Сид (Трагедия в пет действия)

Първа поява

ХИМЕНА, ЕЛВИРА

ХИМЕНА

Елвира, искрено ли ми разказа всичко?

Не скри ли нищо ти от бащините думи?

ЕЛВИРА

От тия думи аз съм още възхитена:

тъй силно, както вий обичате Родриго,

баща ви го цени — дори, ако сега

прочела съм добре в душата му, ще иска

да откликнете.

ХИМЕНА

Кажи, какво те кара

да мислиш, че е той съгласен с моя избор?

Надежда мога ли да имам — научи ме,

такива думи днес се чуват не тъй често;

нима предричаш ти за нашата любов

такава свобода — да се яви открито!

Какво ти каза той за тайните, пред тебе

разкривани от тях, от Санчо и Родриго?

Ти не изтъкна ли каква неравност има —

и аз защо клоня към едного от тях?

ЕЛВИРА

Не, вашето сърце представих безразлично,

че не тупти за тях, нито руши надежди,

че без да гледа то студено или мило,

ще избере съпруг по бащина повеля.

Остана възхитен от тая почит той —

ликът му, думите показваха това —

и тъй като пред вас ще трябва да повторя,

послушайте, какво ми каза той набързо:

„Тя има право; те достойни са за нея,

от благородна кръв, кръв храбра, вярна те са,

и двама млади са, но лесно доблестта

на смели прадеди в очите им възпламва.

Особено в лика на дон Родриго всяка

черта издава мъж от знатен произход

и неговият дом е тъй богат с военни,

че те се раждат там всред лаври. На баща му,

догдето в сила бе, безпримерната храброст

бе чудо истинско; и на това чело

изрязаните бръчки още ни говорят

за подвизи, за туй, що някога е бил.

Аз чакам у сина да видя пак бащата.

Харесва ми се туй, че него дъщеря ми

обикнала е днес.“ И тръгна към съвета.

От времето възпрян, прекъсна той речта си,

започната едвам. Но аз разбрах, че много

между двамината не ще се колебае.

Ще трябва възпитател за сина на краля —

и този избор, тая чест висока нему

без друго ще се падне; никакъв съперник

не застрашава рядката му храброст, както

високи подвизи го правят несравним,

в надеждата си той не ще познае равен;

и тъй като склонил е дон Родриго своя

баща; да му предложи след съвета — вам

оставям да отсъдите сама дали

ще бъдат вашите желания така

изпълнени.

ХИМЕНА

Сякаш моята душа

не смее да приеме тая радост. Само

един миг би могъл да измени съдбата,

боя се от беда всред туй голямо щастие.

ЕЛВИРА

Ще видите, страхът щастливо че ви мами.

ХИМЕНА

Да чакаме тогаз какъв ще бъде краят.

Втора поява

ИНФАНТАТА, ЛЕОНОРА, ПАЖЪТ

ИНФАНТАТА

Идете, паже, и кажете на Химена,

че се забави днес да се яви пред мене,

и с леността си тъй ранява мойта обич.

ПАЖЪТ излиза.

ЛЕОНОРА

Госпожо, всеки ден все същото желание,

все същия въпрос аз чувам всеки ден —

догде е стигнала към него любовта й.

ИНФАНТАТА

Не без причина е: принудих я почти

стрелите, що я нараниха, да приеме.

Родриго люби тя, представих й го аз,

Родриго победи чрез мене гордостта й;

щом тия влюбени така ги свързах, трябва

сама да туря край на техните страдания.

ЛЕОНОРА

Госпожо, но все пак всред техните сполуки

издавате една безкрайна скръб. Нима

в това сърце велико — любовта, която

изпълня с радост тях — печал дълбока буди,

и туй внимание, което им дарите,

щастливи щом са те, нещастна ли ви прави?

Но аз, нескромната, си позволявам много.

ИНФАНТАТА

Прикрита, двойно по-голяма е скръбта ми.

Най-сетне чуй ме, чуй ме как се борих, чуй

от пристъпи как браня свойта добродетел.

Тиран е любовта — тя никого не жали:

аз любя тоя млад любовник, тоя рицар,

на друга подарен.

ЛЕОНОРА

Вий го обичате!

ИНФАНТАТА

Сложи ръка на туй сърце и виж как бие

и как познава своя победител то!

ЛЕОНОРА

Простете ми, ако похуля тази обич.

Великата княгиня тъй да се забрави,

че в своето сърце да пусне тоя рицар!

А кралят, а Кастилия — какво ще кажат?

Не си ли спомняте, чия сте дъщеря?

ИНФАНТАТА

Аз помня, но кръвта си бих проляла още

преди да унижа високото си име.

Бих ти отвърнала: достойнството само

в прекрасните души любовен пламък буди;

и ако мойта страст би молила за прошка,

стотици примери могла бих да намеря.

Но свойта слава аз не искам да изложа,

от моята любов по-силен е духът ми;

и казвам си, че кралска дъщеря съм — крал,

и само крал за мене е достоен; щом

видях, че моето сърце е беззащитно,

сама дарих, което не посмях да взема.

Химена, вместо себе си, аз свързах с него,

запалих огън в тях, за да угасне моят.

И тъй не се чуди, с измъчена душа,

че техният съюз нетърпеливо чакам:

спокойствието ми от тоя брак зависи.

С надежда любовта живее, с нея гине,

тя огън е, що без гориво бързо гасне;

и ако въпреки печалната ми орис

Химена стане дон Родригова съпруга,

надеждата е мъртва и духът е здрав.

Ала нечувано аз страдам, че Родриго

до сватбата ще бъде скъп за мене; гледам

да го изгубя, но със жал го губя. Ето

отгде извира скрита мойта скръб. С тъга

аз виждам любовта от мене как изтръгва

въздишки по това, което ненавиждам;

усещам раздвоена своята душа:

лети ли моят дух, сърцето ми е в пламък;

боя се и желая тоя кобен брак:

непълна радост само чакам аз от него.

И слава, и любов тъй скъпи са за мене,

че ще умра, ако се свърже той — или

ако не стане.

ЛЕОНОРА

Мога само да ви кажа

след всичко туй, че с вас и аз въздишам горко:

осъждах ви преди, оплаквам ви сега;

но тъй като против и силата, и чара

на зло тъй сладостно — и тъй горчиво зло —

се бори добродетелта ви и примамки

отхвърля, пристъпи отблъсва, тя ще знае

покой да влее пак в смутения ви дух.

На нея се надявайте и на небето,

то добродетелта не ще остави в мъка.

ИНФАНТАТА

Надежда имам само в безнадеждността.

ПАЖЪТ

По ваша заповед Химена иде тук.

ИНФАНТАТА

(на Леонора)

В преддверието вън идете я срещнете.

ЛЕОНОРА

А вий оставате с мечтите си, нали?

ИНФАНТАТА

О не, спокоен израз искам да придам

на своето лице, макар да съм печална.

След малко ида.

О, небе, отгдето чакам

за болката си лек, сложи най-сетне край:

спокойствие ми дай — и щастие ми дай.

Във чуждото аз диря свойто щастие;

и трима ни вълнува тоя брак; по-скоро

да се извърши той — или стори духа ми

по-силен. Двамата любовници свържи,

строши оковите, да свършат моите мъки.

Но аз се бавя много: при Химена вече

да ида, в разговор да облекча скръбта си.

Трета поява

ГРАФЪТ1, ДОН ДИЕГО

ГРАФЪТ

И тъй, вий победихте, милостта на краля

издига ви до чин, на мене що дължеше:

на княза на Кастилия сте възпитател.

ДОН ДИЕГО

О, тоя знак на почит към рода ми сочи,

че справедлив е той, че минали заслуги

умее да цени.

ГРАФЪТ

Но колкото велики

кралете и да са, те всички като нас са

и могат да се мамят като нас; на всички

придворни този избор днес доказва, лошо

сегашните заслуги че се плащат.

ДОН ДИЕГО

Стига

за този избор, що ви дразни; той могъл би

на милост и достойнство да бъде дело;

но почит пред властта върховна ний дължим,

безсилни сме да съдим волята на краля.

Към тая чест на краля прибавете друга —

да свържем със свещени връзки моя род

и вашия: аз имам син, вий — дъщеря;

завеки с тоя брак приятели ще бъдем:

благоволете зет синът ми да ви стане.

ГРАФЪТ

За по-възвишен род той трябва да мечтае;

и тоя блясък нов на честното ви име

навярно е вселил у него нова гордост.

Да възпитавате, това е ваше право

на княза покажете как да управлява,

в подвластния народ да всява всъде трепет,

да вдъхва у добрите обич — страх у злите.

Да има добродетели на пълководец:

учете го в беди да се кали, да няма

в изкуството на Марса равен, да прекарва

и ден, и нощ на кон. Въоръжен да си

почива, както крепостта превзема, сам

победата всред боя да печели. С пример

учете го да бъде съвършен, като

с дела му поясните своите уроци.

ДОН ДИЕГО

Ще се поучи с пример той, макар да не

желаете; от тая хубави дела,

които са живота ми, ще види как

народите да покорява, как ще може

да взема крепости, войски да води — с подвиг

велик безсмъртната си слава да изгражда.

ГРАФЪТ

По-друга сила имат примерите живи;

по книга зле князете учат своя дълг.

И сетне, що е тоя брой години, който

не може се сравни с един от моите дни?

Ако сте храбър бил — аз храбър съм сега;

в ръката ми, за кралството добра опора,

щом блесне меч, Гренада, Арагон треперят;

стена е мойто име за Кастилия:

без мене друг закон тук щеше да владее,

врагът ви лесно щеше да ви стане крал.

Множи се мойта слава и всеки миг ми носи

победа след победа, лавър подир лавър.

Под сянката на моята ръка, всред боя,

до мене князът би опитал смелостта си;

като ме гледа победител, би научил

да побеждава и със свойто благородство

би видял…

ДОН ДИЕГО

Знам, вий вярно служите на краля:

началник съм ви бил, в сражение ви зная

щом старостта преля леда си в моите жили,

замести ме напълно рядката ви храброст;

и тъй да не хабим слова излишни вече,

аз нявга бях това, което днес сте вие.

Но вие виждате; че в тая надпревара

монархът между нас различие намира.

ГРАФЪТ

Отнехте ми това, което аз заслужвах.

ДОН ДИЕГО

Спечелил го е той заслужено от вас.

ГРАФЪТ

Способен който е, достоен също бива.

ДОН ДИЕГО

Но отказът тогаз е белег недобър.

ГРАФЪТ

Спечелихте, защото стар сте царедворец.

ДОН ДИЕГО

Делата бляскави застъпници ми бяха.

ГРАФЪТ

Кажете си, почете кралят старостта ви.

ДОН ДИЕГО

За мярка в случая той взел е смелостта.

ГРАФЪТ

Затуй се падаше на мене тая чест.

ДОН ДИЕГО

Отказали му — значи, не заслужвал чест.

ГРАФЪТ

Как, не заслужвал! Аз?

ДОН ДИЕГО

Да, вие.

ГРАФЪТ

Дръзко старче,

безсрамието ти ще се възнагради.

(Удря му плесница.)

ДОН ДИЕГО

(изважда сабята си.)

0, довърши, вземи живота ми след тоя

позор, от който моят род ще се срамува.

ГРАФЪТ

Щом толкова си слаб, що мислиш ти да правиш?

ДОН ДИЕГО

О, Боже, немощен оставам в тая нужда!

ГРАФЪТ

Чуй, тоя меч е мой; но гордост е за тебе

да взема аз в ръка такъв трофей позорен.

Прощавай! — и макар да не желая, нека

от твоите подвизи да се поучи князът —

туй наказание, за твойта реч достойно,

не ще им бъде малко украшение.

Четвърта поява

ДОН ДИЕГО

О, бяс! О, безнадеждност! О, противна старост!

Нима за тоя срам тъй дълго аз живях?

И побелях всред бран, да видя толкоз лаври,

увехнали за миг? Ръката ми, която

Испания в почуда уважава, често

спасявала е кралството, и толкоз пъти

е трона затвърдявала на своя крал —

изменя ли ми тя, че нищо не извърши?

На миналата слава горък спомен! Дело

на толкоз дни, погинало заден! Злокобно

отличие за мойто щастие! Висок

и стръмен връх, отгдето пада мойта чест!

Да гледам ли над вас как тържествува графът

или да гина срамно, без да отмъстя?

О, графе, възпитател отсега бъди

на моя княз. Такъв човек със чест е нужен

за тоя чин. Обидата на твойта завист,

макар да съм избран, ме прави недостоен.

И ти, оръжие на моите дела,

за вледенено тяло безполезен накит,

о меч, тъй страшен някога, но който беше

украса днес за мене само, не — защита,

върви в ръце достойни, напусни ме вече

и отмъсти за най-нещастния от всички.

ПЕТА ПОЯВА

ДОН ДИЕГО, ДОН РОДРИГО

ДОН ДИЕГО

Родриго, смел ли си?

ДОН РОДРИГО

Веднага всеки друг,

освен баща ми, би опитал.

ДОН ДИЕГО

Хубав гняв!

За моята печал достойно, сладко чувство!

Познавам свойта кръв, избухва бързо тя,

и в тая пламенност възкръсва младостта ми.

О, синко, моя кръв, ела — измий срама ми;

ела да отмъстиш за мене.

ДОН РОДРИГО

За какво?

ДОН ДИЕГО

За тъй жестоката обида над честта ни,

за двама смъртен удар: за една плесница.

Безсрамникът сега не би останал жив,

но измени ми старостта: и тоя меч,

за който аз съм слаб, ти давам да наказваш.

Иди, с надменника изпитай смелостта си:

такваз обида само с кръв се мий — върви,

умри или убий. Но знай, не се мами,

с такъв опасен враг те пращам да се биеш:

аз съм го виждал, цял потънал в кръв и прах,

навред да сее страх, всред цялата войска,

от храбростта му сам съм виждал ескадрони,

разбити със стотици; още нещо чуй,

не е той само воин, пълководец славен,

той…

ДОН РОДРИГО

Довършете.

ДОН ДИЕГО

Той — баща е на Химена.

ДОН РОДРИГО

Баща…

ДОН ДИЕГО

Не отговаряй, зная любовта ти;

безсрамният не е достоен за живот.

Обидата по-тежка е, когато иде

от оскърбител скъп. Ти знаеш вече всичко,

за двама би могъл сега да отмъстиш;

о, покажи, че си достоен за баща си!

Аз ще оплаквам сам печалните си дни,

а ти върви, лети — и отмъсти за нас!

Шеста поява

ДОН РОДРИГО

Пронизано е моето сърце

от удар неочакван, удар смъртоносен,

на справедлива свада жалък отмъстител,

и на несправедлива строгост клет прицел,

стоя бездвижен аз, душата ми се вие

под удар, който я убива.

Аз виждах увенчана обичта си.

О, Боже, чудна мъка!

В обидата баща ми оскърбен е,

бащата на Химена — оскърбител!

Каква борба в душата ми кипи!

Въстава моята любов против честта ми;

послушам ли баща си, губя свойта мила:

сърцето пали той, ръката тя задържа.

Да измениш на своята любов или

живот безсрамен да живееш —

печален избор! Безпределно зло!

О, Боже, чудна мъка!

Да премълча обидата или

бащата на Химена да накажа?

Баща, любима, чест, любов — суров

и благороден дълг, принуда сладка, всички

наслади мои мъртви са — или помръква

и славата за мен — злочест, или ще бъда

ненужен на света. Надежда страшна, скъпа

на честната, но влюбена душа,

достоен враг на щастие безкрайно,

о, меч, о, моя мъка,

дали си ми дарен да отмъстя —

или дарен Химена да погубя?

Да избера смъртта е по-добре.

Аз длъжен съм пред свойта мила, пред баща си:

ако си отмъстя, гневът й ще ме стигне,

ако не отмъстя, ще ме презре и тя.

Или ще изменя на своята надежда,

или за нея ставам недостоен.

За болката ми няма лек — расте,

когато я лекувам.

И щом смъртта ме чака, да умра,

без да съм оскърбил поне Химена.

Но да умра, преди да отмъстя!

Да диря смърт тъй гибелна за свойта слава!

С такъв позор Испания да ме запомни,

че зле съм защитил честта на своя дом!

И то за любовта, която чезне вече

пред моята изгубена душа!

Но стига тая мисъл ме примамва,

усилва тя скръбта ми.

Ръката да спаси поне честта,

най-после щом Химена ще изгубя.

Да, моят дух се беше заблудил.

Най-първо на баща си аз дължа. И в бой ли

или от скръб загина, чиста ще предам

кръвта си, както съм я някога получил.

Аз вече се виня за своята небрежност.

Да отмъстя по-скоро;

и засрамен, че тъй се двоумих,

да ме не спира мисълта,

че оскърбен баща ми е сега,

че оскърбител е бащата на Химена.