Сините пеперуди

7

Вратата пред тях се отвори и те влязоха в грамадна зала със син, сводест таван, който приличаше на небе. Никакви мебели не се виждаха в залата и все пак тя изглеждаше някак особено празнична и тържествена. В дъното, облегнат на тънка метална рамка, ги чакаше Лос. Човекът любопитно се взря в него. Сивото мъхнато лице на старейшината му се видя добро и кротко, но погледът му бе доста жив, съсредоточен и проницателен.

— Приготвил съм ви изненада — каза Лос и посочи към стената. — Това ли вие наричате стол?

Дирак превеждаше извънредно бързо, почти едновременно с думите на Лос. Човекът погледна натам и се усмихна. Едва сега той забеляза предмета. Стол, разбира се, в никакъв случай не беше, но все пак можеше да служи. Той приближи и се отпусна внимателно върху него. Лос все тъй го гледаше със своя внимателен, нетрепкащ поглед.

— Имам няколко въпроса към вас, Алек — каза той. — А след това ще бъда на ваше разположение.

— Моля!…

— Дирак ми каза, че у земните хора тяхната разумна и емоционална природа съществува съвместно. Смятате ли, че тоя начин на живот е по-съвършен?

— Мъчно ми е да отговоря — каза Алек. — Съвсем повърхностно познавам вашия свят. Но той ми се вижда съвсем разумно и естествено устроен.

— Все пак не можете да нямате някакво принципно становище по тоя въпрос?

— Бих могъл да кажа само, че индивидът, който притежава в себе си двете природи, е по-пълноценен ако не за обществото, то поне за себе си.

— Как да го разбирам? („Внимавай, Алек!“ — прибави Дирак на себе си.)

Алек бързо съобрази, но все пак не можа да разбере какво иска да му каже роботът.

— Ами по най-простия начин — отвърна той внимателно. — Едно плюс едно правят две…

— Тоя начин на размишление ми се вижда доста механичен — каза Лос. — Въглерод плюс кислород правят, струва ми се, отрова…

— Признавам, че примерът ми излезе несполучлив — каза Алек. — Но положително е, че двойствената природа на човека предизвиква в неговата душевност много по-интензивно горене.

— Да, естествено — кимна Лос. — Но трябва ли да се смята интензивността на душевния живот за някакво решително предимство? Не са ли по-важни вътрешната хармония и единство на душевния живот?

— Исках да кажа, че съвместното съществуване на двете природи ги обогатява взаимно и изпълва с вътрешно съдържание — отвърна Алек. — Индивид, кой-та притежава само едната природа, е всъщност полуиндивид.

— Да, това исках да разбера! — каза Лос замислено. — Вие смятате, че на Вар живеят полусъщества? („Много внимавай“ — прибави Дирак от себе си.)

Едва сега Алек разбра накъде клони разговорът.

— Не, не, моля ви се, съвсем не исках да кажа това! — възрази той. — Аз напълно допускам, че вашето общество е по-съвършено и по-естествено устроено от нашето… Но кажете, Лос, нима вие не съжалявате, че не носите в себе си красотата, чувствата и щастието на пеперудите?

— Разбирам въпроса ви — кимна Лос. — Но в края на краищата нали всеки обикновен жител на Вар получава своето щастие. И то не в смесен, а в чист вид, който като качество вие дори не можете да си представите…

Алек се замисли — наистина кой път да избере.

— Сигурно сте прав — каза той колебливо.

— Помислете, Алек! — някак по-живо и по-сърдечно пое разговора Лос. — Нима последователното изявяване на двете начала не е по-целесъобразно? Така те са в чист вид, не си пречат взаимно и могат да се изявят с пълната си сила…

— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.

— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.

— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.

— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“

Лос помълча малко, после продължи сърдечно:

— Струва ми се, Алек, че вашето общество е изправено пред много по-големи трудности в своето развитие. Тия две начала са много силни, много обособени и много различни. Неизбежно едното ще се стреми да вземе връх и да измести другото… А да търсите хармония и контакт между тях, ми се струва крайно трудна задача…

— Това наистина е така — каза Алек. — Но какво развитие бихме могли да имаме ние, ако не бяха тия две противоречиви същности, които да го подтикват?

— А ако те взаимно се отричат?

— Дори така да е. Все пак това е един подтик към съревнование и прогрес. Но фактически при нас сега положението не е такова…

— Искате да кажете, че разумът се е примирил?…

— Напротив, на мен ми се струва, че по начало той е по-неотстъпчив и неговата агресия е била винаги по-настойчива. И именно няколко негови сериозни победи в историята на нашето развитие му показаха, че сам на бойното поле той е просто един нещастник.

Лос продължително се замисли.

— Представях си, че вашата емоционална природа е много дръзка, жизнена и силна — каза той най-сетне. — И си представях, че вашият разум много трудно може да й се съпротивлява.

— А защо смятахте така? — запита Алек любопитно.

— Както разбрах, вие спадате към хищните животни?

Алек го погледна учудено.

— Какво значи това?

— Та вие се храните и досега с месо на животни — каза Лос. — У нас само хищниците от предисторически-те времена са се хранили с месо…

— Това не е нищо — намръщи се Алек. — И не може да има никакво значение за човешкия род, претърпял толкова дълго историческо развитие.

— Доста произволно твърдение! — каза Лос с горчивина. — И най-дългото развитие остава навеки кодирано в наследствеността. Иначе как да си обясня вашите войни, вашите революции, вашето взаимно изтребление през вековете. Кървавата история на вашето развитие, съпътствувана от опасния състав на храната, която приемате, не може да не дава една червена окраска на вашата емоционалност… И как тя може да се примири с чистия и безпристрастен разум…

Алек с учудване забеляза, че тия думи го раздразниха. Дали пък човекът-гъсеница не беше прав? Или просто искаше да изтръгне от него някакво опасно признание?

— Мъчно ми е да намеря убедителни доводи, Лос — каза той. — Но за съжаление фактите говорят обратното. Проблем на нашите последни епохи е увяхването на чувствата, а не техният бурен цъфтеж. И въпреки всичките ви предположения трябва да кажа, че нашето общество ми се вижда много по-хуманно от вашето. Ние не сме изтребили живота на нашата планета. У нас живеят на свобода хиляди диви и питомни животни…

— За да имате възможност да ги убивате? — запита Лос. — За да не забравите стария и хубав занаят?

— Не, не е точно така! Ние наистина убиваме някои. Но има огромни резервати, в които изобщо е забранено да стъпва човешки крак…

— Но гъсениците и пеперудите все пак изтребвате…

— Прощавайте, Лос, но при нас те не са разумни същества. Те са просто насекоми. И трябва да ви кажа, че ние не сме изтребили гъсениците, макар да нанасят много сериозни щети на нашите гори. Ние ги пазим само заради красотата на пеперудите, които радват очите на нашите деца…

— Жалко, че не сте донесли някои екземпляри от тях — каза замислено Лос. — Това щеше да представлява безкраен интерес за нашите учени…

— Втори път няма да пропуснем…

— Смятате да установите постоянен контакт с нас? („Много внимавай, Алек“ — предупреди настойчиво Дирак.)

— Целта на нашето пътуване е само една — знанието — отвърна Алек предпазливо. — Но ако вие имате някаква нужда от нас — помощ никога няма да ви откажем…

— Благодаря! — отвърна късо Лос. — Това е, което исках да зная. И сега съм на ваше разположение.

Алек го погледна внимателно.

— Преди всичко имам една молба към вас, Лос — каза той. — Позволете ни да влезем във връзка с нашия въздушен кораб.

Погледът на Лос някак особено се промени.

— За какво ви е тая връзка? — попита той. — Та нали в кораба няма други хора?

— Вие не ме разбирате… Не става дума за ракетата, с която кацнахме. Става дума за фотонния звездолет, кой-та сега кръжи около Вар. Ние имаме с тях уговорена всекидневна връзка. Нашите другари вече се безпокоят за нас…

Лос внимателно впи в него своя проницателен поглед.

— Наистина ли има такъв звездолет?

— Учудвате ме, Лос… Ако не вярвате на мен, попитайте вашите учени… Та с нашата ракета може да се прелети най-много между две планети…

— Да не би всъщност да искате да влезете във връзка с вашата Земя?

— Не е ли все едно?

— За нас не е все едно…

— Не ви разбирам, Лос… Нима се страхувате от нас?

— Може би имаме някакви причини — отвърна Лос. — И то доста сериозни.

— Наистина е любопитно да ги чуем — каза Алек.

Лос бавно поклати сивата си мъхната глава.

— Не сте искрен, Алек! — каза той с горчивина. — Вие не можете да не ги знаете… Преди всичко вие убихте една пеперуда. От хиляди години пеперуда не е загивала от насилствена смърт. Трябва да ви кажа, че това просто потресе нашето общество…

— Сега бъдете и вие искрен, Лос… Вие много добре знаете, че това е недоразумение… Ние мислехме, че пеперудата е обикновено насекомо. Дори според жителите на Вар да се изтребват насекоми не е никакво престъпление… Вие сте изтребили милиони видове…

— Това е наистина така… Но и убийството на пеперудата е факт. Жителите на Вар са уплашени и разтревожени.

— Вие трябва да им обясните недоразумението и да ги успокоите. Техният здрав и спокоен разум ще разбере истината.

— За съжаление не е само това. Съветът се страхува, че вашата планета е изчерпана или застрашена от унищожение. И сега вие търсите друга, с подходящи климатични условия, която да колонизирате. Съветът се страхува, че ще ни сметнете за низши същества и с пълно право ще ни изтребите, за да създадете условия за една по-висша цивилизация. Особено много съветът се плаши от вашия хищен произход. И в крайна сметка не е без значение фактът, че вашият разум може да се повлияе от непознати за нас чувства.

Алек дълбоко се замисли.

— Трябва да ви кажа, че всички ваши опасения са по принцип основателни — отвърна той най-сетне. — Но в нашия случай те са съвършено безпредметни. Разбира се, вие не познавате нашия свят, неговите хуманни принципи, така че всяко наше обяснение вие можете да тълкувате просто като измама. Все пак аз ви казвам, че ние нямаме никакво намерение да колонизираме Вар, и аз ви моля да ми повярвате…

— А ако съветът не повярва? Не забравяйте, Алек, че става дума за нашето съществуване.

— Това при всички положения е най-изгодно за вас — отвърна Алек. — Ако се опитате да ни задържите или погубите, нашите другари няма да оставят това без последствие.

— Как да го разбирам? — запита Лос сдържано.

— Достатъчно е само нашият звездолет да прелети ниско над Вар, за да превърне всичко на пепелища. А това не са единствените му възможности.

— Това да го смятам ли за заплаха? Или просто за обикновено изнудване?

— Нито едното, нито другото, Лос… Ние сме дошли при вас като братя. За да не ви нанесем някаква неволна щета, ние напълно обеззаразихме и най-малката вещ, която внесохме във вашия свят. Навярно сте проверили вече нашата храна и нашите вещи и знаете, че това е истина. И при това, очевидно е, че един звездолет не може да колонизира цяла планета. Във ваш интерес е да се отървете от нас с добро. А ако не ни вярвате — пригответе се след това за отбрана. По-рано от 32 светлинни години ние не можем да дойдем тук, а това са за вас векове…

Алек млъкна. И Лос мълчеше, сивото му лице изглеждаше потиснато и мрачно.

— Благодаря ви, Алек, за вашата откровеност! — каза най-сетне той, — Лично аз смятам, че вие имате право. Но решение може да вземе само съветът. Утре ще ви съобщя неговото становище…

След малко двамата крачеха по дългия коридор.

— Мисля, че старият е наистина на наша страна — каза най-сетне Дирак.

— Защо? — усмихна се едва забележимо човекът.

— Твоята логика беше безукорна. Като разумни същества те сигурно ще я възприемат… И не съществува наистина опасност да ги заслепят някакви чувства…