Синовете на Спарта

20

Над равнината на Кунакса до Ефрат се стелеше фина прах, вдигната от краката на стотици хиляди, които маршируваха, ритаха и кървяха в песъчливата земя. Клеарх спря гръцкото каре, когато установи, че от известно време никой не им се опълчва. Отначало си помисли, че хората му са преминали през поредния персийски полк и са излезли зад вражеската войска, но после чу ликуващи викове някъде отляво — висок характерен звук, който можеше да идва и от двете враждуващи страни.

За първи път от началото на деня той изгуби представа за бойното поле. За първи път през живота му му се прииска да има кон, от който да вижда по-далече от хората си, които вече се обръщаха към него за заповеди. Сражението около тях продължаваше. Отдясно звучаха тръби, в което нямаше логика. Никой обаче не настъпваше към гърците. Имперските полкове минаваха отстрани, но не се насочваха към тях. Зад гърците имаше огромен облак прах и цареше пълно унищожение — всички мъртви и умиращи, които вече им се бяха изпречили на пътя. Те нямаше да ги предизвикат отново.

Клеарх потърка брадичка, като се оглеждаше във всички посоки и се надяваше нещо да се изясни, преди да му се наложи да каже на хората си, че няма представа какво става. Беше разбил лявото крило на персите, макар да не се съмняваше, че част от конницата все още ближе рани някъде наблизо. Беше обърнал карето насред имперската войска, за да атакува позицията на царя, но после той и хората му се изгубиха в океана от бойци и се наложи да се защитават от всички страни. Гърците бяха напредвали и се бяха сражавали часове наред — и бяха избили безброй противници. С бърз поглед Клеарх прецени, че все още разполага с десет хиляди души въпреки убитите. Спартанците му бяха останали най-дълго в първите редици, но техните загуби бяха най-малко. Това го изпълни с гордост. Познаваше ги всички и затова за него всеки паднал на бойното поле беше като изгубен брат или син. Те не се надценяваха, помисли си със задоволство той. Напомни си да спомене това на Менон. Тесалиецът все още ги настигаше и гледаше свирепо като вкиснат дърт пръч, какъвто си и беше.

— Заповеди, Клеарх? — извика намиращият се отдясно Проксен.

Клеарх едва не излая отговор, както би направил, ако все още бяха атакувани. Отпред и отстрани обаче огромните карета се отдръпваха от тях в момента, в който се озоваваха достатъчно близо, за да разпознаят знамената или червените наметала на първите редици. На места облаците прах бяха много гъсти и Клеарх едва не изпадна в паника. Да изгубиш представа за бойното поле беше нещо обичайно за мъже, които се биеха за живота си, и дори за пълководци, които се опитваха да ги задържат в строй. Но да изгубиш ориентация насред най-голямата войска на света беше грешка, която можеше да означава пълно унищожение.

Видя, че Менон сочи нещо отстрани, стисна зъби и примижа, но не видя нищо — прахта там беше най-гъста. Изведнъж изпита чувството, че около тях цари единствено хаос. Изсумтя, когато разбра, че трябва да спре и да се огледа по-добре.

— Арес да ни закриля! — изръмжа той и изкрещя като на парад, както очакваха войниците от него. — На три... крачки! Каре, стой! Елини…! Стой!

Спартанците спряха на лява крачка и прибраха рязко десния крак. Всички редици застанаха мирно насред виещия се около тях ситен пясък. От север задуха лек вятър и навя прахта в лицата им, принуждавайки ги да примигнат. Задъханите мъже усещаха пясък в устата си и ругаеха. Сякаш самата земя беше срещу тях в този момент.

Клеарх се напрегна, когато чу тропота на копита, но позна по звука кой приближава. Помъчи се да си спомни имената им, но не успя. Очевидно беше, че и двамата са участвали в сражението. Бяха целите в кръв, макар че не изглеждаше да е тяхната. Физиономията на аристократа бе мрачна — изражение, което спартанецът познаваше много добре. Другият клатеше глава и се усмихваше, неспособен да повярва какво е видял и направил през този ден. Клеарх познаваше и тази реакция и с мъка се овладя да не се ухили на младежа, който бе открил, че войната му харесва.

— Няма да стоя в краката ви, сякаш прося милостиня — извика той на двамата гърци на конете. — Спешете се. Кажете ми какво става. Простете, но не си спомням имената ви.

— Ксенофонт от Атина — каза първият, докато скачаше от коня и хващаше повода. — А моят усмихващ се спътник е Хефест.

— Какво става със сражението? С Кир? Покрай този прахоляк пратениците ми не са идвали от цяла вечност.

Клеарх погледна към слънцето, което беше станало червено и пълзеше към хоризонта. Бяха се сражавали цял ден и бяха изтощени. Единствено перспективата за нова атака ги държеше будни.

— Кир падна — каза Ксенофонт и се извърна, за да не гледа как надеждите на Клеарх рухват. — Брат му му взе главата. Видях го, преди да ви настигна. След това сражението… ами, знаеш.

Клеарх не показа с нищо мъката и съжалението, които го заляха. В този момент цялата гръцка войска се нуждаеше от силен водач. Новината вече се разпространяваше между войниците и затова той потисна собствената си реакция и се усмихна, макар че в този момент изглеждаше така, сякаш изведнъж е остарял с десет години.

— Да, синко, знам. Ти се справи добре днес. Това е важното.

— Наистина ли? — попита Ксенофонт. Тонът му бе горчив и в отговор Клеарх отново му се усмихна.

— Означава, че си жив, за да се биеш и утре. А това е важно за мен, тъй като имам съвсем малко коне.

Огледа се и отново видя маршируващите полкове в далечината, подобни на пулове в игра, чиито правила вече не разбираше. Тази мисъл накара стомаха му да се свие. Неговите гърци бяха далече от дома, заобиколени от най-голямата военна сила, която светът можеше да събере — и водена от едва ли не божествен цар, който имаше всички причини да ги накълца на парчета. Клеарх се изкиска.

— На боговете определено им харесва да ни подлагат на изпитания, а?

Ксенофонт го погледна предпазливо и очевидно се зачуди дали не е изгубил ума си.

— Качвайте се на конете, момци — продължи Клеарх. — Намираме се във вражеска земя и враговете са навсякъде около нас. Единственото, което можем да направим в този момент, е да се върнем в лагера. Имам едно малко сгъваемо писалище, което не искам да краси някоя персийска палатка утре. Така, залязващото слънце е точно зад нас, така че отново гледаме на изток. Заповедта е да се обърнем и да потеглим колкото се може по-бързо към лагера. Ако някой ни се изпречи на пътя, го нападате и го унищожавате.

Капитаните и пентекостите повториха заповедта на войниците и карето се обърна кръгом.

— Спартанци, отпред! — изрева Клеарх.

В отговор Менон гневно извика нещо, но това вече се беше превърнало почти в ритуал между тях. Клеарх си отбеляза да му фрасне един, ако и двамата оцелеят, или да го почерпи с вино — едното или другото. Някои от хората на Менон задюдюкаха, докато спартанците отново заемаха челните места. Не, реши Клеарх. Щеше да го фрасне тоя кучи син в зъбите.

Вече си личеше, че гърците са изтощени. Препъваха се, влачеха копията си по земята или се подпираха на тях, както пастирите се подпират на тоягите си. Единствено спартанците държаха своите вдигнати и готови за атака. Точно затова Клеарх ги беше поставил отпред, макар че бяха понесли върху себе си по-голямата част от сражаването през деня. Формата им бе много по-добра от тази на останалите. Това имаше най-голямо значение в края на битката, когато крайниците натежават и стават бавни до такава степен, че хората, движещи се преди като леопарди, едва се тътрят.

Маршируваха на запад през бойното поле в плътно каре. Облаците прах все още се виеха над земята и скриваха от поглед врага. На моменти гърците имаха чувството, че се движат сами през огромна безлюдна пустош.

Клеарх и Проксен се оглеждаха за персийските полкове, които бяха дошли в равнината с Кир. Очакваха всеки момент да попаднат на Арией, когато стигнаха мястото, на което се беше намирал той по-рано през деня. Полето пред тях обаче оставаше пусто.

Клеарх мислено броеше крачките, макар да знаеше, че при подобни обстоятелства подобно измерване е абсолютно несигурно. Още не можеше да определи къде точно се беше намирал, когато бе обърнал обратно към лагера. Там имаше над десет хиляди беззащитни, които ги очакваха. Много от хората му имаха приятели и любовници сред тях, но отговорността за съдбата им беше в ръцете на Клеарх. Не можеше да ги остави да бъдат изклани, изнасилени или поробени, макар че тази мисъл му мина през главата. Такава бе участта на изгубилите битката, а Кир определено беше изгубил, ако новината бе вярна. Клеарх стисна зъби: отказваше да мисли за рязкото преминаване от триумф към катастрофа, докато изживяването беше все още прясно. Неговите гърци бяха преминали през врага. Той беше недосегаем, мечтата на всеки водач, обучавал войници — да постигнеш такова военно надмощие, че никой на бойното поле да не може да те спре. Да ти откраднат победата в такъв момент на тържество беше наистина брутално. Не можеше да мисли за това, макар че едно тихичко гласче му повтаряше, че трябва да го прави. Като никога той отказа да гледа цялата картина и се съсредоточи само върху едно. Щеше да продължи към лагера. Да спаси хората там — и едва след това да мисли за ужасното им положение, на хиляди мили от дома и обкръжени от врагове.

Вървяха вече около час, без никой да им се изпречи на пътя. Прахта около тях започна да се разсейва, но слънцето също залязваше и заплашваше да ги остави на тъмно. Двамата атиняни бяха събрали неколцина съгледвачи на коне. Всички конници от личната гвардия на Кир бяха изчезнали и ако не се брояха тези петима-шестима души, цялата гръцка войска се състоеше от пехотинци.

Клеарх едва не даде заповед за атака, когато зърна щитове и брони пред себе си, но това беше бойната линия от сутринта, или онова, което беше останало от нея. Мъжете, които бяха дошли в долината на Кунакса с гордост и кураж, обърнати към изгряващото слънце, сега лежаха слепи в прахта и кожата им вече беше пожълтяла и студена. Предпазливо, като се мръщеха и клатеха глави, гърците трябваше да минат през редиците мъртви. Това беше мястото, където персийските полкове на Кир се бяха сблъскали с онези на цар Артаксеркс. Между мъртвите не можеше да се направи разлика, макар че бяха развявали различни знамена и бяха дошли тук, за да служат на различни водачи. Сега лежаха заедно, така преплетени в смъртта, че никой не можеше да ги раздели.

Тук-там някои все още стенеха немощно и молеха с дрезгави гласове за вода, макар че гърците нямаха, а и да имаха, нямаше да разделят безценната течност с тях. Някакъв войник ги умоляваше да го убият и молбата му беше изпълнена от един коринтянин, който преряза с бързо движение гърлото му. Никой нямаше да забрави тази безмълвна част от марша, продължила само една миля, но през осеяна с трупове земя. На места в пясъка се търкаляха отрязани пръсти. Един грък импулсивно вдигна отрязана ръка, но другарите му извикаха с отвращение да я хвърли. Той го направи с голяма неохота. Доста други събираха паднали ножове или шлемове, особено ако бяха изгубили своите собствени. Трофеите бяха част от войната и на Клеарх му се наложи да ги заплаши с екзекуция на място, когато видя, че някои се навеждат да отмъкнат пръстени или други накити от мъртвите.

Един от малкото моменти на задоволство дойде, когато се натъкнаха на група персийски мародери, които ограбваха мъртвите. Те ги погледнаха с ужас, когато осъзнаха, че появилите се от облака прах воини към тях не са от техните, а са гръцките врагове. На Клеарх не му се наложи да дава заповед. Неговите спартанци ги прегазиха, оставяйки ги да лежат с онези, които се опитваха да ограбят. Страхуваше се обаче, че могат да заварят същата картина в лагера, и затова нареди да ускорят крачка.

Вече се здрачаваше, когато видяха каруците и палатките. Лагерът се намираше на няколко мили зад бойното поле и Клеарх и хората му се връщаха обратно към мястото, от което бяха потеглили сутринта, преди цяла вечност и след една огромна трагедия.

Не останаха незабелязани, макар че никой не ги предизвика. Персите не изпитваха недостиг на коне и Клеарх ги видя как приближават и оглеждат, сякаш преценяват числеността и силата им. След това изчезваха за известно време, несъмнено да докладват на господарите си, че гърците са все още тук. Клеарх стисна зъби. Нищо не можеше да направи. След известно време се появиха още конници, които препускаха около тях, като се държаха на разстояние от около двеста крачки. Като че ли не се бояха от евентуални стрелци или прашкари. Клеарх би ги атакувал с удоволствие, но така само щеше да изтощи още повече хората си. Главната им задача беше да стигнат до лагера за храна и вода — и да защитят намиращите се в него, ако бяха останали живи. Останалото трябваше да почака.

Най-сетне лагерът се появи пред тях и спартанецът преглътна бучката в гърлото си. Десет хиляди мъже, жени и деца — цял град в пустошта, очакващ вест за голяма победа и нов цар. Такава нямаше да има.

Тук въздухът беше по-чист, тъй като бойното поле беше останало зад тях, но светлината намаляваше. Клеарх изпита огромно облекчение, докато вървеше към огньовете и палатките. Болката беше твърде прясна, загубата — прекалено голяма.

Рязко вдигна глава, когато зазвучаха тръби. На хълмовете пред маршируващото каре се появи тъмна линия персийски конници, точно както беше очаквал. Те не знаеха, че златото на Кир вече го няма. Мислеха си, че в лагера има царско съкровище. Младите и красивите щяха да бъдат отведени в робство. Останалите щяха да бъдат изклани.

Спартанците разкършиха схванати рамене и крака и стиснаха по-здраво мечовете си. Вражеската конница щеше да стигне лагера преди тях, а те не можеха да летят, нито да се втурнат тичешком напред и да пристигнат твърде уморени, за да се бият. Оставаше им само да продължат напред с най-доброто темпо, на което бяха способни.

От лагера се надигнаха писъци.

Клеарх видя как двамата млади атиняни повеждат съгледвачите, като изтеглиха мечове и препуснаха в галоп през тесния поток към палатките на лагера.

— Добри момчета — промърмори той. Гърдите го стягаха, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Беше се сражавал и вървял цял ден. Сви рамене. Нямаше значение. Единствено смъртта можеше да го спре, а тя идваше за всеки.

— Копията в готовност! Вдигнете щитове! — извика той на спартанците.

Потта се лееше на потоци от него и кожата му лъщеше, а жегата изгаряше дробовете му. Гърците отговориха с дрезгав рев, когато стигнаха покрайнините на лагера и запълниха всяка пътека между палатките, изправяйки се срещу врага.

Персийските конници се наслаждаваха на най-доброто, на което можеха да се надяват — лагер без защитници, насред равна суха земя. Препуснаха устремно към него, като надаваха радостни викове. После видяха червените наметала да напредват към тях между палатките и откриха, че не могат да отстъпят. Накъдето и да се обърнеха, виждаха още войници, които замахваха с мечове към тях, хвърляха копия и смъкваха другарите им от конете. Наистина настана клане, но не онова, което бяха очаквали.

Клеарх чу персийските офицери да крещят нови заповеди на хората си — нареждаха им да се изтеглят от онова, което очевидно бяха сметнали за засада. Двете сили бяха приближили лагера от противоположни страни; сега персийските конници обърнаха обратно в посоката, от която бяха дошли. Не бяха открили злато, но отвличаха със себе си пищящи жени и деца, като се мъчеха да ги насочват като стадо към основните си сили. Пленниците пък се втурваха да бягат всеки път, когато видеха пролука в хаоса, викаха с всички сили за помощ и Клеарх поведе гърците си направо през лагера. Нямаше представа каква е числеността на врага. Зад хълмовете около тях като нищо можеше да има и сто хиляди конници.

Клеарх се нахвърли яростно срещу персите, които се опитваха да отвлекат пленниците. Много от жените биваха пронизвани от онези, които се бяха добрали до тях и предпочитаха да ги убият, вместо да ги оставят да избягат. Кръвта се лееше, а мракът поглъщаше всички и правеше всеки следващ момент по-тежък от предишния.

Клеарх се озова редом с Проксен, може би защото бяха горе-долу на една възраст — по-младите ги бяха изпреварили. И двамата дишаха тежко, лицата им бяха зачервени. Размениха погледи, в които имаше отчасти болка и отчасти развеселеност. Едва се държаха на краката си — но не можеха да спрат, затова продължиха напред.

Проксен видя трима облечени в черно войници да измъкват две красиви млади жени от една палатка. Единият от войниците — носеше златни чаши и скъпоценности — погледна двамата приближаващи гърци и тутакси скочи на коня си и го смуши с пети.

Неколцина персийски конници влязоха в следващата пътека между палатките. Клеарх изстена, когато ги чу как викат какво са видели. Със сигурност щяха да обърнат при вида на богатството. Нападна ги, преди да се усетят, като отби меча на персиеца, който замахна към него. Войникът се принуди да пусне косата на жената, когато Клеарх съсече ръката му. Мъжът изпищя, но крясъкът му бързо секна.

Другата жена побягна в мрака, но тъмнокосата остана задъхана и с широко отворени очи, търкаше нервно китки.

— Господарят Кир ще те награди, задето ме спаси — каза тя.

Клеарх въздъхна. Вълната от мъка и гняв се надигна отново в него, заплашвайки да го удави.

— Не, няма — отвърна той.

Очите на жената се разшириха още повече и дъхът й секна. Тя отстъпи крачка назад и той протегна автоматично ръка към нея.

— Кажи ми името си, момиче. Аз съм Клеарх.

— Палакис — каза тя. Беше се извърнала леко, за да провери дали пътят е чист, и Клеарх разбра, че всеки момент ще побегне.

— Там има перси, Палакис. Няма да се отнесат добре с теб, ако им паднеш в ръцете. Разбираш ли ме? Върнах се за хората от обоза. Можеш да дойдеш с нас.

Гледаше я как се бори с желанието да избяга от окървавените ножове и ужасите наоколо. Спомни си, че я е виждал, облечена в полупрозрачни одеяния, които толкова разкриваха формите й, колкото и ги прикриваха. Сега, когато Кир не беше в лагера, Палакис носеше проста дреха, която се спускаше до бедрата й и беше пристегната в кръста. Краката й бяха обути в сандали, но нямаше накити или грим, ако не се броеше черната линия около очите й. Клеарх си помисли, че предпочита да я вижда в такъв вид, може би защото му напомняше за жените у дома.

Хората на Проксен и Менон продължаваха да претърсват всички палатки и да избиват персите, които се бяха опитали да се скрият в тях — жестока работа, пълна с приглушени писъци и звуци на борба. Клеарх видя как младата жена потрепери, когато погледът й се спря върху него.

— Можеш ли да ме спасиш, Клеарх? — попита тя.

Спартанецът знаеше много добре, че тя е жена, свикнала с манипулации. Молбата й беше проста, без очевидни преструвки и флиртуване. Може би именно затова беше била любовница на Кир. Това не правеше молбата й по-малко въздействаща.

— Ще опитам, господарке Палакис — отвърна той.

— Не съм благородница — веднага отвърна тя. — Аз съм… — И млъкна, неспособна да продължи.

Менон дотича при тях, погледна Палакис и не успя да скрие възхищението си, нито раздразнението си, когато се обърна към Клеарх.

— Извинявай, че те прекъсвам. Някои сме заети да прочистим лагера, ако не си забравил.

— Палакис, това е Менон — каза Клеарх. — Той е от Тесалия, северната част на Гърция. Говори се, че там предпочитали кози, ако ме разбираш.

Менон понечи да отговори, но затвори уста, когато двама от хората му притичаха да докладват. Те също забелязаха младата жена и Клеарх видя как Палакис слага ръка над гърдите си, сякаш иска да се прикрие. Тънката й бяла дреха почти не скриваше фигурата й. Клеарх извърна за момент очи към небето, разкопча токата на наметалото си, завъртя го и го метна на раменете й. Палакис го погледна подозрително, но се загърна по-плътно. После каза тихо:

— Мисля, че цената е може би прекалено висока, спартанецо.

Клеарх видя отчаянието в очите й. Като държанка на Кир с нея се бяха отнасяли внимателно и бяха изпълнявали всяко нейно желание. А ето че всичко това й беше отнето за миг. Наоколо беше пълно с мъже, които с радост биха прекарали един час с нея. Клеарх се запита дали тя би предпочела да избере един от тях, който да я пази от другите. Помисли си за дъщерите си и въздъхна, когато забеляза отново начина, по който я гледаше Менон. Тесалиецът като че ли усети неодобрението му и попита:

— И защо точно ти трябва да я вземеш? Мислиш си, че като главнокомандващ имаш правото да я задържиш за себе си, така ли?

Клеарх потисна надигналия се в гърдите му гняв. Намираше горчивата реакция на Менон за смешна и дразнеща, но бяха изгубили битката и той беше уморен. Понякога изборите бяха прости.

Без да каже нито дума, той пристъпи към Менон, блъсна го и го принуди да отстъпи назад.

— Ако искаш, можеш да ме предизвикаш на двубой, тесалиецо — изръмжа Клеарх. — А дотогава се хващай на работа. Събери хората от обоза и приготви хората си за поход. Няма да чакам още врагове. Разбра ли заповедта ми? Можеш ли да я изпълниш? Ако отговорът ти е не, кажи ми името на заместника ти и го извикай. Искам да види какво ще ти се случи.

Каза последното с растящ гняв, давайки на Менон да зърне частица от яростта, която изпитваше.

Менон се отдалечи мълчаливо, макар че изгледа Палакис, сякаш искаше да каже нещо. Тя гледаше как спартанецът дава заповеди на останалите и подобието на спокойствие се беше завърнало. Персийската конница беше прогонена, така че поне писъците бяха престанали. На тяхно място дойдоха звуците, които тя познаваше добре — лагерът се подготвяше за път. Пътеките между палатките се изпълниха с тичащи мъже и жени, подканвани от гръцките войници. За броени минути палатките се превърнаха в топове плат и пръти. Каруците бяха натоварени, но малко по-късно Проксен нареди повечето от тях да бъдат изоставени. Нямаха представа кога ще се появят следващите персийски конници. Надигна се плач, когато мъжете и жените от обоза бяха принудени да тръгнат, зарязвайки всичко, което имаха. В това нямаше справедливост. Някои семейства успяваха да задържат цялото си имущество, докато други оставаха с празни ръце.

Клеарх сякаш почти беше забравил Палакис, макар че тя стоеше до него увита в наметалото му. Младата жена се замоли за душата на Кир, която вече бе тръгнала по пътя към отвъдното. Той беше свестен мъж, третата любов в живота й. Помисли си за накитите, които й беше подарил, и дали ще й бъде позволено да ги задържи.

— Под твоя закрила ли съм, Клеарх? — попита тя.

Спартанецът се обърна към нея и видя страха й.

— Да — отвърна без никакво колебание. — Ако Менон или някой друг те тормози, кажи, че си служила на Кир и че си негова жена. Аз ще се застъпя за теб в негова чест, щом той не може да го направи. Кир ми беше приятел.

— Значи… ще бъда… твоя? — едва чуто попита тя.

Клеарх вече се беше обърнал, но спря и въздъхна.

— Палакис, ние сме едва десет хиляди мъже. Плюс горе-долу още толкова в лагера. Около нас в равнината и по хълмовете има стотици хиляди — прекалено много, за да бъдат преброени. Всички те са верни на персийския цар, който е наш заклет враг, разбираш ли? Човек, който вече много добре знае, че сме дошли чак от Сарди, за да вземем главата му.

— Мислиш, че ще умрем ли? — попита тя.

— Мисля… — Той видя страха в очите й и размисли. — О, Великият цар не е глупак. Той знае, че сме наемници. Може пък да реши да купи услугите ни, а? Не, исках да кажа… тревогите ти са напразни. Палакис, аз имам две дъщери, горе-долу на твоята възраст. Това променя мъжа, ако ме разбираш. Превръща го от млад глупак в мъдър човек, обичан от всички, с които се срещне. С изключение на Менон, както може би си забелязала. Той е човек, изяждан от собствения си гняв. Не мога да харесвам такива като него.

— Мога ли да ида в палатката си, за да проверя дали накитите ми са все още там?

Клеарх привика един минаващ спартанец и му нареди:

— Иди с господарката Палакис. Защитавай я с живота си.

Този път тя не възрази на титлата.

Клеарх я гледаше как се отдалечава. Кир открай време имаше добър вкус. Тази жена беше прелестна. Защо трябваше да е гъркиня? Тази тъмна коса и фина кожа… Усети се и тихо изръмжа, докато се мъчеше да се овладее. На седем години беше отделен от родителите си, за да се обучава. На дванайсет беше като вълк сред другите момчета. Единственото, което му се даваше, беше едно наметало годишно. Старата му туника беше изгнила и той често оставаше гол под наметалото и се случваше да не се къпе месеци наред. Сега тежестта на наметалото върху раменете му му липсваше, но в същото време се чувстваше по-леко, сякаш тя беше взела със себе си част от болката на деня.

Проксен отново се появи отнякъде и се насочи към унесения в мисли Клеарх. Спартанецът го гледаше как приближава. И двамата преценяваха колко сили са останали у другия. Този път очите им бяха сериозни. Мракът се беше спуснал и прегръдката му ги беше спасила. Утрото щеше да разкрие враг, все още възнамеряващ да вземе живота им.

— Някои от конниците успяха да се измъкнат — каза Проксен. — Стрелците ни останаха без стрели и нямаше откъде да вземат нови. Не успях да извикам навреме прашкарите.

— Значи Великият цар ще научи, че сме при лагера. Ще знае къде точно се намираме, преди слънцето да е изгряло. Мисля, че утре може и да е последният ни ден, Проксене.

— Клеарх ли чувам, или Менон? — отвърна Проксен и повдигна вежди. — Нали спартанците уж не могат да бъдат пречупени?

Клеарх се засмя.

— Прав си, разбира се. Трябва да потеглим през нощта. Те ще очакват, че ще се върнем по пътя, по който сме дошли. Така че на запад най-вероятно ще ни чака блокада. Аз лично бих направил точно това. Значи ще поемем на север.

— Добре — отвърна Проксен. — Заповедта ти е да потеглим на север. За да могат хората от обоза да ни последват с цялата храна и вода, които могат да носят. — Той леко се отпусна. — Менон още иска да ги изоставим. Казва, че само ще ни забавят.

— И е прав — каза Клеарх. — Ще ни забавят. Приятелю, не виждам изход от това.

За негова изненада Проксен сграбчи рамото му — жест, който беше необичаен между тях.

— Денят беше лош. Малко сън и ще се възстановиш. Проблемите ще са същите, но ще можеш да подходиш към тях по-добре. Утре ще говоря с истинския Клеарх. Той ще е пълен с идеи, не се съмнявам.

Клеарх се усмихна и каза:

— Ти си добър човек.

21

Нощта не мина без премеждия. На два пъти тропотът на копита се приближаваше толкова, че се приготвяха да посрещнат атака, преди звукът да се отдалечи. Огромни сили или ги преследваха, или ги обкръжаваха в пустинята. Трудно беше да не си представят примка, която бавно се стяга около тях, докато луната пълзи през небето.

Докато оставяше стария лагер зад гърба си, Клеарх си припомни, че мъжете, жените и децата, които бяха дошли с войската, не могат да вървят като войници. Докато се опитваше да се отдалечи от мястото, където знаеше, че са ги видели, и да намери къде да прекарат остатъка от нощта, зад карето войници се проточи дълга опашка. Мнозина от следващите лагера още бяха зашеметени от резкия обрат на събитията, залитаха и се препъваха напред: жени с деца на ръце, мъже, натоварени с вещите, които бяха успели да грабнат — нямаше каруци, на които да натоварят нещата. За тях беше настъпил пълен хаос, който им бе отнел всичко, което познаваха.

През първия час Клеарх се задоволяваше да праща хора назад, за да накарат опашката да ускори крачка. Когато това доведе само до гневни реплики и писъците на някаква жена, която казваше на един от спартанците да носи сина й, Клеарх спря цялата група. Даде нови заповеди в мрака. Хората му разбираха залога и не възразиха. Менон беше онзи, който напомни на всички, които искаха да го слушат, че ги е съветвал да не взимат толкова много хора. Не им трябвали роби, каза той. Ако искали да имат някакъв шанс за спасение, трябвало да се отдалечат колкото се може повече от персийската войска.

Клеарх прати хиляда спартанци и хиляда коринтяни в тила. Така хората от лагера трябваше да ускорят крачка — гърците дишаха във вратовете им и бяха готови да ги принудят да продължат напред. Някои от войниците използваха с готовност копията си като тояги и удряха всеки, който проявяваше глупостта да се оплаква. Продължиха така часове наред, докато мъките не направиха хората от обоза дръзки и те не започнаха да викат, че трябва да си починат или да умрат и че децата не могат да продължат.

Клеарх даде заповед и всички тутакси насядаха там, където се намираха. Той прехапа устни, докато се бореше с умората и подбираше охрана от най-младите войници. Опита се да спести будуването на спартанците, тъй като щяха да са му по-полезни отпочинали, когато слънцето изгрее. Прозя се и се сепна, като видя, че Палакис е застанала до него и му подава наметалото.

— Господарке?

Тя сведе глава.

— Твое си е. Намерих едно одеяло в палатката си.

Той взе наметалото си. Наистина му бе липсвало.

— Надявам се да си взела само одеялото. Утре ще прочистя лагера. Половината хора са прекалено натоварени, за да могат да вървят цял ден. Видях някакъв да подтичва със седло на рамо! Колко далеч си мислиш, че ще стигнат, ако продължават да мъкнат вещите си?

— Ти остави половината каруци. Те са отчаяни и уплашени — каза тя. — Някои от тях са изгубили всичко. Можеш ли да ги виниш?

— Заради това, че ще си изпросят смъртта, като мъкнат любимия си стол в пустинята ли? Да, мога — отвърна той.

Тя застана зад него и той се извъртя и хвана китката й.

— Какво правиш?

— Помислих си… Кир често искаше да му разтривам врата. Уморен си, Клеарх. Трябваш ни буден повече от всеки друг.

Той се прокашля, засрамен, че й се е озъбил.

— Ясно. Да, това ще ми се отрази добре. Благодаря ти.

Постла наметалото на песъчливата земя и легна по корем, като се подпираше на лакти. Палакис коленичи до него и започна да разтрива мускулите на врата и раменете му. Клеарх се изненада колко болезнен е масажът. Беше предполагал, че една любовница на Кир би трябвало да е веща в тези неща — или може би просто мускулите му бяха толкова уморени, колкото и цялото му същество. Беше се сражавал през целия ден, а след това бе вървял часове наред… Заспа преди да се усети какво става и леко похъркваше, докато Палакис го гледаше и пръстите й леко проследяваха старите белези по гърба му. „Той е красив мъж“, помисли си тя. Трудно беше да определи възрастта му, макар да предполагаше, че е на петдесет или някъде там. Ако беше с двайсет години по-млад, сигурно щеше да се замисли дали да не разпали затихналите му пламъци.

Той захърка по-силно и тя се върна при одеялото си. Повечето хора лежаха на групички или се събираха около някоя каруца. Притискаха се един към друг в страха си и тя виждаше как очите им я следят, докато минава през лагера. Палакис нямаше близки тук, разбира се. Всичко, което познаваше, беше изгубено само за един ден. Тя се сви на земята и закри лицето си с ръка, за да не я чуят как плаче.

На сутринта Палакис се събуди рязко и изпълнена със страх, но грубите гласове, които бе чула, бяха на гърците, които вдигаха лагера. Тя се прозя и се протегна, стана и видя хоплити, бързащи покрай лагера на групи по петдесет, водени от пентакости. Някои се насочваха към хълмовете в търсене на по-високи позиции. Други бяха сред мъжете и жените на лагера и ги насочваха към място, където да изпразнят мехурите и червата си. Палакис видя, че много от хората пикаят там, където са се събудили, и въздухът се изпълваше с вонята на урина — или може би на страх. Виждаше нервното напрежение на всяко изопнато лице и чуваше плача на деца. Малко от тях бяха изгубили бащите си във вчерашното сражение и повечето просто реагираха на мрачните лица и гнева на онези около тях.

Нямаха лопати за копаене на нужници и хиляди оставиха след себе си малки смърдящи купчинки. Гледката не беше приятна, а вонята беше такава, че Палакис се радваше, че скоро ще тръгнат. Известно време щяха да са номади, докато войската на царя не ги премаже или не измрат от жажда. Водата изглеждаше по-оскъдна от месото, тъй като бяха взели със себе си стадото кози, овце и магарета. Някои от каруците биваха натрошавани за дърва. Хората щяха да се хранят, но нейната уста беше разранена и пресъхнала.

Не след дълго войниците им извикаха да потеглят, ако не искат да бъдат изоставени. Палакис се усмихна, когато видя един млад мъж да върви превит под огромен товар инструменти, който подхождаше повече за муле. Жена му не носеше нищо, но все пак намери време да се намръщи на любовницата на Кир, когато тя мина покрай нея и се усмихна на децата й. Палакис започваше да вижда по-често това изражение. Изглежда, смъртта на Кир беше позволила на някои от лагера да покажат презрението си към жената, топлила леглото му. В отговор Палакис само стисна зъби и не им показа нищо освен самотата си.

Личеше си, че Клеарх си разбира от работата. Докато вървеше сред хиляди непознати, Палакис видя как гръцките войници се строяват в плътна редица зад тях и ги подкарват като стадо говеда, както бяха правили и през нощта. На хората от обоза не им беше казано накъде отиват. Всеки изминал час засилваше нуждите им и започнаха да се чуват недоволни гласове. Безжалостното слънце се издигаше в небето и изсушаваше гърлата им още повече. Дори онези, които страдаха най-силно от жаждата, можеха само да грачат за глътка вода.

Стигнаха реката преди пладне. Палакис нямаше купа или кана, но въпреки това замаяно се спусна в едно дере, изровено от водата. Коленичи и пи от шепите си така, сякаш никога няма да успее да утоли жаждата си. И когато се отдалечи, веднага усети как жаждата се завръща. По кожата й блестеше пот, а дланите й бяха изцапани с оранжева кал. Вече не можеше да прокарва пръсти през косата си и затова просто я върза на опашка. Косата й приличаше повече на клечки, отколкото на лъскавия водопад, който бе някога.

Слънцето продължаваше да пече безмилостно. В края на групата се водеше някаква дискусия. Палакис и някои други тръгнаха натам, за да видят какво става. Тя не се изненада, когато видя Клеарх заедно с останалите офицери. Всички се уповаваха на спартанеца за спасението си. Палакис се замоли на боговете той да ги преведе през изпитанията. Докато стоеше, забеляза, че Клеарх гледа право към нея. Вдигна ръка за поздрав и някои се обърнаха да видят кой е привлякъл вниманието му. Палакис не се огледа, когато чу прошепнатите коментари зад гърба й. Тук тя нямаше закрилник.

Един от по-младите мъже слушаше Клеарх. Чудесен кон беше надвесил глава над рамото му и душеше за лакомство в свитата му в юмрук ръка, която държеше юздата. Палакис видя, че младият мъж я е забелязал, и му се усмихна. Обичаше конете. Те бяха един вид свобода. Със сигурност повече свобода, отколкото ако вървиш пеша. Младият мъж отвърна на усмивката й и Палакис извърна очи, когато си даде сметка, че трябва да внимава.

— Имаме вода, имаме и храна — каза Клеарх на събралите се около него. — По пътя несъмнено ще намерим и села. Вярно е, че теренът е труден, но можем да го преминем. Колкото до подслон — не, това го нямаме. Няма признаци за идваща буря. Мисля, че не бих имал нищо против, поне дъждът ще ми помогне отново да се почувствам чист.

— Не можем да защитаваме толкова много хора — каза Менон, без да го е грижа, че от тълпата го чуват. — Ако сме сами, ще можем за седмица да се отдалечим достатъчно, така че персийският цар да не може да ни настигне. Като запазваш тези десет хиляди души, ти обричаш на смърт всички ни.

Клеарх пристъпи към тесалиеца и попита:

— По време на война как да отговоря на човек, който подронва духа?

— Ти беше избраният водач на Кир, който лежи обезглавен в равнината зад нас. Да не би боговете да са казали, че ще ни водиш винаги, Клеарх? Да не би защото си един от любимите им спартанци? Аз казвам да изберем нов водач. Предлагам себе си — и ще взема само най-бързите и най-здравите от обоза. Не ми мърморете! — Последното беше предназначено за онези, които изразяваха несъгласието си. — Клеарх ни даде избор между това да изоставим някои, или смърт за всеки мъж, жена и дете.

— Подценяваш ни — каза Клеарх. — Но ако искате, може и да гласуваме. Ако сте недоволни от мен като водач.

Менон се огледа бързо и от гневните изражения на командирите веднага разбра какъв ще е изходът от гласуването.

— Не — отвърна той. — Ти още не си готов да слушаш. Няма да бъда онзи, който се оплаква по време на война, както казваш. Играй си на герой, спартанецо. Покажи мъдростта и преценката, която ни доведе дотам да последваме Кир в тази пустиня, заобиколени от врагове. Казвам ти, всички ще ни избият заради теб.

Проксен сложи тежката си ръка през раменете на Менон и промърмори нещо в ухото му. Менон се отърси с ругатня и се отдели от групата, като взе един мях, за да го напълни с вода от реката. Зяпачите се разделиха пред него, като се споглеждаха.

Клеарх го гледаше как се отдалечава, след което се обърна към останалите, сякаш Менон не беше казал нито дума.

— Според последната карта, която видях, река Запатас се намира на север, на два или три дни път. Онези хълмове в далечината са зелени и там, където има вода, би трябвало да има и животни и птици за ловуване. Ще изядем впрегатните животни и ще оставим последните каруци. Предполагам, че нашите момчета няма да имат проблем с лова на пустинни дропли. Достатъчно е няколко добри стрелци просто да следват птиците. Те не могат да летят надалече и се уморяват по-лесно от нас. Всеки ден ще пируваме! — Той се усмихна, но очите му си останаха студени. — Нещо по-важно, твърди се, че течението на реката е бързо. Бих искал да оставя поне едно такова препятствие зад себе си. Не мисля, че персийският цар просто ще ни остави да си отидем ей така, без бой.

— Колко път трябва да изминем, за да излезем от територията му? — попита Нет. Беше получил рана по време на сражението и бе привързал лявата си ръка към гърдите. От всички присъстващи изглеждаше най-непригоден за поход и Клеарх потисна мръщенето си при тази мисъл.

— Ако ни оставят на мира, около две хиляди мили или към седем хиляди парасанги. Може да опитаме да стигнем до Царския път.

— Където цар Артаксеркс ще ни настигне по-лесно — промърмори Нет, макар че не изглеждаше особено склонен да отстоява мнението си.

Клеарх го изгледа и продължи:

— Ако тръгнем на север, бихме могли да излезем от персийските земи за около месец и да преминем в ничия територия. Не ме е страх от планински племена и диваци, особено в сравнение с цялата персийска войска. Пустинята не е безкрайна, а има и реки. Ако ме оставите начело, ще ви поведа на север с най-доброто темпо, на което сме способни. Накрая ще сме кожа и кости, но вярвам, че ще успеем.

— Около месец, но с темпото на войниците — каза Проксен. — В лагера обаче има старици и деца. Колко бързо можем да вървим с тях?

— Значи си съгласен с Менон? — гневно отвърна Клеарх. — Ще оставиш гърци да бъдат изнасилвани и избивани от крещящи перси? Виждал ли си някога разгромяване на войска, Проксене? Нет? Някой? Аз съм виждал. Виждал съм как се опустошава и опожарява голям град. Лично дадох заповедта за това.

Стисна устни и млъкна, дишаше тежко. Бавно разпусна десния си юмрук и се насили да се усмихне.

— Е, не можем да променим миналото. Можем само да защитим тези хора, които ни се довериха да ги запазим живи. Можем да изпратим неколцина конници да държат врага под око и ще избягваме битка колкото се може по-дълго. Ако те видят, че възнамеряваме да напуснем земите им, може и да ни оставят да го направим.

— Сам не си вярваш — уморено рече Нет.

Клеарх поклати глава.

— Прав си. Мисля, че ще ни се наложи да се бием поне веднъж. Царят има прекалено много енергични млади военачалници — и един стар и тлъст, — които искат да заковат кожите ни по стените си. Но в същото време видях качеството на мъжете, които са с нас. Вчера те нямаха равни на себе си в персийските редици. Карето ни мина през полковете на прехвалените Безсмъртни. Направо ги изкормихме. Сега те ще са предпазливи с нас. И с пълно основание.

Изведнъж настъпи суматоха и всички се обърнаха като ловджийски кучета, уловили следа. Сърцето на Палакис се разтуптя уплашено, когато Клеарх започна да дава заповеди с напълно различен глас. Той вече не беше сърдитият, но добър водач. Тонът му не търпеше възражения и той изкомандва останалите да се втурнат към позициите си. Всички вадеха мечовете си в движение. Палакис се изправи на пръсти да види какво става, но всички около нея направиха същото, а тя не беше особено висока и виждаше единствено гърбовете на другите. Усети върху бедрото си ръката на някакъв мъж, който я беше гледал намръщено минути по-рано, плесна я силно и влезе по-навътре в тълпата, без да поглежда назад. Само ден по-рано подобен човек никога не би се осмелил да я докосне. Арогантността му й показа, че звездата й е паднала, и това я уплаши. Реши, че трябва да си намери нож. Може би Клеарх щеше да й даде копие.

Докато си пробиваше път през тълпата, почти изпадна в паника при мисълта, че са нападнати. Вместо това видя трима конници да приближават строените гръцки хоплити, заели позиции пред множеството. Беше прекалено далече, за да чуе какво казват, но видя, че вдигат ръце, за да покажат, че са невъоръжени. Значи бяха дошли да преговарят. Не се осмеляваше да се надява на подобно нещо след ужасите в лагера. Персите можеха да бъдат мили към хората, които обичаха, и невероятно жестоки към онези, които смятаха за роби или врагове. Всички чужденци попадаха извън техните касти, така че и най-пропадналият просяк в Персеполис се смяташе за неин господар или най-малкото за равен на всеки грък. Палакис се запита дали Клеарх разбира начина им на мислене.

Доскорошното й положение все още имаше известна тежест, така че стълпилите се гърци й направиха път да излезе напред. Клеарх беше излязъл пред карето и се усмихваше на конниците, сякаш не бяха смъртните врагове, с които се бяха сражавали предишния ден. Как беше възможно Кир да е мъртъв? Как можеше да не е тук с цялата си младост и величие, с плановете си за една преродена Персия? Той я беше вдъхновявал десетки пъти с мечтите си, а ето че сега те бяха отминали и тя беше сама. Усети как сълзите й потичат.

Клеарх погледна нагоре към Тисаферн. Персиецът беше яхнал чудесен бял кон и се усмихваше криво, сякаш двамата не се бяха опитвали да се убият един друг предишния ден.

— Няма да ми повярваш, спартанецо, но се радвам да видя, че си оцелял — каза Тисаферн. — Раните от камшика заздравяха ли? Предполагам, че вече са.

— Защо се опитваш да ме дразниш, Тисаферне? — отвърна Клеарх. — Може и да ми бъде приятно да те убия, както ми е било с неколцина други. Ти не си глупак. Да те заколя ли искаш?

Тисаферн заряза преструвките и го изгледа презрително. Очевидно му харесваше, че седи високо над гърците.

— Говориш царския език с дивашки акцент, спартанецо. Знаеш ли го? Говориш като пастир или слуга. Нищо чудно да си научил езика от такива. И се обръщай към мен с господарю Тисаферн. Цар Артаксеркс ме награди за онова, което му казах за плановете ти. Успя ли да се сетиш вече? Аз съм онзи, който убеди Великия цар да свика войските си и да бъде готов да посрещне на бойното поле предателите от запад. Моето предупреждение запази трона за онзи, на когото той принадлежи по право. Предполагам, че ще ме награди с дворец, след като предупрежденията ми излязоха верни.

Клеарх потърка брадичката си и усети наболата четина. Реши, че ще си пусне брада. Така поне нямаше да му се налага да чака на опашка при бръснаря сутрин.

— Тисаферне — започна той. — Идваш при нас за преговори. И в същото време изглеждаш твърдо решен да ме разгневиш. Ако някой тук играе игри, ти си онзи, който го прави. Е, защо просто не кажеш каквото ти е наредено? Остави военните решения на онези, които разбират от тази работа.

Тисаферн се изчерви и се намести в седлото.

— Добре, спартанецо. Лично аз бих предпочел всичко да приключи днес. Можех да доведа сто хиляди души да ви обкръжат и да пронижат гърлата ви със стрели…

— Не ти ли е поръчано да предадеш някакво съобщение? От царя? — прекъсна го Клеарх, на когото започна да му писва от злобата на персиеца. С удоволствие би гледал как Тисаферн гълта собствения си език и се дави до смърт, но щом не му се искаше да говори по същество, явно съобщението си заслужаваше да бъде чуто.

Тисаферн го изгледа студено, след което заговори, сякаш рецитираше нещо, което оставяше неприятен вкус по устните му.

— Цар Артаксеркс не изпитва враждебни чувства към онези, на които е плащал брат му. Той разбира, че вината е на предателя Кир. Царят видя с очите си храбростта на гърците на бойното поле. И кани водачите им да обсъдят как да се върнат у дома без повече кръвопролития и сражения.

— Ето — рече Клеарх. — Така е по-добре. Къде е лагерът на царя, господарю Тисаферн?

Използването на титлата не остана незабелязано от персиеца, но той въпреки това поклати глава.

— Войската е навсякъде около теб, спартанецо. Аз обаче засега няма да разкрия къде се намира моят цар. Кажи ми отговора си и ще му го предам. Ще се върна довечера, за да те упътя към царя.

— Приемам — отвърна Клеарх.

— Поканата е за всички гръцки водачи — каза Тисаферн, поглеждайки над Клеарх към строените войници и тълпата, която напрягаше слух да го чуе.

— Имам един-двама, които предпочитам да останат тук — каза Клеарх; мислеше си за Менон и поразиите, които можеше да направи, ако се изправи пред персийския цар.

— Клеарх, да не ме мислиш за някакъв персийски селянин? За наивник? Разпитах хора, които са дошли с вас от Сарди. С огън и желязо, докато не изпяха всичките си тайни. Знаем какви вреди е нанесъл Кир върху репутацията на царя във Византион, когато е взел пари, които не могат да бъдат върнати. Знаем с точност до последното зърно колко сте изхарчили, колко дължите, колко души се опитвате да защитите. Великият цар поиска да види гръцките пълководци, които нанесоха такива поражения на войските му вчера. — Персиецът се усмихна. — Е, аз предпочитам да ви видя изклани на място, но се подчинявам на царските заповеди. Така че ако не искаш да оскърбиш негово величество, ще дойдеш с Нет Стимфалеца, Менон от Тесалия, Проксен, Ксений от Аркадия, Созис от Сиракуза, Пасион от Мегара…

Клеарх вдигна ръка.

— Добре, Тисаферне. Аз ще дойда. Колкото до останалите, ще го обсъдим.

— Кой знае — каза Тисаферн. — Може би ще откажеш. Може би ще решиш да оскърбиш господаря ми за последен път. Очаквам с нетърпение да чуя отговора ти. До довечера, Клеарх.

Тримата конници се обърнаха едновременно и препуснаха, а Клеарх остана да ги гледа, докато не се превърнаха в точки на хоризонта. Изруга под нос и Проксен го чу и се засмя.

— Мислиш, че е капан ли?

— Нямам представа — призна Клеарх. — Възможно е. Братко, не знам какво да правя. Не искам да дам на Менон удоволствието да се разбира с него за каквото и да било, но истината е, че не виждам как можем да защитим тези хора на това място. Може би трябва да потегля още сега и да ги изоставя всичките.

— Не — твърдо заяви Проксен. — Не бих изпълнил подобна заповед. Не искам да чувам плача на тези деца в последните си мигове. Ти самият не би ги изоставил.

— Менон обаче би го направил — промърмори Клеарх, поглеждайки към тълпата. Отново видя Палакис в множеството — привлече погледа му, докато се плъзгаше по лицата на непознатите.

— Ти не си Менон — отвърна Проксен. — Ти си по-добър. Довечера ще дойда с теб. Ако са намислили предателство, ще отнеса тлъстия глупак със себе си.

— Рисковано е — каза Клеарх. Взе решение и ужасното напрежение, което изпитваше, изчезна. — Добре, Проксене. До теб съм, каквото и да става.

— От друга страна, можем просто да избягаме. Открит съм и за тази идея.

Двамата погледнаха към тълпата, в която имаше малки деца, старци, сакати и хора, които се движеха бавно. Лагерът се беше придвижвал на каруци, откакто тръгнаха от Сарди. Ако побегнеха, нямаше да издържат и един ден.

— Как мислиш, ще има ли вино на преговорите? — попита Проксен.

Лицето на Клеарх видимо се проясни.

— Предполагам.

22

Клеарх се почеса по бузата — спусналата се струйка пот го сърбеше. Липсваха му ритуалите и ритъмът на истинския лагер. Когато персийските конници се бяха появили от сумрака, изглеждаше напълно логично да зарежат всичко, което не можеше веднага да потегли на колела или да побегне. Останалите волове обаче се мъкнеха толкова бавно, че можеха да бъдат настигнати от малко дете на муле, та какво оставаше за царските конници. Клеарх би предпочел да заповяда да ги заколят и нарежат, ако имаше лесен начин да носят месото. Все пак му липсваше простият ред на лагерното готвене. Липсваха му палатките и слугите, за които неговото удобство беше основен приоритет. Те бяха изчезнали, вероятно избити или поробени. Клеарх се надяваше да не е последното. Персите третираха зле робите и те рядко оставаха живи дълго. Лично той предпочиташе спартанския пример, при който робите бяха ценени и хранени добре. Клеарх имаше четирима илоти в редиците. Те гледаха на него почти като на баща. Подозираше, че го проклинат, когато ги караше да се упражняват или да тичат дълго по хълмовете, но те трябваше да са в добра форма. Носенето на екипировката му и пазенето на гърба му изискваха издръжливост и търпение.

Този ден не излезе да тича, тъй като се чувстваше натоварен с тежестта на решението. Някои от изоставилите лагера бяха взели храна със себе си. Други отидоха на лов за щрауси и дропли; трима се върнаха победоносно, помъкнали едър елен. По-трудно беше да се намерят достатъчно дърва за приготвянето на месото. Наложи се да задържат едно семейство, докато разбиваха каруцата им пред очите им, за да я изгорят. Клеарх погледна стареца, който продължаваше яростно да ругае и да прави неприлични жестове. Боговете бяха капризни, макар че едва ли точно сега беше времето да му се припомня това. Спартанецът се запита дали възмущението на човека не казва нещо особено за гърците, които можеха да вдигат юмруци към Съдбата и самите богове, или тези жестове просто означават, че някои от тях са глупаци.

Тази мисъл не му оправи настроението, макар че водачите, които щяха да се срещат с царя вечерта, получиха по едно хубаво парче еленско.

Новината за срещата бързо се разпространи из лагера и всички дванайсет най-старши се събраха да я обсъдят. Нямаше съмнение, че миризмата на печено месо също беше изиграла своята роля, но все пак Клеарх поздрави топло всички.

Менон пристигна последен — вкиснат и сприхав. Слънцето вече беше започнало да се спуска към хоризонта и Клеарх предположи, че тесалиецът не е хапвал нищо през целия ден. Менон го приближи с очевидна неохота и настроението му се потвърди още от първите думи, излезли от устата му.

— Още малко и ще ни накараш да коленичим пред теб. Виждам защо се погаждаше толкова добре с Кир, спартанецо. И ти си арогантен като него. Да се просна ли на земята пред теб? Ще достави ли това удоволствие на негово височество?

— Мисля, че е по-добре да останеш тук, Менон — отвърна Клеарх, без да обръща внимание на заяждането му. Намираше Менон за дребнав и свадлив, но хората му се бяха сражавали добре. Ако не се броеше неприязънта му към другите гърци, Менон всъщност си разбираше от работата.

Тесалиецът погледна Клеарх, после и останалите. Знаеше, че Проксен и Нет са първи дружки със спартанеца. Един-двама от останалите се бяха съгласили с него на четири очи, че смятат Клеарх за арогантен, но въпреки това сега го гледаха заедно с другите като външен човек.

— Аз съм пълководец от двайсет години — каза Менон. — Доколкото знам, собствените ти ефори в Спарта се отрекоха от теб. Ти намери човек, готов да излива злато в гърлото ти, но това не те прави водач тук, независимо какво мислят тези глупаци. Какво, защото Кир е казал, че си такъв ли? Може би трябва да го изслушаме и сега? Е, Кир, вдигни ръка ако смяташ, че Клеарх трябва да ни управлява. Не? Нищо? Тогава аз сам ще решавам съдбата си, спартанецо — и съдбата на хората ми, които разчитат на мен.

— Ама ти наистина си бил много гаден кучи син — рече Проксен. — Клеарх ти дава възможност да се спасиш, Меноне. Ако бъдем предадени довечера. Наистина ли не го разбираш?

— Приятелят ти бил голям мислител — отвърна Менон. — Доколкото си заслужава. Чудя се какво ли са му предложили персите сутринта, когато дойдоха да говорят от името на Великия цар. Питам се дали Клеарх е споделил всичко, което са казали. Мълчи си, Проксене. Нямам ти абсолютно никакво доверие.

— Добре тогава! — рязко рече Клеарх. — Ела с нас. Мислех си, че ще си спестя мърморенето ти. Проксене, ти остани.

— В никакъв случай — тутакси отвърна Проксен. — Ще бъда до теб. — Тонът му не търпеше възражения, но Менон въпреки това заговори.

— Каквото и да сте намислили двамата, ще го разбера. Е, какво е? Проксен ще премести лагера, докато сме заети ли? Не, аз също предпочитам той да е до мен.

Клеарх откри, че е свил юмрук и мислено преценява, че трябва да направи две бързи крачки, за да просне тесалиеца в безсъзнание на земята. Перспективата му харесваше, но той си заповяда да овладее гнева си, както правеше от седемгодишен. Уроците на Спарта бяха сурови, но бяха направили волята му желязна. Затова се усмихна на Менон и кимна.

— Както кажеш. Ще влезем заедно в леговището на лъва. И ако той ни погълне, ще ми правиш компания, Меноне.

— Хубава реч произнесе — отвърна Менон и сви рамене. — Но няма да ме надхитриш. Гарантирам ти го.

Тисаферн се върна вечерта, малко след като слънцето се спусна в подземния свят. Завари дванайсетимата гръцки водачи да го чакат, свежи и отпочинали. Поради примирието не носеха копия и щитове, но всички бяха решили да задържат късите си мечове, а Клеарх носеше и кописа си на кръста отзад.

Хиляди се събраха да ги изпратят мълчаливо. Тисаферн погледна назад към множеството и се намръщи. Не изглеждаха сломени или уплашени. Той не можеше да разбере тези странни хора, които сякаш дори не разбираха, че са изгубили.

— Царят заповяда хората ви да останат тук, докато ви няма — високомерно каза персиецът. — Моят господар Артаксеркс ще гарантира живота им, докато са на това място, но не и ако мръднат от него. Ясно ли е?

Известно време Клеарх не отговори. Очите му изглеждаха неестествено ярки в здрача.

— Ясно — отвърна най-сетне. — Примирие, ако останем, война, ако тръгнем.

Каза го по начин, който прозвуча повече като заплаха, отколкото като потвърждение. Тисаферн извърна очи и подкара коня си.

Когато изминаха около трийсет стадия, мракът вече се беше спуснал.

— Още колко остава според теб? — попита Проксен на гръцки. — Краката ми се схванаха.

— Откъде да знам? — отвърна Клеарх. — Ако са се схванали, можем да потичаме.

— Накъде да тичаме? Не забравяйте, че съм ранен — каза Нет и кимна към превързаната си ръка.

— Как бихме могли да забравим? Непрекъснато го повтаряш — отвърна Менон и го изгледа кръвнишки.

— Това почти не може да се нарече рана. Получавал съм по-лоши от жена си — добави Проксен.

Нет внезапно ускори крачка, за да се отдели от тях; превръзките на ръката му се развяха.

Тисаферн се изуми, когато дванайсетимата гърци се затичаха, бутайки се един друг като момчета, решили да се надбягват. Известно време спринтираха, след което преминаха в тръс. Тисаферн чуваше смеха и ругатните им, докато тичаха.

Персиецът вдигна очи към небето и подкара коня си в тръс. Огньовете на царския лагер се появиха в падината между два хълма отпред; естествено, гърците ги видяха и започнаха да ги сочат. Вече не се нуждаеха от водачи. Ако не друго, крачката им се ускори и персите изостанаха.

Тисаферн усещаше върху себе си погледите на спътниците си — двама сериозни млади мъже, които досега не бяха виждали гърци. Гледаха го с очакване да им даде някакво обяснение, но той можеше единствено да свие рамене.

— Побъркани са — каза той, жегнат от погледите им. — Кой може да разбере подобни хора?

Тримата перси настигнаха гърците и ги задминаха преди да са стигнали покрайнините на лагера. Тисаферн с раздразнение откри, че се поти в топлата вечер. Гръцките пълководци се ухилиха, когато слугите дойдоха да поемат конете. Тисаферн се запита дали да не се преоблече преди да застане пред царя, но заповедта беше да се яви веднага. Зачуди се обаче дали Артаксеркс ги очаква да се появят толкова бързо.

— Последвайте ме — каза той на персийски и посочи. Знаеше, че някои от тях знаят езика, но подхождаше на чувството му за превъзходство да ги упътва като деца или малоумни.

Гърците вървяха в стегната група и доброто им настроение се изпари при вида на персийските войници. Плътни редици стояха мирно от двете страни на пътя към лагера, образувайки истински булевард. Тисаферн със смущение видя как Клеарх се отделя и спира пред един здравеняк, който се взираше изцъклено в нищото. Персийският благородник се изуми, когато гъркът оправи туниката на мъжа и каза няколко думи в ухото му, от което на лицето на войника се появи лека усмивка, скрита от черната му брада.

Действието развесели останалите и те започнаха да подвикват на спартанеца на звучния си език. Вървенето напред се превърна в преглед, сякаш имперските войници се бяха строили, за да бъдат одобрени от гърците. Тисаферн стисна зъби. Тези хора бяха варвари и — което бе по-важно — гости на царя тази вечер. Оставаше му единствено да се усмихва и да ги изчаква, като им дава знаци да продължат.

— Според теб дебелакът знае ли гръцки? — попита Менон.

— Със сигурност има някой, който знае — отвърна Клеарх. — Не казвай нищо, което не би искал да бъде чуто.

— Голям мъдрец си бил, спартанецо. В много отношения ми напомняш за майка ми.

— Мисля, че съм я срещал веднъж… — започна Клеарх, но онова, което се канеше да добави, се изгуби в рева на тръбите.

Вратите на един голям павилион бяха отворени и от тях се лееше светлина.

Трудно беше да не се зяпа как гърците влизат в царската шатра, издигната в пустинята в същия ден. Вместо пясък или прости килими, проснати на земята, подът бе от полирани каменни плочи. Покривът се поддържаше от множество стълбове и въздухът беше наситен с аромата на благовония и подправки. Танцьори се движеха гъвкаво под звуците на някакъв струнен инструмент; момичетата носеха само къси поли, а момчетата бяха с руж и грим. Имаше може би стотици персийски войници, наредени покрай стените като черни и бели бръмбари, с лъщящи лица от потта и опиатите, които разпалваха кръвта им. Самият въздух беше тежък, макар че бе трудно да се каже дали от пустинната жега, или от втритите в голата кожа масла.

Дванайсетимата гърци влязоха по двойки, с Клеарх и Менон начело, следвани от Проксен и Нет. Менон беше избрал да застане отдясно на спартанеца и сега зяпаше и примигваше към светлината на стотиците пламъци. Лампите бяха поставени на бронзови пръчки, закрепени в дупки в камъните, или ги държаха роби, чиято единствена задача бе да осигурят светлина, когато има нужда от нея.

Централната част на павилиона беше заета от маса за пиршества с ножове и купи, подредени върху кървавочервена покривка. Над нея се въртеше голям светилник с горящи бели свещи. Масата се простираше отляво и отдясно на гърците, а от другата й страна ги гледаха персийски офицери. Клеарх изпита странна смесица от емоции, когато видя сред тях Арией. Първата му реакция бе облекчение, че е жив. Иначе сдържаната му усмивка и предпазливо изражение бяха достатъчно красноречиви. Нямаше нищо чудно, че човек като Арией отново се ползва с благоволението на царя. Основната черта на персиеца беше способността му да оцелява.

Клеарх кимна на Арией. Не му дължеше повече от това, а в отговор персиецът заби поглед в пода. Клеарх погледна към онзи, които седеше в центъра — цар Артаксеркс. Богът-владетел на Персия донякъде приличаше на Кир, така че нямаше начин да го сбърка дори ако не беше заобиколен дотолкова от издокарани и боядисани роби, че приличаше на златотъкан килим. Царят беше и по-як, отколкото го беше описвал Кир — като воин, а не като човек на книгите. Беше облечен в широка роба от някаква лека тъкан и изглежда му беше прохладно въпреки жегата. Брадата му беше намазана и вчесана така, че краят й беше заострен. Клеарх видя, че носи египетски нагръдник от злато и бронз под горната си дреха и кама на пояса си. Артаксеркс обаче се усмихваше почти мечтателно и нямаше усещане за непосредствена заплаха.

— Добър вечер — каза някакъв мъж на гръцките гости и се поклони. Клеарх си помисли, че поздравилият ги прилича на високопоставен слуга.

Не би трябвало да има нищо чудно да чуе гръцка реч, но въпреки това Клеарх примигна, когато чу родния език толкова далече от всичко, което познаваше и обичаше. Опита се да не гледа съблазнителните фигури, които се гърчеха в периферното му зрение, макар че дрънкането на музикантите не заглушаваше напълно звука на плъзгащи се едно по друго тела. Тук във въздуха се носеше опасна емоция, може би миризма на кръв, маскирана от силни благовония. Това беше място на жега и страст, а не на прохлада и безопасност.

Клеарх бе изненадан от размерите на огромната маса. Пристъпи към нея, коленичи и сведе глава.

Бяха обсъдили най-добрия начин да поздравят царя според онова, което бяха научили от Кир. На всички им беше ясно, че Артаксеркс ще очаква да се проснат в краката му, но Проксен бе посочил, че подобно действие ще покаже слабост — и че само може да подбуди към насилие човек като царя. Клеарх знаеше, че има риск, особено пред придворните на царя и курвите му. Така че само коленичи и чу как всички в павилиона си зашепнаха, макар че не можеше да определи дали реакцията е предизвикана от изумление, или от развеселеност.

— Е, казах ти — прошепна Менон до него. — Обрече всички ни на смърт.

— Тогава ти се просни на земята, Меноне — тихо отвърна Клеарх, без да вдига глава. — Ако мислиш, че това ще те спаси. Сериозно говоря.

— Без тия. Аз съм грък също колкото теб, спартанецо. По-добър от теб.

Клеарх се изправи и се усмихна на царя. Заговори на персийски:

— Царю, дойдохме при теб по правилата на примирие. Виждам, че си пощадил Арней, и съм ти благодарен за милостта ти. Аз съм Клеарх от Спарта. За мен беше чест да водя тези мъже в мир и война. — Той представи един по един спътниците си, които стояха зад него. Онези, които не знаеха езика, все пак коленичеха, когато чуваха имената си.

Царят не каза нищо. Беше леко изцъклен и зачервен, сякаш е пил здраво от началото на вечерта. Клеарх зачака да бъде поканен да седне. Покрай Кир знаеше, че персите гледат много сериозно на правилата на гостоприемството. Ако той и спътниците му бъдеха поканени на масата на царя, щяха да са негови гости. След това и най-малкото нарушение в поведението или обичаите можеше да бъде простено.

Клеарх чакаше и усещаше как по лицето му се стича още пот и се просмуква в туниката му.

Тисаферн мина покрай гърците, които беше довел, просна се пред царя и зае място в края на масата. Клеарх видя, че персиецът не посмя да седне без разрешение, но пристигането му беше разкъсало напрежението. Великият цар на Персия бавно примигна, сякаш погледът му се завръща от безкрайността към това място на жега и благовония.

— Добре дошъл, Клеарх от Спарта. Моля, настанявай се заедно с другарите си. Всички вие сте гости на масата ми тази вечер.

Едва доловимото напрежение намаля, когато персийските войници чуха думите и разбраха, че няма да бъдат призовани да посекат безочливите гърци. Клеарх издиша с облекчение, макар че остана нащрек. Беше усетил върху себе си погледите на мнозина, които с радост биха го убили. Спартанците бяха най-прочутият враг, срещу който се беше изправяла Персия, непобеденият противник. Клеарх се надяваше, че е добавил няколко реда към тази легенда при Кунакса, когато беше показал, че може да отиде където си поиска на бойното поле. Вътрешно вярваше, че ако Кир не беше паднал толкова бързо, щяха да премажат персийската войска, макар че сигурно щеше да им трябва месец, за да я избият до последния човек. Нямаше обаче намерение да споделя мислите си точно на тази маса.

Гърците заеха посочените им места, като се мъчеха да скрият притеснението си от множеството непознати и врагове, които стояха зад тях.

Клеарх погледна царя в очите. Неволно прецени ширината на масата и откри, че е прекалено голяма, за да успее да се хвърли през нея с кописа си. Спомни си, че и Кир обичаше подобни детайли. Несъмнено зад сковаването на масата се криеше някаква история, макар че не можеше да проумее как се е озовала тук, насред пустинята. Можеше само да се изумява от броя на робите около персийския цар. Беше естествено персийският лагер да е десет пъти по-голям от неговия — колкото целия Сарди или дори Атина, тръгнала на поход. С огромни маси, таверни, царска монетарница, бижутери и тъкачи, ваятели на слонова кост и камък. За една-единствена нощ те бяха издигнали цивилизация в пустинята, но в същото време той продължаваше да се чуди дали ще види отново изгрева. Пое дълбоко дъх и се усмихна. Сложи ръцете си на масата и със задоволство видя, че не треперят.

— Вдигате ли наздравица за падналите, човеко от Гърция? — попита Артаксеркс.

Клеарх кимна.

— Да, царю, за да ги почетем и да направим пътя им по-лек.

Царят даде знак и слуги напълниха бокалите пред всеки от тях. Менон погледна мрачно своя, но предпочете да не обижда домакина, като откаже. Царят се изправи и дванайсетимата гръцки пълководци направиха същото, вдигнали високо чашите си. Напрежението се завърна, когато персийските войници докоснаха дръжките на мечовете си, готови да ги изтеглят при най-малкото рязко движение.

— Брат ми Кир беше предател и… глупак. Но той беше син на баща ми. Дано бог му даде покой във вечността. За брат ми Кир.

— За господаря Кир — каза Клеарх.

Чу гласа на Арией да се присъединява към останалите, докато повтаряха думите и после сядаха, много ясно усещайки внезапната заплаха, която витаеше във въздуха. Артаксеркс сякаш не я забелязваше. Усмихна се, докато носеха първите ястия, и насочи вниманието си към начина, по който ги представяха. Клеарх сложи само няколко хапки в чинията си и отказа каквото и да било друго. Нямаше апетит и забеляза, че Проксен също е избрал само супа и някакво пържено тесто, с което да топи. Менон пък напълни чинията си с всичко, което му беше предложено, и само сви рамене, когато усети погледите на останалите върху себе си.

Ядоха, докато всеки присъстващ не отказа по няколко пъти на прислужниците, а на Клеарх му писна да му предлагат още ястия. Царят се оригна в юмрук и пресуши за пореден път чашата си. Спартанецът броеше чашите му и знаеше, че царят вижда дъното на своята за осми път.

— И какво да правя с вас, гърците? — неочаквано попита Артаксеркс.

Клеарх видя как Тисаферн вдига поглед от чинията си, която обираше с някаква сплескана питка.

— Царю, ние сме наемници — отвърна Клеарх. — Платени войници. Искаме единствено да ни бъде позволено да се изтеглим по Царския път.

— Но все пак дойдохте в Персия като нашественици — каза Артаксеркс.

Усещането за опасност се появи отново и Клеарх изпита облекчение, че не е ял прекалено много. Усещаше надигащата се заплаха в скованите движения на въоръжените мъже, които си мислеха, че никой не ги наблюдава. Обзе го примирение.

Бяха обкръжени. Ако царят наистина искаше да им навреди, нямаха абсолютно никакъв шанс да излязат оттук.

— Дойдохме за златото и среброто, царю. Брат ти Кир ни плати да тръгнем на поход. Ние сме същите като седларите или дърводелците, само дето нашият занаят е въртенето на меча. Когато убият работодателя ни, ние се надяваме да се оттеглим. Нямаме зъб на никого нито в победа, нито в поражение.

Артаксеркс се изсмя дрезгаво.

— Тук можете да останете разочаровани. В Персия имаме дълга памет. Дойдохте в земите ми, за да вземете главата ми и трона ми. Дойдохте да унищожите всичко, което ми е предопределено. И накрая очаквате просто да си тръгнете, след като ми стиснете приятелски ръката! Арией ми каза истината, как е бил принуден от брат ми да му служи. Тъй като е персиец, това беше достатъчно, за да бъде разжалван и да стане посмешище за гвардейците ми.

Клеарх погледна Арией и видя мъката и унижението в очите му. Явно вече не беше любимец. Арией поклати едва забележимо глава. В изражението му се четеше съжаление и стомахът на Клеарх се сви.

— Но вие… — продължи царят. — Тисаферн беше прав, когато каза, че вие всички сте варвари… диваци. Е, вечерята свърши. Разбирате ли? Напълнихте ли си добре коремите? Можете ли да се оплачете на боговете, че съм се отнесъл презрително с вас или съм нарушил правилата на гостоприемството?

Целият павилион замръзна. Дори танцуващите жени застинаха като статуи и последните звуци на инструментите затихнаха, като сякаш останаха да висят дълго във въздуха. Клеарх усети как нечия силна ръка се свива в душеща хватка около врата му, извади кописа си и го заби в лакътя, от което нападателят изкрещя в ухото му. Десетки други войници обаче се нахвърлиха върху седналите гърци. Проксен счупи ръката на един в ръба на масата и персиецът изпищя и падна. Менон скочи на крака и просна в несвяст един, преди да бъде повален, докато сипеше проклятия и псувни. Масата се разклати и едва не се преобърна от борбата.

Краят обаче можеше да бъде само един. В сравнително тясното пространство гърците бяха наръгани и надвити почти мигновено.

Артаксеркс отново се изправи и погледна надолу към повалените врагове. Един-двама още се гърчеха в хватката на онези, които ги ръгаха или душаха. Видя, че спартанецът е в съзнание, макар че лицето му беше червено като наметалата на сънародниците му.

— Как ще я карат сега гърците, а? Без водачите си? Казвам ти, няма да напуснат земите ми живи. Умри със съзнанието за това.

Стори му се, че Клеарх се опитва да каже нещо. Царят се намръщи от изненада, когато видя, че мъжът се смее, но кръвта на спартанеца се лееше по гърдите му и Клеарх умря преди Артаксеркс да успее да го попита защо.

23

Когато чуха приближаващите конници, стражите вдигнаха лагера с тръбите си. Персийският цар беше само на няколко мили от тях и реакцията беше моментална. Спартанците и тесалийците наскачаха с голи мечове в ръце, готови да посрещнат заплахата.

В мрака блеснаха факли, та конниците да могат да виждат. Зад тях се строиха редици с копия и щитове. Не помръднаха от местата си, когато видяха, че само няколко десетки души приближават лагера. Клеарх и другите пълководци не бяха сред тях и нямаше кой да им нареди да си лягат. Не че биха изпълнили подобна заповед.

Двама от капитаните на Проксен застанаха нарочно пред останалите, докато конниците спираха. Покрай персийците тичаха роби, които държаха факлите си настрани, така че маслото да не капе по голата им кожа.

Палакис стоеше извън осветената площ и не смееше да приближи. Разпозна Тисаферн и Арией, който стоеше до него мрачен и посърнал. Не знаеше дали персийският пълководец е пленник, макар че Арией като че ли яздеше с развързани ръце. Тисаферн беше онзи, който се обърна към изпречилите му се капитани — и надигна глас, за да го чуят и всички други, които оставаха в тъмното.

— Идвам в този лагер като пратеник. Нося ви тежки новини и трябва да вземете решение преди зазоряване. Водачите ви са мъртви. Те подразниха цар Артаксеркс и бяха обезглавени. Заповядва ви се да се предадете. Ако го направите, можете да очаквате известна милост. Ще бъдете поробени, но повечето от вас ще бъдат оставени да живеят. Ако не предадете оръжията си по изгрев-слънце, ще бъдете преследвани като кучета и избити един по един като пример за всички онези, които избират среброто пред честта. Великият цар не одобрява наемничеството. Разполагате с време до зазоряване да вземете решение. Разбирате ли положението, в което се намирате?

Последните му думи бяха насочени към двамата капитани, които не знаеха нито дума персийски. Усетили по погледа и тона му, че им е зададен въпрос, те поклатиха отрицателно глави. Тисафсрн завъртя раздразнено очи и махна на Арией, който придвижи коня си крачка напред и преведе речта на гръцки за всички, които ги слушаха.

Палакис прехапа устна и усети как сълзите й отново напират. Клеарх беше отишъл доверчиво в онова гнездо на усойници, павилиона на царя. От загубата му, толкова скоро след Кир, й се искаше да се свие като малко дете и да обгърне колене с ръцете си. Не можеше да продължи напред. Помисли си, че може да стане робиня на някой персийски войник или благородник, и се отчая. Никога нямаше да види отново Гърция. Заплака беззвучно. Гледаше как Арией повтаря отново съобщението и видя как той трепна, когато Тисаферн вдигна ръка. Арией може и да не беше пленник, но вече не беше и властния пълководец, когото беше познавала.

Палакис ги загледа как обръщат конете си и потеглят. Светлините на факлите се смалиха на точици, докато се отдалечаваха. Тя избърса горещите си сълзи с ръка. Гримът й със сигурност се беше размазал. Нощта беше студена и макар да знаеше, че трепери, тъмнината й помагаше да остане скрита. Хиляди хора си зашепнаха около нея, но тя не взе участие в никой от разговорите. И все пак малко по малко лагерът отново притихна. Всички бяха понесли прекалено много шок и обрати за съвсем малко време. Последният удар бе зашеметил всички — да видят как водачите им заминават така пълни с увереност и надежда — само за да умрат. Това бе твърде много, за да се понесе. Звездите изпълваха небесния купол над Палакис и тя реши, че няма да заспива. В края на краищата това беше последната й нощ като свободна. Опитваше се да не мисли за онова, което щеше да дойде със слънцето.

Ксенофонт гледаше как Арией и Тисаферн се отдалечават. Стоеше в сенките на няколко крачки от факлите, невидим за тях. Помисли си, че половината лагер се е събрал да разбере какво става — гърците бяха достатъчно любопитни, когато животът им не е в непосредствена опасност. Новината, че Клеарх няма да се върне, беше като удар в гърдите. Ксенофонт изруга. Идеята, че някой може да победи спартанеца, изглеждаше невъзможна. Но нямаше как да сбърка отровното ликуване на лицето на Тисаферн. Този човек беше змия, но пък Сократ открай време твърдеше, че такива като него често процъфтяват.

Ксенофонт се върна на мястото, където си беше постлал и бе спал по гръб, скръстил ръце на гърдите си. Помисли дали да не си легне отново, но знаеше, че няма да може да заспи. По-рано бе хапнал от остатъците от някакво нещастно впрегатно животно, което беше повече кокали, отколкото месо. Изчопли парченце храна между зъбите си, загледан нагоре към ясното небе, звездите и огромната мъглява ивица, която се простираше от хоризонт до хоризонт.

Обърна се рязко, когато Хефест заговори до рамото му.

— Какво ще правиш?

— Зевсе! Трябва ли да се промъкваш така в мрака?

Хефест сви рамене, почти невидим на лунната светлина.

Ксенофонт го изгледа свирепо. Беше научил атинския водач на банда да язди и оттогава младежът винаги се обръщаше към него за насоки, сякаш Ксенофонт знаеше всички отговори. Ксенофонт задъвка кожичката на палеца си. Трудно му беше да признае, че няма представа какво да правят. Още беше замаян от новината, че Клеарх, Проксен, Нет и Менон вече ги няма, наред с останалите военачалници. Беше се възхищавал на някои, докато други му бяха напълно непознати. Внезапната им смърт го беше разтърсила до мозъка на костите.

Хрумна му една идея и той внезапно тръгна напред. Хефест се поколеба за миг, но го последва и го настигна.

— Какво има? Чу ли нещо? Какво ще правим?

Ксенофонт спря. Беше се задъхал. Обърна се към младежа до себе си — деветнайсетгодишен и кален от живот, изпълнен с насилие и нередовно хранене още от дете. Все още беше загадка защо Сократ го бе посъветвал да замине с Ксенофонт. Хефест реагираше на повечето предизвикателства с юмруците си, а понякога и с камък в юмрука. Беше труден спътник, макар че трябваше да му се признае, че се справяше изненадващо добре с конете.

— Трябва да говоря с капитаните на Проксен. Те стояха най-близо до персите.

Не каза нищо повече — предпочете да затвори уста, за да не започне да дрънка за смахнатия план, който изникна напълно оформен в главата му. Хефест със сигурност щеше да реши, че е пълно безумие.

Ксенофонт тръгна към мястото, където Тисаферн и Арией бяха спрели конете си. Една факла още беше забита дълбоко в пясъка и гореше. Двамата капитани бяха наблизо, доближили тревожно глави, и разговаряха тихо. Ксенофонт ги приближи и ги заговори със спокоен глас, макар че отначало от гърлото му излезе по-скоро грачене.

— Ако имах вино, щях да вдигна чаша за последната ни нощ.

Двамата го погледнаха намръщено.

— Така ли мислиш?

— Царят изби водачите ни. Ще направи същото и с нас. Нощта минава. Когато слънцето изгрее, със сигурност ще ги видим да приближават. Просто съм изненадан… но не, вече е късно.

— Късно за какво? — моментално попита по-младият от двамата, който беше готов да се вкопчи и в най-малката надежда.

— Ако се предадем смирено на царя, всичко за нас ще приключи. Той отряза главата на собствения си брат. Какво можем да очакваме от подобен цар? Повечето от нас ще бъдат убити, останалите ще бъдат поробени. Никой няма да види отново дома. А ето че половината лагер отново си легна да спи! Мислех си, че в тях ще е останала повече борбеност. В края на краищата не бяхме победени на бойното поле. Не, ние издържаме на жега, студ и умора повече от всеки персиец, но въпреки това те очакват от нас да предадем мечовете и щитовете си и да подложим врат под секирата?

Започнаха да се приближават и други, за да го чуят какво говори. Двамата ги изгледаха подозрително.

— Мислиш, че можем да се сражаваме с огромната персийска войска ли? — попита по-възрастният. — С десет хиляди души, които да защитаваме? С храна само за няколко дни?

Ксенофонт осъзна, че в тона му няма презрение и присмех. Капитанът говореше без гняв, а по-скоро като отчаян човек. Той наистина искаше Ксенофонт да има отговор и го чакаше. Ксенофонт отвърна по начина, по който го беше учил Сократ — започна да мисли на глас, така че тонът му си остана спокоен и вдъхващ доверие.

— Те не успяха да пробият строя ни на бойното поле — започна той. — Нито веднъж. Броят сякаш нямаше почти никакво значение. Но все пак разполагаме само с шест коня, което е нищо. Така че ако ни атакуват, няма да има значение дали ще победим, защото няма да можем да ги преследваме, а именно при преследването се нанасят истинските поражения. А ако изгубим, те ще пратят конници да избият хората ни. Да, конницата ще бъде най-голямата заплаха.

Млъкна и погледна останалите капитани, които се бяха събрали да слушат. Трябваше да ги накара да разберат какво има предвид. Нямаше просто да говори, за да слуша как звучи гласът му или да убие оставащите часове. Веднъж беше попитал Сократ как трябва да живее човек и философът му бе отговорил: „Смислено“, като добави, че именно това отличава хората от животните.

— Всеки от вас е бил повишен от Проксен или Нет да командва останалите. Когато съставим план, ще ви последвам с готовност. Зная, че няма просто да останете тук като агнета и кози и да чакате враговете да ни изколят. Ние сме гърци. Говорим, но после действаме. Така че…

Усмихна се, като видя с какво внимание го слушат, как увереността му започва да им въздейства и да ги кара да изправят рамене. Нямаше значение, че стомахът му кипеше от страх, стига да не го покажеше.

— Преди да потеглим, трябва да съберем онези от нас, които са умели с прашка или лък. Трябва да задържим по някакъв начин персийските конници, в противен случай ще препускат в кръг около нас и ще ни обсипват цял ден със стрели, за да разбият карето ни. Не могат да го направят по време на битка, но ако тръгнем през открит терен, числеността ни постепенно ще бъде стопена. Така че кимнете! Покажете ми, че сте съгласни, че разбирате! Слънцето ще изгрее след няколко часа и дотогава трябва да сме потеглили! Защо да улесняваме онези, които убиха по-добри хора от тях на масата си? Защо да им даваме каквото и да било? Не, трябват ни прашкари по краищата. След това, както каза Клеарх, ще ни трябва храна и подслон…

— Това е безумие. Ще ни докараш до пълно унищожение.

Ксенофонт млъкна. Не познаваше този глас. Другите около него замърмориха и казаха името му. Ксенофонт вдигна ръка, за да въдвори тишина, и остана доволен, когато събралите се млъкнаха.

— Аполонид, нали? Може би ти ще ни поведеш утре. Какво предлагаш?

Човекът запристъпва неловко от крак на крак.

— Не искам да водя, а да помоля персийския цар да помилва всички ни. Нямаме никакъв шанс без неговото разрешение. Намираме се в пустиня, заобиколени от негови градове и войски. Няма да можем да отидем никъде без съгласието и позволението му.

Капитанът млъкна и вирна брадичка почти предизвикателно. Хефест гледаше и двамата изумено.

Те искаха някой да ги изведе от невъзможна ситуация. Нуждаеха се от човек, който поне да създава впечатление, че знае какво прави. Капитаните го чакаха да отговори и това му действаше като голяма глътка вино в кръвта му. Почти можеше да чуе как Сократ му се смее, но тръсна глава, за да пропъди всички стари гласове. Може би Аполонид изразяваше страховете на всички, но той не можеше да му позволи да защитава доводите си. Виждаше пътя, по който трябваше да поемат. Застави се да излее целия си гняв и се запита дали Клеарх се е чувствал по този начин всеки ден.

— Ти беше тук, когато се съгласихме на примирие с царя, Аполониде. Когато Клеарх, Проксен и всички останали тръгнаха с добра воля, без щитовете и копията си, повярвали на думата на Артаксеркс. Сега се моля те наистина да са мъртви, а да не са подложени на изтезания и оскърбявани от враговете ни. Нима си готов да повярваш на дума, която вече доказа, че е измамна? Нима трябва да коленичим пред Тисаферн, който предаде Кир?

Ксенофонт се вгледа в събралите се и видя, че не подкрепят онзи, който се беше обадил. Всички гледаха свирепо Аполонид. Това му помогна да излее свободно собствения си гняв. Той пристъпи заплашително напред.

— Ако това е желанието ти, аз казвам, че не си един от нас, Аполониде. Казвам, че слабостта ти ще струва живота на всички онези, които доведохме тук. Това те прави мой враг, Аполониде. И за мен ти не си грък.

Аполонид не каза нищо, а Ксенофонт се обърна към останалите.

— Изборът е ваш. Моето мнение е, че този човек трябва да бъде свален от поста си и да бъде направен носач, докато вървим през пустинята.

— Как смееш да ми държиш такъв тон! — избухна Аполонид и посегна към меча си, но някой го хвана за китката. Той зяпна и се опита да се отскубне, но не успя.

Един спартански началник, Хрисоф, посегна и дръпна ухото му, а Аполонид се опита да отскочи настрани.

— Ушите му са пробити като на лидиец — каза Хрисоф. — И преди се чудех какъв е.

— Лидиец? Аз съм грък! — изграчи Аполонид. Съпротивляваше се, докато му сваляха колана с ножницата, но не успя да им попречи.

— Отивай в пустинята — каза един от другите капитани. — Няма непрекъснато да се озъртам през рамо за шпиони и предатели.

Аполонид погледна останалите с мълчалива молба, но видя на лицата им единствено неумолим гняв. Той се беше превърнал във фокус на цялото отчаяние и чувство за предателство на групата и нямаше да получи милост от тях. Хвърли отровен поглед на Ксенофонт, обърна се и тръгна в мрака.

Наоколо се бяха събрали още войници, за да слушат разговора. Те търсеха водачи и на Ксенофонт отново му се стори, че е пресушил чаша вино. Намираше се на правилното място в правилния момент, усещаше го. Мнозина си шепнеха, но когато заговори отново, всички млъкнаха.

— Всички знаем, че водачите ни бяха предадени. Дванайсет добри мъже няма да се върнат от лапите на персийския цар, на този човек без чест. Но това не е краят. Първата ни отговорност е към онези, които разчитат на нас — към войниците и хората от лагера. Наша задача е да посрещнем врага със смях и оръжие. Нека видят, че не сме паднали духом! Вие сте бойци в края на краищата. Нека видят куража, който ви е осигурил по-доброто заплащане!

Млъкна, когато всички се засмяха и се разбъбриха, но това не продължи дълго. Ако имаше нещо, за което войниците мърмореха, то беше, че не им се плаща достатъчно добре.

— Персите избиха военачалниците ни, защото си мислят, че няма да можем да действаме без тях — продължи Ксенофонт. — Те не разбират гърците! Преди слънцето да е изгряло, трябва да изберем нови водачи сред онези, които се ползват с уважението на бойците. Те са отчаяни в мрака, виждат пред себе си само задънени улици. Наша задача е да ги изпълним отново с надежда, така че вместо да казват: „Какво ще стане с мен?“, да питат: „Какво да предприема?“. Наша задача е да възстановим онзи дух, който ни прави ужас за всички народи.

Всички замърмориха одобрително и звукът се поде в мрака. Извън светлината на факлите се бяха събрали хиляди и продължаваха да прииждат, за да чуят какво ги очаква. Ксенофонт обаче осъзна, че не може да говори направо на тези мъже и жени. Беше бутнал камък надолу по склона и трябваше да тича с него.

— Виждал съм как онези, които се опитват да спасят собствения си живот, най-често го губят — продължи той. — А онези, които се стремят само да се бият с чест, обикновено остават живи след края на битката. И познавам такива, които са доживели до старост и са се отдали на философията, а насилието е само спомен за тях.

Знаеше, че говори като човек, прекарал целия си живот във войската, макар че в действителност единствената битка, в която бе участвал, беше тази при Кунакса. Тя обаче беше истински катаклизъм и той реши, че е направила ветерани всички, които сега се бяха събрали насред пустинята. Те бяха видели откровението и се бяха окъпали в кръв.

— Това трябва да запомните, ако искаме да оцелеем поне този ден. — Той посочи на изток, като се ориентира по северната звезда. — Когато видим отново лъчите на слънцето, трябва да сме войска с водачи и ред. Ще ни трябва още по-голяма дисциплина, отколкото досега. Ние трябва да сме десет хиляди гърци, десет хиляди спартански бойци. Персите никога няма да разберат подобно нещо, нито да го копират. Ако успеем да го направим, ще видим отново дома. Ще излезем от Персия и ще видим Гърция.

Когато млъкна, настъпилата тишина беше плътна като жегата по пладне. Ксенофонт чуваше как събралите се дишат и пристъпват от крак на крак, но никой друг не заговори, че трябва да молят царя за милост. Изглежда, беше намерил думите, които да стигнат до всички.

С червеното си наметало Хрисоф изпъкваше сред капитаните на Проксен. Нещо повече, той имаше двайсет години опит във войската и не беше от хората, които държат на етикета. Спартанецът прочисти шумно гърлото си и заговори:

— Ксенофонте, до този момент те познавах просто като атинянин, който разбира от коне. Зная обаче, че Кир и Клеарх ти се доверяваха. Ти говори добре. Благодаря ти. Мисля, че наистина трябва да изберем нови водачи, и то бързо, така че да сме готови за персите, когато слънцето изгрее.

Ксенофонт кимна в отговор, но сърцето му се сви. За няколко скъпоценни момента ги беше видял как го гледат като водач. Сигурен беше, че може да ги поведе, макар че не знаеше дали се е родил с тази способност, или я е научил от разговорите си със Сократ. Те обаче щяха да изберат водачи от своите. Ксенофонт беше жаден и уморен, със синини, които не помнеше да е получил в сражението. За кратко беше издигнат високо от тяхната вяра, стига да не си го беше въобразил. Да го изоставят, докато истинските войници избират водачи, беше като да сложат на гърба му товар, който го превива под тежестта си.

Понечи да си тръгне, но усети леко докосване по рамото. Извърна се рязко и очите му се разшириха, когато видя младата жена, която стоеше пред него.

— Мисля, че говори добре — каза Палакис. Шепнеше, сякаш се страхуваше да не я чуят. — Даде им надежда. Личеше си по начина, по който стояха.

Той стисна зъби и наведе глава. Тя отдръпна ръката си и Ксенофонт осъзна, че още чувства докосването й.

— Благодаря. Честно казано, за момент си помислих, че…

Приближаващите стъпки го прекъснаха насред изречението и той се обърна, посягайки към ножа — можеше да е онзи, за чието прогонване бе допринесъл. Вместо това видя Хрисоф. Останалите капитани го следваха с твърда крачка.

— Обсъдихме го, Ксенофонте — каза Хрисоф. — Имаме един спартанец, един аркадец, един стимфалец и един беотиец. Намерихме мъже, готови да поведат на мястото на убитите.

Той млъкна и Ксенофонт го погледна объркано.

— И избрахме теб за главен водач. Ти ще си нашият стратег.

Ксенофонт почувства как лицето му бавно се разтегля в усмивка, която не може да контролира, макар да усещаше, че трябва да е сериозен и решителен.

Като видя реакцията му, Хрисоф се засмя.

— Радвам се, че одобряваш решението ни. — Сниши глас и хвърли поглед към Палакис, която стоеше зяпнала до Ксенофонт. Беше наистина поразителна жена.

— Аз… аз… ъ-ъ-ъ — започна Ксенофонт.

— Не бързай. Изглежда, че знаеш какво трябва да се направи. И никой друг не заяви, че е по-подходящ от теб. Това е важното. Очакваме заповедите ти. Ще се погрижа те да бъдат изпълнени, когато си готов.

В далечината на източния хоризонт вече се беше появила бледа розова ивица. Ксенофонт я видя и сърцето му заби по-бързо.

— Денят настъпва. Вдигнете лагера. От това как ще посрещнем изгрева зависи дали ще оцелеем, или ще загинем.

Хрисоф понечи да го тупне по рамото, но размисли. Вместо това се поклони.

— Хрисоф… наистина ли мислиш, че онзи човек наистина е лидийски шпионин?

— Аполонид ли? Може би. Но така или иначе щеше да спори, докато слънцето не изгрее. Това поне е сигурно.

Спартанецът се ухили и чукна с юмрук нагръдника си, след което се обърна и вдигна длани пред устата си, за да изреве на лагера да става.

24

— Изгорете останалите каруци. Трябва да се научим да вървим като войници, а каруците ни забавят.

Ксенофонт даде заповедта и със задоволство видя, че протестите на тълпата бяха само мърморене, въздишка вместо открито противопоставяне. Всички бяха чули за участта на Клеарх, Проксен и останалите. И за разлика отпреди разбираха, че животът им е в опасност, че лъчите на изгряващото слънце могат да осветят труповете им. Гръцките войници нарочно тръгнаха сред тях, като търсеха обемисти неща, които хората от обоза се мъчеха да скрият. Всичко отиде в огньовете, на които вече бяха опечени последните овни, та всички да се нахранят колкото се може по-добре.

Когато слънцето се издигна над хълмовете на изток, всички бяха готови. Малцина бяха познавали Ксенофонт предишния ден, но той беше приет от спартанците и от хората на Проксен. Заповедите му бяха ясни и повечето хора нямаха нищо против да гледат как вещите им изгарят, макар че някои от тях бършеха сълзи, докато пламъците поглъщаха имуществото им.

Преди да успеят да потеглят, се появи отряд от трийсет конници, водени от непознат офицер. Ксенофонт и Хрисоф излязоха да ги посрещнат.

— Аз съм Митридат, господа. Господарят Тисаферн ме изпрати да приема капитулацията ви.

— Ако се съди по говора ти, май си грък — каза Хрисоф. — Един от нас. Имаме обща кръв и богове, но въпреки това си с персите? Служиш на цар, който уби водачите ни. Това ми се вижда доста странно, Митридате.

По бузите на мъжа плъзна руменина, но въпреки непринудения си тон спартанецът го гледаше с немигащи очи и стоеше неподвижно като змия, която се готви да атакува.

— Ще се предадете ли, спартанецо? — отвърна Митридат и погледна нервно неразбиращите перси около себе си. Тисаферн беше коварен човек. Несъмнено някои от тях знаеха достатъчно добре гръцки, за да му докладват всяка негова дума.

— Обмислихме предложението ви и решихме, че отговорът ни е не — каза Хрисоф. — Вместо това ние имаме предложение за вас. Ще се махнем от земите на царя, като ще гледаме да нанесем колкото се може по-малко щети. Ако ни нападнат, ще се бием. Разбираш ли ме, предателю? Можеш ли да отнесеш тези думи на господарите си зад хълма? Предполагам, че не са много далече.

Макар че се изчерви още повече, Митридат се опита да свие рамене и да изглежда по-непринуден, отколкото се чувстваше.

— Говориш ми, но това са приказки на мъртвец. Ти…

— Върви, Митридате — намеси се Ксенофонт. — Чака ни дълъг път. Няма да си губя времето с теб.

Двамата с Хрисоф обърнаха гръб на зяпналия грък. Митридат изруга, обърна коня си и препусна обратно в посоката, от която беше дошъл. Едва тогава Ксенофонт и Хрисоф се обърнаха и го загледаха как се отдалечава.

— Трябва да потегляме бързо — каза Ксенофонт. — Дай заповедта.

— Аз не съм от избраните водачи — отвърна Хрисоф.

— Е, имаше шанса да бъдеш. Тогава кажи от мое име на хората да тръгват.

Хрисоф му кимна и се отдалечи. Огньовете още пращяха из лагера и изпращаха стълбове мазен черен пушек в ясното небе. Карето хоплити се строи около наредените в нестройни редици цивилни. Някои от тях носеха децата си на гръб. Приличаха на пародия на войници с редиците си, но изглеждаха достатъчно решителни. Ксенофонт обърна гръб на всичко, което лежеше зад тях. Видя, че Хефест е довел коня му, и кимна.

— Благодаря, Хефесте.

Младежа, който беше ръководил десетки обири по пазарите на Атина, вече го нямаше. Хефест се беше научил да язди, да марширува и да остава в строя, докато светът около него полудява. Беше оставил голяма част от младостта си на бойното поле при Кунакса. Наведе се към Ксенофонт и каза съвсем сериозно:

— Можеш ли да водиш? Наистина да водиш? Кажи ми, че знаеш какво правиш, Ксенофонте. Кажи ми, че това не е някаква игра за теб.

Ксенофонт се замисли. Беше познавал Сократ, Клеарх и Кир, беше се учил от всички тях. Стъпи в подложените ръце на Хефест и яхна коня. Беше видял отчаянието през изминалата нощ. Пред лицето на пълното поражение Ксенофонт просто се беше обърнал към хората. Беше им задал въпросите, които разкриваха онова, което те вече знаеха — и те го бяха приели. Знаеше, че трябва да ги накара да не спират, за да нямат възможност да се замислят за шансовете си за оцеляване. В този момент разбра, че не може да споделя собствените си страхове с никого.

— Познаваш ме, Хефесте — каза той. — Разбира се, че мога да водя.

Хефест погледна преценяващо с кафявите си очи човека, от когото беше научил толкова много. Отчаяно му се искаше да му повярва. Ксенофонт отвърна спокойно на погледа му. Сякаш след цяла вечност Хефест потупа коня и се отдръпна.

Ксенофонт видя, че Хрисоф наблюдава разговора им, вдигна ръка почти като за поздрав и я спусна, давайки знак да потеглят. Зад тях Тисаферн и персийският цар в момента научаваха, че са отказали да се предадат. Ксенофонт си припомни войската, която му се беше сторила като безкрайно черно море. Не се съмняваше, че реакцията ще е свирепа, но все пак се гордееше, че не се бяха предали смирено в плен. Намираха се много далече от дома, но поне нямаше да изчезнат без бой от тази земя.

Бяха вървели цялата сутрин и част от следобеда, когато четиримата съгледвачи се върнаха да съобщят, че са видели село на осем мили напред — просто оградено селище до поток, с няколко ниви с ечемик и пшеница, няколко дървета и няколко кльощави говеда. Подобни места се вкопчваха с нокти в земята и едва оцеляваха. Селото обаче означаваше храна, от която се нуждаеха отчаяно. Ксенофонт напомни на офицерите си да не поробват и да не избиват хората, които срещнат. Искаха само да бъдат оставени на мира от персийската войска и да не разпалват вражди с местните. Храната беше жизненоважна, разбира се — всички говеда и овце щяха да бъдат откарани заедно с малкото животни, които все още им оставаха.

Продължиха напред, решени да стигнат до селото преди залез-слънце, когато се заговори, че врагът ги настига. Ксенофонт обърна коня си и препусна назад с Хрисоф, който тичаше до него. Двамата се загледаха на юг, заслонили очи от слънцето.

— Не са толкова много, колкото очаквах — рече Хрисоф. — Колко виждам, двеста конници може би? Пешаците няма как да носят много доспехи и да се движат с такова темпо. Очите ми не са толкова зорки, колкото бяха навремето. Копия ли носят?

— Лъкове — мрачно отвърна Ксенофонт. — Митридат се връща със стрелци и конници, за да ни удари от разстояние. Двеста конници… и не повече от четиристотин стрелци.

— Сигурно има и други, които се опитват да ни пресекат пътя — каза Хрисоф. — Такъв малък отряд може само да се опита да ни забави.

— Ние вече сме бавни — отвърна Ксенофонт и поклати глава. — Трябва да стигнем до селото. Кажи на хората да ускорят крачка. Премести щитовете отзад. Твоите спартанци, Хрисофе. Не можем да избягаме на толкова конници, нито на онези, които могат да се хванат за опашките на конете и да тичат бързо като тях. Можем обаче да ги накараме да се изпотят, за да стигнат до нас. Това поне ще направи стрелбата им по-неточна.

Хрисоф изтича да даде заповедите и върна една редица щитоносци отзад. Те заеха позициите си почти в последния момент — персийските конници препуснаха веднага щом забелязаха гръцките редици. Някои преминаха в лек галоп, теглейки пехотинците след себе си. Други галопираха сами и метнаха копия във високи дъги. Копията се стовариха с огромна сила върху щитовете, но те издържаха.

Ксенофонт остана отзад, гледаше и мислеше. Изруга тихо, когато един от войниците беше улучен и трябваше да бъде отнесен напред от другарите си, замаян и окървавен. Полетяха още копия. Някои от падналите на земята бяха грабнати от гръцките воини и хвърлени обратно с убийствена точност.

Много по-лош беше ударът на стрелците, когато доближиха достатъчно. Персите сякаш знаеха, че след битката са останали съвсем малко критски стрелци. Враговете вървяха в широка редица, сякаш се разхождаха, нагласяха тетивите си, слагаха стрели и стреляха в движение. Можеха да напредват със скоростта на отстъпващите и нямаше как да пропуснат тежко движещото се каре, което се опитваше да им избяга.

Ксенофонт усети как Хефест до него трепна и се обърна рязко.

— Би ли престанал? Излагаш ме пред мъжете.

— Ясно. Извинявай — отвърна Хефест.

Остана скован, докато четиристотинте стрелци тичаха в тръс след тях като вълци и пускаха стрела след стрела във въздуха. Обхватът беше почти максималният им и Ксенофонт беше благодарен за това. Ако той беше на мястото на персийския командир, щеше да им заповяда да приближат на сто крачки и да подбират мишените си. От разстояние повече от двеста крачки гърците имаха достатъчно време да видят стрелите. Щитоносците отзад на практика се забавляваха и вдигаха бронзовите си щитове да отбиват стрелите, сякаш участваха в някакво състезание. Подвикваха си весело, докато един от тях не беше улучен във врата. Нямаше начин да спрат и да приберат тялото. Войниците се смълчаха, докато гледаха как той остава зад тях. Персийските войници нададоха ликуващи викове и се хвърлиха върху трупа. Гърците гледаха как насякоха убития на парчета.

— Предай на последните три редици да атакуват по мой сигнал — каза Ксенофонт на Хефест. Имаше нужда от специален вестоносец, който да предава инструкциите му, но разполагаше единствено с Хефест. Беше направил от атинския бандит конник. Сега се зачуди дали може да го направи и войник.

Хефест го зяпна.

— Да предам…? Как?

— Отиваш при някой офицер или при спартанеца Хрисоф, който води, но не прие титли, и повтаряш заповедта ми. Те я предават на капитаните и пентакостите, които пък организират войниците.

— Ами ако откажат? — попита Хефест и видя как на лицето на Ксенофонт се изписва изненада.

— Ние сме във война, Хефесте. Изправени сме пред враг. Ако откажат да изпълнят моя заповед в такъв момент, животът им е обречен. Само че няма да откажат. Те ме избраха с разбирането, че дисциплината е ключът за оцеляването ни. Трябва да бъдем десет хиляди спартанци, Хефесте, разбираш ли? В противен случай никога няма да се върнем у дома.

— Разбирам — каза Хефест.

— Тогава иди да предадеш заповедта ми! И препусни бързо. Селото вече би трябвало да е наблизо.

Ксенофонт спря коня си и се загледа назад. Стрелците явно бяха добре запасени, помисли си кисело. Отначало се беше надявал, че стрелите им ще свършат бързо, но конниците явно носеха резервни колчани. Скоростта на стрелбата им дори се увеличи, вместо да намалее.

Видя, че последните три редици го гледат в очакване на заповедта му. Те бяха от спартанския контингент и той бе благодарен за това, тъй като знаеше, че ще изпълнят нарежданията без никакво мрънкане и възражения.

Някои от хоплитите вървяха заднешком с вдигнати пред себе си щитове, докато други ги бяха метнали на гръб, сякаш не ги преследваха врагове. Всички спартанци носеха бронзови шлемове и стояха изправени и изпълнени с презрение към заплахата зад тях. Изглеждаха достатъчно отпочинали. Ксенофонт се надяваше да е така. Въпреки това изчака, докато един съгледвач не дойде да го предупреди, че до селото остава само една миля.

Ксенофонт посочи два пъти с отсечени движения към вражеските стрелци. В отговор най-задните редици внезапно се раздвижиха — деветстотин души, които се отделиха от карето и се понесоха към врага със смайваща скорост. Персийските стрелци бяха само на двеста крачки и бързо си дадоха сметка, че нямат абсолютно никакви шансове срещу бронирани хоплити в ръкопашен бой. Побягнаха като зайци веднага щом видяха какво ще последва.

Ксенофонт гледаше с растящ гняв как стрелците, които ги бяха тормозили часове наред, се изнасят. Видя как разстоянието между атакуващите редици и основното каре се увеличава от сто крачки на триста, после на четиристотин… Поклати глава.

— Тръби — нареди той и изруга под нос. Беше се надявал на бързо клане. — Свирете им да се върнат.

Гледаше мрачно как спартанците спират атаката си с видима неохота. Предполагаше, че все пак биха могли да настигнат бягащите, но не можеше да остави задната част на карето оголена. Бойците се върнаха в строй, но преди да се присъединят към основната част, стрелите отново заваляха и раниха трима, които трябваше да бъдат отнесени напред от другарите им. Ксенофонт изръмжа раздразнено. Много добре виждаше къде да насочи конна атака, за да разбие стършелите, които ги жилеха — само че нямаха коне.

Кирпичената стена на селото беше висока само един човешки бой, но все пак можеше да осигури прикритие и сянка. Най-важното беше, че не позволяваше на персийските стрелци и конници да продължат атаката си. Ако се осмеляха да приближат достатъчно, за да представляват някаква заплаха, щяха да се озоват в обхвата на метателните копия или на внезапна атака. Персите спряха мълчаливо в прахта край селото и насядаха, за да си починат. Останаха там сякаш цяла вечност, но при първите признаци на настъпващата вечер офицерите им дадоха нови заповеди и ги поведоха обратно.

Гръцките войници седяха задъхани на селския площад. Бяха готови да посрещнат пряко нападение, но то така и не беше дошло. Слънцето започна да се спуска към хоризонта и в далечината се виждаха сенките на селяните, които се спасяваха с бягство през нивите си.

С малцината, които бяха останали, се отнасяха добре по заповед на Ксенофонт, макар че това донякъде се дължеше и на факта, че бяха само няколко старици и едно недъгаво момче, което не можеше да тича. От гледна точка на Ксенофонт атаката им даваше право да вземат роби и да ограбят каквото си поискат, макар че селото беше съвсем бедно. Имаше храна и вино, както и достатъчно ечемик за конете, така че поставиха стража и се приготвиха да почиват.

Когато залязващото слънце обагри небето в оттенъци на лилаво и розово, Ксенофонт свика командирите. Познаваше Хрисоф, но нито един от останалите. Докато те се настаняваха на площада, той осъзна, че ще трябва да научи силните и слабите страни на всеки от тях, за да може да ги използва добре. Те му кимаха, докато се събираха, и беше ясно, че не го винят за безсмислената атака по-рано през деня. Тя не беше постигнала нищо, но бе демонстрирала приоритета им, ако искаха да продължат напред. Ксенофонт пое дълбоко дъх и леко се наведе напред — искаше всички да го чуят и разберат.

— Най-голямата ни слабост е липсата на конница и стрелци. Днес пратих хоплитите в атака, но те не могат да настигнат лека пехота, поддържана от конници. Намерихме подслон за тази нощ, но всеки ден ще ни атакуват — и нямаме защита, докато се движим.

— Тогава какво предлагаш? — попита Хрисоф.

Ксенофонт го погледна, но спартанецът се усмихваше. Този човек можеше да е наистина вбесяващ. Беше толкова очевидно, че е роден водач, че Ксенофонт се запита защо е избрал да следва него. Надяваше се, че е защото е видял и у него същите качества, но когато се хилеше като сега, Ксенофонт имаше чувството, че спартанецът просто се забавлява.

— Преди казах, че са ни нужни прашкари. Сега тази нужда е спешна. Видях, че сред нас има родосци. Те са прочути с умелото си боравене с прашката. Някои от тях имат опит и могат да обучат други. Искам преди да потеглим утре да бъдат направени кожени прашки за четиристотин души и те да тренират толкова часове, колкото е възможно. Прашките имат обхвата горе-долу колкото персийски лък, но не е необходимо да са точни. В края на краищата няма да атакуваме. Задачата им е да накарат врага да се замисли дали е разумно да ни дебне и да ни избива един по един. Можем да смесим добрите прашкари с останалите.

На площада растеше голяма стара маслина, чийто ствол бе толкова изкривен и чепат, че сякаш беше на хиляда години. Един мъж, когото Ксенофонт не познаваше, се беше облегнал на нея с протегната ръка. Беше висок и слаб, в добра форма, с гъста кафява брада, която определено се нуждаеше от подкъсяване. Мъжът излезе пред останалите. Едва тогава Ксенофонт се сети, че е един от избраните на мястото на убитите водачи.

— Аз съм Филезий от Тесалия — каза мъжът. — Племенник на Менон. Избран съм вместо него.

Ксенофонт се напрегна. Не се беше съгласявал да ръководи съвет. Врагът буквално ги дебнеше на две крачки и не можеха да си позволят да спорят. Подобно нещо би означавало унищожението им.

— Някои от вас знаят, че чичо ми беше труден човек понякога, макар лично аз да си мисля, че повечето пъти бе прав, за разлика от останалите. Въпреки това снощи при мен дойдоха един-двама, за да ми кажат, че аз трябва да ви поведа. Говоря сега, защото нямам намерение да мълча. Можем да оцелеем, ако правим по-малко грешки от персите, които искат да ни превърнат в храна за лешоядите. Ксенофонт беше избран първо от капитаните на Проксен, но аз го приемам. Дори да не го приемах, щях да си замълча — ако не за друго, то защото така няма да се стигне до дребнави спорове и боричкания между отделни групи. Ние сме една кръв, един народ. Затова казвам на онези, които шепнат и се оплакват, че съм глух за тях. Това е всичко, което имам да кажа.

Мъжът се върна при дървото и се облегна отново на него. Гърдите му се издигаха и спускаха, сякаш е задъхан, но иначе не показваше други признаци на напрежение. Ксенофонт му кимна с изумление и облекчение.

— Благодаря, Филезий. Ъ-ъ-ъ… — Замълча за момент, за да си събере мислите. — Стариците от селото казват, че на половин ден оттук имало широка река. Би трябвало да е на осем мили, около шейсет-седемдесет стадия. Имало плитък брод до горичка стари маслини. Ще пратя сега двама конници да разучат. Утре няма да имаме време да се скитаме покрай бреговете. Прашкарите ни може и да успеят да задържат персите за известно време, но трябва да намерим начин да пресечем реката. Засега ви съветвам да се нахраните с каквото има и да се наспите. Тук сме в относителна безопасност и персите, които видяхме днес, ще се страхуват да не ги нападнем през нощта. Оттеглили са се като страхливци, но утре ще се събудим преди тях и ще поемем към реката.

— А след това? — чу се глас.

Питаше един от офицерите на Проксен; те, изглежда, проявяваха особен собственически интерес към Ксенофонт, тъй като той беше издигнат с тяхна помощ. Ксенофонт не отговори веднага, а загледа офицера и го видя как се изчервява.

— След това ще видим какво лежи пред нас — отвърна накрая. — И ще направя онова, което трябва да се направи.

Обърна се, за да предотврати евентуална дискусия. Видя Хефест и за момент изпита чувството, че вижда приятелско лице. Тръгна към него, само за да има накъде да върви, и едва когато приближи, видя зад него жената, която бе забелязал по-рано.

— Господарке — каза Ксенофонт и сведе глава.

В отговор Палакис се отпусна на коляно и се поклони, показвайки оголения си врат — беше вдигнала високо косата си.

— Господарю — отвърна тя. — Исках да помоля…

Тя сви юмрук и Ксенофонт повдигна вежди. Беше заинтригуван. Разбира се, отчасти това се дължеше на поразителната й красота. Отдавна знаеше, че красивите жени интересуват мъжете по много начини. Истината беше, че една красавица винаги може да помоли за помощ и да е сигурна в отговора. За един кратък момент на облекчение той си помисли колко е добре, че мъжете съдят за другите мъже по различни критерии. В края на краищата насилието, уменията и тактиката могат да бъдат научени. Красотата беше нещо рядко и по-трудно за постигане.

— Исках да помоля… Някои от мъжете виждат, че нямам закрила. И настояват да ги посетя. Мнозина са. Аз не съм блудница. И нямам желание да бъда насилвана. Щом ти си отговорен за нас, обръщам молбата си към теб.

Ксенофонт хвърли поглед към Хефест и видя, че младежът е доста увлечен по нея. Бързият отговор дойде сам. Самият Ксенофонт имаше по-трудни проблеми, с които да се занимава.

— Кажи им, че атинянинът Хефест е твой закрилник. Сигурен съм, че ще извива ръце и ще чупи глави заради теб — и няма да настоява за нищо в замяна.

Ксенофонт наблегна на края на изречението заради Хефест, който се изчерви. Палакис отново коленичи. На Ксенофонт му се стори, че зърна на лицето й разочарование, макар че можеше и да му се е сторило.

— Благодаря — каза тя, докато той минаваше покрай тях.

Бяха готови да потеглят още по тъмно. Запасите на селото бяха опоскани, сушеното месо и хлябът бяха раздадени на децата и ранените. Храната изобщо не беше достатъчна. Повечето хора гладуваха, но спартанците не се оплакваха и затова останалите също мълчаха, макар че стомасите ги боляха.

Преди да се зазори потеглиха към реката, като разчитаха на звездите за ориентиране. Съгледвачът беше потвърдил, че пътят е два-три часа усилен марш, и докато вървяха, слънцето изгря.

От задните редици на външното каре се разнесе предупредителен вик. Ксенофонт изруга, обърна коня си и препусна. Хрисоф бързаше насреща му и за свое раздразнение Ксенофонт видя, че Филезий също е с него. Ксенофонт всъщност му се възхищаваше заради снощната му изява. С кратката си реч Филезий почти със сигурност беше предотвратил бунт, при това по най-благородната от всички причини. Ксенофонт му кимна и го поздрави по име, макар че очите на всички бяха обърнати към отряда, който приближаваше зад карето.

Митридат явно беше яздил доста усилено през нощта. Ксенофонт не можеше да се отърве от чувството, че огромната персийска войска продължава да го следва, щом можеше да осигури на гърка толкова много хора. Единственото му облекчение бе, че те продължаваха да подценяват бройката, която щеше да им е необходима, за да се разправят с тях. Ксенофонт видя хиляда конници и четири хиляди стрелци — вероятно всичко, което персийският цар бе успял да събере за една нощ. Несъмнено бяха уморени от дългия преход, докато гърците бяха отпочинали.

Много по-неприятно беше, че персите бяха научили една тактика и възнамеряваха да я приложат отново, този път в по-голям мащаб. Все още се страхуваха от гърците, но въпреки това следваха карето като група улични хлапета — но с копия и лъкове в ръце. Гледката напомни на Ксенофонт бандите, които го тормозеха в Атина, и той се озъби. Искаше му се да ги унищожи до един.

Не разполагаше обаче с конница. Шестимата му съгледвачи не можеха да прогонят толкова многочислен противник. За свое огромно раздразнение трябваше да признае, че персите не грешаха. Карето му беше уязвимо точно за подобен вид атака.

— Ще трябва да изтърпим това — каза Филезий, загледан в далечината.

Без прикритието на конница бяха изправени пред опасността да бъдат покосени човек по човек. Ако бяха сами, хоплитите можеха да поддържат достатъчно добро темпо, за да останат на разстояние от всеки противник, който ги преследва пеша. Хората от обоза обаче бяха забавили крачка. Със засилването на жегата бяха започнали да залитат и да припадат, молеха за вода. Това забавяше наполовина скоростта на гръцкото каре.

— Менон искаше да ги изоставим — каза Ксенофонт, като наблюдаваше внимателно Филезий. Тесалиецът беше горе-долу на неговата възраст, но не изглеждаше пълен новак. Той също беше преживял битката при Кунакса и беше толкова ветеран, колкото и Ксенофонт, а може би и повече.

— Значи е грешал — тихо каза Филезий. — Не бих оставил и враг на тези чакали, та какво остава за хора, които разчитат на нас. Няма да се подчиня на такава заповед, ако я дадеш.

Ксенофонт изсумтя с престорено недоволство. Припомни си, че не се нуждае от приятели, а от хора, които да го следват безпрекословно. Продължи, сякаш Филезий изобщо не се беше обаждал:

— Прехвърлете прашкарите отзад. Спартанците ще ги прикриват с щитовете си. Може и да ни спечелят малко време.

Мисълта да иска от селяни с прашки да вървят заднешком и да запращат камъни по врага беше почти безнадеждна, но трябваше да опита всичко, което би могло да попречи на персите да приближат прекалено много. Със сигурност щеше да им се наложи да забавят крачка, докато прекосяват брода. В този момент врагът можеше да прави каквото си поиска с тях. Ксенофонт стисна зъби и затърси изход. Сократ го беше учил да се оглежда за сърцевината на въпроса — да маха всички обвивки на суетата и всички лъжи, с които се залъгват хората. Накрая, когато оставаше само голата истина, човек можеше да действа според онова, което е научил. Щеше да има жертви, разбира се, може би дори самият той щеше да е сред тях. Те обаче бяха избрали него да води, защото вярваха, че може да го прави. Защото той вярваше, че може да го направи.

— Така — внезапно рече Ксенофонт. — Ето какви са заповедите ми.

25

Когато персийските стрелци приближиха достатъчно, за да пуснат стрелите си, реката вече се виждаше. Щитовете и нагръдниците спасиха повечето гърци, но някои стрели улучиха мишените си. Ранените биваха изнасяни напред над главите на онези, които продължаваха да вървят, след което ги слагаха на носилки. Някои крещяха от болка, докато други само се мръщеха.

Бродът беше широк само двайсетина крачки — стар кирпич и керемиди, които се превърнаха на кафява кал още под краката на първите редици. Зад тях персите започнаха да стават все по-дръзки. Стрелците се втурнаха напред и стрелите им засвистяха във въздуха около Ксенофонт. Той видя как Филезий дава заповед и прашкарите най-сетне отвърнаха с всичко, с което разполагаха. За разлика от персите, те се нуждаеха само от гладки камъни. Такива имаше с хиляди покрай реката и гърците завъртаха прашките си със зашеметяваща скорост, преди да стрелят, и моментално се навеждаха за нов камък.

Стрелците се пръснаха панически. Само десетина бяха повалени от първия залп, но се бяха сблъсквали с прашкари и преди и затова приклякаха и се просваха на земята. Камъните продължаваха да валят отгоре им и тогава, но в паниката си персите останаха с впечатление, че са изправени срещу много по-многоброен противник, отколкото беше в действителност. Офицерите им крещяха да стават и да стрелят, но те не бързаха да изпълняват заповедите им. Един по един стрелците се изправиха и видяха колко малко са нападалите около тях камъни и колко малко са повалените им другари. И отново вдигнаха лъковете си.

В тези скъпоценни моменти гърците успяха да прекосят реката. Когато и последните стигнаха отсрещния бряг, уморените прашкари влязоха в строя. Хоплитите от последните редици свалиха щитовете си, обърнаха се и побягнаха в тръс. Стотици погледнаха уплашено назад, когато персийските конници видяха как врагът бяга. Те си закрещяха пронизително един на друг, като сочеха с мечове и размахваха копия във въздуха. Стрелците може и да не бяха успели, но конниците виждаха враг, който им е обърнал гръб и бяга. Бродът беше неохраняван. По-добър момент от този не можеше да има.

Конниците моментално смушиха конете и препуснаха в галоп, като вдигаха пръски. Пред тях отстъпващите редици внезапно спряха и се обърнаха. Персийските конници крещяха ликуващо, но изведнъж се озоваха срещу плътна редица воини с червени наметала, които не показваха никаква следа от паниката, която се долавяше допреди малко. Персите продължаваха да се носят към спартанците, които вдигнаха щитовете си и се превърнаха в непреодолима бронзова стена от елитни воини. Конниците задърпаха поводите, за да спрат конете, макар че онези отзад ги приканваха да продължават с дивите си викове.

Три редици спартанци атакуваха врага, вдигнали щитове и копия. Бродът беше идеалната тясна точка и Ксенофонт беше преценил добре положението. Най-добрите му хора заградиха персийската конница, докато тя нямаше място за маневриране. Персийските стрелци не можеха да окажат поддръжка, без да рискуват да улучат собствените си хора. Стрели все пак свистяха във въздуха, но половината персийска конница трябваше да отстъпи, като изоставяше конете си в почервенялата от кръв река и стотици другари, които бяха съсечени от спартанците.

След малко гърците се оттеглиха наистина, като поддържаха добро темпо. Бяха изгубили хора, но бяха нанесли сериозни щети на преследвачите си. Земята зад тях беше покрита с вражески трупове. Мнозина бяха избити с преднамерена жестокост, за да изплашат онези зад тях.

В замяна на този рискован ход вече разполагаха с коне. Ксенофонт остана доволен, когато огледа всички коне и ги разпредели на доброволците, които твърдяха, че могат да яздят. Назначи Хефест за техен началник и си взе кон от един атинянин въпреки протестите му.

— Това беше триумф, а не малка победа — извика той на всички. — Вече никога няма да бъдем толкова уязвими. — Погледна назад към труповете край реката, после към хълмовете пред тях, които се издигаха в далечината. Персия обхващаше половината свят, но той се закле, че ще излязат от нея.

Даде заповед на карето да продължи напред пред погледа на вбесения враг, който продължаваше да се тълпи на другия бряг. Нямаха време да напълнят меховете с вода, тъй като противниковите стрелци само чакаха подобен опит. Затова поеха напред с пресъхнали уста през земя, на която тук-там се виждаше зеленина. Вървяха цял ден и когато останалите персийски конници най-сетне ги застигнаха, успяха да ги задържат на разстояние с помощта на новите си коне и метателни копия.

Когато слънцето отново увисна над хоризонта, бяха изгубили усещането за възбуда от сутринта. Гладът и жаждата бяха най-големите им проблеми, макар че изглеждаше, че ще намерят подслон за нощта. Съгледвачите бяха съобщили за изоставен град, до който можеха да се доберат. От часове гледаха как стените растат пред тях, докато най-сетне стигнаха до тях и влязоха през една отдавна разрушена част, превърнала се в купчина камъни.

Улиците тънеха в прах и никъде не се виждаха признаци на живот. Градът беше огромен и неестествено притихнал; по стените лазеха дългоопашати гущери, които се разбягваха уплашени. Всички, които можеха да ловуват, се пръснаха на групи из града, за да уловят всичко, което намерят. Една група попадна на леопард и един човек пострада сериозно, преди да успеят да прободат животното. Други уловиха гълъби и тракането на камъните отекваше по улиците — прашкарите продължаваха да се упражняват, твърдо решени да се превърнат в заплахата, на която само се бяха престрували досега.

Ксенофонт откри на един площад голяма пирамида, извисяваща се на почти шейсет крачки. Не видя вход и не можеше да си обясни съществуването й на това място. Един капитан му даде нещо като стъклена леща във формата на рибешко око, което бе намерил в прахта на улицата. В някои сгради имаше запазени кости и парчета от бронзови доспехи, защитавали някой древен воин. Всичко показваше, че някъде в миналото, преди незнайно колко столетия, градът е бил сполетян от катастрофа.

Гърците бяха заловили пленници при реката и бяха запазили няколко десетки живи, за да ги разпитат. Ксенофонт заповяда да убият първия като пример за останалите, след което ги разпитва цялата вечер, докато войниците му предаваха намерената храна на жените от лагера. Запалиха огньове от старо дърво, което беше толкова изсъхнало, че се разгаряше само от една искра от огнивото. Миризмата на печено изпълни устите им със слюнка и макар че не откриха вино, намериха глинени стомни, в които някога бе имало вино, както и кладенец с чиста вода. При смесването на утайката с водата се получи напитка, която беше горе-долу поносима и съдържаше някакъв намек за грозде.

Един от пленниците каза, че градът се наричал Лариса, докато друг твърдеше, че бил Нимруд, някогашна столица на мидийците. Всичко трябваше да се превежда от знаещите двата езика и разпитите се проточваха. Ксенофонт се разходи по градските стени, докато пленниците долу дрънкаха за царската войска. Беше обещал да пощади живота им в замяна на всичко, което знаеха. Залогът беше оцеляването им и той не изпитваше вина, когато трябваше да взема решение дали някой трябва да живее, или да умре. Каза им го съвсем спокойно и ясно. И тъй като един от тях вече лежеше мъртъв върху прашните камъни, останалите му повярваха и запяха като птички.

Чу изсвирване и когато се обърна, видя Хефест и Палакис да се качват на стената по тесните стъпала. Ксенофонт им се усмихна, макар че вътрешно въздъхна. Клеарх никога не беше споменавал, че воденето на хора означава почти пълна липса на възможност за уединение, но явно беше така. Ксенофонт знаеше, че Сократ обича компанията на други — старецът буквално грейваше и се оживяваше, когато беше заобиколен от хора. За самия Ксенофонт и простите разговори бяха досада. Предпочиташе сериозните проблеми, които да решава един по един с ума и силата си. Запита се за момент дали да не ги отпрати, но и този път красотата на жената го накара да размисли. Този град беше място на смърт и зловеща тишина, царували тук векове наред. Черните къдрици на Палакис бяха като ореол около лицето й и й придаваха вид едва ли не на горгоната Медуза.

— Помолих да те видя, Ксенофонте — рече Палакис.

— Така ли? — Ксенофонт хвърли поглед към Хефест. Младият атинянин изглеждаше увлечен по жената като кутре. Ксенофонт остана изненадан от завистта, която изпита, когато Палакис докосна ръката на младежа. Помисли си, че на лицето му не се е изписало нищо, но подозираше, че Палакис е доста добра в разчитането на мъжките реакции.

Въздъхна.

— Палакис, трябва да… — Млъкна преди да е казал нещо обидно, като си припомни дисциплината, която беше видял у спартанците. Той трябваше да води тези хора. Ако това означаваше край на уединението, налагаше се да го приеме. — Какво желаеш от мен?

— Просто компанията ти — отвърна тя. — Хората се страхуват, а уплашените мъже и жени не стават за компания. Исках да поговорим за шансовете ни.

Ксенофонт се засмя и поклати глава.

— Бих се показал като лош водач, ако кажа, че са нищожни, нали? Не мога да предсказвам бъдещето. Дори и най-посредствените оракули сигурно са по-добри от мен.

Усмивката й изчезна и той долови напрежението й. Заговори по-сериозно.

— Няма да се проваля поради недостатъчно усилия. Кълна се, ще отговарям за всеки мъж, жена и дете, тръгнали с мен. Те са мои хора, Палакис. Клеарх не би ги изоставил в чужда земя, за да бъдат изклани или поробени. Аз също не бих го направил, докато дишам. — Той млъкна и тя кимна, приемайки клетвата му. — Ще искам от тях всичко, което могат да дадат. Искам същото и от себе си. Отвъд това… — Ксенофонт погледна към хоризонта и се вцепени, така че Хефест и Палакис също се обърнаха да погледнат.

В далечината се виждаше персийска пехота. Явно цар Артаксеркс се беше отказал да ги чака да се предадат и да разчита на малък отряд стрелци да се разправят с тях. Огромни пълчища напредваха към изоставения град като петно върху земята, като наближаваща лятна буря.

— Колко са? — с треперещ глас попита Палакис?

— Кой може да каже? Осемдесет, деветдесет хиляди? Но дори и толкова, не са всичките. А това е странно.

— Може царят да се е върнал в дворците си — предположи Хефест. — В края на краищата той спечели битката. И ще се прибере, за да пирува и да устройва паради.

Ксенофонт се изненада, че се съгласява с преценката му.

— Надявам се да е така. Ако го е направил, това е в наша полза. — Хрумна му нещо, което го накара да се намръщи. — Освен ако не води втора толкова голяма войска от другата страна на града. Хефесте, би ли изтичал да погледнеш?

Младежът, който навремето му се беше подигравал на атинския пазар, тутакси се втурна презглава надолу по стълбите и изчезна от поглед. Ксенофонт се усмихна. Нищо не оформяше човек по-добре от войната, за добро или за лошо.

— Женен ли си? — попита Палакис.

Ксенофонт се закашля и се изчерви.

— А, не. Не съм женен. Отдадох живота си на политиката, в подкрепа на Спарта. Това не беше… популярно решение в Атина. И така всички възможности за женитба минаха покрай мен. — Той отново присви очи към противника, като се мъчеше да увери сам себе си, че той няма да достигне града преди падането на нощта. — Опитах… да намеря най-добрия начин на живот, как най-добре да изживея малкото години, отредени ни от боговете. Затова се посветих на велики учители и на занятия като конете и управлението на имение. Четири години бях ученик на Сократ.

— Не съм чувала за него — рече тя, с което го накара да посърне. — Но това търсене как да живееш най-добре… не виждаш ли една съпруга като част от това?

Изглеждаше искрено изненадана. Ксенофонт се изчерви още повече и се прокашля в юмрука си.

— Не. Но ще си помисля и за това. — Отърси се от странното си настроение и заговори по-уверено: — Засега трябва да се приготвим или да тръгваме, или да защитаваме един мъртъв град.

Хвана я за ръка и тя се остави да я поведе надолу по стъпалата. Палакис се усмихваше, когато той я погледна — беше заинтригувана от мъжа, който се бе оказал много по-интересен, отколкото бе очаквала. Беше решила да окуражи очевидния му интерес към нея, за да я пази с положението си. Не беше очаквала да изпита тръпка, когато той я хвана за ръка. Това беше странно. Палакис се възхищаваше на мъже като Кир и Клеарх. Те сякаш изобщо не се съмняваха в силата си. И в същото време тя се влюбваше в мъже, които изпитват трудности. Палакис се познаваше много добре и докато стъпваше на площада си каза, че трябва да е предпазлива. Истината беше, че й се искаше да изпитват нужда от нея. Усещаше, че Ксенофонт е отчаяно самотен и че много се нуждае от нея. Идеята беше опияняваща.

Ксенофонт спа на стената. Стомахът му се беше свил и главата му пулсираше болезнено, но бе решил твърдо да не се оплаква, когато толкова много други гладуват. Вечерта ловците споделиха последния си улов с всички. Той долавяше миризмата на месото, което се печеше на огньове от стара покъщнина, изсъхнала като пустинните ветрове, които виеха из града. От мястото си можеше да види персийските лагерни огньове като пръснати в мрака искри.

Притисна с юмрук корема си, когато стомахът му застена и замърмори, сякаш имаше свой глас. Първата част от месото трябваше да отиде за войниците, разбира се, после за децата, които нямаха натрупани запаси и не можеха да издържат дълго само на въздух и вода. На теория останалите можеха да получат своя дял след това, но дотогава не оставаше много макар че полагаха усилия да напълнят колкото се може повече стомаси.

Докато мислеше за това, чу стъпки и видя засилваща се светлина — някой се качваше по стъпалата. Ксенофонт стана раздразнен, че го тормозят дори посред нощ. Почувства се смътно разочарован, когато разпозна спартанеца Хрисоф. Toй носеше димяща купа в едната си ръка и бутилка в другата.

— Не си ял.

— А ти да не би да си? — отвърна Ксенофонт.

Хрисоф сви рамене.

— Аз съм спартанец — каза той, сякаш това обяснявани всичко.

Ксенофонт повдигна вежда и зачака, без да обръща внимание на предложената му купа и питие. Хрисоф въздъхна и се предаде.

— Още като момчета не получавахме достатъчно храна Помня, че съм се чувствал сит може би два пъти през живота си, по време на царско угощение. Разбира се, окуражаваха ни да крадем хляб, но никога не съм бил добър в това. Мисля…

— Окуражавали са ви да крадете ли? — изненада се Ксенофонт.

— Както казах, не ни хранеха добре. Ако успееш да надхитриш готвачите и да отмъкнеш нещо, не те наказват. Освен ако не те хванат — само че ни наказваха заради това, че са ни хванали. Ние вярваме, че гладът прави момчето бързо, докато пълният корем го прави бавно и глупаво. Мисля, че може и да е истина.

— Но сега не си ли гладен?

— Разбира се, че съм. Ние се съпротивляваме на плътта, Ксенофонте. Тя е тлъсто и глупаво нещо, което се мъчи да ни контролира. Като бавен кон, ако ме разбираш — кон, който не разбира защо е бавен. Но не тълкувай думите ми погрешно. Ти трябва да ядеш, защото утре трябва да си с ясен ум. Отвъд определена граница гладът е живот.

— Нямам апетит, Хрисофе. Подели обаче паницата с мен и ще ям. Това е заповед.

Спартанецът погледна купата в ръката си. Облиза устни и си позволи да се наслади на миризмата на нещата в гъстата яхния. Подаде я на Ксенофонт и той я взе, взе и бутилката, и седна с кръстосани крака, за да се нахрани. Хрисоф извади къшей хляб, раздели го на две и му предложи половината. Двамата загребаха с хляба и задъвкаха бавно, като устояваха на отчаяното желание да се нахвърлят лакомо върху храната. Ксенофонт задъвка още по-бавно, твърдо решен да не отстъпи пред спартанеца, макар че цялото му тяло крещеше за храна.

— Не можем да останем тук — каза най-сетне. — Обкръжат ли ни, край с нас. Предай, като слизаш надолу. Тръгваме след час, най-много два. Трябва да останем пред преследвачите си.

— Няма да е лесно — тихо каза Хрисоф. — Вече не ни останаха товарни животни. Децата ще трябва да вървят или да ги носят.

— Тогава да ги носят и да се редуват. Ако се забавим, ще ни нападнат отзад. Не можем да се надяваме да защитаваме хората от лагера и в същото време да пренесем сражението при персите.

— Не можем ли? — попита Хрисоф. Беше видял как гръцкото каре се придвижва както си иска на бойното поле.

— Да, не можем — каза Ксенофонт. — Ти поиска да застана начело, спартанецо. Сега не оспорвай заповедите ми. Целта ни е да се махнем от земите под контрола на цар Артаксеркс. А не да го предизвикваме там, където е най-силен. За целта е достатъчно само да останем пред него.

— Те разполагат с огромна конница. А колко имаме ние — двеста коня? Не мисля, че са достатъчно.

— Достатъчно са да покрият тила… — каза Ксенофонт. Знаеше, че спартанецът е опитен войник. Колкото и да не му харесваше да бъде ръчкан, разбираше, че в думите на Хрисоф има смисъл. Също както Сократ го питаше десетки пъти какво е любовта.

— Ние сме бавни — каза Хрисоф и започна да брои на пръсти. — Имаме съвсем малко прашкари, така че сме уязвими за стрелците им. Трябва да се оттегляме с постоянно темпо…

— Те ще станат дръзки, щом видят, че не могат да ни накарат да спрем — призна Ксенофонт. — Ще ни тормозят със стрелите си. Какво ли не бих дал за личната гвардия на Кир! Онези шестстотин конници биха могли да ги задържат цял месец. Без тях… — Гласът му замря и той се загледа към точките светлина в далечината. — Персите предпочитат да не лагеруват прекалено близо до нас. Чудно ми е защо ли.

— Страхуват се от нощна атака, въпреки че са толкова много — отвърна Хрисоф. — Прочути сме сред тях с номерата си. Не се чувстват сигурни, ако сме близо до тях.

— Ако е така, значи трябва да тръгваме всеки ден преди тях — каза Ксенофонт. — И ако се разположат на лагер по-близо, може да рискуваме да нападнем и да разпръснем конете им.

— Това се казва дух — отвърна Хрисоф. Обаче изглеждаше мрачен и Ксенофонт го забеляза.

— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем?

Дълго не последва никакъв отговор и накрая Ксенофонт си помисли, че спартанецът или няма да отговори, или е задрямал.

— Няма значение какво мисля аз — въздъхна Хрисоф. — Ще продължим напред, от една река до друга. Четиристотин или шестстотин мили — не е много. Те обаче ще продължат да се опитват да ни повалят, както кучета след елен. Дали ще успеем, или ще умрем, това не променя какво трябва да се направи. Затова ще тръгна с ведро сърце. Хората ми ще са навсякъде около мен, а враговете — отзад. Ще е добър ден.

За изненада на Ксенофонт Хрисоф го потупа по рамото, след което се изправи и се протегна.

— Опитай да поспиш, Ксенофонте. Утре ще ни трябваш рано.

— Ще дойда да те събудя — отвърна Ксенофонт.

По-скоро усети, отколкото видя усмивката на спартанеца в мрака, докато той слизаше надолу.

Всички спартанци, които се събираха на площада за похода, се познаваха. Поздравяваха приятели и коментираха предстоящия ден и странния град, в който бяха. Нощта беше достатъчно топла да спят на открито, вместо да рискуват да бъдат ужилени от скорпиони в отдавна изоставените къщи. Изпразваха мехурите си и отпиваха от меховете си, макар че жаждата им си оставаше остра.

Луната беше още високо в небето и на изток нямаше никакви признаци на зазоряване, когато потеглиха отново. Хората от обоза отново се подредиха вътре в карето като неспокойно сърце, обградено от всички страни от войници. Излязоха от града и продължиха напред, настръхнали от нощния хлад. Някои поглеждаха назад, очаквайки със страх да чуят викове или тропот на копита, но нищо не нарушаваше тишината и покоя на нощта.

Когато слънцето най-сетне изгря, вече се бяха отдалечили на десетина мили от града. Ксенофонт даде заповед на Хефест да прати съгледвачи както назад, така и напред. Благодарение на конете можеха да виждат по-надалече — без тях бяха почти като слепи. От персите обаче нямаше и следа и гладът беше онзи, който ги принуди да спрат при две села. Откриха кошара с кози и зимник, който се оказа пълен с шамфъстък и бадеми, приготвени за продажба. Селяните безпомощно гледаха как опразват мазетата им, но поне не бяха избити или поробени. Ксенофонт трябваше да даде заповед за последното. С мъка изхранваха хората от обоза и не можеха да увеличават броя им с роби.

Съгледвачите се върнаха преди да са прекарали половин ден в селото, но времето беше достатъчно да попълнят запасите вода и дори да качат малките деца в две каручки, теглени от мулета. Собствениците им гледаха печално как гърците продължават по пътя си с имуществото им.

Видяха персийската конница малко преди настъпването на вечерта. Една редица приближи да огледа карето — все едри и силни воини, извадили саби и извити ятагани в недвусмислено заплашителни жестове. От самия цар и приближените му нямаше и следа. Ксенофонт бе доволен, че не вижда пехотинци. Сама конницата не беше в състояние да пробие редиците им и да премине през копията. Ксенофонт се осмели да се надява, че царят може да е дал заповед просто да бъдат следени, докато не напуснат земите му.

През нощта останаха будни заради конниците, които препускаха близо до лагера. Бяха намерили малък поток и го прегазиха, за да си починат от другата страна, но беше трудно да заспят, след като от мрака долитаха викове и вой. Хефест искаше да препуснат и да ги атакуват, но Ксенофонт забрани. Трябваше да пазят малкото коне, с които разполагаха. Сънят беше по-маловажен от защитата им, поне засега.

Звездите още блещукаха в небето над лагера, когато тръбите зазвучаха тревожно. В лагера се втурнаха съгледвачи и се развикаха и всички грабнаха оръжията си. Ксенофонт се изправи и се почеса под мишницата, която се беше разранила от потта. Умората го беше унесла в по-дълбок сън, отколкото бе предполагал, но прозявката му застина, когато вдигна очи. Светът беше сивкав преди зазоряване, но той успя да види черен океан от войници, които приближаваха в мълчаливи редици само на четиристотин крачки от мястото, на което се намираше. Бяха успели да се приближат, възползвайки се от прикритието на мрака. Когато светлината се засили, Ксенофонт видя Тисаферн, яхнал коня си пред морето от хора. Беше с великолепни бели одежди.

Сърцето му заби панически. Персиецът чукна с юмрук гърдите си в подигравателен поздрав.

Вражеските редици изреваха като един и се хвърлиха напред.

26

Ксенофонт изруга, когато по бузата му се спусна пареща струйка пот. Стрелата едва го беше забърсала, но одрасканото не спираше да кърви. Всеки път, когато бършеше потта си, раната се отваряше отново.

Тисаферн беше хвърлил цялата си войска срещу гръцкото каре с надеждата да го смаже с един удар. За малко да успее. Ксенофонт се опитваше да не мисли за първите моменти на дивашкия сблъсък. Беше видял една жена да тича след пищящата си дъщеря точно пред атакуващите перси, които ги застигнаха и двете изчезнаха под краката на войниците.

Може би стотина души бяха останали, когато карето се подреди и пое напред, все още открито за удари. Персийските конници се хвърляха като вълци и сечаха старите и болните. Хващаха жени, мъже, всеки, до когото можеха да се доберат. Някои прекалено увлечени перси бяха повалени от хоплитите, които бързо се мъчеха да затворят редиците си, но това не носеше особено утешение за уловените. Мнозина от тях бяха убити на място, а други бяха оставени живи, за да крещят и да протягат безпомощно ръце, притиснати в седлата на смеещи се мъже.

Редиците се затвориха и гърците продължиха напред, ужилени от свирепата атака. Ксенофонт усети гневни погледи върху себе си и му се прииска да удуши Хефест с голи ръце, задето не го е предупредил навреме. Извика атинянина и видя, че се е намусил както навремето по улиците на града.

— Къде беше? — попита го Ксенофонт. Говореше тихо, отчасти защото отговорността беше негова, независимо как гледаше Хефест на нещата. Не можеше да вини неопитния водач на банда за това, че не може да поддържа подходяща охрана.

— Оставих съгледвачите на един час път от лагера — каза Хефест.

Наведе глава и за момент изглеждаше така, сякаш ще избухне в сълзи. Накрая се овладя с усилие на волята, което впечатли Ксенофонт.

— Излязох с тях, но после… препуснах обратно. Съжалявам.

Ксенофонт погледна младежа. Хефест не можеше да прочете, камо ли да напише дори името си. Беше се научил да язди по време на похода на изток. Ако имаше някаква вина, тя беше у онзи, който го беше оставил сам, без да има кой да го съветва.

— Кажи ми какво стана — рече той.

Хефест се извърна. Не можеше да го погледне в очите.

— Явно ни дебнеха в засада. Конници и стрелци. — Рязко разсече въздуха с ръка. — Някои момчета се измъкнаха, но изгубихме много хора. Атакуваха ни много бързо, Ксенофонте. И продължиха да ни преследват, докато препусках обратно. Когато извиках тревога, почти ни бяха настигнали. Съжалявам.

Млъкна, готов да посрещне наказанието, което ще го сполети.

— Не биваше да те оставям без по-опитни хора — каза Ксенофонт. — Грешката е моя, разбираш ли? Няма да виня теб заради собственото ми недоглеждане. — После заговори енергично, сякаш въпросът вече е забравен. — Така, за утре вечер ще трябва да пратиш съгледвачите по двойки, така че винаги да се виждат едни други. Ако някой съгледвач или двойка бъде нападната, останалите да обръщат веднага към лагера. Винаги да се виждат, Хефесте. Това е урокът от станалото.

— Съжалявам — отново каза Хефест.

Ксенофонт го погледна неразбиращо.

— Не трябва да съжаляваш. А да се учиш. Те са спечелили малък сблъсък, който е повдигнал духа им. Това не променя нищо! Колко далече стигнахме дотук? Достатъчно е само да оставаме пред тях.

Докато говореше, се чуха нови викове от онези, които гледаха следващите ги перси. От открития център на карето се надигнаха уплашени стонове, каквито Ксенофонт не беше чувал досега. Той стисна зъби, ядосан на себе си, но и на врага, който просто не искаше да ги остави на мира.

Докато се връщаше покрай карето, Ксенофонт видя конници да яздят в лек галоп, сякаш бяха на парад. Минаваха покрай гърците на достатъчно разстояние, за да са извън обсега на стрелите и копията. Разбира се, после се обръщаха да гледат противника си, но продължаваха напред, използвайки предимството на скоростта и подвижността си.

Хрисоф дойде при него. Изглеждаше добре и почти не беше задъхан въпреки нагръдника от бронз и кожа, който носеше.

— Някакви нови заповеди? — подвикна Хрисоф.

Ксенофонт вече започваше да разбира какво си мисли спартанецът. По го биваше в тънките намеци, отколкото Клеарх.

— Засега не — отвърна Ксенофонт. — Нещо да споделиш за онези конници?

— Предполагам, че ще ни направят засада — каза Хрисоф. Беше дошъл, за да е сигурен, че Ксенофонт ще разбере точно какво има предвид. — Ще намерят място, където пътят се стеснява, може би някъде сред хълмовете. Ще хвърлят по нас дървета, камъни и всичко, което им попадне подръка. В същото време онези отзад ще ни атакуват. Аз самият бих направил точно така.

— Не мога да им попреча да ни изпреварят — каза Ксенофонт. — Не можем да пръснем и онези, които ни следват. Ако спрем за битка, те ще се изтеглят. Или ако приемат предизвикателството, хората от лагера ще останат уязвими. В общи линии, това е положението ни.

Примигна от собствените си думи и изведнъж се почувства безнадежден. Даваше си сметка, че хората около него го гледат, и затова поклати глава и загърби тези страхове. Един командир трябваше да изглежда уверен дори пред опитни мъже като Хрисоф. Да е отвъд съмнението и слабостта.

— И все пак по-добре да не влизаме в бой с персите. Показахме им, че не могат да се сравняват с нас на бойното поле. Няма слава в това да ги тормозим повече. Не, задачата ни е да излезем от територията им. И аз възнамерявам да направя това, Хрисофе. Ако заемат по-високи позиции, ще продължим напред с вдигнати над главите си щитове. Ако ни атакуват с пехота, ще ги посичаме, докато не се откажат. Ще се бием, ако се налага, но победата ни ще бъде, когато стигнем Черно море. По брега на север има гръцки градове. Стигнем ли до тях, ще сме си все едно у дома.

Хрисоф кимна, без да забавя крачка.

— Да продължаваме напред в строй. Разбрано.

После се ухили като момче и Ксенофонт усети как собствената му маска се напуква и той също се усмихва. Беше изказал на глас проблемите, които ги очакваха, и сега виждаше, че те не са непреодолими. За първи път през този ден настроението му се приповдигна.

— Действай — каза той.

След десетина мили стигнаха до бърза река, над която беше прехвърлен дървен мост. Ксенофонт нареди войската да спре от двете му страни, за да контролира пресичането и да попълнят запасите си с вода. Спартанците застанаха с вдигнати щитове и копия, докато хората от лагера напълниха всички мехове. Пустините бяха зад тях и между реките в този район имаше повече живот.

През цялото време Тисаферн седеше на коня си на известно разстояние от тях, опрял ръце на лъка на седлото в средата на редица брадати персийски воини. Те гледаха враговете си, сякаш бяха вълци, а гърците — млади елени, дошли на водопой. При тази мисъл Ксенофонт се усмихна. Хората му бяха воини, нямащи равни на себе си, и го бяха доказали при Кунакса. Тази горчива глътка за персийските чувства беше единственото, което ги поддържаше живи.

Тисаферн позволи на хората си да приближат и да заплашат онези, които чакаха да преминат реката, но хората му не се строиха в боен ред и с насочени напред копия и мечове. Не и срещу спартанците с червените наметала, които седяха и си приказваха или ги гледаха безучастно. Някои гърци се плискаха със смях и се миеха в плитчините. Други пееха или рецитираха стихове пред малки групички слушатели. Те знаеха, че подобни сцени ще вбесят гледащия ги враг, но Ксенофонт откри, че собственият му дух се приповдига от безгрижието на хората му. Защо да свеждат поглед от страх дори пред толкова многоброен противник? Спартанците бяха арогантни, разбира се, но арогантността им беше напълно заслужена.

Дори без конницата персийските полкове се простираха на огромна площ — Тисаферн водеше със себе си десетки хиляди. Персиецът като че ли усети, че гърците са напълнили и последните си мехове и кратуни и се подготвят да продължат. Вълнението в редиците на врага се засили, войниците се настройваха със скандирания и викове. Някои приближиха достатъчно, за да хвърлят копията си, и Ксенофонт изруга, когато ги видя да описват дъги във въздуха. Даде заповед да приключват пресичането, която беше предадена на всички.

Бойната лудост обземаше персите все повече и две групи се втурнаха напред без предупреждение. Първата спря малко преди изпречилата им се гора от копия, която не можеха да преминат. Персите усетиха, че спартанците няма да помръднат от местата си, и затова останаха малко отвъд обсега на остриетата, като ревяха и размахваха заплашително оръжия.

На другия фланг двама конници се откъснаха от персийските полкове и препуснаха в галоп, приведени зад щитовете си, след което се изправиха да хвърлят с огромна сила копията си. И двете намериха пролуки между щитовете и повалиха двама души. Ездачите нададоха ликуващ вой и вдигнаха ръце към другарите си зад тях.

Един от коринтяните излезе от строя с три бързи крачки и хвърли дълго копие. То прониза единия ездач и той падна от коня си и остана да лежи безжизнен на земята.

Сега беше ред на гърците да се смеят и да се подиграват, докато останалите минаваха по моста. С всяка крачка персите приближаваха все повече и ги принуждаваха да продължат напред. Ксенофонт стъпи на моста с последните гръцки редици, като обърна гръб на стрелците и войниците с бронирани горни дрехи, които се зъбеха и скъсяваха разстоянието. Стигна другата страна, когато пресичането се превърна в диво хвърляне напред.

Персийските офицери изгубиха всякакъв контрол върху войниците. Предните им редици се втурнаха по моста с извадени мечове, докато последните гърци се оттегляха заднешком с вдигнати копия и щитове. Наложи им се да понесат стотици удари; железните мечове оставяха следи и огъваха златистия бронз, без да им бъде отвърнато.

Ксенофонт вдигна юмрук, когато мостът се изпълни с перси, рязко го свали и цялата дървена конструкция се срина с трясък в бързите води. През часовете преди пресичането гърците бяха прерязали подпорите на моста и сега само няколко резки удара бяха достатъчни те да се пречупят. Мостът се разпадна под собствената си тежест и рухна заедно с тичащите по него с пълна екипировка войници.

Ксенофонт откъсна поглед от настаналия ужас и паника и се обърна към Тисаферн, който продължаваше да гледа от другия бряг. Персиецът му отговори със залп от хиляди стрели. Беше извел тайно стрелците си напред, но разрушаването на моста бе развалило готвената изненада. Въпреки това стрелите полетяха във въздуха и всеки грък приклекна под щита си, когато върховете на стрелите затракаха оглушително върху бронз и дърво.

Самият Ксенофонт остана неподвижен, като се уповаваше на късмета, който го беше пазил до този момент. Тисаферн не беше рискувал да е сред опиталите се да пресекат реката. Ако го беше направил, денят щеше да е завършен. Вместо това персиецът и хората му трябваше да търсят брод нагоре или надолу по течението.

Ксенофонт присви очи към надигащия се терен и хълмовете пред тях. Земята на север беше по-зелена и не така враждебна. Знаеше, че ги очаква засада, но това беше проблем за друг ден.

— Бързайте напред! — завика той отново и отново, докато всички не го чуха. — Ще ги изпреварим…

Насили се да се усмихне и да покаже увереност, каквато не чувстваше. Виждаше, че мнозина от хората от обоза куцат и се препъват. Имаха вода, заради което той благодари на Посейдон, но запасите им от храна бяха оскъдни. Ксенофонт погледна напред, сякаш гледаше към някакво по-светло бъдеще. Не биваше хората да виждат ужаса му и страха от онова, което им е замислил Тисаферн сред хълмовете.

Вървяха с постоянно темпо през целия следобед и земята около тях показваше все повече признаци на живот. Гърлата на двайсет хиляди души никога нямаше да се нахранят достатъчно, но онези, които можеха да си служат с прашка или лък, се отделиха от общата маса и донесоха всичко, което успяха да убият за храна. Не беше много, но въпреки това вдъхна известна надежда на всички.

Всеки следващ час от похода разкриваше нови била и клисури, а слънцето започна да хвърля дълги сенки по широкия път през скалите. Ксенофонт изпрати Хефест с останалите конници да търсят други пътища, но наоколо имаше стотици дерета, които завършваха с отвесни скали — а проходът през планината беше само един. Не беше особено трудно да се досетят къде са им устроили засадата, но нямаше как да я избегнат. Трябваше да вървят на север.

Разположиха се на лагер в плитка долина. Пътят пред тях тънеше в мрак. Никой не искаше да продължи, преди слънцето да е изгряло.

Ксенофонт се събуди от нечий допир. Отвори очи и видя Палакис. Седна в мрака, давайки си сметка за спящия лагер — хиляди хора, чийто живот зависеше от него.

— Палакис — измърмори той. — Не ти трябва друг закрилник. Нима Хефест не те пази?

Тя беше толкова близо, че той усещаше дъха й върху лицето си.

— В живота има по-важни неща от безопасността — прошепна Палакис.

— Да. Разбира се, ти беше метреса на Кир — отвърна той и усети как тя се напряга в тъмното. — И видях, че беше поне спътница на Клеарх след това. А сега си тук до мен, макар да натоварих Хефест със задачата да се грижи за теб.

— И после го отпрати — отвърна тя с глас, в който неочаквано се беше появила неувереност.

Ксенофонт се намръщи. Положението беше станало доста неловко.

— Защото той е началник на конницата, Палакис. Командва съгледвачите и го пращам на задачи почти всяка нощ… Чакай, да не би някой да те е заплашил?

— Не. Хефест го уважават всички. И знаят, че съм под негова закрила. Помислих си… съжалявам.

Ксенофонт усети как лицето му пламва, но заговори преди тя да е изчезнала в нощта.

— Остани поне сега, така и така си тук. До изгрева не остава много.

Тя замръзна, загледана в него. После отново легна. Ксенофонт лежеше до нея и дълго остана съвсем буден.

На сутринта Палакис беше изчезнала. Ксенофонт за момент се запита дали не я е сънувал, но бързо пропъди тази мисъл, когато Хефест дойде с коня му. Всички коне бяха измършавели, макар че по тези места можеха поне да пасат трева, каквато преди нямаше. За разлика от хората, те не можеха да изкарат дълго, без да са добре нахранени — нещо, което предизвикваше тревога у Хефест и Ксенофонт. Истината бе, че без конница и съгледвачи нямаше да оцелеят.

Хефест изглеждаше намусен. Ксенофонт си помисли дали да не спомене за нощната си посетителка. Не беше обещавал Палакис на Хефест, нито имаше властта да го направи. Беше видял обаче, че младежът е влюбен в нея, и не искаше помежду им да има неприятности. Затова предпочете да замълчи. Щеше да стои настрана от Палакис и проблемът щеше да се реши сам.

Персите се приближиха още преди да вдигнат лагера и да се приготвят за път. На Ксенофонт му се прииска едва ли не да благодари на Тисаферн, че помага на най-мързеливите да скочат пъргаво на крака и да си съберат нещата за поредния ден поход. Тук не можеха да образуват каре в карето — проходът през планините беше твърде тесен, за да могат двайсет хиляди души да вървят в строй. Въпреки опасенията си Ксенофонт и Хрисоф се разбраха да продължат в колона. Спартанецът продължаваше да се държи като официален заместник на Ксенофонт и никой не оспори правото му на това.

Спартанците настояха да поведат колоната между отвесните скали. Ксенофонт нареди всички да държат щитовете си в готовност в случай, че персите са заели позиции над тях. Яздеше отпред изпълнен с опасения, като се мъчеше да мисли за всичко, което може да тръгне на зле, и се безпокоеше, че ще пропусне нещо жизненоважно. Всички гледаха към него и той усети тежестта на отговорността си, но в същото време се наслаждаваше, че може да упражнява власт, каквато не беше познавал досега. Заемането на незначителен политически пост в Атина не можеше да се сравнява с прекарването на войска през планините.

Персите продължаваха да ги притискат отзад и яздеха в непосредствена близост. Тази сутрин стимфалците бяха поели тила заедно с прашкари и повечето конници, за да могат да отразят евентуална атака на врага.

Отпред Ксенофонт чу вик и препусна покрай фланга, като принуди войниците и хората от лагера да се дръпнат, за да му направят път. Пътят беше широк шейсет крачки — чудесен проход за всичко друго, но не и за войска. Скалите се издигаха отвесно от двете страни — и след тях, по зелените склонове на планината, бяха персийските сили. Ксенофонт разбра защо Тисаферн продължава да ги притиска отзад. Персите знаеха, че хората им са наблизо, и се опитваха да натикат гърците по-навътре в прохода.

Ксенофонт беше единственият конник отпред. Присви очи и се усмихна. Спартанците продължаваха уверено напред, готови да удържат всичко, което несъмнено им беше приготвено — от камъни и дънери до потопени в изпражнения стрели.

Спартанците започнаха да приготвят щитовете си, но Ксенофонт поклати глава.

— Хрисофе. Персите не са избрали добре позицията си. Заели са хубава позиция, но погледни горе. Над тях има равно място. Място, до което можем да стигнем.

— Ще ни видят — извика му в отговор Хрисоф, макар че не беше възражение, а по-скоро задоволство.

— В такъв случай ще се наложи да тичаме — каза Ксенофонт. — Шестстотин от най-добрите ти хора с мен. Ще изкачим тичешком ей онова възвишение и ще ги нападнем отгоре точно както те възнамеряват да направят с нас.

И обърна коня си към стръмния склон. Зад него Хрисоф даде бързи заповеди. Шестстотин мъже се отделиха от строя и последваха двамата водачи.

— Войници! — извика им Ксенофонт. — Не забравяйте: правите това заради онези, които ще спасите, но и за да видите Гърция. Биете се за честта си и за да прегърнете отново жените и децата си. Продължавайте в същия дух и ще пометем персите от хълма!

— На теб ти е лесно, защото си на кон — отвърна един от войниците. — Аз останах без сили от мъкненето на този щит.

Ксенофонт го изгледа; доброто му настроение се изпари. Показно бавно той слезе от коня си, който наведе глава към тревата. Ксенофонт застана пред боеца, който се беше обадил.

— Тогава остани тук.

Изтръгна щита от ръцете му и се втурна нагоре по склона. Останалите побързаха да го последват. Тичаха нагоре, докато долу другарите на изоставения вземаха камъни и ги хвърляха по него, давайки ясно израз на неодобрението си.

Ксенофонт тичаше и скачаше, докато не остана без дъх, но все пак успя да стигне билото заедно с всички останали. Вдигна щита като трофей и онези долу завикаха, когато го видяха. Персите, които се бяха надявали да им устроят засада, напуснаха позицията си и заслизаха по друга пътека веднага щом разбраха, че са изгубили предимството си. Радостните викове на гърците отекнаха в планината и стигнаха до ушите на Тисаферн, чиито полкове още се точеха през долината. Той спря хората си — не искаше да продължи преследването на терен, който отнемаше предимството на численото превъзходство.

27

Равнините от другата страна на планината бяха плодородни. Широка река блещукаше в далечината зад пръснати тук-там села. Виждаха се стада добитък. Гърците завикаха с облекчение при вида на тази земя, която можеше да им осигури храна и вода, без да има враг, който да се опитва да ги настигне и да ги обкръжи.

Ксенофонт нареди на Хефест да организира съгледвачите. Младият атинянин беше намръщен, но препусна да изпълни заповедите. Ксенофонт го гледаше как се отдалечава, ядосан малко на себе си, но щом се налагаше положението да е такова, можеше да го приеме. Двамата не бяха приятели в Атина, а и той имаше по-сериозни грижи. Щом Хефест тръгна, дойде Хрисоф заедно с Филезий.

— Благодаря, че дойдохте — каза Ксенофонт, докато се спускаха към долината. — Мислех да организирам отряд от по-добрите ни воини. Ако ще ни тормозят в проходи и при мостове, трябва да имаме ариергард, въоръжен с дълги копия и допълнен от най-добрите прашкари и също и с критски стрелци.

— Умно — каза Хрисоф. — Ще подбера шестстотин бойци. Съмнявам се, че ще има много доброволци за такава неблагодарна задача. Може ли да предложа…

— Не можеш да предлагаш спартанци, ако това се канеше да кажеш — прекъсна го Ксенофонт. — Те ще свършат по-добра работа в първите редици, както си ми повтарял неведнъж.

— Добре, прав си — каза Хрисоф и сведе глава. — Макар че дойдохме, защото Филезий иска да поговори с теб.

Ксенофонт погледна спътника му и кимна с неохота. Беше чувал Филезий да говори публично само веднъж, когато бе изразил подкрепата си към него. Въпреки това го погледна с недоверие.

— Разбирам. Докато говорим, ти се заеми със селата. Вземете каквато храна намерите и всички товарни животни, стада и каруци, които могат да свършат работа. Трябват ни котли и нови мехове. И най-вече ни трябват обувки — нека селяните изкарат сезона боси. На тях не им се налага да прекосяват пеша цяла империя, докато персийската войска им диша във врата. Ясно?

Хрисоф се поклони и Ксенофонт го остави и продължи да язди бавно напред. Погледна назад към спартанеца, но Хрисоф вече се отдалечаваше и привикваше капитаните и пентакостите, от които щеше да има нужда.

Филезий известно време остана да гледа след спартанеца, след което прочисти гърло. Не му допадаше да се обръща към Ксенофонт, докато е на нивото на прасците му, но атинянинът с нищо не показваше, че ще слезе от коня.

— Искаше да говориш с мен ли? — подкани го Ксенофонт.

— Да… Исках да посоча, че прекосихме планината и няма никаква следа от Тисаферн и персите, още по-малко от царя им. Хрумна ми, че макар да не ми е работа да се меся, може би сега е времето да обсъдим как най-добре да изведем войниците от тази страна.

— И хората от обоза — добави Ксенофонт.

— Да, разбира се, тях също. Исках да кажа, че непосредствената заплаха я няма, поне засега. Знаеш, че с Менон бяхме роднини. Четиринайсет години служех в сянката му, а доколкото разбирам, ти… — той стисна зъби за момент — си по-неопитен.

— О, и то много — отвърна Ксенофонт. — Макар да забелязвам, че Менон не те е направил свой заместник. Ти обаче се възползва от изникналия шанс и хората му те приеха. Това беше дързък ход. И нямах възможност да ти благодаря за подкрепата ти. Благодарен съм ти, Филезий. Без хора като теб нямаше да оцелеем, за да стигнем до тази равнина. Без твоята храброст и дисциплина няма да видим родината си. Сигурен съм в това. Без абсолютното подчинение по всяко време на хората, които командваш, и на онези, които командват командирите, ние ще загинем в Персия и никога няма да вкусим отново виното и маслините на Гърция. Няма да се наслаждаваме на пиесите на Еврипид, нито да слушаме разговорите на агората в Атина. Нещо по-лошо, ако се провалим тук, ще бъдем забравени от сънародниците си.

Каза го почти като насън, от устата му се изляха думи, които изненадаха и двамата със своята емоционалност.

— Гледах неговата „Медея“ в Атина. Самият Еврипид също присъстваше и тълпата стана, за да му отдаде почит. Беше… зашеметяващо. Докато излизах, имах чувството, че от раменете ми е паднал огромен товар, който съм мъкнел години наред.

Филезий си помисли дали да не върне разговора към по-практични теми, но се отказа. Истината беше, че никога не бе искал да води.

— Разбирам. Моля се да ни отведеш живи и здрави у дома.

— Това е единственото, което искам — отвърна Ксенофонт.

Слънцето залязваше зад възвишенията и хвърляше дълги сенки по нивите. Реколтата вече беше прибрана. Още по-добре, тъй като щяха да приберат безценното жито направо от зърнохранилищата. В същото време това означаваше, че годината напредва и сезоните са на път да се сменят. Каквото и да се случеше, каквото и да ги сполетеше, трябваше да продължат напред. Дължеше го на Клеарх.

— Когато се срещнем отново, спартанецо — тихо каза Ксенофонт, — и когато ме попиташ какво сме направили след смъртта ти, няма да се срамувам. Обещавам ти. Ще ги върна обратно.

Знаеше, че Филезий се опитва да се домогне до повече власт и думата му да се чува. Поклати глава. Те бяха негови хора. Той бе атински аристократ, намерил истинската си цел. И нямаше намерение да я отстъпва на никого.

На сутринта Хрисоф прати хора да оберат градините и да претършуват къщите. Не бяха подготвени за хилядите перси, които се изсипаха от планината на коне и пеша и се втурнаха да отрежат пътя им от основната гръцка сила. Мъже и жени захвърлиха на земята пълни с плодове одеяла и побягнаха, а Хрисоф поведе спартанците тичешком срещу врага.

Последва сблъсък, наподобяващ улични безредици в Атина, в който и двете страни се опитваха да нанесат удари. Персите с наслада замахваха към всеки, до когото можеха да стигнат, бил той въоръжен или не. Настана пълна каша и десетки гърци изгубиха живота си, преди Ксенофонт да се притече на помощ с основното каре. Видът на напредващите редици успокои бягащите, които успяха да намерят убежище зад тях. В градините останаха да лежат тела сред смачкани сливи и смокини.

Изправени пред основната войска, персите отстъпиха. Ксенофонт за миг зърна облечения в бели одежди Тисаферн и го прокле. Отмъщението му, ако доживееше да му се радва, щеше да е да си тръгне като свободен човек и да остави тлъстия персиец да се чуди какво ли е да е на негово място.

Опоскването на селата продължи много по-бързо, след като вече знаеха, че врагът е наблизо. Ксенофонт винеше себе си, че не е разположил по-добра охрана, но не беше единствен в това. Хрисоф обикаляше лагера часове наред и се зъбеше на всеки, който се осмелеше да го приближи. Бяха си позволили да се отпуснат на враждебна земя, докато противникът още ги следваше и дебнеше и за най-малката проява на слабост.

По-лошата новина беше, че на пътя им имаше голяма река. Проходът през планината ги беше отвел на североизток, но не можеха да продължат напред, без да пресекат бързите води, които бяха толкова дълбоки, че копията не достигаха дъното. Ксенофонт разпита пленници от селата и наученото не беше толкова добро, колкото се беше надявал. Гърците започнаха да се изнервят, когато разбраха, че са притиснати от едната страна от планините, а от другата от река, която не могат да пресекат.

На юг беше Вавилон и сърцето на Персия, а ако завиеха на запад, щяха да се върнат при планините. Реката блокираше пътя на изток и селяните казаха на Ксенофонт, че в тази посока се намира Екбатана, лятната резиденция на персийските царе и едно от най-добре охраняваните места на света.

Ксенофонт събра офицерите си на един селски площад, а хоплитите се строиха около лагера.

— Според селяните на север има планини, които се простират на месеци път на изток и запад. Ако успеем да минем през тях, ще се озовем в Армения. След това можем да продължим на северозапад, докато не стигнем до гръцките селища на Черно море. Не знам колко далече е това от планините, но не можем да ги заобиколим. Трябва да минем през тях. — Млъкна, за да обмисли думите си. — Твърди се, че племената в онези планини били изключително диви и многобройни. Старейшината на това село говори за тях като за отмъстителни духове и казва, че не бихме оцелели, ако опитаме да минем оттам.

— Речта ти не е толкова вдъхновяваща, колкото си мислиш — обади се Хрисоф и останалите се засмяха. — Този дъртак се опитва да ни сплаши, но какъв друг избор имаме, освен да се изправим срещу онези „кардухи“ в планините? Успяхме да стигнем дотук, но може би… няма да можем да търпим вечно.

Ксенофонт вдигна ръка и Хрисоф моментално млъкна. Едно от нещата, които спартанецът правеше добре, беше да приема заповеди.

— Реката е прекалено дълбока и широка. Персийската конница ни заплашва и ще бъдем изклани, ако се опитаме да я пресечем. Мисля, че най-добрата посока си остава на север — извън Персия по най-бързия и пряк път.

Погледна ги и част от него възтържествува. Въпреки всичките им бради и яки мускули, въпреки че някои от тях бяха по-стари от него, те не бяха просто стадо, което той води, а негови братя и сестри, синове и дъщери.

— Говори се, че персите се страхували от кардухите. Има голяма вероятност да не посмеят да ни последват в проходите. Така бихме могли най-сетне да се отървем от тях.

Замълча — даваше си сметка, че враг, който всява ужас у персите, може и да не е най-добрата алтернатива.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже. Иначе ще ви поведа на север към планините. Съберете всички одеяла и дебели дрехи, които можете да намерите. Ще са ни нужни.

Зачака мълчаливо, докато те обсъждаха въпроси, като знаеше, че ще стигнат до същото заключение като неговото. Беше пропуснал да спомене разказаната му история за една персийска войска, минала през това място преди осем години. Сто и двайсет хиляди души се отправили към твърдините на кардухите. Нито един не се върнал. Ксенофонт се надяваше, че съсухреният старец просто си измисля, за да сплаши чуждестранните нашественици. Едното око на старейшината беше бяло, а зъбите му бяха дълги и кафяви като черупката на орех. Ако казваше истината или поне част от нея, бе напълно възможно Ксенофонт да прави най-голямата грешка в живота си — и все пак това си оставаше единственият избор, който можеше да направи.

Гърците започнаха да се строяват за път. Двайсет хиляди мъже, жени и деца изглеждаха огромно множество, когато се разпръскваха, но строени в каре ставаха нищожни в сравнение с разстоянията, които трябваше да изминат. Ксенофонт беше подредил колони с ширина четирийсет души, с осемстотин спартанци отпред. Те обкръжаваха почти толкова хора и в средата, макар че хората от обоза все повече и повече приличаха на дрипави поклонници, тръгнали към някой оракул или светилище, за да търсят помощ.

Поне добрата храна през последните два дни беше подобрила настроението и им беше дала сили. Хрисоф се занимаваше със събирането на запаси от селата и бе подходил сериозно към задачата си. Селяните щяха да преживеят гладна зима, но Ксенофонт смяташе, че това е проблем на Тисаферн, а не негов. Ако им бяха позволили да си тръгнат с мир след Кунакса, щеше да е много по-мек към селата по пътя им. Сепна се, когато осъзна, че мисли за двайсетте хиляди като за свои хора. Те разчитаха на него, за да останат живи, и в този момент той разбра, че е готов да даде живота си за тях. Беше търсил цел в Атина, без да успее да я намери. Поклати глава и се засмя, зачуди се дали някога ще му се удаде възможност да разкаже на Сократ за това свое откровение.

Когато приключиха с обсъждането на пътя, онези в карето вече ги чакаха с нетърпение, а слънцето почти бе стигнало зенита. Най-силните носеха увито в плат месо или мрежи с пилета и мехове с вода. Много повече носеха вързопи с всички зимни дрехи и вълнени одеяла, които бяха успели да намерят.

Ксенофонт застана начело веднага щом Хефест и съгледвачите препуснаха напред. В същия момент персийската войска се изсипа от проходите зад тях като масло от спукано гърне и ги загледа злобно, но без да посмее да атакува. Гърците бяха в относителна безопасност, докато вървяха между селата. Къщите и улиците отнемаха преимуществото на преследвачите им. Ксенофонт знаеше, че в равнината положението ще е различно. Старейшината на селото беше казал, че им предстоят няколко дни път, може би сто парасанги или повече. Ксенофонт продължаваше да се надява, че целта на стареца е била да подрони духа им.

— Тръгваме на север — извика той на хората си и почувства как сърцето му се изпълва с гордост. Неговите хора. Неговото семейство.

Персийските полкове ги приближиха, но не посмяха да ги нападнат. Гърците бяха заприличали на вълци и у тях определено не беше останала слабост. Тя бе изгорена в пустините.

Тисаферн пращаше малки отряди да тичат покрай карето и да хвърлят копия. Когато обаче приближаваха достатъчно, за да атакуват, те биваха прогонвани от камъните, изстрелвани от хора, които с всеки следващ ден ставаха все по-добри с прашките.

Най-голямата заплаха бяха персийските конници. Те приближаваха на бързи и плътни групи и хвърляха копия, докато ариергардът се мъчеше да отстъпва с вдигнати щитове. През първия ден гърците дадоха жертви и оставяха след себе си по два-три трупа; когато спряха да пренощуват се оказа, че са изгубили шейсет души. Лесно беше да си представят, че това ще продължи през целия път до планините, докато не останат прекалено малко, за да могат да се защитят. Настроението беше кисело.

Ксенофонт гледаше как слънцето докосва хоризонта, а персите се оттеглят към полковете си. Все още се чудеше защо изпитват такъв страх от нощно нападение, че разполагаха лагера си далече от техния. Според Хефест, който ги беше проследявал пеша няколко нощи, те се оттегляха доста мили назад, преди да се почувстват в достатъчна безопасност, за да спънат конете си.

Ксенофонт видя как Тисаферн вдига ръка едва ли не за поздрав, преди да обърне коня си. Започваше да се смрачава. Той благодари на боговете за врага, който му бе пратен. Някой по-решителен персиец щеше да продължи атаките два пъти по-енергично и нямаше да отстъпи, докато не избие гърците до крак.

Помисли си за шейсетте души, които бяха изгубили този ден, и се озъби във внезапен пристъп на ярост. Бяха прекалено много. Знаеше, че някои войници искат да им нареди да спрат и да се бият. Персийската гордост щеше да принуди Тисаферн да отговори и гърците можеха да избият половината му войска, преди да обърнат останалите в бягство.

Идеята беше изкушаваща, но Ксенофонт знаеше, че изходът от едно сражение никога не може да е сигурен. Ако изгубеше дори една четвърт от хоплитите, останалите щяха да са твърде малко, за да предпазват хората от обоза. Щяха да изгубят всичко. Изложи аргументите си пред водачите и те ги приеха, макар и с неохота. Той беше стратегът, който бе избран да ги командва. Докато не се провалеше, заповедите му щяха да се изпълняват безпрекословно.

Всяка сутрин в продължение на дванайсет дни потегляха, когато звездите показваха, че изгревът наближава. Изклаха животните и изядоха цялата храна, която имаха. Гладът се завърна като звяр, дебнещ сред тях.

Оставяха след себе си купчини изпражнения и това бе единственото им утешение, защото персите трябваше да минават през тях. Мръсотията стана неразделна част от похода им и ако сутрин изпразваха мехурите си на спокойствие, през деня трябваше да го правят, докато вървят. Жените страдаха най-много, но нямаше място за свенливост. Мъжете около тях отначало се извръщаха, за да могат да ги оставят поне донякъде насаме. След известно време обаче пикаенето стана нещо толкова обичайно, че никой не му обръщаше внимание.

С приближаването на планините нощите ставаха все по-студени. За тяхно изумление една нощ заваля сняг и се събудиха покрити с него и измръзнали. Започнаха сбивания заради подхвърлена дума или без никакъв повод. Гладът беше донесъл постоянен къкрещ гняв. Хората стенеха и мърмореха всяка сутрин, когато потегляха със схванати мускули. Единствено спартанците тръгваха така, сякаш можеха да продължат до края на света и обратно. Брадите им бяха пораснали дълги, а плитките им се спускаха по гърбовете над наметалата. Това обаче не им пречеше да се усмихват с напукани устни, когато изплакваха устите си с глътка вода.

Всеки ден персите се появяваха зад тях в далечината. Това означаваше, че сутринта им осигуряваше отмора, преди персите да приближат достатъчно, за да пуснат стрелите си или да хвърлят копия. Гърците очакваха тези моменти и изпитваха едва ли не облекчение, когато те настъпваха. Продължаваха упорито напред през равнината, като оставяха умиращите след себе си, а планините бавно растяха пред тях. Всяка вечер теглеха жребий за честта да бъдат в ариергарда, а онези, които оцеляваха след цял ден непрекъснати атаки, бяха прекалено уморени от страха и яростта, за да разказват за преживяното.

На осемнайсетия ден вървяха през пустошта като призраци. Ловците излизаха напред с прашки и копия, но лагерът разчиташе на оцеляването си предимно на водата. Очите на всички бяха зачервени от взирането в далечината. Планините ги измъчваха от цяла вечност и сякаш се рееха на хоризонта. Тази сутрин обаче те бяха забележимо по-близо, но и изглеждаха доста по-неприветливо. Суровите им чукари се издигаха като остриета от земята — нямаше полегати склонове, каквито бяха очаквали. Най-високите върхове бяха покрити с бели снежни мантии.

Тисаферн предприе атака в подножието на планината. От предните редици Ксенофонт виждаше първата долина — Хефест беше разузнал водещия до нея проход толкова далече, колкото се бе осмелил да навлезе. Персите очевидно нямаха намерение да ги губят от поглед, без да пролеят още гръцка кръв. Полковете зад тях също изглеждаха опърпани, след като им се беше наложило да изминат четиристотин мили след противник, който не можеха да принудят да се предаде.

Персите се построиха в дълга редица и офицерите им бяха достатъчно близо, за да се чуват призивите им. Ксенофонт даде знак на Хрисоф и спартанците минаха през карето, за да поемат ариергарда. Бяха изгубили част от мускулите, с които се гордееха преди. Брадите им бяха рошави и се бяха превърнали в жилави, подобни на диваци мъже, но си оставаха по-добри от всеки персийски полк. Самоувереността им си личеше, въпреки че вятърът от планините ги пронизваше и зъбите им тракаха, докато заставаха по местата си. Червените им наметала се развяваха пред настъпващите перси. Притиснати към планината, хората от лагера бяха отстъпили в прохода, оставяйки след себе си само хоплитите. Те оголиха бели зъби, докато изтегляха мечове и насочваха копия напред.

Този ден Хрисоф не носеше щит. В дясната си ръка носеше къс меч, а с лявата държеше още по-късия копие. Премери тежестта им и се ухили към приближаващия враг.

— Напред, лакедемонци! — изрева той към редиците. — Напред! Това е единственият ви шанс, синове на блудници. Един славен момент, преди да се махнем завинаги от тази империя. Изберете какво искате да разказвате на децата си.

Персите бяха започнали да се колебаят още щом видяха червените наметала на стария враг. Офицерите им крещяха заповеди и някои използваха къси палки, за да подкарват бойците напред.

Пред себе си войниците на Тисаферн виждаха златисти бронзови дискове, блестящи шлемове и наколенници от същия очукан метал. Спартанците приличаха на мъже от злато и червена тъкан и за първи път от много време не отстъпваха, а тичаха устремно срещу тях.

Редиците се сблъскаха и спартанците се нахвърлиха срещу врага, който ги беше тормозил толкова дълго. Въпреки болката и изтощението те бяха като момчета, на които най-сетне им се е удала възможност да стъпчат гнездо на оси. С готовност и удоволствие понасяха порязвания, за да секат и пронизват, като използваха първо копието, после щита и меча и накрая кописа, който режеше пръсти и отнемаше животи с бързи разсичащи удари.

Персите отстъпиха от яростната атака, но Тисаферн видя удобен момент и прати полкове около спартанските флангове към по-уморените, някои от които едва се държаха на крака. Те се развикаха и викът им достигна Хрисоф, който убиваше в предните редици. Той изруга и се обърна да види какво става. Беше готов да се обзаложи, че неговите спартанци са изправени срещу десетократно по-многоброен враг, но Тисаферн беше повел осемдесет или деветдесет хиляди през империята след тях. Гърците не можеха да победят. Можеха само да пуснат колкото се може повече кръв на противника.

— Отстъпете в строй! Дръжте фланговете и се изтеглете. Вземете мъртвите. Вижте колко от семействата им ще ридаят, когато си мислят за нас.

Ухили се, когато хората му се разсмяха и започнаха да отстъпват, вдигнали отново щитове и прибиращи паднали копия, които отново влязоха в употреба и държаха конниците на разстояние. Вбесените перси крещяха проклятия и се кълняха, че ще си отмъстят.

Тисаферн се боеше, че хората му ще навлязат прекалено навътре в планината. Беше чувал за племената, вилнеещи като чума из тези чукари. Персийската империя бе взела цели царства под крилото си, от Вавилон до мидийците, но тези планини си оставаха изолирани и неопитомени. Той гледаше как гърците се изтеглят, оставяйки след себе си трупове, подобни на парцали или парчета месо по земята. Отстъпващото каре сякаш ги бълваше, докато навлизаше в планините.

Импулсивно вдигна ръка за сбогом. Някакъв гръцки офицер на кон — Тисаферн не знаеше кой е — се обърна да го погледне. Непознатият също вдигна ръка в отговор и пое в тръс към чукарите. Тисаферн поклати глава. Беше си мислил, че гърците ще се предадат, когато бяха избили водачите им на угощението. Беше обещал на цар Артаксеркс, че те ще са безпомощни без тях. А вместо това те си бяха избрали други и като по чудо бяха оцелели. Странен народ, помисли си той и се запита как ли ще ги приемат кардухите.

Обърна се към първия си помощник Митридат.

— Иска ли ти се да идеш с тях?

Гъркът поклати глава.

— За нищо на света, господарю. Няма да ги видим повече.

— Точно това си мислех и аз. Когато се върна при царя, ще му кажа, че са унищожени. Как мислиш, това точно описание ли ще бъде?

Гъркът сведе глава.

— Да, господарю Тисаферн. Те не го знаят, но са мъртви. Ти ги прогони в земите на кардухите, което означава успех. Поздравления, господарю.

Тисаферн се усмихна и прибра малката кама, която държеше. Последните гърци влязоха в прохода и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Планината ги беше погълнала.

— Останаха ли ни още гълъби? — попита той.

Митридат кимна.

— Разбира се, господарю.

28

Студът се засилваше с всяка крачка, а пътеката се стесняваше и се изкачваше все по-нагоре. Хоплитите вървяха в редици с щитове в готовност и използваха копията си като тояги, докато се катереха по изпопадали камъни. Отвесните скали се извисяваха високо над тях, а върховете на планината бяха скрити в мъгли. Ксенофонт прати Хефест отзад да се оглежда за евентуален последен удар от страна на Тисаферн, но в начина, по който персиецът вдигна ръка, преди да изчезне от поглед, имаше нещо окончателно.

Не след дълго равнините останаха спомен. Помагаха си един на друг да преодоляват канарите, като непрекъснато трепереха — студът ги пронизваше до кости. Ксенофонт бързо разбра, че няма да може да продължи с коня си в планините на кардухите, въздъхна и слезе от седлото. Животното му беше служило добре и му беше трудно да поиска да му донесат чук. Убиването на кон беше трудно нещо, но нуждата им беше огромна. Един коринтянин каза, че навремето бил касапин. Ксенофонт хвана повода и отказа да се извърне, когато коринтянинът замахна и стовари чука върху главата на коня, който подгъна крака и рухна на земята с изплезен език. Мъже и жени се скупчиха, сякаш можеха да вземат парче месо за себе си, като положат ръце върху коня.

— Всички назад — озъби им се Ксенофонт. — Гладът ви превръща в глупаци. Имаме още десет коня. Ще спрем тук да ядем… — Той се огледа, но наоколо нямаше почти никакви дървета и нямаше с какво да се изпече месо за гладуващото множество. — Ще носим месото, докато не намерим дърва и място, което се защитава лесно.

Обещанието му като че ли ги задоволи, макар че хората гледаха като вълци как касапинът нарязва коня.

Пътят, доколкото го имаше, се изкачваше все по-нагоре, докато не ги отведе до разклонение. В едната посока продължаваше козя пътека, която беше просто тънка бяла линия, изчезваща зад завоя. В другата имаше по-скоро свлачище, отколкото път — сивите камъни бяха покрити с мъх и сякаш нищо не беше минавало оттам през последните хиляда години. Ксенофонт излезе напред, макар че преценката му накъде да тръгнат не беше по-добра от тази на мърлявото хлапе, което от известно време вървеше до него. Въпреки това гърците очакваха решението му, затова той даде заповед без колебание. Щяха да се изкачат по свлачището, за да излязат на по-високо. След като млъкна, момчето му се усмихна с широко отворени очи.

— Как се казваш, момче?

— Адрий.

— Значи одобряваш, а, Адрий?

Детето кимна и реакцията му накара Ксенофонт да се усмихне и да разроши косата му. След известно време дойде майка му, взе го на ръце и каза:

— Извинявай. Баща му падна в битката. Продължава да го търси сред мъжете. Все се запилява нанякъде, дърпа хората за ръкавите и пита дали са го виждали. Дано не ти е досадил.

— Ни най-малко. Адрий се съгласи с мен за пътя, по който да тръгнем. Нали? Той е добро момче. — Жената примигна изненадано от отговора му, а Ксенофонт откри, че настроението му се е подобрило.

Последва час уморително катерене. Мъже и жени лазеха нагоре, като си помагаха един на друг. Някои се тътреха едва-едва, докато други скачаха от камък на камък като планински кози. През цялото време се опитваха да се оглеждат за евентуална атака, но беше просто невъзможно да държиш копието готово за действие и да се изкачваш по камъни, които се хлъзгат под краката ти. Ксенофонт погледна Хефест, когато той приближи. По измъчената му физиономия се виждаше колко му е било трудно да се раздели с конете.

— Ти ли даде заповед да убият коня ми? — попита Хефест. Въпросът му прозвуча като предизвикателство, но Ксенофонт отговори спокойно:

— Да. Конете не могат да се катерят.

Хефест го изгледа кръвнишки, но после лицето му омекна. Младежът вече нямаше нищо общо с улиците на големия град и живота там. Беше видял достатъчно, за да разбере, че Ксенофонт е взел единственото възможно решение.

— Спартанците ги колят като овце — горчиво каза той. — Тези хора нямат души.

— Спартанците не са сантиментални — отвърна Ксенофонт. — Различно е.

— Откъде знаеш по кой път да тръгнем?

— Избрах онзи, който води нагоре. Ще трябва да се изкатерим високо, за да преодолеем планините, Хефесте. Ако има проход, той ще е горе, близо до върховете.

Хефест спря задъхан и погледна надолу по склона. Всеки път, когато го правеха, се изумяваха колко път са изминали. Бързо се бяха научили да правят чести, но кратки почивки, за да не рухнат от изтощение.

Цялата пътека зад тях беше пълна с хора, които се катереха с мъка. Бяха уморени, но нямаха намерение да се предават. Ксенофонт ги погледна с гордост и Хефест видя изражението му.

— Няма да ти благодарят, нали знаеш — рече той. — Виждам как ги гледаш, все едно си им баща. Мисля, че накрая ще ти разбият сърцето.

Беше изненадващо да чуе тези думи от човек, който навремето обираше посещаващите театъра. Ксенофонт се дръпна назад и присви очи, сякаш за да огледа по-добре атинянина.

— Ти си доста свестен човек, Хефесте, макар че го прикриваш добре. Истината е, че ще сме големи късметлии, ако видим отново дома. Ако оцелеем, едва ли някой от нас ще остане същият. А и ти не очакваш достатъчно от сънародниците си. Те тепърва ще те изненадат, помни ми думата. Както изненадаха мен.

Хефест се изчерви от удоволствие от похвалата и двамата продължиха нагоре.

Високо над тях в мъглите зазвучаха странни крясъци, подобни по-скоро на крясъците на чайки или маймуни, отколкото на нещо, способно да излезе от гърлото на човек. Звукът отекна от скали и дерета и всички гърци замръзнаха по местата си. Хиляди стояха и гледаха напрегнато нагоре като уплашени от неизвестното деца.

Хефест и Ксенофонт се спогледаха мрачно.

— Знаят, че сме тук — каза Ксенофонт.

След първото било се спуснаха в закътана долина, където попаднаха на трийсетина къщи. Всичките бяха изоставени, но имаше храна и — което беше още по-добре — вино в големи глинени съдове, вкопани в земята. Дюдюкането продължи в мрака и не позволи на повечето от хората да прекалят с пиенето и да станат безполезни. Всички искаха само да преминат планините и да излязат колкото се може по-скоро в равнините отвъд. Когато нощта падна, запалиха факли и обикаляха из селото, но бързо откриха, че светлините привличат стрели и камъни някъде отгоре — и че кардухите са умели стрелци. Трима души загинаха преди да се усетят да не носят факли, които ги превръщат в мишени. Онези, които останаха навън, така и не мигнаха; още двама хоплити бяха убити преди слънцето да изгрее. В същото време в далечината високо над тях горяха големи огньове, подобни на жълти звезди. Ксенофонт не се съмняваше, че целта им е да предупредят и да свикат всички племена и семейства на кардухите. Не можеше да се отърси от страха, който притискаше стомаха му като глада, нито от студа. Треперенето му най-сетне беше утихнало, когато седна до топлия огън в една от къщите. Яде най-добрата храна, която беше вкусвал от началото на похода им, и очите му се насълзиха при вида на пресния хляб и соленото масло, което не беше гранясало. Това беше малко удоволствие, но когато добави към него чаша червено вино, младо и почти кисело, изпадна едва ли не в блаженство.

На сутринта отиде до края на селото заедно с още няколко души. Планините се издигаха пред тях и по най-високите им склонове се виждаха дребни фигури, макар че не беше ясно дали се спускат, за да нападнат, или ги изчакват в засада. Ксенофонт тупна с ръка основата на една скала, която се губеше нагоре в мъглите, и се запита дали в този момент някой не седи горе, изпълнен с ярост към натрапниците. Свиренето и крясъците се подновиха навсякъде около долината, но поради ехото не можеха да определят откъде точно идват и колко са далеч.

— Трябва да заловим водачи веднага щом се натъкнем на тях — каза Ксенофонт. — Иначе може да се лутаме в тези планини години наред.

— Добре — отвърна Хрисоф. — Авангарда ли ще поемеш, или тила? Мисля, че моите спартанци следва да водят по такъв терен. Тези планини донякъде приличат на онези от дома. Почти изпитвам носталгия по местата, на които си играех като момче.

Ксенофонт примигна — не бе сигурен дали спартанецът се шегува, или говори сериозно. Беше се научил обаче да се доверява на Хрисоф.

— Ще поема тила. Ще поддържаме връзка чрез съгледвачите. Здравата ще се изпотят след толкова време на кон. Не се отдалечавай прекалено, за да не се разкъсаме.

Хрисоф кимна в отговор, без да се смущава, че получава подобни съвети от по-неопитен човек. Беше започнал да харесва атинянина и приемаше, че Ксенофонт е от онези офицери, които се опитват да запазят хората си живи. Хрисоф определено предпочиташе подобни мъже пред онези, които се втурваха към всяко предизвикателство, без изобщо да се замислят.

— Мисля, че тази тясна част ще послужи и за друго тази сутрин — продължи Ксенофонт, прокарвайки длан по камъка. — През нея могат да преминават двама или трима наведнъж. Няма да е зле да проверим хората за заграбени вещи, Хрисофе. Не бива да са претоварени и трябва да се движат бързо.

Спартанецът се ухили на идеята и се зае да свика лагера за преминаването през теснината под погледа на Ксенофонт. Не след дълго първите тръгнаха покрай него — и мигове по-късно отстрани на пътеката започна да се образува купчина от заграбената плячка.

Ксенофонт остана изумен. Не си беше давал сметка колко неща са събрали войниците и хората от обоза. Освен тежките седла и странните оръжия, които бяха твърде стари, за да могат да се използват за нещо, мъкнеха торби със сол и билки, топове плат и големи опушени кожи. Един човек носеше врата и когато започна да твърди, че му служела не по-зле от щит, Ксенофонт му позволи да си я запази. Неизвестно защо неговите гърци бяха запазили хиляди тежки предмети, сред които инструменти и сбруи за коне, с каквито вече не разполагаха. Ксенофонт беше безцеремонен към тях и не обърна внимание на оплакванията и възраженията им. Бяха заприличали повече на атински пазар, отколкото на изтощена войска, мъчеща се да си пробие път през планината. Макар да си спечели много лоши чувства с решението си, купчината продължи да расте и щеше да е изумителна находка за кардухите, когато слезеха тук. Ксенофонт си помисли дали да не подпали ненужните вещи, но реши, че ще е по-добре да ги остави така като приношение за боговете.

Позволи на войниците да задържат робите, които бяха успели да заловят някак по време на пътя. Много от мъжете си бяха взели любовници и щеше да е жестоко да ги изоставят на милостта на планинските племена. Робите обаче бяха повече, отколкото Ксенофонт си бе мислил, че е възможно. Нищо чудно, че всички гладуваха. Имаше чувството, че изхранва половината Персия, и вътрешно кипеше, когато и последните от тях минаваха покрай него.

Хефест беше в ариергарда и вървеше до Палакис, като успяваше да заяви претенциите си към нея с близостта им. Ксенофонт го изгледа и се вкисна още повече. Беше я отблъснал, но въпреки това се надяваше, че тя ще продължи да го търси. Явно не беше така. Сякаш за да докаже подозрението му, Палакис посегна към врата на младежа и махна нещо от него; жестът бе толкова интимен, че Ксенофонт стисна зъби. Изобщо не му хрумна, че тя го прави нарочно или че всичките й показни действия са предназначени за него.

Хоплитите вдигнаха щитове и нахлупиха шлемовете си. Над тях крясъците внезапно спряха. Всички рязко вдигнаха глави към мъглите. Бяха свикнали със звука и изчезването му беше почти плашещо, сякаш самата планина гледаше надолу към тях. Ксенофонт потръпна.

Отпред Хрисоф се озова под атака почти незабавно — върху хората му се изсипаха камъни, хвърляни от кардухите, които се бяха промъкнали по тесни пътеки високо над тях. Последваха стрели и се оказа, че диваците са добри стрелци. Хрисоф реагира съобразително, като изпрати най-младите и силни спартанци да ги заобиколят. Всеки път, когато попаднеха на водеща нагоре пътека, стотина войници се отделяха и се втурваха по нея. Бързо откриха, че основната тактика на кардухите е да побягват от нападателите и да се пръскат като планински кози, оставяйки гърците задъхани над отвесните пропасти.

Сблъсъкът се превърна в дивашка игра на гоненица, от която кардухите се възползваха максимално. Малки групи се появяваха на някой корниз и стреляха, а стрелите им отскачаха с дрънчене от щитове и броня. Ако извадеха късмет, успяваха да ранят или да свалят по някой войник. Преди Хрисоф да успее да отговори или ако видеха спартанци да се впускат да ги гонят, кардухите изчезваха с дюдюкане и подскоци.

Положението беше вбесяващо, но реалните загуби бяха нищожни — достатъчно беше гърците да запазват строя и да използват щитовете си. Придвижването в колона се оказа добре дошло, тъй като щитовете се припокриваха и всеки осигуряваше защита на двама или трима за огромно разочарование за врага. Без щитовете и дисциплината преминаването щеше да се превърне в касапница.

Когато излязоха в една долина, Ксенофонт видя зад тях по-голям отряд. Стотина кардухи подскачаха заплашително, лицата им бяха покрити със сажди или кръв. Намираха се примамващо близо и изглеждаха готови колкото да побегнат, толкова и да нападнат, но задачата му беше да поддържа Хрисоф, а не да се откъсва от строя. Ксенофонт нареди да направят стена от щитове, когато върху тях се посипаха камъни и стрели. Филезий пое основния удар с тесалийците и стимфалците малко пред него в колоната. Те бяха корави и опитни воини и дори не трепнаха.

Най-неочаквано Хрисоф с цялата предна част на колоната се откъсна и се втурна напред към някаква невидима заплаха. Ксенофонт остана да държи тила, без да има представа какво се случва и какво трябва да направи. Изруга и извика Филезий.

Тесалиецът изглеждаше блед, но решителен. Отдаде чест, като се тупна в гърдите.

— Трябва да заловим неколцина от тях — извика Ксенофонт сред шума и трясъка на камъни и стрели, които продължаваха да летят към тях от лявата им страна. Филезий отвори уста да отговори, но в същия миг един хоплит от последната редица беше улучен от стрела в главата и падна, без дори да извика. Ксенофонт и Филезий впериха погледи в тялото му.

— Не можем да спрем тук — каза Ксенофонт. — Намери ми водач, Филезий. Тези хора познават планината. Ще ни тормозят, докато не се сдобием с очи. Устрой им засада. Примами ги — с жени или с ранени.

Филезий се засмя и доведе две млади жени, които се отделиха с нежелание от множеството. С едната вървеше хоплит, явно неин любовник, и възразяваше енергично, докато не видя, че заповедта е на Ксенофонт. Но дори тогава младият войник гледаше ревниво, когато двете жени бяха накарани да изтичат между редицата щитове, сякаш се мъчат да избягат.

Тракането на стрелите по щитовете спря моментално. Жените, които можеха да раждат деца, никога не се подминаваха. Без никакво колебание осем кардухи се втурнаха с разперени ръце да грабнат пищящите момичета. И на свой ред бяха обкръжени, когато гръцката редица изскочи насреща им.

Кардухите бързо бяха пленени. Четирима оказаха съпротива и бяха убити, а телата им бяха оставени да лежат на земята. Вързаха другите четирима и ги отведоха в колоната, където не можеха да бъдат спасени или убити. Стрелите и камъните заваляха отново, но колоната не спря, дори ускори крачка, за да настигне войниците на Хрисоф, които се бяха втурнали в нападение.

Ксенофонт нареди:

— Намерете някой, който знае персийски, да говори с кардухите. Колкото по-скоро разберем къде сме, толкова по-добре.

Погледна напред и видя колоната да спира на един завой. Хората му бяха много уязвими и Ксенофонт не се съмняваше, че кардухите вече ги дебнат от всички страни. Без човек, който да ги води, хората му започваха да спират сами, обзети от ужас. Ксенофонт можеше само да ругае Хрисоф, че е тръгнал да гони вятъра и ги е изоставил. Взе решение, макар да имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Продължаваме напред. Ускорете темпото. Стройте се около хората от обоза. Теренът е опасен! Вдигнете щитове и копия, готови да отбиете атака. Никой да не спира, докато не видим авангарда. Никой!

Горе по склоновете видя редици стрелци да се спускат по корнизи, на които едва успяваха да стъпят. Камъни и стрели засвистяха във въздуха и се оказаха достатъчни да накарат всички да ускорят крачка с вдигнати щитове. Докато вървяха, като прескачаха камъни и се бутаха през тесните места, от време на време се чуваха викове от болка, когато кардухите улучваха плът вместо бронз.

Изминаха около миля и всички се задъхаха, сякаш въздухът бе станал прекалено рядък. Изкачваха се с всяка крачка, но още не бяха стигнали достатъчно високо, за да спре градушката, която се сипеше отгоре им.

Видяха задните редици на петте хиляди на Хрисоф, приклекнали като някакъв огромен бръмбар или костенурка под щитовете си. Ксенофонт усети как гневът му се засилва, но го овладя като спартанец и си каза, че Хрисоф не би го изоставил беззащитен, ако не е имал основателна причина за това.

Хрисоф дойде, когато задната половина на гърците отново се събра с предната. Облекчението беше огромно. Знаеха, че ако останат разделени, ги очаква пълно унищожение.

Хрисоф коленичи вместо извинение — жестът беше достатъчно красноречив.

— Накъде се втурна така? — попита Ксенофонт, като се надяваше, че не е преценил погрешно спартанеца и не му е дал твърде много власт.

— Съжалявам. Нямаше време да пратя вест. Погледни натам и ще видиш какво ме накара да се откъсна.

Той посочи и Ксенофонт впери поглед в далечината. Бяха стигнали мястото, където Хрисоф се беше втурнал в атака. Проходът отпред се стесняваше до клисура — и там ги чакаше събрало се множество кардухи.

Хрисоф все така си оставаше коленичил.

— Видях ги да се спускат по склоновете и разбрах, че се опитват да стигнат там преди нас. Не знаех… не зная защо е толкова важно, а само че бързаха да ни изпреварят. Трябваше да ги спра. Моите извинения.

— Стани, Хрисофе. Камък ми падна от сърцето. Помислих си, че си си изгубил ума. Успя ли да заловиш водачи? Аз хванах четирима, така че мога да ти отпусна двама. Възможно е да има някакъв обиколен път. Не ми харесва идеята да минавам през този проход.

Хрисоф се изправи, протегна ръка и Ксенофонт импулсивно я стисна. Нямаше нужда да си казват нещо повече.

— И аз залових неколцина — каза Хрисоф. — Ще ги разпитам. Често се намира някоя тясна пътека през хълмовете, достатъчна за кози и пастири. Точно така персите ни победиха при Термопилите. Много бих се радвал да открия подобна пътека тук.

Ксенофонт се обърна към стоящия до тях Филезий.

— Доведи ми проклетите кардухи и някой, който знае персийски.

Можеше само да се надява, че местните разбират имперския език. В противен случай щяха да са му напълно безполезни.

Филезий намери един грък, който знаеше достатъчно персийски, за да задава прости въпроси. За да демонстрира важност на положението, той нареди на неколцина тесалийци да пребият до безсъзнание двама от пленниците, преди да се обърне към другите двама и да ги попита дали има друг път.

Единият от пленниците беше мъж на четирийсет и няколко, обрулен от слънцето и вятъра и в същото време много блед, сякаш никога не беше виждал слънчева светлина. Той категорично заяви, че проходът е единственият път през тази част на планината. Закле се в Зороастър и Ахура Мазда, че говори самата истина. Ксенофонт видя как очите на другия се обръщат към него и се разширяват от ужасните клетви, които чува.

— Отведете по-стария — каза Ксенофонт. — Пуснете го невъоръжен с другите двама. Те вече не ми трябват.

Усмихна се на последния пленник, който беше горе-долу на неговата възраст и го гледаше предпазливо.

— Кажи му, че знаем, че приятелят му лъже, но не разбираме защо. Кажи му, че можем да бъдем милостиви, но и жестоки. Изборът е негов.

Гръцкият войник преведе думите му на възможно най-прост персийски и младият мъж прехапа устна и се замисли. След известно време от устата му внезапно се изля порой думи, много по-бързо, отколкото можеше да преведе преводачът.

— Той казва… че другият не е искал да ти каже за пътека… през възвишенията, защото дъщеря му е в къщата им в тази посока, но… пътека има, съвсем тясна, заобикаляща прохода пред нас. Моли да убием по-възрастния, ако не е освободен, защото щял да каже на старейшините… че е помогнал на врага, което ще означава край за него.

Ксенофонт даде бърза заповед и мъжът, който щеше да бъде освободен, беше убит. По-младият се ухили и видимо се отпусна.

— Казва, че старият бил приятел на баща му и че се радвала го види мъртъв.

Ксенофонт примигна от изненада, че са го използвали по такъв начин, после каза:

— Покажи ни къде започва пътеката.

29

Ксенофонт призова за доброволци сред най-силните и най-бързите. Избра четирима капитани и две хиляди войници и им обясни задачата и скоростта, с която трябва да я изпълнят. Те се ухилиха — предпочитаха да тичат нагоре по чукарите, отколкото да се мъкнат в редиците с останалите.

— Проходът явно е важен, в противен случай нямаше да съберат такава сила, за да го пазят — каза Ксенофонт. — Не можете да се провалите, войници. А сега тръгвайте…

В същия миг от мъглите над тях заваля проливен дъжд, който се спусна като завеса в долината. Всички моментално станаха вир-вода и наведоха глави. Ксенофонт изруга. Дъждът щеше да усложни всичко. Мъглите сякаш пълзяха неуморно надолу и вече не се виждаха никакви върхове; дори проходът беше едва различима линия на фона на по-светлото небе.

— Следвайте водача. Ние ще сме готови — каза Ксенофонт.

Загледа как две хиляди от най-младите му и най-добри хора се отдалечават тичешком. Те излязоха от долината след водача кардух, който тичаше с вързани отзад ръце. Младият мъж ги поведе през едно дере към пътека, която се губеше в гъсти папрати. На пръв поглед изглеждаше, че не води наникъде, а просто свършва при скалите. Оказа се обаче, че е скрита, и Ксенофонт разбра, че нямаше да я намерят без водача. Изпита известно задоволство, че са научили за пътеката от негов пленник — онези на Хрисоф не бяха казали нищо съществено.

Известно време не можеше да направи нищо. Дъждът продължаваше да се лее и хората му стояха треперещи и окаяни. Трудно можеше да се каже кое време от деня е, макар че вечерта сигурно наближаваше. Ксенофонт взе бързо решение и заповяда колоната да продължи напред под строй — само колкото чакащите в прохода да разберат, че приближават. След това нареди на хората си да почиват. От чукарите не валяха камъни и стрели. Ксенофонт се запита дали това не се дължи на факта, че и противникът е вир-вода. Стрелците винаги се оплакваха, когато им се налагаше да използват мокри тетиви. Възможно беше и да са чули стъпките на двете хиляди гърци и да са се усетили, че ги преследват. Така или иначе, това помогна за повишаване на настроението въпреки дъжда. Определено започваше да се стъмва. Хората му щяха да прекарат студена нощ. Ксенофонт се надяваше мъглите да се разпръснат на сутринта, за да види изненаданите кардухи.

Из цялата долина се виеха потоци и нямаше нито едно сухо място. Ксенофонт видя, че мнозина се настаняват по двойки или групи, опрели гръб в гръб. Но дори така нощта се очертаваше мизерна.

Палакис дойде, избърса с ръка един широк плосък камък и кацна на него, като кръстоса глезени и сви колене към гърдите си, за да запази донякъде топлината на тялото си. Имаше одеяло, което вече беше потъмняло от дъжда. Зъбите й тракаха и на Ксенофонт му се прииска да имаше някакъв подслон за нея. Гърците и студът не се спогаждаха.

— Приличаш на мокро птиче — каза той и се усмихна. Косата, която преди се виеше на гъсти къдрици, сега полепваше по лицето й на дълги мокри кичури.

— И се чувствам точно така — отвърна тя. — Тук ли ще прекараме нощта?

— Налага се, докато не разчистим прохода.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще се наложи да се катерим по по-трудна пътека. Така или иначе, утре продължаваме напред.

В този момент му се стори, че нощта пред тях няма да има край. Осъзна, че и самият той трепери. Чуваше тракането на зъбите си, а ръцете му бяха побелели и се тресяха.

— Замръзваш — каза тя. — Седни до мен. Одеялото ми е мокро, но е по-добре от нищо.

— Къде е Хефест? — попита Ксенофонт, без да помръдне от мястото си.

Тя се вцепени и на гладката кожа между веждите й се появиха две дълбоки бръчки.

— Аз не съм негова, Ксенофонте.

— Знам, че не си и моя — отвърна тутакси той, без изобщо да се замисля за думите си.

Дълго време тя не каза нищо, само се взираше в него.

— Аз… помислих си, че го искаше. Но видях, че си претоварен с грижи, за да ни опазиш живи. И те разбрах, Ксенофонте. Да не би сега да казваш, че искаш да дойда при теб? Че ме искаш в леглото си? Не си играй с мен. Говори или мълчи. Искай или си остани така.

Той преглътна, вперил поглед в нея. Изглежда, трябваше да го каже. И в същото време това беше лудост. Намираха се във враждебна планина със съвсем малко храна, заобиколени от врагове. Осъзна, че иска подобие на любов, но може би не истинска. Искаше да разменя любовни ласки с прекрасна жена — нещо, което не отнемаше твърде много време. В живота му нямаше място за дълги разговори, смях и песни. Искаше само неща, които можеше да получи на мига — и макар болезнено да копнееше за нея, разбра, че това няма да е достатъчно.

Нейните дни не бяха изпълнени със събития и вземане на решения. Той не можеше да бъде забавление за Палакис. А ако тя разсейваше него, всички щяха да загинат. Опита се да си спомни доводите, които се въртяха в мислите му. Тишината около тях сякаш се разрасна и той осъзна, че прекалено дълго не отговаря.

— Тук сте значи! — каза Хефест, докато прекрачваше камъните. Младежът държеше топло одеяло и го наметна на раменете на Палакис, без да каже нищо друго. От начина, по който ръката му остана на рамото й, на Ксенофонт отново му се стори, че той сякаш предявява претенции към нея.

Знаеше, че Хефест много добре осъзнава, че е прекъснал нещо. Палакис се беше изчервила. Хефест също се изчерви и движенията му станаха неловки.

— Намерих храна — каза той. — Месо, сварено с някакви билки. Малко вино. Кисело е, но е по-добре от нищо. Ще дойдеш ли, преди да е свършило?

Въпросът беше насочен към Палакис и тя се изправи с лекота, сгъна мокрото одеяло и се уви със сухото. Погледна отново Ксенофонт, преди да се извърне. Той се беше вторачил в земята между краката си. На лицето й се появи нещо като раздразнение, почти ярост. Устните й се превърнаха в тънка черта. Тя хвана Хефест за ръка, с което го изненада.

Мракът се спусна над възвишенията и гърците задрямаха треперещи под одеялата.

Дъждът беше спрял и мъглите се вдигнаха и се видяха чукарите. Ксенофонт вдигна ариергарда, докато Хрисоф събираше спартанците отпред и ги подготвяше. Всички бяха изгладнели, но имаше достатъчно студена чиста вода; и макар че бяха мокри, продължаваха да вонят. От някои от мъжете се издигаше пара, докато ставаха.

Войската на кардухите започна да навлиза в прохода. Нямаха никакъв строй и в очите на гърците приличаха на разбунен кошер. Небето се проясни и противниците заприличаха на подскачащи черни фигури, които бяха твърде много и запречваха всичко. Гърците се строиха и Ксенофонт заповяда колоната да тръгне напред и отново да спре. Кардухите също спряха. Гърците само ги гледаха. Бяха на няма и двеста крачки от прохода.

Когато отгоре зазвучаха тръби, Ксенофонт благодари на боговете. Звукът им събуди радост в него. Тревожеше се, че двете хиляди са се изгубили в мрака из чукарите. Бяха прекарали нощта в мълчаливо треперене, търпейки дъжд и вятър с още по-малко защита, отколкото онези долу. Но въпреки това се бяха промъкнали към врага още по зазоряване и Ксенофонт можеше само да ги благослови за това.

Видя смайването на кардухите. Те познаваха воденето на воини в планините и очевидно изпитваха ужас, че някой ги наблюдава отгоре. Когато хората му се спуснаха с рев по склона. Хрисоф поведе спартанците си напред с двойно по-бързо темпо от обичайното. Те запяха пеана, песента на смъртта. Ксенофонт не издържа и се включи с цяло гърло. Някои от гърците около него го изгледаха с изумление.

Кардухите се разбягаха като плъхове. Ксенофонт чу радостните викове на мъжете, които се спускаха по склоновете. Тайната пътека ги беше извела от другата страна на прохода, така че те вече се насочваха към следващата долина. На самия Ксенофонт не му оставаше друго, освен да ги последва със строения ариергард покрай разчистените прегради от клони и тръни. Кардухите бяха изчезнали и макар че чу как дюдюкането зад него се поднови, звукът беше по-скоро скръбен, отколкото предизвикателен.

Докато гърците минаваха през прохода, слънцето надникна през ниските облаци и лъчите му докоснаха като пръсти зелената земя. Ксенофонт видя напред къщи и стада овце и кози. Устните му се извиха в усмивка при мисълта за печено месо. Долината беше тясна, но зелена, и очевидно беше скритото сърце на планината. Като нищо можеше да е единствената по рода си в целия район. Ксенофонт погледна към Палакис с намерението да й се усмихне. Тя се беше загледала някъде напред към долината, а Хефест крачеше плътно до нея.

По обед на следващия ден един стар кардух дойде в къщата, в която се беше настанил Ксенофонт, и застана пред него с наведена глава, приемайки унижението, за да го изслушат. Ксенофонт нареди да доведат младия воин, който беше разкрил тайната пътека около прохода. Младежът пристъпи към стареца, зашлеви го и му се изсмя. Ксенофонт заповяда да го дръпнат назад.

Старият кардух заговори на своя език и когато го сръгаха с дръжка на копие, младият започна да превежда враждебно и с неохота.

— Моли да не подпалвате къщите. Казва, че хората му искат да бъдат оставени на мира, но лъже. Изпратили са старец, защото е ненужен. Убийте го, ако искате, той няма значение.

Мършавият старец започна да се дърпа и да рита към по-младия много преди думите му да бъдат преведени на гръцки.

— Какво казва? — попита Ксенофонт.

Младият мъж сви рамене и промърмори нещо на родния си език, докато старецът съскаше ругатни към него.

— Ние воюваме, за да победим. Няма правила. Щом този стар глупак е тук, аз бих проверил стражата, за да се уверя, че не са им прерязали гърлата.

Старецът отново заговори и Ксенофонт заслуша преводача. После вдигна ръка и каза:

— Кажи му следното. Искаме само да минем оттук. Няма да изгоря къщите му, ако ми върне мъртвите, за да бъдат погребани според обичаите ни. Кажи му само това и нищо повече.

Младият кардух се подчини намусено. След като го изслуша, старецът се поклони. Ксенофонт му махна да си върви. Докато ги извеждаха, реши да се разходи до края на лагера и да провери дали стражите са живи и по местата си. Нямаше доверие на кардухите.

През нощта телата на падналите гърци бяха донесени край селото. Стражата вдигна тревога, когато видя движещи се сенки, но мъжете, които се втурнаха напред с факли, откриха само подредените трупове на хора, които познаваха. Прибраха ги с почит, като свои братя. Никой не спа тази нощ, всички се молеха за мъртвите. Телата бяха измити и помазани от жените, след което отново облечени. Раните бяха зашити, брадите — намазани с масло. Нямаше оръжия, които да бъдат погребани с мъртвите или да се поделят сред приятелите и близките им. Изкопаха голям общ гроб и положиха телата в него. Гледката беше жестока на светлината на факлите и Ксенофонт чу много жени да ридаят. Запита се дали кардухите ще разберат какво правят, или ще отворят гроба веднага щом гърците си тръгнат. Пропъди тази мисъл. Повече от това не можеха да направят. Положиха телата с достойнство, молитви и плач, след което внимателно утъпкаха пръстта.

По изгрев-слънце напуснаха долината. Оставиха къщите непокътнати, но взеха всичко, което ставаше за ядене, включително стадата кози и овце.

Първите нападения започнаха още преди слънцето да е надникнало над върховете. Кардухите се промъкваха с хиляди над тях и от тази височина дори хвърлен камък можеше да събори човек. По-лошо стана, когато планинците започнаха да бутат по склона големи канари, които се търкаляха, подскачаха и смазваха всички, които не бяха достатъчно бързи да отскочат. Но те поне можеха да се видят. Мъглите се разпръснаха дотолкова, че снегът по върховете искреше под лъчите на слънцето. Беше станало още по-студено, но битката ги стопляше.

Действията на Ксенофонт и Хрисоф се превърнаха почти в рутина. Ако кардухите атакуваха предната част на колоната, Ксенофонт изпращаше хора от ариергарда по странични пътеки и те се мъчеха да се изкачат възможно най-високо. Това изобщо не се нравеше на противника и кардухите изоставяха позициите си веднага щом видеха, че ги заобикалят по подобен начин. Ако Ксенофонт биваше подложен на атака, Хрисоф правеше същото и пращаше спартанци нагоре и назад като подкрепление.

В края на деня всички бяха изтощени и обезсърчени. Ксенофонт не знаеше колко още могат да издържат на тези изпитания — и колко мили са изминали през дългия ден. Затвори очи и веднага заспа.

Сънува скъсани вериги и падащи счупени окови.

На сутринта намери Хрисоф и му разказа съня си. Трябваше да е някаква добра поличба, послание от боговете.

Спартанецът се усмихна и Ксенофонт се зарадва. Липсваше му приятелството, което се бе зародило помежду им — двамата бяха разделени в двата края на колоната. Всеки мъж има нужда от моменти на топлота и смях, иначе започва да линее. Палакис като че ли го избягваше, което означаваше, че Хефест вече не му е подръка. Оставаше единствено Хрисоф — а той изглеждаше уморен и дори изтощен. Брадата му беше сплъстена и имаше голям бял кичур по средата.

— Това е добър сън — рече Хрисоф. — Ще кажа на мъжете. Няма да е зле да принесем в жертва козите, които взехме. — Зачака разрешение, но Ксенофонт не се поколеба.

— Ще им източим кръвта като жертвоприношение, но ще вземем месото. Още малко остава, Хрисофе.

През следващите два дни нападенията бяха по-редки. От деретата по склоновете понякога летяха стрели, но обикновено биваха отбивани от щит. Един спартанец все пак беше убит от такава стрела на втората сутрин — улучи го отстрани в гърдите и той изкашля кръв, седна и не можа да се изправи. Земята беше камениста и нямаха с какво да изкопаят гроб, така че натрупаха отгоре му гладки камъни, докато не се получи малка могила.

Младият кардух избяга през първата нощ — беше прегризал или протъркал въжето, с което го връзваха, докато спи. Ксенофонт си спомни съня за падащите окови: надяваше се той да не е знак за бягството на пленника му.

На третата сутрин след напускането на долината и седмата от навлизането им в планините стигнаха до теснина, след която имаше стръмен склон, който се спускаше в огромна равнина. От тази височина виждаха разстояние, което можеше да се измине за един ден. На няма и половин миля от билото течеше огромна река.

Зад нея на зелено-златистата равнина ги очакваше войска. Пушеците от лагерните огньове се издигаха като нишки във въздуха. По ниските хълмове блестяха карета пехота. Бяха се опитали да заемат високи позиции, но те бяха малко, и затова се бяха скупчили в подножието на планината подобно на острови в океана. Хрисоф извика Ксенофонт отпред да ги огледат. Въпреки че врагът ги очакваше при реката, двамата се прегърнаха и се разсмяха. Планините бяха зад тях.

— Чудно ми е какво кара сатрапа да ни чака през зимата — каза Хрисоф, докато се взираше в далечината, заслонил ръка от слънцето. — Явно дължи огромна услуга на персите, щом е готов да мръзне тук.

Ксенофонт скри разочарованието си. Беше разбил оковите, но се беше надявал битките и кръвопролитията също да са останали зад него в планините. Беше изтърпял достатъчно и мисълта за нови сражения бе изтощителна. Който и да беше врагът, каквито и да бяха отношенията му с Персия, той ги очакваше — и стоеше на пътя му.

— Ще трябва да минем през реката, за да се приберем у дома — каза той.

— Ще намериш начин — отвърна Хрисоф. Ксенофонт го погледна, но в изражението на спартанеца нямаше нито подигравка, нито веселба. — Вече си го правил.

30

Гръцката колона мълчаливо се заспуска по склоновете. На хората от обоза им беше трудно, но хоплитите напредваха в строй, като внимаваха къде стъпват.

Опиянението обхвана всички. Бяха излезли от планините. Бяха живи. Тук дори въздухът сякаш беше по-сладък след влажните мъгли на планината.

Отново разполагаха с място да се строят по обичайния си начин — каре в карето. За хората беше почти успокояващо да видят старите редици около себе си, макар че много познати лица липсваха. Стотици бяха изгубили живота си в планините, десетки жени бяха отвлечени по време на сраженията. Онези, които стояха тук, бяха оцелели, но белязани със спомени, които щяха да ги преследват до края на живота им.

Ксенофонт имаше чувството, че е остарял с десет години. Погледна с глуха ярост към войската от другата страна на реката, когато видя появяването им. Не знаеше кои са те, нито защо са тук. Изпитваше гняв към тях, защото му препречваха пътя — а му беше писнало от онези, които се осмеляваха да се изправят срещу него.

Хрисоф чакаше търпеливо заповеди при строените спартанци, които изглеждаха малко размъкнати след всичко преживяно. Ксенофонт осъзна, че впечатлението не се дължи само на брадите и плитките, но и на усещането, че са изхабени, сякаш дори те не могат да продължават вечно напред. Беше разчитал на невероятната им издръжливост и ги беше използвал първи и в най-тежките ситуации. Но те бяха просто хора. Дългите червени наметала бяха прокъсани и протъркани, краищата на много бяха грубо накъсани за превръзки. Мнозина спартанци имаха червени превръзки по бедрата и раменете — вече всъщност кафяви, потъмнели от кръв. Робите илоти стояха мълчаливо между тях с щитове и копия. Заедно те бяха елитът и Ксенофонт знаеше, че не би могъл да стигне дотук без кръвта, която бяха пролели.

Те го гледаха без гняв и очакваха заповедите му. На свой ред той посрещна погледите им, без да трепне. Те бяха изиграли своята роля, но и той също. Ксенофонт погледна към отсрещния бряг на реката, където полковете пехотинци все още се строяваха, изпаднали в дива възбуда от появяването на врага. Бяха може би три или четири пъти повече от гръцките хоплити, около трийсетина хиляди души. Щяха да се сторят огромна войска на всеки, който не бе виждал Кунакса. Ксенофонт обаче само махна с ръка към отсрещния бряг и сви рамене.

— Кои са онези, че застават срещу нас? — високо попита той с глас, в който ясно се долавяше гневът му. — Срещу нас, които минахме през войската на персийския цар, без никой да успее да ни се изпречи. Срещу нас, които прекосихме планините на кардухите и сме все още живи! Явно Тисаферн е имал много пощенски гълъбчета. Онези от другата страна на реката никога не са виждали гърци. Те нямат представа срещу какво се изправят. — Ухили се. — Само си помислете какви физиономии ще направят, когато разберат!

Дори мрачните спартанци реагираха на това с усмивки, когато си представиха смутените врагове.

Голямото гръцко каре чакаше зад редиците на Хрисоф. Те също изглеждаха очукани и мършави, само сухожилия и воля. Дълго бяха карали почти без храна — и твърде много дни се бяха сражавали за живота си. Мечовете им бяха нащърбени и затъпени и никой от тях не се беше къпал от повече от седмица. Въпреки това Ксенофонт така се гордееше с тях, че имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат.

Пак погледна към отсрещния бряг. Той ги беше довел дотук. Отговорността му тежеше, но нямаше да я захвърли, ако тя щеше да му гарантира, че някоя вечер ще може да пие в Атина и да заспи в собственото си легло.

— Ела с мен при реката — каза той на Хрисоф. — Вземи копиеносци с най-дългите копия и щитоносци, които да ги пазят. Ще намерим брод и ще покажем на тези слуги на персийския цар кои сме.

Малкият отряд тръгна с него към брега. От другата страна се виждаха развети знамена, непознати на Ксенофонт. Войниците носеха бронирани горни дрехи като персите, но бяха по-дребни, а знамената им бяха украсени със странни символи. Трудно беше да не се отчае човек при вида на такова множество, но Ксенофонт въпреки това закрачи към водата, сякаш не виждаше никаква заплаха.

Реката се оказа много по-широка, отколкото си мислеше — до отсрещния бряг имаше поне сто крачки. Освен това течението бе бързо и образуваше вълни, наподобяващи летящи на ято гъски. Ксенофонт гледаше как нахалните вражески стрелци решиха да изпробват обхвата на лъковете си, като приближиха брега и опънаха тетиви. Бяха трийсетина и Ксенофонт трябваше да застане зад два бронзови щита, като се мъчеше да не трепва от съскането и ударите на железните остриета.

Между залповете спартанците изпробваха дълбочината с копията си, но не успяха да открият брод. Дори и най-дългите копия потъваха до ръцете, които ги държаха. Когато един войник беше улучен от стрела и го отнесоха назад, гърците се дръпнаха извън обсега на стрелите. Ксенофонт усети погледа на Хрисоф, докато се отдалечаваха. Той повдигна въпросително вежди, неуверен как да постъпи. Беше предположил, че врагът познава реката. Вместо това изглеждаше, че противниците им са изминали дълъг път в отговор на призива на персийските си господари и също нямат представа къде се намират бродовете. Така или иначе, без подходящо място за прекосяване той нямаше как да отговори на предизвикателството им.

Беше малко умърлушен, докато се връщаше при чакащите гърци. Налагаше се да продължат да търсят. От високото беше видял, че над реката няма никакви мостове. Трябваше да намерят място, където водата е по-плитка, където някой стар нанос от камъни или чакъл е устоял на течението. Най-лоша бе мисълта, че ще трябва да пренощуват в голата равнина. Вятърът се беше засилил и развяваше дрехите и косите им. Нещо по-важно, нуждаеха се от храна.

— Можем да пратим ловци назад да потърсят дивеч — предложи Хрисоф, който сякаш повтаряше мислите му на глас.

Ксенофонт вече гледаше зад карето към сивите и зелени чукари, от които бяха слезли. Някакво движение при високия проход привлече вниманието му и той заслони очи и се загледа, след което поклати глава.

— Не мисля, че ще позволят — каза и посочи.

При прохода, от който бяха дошли, се бяха събрали безчет кардухи — повече, отколкото Ксенофонт беше предполагал, че могат да съберат. Хиляди размахваха копия и лъкове и дюдюкаха, макар че звукът едва достигаше до тях заради разстоянието и вятъра.

— Аха. Значи не можем нито да се върнем назад, нито да продължим напред — каза Хрисоф. — Мисля, че е добре да си починем един ден. Да изядем и изпием последните си запаси храна и вино. Да превържем и зашием раните. Някои страдат от треска и имаме мнозина на носилки. Нека кардухите си вият по върховете. — Спартанецът потръпна, когато в съзнанието му изникна някакъв спомен. — А ние междувременно ще почиваме и ще си възвърнем силите.

— Ще помоля Атина да ни покаже пътя напред — каза Ксенофонт.

Хрисоф сведе глава, когато чу името на богинята.

— Почитаме я. Девата щитоноска, господарката на войната и мъдростта. Как може да не я почитаме? Тя е много спартанска богиня. Може би тя ти е пратила съня с разбиването на оковите.

Ксенофонт се усмихна.

— И аз мисля така. Даде ми надежда в момент, когато бях на крачка от отчаянието.

Хрисоф го погледна изненадано.

— На крачка от отчаянието ли? Изобщо не ти личеше.

Ксенофонт извърна поглед.

— Да кажем, че се радвам, че излязохме от планините. Имам чувството, сякаш сме прекосили царството на мъртвите и отново сме се върнали на белия свят. Разбираш ли ме?

— Разбира се — отвърна Хрисоф. — Но все пак преминахме.

Наоколо нямаше никой, който да ги чуе. Другите ги бяха изпреварили и двамата водачи крачеха сами, наслаждавайки се на момента покой.

— Аз… За мен беше чест да водя спартанци в битка — неловко рече Ксенофонт.

— Да. Винаги е чест — отвърна Хрисоф. След малко се намръщи и продължи: — Видях онзи твой млад приятел, Хефест. Главата му се е завъртяла по любовницата на Кир… как й беше името?

— Палакис — тихо каза Ксенофонт. Произнесе го едва чуто и Хрисоф го забеляза.

— Искаш ли да пратя двама момци да го сплашат? Тя е твоя, ако изобщо може да е нечия.

Ксенофонт поклати глава и заби поглед в земята.

— Не. Няма да я насилвам. Тя или ще дойде при мен по своя воля, или изобщо няма да дойде. — Отвори отново уста да заспори със самия себе си, но размисли.

— Двамата изглеждат много близки — каза Хрисоф.

Ксенофонт рязко се обърна към спартанеца, с което предизвика смеха му.

— Извинявай. Просто те дразнех.

— Мислех си, че спартанците не се смеят — отвърна Ксенофонт: отказваше да види смешното в думите му.

— Кой ти е наговорил тези глупости? Ако не се смеехме, поне на любовта и войната, светът щеше да е много тъжен. Веднъж видях как един леопард скочи върху човек. Десет години минаха оттогава и още се разсмивам, когато си спомня физиономията му.

Тази нощ Ксенофонт спа неспокойно и се събужда пет или шест пъти, така че когато видя отново слънцето, имаше чувството, че изобщо не е мигвал. След седемте дни сред високите чукари седна, за да се порадва на изгрева в ранината.

Реката беше като златна лента и дори персийските васали, призовани да го спрат, изглеждаха някак величествено на тази светлина. Точно в такива моменти се крие смисълът да си жив, помисли си той. Когато си изпълнен с нещо повече от радост — с великолепно благоговение. Опита се да улови мисълта, за да я опише на Сократ. Толкова много неща имаше да казва на дъртия мошеник! На първо място беше желанието да благодари на философа за съвета му да замине. Атина беше станала неприветливо място за Ксенофонт, макар че досега не беше в състояние да го разбере. След Кунакса, след дългия им изход от Персия той най-сетне осъзна колко дребни са били някогашните му грижи. Можеше да познае отново покоя и да загърби гнева, който го разяждаше отвътре.

— Добро утро — каза Хрисоф. — Водя двама младежи. Мисля, че ще искаш да чуеш какво имат да кажат.

Ксенофонт се прозя и разтърка очи. Беше мръсен и брадясал. Рожденият му ден беше минал преди седмици, почти без да забележи. Беше на двайсет и седем, но се почувства по-стар при вида на младите спартанци. Те стояха почти голи, ако не се брояха сандалите им. Единият беше навил наметалото си и го бе метнал през рамо, като го бе закопчал на гърлото си. Носеше колана с меча си като препаска през бедрата, докато другият беше съвсем гол и изобщо не изглеждаше да се притеснява. И двамата изглеждаха невероятно здрави, помисли си Ксенофонт, докато потъркваше брадичката си.

— Да, слушам ви. Просто се наслаждавах на изгрева. Какво има?

— С брат ми бяхме отишли на разузнаване. Вървяхме час или два вчера привечер, около трийсет стадия надолу по реката. Започваше да се стъмва, когато видяхме един старец и една старица да крият дрехи или някакъв плат в камъните на отсрещния бряг. Помислихме си, че може да преплуваме, така че…

Брат му го прекъсна развълнувано:

— Захапахме ножовете си и нагазихме в реката, но водата така и не се надигна по-високо от кръста ни. Когато стигнахме другия бряг, старците бяха изчезнали и затова се върнахме.

— Видяха ли ви? Разровихте ли дрехите? — попита Ксенофонт, който вече се беше разбудил напълно.

Видя, че Хрисоф се е ухилил на реакцията му, но не му обърна внимание. В отговор двамата братя поклатиха отрицателно глави. Ксенофонт стисна радостно юмрук.

— И двамата си спечелихте благодарността ми.

— Браво на вас, момци. А сега се връщайте да проверите снаряжението си — каза Хрисоф. — Не мисля, че ще почиваме днес.

Ксенофонт се усмихна.

— Имам план, Хрисофе.

— Разбира се, че имаш.

Последните запаси храна бяха спомен и забавянето само беше отслабило колоната. Нужно беше известно време всички да бъдат накарани да станат, но слънцето още не се бе издигнало високо, когато Хрисоф поведе цялата войска покрай брега след двамата братя, които влязоха в ролята на съгледвачи. Бродът се намираше само на две мили надолу по течението, но моментът на истинската опасност беше при преминаването. Докато бяха до кръста във водата и се бореха със силното течение, гърците щяха да са ужасно уязвими. В историята на Гърция не една войска беше разбивана напълно, докато се опитва да мине през брод.

От отсрещния бряг врагът ги гледаше. Конницата започна да ги следва покрай брега, но хилядите пехотинци останаха на по-високия терен, предпочитайки изгодната позиция.

Кардухите в планината също се бяха струпали по склоновете и наблюдаваха какво става. Ксенофонт не ги изпускаше от поглед, докато вървеше с ариергарда. Все още не можеше да разбере напълно тези планинци и затова не можеше да състави план как да постъпи с тях.

Веднага щом Хрисоф се отдалечи, кардухите се спуснаха по склоновете и спряха под тях. Вероятно не възнамеряваха да нападнат, но ако им се отвореше възможност, със сигурност щяха да се нахвърлят върху гърците като вълци върху агнета. Бяха понесли жесток пердах в собствените си планини и гордостта им беше наранена.

— Спокойно, елини — извика Ксенофонт.

Капитаните знаеха какво се кани да направи и го одобряваха. Бродът беше твърде тесен и уязвим, за да се опитват да минат през него срещу добре въоръжен противник. Нещо повече, гърците бяха по-слаби, отколкото всеки друг път — нямаше смисъл да се отрича това. Трябваше им добра храна и почивка почти месец или повече, за да си възвърнат бойната форма.

Хиляди конници ги очакваха на отсрещния бряг. Вестоносци препускаха напред-назад, докато останалите стояха и чакаха, очевидно объркани или уплашени, че някъде наблизо има брод. Ксенофонт заслони очи и се помъчи да огледа войската. Може би си мислеха, че гърците се опитват да ги заблудят. Може би Тисаферн ги беше предупредил за коварството им. Той се озъби, после викна:

— Напред! Другите назад!

И първите редици на Хрисоф наскачаха във водата, вдигайки пръски, които заблестяха на слънцето като искрящи криле.

В същия момент половината хоплити от ариергарда се обърнаха и побягнаха назад покрай брега. Тичаха като на състезание, като се бутаха и си викаха един на друг. Единствено хората от обоза останаха на мястото си, както им бе наредено. Някои от тях носеха мечове и копия, за да се защитят при евентуална атака. Това беше най-трудното решение, но Ксенофонт все пак даде заповедта. Никоя войска не можеше да маневрира на бойно поле и в същото време да защитава десет хиляди цивилни. Ксенофонт се замоли на Атина да бди над хората от обоза, докато самият той тичаше като момче и се смееше на странността на ситуацията.

По някакъв начин пълният хаос, който бе причинил, му даваше усещането, че може да тича цял ден. Маневрата беше негова. Нямаше втори брод.

Откри, че пет хиляди гърци могат да реват страховито. Дори да разтърсят небесата, ако пожелаят. Тичаше с ясната мисъл, че трябва да прецени идеално всичко. Беше се върнал обратно, сякаш да прекоси реката на друго място. В същото време не смееше да изтощи прекалено много хората си с дългите разстояния. Рано или късно трябваше да се откаже и да се върне при брода, открит от двамата братя. Задачата му беше да откъсне врага от Хрисоф. Спартанците междувременно трябваше да минат през реката. Трудно беше да не се ухили при мисълта, че врагът ще се сблъска за първи път с такива страховити воини.

— Готови! — изрева Ксенофонт. — Загряхме достатъчно! Обратно към брода.

Войниците спряха и се разсмяха. Духът им бе приповдигнат и всички се наслаждаваха на пълния хаос, който бяха предизвикали на отсрещния бряг.

Ксенофонт зърна движение с крайчеца на окото си и изруга. Нуждаеха се от уловката, за да объркат врага достатъчно дълго, за да могат спартанците да пресекат реката. Частта от плана, която не можеше да се предскаже, беше как ще постъпят кардухите. Както се беше опасявал, те бяха видели разделянето на силите му. Бяха видели слабост и сега се втурнаха устремно към гърците, полудели от жажда за отмъщение. Ксенофонт си пое дълбоко въздух и викна:

— Стой!

Всички рязко спряха и смехът утихна, когато видяха как виещите кардухи се спускат като лавина към тях.

— Гърци! Мъже от Коринт и Стимфал, от Тесалия и Аркадия, от Родос, Крит и Тива! Стройте се! И запомнете следното. Вече се изправихме срещу кардухите в планините им. Сега те се изправят срещу нас в равното. Никога не са виждали бойна редица с щитове, копия и мечове! Нека да дойдат с цялото им джафкане и вой! Ще се отнесем с тях като с кучета, каквито са — и ще ги посечем!

Изкрещя последните думи и войниците изреваха в отговор. Ксенофонт със задоволство забеляза, че някои от кардухите се поколебаха. Намираха се далече от закрилата на планините си и усещаха ясно огромната пустота на равнината около тях.

Изправени пред дивата им атака, гърците се подредиха в строй, който им беше познат като дишането. Намираха успокоение в това да протягат ръка и да докосват с пръсти онези пред тях, за да намерят идеалното разстояние между редиците.

— Къде ми е щитът? — извика Ксенофонт.

Един спартански илот приближи тичешком с щит на гърба и му го подаде с поклон. Беше останал с войниците, за да служи. В облекчението си Ксенофонт му благодари като на свободен, пъхна лявата си ръка през единия кожен ремък и сграбчи другия. Почувства щита като част от себе си и замахна с него, наслаждавайки се на движението.

— Спокойно, елини! — извика той. — Има време. Шейсет крачки напред и спрете. Копията да са готови да отбият атаката! Спокойно!

Кардухите сигурно виждаха плътен блок от пет хиляди гърци, повече метал, отколкото плът, с реката зад тях. Ксенофонт ги беше накарал да се придвижат напред, когато си помисли за стрелците на другия бряг. Движението като че ли отрезви донякъде виещите диваци, които тичаха към тях. Кардухите виждаха огромен движещ се звяр, костенурка от бронз, вещаеща смърт. Нямаше хора от лагера, които да защитават. Гърците бяха мършави, мръсни и изморени — но мразеха кардухите.

Две или три хиляди планинци се нахвърлиха върху гръцкото каре като градушка върху каменна стена. Биваха посичани на мига. Скачаха и крещяха, но не можеха да пробият стената от щитове. Ксенофонт гледаше с изумление и възторг как оцелелите отстъпиха. Онези зад тях бяха забавили крачка при вида на непробиваемата формация и кръвта на сънародниците си.

— Шейсет крачки напред! — нареди Ксенофонт.

Редиците тръгнаха напред и кардухите се обърнаха и побягнаха като бити кучета — все още озъбени, но уплашени. Все повече и повече се оттегляха по склоновете и за момент на Ксенофонт му се прииска да се втурне след тях. Вместо това ги наблюдаваше как спират, подпрени на копията си, и гледат гърците. Нямаше да нападнат отново.

Ксенофонт поклати доволно глава и изрева:

— Вече ни познават!

Гърците му отговориха с ликуващ рев, който отекна от планините.

— Няма да ни атакуват отново, а ако го направят, вече им знаем мярката. Обратно към реката. Към брода. И по-бързо!

Някои от войниците запъшкаха и той им се изсмя.

— Какво? Не си ли починахте? Време е да потичаме! Нима искате спартанците да грабнат цялата слава за себе си?

Мъжете замърмориха одобрително и отново се затичаха. Зад тях кардухите най-сетне се бяха смълчали.

Когато петте хиляди на Ксенофонт се върнаха при брода, прашни и ухилени от успеха си, наближаваше пладне. Бяха поздравени с викове от хората от лагера, които се скупчиха около тях и ги тупаха по гърбовете. Облекчението им беше осезаемо. Хората от лагера бяха гледали как защитниците им побягват в две посоки, оставяйки ги сами на вражеска земя за първи път след Кунакса.

Ксенофонт научи, че спартанците са прекосили реката без особена съпротива и са разчистили брега от всеки, проявил глупостта да им се изпречи на пътя. Покрай отсрещния бряг лежаха захвърлени знамена. Ксенофонт ясно можеше да види откъде е минал Хрисоф — беше оставил диря от трупове след себе си. Стисна зъби и се запита къде ли се е дянал спартанецът. Планът беше да овладеят брода и да го изчакат да преведе хората от лагера. Противникът имаше прекалено голяма конница, за да бъде държана под контрол.

Ксенофонт потръпна, когато нагази в реката. Посегна да напълни шепи с ледената вода и да измие лицето си. Беше ужасен, че Хрисоф не е останал на брега. Трябваше да си напомни, че се доверява на спартанеца, особено след планините на кардухите. Щом Хрисоф беше решил да изостави района на брода, значи беше имал основателна причина да го направи.

Десетина хоплити застанаха в течението, за да отбележат откъде минава плитчината, и с жестове и окуражителни викове заприканваха хората да вървят напред, като в същото време внимателно следяха за внезапна поява на конници или стрелци. Петте хиляди на Ксенофонт бяха минали първи и много бързо, след което бяха подсигурили района, докато останалите се препъваха и се теглеха едни други през реката.

Ксенофонт остана във водата, макар че краката му изтръпнаха от студа. Първоначалното му намерение беше да остане само за кратко, но стотици хора, нагазили до гърди във водата, го засипваха с благословии, че ги е спасил.

Не че беше имал избор.

Когато всички стигнаха благополучно другия бряг, Ксенофонт отново строи хоплитите около тях. Страните на карето бяха тънки без Хрисоф, но Ксенофонт въпреки това ги поведе нагоре по склона и видя цялата равнина за първи път, откакто бяха стъпили на нея.

Полковете на персийските васали стояха неподвижни по билата на ниските хълмове недалеч от мястото, където Ксенофонт спря карето. Видя някои от пехотинците, които бе зърнал от другата страна: все още бяха по местата си. Бяха заели високи позиции и бяха решили да ги задържат независимо от всички трикове и игри на гърците. Едно малко каре тръгна нагоре по склона към мястото, на което се намираха. Той моментално позна кои са тези мъже и сърцето му се изпълни с гордост и тревога.

Подобно на пълзящо насекомо, спартанците изведнъж заблестяха в златисто. Цялото каре вдигна щитове, които се припокриха, за да ги защитят от валящите върху тях копия и стрели. Това беше войната, която познаваха, и Ксенофонт заповяда да тръгнат в същата посока. Врагът нямаше как да знае колко много необучени мъже и жени има в карето, а щеше да види само едно масивно настъпление. При тази мисъл Ксенофонт се усмихна и усети как умората го напуска.

Докато вървяха, си даде сметка, че равнината е много по-пуста отпреди. Огромната част от конницата сякаш беше изчезнала. Покрай целия бряг на реката лежаха захвърлени знамена — прекалено много, за да са били посечени дори от спартанците. Това можеше да означава, че врагът е напуснал бойното поле. Ксенофонт не смееше да се надява, че заключението му е правилно.

Онези, които бяха останали, стояха по склоновете, но не предприемаха нищо.

Спартанците се заизкачваха нагоре и започнаха да си пробиват път през врага като гъсеница, ядяща листо — парче по парче. Ксенофонт видя как черни фигури започнаха да се спускат по склоновете във всички посоки. Веднъж беше видял как се разбягват новоизлюпени паяци, след като едно дете беше разръчкало гнездото им. Гледката беше подобна: пълзящите войници се мъчеха да избягат колкото се може по-далече от златистите щитове и червените наметала.

Зимните дни бяха кратки и скоро слънцето се превърна в сияеща ивица на хоризонта. Хрисоф се спусна от билото, което беше спечелил. Хората му мъкнеха целия обоз на войската, изоставен в настъпилия хаос. От пленниците научиха, че водачът, който беше избягал от бойното поле, е сатрапът на Армения Тирибаз, приятел от детинство на персийския цар. Това приятелство му бе струвало цяло състояние. Хрисоф донесе на Ксенофонт сандък, носен от двамата братя, които бяха открили брода. Беше пълен със сребърни монети — заплатата на всички наемници, събрани от Тирибаз.

— Повечето от тях избягаха, но онези на хълма не помръднаха — каза Хрисоф. — Реших да видя какво ги кара да стоят, докато всички останали бягат.

— Правилно решение — потвърди Ксенофонт и моментално му прости за всичко.

Хрисоф сведе с облекчение глава. Беше се тревожил, че Ксенофонт ще му чете конско, че е изоставил хората от лагера.

Вечерта Ксенофонт събра капитаните и вдигнаха чаши вино от плячката — лагерът на сатрапа Тирибаз беше пълен с храна и напитки. В равнината пламтяха големи лагерни огньове и всички около тях се веселяха.

31

За два дни се отдалечиха на трийсет мили от планините. Не бързаха. Починаха си при изворите на Тигър, след което изминаха още шейсет мили до бреговете на Телебоас. Нямаше и следа от Тирибаз. Отново започнаха да вземат каруци, мулета и роби всеки път, когато попадаха на тях. Каруците скоро се претовариха. Ксенофонт не се опита да ограничава хората си. Минаха покрай храмове на странни чуждоземни богове, където поклонници бяха оставяли дарове в продължение на столетия. Тези дарове също преминаха в ръцете на гърците.

Зимата ставаше все по-осезаема, докато пътуваха на север. Ден след ден вървяха през земи, вариращи от тъмни, подобни на кръпки ниви до гори или лозя в спретнати редици по склоновете на хълмовете. По време на дългия поход се създаваха и разваляха приятелства, отпразнуваха се сватби. Лично Ксенофонт се съмняваше, че много от тях ще се запазят, но онези, които казваха клетвите си, изглеждаха достатъчно доволни и събитието им даваше кратък момент на щастие.

По време на един от преходите Ксенофонт се озова до Палакис и Хефест. Двамата вървяха един до друг и изглеждаха като любовници. Трудно беше да се прецени със сигурност. Ксенофонт бе усещал хиляди пъти върху себе си изгарящия й поглед. Беше искал тя да го чака, да е готова за деня, когато той няма да е обременен с отговорността за толкова хора. Та нали самият той беше казал на Хефест да я пази! Тогава беше в известен смисъл по-силен, прекалено зает с всички, които имаха нужда от него. Сега, докато се изкачваше по полегатия склон, не можеше да се сдържи да не й хвърля скрити погледи, като си казваше, че го прави толкова често, колкото би заглеждал и всяка друга жена. Имаше обаче чувството, че тя знае какво прави. Жените май винаги знаеха кога мъжете са запленени от красотата им и се мъчат да не ги зяпат.

Отърси се от унеса си и си представи как ще се смее Сократ, когато го чуе. Щеше да каже, че любовта превръща всички мъже в глупаци. Досущ като виното.

Някаква суматоха отпред го откъсна от мислите му. Ксенофонт присви очи на слабото зимно слънце. Съгледвачите се бяха изкачили на едно било, за да огледат най-добрия възможен път напред. Бяха на около хиляда крачки и изглеждаха съвсем дребни, но когато ги видя, сякаш ледена ръка легна върху гърдите му. Фигурките подскачаха и размахваха ръце. Нападаха ли ги? Огледа се и видя с нови очи колко опърпани са станали хората му. Вървяха от толкова много време, че вече не приличаха на войска, а на преселение на някакви номади. Приготви се да дава заповеди, като се оглеждаше за Хрисоф, когато видя, че няколко души в началото са се отделили и тичат към съгледвачите. Те също започнаха да викат и да размахват ръце, но този път той чу виковете им: „Таласа! Таласа!“ — морето. Морето.

Свали торбата от раменете си и се затича към билото заедно със стотици други. Виковете пред него се засилваха. Морето. Бяха мечтали за него още в пустините. Някъде пред тях имаше гръцки селища. Гръцки градове и най-вече гръцки кораби, които можеха да ги откарат навсякъде, където поискат. Ксенофонт видя как мъже и жени падат на колене и плачат. Стоеше зашеметен, докато хората го прегръщаха и му благодаряха за всичко, което е направил за тях, за това, че ги е спасил. Усети как сълзите потичат и по неговото лице и избърса очи, като се опитваше да се овладее.

— Там! Заведете го при Ксенофонт! — разнесе се глас и когато се обърна, Ксенофонт видя да водят при него някакво пастирче. Момчето приличаше на грък и когато заговори на гръцки, Ксенофонт извика от радост, която зарази всички наоколо.

— Аз съм свободен грък — каза момчето. — Най-големият син на Лик. Не можете да ме вземете в плен.

Ксенофонт поклати глава.

— И ти, и козите ти сте в безопасност, обещавам ти. Кажи ми за Гърция. Има ли някакви новини за Атина? Нямаше ни повече от година, момче. Града има ли го още?

Момчето зяпна приличащите на диваци мъже и жени, които го гледаха с нещо като почуда.

— Има го. Ораторът Полиемид бил екзекутиран, както и Сократ. Съветът възстановил съборената от спартанците градска стена и ремонтирал храмовете на Акропола. Не си мислете, че сме някаква забутана дупка! Ние сме гърци не по-малко от вас, един от хилядата градове, също като онези в Аркадия или Тесалия.

Момчето беше грейнало, докато демонстрираше познанията си, но лицето му помръкна, когато видя широко отворените очи на пребледнелия Ксенофонт.

— Какво има? Обидих ли ви с нещо?

— Не, момче. Каза, че Сократ бил екзекутиран?

— О, не знаете ли? Бил страхотен процес. Обвинили го, че не вярва в боговете — и че атинските младежи предпочитали да го слушат, вместо да работят. Предложили му да го пратят в изгнание или да млъкне, но старият глупак избрал смъртта! Позволили му да изпие отрова. При Полиемид историята била съвсем друга, така каза баща ми. Той…

Ксенофонт обърна гръб на словоохотливото момче. Известно време се чувстваше напълно празен от мъка, сякаш никакви мисли не можеха да достигнат до съзнанието му. Беше изминал толкова дълъг път и бе научил толкова неща. Ако Сократ го нямаше, за да го изслуша… Разплака се и този път не се опита да скрие сълзите си. Седна сам, настрани от радостната тълпа, отделен от тях във всяко отношение.

След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.

— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.

— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.

Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…

Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.

Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.

— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.

Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:

— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.

Погледна настоятелно Хрисоф.

— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.

— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.

Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.

Хрисоф кимна, после каза:

— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.

— Да… разбира се…

Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.

— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.

Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.

Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.

— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.

Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.

— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Хрисоф.

Очите му бяха потъмнели от мъка и Ксенофонт разбра, че това е краят между тях. Поклати глава.

— Не. Наследих малко земя в Пелопонес, недалеч от Спарта. Управителят на имението развъжда коне. Сигурен съм, че след толкова много време си мисли, че притежава имота. Не, Хрисофе, няма да остана. Не ме бива в сбогуванията, приятелю. Ще продължа сам нататък. Може би някой път ще дойдеш да ме видиш и ще донесеш вино. Бих… бих се радвал.

Хрисоф хвана ръката му и я стисна.

— Давам ти думата си. И имаш моята благодарност. Ще се видим отново, обещавам. Ще вдигнем чаши за всичко, което направихме. И за липсващите приятели.

— Успяхме, спартанецо — каза Ксенофонт и се усмихна през сълзи.

Това беше достатъчно. Без нито дума повече той тупна Хрисоф по рамото и заслиза с лека стъпка към морето.