Сидхарта

На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодките, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина,1 младият сокол, заедно с приятеля си Говинда — също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри, когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му баща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да изговаря безшумно Ом2 — думата на думите, да и казва безгласно, в себе си чрез вдишване, и да и казва безгласно чрез издишване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман,3 неразрушимия, единосъщия с всемира.

Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жадния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.

Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става — Сидхарта, силният, хубавият, крачещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.

Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сияещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.

Но повече от всички го обичаше Говинда — неговият приятел, браминският син. Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обичаше походката му и съвършената благопристойност на движенията му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхарта, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта няма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чиновник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични заклинания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брамини, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта станеше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на горичката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневната очистителна баня, когато със съвършена хармония на движенията принасяше жертва в тъмносенчестата гора — той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа,4 струящи от учението на старите брамини.

Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати5 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?

Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите6 на Самаведа,7 прекрасни стихове, говореха за това съкровено, за това Аз.

Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих ???(елите на грехове)?, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би могъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Баща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените извори — от книгите, от лъкатушната реч на брамините? Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Атман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собственото му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда. Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия:8 „Брахман9 е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят.“ Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всички мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поучения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло постигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.

— Говинда — рече Сидхарта на приятеля си, — мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерцание.

Те отидоха под банановото дърво и седнаха — Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:

— Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.

Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта.

Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредоточено към една далечна цел. Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерцание, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.

Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустинници, които отиваха на поклонение. Трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни, окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници, мършави чакали в царството на хората. Подир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разрушителното служене, на безмилостното обезсебяване.

Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говинда:

— Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите. Той ще стане самана.

Като чу тези думи, Говинда пребледня. Той съзря в застиналото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата — и моята.“ И той пребледня като суха бананова кора.

— О, Сидхарта — извика той, — ще ти позволи ли баща ти?

Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.

— О, Говинда — каза той тихо, — нека не хабим думите напразно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на самана. Не говори повече за това.

Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него.

И каза браминът:

— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.

Сидхарта каза:

— С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да стана самана. Нека баща ми не бъде против това.

Браминът мълчеше, мълча толкова дълго, че звездите преминаха край малкия прозорец и техните съзвездия се промениха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и неподвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отминаваха по небосклона. И рече бащата:

— Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.

Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръстени ръце.

— Какво искаш? — попита бащата.

Сидхарта каза:

— Ти знаеш.

Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.

След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продължаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.

След още един час, в който сънят не докосна очите му, браминът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаичката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се отразяваше светлината на месечината.

Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.

И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничаше през малкото прозорче, и виждаше Сидхарта, който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите, и се връщаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виждаше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, изпълни се с боязън, изпълни се с мъка.

И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.

— Сидхарта, — каза той, — какво чакаш?

— Ти знаеш.

— Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?

— Ще стоя и ще чакам.

— Ще се измориш, Сидхарта.

— Ще се изморя.

— Ще заспиш, Сидхарта.

— Няма да заспя.

— Ще умреш, Сидхарта.

— Ще умра.

— И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?

— Сидхарта винаги е слушал баща си.

— Тогава ще се откажеш от желанието си.

— Сидхарта ще направи каквото каже баща му.

Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усети, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.

Той докосна рамото на Сидхарта.

— Ти — рече той, — ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жертви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръгваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.

Той свали ръката си от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне, но овладя тялото си, поклони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори каквото бе поръчал баща му.

Когато при първия блясък на деня той бавно, с вдървени нозе напусна тихия още град, при последната колиба се надигна една сянка, която се бе свила там, и се присъедини към поклонника — Говинда.

— Ти дойде — каза Сидхарта и се усмихна.

— Дойдох — каза Говинда.

ПРИ САМАНИТЕ

Вечерта на същия ден те настигнаха отшелниците, мършавите самани, и им предложиха да ги придружават и да им се подчиняват. Бяха приети.

Сидхарта подари облеклото си на един беден брамин, когото срещна на пътя. Останаха му само срамният пояс и неушитото наметало, което имаше цвят на пръст. Хранеше се само веднъж на ден, никога готвено. Постеше петнадесет дни. Постеше двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. Горещи сънища пламтяха в разширените му очи, на изсъхващите му пръсти растяха дълги нокти, а на брадата му — сухи, остри косми. Погледът му ставаше леден, когато срещнеше жени; устните му се свиваха от презрение, когато минаваше през някой град с добре ???(облече-ко)? те говореха за друго, освен за онези неща, които служенето и упражненията изискваха. Понякога двамата отиваха в селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.

— Как мислиш, Говинда, — запита веднъж Сидхарта, когато пак отиваха да просят, — как мислиш, напреднахме ли? Постигнахме ли желаното?

Говинда отвърна:

— Ние учихме и продължаваме да учим. Ти ще станеш прочут самана, Сидхарта. Бързо усвояваш всяко упражнение, често старите самани ти се възхищават. Някой ден ти ще станеш светец, Сидхарта.

Сидхарта каза:

— Приятелю мой, аз мисля другояче. Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцарите и зароиграчите.

Говинда каза:

— Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?

Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо промълви:

— Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, краткотрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Същото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, когато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражнения излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда!

Говинда подзе:

— Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е нито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.

А Сидхарта продума с усмивка:

— Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сидхарта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колкото е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная.

И друг един път, когато Сидхарта и Говинда напуснаха гората, за да изпросят в селото храна за братята и учителите си, Сидхарта почна да говори и каза:

— Е, Говинда, на правия път ли сме? Приближаваме ли се вече към познанието? Не се ли движим отново в кръг — ние, които искаме да се изтръгнем от кръговрата?

Говинда каза:

— Ние много научихме, Сидхарта, много още ни остава да научим. Ние не се движим в кръг, ние се движим нагоре, кръгът е спирала, и много стъпала вече изкачихме.

Сидхарта отвърна:

— На колко години смяташ, че е най-старият ни самана, нашият достоен учител?

Говинда каза:

— Може би на шестдесет години да е нашият старей.

А Сидхарта отвърна:

— Вече е на шестдесет години и още не е достигнал нирвана.10 Той ще стане и на седемдесет, и на осемдесет, ти и аз също да, за мъдреца от рода Шакия. Той притежавал, казваха поклонниците му, пълно познание, спомнял си предишните си съществувания, бил достигнал нирвана и никога вече нямало да се върне в кръговрата, никога повече нямало да се потопи в мътния поток на въплъщенията. За него се носеха великолепни и невероятни слухове — извършил бил чудеса, надвил дявола, разговарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама бил суетен изкусител, прекарвал дните си в охолство, презирал жертвоприношенията, бил невеж и не познавал нито религиозните упражнения, нито богоотдадените самоизтезания.

Сладостно звучеше преданието за Буда, очарование искреше от неговите думи. Светът беше болен, трудно бе да се понася животът — а тук, като че избликваше извор, като че ехтеше зов на вестител, изпълнен с утеха, блаженство и благородни обещания. Навсякъде, където стигнеше мълвата за Буда, във всичките земи на Индия младежите се заслушваха с трепет, усещаха копнеж, усещаха надежда, и всеки поклонник и чужденец бе добре приет между синовете на брамините в градовете и селата, ако носеше вест за него, за Възвишения, за Шакиямуни11.

Това предание бе стигнало и до саманите в гората, до Сидхарта и до Говинда — бавно, капка по капка, и всяка капка бе натежала от надежди и съмнения. Те говореха малко за него, защото най-старият от саманите бе враждебен на това предание. Той бе чул, че наричаният Буда по-рано бил отшелник и живеел в гората, но после се върнал към охолния живот и светските страсти, затова и не искаше да чуе за Гаутама.

— О, Сидхарта, — каза веднъж Говинда на приятеля си, — днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в къщата му; там бе пристигнал един брамински син от Магада.12 Той видял с очите си Буда и слушал проповедта му. Истина ти казвам, дъхът преряза гърдите ми и си помислих: „да бих могъл и аз, да можехме и ние двамата, Сидхарта, да доживеем часа, в който да чуем учението от устата на този съвършен!“ Кажи, приятелю, не искаш ли да отидем там и да чуем учението от устата на Буда?

Сидхарта каза:

— О, Говинда, винаги съм мислел, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм вярвал, че целта му е да стане на шестдесет и седемдесет години и все повече да се отдава на изкуството и упражненията, които красят самана. Но ето че твърде малко съм познавал Говинда, твърде бегло съм долавял сърцето му. Сега, изглежда, ти, скъпи, искащ да поемеш по нов път и да отидеш там, където Буда проповядва учението си?

Говинда каза:

— Ти се подиграваш. Подигравай се, Сидхарта. Но нима в теб не се събуди желание и страст да чуеш това учение? Не ми ли каза веднъж, че няма да вървиш дълго по пътя на саманите?

Тогава Сидхарта се усмихна по своему, а в гласа му се прокрадна сянка от скръб и сянка от подигравка, и каза:

— Така е, Говинда, добре говориш и добре си спомняш. Но да би си спомнил и за другото, което си слушал от мене — че съм се изморял от учения и учене, че малко вярвам на думите, които изговарят учителите. И все пак, драги, готов съм да чуя онази проповед, макар че в сърцето си мисля, че ние вече сме вкусили най-добрия плод на това учение.

Говинда каза:

— Готовността ти радва сърцето ми. Но кажи ми как е възможно това? Как би могло учението на Гаутама, преди да сме го чули, да ни е дало най-добрия си плод?

Сидхарта каза:

— О, Говинда, нека се ползваме от този плод! Но този плод, за който вече можем да благодарим на Гаутама, се състои в това, че ни подтикна да се отделим от саманите! Дали ще ни даде и нещо по-добро, приятелю, нека да изчакаме това със спокойствие в сърцата.

Още същия ден Сидхарта съобщи на старея на саманите решението си да го напусне. Той съобщи това на старея с благопристойност и скромност, които подобават на по-младия, на ученика. Стареят на саманите обаче се разяри, че двамата юноши искат да го напуснат, разкрещя се и изрече хулни думи.

Говинда се изплаши и смути, но Сидхарта сведе устните си към ухото на Говинда и му прошепна:

— Сега ще покажа на старея, че съм научил нещо при него.

Като застана близо до старея и се съсредоточи, той долови погледа му със своя поглед, овладя го, принуди стареца да занемее, отне му волята, подчини и на своята воля, заповяда му безгласно да върши онова, което желаеше от него. Стареят занемя, очите му се втренчиха, волята му го напусна, ръцете му увиснаха, загубил сили — той се предаде на магията на Сидхарта. А мислите на Сидхарта завладяха старея на саманите, той трябваше да изпълни всичко, каквото му повеляваха. Старецът се поклони няколко пъти, извърши няколко благославящи движения и със заекване изрече благочестиво пожелание за добър път. Юношите отвърнаха с благодарност на благопожеланието и поклоните и като поздравиха, поеха пътя си. По пътя Говинда каза:

— О, Сидхарта, ти научи при саманите повече, отколкото предполагах. Трудно е, много е трудно да се омагьоса стар саман. Ако бе останал при тях, скоро щеше да се научиш да ходиш и по водата.

— Не желая да ходя по водата — рече Сидхарта. — Нека старите самани се утешават с тези изкуства.

ГАУТАМА

Всяко дете в град Савати13 знаеше името на Възвишения Буда и всяка къща бе готова да дава щедро милостиня на учениците на Гаутама, на просещите мълчаливо. Близо край града се намираше любимото място на Гаутама, горичката Иетавана, която богатият търговец Антапиндика, преданият поклонник на Възвишения бе подарил нему и на учениците му.

Към това място водеха всички разговори и отговори, стигнали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Когато стигнаха град Савати, още пред първата къща, пред чиято врата бяха застанали да искат милостиня, предложиха им храна, и те и приеха, а Сидхарта попита жената, която му и поднесе:

— О, милостива жено, много ни се иска да узнаем къде пребивава Буда, Достойния, защото двамата сме самани от гората, и дойдохме да видим него, Съвършения, и да чуем учението от устата му.

Жената каза:

— Тъкмо на място сте попаднали, о, самани от гората. Знайте: в Иетавана, в градината на Антапиндика пребивава Възвишения. Вие, странници, можете да прекарате там нощта, защото там има място дори за безбройното множество хора, което се стича, за да чуе от устата му учението.

Говинда се зарадва и радостно възкликна:

— Тогава сме постигнали целта си и пътят ни свършва! Но кажи ни, майко на поклонниците, познаваш ли Буда, видяла ли си го с очите си?

Жената каза:

— Много пъти съм виждала Възвишения. Много дни съм го гледала как върви из улиците мълчалив, с жълто расо, как мълчаливо подава паничката си пред вратите за милостиня и как си тръгва с пълна паничка.

Говинда слушаше в захлас и му се искаше още много да пита и много да узнае. Но Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Те благодариха и тръгнаха; доринямаше нужда да питат за посоката, защото много поклонници и монаси от общината на Гаутама се бяха запътили към Йетавана. Когато пристигнаха там през нощта, те завариха там една шумна върволица от хора, които търсеха и получаваха подслон. Двамата самани, свикнали с живота в гората, бързо и безшумно намериха прибежище, където почиваха до сутринта.

При изгрев слънце те забелязаха с учудване каква голяма тълпа от вярващи и любопитни бе нощувала тук. По всички пътеки из прекрасната горичка сновяха монаси в жълти одежди, сядаха тук и там под дърветата, вглъбени в размисъл или в духовна беседа; като някакъв град изглеждаха сенчестите градини, изпълнени с хора, които жужаха като кошер; по-голямата част от монасите се отправиха с панички в ръка към града, за да съберат за обед храна, единствената им през целия ден. И самият Буда, Просветления, всяка сутрин отиваше да проси милостиня.

Сидхарта го видя и го позна веднага, като че някой бог да бе му го посочил. Видя го да върви смирено като скромен човек в жълта дреха, който носи в ръка паничката си за милостиня. — Погледни! — тихо каза Сидхарта на Говинда. — Този е Буда. Говинда внимателно погледна монаха в жълтата дреха, който по нищо не се отличаваше от стотиците монаси наоколо. Скоро и Говинда усети, че е той. И двамата го последваха, без да го изпускат от очи.

Буда вървеше смирено по пътя си, праведното му лице не бе нито тъжно, нито весело, той изглеждаше, че се усмихва, но някак вътре в себе си със скрита усмивка, смирено и кротко, подобен на здраво дете той вървеше, носеше дрехата си и поставяше стъпалото си като всички монаси, по точно определен начин. Ала лицето и стъпките му, смирено наведеният му поглед, смирено отпуснатата му ръка и всеки неин пръст излъчваха покой, издаваха съвършенство. Той не търсеше, не подражаваше, дишаше кротко, с неповяхващо спокойствие, с неугасима светлина, с ненарушим мир.

Така вървеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата сами го разпознаха по спокойствието, по смирения му образ, който не издаваше никакво търсене, никакво искане, никакво подражание, никакво усилие, а само светлина и покой.

— Днес ще чуем неговото учение от устата му — каза Говинда.

Сидхарта не отговори. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към учението му, не вярваше, че от него ще научи нещо ново, защото както той, така и Говинда много пъти вече, макар и чрез други хора, бяха слушали за учението на Буда. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете, в краката му, в смирено отпуснатата му ръка и му се стори, че всяка частица от всеки пръст на тази ръка беше учение, че от нея говори, диша, ухае, сияе истината. Този мъж, този Буда беше праведен до движението на последния си пръст. Този човек беше светец. Сидхарта никога не бе почитал и обичал някого повече от този човек.

Двамата последваха Буда до града и се върнаха мълчешком, защото те самите бяха решили да се въздържат през този ден от храна. Те видяха как Гаутама се връща, видяха го да се храни сред учениците си — онова, което изяде, не би заситило и птичка, — видяха го и как се оттегли в сянката на манговите дървета.

Ала вечерта, когато горещината намаля и всички се оживиха, и се събраха, те чуха Буда да проповядва. Те чуха гласа му, който също бе съвършен, напълно спокоен, изпълнен с мир и покой. Гаутама проповядваше учението за страданието, за началото на страданието, за начина, по който то може да се отстрани. Тихата му реч течеше спокойно и ясно. Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от страданието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда. С кротък, но твърд глас говореше Възвишения, проповядваше четирите главни начала, учеше пътя на осемте посоки, проповядваше търпеливо, даваше примери, правеше повторения, светло и тихо се разнасяше гласът му над слушателите, като сияние, като небе, обсипано със звезди.

Когато Буда свърши проповедта си, нощта бе настъпила вече, мнозина поклонници се приближиха до него и молеха да бъдат приети в братството му, да бъдат приобщени към неговото учение. И Гаутама ги прие, като им каза:

— Вече ви е известно учението, разбрахте го правилно. Елате и живейте в святост, сложете край на всяко страдание.

Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:

— И аз търся спасение при Възвишения и учениците му — и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.

Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно:

— Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушахме неговата проповед. Говинда чу проповедта и потърси спасение при нея. А ти, достолепни, не искаш ли и ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?

Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без присмех в гласа, му рече:

— Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: „Няма ли и Говинда поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа?“ Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!

Говинда, който не успя напълно да разбере казаното, повтори въпроса си с нетърпелив глас:

— Моля те, драги, — говори! Кажи ми, че не може да бъде инак — че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при Възвишения Буда!

Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:

— Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:

Пожелавам ти да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.

В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:

— Сидхарта! — извика той с тъга.

Сидхарта се обърна към него приятелски:

— Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родословие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от приятелството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.

Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежаха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и отново молеше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:

— Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Възвишения. Как бих могъл да открия в него грешка?

В ранни зори един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.

А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката. Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздрави със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе изпълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мълком с глава в знак на одобрение.

— О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остане при твоите ученици, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.

— Имаш право на това — кротко отвърна Възвишения.

— Зная, че говоря дръзко, — продължи Сидхарта, — но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?

Буда кимна в знак на позволение.

Сидхарта каза:

— О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.

Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:

— О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.

— Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец.

Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.

— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?

— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!

С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.

— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!

Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се усмихва, да седи, да крачи — мислеше си той. — И аз бих желал да мога така да гледам, да седя и да крача така свободно, така почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровеното на моето Аз.

Видях човек — мислеше си Сидхарта, — един единствен човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.

Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — той ме ограби и с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта.“

ПРОБУЖДАНЕТО

Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка остава и досегашният му живот, и че той се отделя от него. Докато бавно се отдалечаваше, той размишляваше над това усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъбен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усещане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да станат съществени, и да започнат, да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го е напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа, че вече в него не съществуваше онова, което го бе съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, когото бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напуснал, и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се запита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“ И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!“

Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря. Изведнъж тази мисъл породи нова, която бе следната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“

Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари лицето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите сънища го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започна да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делата си.

„О, — помисли си той и пое дълбоко дъх, — вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да започвам мислите и живота си с Атман и със страданията на света. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда,14 нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта.“

Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше света. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъчен беше светът!

Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се ширваше зеленото море на тревите, в небето плуваха облаците, реките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхарта — пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката и планината, за първи път проникваха в погледа на Сидхарта. Те не бяха вече магията на Мара,15 не бяха безсмисленото и случайно разнообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единството. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божественото, все пак това беше същността и смисълът на божественото, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.

Булото на Майя,16 не бяха вече ???(май част от текста е пропусната)?

„Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих.“

Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му. Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съвсем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естествено и разбиращо се от само себе си, след годините на странстване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път.“

Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно дихание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувствал загубата й. Сега и чувстваше. Винаги, дори и при най-дълбокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е брамин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благородниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаятчиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя живота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях; нямаше отшелник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той притежаваше своето съсловие, което за него бе родина.

Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?

В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.

Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.