическа верига в система от подслушвателни точки; същите вестници съобщават на читателите си за безшумно, почти абсолютно оръжие и всички ние, притежателите на това оръжие, постоянно и от всичко се страхуваме. Страхуваме се от коктейла си, защото в чашката ни може да е скрит миниатюрен предавател. Страхуваме се от клечката за зъби, защото в нея може да се намира магнитофон. Страхуваме се от жените, защото в дрехите им може да се скрие телекамера. Страхуваме се от табакерата в ръката на събеседника си…

По дяволите! Срещу мизерна сума по всяко време можеш да се снабдиш с приемник, който автоматично може да се унищожи, ако някой друг, освен собственика му, реши да прослуша тайно записания разговор. Захранването на такава апаратура не е проблем — тя функционира посредством радиовълните, разсеяни в ефира на планетата.

Великата тайна война, която сме обявили сами на себе си!

Общество, лишено от частен живот!

А когато хората престанат да вярват на всички и на всичко, нима това няма да бъде краят?…

10

Преди да започна да пиша, съобщих на шефа:

— Установих контакт с хората на Номън.

— Зная — каза той търпеливо. — Пиши.

— Не бива да оставам в града.

— Зная. Няма да останеш тук… Още повече, че документацията, отнасяща се до машината на Парк, вече е в наши ръце.

— Но аз не съм носил никаква документация!

— Не си имал такава задача. С това се занимаваше Джой. Ти великолепно отвлече вниманието от нейните действия.

Джой! Още една измама… Какво пък, още по-добре… Можех да направя извода… Пръв беше убит Бериман, втори Форман, после пазача на сейфа, а аз лично оставих в горските блата още двама души. Вероятно още някой е умрял на магистралата… И всичко това, за да се отвлече вниманието от Джой!

Какъв извод е това?

Нима Лесли се е лъгал, като казваше: престъплението не се изкупва?

Изругах се наум и нахвърлих върху листа същността на операцията.

— Кой ви се обади по телефона, когато се готвех да тръгна срещу „Травъл“?

— Ти, Ел! Ти се вмъкна във времето… Нима тонът ми тогава не те окуражи?

— Възможно е… Машината на Парк… какво все пак сте знаели за нея?

— Почти нищо! — засмя се шефът. — Но нима информацията не ти е достатъчна?

— Достатъчна е — измънках.

— Отлично! Е, сега, Ел, отиваме на летището. Заминаваш за Европа.

— Какво ще правя там?

— Ще почиваш! Нали много пъти сте почивали там с Джек… — Шефът внимателно ме погледна и в очите му прочетох тежко подозрение: — Нали искаше да си починеш, Ел?

Когато спомена името на Джек, нито един мускул на широкото му лице не трепна. Хипнотизирай от неговото спокойствие, кимнах:

— С удоволствие ще замина. Нужна ми е почивка.

11

След като преминах през паспортния контрол, попаднах в неутрална зона. В единствения бар мъждукаха слаби светлини, а барманът лениво въртеше в ръце тежка бутилка уиски „Сантори“.

Бръкнах в джоба си да потърся монета и напипах нещо твърдо.

Подарък от Хесъп?

Не! Разтворих хартийката и видях нежножълтите, приличащи на мънички сърчица листенца на гинго, започнали вече да увяхват — толкова милиона години след своето раждане! — и раковината, която вдигнах от твърдите бели пясъци на юрския плаж. Направо върху бялата повърхнина на раковината с ръката на Хесъп беше написано: „Астарта субморфоза — пластинкожабешки плитки морета“.

Кога успя да ги определи?

Пуснах раковината в кошчето… Листът на гингото залепна за потната ми длан. С погнуса го отлепих, хвърлих и него в кошчето и изведнъж, сякаш уплашен от нещо, се хвърлих към изхода. Обзела ме беше такава ненавист към всичко живо, такова отчаяние, че просто не забелязах веднага двамата едри тъмни младежи, които бавно се качваха след мен на ревящия „Боинг“…