Синухе Египтянина

1

Аз, Синухе, син на Сенмут и жена му Кипа, пиша тия редове не за да възхвалявам боговете на Кеми[1], защото боговете ми омръзнаха. Не за да възвеличавам фараоните, защото и техните дела ми омръзнаха. Пиша заради себе си. Не за да лаская богове и царе, нито пък воден от страх или с надежда за бъдещето. Досега толкоз много съм преживял и изгубил, че не ме терзае никакъв страх, а надеждата за безсмъртие ми омръзна също колкото боговете и фараоните. Ето защо пиша единствено заради себе си и предполагам, че по това се различавам както от всички писатели в миналото, така и от ония, които тепърва ще вземат перото.

Защото всичко писано досега е било или заради боговете, или заради хората. Фараоните причислявам към хората, понеже те са като нас — в омразата и страха, в алчността и разочарованията. Между тях и нас няма разлика. Ако ще и хилядократно да ги приравняват към боговете, те пак си остават хора като всички останали. Вярно, че разполагат с власт да дадат воля на омразата си и да избягат от страха си, ала тази власт не ги предпазва от алчността и разочарованието. Що се отнася до написаното, то е написано или по заповед на царете, или за възхвала на боговете, или за подвеждане на хората да повярват в неща, които никога не са се случвали. Или да повярват, че всичко е станало по-иначе, отколкото в действителност. Или че дялът на този и онзи в събитията е бил по-голям или по-малък, отколкото в действителност. Това имам предвид, като казвам, че всичко написано от дълбока древност до ден-днешен е било заради боговете или заради хората.

Всичко се връща към старото, под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят. Затуй не ми се вярва в бъдеще да се пише по-иначе, отколкото досега, щом и човекът си остава все същият. Хората се нахвърлят на лъжата като оси на мед, думите на разказващия приказки, приклекнал край бунището на уличния ъгъл, ухаят като тамян, ала от истината хората бягат.

Но аз, Синухе, син на Сенмут, в старостта и разочарованието си се наситих на лъжата. Ето защо пиша единствено заради себе си и само онова, което съм видял с очите си или съм чул да разказват като истинно. По това се различавам от всички живели преди мен и от ония, които ще дойдат след мен. Защото човек, който реди думи върху папируси, и особено такъв човек, който кара да издълбаят в камък името и делата му, таи надеждата, че думите му ще се четат и бъдните поколения ще величаят делата и мъдростта му. А в моите думи няма много за величаене, делата ми не заслужават възхвала, мъдростта горчи на сърцето ми и не радва никого. Децата няма да чертаят думите ми върху глинени плочки, когато се упражняват в изкуството да пишат. Хората няма да ги повтарят, за да изглеждат по-умни чрез мъдростта ми. Не, пишейки тези редове, аз изоставям надеждата някога да бъда четен и разбран.

Защото в своята злост човекът е по-жесток и безпощаден от крокодила в Нил. Сърцето му е по-кораво от камък. Суетата му не познава граници. Потопиш ли го в реката, той ще си бъде същият, щом дрехите му изсъхнат. Потопиш ли го в тъга и разочарование и успее ли да се съвземе, той пак ще си бъде същият както преди. Много промени съм видял през живота си аз Синухе, и все пак всичко си оставаше същото, а човекът — непроменен. Е, има и такива, дето казват, че се е случило нещо небивало, но това са празни приказки.

Аз, Синухе, видях на улицата как един младеж преби баща си. Видях бедни да се вдигат срещу богати и богове срещу богове. Видях едного, който някога беше пил вино от златни чаши, да се навежда одрипавял и да, загребва в шепите си вода от реката. Ония, дето бяха отмервали злато, просеха по улиците, а жените им за една медна гривна се продаваха на татуирани негри, за да купят хляб на децата си.

Ала така е било открай време. И в древността под пищен сенник се е излягал някой, прекарал нощта на глинен под. Чужденци и тогава са нахлували, разбивали са главите на децата о къщните прагове и са поробвали жени, облечени с царствени ленени одежди. И тогава мъжете, построили си гробници за вечния живот, са бивали погубвани, а труповете им хвърляни в реката.

С една дума, не съм видял да се случва нищо ново — каквото е ставало по-преди, това ще става и в бъдеще. Както човекът не се е променил досега, така и в бъдеще не ще се промени. Ония, които ще дойдат подир мен, ще бъдат същите, каквито са били предшествениците ми. Как тогава ще проумеят мъдростта ми? Защо да се надявам, че ще четат словата ми?

Аз обаче ще пиша заради себе си, понеже знанието разяжда сърцето ми като луга, а радостта изчезна от живота ми. Започвам тази книга през третата година на изгнанието си, пиша я край бреговете на източното море, откъдето отплават корабите за Пунт, в близост до пустинята и недалеч от планините, от които царете някога са вадели камък за паметниците си. Пиша я, защото виното горчи в устата ми. Пиша я, защото изгубих желание да се забавлявам с жени и очите ми вече не се възхищават на градината и езерото с рибките. През студените зимни нощи едно чернокожо момиче сгрява постелята ми, ала и то вече не ми доставя радост. Певците прогоних, звуците на струнните инструменти и флейтите дразнят ухото ми. Затуй съм седнал да пиша аз, Синухе, който вече е безразличен към богатствата и златните чаши, смирната, абаносовото дърво и слоновата кост.

Да, те още са мое притежание, нищо не ми беше отнето. Все още робите се боят от пръчката ми, а стражите свеждат пред мен глава и отпускат ръце пред коленете си. Но свободата ми да се движа е ограничена и никой кораб не може да спре край скалистия бряг. Затуй аз, Синухе, никога вече не ще вдъхна аромата на черната земя през пролетните нощи и това ме кара да пиша.

А някога името ми стоеше в златната книга на фараона и аз живеех в позлатена къща до десницата на царя. Думата ми тежеше повече от тази на могъщите в Кеми. Велможите ми изпращаха подаръци и златни огърлици красяха врата ми. Притежавах всичко, което може да се пожелае, но по човешки жадувах за непостижимото. Затова сега съм тук. През шестата година от царуването на фараон Хоремхеб бях изгонен от Тива и ако се върна, ще ме убият като куче. Ще бъда смачкан като жаба, ако направя и крачка отвъд мястото, където ми е отредено да живея. Такава е повелята на царя, на фараона, който навремето беше мой приятел.

Но какво друго може да се очаква от човек с низше потекло, наредил да изличат имената на царете от списъка на владетелите и накарал писарите да впишат родителите му като велможи в списъка на царете? Присъствувах на коронацията му, видях как на главата му поставиха червено-бялата корона. Шест години по-късно той ме прогони. Според изчисленията на писарите му обаче това се е случило през трийсет и втората година от неговото царуване. Не е ли тогава лъжа всичко писано в миналото и сега?

Оня, който живееше от истината, аз презирах през целия му живот поради неговата слабохарактерност и се ужасявах от разрухата, що сееше в Кеми в името на своята истина. Сега отмъщението му ме стигна по такъв начин, че и аз самият искам да живея от истината — не заради неговия бог, а заради себе си, Истината е като остър нож, тя е като неизлечима рана в човека, тя е луга, разяждаща дълбоко сърцето. Затуй на младини и в разцвета на силите си мъжът бяга от нея в домовете на разврата, заслепява очите си с труд и други занимания, с пътешествия и развлечения, с власт и строителство. Но идва ден, когато истината го пробожда като копие и тогава той вече не намира удовлетворение нито в мислите, нито в трудолюбието си, чувствува се самотен — самотен сред хората и изоставен от боговете в самотата си. Това го пиша аз, Синухе, защото знам много добре, че делата ми са били лоши, а пътищата ми — грешни, и съзнавам, че никой не ще извлече поука от тях, пък дори и случайно да прочете написаното. Затуй пиша единствено заради себе си. Нека другите измиват греховете си със светената вода на Амон — аз, Синухе, ще се пречистя, като опиша своите дела. Нека други оставят везните на Озирис да претеглят лъжите, наслоени в сърцата им — аз, Синухе, ще претегля своето сърце с тръстиково перо.

Но преди да почна книгата си, сърцето ми трябва да изплаче мъката си. Ето за какво тъжи помръкналото сърце на един изгнаник:

Който веднъж е пил от водата на Нил, той копнее да се върне при него. Никоя друга вода на земята не е в състояние да утоли жаждата му.

Който се е родил в Тива, той копнее да се върне там, защото на земята няма друг град като Тива. Израсналият на улицата мечтае да се върне на нея, да напусне палата от кедрово дърво и да се прибере в глинената къщурка. Той се блазни не от аромата на смирна и благовонни масла, а от лютия дим на огньовете от тор и от миризмата на пържена риба.

Готов съм да заменя златната си чаша с глинената паница на бедняка, стига кракът ми отново да докосне меката земя на Кеми. Ленените си одежди бих заменил със загорялата кожа на роба, ако можех още веднъж да доловя шумоленето на тръстиките от полъха на пролетния вятър.

Нил се разлива, над зелените му води градовете се издигат като скъпоценни камъни, лястовиците се завръщат, жерави пристъпят в тинята, а аз съм толкова далече… Ех, защо не съм лястовица, защо не съм жерав, та да разперя крила и да полетя покрай стражите обратно в Кеми!

Ще свия гнездо сред пъстрите колонади на Амон, където обелиските пламтят като злато и огън, а наоколо се носи дъхът на тамян и на принесените в жертва угоени животни. Ще свия гнездо върху покрива на някоя глинена къщурка в бедняшкия квартал. Волове теглят товари, занаятчии лепят папируси от тръстика, продавачи хвалят стоката си, а торни бръмбари търкалят топчетата си от тор по каменната настилка на улицата…

Бистра беше водата на моята младост, сладки бяха лудориите. Горчиво и тръпчиво е виното на старостта, най-вкусният меден сладкиш не може да се мери с коравия залък на моята бедност. Върнете се назад, години, потечете обратно, отминали времена! Заплувай, Амон, по небето от запад на изток, та да изживея още веднъж младостта си! Ни дума не ще променя, най-нищожната постъпка ще запазя. О, тънко тръстиково перо, о, гладки папируси, върнете ме към безполезните ми дела, към младостта и лудориите ми!

Написа го изгнаникът Синухе — по-беден от всички бедняци в Кеми.

2

Сенмут, когото наричах мой баща, беше лекар на бедните в Тива. Кипа, която наричах моя майка, беше негова жена. Деца си нямаха. Появил съм се при тях, когато били на възраст. В простодушието си ме нарекли дар божи, без да предугаждат злото, което този дар щеше да им донесе. Майка ми Кипа ми дала името на приказния герой Синухе, защото обичаше приказките. Тя смяташе, че съм дошъл при нея, бягайки от опасности, също като легендарния Синухе, който в шатрата на фараона неволно узнал страшна тайна, затова избягал, години наред се скитал по чужди земи и преживял какви ли не приключения.

Това бяха детински измислици, подхождащи на наивната и душа, но тя се надявала, че и аз винаги ще отбягвам опасностите, за да не ме сполетяват беди. Затова ме нарекла Синухе. Ала жреците на Амон твърдят, че името предопределя съдбата на човека. Кой знае, може би тъкмо то ме тласна към опасности и приключения в чужди земи. Може би заради името си трябваше да узная страшни тайни, тайни на царе и съпругите им, които можеха да ми струват живота. И най-сетне може би името ми ме направи изгнаник и заточеник.

Не, представата, че името е предопределило съдбата ми, е не по-малко наивна от надеждата на бедната Кипа, когато ме е нарекла Синухе. Убеден съм, че с мен щеше да се случи същото дори да се казвах Хепру, Хафран или Мойсей. При все това не може да се отрече, че Синухе стана изгнаник, докато Хеб, синът на сокола, получи червено-бялата корона и под името Хоремхеб бе въздигнат във владетел на Горната и Долната земя. Ето защо нека всеки мисли за съдбовността на имената каквото си иска. Нали човек във вярата си търси утеха от неволите и злините на живота.

Роден съм по време на царуването на великия фараон Аменхотеп III. В същата година се е родил и оня, който искаше да живее от истината и чието име вече не бива да се споменава, защото е прокълнато. Навремето естествено това никой не е знаел. При раждането му в двореца устроили шумно празненство и царят принесъл многобройни жертви в големия храм на Амон, построен по негова поръка. Народът също се радвал, без да подозира какво бъдеще му се готви. Дотогава великата царска съпруга Тейе напразно очаквала да добие син, макар вече двадесет и две години да била велика царица и името и да стояло изписано редом с царското в храмовете и по изображенията. Затова той, чието име не бива да се споменава, с голяма тържественост бил провъзгласен за наследник на царската власт, след като жреците извършили обрязването му.

Той обаче се родил през пролетта, по време на сеитбата, докато аз, Синухе, съм видял бял свят още предишната есен, когато разливът бил най-голям. Денят на раждането ми не е известен — дошъл съм по течението на Нил в малка тръстикова лодка, намазана с катран, и майка ми ме намерила сред крайбрежната растителност недалеч от прага на дома си. Толкова много била придошла водата тогава. Лястовиците наскоро се били завърнали и цвърчали около главата ми. Ала от мен не се долавял никакъв звук и тя ме помислила за мъртъв. Отнесла ме вкъщи, сгряла ме край огъня и дъхала в устата ми, докато съм почнал тихо да скимтя.

След като навестил болните си, баща ми се прибрал с две патици и крина брашно. Дочул скимтенето ми и помислил, че майка ми Кипа си е взела котенце. Почнал да я упреква, а тя му рекла:

— Не е коте, ами детенце! Радвай се, Сенмут, син ни се е родил! Сенмут се развикал, че била изкуфяла, а тя ме показала и моята безпомощност трогнала сърцето му. Така те ме приели като свое собствено дете. На съседите също казали, че Кипа ме е родила. Доста самонадеяно и не знам доколко са им повярвали. Кипа запазила тръстиковата лодка, с която съм дошъл, и я окачила на тавана над леглото си. Баща ми взел най-хубавия си меден съд, занесъл го в храма и накарал да ме запишат в книгата за новородените като негов син, добит от Кипа. За обрязването ми се погрижил сам — нали бил лекар, боял се от ножовете на жреците, защото причинявали гнойни рани. Поради това не им позволил да ме докоснат. Пък може и от пестеливост да го е направил, понеже като лекар на бедните не бил кой знае колко заможен.

Всичко това, разбира се, не го помня, но майка ми и баща ми толкова пъти са ми го разказвали по един и същ начин, че няма защо да се съмнявам, а и не виждам причина да са ме лъгали. През цялото си детство ги смятах за мои истински родители и никаква тъга не помрачаваше дните ми. Едва след като ми отрязаха момчешките къдрици и станах юноша, те ми разкриха истината. Направили го от страхопочитание пред боговете и затуй, че баща ми не искал да живея цял живот с една лъжа.

При все това на мен не ми било отредено да узная кой съм, откъде съм дошъл и как се казват родителите ми. По причини, които ще назова по-нататък, подозирам нещо, но то е само мое предположение.

Едно знам със сигурност — аз не съм единственият, дошъл по течението на Нил в тръстикова лодка, намазана с катран. Тива беше голям град с храмове и дворци, около които се редяха многобройните глинени къщурки на бедняците. По времето на великите фараони много земи са били подчинени на властта на Египет. Величието и богатствата променяха нравите на страната. В Тива пристигаха чужденци, установяваха се като търговци и занаятчии и строяха храмове на боговете си. Не по-малка от разкоша, богатствата и пищността в храмовете и дворците беше сиромашията извън техните стени. Имаше бедняци, които подхвърляха децата си, но и заможни жени, чиито мъже бяха на път, пускаха доказателството за брачната си изневяра да плува надолу по течението в тръстикова лодка. Възможно е да съм бил подхвърлен от жената на моряк, измамила съпруга си с някой сирийски търговец. А може и да съм потомък на чужденци, щом не съм бил обрязан. След като ми отрязаха момчешките къдрици и майка ми Кипа ги прибра в малка дървена ракла при първите ми сандалки, тя ми показа тръстиковата лодка и аз дълго я разглеждах. Стъблата бяха пожълтели, начупени и опушени от дима на мангала. Пристегната беше с възли, правени от птицеловец, ала повече от това тя не можеше да разкаже за родителите ми. Така бе нанесена първата рана на сърцето ми.

3

С настъпване на старостта мислите като птици политат към детските години. В дните на моята старост споменът за детството ми сияе ясен и чист, сякаш по онова време всичко е било по-добро и по-хубаво, отколкото в днешния свят. В това отношение, изглежда, няма разлика между беден и богат, защото навярно никой не е чак толкова беден, че в детството му да не е имало искрица светлина и радост, щом на старини си спомня за него.

Баща ми Сенмут живееше в шумен бедняшки квартал край Нил, малко по-нагоре от стените на храма. Недалеч от къщата му нагоре по реката се простираха дългите каменни кейове, където корабите стоварваха стоката си. За моряците и търговците по тесните улички имаше бирарии и кръчми, както и публични домове, които богатите от центъра на града също посещаваха, донасяни в паланкини[2]. Съседи ни бяха бирници, подофицери, надзиратели на товарни гемии и няколко жреци от пета степен. Заедно с баща ми те представляваха най-видните обитатели на бедняшкия квартал, като се извисяваха над останалите подобно на скала над водна повърхност.

В сравнение с глинените къщурки на най-бедните, долепени стена до стена в печални редици от двете страни на тесните улички, нашата къща беше голяма и просторна. Отпред имаше дори градина, широка няколко крачки, в която растеше сикомора, посадена от баща ми. Акациеви храсти я ограждаха откъм улицата, а за езерце служеше каменен басейн, който впрочем се пълнеше с вода само по време на разлива. Къщата имаше четири стаи. Една от тях майка ми използуваше за кухня. Хранехме се на верандата, откъдето се влизаше и в приемната на баща ми. Два пъти в седмицата идваше чистачка да помага на майка ми, понеже тя обичаше чистотата, а веднъж седмично една перачка переше дрехите ни на реката.

В този беден, неспокоен, непрекъснато заливан от чужденци квартал, чиято поквара ми стана ясна едва като юноша, баща ми и съседите му пазеха традициите и тачеха старинните обичаи. Докато сред богатите и знатните от същинския град нравите вече бяха западнали, той и нему подобните оставаха твърди и непреклонни представители на стария Египет, не губеха страхопочитанието си към боговете, пазеха чистотата и безкористността на сърцето си. В противовес на квартала и хората, сред които трябваше да живеят и упражняват професията си, те чрез нравите и поведението си сякаш искаха да покажат, че нямат нищо общо с тях.

Но защо да разказвам неща, които осъзнах едва по-късно? Не е ли по-добре да припомня как шумоляха листата на сикомората, край чийто груб ствол се излягах и дирех убежище от пърлещото слънце? Защо да не спомена най-хубавата си играчка — дървения крокодил, който теглех с връвчица по уличната настилка и дървените му челюсти потракваха след всяко затваряне на боядисаната в червено уста? Слисани, съседските деца се трупаха да го видят. С колко сладкиши, с колко лъскави камъчета и парченца медна тел се бях сдобил затуй, че им давах да го потеглят и си поиграят с него. Такива играчки имаха само децата на знатните. Баща ми я беше получил от царския дърводелец, загдето бе излекувал с компреси цирея на седалищните му части.

Сутрин майка ми ме водеше със себе си на зеленчуковия пазар. Не правеше много покупки, но за да избере китка лук, трябваше и една водна мярка време, а за нови обувки — предобедите на цяла седмица. При пазаруването тя си придаваше вид, че е заможна и държи да има най-хубавото. Ако не купуваше всичко, което привличаше окото й, правеше го, за да ме приучи на пестеливост. Затова казваше:

— Богат е не онзи, който притежава злато и сребро, а който се задоволява с малко.

Уверяваше ме в това, а в същото време бедняшките й старчески очи гледаха с възхита фините, леки като перушина разноцветни вълнени тъкани от Сидон и Библос. Кафявите й загрубели ръце галеха нежно щраусовите пера и накитите от слонова кост. Всичко това — стараеше се тя да убеди и мен, и себе си — било излишно и непотребно. Ала детската ми душа се бунтуваше срещу тези нейни поуки. Аз на драго сърце бих имал маймунката, обвила ръка около врата на собственика си, или пък пъстрата птица, дето ломотеше сирийски и египетски думи. Не намирах също така нищо лошо в огърлиците и позлатените сандали. Доста по-късно установих, че и на бедната стара Кипа неимоверно много и се е искало да бъде богата.

Но тъй като беше само жена на бедняшки лекар, тя задоволяваше мечтите си с приказки. Вечер, преди да заспим, шепнешком ми разказваше всички приказки, които знаеше. Разказваше за Синухе и за корабокрушенеца, завърнал се с несметни богатства от страната на змийския цар, разказваше за божества и вещици, за чародеи и предишни фараони. Баща ми често негодуваше и казваше, че пълнела главата ми с глупости и празни мисли. Ала щом захъркваше, майка ми продължаваше разказа си — колкото за свое, толкова и за мое удоволствие. Още помня душните летни нощи, когато леглото изгаряше голото тяло, а сънят все не идеше. Още дочувам тихия й приспивен глас и се чувствувам прислонен до нея. Истинската ми майка едва ли би била по-добра и по-нежна от простодушната суеверна Кипа, която винаги беше готова да нагости някой сляп или недъгав разказвач на приказки.

Приказките ме забавляваха, но в пълна противоположност с тях беше живата улица, наситена с безброй аромати и миризми и разсадник на мухи. Понякога вятърът откъм пристанището довяваше на улицата упойващия дъх на кедрово дърво и смирна. Случваше се от носилката на някоя знатна дама да капне благовонно масло, ако тя се наведеше да нахока уличните хлапета. Привечер, когато златната ладия на Амон се насочваше към западните планини, от всички веранди и глинени къщурки към улицата се разнасяше миризмата на пържена риба, примесена с уханието на пресен хляб. Тази миризма на бедняшкия квартал в Тива обикнах през детските си години и оттогава никога не съм я забравял.

Първите поучения от баща си получавах на верандата по време на ядене. С уморена крачка той прекосяваше двора или излизаше от приемната си с пропити от острата миризма на мехлеми и лекарства дрехи. Майка ми му поливаше да си измие ръцете, сядахме на столчетата край софрата и тя поднасяше яденето. Случваше се тъкмо тогава по улицата да се зададе шумна група моряци, които — замаяни от изпитата бира — надаваха викове, удряха с пръчки по къщните стени и спираха да се облекчат край акациевите храсти. Баща ми беше съобразителен човек и не казваше нищо, преди да са отминали. Едва след туй ме поучаваше:

— Само един окаян негър или мръсен сириец ходи по нужда на улицата. Египтянинът върши това на закрито.

Или пък казваше:

— Виното е дар от боговете. Ако се пие с мярка, то радва сърцето. Една чаша не вреди никому, две развързват езика, но който изпразва цяла делва, събужда се пребит и обран в канавката.

Щом минеше някоя красавица, заметнала тялото си с прозирни дрехи, до верандата достигаше полъхът на благовонна помада. Бузите, устните и веждите й бяха ярко оцветени, а влажният и поглед издаваше блясък, какъвто очите на порядъчните жени не познават. Докато я оглеждах захласнат, баща ми подемаше със сериозен глас:

— Да се пазиш от жена, която те заговаря с думите „хубави момко“ и гледа да те подмами, защото сърцето й е мрежа и примка, а прегръдката й изгаря по-лошо от огън.

Нищо чудно, че след такива поучения в детската ми душа се породи страх от делвите с вино и хубавиците, които не приличаха на обикновените жени. Същевременно обаче изпитвах извънредно опасно влечение и към едните, и към другите.

Още от малък баща ми ми позволяваше да влизам в приемната му. Показваше ми инструментите, ножовете и съдинките си с лекарства и ми обясняваше кое за какво се използува. Докато преглеждаше пациентите си, заставах до него и му подавах вода, превръзки, мехлеми и вино. Като всяка жена, майка ми не можеше да гледа рани и циреи и не проумяваше детския ми интерес към болестите. А децата просто нямат разбиране за болки и страдания, преди сами да са ги изпитали. За мен разрязването на един цирей изглеждаше любопитно и аз гордо разказвах на другите момчета всичко видяно, за да спечеля уважението им. При всеки нов пациент следях внимателно прегледа и въпросите на баща ми, докато накрая кажеше, че болестта е изцерима и че ще се заеме с лечението му. Имаше обаче пациенти, с чието оправяне той не можеше да се нагърби. На тях им написваше няколко реда на късче папирус и ги пращаше в Дома на живота към храма. След като такъв пациент си отидеше, той обикновено въздъхваше, поклащаше глава и казваше:

— Горкият човечец!

Не всички пациенти на баща ми бяха бедняци. От увеселителните заведения му водеха да превързва мъже, чиито дрехи бяха ушити от най-фин лен. Понякога на преглед идваха сирийски корабни капитани, получили гнойни циреи или страдащи от зъбобол. Затуй не се учудих, когато веднъж се появи жената на един търговец на подправки, отрупана с накити и с разноцветни скъпоценни камъни по яката. Баща ми внимателно изслуша стенанията, охканията и оплакванията и от куп страдания. Бях много разочарован, когато той посегна към една хартийка, понеже се надявах, че ще може да я излекува и тя ще го възнагради с разни лакомства. Затова въздъхнах, поклатих глава и тихо промълвих:

— Горката женица!

Болната подскочи от уплаха и погледна разтревожено баща ми. А той преписа няколко старинни букви и знаци от един изтъркан папирус, сипа в една паничка масло и вино, потопи хартийката в сместа, докато мастилото се размие от виното, преля течността в глинено гърне и го даде на жената, като й поръча да пие от лекарството незабавно щом почувствува болки в главата и корема. Когато жената си отиде, погледнах баща си въпросително. Той се смути, покашля се няколко пъти и рече:

— Доста болести могат да се лекуват с мастило, ако с него се напише подходящо заклинание. — Повече не каза нищо, но след малко го чух да си мърмори: — Във всеки случай този цяр няма да й навреди.

Щом навърших седем години, аз като всяко момче получих къса престилка, покриваща бедрата ми, и майка ми ме заведе да гледаме жертвоприношение в храма. По онова време храмът на Амон в Тива беше най-големият в Египет. От светилището и езерото на богинята на луната до него напряко през града водеше алея, по която се редяха издялани от камък сфинксове с овнешки глави. Яки тухлени зидове ограждаха площта около храма и той заедно с постройките към него образуваше цял град във вътрешността на града. На върха ма високия колкото планина пилон се вееха пъстри флагове, а от двете страни на медната порта исполинските статуи на царете бдяха над територията на храма.

Прекрачихме портата и продавачите на книги за смъртта почнаха кой кресливо, кой шепнешком да предлагат на майка ми свитъците си. Майка ми ме поведе да видя работилниците на дърводелците и изложените дървени фигури на роби и слуги, които — получили заклинанието на жреците — работеха и се грижеха на оня свят за господаря си, така че не ставаше нужда той дори пръста си да помръдне. Но защо да разказвам онова, което всекиму е известно — нали всичко се връща към старото и човешкото сърце не се изменя? Майка ми плати таксата, събирана от присъствуващите на жертвоприношението, и аз видях как жреците в бели одежди бързо и сръчно заклаха и нарязаха бика, между чиито рога върху тръстиков шнур имаше печат, удостоверяващ, че животното е безупречно и няма нито един черен косъм. Жреците бяха охранени, бръснатите им и намазани с масло глави лъщяха. Те не обръщаха особено внимание на стотиците присъствуващи и по време на цялото свещенодействие безочливо разговаряха за своите си работи. Аз пък разглеждах войнствените изображения по стените на храма и се удивлявах на величествените му колони. Никак не можах да проумея вълнението на майка ми, когато с просълзени очи ме поведе към къщи. Там тя свали детските ми обувки и ми нахлузи нови сандали, които бяха неудобни и дълго ми убиваха, преди да свикна с тях.

Когато се оплаках на баща си, той се засмя доброжелателно и каза, че едно момче от добро семейство вече не бивало да ходи босоного из града — толкоз много са се изменили времената. Разказа ми, че по времето на дядо му високопоставени особи все още можели да окачат сандалите на врата си и да тръгнат боси. Тогава нравите били по-прости и по-здравословни. Женската роба била тясна и без ръкави, а сега всяка жена, която държи на достойнството си, носи широки дрехи с пъстри яки. По-рано хората щели да се присмиват, ако някой мъж сложел колосана и надиплена престилка или ако ръкавите му бъдели широки. Дядо му наистина нямало да познае град Тива, ако станел от гроба си да го погледне, и едва ли щял да разбере разговорната реч, примесена с толкоз много сирийски думи и названия на предмети. Човек си въобразявал, че колкото повече чужди думи употребява, толкова по-изискан ще изглежда.

Като се нахранихме, баща ми стана сериозен, положи широката си сръчна ръка върху главата ми и с плаха нежност погали къдриците по дясното ми слепоочие.

— Вече си на седем години, Синухе — рече той. — Време е да решиш какъв ще ставаш.

— Воин — отвърнах аз без колебание и не можах да си обясня израза на разочарование, изписал се върху благото му лице. Та нали на улицата любима игра сред момчетата беше играта на война, пред военния дом бях гледал как войниците се борят и се упражняват с оръжията си, видял бях бойни колесници с веещи се украшения от пера и с трещящи колела да потеглят на учение извън града. Кое друго поприще можеше да бъде по-славно и по-достойно от воинското? На войника не му беше нужно умението да пише. За мен това бе най-важното, защото по-големите момчета бяха разказвали какъв ужас било да се научиш да пишеш и колко безмилостно учителите скубели перчемите на учениците, ако случайно някоя глинена плоча се счупела или тръстиковото перо се прекършело между непохватните пръсти.

На младини баща ми явно не се е отличавал с особени дарования, иначе сигурно щеше да стане нещо повече от бедняшки лекар. Но в работата си беше добросъвестен, не нанасяше вреда на пациентите си и с течение на времето бе набрал много опит. Вече знаеше колко съм чувствителен и своенравен и затова не каза нищо за решението ми. След миг обаче помоли майка ми да донесе една кана, влезе в приемната си и преля в нея евтино вино от една делва.

— Ела с мен, Синухе — каза той и ме поведе към брега.

Последвах го с недоумение. На кея той спря, загледан в една гемия, от която потни носачи, превили гърбове, разтоварваха стоки, зашити в денкове. Слънцето се спускаше към западните планини зад града на мъртвите, ние бяхме сити, ала носачите продължаваха да работят задъхани и облени в пот. Надзирателят ги гонеше с камшика си, а под един навес писарят си седеше спокойно и с тръстиково перо отбелязваше всеки пренесен товар.

— Като тях ли искаш да станеш? — запита баща ми.

Въпросът му ми се стори безсмислен и не отговорих, а само го погледнах учудено, защото никой естествено не желаеше да стане носач.

— Блъскат се от ранни зори до късна вечер — каза баща ми Сенмут. — Кожата им е загрубяла като крокодилска кожа, дланите им са корави като крокодилски лапи. Едва след падане на мрака те се прибират в мизерните си глинени бордеи, вечерят парче хляб и глава лук и пият глътка кисела бира. Такъв е животът на носача. Такъв е също животът на орача. Такъв е животът на всички, които си вадят хляба с двете ръце. Да не би да им завиждаш?

Поклатих глава и го погледнал недоумяващо. Нали исках да стана воин, а не носач, нито пък чистач на тиня, поливач по нивите или вонлив говедар.

— Те никога не ще променят съдбата си — продължи баща ми сериозно. — Като умрат, телата им в най-добрия случай ще бъдат осолени и заровени в пясъка. Тях не ги очаква безсмъртие и блажен живот в Западната страна[3]. По това се различават от всички ония, които могат да си построят трайна гробница и да си платят за балсамиране на тялото, та да се запази за вечни времена. Знаеш ли откъде произтича това, Синухе?

С разтреперана брадичка погледнах към града на мъртвите, където белите храмове на фараоните аленееха от лъчите на залязващото слънце. Вече се досещах накъде бие баща ми.

— Те не знаят да пишат — каза той строго. — В живота и в смъртта никой не преуспява, ако не знае да пише.

Той надигна замислено каната, огледа се крадешком, сякаш се боеше да не би Кипа да ни наблюдава иззад ъгъла, и отпи глътка вино. Избърса устата си и ме дръпна за ръката да продължим по-нататък. Тръгнах със свито сърце, ала все пак решен да стана воин.

— Татко — казах аз, крачейки до него, — животът на воините не е лош. Живеят във военния дом и се хранят добре, вечер пият вино в публичните домове и се харесват на жените. Най-добрите носят златни огърлици, макар че не знаят да пишат. От походите се връщат с плячка и роби, които работят и упражняват професии в тяхна полза. Защо тогава да не стана воин?

Вместо да ми отговори, баща ми ускори ход. Недалеч от голямото сметище, където бръмчаха рояци мухи, той се наведе и надзърна в ниска глинена колиба.

— Интеб, приятелю мой, тука ли си? — извика той.

Като се подпираше на тояга, от колибата излезе старец, изпохапан от гадини. Дясната му ръка някога е била отрязана малко под рамото, а престилката му се бе втвърдила от мръсота. Старостта бе изсушила и сбръчкала лицето му и не бе оставила ни един зъб в устата му.

— Това… това Интеб ли е? — прошепнах аз към баща си, оглеждайки стъписано стареца. Защото Интеб беше герой, воювал под предводителството на най-великия сред фараоните, Тутмос III, по време на похода му в Сирия. За него, за подвизите му и за наградите, получени от фараона, още се разказваха легенди.

Старецът вдигна ръка за войнишки поздрав и баща ми му даде каната с вино. Двамата седнаха на земята, защото пред колибата нямаше дори пейка. Интеб с разтреперана ръка поднесе каната към устните си и жадно пи, като внимаваше да не разлее нито капка.

— Синът ми Синухе е решил да става воин — рече баща ми, подсмихвайки се, — та го доведох при теб, Интеб, при единствения още жив герой от победните войни, за да му разкажеш за славния живот и подвизите на воина.

— В името на Сет и Ваал и на всички други зли духове! — изруга старецът, разсмя се дрезгаво и впери късогледите си очи в мен. — Да не е полудяло момчето ти?

Беззъбата му уста, угасналият поглед, висящият чукан на сакатата ръка и набръчканата му мръсна гръд изглеждаха толкова ужасно, че аз се свих зад баща си и го хванах за ръкава.

— Ех, момче, момче — въздъхна Интеб и се захили. — Ако за всяко проклятие, що съм изрекъл по живота и жалката си орисия на воин, получех глътка вино, можех да напълня езерото, дето фараонът го бил построил за угода на своята старица. Не съм го виждал, защото нямам с какво да платя и да мина отвъд реката, ала не се съмнявам, че то ще се напълни и ще остане още толкоз много вино, че да се напие цяла войска.

Той пак отпи жадно от каната.

— Но нали воинската професия е най-достойната от всички професии — обадих се аз с треперещ глас.

— Достойнството и славата — отвърна героят на Тутмос — не са нищо друго освен тор, от който само мухите се хранят. През живота си съм изприказвал куп лъжи за войната и героизма, за да ме почерпят чаша вино зяпналите наивници. Но баща ти е почтен човек, него няма да мамя. Затуй ти казвам, синко, че от всички професии воинската е най-последната и най-окаяната.

Виното изглади бръчките по лицето му и разпали огън в старческите очи. Той се надигна и притисна единствената си ръка към врата си.

— Виж, момче — извика той. — Петорна златна огърлица украсяваше този мършав врат. Лично фараонът ми я окачи. Кой може да преброи отсечените ръце, които трупах пред шатрата му? Кой първи се изкачи по стената на Кадеш? Кой се втурваше като разярен слон сред вражеските редици? Това бях аз, героят Интеб! Но днес кой ми е благодарен за това? Златото си пропилях, робите, които получих като военна плячка, избягаха или измряха в нищета. Дясната ми ръка остана в страната Митани, а аз самият отдавна щях да съм просяк по улиците, ако добри хора не ми носеха сегиз-тогиз сушена риба и бира, за да разказвам на децата им истината за войната. Да, синко, аз съм великият герой Интеб, ала погледни ме! Младостта ми мина в пустинята, в глад, мъки и напрежение. Там плътта на крайниците ми се стопи, кожата ми се ощави, сърцето ми стана по-твърдо от камък. А най-лошото е, че в безводните пустини гърлото ми пресъхна и оттогава страдам от вечна жажда, както всеки воин, завръщащ се жив от походи в далечни страни. Откакто загубих ръката си, животът ми се превърна в кошмар. Да не ти разправям пък за болките и мъките, причинени ми от фелдшерите, когато с вряло масло обгориха раната на ампутираната ми ръка. На баща ти това е известно. Благословено да е името ти, добри и справедливи Сенмут, но виното свърши!

Старецът замълча, изпъшка, седна на земята и унило обърна каната с дъното нагоре. Буйният пламък в очите му угасна и той отново беше старият нещастен мъж.

— Но воинът няма нужда да знае да пише — осмелих се да промълвя аз боязливо.

— Хм — промърмори Интеб и погледна към баща ми.

Баща ми бързо свали от ръката си една медна гривна и я подаде на стареца. Той се провикна и някакъв мръсен хлапак тутакси дотърча, взе гривната и каната и тръгна към кръчмата да купи още вино.

— Не купувай от най-хубавото — извика неспокойно Интеб подире му, — може и кисело да е, от него дават повече. — Той пак ме погледна замислено и каза: — Прав си, войникът няма нужда да знае да пише, необходимо е само да се научи да воюва. Ако знаеше да пише, щеше да стане военачалник, да командува и най-храбрия воин, а останалите да праща пред себе си в боя. Защото всеки научил се да пише е годен за пълководец, докато оня, който не умее да прави драскулки по книгата, не го бива даже за стотник. Къде е тогава радостта от златните огърлици и почетните знаци, щом те командува човек с тръстиково перо? Ала така е било и така ще си остане. Затуй, момчето ми, ако искаш да командуваш и предвождаш войската, първо се научи да пишеш. Тогава окичените със златни огърлици ще ти се покланят, а робите ще те носят на бойното поле в паланкин.

Мръсният хлапак се върна, като освен пълната кана носеше и една делва вино. Лицето на стареца засия.

— Баща ти Сенмут е добър човек — каза той дружелюбно. — Грамотен е, а в дните на моето величие и щастие, когато виното не ми липсваше, той ме лекуваше, щом почнеха да ми се привиждат крокодили и хипопотами. Добър човек е, макар да е само лекар и да не може един лък да опъне. Хвала му!

Аз уплашено гледах делвата с вино, с която Интеб явно се гласеше да се заеме, и нетърпеливо задърпах баща си за широкия изпоцапан с лекарства ръкав. Боях се, че заради виното скоро щяхме да се събудим пребити край някой уличен ъгъл. Баща ми Сенмут също се бе вторачил в делвата, въздъхна тихо и ме поведе към къщи. С пискливия си старчески глас Интеб поде някаква сирийска военна песен и голият загорял от слънцето уличен хлапак почна да се смее.

Аз, Синухе, погребах мечтата си за воинско поприще и на следния ден не се възпротивих, когато баща ми и майка ми ме заведоха да се уча.

4

Баща ми, разбира се, нямаше средства, за да ме даде в някое от големите училища към храмовете, където получаваха образование синовете, а понякога и дъщерите на знатните, богатите и жреците от по-висока степен. Учител ми стана старият жрец Онех. Живееше само на няколко пресечки от нас и водеше занятията на порутената си веранда. Учениците му бяха деца на занаятчии, търговци, пристанищни надзиратели и подофицери. Техните амбициозни родители се надяваха да им осигурят писарска професия. Като бивш книговодител в склада към храма на неземната Мут, Онех беше много подходящ, щом трябваше да се даде начална грамотност на деца, които по-късно щяха да се занимават с теглене на стоки, мерене на зърно, броене на говеда или пресмятане на войнишки провизии. В световния град Тива имаше десетки и стотици такива малки училища. Обучението беше евтино, тъй като от учениците се искаше само да се грижат за стария Онех. Зиме синът на въглищаря носеше дървени въглища за мангала му, синът на тъкача го снабдяваше с дрехи, а от сина на търговеца на жито получаваше брашно. Баща ми лекуваше безбройните му старчески оплаквания. Даваше му да пие варени билки, които — размесени с вино — успокояваха болките.

Тази зависимост караше Онех да бъде благ учител. Ако някое от момчетата задремеше над плочата за писане, той не го дърпаше за перчема, а му налагаше на другия ден да донесе от къщи нещо вкусно за ядене. Понякога синът на търговеца на жито донасяше паница бира. В такива дни слушахме внимателно, защото старият Онех се оживяваше и разказваше изумителни истории за оня свят или легенди за неземната Мут, за бога творец Птах и за други нему ближни божества. Ние се кискахме и смятахме, че хитро сме го подвели да забрави за един ден мъчните уроци и скучните писмена. Едва много по-късно прозрях, че старият Онех е бил по-мъдър и по-разумен, отколкото съм си мислел. С приказките си, разкрасявани от наивно набожното му въображение, той преследваше определена цел — преподаваше ни нравствените закони на стария Египет. Нито една злина нямало да остане ненаказана. Един ден всяко човешко сърце щяло безжалостно да бъде претеглено пред височайшия престол на Озирис. Онзи, чиито зли дела везните на Чакалоглавия извадели наяве, щял да бъде хвърлен за храна на Кръвожадния, а Кръвожадния бил крокодил и хипопотам ведно, само че по-страшен и от единия, и от другия.

Разказваше ни също за Задноликия — мрачния лодкар по водите на задгробния свят, без чиято помощ мъртвият не можел да стигне до полята на блажените. Когато гребял, той винаги гледал зад себе си, а не напред като земните лодкари по Нил. Онех ни караше да учим наизуст думите, с които Задноликия можел да бъде умилостивен и подкупен. Караше ни да преписваме и възпроизвеждаме по памет техните писмени означения. Грешките ми поправяше с кротки забележки. Трябвало да разберем, че и най-малката грешка можела да осуети блажения ни живот на оня свят. Ако в писмото ни до Задноликия имало и една грешка, щели сме за вечни времена да блуждаем като сенки по брега на тъмните мътни води или още по-лошо — да попаднем в ужасните бездни на царството на мъртвите.

Няколко години посещавах училището на Онех. Баща ми неслучайно ме беше пратил там. Според него никой не биваше да се захваща насила с професия, която не му е по волята. Ако не се окажел способен, той нямаше желание принудително да ме прави писар. Ако обаче проявях интерес и влечение, Онех можеше по-нататък да ме препоръча в училището към храма, откъдето за мен щете да се открие път към желаното от баща ми жизнено поприще. Не ми ли се удадеше това, оставаше възможността да си изкарвам прехраната като сметач или дребен писар или пък от военните продоволствени складове все пак да поема пътя към войската. Но по онова време тези негови планове ми бяха неизвестни.

Най-добрият ми приятел в училище беше няколко години по-възрастният Тутмос, чийто баща командуваше група бойни колесници. Още от дете той беше свикнал да се занимава с коне и да се бори.

Баща му, в чийто камшик бяха вплетени медни нишки, мечтаеше синът му да стане велик военачалник и затуй държеше първо да се научи да пише. Ала прославеното име на Тутмос не се оказа чудотворно, както се надяваше баща му. Щом стъпи в училище, престанаха да го интересуват ученията с бойни колесници и мятането на копие. С лекота усвояваше писмената и докато другите отчаяно се напрягаха, той си рисуваше по плочата. Изобразяваше колесници, коне, изправени на задните си крака, и борещи се воини. Носеше глина в училите и веднъж, докато Онех отпиваше бира от паницата и разказваше легенди, той измайстори едно разкривено подобие на Кръвожадния, който със зинала паст се мъчи да налапа някакво дребно плешиво старче. По гърбицата и закръгленото му коремче не беше трудно да се отгатне, че това е Онех. Но Онех не се разсърди. На Тутмос никой не можеше да се разсърди. Лицето му беше широко, краката — къси и дебели, както на хората от простолюдието, ала очите му излъчваха завладяващо весело настроение, а сръчните му ръце ваяха от глината животни и птици за всеобща радост. Първоначално се стараех да спечеля приятелството му заради неговите воински качества, но то се запази дори тогава, когато воинското поприще вече ни най-малко не го привличаше.

По време на учението с мен стана чудо. Стана съвсем внезапно и аз още си спомням за оня миг на проблясък. Беше приятен хладен пролетен ден. Наоколо цвърчаха птици, а щъркелите стягаха гнездата си по покривите на глинените къщурки. Водата се бе оттеглила и земята се покриваше с тучна зеленина. В градините стопаните засяваха семена и садяха разсад. Беше ден за палуване и на нас не ни се седеше мирно на порутената веранда у Онех, чиито кирпичени стени се ронеха, щом ги побутнеш. Чертаех разсеяно досадните знаци и букви, които се дълбаят в камък, а редом с тях — съответните съкращения, употребявани в папирусите. Но ето че някаква отдавна забравена дума на Онех, някакво особено вътрешно чувство внезапно накара думите и писмената да оживеят пред мен. Изображението се превърна в дума, думата — в сричка, сричката — в буква. Като свързвах буквите една с друга, се раждаха нови думи, живи, чудни думи, които вече нямаха нищо общо с първоначалните изображения. И най-простият поливач на ниви разбира отделното изображение, но две изображения едно до друго са понятни само на грамотния. Вярвам, че всеки, който се е научил да пише и чете, се досеща за кое прозрение намеквам. За мен това преживяване беше по-силно и по-привлекателно, отколкото да откраднеш нар от коша на овощаря, по-сладко от суха фурма, прекрасно като вода за зажаднелия.

От този момент нататък аз вече не се нуждаех от подканване. Поглъщах знанията на Онех, както сухата почва попива придошлите води на Нил. Научих се да пиша бързо. Постепенно свикнах да разчитам и написаното от други. На третата година ми даваха да сричам вече от изтъркани папирусови свитъци и да диктувам поучителни истории, които останалите записваха.

По онова време забелязах също, че външно се различавах от съучениците си. Лицето ми беше по-тясно, кожата — по-светла, крайниците — по-тънки от тези на яките момчета. Приличах не толкова на хората, сред които живеех, а на децата на високопоставените и ако се облечех като тях, едва ли някой щеше да ме отличи от момчетата, носени в паланкини или съпровождани по улиците от роби. Това даваше повод да ме подиграват. Синът на търговеца на жито посягаше да ме прегърне и ме наричаше момиченце, което ме принуждаваше да го бода с калема. Близостта му ми беше противна, защото вонеше. Търсех компанията на Тутмос, но той никога не ме докосваше с ръка. Веднъж ми каза плахо:

— Искаш ли да ми позираш? Ще извая образа ти от глина.

Заведох го у дома и на двора, под сикомората, той направи от глина фигурка, която приличаше на мен. С остро перо отдолу издълба името ми. Майка ми Кипа ни донесе сладкиши, ала при вида на фигурката се изплаши и извика, че това било магьосничество. Баща ми обаче заяви, че Тутмос можел да стане царски скулптор, ако го приемели в училището към храма. Аз шеговито се поклоних пред него с отпуснати пред коленете ръце, както се отправя поздрав към високопоставени. Очите на Тутмос заблестяха, но после въздъхна и каза, че от това нямало да излезе нищо. Баща му вече настоявал да се върне във военния дом и да постъпи в школата за подофицери към състава от бойни колесници. Познанията му по писане били достатъчни за бъдещ военачалник. Сенмут ни остави насаме, а от кухнята продължи да се чува мърморенето на Кипа, докато ние с Тутмос унищожавахме вкусните мазни сладкиши и се чувствувахме превъзходно.

В онези времена аз все още бях щастлив.

5

Така дойде денят, в който баща ми облече най-хубавата си, чисто изпрана дреха, сложи около врата си широка, избродирана от Кипа яка и се отправи към големия храм на Амон. В себе си той тайно ненавиждаше жреците, но без тяхната помощ и намеса не ставаше нищо ни в Тива, ни в цял Египет. Те раздаваха право и произнасяха присъди, така че някой по-дързък можеше да обжалва в храма дори царска присъда, за да спаси кожата си. В ръцете на жреците се намираше обучението по всички по-висши професии. Те предсказваха равнището на водата и размера на очакваната реколта и въз основа на това определяха данъците в цялата страна. Но защо да се спирам на тия подробности, след като всичко се е върнало към старото и нищо не се променя?

Не вярвам тогавашната просителска мисия на баща ми да му е била по сърце. Животът му на лекар беше протекъл в бедняшкия квартал и той се бе отчуждил от храма и от Дома на живота. Сега като други несретни бащи трябваше да се нареди пред управата на храма в очакване първожрецът да благоволи да го приеме. И днес още виждам пред себе си всички ония бедни бащи, облекли най-хубавата си дреха и насядали в двора на храма с честолюбивата мечта животът на синовете им да бъде по-честит от техния. Те често пристигаха в Тива след дълго пътуване по реката, носеха си провизии и предлагаха на стражите и писарите подкупи, за да могат да разговарят с лъщящия от скъпи помади жрец, загърнат със златоткана дреха. А той мръщи нос от миризмата им и ги хока невъздържано. На Амон обаче му трябваха все нови и нови служители. Богатствата и мощта му растяха, а с тях и нуждата от грамотни люде ставаше все по-голяма. И въпреки това всеки баща смяташе, че му е оказана височайша милост, ако настанеше сина си в храма, макар в действителност тъкмо синът му да беше дар за светилището, и то по-ценен от злато.

Щастието се усмихнало на баща ми, защото едва било станало следобед, когато покрай него случайно минал старият му колега Птахор, заел междувременно длъжността царски трепанатор[4]. Баща ми се осмелил да го заговори и той обещал да ни посети лично, за да ме види.

За уречения ден баща ми купи гъска и хубаво вино. Кипа шеташе и гълчеше. От кухнята се разнасяше апетитна миризма на гъша мас, която привлече просяци и слепци по улицата пред нас. С песни и свирни те се стараеха да заслужат дела си в угощението, докато най-сетне Кипа им раздаде натопени в маста къшеи хляб и ги отпрати. Двамата с Тутмос изметохме улицата пред къщата и по посока към града. Баща ми бе посъветвал Тутмос да се навърта наоколо след пристигането на госта, защото Птахор може би щял да пожелае да разговаря и с него. Бяхме деца, ала щом баща ми запали тамян и окади верандата, обзе ни тържествено настроение като в храм. Аз наглеждах каната с благоуханна вода и пъдех мухите от снежнобялата ленена кърпа, която Кипа бе скътала за погребението си, но сега се налагаше Птахор да я използува за пешкир.

Трябваше да чакаме дълго. Слънцето залезе и въздухът се разхлади. Тамянът изгоря, а гъската унило цвъртеше в пещта. Аз огладнях, лицето на Кипа се удължи и застина. Баща ми мълчеше и въпреки настъпилия мрак не му се щеше да запали осветлението. Седяхме на верандата, като отбягвахме да се поглеждаме. Тогава разбрах колко много тъга и разочарования може да донесе на бедните и нискостоящите лекомислието на богатите и високопоставените.

Но ето че най-сетне откъм улицата просветна пламъкът на факел. Баща ми скочи, бързо донесе от кухнята въглен и запали двата светилника. Разтреперан, аз сграбчих каната с вода, усещайки до себе си тежкото дишане на Тутмос.

Царският трепанатор Птахор пристигна в прост паланкин, носен от двама негри. Пред него поклащаше факел дебел, явно пиян слуга. С пъшкане и радостни възгласи Птахор слезе от паланкина и поздрави баща ми, който се поклони с отпуснати пред коленете ръце. Птахор сложи ръка на рамото му — било за да покаже, че не е необходима чак такава церемониалност, било за да намери опора. Облегнат на баща ми, той ритна факлоносеца и го прати да изтрезнява под сикомората. Негрите бутнаха паланкина под акациевите храсти и без да чакат заповед, седнаха на земята.

Продължавайки да се опира на бащиното ми рамо, Птахор се изкачи на верандата. Независимо от неговите възражения аз му полях да си измие ръцете и му протегнах ленената кърпа, но той помоли аз да го избърша, щом вече съм му поливал. След туй ми благодари любезно и каза, че съм бил хубав момък. Баща ми го покани да седне на почетното място — стола с облегалка, взет на заем от дома на търговеца на подправки. Той седна и се огледа с малките си любопитни очи, примижавайки от светлината на лампите. Настана кратко мълчание. Птахор се покашля, извини се и поиска нещо за пиене, понеже от дългия път гърлото му било пресъхнало. Баща ми се зарадва и му наля вино. Птахор го помириса недоверчиво, отпи глътка, след което с видимо задоволство изпразни чашата и въздъхна облекчено.

Беше нисък кривокрак мъж с бръсната глава. Под тънката дреха гърдите и коремът му бяха провиснали. По яката му имаше скъпоценни камъни, но тя, както и цялото му облекло, беше изцапана с петна. Миришеше на вино, пот и помада.

Кипа му поднесе сладки, пържена дребна риба, плодове и печена гъска. Той хапна учтиво, макар несъмнено да идваше от богато угощение. Опита от всичко и изрече похвали, които много зарадваха Кипа. По негова молба занесох ядене и бира и на негрите, но те отвърнаха внимателно с непристойни думи и запитаха нямало ли да си тръгва вече оня дебелак. Слугата хъркаше тежко под сикомората и не ми се щеше да го будя.

Вечерта доста се обърка, защото баща ми също пи, и то повече, отколкото го бях виждал да пие друг път, така че накрая Кипа седна в кухнята, хвана се за главата и се завайка. Когато делвата с вино се изпразни, наченаха лековитите вина на баща ми, а като свършиха и те, минаха на обикновена бира, защото Птахор уверяваше, че не бил придирчив.

Разговаряха за времето, когато бяха учили заедно в Дома на живота, припомняха си историйки за учителите и се прегръщаха, клатушкайки се по верандата. Птахор разказваше за опита си като царски трепанатор и заяви, че това е последната област в медицината, на която лекарят би могъл да се посвети, и че мястото й било по-скоро в Дома на смъртта, отколкото в Дома на живота. Но тя била свързана с малко работа, а пък той открай време си бил мързелив, както баща ми, кроткият Сенмут, сигурно добре помнел. С изключение на зъбите, гърлото и ушите, които изисквали свои специалисти, черепът според него бил най-лесен за изучаване и затуй го бил избрал.

— Ако бях по-усърден — продължи той, — щях да стана обикновен честен лекар, за да раздавам живот, а не смърт, когато някой старей или неизлечимо болен омръзне на роднините си. Щях да раздавам живот като теб, приятелю Сенмут. Можеше и по-беден да бъда, ала щях да водя по-достоен и по-здравословен живот.

— Не му вярвайте, момчета — рече баща ми, защото и Тутмос седеше с нас, стиснал чашка вино в ръката си. — За мен е гордост да се наричам приятел на царския трепанатор Птахор — най-способния в професията си в цял Египет. Нали си спомням удивителните отваряния на черепи, с които спаси живота на високопоставени и низши и събуди всеобщо възхищение. Той прогонваше злите духове, дето карат хората да полудяват, и изчистваше кръглите им яйца от мозъка на болните. Благодарните пациенти го възнаграждаваха със злато и сребро, с огърлици и съдове за пиене.

— Но още по-богато ме възнаграждаваха благодарните роднини — добави Птахор с преплитащ се език. — Защото, ако случайно излекувам един на десет, един на петдесет, не, нека кажем един на сто души, толкова по-сигурна е смъртта на останалите. Ти чул ли си поле един фараон да е живял повече от три дни след отваряне на черепа му? Не. Колкото по-богати и по-високопоставени са неизлечимите и умопомрачените, толкова по-скоро ми ги пращат да ги оправя с кремъчния си нож. Ръката ми избавя от страдания, ръката ми раздава наследства, имоти, стада и злато, ръката ми издига фараони на трона. От мен се боят и никой не смее да ми противоречи, защото знам твърде много. Но колкото повече знам, толкова по-голяма става мъката ми. Затуй съм нещастен.

Птахор се разхлипа и избърса носа си в савана на Кипа.

— Ти си беден, но честен, Сенмут — изхълца той. — Затуй те обичам. А пък аз съм богат, ама скапан. Скапан съм като купчина тор, оставена на пътя от някое говедо.

Той сне обшитата си със скъпоценни камъни яка и я сложи на врата на баща ми. Сетне запяха песни, чиито думи не разбирах, ала Тутмос слушаше с интерес и каза, че такива непристойни песни дори във военния дом не се пеели. В кухнята Кипа почна да ридае, а откъм акациевите храсти единият негър се приближи, сграбчи Птахор и понечи да го отнесе в паланкина, защото времето за лягане отдавна беше минало. Птахор обаче се съпротивяваше, хленчеше горко, призоваваше стражите на помощ и викаше, че негърът щял да го убие. Тъй като от баща ми не можеше да се очаква подкрепа, ние с Тутмос заудряхме негъра с пръчки. Сипейки ругатни, той се оттегли разгневено и отведе другаря си заедно с паланкина.

Птахор изля последната бира върху себе си, поиска помада, за да намаже лицето си, и реши да се къпе в езерцето на двора. Тутмос ми подшушна, че най-добре би било да напъхаме старците в леглото. Така баща ми и царският трепанатор се озоваха прегърнати в брачното ложе на Кипа. Заспивайки, те с преплитащ се език продължаваха да се уверяват във вечното си приятелство.

Кипа плачеше, скубеше косите си и посипваше главата си с пепел от пещта. Мен ме тревожеше мисълта какво ще кажат съседите, защото в нощната тишина песните и олелията се бяха разнесли далеч из околността. Тутмос обаче не се притесняваше и твърдеше, че във военния дом и у тях бил виждал по-големи щуротии, когато водачите на колесници си спомняли за миналото и за наказателните експедиции в Сирия и страната Куш. Той дори смяташе, че вечерта е минала чудесно, понеже старците не били поканили да ги забавляват свирачи и танцувачки от увеселителните заведения. След като успя да успокои Кипа, ние криво-ляво разчистихме следите от празненството и отидохме да спим. Слугата остана да хърка под сикомората, а Тутмос легна при мен, прегърна ме и нали беше пийнал от виното, заговори за момичета. Но тъй като бях няколко години по-малък, те не ме интересуваха и аз бързо заспах.

Рано сутринта ме разбуди някаква тупурдия в спалнята. Надникнах и видях, че баща ми — облечен и с яката на Птахор на врата си — продължаваше да спи дълбоко, а Птахор седеше на пода, държеше се за главата и с жален глас се питаше къде ли се намира.

Поздравих го почтително с отпуснати пред коленете ръце и му казах, че все още е в пристанищния квартал, в къщата на бедняшкия лекар Сенмут. Това го успокои и в името на Амон той ме помоли за бира. Припомних му, че остатъка в делвата бе излял върху себе си, което личеше и от дрехите му. После стана, стегна се, сбърчи важно вежди и излезе. Полях му да си измие ръцете, след което, пъшкайки, се наведе и помоли да облея и бръснатата му глава. Тутмос, който също се беше събудил, му донесе кана с кефир и солена риба. Като закуси, настроението му се възвърна. Той се завтече към хъркащия под сикомората слуга и го заудря с пръчката си, докато се разсъни и скочи на крака. Дрехите му бяха изпоцапани от тревата, а лицето му — омазано с пръст.

— Жалка свиньо — извика Птахор и го шибна още веднъж с пръчката, — така ли се грижиш за господаря си като факлоносец? Къде ми е паланкинът? Къде са чистите ми дрехи? Къде са лековитите плодове? Да се махаш от очите ми, жалък крадец и свиня!

— Аз съм свиня и крадец на господаря си — повтори слугата раболепно. — Какво ще заповядаш, господарю?

Птахор даде разпорежданията си и слугата тръгна да търси паланкина. Царският трепанатор се настани удобно под сикомората, облегна се на дънера й, издекламира едно стихотворение, в което се говореше за зората, за цветето лотос и за някаква къпеща се в реката княгиня, а след туй заразказва истории, в които момчетата се заслушват прехласнато. Кипа също се събуди, стъкна огъня и хлътна в спалнята при баща ми. Гласът и кънтеше чак на двора, а когато баща ми, преоблечен с чисти дрехи, най-сетне излезе, видът му беше доста опечален.

— Хубаво момче имаш — рече Птахор. — Осанката му е като на принц, а очите му са кротки като очите на газела.

Макар да бях още дете, разбирах, че го казва само и само да забравим как се е държал предишната вечер.

— Какво умее синът ти? — продължи той. — Дали и духовният му взор е така открит, както очите на лицето му?

С Тутмос донесохме плочите си за писане. Загледан разсеяно във върха на сикомората, царският трепанатор ми продиктува кратко стихотворение, което още помня:

Постарах се да го напиша първо с обикновен шрифт. След туй го предадох с изображения и накрая изписах думите „пепел“, „старини“, „гробен“ и „мумия“ по всички възможни начини със сричково и буквено писмо. Показах му плочата си и той не намери нито една грешка. Знаех, че баща ми изпитваше гордост.

— Ами другото момче? — запита Птахор и протегна ръка към плочата на Тутмос.

Тутмос беше седнал встрани и рисуваше. Той се поколеба, преди да покаже плочата си, но очите му се смееха. Наведохме се и видяхме, че е нарисувал как Птахор слага яката си на врата на баща ми и как излива бирата върху себе си. На трета рисунка двамата с баща ми пееха прегърнати и тя беше толкова хубава, че веднага можеше да се отгатне какви песни пееха. Досмеша ме, но се въздържах, за да не разсърдя Птахор. Тутмос ни най-малко не искаше да му се подмазва и на рисунката го беше изобразил такъв, какъвто бе в действителност — дребен, кривокрак, с бръсната глава и провиснал корем.

Птахор дълго мълча, като поглеждаше строго ту към рисунката, ту към Тутмос. Тутмос се поуплаши и се надигна, готов да побегне. Накрая Птахор го попита:

— Какво искаш за рисунката? Купувам я.

Тутмос пламна и отговори:

— Плочата ми не е за продан, но на приятел мога да я подаря.

— Браво! — засмя се Птахор. — Нека бъдем тогава приятели и плочата е моя.

Погледна я още веднъж внимателно, засмя се и я строши на парчета о камъка. Всички се стъписахме, а Тутмос се смири и помоли за извинение, ако го е обидил.

— Нима трябва да се сърдя на водата, когато се оглеждам в нея? — запита Птахор спокойно. — Но ръката и окото на художника са по-съвършени от водата. Затуй сега знам как съм изглеждал снощи и не ми се ще някой да ме види такъв. Плочата строших, обаче признавам, че си художник.

Тутмос подскочи от радост, а Птахор се извърна към баща ми и сочейки към мене, тържествено изрече прастария лекарски обет:

— Ще се заема с лечението му. — Посочвайки към Тутмос, той каза: — Ще направя каквото мога.

Така те отново се върнаха към професионалния си лекарски език и се засмяха доволни. Баща ми сложи ръка върху главата ми и ме запита:

— Синухе, сине мой, искаш ли да станеш лекар като баща си? Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се стегна и не можах да проговоря, но кимнах утвърдително. Огледах се — дворът ми беше скъп, сикомората ми беше скъпа, каменният басейн също ми беше скъп.

— Сине мой — каза баща ми, — искаш ли да станеш лекар, по-изкусен от мен, по-добър от мен, господар на живота и смъртта, в чиито ръце човек, независимо от ранга и достойнствата си, може да повери живота си?

— Не като него и не като мен — добави Птахор и тялото му се изпъна, а погледът му стана мъдър и строг, — а истински лекар. Защото най-велик от всички е истинският лекар. Пред него и фараонът се съблича, пред него най-богатият и най-бедният са равни.

— На драго сърце ще стана истински лекар — отвърнах аз плахо, защото бях още момче, не познавах живота и не знаех, че старостта винаги гледа да прехвърли на младостта собствените си мечти и разочарования.

Птахор показа на Тутмос златната гривна на китката си и рече:

— Чети!

Тутмос засрича издълбаните изображения и без да може да прикрие усмивката си, нерешително прочете:

— „Искам пълна чаша!“

— Не се хили, хлапако! — сгълча го Птахор сериозно. — Тук не става дума за вино. Ако искаш да станеш художник, трябва да държиш чашата ти да бъде пълна. В истинския художник се проявява самият Птах, творецът и създателят. Художникът не е просто вода или огледало, а нещо повече. Наистина изкуството често е ласкаеща вода и лъжовно огледало, но при все това художникът е нещо повече от вода. Гледай чашата ти да е пълна, момко, и не се задоволявай с онова, което ти казват, а се уповавай повече на бистрия си поглед.

След туй обеща, че скоро ще бъда приет на обучение в Дома на живота и че ще се опита да помогне на Тутмос да постъпи в художественото училище при храма на Птах.

— Само че, момчета — додаде той, — слушайте внимателно какво ще ви кажа и го забравете веднага или поне забравете, че ви го е казал царският трепанатор. Сега вие ще попаднете в ръцете на жреците, а някой ден Синухе сам ще бъде ръкоположен за жрец, както и ние с баща му навремето получихме най-ниската жреческа степен. Защото никой няма право да упражнява лекарска професия, ако не е ръкоположен за жрец. Но когато попаднете в ръцете на жреците от храма, вие трябва да бъдете недоверчиви като чакалите и хитри като змиите, за да не ви заслепят и да не се затриете. Привидно обаче трябва да си останете кротки като гълъби, защото едва след като постигне целта си, човек може да разкрие истинския си образ. Така е било и така ще бъде. Запомнете го.

Разговорът ни продължи, докато слугата на Птахор се върна с нает паланкин и с чисти дрехи за господаря си. Собствения му паланкин робите бяха заложили в най-близкия публичен дом и бяха останали да спят там. Птахор упълномощи слугата да откупи паланкина и робите, сбогува се с нас, увери баща ми в приятелските си чувства и потегли обратно към квартала на високопоставените.

Така аз се озовах в Дома на живота към най-големия храм на Амон. А на другия ден царският трепанатор Птахор изпрати на Кипа издялан от скъпоценен камък скарабей — свещен бръмбар, който тя можеше да отнесе в гроба си, поставен под савана до сърцето й. По-голяма радост той не би могъл да достави на майка ми, поради което тя му прости за всичко и престана да натяква на баща ми Сенмут за проклетото вино.

1

По онова време тиванските жреци на Амон си бяха присвоили правото да контролират образованието и никой не можеше да се подготвя за някоя по-висша дейност, преди да е получил свидетелство от тях. От само себе си се разбира, че поради естеството си Домът на живота и Домът на смъртта винаги са били на територията на храма, както и висшето богословско училище, чиито възпитаници придобиваха по-висока жреческа степен. Приемливо беше донякъде факултетите по математика и астрономия да бъдат подчинени на жреците, но след като те се домогнаха също до търговските училища и правния факултет, сред образованите кръгове се събуди подозрение, че жреците се намесват в неща, които са привилегия преди всичко на фараона и данъчните власти. Наистина в търговския и правния факултет ръкополагането за жрец не се изискваше изрично, но тъй като най-малко една пета от територията и търговията на Египет се намираше в ръцете на Амон и влиянието на жреците във всички области на живота беше голямо, всеки стремящ се да стане едър търговец или държавен чиновник благоразумно полагаше изпит за най-ниската жреческа степен и се обявяваше за покорен слуга на Амон.

Сред факултетите най-голям естествено беше правният, защото той осигуряваше умения и предпоставки за всяка служба в данъчното и държавното управление или пък за преуспяване във войската. Малката група астрономи и математици водеха уединен живот в аудиториите си и презираха дълбоко парвенютата, забързани за лекциите по търговско смятане и земемерство. Но най-изолирано зад стените си в двора на храма живееха Домът на живота и Домът на смъртта. Към техните питомци останалите учащи се в храма изпитваха своеобразно страхопочитание.

Преди да престъпя прага на Дома на живота, аз трябваше да положа изпита за най-ниска жреческа степен в богословския факултет. Това ми отне повече от две години, защото същевременно придружавах баща си, когато обикаляше болните, и набирах опит за бъдещата си професия. Живеех вкъщи, прекарвах времето си както преди, само че всеки ден трябваше да посещавам по някоя лекция. Ако имаха високопоставени приятели и препоръчители, кандидатите за правния факултет често полагаха изпита за най-ниска жреческа степен в течение на няколко седмици. Освен най-общи познания по писане, четене и смятане за него се изискваше да се знаят наизуст свещени текстове, както и легенди за свещената триада и за свещената деветорка, на чийто връх, разбира се, стоеше неизменно Амон — царят на всички богове. В крайна сметка цялото това наизустяване и механично запаметяване целеше да се задуши естественото желание на учещите да мислят самостоятелно и те да бъдат накарани да вярват сляпо в съдържанието на наизустените текстове. Едва след като се е подчинил сляпо на властта на Амон, младият ученик можеше да получи първата жреческа степен. Не знам как се обучаваха все по-намаляващите и оредяващите групи за трета, четвърта и пета степен, понеже техните жреци си имаха свои, свято пазени тайнства. Още при втората степен жрецът трябваше да умее пред очите на тълпата да превръща тоягата си в змия. В преддверията на храма те се упражняваха и в други фокуси, а самата подготовка включваше също постене, бдене и тълкуване на сънища и видения. И все пак явно беше, че за всичко това и особено за крайната му цел никой не знаеше нищо по-точно освен придобилите тези степени. Случваше се понякога жреците от втора степен да се разбъбрят, но никога не съм чувал жреци от по-горна степен да разкриват тайните на боговете пред непосветени.

Запознах се с храма, чието могъщество и несметни богатства поразиха юношеското ми съзнание. Удивителна беше гледката още в преддверията и залите му, където тълпите от сутрин до вечер неспирно се трупаха. Хора от всички слоеве на народа, говорещи на всевъзможни езици и с всякакъв цвят на кожата, пристигаха да се поклонят на Амон, да се помолят за себе си, за близките си и за сполуката на начинанията си или да поднесат на Амон подаръци, които той бе заслужил, закриляйки човешката предприемчивост, здраве и непочтени сделки. Очите ми привикнаха да гледат съкровища, скъпи съдове, фигури от слонова кост и кутии от абаносово дърво. Носът ми не се дразнеше от аромата на тамяна и благоуханните смоли. Ушите ми свикнаха да слушат непозната реч и свещените брътвежи, които народът вече не разбираше. Могъществото на Амон ме смазваше, нощем сънувах кошмари и стенех в съня си.

Кандидатите за най-ниската жреческа степен бяха разделени на групи в зависимост от специалностите, които щяха да изучават по-нататък. Ние, бъдещите ученици в Дома на живота, образувахме самостоятелна група. Не се сближих с никого от другарите си, тъй като добре си спомнях мъдрия съвет на Птахор. Затворих се в себе си, изпълнявах безпрекословно всяка заповед и се правех на глупав, когато другите говореха остроти и по момчешки се гавреха с боговете. Сред нас имаше синове на известни лекари специалисти, чиито съвети, грижи и посещения по домовете се заплащаха със злато. Имаше също синове на обикновени селски лекари. В повечето случаи те бяха по-възрастни от останалите, вече пълнолетни, недодялани и обгорели от слънцето. Стараеха се да прикрият своята плахост и съвестно да учат уроците си. Имаше и деца от простолюдието с вродена жажда за знания, които се стремяха да се откъснат от занаята и съсловието на родителите си. С тях се отнасяха най-строго, от тях изискваха най-много, тъй като жреците проявяваха инстинктивно съмнение към ония, които не се задоволяваха с досегашното си положение.

Предпазливостта ми се оказа от полза, защото скоро забелязах, че сред нас имаше шпиони и доносници на жреците. Една непредпазлива дума, едно изречено съмнение или шега в другарски кръг бързо стигаше до ушите на жреците, виновникът биваше извикван на разпит и наказван. Някои момчета ги биеха с пръчки, други прогонваха от храма и за тях вратата към Дома на живота както в Тива, така и навсякъде в Египет се затваряше завинаги. Ако притежаваха усърдие, те можеха да станат помощници на гарнизонните хирурзи в колониите или да си създадат бъдеще било в Куш, било в Сирия, защото славата на египетските лекари се бе разнесла навред по света. Но повечето от тях пропадаха и се превръщаха в дребни писари, ако все пак се бяха научили да пишат.

С моята грамотност аз имах значително предимство пред много от по-възрастните ми другари. По мое мнение вече бях достатъчно зрял за постъпване в Дома на живота, но ръкополагането ми се бавеше. Не смеех да попитам за причините, защото въпросът ми можеше да се изтълкува като непокорство спрямо Амон. Пилеех си времето в преписване на текстове за смъртта, които се продаваха в преддверията. Вътрешно се бунтувах и ме обземаше униние. Много мои по-бездарни другари вече се учеха в Дома на живота. Но може би чрез вещите напътствия на баща ми аз получавах по-добро начално образование, отколкото те. Впоследствие разбрах, че жреците на Амон бяха по-умни от мен. Те ме наблюдаваха, предусещаха упорството и съмненията ми и ме поставяха на изпитание.

Унинието ми растеше, спях неспокойно и вечер често се усамотявах на брега на Нил да гледам залеза на слънцето и изгряващите звезди. Смехът на момичетата по улиците ме дразнеше. Копнеех по нещо непознато, отровният мед на приказките и стиховете бе проникнал в съзнанието ми, размекваше сърцето ми и надигаше сълзи в очите ми, когато бивах сам. Понякога баща ми ме поглеждаше, подсмихвайки се, а Кипа още по-усърдно ми разказваше истории за неверни жени, които канели хубави младежи да се забавляват с тях, докато мъжете им били на път.

Най-сетне ми съобщиха, че е мой ред да бдя в храма. Налагаше се да прекарам една седмица във вътрешността му и да не напускам очертанията му. Трябваше да се пречистя и да постя. Баща ми побърза да отреже момчешките ми къдрици и покани съседите ни да отпразнуваме деня на моето възмъжаване. От този момент нататък на мен щяха да гледат като на пълнолетен, защото имах готовност да бъда ръкоположен за жрец. Колкото и незначителен да беше сам по себе си този акт, той все пак ме издигаше над съседите и връстниците ми.

Кипа се беше потрудила, ала медените й сладкиши не ми бяха вкусни, нито пък веселбата и грубите шеги на съседите ме забавляваха. Вечерта, след като те се разотидоха, настроението ми се пренесе върху Сенмут и Кипа. Той заразказва историята на моето раждане, Кипа му помагаше да си я припомни, а аз разглеждах провесената над леглото им тръстикова лодка. Почернелите начупени стъбла събудиха болка в сърцето ми. Нямах истински баща и майка на този свят. Бях самотник под звездите в големия град. Може би бях просто жалък чужденец в страната Кеми. Може би произходът ми беше забулен в позорна тайна.

С наранено сърце облякох церемониалните дрехи, приготвени от Кипа с грижа и любов, и поех към храма.

2

Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.

Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.

И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.

Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.

— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.

— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.

— Синухе — повтори тя замислено и ме погледна изпитателно. — Значи лесно се плашиш и бягаш, щом някой ти повери тайна.

Свързваше ме с легендата за приключенията на Синухе и това ме раздразни, защото още в училище достатъчно ми бяха досаждали с тези нелепости. Затуй се стегнах и я погледнах право в очите. Погледът й беше толкова странен, любопитен и ясен, че лицето ми пламна и огън обзе тялото ми.

— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.

— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.

Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.

— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.

— Той знае — рече жената, украсеният й с пъстри камъни сандал нетърпеливо тропна по каменния под и аз видях малките й крака с хубави, оцветени в яркочервено нокти, по които нямаше следа от прах. — Той много добре знае кой го търси. Може да ми дължи нещо. Може мъжът ми да е на път и да искам той да разсее тъгата ми.

При мисълта, че тя е омъжена, сърцето ми отново се сви, но казах твърдо:

— Добре, непозната красавице. Отивам да го повикам. Ще му кажа, че го търси една жена, по-млада и по-хубава от богинята на луната. Така той ще разбере коя си, защото едва ли може да те забрави някой, който веднъж те е видял.

Уплашен от собствената си смелост, аз понечих да тръгна, но тя леко ме задържа и каза замислено:

— Защо се разбърза? Постой още малко, може би имаме да си кажем още нещо.

Пак ме погледна така, че сърцето ми почна да се топи и краката ми се разтрепериха. После протегна окичената си с пръстени и гривни ръка, докосна голото ми теме и добави грижовно:

— Не мръзне ли тази хубава глава, след като наскоро са обръснали красящите я къдрици? — Миг след това нежно продължи: — Ти истината ли говориш? Смяташ ли, че съм хубава? Погледни ме по-внимателно!

Погледнах я — дрехите й бяха от царска ленена тъкан, в моите очи тя беше хубава, най-хубавата от всички жени, които бях виждал, и не правеше нищо, за да скрие хубостта си. Погледнах я и забравих раната в сърцето си, забравих Амон и Дома на живота, близостта й изгаряше тялото ми като огън.

— Нищо не отговаряш — каза тя тъжно. — Пък и не е нужно да отговаряш. Според теб аз сигурно съм стара и грозна жена, която не радва хубавите ти очи. Иди тогава да повикаш готвещия се за ръкополагане Метуфер и така ще се отървеш от мен.

Но аз не тръгвах, нито пък можех да кажа нещо, макар да ми беше ясно, че тя ме вземаше на подбив. Между гигантските колони на храма цареше здрач. Очите и проблясваха в сумрачната светлина, която се процеждаше през далечните каменни решетки. Никой не ни виждаше.

— А може би не е нужно да го викаш — каза жената и ми се усмихна. — Може би е достатъчно ти да ми харесваш и да се повеселиш с мен, защото си нямам друг, който да ми достави радост.

Тогава си спомних думите на Кипа за жените, които канели хубавите момчета да се забавляват с тях. Спомних си ги така ненадейно, че се изплаших и се отдръпнах назад.

— Не познах ли, че Синухе се бои? — рече жената и отново пристъпи към мен, но аз разтревожено посегнах да я отблъсна и извиках:

— Сега знам коя си! Мъжът ти е заминал и сърцето ти е коварна примка, а прегръдката ти изгаря по-лошо от огън!

Така й казах, ала не намерих сили да избягам. Тя малко се стъписа, после пак се усмихна, застана съвсем близо до мен и кротко заговори:

— Така ли мислиш? Само че не е вярно. Прегръдката ми съвсем не изгаря като огън, а напротив — казват, че е много нежна. Опитай сам!

Тя улови безволната ми ръка, сложи я върху гърдите си и през тънката тъкан аз почувствувах хубостта й, разтреперах се и бузите ми пламнаха.

— Май че още не ти се вярва — рече тя уж разочаровано. — Сигурно дрехата пречи, но почакай, ще я дръпна.

Разтвори дрехата си и притисна ръката ми върху голата си гръд, така че усетих туптенето на сърцето й, но гърдите й бяха меки и хладни.

— Ела, Синухе! — прошепна тя. — Ела с мен! Ще пием вино и ще се веселим.

— Не бива да напускам храма — отвърнах аз объркано. Срамувах се от нерешителността си, желаех я силно и се боях от нея като от смъртта. — До ръкополагането ми трябва да остана чист, иначе ще ме изгонят от храма и никога няма да постъпя в Дома на живота. Имай милост към мен!

Казах го, защото знаех, че ще я последвам, ако още веднъж ме помоли. Но тя беше опитна жена, разбираше страха ми и затуй замислено се огледа. Все още бяхме сами, ала недалеч от нас минаваха хора. Някакъв разводач гръмогласно обясняваше на пристигнали в Тива пътници забележителностите на храма и просеше от тях късчета мед, за да им покаже още по-големи чудеса.

— Какво стеснително момче си ти, Синухе — каза тя. — Понякога знатни и богати ми предлагат накити и злато, за да ги поканя да се веселим. А ти, Синухе, желаеш да останеш чист.

— Сигурно искаш да повикам Метуфер — отвърнах аз отчаяно. Знаех, че той нямаше да се поколебае да избяга през нощта от храма, въпреки че беше негов ред да бди. Като син на царски зидар, Метуфер можеше да си го позволи, но аз бих го убил за това.

— Ами ако вече нямам желание да повикаш Метуфер? — подметна жената и дяволито ме погледна. — Може би искам да се разделим като приятели, Синухе. Ето защо ще ти доверя и името си — Нефернефернефер. Понеже казват, че съм хубава, всеки, който веднъж е произнесъл името ми, трябва да го повтори и потрети. Освен това съществува обичай при раздяла приятелите да си разменят подаръци, за да не се забравят. Затуй те моля да ми подариш нещо.

Отново осъзнах бедността си. Нямаше какво да й предложа, нямах дори някакво дребно украшение или медна гривна, колкото и неподходящи да бяха за подарък. Обхвана ме такъв срам, че наведох глава и замълчах.

— Подари ми тогава нещо, което ще ободри сърцето ми — продължи тя, повдигна с пръст брадичката ми и доближи лицето си до моето.

Когато разбрах какво искаше, допрях устните си до нейните меки устни. Тя въздъхна леко и каза:

— Благодаря ти, Синухе. Подаръкът ти беше хубав и аз няма да го забравя. Но ти вероятно идваш от някоя далечна страна, защото още не си се научил да целуваш. Иначе не би било възможно след отрязване на къдриците ти тиванските девойки да не са те посветили в това изкуство. — Тя свали от палеца си златно-сребърен пръстен с необработен зелен камък, сложи го на ръката ми и добави: — Аз също трябва да ти дам подарък, за да не ме забравиш. Когато те ръкоположат и постъпиш в Дома на живота, можеш да накараш да изгравират печата ти в този камък. Тогава ще бъдеш на равна нога с богатите и сановниците. Не забравяй обаче, че камъкът е зелен, защото името ми е Нефернефернефер и защото някой е казал, че очите ми са зелени като Нил по време на летния зной.

— Не мога да приема пръстена ти, Нефер — възпротивих се аз и с неописуема наслада повторих името й — Нефернефер! И все пак аз никога няма да те забравя.

— Глупчо! — отвърна тя. — Задръж го, щом аз искам това. Задръж го заради каприза ми, който някога ще ми донесе висока лихва. — Тя поклати заканително тънкото си пръстче и очите й се смееха, когато додаде: — И не забравяй да се пазиш от жени, чиято прегръдка изгаря по-лошо от огън!

Обърна се и си тръгна, като не ми разреши да я изпратя. От вратата на храма я видях да се качва в разкошен паланкин. Пред него слуга с викове почна да й проправя път сред тълпата на двора. Хората се отдръпваха, гледаха след паланкина и си шепнеха нещо. Останал сам, аз усетих невъобразимо чувство на пустота, сякаш се бях сгромолясал в тъмна бездна.

Няколко дни по-късно Метуфер забеляза пръстена, хвана недоверчиво ръката ми и го разгледа.

— Кълна се в четиридесетте справедливи павиана на Озирис — извика той, — това е от Нефернефернефер, нали? Брей, да не ти се надява човек!

Той ме погледна почти с уважение, макар че жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък. Тогава намразих Метуфер заради думите му така дълбоко и яростно, както само невръстният юноша може да мрази. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за Нефер, аз не се поддадох на това унижение. Заключих тайната в сърцето си, защото лъжата е по-сладка от истината, а мечтата — по-лъчезарна от земното съприкосновение. Съзерцавах зеления камък на ръката си, спомнях си очите и хладната й гръд и от пръстите ми сякаш още се разнасяше ароматът на помадата й. Тя беше в ума ми, меките й устни продължаваха да докосват моите и да ме утешават, защото Амон вече ми се беше явил и вярата ми беше рухнала.

Мислейки за нея, аз шепнех с пламнало лице: „Сестрице моя!“ И тези думи звучаха като ласка, защото от дълбока древност те са означавали и вечно ще означават: „Любима моя!“

3

Но нека разкажа как ми се яви Амон.

На четвъртата нощ беше мой ред да бдя над спокойствието на Амон. Бяхме седмина момчета — Мата, Мойсей, Бек, Синуфер, Нефру, Ахмосе и аз — Синухе, синът на Сенмут. С Мойсей и Бек се знаехме от по-рано като кандидати за Дома на живота, а останалите не ги познавах.

Със сериозно изражение ние следвахме жреца — нека името му остане в забрава, — когато ни поведе към вътрешността на храма. Амон беше отплувал с ладията си зад западните планини, стражите бяха изсвирили със сребърните си тръби и портите на храма бяха затворени. От постенето и напрежението бях отслабнал. Но водещият ни жрец се беше навечерял добре с месо от жертвените животни, с плодове и сладкиши. По лицето му се стичаше масло и бузите му се бяха зачервили от виното. Подсмихвайки се, той повдигна завесата и ни даде да погледнем в светилището. Амон стоеше в нишата си, издялана в огромен каменен блок. Скъпоценните камъни по високата шапка и яката му искряха от пламъка на светилниците червени, зелени и сини като живи очи. Наставлявани от жреца, на разсъмване щяхме да го намажем с помада и да го преоблечем, защото дрехите му трябваше да се сменят всяка сутрин. Бях го виждал и по-рано, когато на пролетния празник го изнасяха в златна ладия на двора и хората лягаха ничком пред него. Бях го виждал по време на най-големия разлив да плува по свещеното езеро в кораба си от кедрово дърво. Но тогава като прост ученик го гледах само отдалеч и червените му одежди никога не ми бяха правили такова поразително впечатление, както при пламъка на светилниците в безмълвната тишина на светилището. Червени одежди носят само боговете и докато се вглеждах във възвишения му лик, имах чувството, че тежестта на каменния свод притиска гърдите ми и ще ме задуши.

— Бдете и се молете пред завесата — разпореди се жрецът, като се държеше за края й, защото нямаше много доверие на краката си. — Може и да ви повика. Обикновено се явява на кандидатите за ръкополагане, повиква ги по име и им говори, ако са достойни за това.

Той направи набързо свещените знаци, измърмори божествените имена на Амон и дръпна завесата, без дори да й се поклони и да отпусне ръце пред коленете си. После си отиде и ние, седмината, останахме на тъмно в залата, от чийто каменен под в голите ни нозе се просмукваше страшен студ. Мойсей измъкна изпод наметката си лампа, Ахмосе хладнокръвно мина в светилището и изнесе от свещения огън на Амон, с който запалихме лампата.

— Да не сме глупаци, че да седим на тъмно — рече Мойсей и ние се почувствувахме по-добре, макар всички да изпитвахме известен страх.

Ахмосе извади хляб и месо, Мата и Нефру почнаха да играят на зарове и така високо обявяваха кой какво е хвърлил, че залата кънтеше. Като се нахрани, Ахмосе се загърна с наметката си и легна да спи, ругаейки твърдия под. След малко Синуфер и Бек се настаниха до него, за да им е по-топло и на тримата.

Аз обаче бях млад и бдях, макар да знаех, че жрецът бе получил от Метуфер делва с вино и го беше поканил заедно с още няколко високопоставени кандидати в килията си, така че нямаше начин да ни изненада. Бдях, макар да бях чувал, че преди ръкополагане кандидатите винаги си позволяваха скришом да ядат, да играят и да спят. Мата заразказва за храма на богинята с лъвска глава Сехмет, в който божествената дъщеря на Амон се явявала на войнствените царе, за да ги прегърне. Той се намираше зад храма на Амон, но вече бе западнал. Фараонът десетилетия наред не беше стъпвал в него и тревата избуяваше между каменните плочи на двора му. Мата твърдеше, че нямал нищо против да бди там и сега да прегръща голото тяло на богинята, а Нефру подхвърляше заровете в ръката си, прозяваше се и се тюхкаше, че не се е сетил да донесе вино. После двамата легнаха да спят и скоро аз единствен останах да будувам.

Нощта нямаше край. Нали бях млад — докато другите спяха, ме обзе благоговение и копнеж. Мислех си, че след като съм запазил чистотата си, след като съм постил и съм изпълнил старинните повели, Амон може да ми се яви. Повтарях свещените му имена и напрегнато се вслушвах във всеки звук, ала храмът си оставаше студен и пуст. Призори завесата пред светилището се разлюля от течението и това беше всичко. Когато в залата почна да се развиделява, аз духнах крайно разочарован лампата и разбудих другарите си.

Прозвучаха войнишки тръби, стражите на стената се смениха, откъм двора като далечен ромон на вода се разнесе приглушен шум, който възвестяваше началото на деня и работата в храма. Най-сетне жрецът дойде забързан, а с него — за мое учудване — и Метуфер. Двамата воняха на вино и се държаха за ръка. Жрецът размаха ключовете за свещените ракли и подкрепян от Метуфер, повтори свещените знаци, преди да ни поздрави.

— Мата, Мойсей, Бек, Синуфер, Нефру, Ахмосе и Синухе — поде жрецът, — прекарахте ли нощта в бдение и молитви както се следва, за да заслужите ръкополагането си?

— Прекарахме нощта в бдение и молитви — отговорихме ние в един глас.

— Изпълни ли Амон обещанието си да ви се яви? — запита той и се оригна с блуждаещ поглед.

Ние се спогледахме нерешително и накрая Мойсей неуверено каза:

— Изпълни го и се яви.

Един след друг другарите ми повториха думите му. Ахмосе последен погледна жреца право в очите и с благоговеен, сигурен глас рече:

— Разбира се, че се яви!

Аз обаче мълчах и около сърцето ми сякаш се свиваше някаква длан, защото думите на моите другари ми звучаха като богохулство. Метуфер нагло заяви:

— За да заслужа ръкополагането си, аз също прекарах нощта в бдене и молитви, понеже довечера имам друга работа и няма да седя тука. Жрецът може да потвърди, че Амон и на мен ми се яви в образа на голяма делва за вино и ми наговори много свети неща, които не бива да повтарям пред вас. Но думите му бяха благи като вино в устата ми, та аз жадно ги слушах и поглъщах чак до сутринта.

След него и Мойсей се престраши:

— На мен ми се яви в образа на сина си Хор, кацна на рамото ми като сокол и рече: „Бъди благословен, Мойсее, благословено да бъде семейството ти, благословен да бъде трудът ти, та някой ден да влезеш в къща с две порти и да се разпореждаш над много слуги!“

Останалите също почнаха да обясняват в надпревара какво им бил казал Амон, говореха разгорещено един през друг, а жрецът слушаше усмихнат и кимаше с глава. Не знам дали разказваха сънищата си, или лъжеха. Знам само, че аз стоях клет и сиротен и мълчах. Накрая жрецът се обърна към мен, сбърчи обръснатите си вежди и строго запита:

— Ами ти, Синухе, ти не си ли достоен да бъдеш ръкоположен? Небесният Амон не ти ли се яви в някакъв образ? Не го ли видя поне като малка мишка? Защото той умее да се преобразява по безброй начини.

Постъпването ми в Дома на живота висеше на косъм и затуй събрах смелост и казах:

— На разсъмване свещената завеса се разлюля, но друго нищо не видях, нито пък Амон ми заговори…

Всички избухнаха в смях, Метуфер се тресеше, удряше се по колената и каза на жреца, че съм глупак. После го хвана за мокрия от виното ръкав и му прошепна нещо, поглеждайки към мен. Жрецът отново заговори строго:

— Щом не си чул гласа на Амон, аз не мога да те представя за ръкополагане. Но тази работа може бързо да се оправи, защото ми се струва, че си вярващ и имаш добри намерения.

След тези думи той се отправи към светилището и изчезна зад него. Метуфер се приближи до мен, изгледа окаяното изражение на лицето ми, усмихна се приятелски и каза:

— Няма страшно.

Ала в следния миг всички подскочихме от уплаха. В сумрака на залата прозвуча свръхестествен глас, който не приличаше на човешки и се носеше отвсякъде — от тавана, от стените, от колоните. Ние се озъртахме и се мъчехме да разберем откъде иде.

— Синухе, Синухе — отекваше гласът, — къде си ти, сънливецо? Яви се веднага пред лицето ми и се поклони, защото бързам и няма цял ден да те чакам!

Метуфер дръпна завесата, бутна ме в светилището и притисна главата ми към пода в поклон, който се прави пред боговете и фараоните. Аз обаче вдигнах поглед и видях, че светилището е огряно от ярка светлина и гласът идеше от устата на Амон:

— Синухе, Синухе, свиня и павиан ведно! Пиян ли спеше, когато призовавах името ти? Сега заслужаваш да те хвърлят в затлачен кладенец и цял живот с тиня да се храниш, ала заради младостта ти ще те пощадя, макар да си тъп, мързелив и мръсен. Защото аз проявявам милост към всеки, който вярва в мен, а другите пращам в бездната на царството на мъртвите.

Още много неща ми наговори гласът с викове, обиди и ругатни, но вече не ги помня и не искам да си ги спомням. Чувствувах се унизен и огорчен, защото, вслушвайки се по-внимателно, в бученето на свръхестествения глас долових гласа на жреца. Това откритие така ме потресе и ужаси, че вече нищо не чувах. Гласът замлъкна, но аз продължавах да лежа пред статуята на Амон. Жрецът дойде и ме изрита встрани, а другарите ми бързо започнаха да внасят благовония, помади, мазила за разкрасяване и червени одежди.

Всеки предварително знаеше задачата си. Аз си припомних моята и отидох в залата да донеса съд със светена вода и кърпи, за да измием лицето, ръцете и краката на божеството. Но когато се върнах, видях как жрецът плюеше по лицето на Амон и го триеше с мръсния си ръкав. След туй Мойсей и Нефру оцветиха устните, бузите и веждите му. Метуфер го намаза със свещена помада и кикотейки се, натри с нея мазната физиономия на жреца и собственото си лице. Накрая съблякохме божеството, измихме го и го подсушихме, както след ходене по нужда, облякохме му червена надиплена поличка, завързахме му престилка, на раменете му сложихме наметка и напъхахме ръцете му в ръкавите.

Като привършихме всичко това, жрецът събра използуваните дрехи и кърпи и вдигна водата, защото на двора богати пътници всеки ден купуваха нарязаните на ивици дрехи, а водата се продаваше за лекуване на болни от екзема. Вече бяхме свободни — излязохме навън на слънце и аз повърнах.

Празен беше стомахът ми, празни бяха също сърцето и главата ми, защото вече не вярвах в богове. В края на седмицата намазаха главата ми с елей и аз бях ръкоположен за жрец на Амон. Изрекох жреческата клетва и получих свидетелство, което носеше печата на най-големия храм на Амон, съдържаше името ми и ми даваше право да постъпя в Дома на живота.

Така ние с Мойсей и Бек бяхме приети в Дома на живота. Неговите врати се отвориха за нас и моето име беше вписано в Книгата на живота, както някога в нея е било вписано името на баща ми Сенмут, а преди туй — името на неговия баща. Но аз вече не бях щастлив.

4

За обучението в Дома на живота към големия храм на Амон трябваше да отговарят царските лекари, и то всеки за своята специалност. Те обаче идваха рядко, защото кръгът на пациентите им беше голям, за услугите си получаваха богати възнаграждения и живееха в просторни къщи извън града. Но щом в Дома на живота дойдеше пациент, чието страдание затрудняваше обикновените лекари и те не се наемаха с лечението му, тогава пристигаше царски лекар и пред учениците от своята специалност демонстрираше вещината си. Така и най-бедният болен можеше в чест на Амон да получи помощ от царски лекар.

В Дома на живота от пациентите се вземаха подаръци според възможностите им. Много от тях носеха бележка, че някой обикновен градски лекар не е могъл да излекува страданието им, а най-големите сиромаси идваха направо там и никой не им искаше отплата. Всичко това беше хубаво и правилно, но аз все пак не завиждах на болните бедняци, над които неопитните се упражняваха и учениците можеха да ги лекуват, за да придобият умение. За тях не се хабяха обезболяващи средства и те без упойка трябваше да понасят клещите, ножа и огъня. Затуй откъм предните зали, където се приемаха сиромасите, често се носеха викове и стенания.

Медицинската подготовка и практика траеше дълго даже и при най-способните. Трябваше да се запознаем с лекарствата, а също и с билките, да се научим кога да ги берем, как да ги сушим и как да правим отвара от тях, защото при нужда лекарят трябваше да умее сам да приготвя церове. Аз и мнозина други роптаехме, понеже не разбирахме ползата от това, след като от Дома на живота срещу рецепта можеха да се получат всички известни лекарства готови — размесени и дозирани. Ала за мен, както ще стане дума, тези занимания впоследствие все пак се оказаха много полезни.

Изучавахме частите на тялото, дейността и предназначението на човешките органи. Упражнявахме се да боравим с ножа и с клещите за вадене на зъби, но преди всичко нужно бе да свикнем чрез опипване на телесните кухини и кожата да установяваме заболяванията, да ги откриваме по човешките очи. Трябваше да умеем да се справяме с раждания, при които бабуването беше безсилно. Според случая трябваше да знаем как да предизвикваме и как да успокояваме болки. Да се научим да различаваме леките заболявания от тежките, душевните от физическите. Да умеем да отсяваме истината от неистината в думите на пациента и да го разпитваме най-подробно, за да придобием ясна представа за болестта.

При това положение не е трудно да се разбере, че колкото повече напредвах в образованието си, толкова по-дълбоко осъзнавах оскъдността на моите познания. Навярно подготовката на лекаря свършва едва когато той смирено признае пред себе си, че всъщност нищо не знае. Не е редно обаче да споделя това с обикновените хора, защото най-важно от всичко е пациентът да вярва в лекаря и да има доверие в познанията му. Тази е основата, на която трябва да почива всяко лечение. Лекарят не бива никога да изпада в заблуждение. Иначе той губи доброто си име и подбива авторитета на другите лекари. Ето защо дори в домовете на богатите, където след първия лекар викат още двама или трима да прегледат някой по-тежко болен, последните предпочитат да потулят заблуждението на колегата си, а не да го разгласяват за срам и позор на лекарското съсловие. Затуй се казва, че лекарите със съвместни усилия погребват пациента си.

Навремето всичко това не ми беше известно и аз постъпих в Дома на живота, изпълнен с уважение и вяра, че в него ме очаква цялата земна мъдрост и доброта. Първите ми седмици там бяха тежки, защото новопостъпилият ставаше слуга на всички останали и сред обслужващия персонал никой не се смяташе толкова нископоставен, че да не стои над него и да не му дава нареждания. Най-напред ученикът трябваше да се научи на чистота. Нямаше мръсна работа, с която да не го натоварят, така че той се поболяваше от отвращение, докато накрая претръпнеше. Но скоро той и насън знаеше, че ножът е чист едва след като се обгори на пламък, а дрехите — когато се изварят в луга и вода.

Понеже за лекарското изкуство е писано и в други книги, тук няма какво повече да се занимавам с него. Ще разкажа онова, което се отнася до мен, което съм видял лично и за което други не са писали.

След дългия пробен срок дойде денят, в който след пречистителни ритуали ми облякоха бяла мантия и ме пратиха в приемната, за да се уча да вадя зъби на яки мъже, да превързвам рани, да разрязвам циреи и да намествам счупени крайници. За мен това не беше нищо ново — подготвен от баща си, аз бързо напредвах и станах учител на другарите си. Понякога ми даваха подаръци като на лекар и аз поръчах да изгравират в зеления камък, който бях получил от Нефернефернефер, името ми Синухе, за да подпечатвам с него рецептите.

Преминавайки от по-леки към по-трудни задачи, аз почнах да дежуря в залите за неизлечимо болни и да присъствувам на прегледите и операциите на прочути лекари, при които десет от пациентите умираха и един оздравяваше. Прозрях също така, че за лекаря смъртта не е страшилище, че за много болни тя беше милосърден приятел и след нея човешкото лице често изглежда по-щастливо, отколкото в дните на злочестия живот.

И все пак аз бях сляп и глух, преди да настъпи денят на моето пробуждане, както някога в детството, когато знаците, думите и буквите оживяха пред мен. В един момент очите ми се отвориха, събудих се сякаш от сън и развълнувано се запитах: „Защо?“ В този въпрос се крие страшният ключ към всяко истинско познание. Той е по-жилав от тръстиката на Тот и по-траен от издялания в камък надпис.

Това стана така. Имаше една жена, която не беше раждала и мислеше, че е безплодна, защото беше превалила четиридесетте. И изведнъж месечното й течение престанало. Тя дойде изплашена в Дома на живота, като предполагаше, че в нея се е вселил зъл дух и трови плътта й. Както беше предписано, аз взех няколко зърна ечемик и ги зарих в пръст. Едни от тях полях с вода от Нил, а другите — с урина от жената. Сложих пръстта на слънце и казах на жената да намине след някой ден. Когато дойде, видях, че зърната бяха поникнали. Напоените с обикновена вода бяха дребни, а другите — зелени и избуяли. Значи написаното беше истина и аз самият удивен й казах:

— Радвай се, жено! Свещеният и милостив Амон е благословил утробата ти и ще добиеш дете както всяка благословена жена.

Бедната женица заплака от радост и понеже бях възвърнал загубената й надежда, свали от китката си сребърна гривна, тежка два дебена, и ми я подари. Едва-що повярвала, тя ме запита:

— Син ли ще бъде?

Ето че ме взе за всезнаещ. Събрах кураж, погледнах я в очите и отговорих:

— Син ще бъде.

Възможностите бяха две, аз имах късмет и улучих. Жената още повече се зарадва и ми даде втора сребърна гривна, тежка два дебена.

Но след като си тръгна, аз се запитах как е възможно едно ечемичено зърно да знае онова, което никой лекар не можеше да провери, да знае и да види, преди признаците на бременността да станат забележими. Престраших се и отидох да попитам учителя си защо е така. Той ме изгледа, сякаш бях малоумен, и рече само:

— Така пише в книгите.

Това не беше никакъв отговор на въпроса ми „защо?“. Още веднъж се престраших и запитах царския акушер от родилния дом защо е така.

— Амон е цар на всички богове. Неговият поглед съзира семето, проникнало в женската утроба. Щом той разрешава да стане оплождане, защо да не разреши ечемиченото зърно да покълне от пръстта, напоена с урината на оплодена жена? — каза той и ме погледна, сякаш не бях с ума си, ала за мен и това не беше отговор на въпроса ми „защо?“.

Тогава очите ми се отвориха и видях, че лекарите от Дома на живота знаеха само писанията и обичаите и нищо повече. Запитах ли ги защо разяждащата рана трябва да се изгаря, а обикновената да се намаже с мехлем и да се превърже или защо мухълът и паяжините лекуват циреи, отговаряха ми, че така е било открай време. По същия начин служещият си с медицински нож имаше право да извършва описаните сто осемдесет и два разреза и операции. В зависимост от опита и вещината си той ги правеше по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно, безболезнено или причинявайки излишна болка, но не можеше да направи нищо повече, защото в книгите само те бяха описани и изобразени — друго по-рано не се е правело.

Имаше хора, които слабееха и лицата им ставаха бледи, без лекарят да може да установи някакво заболяване или увреждане. При все това те се съвземаха и оздравяваха, ако ядяха продавания скъпо и прескъпо суров черен дроб от жертвени животни. А защо ставаше така — за това не биваше да се пита. Имаше хора, които получаваха болки в стомаха, а лицето и ръцете им почваха да горят. На тях им даваха очистително и лекарства против болките. Едни се оправяха, други умираха, без лекарят предварително да е наясно кой ще оздравее и на кого коремът ще се подуе и ще умре. Защо обаче един оздравяваше, а друг умираше — за това никой не питаше и не биваше да пита.

Скоро забелязах, че поради прекаленото ми любопитство почнаха да ме гледат накриво, а постъпилите след мен ме изпреварваха и си позволяваха да ме наставляват. Тогава съблякох бялата си мантия, измих се и излязох от Дома на живота. Имах две сребърни гривни, които тежаха общо четири дебена.

5

Години наред не бях напускал територията на храма и сега, когато излязох посред бял ден, очите ми още веднъж се отвориха, защото видях, че докато съм учил и работил, градът се е променил. Забелязах го, като минавах по алеята на овните и прекосявах площадите. Навред витаеше някакво ново оживление, одеждите бяха станали по-скъпи и по-пищни, а по надиплените поли и перуките не можеше да се различи кой е мъж и кой жена. От кръчмите и публичните домове се носеше писклива сирийска музика, по улиците още по-често се чуваше чужда реч, сирийци и богати негри още по-нагло си пробиваха път сред местната тълпа. Богатствата и могъществото на Египет бяха безмерни, столетия наред вражески крак не беше стъпвал в градовете му, а сред мъжете на средна възраст имаше такива, които никога не бяха воювали. Не знам обаче дали това носеше радост на хората, защото погледите им бяха неспокойни, всички бързаха и недоволни от настоящето, очакваха нещо ново.

Самотен бродех по улиците на Тива със сърце, натежало от непокорство и скръб. Наминах към къщи и видях, че баща ми Сенмут е остарял, прегърбил се е и вече не може да чете папирусите. Майка ми Кипа също беше остаряла, задъхваше се, когато ходеше, и говореше единствено за гроба си. Със спестяванията си баща ми беше купил гроб за двамата в града на мъртвите, западно от реката. Бях го видял — спретнат, облицован с глинени тухли гроб с обичайните изображения и надписи по стените. Наоколо имаше стотици такива гробове, които жреците на Амон продаваха скъпо на честните и пестеливи хора, желаещи да си осигурят безсмъртие. За хатър на майка ми им бях написал книга на смъртта — да се сложи в гроба им, че да не се заблудят по дългия път. Беше чудесна, безгрешно написана книга, макар в нея да нямаше рисунки като в книгите, дето се продаваха на двора в храма на Амон.

Майка ми ми даде да хапна, баща ми ме запита за учението и повече нямахме какво да си кажем. Къщата ми беше чужда, улицата ми беше чужда и хората по нея ми бяха чужди. На сърцето ми ставаше все по-тягостно. Изведнъж се сетих за храма на Птах и за моя приятел Тутмос, който искаше да стане художник. Тогава си рекох: разполагам с четири дебена сребро — ще взема приятеля си Тутмос да се повеселим заедно, да се разтушим с вино, защото отговор на моя въпрос, така или иначе, никога не ще намеря.

Сбогувах се с родителите си, като им казах, че е време да се връщам в Дома на живота, и малко преди залез-слънце стигнах до храма на Птах. Запитах пазача къде е художественото училище, влязох вътре и потърсих Тутмос. Едва тогаз узнах, че той отдавна бил изгонен от училището. Учениците с нацапани от глината ръце плюеха, щом произнасяха името му. Един ми рече: „Тутмос най-сигурно можеш да го намериш в някоя бирария или публичен дом.“ Друг: „Чуеш ли някой да хули боговете, знай, че Тутмос е някъде наблизо.“ Трети: „Където има побой и се чупят глави, там търси приятеля си Тутмос.“

Те плюха пред мен, когато казах, че Тутмос ми е приятел, но го направиха заради учителя си. Щом той се обърна с гръб, те ми подшушнаха да отида в кръчмата „Сирийската делва“.

Намерих кръчмата, носеща името „Сирийската делва“. Беше на границата между бедняшкия квартал и богаташката част на града. На вратата й имаше надпис, който възхваляваше виното от лозята на Амон и вината от пристанището. Вътре стените й бяха покрити с весели картини — павиани прегръщаха танцувачки и козли надуваха свирки. Насядали по пода художници усърдно рисуваха върху папируси, а един старец печално се взираше в празната си чаша.

— Кълна се в грънчарското колело, че това е Синухе! — извика някой и вдигайки смаяно ръце, стана да ме посрещне.

Веднага познах Тутмос, макар да беше с мръсна и окъсана наметка, с кървясали очи и с голяма цицина на челото. Беше се състарил, измършавял и около ъглите на устата му се бяха образували бръчки. Ала когато ме погледна, очите му все така излъчваха завладяваща смелост и радост. Той се наведе и бузите ни се допряха. Сега вече знаех, че приятелството ни се бе запазило.

— Всичко е такава безсмислица, че сърцето ми се къса от мъка — казах аз. — Издирих те да разтушим душата си с вино, защото никой не ми отговаря на въпроса „защо?“.

Тутмос повдигна престилката си, което означаваше, че няма с какво да плати.

— Аз имам на ръцете си четири дебена сребро — заявих гордо, но той посочи към главата ми, която все още беше гладко обръсната. Искаше ми се хората да знаят, че съм получил първата жреческа степен — нали нямах с какво друго да се гордея. Сега се ядосах, че не бях оставил косата ми да израсте. Затуй казах припряно:

— Не съм жрец, а лекар. На вратата май пишеше, че тука има вино от пристанището. Искаш ли да го опитаме? — предложих аз и звъннах с гривните.

Кръчмарят бързо дотича, поклони ми се и отпусна ръце пред коленете си.

— В избата имам вина от Сидон и Библос, още неразпечатани и със сладост на смирна. В пъстри чаши поднасям мешано вино. Замайва главата като усмивката на момиче, а сърцето започва да лудува — каза той и продължи да дърдори и да изброява, без да си поема дъх.

Аз се обърках, погледнах Тутмос въпросително и той поръча мешано вино за двама ни. Един роб дойде, поля ни да си измием ръцете и сложи на масичката пред нас блюдо с печени лотосови семена. Кръчмарят донесе пъстрите чаши. Тутмос вдигна своята, отля малко на пода и рече:

— За небесния грънчар! Дано чумата отнесе художественото училище и неговите учители! — И той изреди имената на най-омразните му учители.

Аз също вдигнах чашата си и отлях малко на пода.

— Нека ладията на Амон протече за вечни времена, дано се пръснат търбусите на неговите жреци и чума да порази невежите учители от Дома на живота! — казах аз със сподавен глас и се огледах да не би някой да е чул думите ми.

— Не бой се — успокои ме Тутмос. — В тази кръчма са откъснати толкоз много уши на Амон, че той се отказа да подслушва. Всички ние, дето ни виждаш тука, сме отритнати. Аз щях да остана без хляб и бира, ако не ми беше хрумнало да рисувам книжки с картинки за децата на богатите.

Той ми показа папирусовия свитък, на който рисуваше при моето влизане, и аз не можах да въздържа смеха си. На хартията се виждаше крепост, зад чиито стени разтреперана от страх котка се отбраняваше срещу налитащи я мишки. На върха на едно дърво седеше и пееше хипопотам, докато един гълъб се мъчеше да се покатери на дървото по дървена стълба.

Тутмос ме погледна със засмените си кафяви очи. Но когато разгърна свитъка по-нататък, смехът ми секна. Появи се рисунка, на която дребен плешив жрец теглеше с въже едър фараон като жертвено животно към храма. На друга рисунка дребен фараон се покланяше пред огромна статуя на Амон. Погледнах го недоумяващо, а той кимна с глава и каза:

— Нима не е така? Родителите също се смеят на рисунките, защото изобразяват безсмислици. Смешно е мишка да напада котка, не по-малко смешно е жрец да тегли фараон. Но образованите почват да се замислят. Затуй хляб и бира няма да ми липсват, докато жреците не накарат стражите да ме пречукат на улицата. Случвало се е неведнъж.

— Хайде да пием — рекох аз и ние пихме, но на сърцето ми не стана по-радостно. — Кажи ми, не е ли редно да се пита „защо?“.

— Разбира се, че не е редно — отвърна Тутмос. — В Кеми няма ни дом, ни покрив, ни постеля за оня, който се осмелява да запита „защо?“. Ти знаеш, всичко трябва да си остане постарому. Нали помниш, Синухе, как тръпнех от радост и гордост, когато постъпвах в художественото училище. Чувствувах се като ожаднял странник, стигнал до извора, като просяк, който посяга към хляба. И научих много нещо. Научих как художникът държи калема, как се борави с длетото, как се прави модел от восък, преди да се издяла от камък, как се излъсква камък, как се реди разноцветна мозайка и как се оцветява алабастър. Но когато в мен загоря желанието да се заема с работа и за радост на очите си да извая онова, което си мечтаех, отпреде ми се изправи студена стена и ме пратиха да меся глина, която други щяха да моделират. Защото над всичко стои правилото. В изкуството, както и при буквите, има правило и ако някой го наруши, бива прокълнат. Затуй за всяко нещо си има образец и който се отклонява от него, не става художник. Открай време е установено как се рисува изправен и как седнал човек. Открай време е установено как конят се вдига на задни крака и как волът тегли товар. Открай време е установено как художникът трябва да върши работата си. Който се противи, той не е годен за храма и му се забранява достъпът до камъка и длетото. Ех, Синухе, приятелю мой, аз също питах защо. Прекалено често питах защо. Затуй сега седя тука с цицини по главата.

Отпивахме от виното, настроението ни се оправи и на душата ми олекна, защото вече не бях самотен.

— Синухе, приятелю мой, родили сме се в странно време — продължи Тутмос. — Всичко се движи и променя формата си като глина на грънчарско колело. Дрехите се измениха, думите и обичаите се измениха и хората вече не вярват в боговете, макар все още да се боят от тях. Приятелю Синухе, може би сме се родили, за да видим края на света, защото той е остарял, щом от построяването на пирамидите са минали хиляда, че и две хиляди години. Помисля ли си за това, иде ми да се хвана за главата и да заплача като дете.

Но той не заплака, защото пиехме мешано вино от пъстри чаши. Когато ги пълнеше, стопанинът на „Сирийската делва“ винаги ни се покланяше с отпуснати пред коленете ръце. Робът също дотърчаваше и ни поливаше да си измием ръцете. Сърцето ми се отпусна и беше готово да литне като лястовица пред прага на зимата, обзе ме желание да рецитирам стихове и да прегърна всички наоколо.

— Хайде да идем в някой публичен дом — предложи Тутмос и се засмя. — Ще послушаме музика, ще погледаме танцуващите момичета, та да ни олекне на душата и вече да не питаме защо, нито пък да искаме чашата ни да е пълна.

Платих на кръчмаря с едната гривна и му рекох да се отнася с нея внимателно, защото още е мокра от урината на една бременна. Шегата ми се стори много забавна, кръчмарят също се разсмя и ми върна шепа щемпелувани късчета сребро, така че можах да възнаградя и роба. Той ми се поклони до земята, а кръчмарят ни изпрати до вратата и ме подкани да не забравям „Сирийската делва“. Увери ме също, че познавал много млади и непринудени момичета, които на драго сърце щели да се запознаят с мен, ако им занеса от неговото вино. Но Тутмос вметна, че още дядо му бил спал със същите сирийки и затуй по-добре е човек да ги нарича бабички, а не сестрици. Какви шегобийци бе направило виното от нас!

Слънцето беше залязло, разхождахме се по улиците и аз изучавах онази Тива, която не знае що е нощ — уредниците на забавления се бяха постарали нощта в пищния им квартал да бъде светла като ден. Пред увеселителните заведения пламтяха факли, а върху стълбовете по уличните ъгли горяха лампи. Роби носеха паланкини на бегом и виковете на слугите пред тях се смесваха с долитащата от сградите музика и с крясъка на пияните. Надникнахме през вратата на една кушитска пивница — негри удряха с ръце и палки по тамтамите си, чийто страхотен тътен огласяше цялата околност. В надпревара с тях звучеше писъкът на първобитната сирийска музика. От нея непривикналото ухо изпитваше болка, но ритъмът й беше завладяващ и караше кръвта да кипне.

Никога дотогава не бях ходил в публичен дом и малко се боях, когато Тутмос ме заведе в „Котката и гроздето“. Беше малка чиста къща с меки постелки за сядане и приятно жълто осветление. Млади, според мен хубави момичета с начервени длани пляскаха в такт с флейтите и струнните инструменти. Когато музиката спря, те седнаха до нас и помолиха да ги почерпя с вино, защото гърлата им били сухи като слама. Музиката отново засвири и две голи танцьорки заиграха сложен, изискваш, много умение танц, който следях с голям интерес. Като лекар, бях свикнал да гледам голи женски тела, само че техните гърди, малки кореми и бедра не се бяха движили така примамливо, както тези.

Но от музиката в мен пак се надигна тъга и копнеж по непознатото, което ме привличаше. Едно от момичетата сложи ръката си в моята, притисна се до мен и каза, че съм имал поглед на мъдрец. Ала нейните очи не бяха зелени като Нил по време на летния зной, нито дрехата й беше от царски лен, макар че не покриваше гърдите й. Затуй пиех вино, не я поглеждах в очите и нямах желание ни да я наричам сестрица, ни да се забавлявам с нея. И нищо чудно, че последното, което си спомням и отнесох от публичния дом, беше злостният ритник на негъра и цицината на главата ми, когато се търколих по стълбите. Стана точно така, както беше предсказала майка ми Кипа — лежах край уличния ъгъл без късче мед в джоба, с раздърпана наметка и цицина на главата. Тутмос подложи силното си рамо да се облегна и ме отведе на кея, където утолих жаждата си с вода от Нил и се измих.

На сутринта пристигнах в Дома на живота с подпухнали очи, с болезнен оток на главата, с мръсна наметка и без ни най-малкото желание да питам „защо?“. Трябваше да дежуря в отделението за глухи и страдащи от ушни болести. Поизчистих се набързо, навлякох бялата лекарска мантия и поех натам. Обаче в коридора ме срещна моят учител и попечител, огледа ме и почна да ме укорява с думи, които бях чел и знаех наизуст.

— Какво ще излезе от теб — гълчеше той, — щом скиташ нощем като сомнамбул и не знаеш да пиеш с мярка? Какво ще излезе от теб, щом си пилееш времето в публични домове и хлопаш с тояга по делвите, та да се плашат хората? Какво ще излезе от теб, щом се биеш люто и удряш на бяг пред стражите?

Като изпълни дълга си, той се подсмихна и въздъхна облекчено, заведе ме в стаята си и ми даде да пия лек за прочистване на стомаха. Почувствувах се по-добре и разбрах, че в Дома на живота виното и публичните домове не са забранени, стига да не се задава въпросът „защо?“.

6

Така шеметът на Тива проникна и в моята кръв, нощта започна да ме привлича повече от деня, трептящият пламък на факлите — повече от слънчевата светлина, сирийската музика — повече от стенанията на болните, шепотът на хубавите момичета — повече от старинните знаци на пожълтелите папируси. И никой за нищо не ме упрекваше, щом си гледах работата в Дома на живота, щом си вземах изпитите и ръката ми не губеше сигурността си. Всичко това беше част от живота на ръкоположения — малцина имаха средства да свият собствено гнездо и да се оженят, преди да са завършили учението. Ето защо учителите ми даваха да разбера, че най-добре е да се поотракам, да не изтезавам тялото си и да дам воля на сърцето си. Независимо от това аз все още не бях се докосвал до жена, макар да бях доста сигурен, че женските обятия не изгарят като огън.

Времената бяха тревожни, а великият фараон боледуваше. На есенния празник видях съсухреното му старческо лице, когато — окичен със злато и скъпоценни камъни, неподвижен като идол в паланкина си и привел глава под тежестта на двойната корона — бе донесен в храма. Боледуваше и церовете на царските лекари вече не можеха да му помогнат. Носеше се слух, че последният му час наближавал и престолонаследникът скоро щял да заеме мястото му на трона. Но престолонаследникът беше младеж на моя възраст.

В храма на Амон принасяха жертви и отслужваха молебени, ала Амон не отправяше помощ на божествения си син, макар фараон Аменхотеп III да му беше построил най-величествения храм на всички времена. Говореше се също, че фараонът се бил разгневил на египетските божества и изпратил вестоносец при тъста си, митанския цар от Нахарина, с молба чудодейната ниневийска богиня Ищар да го излекува. Тази постъпка беше такова оскверняване на Амон, че в храма и в Дома на живота споменаваха само шепнешком за нея.

Изображението на Ищар пристигна и аз видях къдробради жреци със странни покривала на главите и плътни вълнени мантии да го носят, плувнали в пот, по улиците на Тива под звуците на медни тръби и малки барабани. Ала за радост на нашите жреци чуждоземното божество също не успя да помогне на фараона — когато реката почна да приижда, царският трепанатор бе повикан в палата.

Откакто бях в Дома на живота, не бях виждал Птахор ни веднъж, защото трепанации се правеха рядко, а и като ученик, нямах възможност да присъствувам на специализирани операции. Сега Птахор бързо бе донесен от жилището си в Дома на живота. Докато се миеше в умивалнята, аз се стараех да се навъртам наоколо. Беше си все така плешив, но лицето му се бе сбръчкало и бузите му висяха печално от двете страни на намръщената му старческа уста. Той ме позна, усмихна се и рече:

— Ти ли си, Синухе? Успял си доста да напреднеш, а? Подаде ми абаносовото сандъче, в което държеше инструментите си, и ми кимна да го последвам. За мен това беше изключителна чест, за която и царските лекари можеха да ми завидят, и аз я приех с достойнство.

— Трябва да изпробвам сигурността на ръцете си — каза Птахор. — Ще отворя един-два черепа тука, за да видя как ще ми потръгне работата.

Очите му бяха воднисти, а ръцете му малко трепереха. Влязохме в отделението за неизлечимо болни, парализирани и пациенти с черепни увреждания. Птахор прегледа няколко, избра един старец, за когото смъртта беше избавление, както и един роб. Последният бе загубил говора си и не можеше да движи крайниците си, след като при едно улично сбиване му бяха строшили черепа с камък. Дадоха им да изпият упоително лекарство, отнесоха ги в операционната и ги измиха. Птахор сам изми инструментите си и ги почисти на пламък.

Моята задача беше да обръсна косата на двамата пациенти с най-острия бръснач. След туй още веднъж измиха и почистиха главите им, намазаха кожата с обезболяващ мехлем и Птахор можеше да започне операцията. Най-напред той разряза кожата на главата на стареца и я изтегли на двете страни, без да се смущава от обилното кръвотечение. После с тръбовиден пробой сръчно проби отвор в оголения череп и вдигна отделилото се парче кост. Старецът запъшка и лицето му посиня.

— Не виждам никакво увреждане в главата му — рече Птахор, сложи костта на мястото й, заши кожата с няколко бода и превърза раната, след което старецът издъхна.

— Струва ми се, че ръцете ми малко треперят — отбеляза Птахор. — Може би някой от младежите ще ми донесе чаша вино.

Освен лекари от Дома на живота сред присъствуващите имаше цяла група бъдещи специалисти по черепни увреждания. Като се подкрепи с вино, Птахор насочи вниманието си към роба, който седеше завързан и гледаше навъсено, независимо от изпитото упоително. Птахор нареди да го завържат още по-здраво. Главата му стегнаха в поставка, която и великан не можеше да помръдне. Птахор разряза кожата на главата му, като този път следеше по-грижливо кръвотечението. Кръвоносните съдове по краищата на кожата бяха обгорени и изтичането на кръв бе спряно с медикаменти. Това извършиха другите лекари, тъй като Птахор не искаше да пренапряга ръцете си. Разбира се, в Дома на живота бяха довели обичайния за такива случаи кръвоспирател — неук човек, чието присъствие беше достатъчно, за да престане всяко кръвотечение завчас. Но Птахор желаеше да изнесе лекцията си самостоятелно и същевременно пестеше силите му за операцията на фараона.

След като почисти повърхността на черепа, Птахор показа на всички мястото, където костта се беше строшила навътре. С помощта на пробой, трион и клещи той направи голям колкото длан отвор и отново показа на всички съсиреците кръв, образували се между белите гънки на мозъка. Извънредно внимателно парченце по парченце той отстрани съсиреците и извади едно късче кост, проникнало в мозъчното вещество. Операцията продължи доста дълго, така че всеки ученик можа да проследи начина му на работа и да запомни добре как изглежда живият мозък. След туй Птахор сложи върху отвора почистена на пламък сребърна плочка, която междувременно бе приготвена с подходяща големина и форма, и с малки пирончета я прикрепи плътно към черепа. Като заши кожата и превърза раната, той каза да събудят пациента. Бедният отдавна беше загубил съзнание.

Робът беше развързан, в устата му наляха вино и му дадоха да помирише силно действуващи лекарства. След миг той седна и почна да ругае. Беше станало чудо, в което човек едва ли щеше да повярва, ако не го видеше сам — та нали преди трепанацията робът беше ням и не можеше да движи крайниците си! Този път не се наложи да питам защо, тъй като Птахор сам обясни, че проникналото в мозъка късче кост и съсиреците кръв са предизвикали появата на тези видими признаци.

— Ако до три дни не умре — подчерта Птахор, — ще го смятаме за излекуван, а след две седмици ще може да напердаши оня, дето го е цапардосал с камък по главата. Но не ми се вярва да умре.

После той любезно благодари на всички, които му бяха помагали. Мен също ме спомена, макар само да му бях подавал необходимите инструменти. Аз изобщо не бях отгатнал намерението му, когато ми възложи тази задача — пъхвайки абаносовото сандъче в ръката ми, той в същото време ме беше избрал за свой помощник в палата на фараона. Сега вече при две операции му бях подавал инструментите и следователно бях специалист, който при трепанации щеше да му бъде по-полезен, отколкото царските лекари. Но това още не ми беше известно и затуй невероятно много се изненадах, когато каза:

— Май че е време да се заемем с черепа на фараона. Ти готов ли си, Синухе?

И така, загърнат с простата си лекарска мантия, аз се настаних до Птахор в царския паланкин. Кръвоспирателят трябваше да се задоволи с мястото върху дръжката на носилката и робите на фараона ни понесоха бежешком към кея. Те тичаха толкова равномерно, че паланкинът дори не се люлееше. На брега ни очакваше разкошният кораб на фараона. Гребците бяха подбрани роби, гребяха ритмично и корабът сякаш не плуваше, а летеше над водата. От царския пристан бързо ни отнесоха в златния палат. Тази припряност никак не ме учудваше, защото по улиците на Тива вече маршируваха войници, портите се затваряха, продавачите прибираха стоката в складовете си и заключваха врати и кепенци. Всичко това ми даваше да разбера, че великият фараон беше на смъртно легло.

1

Пред стените на палата се бяха стекли както високопоставени, така и обикновени хора, а край забранения бряг също гъмжеше от богаташки дървени ладии с гребци и бедняшки тръстикови лодки, намазани с катран. Щом се появихме, сред тълпата като клокочене на далечна река се разнесе шепот и вестта за пристигането на царския трепанатор тръгна от уста на уста. Хората вдигаха ръце в знак на скръб и по пътя ни до палата около нас се раздаваха горестни стонове и вопли, защото всички знаеха, че след отваряне на черепа му никой фараон не е доживявал до трета зора.

През лилиевата порта ни въведоха в преддверието на царските покои. Знатни придворни ни посрещнаха и като слуги се покланяха доземи пред Птахор и пред мен, понеже в ръцете си носехме смъртта. Предоставиха ни стая, временно пригодена за умивалня, но след като размени няколко думи с придворния лекар, Птахор просто вдигна ръце в скръбен жест и равнодушно пристъпи към процедурите на измиването. Следвани от носачите на свещения огън, ние минахме през бляскавите покои и влязохме в царската спалня.

Великият фараон лежеше под златен балдахин. Леглото му се опираше върху гърбовете на лъвски фигури, а колоните му изобразяваха боговете закрилници на фараона. Снел всичките си царски инсигнии, той лежеше гол, с подпухнало тяло, изнемощял и в безсъзнание. Измършавялата му старческа глава беше клюмнала настрани, дишаше тежко и от ъгъла на обезсилената му уста се стичаше лига. Земното могъщество и земната слава бяха толкова мимолетни и тленни, че фараонът не се различаваше от който и да било умиращ старец в приемната зала към Дома на живота. Но по стените наоколо той продължаваше да се носи в царската си колесница, теглена от украсени с пера коне, силната му ръка опъваше лъка и лъвове рухваха, пронизани от стрелите му. Стените на спалнята сияеха в червено, златисто и синьо, а подът беше украсен с плуващи риби, с диви патици в устремен полет и с полюшвани от вятъра тръстики.

Поклонихме се доземи пред умиращия фараон. Всеки, който що-годе познаваше смъртта, беше наясно, че тук цялото изкуство на Птахор бе излишно, но трепанацията на фараона открай време е била последната мярка, освен ако преди това не го е стигнала естествена смърт. Сега трябваше да се постъпи именно така и ние се заехме за работа. Отворих абаносовото сандъче, почистих на пламък още веднъж ножовете, пробоите и клещите и подадох на Птахор свещения кремъчен нож. Придворният лекар вече беше обръснал и измил главата на умиращия. Птахор нареди на кръвоспирателя да приседне в края на леглото и да вземе главата на фараона в скута си.

Тогава обаче великата царска съпруга Тейе застана до леглото и се възпротиви. До този момент тя бе стояла неподвижно като статуя край стената и с вдигнати нагоре ръце изразяваше дълбоката си скръб. Зад нея стояха младият престолонаследник Аменхотеп и сестра му Бакетамон, но аз не бях посмял да отправя поглед към тях. Сега, при настъпилата в стаята суматоха, ги познах — бях виждал царските им изображения в храма. Престолонаследникът беше на моя възраст, но по-висок на ръст. Притворил очи, той държеше главата си изправена и удължената му брадичка стърчеше напред. Крайниците му бяха болезнено слаби, клепачите и мускулите на лицето му потръпваха. Принцеса Бакетамон имаше хубави, благородни черти и големи продълговати очи. Устните и бузите й бяха оранжево оцветени, носеше дреха от царски лен, под която крайниците и изглеждаха като на богиня. По-внушителна от тях двамата несъмнено беше великата царска съпруга Тейе, макар външно да бе по-дребна и понапълняла от възрастта. Тя имаше много тъмна кожа и широки, изпъкнали скули. За нея бях чувал, че произхождала от простолюдието и в жилите й течала негърска кръв, но не съм сигурен в това. Знам само, че погледът й беше мъдър, смел и остър. Въпреки че в регистрите родителите й не бяха отбелязани като благородници, тя притежаваше властна осанка. Когато махна с ръка и погледна кръвоспирателя, той изглеждаше като прашинка под широките й тъмнокафяви нозе. Разбирах я, защото кръвоспирателят беше неграмотен говедар от ниско потекло. Стоеше с отпусната глава, провиснали ръце, зяпнала уста и глуповата самонадеяност в изражението. Липсваха му всякаква дарба и ум, ала беше способен с присъствието си да спира кръвотечения. Затуй го бяха отделили от ралото и воловете му и го бяха назначили в палата. Колкото и да се миеше, около него винаги се носеше миризмата на говежди тор. Той самият не можеше да обясни на какво дължи способността си — не беше някакво умение и още по-малко прилагане на умение. Тя просто съществуваше у него, както в чакъла може да попадне бисер. Тази способност не се придобиваше нито с учение, нито с умствени занимания.

— Не му позволявам да докосва бога — заяви великата царска съпруга. — Щом е необходимо, аз сама ще придържам главата му.

Птахор се възпротиви и каза, че при операцията ще има кръвотечение и няма да бъде приятно. Независимо от това великата царска съпруга седна в края на леглото и внимателно положи в скута си главата на умиращия си съпруг, без да обръща внимание на стичащата се по ръката и лига.

— Той е мой — каза царицата — и никой друг няма да се докосва до него. Нека от моя скут поеме пътя към страната на смъртта.

— Той, божественият син, ще се качи в слънчевата ладия на баща си и ще отплува право в страната на блажените — рече Птахор и разряза с кремъчния нож кожата на царската глава. — Роден от слънцето, той ще се върне при него и всички народи навеки ще славят името му. Къде по дяволите се запиля кръвоспирателят, Сет да го порази!

С празнословните си приказки Птахор гледаше да отвлече вниманието на царската съпруга от операцията, както всеки опитен лекар говори на пациента си, докато му причинява болка. С последните си думи той нахока кръвоспирателя, който, облегнат на колоната до вратата, унесено бе притворил очи. От главата на фараона бликна кръв и почна да се стича в скута на царската съпруга. Тя се сепна и лицето й прежълтя. Кръвоспирателят също се сепна от унеса си. Може би мислено се бе пренесъл при говедата и напоителните си канали, но сега си спомни за професията си, приближи се, погледна фараона и повдигна ръце. Кръвта тутакси престана да тече и аз измих и почистих главата.

— Извинявай, драга — рече Птахор и пое от ръката ми пробоя. — При слънцето ще се върне, право в бащината си златна ладия, Амон да го благослови.

Докато приказваше, той бързо и сръчно въртеше пробоя между дланите си и със скърцане го вкара в костта. Тогава престолонаследникът отвори очи, пристъпи крачка напред и с треперещо лице каза:

— Не Амон, а Ра-Херахти да го благослови, превъплътен в Атон! Вдигнах почтително ръце, макар да не знаех за какво говори. Пък и кой ли може да помни хилядата египетски богове? Най-малко един ръкоположен жрец на Амон, който достатъчно си е блъскал главата с неговите свещени триади и деветорки.

— Така де, Атон — смънка Птахор примирително. — Именно Атон, аз просто сбърках. — Той отново взе кремъчния нож и чукчето с абаносова дръжка и с леко почукване почна да отделя костта. — Много добре помня, че в божествената си мъдрост фараонът накара да съградят храм на Атон. Беше май наскоро след раждането на, принца, нали, прекрасна Тейе? Да, още малко остана. — Той угрижено погледна към престолонаследника, който стоеше до леглото със свити пестници и потръпващо лице. — Впрочем една глътка вино би подсилила ръката ми и не би се отразила зле на принца. Сега вече наистина си заслужава да се разпечата и една царска делва. — Подадох му клещите и той изкърти отделената кост, при което главата в скута на царицата изпращя. — Малко светлина, Синухе!

Птахор въздъхна, защото най-трудното беше минало. Аз също въздъхнах неволно и това чувство на облекчение като че ли се пренесе върху фараона — крайниците му леко помръднаха, дишането му се забави и той потъна в още по-дълбоко безсъзнание. Под ярката светлина Птахор съсредоточено се взря в мозъка на фараона, който се виждаше през черепния отвор. Мозъчното вещество беше сиво-синьо и потръпваше.

— Хм — промълви Птахор замислено. — Направих каквото можах. По-нататък Атон да се погрижи за него, защото това е работа на боговете, а не на хората.

Леко и внимателно той върна костта на мястото й, запълни пукнатините с лепило, дръпна кожата обратно и превърза раната. Царската съпруга отпусна главата върху облегалката от скъпоценно дърво и погледна Птахор. Кръвта в скута и беше засъхнала, но сега тя не мислеше за това. Птахор срещна смелия й поглед и каза тихо, без да се покланя:

— Ще доживее изгрева, ако волята на неговия бог е такава. После вдигна ръце в знак на скръб и аз сторих същото. Но когато повторно вдигна ръка, за да изрази съболезнованията си, аз не посмях да последвам примера му. Какъв бях аз, та да съчувствувам на царските особи? Почистих инструментите на пламък и ги прибрах в абаносовото сандъче на Птахор.

— Наградата ти ще бъде голяма — рече царската съпруга и ни даде знак, че можем да се оттеглим.

В царската зала за нас бяха приготвили трапеза и Птахор зарадвано погледна делвите с вино край стената. Като се запозна с печатите им, той нареди да отворят една и робите ни поляха да си измием ръцете. Запитах го как се осмелява да разговаря така непочтително с царската съпруга и престолонаследника.

— Няма съмнение, че фараонът още приживе е бог — отвърна Птахор и се захили, заприличвайки още повече ма стар павиан. — Строят му храмове и му принасят жертви, но като лекар, ти видя, че и той е обикновен човек, смъртен като всеки от нас. Царската съпруга също е човек с всички качества на една жена. В ушите им моите думи са като бръмчене на муха и ако аз бръмчах както останалите мухи край тях, те нямаше да ме чуват. А сега казват: „Птахор е странен, но порядъчен човек. Да му простим глупостта заради годините и доброто му намерение.“ И не ме забравят, а ми дават скъпи подаръци. Хубаво е и ти да запомниш: ако искаш владетелят да се вслушва в думите ти, говори му не както другите, а като на човек, като на себеподобен. Тогава той или ще те изслуша, или ще те изхвърли от палата, но и в двата случая ще те запомни. А не е малко нещо фараонът да помни подчинения си.

Птахор пиеше и виното го развесели. Кръвоспирателят лакомо тъпчеше в устата си месо с мед и забравил сънената си недружелюбност, каза:

— Няма я вече глинената къщурка.

Той също пиеше вино. Пиеше го като бира и скоро очите му се ококориха, а лицето му се зачерви.

— Не, няма я глинената къщурка, край! — повтори той.

Един слуга му поля да си измие ръцете и той разплиска вода наоколо. Птахор го погледна незлобливо и го подкани да иде да разгледа оборите на фараона. Сега му се е отдал случай — нали и бездруго не бивало да напускаме стените на палата, преди фараонът да е издъхнал или да е оздравял. Такъв бил обичаят. А ако умре, ние също трябвало да умрем.

Кръвоспирателят повярва и притихна. Но после се оживи при мисълта, че все пак нямало да умре в глинената си къщурка, и отиде да разгледа царските обори, докато още имал възможност. На придружаващия го слуга Птахор каза, че е най-добре да го остави да се наспи в обора — нека се почувствува като у дома си.

Когато останахме двамата, аз се осмелих да го попитам за Атон, защото действително не бях чувал Аменхотеп III да е строил храм на такъв бог в Тива. Птахор ми обясни, че Ра-Херахти бил родов бог на Аменхотепите. Някога в пустинята, недалеч от сфинкса, той се явил в съня на най-великия от войнствените царе — Тутмос I, и му предрекъл, че един ден на главата си ще носи короната на двете царства. Дотогава за него нямало никакви изгледи да стане владетел — прекалено много престолонаследници чакали ред. Това беше истина, защото в дните на буйната си младост Птахор беше пътешествувал до пирамидите и със собствените си очи бе видял построения между лапите на големия сфинкс храм, издигнат от Тутмос в памет на случилото се, както и надписа, в който царят разказвал за видението си. Оттогава неговият род почитал Ра-Херахти, който се намирал в Долната земя — в Хелиопол, и чието превъплъщение бил Атон. Този Атон бил много старо божество, по-старо и от Амон, ала останало в забрава, докато великата царска съпруга не родила син след поклонението си пред Атон в Хелиопол. После в Тива също му издигнали храм, но в него ходели само членовете на царското семейство. Там Атон бил изобразен като бик, който носи слънцето между рогата си, а Хор — като сокол.

— И тъй — рече Птахор и отпи от виното, — оказва се, че престолонаследникът е божествен син на Атон. Нали той се явил на царската съпруга в храма на Ра-Херахти и след туй добила син. Оттам тя довела със себе си един крайно властолюбив жрец на име Ейе, който спечелил симпатиите й. На него му се удало да нареди жена си за дойка на престолонаследника. Тяхната дъщеря Нефертити е сукала от една гръд с престолонаследника и в детските игри му е била като сестра в палата, така че можеш да си представиш накъде отиват нещата. — Птахор пак отпи, въздъхна и каза: — Мда, за стария човек няма нищо по-благо от виното и бъбренето за работи, които не го засягат. Ех, синко Синухе, да знаеш само колко тайни са погребани зад челото на стария трепанатор. Сред тях и царски може да се крият. Колко хора се чудят защо в царския харем никога не са се раждали момчета, макар това да противоречи на всички закони на медицината. Когато беше силен и жизнерадостен, оня, дето лежи сега с опериран череп, също обичаше да си посръбва. Беше голям ловец, повалил е хиляда лъва и петстотин тура, а колко девици е повалил под балдахина си — тях и надзирателят на харема не може да ги преброи. Но син има само от царствената Тейе.

От изпитото вино почнах да ставам неспокоен. Въздъхнах и погледнах зеления камък на пръста си, ала Птахор продължи безжалостно:

— Оня, дето лежи вътре, беше намерил царската си съпруга по време на лов. Казват, че тогава Тейе била обикновена птицеловка в тръстиките край Нил. Заради будния и ум фараонът я направи равна на себе си. Простите и родители също почиташе и напълни гроба им с най-скъпи подаръци. Тейе не му пречеше да се забавлява, стига някоя от жените в харема да не му родеше син. И имаше невероятен късмет, защото това наистина не се случи. Макар той да държеше скиптър и камшик, великата царска съпруга беше оная, която движеше ръката му. За да сложи веднъж завинаги край на войните с Нахарина, където реките текат нагоре, фараонът се ожени за дъщерята на митанския цар. Тогава, казват, Тейе му втълпила, че принцесата воняла на коза и не си струвало да ляга с нея. По-късно същата тази принцеса наистина полудя.

Птахор ме погледна, озърна се и бързо добави:

— Ти, Синухе, не вярвай на тия истории, защото са измислици на злонамерени клеветници. Всички познават добротата и мъдростта на великата царска съпруга, както и умението й да огражда себе си и трона със способни мъже. Така си е.

Птахор отля капка вино от чашата си на пода и благочестиво изправи глава. После погледна встрани и се разсмя.

— Здравей, носачо на сопата! — извика той. — Ти ли си това? Ела, седни да пийнем глътка заедно. Откога не сме се виждали!

Аз скочих и се поклоних, допирайки пода с ръце, защото с присъствието си ни бе почел заставащият отдясно на фараона носител на скиптъра и пазител на царския печат. Беше сам и символите на царската власт изглеждаха печално тържествени в ръцете му. Старческото му лице бе съсипано от скръб и по бузите му се стичаха сълзи — искрени горестни сълзи, проливани колкото за фараона, толкова и за него самия. Мен изобщо не ме погледна. Такъв беше обичаят — на високопоставения не подобаваше да поглежда низшите. За него те бяха въздух. Той седна, оставяйки скиптъра и камшика, въздъхна и каза мрачно:

— Много снизхождение се проявява към глупостта ти, трепанаторе, ала не е редно да се смееш в дом, обзет от скръб и печал.

Ръцете му въпросително пошавнаха.

— До сутринта — рече Птахор. — Но щом не сме в глинена къщурка, както е казал някога един мъдрец, редно е и ти да пийнеш чаша вино с нас. Виното подхожда и на радост, и на скръб. Защо си сам и пристъпваш като сянка, приятелю? Защо слугите и сановниците вече не се лепят по теб като мухи на мед?

Пазителят на царския печат изтри сълзите си и унило се усмихна.

— Могъществото е като тръстика в човешките ръце — каза той. — Тръстиката се прекършва, а умната птица предвидливо прелита на върха на друга тръстика. Затуй може и да пия чаша вино с теб, Птахоре, макар да нямам този навик. Прави са думите ти, че виното лекува мъката.

— Че толкоз скоро ли? — запита Птахор и пазачът на печата разпери ръце, изразявайки безпомощността си.

— Не ми позволиха даже да будувам край леглото на умиращия господар — отвърна той. — С неблагодарност ми се отплащат, Амон да ме закриля. Великата царска съпруга прибра печата на фараона и гарнизонът само нея слуша. Редом с нея стои вероломният жрец, а престолонаследникът, бога ми, той пък гледа облещено като теле и се оставя да го теглят накъдето поискат.

— Като стана дума за жреца — рече Птахор и наля чаша вино за пазителя на печата, понеже при влизането му слугите бяха изчезнали, — сетих се, че тъкмо разказвах на приятеля си Синухе как на младини край пирамидите и аз като другите пътешественици надрасках името си върху лапата на големия сфинкс, та да се запази за вечни времена.

Пазителят на печата учтиво погледна към мен, но сякаш не ме забеляза.

— Пфу, Атон! — каза той и богобоязливо направи с ръка знака на Амон. — Господарят години вече не е стъпвал в храма на Атон и вратите му са ръждясали. Нали предпочете чуждоземно божество да дойде да го излекува. Това пък ако не е своенравие.

Той пак ме погледна и този път сигурно ме забеляза, защото бързо добави:

— На боговете им е позволено да своенравничат, тъй като те по природа са своенравни.

— Но престолонаследникът все пак загатна за Атон.

— Престолонаследникът! — каза пазителят на печата с безкрайно презрение. — Престолонаследникът е луд и болен. От мен да знаете, че преди фараонът да стигне в Дома на смъртта, великата царска съпруга ще си сложи брада, ще препаше лъвската опашка и ще почне да съди с короната на глава. Естествено, че жрецът ще я насърчава, но знайте също, че царицата трябва да се съюзи с Амон, ако мисли да властвува над Египет. — Той отпи и очите му се насълзиха. — Колко своенравни са наистина боговете. На Амон принасях жертва след жертва, първожреца му почитах като роден баща, бях върховен строител и покрих египетската земя с храмове на Амон, ала благодарност видях единствено от Сет и всичките му дяволи. — Пи и се разплака. — Едно старо псе съм аз — хлипаше той, — старо псе с проскубана козина! Подлагах гръб под нозете на царя и той добродушно притискаше главата ми в прахта. — Пак пи, захвърли златния камшик на пода и разкъса скъпата си дреха. — Суета на суетите! — извика той. — Но аз си имам гроб, скъпо натъкмен гроб, и те не могат да ми го отнемат. Не могат да ми отнемат вечния покой от дясната страна на моя цар, ако че съм старо, проскубано псе.

Той горчиво зарида с отпусната между ръцете глава. Птахор утешително я поглади и опипа подутините по нея.

— Интересна глава имаш — рече той. — От професионално любопитство мога безвъзмездно да я отворя…

Пазителят на печата дръпна главата си от ръцете му и уплашено повдигна лице. Птахор се направи, че го е разбрал погрешно, и раболепно продължи:

— Честна дума, напълно безвъзмездно, не ти искам и най-дребен подарък. Заради старото ни приятелство съм готов да отворя черепа ти само защото го намирам интересен.

Като се опря на масата и впери яростен поглед пред себе си, пазителят на печата се изправи, но Птахор го стискаше за ръката и продължи натрапничаво да го увещава:

— Няма да трае дълго. Ще го сторя много внимателно и може би още утре ще последваш господаря си в западните селения.

— Ти се подиграваш — рече пазителят на печата, отново стана важен и вдигна камшика от пода. — Не вярваш в Амон — продължи той и за всеки случай пак се хвана за масата. — Лошо, много лошо. Но нека ти е простено заради глупостта ти и затуй, че вече нямам власт да наказвам.

Той си тръгна, провесил камшика и скиптъра в лявата си ръка. Гърбът му беше превит от умора и скръб. След излизането му слугите се върнаха в залата, поляха ни да си измием ръцете и ни намазаха със скъпа помада.

— Изведи ме оттук, синко Синухе, стар съм и краката вече не ме държат — каза Птахор и аз го изведох на чист въздух. Нощта се беше спуснала, на изток светлините на Тива сияеха, по-ярки от вечерното зарево. Бях пил вино и в кръвта си отново усетих шемета на Тива, докато вдишвах аромата на градинските цветя и над главата ми звездите примигваха.

— Птахор — промълвих аз, — когато нощното небе пламне от отблясъка на тиванските светлини, в мен се събужда жаждата за любов.

— Любов не съществува — заяви Птахор категорично. — Мъжът тъгува, щом му липсва жена, с която може да спи. Ако пък отиде и спи с някоя, после му става още по-тъжно. Така е било и тъй ще бъде.

— Защо? — запитах го аз.

— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.

Реших, че е най-добре сам да се нагърбя със задачата на роб — вдигнах го на ръце и го отнесох в стаята, отредена ни за нощуване. Беше толкова дребен и стар, че дори не се задъхах. Сложих го в леглото и той веднага заспа, след като напразно опипа около себе си за чаша вино. Завих го с меки кожи, за да не мръзне в хладната нощ, и се върнах на градинската тераса. Бях млад, а младостта не жадува за сън в предсмъртната нощ на фараона.

От терасата като шумолене на далечни тръстики долавях приглушените гласове на хората, нощуващи край стените на палата.

2

Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.

Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:

— Ти ли си, Самотнико?

По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:

— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.

— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.

— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.

Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии. Обаче нали и Птахор беше казал, че ни очаква смърт, ако фараонът умре, и кръвоспирателят му бе повярвал. Усетих как прорастващите ми коси почнаха да се изправят и възпиращо протегнах ръка, защото не ми се искаше да умра.

До себе си долавях неравното и възбудено дишане на престолонаследника, ръцете му се свиха и той промърмори:

— Неспокоен съм, ще ми се да бъда другаде. Знам, че моят бог ще ми се яви, но се боя. Остани с мен, Синухе, защото, щом той ми се яви, силата му смазва тялото ми и после езикът ме боли.

Разтреперих се при мисълта, че е болен и говори несвързано като побъркан. Той ми заповяда да тръгна с него и аз го последвах. Слязохме от терасата, минахме покрай царското езеро и иззад зидовете в ушите ми като стенание нахлу шепотът на скърбящата тълпа. Завихме зад оборите и кучкарниците и през вратата за прислугата излязохме, без стражите да ни забележат. Беше ме много страх, защото Птахор бе казал, че преди смъртта на фараона не ни е разрешено да напускаме палата. Но можех ли да се възпротивя на престолонаследника?

Той се движеше бързо, с изпънато тяло и плавна крачка, така че никак не ми беше лесно да го следвам. Носеше само престилка и луната осветяваше белезникавата му кожа, тънките крака и бедрата, широки като на жена. Осветяваше щръкналите му уши и измъченото му трескаво лице с поглед, вперен сякаш в някакъв невидим за другиго дух.

— Ще вземем лодка — каза той, когато стигнахме до брега. — Трябва да тръгна на изток, за да посрещна баща си.

Без да избира, той стъпи в най-близката тръстикова лодка. Последвах го и ние загребахме напряко през реката. Никой не ни подгони, въпреки че бяхме откраднали лодката. Нощта беше неспокойна, лодки кръстосваха по реката, а пред нас небето все по-ярко се червенееше от светлините на Тива. Пристигайки на отсрещния бряг, той пусна лодката по течението и без да се извръща, закрачи напред, сякаш многократно бе минавал по този път. Нямаше как — поех след него с боязън в сърцето. Не бяхме единствените будуващи в нощта и никой от стражите не ни подвикна, защото в Тива се знаеше, че последният час на фараона вече настъпва.

Ходенето беше изнурително и издръжливостта на крехкото му тяло ме удивляваше. Макар нощта да беше доста хладна, по гърба ми се стичаше пот, докато го догонвах. Звездите промениха положението си, луната залезе, а той все вървеше напред. От долината навлязохме в безлюдната пустиня, градът остана зад гърба ни и на небето пред нас се откроиха тъмните силуети на трите източни планини — стражите на Тива. Почнах да се чудя откъде и как ще намеря паланкин за връщането, понеже ми се струваше, че краката му нямаше да издържат обратния път.

Най-сетне той седна задъхан на пясъка и каза боязливо:

— Хвани ме за ръцете, Синухе, защото те треперят и сърцето ми се разтуптя. Наближава часът, светът е пуст и в него сме само ние двамата. Но там, където отивам аз, ти не можеш да ме последваш. И все пак не искам да съм сам.

Хванах го за китките и усетих, че потното му тяло се тресе. Наоколо беше пусто, някъде в далечината злокобно зави чакал. Звездите постепенно избледняха и въздухът около нас стана мъртвешки сив. Изведнъж той се изтръгна от ръцете ми, скочи и се взря в планините на изток.

— Ето го бога! — прошепна той с пламнало от възбуда и болка лице. — Ето го бога! — повтори, повишавайки глас. — Ето го бога! — извика той в пустинята и наоколо заструи светлина, планините загоряха в позлата и слънцето изгря. Тогава той изпищя пронизително, строполи се на земята и загуби съзнание. Тялото му се затресе конвулсивно, устата му се сгърчи и краката му заритаха в пясъка. Но аз вече не се боях — и по-рано бях чувал този писък в Дома на живота, така че знаех какво трябва да сторя. Нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите му. Затуй откъснах парче от престилката си, навих го, сложих го в устата му и почнах да разтривам крайниците му. Знаех, че като дойде на себе си, ще бъде отпаднал и объркан. Огледах се за помощ, ала Тива беше далеч зад нас и никъде не се виждаше дори колиба.

В този миг покрай мен с крясък прелетя сокол, стрелна се право в ярките лъчи на изгряващото слънце и се изви високо над нас. После отново се спусна, сякаш му се искаше да кацне върху челото на престолонаследника. Така се стъписах, че несъзнателно направих свещения знак на Амон. Може би думите на принца се отнасяха за бога Хор и той ни се явяваше в образа на сокол. Принцът простена и аз се наведох над него. Когато вдигнах глава, видях, че соколът се бе превърнал в човек. Огрян от слънцето, пред мен стоеше млад хубав мъж с осанка на бог. В ръката си държеше копие, а раменете му бяха покрити с груба бедняшка наметка. Не вярвах в божества, ала за всеки случай му се поклоних доземи.

— Какво му е? — запита той на диалекта, говорен в Долната земя, и посочи престолонаследника. — Болно ли е момчето?

Засрамих се и се вдигнах на колене да го поздравя според обичая.

— Болно е — казах аз. — Ако си разбойник, от нас няма да добиеш голяма плячка, но ако ни помогнеш, боговете може да те благословят.

Той нададе крясък като сокол и от висините птицата тутакси се спусна като камък и кацна на рамото му. Реших, че най-добре ще е да продължа да бъда внимателен — можеше въпреки всичко да се окаже божество, макар и от по незначителните. Затуй му заговорих почтително и любезно го запитах кой е, откъде иде и къде отива.

— Аз съм Хоремхеб, синът на сокола — отговори той гордо. — Родителите ми са обикновени сиренари, но в деня на раждането ми на мен са ми предсказали, че ще стана повелител на много хора. Соколът ме доведе тук, след като в града никой не ми даде подслон. Вечерно време жителите на Тива се боят от копието ми. А иначе възнамерявам да постъпя във войската на фараона. Казват, че той бил болен — и в такъв случай сигурно се нуждае от силни ръце, които да бранят властта му.

Снагата му беше стройна като на млад лъв, а погледът му пронизваше като стрела. Със завист си помислих, че не една жена би му казала: „Хубави момко, искаш ли да бъдеш разтуха в самотата ми?“

Престолонаследникът изпъшка, опипа лицето си и присви крака. Извадих парчето плат от устата му и съжалявах, че нямаше капка вода, за да се освежи. Хоремхеб го гледаше с любопитство и дръзко запита:

— Ще умре ли?

— Няма да умре — отвърнах раздразнено. — Боледува от святата болест.

Хоремхеб ме погледна и стисна копието си.

— Ти нямаш право да ме презираш — рече той. — Макар да ходя бос и все още да съм беден, аз мога да пиша прилично и да чета надписи и ще стана повелител на много хора. Кой бог се е вселил в него?

Народът вярва, че щом някой страда от святата болест, чрез неговата уста говори някой бог. Оттам и въпросът му.

— Той си има собствен бог — отвърнах аз. — Струва ми се, че е малко луд. Като дойде на себе си, ще ми помогнеш да го пренесем в града. Там ще му наемем паланкин да се прибере у дома си.

— Ще настине — рече Хоремхеб, свали наметката си и с нея покри престолонаследника. — В Тива утрините са хладни, но аз имам гореща кръв. Освен това познавам много богове и мога да назова някои, които ме закрилят. Но за мой бог съм си избрал Хор. Момчето сигурно има богати родители. Кожата му е светла и нежна и ръцете му никога не са вършили тежка работа. А ти кой си?

Проявяваше голяма словоохотливост, защото беше бедняшки син и по дългия си път до Тива се бе сблъскал с недружелюбност и унижения.

— Лекар съм — отвърнах аз. — Бях ръкоположен и за жрец от първа степен в тиванския храм на Амон.

— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.

Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.

— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?

— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.

В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.

— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.

— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.

Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.

— Ти носиш копие — каза той неодобрително. Хоремхеб протегна копието си и рече:

— Дръжката му е от превъзходно дърво. Изкованото му от мед острие жадува за кръвта на враговете на фараона. Да, копието ми е зажадняло и името му е Смъртоносното.

— Само не кръв — възрази престолонаследникът. — Кръвта ужасява Атон. Няма нищо по-отвратително от течащата кръв.

По време на операцията бях видял притворените очи на престолонаследника, но тогава още не знаех, че той беше от ония хора, на които при вида на течаща кръв им прилошава и могат да припаднат.

— Кръвта пречиства народите и ги прави силни — каза Хоремхеб. — От кръвта боговете пълнеят и се чувствуват добре. Докато има войни, ще има и кръвопролитие.

— Войни никога вече няма да има — заяви престолонаследникът.

— Това момче е полудяло — засмя се Хоремхеб. — Войни винаги е имало и винаги ще има, защото народите трябва да изпробват своята годност за живот.

— Всички народи са негови чеда, всички езици и цветове, черната земя и червената земя — рече престолонаследникът, загледан в слънцето. — Ще му издигна храмове във всички страни, а на владетелите им ще разпратя знака на живота, защото аз го видях, от него съм роден и при него ще се върна.

— Той не е с всичкия си — прошепна ми Хоремхеб и състрадателно поклати глава. — Сега вече разбирам, че му е нужен лекар.

— Неговият бог току що му се яви — предупредих аз Хоремхеб със сериозен тон, понеже ми беше симпатичен. — Святата болест му позволи да го види и не е наша работа да разсъждаваме върху думите на неговия бог. Всеки е честит с вярата си.

— Аз вярвам в копието и сокола си — рече Хоремхеб.

А престолонаследникът с вдигната ръка приветствува слънцето, лицето му отново беше възбудено и хубаво, сякаш се взираше в друг, невидим за нас свят. Като свърши молитвата си, ние го поведохме към града и той не се възпротиви. Болестният пристъп бе омаломощил краката му, той стенеше и се олюляваше. Затуй го взехме на ръце между нас и продължихме пътя си, следвайки сокола.

Когато стигнахме началото на обработваемата земя, докъдето се простираха напоителните канали, видяхме, че ни чака царският паланкин. Робите се бяха излегнали на пясъка, а от паланкина слезе да ни посрещне едър жрец с бръсната глава и мургаво лице, излъчващо мрачно обаяние. Поклоних му се с отпуснати пред коленете ръце, защото се досетих, че това е жрецът на Ра-Херахти, за когото ми бе говорил Птахор. Но той не ми обърна внимание, а се хвърли ничком пред престолонаследника и го поздрави като фараон. Това означаваше, че Аменхотеп III беше починал. След туй робите притичаха да се погрижат за новия фараон — измиха крайниците му, разтриха ги и ги намазаха с помада, облякоха му дрехи от царски лен и на главата му сложиха фараонска шапка.

В същото време Ейе се обърна към мене и ме запита:

— Той срещна ли се със своя бог, Синухе?

— Срещна се — отговорих аз. — Но аз бдях над него, така че нищо лошо не му се случи. Ти откъде знаеш името ми?

Той се усмихна и каза:

— Моята задача е да знам всичко, което става в палата, докато удари часът ми. Името ти ми е известно, както и това, че си лекар. Затуй бях сигурен, че той се намира в грижовни ръце. Знам също, че си жрец на Амон и си положил клетва пред него.

Последните думи изрече натъртено и заканително, ала аз разперих ръце и запитах:

— Какво значение има една клетва пред Амон?

— Прав си — продължи той — и не е нужно да се каеш. Знай само, че той става неспокоен, когато наближи срещата му с бога. Тогава нищо не може да го възпре, но не разрешава на стражите да го придружават. Вие обаче през цялата нощ бяхте в безопасност, нищо не ви застрашаваше и както виждаш, паланкинът го чака. А оня копиеносец там? — посочи той Хоремхеб, който стоеше встрани със сокола на рамо и опипваше върха на копието си. — Не е ли по-добре да умре, за да не се разгласяват фараонските тайни?

— Той зави фараона с наметката си, за да не настине — казах аз. — Готов е да насочи копието си срещу враговете на царя. Смятам, че жив ще ти е по-полезен, отколкото мъртъв, жрецо Ейе.

Жрецът небрежно му подхвърли златна гривна и каза:

— Някой ден можеш да наминеш в палата и да ми се обадиш, копиеносецо.

Но Хоремхеб не улови гривната и тя падна в пясъка до краката му.

— Заповеди приемам само от фараона — рече той, гледайки Ейе непокорно. — Ако не се лъжа, фараонът е оня там, с царската шапка. Соколът ме заведе при него и това ми е достатъчно.

Ейе не се разгневи.

— Златото е ценно и винаги необходимо — рече той, вдигна гривната от пясъка и я сложи на китката си. — Поклони се тогава на фараона си. Само че в негово присъствие не бива да носиш копие.

Престолонаследникът се приближи. Лицето му беше бледо и изнурено, но по него продължаваше да гори оня чудноват пламък, който сгря сърцето ми.

— Следвайте ме — рече той, — следвайте ме по всички нови пътища, защото истината ме озари!

Последвахме го до паланкина.

— Истината е в копието — промърмори си Хоремхеб, но се подчини и го предаде на слугата отпред.

Двамата седнахме върху дръжките на паланкина и поехме. Носачите на бегом се спуснаха до кея, където ни очакваше лодка. В палата се върнахме по същия път, без някой да ни забележи, макар около стените да се бяха струпали множество хора, облечени в бяло.

Допуснаха ни в покоите на престолонаследника и той ни показа големи критски делви, по чиято повърхност бяха изобразени плуващи риби и разни животни. Щеше ми се Тутмос да ги види, защото те доказваха, че може да има изкуство, по-различно от египетското. Когато изтощеният престолонаследник се успокои, той се държеше и разговаряше разумно като всеки наш връстник, без да изисква от нас прекалена учтивост и церемониалност. После съобщиха, че великата царска майка пристига, за да му се поклони. Той се сбогува с нас, като обеща да не ни забравя. На излизане Хоремхеб ме погледна нерешително.

— Много съм загрижен — каза той. — Няма къде да ида.

— Остани просто тук — посъветвах го аз. — Нали той обеща да не те забравя. Най-добре би било да си наблизо, когато си спомни за теб. Боговете са своенравни и бързо забравят.

— Да остана тук сред този рояк мухи? — рече Хоремхеб и посочи придворните, които шумно се тълпяха пред вратите към покоите на престолонаследника. — Не, аз имам истинска причина да се тревожа — продължи той мрачно. — Какво ще стане с Египет, щом фараонът се бои от кръв и смята всички народи, езици и цветове за равностойни? Аз съм роден за воин и разумът ми подсказва, че това е лоша поличба за войниците. Всеки случай първо ще ида да си взема копието. То остана у слугата.

Поканих го да ме потърси в Дома на живота, ако почувствува нужда от приятел, и ние се разделихме. В стаята ни Птахор ме чакаше със зачервени очи и в лошо настроение.

— Теб те е нямало, когато на разсъмване фараонът е издъхнал — укори ме той. — Нямало те е и аз съм спял, така че никой от двама ни не можа да види как от ноздрите на фараона духът му е излетял право към слънцето. А има толкоз други свидетели. На мен също ми се искаше да видя и потвърдя това. Много обичам такива чудеса, но ти не си бил тука да ме събудиш. С кое момиче прекара нощта?

Разказах му какво се беше случило през нощта и той вдигна ръце в знак на крайно удивление.

— Амон да ни е на помощ — рече той. — Значи новият фараон е луд!

— Едва ли е луд — отговорих аз неуверено, защото сърцето ми изведнъж бе застанало на страната на болния младеж, за когото се бях грижил и който се държеше дружелюбно с мен. — Струва ми се, че му се яви новият бог. Когато умът му се избистри, може да станем свидетели на невероятни чудеса в Кеми.

— Амон да ни пази от такива чудеса! — каза Птахор ужасен. — Я по-добре ми налей вино, че гърлото ми е сухо като прахта по пътищата.

Слугата доведе кръвоспирателя от обора. Той разпалено заразказва, че фараонските коне пиели вода от медни корита и че яслите им били украсени с пъстроцветни камъни.

— Но волове не видях — каза той натъжено. — Боя се, че фараонът изобщо няма волове. Затуй пък сънувах безброй чудни сънища, докато спях в сламата. Сънувах, че Синухе води бяла кобила на жертвоприношение. Видях как покойната ми майка шета в кухнята си в Западната страна…

— Такъв сън не е трудно да се разтълкува — намеси се Птахор. Бялата кобила си ти, а майка ти се готви да те посрещне с празничен обяд в страната на мъртвите. И ако случайно не греша, ние тримата след малко ще трябва да умрем.

Но кръвоспирателят вече се бе примирил с тази мисъл.

— Предполагам, че в Западната страна има големи, хубави говеда — рече той, — защото, докато майка ми разговаряше с мен и ми напомняше да не си накапя престилката, стори ми се, че наблизо дочух продължително силно мучене. От този звук се събудих и усетих, че червата ми куркат и съм се напикал. От виното е било. Не съм свикнал да пия вино, предпочитам бира.

Той продължи да дърдори глупости, докато най-сетне ни заведоха в Дома на справедливостта. Там старият пазител на царския печат седеше на съдийския трон и пред него лежаха четиридесетте кожени свитъка, в които бяха записани законите. Въоръжени войници ни ограждаха, за да не можем да избягаме. От един кожен свитък пазителят на печата прочете закона и оповести, че трябва да умрем, тъй като фараонът не е оздравял след отваряне на черепа му. Аз погледнах Птахор, но той само се усмихна, когато палачът пристъпи напред с меча си.

— Започни с кръвоспирателя — каза Птахор. — Той бърза повече от нас, в Западната страна майка му вече е сварила граховата каша.

Кръвоспирателят свойски се сбогува с нас, направи свещените знаци на Амон и смирено коленичи на пода пред кожените свитъци. Палачът замахна с меча си, завъртя го със свистене над главата на осъдения, но възпря удара си и острието на меча съвсем леко докосна врата на кръвоспирателя. Въпреки това той се строполи на пода и ние помислихме, че от страх е припаднал, защото на врата му не се виждаше дори драскотина. Беше мой ред и аз спокойно коленичих, палачът ми се усмихна и допря меча до врата ми, не желаейки да ми причинява излишен страх. Птахор реши, че е достатъчно нисък и няма нужда да коленичи. Мечът на палача докосна и неговия врат. С това смъртната ни присъда бе изпълнена и ние получихме нови имена, изгравирани на тежки златни гривни. На гривната на Птахор действително имаше надпис „Този, който прилича на павиан“, а на моята се четеше „Този, който е самотен“. След туй лекарското умение на Птахор бе възнаградено със злато. На мен също ми отмериха злато и после ни облякоха с нови одежди. За първи път носех надиплена поличка от царски лен и яка, натежала от сребро и скъпоценни камъни. Но когато слугите се опитаха да вдигнат кръвоспирателя и да го свестят, той не дойде на себе си — оказа се, че е мъртъв. Видях го със собствените си очи и смея да го твърдя. Обаче така и не разбрах защо беше умрял, освен ако не е вярвал, че наистина трябва да умре. Защото въпреки глупостта си той притежаваше способността да спира кръвотечения, а такъв човек не е като другите.

Сред всеобщия траур по повод смъртта на фараона плъзна мълвата за странната кончина на кръвоспирателя. Всички, които я научаваха, избухваха в смях и се удряха по коленете, защото случаят наистина беше много забавен.

Официално аз също бях считан за мъртъв и в документите, които подписвах, наред с името си Синухе трябваше да добавям Този, който е самотен. В двореца бях известен единствено под това име.

3

Когато, облечен с новите си дрехи и със златна гривна на ръката, се върнах в Дома на живота, учителите ми се кланяха с отпуснати пред коленете ръце. И все пак аз си оставах ученик. Възложиха ми да направя най-подробно описание на трепанацията и смъртта на фараона, под което трябваше да се подпиша. То ми отне много време и накрая завърших с това как от ноздрите на фараона духът му е излязъл и в образа на птица се е отправил към слънцето. Досаждаха ми с въпроса дали фараонът в последния момент действително е дошъл в съзнание и е прошепнал „Хвала на Амон!“, както твърдели много други свидетели. Напрегнах паметта си и реших, че най-добре ще е и това да потвърдя като истина. После със задоволство узнах, че в двора на храма описанието ми се четяло пред посетителите през всичките седемдесет дни, докато в Дома на смъртта подготвяха тялото на фараона да оцелее за вечни времена! По време на траура таванските публични домове, кръчми и бирарии бяха затворени. За да се купи вино и да се послуша музика, трябваше да се минава през задния им вход.

След изтичане на седемдесетте дни ми съобщиха, че лекарската ми подготовка е приключила и мога да упражнявам професията си в който и да било квартал на града. Ако ли пък желая да продължа учението и да се посветя на някоя специална област, например зъболекарство, ушни болести, акушерство, опипване с ръце, боравене с лекарския нож — изобщо една от четиринадесетте специалности, преподавани в Дома на живота от най-добрите медици под надзора на царските лекари, трябвало само да посоча коя от тях ще избера. Това беше особено благоволение и доказателство, че Амон се отплаща достойно на служителите си.

Бях млад и науката в Дома на живота вече не ме въодушевяваше. Шеметът на Тива ме бе обзел, исках да забогатея, да се прочуя и да се възползувам от времето, докато все още всички знаеха името ми — Синухе, Този, който е самотен. Имах злато, купих си скромна къща в покрайнините на богаташкия квартал, обзаведох я според възможностите си и за слуга си взех роб — мършав и едноок, но иначе отговаряше на нуждите ми. Казваше се Каптах и той самият ме убеди в ползата от недъга си, защото, докато пациентите ми чакали реда си в приемната, той щял да им обяснява, че съм го купил съвсем сляп и съм излекувал едното му око. Затуй го и взех. За бъдещата си приемна поръчах няколко картини. На една от тях се виждаше как мъдрият бог на медицината Имхотеп ме обучава. Както се полагаше, аз бях нарисуван дребен в сравнение с него, но отдолу имаше надпис: „Най-умният и най-способният сред учениците ми — Синухе, син на Сенмут, Този, който е самотен“. На друга картина принасях жертва на Амон, за да му отдам заслужената почит и пациентите да ми имат доверие. На трета великият фараон, изобразен като птица, ме гледаше от небето, докато слугите му ми отмерваха злато и ме обличаха с нови одежди. Накарах Тутмос да ги нарисува, макар да не беше правоспособен художник и името му да не стоеше в книгата на храма на Птах. Поръчах му ги, защото беше мой приятел. В чест на приятелството ни той ги нарисува много изкусно, по традиционния начин, и те пламтяха в червено и жълто — най-евтините от всички бои на пазара. Успя да ги нарисува така, че ония, които ги видят за първи път, удивени да вдигнат ръце и да кажат:

— Синухе, синът на Сенмут, Този, който е самотен, умело лекува пациентите си и наистина заслужава доверие.

Когато всичко беше готово, седнах в очакване на пациенти и болни, за да ги лекувам. Дълго седях и чаках, ала пациенти не идваха. Надвечер отидох в кръчмата да разведря душата си с вино, понеже ми беше останало още малко злато и сребро от дворцовия подарък. Бях млад, смятах се за способен лекар и не се тревожех за бъдещето. Разведрявах душата си и с Тутмос на висок глас разговаряхме за положението в двете царства. По онова време всички хора по площадите, пред дюкяните, в кръчмите и публичните домове разговаряха на висок глас за положението в двете царства.

Предсказанието на стария пазител на печата се бе сбъднало. Когато тялото на великия фараон бе подготвено да устои на смъртта и положено в гробница в Долината на царете и вратите на гробницата бяха запечатани с царския печат, великата царска майка седна на трона с камшик и скиптър в ръка, с царска брада и царска лъвска опашка около пояса. Престолонаследникът още не беше коронован — казваха, че преди да поеме властта, искал да се пречисти и да се моли на боговете. Но ето че великата царска майка прогони стария пазител на печата и настани от дясната си страна неизвестния жрец Ейе, така че той се издигна над всички египетски сановници, настани се при четиридесетте кожени свитъка в Дома на справедливостта и започна да се разпорежда с бирниците и царските зидари. Тогава именно целият храм на Амон забръмча като кошер, появиха се лоши поличби и царските жертвоприношения не сполучваха. Заговори се за чудновати сънища, които жреците разтълкуваха. Ветровете промениха посоката си противно на всякакъв ред в природата, в Египет два дни наред валя дъжд, складовете на кея протекоха и зърното изгни. Водите на няколко езера в околностите на Тива се превърнаха в кръв и много народ се извървя да ги види. Но хората все още не се плашеха, защото такива неща се бяха случвали винаги щом жреците се разгневяха.

За сметка на това вълнението и празнословието се ширеха, ала фараонските наемници в казармите — египтяни, сирийци, негри и шардани — получаваха богати подаръци от царската майка, на терасата в палата на военачалниците се раздаваха златни огърлици и почетни знаци и редът се запазваше. Нищо не застрашаваше могъществото на Египет, защото в Сирия гарнизоните също се грижеха за реда, а князете на Библос, Симира, Сидон и Газа, прекарали детството си край нозете на фараона и получили възпитание в палата, скърбяха за него, сякаш бяха загубили собствения си баща, и пращаха на царската майка послания, в които я уверяваха, че са прах под краката й. Но в Куш, в Нубия и по границите със Судан открай време съществуваше обичай след смъртта на фараона да се воюва, като че ли на негрите им се искаше да изпробват търпението на новия фараон. Затуй царският наместник в южните земи, синът на бога в южните гарнизони, вдигна войските си на крак веднага щом получи известието за смъртта на фараона. Те минаха границата, подпалиха много села и се върнаха с богата плячка — говеда, роби, лъвски опашки и щраусови пера. Така пътищата в Куш отново бяха сигурни и всички разбойнически племена оплакваха горко смъртта на фараона, виждайки вождовете си увиснали с главата надолу по стените на пограничните крепости.

По морските острови също скърбяха за починалия фараон. Вавилонският цар и царят на хетската земя изпратиха на царската майка глинени плочки със съболезнования и с молба за злато, за да му издигнат паметници в храмовете, понеже за тях фараонът е бил като баща и брат. А митанският цар от Нахарина изпрати дъщеря си за невеста на бъдещия фараон, както някога беше сторил баща му и както е било уговорено с покойния фараон преди смъртта му. Принцесата на име Тадукипа пристигна в Тива, придружавана от слуги, роби и мулета, които бяха натоварени със скъпи стоки. Тя беше още дете, едва навършила шест години. Престолонаследникът я взе за жена, тъй като Митани беше като защитна стена между богатата Сирия и северните страни и охраняваше всички кервански пътища от Междуречието до морските брегове. Така жреците на небесната дъщеря на Амон, Сехмет с лъвската глава, помръкнаха и пантите на вратите в техния храм ръждясаха окончателно.

За всички тези неща ние с Тутмос разговаряхме на висок глас, разведрявахме сърцата си с вино, слушахме сирийска музика и се наслаждавахме на танцуващите момичета. В жилите си усещах шемета на Тива, а сутрин моят едноок слуга заставаше до леглото ми с отпуснати пред коленете ръце и после ми поднасяше хляб, солена риба и чаша бира. Измивах се и сядах да чакам пациенти, приемах ги, изслушвах оплакванията им и ги лекувах.

За забогатяване и дума не можеше да става, защото при мен рядко идваха пациенти, а ония, които идваха, бяха бедни и аз предпочитах да ги лекувам с прости лекарства, без да им навреждам. Вадех зъби, горях и превързвах рани, облекчавах стомашни болки и свалях високи температури. Идваха жени с молба да излекувам безплодието им, гледаха ме дръзко в очите и се разсъбличаха, но аз им казвах да отидат в храма на Амон и да се посъветват с жреците, тъй като оплождането е в тяхна власт. Идваха също майки, които прикриваха лицето си и молеха да помогна на дъщерите им, забременели от моряци или чуждестранни войници. Ала на тях не можех да им окажа помощ, защото не бяха достатъчно богати, та да възстановят щетите, ако името ми бъдеше изтрито от книгата в Дома на живота и ме изгонеха от Тива. На жените, молещи да възвърна хубостта им, размесвах церове, които нямаше да им навредят. А на ония, които се оплакваха, че съпрузите им станали отпуснати и не проявявали никакво желание, давах сок от плодове да го размесват тайно във виното на мъжете си. Те често идваха отново и ми носеха подаръци според възможностите си, но се случваше някои от тях да дойдат с оплакване, че мъжът им тръгнал по чужди жени. Спрямо тях аз бях напълно безпомощен, защото лекарят е в състояние да събуди любовта у мъжа и да го накара да приласкае жената, ала коя ще бъде тази жена — това лекарят не може да предскаже. Все пак смятах, че в желанието си ще предпочете най-близката, и това беше истина, понеже съпругите по-често ми носеха подаръци и по-рядко се оплакваха.

От време на време майки водеха при мен децата си и ако майките бяха недохранени, а децата хилави и с нахапвания от мухи около очите, нареждах на роба си Каптах да купи месо и плодове и им ги подарявах. Но по този начин аз съвсем не забогатявах — на другия ден пред дома ми заставаха пет или десет майки с деца, така че не можех да ги приема. Заповядвах на роба да не ги пуска вътре, а да ги прати в храма, където в дни на големи жертвоприношения понякога раздаваха на бедните месо, ако жреците не смогваха сами да го изядат.

Надявах се, че след като името ми седемдесет дни наред е бивало прочитано в двора на храма, тази известност ще ми доведе богати пациенти, но се лъжех. Наистина при мен идваха посетители, донасяни до дома ми в паланкини, ала тях ги привличаше името ми на помощник трепанатор. Предлагаха ми богато възнаграждение, ако отворех черепа на ония, които бяха хвърлили око на тяхното или някое друго голямо наследство. Аз обаче им казвах да се обърнат към царския трепанатор Птахор. Когато в паланкина седеше неизлечимо болен, за когото съществуването беше само мъчение, препращах го в Дома на живота да облекчават страданията му.

А нощем по улиците на Тива горяха факлите и лампите, в пивниците и увеселителните заведения свиреше музика и небето над града пламтеше огненочервено. Имах желание да разведрявам душата си с вино, но сърцето ми вече не се радваше, а и средствата ми привършваха. Наложи се срещу къщата си да взема на заем злато от храма, за да се обличам прилично и да се разведрявам с вино.

4

Отново настъпи времето на разлива. Водата се вдигна чак до стените на храма, а когато се оттегли, земята се ширна в тучна зеленина. Птиците свиваха гнезда, в езерата цъфтяха лотоси и акациевите храсти ухаеха. Един ден в дома ми влезе Хоремхеб и ме поздрави. Беше облечен с дрехи от царски лен, на врата му висеше златна огърлица, а в ръката си държеше камшик, което означаваше, че е станал офицер на фараона. Копието му обаче не се виждаше. Зарадван от посещението му, аз вдигнах ръце, той също вдигна ръце и се усмихна.

— Дойдох да се посъветвам с теб, Синухе, който си самотен — каза той.

— Не разбирам — учудих се аз. — Здрав си като бик и си смел като лъв. Едва ли мога да ти помогна като лекар.

— Трябва ми приятелски, а не лекарски съвет — рече той и седна. Едноокият ми слуга Каптах му поля да си измие ръцете. Почерпих го със сладкиша, който беше изпратила майка ми Кипа, и му налях скъпо вино от пристанището, защото се радвах да го видя.

— Издигнал си се — казах аз. — Станал си царски офицер и жените сигурно те харесват.

— Остави се, всичко е толкова отвратително — намръщи се той, после продължи възбудено и с пламнало лице: — Палатът е пълен с мухи, които само ме оплюват. По твърдите улици на Тива краката ми се набиват, а сандалите стягат пръстите ми. — Той изу сандалите си и разтри пръстите на краката си. — Офицер съм на телохранителите, ала там офицери стават и десетгодишни хлапета с още неотрязани къдрици на челото. И нали са от знатен произход, те ме подиграват, присмиват ми се. Един лък не могат да опънат, а покритите им със злато и сребро мечове са играчки, които стават за рязане на печено, но не и за проливане на вражеска кръв. Карат колесниците си, без да спазват реда, заплитат се в юздите, колелата им се заклещват в колелата на другите колесници. Войниците пиянствуват, спят с робините от палата и не се подчиняват на заповедите. Във военното училище старите писания им се четат от хора, които не са помирисвали война и не познават ни глад, ни жажда, нито пък страха пред противника.

Той ядно поклати златната огърлица и каза:

— Каква стойност имат огърлиците и почетните знаци, щом са заслужени не в боя, а с поклони в краката на фараона? Царската майка си е вързала брада, препасала е лъвска, опашка, но кой воин може да почита жена владетелка? Знам, знам — рече той и вдигна ръка, когато се опитах да му припомня великата царица, изпратила кораби срещу Пунт. — Както е било, така и сега трябва да бъде. Но аз ще ти кажа, че по време на великите фараони воинът не е бил презиран както днес. Тиванците смятат воинската професия за най-долна от всички професии и не дават войник да прекрачи прага им. Само си пилея времето. Дните на младостта и силата ми отиват на вятъра, след като на военно изкуство ме учат хора, които с вой ще хукнат да бягат, щом чуят бойния вик на негрите. Честна дума, те ще се побъркат, ако край ухото им изсвисти стрелата на пустинен обитател. Ще се сврат под полата на майка си, ако дочуят трясъка на настъпващите колесници. Кълна се в сокола си, че воинското умение се придобива само в боя и че само сред звъна на оръжията проличава колко струва един мъж. Затуй мисля да се махна оттук.

Той удари с камшика по масата, от което чашите се катурнаха, а слугата ми изпищя от уплаха и побягна навън.

— Май че наистина си болен, приятелю Хоремхеб — обадих се аз. — Очите ти горят като на трескав и пот те избива.

— Не съм ли аз мъж? — каза той, стана и се тупна с юмрук по гърдите. — С двете си ръце мога да вдигна по един як роб и да разбия главите им една о друга. Мога да нося тежки товари, както подобава на един воин, пробягвам дълги разстояния, без да се задъхам, не се боя от глад и жажда, нито пък от жаркото слънце в пустинята. Ала за ония всичко това е непристойно, жените в палата се възхищават единствено на мъже, на които не им расте брада. Възхищават се на мъже с тънки ръце, неокосмени гърди и момичешки бедра. Възхищават се на мъже, които носят чадъри за слънце, червят устните си и с премрежен поглед чуруликат като птичките по дървесните клони. А мене ме презират, защото съм силен, защото кожата ми е обгоряла от слънцето и по ръцете ми личи, че умея да се трудя. Той замълча и дълго стоя с вперен пред себе си поглед.

— Ти си самотен, Синухе — каза той. — Аз също съм самотен, по-самотен от всекиго другиго, защото се досещам какво трябва да стане. Знам, че съм създаден, за да повелявам над много хора, и че един ден двете царства ще се нуждаят от мен. Затуй съм по-самотен от всички други, но самотата ми вече е непоносима, Синухе. На сърцето ми пари, гърлото ми се е свило и нощем не спя.

Бях лекар и смятах, че имам известна представа за мъжете и жените. Затова го подпитах:

— Сигурно е омъжена и съпругът й я пази зорко?

Хоремхеб ме погледна и очите му така страшно засвяткаха, че бързо вдигнах чашата от пода и му налях вино. Той се успокои, поглади се по гърдите и гърлото и каза:

— Трябва да се махна от Тива. Иначе ще се задуша в тази смрад и мухите ще ме оплюят. — После смирено ме погледна и тихо промълви: — Ти си лекар, Синухе, дай ми някое лекарство, с което да надвия любовта.

— Това е много лесно — рекох аз. — Мога да ти дам сок от плодове. Размесен с вино, той ще те направи силен и похотлив като павиан, жените ще въздишат в прегръдките ти и свят ще им се завива. Няма нищо по-лесно, стига да искаш.

— Не, не — отвърна той. — Погрешно ме разбра. Силите ми са наред, но искам лекарство, което да ме излекува от лудостта. Искам лекарство, което ще успокои сърцето ми и ще го направи кораво като камък.

— Такова лекарство не съществува — казах аз. — Достатъчна е една усмивка или поглед на зелени очи, и медицината става безпомощна. Знам го по себе си. Но мъдреците са казали, че един зъл дух прогонва друг. Не знам дали е вярно, ала ми се струва, че вторият зъл дух може да се окаже по-лош от първия…

— Какво искаш да кажеш? — запита той раздразнено — Дотегнало ми е от думи, които само увъртат нещата и омаломощават езика.

— Трябва да намериш друга жена, която да прогони от сърцето ти първата — отвърнах аз. — Това исках да ти кажа. В Тива е пълно с хубави и прелъстителни жени, изписват лицето си и носят ефирни ленени дрехи. Все някоя от тях ще е готова да ти се усмихне. Ти си млад и силен, имаш стройно тяло и златна огърлица на врата. Не разбирам само какво те разделя от оная, която желаеш. Дори да е омъжена, няма стена, която любовта да не може да прескочи. А когато една жена копнее по някого, хитростта й отстранява всички пречки. Това е доказано в приказките от двете царства. Казват, че женската вярност е като вятъра — продължава да духа, но изменя посоката си. Говорят също, че женската добродетел била като восъка — от топлото се стопявала. И за срам ставал не оня, който е измамил, а измаменият. Така е било и така ще бъде винаги.

— Тя не е омъжена — каза той рязко. — Излишно е да говорим за вярност, за добродетели, за срам. Тя не ме вижда дори да съм пред очите й. Не се докосва до ръката ми, ако я протегна, за да й помогна да се качи в паланкина. Кожата ми е мургава и тя може би смята, че съм мръсен.

— Значи е от благороден произход? — запитах аз.

— Няма смисъл да приказваме за нея — отговори той. — Тя е по-красива от луната и звездите и за мен е по-далечна от тях. Действително, по-лесно ще ми е да прегърна луната, отколкото нея. Затуй трябва да я забравя. Трябва да се махна от Тива, иначе ще умра.

— Да не си се влюбил във великата царска майка? — пошегувал се аз, за да го развеселя. — Струва ми се твърде стара и закръглена за вкуса на един младеж.

— На нея й стига жрецът — каза Хоремхеб презрително. — Предполагам, че двамата са блудствували още когато е бил жив фараонът.

Вдигнах ръка да пресека думите му и казах:

— Явно е, че след пристигането ти в Тива си пил вода от много отровни кладенци!

— Устните и бузите на оная, която ме привлича — продължи Хоремхеб, — са оранжеви, очите й са продълговати и тъмни и никой не е докосвал тялото й под дрехите от царски лен. Казва се Бакетамон и в жилите й тече фараонска кръв. Сега си наясно с лудостта ми, Синухе. Но ако я довериш някому или ми я припомниш макар и с една дума, ще те открия където и да си и ще те убия, ще напъхам главата ти между краката и ще хвърля трупа ти на стената! Да не си посмял даже името й да споменаваш в мое присъствие, защото наистина ще те убия!

Ужасно се изплаших — беше кощунство човек от простолюдието да се осмели да погледне дъщерята на фараона и сърцето му да я пожелае. Затуй казах:

— Никой смъртен не може да я докосне и ако някой се ожени за нея, то това ще бъде брат й, престолонаследникът, за да я въздигне редом със себе си като царска съпруга. Така трябва да стане, прочетох го в погледа на принцесата край леглото на умиращия фараон. Тя не поглеждаше никого освен брат си. Изпитвах боязън от нея, защото е жена, която не сгрява никого, а в продълговатите й очи витае пустота и смърт. Ето защо и аз бих те посъветвал: изчезвай оттук, приятелю Хоремхеб, Тива не е място за теб.

— Всичко това го знам по-добре от теб — каза Хоремхеб невъздържано. — Нека се върнем на думите ти за злите духове, защото сърцето ми е препълнено и след като пих вино, бих искал да ми се усмихне някоя жена. Все едно коя, стига дрехата й да е от царски лен, на главата си да има перука, устните и бузите й да са оранжеви, а за да разпали страстта ми, очите й трябва да бъдат извити като лунен сърп.

— Сега вече говориш разумно — усмихнах се аз. — Хайде да по-мислим като приятели как да те оправим. Колко злато имаш?

— Не съм го мерил — каза Хоремхеб пренебрежително. — Златото не ме интересува. Но имам огърлица на врата си и гривни на ръцете. Надявам се, че са достатъчни.

— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?

— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.

— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.

— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.

Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.

Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.

С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.

По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.

Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:

— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.

— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.

— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.

Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:

— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.

Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:

— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.

— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!

В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.

Жената, на която й бе прилошало, изми устата си и продължи да пие. После съблече изцапаната си дреха, захвърли я и свали перуката си. Останала съвсем гола, тя притисна гърдите си една о друга, накара слугите да налеят вино между тях и даваше да пие на всеки, който пожелаеше. Олюлявайки се, тя вървеше през салона и се смееше неудържимо. Беше млада, хубава и буйна, спря също пред Хоремхеб и му предложи да пие от гърдите й. Той се наведе и пи, а когато се изправи, лицето му беше червено. Погледна жената в очите, взе в ръце голата й глава и я целуна. Всички се заливаха от смях, жената също се смееше, но изведнъж притихна и помоли за чисти дрехи. Слугите я облякоха, тя сложи перуката на главата си и седна до Хоремхеб, без повече да пие. Сирийските музиканти свиреха, в кръвта и тялото си усещах шемета на Тива и знаех, че съм роден да изживея края на света и че не ме е грижа за нищо, щом можех да седя до сестрицата на моето сърце и да гледам зелените й очи и червените й устни.

Така заради Хоремхеб отново се срещнах с моята любима — Нефернефернефер, но по-добре щеше да бъде никога да не бях я срещал.

5

— Твоя ли е тази къща? — запитах я аз, когато седна до мен и ме погледна със зелените си студени очи.

— Моя е — отговори тя. — Гостите също са мои. Всяка вечер ми идват гости, защото не желая да съм сама.

— Сигурно си много богата — рекох аз и се свих, боейки се, че не съм достоен за нея. Тя обаче ми се присмя като на дете и дяволито каза както в приказките:

— Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Какво искаш от мен? Не разбрах за какво намекваше.

— А Метуфер? — запитах аз, защото исках да знам всичко, дори да ми причинеше болка. Тя ме погледна изпитателно и леко сбърчи начернените си вежди.

— Ти не знаеш ли, че Метуфер е мъртъв? — запита тя. — Метуфер умря, защото посегнал на средствата, които фараонът дал на баща му за строеж на храмове. Той умря, а баща му вече не е царски зидар. Нима не знаеше?

— Ако това е истина — усмихнах се аз, — ще ми се почти да вярвам, че Амон го е наказал, загдето му се подиграваше.

Разказах й как жрецът и Метуфер плюеха върху образа на Амон, за да го измият, и как се намазаха със свещената помада. Тя също се усмихна, ала очите й бяха студени и загледани някъде далеч пред кея. Изведнъж тя запита:

— Защо не дойде тогава при мен, Синухе? Ако ме беше потърсил, щеше да ме намериш. Лошо си сторил, че не дойде тук, а си отишъл с пръстена ми на ръката при други жени.

— Бях още момче и може би се боях от теб — казах аз. — Но в мечтите ми, Нефернефернефер, ти беше моята сестрица. Може да ми се присмееш, ала досега още не съм се любил с жена, защото очаквах пак да те срещна.

Тя се усмихна и махна с ръка.

— Само ме лъжеш. В очите ти сигурно съм стара, грозна жена и ти доставя удоволствие да ми се подиграваш и да ме лъжеш.

Погледна ме и очите й се смееха както някога. Стори ми се по-млада, беше същата както преди и докато я гледах, в сърцето си усетих болка.

— Истина е, че още не съм се докосвал до жена — казах аз. — Може би не е съвсем вярно, че единствено теб съм очаквал. Нека бъда откровен. Покрай мен са минали много жени — млади и стари, хубави и грозни, умни и глупави, ала на всички тях съм гледал с окото на лекар и никоя не запали искра в сърцето ми. Защо е така — не знам. Лесно би било да кажа, че причината е в камъка, който ми даде за спомен, и че Синухе го е омагьосала, без аз да усетя. Възможно е да си ме омагьосала, когато ме докосна с меките си устни. Но това не е никакво обяснение. Затуй и хилядократно да питаш защо, пак няма да мога да ти отговоря.

— Може като дете да си тупнал от колата на земята, стъписал си се и оттогава ти харесва да бъдеш сам — пошегува се тя и леко ме докосна с ръка, както никоя друга жена не беше ме докосвала. Не й отговорих, защото сама знаеше, че не е вярно. Тя бързо отдръпна ръката си и прошепна: — Хайде, да пием, та да разведрим сърцата си. Може би някога действително ще се любя с теб, Синухе.

Ние пихме, робите изнесоха някои от гостите в паланкините им, а Хоремхеб прегърна жената до себе си и я нарече „сестрица“. Тя се усмихна, сложи ръка на устата му и каза да не говори глупости, за които утре може да се разкайва. Тогава Хоремхеб стана и с чаша в ръка извика:

— Каквото и да върша, вече никога няма да се разкайвам. От днес нататък ще гледам само напред и никога назад. Кълна се в сокола си и в хилядата божества на двете царства. Имената им не мога да назова, но нека те всички чуят клетвата ми!

Той свали златната си огърлица и понечи да я сложи около шията на жената, ала тя се възпротиви и сърдито каза:

— Аз съм почтена жена, а не уличница! — Скочи ядосано и тръгна към вратата, откъдето обаче незабележимо му кимна, Хоремхеб я последва и онази вечер повече не ги видях.

Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.

Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.

— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.

— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.

— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…

— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.

Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:

— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.

Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:

— Яж и се радвай с мен, Синухе?

Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:

— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.

— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…

— Тихо, Синухе, стой кротко — каза тя и ме докосна с ръка. Много си буен и ме плашиш. Нека ти разкажа приказката, за да се успокоиш. И тъй, веднъж, когато търсел заключената книга на Тот, Сетне Хемуисе случайно зърнал в храма жрицата на Баст Табубуе. Тя така го очаровала, че изпратил слугата си с десет дебена злато, за да я склони да прекара един час с него и да се любят. Тя обаче казала: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако господарят ти наистина има такова желание, нека дойде в дома ми, където никой няма да ни види и аз няма да съм принудена да се държа като уличница.“ Тази вест зарадвала. Сетне и той бързо се завтекъл в дома й, където Табубуе го посрещнала и го почерпила с вино. След като разведрил сърцето си, той решил да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, ала Табубуе рекла: „Дошъл си в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако наистина ме желаеш, трябва да ми припишеш имота си, къщата си, земята си — всичко, което имаш.“ Сетне я погледнал, пратил да повикат правоспособен писар и подписал договор, че й прехвърля цялото си имущество. Тогава Табубуе станала, пременила се с дреха от царски лен, под която крайниците й се очертавали като на богиня, и се нагиздила. Ала когато сетне се опитал да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, тя го възпряла: „Ще намериш подслон в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена и ти трябва да изгониш своята съпруга от къщата си, за да не се безпокоя, че сърцето ти може да се върне при нея.“ Сетне я погледнал и пратил слуги да изгонят съпругата му. Тогава Табубуе му казала: „Ела в стаята ми и легни в леглото ми, за да получиш наградата си.“ Сетне тържествуващо влязъл в стаята й и легнал в леглото, за да получи наградата си, но в този момент се появил един слуга и съобщил: „Децата ти са дошли и плачат пред портата за майка си.“ Сетне се направил, че не чува — единственото му желание било да пристъпи към онова, заради което бил дошъл. Ала Табубуе рекла: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Затуй сега ми хрумна, че някой ден твоите и моите деца могат да влязат в свада за наследство. За да не се случи това, трябва да ми разрешиш да убия децата ти.“ Сетне й разрешил да убие децата му в негово присъствие и да ги хвърли на двора за храна на кучетата и котките. И докато пиел вино с Табубуе, той чувал как кучетата и котките водели шумна борба за месото на децата му.

Сърцето ми се беше свило както някога, когато като дете бях слушал тази приказка, и аз я прекъснах:

— Но всичко това било сън. Защото, като легнал в леглото на Табубуе, тя изпищяла и сетне се събудил. Струвало му се, че бил в нажежена пещ, макар да лежал гол. Всичко било само сън, изпратен му от магьосника Ненеферкаптах, за когото има друга приказка.

— Той сънувал и се събудил — продължи Нефернефернефер, — но много други са се събуждали от сънищата си едва в Дома на смъртта. Синухе, трябва да ти кажа, че и аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Аз също бих могла да се казвам Табубуе. — Лунната светлина се отразяваше в очите й и аз не й вярвах. — Ти знаеш ли защо изобразяват богинята на любовта Баст като котка?

— Не ме интересуват никакви котки и никакви богини — отвърнах аз и с насълзени от мъчителното желание очи протегнах ръце към нея, ала тя ме възпря и каза:

— След малко ще можеш да ме погалиш. Нямам нищо против да сложиш ръце върху гърдите и в скута ми, ако това ще те успокои, но първо трябва да ме изслушаш и да разбереш, че жената прилича на котка. Страстта също. Лапите й са меки, обаче в тях се крият остри нокти, които безжалостно се впиват в сърцето. Да, жената и котката действително си приличат. Котката също изпитва наслада, когато измъчва жертвата си, причинявайки й болка с ноктите си, и тази игра никога не й омръзва. Едва когато жертвата й се вцепени, котката я изяжда и тръгва да търси нова жертва. Разказвам ти всичко това, за да бъда честна към теб и защото никак не ми се ще да ти сторя зло… Не, никак не ми се ще да ти сторя зло — повтори тя и разсеяно сложи едната ми ръка върху гърдите си, а другата — в скута си. Разтреперих се и от очите ми бликнаха сълзи. Миг след това тя нервно ме отблъсна и каза: — Името ми е Табубуе! След като знаеш това, иди си оттук и никога не се връщай, за да не пострадаш. Не си ли отидеш, аз няма да имам никаква вина, ако ти се случи нещо.

Тя ми даде време да си тръгна, но аз останах. Тогава въздъхна леко, сякаш играта й беше омръзнала, и рече:

— Така да бъде. Явно трябва да получиш онова, заради което си дошъл. Само не бъди много буен, защото съм уморена и се боя, че ще заспя в ръцете ти.

Тя ме отведе в стаята си. Леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво. Съблече се и ми се отдаде. Имах чувството, че тялото ми, сърцето ми, целият аз изгарях в прегръдката й. Ала скоро тя се прозина и рече:

— Наистина съм уморена, пък и вече ти повярвах, че не си се докосвал до жена — много си непохватен и не ми доставяш удоволствие. Но когато един младеж отива за първи път при жена, той й прави безценен подарък. Затуй няма да ти искам нищо повече. А сега си тръгвай и ме остави да спя — нали получи онова, заради което беше дошъл.

Опитах се отново да я прегърна, но тя ме отблъсна, настоя да си ходя и аз се прибрах вкъщи. Тялото ми беше като в треска, всичко в мен вреше и кипеше и аз знаех, че никога нямаше да я забравя.

6

На другия ден наредих на моя слуга Каптах да връща всички пациенти, които ме потърсят, и да ги препраща при други лекари. Отидох на бръснар, след туй се измих, намазах тялото си с благовонно масло, но когато тръгвах към дома на Нефернефернефер, срещнах Хоремхеб и той ме спря.

— Приятелю Синухе — каза той, — всички са от един дол дренки.

— Имам бърза работа — предупредих го аз нетърпеливо. — Иди и кажи на слугата ми да ти даде солена риба и студена бира.

Понечих да тръгна, но Хоремхеб ме хвана за ръката и нали беше по-силен от мен — върнах се вкъщи да изслушам болката му. Докато дъвчеше солена риба и пиеше бира, той заразказва:

— Жената, с която тръгнах снощи, беше мила към мен, не знам обаче дали в края на краищата ми предложи нещо повече, отколкото може да предложи на един мъж най-простата робиня. — За миг той се замисли. — Е, трябва да призная, че имаше мека бяла кожа и че ми беше приятно да чувам вика й, опиянен от силата ми, но все пак се питам заслужаваше ли си толкова напрежение за тази работа. Освен това тя е омъжена, мъжът й е на път и като се върне, сигурно трябва да го убия, защото иначе той ще вземе да ме убие.

— Няма защо да се боиш — рекох аз нетърпеливо, — в Тива никой не постъпва така. Ако случайно се срещнеш с мъжа й у тях, ще му се поклониш с ръце пред коленете. Той ще те почерпи с вино и сам ще се напие, след което можеш да се любиш с жена му в собственото му легло. Така е било и така ще бъде и двамата ще са доволни — жената от теб, а мъжът затуй, че му е разрешила да се напие, без да го ругае и да го заплашва, както обикновено правят жените.

— Каза ми, че мъжът й бил кльощав, плешив и стиснат — продължи Хоремхеб, отпивайки от бирата, — и аз й дадох златната огърлица, защото за мен златото няма никаква стойност, щом не е заслужено в битка. И понеже бяхме порядъчно пияни, тя от своя страна ми подари перуката си, макар че не знам за какво може да ми послужи. — Хоремхеб измъкна изпод престилката си перуката, чиито коси изкусно бяха боядисани в яркозелен цвят, и небрежно почна да я люлее в ръката си. — Яд ме е само, че с пияната си глава съм забравил камшика си под леглото й и сега войниците няма да ме поздравяват по улиците. Как мислиш, дали на пазара ще мога да заменя перуката срещу офицерски камшик, защото не ми се вярва още веднъж да ида при нея, колкото и мека да е кожата й.

Казах, че не е изключено, и повторих, че бързам, но Хоремхеб не се помръдваше. Оплака ми се, че в устата си имал вкус, сякаш бил ял кал, и му била противна миризмата, останала от жената по ръцете му. Подуши ме и реши, че аз също трябва да съм спал с някоя жена, понеже съм миришел на помада. Казах му, че съм ходил на бръснар. Просто ми се стори унизително да сравнявам Нефернефернефер с неговата позната. Имах чувството, че за разлика от него съм извършил нещо съвсем друго, че целият съм обвит от златни нишки. И може би бях прав, защото важно е, изглежда, не какво върши човек, а какво изпитва сърцето му, докато го върши.

— Помниш ли снощната ми клетва? — запита Хоремхеб. — Бях изпил много вино, ала то ми помогна да си изясня доста неща, върху които бях размислял. Стана ми ясно, че всички останали, които се веселяха, гордеейки се с възможностите и положението си, бяха просто мухи около мен. Кой знае дали моята любима принцеса Бакетамон не е също такава досадна муха. Единственото, което има някакво значение, е властта. А без оръжие няма власт. Прав е бил моят сокол, като ме направи воин.

— Власт имат не воюващите — рекох аз, — а ония, дето пращат войниците да се бият за тях.

— Аз не съм глупак — каза Хоремхеб. — Всички, които смятат, че командуват, и седят на високи тронове, в крайна сметка нищо не командуват, защото властта се оказва у съвсем други. Според мен например жреческият съвет на Амон има голямо влияние в Египет, а оня жрец, дето седи отдясно на царската майка, в момента е струпал голяма власт в ръцете си. Но ако се намери, някой да събере войска, да я подчини на заповедите си и да я поведе на война, тогава той наистина ще бъде могъщ дори никой да не знае това.

— И все пак ти си глупав — вметнах аз. — Та нали воинът е длъжен да положи клетва за вярност към фараона. Така фараонът винаги стои над него.

— Прав си — съгласи се Хоремхеб, — от воина се изисква вярност, защото на нея се опира редът във войската. Простият войник се научава на вярност с камшик, но офицерът знае, че без вярност няма войска и че ако старшият не е предан, подчиненият също няма да бъде предан и всичко ще отиде по дяволите. Там е цялата трудност. Независимо от туй аз смятам да остана в Тива, докато удари часът ми. След като спах с жена, значително се успокоих и макар все още да обичам недостижимата, любовта в сърцето ми стихна дотолкова, че не е по-непоносима от стомашна болка. Благодаря ти, приятелю Синухе, за добрите съвети. Ако някога и на теб ти дотрябва съвет или помощ, потърси ме в палата.

Той се завтече към пазара да размени зелената перука срещу офицерски камшик. Понеже не исках уличната прах да мърси дрехите и краката ми, аз си поръчах паланкин и подгоних носачите към дома на Нефернефернефер. Едноокият ми слуга Каптах загрижено гледаше подир мен и клатеше глава. Никога посред бял ден не бях напускал приемната си и той се боеше, че ако зарежа пациентите си, подаръците ще секнат. Но в ума ми се беше загнездила една-единствена мисъл и тялото ми гореше като в огън. И все пак този огън беше приятен.

Един слуга ми отвори и ме въведе в стаята на Нефернефернефер. Тя тъкмо се гиздеше пред огледалото. Погледна ме с равнодушни и студени като зелени камъни очи и попита:

— Какво желаеш, Синухе? Присъствието ти почва да ми досажда.

— Много добре знаеш какво желая — казах аз и се опитах да я прегърна, спомняйки си колко любвеобилна беше през нощта, но тя грубо ме, отблъсна.

— Ти глупав ли си, или си лош, та ми пречиш? — избухна тя. — Не виждаш ли, че се гиздя? От Сидон е пристигнал някакъв търговец и е донесъл накит за чело, намерен в гроба на една княгиня. Тази вечер някой ще ми го подари, защото отдавна бленувам за накит, какъвто никой друг не притежава. Затуй трябва да се разкрася и да намажа тялото си с помада.

Без да се свени, тя се съблече, легна в леглото и една робиня почна да разтрива крайниците и с помада. От хубостта и гърлото ми се стегна и дланите ми се изпотиха.

— Какво още се въртиш тука, Синухе? — запита тя, продължавайки да лежи отпуснато в леглото, след като робинята бе излязла. — Защо още не си си отишъл? Аз трябва да се обличам.

Обзе ме лудост, втурнах се към нея, но тя ловко ме отблъсна и в безсилната си страст заплаках.

— Знаеш добре — промълвих аз, — че ако бях заможен, щях да ти купя накита за чело. Обаче няма да позволя някой друг да се докосне до теб. По-добре да умра!

— Нима? — възкликна тя леко и присви очи. — Наистина ли няма да позволиш някой друг да ме прегръща? Представи си, че пожертвувам днешния си ден за теб. Представи си, че ям, пия и се любя с теб, Синухе, и то именно днес, защото никой не знае какво може да се случи утре. Какво ще ми дадеш тогава? — Тя разпери ръце и се изтегна, така че гладкият й корем хлътна, и аз видях, че по тялото й няма ни един косъм — нито по главата, нито другаде, където обикновено растат косми. — Какво ще ми дадеш тогава? — повтори тя, протегна се и ме погледна.

— Какво мога да ти дам аз? — рекох й и се огледах, леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво, подът — от лазурит, украсен с тюркоази, а в стаята имаше много златни вази. — Не, наистина нямам нищо, което бих могъл да ти подаря — повторих аз, усетих как коленете ми се подгънаха и се обърнах да си вървя. Тя обаче ме спря.

— Мъчно ми е за теб, Синухе — каза тихо и пак протегна мекото си тяло. — Ти действително ми даде единственото ценно нещо, което притежаваше, макар след туй да имах чувството, че прекалено много го надценяват. Но нали все пак имаш къща, дрехи и лекарски инструменти. Значи не си чак толкова беден.

Разтреперих се от главата до петите, ала казах:

— Всичко това ще бъде твое, Нефернефернефер, стига само да пожелаеш. Всичко ще бъде твое, ако днес се любиш с мен. Вярно, не е кой знае колко много, но къщата е обзаведена за лекар и някой ученик от Дома на живота може да плати добра цена за нея, ако родителите му са заможни.

— Смяташ ли? — рече тя, извърна голия си гръб към мен, погледна се в огледалото и прокара пръсти по черните извивки на веждите си. — Добре, нека бъде волята ти. Намери тогава писар, който да напише това черно на бяло и да прехвърли на мое име цялото ти имущество. Защото, макар да живея сама, аз не съм някоя презряна жена и трябва да се погрижа за бъдещето си, ако някой ден решиш да ме изоставиш, Синухе.

При вида на голия и гръб езикът ми почна да набъбва и сърцето ми така се разтуптя, че се втурнах да търся правоспособен писар. За кратко време той написа всички необходими документи и ги изпрати на съхранение в царския архив. Когато се завърнах, Нефернефернефер бе облякла дреха от царски лен, на главата си носеше червеникава като злато перука, шията, китките и глезените й бяха украсени с чудни накити, а пред портата й чакаше великолепен паланкин. Подадох й бележката, написана от правоспособния писар, и казах:

— Сега цялото ми имущество е твое, Нефернефернефер. Всичко, дори дрехите на тялото ми са твои. Нека днес ядем, пием и се любим, защото никой не знае какво може да се случи утре.

Тя взе бележката, прибра я равнодушно в кутията си от абаносово дърво и се обърна към мен:

— Съжалявам много, Синухе, но току-що забелязах, че месечното ми течение е дошло. Колкото и да ми се иска, ти не бива да ме докосваш. Затуй по-добре е да си идеш и да ме оставиш да се пречистя както е редно. Главата ми тежи и ме боли кръст. Друг път ще дойдеш и ще получиш онова, което желаеш.

Погледнах я, в сърцето си усетих смъртен хлад и не можах дума да пророня. Тя изгуби търпение, тропна с крак и каза:

— Отивай си, защото бързам! — Когато посегнах да я прегърна, тя извика: — Ще ми размажеш грима!

Прибрах се вкъщи и подредих нещата си, за да бъдат готови за новия собственик. Едноокият ми роб ходеше по петите ми и клатеше глава, докато накрая не издържах и му креснах:

— Стига си се влачил подире ми! Вече не съм ти господар, друг собственик ще имаш. Като дойде, бъди кротък и не го кради толкоз много както мен, защото тоягата му може да е по-корава от моята.

Той се поклони до земята, вдигна отчаяно ръце над главата си, горчиво заплака и каза:

— Не ме прогонвай, господарю! Старото ми сърце се привърза към теб и ще се пукне от мъка, ако ме изпъдиш. Въпреки че си много млад и наивен, винаги съм ти бил верен и ако съм те крал, правил съм го, без да накърнявам интересите ти и след дълго премисляне колко си заслужава да открадна. Със старческите си крака тичах в обедната жега по улиците и хвалех името и умението ти, макар слугите на други лекари да ме биеха с тояги и да ме замеряха с фъшкии.

Докато го гледах, сърцето ми кървеше и в устата ми горчеше, ала все пак се трогнах, докоснах го по рамото и рекох:

— Стани, Каптах!

Според документите за покупката той се казваше Каптах, аз обаче никога не се обръщах към него на име, за да не вирне нос и да не си въобрази, че сме равни. Затуй му викаха „роб“, „глупак“, „безделник“ или „хайдук“.

Като чу името си от устата ми, той още по-горко заплака, опря чело до ръцете и до нозете ми, а после сложи главата си под крака ми. Нервирах се, ритнах го и му заповядах да стане.

— От вайкането полза няма — казах аз. — Но може би трябва да знаеш, че не от ненавист те отстъпих другиму. Бях доволен от слугуването ти, макар често най-безсрамно да затръшваше вратите и да тракаше съдовете, щом нещо не беше по угодата ти. Дори да си ме крал, не съжалявам, защото това е право на роба. Така е било и така ще бъде винаги. Понеже нямах друго за даване, бях принуден против желанието си да се лиша от теб. Лиших се също от къщата и от цялото си имущество, така че даже дрехите на гърба ми вече не са мои. Затуй вайкането ти е безполезно.

Каптах се изправи, почеса се по главата и промърмори:

— Ама че лош ден! — Замисли се напрегнато и рече: — Макар че си млад, ти си голям лекар, Синухе, и светът е открит пред теб. Най-добре ще е да събера по-ценните вещи и като се стъмни, да избягаме. Ще се скрием в някой кораб, чийто капитан не е дребнав, и ще се спуснем надолу по реката. В двете царства има много градове. Ако съдебните служители те издирят или мен ме открият по списъка на избягалите роби, можем да отидем в червените земи, където никой не те познава. Можем да се прехвърлим и на морските острови. Там имало руйно вино и весели жени. В Митани и Вавилон, където реките текат обратно, също ценят много египетските лекари. Ти ще забогатееш и аз ще стана слуга на почитан стопанин. Хайде, господарю, побързай да съберем нещата ти, преди да е мръкнало.

И той ме дръпна за ръкава.

Каптах, Каптах — казах аз, — не ме залисвай с глупавите си приказки, защото сърцето ми е мрачно като смъртта и тялото ми вече не е мое. Стегнат съм в окови, по-здрави от медни вериги, макар че не ги виждаш. Не мога да избягам, защото далеч от Тива аз всеки миг ще се чувствувам като в нажежена пещ.

Понеже краката на моя слуга бяха покрити с мазоли, които лекувах в свободното си време, той седна на пода и каза:

— Амон трябва да се е отвърнал от нас и това никак не ме учудва, щом ти толкоз нарядко му принасяше жертви. Аз пък редовно жертвувах за него една пета от онова, което крадях от теб, от благодарност, че имам млад и порядъчен господар, ала той и от мен се отвърна. Много важно. Ще сменим божеството и ще идем да принесем жертва на някой друг бог. Дано той ни избави от злото и всичко да се оправи.

— Стига си дрънкал глупости! — скастрих го аз и вече съжалявах, че го бях заговорил по име, защото веднага почна да фамилиарничи. — Досаждаш ми като бръмчаща муха и не мислиш, че нямаме нищичко за пренасяне в жертва. Нали сега друг е собственик на всичко, с което разполагахме.

— Мъж ли е или жена? — полюбопитствува Каптах.

— Жена — отвърнах аз, не виждайки причина да крия това от него.

Като чу, той отново се завайка, заскуба косите си и извика:

— По-добре да не бях се раждал! По-добре майка ми да ме беше удушила начаса с пъпната ми връв! Няма по-зла участ за роба от слугуването при безсърдечна жена, защото тя явно ще да е без сърце, щом те е довела до такъв хал. Ще ме кара от сутрин до вечер да тичам с болните си крака, ще ме боде с игли и ще налага с тояга старческия ми гръб, докато зарева от болка. Такава беда да ме сполети, макар че славех Амон и му принасях жертви от благодарност, че ме е направил слуга на млад и неопитен господар…

— Тя съвсем не е безсърдечна — успокоих го аз. Дотолкова бях обезумял, че поради липса на приятел, комуто можех да се доверя, бях готов да разговарям за Нефернефернефер дори с роба си. — Когато лежи гола в леглото си, тя е по-красива от луната, кожата й лъщи от скъпите масла, а очите й са зелени като Нил през летния зной. Ти си за завиждане, Каптах, че ще имаш щастието да живееш в близост до нея и да дишаш въздуха, който диша тя.

Каптах захленчи още по-силно:

— Ще вземе да ме продаде при носачите или в каменоломната, дробовете ми ще се задъхват, от ноктите ми кръв ще тече и аз ще пукна в тинята като натирено магаре.

Дълбоко в себе си осъзнах, че той е прав — в дома на Нефернефернефер едва ли щеше да се намери място и хляб за такъв като него. От моите очи също закапаха сълзи, без да знам дали оплаквах него или себе си. Като ги видя, Каптах занемя и уплашено ме погледна. Аз притиснах глава между ръцете си и не се интересувах, че моят роб ме виждаше да плача. Каптах ме докосна с широката си длан и тъжно каза:

— За всичко съм виновен аз, защото не успях да опазя господаря си. Но откъде можех да знам, че той е бял и чист като още необличана дреха? Иначе не мога да си обясня всичко това. Вярно е, че много се учудвах защо господарят ми никога не ме пращаше да му намеря някое момиче, когато нощем се прибираше от кръчмата. Пациентките, дето ги пращах да се разсъбличат пред теб, та дано се сетиш за любов, си тръгваха недоволни и ме наричаха мръсен плъх. А между тях все пак имаше сносни, млади, че даже и хубави жени. Но всичките ми грижи отиваха на вятъра и аз глупакът радостно си мислех, че може би никога няма да доведеш в къщата си невеста, която да ме бие по главата и да залива краката ми с вряла вода, щом се скарате. Какво говедо съм бил! Тръстиковата колиба пламва от първата главня и става на пепел.

— Като си неопитен, господарю — продължи той, — защо поне с мен не си се посъветвал? Видял съм много и знам много, ако че не ми личи. Макар и отдавна, аз също съм спал с жени и мога да те уверя, че хлябът, бирата и пълният стомах не могат да се сравняват с прегръдките и на най-хубавата жена. Ех, господарю, когато отива при една жена, мъжът трябва да си носи тояга. Иначе тя се качва на главата му и го оковава във вериги, които като канап се врязват в месата му, разраняват сърцето му, както камъчето, попаднало в сандала разранява крака. Амон ми е свидетел, господарю, че ако нощем беше водил момичета вкъщи, щяхме да си спестим всички тези неприятности. Напразно си си губил времето по кръчмите и увеселителните заведения, щом се оставяш една жена да те зароби.

Каптах приказва още дълго, докато думите му почнаха да звучат в ушите ми като бръмчене на муха. Най-сетне той притихна, приготви ми вечеря и ми поля да си измия ръцете. Ала на мен не ми се ядеше, в тялото ми бушуваше огън и с настъпване на вечерта в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.

Каптах се нахрани с апетит, изпразни, делвата с бира и запя тъжни песни, заскуба косите си, посипа се с пепел в кухнята и накрая заспа. Моето тяло беше толкова неспокойно, че не можех да заспя и излязох да се разходя в тъмното. Наминах край храма на Баст и видях, че пред къщата на Нефернефернефер горяха факли. От паланкини слизаха весели гости и влизаха вътре, но аз не се осмелих да отида при нея, защото ми бе забранила. Обикалях около храма на Баст и мислите ми като отровни змии се впиваха в плътта ми. Девойките ме подръпваха за ръкавите, смееха се и ми шепнеха в тъмното, докато най-сетне, изнемогнал и отчаян, тръгнах след една от тях. Тя ми поиска подарък и аз й дадох последните си късчета мед. Последвах я покрай стените на храма, където тя легна на земята и разтвори дрехите и обятията си. Макар да имах желание, аз не можах да посегна към нея и си тръгнах. Край стените на храма вонеше на пикоч, момичето ме застигна, плю след мен и ме изруга.

Прибрах се капнал от умора, но леглото ми беше като пещ и в съня си стенех. На заранта се измих, облякох се и намазах лицето си с помада. Бях решил да отида при Нефернефернефер, защото ми се струваше, че ще умра, ако не я видя и не докосна ръката й. От плача и бирата окото на Каптах се бе зачервило, той поклати покритата си с пепел глава и се просна пред мен, за да ми попречи да тръгна. Аз обаче потиснах сърцето си и го изритах от пътя си. По-добре щеше да бъде изобщо да не бях тръгвал.

1

Още в ранно утро пристигнах пред дома на Нефернефернефер, но тя спеше. Слугите й също спяха, а когато ги разбудих, те ме наругаха и плиснаха помия по мен. Застанах до портата като просяк и зачаках кога в къщата ще се размърдат, та да вляза.

Нефернефернефер лежеше в леглото си. Лицето й се беше смалило и посърнало, а от виното очите й изглеждаха тъмнозелени.

— Досаждаш ми, Синухе — каза тя. — Наистина много ми досаждаш. Какво желаеш?

— Искам да ям, да пия и да се любя с теб, както ми обеща — отвърнах аз с тъга в сърцето.

— Това беше вчера, днес е друг ден — рече тя.

Една млада робиня съблече измачканата й рокля и разтри крайниците й с помада. След туй Нефернефернефер се погледна в огледалото, сложи си грим и перука, взе едно украшение от старо злато, обсипано с бисери и скъпоценни камъни, и го окачи на челото си.

— Хубав накит — отбеляза тя. — Безспорно заслужава цената си, макар да съм уморена и крайниците ми да са отмалели, сякаш цяла нощ съм се борила.

Тя се прозя и отпи глътка вино от чашата, за да се ободри. На мен също ми предложи да пия, но вторачен в нея, виното не ми беше вкусно.

— Значи вчера ме излъга. Не си била неразположена и нищо не ти е пречело да се любиш с мен — казах аз просто така, защото това още предишния ден ми беше известно.

— Бях се заблудила — отвърна тя. — Но действително вече е време и сега съм много обезпокоена да не би да съм забременяла от теб, Синухе. Бях толкова слаба в прегръдките ти, а ти — неудържим.

Тя се усмихна, погледна ме лукаво и аз разбрах, че ми се подиграва.

— Накитът ти сигурно е бил открит в някакъв царски гроб в Сирия. Спомням си, че вчера казваше нещо такова.

— Така ли? — възкликна тя. — Всъщност аз го открих в леглото на един сирийски търговец, но нека това не те тревожи, защото беше дебел като свиня и вонеше на лук. Вече нямам намерение да се срещам с него, след като получих онова, което исках.

Тя свали перуката и накита, небрежно ги пусна на пода и се излегна в леглото. Голата й глава беше гладка и хубава, тя изпъна тялото си и подложи ръце под тила си.

— Аз съм слаба и уморена, Синухе. Защо злоупотребяваш с отпадналостта ми и ме гледаш така, без да мога да ти попреча? Не забравяй, че макар да живея сама, аз не съм някоя презряна жена и трябва да пазя репутацията си.

— Знаеш добре, че нямам нищо повече за подаряване. Ти притежаваш всичко, което беше мое — казах аз, наведох се над леглото й и уханието на помадата и кожата й ме лъхна в лицето.

Тя докосна косата ми, ала веднага отдръпна ръката си, засмя се и лежешком поклати глава.

— Колко хитри и коварни са мъжете — рече тя. — Ти също ме мамиш, Синухе, но какво да правя, като съм слаба и те харесвам. Веднъж каза, че прегръдката ми щяла да те изгори по-лошо от огън, а ето че не е вярно. Пипни колко хладен и приятен е скутът ми. Гърдите ми също можеш да погалиш, защото са уморени и зажаднели за ласка.

Но щом понечих да я обладая, тя ме отблъсна, седна в леглото и сърдито каза:

— Макар да съм слаба и самотна, няма да позволя на един хитруващ мъж да ме използува. Ти скри от мен, че баща ти Сенмут има къща в бедняшкия квартал край пристанището. Самата тя не е кой знае колко ценна, но земята, на която е построена, се намира близо до кея, а за покъщнината сигурно може да се получи нещо, ако се продаде на пазара. Ако ми прехвърлиш това твое имущество, днес може би ще ям, ще пия и ще се любя с теб, защото никой не знае какво ще стане утре и аз трябва да пазя репутацията си.

— Имуществото на баща ми не е мое имущество — казах аз потресен. — Ти не можеш да искаш от мен нещо, което не е моя собственост.

Тя наклони глава и ме погледна със зелените си очи. Лицето й беше бледо и дребно, когато поде:

— Много добре знаеш, Синухе, че ти си законен наследник на имуществото на твоя баща. Родителите ти нямат дъщеря, която би имала еднакво право на наследство както синът. Ти си тяхно единствено дете. Освен това криеш от мен, че баща ти е сляп. По тази причина той ти е предоставил печата си и правото да се грижиш за собствеността му и да се разпореждаш с нея като със своя.

Това беше истина. Когато зрението на баща ми отслабна, той ми предаде печата си и ме помоли да се грижа вместо него за имуществото му, защото вече не виждаше дори името си да напише. Двамата с Кипа често споменаваха, че къщата трябвало да се продаде на изгодна цена, за да си купят малък имот извън града и там да живеят, докато отидат в гроба си и поемат пътя към вечния живот.

Онемях от ужас при мисълта, че бих могъл да измамя баща си и майка си, които ми имаха такова доверие. Ала Нефернефернефер притвори очи и каза:

— Вземи главата ми в ръцете си и допри устни до гърдите ми, Синухе. Излъчваш нещо, което ме разнежва и ме кара да забравям интересите си, когато става дума за теб. Готова съм цял ден да се забавляваме, ако ми прехвърлиш бащиното си имущество, въпреки че не представлява особена ценност.

Взех гладката й малка глава в ръцете си и усетих прилив на безумна страст.

— Нека бъде както ти искаш — казах аз и собственият ми глас проряза слуха ми. Но когато се опитах да я прегърна, тя рече:

— Имай още малко търпение. Първо намери правоспособен писар да изготви всички необходими документи, защото нямам никакво доверие на мъжки обещания. Мъжете много хитруват, а аз трябва да пазя доброто си име.

Тръгнах да търся правоспособен писар и всяка крачка, която ме отдалечаваше от Нефернефернефер, ми причиняваше страдание. Затуй накарах писаря да побърза, подпечатах документите с печата на баща ми и ги подписах от негово име, така че писарят още същия ден можеше да ги изпрати на съхранение в царския архив. Понеже нямах вече ни сребро, ни мед, с които да заплатя услугата му, той се намръщи, но склони да почака за възнаграждението си до разпродажбата на имуществото, което също бе отбелязано в документите.

Когато се завърнах в дома на Нефернефернефер, слугите й ми съобщиха, че спяла и трябвало да почакам до вечерта. Най-сетне тя се събуди, прие ме и аз й предадох бележката от писаря, която тя равнодушно прибра в черната кутия.

— Ужасно упорит си, Синухе — рече тя, — но аз съм почтена жена и държа на думата си. Ела и вземи онова, заради което си дошъл.

Легна в леглото и разтвори обятията си, без обаче ни най-малко да се наслаждава с мен — оглеждаше се в огледалото и тайно се прозяваше, сложила ръка на устата си, така че изпитваното от мен удоволствие беше тръпчиво. Когато станах от леглото, тя каза:

— Ето че постигна желанието си, Синухе. Сега ме остави на спокойствие, защото много ме отегчаваш. Непохватността и необуздаността ти не ми доставят никаква радост, а ръцете ти ми причиняват болка. И все пак, ако ме оставиш на мира, аз ще забравя преживените с теб страдания, защото си неопитен. Някой ден можеш пак да наминеш, но предполагам, че вече си ми се наситил.

Почувствувах се кух като черупка на изпито яйце, тръгнах си, залитайки, и се прибрах вкъщи. Искаше ми се да се усамотя в някоя тъмна стая, да стисна глава в ръцете си и да изплача мъката и разочарованието на сърцето си, но на верандата ме чакаше непознат мъж с перука и пъстра сирийска дреха. Поздрави ме високомерно и помоли да го прегледам.

— Вече не приемам пациенти, защото къщата не е моя — рекох аз.

— Краката ми са покрити с болезнени мазоли — продължи той, примесвайки сирийски думи в речта си. — Твоят умен роб Каптах те препоръча като умел лечител на мазоли. Избави ме от мъката и няма да съжаляваш.

Беше толкова настойчив, че накрая го въведох в приемната си и извиках на Каптах да донесе гореща вода, за да се измия. Но него го нямаше. Едва когато прегледах краката на сириеца, забелязах, че това бяха мазолестите крака на Каптах. Той сне перуката, откри лицето си и се разсмя с глас.

— Какви са тия щуротии? — ядосах се аз и го заудрях с тоягата, от което смехът му бързо премина в рев. Ала щом захвърлих тоягата, той ми каза:

— Тъй като вече не съм твой роб, мога спокойно да ти призная, че имам намерение да избягам. Реших да проверя дали ще ме познаеш в тези дрехи.

Припомних му наказанията, които грозят избягалите роби, и го уверих, че рано или късно ще бъде заловен, защото сам не може да се издържа. А той ми отговори:

— Снощи, като изпих бирата, заспах и ми се присъни, че ти, господарю, лежиш в нажежена пещ. Аз обаче дойдох, наговорих ти груби думи, хванах те за врата и те натопих в течаща вода, която отнесе двама ни. Днес ходих на пазара да разпитам един тълкувател какво означава сънят ми. Той каза, че стопанинът ми се намирал в опасност, че заради дързостта си ще ям бой и че на стопанина ми му предстои дълъг път. Сънят ми е истина, господарю. Достатъчно е човек само да погледне лицето ти, за да разбере, че се намираш в голяма опасност. Боя вече го изядох, така че остава да се сбъдне краят на съня ми. И понеже смятам да те придружа по време на пътешествието ти, набавих си тези дрехи, за да не бъда разпознат.

— Трогнат съм от верността ти, Каптах. Възможно е да ми предстои дълъг път, но той ще ме отведе в Дома на смъртта, а там едва ли ще имаш желание да ме последваш — рекох аз, опитвайки се да бъда ироничен.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза Каптах нагло. — Още си млад и зелен, господарю. Като необлизано от майка си теленце. Затуй не смея да те пусна сам по трудния път към Дома на смъртта и Западната страна. Ако се наложи, вероятно ще те последвам, за да ти помогна с опита си. Независимо от твоята неразумност сърцето ми се привърза към теб. Освен това си нямам момче, макар навярно много деца съм направил, само че никога не съм ги виждал, и затуй искам да ми бъдеш като син. Казвам ти го не за да те оскърбя, а за да ти покажа с какви чувства гледам на теб.

Нахалството му минаваше всякакви граници, но не ми се щеше да взема тоягата, след като не беше мой роб. Затворих се в стаята си, заметнах дрехата си презглава и спах като труп до сутринта. Срамът и разкаянието действуват на човека като упойка, ако са достатъчно големи. Когато се пробудих, в съзнанието ми първо изплуваха очите и тялото на Нефернефернефер. Имах чувството, че още държа гладката й глава в ръцете си и усещам гърдите й под моите. Не знам защо беше така — може пък наистина да ме бе омагьосала по неизвестен начин, макар вече много да не вярвах в магьосничеството. Знам само, че се измих, облякох се, намазах лицето си с помада и поех към дома й.

2

Нефернефернефер ме посрещна край езерцето с лотоси в градината й. Очите й бяха ясни, весели и по-зелени от водата на Нил. Щом ме видя, тя възкликна:

— О, Синухе! Ти въпреки всичко се върна при мен. Явно, че не съм толкова стара и грозна, щом още не съм ти омръзнала. Какво искаш?

Погледнах я така, както гладният поглежда към хляба. Настроението й помръкна, тя наклони глава и каза:

— Синухе, Синухе, пак ли ти се е дощяло да се любиш с мен? Вярно е, че живея сама, ала все пак не съм презряна жена и трябва да пазя доброто си име.

— Вчера ти приписах цялото имущество на баща си — отвърнах аз. — Някога той беше уважаван лекар, сега е бедняк и на стари години ще трябва да изкарва хляба си като просещ слепец, а майка ми ще стане перачка.

— Вчера си е за вчера, днес си е за днес — каза Нефернефернефер и ме погледна с леко притворени очи. — Не настоявам за нищо и на драго сърце ще ти позволя да седнеш до мен и дори да погалиш ръката ми, ако искаш. Днес ми е радостно на душата и ми се ще да споделя радостта си с теб, без обаче да се забавляваме по друг начин. — Погледна ме дяволито, усмихна се и се поглади по гърдите. — Не питаш защо ми е радостно на душата — рече тя с лек упрек. — Аз пък ще ти кажа. От Долната земя в града е пристигнал един сановник. Със себе си носи златна ваза, която тежи близо сто дебена и по стените й са гравирани чудесни изображения. Сановникът е мършав старец и костите му сигурно ще изподерат бедрата ми, но въпреки това се надявам утре златната ваза да краси дома ми. Знаеш, че не съм някоя презряна жена и трябва твърдо да пазя доброто си име.

Понеже не казах нищо, тя въздъхна уж дълбоко и замечтано погледна лотосите и другите цветя в градината. После бавно се съблече и влезе в езерцето. Главата й се подаваше от водата край лотосите и беше по-хубава от тях. Тя се отпусна върху водата, скръсти ръце на тила си и отбеляза:

— Днес си много мълчалив, Синухе. Да не би неволно да съм те докачила с нещо? Ако мога някак си да оправя настроението ти, с удоволствие ще го сторя.

Повече не издържах и промълвих:

— Много добре знаеш какво искам, Нефернефернефер.

— Лицето ти е зачервено и жилите на слепоочията ти туптят, Синухе. По-добре се съблечи и ела да се разхладим заедно в езерото. Днес денят е много горещ. Тук никой не ни вижда и няма защо да се колебаеш.

Съблякох се и влязох във водата при нея. Тялото ми се допря до нейното, но когато посегнах да я прегърна, тя със смях се отдръпна и напръска лицето ми.

— Знам какво искаш, Синухе, макар че се свеня да те погледна. Преди това обаче трябва да ми дадеш подарък. Нали ти е известно, че не съм някоя презряна жена.

— Ти си полудяла, Нефернефернефер! — избухнах аз. — Много добре знаеш, че ми отне всичко, което имах. Срамувам се от себе си и никога не ще посмея да срещна родителите си, ала аз все още съм лекар и името ми стои в Книгата на живота. Може би някога ще спечеля толкова, че да ти предложа достоен за теб подарък. Но сега ме пожали, защото тялото ми и във водата гори. Като те гледам, иде ми да захапя ръцете си до кръв.

Тя се отпусна по гръб върху водата и гърдите й като червеникави цветя се подадоха на повърхността.

— Лекарят упражнява професията си с ръце и очи нали, Синухе? — запита тя. — Без ръце и очи няма да си никакъв лекар дори името ти хилядократно да е вписано в Книгата на живота. Може би днес ще ям, ще пия и ще се любя с теб, ако дадеш да ти извадя очите и да ти отсека ръцете, за да ги окача като трофеи над вратата на стаята си, та гостите ми да ме почитат и да знаят, че не съм някоя презряна жена.

Тя ме погледна изпод оцветените си в зелено клепачи и равнодушно продължи:

— Не, от това едва ли ще имам някаква облага. Очите ти няма да ми послужат за нищо, а ръцете ти ще почнат да вонят и да събират мухи в стаята ми. Наистина ли нямаш нищо друго за подаряване, Синухе, защото ти ме разнежваш и ставам нетърпелива, като те гледам гол в езерото. Вярно е, че си непохватен и неопитен, но се надявам за един ден да те науча на доста неща, които още не са ти известни, а се харесват на мъжете и на една жена също могат да доставят удоволствие. Помисли малко, Синухе!

Когато посегнах към нея, тя бързо излезе от езерото, застана в сянката на едно дърво и изтръска водата от ръцете си.

— Аз съм слаба жена, а мъжете са подли и измамни — каза тя. — Ти, Синухе, също продължаваш да ме лъжеш. Като си помисля за това, сърцето ми се къса и ми се доплаква, защото явно съм ти омръзнала. Иначе едва ли би скрил от мен, че родителите ти са си подсигурили хубав гроб в града на мъртвите, а в храма са внесли необходимите средства за балсамиране на телата им след смъртта, както и за принадлежностите, които ще са им нужни по Пътя към Западната страна.

При тези думи аз впих нокти в гърдите си, така че кръв потече от тях, и извиках:

— Убедих се, че името ти наистина е Табубуе!

— Не бива да ме упрекваш, че не желая да бъда презряна жена — каза тя натъжено. — Освен това не съм те молила да идваш при мен — ти сам дойде. Но както и да е. Сега знам, че изобщо не ме обичаш. Идваш само да ми се присмиваш, щом такава дреболия може да стане пречка между нас.

Сълзи потекоха по лицето ми. Простенах от мъка, ала отидох при нея и тя леко ме докосна с тялото си.

— Греховна и безбожна е даже мисълта за това — казах аз. — Как ще лиша родителите си от вечен живот и ще оставя телата им да се разпаднат, както става с телата на робите, бедняците и ония, които заради престъпленията си биват хвърляни в реката? Нима можеш да поискаш такова нещо от мен?

Тя обаче притисна голото си тяло към мен и каза:

— Припиши ми гроба на родителите си, и аз ще ти нашепвам в ухото „Братко!“, обятията ми ще те сгреят с блажен огън, ще те науча на хиляда неща, които не познаваш и които допадат на мъжете…

Повече не можех да се владея, заплаках и казах:

— Нека бъде както ти искаш и нека името ми завинаги бъде прокълнато! Магията, която си ми направила, е толкова силна, че не мога да ти устоя.

— Обидно е да говориш пред мен за магия, защото аз не съм някоя презряна жена, живея в собствена къща и държа на доброто си име — рече тя. — Понеже си разстроен, ще изпратя един мой слуга да доведе някой правоспособен писар. В това време ние ще хапнем и ще пийнем, за да разведриш душата си, а щом документите станат готови, бихме могли да се любим.

С весел смях тя изтича в къщата. Облякох се и я последвах. Слугите ми поляха да се измия и ми се поклониха с отпуснати пред коленете ръце. Зад гърба ми обаче се смееха и ме подиграваха. Аз ги чувах, ала се престорих, че подигравките им са като бръмчене на муха в ушите ми. С влизането на Нефернефернефер те замлъкнаха. Ядохме и пихме заедно — имаше пет вида месни ястия, дванадесет вида сладкиши, и мешано вино, което бързо замайва главата. Правоспособният писар дойде и изготви необходимите документи. По този начин аз приписах на Нефернефернефер гроба на родителите си в града на мъртвите заедно с цялата му уредба и с вноската в храма, така че те бяха лишени от вечен живот и от възможността след смъртта си да поемат пътя към Западната страна. Подпечатах документите с печата на баща ми, подписах ги от негово име и писарят ги взе, за да ги представи още същия ден в царския архив и да придобият законна сила. На Нефернефернефер предаде бележка за всичко това, тя равнодушно я сложи в черната си кутия и му плати за положения труд, след което той се поклони с ръце пред коленете и си отиде. Като останахме сами, казах:

— От този момент нататък аз съм прокълнат и опозорен пред хората и боговете. Сега, Нефернефернефер, ми докажи, че постъпката ми заслужава тази цена.

— Пий, братко, да разведриш душата си — рече тя, усмихвайки се.

Когато поисках да я прегърна, тя се изплъзна и отново чашата ми с вино от делвата. След малко погледна слънцето и възкликна:

— Виж ти, денят преваля и скоро ще мръкне. Какво още искаш, Синухе?

— Ти знаеш какво искам — отвърнах аз, но тя попита:

— Не се ли досещаш вече кой кладенец е най-дълбок и коя яма е бездънна, Синухе? Време е да се облека и да се гримирам, защото една златна ваза ме очаква и утре ще украси дома ми.

Щом понечих да я хвана, тя се дръпна, разсмя се и извика пронизително. Слугите се втурнаха в стаята и тя им каза:

— Как се е вмъкнал този досаден просяк в къщата ми? Веднага го изхвърлете и не го пускайте повече да стъпва тук! Ако се опъва, набийте го с тоягите!

Безсилен от ярост и омаломощен от изпитото вино, аз бях изхвърлен от слугите, а когато заудрях с камък по заключената порта, те се върнаха и ме наложиха с тоягите си. Понеже не спирах да рева и да крещя, наоколо почнаха да се събират хора.

— Този пияница оскърби стопанката ни, която живее в собствен дом и не е някоя презряна жена — казаха слугите, продължиха да ме бият, докато загубих съзнание, и ме оставиха да лежа на улицата, където хората ме заплюваха, а кучетата вдигаха крак и мокреха дрехите ми.

Когато се свестих и осъзнах жалкото си положение, нямах никакво желание да се вдигна и останах да лежа неподвижно до сутринта. Тъмнината ме закриляше и ми се струваше, че никога не ще мога да покажа лицето си пред хората. Престолонаследникът ме беше нарекъл Този, който е самотен и през онази нощ аз действително бях най-самотният човек на света. На разсъмване, когато хората се размърдаха и търговците почнаха да изнасят стока пред дюкяните си, а воловете потеглиха с товарите си, станах и излязох извън града. Три дни и три нощи се крих в тръстиките, без да ям и без да пия. Тялото и сърцето ми бяха жива рана и ако някой ме беше заговорил, щях да зарева и да закрещя. Боях се, че ще загубя разсъдъка си.

3

На четвъртия ден измих лицето и ръцете си, изчистих дрехите си от засъхналата кръв, върнах се в града и тръгнах към къщи. Но къщата вече не беше моя и на портата висеше знакът на някакъв друг лекар. Повиках Каптах. Като ме видя, той дотича, хълцайки от радост, и обви ръце около коленете ми.

— Господарю! — извика той. — В сърцето ми ти продължаваш да бъдеш мой стопанин, пък все едно кой ще дойде да ми заповядва. У дома се настани някакъв младеж, който си въобразява, че е голям лекар. Сега пробва дрехите ти и доволно се смее. Майка му вече идва в кухнята, заля ми краката с гореща вода и ме нарече плъх и гнусна муха. Ала пациентите съжаляват за теб. Казват, че ръката на новия не била лека като твоята, с лечението си им причинявал ужасни болки, пък и не познавал страданията им така, както ти…

Той дълго дърдори, поглеждайки ме със стаен страх в зачервеното си единствено око, докато накрая му рекох:

— Разкажи ми всичко, Каптах. Сърцето ми се е вкаменило и нищо не ме вълнува.

Тогава той вдигна ръце в знак на дълбока скръб и каза:

— Единственото си око бих дал, стига да можех да ти спестя тази мъка. Лош ден е днеска и хубаво, че дойде. Родителите ти са се поминали.

— Баща ми Сенмут и майка ми Кипа? — промълвих аз, вдигнах ръце, както повелява обичаят, и сърцето ми трепна.

— Отзарана съдебните служители разбили вратата им, след като вчера ги предупредили да се изнесат — заразказва Каптах. — Лежали мъртви в леглото си. Днес трябва да пренесеш телата им в Дома на смъртта, защото новият собственик на къщата наредил утре тя да бъде съборена.

— Знаеха ли родителите ми защо се е получило така? — запитах аз, без да смея да погледна роба си.

— Вчера баща ти Сенмут идва да те търси — отговори Каптах. — Вече не виждал, та майка ти го водеше. Двамата бяха стари, отпаднали и едва-едва кретаха. Аз обаче не знаех къде си. Тогава баща ти каза, че тъй май било по-добре. Разказа ми, че съдебните служители ги изхвърлили от къщата им, сложили печати на раклата и цялата им покъщнина и сега нямали нищо друго освен дрипите на гърба си. Когато запитал служителите какво се е случило, те се изсмели и казали, че синът му Синухе бил продал къщата, мебелите и гроба на родителите си. Трябвало му злато за една лоша жена. След дълго колебание баща ти ме помоли за късче мед. Искал да продиктува на някой писар писмо за теб. Ала в къщата беше дошъл новият стопанин и тъкмо тогава майка му ме извика и ме удари с тоягата, защото съм си пилеел времето в приказки с просяци. Ако искаш, вярвай — щях да дам на баща ти късче мед. Макар още да не съм успял да открадна от новия си стопанин, аз съм си скътал мед и сребро, задигнати от теб и от предишните ми господари. Но като се върнах на улицата, родителите ти си бяха тръгнали, а майката на новия господар ми попречи да ги догоня и цяла нощ ме държа затворен в пещта, за да не избягам.

— Значи баща ми не ми е оставил никаква вест? — запитах аз.

— Не, не ти е оставил, господарю.

Сърцето ми се беше вкоравило и вече не трепваше, ала мислите ми — ясни и спокойни — летяха като птици в свежия въздух. След кратко умуване казах на Каптах:

— Дай ми всичката си мед и всичкото си сребро. Дай ми ги веднага и дано Амон или някое друго божество възнагради постъпката ти, ако сам не успея да сторя това. Трябва да пренеса телата на родителите ми в Дома на смъртта, а нямам с какво да заплатя балсамирането им.

Каптах заплака, завайка се и няколко пъти вдига ръце в скръбен жест, но после се завтече към ъгъла на градината. Оглеждаше се като някое псе, тръгнало да изрови зарития от него кокал. В ъгъла на градината той обърна един камък и изпод него извади парцал, в който бе увил медта и среброто си. Те не тежаха дори два дебена, макар да бяха спестяванията от целия му робски живот. С плач и дълбоко прискърбие Каптах ми ги даде — хвала му за вечни времена и дано тялото му се запази завинаги.

Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.

Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове:

— Аз съм Синухе, син на Сенмут. Името ми стои в Книгата на живота, но ме сполетя зла участ и сега нямам достатъчно сребро да платя за погребението на родителите си. В името на Амон и всички египетски божества ви моля да балсамирате телата им, а през туй време аз с цялото си изкуство ще бъда на ваше разположение.

Те ме изругаха заради твърдоглавството ми, но накрая обезобразеният от чума старши мияч взе медта и среброто на Каптах, заби куката си под брадичката на баща ми и го метна в големия басейн за бедняци. После заби куката и в майка ми и я метна в същия басейн. Всеки ден един от басейните, които бяха тридесет на брой, се пълнеше, а друг се изпразваше. Така телата на починалите бедняци престояваха общо тридесет дни в разтвор от сол и луга, за да се запазят след смъртта. Друго за тяхното балсамиране не се правеше, но тогава това не ми беше известно.

Трябваше още веднъж да ида до бащината си къща, за да оставя одеялото, носещо печата на съдебните служители. Старшият мияч се захили подигравателно и ми каза:

— Хем гледай да се върнеш до заранта, че ако дотогава не дойдеш и не бъдеш на наше разположение, ще измъкнем старците ти от басейна и ще ги хвърлим на кучетата!

От думите му разбрах, че не ме смяташе за правоспособен лекар, а за шарлатанин.

Върнах се в бащината си къща с кораво като камък сърце, макар че порутените стени сякаш ми говореха. Всяка глинена тухла ме зовеше, старата сикомора на двора ме зовеше, езерцето на моето детство също ме зовеше. Затуй оставих одеялото на мястото му и побързах да изляза, но на портата ме пресрещна писарят, дето упражняваше професията си на другия ъгъл, до дюкянчето за подправки. Той вдигна ръка в скръбен жест и каза:

— Ти ли си, Синухе, синът на почтения Сенмут?

— Аз съм — отвърнах и той продължи:

— Не бягай от мен! Твоят баща ти остави вест, която искал лично да ти съобщи, но те нямало вкъщи.

Свлякох се на земята и скрих глава в ръцете си, а писарят извади лист и зачете:

— Сенмут, чието име е вписано в Книгата на живота, и жена му Кипа отправят този поздрав към сина си Синухе, получил в палата на фараона прозвището Този, който е самотен. Боговете те изпратиха при нас и ти през целия си живот ни носеше само радост и никога тъга. За нас ти беше голяма гордост. Сега сме загрижени за теб, защото си имал неприятности, а не можем да ти помогнем както бихме желали. Убедени сме, че всичко, което си сторил, е правилно и че е било наложително да го сториш. За нас не тъгувай, макар че е трябвало и гроба ни да продадеш. Сигурно не би го сторил, ако нямаше причина за това. Съдебните служители припират, та не ще дочакаме да удари последният ни час. За нас смъртта е добре дошла като сън за уморения и покрив за бежанеца. Животът ни беше дълъг и в него имаше много радости, но най-голямата радост ни донесе ти, Синухе, когато дойде от реката, макар че бяхме вече стари и самотни. Затуй те благославяме и не съжалявай, че си нямаме гроб. Пустословието на всичко земно е голямо и може би е по-добре да изчезнем в небитието, без да се излагаме на бедите и опасностите по трудния път към Западната страна. Помни, че смъртта ни е била лека и че преди края си сме те благословили. Дано боговете на Египет те пазят от опасности, дано сърцето ти не познае скръб, а радостта от децата ти да бъде такава, каквато беше нашата от теб. Това ти пожелават баща ти Сенмут и майка ти Кипа.

Сърцето ми вече не беше твърдо като камък, то потръпна, размекна се и сълзите ми закапаха в прахта пред мен.

— Ето ти писмото — каза писарят. — Баща ти не сложи печат, нито пък виждаше, за да го подпише. Но ти ще ми повярваш, ако ти кажа, че съм го написал дума по дума под негова диктовка. За по-голяма достоверност сълзите на майка ти тук-таме са размазали буквите. — Той ми показа листа, но сълзите заслепяваха очите ми и нищо не виждах. Сви го отново и го пъхна в ръката ми с думите: — Баща ти Сенмут беше порядъчен човек, а майка ти Кипа — добра душа, макар понякога като всяка жена да имаше остър език. Ето защо написах всичко това, въпреки че баща ти не можеше да ми предложи никакъв подарък. А на теб ти давам писмото, въпреки че е написано на хубав папирус, който лесно може да се почисти и отново да се използува.

Размислих бързо и рекох:

— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.

Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:

— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.

— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.

Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.

4

Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.

Домът на смъртта се надзираваше от жреци, ала въпреки това миячите и балсаматорите плячкосваха къде какво докопат и смятаха това за свое право. Крадяха билки, скъпи масла, мехлеми и ленени бинтове, продаваха ги и отново ги крадяха. Жреците не можеха да им попречат, защото при добро желание разбираха от занаята си, а и не беше лесно да се намерят работници за Дома на смъртта. Само прокълнатите от боговете и престъпниците, укриващи се от властите, се главяваха за миячи. Познаваха се отдалеч по миризмата на сол, луга и трупове, която се просмукваше в тях. Хората ги отбягваха, в кръчмите и публичните домове не ги допускаха.

След като доброволно бях станал помощник на миячите, те гледаха на мен като на равен и не криеха злосторствата си. Ако вече не бях преживял по-лоши неща, щях да се ужася и да избягам, виждайки как се гавреха с труповете на знатните, как режеха и продаваха на магьосниците нужните им телесни части. В случай че има Западна страна, в което ми се ще да вярвам заради родителите си, струва ми се, че много мъртъвци ще се стъписат, като забележат колко осакатени поемат трудния път въпреки платеното в храма злато за погребението им.

Който веднъж постъпеше в Дома на смъртта и се главеше за мияч на трупове, той рядко излизаше оттам. За да си спести хорските подигравки, прекарваше живота си сред труповете. Първите дни всички ми се струваха прокълнати от боговете, гнусях се от приказките им, докато се гавреха и оскверняваха труповете. В тези дни обаче се бях сблъскал само с най-извратените и най-злобните, на които им доставяше удоволствие да се разпореждат с мен и да ми възлагат най-мръсната работа. По-късно открих, че сред миячите и балсаматорите имаше и изкусни специалисти, чието умение се наследяваше от най-способните. Те уважаваха професията си и я смятаха за най-важната от всички професии. Както лекарите в Дома на живота, всеки от тях си имаше своя област и задача, така че един се заемаше с главата на покойника, друг — със стомаха трети — със сърцето, четвърти — с белите дробове, докато всички части на тялото станат устойчиви за вечни времена.

Сред тях имаше един старец на име Рамосе, чиято задача беше най-трудната — с клещите си отделяше мозъка и го измъкваше през носа, след което промиваше вътрешността на черепа с пречиствателни масла. Той забеляза сръчността на ръцете ми, възхити й се и почна да ме обучава, а когато изтече половината от престоя ми в Дома на смъртта, направи ме свой помощник и положението ми стана по-поносимо. И ако в очите ми всички миячи бяха обезумели и оскотели, така че нито мислите, нито думите им бяха като на хората, наслаждаващи се на слънчевата светлина, то Рамосе оприличавах на костенурка, която кротко живее в черупката си. Вратът му беше превит като на костенурка, лицето и ръцете му също бяха сбръчкани като на костенурка. Помагах му в работата, която беше най-чистата и най-ценената в Дома на смъртта. Авторитетът му беше толкова голям, че другите вече не смееха да ме стряскат и да ме замерят с човешки вътрешности. Така и не разбрах на какво дължеше авторитета си, защото никога не повишаваше глас.

Като гледах как всички миячи крадяха и колко малко се правеше за запазване телата на бедняците въпреки високата такса, реших според възможностите си да помогна на родителите си и да им открадна вечен живот. Грехът ми спрямо тях беше толкова голям, че кражбата не можеше да го утежни. Добродушният Рамосе ме научи какво и колко може да се присвои от телата на знатните, понеже той обработваше само знатни, а аз бях негов помощник. Така с куката успях да измъкна от бедняшкия басейн телата на родителите си, натъпках ги с насмолена тръстика и ги увих с ленени бинтове. Повече от това не можех да сторя за тях, защото кражбата имаше строги граници, които Рамосе не биваше да прекрачва.

Освен това по време на тихата му бавна работа в катакомбите на Дома на смъртта той ме научи на много мъдрост. След някой ден аз се осмелих да го разпитам едно-друго и той не се стъписа пред въпроса ми „защо?“. Носът ми вече беше претръпнал към вонята и острите миризми в Дома на смъртта, защото човек лесно се пригажда и свиква с всичко. Мъдростта на Рамосе разсея погнусата ми и аз го обсипвах с въпроси, докато се занимавахме с клещите и паниците с масла.

Най-напред го запитах защо миячите говорят така безбожно, защо се бият за женските трупове и не могат да мислят за нищо друго освен за похотта си, макар да се очакваше, че са се примирили, щом като ден след ден години наред живеят в близост до смъртта. Рамосе отговори:

— Те са прости хора, волята им плува в кал, както и човешкото тяло става на кал, ако го оставиш да се разложи. Но в калта се крие жаждата за живот и тази жажда е породила животните и хората. Боговете, предполагам, също са породени от тази жажда. Колкото по-близо стои човекът до смъртта, толкова по-силно у него се разгаря похотта, щом волята му е обвита в кал. Затуй умният се примирява със смъртта, но тя превръща простия в звяр, който, пронизан от стрела, изпуска семето си в пясъка. Техните сърца също са пронизани от стрела, иначе никога не биха попаднали в Дома на смъртта. Ето защо не се чуди на поведението им, а по-скоро ги съжалявай. Не труповете оскверняват те, защото трупът е студен и безчувствен, а себе си оскверняват всеки път, когато се връщат в калта.

С късите клещи той много внимателно и бавно разтроши през носа крехката вътрешна кост на черепа на един сановник, взе дългите гъвкави клещи и почна да вади мозъка в паницата с гъсто масло.

— Защо? — запитах аз. — Защо човешкото тяло трябва да се подготви да устои на смъртта, след като е студено и безчувствено?

Рамосе ме погледна с малките си кръгли очи на костенурка, избърса ръце в престилката си и отпи бира от бокала, сложен до паницата с мозъка.

— Така е било и така трябва да бъде — отговори той. — Кой съм аз, че да обяснявам онова, което се прави от незапомнени времена? Казват, че Ка, тоест човешката душа, се връща в погребаното тяло, яде от храната, която й принасят в жертва, и се радва на цветята, полагани пред нея. Само че Ка изяжда съвсем малко — толкова малко, че не се вижда с човешко око. Затуй една и съща жертва може да бъде предназначена за мнозина, от гроба на царя тя се пренася пред гробовете на неговите велможи и накрая, щом се стъмни, жреците я изяждат. А пък Ба, сиреч духът на човека, излита от носа на умиращия, но къде отива — това вече не мога да кажа. Знам само, че така става. Много свидетели открай време са го потвърждавали. Между Ка и самия човек няма разлика, освен че Ка няма сянка, а човекът има. Иначе те са едно и също. Така казват.

— Думите ти, Рамосе, са, като досадно бръмчене на муха — рекох аз. — Не съм толкова неук, че да ми дърдориш изтъркани неща, които съм слушал и чел до втръсване. Кажи ми каква е истината!

Рамосе отново отпи бира от бокала и разсеяно погледна парченцата мозък, които плуваха по повърхността на маслото в съседната паница.

— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.

Колкото повече говореше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да балсамирам телата на родителите си. Дължах им го, макар след престоя ми в Дома на смъртта вече да не знаех щяха ли да имат някаква полза от това, или не. На старини мисълта за запазването на телата им за вечни времена беше тяхната единствена радост и надежда и аз исках да я изпълня. С помощта на Рамосе ги балсамирах и ги увих в ленени бинтове. Това наложи да прекарам четиридесет денонощия в Дома на смъртта. Иначе нямаше да успея да открадна достатъчно, та балсамирането да се извърши по подобаващия начин. Но не разполагах нито с гроб за тях, нито дори с дървен ковчег. Затуй ги заших двамата в една волска кожа — да живеят завинаги заедно.

Когато се приготвих да напусна Дома на смъртта, обзе ме колебание и сърцето ми се сви. Рамосе, който беше забелязал сръчността на ръцете ми, също ме помоли да остана като негов помощник. При него щях да печеля добре, да крада много и да прекарам живота си в катакомбите на Дома на смъртта, без някой от приятелите ми да узнае къде съм и без да изпитам несгодите и страданията на обикновения живот. И все пак аз не останах в Дома на смъртта. Не знам защо си тръгнах — вече бях свикнал с катакомбите, там се чувствувах добре и нищо не ми липсваше.

— Труповете са студени и не помръдват — убеждаваше ме Рамосе. — Остани тук, компанията на мъртвите е по-приятна от тази на живите. Умрелият човек никого не наранява и никому не причинява страдания както приживе. Твоето сърце също е пронизано от стрела, иначе нямаше да си тук. Защо ще се връщаш сред хората, където свистят отровни стрели? Хората ще ти избодат очите, ще ти отсекат ръцете, ще нараняват сърцето ти, докато остарее и обръгне дотолкова, че нищо вече да не го трогва.

— Ти защо си дошъл в Дома на смъртта, Рамосе? — запитах го аз. — Умен си, сръчен си и сигурно би могъл да се препитаваш и с друга професия. Защо си дошъл тук?

Рамосе настървено поклати глава като костенурка и приведе врат, отбягвайки погледа ми.

— Сам знаеш, че в Дома на смъртта никой не идва, ако не е бил принуден — рече той. — Нека този отговор те задоволи. — После обаче се захили, надигна бокала със студена бира и продължи: — Добре ми е тука, не се стремя към нищо, защото всичко е суета. И все пак запомни, че който веднъж е бил в Дома на смъртта, той остава в него. Отсега нататък Домът на смъртта ще бъде в теб и ти не ще можеш да се избавиш от него.

Тогава още не разбирах за какво намеква и го сметнах за извеян. Измих се, изчистих се най-старателно и напуснах Дома на смъртта. Миячите на трупове ме изпратиха с ругатни и подигравки, без обаче да влагат в тях злост — просто такъв им беше обичаят да разговарят помежду си и другояче не можеха. Те ми помогнаха да изнеса волската кожа, в която бях зашил балсамираните тела на родителите си. Но колкото и добре да се бях измил, миризмата от Дома на смъртта така се беше просмукала в мен, че хората ме заобикаляха, запушваха носовете си и ми подмятаха оскърбления. Никой не се съгласи да ме превози отвъд реката. Затуй изчаках да се свечери и без страх от пазачите задигнах една тръстикова лодка, с която пренесох телата на родителите си на отсрещния бряг — в града на мъртвите.

5

Градът на мъртвите и нощем се пазеше зорко. Не намерих ни един неохраняван гроб, в който да приютя телата на родителите си, за да заживеят вечен живот и да се хранят от жертвите, принасяни за богатите и високопоставени покойници. Затуй с волската кожа на гръб поех към пустинята. Слънцето изгаряше раменете ми и изсмукваше силите ми, задъхвах се и ми се струваше, че ще умра. Движех се по стръмни планински пътеки, по които само обирачите на трупове се осмеляваха да минат, и отнесох волската кожа в забранената долина, където почиваха фараоните. Нощем виеха чакали, отровните змии на пустинята съскаха насреща ми и скорпиони лазеха по нагорещените скали, но аз не се плашех. Сърцето ми беше претръпнало пред всякакви опасности. Макар и още млад, с радост щях да посрещна смъртта, ако тя ме пожелаеше. Откакто се бях върнал на белия свят и срещах хора, позорът ми горчеше като отрова и не очаквах нищо от живота.

Тогава още не знаех, че смъртта бяга от човека, който жадува за нея, и посяга само към оногова, чието сърце се е вкопчило в живота. Затуй змиите се отдръпваха от пътя ми, скорпионите не ме хапеха и палещото слънце не можеше да спре дъха ми. Пазачите на забранената долина сякаш бяха ослепели и оглушали — не ме видяха и не дочуха търкалящите се камъни, когато се спусках в долината. Защото, ако ме бяха забелязали, щяха незабавно да ме убият и да оставят тялото ми за храна на чакалите. Но аз пристигнах в късна доба, а те може би се бояха от долината, която охраняваха, тъй като жреците бяха произнесли магически заклинания над всички царски гробове. Дори да са ме видели, огрян от лунната светлина, с волската кожа на гръб, или да са чули грохота на камъните по планинския склон, те навярно са извърнали лица и са покрили глави с наметките си, предполагайки, че мъртвите бродят из долината. Не се наложи да се крия и не заобиколих нито един от пазачите, понеже не ми беше ясно къде се спотайваха. Пред погледа ми забранената долина се ширна мъртвешки тиха и пуста. Въпреки цялата си мрачност тя ми се стори по-величествена, отколкото фараоните приживе на трона си.

Цяла нощ се лутах из долината, за да открия зазидания и запечатан с печата на жреците вход към гробницата на някой велик фараон, защото, след като бях стигнал дотам, смятах, че на родителите ми се полага само най-доброто. Търсех гробницата на фараон, който сравнително наскоро се е качил в ладията на Амон, та принесените му жертви да са пресни, а службата в погребалния му храм на речния бряг — безупречна. На родителите ми се полагаше само най-доброто, щом не можех да им предоставя самостоятелен гроб.

Под светлината на залязващата луна издълбах яма в пясъка до входа към гробницата на един велик фараон, положих в нея волската кожа с телата на родителите си и я засипах. Откъм пустинята се носеше вой на чакали, който показваше, че богът на мъртвите Анубис се бе погрижил за родителите ми и ги съпровождаше по сетния им път. Не се съмнявах, че сърцата им ще издържат изпитанието пред великия съдник Озирис без жреческите книги за смъртта и без заустените лъжи, на които се уповаваха богаташите. Затуй усещах голямо облекчение, докато засипвах телата им с пясък. Знаех, че те вовеки веков щяха да живеят в близост до великия фараон и смирено да се хранят от принасяните му богати жертви. В Западната страна щяха да се возят на кораба му, да ядат фараонски хляб и да пият фараонско вино. Бях го постигнал, излагайки тялото си на копията на пазачите в забранената долина, но това не може да се смята за подвиг — през онази нощ смъртта ми се струваше по-прелестна от смирна.

Докато гребях пясъка, ръката ми се натъкна на нещо твърдо. Беше скарабей, издялан от червеникав камък, с очи от малки скъпоценни камъни и с вдълбани свещени знаци. Тръпки ме побиха и сълзите ми закапаха в пясъка — там, сред долината на смъртта, моите родители ми известяваха, че бяха доволни и се чувствуваха добре. Искаше ми се да вярвам в това, макар да знаех, че скарабеят сигурно беше изпаднал от погребалните принадлежности на фараона и бе потънал в пясъка.

Луната залезе и небето стана сивкаво. Коленичих в пясъка, вдигнах ръце и се простих с баща си Сенмут и с майка си Кипа. Дано телата им се запазят вечно и животът им в Западната страна бъде честит, защото само заради тях ми се ще да има Западна страна, колкото и да не вярвам в нея. После си тръгнах, без да се извръщам назад. Но в ръката си стисках скарабея, чиято сила беше голяма, защото пазачите не ме видяха, макар аз да ги видях, когато излизаха от колибите си и наклаждаха огън да си сготвят храна. Силата на скарабея беше голяма, защото ни веднъж не се подхлъзнах по скалите, нито скорпионите и змиите ме нападнаха, макар вече да не носех волската кожа на гърба си. На свечеряване стигнах брега на Нил, напих се с вода от реката, отпуснах се в тръстиките и заспах. Краката ми бяха разранени, ръцете — ожулени, пустинята беше ослепила очите ми, тялото ми гореше и беше покрито с мехури. Но аз бях жив и болките не смущаваха съня ми, понеже бях ужасно изморен.

6

Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.

Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.

Потънал в такива размисли, усетих как край мен се прошмугна някакво живо същество, но в първия момент не разбрах, че е човек. Стори ми се призрак от кошмарен сън — на мястото на носа му зееше дупка, ушите му бяха отрязани и фигурата му беше страшно измършавяла. Ала като се вгледах по-добре, видях, че ръцете му бяха мазолести и силни, а тялото му — жилаво и покрито с белези от пренасяне на товари или теглене на въжета. Когато откри, че съм го забелязал, той ме заговори:

— Какво стискаш в юмрука си?

Разтворих дланта си и му показах фараонския скарабей, който бях намерил в пясъка на забранената долина, а той ми рече:

— Дай ми го, за да ми донесе късмет. На мен, сиромаха, той много ми трябва.

— Аз също съм беден и си нямам нищо друго освен скарабея. — отвърнах аз. — Искам да го запазя като талисман, че да ми носи щастие.

— Може да съм сиромах и несретник, ала ще ти дам парче сребро, макар да е премного за някакъв си пъстър камък. Ще ти го дам само от жал към неволята ти.

Той наистина измъкна от пояса си късче сребро, но аз още по-твърдо реших да задържа скарабея за себе си, обзет от надеждата, че ще ми донесе сполука. Казах му го и тогава той изръмжа:

— Забравяш, че докато спеше, можех да те убия. Дълго време те наблюдавах и се чудех какво толкова стискаш в юмрука си. Затуй изчаках да се събудиш. Сега съжалявам, че не те утрепах, щом си бил такъв неблагодарник.

— По носа и отрязаните ти уши виждам, че си престъпник, избягал от каменоломната — казах аз. — Ако ме беше убил, докато спях, щеше да извършиш добро дело, защото съм самотник и не знам накъде да поема. Но ти се пази и изчезвай овреме оттук. Ако стражите те спипат, ще те претрепят с тоягите си и ще те окачат с главата надолу на стената или в най-добрия случай ще те върнат в рудника, от който си избягал.

— Ако река, още не е късно да го сторя. Въпреки окаяната ми външност аз съм здравеняк, но заради един камък не си струва да го сторя. Градът на мъртвите не е далече и пазачите могат да чуят виковете ти. Затуй задръж късмета си, може пък наистина да ти е по-нужен, отколкото на мен. Питам се само откъде си се взел, та не знаеш, че няма защо да се боя от стражите, след като съм свободен човек, а не роб. Мога и в града да отида, ала не ми се ще да се показвам по улиците, за да не плаша децата с лицето си.

— Как може един осъден на доживотна каторга в рудниците да бъде свободен човек? Нали го виждам по носа и липсващите ти уши — казах аз подигравателно, смятайки, че иска да ме заблуди.

— Думите ти не ме гневят, защото съм благочестив човек и се боя от боговете — отговори той. — Затуй и не те убих, докато спеше. Но нима наистина не знаеш, че след като беше коронован за владетел на двете царства, престолонаследникът заповяда да се снемат всички вериги, осъдените да робуват в рудниците и каменоломните да бъдат освободени и там на работа срещу заплащане да постъпват само свободни хора? — Разсмя се и продължи: — Затуй тук в тръстиките се навъртат много непрокопсаници като мен. Прехранваме се от жертвениците на богатите в града на мъртвите. Пазачите се страхуват от нас, а ние не се страхуваме от мъртвите. Нали знаеш, че който е бил в рудниците, той от нищо не се страхува. Има ли нещо по-лошо от туй човек да попадне там? Много от нас и от боговете нямат страх, ала аз предпочитам за по-сигурно да съм набожен, макар — както ми личи — да съм прекарал десет години в рудниците.

Едва тогава узнах, че престолонаследникът се бе възкачил на трона като Аменхотеп IV и беше освободил всички затворници. Рудниците и каменоломните по източното крайбрежие и в Синая бяха опустели, защото в Египет никой не беше толкова луд, че доброволно да постъпи на работа в тях. Сега велика царска съпруга беше станала принцесата от Митани, която си играеше с кукли, а фараонът беше човек, почитащ ново божество.

— Неговият бог ще да е много странен — рече бившият каторжник, — щом позволява на фараона да върши безразсъдства. Сега разбойниците и убийците ходят свободно из двете царства, а рудниците пустеят и Египет не богатее. Лично аз не съм злодей и несправедливо пострадах, ала това винаги се е случвало и ще продължава да се случва. Затуй е безумство да се свалят веригите на стотици и хиляди престъпници, та заедно с тях да бъде освободен и един невинен. Но това не е моя работа, а на фараона. Нека той мисли вместо мен.

Докато говореше, той ме оглеждаше, проучваше ръцете ми и опипваше струпеите по гърба ми. Миризмата ми от Дома на смъртта не го смущаваше. Очевидно му беше жал за младостта ми, защото каза:

— Кожата ти е изгоряла. Аз имам масло, искаш ли да те намажа? — Натри гърба, краката и ръцете ми, но докато го правеше, изруга: — По дяволите, от къде на къде ще те мажа? Каква ми е ползата от теб и мен кой ме е мазал, когато лежах пребит и окървавен и проклинах боговете за сполетялата ме неправда?

Знаех, че всички роби и осъдени се кълняха в невинността си, но той беше внимателен към мен. Щеше ми се и аз да бъда внимателен към него, защото бях толкова самотен, че се боях да не си тръгне и да не ме остави насаме със сърцето ми. Затуй му рекох:

— Разкажи ми за неправдата, дето те е сполетяла, та да скърбя заедно с теб.

— В медния рудник скръбта ми я изцериха с тояги още през първата година — поде той. — Омразата ми се оказа по-жилава, пет години трая, преди и нея да избият от сърцето ми и то да осиротее, лишено от всяко човешко чувство. Но защо да не ти разкажа всичко, та да се залисваш? Като разтривам струпеите по гърба ти, пръстите ми сигурно ти причиняват болка. И тъй, някога аз бях свободен човек, обработвах земя, имах си къща, волове, жена и бира в чашата. Имах обаче и един съсед, заможен мъж на име Анукис, дано тялото му прогние! Имотите му с око не можеш да ги обхванеш, говедата му бяха неизброими като песъчинките в пустинята, а ревнеха ли, сякаш море забучаваше. И въпреки това ламтеше за моето парче земя. Създаваше ми куп ядове. След всеки разлив, когато земята отново се измерва, преместваше камъка на междата все по-близо до къщата ми и земята ми намаляваше. Нищо не можех да сторя, защото даваше на земемерите скъпи подаръци и те слушаха него, а не мен. Затлачваше вадите ми и пречеше на водата да стигне до моите ниви, воловете ми жадуваха, пшеницата ми изсъхваше и бирата в чашата ми свършваше. Зиме живееше в голяма къща в Тива, а през лятото идваше в имението си да се разведри, но не искаше да чуе жалбите ми. Когато се престрашавах да го потърся, слугите му ме погваха с тояги и насъскваха кучетата срещу мен.

Безносия въздъхна дълбоко, натри гърба ми с масло и продължи:

— Може би и днес щях да си живея в къщата, ако боговете не ме бяха прокълнали, та ми се роди хубава щерка. Беднякът бързо се множи — имах петима сина и три дъщери. Като поотраснаха, помощта и радостта ми от тях беше голяма, макар един сирийски амбулантен търговец да ми открадна едното момче още невръстно. Но най-малката ми дъщеря беше хубавица. В безразсъдството си се гордеех с нея и не я оставях да върши тежка работа, не давах да се пече на нивата и да носи вода. По-добре да й бях отрязал косите и да бях намазал лицето и със сажди, защото съседът ми Анукис я видя, пожела я и оттам насетне нямах нито ден покой. Призова ме в съда и се закле, че моите волове тъпчели нивите му, синовете ми злонамерено затлачвали напоителните му капали и хвърляли мърша в кладенците му. Закле се също, че в неплодородни години ми бил давал зърно на заем. Слугите му потвърдиха всичко и съдията не поиска да ме изслуша. Анукис щеше да ми остави нивата, ако му бях дал дъщеря си, но аз не се съгласих. Надявах се с хубостта си да си намери порядъчен мъж, дето ще ме гледа на стари години и ще се отнася добре с мен. Един ден слугите му се нахвърлиха върху ми, аз размахах сопата да се отбранявам, халосах един по главата и той умря. След туй ми отрязаха носа и ушите и ме пратиха в рудника. За неизплатени дългове продали жена ми и децата ми като роби. Най-младата Анукис задържал за себе си, забавлявал се с нея и като й се наситил, прехвърлил я на слугите си. Затуй мисля, че несправедливо ме изпратиха в рудника. Когато десет години по-късно царят ме освободи, веднага забързах към къщи, но къщата ми вече я нямаше, по ливадите пасяха чужди говеда, а дъщеря ми не искаше да ме знае и заля краката ми с гореща вода в жилището на говедарите. За Анукис разбрах, че е умрял и е погребан в тиванския град на мъртвите. Над вратата на гробницата му имало дълъг надпис. Вдигнах се и дойдох в Тива, за да се наслади душата ми на онова, което пише там. Но макар че с питане успях да я намеря, досега никой не ми е прочел надписа, а самият аз не умея да чета.

— Аз обаче умея и ако искаш, ще ти го прочета — предложих му аз.

— Истина ли? — извика той. — Да се запази вечно тялото ти, ако ми направиш тази услуга! Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Затуй, преди да умра, ми се ще да науча какво пише за Анукис.

Той разтри маслото по гърба ми, изпра престилката ми и двамата се отправихме към града на мъртвите. Пазачите не ни попречиха да влезем в него. Продължихме между редиците от гробове, докато той ми посочи голяма гробница, пред която бяха оставени месо, различни сладкиши, плодове и цветя. Имаше и една запечатана делва с вино. Безносия яде от жертвените ястия, даде и на мен, след което ме помоли да прочета на глас надписа над вратата на гробницата. Той гласеше:

„Аз, Анукис, отглеждах пшеница, садях овощни дървета и се радвах на богати добиви, защото почитах боговете и им принасях в жертва една пета от реколтата. Нил беше благосклонен към мен и в имотите ми никой никога не гладуваше. Съседите ми също не гладуваха, понеже насочвах водата към техните ниви, а в сушави години им предоставях от моята пшеница. Пресушавах сълзите на сираците, не ограбвах вдовиците, ами им опрощавах всички дългове и името ми се благославяше навред по цялата страна. Ако някой изгубеше вола си, тогава аз, Анукис, му подарявах нов. Внимавах камъните на междите да не се местят, не пречех на водата да тече към съседските ниви и през целия си живот бях честен и праведен. Тъй постъпвах аз, Анукис, за да заслужа милостта на боговете и да ми е лек пътят към Западната страна.“

Безносия слушаше прехласнато, а като свърших, горчиво заплака и каза:

— Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Виждам, че Анукис е бил праведен и след смъртта си продължава да бъде почитан. Идните поколения също ще четат надписа на гроба му и ще го почитат. А пък аз съм жалък престъпник, без нос и без уши. Всеки вижда срама ми, а като умра, ще хвърлят тялото ми в реката и вече няма да ме има. Кажи тогава, не е ли всичко на този свят безкрайна суета?

Той разпечата делвата с вино и я надигна. Един пазач се приближи и му се закани с тоягата, ала той му рече:

— Приживе Анукис ми стори много добро. Затуй държа да почета паметта му, като ям и пия на гроба му. Ако вдигнеш ръка срещу мен или моя приятел, който е учен човек и умее да чете надписи, или повикаш други пазачи на помощ, знай, че в тръстиките има доста такива като нас. Мнозина носят ножове — ще дойдем нощес и ще ти прережем гърлото. Няма да ми е приятно, защото съм благочестив човек, вярвам в боговете и не искам да сторя зло никому. По-добре ни остави на мира, все едно, че не си ни видял. За теб е по-добре.

Той стрелна пазача с поглед. Без нос и без уши изглеждаше толкова ужасен в дрипите си, че оня му повярва, озърна се и си отиде, а ние продължихме да ядем и пием на гроба на Анукис, под хладната сянка на жертвеника. Безносия отпи и каза:

— Сега разбирам, че е трябвало доброволно да дам дъщеря си на Анукис. Може би щеше да ми остави къщата, че и подаръци можеше да ми даде, защото дъщеря ми беше хубава и непорочна. А сега какво е — протрит дюшек на слугите му. Стана ми ясно, че на света няма друго право освен правото на богатия и силния и че думите на сиромаха не стигат до ушите на фараона. — Той пак надигна делвата и се разсмя звучно: — За твое здраве, почтени Анукис, и дано тялото ти се запази вечно! Аз нямам желание да те последвам в Западната страна, където, необезпокоявани от боговете, ти и подобните на теб живот си живеете. Смятам обаче, че е редно да продължиш добрините си на земята и да поделиш с мен златните чаши и накитите, положени в гроба ти. Затуй възнамерявам нощес да дойда и да те поздравя, ако луната се скрие зад облак.

— Какво говориш, безноси човече? — уплаших се аз и несъзнателно направих свещените знаци на Амон. — Да не искаш да станеш похитител на гробове? Това е най-долното престъпление спрямо боговете и хората!

— Не дрънкай учени глупости! — възрази Безносия, разгорещен от изпитото вино. — Анукис е мой длъжник. Аз не съм великодушен като него и държа да получа своето. Ако се опиташ да ми попречиш, ще ти извия врата. Но ако си умен, ще ми помогнеш, защото четири очи по-добре виждат от две. Разбием ли гроба, двамата заедно ще измъкнем повече, отколкото аз сам, стига луната да не грее нощес.

— Не желая да бъда пребит с камшици и окачен на стената с главата надолу — казах аз загрижено. Но като размислих, реших, че позорът ми едва ли щеше да е по-голям дори приятелите ми да ме видеха увиснал на стената. А и самата смърт не ме плашеше.

Продължихме да ядем и да пием, а когато делвата се изпразни, строшихме я и с чирепите почнахме да замеряме околните гробници. Вместо да ни подгонят, пазачите страхливо извръщаха гръб. С падането на нощта от Тива пристигнаха войници да пазят града на мъртвите. Понеже след коронацията си новият фараон беше пренебрегнал обичая и не им беше раздал подаръци, те бяха недоволни. Под жертвениците на много гробници имаше делви с вино, войниците почнаха да пият, запалиха факли и захванаха да разбиват и обират гробовете. Никой не ни възпря, когато двамата с Безносия се вмъкнахме в гробницата на Анукис, обърнахме ковчега му и награбихме толкова златни чаши и скъпоценности, колкото можехме да носим. На зазоряване голяма група сирийски търговци се струпаха на брега, готови да купят измъкнатите от гробовете вещи и да ги отнесат с гемиите си надолу по реката. Продадохме им плячката си и получихме близо двеста дебена злато и сребро, които поделихме помежду си според теглото, отбелязано върху металните късове. Ала сумата, платена за скъпоценностите от гроба, беше далеч по-малка от тяхната истинска стойност, а и полученото злато не беше чисто. При все това Безносия ликуваше.

— Ще стана богаташ! — извика той. — Няма съмнение, че този занаят е по-доходен, отколкото да мъкнеш товари по кея или да пренасяш вода за поливане на нивите.

— Веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, докато се счупи — напомних му аз.

Разделихме се и с една търговска гемия се прехвърлих на тиванския бряг. Купих си нови дрехи и обядвах в една кръчма — миризмата, останала по мен от Дома на смъртта, беше почнала да изветрява. През целия ден обаче откъм града на мъртвите отекваха звуците на тръба и дрънченето на оръжие. Бойни колесници сновяха по пътеките между гробниците, царската гвардия преследваше с копия грабещите войници и освободени каторжници и предсмъртните им викове се чуваха чак в града. Вечерта стената беше покрита с трупове, провесени с главата надолу, и редът в Тива беше възстановен.

7

Пренощувах в една странноприемница, а на заранта отидох до бившата си къща. Повиках Каптах и той излезе, куцукайки, с подути от бой бузи. Като ме видя, единственото му око се просълзи от радост, той се хвърли в краката ми и каза:

— Ти се върна, господарю, а аз вече те смятах за мъртъв. Мислех си, че ако си жив, сигурно пак ще дойдеш да ме молиш за още мед и сребро. Нали който веднъж е дал, от него вечно ще искат. Ала ти не идваше, макар че заради теб откраднах от новия си стопанин — дано тялото му се сплуе! — толкова, колкото можах. Сам виждаш бузите и коляното ми, по което той вчера ме ритна. Оня крокодил, майка му — дано в прах се превърне! — се закани да ме продаде и сега съм в ужас. Да се махаме от тая проклета къща, господарю! Аз ще избягам с теб.

Замислих се за миг, което той сигурно изтълкува като колебание, защото продължи:

— Повярвай ми, господарю, откраднал съм толкова, че известно време мога да те издържам. Щом средствата ми свършат, ще работя за теб, стига да ме избавиш от лапите на този женски крокодил и неговото изчадие.

— Наминах само да си изплатя дълговете, Каптах — казах аз и му наброих много повече злато и сребро, отколкото ми беше дал. — Но ако искаш, мога да те откупя от господаря ти и да отидеш където пожелаеш.

Усетил тежестта на златото и среброто в ръката си, Каптах обезумя от радост, забрави куцането и заподскача, въпреки че беше стар човек. После се засрами и рече:

— Вярно, че плаках горчиво, когато ти дадох спестяванията си, но ти не ме вини за това. Къде ще ида, ако ми върнеш свободата, след като цял живот съм бил роб? Без теб ще бъда като сляпо коте или като агне, изоставено от майка си. Пък и защо да хабиш ценното си злато за моето откупване, защо да плащаш за онова, което е вече твое? — Намигна ми хитро с единственото си око и заговорнически продължи: — Докато те чаках, всеки ден следях заминаващите кораби. Скоро за Симира ще отплува голям и як кораб. Човек може да се престраши и да се качи на него, ако е принесъл порядъчна жертва на боговете. Жалко само, че след като се отказах от Амон, който носеше само несполука, още не съм намерил някое достатъчно могъщо божество. Подробно се осведомих за много богове, проучих и новия бог на фараона, чийто храм отново е отворен и се пълни с хора, които се мъчат да спечелят благосклонността на царя. Казват обаче, че според фараона неговият бог живеел от истината, та се боя, че такъв бог трябва да е доста дребнав и едва ли ще ми бъде от полза.

Сетих се за намерения скарабей и го дадох на Каптах с думите:

— Ето ти едно божество, което е много силно, макар и дребно на ръст. Добре да го пазиш, защото се надявам да ни донесе още щастие, след като напълни кесията ми със злато. Облечи се като сириец, щом наистина искаш да бягаш, но няма да ме виниш, ако те заловят. Нека това малко божество те закриля. Може би действително е по-добре да пестим средства, за да има с какво да платим пътуването си до Симира. В Тива и в цял Египет вече не мога да погледна никого в очите. Ала явно все някъде трябва да живея. Затуй ще се махна и кракът ми няма да стъпи повече в Тива.

— Човек не бива да се зарича, господарю — каза Каптах. — Никой не знае какво ще се случи утре, а който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Иначе решението ти е умно и още по-умно постъпваш, като ме вземаш със себе си. Без мен ти си като пеленаче, което не може да се повие само. Не знам какво зло си сторил, колкото и да присвиваш очи, говорейки за него, но ти си още млад и някой ден ще го забравиш. Човешкото деяние е като камък — хвърлиш го във водата, цамбурва шумно и прави вълни, ала миг след това водата става гладка, а камъкът изчезва безследно. Същото важи и за човешката памет. Като мине достатъчно време, всички ще забравят и теб, и деянието ти, ще можеш да се върнеш и тогава, надявам се, ще бъдеш богат и силен, та да ме закриляш, ако случайно си имам ядове със списъка на избягалите роби.

— Ще замина и никога няма да се върна — отсякох аз и в този момент новата стопанка с писклив глас извика Каптах. Застанах на ъгъла да го почакам. Скоро той се зададе с кошница, в която бе напъхал вързоп, а в шепата му подрънкваха късчета мед.

— Майката на всички крокодили ме прати да пазарувам — каза той, сияещ от радост. — Както винаги и този път ми даде съвсем малко мед, ала на дълъг път и малкото е нещо. Предполагам, че Симира е доста далеч оттук.

В кошницата бяха дрехите и перуката му. Спуснахме се на брега и в тръстиките той се преоблече. Купих му представителна тояга, каквато носеха слугите и глашатаите на знатните. После отидохме на пристана, където спираха сирийските кораби, и издирихме въпросния голям кораб. От носа до кърмата му се проточваше дебело въже, а на мачтата му се ветрееше флагът за отплуване. Капитанът беше сириец и много се зарадва, като чу, че съм лекар. Мнозина от моряците му боледуваха, а той ценеше изкуството на египетските лекари. Скарабеят наистина ни носеше късмет, защото капитанът ни вписа в корабната книга, без да поиска възнаграждение за превозването — само храната трябваше да си платим. Оттогава Каптах почиташе скарабея като божество, мажеше го всеки ден с хубава помада и го носеше увит в скъп плат.

Корабът се отдели от пристана, робите загребаха и след осемнадесет дни се озовахме на границата между двете царства. След още осемнадесет дни стигнахме мястото, където реката се разклонява, за да се влее в морето, а два дни по-късно пред нас се откри морската шир. Бяхме минали покрай градове и храмове, ниви и стада говеда, ала богатствата на Египет не радваха сърцето ми. С нетърпение очаквах края на пътуването, за да се махна от Черната земя. Но когато пред нас се ширна морето, без да се вижда отсрещен бряг, Каптах стана неспокоен и запита няма ли да е по-добре да слезем на брега и по суша да продължим за Симира, макар странствуването да беше трудно и опасността от разбойници — голяма. Безпокойството му нарасна, когато гребците и моряците по стародавен обичай почнаха да ридаят и да трият с остри камъни лицето си до кръв въпреки забраната на капитана. Той не желаеше да се разстройват многобройните пътници на кораба, чието име беше „Морски бекас“. Затуй накара да напердашат с камшици гребците и моряците, ала и тогава жалостивите им ридания не намаляха, така че мнозина от пътниците също почнаха да плачат горчиво и да принасят жертви на боговете си. Египтяните призоваваха на помощ Амон, а сирийците скубеха брадите си и според това дали живееха в Симира, Сидон, Библос или някой друг град, всеки се молеше на своя Ваал.

Ето защо и аз приканих Каптах да принесе жертва на нашето божество, щом го беше страх. Той разви скарабея от парчето плат, просна се пред него, хвърли във водата късче сребро, за да умилостиви морските богове, и заоплаква както себе си, така и пропиляното сребро. Моряците замлъкнаха и вдигнаха платната, корабът се наклони и почна да се клатушка, а гребците получиха бира и хляб.

Щом се появи клатушкането, лицето на Каптах посивя, той се хвана за корабното въже и притихна. След малко с печален глас ми каза, че стомахът му се вдигал до ушите и че предусещал смъртта си. Но той не желаел да ме упреква, загдето съм го бил подвел да се качи на кораба. Прощавал ми, та дано и боговете бъдели милостиви към него, защото таял слаба надежда, че солената морска вода ще запази тялото му, след като се удави, и той ще се озове в Западната страна. Дочувайки думите му, моряците се разсмяха и му казаха, че морето гъмжало от чудовища, които щели да го погълнат, преди още да стигне дъното.

Вятърът се усили, корабът още по-неудържимо се заклати и капитанът го насочи толкова навътре в морето, че сушата вече не се виждаше. Тогава и аз се обезпокоих. Не проумявах как щеше да ни върне отново на брега, след като го бе изгубил от погледа си. Вече не се присмивах на Каптах, главата ми се маеше и почна да ми прилошава. Не след дълго Каптах повърна и с прежълтяло лице се свлече на палубата, без да издава звук. Обзе ме тревога и виждайки как много други пътници също повръщаха, пребледняваха и се оплакваха, че ще умрат, бързо се завтекох при капитана. Казах му, че боговете сигурно са прокълнали кораба му, защото независимо от лекарското ми изкуство на него е избухнала страшна епидемия. Настоях да обърне кораба и да го върне на брега, докато все още съществуваше вероятност да го намери. Иначе като лекар нямаше да отговарям за последиците. Казах още, бурята, която бушуваше около нас и люшкаше кораба така, та чак шевовете му скърцаха, е ужасна, макар да не исках да се меся в работата му.

Капитанът обаче ме успокои и каза утешително, че вятърът бил попътен и щял само да ускори пътуването, така че да не съм се заяждал с боговете, говорейки за буря. А пък болестта, плъзнала сред пътниците, се дължала единствено на това, че те предварително били платили за храната и сега ядели прекалено лакомо, с което нанасяли значителни щети на търговската къща, чиято собственост бил корабът. Собствениците в Симира навярно били принесли жертва на съответните морски богове, та пътниците да не могат да задържат храна в себе си и да не унищожават като хищници скромните провизии на кораба.

Обясненията му не ми вдъхваха много доверие и аз се осмелих да го запитам дали беше сигурен, че ще намери брега, след като скоро щеше да мръкне. Той ме увери, че в капитанската си кабина имал най-различни божества, които денонощно му помагали да намира вярната посока, стига нощем да се виждали звездите, а денем — слънцето. Явно лъжеше, защото такива божества надали съществуват.

Затуй подигравателно го запитах защо и аз не съм се разболял както останалите пътници. Отвърна ми, че било съвсем естествено — плащал съм си всяко ядене на кораба и не съм ощетявал собствениците му. За Каптах каза, че при слугите било по-иначе. Според случая те или се разболявали, или оставали здрави. Но той се закле в брадата си, че щом стъпели на симирска земя, всички пътници щели да бъдат здрави и бодри като яренца, така че не бивало да се страхувам за лекарската си репутация. И все пак трудно ми беше да повярвам, като виждах неволите на пътниците.

Защо обаче аз самият не се разболях — това не мога да кажа, освен ако не се дължеше на обстоятелството, че веднага след раждането ми съм бил сложен в тръстикова лодка и съм се клатушкал по Нил. Друго обяснение не намирам.

Опитах се, доколкото ми позволяваха силите, да се погрижа за Каптах и пътниците, ала щом се докоснех до някого, той ме изругаваше. Когато предложих на Каптах храна, за да се подкрепи, той извърна глава и като джавкащ хипопотам издаде някакви звуци, напъвайки се да изпразни стомаха си, макар в него да нямаше вече нищо. Дотогава не беше се случвало Каптах да извръща глава при вида на паница и това ме накара да повярвам, че е на умиране. Стана ми много жал, защото вече бях успял да свикна с досадното му бръщолевене.

Настъпи нощ и най-сетне заспах, макар че дълго настръхвах от скърцането на кораба и ужасното плющене на платната, когато вълните се разбиваха о борда. Така изминаха няколко дни, без някой от пътниците да умре. Постепенно те се съвземаха, почнаха отново да ядат и да се разхождат по палубата. Само Каптах не мърдаше от мястото си и не се докосваше до храната, ала все пак показваше признаци на живот, защото поднови молитвите си към нашия скарабей. От това заключих, че у него се бе пробудила надеждата въпреки всичко да слезе жив на брега. На седмия ден сушата отново се появи. Капитанът каза, че благодарение на попътния вятър вече сме подминали Йопия и Тир и сме се насочили право към Симира. Откъде знаеше всичко това, така и до днес не ми стана ясно. На следващия ден Симира действително се появи пред нас и капитанът извърши богато жертвоприношение в чест на морските богове и на божествата в кабината си. Платната бяха свити, гребците потопиха весла във водата и корабът навлезе в пристанището на Симира.

Когато стигнахме в тихи води, Каптах се надигна и се закле в скарабея, че кракът му никога вече няма да стъпи на кораб.

1

Сега иде ред да разкажа за Сирия и за градовете, в които попаднах. Най-добре ще сторя това, като подчертая, че в Червената земя всичко е по-различно в сравнение с Черната земя. Така например там няма река — водата пада от небето и напоява земята. До всяка долина има планина, а зад нея — друга долина. Всяка долина се обитава от различен народ, управляван от свой княз, който плаща данък на фараона или плащаше поне по времето, за което разказвам. Навсякъде се говорят различни езици и диалекти. Крайбрежните обитатели се прехранват от морето — кой чрез риболов, кой чрез търговия. Населението във вътрешността на страната се занимава със земеделие или взаимно се плячкосва, на което египетските гарнизони не могат да попречат. Хората носят пъстри, изкусно изтъкани вълнени дрехи и покриват тялото си от главата до петите. Възможно е това да се дължи на обстоятелството, че в тяхната страна е по-студено, отколкото в Египет, но може би и на факта, че се срамуват да се разголват, освен когато ходят по нужда на открито, което за един египтянин е ужасяващо. Косите им са дълги, пускат си бради и се хранят винаги в закрито помещение. Всеки град си има свой бог, който държи да му се принасят и човешки жертви. След казаното дотук става ясно, че в Червената земя всичко е по-иначе, отколкото в Египет, ала защо е така — това не мога да кажа, понеже не знам.

Затуй всекиму става понятно, че египетските сановници, които по онова време биваха изпращани в сирийските градове да надзирават събирането на данъка за фараона и да ръководят гарнизоните, смятаха задачата си по-скоро за наказание, отколкото за чест, и копнееха да се върнат по брега на Нил. Изключение правеха само някои, които, подмамени от новото и чуждото, се размекваха, сменяха дрехите и възгледите си и почваха да принасят жертви на чуждоземните божества. Странните сирийски нрави, постоянните хитрувания и увъртания при плащане на данъците, както и непрестанните вражди между отделните князе също тровеха живота на египетските власти. Иначе в Симира имаше храм на Амон, а египетската колония уреждаше приеми и празненства, общуваше помежду си, без да се смесва със сирийците, тачеше обичаите си и се самозалъгваше, че се намира на родна земя.

В Симира живях две години. През това време изучих вавилонския език и вавилонската писменост, защото ми казаха, че който ги владеел, можел да пътува из целия познат свят и навсякъде да се разбира с образованите люде. Всекиму е известно, че вавилонските писмена се изписват със заострена пръчица на глинени плочки. По този начин се води цялата преписка между царете, но защо се постъпва така — това не знам. Навярно затуй, че папирусът може да изгори, докато глинената плочка се запазва вечно и потвърждава колко бързо царете и владетелите забравят своите съюзи и свещени договори.

Споменавайки, че в Сирия всичко е по-иначе в сравнение с Египет, имах предвид също, че там лекарят трябва сам да си намира пациенти. Болните не търсят помощ, а чакат да ги навести някой лекар и вярват, че той е бил изпратен от боговете им. Освен това те предварително му дават подаръци, а не едва след като оздравеят. За лекаря това е изгодно, тъй като след оздравяването си пациентът забравя да благодари. Друг обичай е богатите и високопоставените да си имат собствен лекар. Докато са здрави, те го възнаграждават, а заболеят ли, спират да му дават подаръци, дорде не се оправят.

Възнамерявах да започна лекарската си практика в Симира без много шум, но Каптах се възпротиви. Той искаше да вложа всичките си средства в представителни дрехи и да наема глашатаи, които да разгласят името ми навсякъде из града, където се събираха хора. Глашатаите трябвало да добавят, че аз няма да си търся пациентите, а те сами да идвали при мен. Каптах не разрешаваше да приемам и изслушвам някого, ако не ми е донесъл поне късче злато. Казах му, че това е безразсъдство в един град, в който никой не познава умението ми и чиито нрави се различават от нравите в Черната земя. Ала той държеше на своето и не можех да го разубедя, защото, като си наумеше нещо, ставаше инатлив като магаре.

Предума ме също да ида при най-способните лекари в Симира и да им кажа: „Аз съм Синухе, египетски лекар, когото новият фараон нарече Този, който е самотен, и в родината си съм прочут. Съживявам мъртви и възвръщам зрението на слепи, ако е такава волята на моето божество. Донесох го със себе си — едно малко, но силно божество. И тъй като нито знанията, нито заболяванията са еднакви навсякъде, аз пристигнах във вашия град, за да проуча някои болести, да изпитам лечението им и да извлека полза от вашите знания и мъдрост. Нямам намерение да ви преча в законната професия, защото кой съм аз, та да ви съпернича. Златото също не ме блазни и затова ви предлагам да ми изпращате пациенти, на които вашият бог се е разгневил и не можете да ги изцерите, и особено такива пациенти, които се нуждаят от операция. Нали вие не си служите с ножа? Аз ще проверя дали моето божество ще ги изцери. Ако такъв пациент оздравее, ще ви дам половината от възнаграждението, което ми е донесъл, защото наистина съм дошъл да трупам не злато, а знания. Ако ли пък не оздравее, няма да приема възнаграждение, а ще ви върна пациента заедно с подаръка му.“

Когато по улиците и площадите на Симира срещах лекари, запътили се да търсят пациенти, и ги заговарях с тези думи, те разклащаха мантията си, почесваха се по брадата и казваха:

— Изглеждаш млад, ала твоето божество явно те е дарило с мъдрост, защото думите ти галят слуха ни. Особено мъдро е онова, което казваш за златото и подаръците. Много ни допада и казаното за ножа. При лечение ние никога не си служим с нож, тъй като употребата му означава за болния по-сигурна смърт, отколкото ако не се използува. Само едно ще те помолим — не лекувай никого с магии, понеже собственото ни магьосничество е изключително и в тази област конкуренцията в Симира и другите крайморски градове е извънредно голяма.

Това за магьосничеството беше истина — по улиците кръстосваха множество неуки мъже, които не знаеха да пишат, но се хвалеха, че церят болни чрез магии, и живееха безгрижно в домовете на лековерните, докато пациентите им оздравееха или умряха. В това отношение те също се различаваха от египтяните. Както е известно, в Египет магьосничеството е допустимо само в храмовете и го вършат жреците от най-висока степен, докато всички останали правят магиите си скришом и ги застрашава наказание.

В крайна сметка при мен заприиждаха пациенти, на които другите не можеха да помогнат, а аз ги лекувах. Когато бях безсилен, връщах ги обратно при симирските лекари. От храма на Амон се снабдих със свещен огън, за да мога да се пречиствам, както повеляваше обичаят. Тогава се осмелих да използувам и ножа. Правех операции, които предизвикваха неимоверно удивление сред местните лекари и ги караха да се почесват по брадата. Веднъж ми се удаде да възвърна зрението на един слепец. Лекари и магьосници безуспешно се бяха опитвали да му помогнат, натривайки очите му с калчица от прах и слюнка. Аз го излекувах с игла, както се постъпваше в Египет, и с това си дело придобих голяма известност. Ефектът от такова лечение естествено не е траен и след известно време болният отново ослепя.

Симирските търговци и богаташи водеха ленив, охолен живот, бяха по-пълни от египетските и страдаха от задух и болки в стомаха. Оправях ги с ножа, при което кръвта им бликваше като от свиня. Когато лекарствените ми запаси привършиха, от голяма полза ми бяха познанията по бране на билки в определени дни според местоположението на звездите и луната. Симирските лекари почти не познаваха тази област и нямах никакво доверие на церовете им. На затлъстелите си пациенти давах лекарства, които облекчаваха стомашните им болки и ги предпазваха от задушаване. Продавах ги на висока цена, всекиму според възможностите. С никого не влизах в спор — на градските лекари и власти правех подаръци, а Каптах разнасяше славата ми, гощаваше вкъщи просяци и разказвачи на приказки, та и те да ме възхваляват по улици и площади и името ми да не се забравя.

Спечелих цяла камара злато. Онова, което не смогвах да похарча и не раздавах като подарък, влагах в една симирска търговска къща.

Тя разпращаше кораби до Египет, до морските острови и до Хетската държава, така че аз кога с една стотна, кога с една петстотна ставах техен съпритежател. Имаше кораби, които изобщо не се връщаха, но повечето се завръщаха и златото ми, заведено в книгите на търговската къща, се удвояваше и утрояваше. Това симирско изобретение беше непознато в Египет. Бедните също се възползуваха от него и увеличаваха средствата си или съвсем осиромашаваха — по десет-двадесет бедняци събираха помежду си мед, за да закупят една хилядна част от кораба и товара му. По такъв начин аз не се принуждавах да държа злато в дома си и да примамвам крадци и разбойници, а го предавах изцяло на съхранение в търговската къща. Когато заминавах да лекувам болни в Библос, Сидон и други градове, също не ставаше нужда да нося злато със себе си. От търговската къща вземах глинена плочка и срещу нея получавах от търговските къщи в Библос и Сидон злато, ако ми потрябваше да си купя нещо по-особено. Но най-често това не се налагаше, защото злато получавах от болните, които лекувах и които ме повикваха чак от Симира, след като бяха загубили доверие в лекарите от собствения си град.

Така аз все повече преуспявах, богатството ми се множеше, а Каптах дебелееше, обличаше се с пищни дрехи, мажеше се с хубави помади и се държеше надменно дори спрямо мен, докато не заиграеше тоягата ми. Но защо ми провървя толкова много — това не мога да кажа. Бях млад, вярвах в способностите си, ръката ми не трепереше, когато държах ножа, и лекувах смело пациентите си, тъй като не виждах какво мога да загубя. Не презирах сирийската медицина, а напротив — използувах нейните лекове, щом ги намирах за добри. Наместо с ножа сирийските лекари много умело си служеха с нагорещено желязо, макар този метод да е по-болезнен за пациента. Възможно е успехът ми да се дължеше на скарабея — свещения бръмбар, който Каптах почиташе като божество. Разреших да му поръча къщичка от злато и сребро и Каптах всеки ден му принасяше в жертва пресен говежди тор — да си овалвал торни топчета както живите бръмбари, макар че ни веднъж не го видях да овалва нещо. Не бях сигурен дали сполуката ми се дължеше на скарабея, но за всеки случай се отнасях добре с него, оставях Каптах да му служи и той почна да си въобразява, че е жрец, а не слуга.

Успехът ми беше голям, понеже не завиждах никому и с никого не се надпреварвах. Щедро раздавах подаръци, приемах пациенти, които други отказваха да церят, и предпочитах знанието пред златото. Когато бях достатъчно заможен, че да живея добре и да държа на положението си, за мен знанията станаха по-важни от богатството, поради което понякога приемах и бедни, за да изучавам страданията им. Невинаги ми стигаше умение да изцерявам всекиго. Някои пациенти умираха, но за това никой не ми придиряше, въпреки че лекарят често губи репутацията си, ако болните му умират. Случеше ли се някой от пациентите ми да умре, казваха, че такава е била волята на неговия Ваал, щом дори Синухе Египтянина не е могъл да го изцери. Толкова високо мнение имаха за мен в Симира.

2

Аз обаче продължавах да бъда самотен и животът не ми доставяше никаква радост. Виното също ми омръзна, защото не разведряваше душата ми. Само лицето ми потъмняваше от него и ме обземаше желание да умра. Затуй обогатявах познанията си, изучавах вавилонския език и вавилонската писменост, така че дните ми бяха изпълнени с работа, а нощем спях дълбоко. Изпаднех ли в безделие, раната в сърцето ми се отваряше, огорчението от самия мен и от делата ми го разяждаше по-силно от луга.

Запознах се също със сирийските божества, за да видя има ли какво да науча от тях. Както всичко останало, боговете в Симира се отличаваха от египетските. Върховен бог беше свирепият Ваал, чиито жреци се кастрираха. За да бъде благосклонен към Симира, той се нуждаеше от човешка кръв, като не се отказваше и от малки деца. Морето също изискваше жертвоприношения, поради което постоянна грижа на търговците и властите в Симира беше набавянето на нови жертви. Затуй в града не се виждаше ни един недъгав роб, а бедняците биваха наказвани жестоко за най-дребното провинение. Ако някой откраднеше една риба, за да нахрани семейството си, посичаха го върху жертвения олтар на Ваал. Обаче измамникът, който подправяше теглилките или примесваше сребро към злато, не се наказваше, а си спечелваше име на ловък търговец, понеже се твърдеше, че човек бил създаден, за да го мамят. По тази причина моряците и капитаните отвличаха деца чак от Египет и крайбрежието, предаваха ги за принасяне в жертва на Ваал и това им се признаваше за голяма заслуга.

Богинята им се казваше Астарта, наричана още Ищар по подобие на ниневийската Ищар. Тя имаше много гърди, всеки ден я обличаха с тънки дрехи и я отрупваха с накити. Прислужваха й жени, които, кой знае защо, се наричаха девици на храма, макар да нямаха нищо общо с девствеността. Напротив, службата им се състоеше в това да се любят в храма, което се смяташе за богоугодно дело — толкова по-богоугодно, колкото повече злато и сребро посетителят подаряваше на храма. Затова те се надпреварваха помежду си коя по-добре да задоволява мъжете. От малки ги приучваха на най-различни сладострастни умения, та посетителите да жертвуват за Астарта възможно повече злато. Това също беше по-иначе в сравнение с Египет, където съвкуплението в храма се счита за голям грях, заловените се изпращат в рудниците, а храмът се почиства.

Но собствените си жени симирските търговци пазеха зорко. Държаха ги затворени вкъщи и ги обличаха от главата до петите с дебели дрехи, за да не съблазняват чуждите мъже с външността си. Самите те обаче ходеха в храма да се разнообразяват и да вършат богоугодни дела. Ето защо в Симира нямаше публични домове както в Египет. Който не се задоволяваше с девиците от храма, трябваше да си вземе жена или да си купи робиня. На пазара роби се продаваха всеки ден, защото в пристанището на Симира непрекъснато пристигаха кораби. Робините бяха различни по цвят и ръст, пълни и слаби, деца и девици — всекиму според вкуса и желанието. Градската управа изкупваше недъгавите роби на ниски цени и ги принасяше в жертва на Ваал. След такава сделка чиновниците се подхилваха, тупаха се по гърдите и се гордееха, че са надхитрили божеството. Ако робът беше много стар, без зъби, сакат или неизлечимо болен, те завързваха очите на божеството, за да не забележи недъзите на жертвата и само с носа си да се опиянява от миризмата на кръвта, проливана в негова чест.

Аз също принасях жертви на Ваал. След като беше бог на града, нямаше да е излишно човек да поддържа добри отношения с него. Но като египтянин, не купувах човешки жертви, ами му подарявах злато. Няколко пъти ходих и в храма на Астарта, който се отваряше по вечерно време. Слушах музика и гледах как жените — не искам да ги назовавам девици — танцуваха сластни танци в чест на богинята си. Понеже обичаят беше такъв, любех се с тях и с удивление установявах на колко много непознати неща ме научаваха. Ала с тях на сърцето ми не олекваше. Всичко вършех от любопитство и щом ме научиха, на каквото имаха да ме научат, те ми омръзнаха, престанах да ходя в храма им и реших, че няма нищо по-еднообразно от тяхното изкуство.

Каптах обаче се тревожеше за мен и често поклащаше глава, като виждаше как лицето ми се състарява, как бръчките между веждите ми стават по-дълбоки и сърцето ми се измъчва. Затуй настояваше да си купя робиня, та да се развличам с нея, когато имам време. Нали не можех да взема чужденка за жена, а с египетската колония не общувах и поради това нямах възможност да утешавам жени, чиито мъже пътуваха или бяха на военна служба във вътрешността на страната. Тъй като Каптах водеше домакинството и разполагаше с мое злато, един ден взел, че ми купил робиня по свой вкус. Изкъпал я, облякъл я, намазал я с помада и вечерта, когато, изморен от прегледите през деня, възнамерявах да си почина на спокойствие, той ми я показа.

Момичето беше от островите. Имаше бяла кожа, безупречни зъби и заоблени форми. Очите й бяха кръгли и кротки като на юница. Гледаше ме почтително и се боеше от чуждия град, в който бе попаднала. Каптах ми я представи и разпалено се зае да хвали прелестите й. За да не скърша хатъра му, заживях с нея. Ала колкото и да се стараех да не бъда самотен, присъствието й не радваше сърцето ми и при най-добра воля не можех да я нарека моя сестрица.

И все пак допуснах грешка, че се отнасях любезно с нея, защото тя се възгордя и ми пречеше много по време на прегледите. Ядеше лакомо, пълнееше, постоянно си просеше всевъзможни украшения и нови дрехи, ходеше по петите ми с опечален поглед и непрекъснато искаше да се любим. Предприемах пътувания из вътрешността на страната и крайбрежните градове, но от нея нямаше отърване — щом се приберях, тя първа ме посрещаше, плачеше от радост и пак почваше да ме преследва с любовните си желания. Не помагаше боят с тоягата, когато се нервирах, защото силите ми я възхищаваха и тя още повече се разгорещяваше, така че животът у дома стана непоносим. Накрая реших да я преотстъпя на Каптах — той я беше избирал, нека се позабавляваше с него и ме оставеше на мира. Тя обаче го риташе, хапеше и ругаеше както на симирски диалект, от който бе научила няколко думи, така и на островитянския си език, който никой от нас не разбираше. Биехме я двамата, ала и това не помагаше — тя още по-стръвно ме преследваше.

Но ето че скарабеят ми донесе щастие. Един ден в приемната ми дойде някакъв княз от вътрешността на страната, който бе узнал за моята слава. Казваше се Азиру и беше цар на аморитите. Прегледах зъбите му и от слонова кост изготвих един нов на мястото на друг, който беше изгубил в битка със съседите си. Останалите повредени зъби покрих най-добросъвестно със злато. В Симира той водеше преговори с градската управа по въпроси, засягащи аморитите, и всеки ден ме посещаваше. По този начин видя и много хареса робинята ми Кефтиу — бях я нарекъл така по морските острови, понеже не можех да произнеса езическото й име. Азиру беше як като бик и имаше светла кожа. Брадата му беше синкавочерна и лъскава, а в очите му проблясваше високомерие. Кефтиу също се заглеждаше по него — нали за жените всичко чуждо е привлекателно. На него особено му допадаше пълнотата на младата Кефтиу, а облеклото й, носено по критянски, разпалваше страстта му, понеже покриваше врата, но не и гърдите й, докато той беше свикнал да гледа жените облечени от главата до петите. Азиру вече не можеше да потиска желанието си, почна да въздиша и накрая ми каза:

— Аз съм твой приятел, египтянино Синухе. Ти оправи зъбите ми, позлати ги и сега, щом отворя устата си, те блясват и престижът ми в страната на аморитите ще порасне. За всичко това ще те възнаградя така богато, че ще се смаеш. И все пак, противно на волята си, съм принуден да те нараня. Откакто видях жената, която живее в твоя дом, аз съм влюбен в нея и вече не мога да устоявам на желанието си. То разкъсва тялото ми като дива котка и твоето изкуство не е в състояние да го излекува. Както виждаш, увлечението ми по тази жена е толкова силно, че го смятам за заболяване. Никога не съм виждал друга като нея и разбирам добре, че много я обичаш и държиш нощем да те сгрява. Независимо от това аз те моля да ми я отстъпиш. Ще я направя своя жена редом с останалите ми жени и вече няма да е робиня. Казвам ти го направо, защото съм твой приятел и почтен човек. Ще ти платя за нея каквото поискаш. Но също така откровено ти казвам, че не я ли дадеш доброволно, ще я отвлека насилствено и ще я отведа в страната си, където никога не ще я намериш, ако речеш да я търсиш. Дори да избягаш с нея от Симира, пак ще те намеря. Пратениците ми и накрай света ще ви открият, ще те убият и ще ми я доведат. Казвам ти го предварително, понеже съм честен човек, твой приятел и нямам намерение да те мамя.

Думите му ме изпълниха с възторг и аз радостно вдигнах ръце, ала Каптах, който също ги беше чул, почна да скубе косите си и се завайка:

— Ох, какъв злощастен ден! По-добре господарят ми да не се е раждал, щом си решил да му отнемеш единствената жена, с която разведрява душата си. Такава загуба с нищо не може да се поправи. За господаря ми тази жена е по-скъпа от всяко злато, от всички безценни камъни и благовония. Та тя е по-хубава от пълната луна, коремът й е кръгъл и бял като куп пшеница, макар ти, княже, още да не си го видял, а гърдите й са като любеници, както можеш да установиш със собствените си очи.

Говореше така, понеже в Симира се бе запознал с похватите на търговците и гледаше да изкопчи максимална цена за девойката, въпреки че двамата с него не искахме нищо друго, освен да се отървем от нея. При тези думи Кефтиу също се разциври и каза, че никога не би ме напуснала, ала през сълзите и пръстите си поглеждаше с възхищение княз Азиру и къдравата му брада.

Вдигнах ръка, накарах ги да млъкнат и с престорена сериозност заявих:

— Княже Азиру, който си цар на аморитите и мой приятел! Тази жена наистина е скъпа на сърцето ми и аз я наричам моя сестрица, но за мен твоето приятелство е по-скъпо от всичко друго. Ето защо аз ти я давам като залог за нашето приятелство — не ти я продавам, даром ти я давам. Ще те моля да я задържиш за себе си и да направиш с нея всичко, за което жадува дивата котка в тялото ти. Ако не се лъжа, тя също почва да те харесва. Доколкото я познавам, ти ще я зарадваш, тъй като и в нейното тяло се крият много диви котки.

Азиру изрева от радост и каза:

— Жив да си, Синухе! Макар да си египтянин и всяко зло да тръгва от Египет, от днес нататък ти си мой брат и приятел. Името ти ще се благославя навред в страната на аморитите, а когато ми гостуваш, ще седиш до дясната ми страна, по-близо от моите сановници и останалите гости, пък ако ще и царе да са. Кълна ти се!

След тези думи се засмя и златните му зъби лъснаха. Погледна към Кефтиу, която беше забравила плача си, стана сериозен и очите му загоряха като въглени. Той сграбчи девойката така, че любениците подскочиха, и я метна в паланкина си, сякаш беше лека като перо. Отиде си, отвеждайки Кефтиу, и след туй три дни не се чу и не се видя нито при мен, нито някъде другаде в Симира — три дни и три нощи не излезе от квартирата си. Двамата с Каптах ликувахме, че се бяхме отървали от тази особнячка. Каптах все пак не пропусна да ме упрекне, че не съм поискал подаръци за нея. Щял съм да получа каквото пожелая. Аз обаче му отговорих:

— Подарих момичето на Азиру и така спечелих неговото приятелство. Никой не знае какво ще се случи утре. Страната на аморитите е малка и незначителна и в нея развъждат само магарета и овце, ала приятелството с царя й може да се окаже по-ценно от злато.

Каптах недоверчиво поклати глава, но намаза скарабея със смирна и му поднесе пресен говежди тор в знак на благодарност, че се бяхме избавили от Кефтиу.

Преди да отпътува за родината си, Азиру намина още веднъж при мен, поклони ми се до земята и рече:

— Не ти нося подаръци, Синухе, защото си ми дал нещо, за което няма достойна отплата. Девойката излезе по-прелестна, отколкото предполагах. Очите й са като бездънни кладенци и никога няма да й се наситя, макар че ме изцеди, както се изцежда лимон. Честно казано, страната ми не е особено богата и със злато се сдобивам единствено чрез данъци, с които облагам преминаващите през нея търговци, или чрез войни със съседите ми. Но тогава египтяните веднага ме налитат като оси и често ми отнемат повече от придобитото. Ето защо не мога да ти предложа такова възнаграждение, каквото заслужаваш. Изпитвам озлобление към Египет, дето задуши някогашната ни свобода, та сега вече не мога да водя спокойно войни и да ограбвам търговците, както са правели моите предшественици. Но ти обещавам, че когато и да дойдеш и за каквото и да ме помолиш, ще го получиш, стига да не си поискаш обратно тази жена и да не ме молиш за коне, защото конете ми са малко и ми трябват за бойните колесници. Иначе каквото пожелаеш, ще ти го дам, ако е по силите ми. Ако ли пък някой те докачи, достатъчно е само да ми известиш и моите хора ще го пречукат, където и да се намира. На малцина е известно, че имам мои хора тук, в Симира, както и в други сирийски градове, но се надявам да го запазиш в тайна. Казвам ти го само за да знаеш, че щом пожелаеш, ще накарам да убият всекиго, без някой да разбере и без твоето име да се замесва в тази работа. Толкова големи са приятелските ми чувства към теб.

Заявявайки това, той по сирийски обичай ме прегърна и потвърди уважението и възхищението си, като свали златната огърлица от врата си и ми я окачи. Явно правеше голяма жертва, понеже го стори с дълбока въздишка. Затуй аз свалих своята златна огърлица, подарена ми от най-богатия симирски корабопритежател, загдето бях спасил живота на жена му при тежко раждане, и я окачих на врата му. Той не загуби от размяната, остана много доволен и така ние се разделихме.

3

След като се избавих от Кефтиу, сърцето ми се чувствуваше волно като птица, очите ми жадуваха да видят нови неща, духът ми стана неспокоен и в Симира вече не ме свърташе. Отново се запролети, в пристанището корабите се стягаха за далечно плаване, а когато земята се раззелени, жреците излязоха извън града да извадят своя бог Тамуз, когото миналата есен бяха погребали с горестни вопли и разранявайки телата си до кръв.

Неспокойният ми дух ме накара да тръгна заедно с тълпата от хора, последвали жреците. Земята бе потънала в тучна зеленина, дърветата се разлистваха, гълъбите гукаха, в блатата крякаха жаби. Жреците отместиха камъка от гроба, извадиха божеството и с ликуващи викове оповестиха, че то е възкръснало и отново живее. Тълпата също нададе радостни възгласи, почна да крещи и буйствува, кършеше клонки от дърветата, пиеше бира и вино по сергиите, които търговците набързо бяха издигнали около гроба. Жените теглеха количка с голям дървен фалос и пищяха неистово, а когато се стъмни, захвърлиха дрехите си и се разлудуваха по ливадите. Вече не личеше коя е омъжена, коя не — мъжете грабваха първата, която им попадне, и скоро планинските склонове гъмжаха от двойки. По това те също се отличаваха от египтяните. Като ги наблюдавах, ме обзе завист и си помислих, че вероятно още при раждането си съм бил стар, както и Черната земя беше по-стара от всички други земи, чиито народи бяха млади и почитаха боговете си посвоему.

С настъпване на пролетта се разнесе мълвата, че хабирите са нахлули от пустинята, плячкосвали пограничните области на Сирия от север на юг, палели селата и обсаждали градовете. Но през Танис в Синайската пустиня пристигнали също фараонски войски, които влезли в бой с хабирите, оковавали вождовете им и прогонвали разбойниците обратно в пустинята. Това се случваше всяка пролет, ала този път жителите на Симира бяха разтревожени, понеже хабирите бяха ограбили град Катна, независимо от египетския гарнизон в него. Бяха убили царя му и изклали всички египтяни заедно с жените и децата им, вместо да ги поробят и да поискат откуп за тях. Такова нещо никога не беше се случвало, защото хабирите обикновено заобикаляха укрепените градове.

По този начин в Сирия бе избухнала война, а аз още не бях виждал война. Отправих се незабавно към стана на фараонските войски, за да проверя какво ново мога да науча от нея и да се запозная с рани, причинени от остри оръжия и боздугани. Но главната причина за пътуването ми беше, че начело на изпратените от фараона войски стоеше Хоремхеб, а в самотата си аз копнеех да видя приятелско лице и да чуя приятелски глас. Затуй се преборих със себе си и реших, че ако той се срамува от деянията ми, може да се престори, че вече не ме познава. Беше минало време, през последните две години бях преживял много неща и сърцето ми като че ли бе претръпнало, защото споменът за позора ми вече не ме ужасяваше така, както преди. И аз се отправих на път — първо с кораб покрай южното крайбрежие, а сетне с един продоволствен керван се придвижих към вътрешността на страната. Воловете теглеха товари жито, магаретата носеха делви с масло и вино и чували с лук. Така стигнах до едно градче на име Ерусалим, разположено на един хълм и опасано със стени. В него имаше малък египетски гарнизон и Хоремхеб бе избрал именно това градче за своя главна квартира по време на похода. Но слуховете в Симира бяха преувеличавали силата на египетската войска? Той командуваше само едно отделение бойни колесници и няколко хиляди копиеносци и стрелци с лъкове, докато за хабирските орди се говореше, че тази пролет били по-многобройни от песъчинките в пустинята.

Хоремхеб ме прие в нечиста глинена хижа и каза:

— Някога познавах един Синухе, с когото дружахме и който също беше лекар. — Погледна ме и се зачуди на сирийската мантия, която бях свикнал да нося. И аз като него бях поостарял оттогава, чертите на лицето ми се бяха изменили. Но той ме позна, вдигна за поздрав офицерския си камшик с вплетени златни нишки, усмихна се и възкликна: — В името на Амон, ти ли си, Синухе? Аз пък мислех, че си умрял. — Отпрати гарнизонните офицери и писарите с техните карти и писма, поръча вино, почерпи ме и добави: — Неведоми са пътищата на Амон, щом се срещаме в Червената земя, в тази отвратителна дупка.

Тези думи накараха сърцето ми да трепне и да усетя, че той ми е липсвал. Описах му, доколкото намерих за необходимо, живота и патилата си.

— Ако искаш, можеш да се присъединиш към войската ми като лекар и да делиш с нас славата, защото аз наистина възнамерявам да дам на мръсните хабири такъв урок, че да запомнят името ми и да оплакват деня на раждането си — предложи ми той, след което замислено продължи: — Когато се срещнахме за първи път трябва да съм бил доста наивен хлапак. Устата ми още миришеше на мляко. Ти беше вече образован човек и ми даде добри напътствия. Сега понаучих някои неща и в ръката си, както виждаш, държа златен камшик. Заслужих го обаче с черна работа в гвардията на фараона, преследвайки разбойници и престъпници, които той в безумието си беше освободил от рудниците, та видяхме много зор, докато ги изтребим. Но като узнах за нахлуването на хабирите, поисках от фараона войска, за да им се противопоставя. Никой от по-висшите офицери не възрази. В близост до фараона валят повече отличия и злато, отколкото в пустинята, а копията на хабирите са остри и бойният им вик е ужасяващ, както вече сам се уверих. По този начин най-сетне успях да набера опит и да изпитам войската в истинска битка, макар че фараонът има една-единствена грижа — да издигна храм на неговия бог тук, в Ерусалим, и да прогоня хабирите, без да проливам кръв.

Хоремхеб се разсмя и плесна с камшика по крака си. Аз също се засмях, но той скоро стана сериозен, отпи от виното и каза:

— Знаеш ли, Синухе, след последната ни среща аз много се промених. Когато живее в близост до този фараон, човек волю-неволю се променя. Безпокоя се, загдето толкоз много мисли и говори за своя бог, който не приличал на останалите богове. В Тива често имах чувството, че в главата ми пъплят мравки. Нощем не можех да заспя, ако не пиех вино и не се любех с жени, та да ми се проясни мозъкът. Толкова странен е неговият бог. Макар и вездесъщ, той имал образ. На вид бил кръгъл и с ръцете си благославял всичко живо, така че за него нямало разлика между роба и високопоставения. Кажи ми, Синухе, това приказки на нормален човек ли са? Питам се дали като дете не е бил ухапан от болна маймуна. Само един луд може да си въобразява, че хабирите ще бъдат прогонени, без да се пролива кръв. Като чуеш техния рев в боя, ще разбереш, че съм прав. Аз ще поема върху себе си греха пред неговия бог и ще ги премажа под колелата на моите колесници. А пък ръцете на фараона нека останат чисти, щом така е решил.

Той пак отпи от виното и рече:

— Моят бог е Хор, ала нямам нищо против Амон. В Тива научих многобройни цветисти ругатни с неговото име, които насърчават войниците. Същевременно обаче разбирам, че Амон е станал прекалено могъщ и по тази причина новият бог се бори с него, за да укрепи властта на фараона. Това ми го каза лично великата царска майка, потвърди го и жрецът Ейе, който сега държи закривения скиптър отдясно на царя. С помощта на Атон те възнамеряват да свалят Амон или поне да ограничат влиянието му, защото не върви неговите жреци да превишават царя и да управляват Египет. Това свидетелствува за държавническа мъдрост и е правилно. Като воин, аз напълно разбирам необходимостта от новия бог и нямаше да имам нищо против него, ако фараонът се задоволяваше да му строи храмове и да плаща на жреците му. Но фараонът прекомерно много мисли и приказва за него. Няма случай, при който рано или късно да не заговори за своя бог. С това той прави заобикалящите го още по-луди от самия себе си. Казва, че живеел от истината, ала истината е като остър нож в ръцете на дете. Още по-опасна е тя в ръцете на един луд. Ножът трябва да се държи в кания и да се използува само когато потрябва. Същото важи за истината, която за никого не крие толкова голяма опасност, както за владетеля и повелителя. Отпивайки от виното, той продължи:

— Благодарен съм на сокола ми, че се махнах от Тива. Заради новия бог градът е заприличал на разбунено змийско гнездо, а аз не искам да се бъркам в разпри между боговете. Жреците на Амон вече разпространяват безсрамни истории около произхода на фараона и насъскват народа срещу неговия бог. Бракът му също предизвика раздразнение. Принцесата от Митани, оная, дето си играеше с кукли, внезапно почина и той издигна за велика царска съпруга едно момиче на име Нефертити, дъщеря на жреца Ейе. Нефертити е хубава, облича се с вкус, но е много своенравна и по нищо не отстъпва на баща си.

— От какво е починала принцесата от Митани? — запитах аз. Спомних си как това дете боязливо оглеждаше Тива с големите си очи, когато — облечено и окичено като идол — го носеха по алеята на овните към храма.

— Лекарите твърдят, че климатът в Египет не й бил понесъл — отвърна Хоремхеб и се изсмя. — Безподобна лъжа. Всеки знае, че в никоя друга страна климатът не е така здравословен, както в Египет. На теб обаче ти е известно, че детската смъртност в харема на фараона е голяма. По-голяма, отколкото в бедняшкия квартал на Тива, макар да звучи невероятно. По-добре е да не споменавам имена, но ако имах достатъчно смелост, бих насочил колесницата си към дома на жреца Ейе.

Говореше небрежно, пошляпваше със златния камшик по крака си и надигаше чашата с вино, но иначе беше възмъжал, духът му беше станал неспокоен и вече не приличаше на оня наперен младеж.

— Ако искаш да се запознаеш с бога на фараона — рече той, — ела утре на освещаването на храма, който набързо му построиха върху едно скалисто възвишение в града. За церемонията ще известя на фараона, но за загиналите и за пролятата вече кръв няма нужда да узнава. Нека си се радва в палата със своя бог. Можеш да преспиш в някоя от шатрите, ако намериш свободно място. Моето достойнство ми налага да нощувам в този княжески дом, пълен с проклети гадини. Но и те, както гладът, жаждата, раните и пламналите села, спадат към войната, така че не се оплаквам.

Прекарах нощта в една шатра. Чувствувах се добре, защото по пътя от брега до Ерусалим се бях сближил с един интендантски офицер. Щом му казах, че ще придружавам войската като лекар, той всячески ми угаждаше — кой войник не би желал да е в добри отношения с лекаря? През цялата вечер той въздишаше и се оплакваше:

— Защо е трябвало да се раждам войник? Денем и нощем страхът като плъх гризе войнишкото сърце. От малък войникът яде повече бой, отколкото хляб. По време на поход като магаре носи на рамене храната и водата си, вратът му се вдървява като магарешки врат и раменните му сухожилия се измятат. Врагът го пробожда с копията си, обстрелва го със стрели, а ако попадне в плен, прилича на животно в клетка, бият го и му завързват крайниците. Войникът пие застояла вода, а жалката си заплата трябва да изкарва с грабеж или да си я спечелва от противника. Покрива се с рани или лежи болен, пренасят го на магарешки гръб на дълги разстояния, обират му дрехите и слугата му избягва. Ако накрая успее да се завърне в Египет, той е като проядено дърво и вече не става за нищо. По-добре да не бях се раждал.

Той ми показа двама войници, които се бяха опитали да избягат и Хоремхеб бе наредил да ги окачат на стената с главата надолу. Вече бяха мъртви, защото стрелците с лъкове, техни другари, великодушно ги бяха използували като мишени, подготвяйки се за боя. Показа ми и няколко пленени хабири — едри, неприветливи мъже с дебели носове и окървавени глави. След туй се прибрахме в шатрата да спим.

На сутринта се събудих от звуците на тръба. Войниците се събираха на групи, подреждаха се в редици, а старшините и командирите тичаха покрай тях, крещяха, блъскаха ги и ги шибаха с камшиците си. Когато всички се построиха, Хоремхеб излезе от мръсната си княжеска хижа със златния камшик в ръка. Един слуга държеше чадър над главата му и прогонваше мухите около него, докато говореше на войниците. Хоремхеб се обърна към тях с думите:

— Египетски воини! Казвам египетски воини и имам предвид както вас, гнусни негри, така и вас, мръсни сирийски копиеносци, а също и вас, шардани и водачи на бойни колесници, които най-много приличате на войници и египтяни сред това мучащо и ревящо стадо говеда. Към вас бях снизходителен и ви обучавах търпеливо, но сега търпението ми се изчерпа и вече не ми се ще да ви водя на учения. При учебни походи вие се препъвате в собствените си копия, а когато стреляте с лъковете си бежешком, стрелите ви летят във всички посоки, наранявате се един друг и пилеете стрелите, което заради благостта на фараона — нека тялото му се запази вечно — не можем да си позволим. Ето защо днес ще ви поведа в бой. Съгледвачите ми съобщиха, че хабирите са разположили стана си зад планините, но колко са на брой — това не можаха да ми кажат, понеже се уплашили и хукнали да бягат, преди да успеят да ги преброят. Надявам се обаче, че са достатъчно много, та да ви изтрепят и най-сетне да се отърва от гадните ви и страхливи физиономии, да се върна в Египет и да събера войска от истински мъже, които обичат плячката и славата. Във всеки случай днес ще ви дам последна възможност… Старшина, ти там със сцепения нос, я сритай онова говедо, дето се почесва по задника, докато аз говоря! Да, днес ще имате последна възможност да се проявите.

Хоремхеб сурово изгледа мъжете, погледът му прониза всекиго от тях и никой повече не посмя да мръдне по време на речта му.

— Ще ви поведа на бой и нека всеки знае, че аз първи ще се втурна в битката, без да гледам кой ме следва и дали изобщо някой ме следва. Защото аз съм син на Хор, соколът е мой пътеводител и днес смятам да сразя хабирите, пък ако ще и съвсем сам. Но предварително ви казвам, че довечера от камшика ми ще капе кръв. Със собствените си ръце ще пребия всеки, който не ме следва, ами гледа да се скрие или да избяга. Така ще го наложа, че ще съжалява, дето се е родил. Уверявам ви, че камшикът ми жили по-жестоко от копията на хабирите, които са изковани от лоша мед и лесно се чупят. Единственото страшно на хабирите е техният глас. Той наистина е ужасяващ, но ако някой се бои от виковете им, нека си затъкне ушите с глина. Това няма да му пречи, защото сред рева им така или иначе, няма да чувате заповедите. Всеки да се движи зад командира си и всички да следват моя сокол. Напомням ви, че хабирите се бият в безпорядък като стадо добитък. Вас съм ви учил да настъпвате в редици, а стрелците с лъкове да стрелят едновременно след подаване на команда или знак. Сет и неговите дяволи да опекат всеки, който стреля преждевременно и хаби стрелите си, без да се прицелва. И да не сте посмели да потеглите в боя с вайкане като баби. Гледайте поне да приличате на мъже, препасали престилки, а не женски поли. Ако победите хабирите, можете да си поделите техните говеда и вещи. Ще забогатеете, защото са се награбили с плячка от опожарените села. Лично аз не възнамерявам да задържа себе си ни един роб или вол. Разрешавам ви да поделите всичко помежду си. Жените им също можете да си поделите и вярвам, че довечера ви очакват приятни забавления с тях, защото хабирянките са хубави, пламенни и обичат храбрите воини.

Хоремхеб огледа войската си, която отведнъж ревна в един глас, заудря с копия по щитовете и размаха лъкове. Той се усмихна, махна небрежно с камшика си и рече:

— Виждам, че горите от нетърпение да ядете пердах, но преди това трябва да осветим един храм на Атон, новия бог на фараона. По природа той е противник на войната, така че днес едва ли ще имате някаква полза от него. Затуй нека главните сили потеглят, а задните отреди да останат за освещаването на храма, та да се убедят в милостта на фараона към нас. Предстои ви дълъг поход и в боя смятам да ви пратя колкото се може по-уморени, за да нямате сили да побегнете и още по-храбро да се биете за живота си.

Той пак замахна небрежно със златния си камшик, войниците отново зареваха възторжено и в голям безпорядък се заизточваха извън града. Всеки следваше бойния знак на отреда си, окачен на прът. Така те потеглиха на бой след лъвски опашки, соколи и крокодилски глави, а най-отпред леки бойни колесници подсигуряваха безопасността на похода. В същото време военачалниците и ариергардът тръгнаха след Хоремхеб към храма, построен на едно възвишение в края на града. На път за там дочух офицерите да недоволствуват и да мърморят помежду си:

— Къде се е чуло и видяло главнокомандуващият пръв да се втурва в боя? За нас това не се отнася. Командирите и офицерите открай време са били носени в паланкини зад войската. Те са единствените грамотни и само така могат да си отбелязват какво правят войниците и да наказват страхливците.

Хоремхеб много добре чуваше думите им, но само плющеше с камшика си и се подсмихваше, без да каже нещо.

Храмът беше малък, набързо стъкмен от дърво и глина и не приличаше на другите храмове. В средата имаше отвор и олтар, ала божеството не се виждаше никъде и войниците напразно се озъртаха да го открият. Хоремхеб каза:

— Неговият бог е кръгъл и прилича на слънчевия диск. Затуй го търсете на небето, ако очите ви издържат. Той ви благославя с ръцете си, но подозирам, че днес след похода ще усетите пръстите му като нажежени игли по гърбовете си.

Войниците обаче възроптаха, че фараонският бог бил много далеч от тях. Нужен им беше бог, пред когото да легнат ничком и да го пипнат с ръка, ако имаха тази смелост. При все това те притихнаха, когато се появи жрецът. Беше слабоват юноша с небръсната глава и с бяла наметка. В ясния му поглед гореше екстаз. Пред олтара той принесе в жертва пъстри пролетни цветя, масло и вино, което накара войниците да се разсмеят с глас. След туй изпя един химн, посветен на Атон. Говореше се, че фараонът лично го бил съчинил. Беше дълъг и еднообразен, войниците слушаха със зяпнала уста и нищо не проумяваха. Химнът започваше така:

После обрисува мрака на нощта, лъвовете, които нощем напускат леговищата си, и змиите, така че мнозина от присъствуващите потрепериха. Обрисува блясъка на деня, уверявайки, че в зори птиците размахвали крила за възхвала на Атон. Уверяваше също така, че новият бог придавал оплождаща сила на мъжкото семе и вдъхвал живот на зародиша в женската утроба. Като го слушаше, човек можеше да си помисли, че този Атон имаше пръст и в най-дребното нещо, което ставаше на света. Според жреца без помощта на Атон дори пиленцето не би могло да разчупи черупката на кокошето яйце и да записука. Той продължи:

По-нататък уверяваше, че именно Атон бил създал както земния, така и небесния Нил, поради което офицерите възнегодуваха, понеже се бъркал в работите на Амон. Създал бил годишните времена и живеел в милиони образи в градове, села и колиби, по реката и по пътищата. Завърши по следния начин:

Войниците слушаха, ровейки с крака в пясъка, а когато песента свърши, завикаха облекчено в прослава на фараона, понеже единственото, което бяха схванали от химна, беше, че фараонът трябва да се величае и да се боготвори като син на бога. Това беше правилно и хубаво, защото досега винаги е било така и тъй щеше да бъде и занапред. Хоремхеб освободи жреца. Смаян от възторга на войската, юношата забърза да напише на царя донесение за събитието. На мен обаче ми се струваше, че песента и съдържанието й не доставиха много радост на войниците, които ровеха с крака в пясъка. Предстоеше им да воюват и много от тях ги очакваше насилствена смърт.

4

Ариергардът потегли, следван от волове и магарета с провизии. Хоремхеб се понесе напред с колесницата си, а военачалниците насядаха в паланкини и се заоплакваха от жегата. Като моя приятел интендантския офицер, аз се задоволих да възседна едно магаре. До себе си натоварих лекарското си сандъче, предполагайки, че ще ми дотрябва.

Походът продължи до следобед. Войниците само веднъж имаха кратка почивка, през която им разрешиха да ядат и пият. Все по-често някой с разранени крака присядаше край пътя и въпреки камшичните удари и ритниците на старшините не можеше да се вдигне повече. Войниците ту пееха, ту ругаеха, а когато сенките се издължиха, откъм близките възвишения почнаха да профучават стрелите на невидими стрелци. От време на време сред нестройната колона някой изпищяваше и посягаше към рамото си, от което стърчеше забита стрела, или се строполяваше по очи на земята. Но Хоремхеб не спря, за да се претърси околността, а напротив — ускори хода, така че войската продължи да се придвижва почти бегом. Леките колесници прочистваха пътя и скоро покрай него видяхме труповете на няколко хабири с дрипави наметала, около чиито уста и очи кръжаха рояци мухи. Отделни войници се отлъчваха от колоната, обръщаха труповете и търсеха трофеи, ала по тях не беше останало нищо за ограбване.

Върху гърба на магарето си интендантският офицер плуваше в пот. Той ме помоли да предам сетен поздрав на съпругата и децата му, защото имал предчувствие, че това е последният му ден. Даде ми адреса им в Тива и помоли също така да се погрижа трупът му да не бъде обран. Разбира се, ако хабирите още преди свечеряване не ни избиели до крак, както предполагаше, мрачно поклащайки глава.

Най-сетне пред нас се ширна голо поле, на което хабирите бяха разположили стана си. Хоремхеб нареди на тръбачите да дадат сигнал и построи войската за настъпление — копиеносците в средата, а стрелците с лъковете от двете им страни. Колесниците отпрати отделно, те потеглиха стремглаво и вдигнаха пушилка, която ги скри от погледа ни. При нас задържа само няколко от тежките колесници. Над планината се виеше дим от опожарени села в долините. В равното хабирите изглеждаха неизброими. Когато тръгнаха срещу нас, ревът и крясъците им изпълниха въздуха като морско бучене, а щитовете и остриетата на копията им застрашително проблясваха под слънчевите лъчи. Но Хоремхеб извика с твърд глас:

— Нека коленете ви не се разтреперват, скъпи мои дръгливци! Малцина от хабирите са боеспособни. Това, дето го виждате, е добитък, жени и деца, които до довечера ще бъдат ваша плячка. В гърнетата им вече ви очаква топла храна. Напънете се, та да похапнем, преди още да се е смрачило, защото съм изгладнял като крокодил.

Но хабирските орди прииждаха страшни и по-многобройни от нас, остриетата на копията им святкаха и на мен войната ми се отщя. Редиците на копиеносците се огънаха. И те като мен поглеждаха назад, ала старшините с ругатни размахаха камшици, пък и войниците явно се чувствуваха доста изморени и гладни, за да могат да го ударят на бяг. Редиците им отново се стегнаха, а стрелците почнаха нервно да подръпват тетивата на лъковете си в очакване да бъде даден сигнал.

Когато наближиха достатъчно, хабирите нададоха бойния си вик — такъв ужасен рев, че кръвта ми се смрази и краката ми се разтрепериха. В същото време те се втурнаха насреща ни и почнаха да ни обстрелват със стрели, които като бръмчащи мухи засъскаха в ушите ми. Никога в живота си не бях чувал по-дразнещ звук от това свистене. Но бързо възвърнах куража си, забелязвайки, че стрелите прелитаха над нас или пък се отбиваха от щитовете, без да причиняват големи щети. Тогава Хоремхеб ревна:

— След мен, дръгливци!

Водачът на колесницата му подгони конете, другите колесници го последваха, копиеносците се втурнаха след тях, а стрелците заизпращаха залпове от стрели. В този миг от всички гърла се разнесе вик — още по-страшен от рева на хабирите, защото всеки викаше за живота си и за да потисне страха. Забелязах, че и аз викам с цяло гърло, и усетих голямо облекчение.

Колесниците със страхотен трясък се врязаха в настъпващата хабирска орда, а най-отпред, над облаците прах и гората от копия, лъщеше шлемът на Хоремхеб с щраусовото перо. Зад колесницата търчаха копиеносците, следвайки лъвските опашки и соколите, докато стрелците се разгръщаха в равнината и отмерено обсипваха със стрелите си обърканата хабирска сган. Оттук нататък настъпи пълен безпорядък, чуваха се само тропот, трясък, вой и предсмъртни викове. Свистенето на стрелите продължаваше, магарето ми се подплаши, побягна и се насочи право в най-голямата бъркотия. Заритах го и завиках панически, ала то не спираше. Хабирите се биеха ожесточено и безстрашно. Стъпкани от конете мъже със сетни сили забиваха копието си в ония, които ги прескачаха. Много египтяни загиваха, когато се навеждаха да отсекат и вземат като трофей ръката на повален враг. Миризмата на кръв стана по-силна от вонята на пот и войнишки тела, все по-големи ята гарвани кръжаха и се спускаха от небето.

Отведнъж обаче хабирите закрещяха пронизително и хукнаха да бягат, защото видяха, че другите колесници с обход през равнината бяха проникнали в стана им, преследваха жените и подплашваха отвлечените говеда. Те не можеха да понесат тази гледка, спуснаха се да спасяват жените и стана си и с това ускориха своята гибел — колесниците се насочиха срещу тях, разпръснаха ги, а за останалото се погрижиха копиеносците и стрелците на Хоремхеб. Когато слънцето залезе, полето беше покрито от трупове с отсечени ръце, станът гореше, залутани говеда мучаха.

Ала опиянени от победата, войниците продължаваха да пробождат с копията си всичко изпречило се пред тях, не пощадяваха дори противниците, които вече бяха захвърлили оръжието си, с боздугани убиваха деца и изпращаха стрели по обезумелите стада добитък, докато Хоремхеб не заповяда да надуят тръбите. Това отрезви командирите и старшините, с камшиците си те погнаха войниците и ги събраха. Но моето пощуряло магаре не спираше да тича из полето, омаломощеното ми тяло се друсаше като чувал на гърба му и вече не знаех жив ли съм още, или не. Войниците се заливаха от смях, подиграваха ме, докато най-сетне един от тях перна с дръжката на копието си магарето по муцуната. То се закова стъписано, наостри уши и аз успях да се свлека от гърба му. Оттогава войниците почнаха да ме наричат Сина на дивото магаре.

Пленниците бяха натъпкани в дървени заграждения, иззетите оръжия струпаха на купчини, а пастирите тръгнаха да събират разпръснатия добитък. Хабирите бяха толкова многочислени, че на голяма част от тях се удаде да спасят кожата си. Хоремхеб смяташе, че те цяла нощ щяха да бягат и дълго време нямаше да помислят да се върнат. При светлината на горящите сеновали и шатри пред него положиха сандъка с богинята. Той го отвори и извади Сехмет с лъвската глава, чиито дървени гърди гордо стърчаха, осветявани от огъня. Войниците възторжено я пръскаха с кръв от раните си и трупаха пред нея трофеите си — отсечени вражески ръце. Някои хвърляха по четири-пет ръце и грамадата пред нея растеше. Хоремхеб им раздаде огърлици и гривни, а най-храбрите удостои с чин старшина. Беше покрит с прах и кръв, от златния му камшик също се оцеждаше кръв, но очите му се усмихваха на войниците и той гальовно ги наричаше свои дръгливци и кръвници.

Отвори ми се много работа, защото копията и боздуганите на хабирите бяха причинили грозни рани. Работех при светлината на горящите шатри, стенанията на ранените се смесваха с плача на жените, които войниците влачеха насам-натам и хвърляха жребий кой да се забавлява с тях. Промивах и зашивах зеещи рани, натъпквах провиснали черва в разпрани кореми и намествах одрани парчета кожа по главите. На умиращите давах бира и сънотворни лекарства, за да издъхнат без мъки през нощта.

Превързвах също хабири, които заради раните си не бяха успели да избягат. Зашивах и техните рани, без да знам защо го вършех. Може би смятах, че при продажбата им като роби Хоремхеб щеше да получи по-добра цена, ако ги излекувам. Ала много от тях се противяха на грижите ми и отново разтваряха раните си, дочувайки писъците на децата и жените си, с които египтяните се гавреха. Те присвиваха крака, загръщаха глава в дрехите си и умираха от кръвоизливи.

Като ги гледах, вече не бях така горд с победата, както веднага след битката. Те бяха бедни обитатели на пустинята, гладът ги измъчваше и долините ги примамваха с добитъка и зърното си. Затуй идваха да ограбват Сирия. Крайниците им бяха мършави, мнозина страдаха от болести на очите. Независимо от това те се биеха яростно, а след себе си оставяха опожарени села, скръб и вопли. И все пак ми беше жал, като виждах как големите им дебели носове побледняваха и как увиваха глава в дрипите си, преди да издъхнат.

На другия ден срещнах Хоремхеб и той ми изказа благодарност.

Посъветвах го да устрои охраняван стан, в който да се лекуват тежко ранените, защото, ако речаха да ги пренасят в Ерусалим, щяха да измрат по пътя. Хоремхеб още веднъж ми благодари за помощта и каза:

— Нямаше да повярвам, че си толкова смел, ако вчера със собствените си очи не бях видял как на гърба на разяреното си магаре полетя към най-ожесточената схватка. Вероятно не си знаел, че по време на война работата на лекаря започва едва след боя. Чух войниците да те наричат Сина на дивото магаре. Ако искаш, при някоя битка ще те взема в моята колесница. Явно е, че късметът ти работи, щом още си жив, макар вчера да нямаше ни копие, ни боздуган в ръката си.

Той ме погледна сериозно, та не разбрах дали не ми се подиграваше. Затуй казах:

— Не бях виждал война и ми се щеше да я опозная възможно по-отблизо. Но от нея няма какво да науча и ако ми позволиш, смятам да се прибера в Симира.

— С изкуството си ти спаси живота на много мои воини — отбеляза той. — Заслужаваш отличие, като всеки офицер, който с умението и храбростта си спасява войнишкия живот.

— Остави — отвърнах аз. — Имам си достатъчно злато и твоите отличия не ме блазнят.

— Сигурно си прав — усмихна се Хоремхеб, — но за обикновените мъже като мен лъскавото злато на врата означава много, щом е заслужено в бой. Видях как хората ми воюват и разбрах, че умея да ги водя. Сехмет с лъвската глава беше благосклонна към мен и постигнах победа, която, ако пожелая, може да бъде увековечена върху камък. И въпреки това тази победа не ме удовлетворява. Не се изисква голямо умение да надвиеш някакви си крадци на говеда.

— Твоите хора величаят името ти и са готови да те последват накъдето ги поведеш — казах аз, за да го полаская. — Но как съумя да се опазиш невредим, без нито една рана? Когато се втурна пръв срещу копията и стрелите, бях сигурен, че ще загинеш.

— Водачът на колесницата ми е много ловък — отговори той. — Освен това моят сокол ме закриля, защото ще бъда необходим за бъдещи велики дела. Заслугите и храбростта ми не са големи, понеже знам, че вражеските копия, стрели и боздугани не могат да ме уязвят. Тъй като съм призван да пролея много кръв, тръгвам пръв, но поваля ли достатъчно противници, радостта ми от проливането на кръв намалява и виковете на ония, които остават под колелата на колесницата ми, не ми доставят особено удоволствие. Щом войската ми придобие достатъчно опит и престане да се бои от смъртта, ще наредя да ме носят в паланкин след нея, както постъпва всеки благоразумен пълководец. Истинският пълководец не върши със собствени ръце мръсната и кървава работа, с която може да се заеме и най-простият роб, а работи с ума си, изразходва купища папируси и диктува на многобройни писари най-различни заповеди. За теб, Синухе, те са непонятни, понеже не спадат към професията ти, както и аз от своя страна не разбирам нищо от твоята работа, въпреки че уважавам умението ти. Ето защо по-скоро се срамувам, че измърсих ръцете и лицето си с кръвта на тия крадци на говеда, но нямах друг изход. Ако не бях поел начело на хората си, те щяха да се обезсърчат, щяха да паднат на колене и да зареват, защото, честно казано, тези египетски войници, които от две поколения не са виждали война, представляват по-жалка и по-страхлива паплач от хабирите. Затуй ги наричам дръгливци, а тях и това име ги изпълва с гордост.

Аз обаче не можех да повярвам, че връхлитайки пръв право срещу копията, той не се страхуваше за живота си, и продължих упорито:

— И ти имаш мека кожа, под нея също тече кръв както във всеки човек. Да не би да си се подложил на някакви заклинания, та оставаш невредим? Иначе как може да не се страхуваш?

— Чувал съм за подобни заклинания — рече той. — Много войници носят на врата си амулети, които уж ги предпазвали. Но след тази битка на врата на много загинали висяха амулети, така че не вярвам в магиите. От тях естествено има полза, защото вдъхват смелост на неукия човек и по време на боя го карат да се осланя на себе си. Откровено казано, Синухе, всичко това са дивотии. При мен положението е по-друго, понеже знам, че съм призван да извърша велики дела. Но откъде го знам — това не мога да ти кажа. Воинът или има късмет, или няма. Мен късметът ме съпътствува, откакто соколът ми ме отведе при фараона. Вярно, че в палата соколът ми не се чувствуваше добре — отлетя и повече не се завърна. Ала когато на път за Сирия в Синайската пустиня страдахме от глад и непоносима жажда — трябва да ти кажа, че аз също страдах заедно с войниците, за да съм наясно какво усещат и да мога след туй да ги командувам, — в една долина видях горящ храст. Беше истински огън, обхванал някакъв голям храст или дърво, но не намаляваше и не догаряше. Пламтеше ден и нощ, а наоколо от земята се разнасяше миризма, която замая главата ми и ме направи смел. Видях го, когато препусках с колесницата си начело на войската и преследвах дивите зверове на пустинята. Никой друг не го забеляза освен водача на колесницата ми — и той може да потвърди това. Оттогава знам, че никакво копие, стрела или боздуган не може да ме улучи, преди времето ми да е изтекло. Но откъде го знам — това не мога да кажа, защото за нас тези неща остават неведоми.

Вярвах му и го уважавах много, защото Хоремхеб нямаше причина да съчинява измислици за мое забавление, пък и съм сигурен, че дори да искаше, едва ли би му се удало, тъй като знаеше и вярваше единствено в онова, което беше видял и можеше да пипне с ръка.

Той остави войниците си да стануват в хабирския стан, да ядат и пият, да стрелят по мишени и да се упражняват в хвърляне на копие. За мишени им служеха хабири, които поради телесни повреди не ставаха за роби или пък бяха прекалено опърничави, за да станат роби. По този начин войската му не роптаеше срещу ученията, а охотно стреляше с лъкове и хвърляше копия. Но на третия ден вонята от разлагащите се трупове стана непоносима. Гарваните, глутниците чакали и хиени, които нощем се стичаха от пустинята на бойното поле, вдигаха такъв невъобразим шум, че никой не можеше да спи. Повечето хабирянки се бяха удушили със собствените си коси, които носеха дълги, та и те не доставяха никому радост. Бяха мършави мръсни жени с див като пустинята поглед, ала войниците ги намираха хубави и ги превъзнасяха, защото дълго време не бяха се забавлявали с жени. От всичко това войната все повече ми опротивяваше и сърцето ми се свиваше, като наблюдавах неволите, които хората си причиняваха един другиму. Загледан в труповете, които гарваните кълвяха и чиито кости чакалите и хиените глозгаха, аз казах на моя приятел интендантския офицер:

— Скоро черепите им ще се оголят и никой няма да знае кои от тях са египтяни и кои — хабири. Струва ми се, че дори боговете няма да разпознаят чие сърце е било чисто и кой се е борил за правото дело.

Но увлечен да вписва в книгите си плячкосаното от хабирите зърно и да пресмята добитъка, интендантският офицер нямаше други грижи.

— Нашият военачалник е велик и мъдър, а в боя ревът му е по-страховит от рева на лъв — рече той. — Воят на чакалите и хиените ми е далеч по-приятен от бойния вик на хабирите и предпочитам вонята на трупове пред острието на копие, забиващо се в тялото ми. Иначе думите ти за черепите и боговете са уместни. Знам, че египтянинът, който, призовавайки Амон и уповавайки се твърдо на Озирис, загива на война, отива направо в Западната страна, макар тялото му да не се запазва. И все пак по-доволен съм, че оцелях в битката. А боговете наистина ще трябва доста да се потрудят, докато различат праведниците от грешниците, легнали на това поле. Аз останах здрав и читав само защото от страх виках с такава сила, че хабирите, които се целеха в мен, се разтреперваха, изпускаха копието си и се просваха в краката ми.

На третия ден Хоремхеб разпусна войската си. Една част върна обратно в Ерусалим да пренесе плячката, защото на бойното поле не бяха пристигнали достатъчно търговци, които да изкупят робите, кухненските съдове и зърното. Други изпрати да пасат говедата. За ранените, повечето от които умираха, бе уреден стан, охраняван от войници на лъвската опашка. Самият Хоремхеб потегли с колесниците си да преследва хабирите, понеже от разпитаните пленници бе узнал, че при бягството си са отнесли със себе си своя бог.

Мен също ме взе въпреки нежеланието ми. Стоях зад него в колесницата, стиснал здраво ръце около пояса му, и съжалявах, че съм се родил, защото караше като обезумял. Всеки миг очаквах да се преобърнем и да полетя надолу с главата в камънака. Той се смееше и викаше, че ще ми дадял възможност да вкуся от войната, щом съм дошъл да видя дали мога да науча нещо от нея.

Даде ми тази възможност и аз видях как колесниците му като ураган връхлетяха върху хабирите, които с радостни песни и размахвайки палмови клонки, караха откраднатия добитък към скривалищата си в пустинята. Конете му тъпчеха старци, жени и деца, димът на горящите шатри го обвиваше и той с кръв и сълзи показа на хабирите, че е по-добре да си кротуват бедни в пустинята и да мрат от глад в убежищата си, отколкото след набези в плодородната и богата Сирия да мажат обгорялата си кожа с масло и да се угояват с крадена пшеница. Така аз вкусих от войната, която вече не беше никаква война, а само преследване и избиване, докато на Хоремхеб му омръзна и нареди да се изправят повалените от хабирите гранични камъни, без да се изместват по-навътре в пустинята, макар че за това нищо не пречеше.

— Трябва да пощадя малко хабири — заяви той, — за да имам с какво да обучавам войските си. Изтребя ли ги до крак, тогава на земята няма да остане място, където бих могъл да воювам. От четиридесет години в света владее мир, всички народи живеят в сговор, в посланията си царете на великите държави се наричат братя и приятели, а фараонът им изпраща злато да му издигат от него статуи и да ги поставят в храмовете на боговете си. Затуй част от хабирите трябва да останат живи. След няколко години гладът пак ще ги подгони от пустинята и те ще забравят какво им се е случило.

С колесницата си той догони хабирския бог и като сокол връхлетя върху него. Носачите му го захвърлиха и се разбягаха в планините. Хоремхеб заповяда да го насекат на парчета и да го изгорят пред Сехмет, при което войниците му се тупаха по гърдите и гордо заявяваха:

— Ето, така ние изгаряме хабирския бог!

Този бог се казваше Йехова или Яхве. Хабирите нямаха други божества и сега трябваше да се върнат в пустинята без него — още по-бедни, отколкото на тръгване, макар че вече бяха запели радостни песни и победно размахваха палмови клонки.

5

Хоремхеб се завърна в Ерусалим, където междувременно се бяха струпали бежанци от граничните области. Той им продаваше техните собствени говеда, пшеница и кухненски съдове, което ги караше възмутено да късат дрехите си и да викат:

— Този е по-голям разбойник от хабирите!

Но те не изпитваха никакви затруднения — храмовете, търговците и данъчната служба им даваха заеми, а каквото не смогваха да откупят, Хоремхеб го продаваше на търговците, стекли се в Ерусалим от всички краища на Сирия. Така той можа да разпредели плячката между войниците под форма на мед и сребро. Чак тогава разбрах защо повечето ранени измряха въпреки усилията ми да ги спася. Смъртта им беше увеличила дела на техните другари, които на всичко отгоре бяха задигнали дрехите, оръжието и накитите им, след като ги бяха лишавали от храна и вода, докато пукнат. Разбрах също така защо неуки фелдшери с такова желание следваха войската в походи и се връщаха в Египет богати, макар познанията и уменията им да бяха оскъдни.

Ерусалим ехтеше от шумни гласове и сирийска музика. Войниците пиеха бира и се забавляваха с гримирани момичета, които търговците бяха довели със себе си, биеха се, нараняваха се, ограбваха се един друг и обираха търговците, така че всеки ден някой воин увисваше на стената с главата надолу. Ала това не ги стряскаше, махваха с ръка, казваха, че така е било винаги и така ще бъде. Прахосваха медта и среброто си за бира и момичета, докато търговците им прибраха всичко и си заминаха. Хоремхеб облагаше с данъци пристигащите и потеглящите търговци и забогатя, макар че бе отстъпил своя дял от плячката в полза на войниците. При все това не беше доволен. Преди завръщането ми в Симира отидох да се сбогувам с него и тогава той ми каза:

— Военният поход приключи, преди още да е започнал. В посланието си фараонът ме мъмри, че съм пролял кръв въпреки забраната му. Трябва да се прибера в Египет заедно с дръгливците си, да ги разпусна и да предам соколите и лъвските им опашки на съхранение в храмовете. Хич не знам какви ще бъдат последствията от това, защото те са единствената що-годе обучена войска в Египет. Другите войници умеят само да мърсят стените и да задяват жените по улиците. Лесно му е на фараона — седи си в двореца, съчинява песни за своя бог и си въобразява, че с любов може да управлява всички народи. Ако чуеше поне веднъж стоновете на осакатените мъже и плача на жените в горящите села, когато врагът нахлуе през границите, тогава сигурно щеше да разсъждава по-иначе.

— Египет е твърде богат и могъщ, за да има врагове — рекох аз. — Името ти се разнесе из цяла Сирия и хабирите никога вече няма да посмеят да докоснат граничните камъни. Защо тогава да не разпуснеш войниците си? Откровено казано, когато се напият, те се държат като животни, помещенията им вонят на пикоч, а по телата им пъплят гадини.

— Ти не се чуваш какво говориш — отвърна той, впери поглед пред себе си и ядно се почеса под мишницата, понеже глинената хижа на местния княз също пъкаше от гадини. — Египет е самодоволен и в това се крие грешката му. Светът е голям, някъде сеят семена, от които могат да поникнат пожари и опустошения. Чух например, че царят на аморитите усърдно набирал коне и закупувал бойни колесници. Вместо по-редовно да си плаща данъка на фараона, той се занимава с неща, които не са негова работа. По време на угощенията му неговите сановници твърдели, че някога аморитите властвували над целия свят. Това е вярно дотолкова, доколкото последните хиксоси[5] живеят на аморитска земя.

— Азиру е мой приятел — вметнах аз. — Суетен мъж, на когото позлатих зъбите. Аз мисля, че сега е зает с друго. Разбрах, че си е взел жена, която изцеждала силите му, и скоро коленете му щели да почнат да треперят.

— Доста работи знаеш, Синухе — рече Хоремхеб и ме погледна проницателно. — Ти си свободен човек, разполагаш със себе си, пътуваш от град на град и дочуваш неща, които за другите остават неизвестни. Ако бях на твое място и бях свободен като теб, щях да пропътувам и опозная всички страни. Щях да обходя Митани, да посетя Вавилон и може би да огледам какви бойни колесници използуват в момента хетите и как обучават войската си. Щях да обиколя морските острови, за да видя какво представляват яките им кораби, за които толкоз много се приказва. Ала не мога да го сторя, понеже фараонът нареди да се връщам. Пък и името ми е известно в цяла Сирия, та едва ли бих узнал онова, което ме интересува. А ти, Синухе, носиш сирийски дрехи и знаеш езика, говорен от образованите във всички страни. Лекар си и никой не би предположил, че разбираш от нещо друго освен от медицинските си работи. Често говориш наивно като дете, гледаш с открит поглед, но аз знам, че сърцето ти е затворено и крие тайни, които никой друг не знае. Не е ли така?

— Може и така да е — отвърнах аз. — Но какво искаш от мен?

— Какво ще кажеш, ако ти дам много злато и те пратя да пропътуваш всички страни, които споменах? Ще упражняваш професията си, ще разнасяш славата на египетската медицина и на собственото си умение като лекар, богатите и знатните във всеки град ще те търсят и ти ще надникваш в душата им. Може би царете и владетелите също ще те викат и ти ще надникваш и в тяхната душа. В същото време очите ти ще бъдат и мои очи, ушите ти ще бъдат и мои уши, ще запомнят всичко видяно и чуто, за да можеш, като се върнеш в Египет, да ми го разкажеш.

— Нямам намерение да се връщам в Египет — възразих аз. — Освен това говориш за опасни неща, а на мен не ми се ще да увисна с главата надолу на стената на някой чужд град.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза той. — Аз съм убеден, че ще се върнеш в Египет, защото който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Лястовиците и жеравите също не се застояват в някоя друга страна и през зимата се завръщат в Египет. Затуй думите ти са като бръмчене на муха е ушите ми. Златото също е като прахта в краката ми и на драго сърце го разменям за знания. А онова, дето го разправяш за стената, е чиста глупост. От теб аз не искам да нанасяш вреди и щети, нито да нарушаваш законите на чуждите страни. Нима всеки голям град не кани гостите си да разгледат храмовете му и не урежда различни празненства и забавления, за да привлича пътешественици и те да оставят златото си на жителите му? Носиш ли злато със себе си, ти ще бъдеш приет радушно във всяка страна. Лекарското ти изкуство също е добре дошло в земи, където старците ги убиват с брадва, а болните отвеждат да умрат в пустинята, както съм чувал да разказват. Царете се гордеят със своята мощ и често уреждат паради на войските си, та като ги видят, чужденците да се преклонят пред тяхното могъщество. Няма нищо лошо, ако наблюдаваш как маршируват войниците и какви оръжия носят, ако броиш бойните колесници и запомняш дали са големи и тежки или малки и леки и дали возят двама или трима души. Защото чух, че в боя някои воини освен колесничар използуват и щитоносец. Важно е също така да се знае дали войниците са загладени и лъщят от масло, или са мършави, проядени от гадини и с болни очи както моите дръгливци. Казват, че хетите вадели от земята нов метал и изкованите от него оръжия нащърбвали острието на най-твърдо изкованата медна брадва. Този метал бил синкав и се наричал желязо. Не знам доколко е вярно. Може да се окаже, че са изнамерили нов начин за смесване и закаляване на медта. В такъв случай ме интересува какъв е този начин. Но най-важното е да се разбере какво таят в душата си царете и техните съветници.

Погледнах го, ала той вече не гледаше към мен. Небрежно размахваше златния си камшик и през прозоречния отвор се беше втренчил в глинените стени, в червенеещите се от залеза скали и посивелите от прах листа на палмите в Ерусалим. Но той и тях не виждаше. Взираше се сякаш в далечни страни, вратът му се беше сгърчил и в очите му гореше мрачен огън.

— Разбирам те добре — казах аз след дълго колебание. — Напоследък и моето сърце беше неспокойно и се удряше като птица е клетка. Затуй дойдох при теб да вкуся войната, макар слугата ми да ме разубеждаваше. Нямам нищо против да странствувам в далечни земи, където много египтяни не са пребивавали. Симира е малък град, омръзнал ми е и докато говореше, чудех се как съм издържал толкова дълго в него. Изглежда, че човек трудно се решава да тръгне, ако някой друг не го подтикне, не му нареди и не го изпрати. Но ти не си нито мой повелител, нито проумявам защо ти трябва да знаеш всичко това и каква полза ще имаш от него, докато седиш в палата на фараона и се забавляваш с жени.

— Погледни ме! — рече Хоремхеб кратко, аз го погледнах и в очите ми той сякаш се извиси. Погледът му излъчваше мрачен огън, приличаше ми на божество, сърцето ми изтръпна и аз му се поклоних с ръце пред коленете.

— Сега вече вярваш ли, че съм твой повелител? — запита той.

— Сърцето ми казва, че си мой повелител, но не знам защо е така — отвърнах аз с набъбнал от страх език. — Може би е истина, че ти е отредено да повеляваш на много хора, както твърдиш. Ще тръгна на път и очите ми ще бъдат твои очи, а ушите ми — твои уши, само че не знам дали видяното и чутото от мен ще ти бъде от полза. Имам представа от медицина, но не и от онова, което искаш да узнаеш. Все пак ще направя всичко според силите си, и то не заради златото, а защото си мой приятел и защото явно такова е желанието на боговете, ако те изобщо съществуват.

— Не вярвам някога да съжаляваш, че си мой приятел, но злато при всички случаи ще ти дам. Доколкото познавам хората, то ще ти потрябва. Не е необходимо да знаеш защо сведенията, които ти искам са ми по-важни от злато. Мога само да ти кажа, че великите фараони са изпращали в чуждоземните дворци способни мъже, докато пратениците на сегашния фараон са тъпоглавци, които не знаят нищо друго, освен как да надиплят полите си, как да носят отличията си и в какъв ред да застават отдясно или отляво на фараона. Ако срещнеш някои от тях, не им обръщай внимание и нека думите им бъдат като бръмчене на муха в ушите ти.

На сбогуване той изостави официалностите, погали ме по лицето и склони глава върху рамото ми.

— Тежко ми е, че си тръгваш, Синухе. Аз също съм самотен като теб и никой не познава тайните на сърцето ми.

Предполагам, че при тези думи продължаваше да мисли за принцеса Бакетамон, чиято хубост го беше омаяла. Даде ми много злато — повече, отколкото можех да си представя. Струва ми се, че това беше всичкото злато, което беше спечелил по време на похода в Сирия. По негово нареждане група войници ме съпроводиха до крайбрежието, така че не се страхувах от разбойнически нападения. Там внесох златото в една солидна търговска къща и получих глинени плочки, чието пренасяне беше по-безопасно, защото крадците не можеха да се възползуват от тях. Качих се на един кораб и потеглих обратно за Симира.

Ще добавя само, че преди да напусна Ерусалим, отворих черепа на един войник. При едно пиянско сбиване край храма на Атон го бяха ударили с боздуган и черепната му кост беше строшена. Лежеше полумъртъв, не можеше да говори и да движи ръцете си. Въпреки всичко не можа да оздравее — тялото му почна да гори, мяташе се в треска и на другия ден той почина.

1

Преди да започна нова книга, държа да възвеличая времето, когато, необезпокояван от никого, пребродих много страни и събрах много мъдрост. Защото онова време едва ли някога ще се върне. Обходих един свят, който от четиридесет години не беше виждал война, царски стражи охраняваха керванските пътища и търговците, а бойните кораби на фараона и на царете бранеха реката и моретата от разбойници. Границите бяха отворени, търговците и пътешествениците, които носеха злато със себе си, биваха посрещани радушно във всеки град. Никой никого не презираше — хората се покланяха един другиму с отпуснати пред коленете ръце и усвояваха чуждите нрави. Много от образованите люде говореха по няколко езика и владееха по две писмености. Напояваните ниви раждаха богата реколта, но в Червените земи не Нил, а небето оросяваше орните площи. По време на моето странствуване стадата спокойно излизаха на паша, говедарите не носеха копия, а надуваха свирките си и пееха радостни песни. Лозята избуяваха, овощните дървета се превиваха под тежестта на плодовете, охранените жреци лъщяха от масло и помада и във всяка страна пред храмовете се виеше димът на безбройните жертви. Боговете също се чувствуваха добре, бяха благосклонни към хората и дебелееха от пищните жертвоприношения. Богатите ставаха все по-богати, могъщите — все по-могъщи, бедните — все по-бедни, точно както беше отредено от боговете, така че всички бяха доволни и никой не роптаеше. Ето такова се е запазило в паметта ми онова време, което навярно никога не ще се върне — времето на моята младост, когато дългото ходене не изморяваше нозете ми, когато очите ми копнееха да видят нови неща, а сърцето ми жадуваше за знания и ги поглъщаше ненаситно.

За да покажа колко уеднаквени и улегнали отношения се бяха създали навред, ще спомена, че търговската къща към храма във Вавилон ми изплати без колебание злато срещу глинените плочки, които бях получил от търговската къща в Симира, и че във всеки голям град се продаваше вино, доставяно от далечни пристанища и планини. Така в сирийските градове виното от вавилонските планини се смяташе за най-хубаво, а пък във Вавилон се броеше злато за сирийските вина. Който имаше злато, можеше да си купи различни по цвят и възраст роби — деца, мъже, млади момичета за забавление, можеше да си наеме и слуги. А който нямаше злато, трябваше да се напъва, докато кожата му загрубее, ръцете му се покрият с мазоли и вратът му се превие. Ала речеше ли някой да се вмъкне в богаташка къща и да открадне злато, за да пийне, да се позабавлява и да си купи роби, залавяха го и за назидание на другите увисваше на градската стена с главата надолу.

А сега, след като възхвалих онова честито време, когато и слънцето грееше по-ярко, и вятърът беше по-свеж, отколкото в днешните тягостни дни, смятам да опиша пътешествията си и всичко, което видях с очите си и чух с ушите си. Но най-напред нека разкажа за завръщането си в Симира.

Когато пристигнах в дома си в Симира, Каптах се втурна да ме посрещне, нададе вик, заплака от радост, хвърли се в краката ми и рече:

— Благословен да бъде денят, който ми върна господаря! Дойде си значи, а аз вече те мислех за загинал във войната. Дори бях напълно сигурен, че някое копие те е проболо, след като не се вслуша в предупрежденията ми и тръгна да опознаваш войната. Но скарабеят ни наистина е велико божество, което те е закриляло. Какъв радостен ден! Като те гледам, сърцето ми ликува, от очите ми бликат неудържимо сълзи на възторг, макар вече да се виждах твой наследник и собственик на всичкото злато, което си вложил в търговските къщи на Симира. Аз обаче не тъжа по изгубеното богатство. Без теб щях да приличам на жално блеещо агънце, отлъчило се от майка си, и дните ми щяха да помръкнат. Докато те нямаше, не съм те ощетявал повече отпреди. Напротив, грижех се за къщата и за имуществото ти, така че сега ти си по-богат, отколкото на тръгване.

Той изми краката ми, поля ми да си изплакна ръцете и изобщо по всякакъв начин гледаше да ми угоди, без да престава да ломоти, докато накрая му заповядах да млъкне и му наредих:

— Заеми се незабавно с приготвянето на багажа, защото ще се отправим на дълго пътешествие, което може да трае години и ще бъде изпълнено с трудности. Ще посетим Митани, Вавилон и морските острови.

Каптах се вцепени. Лицето му изгуби блясъка си, посивя от страх и той извика:

— Скарабеят да ни е на помощ! Господарят ми е загубил разсъдъка си. Ще трябва да го завържа и да сложа пиявици в свивките на ръцете и краката му. Толкова добре си живеем в Симира, топим залъка си в мед, търговците и градската управа ни уважават, а девиците от храма на Ищар са научили от моряците много нови неща, които безкрайно се харесват на мъжете и ги карат да се мятат като риба на сухо. Затуй ти предлагам да идеш бързо в храма и да принесеш жертва, за да се избавиш от налудничавите си намерения.

— Вече не определям сам делата си — отвърнах аз, — ала на роб и глупак като теб не смятам да обяснявам защо е така. Все пак, щом държиш, ти остани тук, грижи се за дома и имуществото ми и докато ме няма, забавлявай се на воля с момичетата от храма, които не ми се ще да наричам девици. Ще тръгна сам, като не желаеш да ме придружаваш. Пък и не те насилвам, защото по време на дългото пътешествие сигурно ще ми бъдеш по-скоро в тежест, отколкото от полза.

— Наистина — заломоти Каптах отново, — по-добре да не бях се раждал на този свят. Или поне да не бях напълнявал и да не бях виждал бял ден, защото колкото по-добре му е на човек, толкова по-трудно се разделя с доброто. Ако заминаваше както по-рано само за един-два месеца, нямаше да имам нищо против и спокойно щях да си остана в Симира. Но ако пътуването ти продължи години, възможно е да не се върнеш и никога вече да не те видя. Затуй съм длъжен да взема нашия скарабей и да те последвам. При такова пътешествие ти е нужен много късмет. Без скарабея ще вземеш да паднеш в някой ров или пък разбойници ще те погубят, а без мен и без моя опит ще бъдеш като теле, на което крадецът завързва задните крака, мята го на гърба си и го отнася накъдето поще. Без мен ще приличаш на човек с вързани очи, мъчещ се пипнешком да налучка пътя. Всеки срещнал те ще ти задига каквото може. Не, такова нещо няма да допусна — щом някой ще те обира, по-добре да съм аз, понеже крада с мярка и според възможностите ти, като гледам да не те ощетявам. И все пак колко по-добре бъде да си останем в Симира, в нашата къща.

От година на година Каптах ставаше все по-нахален, говореше за „нашата къща“, за „нашия скарабей“, а когато пазаруваше, плащаше с „нашето злато“. Това ми додея, додеяха ми и вайканията му, та взех тоягата и го наложих по дебелия задник, за да има истинска причина за вайкане. След туй му рекох:

— Сърцето ми подсказва, че заради нахалството си някой ден ще увиснеш на градската стена с главата надолу. Хайде, решавай най-сетне ще тръгваш ли с мен, или ще си седиш тука. Но първо престани с вечното си бръщолевене, което дразни ушите ми преди дългото пътешествие.

Каптах притихна, примири се със съдбата си и двамата се застягахме за път. Понеже се беше заклел никога вече да не стъпва на корабна палуба, присъединихме се към един керван, който се отправяше към северните области на Сирия. Имах желание да видя кедровите гори на Ливан, откъдето произхождаше дървеният материал за строежа на дворците и за ладията на Амон. Самото пътуване не заслужава да се описва, защото беше еднообразно и нито веднъж не ни нападнаха разбойници. Странноприемниците бяха добре уредени, ядене и пиене имахме предостатъчно. Докато почивахме, при мен идваха болни, които лекувах. Понеже се бях наситил да яздя на магаре, накарах да ме носят в паланкин. Каптах също не беше във възторг от магаретата, но като мой слуга, не можех да го пусна в паланкина, за да не принизя достойнството си в очите на останалите пътници. Затова той непрекъснато роптаеше и му се искаше да умре. Напомнях му, че пътуването с кораб щеше да е по-бързо и по-удобно, ала това беше слаба утеха за него. От сухия вятър кожата на лицето ми се напука и трябваше непрекъснато да я мажа, гърлото ми се пълнеше с прах, а пясъчните бълхи не ми даваха мира, но тези несгоди ми се струваха незначителни и очите ми се наслаждаваха на всичко, което съзирах.

Видях кедрови гори с такива огромни дървета, че никой египтянин не би повярвал, ако разкажа за тях — и затуй е по-добре да си мълча. Трябва обаче да спомена приказния аромат на тези гори и кристалната чистота на потоците им. Те ме наведоха на мисълта, че в тази прекрасна страна сигурно няма човек, който да се чувствува съвсем нещастен. Така си мислех, докато съзрях робите, които сечаха и окастряха дървета, преди да ги спуснат по планинския склон към брега на морето. Тяхната неволя беше голяма. Ръцете и краката им бяха покрити с гнойни рани, причинени от кората на дърветата и от сечивата, рояци мухи налитаха върху следите от камшични удари по гърбовете им. Тази гледка ме накара да променя първоначалната си представа.

За разтуха Каптах пресмяташе колко богат щял да бъде, ако притежавал всичките тези дървета в Египет и ги стоварел като трупи на кейовете в Тива. Той изчисли, че стойността на едно-единствено голямо дърво би стигнала на някой скромен човек да препитава семейството си цял живот, да изучи синовете си за писари и да задоми дъщерите си добре. Зае се да брои дърветата, но те бяха безчет, главата му се замая, почна пак отначало, отказа се и изплака, че сърцето му се късало, като гледал как вятърът безполезно поклаща това несметно богатство. И за да не вижда повече дърветата, той заметна дрехата върху главата си. Но когато аз самият се вслушах в шумоленето на кедровите върхари, реших, че дори само заради него си заслужаваше да предприема дългото пътешествие.

Най-сетне пристигнахме в град Кадеш, където имаше крепост и голям египетски гарнизон. Обаче по крепостните стени не се виждаха стражи, околовръстните ровове бяха порутени, войниците и офицерите живееха със семействата си в града и се сещаха за службата си само в дните, когато от складовете на фараона се раздаваше жито, лук и бира. В града останахме, докато разранените от ездата седалищни части на Каптах заздравяха. През това време излекувах много болни. Местните египетски лекари бяха некадърници, чиито имена отдавна бяха заличени от Книгата на живота, ако изобщо някога са били вписвани в нея. Ето защо болните, които разполагаха с достатъчно злато, заминаваха за Митани и поверяваха лечението си на лекари, придобили умението си във Вавилон. В Кадеш разгледах паметниците, издигнати от великите фараони, и прочетох надписите по тях. Те разказваха за победи, за разгромени врагове и за лов на слонове. Поръчах също да ми изгравират печат от скъп камък, за да си спечеля уважение в тези земи. Защото там и печатите се отличават от египетските — не се носят като пръстен на ръката, а се окачват с шнур на врата, имат цилиндрична форма и са кухи, така че чрез завъртане по глинената плочка оставят изображението си върху нея. А бедните и неуките притискат само палеца си върху малката плочка, когато им се наложи да боравят с нея.

Кадеш беше такъв безрадостен и скучен, зноен и покварен град, че дори Каптах — колкото и голям ужас да изпитваше от магарета — предпочиташе час по-скоро да продължим пътя си. Понеже лежеше на кръстопът, единствено пристигащите отвсякъде кервани внасяха разнообразие в него. Ала така е във всички погранични селища, все едно на кой цар са подчинени. Изпращането на офицери и войници било от египетската или митанската, било от вавилонската или хетската войска в тях е равносилно на наказание. Затова не съм чул в нито един пограничен град войниците и офицерите да вършат нещо друго, освен да проклинат живота си, да се спречкват помежду си, да пият лоша бира и да се забавляват с жени, които предизвикват повече досада, отколкото удоволствие.

И тъй, ние продължихме пътя си, прекосихме границата на страната Нахарина и безпрепятствено стигнахме до една река, която не тече като Нил на север, а на юг. Узнахме, че се намираме на митанска земя, и платихме царщина, събирана от всеки пристигнал странник. Понеже бяхме египтяни, към нас се отнасяха почтително, хората ни спираха на улицата и казваха:

— Добре дошли, добре дошли! Колко се радваме отново да видим египтяни! Тук отдавна не се е появявал ваш сънародник. Безпокойство обзема сърцата ни, защото вашият фараон не изпраща в страната ни нито войска, нито оръжие, нито злато. Говори се, че предложил на нашия цар нов бог, за когото нищо не знаем. Нали си имаме нашата Ищар от Ниневия и сума други божества, които досега са ни закриляли.

Канеха ме в домовете си, гощаваха ме и ми поднасяха напитки. Каптах също не оставяха гладен и жаден, защото, макар и мой слуга, той все пак беше египтянин.

— Хубаво е в тази страна, господарю — рече ми той. — Защо не останем тук да лекуваме хората? По всичко личи, че са невежи и лековерни и човек лесно може да ги мами.

През летните горещини царят на Митани се бе оттеглил заедно с придворните си в планините на север. Аз обаче нямах желание да го последвам, защото горях от нетърпение да видя всички чудеса на Вавилон, за които бях слушал много. Изпълнявайки нарежданията на Хоремхеб, разговарях с високопоставени и подчинени и всички повтаряха едно и също, от което разбрах, че сърцата им наистина са изпълнени с безпокойство. Защото в миналото Митани е била могъща страна, а сега като че ли висеше във въздуха, заобиколена на изток от Вавилония, на север от варварски племена, на запад от хетите, населяващи държавата Хати. Колкото повече чувах да се говори за страшните хети, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да мина и през Хати, но най-напред исках да посетя Вавилон.

Жителите на Митани бяха дребни на ръст, жените им — красиви и стройни, а децата — като кукли. Възможно е някога да са били силен народ, защото твърдяха, че навремето са владеели племената на север и юг, на запад и изток, ала така говорят всички народи. Не вярвах също на думите им, че някога са побеждавали и плячкосвали Вавилон. Но дори да е вярно, правели са го с помощта на фараоните. Защото от времето на великите фараони тази земя винаги е била зависима от Египет, а от две поколения насам царските й дъщери живееха в палата на фараона като негови съпруги. Предците на Аменхотепите бяха препускали с колесници от единия край на Нахарина до другия, в градовете се показваха плочи, чиито надписи възхваляваха победите им. От думите и оплакванията на митанците схванах, че за Сирия и Египет тази страна се бе превърнала в щит срещу домогванията на Вавилон и варварските племена, който възпираше копията, насочвани срещу властта на Египет и Сирия. Единствено по тази причина фараоните крепяха разклатения престол на нейния цар и му изпращаха злато, оръжие и наемна войска. Жителите й обаче не прозираха това, те се гордееха със страната си и нейното могъщество и казваха:

— Нашата принцеса Тадукипа стана велика царска съпруга в Тива, въпреки че беше още дете, когато най-неочаквано почина. Не разбираме защо фараонът вече не ни праща злато, макар фараоните открай време да са обичали царете ни като братя и заради тази обич да са им изпращали колесници, оръжие, злато и скъпоценни дарове.

Виждах, че страната беше изтощена и западаше. Над храмовете и великолепните й сгради тегнеше сянката на смъртта, но обитателите й явно не забелязваха това. Те отделяха прекомерно внимание на ястията, които приготвяха по най-необикновени начини, пилееха времето си в изпробване на нови дрехи, обувки със завити върхове и високи шапки и грижливо подбираха накитите си. Ръцете им бяха тънки като на египтяните, а кожата на жените им толкова нежна, че кръвта във вените им се синееше. Разговорите и поведението им бяха пристойни, мъже и жени се приучваха от малки на елегантна походка. Приятно беше да се живее в тази страна. В увеселителните заведения липсваха дразнещият шум и врявата, всичко се вършеше тихо и мирно, така че аз се чувствувах неловко, когато общувах с хората и сядах с тях на маса. И все пак, като ги гледах, сърцето ми се свиваше, защото вече бях вкусил от войната и ако всичко, което говореха за хетите, беше истина, тогава Митани стоеше на прага на гибелта.

Медицината им беше на високо равнище. Имаха способни лекари, които владееха професията си и знаеха много неизвестни за мен неща. От тях например получих лек против глисти, който действуваше много по-безболезнено и по-благотворно от всяко друго познато ми средство. Освен това умееха да възвръщат зрението на слепи с помощта на игла и ме научиха да си служа с нея по-сръчно отпреди. От трепанации обаче нямаха никаква представа. Както и да им обяснявах, те не вярваха и твърдяха, че единствено боговете можели да лекуват мозъчни заболявания, но дори и тогава болните не оздравявали напълно, поради което за предпочитане било да умрат.

Независимо от това жителите на Митани бяха любопитни, навестяваха ме и водеха със себе си болни, защото всичко чуждо ги привличаше и също както се обличаха с чуждоземни дрехи, ядяха необичайни ястия, пиеха вина от планински области и обичаха чужди накити, така изпитваха желание да бъдат лекувани от чуждестранен лекар. Посещаваха ме и жени, усмихваха ми се, описваха страданията си и се оплакваха, че мъжете им били хладни, лениви и отпуснати. Добре разбирах накъде бият, но не си позволявах никакви волности с тях, понеже не ми се щеше да престъпвам законите на чуждата страна. В замяна на това им давах средства, които трябваше да сипват тайно във виното на мъжете си. С тях се бях снабдил от лечителите в Симира. В това отношение сирийските лекари са най-способните на света — церовете им са по-действени от египетските и биха накарали дори мъртвец да се разлудува. Дали обаче жените ги даваха на собствените си мъже или на чужди — в това не бях сигурен, макар да ми се струваше, че имаха предпочитание към чуждите, защото нравите им бяха свободни. Освен това те си оставаха бездетни, от което също заключавах, че над тази страна бе надвиснала сянката на смъртта.

Трябва да добавя още, че жителите на Митани вече не помнеха къде точно минава границата на царството им — граничните камъни непрекъснато се местели, хетите ги вдигали с колесниците си и ги поставяли където си искат. Речел ли някой да протестира, те му се присмивали и го подканвали да върне камъните на местата им, щом имал толкова голямо желание. Ала никой нямал такова желание, защото ако разказите за хетите отговаряха на истината, то на земята никога не ще да е живял по-жесток и по-свиреп народ от тях. Митанците твърдяха, че върховно удоволствие за хетите било да слушат стенанията на осакатените от тях и да гледат как кръвта струи от отворените им рани. Когато обитателите на граничните области роптаели, че чуждите стада тъпчат нивите им и пасат посевите, хетите отрязвали ръцете им и след туй подигравателно ги карали да върнат граничните камъни обратно. Отсичали краката им и ги пращали да се жалват на царя си. Разрязвали кожата на главата им и я загръщали върху очите, за да не виждат как биват премествани граничните камъни. Митанците разказваха също, че хетите хулели египетските богове, което било нечувана обида за цял Египет и следователно достатъчен повод за фараона да изпрати злато, копия и наемна войска в Митани. Тогава митанците щели да се опълчат срещу хетите, макар че ненавиждали войната и се надявали те да отстъпят, щом видят, че зад гърба на Митани стои мощта на фараона. Не съм в състояние нито да повторя всичкото зло, което им бяха сторили хетите, нито да изброя подлостите и срамните деяния, вършени от тях. Според думите на митанците хетите били по-лоши от скакалци, защото след скакалците земята пак се раззеленявала, но където минели колесниците на хетите, там вече трева не никнела.

Не ми се стоеше по-дълго в Митани, тъй като смятах, че съм узнал всичко, каквото ме интересуваше, ала лекарското ми достойнство беше накърнено от неверието на местните лекари към думите ми за трепанацията. Но ето че в странноприемницата ме споходи един високопоставен мъж, който се оплакваше от непрестанно бучене в ушите, от припадъци и такова страхотно главоболие, че предпочитал да умре, ако някой не му помогне. Митанските лекари отказвали да го лекуват и понеже животът му бил цяло мъчение, решил да умре.

— Ако позволиш да ти отворя черепа — рекох му аз, — има известна вероятност да оздравееш. Но още по-вероятно е да умреш, защото след трепанация на сто души само един остава жив.

— Лудост би било да не приема предложението ти — отвърна той, — след като ми дава едно на сто възможност да оживея. А ако трябва сам да избавя главата си от страданието, то ще рече да легна и повече да не стана. Всъщност аз не се надявам да ме излекуваш, но ако отвориш черепа ми, няма да сторя грях пред боговете, както би било, ако сам сложа край на живота си. Успееш ли противно на очакването ми да ме излекуваш, тогава на драго сърце ще ти дам половината от всичко, което притежавам, а то не е малко. Ако пък умра, няма да съжаляваш, защото пак ще бъдеш богато възнаграден.

Прегледах го основно, опипах цялата му глава, но допирът на пръстите ми не му причини никъде болка.

— Ако го хлопнеш с чукчето, няма да загубиш много — обади се Каптах.

С чукчето също проверих различни точки на главата му, без да предизвикам оплаквания. Изведнъж обаче той изпищя и падна в несвяст. Реших, че съм установил мястото, където трябваше да се отвори черепът. Повиках недоверчивите лекари на Митани и им казах:

— Може и да не ви се вярва, но аз възнамерявам да отворя черепа на този човек, за да го излекувам, макар да е почти сигурно, че ще умре.

— Любопитни сме да видим — отвърнаха те и иронично се засмяха.

От храма на Амон взех огън, почистих себе си, почистих високопоставения пациент и всичко наоколо в стаята. Към обяд, когато светлината е най-силна, пристъпих към работа. Разрязах кожата на главата му и с нажежено желязо спрях силното кръвотечение, макар да съжалявах, че му причинявам болки. Пациентът ми обаче твърдеше, че тези болки били нищо в сравнение с ежедневното му главоболие. Бях му дал да изпие значително количество вино, примесено с упойващо средство, от което очите му се бяха изцъклили като на умряла риба и настроението му се бе повишило. След туй отворих с подръчните си инструменти най-внимателно черепа му и той дори не припадна, а само въздъхна дълбоко и каза, че след като съм махнал изрязаната кост, веднага почувствувал облекчение. Сърцето ми ликуваше, защото точно на отвореното място дяволът или злият дух на болестта беше снесъл, както учеше Птахор, яйцето си — червено и грозно на вид и с големина на лястовиче яйце. Отстраних го с цялото си умение, обгорих всичко свързващо го с мозъка и го показах на лекарите, които вече не се смееха. Черепа затворих със сребърна пластинка и върху нея заших кожата. Пациентът, който през цялото време беше останал в пълно съзнание, стана, направи няколко крачки и ми благодари искрено, защото в ушите си вече не усещал страхотното бучене и болките били престанали.

След това мое дело името ми се прочу навред в Митани, та даже и във Вавилон, преди още да бях пристигнал там. Пациентът ми обаче се отдал на пиянство и веселие, обзел го огън и започнал да бълнува. В треската си побягнал от къщи, паднал от зида, строшил си врата и починал. Но хората казваха, че аз нямам вина за това, и хвалеха умението ми.

А ние с Каптах наехме една лодка с гребци и потеглихме надолу по течението към Вавилония.

2

Земята, управлявана от Вавилон, носи различни имена според населението, което я обитава — Халдея или пък Касития. Аз я наричам Вавилония, та всеки да знае за коя страна става дума. Тя е плодородна, прорязана от напоителни канали и равна докъдето погледът стига. По-различна е от Египет, както и всичко друго в нея е по-различно. Египтянките например мелят житото коленичили на земята, като въртят кръгъл камък, а вавилонските жени седят и стриват зърното между два камъка, което е далеч по-изморително.

В тази страна растат малко дървета — толкова малко, че отсичането на дърво се смята за престъпление спрямо хората и боговете и се наказва от закона. Който пък засажда дръвчета, си спечелва благоволението на боговете. Жителите на Вавилония са по-дебели и по-затлъстели, отколкото другаде. Ядат трудносмилаеми тестени храни и като всички пълни хора много обичат да се смеят. При тях видях една птица, наричана кокошка, която не можеше да лети, а живееше със стопаните си и от благодарност всеки ден им снасяше по едно яйце, голямо почти колкото крокодилското. Казвам го, макар че никой няма да ми повярва. Поднасяха ми такива яйца, смятани от вавилонците за голям деликатес, но аз не се осмелих да ги опитам — сигурното си е сигурно, та се задоволявах с ястия, които познавах или поне знаех как се приготвят.

Жителите на страната казваха, че Вавилон бил най-старият и най-големият град на света. Не им вярвах, понеже знаех, че от всички градове Тива е най-старият и най-големият. И днес още твърдя, че на света няма друг град като Тива, но трябва да призная, че Вавилон ме изненада с величието и богатството си, защото още градските стени се издигаха страшни и високи като планина, а кулата, построена от вавилонците в чест на техния бог, стърчеше до небето. Сградите бяха по на четири и пет ката, така че хората живееха един над друг и един под друг. Никъде, даже и в Тива, не бях виждал такива богати и разкошни дюкяни и такова изобилие на стоки, както в търговските къщи към храма.

Вавилонците почитаха бога Мардук, а в чест на Ищар бяха построили порта, по-висока от входа към храма на Амон, облицована с пъстри гледжосани тухли, които образуваха фигури и отразяваха ослепително слънчевата светлина. От тази порта по широк път се стигаше до кулата на Мардук, изградена стъпаловидно на много катове, по които пътят водеше до върха й. Той се възземаше съвсем леко и беше толкова широк, че по него можеха да се движат успоредно няколко колесници. Най-отгоре на кулата живееха звездобройците, които знаеха всичко за небесните тела, изчисляваха движението им и предсказваха благоприятните и неблагоприятните дни, та всеки да урежда живота си съобразно с тях. Говореше се, че умеели да предричат бъдещето на хората, ако човек знае точния ден и час на раждането си. Колкото и да ми се искаше, аз не можех да се възползувам от умението им — нали не знаех кога точно съм роден.

От хранилището на храма срещу глинените плочки можех да получа колкото пожелая злато, поради което се настаних в огромна странноприемница до портата на Ищар. Беше сграда на няколко ката, по чийто покрив растяха овощни дървета и миртови храсти, бълбукаха потоци и рибки скачаха в басейни. В тази странноприемница отсядаха знатни люде, дошли в града от именията си, ако нямаха собствена къща във Вавилон, в нея живееха също чуждоземните посланици. Дебели килими покриваха пода на стаите й, одрите бяха застлани с меки кожи, а стените — украсени с пъстри, весели и лекомислени изображения от гледжосани тухли. Сградата се именуваше „Вила Ищар“ и като всичко забележително във Вавилон беше собственост на кулата на бога Мардук. Мисля, че ако се преброяха всичките й стаи, обитатели и слуги, то само в нея живееха толкова хора, колкото е цял квартал на Тива, макар че това ще се стори невероятно всекиму, който не е отсядал там.

Няма друго място на света, където могат да се видят толкова различни хора и по улиците да се чуят едновременно толкова много езици, както във Вавилон. Жителите му казват, че всички пътища водели към Вавилон и че той бил средоточието на света. Те дори уверяват, че страната им не се намирала на края на света, както се смята в Египет, а че на изток, зад планините, имало могъщи държави, откъдето въоръжени кервани донасяли понякога във Вавилон чудни стоки, платове и скъпи чупливи съдове. Трябва да добавя още, че във Вавилон видях теснооки хора с жълти лица, без да са ги боядисвали. Занимаваха се с търговия и продаваха платове, тънки като царски лен, но още по-гладки и преливащи във всички цветове като чисто дървено масло.

Вавилонците преди всичко са търговци и нищо не уважават повече от търговията, така че дори боговете им правят сделки помежду си. По тази причина те не обичат войната, а плащат на наемници. Стени издигат само за да бранят търговията си, и желаят пътищата да са отворени към всички народи по всички земи. Желаят го обаче само затова, защото знаят, че са най-добрите търговци и от търговията извличат по-голяма облага, отколкото от войната. И все пак те се гордеят с войниците, които вардят градските стени и храмовете им и всеки ден маршируват с лъщящи от злато и сребро шлемове и нагръдници до портата на Ищар. Дръжките на мечовете и остриетата на копията им са позлатени и посребрени, за да олицетворяват тамошното богатство. И разпитват: „Чужденецо, виждал ли си някога такива воини и такива бойни колесници?“

Царят на Вавилония беше голобрад юноша, който, сядайки на престола, трябваше да си окачва изкуствена брада. Казваше се Бурабуриаш и обичаше играчките и забавните истории. От Митани името ми се бе разнесло до Вавилон, така че, когато се настаних във „Вила Ищар“ и наминах в храма да поговоря с жреците от кулата и с лекарите, един вестоносец ми предаде поръка от царя да го посетя. Каптах по навик се разтревожи и каза:

— Не отивай, господарю! По-добре да бягаме оттук, защото от царете нищо хубаво не иде.

— Ти си глупак — отвърнах аз. — Забрави ли, че със себе си сме взели скарабея?

— Скарабеят си е скарабей — рече той. — Съвсем не съм го забравил, обаче предпазливостта е за предпочитане. Нека не подлагаме търпението му на изпитание. Но щом твърдо си решил да отидеш, не мога да те спра и ще дойда с теб, та поне заедно да умрем. Ако ли пък някога, колкото и невероятно да е, се върнем в Египет, ще разказвам как съм се проснал по корем пред царя на Вавилония. Трябва да съм луд, за да не се възползувам от предлагащата ми се възможност. Все пак, ако ще ходим, редно е да държим на достойнството си и ти трябва да поискаш да ни вземат с царски паланкин, само че не днес, защото според поверието е тази страна днешният ден е лош. Продавачите са затворили дюкяните си, хората почиват по домовете си и никой не работи, понеже днес е седмият ден на неделята и всяка работа, така или иначе, би била обречена на несполука.

Замислих се и реших, че Каптах е прав. Макар за египтяните всички дни да са еднакви, като се изключат обявените от звездобройците за лоши, възможно бе в тази страна дори за един египтянин всеки седми ден да бъде недобър. Сигурното беше за предпочитане пред несигурното, поради което казах на царския слуга:

— Ти навярно ме смяташ за глупав чужденец, щом искаш да се явя пред царя в ден като днешния. Ще дойда утре, ако твоят цар изпрати да ме вземат с паланкин. Аз съм почитан човек и нямам желание да застана пред него с магарешки нечистотии по пръстите на краката си.

— Боя се, скверни египтянино, че за тези си думи ще се озовеш пред царя, но тогава отзад ще усещаш гъдела на острите копия — рече слугата и си тръгна, ала явно изпитваше уважение към мен, защото на другия ден дойдоха да ме вземат от „Вила Ищар“ с царски паланкин.

Оказа се обаче, че това беше един от обикновените паланкини, с каквито в палата носеха търговци и хора от простолюдието да показват накити, пера и маймунки. Ето защо Каптах невъздържано извика на носачите и глашатая:

— Сет и всички дяволи да ви поразят и дано Мардук прати скорпиони да ви нажилят! Махайте се оттук! За моя господар е недостойно да сяда в такъв раздрънкан сандък.

Носачите се стъписаха, а глашатаят заплаши Каптах с пръчката си. Пред странноприемницата се насъбра тълпа от хора, които се смееха и подвикваха:

— Любопитни сме да видим твоя господар, комуто царският паланкин не е достатъчно изискан!

Каптах обаче нае големия паланкин на странноприемницата, носен от четиридесет яки роби. В него настаняваха пътуващите с важни поръчения посланици на великите държави, както и чуждоземните божества, когато удостояваха града с посещението си. Смехът сред тълпата секна, щом слязох от стаята си, загърнат в одежда с втъкани златни и сребърни фигури, подхождащи на лекарската ми професия. Златото и скъпоценните камъни по яката ми искряха на слънцето, златните огърлици на врата ми подрънкваха, а зад мен роби от странноприемницата носеха украсените със слонова кост кутии от абаносово и кедрово дърво, в които държах лековете и инструментите си. Хората наистина престанаха да се смеят, покланяха ми се доземи и си шепнеха:

— По мъдрост този човек сигурно е равен на малките божества. Нека го последваме до палата.

Така паланкинът потегли към палата, следван от многобройна тълпа. Най-отпред Каптах яздеше на бяло магаре, по чийто оглавник дрънкаха сребърни звънчета. Но не заради себе си си придавах тази важност, а заради Хоремхеб, който ми беше дал много злато и моите очи бяха станали негови очи, а ушите ми — негови уши.

Стражите пред портите на палата разгониха с копия тълпата, вдигнаха щитовете си и с тях образуваха стена от злато и сребро, крилати лъвове охраняваха пътя, по който паланкинът ми бе внесен във вътрешния двор на палата. Там ме пресрещна старец, чиято брада бе обръсната като на учен. На ушите му блестяха златни халки, а бузите му бяха провиснали мрачно. Изгледа ме неприязнено и се обърна към мен с думите:

— Черният ми дроб се гневи на целия смут и празен шум, който вдигаш с пристигането си. Владетелят над четирите края на света вече се пита какъв е този човек, който идва тогава, когато е удобно нему, а не когато е удобно на царя, и който пристига с такъв гръм и трясък.

— Старче — рекох аз, — в ушите ми думите ти са като бръмчене на муха, ала все пак ще те попитам кой си ти, та смееш да ме заговаряш по този начин.

— Аз съм придворният лекар на владетеля над четирите края на света и първият сред неговите лечители — отговори той. — А що за измамник си ти, който идваш да измъкнеш с хитрините си злато и сребро от царя? Не забравяй, че ако в благоразположението си той ти даде щемпеловано сребро или злато, ти си длъжен да ми отстъпиш половината от него!

Тогава му казах:

— Твоят черен дроб ни най-малко не ме вълнува и изобщо по-добре щеше да бъде, ако се беше обърнал към моя слуга, който има за задача да ме варди от изнудвачи и хапещи гадини. Но тъй като си стар човек и не можеш да промениш нрава си, иска ми се да бъда твой приятел. Ето защо ще ти подаря тези златни гривни от ръката си, та да разбереш, че за мен златото и среброто нямат по-голяма стойност от прахта под краката ми и че съм дошъл тук да събирам не злато, а знания.

Подадох му златните гривни и той онемя от учудване. Затуй не възпря Каптах да ме последва и ме отведе при царя. Цар Бурабуриаш седеше на меки възглавници в просторно помещение, чиито стени блестяха с пъстротата на гледжосаните тухли. Той беше просто едно разглезено момче, което седеше, подпряло бузата си с ръка. До него лежеше лъв, който при появата ни изръмжа глухо. Старецът се просна по корем, за да отрие с уста пода пред царя. Каптах последва примера му, но когато лъвът изръмжа, той като жаба подскочи на четири крака и изпищя от уплаха. При тая гледка царят се закиска, катурна се назад върху възглавниците и се запревива от смях. Каптах ядосано занарежда:

— Изведете тази дяволска гадина оттук, преди да ме е ухапала! По-страшен звяр през живота си не съм виждал, а ръмженето му прилича на трясъка на бойните колесници по площада на Тива, когато гвардията, още неизтрезняла след някой празник, потегля на учения…

Той приседна, отбранително протегнал ръце. Лъвът се надигна и се прозя продължително, а когато устата му се затвори, зъбите му така силно изтракаха, както капакът на раклата в храма, поглъщайки подаянието на някоя вдовица.

От смях на царя сълзи му потекоха. След туй обаче отново си спомни за болките, изохка и притисна длан към бузата си, която така беше отекла, че наполовина закриваше окото му. Той сбърчи вежди, старецът го погледна и побърза да доложи:

— Ето го твърдоглавия египтянин, който не се подчини на заповедта ти да дойде вчера. Достатъчна е една твоя дума, и аз ще накарам стражите да прободат с копията си черния му дроб.

Царят обаче го ритна и каза:

— Сега не е време за празни приказки. Нека този човек ме излекува бързо, защото болките ми са непоносими и се боя, че ще ме уморят. Колко нощи вече не съм мигвал и откога не съм ял нищо друго освен горещ бульон.

Старецът започна да се вайка, заудря чело в пода и извика:

— Владетелю над четирите края на света, нали направихме всичко, за да те излекуваме! В светилищата принасяхме в жертва челюсти и зъби, удряхме барабаните и надувахме рогове, танцувахме пред теб в червени мантии, за да прогоним злия дух, който се е вселил в челюстта ти. Повече не можехме да сторим, понеже ти не ни разреши да се допрем до твоята челюст и да ти помогнем. Не вярвам този скверен чужденец да е по-способен от нас.

Тогава се обадих:

— Аз съм Синухе, Египтянина, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. Без дори да те преглеждам, виждам, че отокът на бузата ти е причинен от кътник, който не си дал да бъде почистен или изваден навреме, както твоите лекари вероятно отдавна са те съветвали. Такова страдание се среща при деца и страхливци, но не подхожда на владетеля над четирите края на света, пред когото народите треперят и даже лъвът свежда глава, както виждам със собствените си очи. Ала аз знам, че изпитваш големи болки, и на драго сърце искам да ти помогна.

С ръка на бузата, царят рече:

— Думите ти са дръзки и ако бях здрав, сигурно щях да накарам да изтръгнат наглия ти език и да прободат черния ти дроб. Сега обаче не му е времето. Излекувай ме бързо, и аз ще те възнаградя богато. Но ако ми причиниш болка, незабавно ще наредя да те погубят.

— Нека бъде волята ти — отвърнах аз. — Мен ме закриля едно малко, но извънредно могъщо божество. Негова е заслугата, че не дойдох още вчера, защото идването ми щеше да бъде напразно. Сега и без преглед забелязвам, че подутината ти е узряла за разрязване. Ако искаш, ще го сторя, ала от болки боговете не могат да опазят дори един цар. Все пак облекчението ти ще бъде толкова голямо, че след туй изобщо няма да си спомняш за болката. Уверявам те също така, че ще я направя толкова незначителна, колкото е по силите на един човек.

Притиснал ръка към бузата си, царят за миг се поколеба и ме изгледа със свити вежди. При добро здраве той несъмнено беше красив юноша, макар и много самонадеян, и аз изпитах симпатия към него. Той долови погледа ми и накрая каза раздразнено:

— Прави, каквото ще правиш, само че бързо!

Старецът се завайка и заудря чело в пода, но аз не му обърнах внимание. Наредих да сгреят вино, в което сипах упойващо средство, и го дадох на царя да го изпие. Подир малко той се ободри и заяви:

— Болките намаляват и да не си посмял да се доближиш с клещите и ножовете си!

Но моята воля беше по-силна от неговата. Накарах го да отвори уста, стиснах главата му под мишницата си и разрязах подутината на челюстта му с нож, пречистен с донесения от Каптах огън. Впрочем той вече не беше от свещения огън на Амон, който Каптах в небрежността си бе оставил да загасне, докато пътувахме по реката. Чрез триене Каптах бе разпалил новия огън в стаята ми в странноприемницата, вярвайки наивно, че скарабеят ни е могъщ като Амон.

При допира на ножа царят изпищя, лъвът се изправи, изрева и със святкащи очи размаха опашка. Но царят имаше достатъчно грижи, докато изплюваше гнойта, изтичаща от венеца му. Изпитваше голямо облекчение и аз му помагах, притискайки леко бузата му. Той плюеше и плачеше от радост.

— Египтянино Синухе, ти си благословен човек, макар че ми причини болка — каза той и пак плю.

— Аз също можех да го сторя не по-лошо, че дори и по-добре от него — обади се старецът, — ако само беше разрешил да се докосна до святата ти челюст. А най-добре щеше да го извърши твоят зъболекар.

За голямо негово учудване аз потвърдих думите му:

— Старецът казва истината. Той щеше да го стори не по-лошо от мен, а най-добре би се справил твоят зъболекар. Само че тяхната воля не е била така силна, както моята. Затуй на тях не им се е удало да те избавят от мъките. Без да се бои за себе си, лекарят трябва да се осмели да причини неизбежна болка дори на царя. Те са се бояли, а пък аз не се побоях, защото всичко ми е все едно. Ако имаш желание, спокойно можеш да накараш войниците си да прободат черния ми дроб, след като те излекувах.

Царят плю, притисна бузата си и пак плю. Но бузата вече не го болеше и той каза:

— Още не бях чувал някой да говори като теб, Синухе. Ако казваш истината, тогава не си струва войниците ми да пробождат черния ти дроб — каква ще бъде ползата, щом на теб ти е все едно. Но ти действително ми донесе голямо облекчение, поради което ти прощавам дързостта. На твоя слуга също му прощавам, че видя как държиш главата ми под мишницата си и чу как викам. Прощавам му, защото след толкова време отново ме разсмя с необикновения си скок. — Обръщайки се към Каптах, той добави: — Подскочи още веднъж!

— Това е под достойнството ми — намръщи се Каптах.

— Ще видим — усмихна се Бурабуриаш и повика лъва. Той се надигна, изтегна тялото си, така че ставите му изпукаха, и с умните си очи погледна своя господар. Царят посочи Каптах и лъвът лениво закрачи към него, размахвайки опашка. Приковал поглед в хищника. Каптах заотстъпва. Лъвът раззина уста и издаде глух рев. Каптах светкавично се обърна, сграбчи завесата на вратата и се покатери по нея до горния праг, издавайки викове на ужас, когато лъвът протегна лапа към него. Царят се разсмя още по-звучно и каза:

— По-забавно нещо не съм виждал!

Лъвът се излегна и се облиза, докато нещастният Каптах се сви на горния праг.

— Гладен съм — заяви царят и нареди да му поднесат ястия и напитки.

Старецът заплака от радост, че царят отново беше здрав. Поднесоха му разнообразни ястия в сребърни блюда, украсени с гравирани изображения, и вино в златни бокали.

— Седни да похапнем заедно, Синухе — покани ме той. — Макар това да е под достойнството ми, днес ще го понеса, след като си позволи да държиш главата ми под мишницата си и да бъркаш с пръсти в устата ми.

Така аз ядох и пих редом с царя и му казах:

— Засега болката ти изчезна, ала все някога пак ще се поднови, ако не се избавиш от зъба, който я причинява. Затова трябва да накараш твоя зъболекар да го извади веднага щом отокът на бузата ти спадне. Това ни най-малко няма да навреди на здравето ти.

Лицето на царя се навъси.

— Лоши думи изричаш, неразумни чужденецо, и помрачаваш радостта ми — каза той гневно, но след кратко размисляне добави: — А може и да си прав. Страданието ми се подновява всяка есен и пролет, когато се простудят краката ми, и ми причинява болки, от които ме обзема желание да умра. Щом като е наложително да се предприеме нещо, ще трябва да го извършиш ти. Моят зъболекар ми създаде толкова ненужни мъки, че повече не искам да ми се мярка пред очите.

— От думите ти заключавам, че като дете си пил повече вино, отколкото мляко — отвърнах аз. — Освен това сладкишите също не ти понасят. В този град ги правят със сироп от фурми, но той уврежда зъбите, докато в Египет се използува мед, който мънички птички събират в големи пити за хората. Ето защо отсега нататък яж само сладкиши от пристанището и всяка сутрин след ставане пий мляко.

— Ти наистина си голям шегобиец, Синухе — рече той. — Не ми се вярва някакви мънички птички да събират сладост за хората. Такова нещо никога не съм чувал.

— Тежка е моята участ! — въздъхнах аз. — В родината ми ще ме вземат за лъжец, ако разкажа, че тук съм видял безкрили птици, които живеят при хората и всеки ден снасят по едно яйце за стопаните си. В такъв случай най-добре ще е изобщо да не говоря, защото, ако ме сметнат за лъжец, ще загубя доброто си име.

— Напротив — възрази той разгорещено, — продължавай да говориш, защото досега никой не ми е говорил като теб.

Тогава му казах със сериозен глас:

— Аз няма да извадя зъба ти, твоят зъболекар ще го стори. В тези неща той е най-сръчният в страната, навярно по-сръчен и от мен, пък и не искам да си навличам омразата му. Но ако желаеш, мога да седна до теб, да държа ръката ти и да ти вдъхвам кураж, докато го върши. Освен туй ще облекча болката ти с всичкото умение, което съм усвоил в различни страни и сред различни народи. Нека това стане точно след две недели. По-добре е предварително да определим деня, за да не се разколебаеш. Дотогава венецът ти ще заздравее, а ще ти дам и едно лекарство, с което сутрин и вечер ще изплакваш устата си, колкото и да горчи и да люти.

— А ако откажа да го сторя? — запита той раздразнено.

— Трябва да ми дадеш царската си дума, че всичко ще стане така, както вече казах. Владетелят над четирите края на света не може да престъпи царската си дума. Ако ме слушаш, ще те позабавлявам с моята вещина: пред очите ти ще превърна вода в кръв и ще те науча как се прави, за да смаеш верноподаниците си. Трябва обаче да ми обещаеш, че никому не ще издадеш тайната. Тя е свещена тайна на жреците на Амон, която аз самият нямаше да зная, ако не бях ръкоположен за жрец от първа степен, и в която не бих те посветил, ако не беше цар.

В този миг от горния праг на вратата Каптах извика с нажален глас:

— Махнете най-сетне туй дяволско изчадие! Иначе ще сляза и ще го претрепя! Ръцете ми се схванаха и задникът ме заболя да седя в това неудобно положение, което унижава достойнството ми. Честна дума, ако не изведете звяра незабавно, ще сляза и ще го убия!

При тази закана Бурабуриаш отново се разсмя звучно, след което каза с престорена сериозност:

— Жалко би било наистина да убиваш лъва ми. Той израсна пред очите ми и стана мой верен другар. Ще го повикам, за да не извършваш злодеяние в палата ми.

Той примами лъва при себе си и Каптах се спусна по завесата, разтърка изтръпналите си крака и така ядно изгледа лъва, че царят се запревива от смях и извика:

— По-забавен смешник не бях виждал. Продай ми го, Синухе, и аз ще те направя богат човек.

Аз обаче нямах намерение да продавам Каптах, пък и царят не настоя и ние се разделихме като приятели, когато главата му почна да клюма и очите му да се затварят. Сънят го налягаше, защото от болки много нощи наред не беше мигвал. Старият придворен лекар ме съпроводи навън и каза:

— От поведението и думите ти установих, че ти съвсем не си измамник, а сръчен, опитен в професията си човек. Но мен ме порази смелостта, с която говореше пред владетеля над четирите края на света. Ако някой от неговите лекари се одързостеше да му говори по същия начин, отдавна щеше да почива в глинената делва наред със своите предци.

— Най-добре ще е — рекох аз — да обсъдим всичко, което предстои да стане подир две недели. Денят ще бъде тежък и е редно предварително да принесем жертва на съответните богове.

Като богобоязлив човек, той одобри предложението ми и ние се уговорихме да се срещнем в храма, за да принесем жертва и да се посъветваме с другите лекари относно зъба на царя. Преди да си тръгна от палата, старецът нареди да нагостят носачите, които ме бяха донесли. Те ядоха и пиха в предния двор и ме възхваляваха безмерно, а по пътя към странноприемницата пяха с цяло гърло. Тълпи от хора ме следваха и от този ден името ми се прочу във Вавилон. Само Каптах яздеше мрачен на бялото магаре и не ми проговаряше, понеже достойнството му беше силно накърнено.

3

Подир две недели се срещнах с царските, лекари в кулата на Мардук. Заедно принесохме в жертва една овца и накарахме жреците да огледат черния й дроб и да ни пророкуват. Защото във Вавилон жреците гадаят по черния дроб на жертвените животни и умеят да предричат много неща, които за другите остават непроницаеми. Те казаха, че сме щели да разгневим царя, ала никой нямало да загуби живота си или да пострада. И все пак по време на лечението трябвало да се пазим от нокти и копия. Сетне поискахме от звездобройците да проверят в Книгата на небето дали денят ще бъде благоприятен за начинанието. Намериха го за благоприятен, въпреки че сме можели да изберем някой още по-благоприятен. Накрая накарахме жреците да капнат зехтин във вода и по него да предскажат бъдещето. След като се взираха в петното, те заявиха, че не са открили нищо особено или поне никакво лошо предзнаменование. На излизане от храма над нас прелетя лешояд, стиснал в ноктите си човешка глава, която беше отмъкнал от градската стена. Жреците го изтълкуваха като добра поличба за нашето начинание, ала на мен ми се стори по-скоро обратното.

Ние спазихме съвета, даден ни при огледа на овчия дроб, и отпратихме телохранителите на царя, а лъвът остана зад вратата. Не му позволихме да придружава царя, защото в гнева си той можеше да го насъска срещу нас и да бъдем разкъсани, както по думите на лекарите вече се било случвало с други. За да разведри черния си дроб, както се казваше във Вавилон, цар Бурабуриаш беше пил вино и влезе с наперена стъпка. Ала щом съгледа познатия му стол на зъболекаря, той пребледня и заяви, че трябвало да уреди още някои важни държавнически дела, за които по време на пиенето бил забравил.

Той понечи да излезе, но докато останалите лекари лежаха проснати по корем и с устните си бършеха пода, аз улових царя за ръка, окуражих го и му обясних, че всичко ще мине бързо, ако се държи храбро. На лекарите наредих да се почистят и сам обгорих зъболекарските инструменти с огъня на скарабея. Сетне почнах да натривам венеца на царя с обезболяващ мехлем, докато ми заповяда да спра, понеже бузата му се била вдървила, а езикът му вече не можел да се обърне в устата. Тогава го сложихме да седне на стола, привързахме главата му към него и между челюстите му напъхахме клинове, за да не си затваря устата. Аз го държах за ръката и го окуражавах. Призовавайки на помощ всички вавилонски богове, зъболекарят пъхна клещите в устата му и така ловко извади зъба, както никога не бях виждал да се вади болен зъб. При все това царят изпищя кански, лъвът зарева отвън, нахвърли се върху вратата, която изпращя, и задраска с нокти по нея.

Картината беше ужасна. След като отвързахме главата на царя и извадихме клиновете от устата му, той изплю кръв в един тас, заохка, завика и по бузите му потекоха сълзи. Когато кръвотечението престана, той през сълзи почна да вика телохранителите си, за да ни погубят, призоваваше лъва си, с ритник обърна свещения огън и заудря лекарите с една тояга, докато я изтръгнах от ръцете му. Подканих го да си изплакне устата и той ме послуша. Разтреперани, лекарите лежаха на пода в нозете му, а зъболекарят беше сигурен, че е настъпил последният му час. Но царят се успокои. Макар и с изкривена уста, пи вино и ме помоли да го позабавлявам, както му бях обещал.

Преместихме се е голямата увеселителна зала, защото сега царят изпитваше неприязън към стаята, в която му бе изваден зъбът. Нарече я „проклетата стая“ и нареди да я заключат за вечни времена. В увеселителната зала налях вода в един съд и накарах царя и лекарите да я опитат, за да се уверят, че е обикновена вода. Сетне бавно я прелях в друг съд и в същото време тя се превърна в кръв, така че царят и неговите лекари ахнаха от учудване и здравата се изплашиха.

След туй накарах Каптах да внесе кутията с крокодила. Всички играчки, продавани във Вавилон, бяха глинени и много изкусно направени, но аз се сетих за дървения крокодил, с който си бях играл като дете, и поръчах на един сръчен дърводелец да изготви такъв крокодил по мои указания. Беше го измайсторил от кедрово дърво и сребро и така умело го беше оцветил и украсил, че изглеждаше като жив. Извадих го от кутията и започнах да го тегля след себе си по пода. Той ме следваше, движеше краката си и тракаше с горната си челюст като истински крокодил, когато посяга към плячката си. Подарих го на царя, който много го хареса, защото в неговите реки нямаше крокодили. Теглеше го след себе си, съвсем забравил изтърпените мъки, а лекарите се споглеждаха и радостно се усмихваха.

Царят ги възнагради щедро, а зъболекаря направи богат човек, след което ги освободи. Мен обаче ме задържа и аз му показах как се превръща вода в кръв. Дадох му също така от веществото, което трябва да се сипе във водата, преди чудото да стане. Това умение е много просто, както знае всеки, комуто е известно, и както е просто всяко голямо умение. Но царят се удиви, похвали ме и не се успокои, докато не събра в градината си придворните и множество хора от градските стени, за да превърне пред очите им водата на езерото в кръв. Високопоставени и низши нададоха вик на уплаха и се хвърлиха ничком в нозете му, което го изпълни с радост. За зъба отдавна вече не си спомняше, но ми каза:

— Египтянино Синухе, ти ме избави от големи страдания и по различни начини разведри черния ми дроб. Затуй можеш да поискаш от мен каквото пожелаеш. Достатъчно е само да назовеш какъвто и да било подарък и ще го получиш, защото аз също искам да разведря черния ти дроб. Тогава му казах:

— Царю Бурабуриаш, владетелю над четирите края на света, като лекар аз държах главата ти под мишницата си и стисках ръката ти, докато ревеше с грозен глас. Мисля, че когато се върна в родината си, за да разкажа какво съм видял тук, не е редно в мен, чужденеца, да остане такъв спомен за царя на Вавилония. По-добре ще е като човек да се изплаша, съзирайки цялата ти мощ. Ето защо сложи си брадата, препаши опашката около пояса си и накарай своите войски да дефилират пред теб, та да усетя могъществото ти, смирено да падна ничком и с устата си да избърша прахта пред нозете ти. Друго нищо не искам от теб.

Молбата ми явно му хареса, защото отговори:

— Честна дума, Синухе, досега никой не ми е говорил като теб. Затуй ще изпълня молбата ти, макар че ще ми бъде отегчително цял ден да седя на златния трон, докато ми се изморят очите и почна да се прозявам. Но нека бъде както ти пожела.

Той разпрати вестоносци да свикат войските му от цялата страна и определи деня, в който трябваше да дефилират пред него.

Парадът стана край портата на Ищар. Царят седеше на златен трон, в нозете му лежеше лъвът, а въоръжените му велможи го бяха наобиколили, така че изглеждаше обвит в облак от злато, сребро и пурпур. Долу, по широката алея, войските преминаваха на бегом копиеносци и стрелци с лъкове в редици по шестдесет, бойни колесници профучаваха по шест една до друга. Нужен беше цял един ден, докато всички се източат пред погледа на царя. Колелата на колесниците трещяха като гръмотевици, тропотът на тичащите войници и дрънкането на оръжията напомняше шума на разбушувало се море, та на човек му се завиваше свят и краката му се разтреперваха при вида на всичко това.

— Не е достатъчно да кажем, че вавилонските войски са многобройни като песъчинките в морето и звездите на небето — казах на Каптах. — Трябва да пресметнем тяхното количество.

— Невъзможно е, господарю — измърмори Каптах. — На земята няма такива големи числа…

Заех се да броя доколкото смогвах и се оказа, че пехотинците бяха шестдесет по шестдесет по шестдесет, а бойните колесници — шестдесет по шестдесет. Впрочем във Вавилония шестдесетицата е свещено число наред с петицата, седмицата и дванадесетицата. Но защо е така — това не знам. Жреците ми обясняваха, ала от обясненията им не разбрах нищо.

Видях също, че щитовете на воините от царската гвардия блестяха от злато и сребро, оръжията им бяха позлатени и посребрени, лицата им лъщяха от масло и те така бяха затлъстели, че при тичането се задъхваха и пръхтяха като стадо говеда. Но те бяха малко на брой, докато пристигналите от провинциите войници бяха обгорели от слънцето, мръсни и смърдящи на пикоч. Царската заповед ги бе изненадала, та мнозина не носеха дори копия, около очите бяха нахапани от мухи и аз установих, че във всички страни войската е една и съща. Забелязах още, че много от колесниците бяха стари и скърцаха, на няколко колелата се откачиха в движение, а прикрепените към тях медни коси бяха позеленели от ръжда.

Вечерта царят ме извика при себе си, усмихна се и запита:

— Е, Синухе, увери ли се в могъществото ми?

Хвърлих се в нозете му, избърсах с уста пода пред него и казах:

— Наистина няма по-могъщ цар от теб и ненапразно те наричат владетел над четирите края на света. Очите ме заболяха, главата ми се замая и краката ми се огъваха от страх, защото воините ти са неизброими като морския пясък и звездите на небето. Той се усмихна доволен и каза:

— Молбата ти бе изпълнена, Синухе, макар че можеше да се задоволиш и с по-малко. Съветниците ми са вбесени от тази странна приумица, която ще погълне годишния данък от цяла една провинция. Нали войниците трябва да се нахранят и напоят, а тази вечер ще вилнеят из града и като всички войници ще направят сума поразии. После цял месец пътищата на страната ще бъдат несигурни от тях, така че не ми се вярва втори път да уреждам такава щуротия. Освен това седалищните ми части се вдървиха от седенето на златния трон и главата ми също е замаяна. Затуй нека пийнем вино и разведрим черния си дроб след напрегнатия ден, че имам да те разпитвам за много неща.

Пихме вино и той ми задаваше всякакви въпроси, както разпитват децата и юношите, които още не са видели света. Отговорите ми явно му допадаха и накрая той запита:

— Фараонът има ли дъщеря? След всичко, което ми разказа за Египет, реших да си взема фараонска дъщеря за съпруга. Вярно, че в харема си вече имам четиристотин жени, които са ми предостатъчни, защото на ден не ходя при повече от една, а и това би ми омръзнало, ако не бяха различни. Но ако сред жените си имам фараонска дъщеря, престижът ми ще се издигне и народите, които управлявам, ще ме уважават още повече.

Вдигнах ужасено ръце и казах:

— Бурабуриаш, ти не знаеш какво говориш! Откакто свят светува, фараонска дъщеря не се е събирала с чужд мъж. Дъщерите на фараона се омъжват единствено за свои братя, а когато нямат братя, остават неомъжени за цял живот и стават жрици. Затуй думите ти са светотатство към египетските богове, но аз ще ти дам опрощение, защото не знаеш какво говориш.

Царят сбърчи вежди и раздразнено каза:

— Какъв си ти, че ще ми даваш опрощение? Мигар моята кръв не е божествена, както кръвта на фараона?

— Видях кръвта ти, когато я изплюваше в таса до теб — признах аз. — Виждал съм също така как тече кръвта на великия фараон Аменхотеп и не мога да твърдя, че между кръвта на двама ви има някаква разлика. Но ти не бива да забравяш, че фараонът едва отскоро е женен и не знам дали са му се родили дъщери.

— Още съм млад и мога да почакам — отговори Бурабуриаш и лукаво ме погледна, защото беше цар на търговски народ. — Освен това, ако фараонът няма дъщеря или не иска да ми я даде за съпруга, нека ми изпрати някоя благородна египтянка, която мога да представя за негова дъщеря. Тук никой не се съмнява в думите ми, а и фараонът няма да загуби нищо. Но ако не се съгласи, ще изпратя войските си да доведат дъщеря му. Аз съм упорит и щом си наумя нещо, никой не може да го избие от главата ми.

Думите му ме изплашиха, та му казах, че една война ще струва скъпо и ще навреди много на световната търговия, от което той ще загуби повече, отколкото Египет.

— По-добре ще е да изчакаш — добавих аз, — докато посланиците ти съобщят, че на фараона са се родили дъщери. Тогава с глинена плочка можеш да го уведомиш за желанието си и ако склони, той непременно ще ти изпрати дъщеря си. Няма да те измами, понеже сега има нов, могъщ бог, който държи на истината и всяка лъжа го отвращава.

Бурабуриаш недоумяващо заяви:

— За такъв бог не искам да ми се говори и много се учудвам, че твоят фараон си е избрал точно него. Нали е общоизвестно, че истината често вреди на човека и го довежда до просяшка тояга. Вярно е, че аз се моля на всички богове — и на познати, и на непознати, защото сигурното е сигурно и понеже обичаят е такъв. Но с този бог не искам да имам вземане-даване. Виното ме ободри и разведри черния ми дроб — продължи той, — а думите ти за фараонските дъщери и тяхната красота ме разгорещиха, та смятам да се оттегля с харема си. Заповядай и ти с мен, като лекар можеш да дойдеш. Вече казах, че имам предостатъчно жени и няма нищо лошо, ако си избереш някоя от тях да се позабавляваш. Гледай само да не й направиш дете, че ще се получат големи неприятности. Освен това любопитен съм да видя как се люби с жена един египтянин, понеже всеки народ си има свои начини. Ще се смаеш и няма да ми повярваш, ако ти разкажа какво умеят моите жени, доведени от далечни страни.

Той не пожела да изслуша възраженията ми, заведе ме насила в харема си и ми показа картините по стените, които художниците му бяха изготвили от разноцветни гледжосани тухли и които изобразяваха мъже и жени, любещи се по всевъзможни начини. Показа ми също така някои от съпругите си, облечени със скъпи одежди и покрити с накити и скъпоценни камъни. Сред тях имаше жени и момичета от всички познати страни, както и представителки на дивите племена, доведени от търговците. Различаваха се по външност и по цвета на кожата си, бръщолевеха като маймуни на всички езици, танцуваха пред царя, разголвайки корема си, и го съблазняваха по разни начини, защото всяка от тях се стараеше да спечели благоволението му. Царят непрекъснато ме подканяше да си избера някоя от тях, докато накрая му рекох, че съм дал обет пред божеството си да се въздържам от общуване с жени, когато ми предстои да лекувам пациент. Казах му, че съм обещал на другия ден да оперирам едного от сановниците му, който има брадавица на семенните торбички, така че не бива да се докосвам до жена и най-добре ще е да си тръгна, за да не посрамя лекарското си изкуство. Царят ми повярва и ме освободи, но жените бяха много огорчени и с думи и жестове изразиха разочарованието си. С изключение на царските евнуси те досега не бяха виждали в харема мъж в разцвета на силите си, а царят беше млад, хилав и още голобрад. Но преди да си тръгна, той каза, подсмихвайки се:

— Реките придойдоха и пролетта настъпи. Затова жреците постановиха след тринадесет дни да се състои празникът на пролетта и денят на мнимия цар. За този ден съм ти приготвил изненада, която — надявам се — ще позабавлява както теб, така и мен, но каква ще бъде тя — това не искам да ти кажа предварително, за да не ми развалиш удоволствието.

Оттеглих се с лоши предчувствия, защото се боях, че онова, което беше забавно за цар Бурабуриаш, едва ли можеше да ме забавлява. По този въпрос с Каптах за първи път бяхме на едно мнение.

4

Придворните лекари не знаеха как да изразят задоволството си, че благодарение на мен не изпитаха гнева на царя, а получиха големи подаръци, и че ги бях защитил пред него, като похвалих умението им. Бях го сторил, защото всеки беше опитен в областта си. Имаше какво да науча от тях и те не криеха нищо от мен. Най-важното, с което ме запознаха, беше как да се изстисква сокът на макови семена и от него да се добива средство, което в зависимост от дозата предизвиква приятни сънища, изпадане в безсъзнание или смърт. Много вавилонци използуваха това средство, смесено с вино или без вино, и твърдяха, че употребата му доставяла голяма наслада. Жреците също го вземаха, за да сънуват сънища и сетне да пророкуват, понеже по тяхно мнение мъдростта на това средство била голяма. Ето защо маковите насаждения във Вавилония покриваха обширни полета, които с пъстроцветието си представляваха необичайна и страховита гледка. Наричаха ги полята на боговете, понеже бяха собственост на кулата и портата.

По подобен начин жреците преработваха конопени семена и от тях получаваха лек, чрез който човек не се боеше ни от болка, ни от смърт. А когато някой мъж го вземаше често и в големи дози, той губеше интерес към земните жени и изпитваше върховна наслада с присънили му се жени, които това средство изпращаше в обятията му. Така, пребивавайки във Вавилон, аз трупах големи познания, но най-много ме удивляваше умението на жреците да превръщат планински кристал в прозрачно стъкло, което увеличаваше предметите, щом се погледне през него. Нямаше да повярвам, ако сам не бях държал в ръцете си такива стъкла и не бях гледал през тях. Откъде обаче кристалите притежаваха тази сила — това не знам, жреците също не можаха да ми обяснят, а и едва ли някой човек би могъл да го обясни. Най-високопоставените и най-богатите използуваха такива стъкла, когато зрението им отслабнеше, така че дори на стари години четяха написаното на глинени плочки и полагаха безпогрешно печата с името си.

И все пак още по-удивително беше, че с помощта на кристалите при слънце можеха да разпалват изсъхнал тор, стрито дърво и сухи листа. С една дума, денем палеха огън без триене. Тези кристали са причина да смятам, че вавилонските вълшебници разполагат с по-голяма сила, отколкото вълшебниците на която и да било друга страна, и аз много уважавах техните жреци. Такива стъкла са баснословно скъпи — струват многократно повече злато от собственото си тегло, но забелязвайки огромния ми интерес към тях, придворният зъболекар ми подари едно. Отблагодарих се, като му подарих врата от кедрово дърво за жилището му. Поръчах на художници да изобразят на вратата по египетски маниер как зъболекарят с голяма вещина изважда зъба от царската уста и как царят го възнаграждава богато. Сторих го, защото във Вавилон имаше художници, които умееха да рисуват по египетски маниер, и понеже там дървото беше толкова скъпо, че вратата поколения наред се предаваше по наследство от баща на син, а когато богаташ или сановник сменяше жилището си, вземаше вратата със себе си.

Голям интерес събуди у мен също гадателското изкуство на вавилонските жреци. Позволиха ми да го изучавам в кулата, понеже бях покровителствуван от царя, а и придворните лекари се застъпиха за мен. По такъв начин се научих да разчитам черния дроб на овца и в него да различавам планини и реки, улици, порти и кули, главата, крайниците, ушите, пръстите й всичко останало до най-малката подробност. За лекаря то беше извънредно полезно, защото, ако му провървеше, по черния дроб на овцата, принесена от него в жертва, можеше да установи страданието на пациента и лечебното средство, без да се налага лично да го преглежда. Вавилонските лекари често прилагаха този метод, когато се съмняваха във вида на заболяването, и той значително подсилваше нужната самоувереност на лекаря, ако се затруднеше в диагнозата. Ето защо аз се заех с изучаването му.

Но най-точни сведения за всичко, което става в настоящето или предстои да се случи, се получават чрез четене на небесните огнени писмена нощем. Въпреки това аз не се опитах да изуча разчитането на тази писменост, защото това занимание щеше да ми отнеме години, дори десетилетия, а пък и звездобройците бяха старци с побелели бради и с уморени от взиране в звездите очи, които непрестанно спореха помежду си и никога не постигаха съгласие относно значението на звездното разположение, та сметнах тези занимания за излишни. Жреците обаче ми разказваха, че всичко, което става на земята, ставало също на небето и нямало толкова дребно или маловажно нещо (да не говорим за по-значителните), което да не може предварително да се узнае от звездите, стига достатъчно добре да се изучи небесната писменост. Това учение ми се стори по-приемливо и по-понятно от много други учения за хората и боговете. То облекчава живота, защото кара човека да проумее, че всичко става по силата на непоклатим закон и никой не може да повлияе върху съдбата си, понеже не е в състояние да промени разположението на звездите и да пренасочи тяхното движение. Като се разсъди по-дълбоко, това учение се оказва по-естествено и по-разбираемо от всички учения. То е в съгласие със склонността на човешкото сърце да вярва, макар вавилонците да говореха за черен дроб там, където египтянинът казва сърце. Но според мен това различие е само езиково и нищо повече.

Тази удивителна наука ми направи толкова силно впечатление, че по едно време сериозно се бях замислил дали да не остана във Вавилон да изучавам звездната писменост. Щях да зарежа странствуванията си и всичко друго, та след години и десетилетия да разбирам звездната писменост, защото ми се струваше, че човешкият живот не може да има по-голям смисъл от изучаването на тази наука. Посъветвах се и с Каптах, но той каза:

— Каква полза ще има човек, ако прахосва годините си в гледане по небето, докато му изтекат очите? Ако на звездите е написано всичко, което ще стане, човек не може да избегне каквото му е писано, дори да го знае предварително. Това е казано в много приказки, каквато е например приказката за принца и неговите кучета. Узнае ли предварително всичкото зло, което ще го стигне, човек ще се разстрои, краката му ще се разтреперят и напразно ще се мъчи да промени онова, дето все пак ще се случи. А ако чете, че ще му се случват само хубави неща, което, така или иначе, не става, тогава не е ли по-добре да се радва и наслаждава на хубавото, вместо да гледа звездите и да пилее времето, отредено му да разведрява сърцето си? На човек обаче му се случва и добро, и зло според волята на боговете, така че четенето на звездите би предизвикало само излишно объркване и губене на време, докато се радва и ядосва на предстоящото. Много по-добре ще е да се уповаваме на нашия скарабей.

— Но щом като на звездите е написано всичко, което ще ни се случи, тогава скарабеят ни най-малко не е способен да променя нашата съдба, нито пък може да повлияе на бъдещето ни — отвърнах аз, от което Каптах се засегна дълбоко и рече:

— Това са празни и скверни приказки. Ако ти си прав, тогава на звездите несъмнено е написано също, че скарабеят ще ни носи щастие, и са изброени всички големи и малки случки, когато той ни помага. Защото без него отдавна щяхме да сме увиснали на стената с главата надолу или черепът ти щеше да се белее на бойното поле.

Нямаше какво да му възразя, та се отказах от мисълта да остана във Вавилон и да изучавам звездите. Изпитвайки сърцето си, забелязах, че това решение ми достави радост, защото странствуването беше влязло в кръвта ми, очите ми бяха неспокойни и аз непрекъснато жадувах да видя нещо ново. Утешаваше ме също мисълта, че не губех нищо, ако не останех, понеже решението ми и нашият разговор с Каптах положително бяха написани на звездите дълго преди деня на моето раждане. Така че, дори да желаех, не бе възможно да остана, след като повелята на звездите беше такава.

Затова пък изучавах черния дроб на овцете и си записвах също онова, което жреците на Мардук знаеха за полета на птиците, та когато тръгнех на път, да се съобразявам с техните предзнаменования. Дълго време карах жреците да капват зехтин във вода и да тълкуват изображенията, които се появяваха по водната повърхност. Но в това изкуство вярвах най-малко, понеже изображенията биваха винаги различни и тяхното тълкуване не се нуждаеше от много знания, а трябваше само умело да си служиш с езика. Все пак запомнях какво говореха за това изкуство.

Тези занимания така ме увлякоха, че по едно време съвсем забравих лекарското си призвание. Денонощия наред прекарвах в храма и отпращах пациентите, които ме търсеха, примамени от моето лекарско умение. Насочвах ги към придворните лекари, което извънредно ги радваше, защото повишаваше авторитета им сред жителите на Вавилон. А пък аз, който съчетавах египетската мъдрост с вавилонската, тръпнех вътрешно пред собствената си мъдрост и си мислех, че цялото познание, трупано в течение на хилядолетия от хората по четирите края на света, сега беше станало мое. При тази мисъл усещах как силите ми нарастват, гордеех се и смятах, че за мен няма нищо невъзможно. Все още бях твърде млад — независимо от знанията и опита си.

Преди да опиша вавилонския празник на пролетта и деня на мнимия цар, трябва да споделя нещо необикновено, отнасящо се до моето раждане. Когато ми гадаеха на овчи черен дроб и капка зехтин във вода, жреците ми казаха:

— Твоето раждане е свързано с някаква ужасяваща тайна, която не можем да разгадаем. Ето защо в действителност ти не си просто египтянин, както си мислиш, а изобщо чужденец на този свят.

Тогава им разказах, че не съм роден като другите хора, ами една нощ съм дошъл в тръстикова лодка по течението на реката и майка ми ме намерила сред тръстиките. — Жреците се спогледаха, поклониха ми се доземи и рекоха:

— Така и предполагахме.

Сетне ми разказаха, че техният велик цар Саргон, който подчинил на властта си четирите края на света и могъществото му се простирало от северното до южното море и над морските острови, също бил дошъл като новородено дете с насмолена тръстикова лодка по реката и никой нищо не знаел за произхода му, преди великите му дела да покажат, че бил потомък на боговете.

При тези думи сърцето ми се стегна. Опитах се да се разсмея и запитах:

— Да не би да смятате, че аз, лекарят, имам божествен произход? Те обаче не се смееха, а отвърнаха:

— Не знаем, но за всеки случай ти се покланяме.

Отново ми се поклониха доземи, с което ми досадиха, и аз им рекох:

— Стига с тези шеги, нека се върнем към черния дроб.

Върнахме се при глинената паница и те продължиха да ми обясняват лабиринтите в черния дроб на овцата, ала скришом ме поглеждаха почтително и шушукаха помежду си.

Оттогава въпросът за моя произход започна да ме гнети и сърцето ми натежаваше като олово, щом си помислех, че съм чужденец навред по света. Много ми се искаше да се посъветвам със звездобройците, но след като не знаех точния час на раждането си, не можех да ги запитам нищо, нито пък те можеха да ми отговорят. По молба на жреците те все пак извадиха глинените плочки, отнасящи се за годината и дните, когато течението ме бе довело, защото жреците също любопитствуваха за произхода ми. Звездобройците обаче знаеха единствено, че ако съм роден в еди-кой си миг на денонощието, потеклото ми трябва да е царско и съм призван да властвувам над много народи. От това известие ни най-малко не ми олекна, защото, замисляйки се за миналото, аз си спомнях за престъплението и позора, които бях оставил след себе си в Тива. А може би, мислех си аз, звездите са ме прокълнали още в деня на моето раждане и са ме изпратили с тръстиковата лодка да тласна Сенмут и Кипа на преждевременна смърт, да им отнема радостта от старините и да ги лиша дори от гроб. Тази мисъл ме ужасяваше, ако звездите наистина ме бяха прокълнали, то аз и занапред щях да нося гибел и страдание на ония, които ме обичаха. Затова бъдещето тегнеше на душата ми, плашеше ме и аз разбирах, че всичко, което ме бе сполетяло, имаше една цел: да затворя сърцето си за хората и да заживея сам, защото в самотата си нямаше да нося прокоба над другите.

5

А сега нека разкажа за деня на мнимия цар. Когато посевите покълнаха и нощите се отърсиха от ужасния студ, жреците излязоха извън града, изровиха бога от гроба му и оповестиха, че е възкръснал, след което Вавилон се превърна в място на необуздана веселба. По улиците се стичаха празнично пременени тълпи, крадци разграбваха дюкяните и вдигаха по-голяма врява от войниците, преди да се разотидат след величествения парад. Жени и много девойки се отправяха към храмовете на Ищар да събират сребро за чеиз и всеки можеше да се забавлява с тях, без това да се смята за срамотно. Всичко живо ликуваше и се наслаждаваше според силите и желанието си. Последният ден от празненствата беше денят на мнимия цар.

Вече бях свикнал с различните вавилонски обичаи, ала все пак се стъписах, когато преди зазоряване пияни царски телохранители нахлуха във „Вила Ищар“, отваряха насилствено вратите, налагаха всеки срещнат с дръжките на копията си и викаха с цяло гърло:

— Къде се е скрил нашият цар? Дайте ни веднага царя, че денят скоро ще настъпи и той е длъжен да въздаде правда на народа си!

Вдигна се страшна олелия, засвяткаха лампи, слугите от странноприемницата тичаха презглава по коридорите. Каптах реши, че в града е избухнал бунт, и се скри под леглото ми, а аз станах, както бях без дрехи, наметнах се с вълнената си завивка, пресрещнах войниците и ги запитах:

— Какво искате? Внимавайте да не ме оскърбите, защото аз съм Синухе, Египтянина, Сина на дивото магаре, и името ми сигурно ви е известно.

— Щом се казваш Синухе, значи ти си, когото търсим! — завикаха те.

Смъкнаха завивката от тялото ми, така че останах гол пред тях, и с учудване почнаха да ме сочат, защото дотогава не бяха виждали обрязан мъж.

— Можем ли да оставим този мъж да ходи свободно? Не е ли опасен за жените ни, които обичат всичко ново и необикновено? — питаха се те и продължаваха: — По-странно нещо наистина не сме срещали, откакто видяхме оня къдрокос черен мъж от островите на топлото море, дето се беше закичил с костена игла и дрънкалка, за да се харесва на жените!

Като им омръзна да се гаврят с мен, те ме пуснаха и казаха:

— Вместо да ни губиш времето с твоите щуротии, по-добре ни предай слугата си. Наредено ни е незабавно да го отведем в палата, защото днес е денят на мнимия цар и волята на царя е да го заведем там.

Като чу тези думи, Каптах толкова се изплаши, че крайниците му се разтрепериха и цялото легло се затресе. Така го откриха, измъкнаха го с възторжени викове изпод леглото и покланяйки му се доземи, си казваха един другиму:

— Ето го деня на нашата голяма радост! Най-сетне намерихме нашия цар, който се беше скрил и изчезнал от погледа ни. Но сега очите ни ликуват при вида му и се надяваме, че той ще възнагради верността ни с богати подаръци!

С ококорени очи Каптах ги оглеждаше от главата до петите. Щом забелязаха объркването и уплахата му, те избухнаха в още по-неудържим смях и завикаха:

— Няма съмнение, този е царят над четирите края на света, познаваме го по лицето!

Те пак му се поклониха, а застаналите зад него го сритаха да тръгва. Тогава Каптах ми рече:

— Истина ти казвам, този град и цялата страна са покварени и побъркани, пълни са със злини и скарабеят явно не може да ме закриля повече, щом загазих. Вече не знам дали стоя на главата си или на краката си. А може би все още спя на онова легло, сънувам и всичко това е само кошмар. Така или иначе, аз трябва да ги последвам, защото са здрави мъжаги, но ти, господарю, гледай да се спасиш, ако можеш, и свали тялото ми от стената, когато ме провесят с главата надолу. Съхрани го за всеки случай и не допускай да го хвърлят в реката. Загина ли в ръцете на войниците за честта на Египет, което според всички писания ми дава право да поема към Западната страна, дори тялото ми да изтлее, ти за всеки случай и за да се избягнат всякакви недоразумения, го балсамирай — нали си вещ в това изкуство…

Докато говореше, войниците се превиваха от смях, свличаха се на колене, потупваха се по гърба да не се задушат от смеха и викаха:

— Мардук ни е свидетел, по-добър цар не бихме могли да намерим, защото истинско чудо е, че езикът му не се заплита на възел.

Навън обаче започна да се развиделява, дръжките на копията им заиграха подканващо по гърба на Каптах и те го отведоха със себе си. Аз бързо се облякох и ги последвах в палата. Никой не ме спря да вляза, целият двор и всички преддверия на палата бяха пълни с шумни тълпи. Това подсили убеждението ми, че във Вавилон бе избухнал бунт и че скоро по уличните канавки щеше да потече кръв, щом войските от провинциите пристигнеха на помощ на града

Но когато се вмъкнах след войниците в голямата престолна зала, видях Бурабуриаш седнал върху подпрения на лъвски лапи златен трон, облечен с царски одежди и стиснал в ръцете си символите на властта. Около него в залата се бяха събрали върховните жреци на Мардук, царските съветници и сановниците на страната. Без да им обръщат внимание, войниците си проправяха път с копията, избутаха Каптах пред себе си и спряха пред трона в очакване. Изведнъж всички замълчаха и настъпи пълна тишина, в която прозвуча гласът на Каптах:

— Махнете тази дяволска гадина, че иначе ще се откажа от играта и ще си тръгна!

В този миг през източния прозоречен отвор в залата нахлу светлина, слънцето изгря и всички — жреци и сановници, царски съветници и войници — завикаха гръмогласно:

— Той е прав! Отведете тази гадина, защото ни омръзна управлението на голобрадия хлапак. Този мъж тук е умен и затова ще го направим цар, та да ни повелява.

Не вярвах на очите си, когато ги видях с блъскане, смях и шум наистина да се нахвърлят върху царя, да изтръгват от ръцете му символите на властта и да събличат царските му одежди, така че той за миг остана гол, както аз, когато войниците ме изненадаха в леглото. Пощипваха го по ръцете, опипваха мускулите на бедрата му и му се подиграваха:

— Изглежда, като че ли току-що са го отбили и устата му още мирише на мляко. Крайно време е жените в харема да изпитат малко удоволствие и се надяваме, че този стар лукавец, египтянинът Каптах, може да язди и на женско седло.

Бурабуриаш не се съпротивяваше, а се смееше, докато лъвът му, объркан и изплашен, отстъпваше с подвита опашка пред гъстата навалица. След туй вече не знаех дали стоя на главата или на краката си, защото от царя те се спуснаха към Каптах, надянаха му царските одежди, пъхнаха в ръцете му символите на властта, сложиха го насила да седне върху трона, проснаха се на пода и с уста избърсаха прахта в нозете му. Пръв пред него допълзя голият Бурабуриаш и извика:

— Правилно, нека той бъде нашият цар. По-добър цар не бихме могли да изберем.

Като се държаха за коремите, превивайки се от смях, всички станаха и обявиха Каптах за свой цар. Каптах ги гледаше слисан, с щръкнали изпод короната коси, която в бързината се бе килнала на темето му. Накрая той се разгневи и поде с висок глас, така че всички млъкнаха да го изслушат:

— Ясно, това ще да е кошмар, какъвто може да ми изпрати само някой магьосник. Аз нямам никакво желание да бъда ваш цар. По-скоро бих предпочел да стана владетел на павиани и свине, ала щом ме искате за цар, не мога да откажа — вие сте много, а аз съм сам. Затуй ви заклевам да ми кажете честно: цар ли съм ви, или не?

— Ти си нашият цар и владетел над четирите края на света! Не можеш ли да го проумееш, глупако? — завикаха всички в надпревара. Отново му се поклониха, а един от тях надяна лъвска кожа, застана край нозете му, заръмжа и зарева, кълчейки се под кожата като шут. Каптах се разколеба, замисли се за миг и накрая рече:

— Ако наистина съм цар, заслужава си да го полеем. Слуги, донесете вино, ако има някъде, иначе тоягата ми ще заиграе по гърбовете ви и ще накарам да ви окачат на стената, щом съм цар! Донесете много вино, защото тези велможи и моите приятели, дето ме избраха за свой цар, ще пият с мен, а пък лично аз смятам днес да плувам до гуша във вино!

Думите му предизвикаха възторг, шумната тълпа го вдигна и го отнесе в широка зала с маси, отрупани с разни вкусни ястия и вина. Всеки грабеше каквото докопаше, а Бурабуриаш препаса престилка и като несръчен прислужник настъпваше гостите по краката, обръщаше бокалите и заливаше дрехите им със сос, заради което мнозина го ругаеха и го замеряха с оглозгани кости. В двора на палата насъбралият се в очакване народ също беше нагостен и напоен. За него бяха опекли цели волове и овце, всеки можеше да гребе бира и вино от глинени делви и да се тъпче с каша от сметана и сладки фурми. Когато слънцето се извиси, палатът се огласяше от такъв невероятен шум и глъч, викове, смях и безпорядък, каквито сърцето ми не би могло да си представи. При първия удобен случай се приближих до Каптах и му казах тихо, за да не чуят другите:

— Каптах, последвай ме! Ще се скрием и ще избягаме оттук, защото това няма да свърши добре.

Каптах обаче, пийнал и с издут от вкусните ястия корем, ми отвърна:

— Думите ти са като бръмчене на муха в ушите ми, защото по-голяма глупост не бях чувал. Да не искаш да си тръгна сега, когато този приятен народ ме избра за свой цар и всички ми се кланят? Сигурен съм, че всичко това се дължи на скарабея, както и на добрите ми качества, които едва този народ успя да оцени правилно. Струва ми се впрочем, че вече не е редно да ми викаш Каптах като на роб или слуга и да ме заговаряш така направо, а трябва да ми се покланяш като другите.

— Каптах, Каптах, тази игра ще ти излезе солена — настоях аз — Бягай, докато е време, и аз ще ти простя за твоята наглост.

Но Каптах избърса омазнените си устни, замери ме с един оглозган магарешки кокал и кресна:

— Изведете този долен египтянин, че ще се разгневя и ще нашаря гърба му с тоягата си!

Тогава преоблеченият в лъвска кожа се нахвърли с рев върху мен, ухапа ме за крака, повали ме и издраска лицето ми с нокти. Зле щях да си изпатя, ако в същия миг не бе прозвучал рог и не беше оповестено, че е време царят да въздаде правда на народа, така че мен ме забравиха.

Каптах се пообърка, когато понечиха да го отведат в Дома на справедливостта, и заяви, че предоставял правораздаването на съдиите, които били почтени люде и той им имал доверие. Народът обаче се възпротиви бурно и завика:

— Искаме да видим мъдростта на царя, за да се убедим, че е цар на място и знае законите!

Така Каптах бе въздигнат на трона на правосъдието и пред него положиха символите на справедливостта — камшик и окови, а народът бе подканен да застане пред царя и да изкаже жалбите си. Най-напред в нозете на Каптах се хвърли мъж, който бе раздрал дрехите си и бе посипал главата си с пепел. Той избърса с лицето си пода пред Каптах, заплака и занарежда:

— Няма по-мъдър от нашия цар, владетеля над четирите края на света. Затуй го моля за справедливост по следния въпрос. Преди четири години си взех жена, нямахме деца, а сега жена ми е трудна. Вчера обаче научих, че ме мами с един войник. Сварих ги даже двамата, но войникът беше едър и силен, та не можах да му сторя нищо. Сега черният ми дроб е изпълнен с мъка и отчаяние, защото откъде мога да знам дали детето, което е на път, е мое, или го е направил оня войник. Затуй моля царя да отсъди правилно, че да разбера със сигурност чие е детето — мое или на войника, и да знам как да постъпя.

Каптах мълчеше и се оглеждаше неспокойно, но сетне каза решително:

— Донесете тояги и наложете този мъж, за да запомни хубаво днешния ден!

Съдебните служители хванаха мъжа и започнаха да го налагат, а той заохка от болка и се обърна към народа:

— Каква справедливост е това?

Народът също възнегодува и поиска обяснение.

— Този мъж — поде Каптах — си заслужи боя първо с това, че ме занимава с такива незначителни неща. Но още повече заслужаваше тояга заради глупостта си, защото къде се е чуло и видяло мъж, който е оставил нивата си незасята, да дойде да се оплаква, че друг на добра воля я засява и го оставя да прибере реколтата? Виновна е не жената, че си е намерила друг мъж, а съпругът, защото не е успял да й даде онова, което тя иска. Затова той си получи заслуженото.

Като чу това, народът избухна в смях и викове и възхвали мъдростта на царя. Сетне пред него застана сериозен старик и рече:

— Пред този каменен стълб, на който е записан законът, и пред царя настоявам за справедливост по следния въпрос. Построих си къща край улицата, ала майсторът зидар ме измами — къщата се срути и погуби един случаен минувач. Сега близките на минувача заведоха дело срещу мен и искат обезщетение. Какво да сторя?

Каптах помисли и каза:

— Този случай е сложен и налага по-подробно проучване. Според мен той е дело на боговете, а не на хората, но да видим какво казва законът за него.

Правниците пристъпиха до стълба, прочетоха закона и обясниха:

— Ако къща се срути поради небрежността на майстора зидар и при срутването си погуби собственика на къщата, тогава майсторът зидар също трябва да бъде погубен. Но ако при срутването си къщата погуби сина на собственика, тогава следва да се погуби синът на майстора зидар. Само толкова казва законът, обаче ние го тълкуваме така, че каквото погине при срутването на една къща, същото нещо от имуществото на майстора зидар подлежи на унищожение. Друго не можем да кажем.

— Не знаех — отбеляза Каптах, — че тукашните майстори зидари били такива немарливци, и в бъдеще ще гледам да съм предпазлив с тях. А според закона случаят е прост: близките на загиналия минувач да идат при къщата на майстора зидар, да издебнат първия задал се минувач, да го погубят — и с това законът е изпълнен. Сторят ли го наистина, ще отговарят за последствията, ако близките на този минувач ги обвинят в убийство, понеже тук действително имаме по-скоро деяние на боговете, отколкото на хората. Според мен най-виновен е минувачът, тръгнал покрай срутваща се къща, защото кой разумен човек върши това, ако боговете не са решили така. Ето защо аз освобождавам майстора зидар от всяка отговорност и заявявам, че мъжът, който търси от мен правда, е глупак. Той не е държал майстора зидар под око, та да си свърши съвестно работата, и майсторът зидар с право го е измамил, защото глупците трябва да бъдат мамени, за да се поучат и да поумнеят. Така е било и така ще бъде.

Народът отново възхвали мъдростта на царя, а ищецът си тръгна посрамен. След него пред царя застана дебел търговец, облечен със скъпа дреха, и изложи жалбата си, казвайки:

— Преди три вечери отидох при портата на Ищар, където в празничната нощ бедни девойки от града се бяха събрали, за да принесат, както му е редът, целомъдрието си в жертва на богинята и така да си подсигурят чеиза. Харесах си една мома измежду тях и след като се спазарихме, дадох й шепа сребро и работата беше уредена. Ала тъкмо когато щях да пристъпя към онова, за което бях дошъл, стомахът изведнъж ме присви и трябваше да ида да се облекча. Когато се върнах, оказа се, че междувременно момата се спазарила с друг мъж, получила сребро и от него и двамата свършили онова, заради което бях отишъл при портата. Вярно е, че тя предложи да се забавлява и с мен, но аз отказах, защото вече не беше целомъдрена, и си поисках среброто обратно, ала тя не склони да ми го върне. Сега диря от царя справедливост — не ме ли сполетя голяма неправда, като загубих среброто си, без да получа нещо в замяна? Нали като си купя гърне, то става мое, докато сам го счупя, и продавачът няма право да го чупи и да ми предлага парчетата?

След като го изслуша, Каптах гневно скочи от трона на справедливостта, изплющя с камшика и извика:

— Честна дума, никъде не съм срещал такова тъпоумие, както в този град, и не разбирам, подиграва ли се този стар пръч с мен? Момата е постъпила съвсем правилно, като е избрала другиго, щом този глупак не си е взел онова, за което е отишъл. Освен туй тя е постъпила много пристойно, предлагайки му обезщетение, макар че изобщо не го е заслужавал. Този мъж е трябвало да бъде благодарен на момата и на другия, че за негова радост двамата са отстранили пречката, която в такива случаи създава само ядове и разправии. А той идва при мен да се оплаква и да ми дрънка за някакви си грънци. Щом сравнява момите с грънци, осъждам го отсега нататък да се задоволява само с грънци и да не припарва до нито една мома!

С обявяването на тази присъда на Каптах му омръзна да раздава справедливост, протегна се на трона и каза:

— Е, днес хапнах и пийнах и смятам, че достатъчно поработих, като си напрягах главата с правораздаване. Нека съдиите ме заместват, ако още някой дойде да се жалва. Току-що изречената присъда ме подсети, че като цар, аз съм господар и на харема, където според моите сведения ме очакват четиристотин жени. Време е да огледам имота си и няма да се учудя, ако пътем счупя няколко грънци, защото властта и виното така хубаво ми подействуваха, че се чувствувам силен като лъв.

При тези думи тълпата нададе мощен вик, който дълго не пресекна. Пренесоха Каптах обратно в палата и спряха да го изчакат пред вратата на харема и на двора. Обаче Бурабуриаш вече не се смееше, а нервно кършеше ръце и се почесваше с крак по глезена. Щом ме забеляза, той бързо се завтече към мен и каза:

— Синухе, ти си ми приятел и като лекар, можеш да влезеш в царския харем. Иди след него и гледай да не стори нещо, за което ужасно ще се разкайва. Защото, ако се докосне до жените ми, ще накарам жив да го одерат и ще окача кожата му да съхне на стената. Но ако се държи прилично, обещавам му лека смърт.

— Бурабуриаш, аз наистина съм твой приятел и ти желая доброто, но кажи ми какво означава всичко това. Черният ми дроб се свива, като те гледам в положението на слуга, подиграван от всекиго.

— Всички знаят, че днес е денят на мнимия цар, а ти побързай да го настигнеш, за да не стане беля — отвърна той нетърпеливо и ме задърпа за ръката, ала аз не се подчиних, а казах:

— Не познавам обичаите на твоята страна и трябва да ми обясниш какво означава всичко това.

Тогава той обясни:

— Всяка година за деня на мнимия цар във Вавилон се избира някой глупав и смешен мъж, на когото цялата царска власт се предоставя за един ден от изгрев до залез-слънце, а самият цар трябва да му прислужва. Още не бях виждал по-смешен цар от Каптах, когото сам избрах заради невероятните му щуротии. Той самият не знае какво ще му се случи и тъкмо това е най-смешното.

— А какво ще му се случи? — запитах аз.

— При залез-слънце ще бъде погубен така неочаквано, както сутринта беше коронован — обясни Бурабуриаш. — Ако пожелая, мога да го погубя по жесток начин, но най-често във виното на мнимия цар се сипва слаба отрова и той заспива, без да разбере, че умира. Не е редно човек, който е управлявал един ден, да остава жив. Но веднъж, преди много време, се случило така, че в деня на мнимия цар пийналият истински цар се задавил с горещ бульон и починал, а мнимият цар продължил да царува и тридесет и шест години управлявал Вавилония, без някой да се оплаче от властта му. Затуй днес трябва да внимавам и в никакъв случай не бива да пия горещ бульон. А сега побързай да видиш да не би слугата ти да върши глупости, за които довечера ще съжалява.

Не стана нужда да ходя след Каптах, защото, разярен и с разкървавен нос, той сам изскочи от царския харем, притиснал с ръка единственото си око. Охкайки, той се развика:

— Вижте на какво ми направиха! Предложиха ми разни бабички и дебели негърки, а когато реших да посегна към едно младо козленце, то се превърна в тигрица, насини ми единственото виждащо око и с пантофа си ми разби носа!

Бурабуриаш така се затресе от смях, че трябваше да се хване с две ръце за китката ми, за да не падне. А Каптах стенеше и се оплакваше:

— Вече не смея да отворя вратата на харема си. Онази млада жена вилнее там като звяр и не виждам друг изход, освен ти, Синухе, да влезеш и с цялото си умение да отвориш черепа й, че злият дух да излезе от нея. Само зъл дух трябва да я е обзел, щом се осмелява да вдига ръка срещу царя и да ми разбива носа е пантофа си, та кръвта ми да блика като на заклан вол.

Бурабуриаш ме побутна и каза:

— Иди и виж какво става там. Вече познаваш сградата, а аз днес не бива да влизам в нея. Сетне ще ми разкажеш за случилото се. Струва ми се, че знам за коя става дума. Вчера ми доведоха една девойка от морските острови, от която очаквам голяма наслада, но първо трябва да се упои с маков сок.

С упорството си той ме накара да вляза в царския харем, където бе настанала голяма суматоха. Царските евнуси не ме възпряха, защото вече знаеха, че съм лекар. Възрастни жени, които за този ден се бяха пременили, накичили и бяха гримирали сбръчканите си лица, ме наобиколиха и заразпитваха в един глас:

— Къде избяга той, къде се дяна нашият хубавец, душицата, милото козле, което очаквахме от сутринта?

Едра негърка се беше съблякла, готова първа да приеме Каптах, и сега викаше печално:

— Върнете ми любимия да го грабна в прегръдките си!

— Не обръщай внимание на тия жени — казаха евнусите угрижено. — Те трябваше да забавляват мнимия цар и всички се наливаха с вино, докато го чакаха. А лекар наистина ни е нужен, понеже девойката, която доведоха вчера, е обезумяла. Тя е по-силна от нас, рита ни и не знаем какво ще излезе от всичко това, защото отнякъде се е сдобила с нож и беснее като див звяр.

Отведоха ме в двора на харема, който на слънчевите лъчи блестеше в чудните цветове на гледжосаните тухли. В средата му имаше кръгъл басейн, а насред басейна — водни животни, от чиито уста струеше вода. Върху тях се бе покатерила развилнялата се девойка. Дрехите й бяха раздрани от евнусите при опита им да я уловят. Още при плуването се бе измокрила, а сега около нея бликаха многобройни фонтани. С едната си ръка тя се държеше здраво за муцуната на един делфин, от която струеше вода, а в другата й ръка проблясваше нож. Водата шумеше, евнусите пищяха и вдигаха врява наоколо, така че не се чуваше ни дума от онова, което казваше девойката. Макар и с раздрани дрехи и с мокри коси, тя несъмнено беше хубава. Аз се смутих и сърдито извиках на евнусите:

— Махнете се оттук да мога да поговоря с нея и да я успокоя!

И спрете водата, че не чувам какво казва! Не виждате ли, тя през цялото време вика.

— Само не се приближавай до нея, че ножът й е остър, както сами се уверихме — предупредиха ме те, ала все пак спряха шумящата вода, тя престана да блика от водните животни, струите около девойката се спуснаха и аз можах да я видя в целия й ръст. Беше стройна и красива, макар че тогава нямах време да мисля за това. Когато шумът на водата стихна, чух, че не вика, а пее. Не разбирах песента й, защото пееше на някакъв непознат език. Пееше с вдигната глава, очите й искряха зелени като на котка, бузите й бяха поруменели от възбуда.

— Престани да виеш като котка! — извиках й строго. — Хвърли ножа и ела при мен да поговорим! Изглежда, че не си с ума си, и аз ще те излекувам.

Тя спря да пее и ми отговори на още по-лош вавилонски от моя:

— Скочи в басейна, павиан такъв, и доплувай до мен! Както съм се разярила, ще ти промуша черния дроб с ножа си!

— Съвсем не ти мисля злото — извиках аз, а тя отговори:

— Точно така са ми казвали много мъже със зли намерения, а аз, дори да искам, не бива да се докосвам до мъж. Избрана съм да танцувам пред бога. Затуй нося този нож и предпочитам да го напоя с кръвта си, отколкото да допусна мъж до себе си. Особено пък оня похотлив едноок дявол, който приличаше по-скоро на надут мях, отколкото на човек.

— Ти ли удари царя? — запитах аз.

— Ударих го с юмрук в окото, а с пантофа си отпуших изворите на кръвта в носа му и бях във възторг от себе си, пък все едно дали е цар, или не. Защото, дори царят не бива да ме докосва, щом не искам това. Моят бог ми забранява да се докосвам до мъже, след като ми е отредено да танцувам пред него.

— Танцувай колкото си искаш, глупачко — казах аз. — Това не ме засяга, ала ножа трябва да захвърлиш. Може и себе си да нараниш, което би било жалко, защото евнусите твърдят, че на пазара за роби царят е заплатил цяла камара злато за теб.

— Аз не съм робиня! — възрази тя. — Отвлякоха ме подло, както сам би трябвало да видиш, ако имаш очи. Не говориш ли някой по-приличен език, който тук не разбират? Виждам, че евнусите се промъкват между колоните и слухтят да чуят какво приказваме.

— Аз съм египтянин — казах на бащиния си език. — Името ми е Синухе, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. По професия съм лекар и няма защо да се боиш от мен.

Тогава тя скочи във водата и пляскайки, доплува до мен с ножа в ръка, хвърли се в нозете ми и подхвана:

— Знам, че египетските мъже са кротки и не озлочестяват жена, ако тя сама не им се отдаде. Затова ти имам доверие и се надявам да ми простиш, че не изпускам ножа от ръката си. Вероятно още днес ще трябва да разрежа вените си, та моят бог да не бъде опозорен чрез мен. Но ако почиташ боговете и ми желаеш доброто, ти ще ме спасиш оттук и ще ме изведеш от тази страна, макар че не мога да ти се отплатя по подходящия за постъпката ти начин, защото действително не бива да се докосвам до мъж.

— Нямам ни най-малко желание да те докосвам — рекох аз. — В това отношение можеш да бъдеш спокойна. Но безумието ти наистина е голямо, щом искаш да се махнеш от царския харем, където можеш да ядеш вкусни ястия, да пиеш вино, да имаш дрехи, накити и всичко, каквото сърцето ти пожелае.

— Мъжът говори за ядене и пиене, за накити и дрехи, защото толкова му е умът — каза тя и ме прониза със зелените си очи. — Но жената може да копнее и за други неща, които той не проумява. Не разбирам също думите ти, че не искаш да ме докоснеш. Те ме обиждат много, защото вече свикнах всички мъже да ме желаят. Виждала съм го по лицата им и съм го долавяла от дъха им по време на моите танци. Най-добре го забелязах на пазара за роби, когато мъжете се възхищаваха на голотата ми и караха евнусите си да се уверят в непорочността ми. Ако искаш, за това можем да разговаряме по-късно, но първо трябва да ме изведеш оттук и да ми помогнела да избягам от Вавилон.

Дързостта й беше толкова голяма, че онемях, ала накрая й креснах:

— Нямам никакво намерение да ти помогна да избягаш! Това би било престъпление спрямо царя, който е мой приятел и е заплатил за теб цяла камара злато. Мога също да ти кажа, че надутият мях, дето е бил тук, е мнимият цар, който ще властвува само днес, а утре при теб ще дойде истинският цар. Той е голобрад юноша с приятна външност и очаква от теб голяма наслада, след като те обуздае. Пък и не вярвам могъществото на твоя бог да се простира дотук, така че не ще изгубиш нищо, ако се подчиниш на съдбата си. Най-добре ще е да престанеш с дърдоренето си, да захвърлиш ножа, да се премениш и нагиздиш за него, защото наистина си грозна с мокра коса, а боята от очите и устните ти се е размазала чак до ушите.

Това й подействува — тя опипа косата си, наслюнчи пръст и го прокара по веждите и устните си. След туй ме погледна с усмивка на хубавото си личице и рече:

— Казвам се Минея. Да знаеш как да ме наричаш, когато ме измъкнеш и заедно избягаме от тази ужасна страна.

Вдигнах ръце, съкрушен от дързостта й, и бързо се отдалечих, но ликът й ме преследваше и аз се върнах с думите:

— Минея, ще се застъпя за теб пред царя, ала нищо повече не мога да сторя. В това време ти се преоблечи и се успокой. Ако искаш, ще ти дам средство, което ще те направи безчувствена към всичко каквото вършат с теб.

— Опитай се само, ако смееш! — отвърна тя. — Но понеже си се загрижил за мен, ще ти дам този нож, който досега ме закриляше. Знам, че като е у теб, ти ще ме закриляш и никога няма да ме измамиш, а ще ме изведеш от тази страна и двамата ще избягаме.

Тя ми се усмихна и пъхна ножа в ръката ми, въпреки че извиках:

— Не ми трябва ножът ти, безумнице!

Колкото и да се опитвах да й го върна, тя не го прие обратно, а ме гледаше усмихната изпод мократа коса, докато си тръгнах крайно объркан с ножа в ръка. Установих, че е по-умна от мен, защото, предавайки ми ножа си, тя бе свързала съдбата си с моята и вече не можех да я изоставя.

Когато излязох от харема, Бурабуриаш ме посрещна и изпълнен с любопитство, ме запита какво се е случило.

— Твоите евнуси са сключили лоша сделка — отвърнах аз. — Минея, сиреч девойката, която са ти купили, буйствува и не желае да се докосне до мъж, понеже нейният бог й забранявал това. Най-добре ще е да я оставиш на мира, докато й дойде друг ум в главата.

Но Бурабуриаш радостно се засмя и каза:

— Очаква ме наистина голяма наслада, защото този вид момичета са ми известни: най-лесно ги вразумява боят. Нали съм млад и още не ми е поникнала брада, забавлението с жени често ме изморява и по-голямо удоволствие изпитвам, когато гледам как евнусите ги бият с жилави пръчки и слушам писъците им. Затуй тази опърничава девойка ми харесва извънредно много — ще накарам евнусите да я напердашат пред очите ми и се кълна, че още довечера кожата й ще подпухне, няма да може да лежи по гръб и така насладата ми ще бъде още по-голяма!

Той се отдалечи, потривайки ръце и кискайки се като момиче. Докато гледах подире му, осъзнах, че вече не ми беше приятел и не му желаех доброто. А в ръката си продължавах да стискам ножа на Минея.

6

След туй вече не ми беше до смях и веселие, макар палатът и дворът да гъмжаха от хора. Народът пиеше вино и бира и изпитваше неописуем възторг от всички дяволии, които Каптах непрестанно измисляше. Той бе забравил патилата си в харема, а удареното му око бяха наложили с парчета прясно месо, та вече не го болеше, макар че все още беше синьо. Но мен какво ме измъчваше — това не мога да ви кажа, защото не знам.

Мислех си, че във Вавилон имах още много неща за изучаване. Само донякъде бях усвоил гадаенето по овчи черен дроб и все още не умеех да капвам зехтин във вода, както го правеха жреците. Бурабуриаш ми беше много задължен за моето лекарско умение и за приятелството ми и знаех, че на тръгване щеше да ме обсипе с големи подаръци, ако останех негов приятел. Ала колкото повече размислях, толкова повече ме смущаваше ликът на Минея, въпреки че тя се бе държала дръзко с мен. Мислех си също за Каптах, който довечера трябваше да умре заради налудничавата прищявка на царя. Без да поиска съгласието ми, той бе избрал моя слуга за мним цар.

Тези разсъждения ожесточаваха сърцето ми и аз реших, че след като Бурабуриаш се бе провинил спрямо мен, мое право беше да му отвърна по същия начин, макар вътрешно да съзнавах, че тази мисъл престъпваше всички закони на приятелството. Но аз бях чужденец и самотник и добрите нрави не ме обвързваха. Ето защо надвечер се спуснах до брега, наех гемия с десет гребци и им казах:

— Днес е денят на мнимия цар. Знам, че сте пияни от радост и не ви се гребе. Ще ви дам обаче двойно по-голяма отплата, защото заможният ми чичо почина и трябва да отнеса тялото му при неговите предци. Налага се да го сторя, преди неговите деца и моят брат да са подели спор за наследството и аз да остана с празни ръце. Затуй ще ви възнаградя богато, ако стигнем възможно по-бързо. Очаква ни дълъг път, защото нашите предци почиват в старото ни имение близо до границата с Митани.

Гребците замърмориха недоволно, ала аз им купих две делви бира и им казах да пият до залез-слънце, а на смрачаване да са готови за потегляне. Тогава те разгорещено се възпротивиха:

— По тъмно изобщо не тръгваме, нощта е пълна с всякакви големи и малки таласъми и зли духове, дето надават страхотни крясъци, пък може и гемията да преобърнат или да ни погубят!

— Ще принеса жертва в храма, за да не ни сполети нещастие по пътя — успокоих ги аз. — А звънът на среброто, което ще получите след пристигането ни, положително ще заглуши крясъка на таласъмите.

Отправих се към кулата, където почти нямаше хора. Заради празника на мнимия цар всички жители на града се бяха събрали около палата. В двора на храма принесох в жертва една овца и огледах черния й дроб, но мислите ми бяха толкова объркани, че по него не отгатнах нищо съществено. Забелязах само, че бе по-черен от обикновено и вонеше, та ме обзеха лоши предчувствия. Изцедих кръвта на овцата в един мях и го отнесох под мишница в палата. Когато прекрачвах прага на царския харем, над главата ми се стрелна лястовица, която сгря сърцето ми и ми вдъхна кураж, беше птица от моята родина и реших, че ми носи щастие. На евнусите в харема казах:

— Оставете ме насаме с обезумялата девойка, за да прогоня дявола от нея!

Подчиниха ми се и ме въведоха в една стаичка. Там обясних на Минея какво трябваше да стори и й оставих ножа и напълнения с кръв мях. Тя обеща да послуша съвета ми и аз си тръгнах. Затворих вратата след себе си и предупредих евнусите никой да не я безпокои, защото съм й дал цяр за прогонване на дявола, а той може да се всели в оня, който отвори вратата без мое нареждане. Не бяха нужни повече уверения, за да ми повярват.

Слънцето клонеше на залез и във всички помещения на палата нахлуваше кървавочервена светлина. Каптах отново ядеше и пиеше, а Бурабуриаш му прислужваше с насмешка, като от време на време се кикотеше като момиче. Край масите в локви от вино лежаха заспали пияни мъже — високопоставени и нискостоящи.

— Искам да се убедя — обърнах се към Бурабуриаш, — че смъртта на Каптах ще бъде безболезнена. Той е мой слуга и като всеки господар аз отговарям за него.

— Тогава трябва да побързаш — отвърна Бурабуриаш. — Старецът вече размесва отровата с вино и слугата ти ще умре при залез-слънце, както го изисква обичаят.

Намерих стареца — придворния лекар, който не се усъмни, когато му казах, че царят ме изпраща. Тананикаше си, приказваше си сам и ми рече:

— Не е ли по-добре сам да размесиш отровата, че ръцете ми треперят от виното, очите ми сълзят и нищо не виждам. Да знаеш само колко съм се смял днес на дивотиите на твоя слуга!

Излях неговата смес и сипах във виното маков сок, като внимавах дозата да не е смъртоносна за Каптах. Отидох с чашата при него и казах:

— Каптах, възможно е никога повече да не се срещнем, защото ти се възгордя и утре навярно няма да ме познаваш. Затуй изпий тази чаша, която ти поднасям, та като се върна в Египет, да мога да разказвам, че с владетеля над четирите края на света сме били приятели. Изпивайки я, запомни, че каквото и да ти се случи, аз винаги ще ти мисля само доброто. И не забравяй нашия скарабей!

— Думите на този египтянин щяха да са като бръмчене на муха в ушите ми, ако те и без туй не ми бръмчаха от виното, та не чувам какво ми приказва — рече Каптах. — Но от чаша вино никога не съм се отказвал, както е известно на всички и както днес според силите си се постарах да докажа на моите поданици, от които съм безкрайно доволен. Затуй ще изпия предложеното ми вино, макар добре да знам, че утре в бедната ми глава ще препускат диви магарета!

Той изпразни чашата и в този миг слънцето залезе. Внесоха факли и запалиха лампите. Всички станаха прави, замлъкнаха и в палата настъпи пълна тишина. А Каптах сне от главата си короната на вавилонския цар и каза:

— Проклета корона, омръзна ми да ми притиска главата. Краката ми изтръпват, а клепачите ми тежат като олово, та най-добре ще е да ида да спя.

Той дръпна върху себе си тежката покривка за маса и се отпусна на пода да спи. Заедно с покривката върху него се разсипаха кани и бокали, така че той плуваше до гуша във вино, както сам бе обещал сутринта. Царските слуги го съблякоха и навлякоха изцапаните с вино дрехи върху Бурабуриаш, сложиха царската корона на главата му, подадоха му символите на властта и го пренесоха да седне на трона.

— Днес денят бе изтощителен — заяви Бурабуриаш. — Но аз въпреки това запомних някои от вас, които по време на шегата не проявиха достатъчно уважение към мен, надявайки се вероятно, че случайно може да се задавя с горещ бульон. Затова прогонете с камшици налягалите по пода, почистете залата и разкарайте тълпата от двора. А този смахнат, който ми омръзна, напъхайте в делва за вечни времена, ако вече е умрял.

Обърнаха Каптах по гръб, придворният лекар го опипа с треперещи от виното ръце и впери в него замъглен поглед.

— Този мъж действително е мъртъв като торен бръмбар — удостовери той.

Сетне слугите внесоха огромна делва, в каквито вавилонците запечатват покойниците си, положиха Каптах в нея и я замазаха с глина. Царят заповяда да я отнесат според обичая в подземието при останалите мними царе, но тогава аз се обадих:

— Този човек е египтянин и е обрязан като мен. Затова по египетски обичай съм длъжен да балсамирам тялото му, за да устои на смъртта, и да го снабдя с всичко необходимо за Западната страна, та да може там да яде, да пие и да се забавлява, без да работи. Всичко това трае тридесет или седемдесет дни в зависимост от положението на мъртвеца приживе. С Каптах, струва ми се, ще се справя за тридесет дни, защото той беше само мой слуга. След туй ще го върна и ще го оставя сред предшествувалите го мними царе в подземната гробница под твоя палат.

Бурабуриаш ме изслуша с любопитство и рече:

— Така да бъде, макар че според мен усилията ти ще отидат напразно, защото мъртвият човек остава да лежи, а духът му броди неспирно и се храни с отпадъците по улиците, ако близките му не запазят неговото тяло в глинена делва вкъщи, та той да получава дела си от домашната трапеза. Това очаква всекиго освен мен, понеже съм цар и след смъртта ми боговете ще ме приберат при себе си. Затуй, като умра, за разлика от другите мен няма да ме е грижа за моята каша и бира. Но ти постъпи с него както искаш, щом така повеляват обичаите на твоята страна. Аз не се противопоставям на обичаите, а напротив — моля се дори на непознати богове и търся от тях прошение за греховете, които не съм извършил, защото сигурното си е сигурно.

Наредих на слугите да пренесат глинената делва с тялото на Каптах в паланкина, който бях поръчал да чака край стената на палата. Но преди да тръгна, казах на царя:

— В течение на тридесет дни няма да се виждаме. Докато балсамирам тялото, не бива да се срещам с други хора, за да не се вселят в тях духовете, които витаят около него.

— Съгласен съм — засмя се Бурабуриаш. — А ако се появиш, ще накарам слугите ми да те прогонят с тояги, за да не вкараш зли духове в палата ми!

В паланкина направих отвор в меката глина, с която бе замазана делвата, та Каптах да има въздух за дишане. След туй скришом се промъкнах обратно в палата и влязох в харема, където евнусите ме посрещнаха с голямо облекчение, понеже се опасяваха, че царят всеки миг може да дойде.

Едва отворил вратата на стаичката, в която бях оставил Минея, аз отстъпих назад, заскубах косите си и се завайках:

— Елате да видите каква беда се е случила! Тя лежи мъртва, до нея е окървавеният нож и чак по косите й има кръв!

Евнусите дотичаха и примряха от ужас, защото изпитваха страх при вида на кръв и не смееха да пристъпят по-близо. Те горестно заплакаха, понеже се бояха от гнева на царя, ала аз им казах:

— Сега и вие, и аз хлътнахме в един и същ капан. Бързо донесете някаква постелка, в която да увием тялото й и измийте кръвта от пода, за да не узнае никой за случилото се! Въпреки че царят още не бе виждал тази девойка, той очакваше голяма наслада от нея и страшно ще се разгневи, ако научи, че в небрежността си вие и аз сме я оставили да умре, както желаеше нейният бог. Тичайте бързо и доведете някоя друга девойка, за предпочитане такава, която идва от далечна страна и не говори вашия език. Пременете я и я нагиздете за пред царя, а ако се противи, набийте я с пръчки пред него, защото това му доставя удоволствие, и ще получите голяма награда.

Евнусите прозряха умното ми предложение и след кратко пазарене им дадох половината от среброто, което според тях щяла да струва новата девойка, макар да знаех, че те ще си го присвоят, защото естествено щяха да я купят със среброто на царя. А и от него щяха да си присвоят, като накарат продавача да напише на глинената плочка по-висока цена от заплатената. Такъв е бил и такъв ще си остане навикът на евнусите навред по света, но аз не исках да се препирам с тях. Донесоха ми един килим, в който увих тялото на Минея, и по тъмни пътеки ми помогнаха да го пренесем до паланкина, в който вече се намираше делвата с Каптах.

Така в тъмна доба аз напуснах Вавилон като беглец, загубвайки много злато и сребро, въпреки че там можех да забогатея и да натрупам още повече знания. Носачите роптаеха и се питаха:

— Какъв ли е тоя човек, дето ни кара да ходим в нощния мрак без факли? Товари на паланкина ни погребални делви и царски килими, та вратовете ни се превиват като на волове в ярем и дръжките прежулват кожата по раменете ни. Черните ни дробове се свиват от страх, че в тъмното трябва да носим трупове, а от килима по вратовете ни се стича кръв. За всичко това ще искаме добре да ни заплати.

Щом пристигнахме на брега, ги накарах да прехвърлят делвата в гемията, а килима пренесох сам и го пъхнах под навеса. Казах им:

— Слушайте, роби и кучи синове! Ако някой ви разпитва, запомнете, че тази нощ не сте виждали и не сте чували нищо. За услугата ще дам всекиму по къс сребро.

Те заскачаха от радост и завикаха:

— Услужихме на знатен господар, ала ушите ни са глухи и очите ни са слепи, тъй че нищо не сме видели и не сме чули тази нощ!

Освободих ги, макар да знаех, че щяха да се напият, както открай време са постъпвали носачите, и в пияно състояние щяха да раздрънкат видяното. Но нямах начин да го предотвратя, защото бяха осем яки мъже и дори да исках, не можех да ги погубя и да ги хвърля в реката всичките.

Тръгнаха си и аз събудих гребците. При изгрева на луната те спуснаха весла във водата и ме изведоха от града, прозявайки се и проклинайки съдбата си, понеже имаха главоболие от изпитата бира. Така аз избягах от Вавилон, без да знам защо го сторих. Вероятно това е било написано на звездите още преди моето раждане и не можеше да се промени.

1

Тъй като нощем движението по реката не спираше, измъкнахме се от града, без стражите да ни безпокоят, и аз пропълзях под навеса да положа морната си глава. Както вече описах, царските гвардейци ме бяха разбудили още преди зазоряване и никога през живота си не бях имал толкова напрегнат ден, изпълнен с шум и смут. Но ето че и сега не намерих покой — Минея се бе измъкнала от килима и се миеше, загребвайки с шепи вода от реката. Лунната светлина проблясваше игриво по капките, които се стичаха от дланите й. Тя ме погледна, без да се усмихва, и заговори с негодувание:

— По твой съвет цялата се нацапах с кръв, сега мириша и може би никога няма да успея да се изчистя. За всичко си виновен ти. А когато ме пренасяше в килима, притискаше ме към себе си много по-силно, отколкото беше необходимо, и аз едва дишах.

Бях се наситил на приказките й, чувствувах се капнал от умора и затова й казах, прозявайки се:

— Млъкни най-сетне, проклето момиче! Като си помисля колко работа ми отвори, сърцето ме заболява и ми се иска да те хвърля в реката, чиито води сигурно ще те измият според желанието ти. Без теб щях да си седя от дясната страна на царя, жреците от кулата щяха да ме учат на цялата си мъдрост, без да скриват нещо от мен, и щях да стана най-умният лекар на земята. Заради теб се лиших от подаръците, спечелени с лекарското ми умение, златото ми намалява, а не смея да използувам глинените плочки, срещу които бих могъл да получа злато от съкровищниците на храмовете. Всичко това дължа на теб и проклинам деня, в който те срещнах. При спомена за него всяка година ще навличам власеница и ще си посипвам главата с пепел.

Тя потопи ръка в огряната от луната вода, раздели я като течно сребро и промълви, без да вдига поглед:

— Щом е така, тогава по-добре да скоча в реката и ще се избавиш от мен.

Тя се изправи, готова да скочи, но аз я дръпнах и казах:

— Престани с дивотиите си! Ако се хвърлиш в реката, всичко сторено от мен ще се окаже напразно и това ще е върхът на безумието. Минея, заклевам те във всички богове да ме оставиш най-сетне да подремна и да не ми пречиш с приумиците си, защото съм много уморен.

Изричайки тези думи, аз се пъхнах под килима и се завих презглава. Нощта беше студена, макар да се бе запролетило и в тръстиките щъркелите да тракаха с клюновете си. Тя се промъкна под килима до мен и кротко каза:

— Като не мога да сторя нищо друго за теб, нека те стопля с тялото си в студената нощ.

Не намерих сили да й се противопоставя — заспах, сгрят от тялото й, и спах чудесно, защото беше млада и тялото й като малка пещ излъчваше топлина до мен.

На сутринта се събудих и видях, че бяхме стигнали доста нагоре по течението, ала гребците почваха да недоволствуват:

— Плещите ни се вдървиха и гърбовете ни се схванаха. Да не искаш да гребем до издъхване? Не сме тръгнали да гасим пламнала къща!

Насилих сърцето си и им наредих:

— Който престане да гребе, ще опита тоягата ми! Ще почиваме едва на пладне. Тогава ще се нахраните, ще пиете вода и всекиму ще дам по глътка вино от фурми, да се ободри и да се почувствува волен като птица. Но ако роптаете против мен, ще призова всички зли духове срещу вас. Да знаете, че съм жрец и магьосник и познавам множество духове, които жадуват за човешко месо!

Казах го, за да ги сплаша, ала слънцето сияеше на небето и те не ми повярваха, рекоха, че съм сам срещу тях десетимата, и най-близкият посегна да ме удари с веслото.

Изведнъж обаче откъм погребалната делва на носа на гемията се дочу трополене. Каптах захлопа отвътре и започна да ругае с дрезгав глас. Гребците пребледняха от ужас, заскачаха един подир друг в реката, заплуваха панически и се изгубиха от погледа ми във водната шир. Гемията изви, наклони се и пое по течението, ала аз я насочих към брега, където хвърлих каменната котва. Като решеше косата си, изпод навеса се появи Минея и прогони всичките ми страхове, защото беше хубава, грееше слънце и в тръстиките щъркелите потракваха с клюновете си. Отправих се към погребалната делва, разчупих глината на отвора й и извиках високо:

— Възкръсни, ти, който почиваш тук!

Каптах подаде чорлава глава и се огледа стъписано. Струва ми се, че никога не бях виждал по-объркано лице от неговото в този миг. Той простена и запита:

— Що за номера са това? Къде се намирам, къде е царската ми корона, къде са се дянали символите на моята власт? Съвсем гол съм и ми е студено, а главата ми е пълна с оси и крайниците ми тежат като олово, сякаш отровна змия ме е ухапала. Внимавай, Синухе, не се шегувай с мен, защото с царете шега не бива!

Искаше ми се да го накажа за безочливото му държане предишния ден, поради което се престорих, че недоумявам, и казах:

— Не разбирам за какво говориш, Каптах. Сигурно още си замаян от виното и не си спомняш, че вчера на тръгване от Вавилон се напи, започна да буйствуваш по гемията, дърдореше глупости и гребците се видяха принудени да те затворят в тази делва, за да не им сториш зло. Говореше нещо за цар и съдии и изприказва какви ли не щуротии.

Каптах притвори очи, дълго размишлява и накрая рече:

— Господарю, заричам се вече никога да не пия, защото от виното ми се присъниха невероятни приключения. Толкова невероятни, че не смея да ти ги опиша. Мога само да кажа, че по милостта на скарабея се видях цар, раздавах справедливост от царския престол, даже в царския харем ходих и се забавлявах с някаква красавица. Още много друга неща ми се случиха, ала не ги помня, понеже имам страхотно главоболие. Смили се, господарю, и ми дай от оня цяр, дето пиячите на вино в проклетия Вавилон го вземат на другия ден.

Докато говореше, Каптах забеляза Минея и веднага се скри в делвата, казвайки с жаловит глас:

— Господарю, сигурно съм болен или продължавам да сънувам, щом като в дъното на гемията ми се привижда девойката, която насън срещнах в царския харем. Скарабеят да ме пази, защото се боя, че се побърквам!

Той опипа посинялото си око и отеклия си нос и изхленчи. Минея се приближи до делвата, хвана го за косата и изтегли главата му през отвора.

— Погледни ме! — каза тя. — Аз ли съм жената, с която уж си се забавлявал нощес?

Каптах я погледна уплашено, затвори очи и извика с писклив глас:

— Нека всички египетски богове се смилят и ми простят, че съм служил на чужди богове и съм им принасял жертва, но това си ти и те моля за прошка, защото беше само насън!

Минея свали пантофа си и с него така го перна по двете бузи, че те изплющяха.

— Ето ти наказанието за неприличния сън, та да знаеш, че вече си буден!

Но Каптах завика още по-силно:

— Вече изобщо не знам спя ли, или съм буден, защото същото ми се случи насън, когато тази ужасна жена се нахвърли върху мен в царския харем!

Помогнах му да се измъкне от делвата и му дадох горчив сироп да си прочисти стомаха. После с едно въже, завързано около кръста му, го спуснах във водата и въпреки крясъците му го оставих да поплува, за да се съвземе от виното и маковия сок. Когато отново го изтеглих на гемията, аз се съжалих над него и му казах:

— Нека това ти бъде урок за дръзкото поведение спрямо мен, твоя господар. Освен това запомни, че всичко случило се с теб е истина и че без моята намеса сега щеше да лежиш мъртъв в делвата в гробницата на мнимите царе.

Сетне му разказах цялата история подред и трябваше да я повторя няколко пъти, докато я схване и повярва. Накрая рекох:

— Животът ни е в опасност и на мен никак не ми е до смях. Ако царят ни пипне, ще увиснем на стената с главата надолу, а може и нещо по-лошо да ни се случи. След като гребците избягаха, остава сами да си помогнем и ти, Каптах, ще трябва да измислиш начин да се прехвърлим живи в Митани.

Каптах се почеса по главата, дълго размисля и най-сетне проговори:

— Ако съм те разбрал правилно, всичко случило се е истина и аз не съм сънувал, нито пък съм се побъркал от виното. Щом е така, обявявам този ден за благодатен и в такъв случай мога безгрижно да се напия, за да ми се проясни мозъкът, макар доскоро да смятах, че вече никога не ще се допра до вино.

След тези думи той се пъхна под навеса, разпечата една делва с вино и почна да пие, като величаеше разни египетски и вавилонски богове, чиито имена не бях и чувал. Споменавайки името на всеки бог, той надигаше делвата, докато се свлече на килима, заспа и захърка като хипопотам.

Постъпката му така ме възмути, че ми се щеше да го търколя в реката и да го удавя, ала Минея ме възпря:

— Каптах е прав, всеки ден си има своите грижи. Защо да не пийнем и да не се повеселим тук, където ни е довело течението? Мястото е красиво, закътано в тръстиките, сред които щъркелите потракват клюнове. Ето, и диви патици прелитат, проточили шии, и вият гнездата си, водата блести жълто-зелена под слънцето, а сърцето ми е волно като птица, след като се избавих от робството.

Замислих се над думите й и реших, че е права.

— Щом и двамата сте полудели, защо аз да оставам по-назад? Така или иначе, не ме е грижа за нищо и ми е все едно дали кожата ми ще съхне на стената утре или едва след десет години. Нали и жреците от кулата ме учеха, че всичко това е написано на звездите още преди да сме се родили. Слънцето грее приятно и крайбрежните ниви се зеленеят. Ще ида да се изкъпя в реката и да наловя риба с ръце, както правех някога като дете, защото и този ден е като всички останали.

Така ние поплувахме в реката, изсушихме дрехите си на слънце, ядохме и пихме. Минея принесе жертва на своя бог и танцува пред мен на гемията обредните си танци, от които гърлото ми се сви и дъхът ми замря. Затова й казах:

— През живота си само една жена съм наричал сестрица, ала скутът й ме изгори като огнена пещ и тялото й ме изсуши като пустиня, без да утоли жаждата ми. Затуй ти се моля, Минея, да ме избавиш от магията, в която ме окова снагата ти. И не обръщай към мен очи, блеснали като лунна светлина по огледалото на реката, защото ще те нарека сестрица и ти ще ме тласнеш към престъпления и гибел, както стори оная жена.

Минея любопитно ме погледна и каза:

— Синухе, изглежда, че си общувал със странни жени, щом ми говориш подобни неща. Възможно е жените в твоята родина да са такива, но от мен не бива да се опасяваш. Нямам никакво намерение да те прелъстявам. Моят бог ми е забранил да се забавлявам с мъже. Ако го сторя, ще трябва да умра. Затуй съм предпазлива и ни най-малко не желая да те изкушавам, както явно си въобразяваш, макар че не разбирам откъде ти идват такива мисли.

Тя обгърна с ръце главата ми, сложи я върху коленете си, погали ме по бузите и косата и рече:

— Много глупава ти е главата, щом злословиш за жените. Дори да има такива, дето тровят всички излаци, има и други, които са като извор в пустиня или като роса по обгоряла трева. Но макар да си твърдоглав и неразбран, макар косата ти да е черна и корава, на мен ми е приятно да държа главата ти, понеже в теб, в очите и в ръцете ти, има нещо, което ме привлича. Затуй ми е жал, че не мога да ти дам желаното от теб. Жал ми е не само заради теб, но и заради мен, ако това мое безсрамно признание те утешава.

Златистозелената вода се плискаше в борда на гемията, докато аз стисках силните й хубави ръце. Като удавник се бях хванал за тях и се взирах в очите й, лъчезарни като лунната светлина по повърхността на реката и топли като ласка.

— Минея, сестрице! — казах аз. — Много богове има на света, неизброими са и всяка земя си има своите. На мен всички ми омръзнаха и ми се струва, че хората ги създават само от страх. Отречи се от твоя бог, чието искане е жестоко и безполезно, крайно жестоко тъкмо в този ден. Ще те отведа в някоя страна, до която властта на твоя бог не се простира, пък ако ще до края на света да вървим, с трева и сушена риба да се храним в земята на диваците и цял живот на рогозка да спим! Все някъде трябва да има граница, отвъд която властта на твоя бог да не достига.

Но тя стисна ръцете ми, извърна поглед и рече:

— Моят бог е прокарал границата на властта си през сърцето ми. Където и да ида, силата му ще ме стигне и ще трябва да умра, ако се отдам на мъж. Днес, когато те виждам пред себе си, искането на моя бог ми се струва жестоко и безполезно, ала не мога да му противостоя. А утре, като ми се наситиш и ме забравиш, всичко ще бъде пак иначе. Нали така постъпват мъжете.

— Никой не знае какво ще се случи утре — отвърнах аз припряно и целият пламнах от копнеж по нея, сякаш тялото ми беше копа крайбрежна тръстика, обгаряна години наред от слънцето, докато лумне от някоя искра. — Ти само увърташ и като всички жени искаш да ме дразниш, за да се наслаждаваш на мъката ми.

Но тя отдръпна ръцете си, погледна ме укорително и каза:

— Аз не съм някоя неука девойка. Освен родния си език говоря езика на вавилонците и твоя език и мога да изпиша името си със знаците на три писмености както върху глина, така и на папирус. Била съм в много големи градове, по египетското крайбрежие също съм ходила заедно с моя бог, танцувала съм пред много зрители и те са се възхищавали на изкуството ми. После корабът ми потъна и търговци ме отвлякоха. Добре ми е известно, че мъжете и жените навсякъде са еднакви, макар езикът и цветът на кожата им да е различен и да служат на различни богове. Знам също, че учените хора във всички големи градове си приличат по мисли и нрави, разтушават се с вино и в сърцето си не държат вече на боговете, въпреки че продължават да им служат по навик и за по-голяма сигурност. Всичко това ми е добре известно, но аз от дете съм възпитавана в божиите обори, посветена съм във всички обреди и никаква сила или магия на земята не може да ме отлъчи от моя бог. Ако беше танцувал пред бикове, ако беше скачал между острите им рога и с крак палаво бе докосвал ревящите им муцуни, щеше да знаеш за какво говоря. Ти обаче явно не си виждал никога момчета и момичета да танцуват пред бикове.

— Чувал съм за това — рекох аз. — Знам също, че в Долното царство уреждат такива игри, ала съм ги смятал за народни увеселения. Можех, разбира се, да се досетя, че боговете и в тях имат пръст както във всичко останало. Иначе ние в Египет почитаме един бик, който въплъщава символите на бога и се ражда веднъж на едно човешко поколение. Но никога не съм чувал някой да е скачал на врата му, защото това би било кощунство и би накърнило достойнството му. Този бик впрочем умее да пророкува. И все пак, ако смяташ да ме убедиш, че пазиш целомъдрието си за биковете, то това според мен е нечувано, макар да знам, че при тайнствените обреди за майката земя сирийските жреци принасят в жертва на козли непорочни девойки, избирани за тази цел из средата на народа.

Тогава тя ми зашлеви две плесници, очите й засвяткаха като на дива котка нощем и гневно извика:

— От думите ти разбирам, че между мъж и козел разлика няма. Умът ти все около плътското се върти и една коза може да задоволи похотта ти толкова, колкото и една жена. Върви по дяволите и ме остави на мира, за да не се дразня от твоята ревност! Приказваш за неща, от които разбираш толкова, колкото свиня от кладенчова вода.

Думите й бяха ядни, бузите ми горяха от плесниците, така че аз отрезнях, оставих я и се оттеглих на кърмата. За да убивам времето, отворих лекарското сандъче и се залових да почиствам инструментите си и да отмервам церове. Тя седеше на носа и сърдито риташе с пети дъното, но след малко в яда си се съблече, натри тялото си с масло и започна да танцува и да играе гимнастика така разгорещено, че гемията се разлюля. Не устоях и тайно я наблюдавах, защото умението й беше невероятно. С лекота се премяташе назад, извивайки снагата си като лък, и от това положение заставаше на ръце. Всички мускули на тялото й потръпваха под лъщящата от масло кожа, косата и се развяваше около главата и тя се задъхваше, защото танцът й изискваше много усилие и сръчност. Никога дотогава не бях виждал подобно нещо, макар да познавах вещината на танцьорките от публичните домове в много страни.

Докато я съзерцавах, ядът в сърцето ми се стопи и вече не ме вълнуваше какво бях загубил, отвличайки тази капризна и неблагодарна девойка от царския харем във Вавилон. Спомних си, че там бе готова да се самоубие с ножа, за да запази непорочността си, и разбрах колко погрешно и подло постъпвах, като исках от нея нещо, което не можеше да ми даде. След като танцува до изнемога, така че цялата й кожа се покри с бисерни капчици пот и всеки мускул потръпваше от умора, тя се изми в реката и избърса тялото си. Сетне се облече, замятайки дори главата си, и я чух да плаче. Това ме накара да забравя лековете и инструментите си и се завтекох при нея. Внимателно докоснах рамото й и я запитах да не би да е болна, но вместо да ми отговори, тя отблъсна ръката ми и зарида още по-силно. Седнах до нея и казах с натежало от скръб сърце:

— Сестрице Минея, недей да плачеш, недей поне заради мен! Уверявам те, че няма да те обладая дори сама да ме молиш за това, защото искам да ти спестя всяка болка и тъга и държа да останеш завинаги такава, каквато си сега.

Тя вдигна глава, изтри сърдито сълзите си и ме сряза:

— Не ме е страх от никаква болка и тъга, глупако! И изобщо не плача заради теб, а заради моята участ, която ме отдели от моя бог и ме разкисна като мокър парцал, така че погледът на един нищо и никакъв мъж кара краката ми да омекват като тесто!

Говореше, упорито вторачила поглед встрани, и примигваше, за да прогони сълзите от очите си. Стиснах ръцете й и тя не ги отдръпна, а се извърна към мен и рече:

— Египтянино Синухе, сигурно ме смяташ за много неблагодарна и своенравна, но какво да сторя, като вече сама не се познавам. Ако можех, на драго сърце щях да ти разкажа за моя бог, та да ме разбереш по-добре, ала пред непосветени не бива да говоря за него. Мога само да ти кажа, че той е морски бог и обитава тъмна пещера. Досега никой, който е влязъл в нея, не се е завърнал, а е останал при него за вечни времена. Едни твърдят, че макар да живеел в морето, приличал на бик, поради което нас, обречените нему, ни обучават да танцуваме пред бикове. Други го описват като човек с глава на бик, ала след като пропътувах толкова много страни и посетих големи градове, смятам това за измислица. Знам само, че всяка година измежду обречените нему с жребий се определят дванадесет, които един по един влизат в неговата пещера при всяко пълнолуние. За тях този миг е най-радостният. Моят жребий също беше изтеглен, но преди да дойде редът ми, нашият кораб, както вече ти казах, претърпя корабокрушение, търговците ме отвлякоха и ме продадоха на пазара за роби във Вавилон. През цялата си младост съм мечтала за чудните покои и ложето на бога, за вечния живот. Щом прекара един месец при бога, посветеният младеж или девойка може да се върне, ако пожелае, но досега още никой не е напуснал пещерата. Затуй, ми се струва, че на онзи, който веднъж се е срещнал с бога, земният живот няма какво повече да предложи.

Докато тя говореше, имах чувството, че сянка преминава пред слънцето, всичко пред погледа ми стана мъртвешки сиво и аз потреперих, защото знаех, че Минея не беше отредена за мен. Нейната басня напомняше онова, което разказваха жреците по цялата земя, но тя вярваше в нея и това ни разделяше завинаги. Повече не исках да я дразня или натъжавам с думите си, посгрях ръцете й в своите и накрая казах:

— Разбирам, че искаш да се върнеш при своя бог. По море ще те отведа в Крит, защото сега знам, че това е родният ти остров. Досетих се още когато говореше за биковете, но сега съм сигурен, след като описа бога, обитаващ тъмната пещера. В Симира търговци и моряци ми бяха разказвали за него, ала досега не им вярвах. Между другото разправяха, че жреците погубвали ония, които се опитвали да излязат от пещерата, за да не узнае никой как изглежда този бог. Това, разбира се, са приказки на моряците и простите хора, а ти като посветена знаеш всичко най-добре.

— На теб ти е ясно, че съм длъжна да се върна — каза тя умолително. — Иначе никъде на света не ще намеря покой, след като от дете съм расла в божиите обори. При все това, Синухе, аз ще се радвам на всеки ден, прекаран с теб, и на всеки миг, в който мога да те виждам. Не защото ме избави от злочестие, а защото никой не се е отнасял така към мен. Вече не копнея както преди за пещерата на бога и с тъга в сърцето ще вляза в нея. Щом е позволено, след определения срок ще се върна при теб, макар това да ми се струва невероятно — нали още никой не се е върнал оттам. Остава ни малко време, а както ти каза, никой не знае какво ще се случи утре. Нека се радваме на всеки ден, Синухе, да се радваме на патиците, прелитащи над главите ни, да се радваме на реката и тръстиките, да ядем и пием, без да мислим какво ни очаква. Така ще е най-добре.

Друг на мое място щеше да я грабне, да я обладае насилствено, да я отведе в родния си край и да живее с нея до сетния си час. Аз обаче знаех, че говореше истината и нямаше да намери ни миг покой, ако изневереше на бога, за когото бе живяла и расла. Някой ден щеше да ме прокълне и да избяга. Толкова могъща е силата на боговете над вярващите в тях и нищожна над невярващите. Предполагах, че ако посегна на нея, тя наистина щеше да умре. В Дома на живота бях виждал да линеят и издъхват хора без видимо увреждане или заболяване само защото бяха извършили прегрешение пред някой бог, в когото вярваха.

Всичко това положително е било написано на звездите дълго преди моето раждане и не можеше да се промени. Затуй ядохме и пихме в гемията, закътана между тръстиките, без да мислим за бъдещето. Минея свеждаше глава, галеше лицето ми с косите си и се усмихваше. След като пи, тя докосна с ухаещите си на вино устни моите и болката, която причини на сърцето ми, беше приятна — може би по-приятна, отколкото ако я бях обладал, макар тогава да не мислех за това.

2

Надвечер Каптах се събуди, изпълзя изпод килима, потърка очи и прозявайки се, заяви:

— Кълна се в скарабея, без да забравям Амон, че главата ми вече не прилича на ковашка наковалня. Пак мога да живея в сговор със света, стига да се намери нещо за ядене. Имам чувството, че в стомаха ми са се настанили няколко прегладнели лъва.

Без да поиска разрешение, той се намести край нашата софра и заръфа печените на глина птици, като плюеше костите през борда в реката. Появата му ме подсети в какво положение се намирахме и аз уплашено казах:

— Слушай, пиянствуваща нощна птицо, нали трябваше да ни окуражиш със съветите си и да ни помогнеш да се измъкнем от бедата, за да не увиснем скоро тримата с главата надолу на стената! Наместо това ти взе, че се напи и се просна на килима като свиня в калта. Казвай веднага какво да правим, защото царските войници сигурно са поели с лодките си след нас, за да ни погубят!

Без изобщо да се вълнува, Каптах отвърна:

— Ако си ми казал истината, царят тридесет дни няма да очаква да те види. Обещал бил даже с тояги да те прогони от палата, ако се появиш преди изтичане на уречения срок. Ето защо според мен няма какво толкова да бързаме. Ако ли пък е станала беля, ако носачите са разгласили бягството ти или евнусите от харема са уплели конците, тогава за нас няма спасение. Аз обаче продължавам да се уповавам на скарабея и смятам, че много си сбъркал, дето си ме упоил с маков сок. Главата така ме болеше, сякаш някой обущар я дупчеше с шилото си. Ако не беше действувал припряно, Бурабуриаш сигурно щеше да се задави с някой кокал или пък да се препъне и да си счупи главата. Тогава щях да стана цар на Вавилония и владетел над четирите края на света и сега нямаше да сме в беда. Толкова силна е вярата ми в скарабея. Но понеже си ми господар и не си виждал друг изход, аз ти прощавам. Прощавам ти също, загдето противно на достойнството ми ме беше затворил в глинената делва, та без малко не се задуших. Заради всичко това най-първо трябваше да си проясня мозъка и тогава да ти давам съвети. Отзарана по-добър съвет можеше да подириш от някой гнил пън, отколкото от моята глава. Сега обаче съм готов да ти предоставя цялата си мъдрост, понеже знам, че без мен си като изоставено от майка си агънце, което безпомощно я търси…

Заповядах му да прекрати безконечните си брътвежи и да каже накъде според него трябва да се отправим, за да се измъкнем от Вавилония. Каптах се почеса по главата и рече:

— Тази гемия е доста голяма, на трима ни няма да е лесно да гребем срещу течението, а и честно казано, никак не обичам веслата, защото от тях дланите ми се изприщват. По-добре да тръгнем по сушата, да откраднем отнякъде две магарета и на тях да натоварим нещата си. За да не будим подозрение, най-добре ще е да се облечем със стари дрехи, в странноприемниците и селата да се пазарим за всичко и ти да не казваш, че си лекар, а нещо друго. Ще се представяме за странствуващи артисти, които вечер забавляват народа по селските хармани. Артистите никой не ги преследва, а и разбойниците не си правят труд да ги обират. Ти ще гадаеш на селяците със зехтин, както са те учили, аз ще им разказвам забавни истории, каквито знам безчет, а девойката ще си изкарва хляба с танци. Със същия успех можем да наемем гребци, които с тази гемия ще ни закарат до границата, защото в края на краищата всичко зависи от скарабея — той може да ни закриля както по вода, така и по суша. Сигурното все пак е за предпочитане, а и не е редно да си присвояваме гемията на бедните гребци, които положително се спотайват из тръстиките наоколо и чакат да се смрачи, та да ни погубят. Затуй най-умното е да тръгваме веднага, а ако гребците рекат да насочат царските войници по следите ни, едва ли някой ще повярва на думите им. Ще почнат да разправят за злия дух, дето трополял в погребалната делва, и други небивалици, така че войниците и съдиите ще ги отпратят при жреците от храма, без да си създават главоболие да проверяват историите им.

Свечеряваше се и трябваше да побързаме. Каптах безспорно беше прав в предположението си, че гребците щяха да превъзмогнат страха и да направят опит да си възвърнат гемията — десет здравеняци срещу трима ни. Затуй се намазахме с маслото им, нацапахме дрехите и лицата си с глина, поделихме остатъка от златото и среброто ми и го скрихме в поясите и дрехите си. Лекарското сандъче, с което не исках да се разделя, стегнахме в килима и без да се съобразяваме с протестите на Каптах, го натоварихме на гърба му. След като прецапахме до брега, пуснахме гемията да се носи сред тръстиките. В нея оставихме храна и няколко делви с вино, на които гребците по мнението на Каптах щели да се зарадват, да се напият и да се откажат да ни преследват. А ако след изтрезняването си отидели да съобщят на съдиите за нас, десетимата щели да представят случая по различен начин, думите им щели да си противоречат и чиновниците щели да ги напердашат. На това се надявах и аз.

Така ние поехме пеша, достигнахме до обработваеми земи и попаднахме на кервански път, по който вървяхме цялата нощ, макар Каптах да негодуваше и да проклинаше часа на своето раждане, понеже товарът превиваше врата му. На сутринта пристигнахме в едно село, чиито жители ни посрещнаха радушно и ни се възхитиха, че сме дръзнали да ходим нощем, без да се боим от злите духове. Нагостиха ни с млечна каша, продадоха ни две магарета и ни изпратиха тържествено, защото бяха обикновени хорица, които месеци наред не бяха виждали щемпеловано сребро, плащаха данъците, си с пшеница и говеда и живееха в глинени къщурки заедно с домашните си животни.

Ден след ден крачехме по вавилонските пътища, срещахме търговци и с поклон се отдръпвахме встрани пред сановнически паланкини. Слънцето обгори кожата ни, дрехите ни се окъсаха и свикнахме да забавлявахме селяните по глинените гумна. Капвах зехтин във вода и им предричах честити дни, богата жътва, мъжки рожби и невести с голям чеиз. Съжалявах ги заради бедността им и не смеех да им предскажа нищо лошо. Те ми вярваха и се радваха неудържимо. Но ако трябваше да говоря истината, щях да им предрека безогледни бирници, бой с тояги и покварени съдии, глад в неплодородните години, треска по време на разлива, скакалци и мухи, изгаряща суша и воняща вода през лятото, непосилен труд и смърт след него, защото такъв всъщност беше животът им. Каптах им разказваше истории за чародеи, принцеси и далечни страни, където хората носели главите си под мишницата и веднъж в годината се превръщали във вълци. Вярваха на приказките му, почитаха го и го тъпчеха до пръсване. Минея също ги забавляваше с танците си по гумната. Тя трябваше да танцува всеки ден и така да поддържа умението си за пред своя бог. Селяните и се възхищаваха и казваха, че никога не са виждали подобно нещо.

Това странствуване ми беше от голяма полза, защото прозрях, че както богатите и високопоставените във всички страни и в големите градове по същество са еднакви и мислят еднакво, така и бедняците във всички страни са еднакви и мислят еднакво, макар нравите им да се различават и боговете им да се наричат другояче. Прозрях, че бедните са по-състрадателни от заможните, защото, вземайки ни за бедняци, те просто от добросърдечие ни предлагаха каша и сушена риба, без да очакват някаква отплата, докато богаташите прогонваха сиромасите от портите си и ги презираха. Прозрях, че бедните се радват и скърбят, мечтаят и умират и че сиромашкото дете се ражда точно както богаташкото. Тяхното простодушие спечели сърцето ми. И аз не можех да не лекувам срещаните болни, да не отварям циреи и да не почиствам очи, които без моята помощ скоро щяха да ослепеят. За всичко това не им исках никакви подаръци, вършех го от добра воля.

Ала защо постъпвах така, излагайки се на опасността да бъда разкрит — това не знам. Може би сърцето ми се разнежваше от присъствието на Минея, която виждах всеки ден и която с младостта си ме сгряваше нощем, когато спяхме на глинени подове, миришещи на слама и лютив тор. Възможно е да го вършех заради нея, като умилостивявах боговете с добри дела, а може би просто исках да изпитам лекарското си умение, да проверя дали не съм загубил сигурността на ръцете и остротата на очите си при определяне на болестта. Но колкото по-дълго живея, толкова по-добре осъзнавам, че каквото и да върши човек, върши го от различни подбуди и невинаги знае защо. Затуй всички човешки дела са прах в краката ми, щом не знам каква цел са имали те.

Странствуването ни беше свързано с много трудности. Ръцете ми загрубяха, ходилата ми се покриха с мазоли, слънцето изсуши лицето ми и прахта заслепяваше очите ми, ала в спомените ми това пътешествие по прашните вавилонски пътища си остана въпреки всичко хубаво и не мога да го забравя. На драго сърце бих дал много от опита и богатството си, ако можех още веднъж да тръгна млад, прозорлив и неуморим редом с Минея, чиито очи блестяха като лунна светлина по реката. През цялото време смъртта ни следваше като сянка и тя нямаше да е лека, ако ни разкриеха и попаднехме в ръцете на царя. Но в онези далечни дни аз не се сещах за смъртта, нито се боях от нея, макар животът да ми се струваше по-ценен от всякога, докато крачех до Минея и съзерцавах танците и по гумната, чиято глина пръскаха с вода, за да се слегне прахта. Заради нея забравих престъплението и позора на младостта си. Всяка сутрин, събуждайки се от блеенето на овцете и мученето на кравите, усещах сърцето си леко като птица, излизах и гледах как слънцето се ражда и като златна ладия поема по измития от нощта син небосвод.

Накрая стигнахме до опожарената и опустошена земя край границата. Пастири, които ни помислиха за бедняци, ни преведоха в Митани и Нахарина, без да плащаме данък и без да ни съзрат стражите на двамата царе. Едва след пристигането ни в един голям град, където хората не се познаваха помежду си, отидохме на пазара да си купим нови дрехи, измихме се, облякохме се, както подобаваше на достойнството ни, и отседнахме в една изискана странноприемница. Тъй като златото ми бе на привършване, останах известно време в града да упражнявам професията си. Спохождаха ме много пациенти и излекувах доста болни, защото жителите на Митани продължаваха да бъдат любопитни и да обичат всичко чуждо. Минея също правеше впечатление с хубостта си и мнозина ми предлагаха да я купят. Каптах се възстановяваше от изпитанията, пълнееше и общуваше с всякакви жени, които проявяваха благосклонност към него заради историите му. Като си сръбнеше в някой публичен дом, той им разказваше как царувал един ден във Вавилон, хората му се смееха, удряха се по колената и възклицаваха:

— Такъв лъжец още не бяхме срещали! Езикът му е дълъг и бърз като река!

Така времето си течеше, докато Минея започна да ме поглежда с безпокойство в очите, а нощем будуваше и плачеше. Накрая й рекох:

— Знам, че копнееш за родината и бога си и че ни предстои дълъг път. Но преди това трябва да мина през страната на хетите по причини, които не мога да ти кажа. След като разпитах търговци и пътници из странноприемниците и получих множество противоречиви сведения, смятам, че оттам можем да отплуваме за Крит, без да съм напълно уверен в това. Ако искаш, ще те придружа до сирийското крайбрежие, откъдето всяка седмица потеглят кораби за родината ти. Чух обаче, че съвсем наскоро оттук ще тръгне керван да отнесе ежегодните подаръци от митанския цар за царя на хетите. С този керван можем да пътуваме в безопасност, да видим и узнаем много неща, които по-рано не сме познавали. Такава възможност ще ми се удаде едва след година, ала въпреки това не искам да решавам на своя глава. Решавай ти по твоя воля.

В сърцето си знаех, че я заблуждавам, защото желанието ми да посетя страната на хетите целеше единствено да я задържа по-дълго при себе си, преди да се наложи да се разделим заради нейния бог. Но тя отвърна:

— Каква съм аз, че да променям намерението ти? Щом веднъж си обещал да ме отведеш в родината ми, ще те последвам на драго сърце, където и да идеш. Чувала съм, че по хетското крайбрежие съществувал обичай юноши и девойки да танцуват по поляните пред диви бикове, така че оттам до Крит едва ли е далече. Освен това ще имам възможност да поупражнявам танца си, защото скоро ще стане година, откакто не съм заставала пред бикове, и се боя, че ще ме набучат на рогата си, ако затанцувам пред тях в Крит, без да съм се упражнявала.

— За бикове не ми е известно нищо — казах аз, — но трябва да ти призная, че според всички сведения хетите били жесток и коварен народ. По време на пътуването ще ни грозят различни опасности, възможно е и да загинем. Може би най-добре ще е да останеш в Митани и да изчакаш завръщането ми. Ще ти оставя злато, за да живееш добре през това време.

— Това са празни приказки, Синухе — възрази тя. — Където отидеш ти, там ще ида и аз. Ако загинем, ще съжалявам не за себе си, а за теб.

Така аз реших да се присъединя като лекар към царския керван, за да пътуваме безопасно за страната на хетите, наричана Хати или Хета. Но когато това стигна до ушите на Каптах, той започна да ругае и да призовава боговете на помощ:

— Едва се отървахме от ноктите на една смърт, и господарят вече се пъха в устата на друга! Всеки знае, че хетите са като зверове, та дори и по-лоши от тях. Ядат човешко месо, избождат очите на чуждоземците и после ги впрягат да въртят тежки мелнични камъни. Боговете са побъркали господаря ми, а и ти, Минея, си луда, щом го поддържаш. По-добре да го завържем, да го затворим в стаята и да сложим пиявици в свивките на коленете му, та да се укроти. Скарабеят да ми е на помощ, едва си оправих телесата, и сега безпричинно пак да потегляме на изнурителен път. Проклет да е денят, в който съм се родил, за да тегля от налудничавите хрумвания на безразсъдния си господар!

При това положение се наложи да го натупам с тоягата, за да се успокои, след което казах:

— Нека бъде както ти искаш. Оттук ще тръгнеш с търговци право за Симира. Аз ще заплатя пътуването ти, а там ще се грижиш за къщата ми, докато се завърна, защото вечното ти мрънкане съвсем ми дотегна.

Но Каптах отново се разгорещи и извика:

— Че как така? Бива ли да оставям господаря си да тръгне сам за страната на хетите? Все едно да пусна току-що родено агне в кучкарник. Не, сърцето ми никога няма да ми прости такова престъпление. Само едно нещо ще те попитам и ако знаеш, отговори ми искрено: по море ли се стига до Хати?

Казах му, че доколкото съм осведомен, между Хати и Митани няма море, макар едни да казваха едно, други — друго и никой да не знаеше със сигурност колко трае пътуването. Тогава Каптах извика:

— Благословен да е моят скарабей! Ако се пътуваше по море, нямаше да мога да те придружавам, защото по причини, чието обяснение е доста сложно се заклех пред боговете кракът ми повече да не стъпи на морски кораб. И нито заради теб, нито заради тази нахална Минея, дето говори и се държи като момче, не бих могъл да престъпя клетвата си пред боговете, чиито имена мога веднага да назова, ако е необходимо.

С тези думи той се зае да стяга нещата ни за път и аз го оставих да се оправя сам, понеже в това отношение беше по-опитен от мен.

3

Вече споменах какво разправяха в Митани за хетите, така че сега ще разкажа само онова, което съм видял със собствените си очи и считам за вярно. Не знам дали някой ще повярва на думите ми, след като светът се е ужасил от мощта на хетите и толкова много се говори за техните злодеяния. И все пак у тях също има нещо хубаво и заслужаващо подражание, колкото и страшен народ да са, чиито нрави се отличават от нравите на другите народи. В страната им съвсем не цари безпорядък, както се твърди, а са въдворени ред и дисциплина и преминаването през техните планини с разрешение е по-безопасно, отколкото пътуването през всяка друга земя. Случи ли се пътник с разрешение да пострада или да бъде ограбен, техният цар възстановява нанесените щети в двоен размер. А ако пътникът загине от хетска ръка, царят заплаща на близките му възмездие по специална таблица според длъжността, заемана от покойния приживе.

Ето защо пътешествието с пратениците на митанския цар беше еднообразно и не заслужава да се описва — хетски колесници ни придружаваха през цялото време и хетите се грижеха за прехраната ни при стануване. Те са кален народ и не се боят ни от студ, ни от жега, понеже живеят в неплодородни планини и от деца са свикнали с несгодите. Затова в боя са смели и самопожертвователни, презират мекушавите народи и ги подчиняват на властта си, а храбрите и неустрашимите уважават и търсят приятелството им.

Народът им се подразделя на многобройни племена и села, управлявани от пълновластни князе. Князете от своя страна са подчинени на великия цар, който живее в своя град Хатушаш, разположен сред планините. Той е техен върховен жрец, главнокомандуващ и върховен съдия, сиреч обединява цялата светска и духовна власт, нужна за управляването на един народ, и аз не познавам друг толкова самовластен цар като него, макар за всички царе да се казва, че имали неограничена власт. В другите страни, включително и в Египет, жреците и съдиите много повече се намесват в делата на царя, отколкото хората могат да предположат.

За разположения сред планините град на великия цар ще разкажа по-нататък, макар да знам, че ако някой прочете разказа ми, едва ли ще ми повярва.

Когато човек прекосява опожарените погранични земи, където стражите се разпореждат и изкарват прехраната си, като ограбват съседните страни и преместват своеволно граничните камъни, без някой да се осмели да им попречи, той не подозира нищо за богатството на хетската държава. Не го подозира също при вида на техните голи планини, напичани през лятото от слънцето, а зиме покрити от студена перушина, за която са ми разказвали, ала сам не съм я виждал. Тази перушина, казват, валяла от небето и покривала земята, а с настъпване на лятото се стапяла на вода. В хетската страна съм видял толкоз много чудеса, че и това мога да повярвам, макар да не разбирам как перушината ще стане на вода. Видях все пак няколко планински върха, побелели от перушина.

Сред опустошената равнина по границата със Сирия се намира граничната крепост Каркемиш, чиито стени са построени от огромни каменни блокове с издялани в тях страховити изображения. Чрез тази крепост хетите събират данъци от всички кервани и търговци, които преминават през страната им, и трупат големи богатства, защото данъците им са неимоверни, а при Каркемиш се пресичат много кервански пътища. Всеки, който е видял на разсъмване тази крепост да се издига застрашително на възвишението посред опожарената равнина, където гарвани кацат по избелели черепи и кости, ще повярва на разказа ми и няма да се усъмни в думите ми. На керваните и търговците се разрешава да прекосят страната само по определени пътища, селата покрай които са бедни и занемарени и търговците рядко виждат обработваема земя. Щом някой се отклони от разрешения път, залавят го, отнемат му стоката и го отвеждат като роб в рудниците.

Според мен богатството на хетите иде именно от рудниците, където пленници и роби копаят не само злато и мед, но и някакъв непознат метал. Цветът му е сиво-синкав, по-твърд е от всички метали и е толкова скъп, че вавилонците го използуват за накити, а хетите изковават от него оръжията си. Не знам обаче как се кове и обработва, защото в никоя друга страна не умеят да го коват, а и не се топи при топлината, при която се топи медта. В това лично се уверих. Освен рудници в планинските долини имат плодородни ниви и бистри потоци. По склоновете засаждат гори от овощни дървета, а по крайбрежието отглеждат лозя. Най-голямото им видимо богатство се крие в стадата говеда.

Стане ли дума за големи градове, винаги се имат предвид Тива и Вавилон, а според някои и Ниневия, където впрочем не съм ходил. Никога обаче не съм чувал да споменават Хатушаш, главния град на хетите и средището на тяхната мощ, разположен в планината, както орелът свива гнездо сред ловния си участък. По величие този град все пак може да се мери с Тива и Вавилон, а като си помисля, че страхотните му сгради от дялан камък се извисяват като планини, че стените му са непоклатими и по-яки от всички известни ми стени, смятам Хатушаш за едно от най-големите чудеса, които съм виждал, защото не бях очаквал да срещна нещо подобно. Тайнствеността му произтича от това, че хетският цар не допуска чужденци да влизат в него. Само на царски пратеници се разрешава да посещават царя и да му поднасят подаръците си, ала стражите зорко ги следят по време на пребиваването им в Хатушаш. Затуй жителите на града не обичат да разговарят с чужденци дори и да знаят езика им. Попиташ ли ги нещо, отговарят, че не разбират или не знаят, и се озъртат боязливо да не би някой да види, че разговарят. Независимо от това те не са зложелателни, по природа са приветливи и с удоволствие оглеждат пищните дрехи на чужденците и ходят подире им по улиците.

Облеклото на техните сановници и държавни служители не е по-малко пищно, отколкото на чужденците и царските пратеници. Те носят пъстри дрехи с изображения, извезани от злато и сребро, назъбени корони и брадви с две остриета, които са символ на техните богове. По празничните им одежди често се вижда и крилато слънце. Обути с ботуши или обувки от мека цветна кожа с дълги, извити нагоре носове. На главата си носят високи островърхи шапки, ръкавите им са широки и често стигат до земята, а умело плисираните им поли също се влачат по земята. От жителите на Сирия, Митани и Вавилон се различават по това, че се бръснат като египтяните. Някои знатни люде бръснат и главата си, като на темето оставят кичур коса, която сплитат. Имат широка, изпъкнала брадичка и голям, орлов нос. Живеещите в града държавни служители и сановници са дебели и лицата им лъщят от мазнина, защото подобно на заможните в другите големи градове са свикнали на охолен живот.

Хетите не поддържат наемна войска както културните народи, ами всички мъже са войници и общественото им положение се определя от воинската им пригодност. Най-високопоставени са ония, които могат да си набавят бойна колесница, и техният престиж зависи не от произхода, а от умението им да боравят с оръжие. Ето защо веднъж в годината всички мъже начело с военачалниците и князете си се събират на военни учения. Хатушаш не е търговски град както другите големи градове, а е пълен с работилници, които кънтят от непрестанно чукане, защото в тях се изковават остриета за копия и стрели и се изготвят колела и корпуси за бойни колесници.

В правосъдието си също се различават от останалите народи, защото наказанията им са странни и нелепи. Ако някой княз заговорничи срещу царя и гледа да се домогне до царската власт, не го убиват, а го изпращат в пограничните области да прояви способностите си и да възстанови доброто си име. Малко са престъпленията, които не биха могли да се изкупят с подаръци. Човек може да погуби някого, без да получи телесно наказание, стига да обезщети близките на погубения с подаръци. Прелюбодеянието също не се наказва. Щом някоя жена намери мъж, който я удовлетворява по-добре от съпруга й, тя има право да напусне дома си и да заживее с другия мъж, но той трябва да плати обезщетение. Бездетните бракове се разтрогват публично, понеже техният цар държи поданиците му да имат много деца. Ако някой отнеме нечий живот на потайно място, не е нужно да заплати толкова, колкото ако убийството е станало в града, пред погледа на хората, защото според тях оня, който отива сам на потайно място, въвежда другиго в изкушение да го погуби, за да усъвършенствува умението си да убива. Само в два случая се осъжда на смърт и от тях най-добре личи безразсъдството в правораздаването им: със смъртно наказание се преследва бракът между брат и сестра и правенето на магии без разрешение. Магьосникът трябва да докаже умението си пред държавни служители и да получи от тях разрешително за упражняване на професията си.

Когато пристигнах в Хати, техният велик цар Шубилулюма царуваше вече двадесет и осем години и името му всяваше такъв страх, че при произнасянето му хората се покланяха, вдигаха почтително ръце и с викове го възхваляваха, защото той бе въдворил ред в хетската държава и беше покорил много народи под хетска власт. Живееше в каменния си дворец насред града, а за раждането и героичните му подвизи разказваха множество легенди, каквито се разказват за всички велики царе. Самия него не можах да видя, както не го видяха и митанските пратеници. Разрешиха им под присмеха и подигравките на гвардейците да оставят подаръците на пода в приемната му зала.

Първоначално изглеждаше, че в Хатушаш не се намира много работа за лекари. Доколкото разбрах, хетите се срамуваха от болестите си и ги криеха колкото се може по-дълго. Слабите и недъгавите деца се умъртвяваха още след раждането, заболелите роби биваха убивани. Затуй хетските лекари нямаха много опит. Бяха невежи хора, които дори да четат не умееха. Но рани и натъртвания лекуваха изкусно, а и против планинските заболявания имаха добри лекове, които бързо намаляваха телесния огън. На това се научих от тях. Но щом някой заболееше от смъртоносна болест, предпочиташе да умре, отколкото да оздравее, страхувайки се, че ще остане слаб и немощен до края на живота си. За разлика от културните народи хетите се бояха от физическата немощ повече, отколкото от смъртта.

В края на краищата обаче всички големи градове си приличат, а богатите и високопоставените навсякъде са еднакви. Щом името ми се разчу, при мен в странноприемницата заприиждаха болни, чиито страдания познавах и можех да ги излекувам. Предпочитаха да идват предрешени, тайно и по тъмно, за да не навредят на доброто си име. Затова те ми оставяха богати подаръци, така че в крайна сметка в Хатушаш спечелих цял куп злато и сребро, макар първоначално да ми се струвате, че ще се наложи да си тръгна оттам като просяк. Голяма заслуга за всичко имаше Каптах, който по навик прекарваше времето си в бирарии, дюкяни и навред, където се струпваха хора. Там той на висок глас хвалел и величаел името и умението ми на познатите му езици, докато слугите почнали да уведомяват господарите си.

Хетските нрави бяха строги и на знатния не подхождаше да се показва пиян на улицата, ако държеше да не се изложи. Ала както във всички големи градове, знатните и богатите пиеха много, и то опасни, смесени вина. Лекувах причинените им от тях заболявания и оправях треперенето на ръцете им, когато трябваше да се явят пред царя. С бани и успокоителни лекове помогнах на неколцина, които смятаха, че мишки гризат телата им. Карах също Минея да ги развлича с танците си, те й се възхищаваха и й правеха скъпи подаръци, без да искат нещо в замяна, защото хетите биваха щедри, щом някой им харесаше. По такъв начин спечелвах приятелството им и се осмелявах да ги разпитвам за неща, които не бих дръзнал да проучвам открито. С най-много сведения се сдобих от царския архивар, който говореше и пишеше на доста езици и водеше чуждестранната преписка на царя, но не се придържаше към общите нрави. Убедих го за всеки случай, че уж са ме изгонили от Египет, че никога не ще мога да се върна там и че обикалям света, за да спечеля злато и да натрупам знания, без пътешествията ми да целят нещо друго. Той ми повярва и отговаряше на въпросите ми, стига да го почерпех с хубаво вино и Минея да танцуваше пред него. Така се завърза следният разговор:

— Защо в Хатушаш не се допускат чужденци и защо керваните и търговците се прекарват по определени пътища, въпреки че страната ви е богата и по брой на забележителностите вашият град може да съперничи на всеки друг град? Няма ли да е по-добре, ако останалите народи се запознаят с величието ви, за да могат да ви възхваляват помежду си, което вашата страна безспорно заслужава?

Той отпи от виното, погледна стръвно гъвкавите крайници на Минея и рече:

— При възкачването си на престола нашият велик цар Шубилулюма каза: „Дайте ми тридесет години време, и аз ще превърна Хати в най-могъщата държава, която светът някога е виждал!“ Скоро този срок ще изтече и се надявам, че светът ще узнае за Хати повече, отколкото би желал.

— Във Вавилон видях шестдесет по шестдесет по шестдесет войници да дефилират бегом пред своя цар и шумът от стъпките им напомняше разбушувано море. Тук не съм виждал повече от десет по десет войници, събрани на едно място, и не разбирам за какво са ви всичките тези бойни колесници, които се произвеждат в работилниците на вашия град. Какво ще правите в планините с колесници, предназначени за воюване в равнината? — продължих аз. Той се засмя и отговори:

— Много любопитен лекар си, египтянино Синухе! Може би ще изкарваме насъщния си хляб, като продаваме колесници на царете от равнината.

При тези думи той присви очи и лукаво ме погледна.

— Не ми се вярва — възразих аз смело. — Доколкото ви познавам, това е все едно вълкът да предостави зъбите и ноктите си на заека.

Той звучно се разсмя, заудря се по коленете, при което виното в чашата се разплиска, и каза:

— Това заслужава да се съобщи на царя и може да ти се наложи да участвуваш в някоя голяма хайка за зайци, защото хетското правосъдие се различава от правосъдието в равнината. Доколкото ми е известно, във вашите страни богатите властвуват над бедните, а у нас силните властвуват над слабите и се надявам светът да се запознае с едно ново учение, преди косата ти да побелее, Синухе.

— В Египет новият фараон също е изнамерил някакъв нов бог — вметнах аз, правейки се на наивен.

— Знам — отговори той, — нали чета всички писма на царя. Този нов бог обичал много мира и твърдял, че нямало спор между народите, който да не можел да се изглади мирно. Ние не сме против този бог. Напротив, той ни допада много, докато властвува в Египет и в равнината. Вашият фараон изпрати на великия цар египетски кръст, който нарича символ на живота. Ще поживее още някоя година необезпокояван, ако ни изпраща достатъчно злато, за да можем да натрупаме в хранилищата си още повече мед, желязо и зърно, да изградим нови работилници и да произведем още по-тежки бойни колесници от досегашните. За всичко това е нужно много злато. Нашият цар е събрал в Хатушаш най-опитните оръжейници от всички страни и им плаща богато. Но защо го върши — на това лекарската мъдрост едва ли ще може да отговори.

— Пророкуваното от теб бъдеще би могло да зарадва гарваните и чакалите — казах аз, — мен обаче не ме радва и не виждам нищо смешно. Установих, че пленници с избодени очи въртят камъните на мелниците ви, а за злодеянията ви по границата в Митани се разказват истории, които не искам да повтарям, за да не дразня слуха ти, защото те не подхождат на един културен народ.

— Какво е културата? — запита той и си наля още вино. — Ние също знаем да четем и пишем и съхраняваме в нашия архив номерирани глинени плочки. Ако избождаме очите на пленниците, които до края на живота си ще трябва да въртят мелнични камъни, правим го единствено от човеколюбие. Този труд е тежък и щеше да им се струва още по-тежък, ако виждаха небето, земята и полета на птиците. Това щеше да ги тласка към лекомислие и при опит за бягство щяха да бъдат убивани. Ако войниците ни по границата са отсекли някому ръцете, а другиму са обърнали кожата на главата върху очите, сторили са го не от жестокост. Нали сам си се уверил, че в домовете си ние сме гостоприемни и дружелюбни, обичаме децата и малките животни и не бием жените си. Целта ни е да сплашим вражеските народи, да всеем ужас в тях, та като му дойде времето, да се подчинят на властта ни без съпротива, без да си причиняват излишни щети и разруха. Ние съвсем не обичаме разрухата и опустошението и се стремим да покоряваме страните и градовете цели и невредими, по възможност непокътнати. Уплашеният враг е наполовина победен.

— Всички народи ли са ваши врагове? — запитах иронично. — Нима нямате никакви приятели?

— Наши приятели са всички народи, които се подчиняват на властта ни и ни плащат данък — отговори той поучително. — Оставяме ги да си живеят по тяхному и не се месим много в нравите или боговете им, щом не ни пречат да ги управляваме. Приятели са ни също така народите, които не са наши съседи. Поне докато не ни станат съседи, защото тогава често забелязваме у тях разни нередни неща, които нарушават добросъседството и ни принуждават да воюваме срещу тях. Така е било досега и доколкото познавам нашия велик цар, боя се, че така ще продължи да бъде и занапред.

— А боговете ви нищо ли не казват по този въпрос? — запитах аз. — В другите страни те често отсъждат кое е право и кое не.

— Какво значи право или криво? — запита той на свой ред. — За нас право е това, което искаме, а криво онова, което искат съседните народи. Такова учение е много просто, облекчава живота и държавническото изкуство и според мен не се различава съществено от божествените учения в равнината. Защото, ако съм разбрал добре, тамошните богове смятат за правилно това, което желаят богатите, а за неправилно, каквото искат сиромасите. Но ако наистина имаш желание да научиш нещо за нашите божества, ще ти кажа, че те са две: майката земя и небето. Празнуваме ги всяка пролет, когато първият паднал от небето дъжд опложда земята, както мъжкото семе опложда жената. При тези празненства посмекчаваме строгостта на нравите си, защото веднъж в годината народът също трябва да се налудува. По това време става зачеването на много деца, което е хубаво, тъй като децата и ранните бракове укрепват страната. Както е редно, народът естествено си има още куп други по-малки божества, но тях ти не ги брой, понеже не са от значение за държавата. Следователно не може да се отрече, че нашата религия притежава известна широта, ако смея така да се изразя.

— Колкото повече слушам за богове, толкова повече започват да ми додяват — казах аз с натежало сърце, но архиварят на Шубилулюма само се усмихна и с почервенял нос се облегна на стола, доволен от виното.

— Ако си далновиден — рече той, — ще останеш при нас и ще служиш на боговете ни. Всички останали народи един подир друг са владели познатия свят и сега идва нашият ред. Нашите богове са извънредно силни, името им е Власт и Страх и ние възнамеряваме да им издигнем огромни олтари от избелели човешки черепи. Не ти забранявам да го разказваш другаде, ако сглупиш да си тръгнеш оттук. Никой не ще ти повярва, защото всички знаят, че хетите обичат само пасбищата и са беден, мръсен пастирски народ, живеещ в планините сред своите овце и кози. Но аз май много се заседях при теб. Време е да обиколя моите писари и да нанеса клинописни знаци върху меката глина, за да уверя всички народи в добрите ни намерения, както го изисква службата ми.

Той си тръгна, а аз още същата вечер казах на Минея: — Научих достатъчно много за хетската земя и открих онова, заради което бях дошъл. Готов съм да напусна заедно с теб тази страна, ако са рекли боговете, защото вони на трупове и гърлото ми се стяга от миризмата на смърт. Докато се намираме тук, тежката сянка на гибелта ще виси над нас и не се съмнявам, че царят им ще нареди да ме набучат на кол, ако дочуе какво съм узнал. Защото, решат ли да погубят някого, хетите не го окачват на стената както културните народи, ами го държат набучен на кол, докато умре. И болките в стомаха ми няма да престанат, преди да съм минал отвъд граничните им камъни. След всичко чуто бих предпочел да съм се родил гарван вместо човек.

Със съдействието на високопоставените си пациенти успях да набавя разрешително, с което по определен път можехме да се отправим към крайбрежието и оттам с кораб да напуснем страната. Пациентите ми съжаляваха много за заминаването ми, увещаваха ме да остана и ме уверяваха, че за няколко години ще забогатея, ако продължа да упражнявам професията си сред тях. Все пак никой не ми попречи да тръгна, аз се усмихвах и им разказвах смешки, така че се разделихме като приятели и на сбогуване получих големи подаръци. По такъв начин оставихме зад гърба си страховитите стени на Хатушаш, иззад които дебнеше светът на бъдещето. Възседнали магарета, яздехме покрай каменни мелници, задвижвани от ослепени роби, и покрай телата на магьосници, набучени на колове от двете страни на пътя. Защото в Хатушаш убиваха като магьосници всички разпространители на учения, които държавата не одобряваше, а тя одобряваше само едно учение. Ускорих пътуването доколкото можех и след двадесет дни пристигнахме в пристанищния град.

4

В този пристанищен град идваха кораби от Сирия и морските острови. Беше като всяко пристанище на света, макар че го охраняваха хети, които събираха данък от корабите и проверяваха глинените плочки на всички напускащи страната. Но за вътрешността й от корабите не слизаше нито един пътник. Капитаните, кормчиите и моряците познаваха от хетската земя единствено това пристанище със същите бирарии, същите публични домове, същите момичета и същата непоносима сирийска музика, каквито бяха срещали във всички пристанища на света. Затуй те се чувствуваха като у дома си, не бързаха да отплават и за всеки случай принасяха жертви на хетските богове — небето и майката земя, без да забравят собствените си божества, чиито изображения капитаните държаха скрити в кабините на корабите си.

Бръмчейки като рояк мухи, те се трупаха по кея да смучат с тръбичките си бира от делви, така че понякога около една делва седяха по десетина мъжаги от различни страни и се надпиваха. Хетската бира беше силна и се вдигаше в главата като дим, та след смрачаване те изкъртваха резетата на публичните домове, обръщаха грънчарските колела, нанасяха си рани с ножове и бухалки и отвличаха насила момичета на корабите си, докато дойдеха хетските стражи и ги укротяха с дръжките на копията си. За всичко сторено трябваше да плащат с мед и сребро и никой не ги притесняваше с нещо повече, така че те предварително знаеха какво е обезщетението за пукната глава, за избито око или телесна рана. Затова се смееха гръмогласно помежду си и викаха:

— Тази страна ни харесва и пак ще дойдем тук!

А когато видеха някой магьосник, набучен на кол край стената, казваха:

— Лошо нещо е магьосничеството, с езика си този мъж е промушил червата си!

Хетите привличат най-опитните моряци на служба при себе си, като им помагат да избягат от корабите. Самите те не са морски народ и както други народи наемат войска, така хетите наемат моряци, лоцмани и корабостроители. С тях се отнасят добре, поради което бегълците се хвалят със заплатите си и добрите условия, подмамвайки и други към бягство от корабите.

Макар градът да беше шумен и пълен с пороци и престъпления, ние останахме там известно време, защото, като видехме някой кораб, готов да отплава за Крит, Минея заявяваше, че бил много малък, можел да изпадне в беда, а на нея не й се преживявало второ корабокрушение. Когато намирахме по-голям кораб, тя казваше, че бил сирийски и нямала желание да пътува със сирийски кораб. За трети кораб решаваше, че капитанът имал зловещ поглед и можел да продаде пътниците си като роби в чужда страна.

По този начин престоят ни в пристанището се удължи, ала аз не съжалявах, понеже имах предостатъчно работа да почиствам и зашивам рани и да отварям разбити черепи. Началникът на стражата също прибягна до моите услуги: страдаше от една пристанищна болест и не можеше да се люби с момичетата, защото това му причинявало големи болки. Познавах тази болест от Симира и с церовете на симирските лекари успях да го излекувам. Той не знаеше как да ми се отблагодари, че отново може без затруднение да се забавлява с пристанищните момичета. Това впрочем беше като надбавка към заплатата му, понеже всяко момиче, което желаеше да упражнява професията си в пристанището, трябваше да развлича безплатно него и писарите му. Затова беше много отчаян, когато не можеше да се възползува от тази привилегия. След като оздравя, той ми каза:

— С какъв подарък да те възнаградя за голямото ти умение, Синухе? Да ти премеря ли злато, колкото тежи излекуваното от теб?

— Не ми е нужно златото ти — отвърнах аз. — Подари ми ножа от пояса си и тогава аз ще съм ти благодарен, а не ти на мен, защото ще имам траен спомен.

— Това е обикновен нож, по острието му не са издълбани тичащи вълци и дръжката му не е посребрена — възпротиви се той, но не за друго, а защото ножът беше от хетски метал и не се разрешаваше да се подарява или продава на чужденци. В Хатушаш не бях успял да се сдобия с такова оръжие, понеже не исках да бъда прекалено настоятелен, за да не будя подозрение. В Митани такива ножове притежаваха само най-знатните, цената им възлизаше на десеторното им тегло в злато и на четиринадесеторното им тегло в сребро, ала собствениците им не бяха склонни да ги продават, защото броят на тези ножове в познатия свят беше малък. За хетите те нямаха особена стойност, тъй като не биваше да ги продават на чужденци.

Началникът на пристанищната стража знаеше, че скоро ще напусна страната, и реши, че би могъл да намери по-добро приложение за златото си, вместо да го подарява на един лекар. Затова накрая той ми даде ножа, който беше толкова остър, че отрязваше космите на брадата по-лесно от най-добрия кремъчен нож, а острието му правеше резки в медта, без да се нащърбява. Радостта ми беше голяма и си наумих да го посребря и да му направя златна дръжка, както постъпваха знатните митанци, сдобили се с такъв нож. Началникът на стражата не се разкайваше и ние станахме добри приятели, защото го бях избавил от страданието му. Посъветвах го все пак да изгони от пристанището момичето, което го бе заразило, а той ми отговори, че вече бил наредил да го набучат на кол, понеже такава болест несъмнено била последица от някаква магия.

Както в повечето тогавашни пристанища в този град също имаше поляна, на която държаха диви бикове, и младежите се упражняваха в сръчност и смелост, като ги прескачаха или забиваха пики във врата им. Минея се захласна при вида на биковете и пожела да изпробва умението си. Тогава за първи път я видях да танцува пред диви бикове. Никога не бях виждал подобно нещо и сърцето ми изстина, докато я гледах, защото бикът е най-страшното диво животно, по-страшно дори от слоновете, които са кротки, щом не ги дразнят. Рогата му са дълги и остри като игли, с лекота намушква човека, подхвърля го във въздуха и го стъпква с краката си.

Минея танцуваше в тънка дреха и ловко се отстраняваше, когато разярените бикове се втурваха с приведена глава срещу нея. Лицето й пламтеше, тя се разгорещи и захвърли сребърната мрежичка от главата си, така че косата й се развя от вятъра. Танцът й беше бърз и окото не можеше да проследи всички движения, когато скочи между рогата на един настъпващ бик, хвана се за тях, притисна крака о челото му, преметна се във въздуха и застана права на гърба му. Наблюдавах умението й и моето присъствие сякаш я караше да показва неща, за които не бих повярвал, че са по силите на човека, ако ми ги разкажеха. Пот ме изби, докато гледах, и не можех да седя спокойно на пейката, макар зрителите зад мен да ме ругаеха и да ме дърпаха за наметката.

Когато се върна от поляната, тя бе посрещната възторжено, окичиха главата и шията й с венци, а младежите й подариха чудна купа, украсена с червени и черни изображения на бикове. Всички твърдяха, че никога не са виждали такова нещо. А капитаните, които бяха ходили в Крит, казваха, издишвайки винени пари от ноздрите си, че и там едва ли има подобна танцьорка пред бикове. Тя дойде при мен и се притисна с мократа си от пот тънка дреха. Долепи до мен стройното си гъвкаво тяло и всеки неин мускул потръпваше от умора и гордост.

— Не съм виждал друга като теб — промълвих аз, ала сърцето ми бе натежало от скръб, защото, виждайки я да танцува пред биковете, знаех, че те я отделяха от мен като зла магия.

Наскоро след туй в пристанището пристигна кораб от Крит. Не беше нито прекалено голям, нито прекалено малък, капитанът нямаше зловещ поглед и говореше родния й език. Затова тя каза:

— С този кораб ще се прибера безопасно в родината си при моя бог, а ти сигурно ще ме изоставиш и сърцето ти ще ликува, че си се отървал от мен, след като ти причиних толкова неприятности и щети.

— Много добре знаеш, Минея, че ще те придружа до Крит — отвърнах аз, а тя ме погледна и очите й бяха като море на лунна светлина. Беше си начервила устните и веждите й приличаха на тънки черни дъгички над очите.

— Съвсем не разбирам защо искаш да ме придружиш, Синухе. Корабът ще ме отведе право в родината и не може да ми се случи никаква беда повече.

— Знаеш защо, Минея.

Тогава тя пъхна дългите си силни пръсти в ръката ми, въздъхна и каза:

— Много изпитания преживяхме заедно, Синухе, видях различни народи, така че в паметта ми моята родина остана далеч като хубав сън и вече не копнея за моя бог както преди. Затова, както си забелязал, отлагах заминаването под глупави предлози, но танцувайки пред биковете, отново осъзнах, че ще трябва да умра, ако ме обладаеш…

— Да, да, да! — избухнах аз. — Вече много пъти напразно сме разговаряли за това и аз нямам намерение да те обладавам, защото заради такава дреболия не си заслужава да разгневяваш твоя бог. Всяка робиня може да ми предложи онова, което ти ми отказваш, без да има някаква разлика, както твърди Каптах.

Тогава зелените й очи засвяткаха като на дива котка в тъмното, тя впи нокти в дланта ми и изсъска:

— Отивай веднага при твоята робиня, защото ми е противно да те гледам! Тичай право при мръсните момичета от пристанището, щом толкова те привличат, но знай, че после вече няма да те познавам, а може и със собствения ти нож да те пробода! Без каквото мога аз, без него можеш и ти!

Усмихнах се и й казах:

— На мен никой бог не ми го забранява.

— Аз ти го забранявам! Да не си се опитал да дойдеш при мен, ако го сториш!

— Не се безпокой, Минея — рекох аз. — Онова, за което говориш, отдавна ме е отегчило. Едва ли има нещо по-еднообразно от плътското общуване с жена и след като веднъж съм го опитал, нямам желание да се връщам към него.

Тя отново се разпали и извика:

— Думите ти нараняват дълбоко жената в мен! Ако е така, сигурна съм, че с мен едва ли ще се отегчиш.

Както и да се стараех, не можах да оправя настроението й и вечерта тя не легна до мен, а си взе чергата, отиде в другата стая и се зави презглава.

— Минея — повиках я аз, — защо вече не искаш да ме топлиш с младостта си? Нощите са студени и аз зъзна в постелята си.

— Лъжеш — отвърна тя. — Тялото ми гори като в треска и се задушавам от жега. Затова предпочитам да спя сама, а ако ти зъзнеш, поръчай да донесат мангал в стаята ти или вземи някоя котка да те топли и не ми пречи да спя.

Отидох при нея и я пипнах — тялото й наистина гореше и се тресеше под завивката, та й казах:

— Май че наистина си болна. Позволи ми да те лекувам. Тя ритна завивката, отблъсна ме и сърдито извика:

— Остави ме на мира, моят бог ще ме изцери! — Подир малко обаче добави: — Дай ми все пак някакъв лек, Синухе, защото сърцето ми ще се пукне и ще се разрева.

Дадох й успокоително и тя най-сетне заспа, ала аз останах да будувам до развиделяване, когато кучетата се разлаяха из пристанището.

Така настъпи денят на нашето отпътуване и аз наредих на Каптах:

— Стягай нещата ни за път. Ще се качим на кораба и ще отплуваме за острова на Кефтиу, откъдето е родом Минея.

— Досещах се аз — отвърна Каптах, — ала няма да си раздера дрехите, защото сетне ще трябва пак да ги кърпя, нито пък вероломството ти заслужава да си посипвам главата с пепел. Нали на тръгване от Митани се кълнеше, че няма да пътуваме по море? Досещах се аз, като те гледах как се промъкваш като крадец в пристанището и как си шушукахте с проклетата Минея, която накрая ще ни докара до неизбежна гибел. Разбрах го още при първата ни среща, когато с пантофа си ми разкървави носа, макар че й желаех само доброто. Но аз потиснах чувствата си, няма да казвам нищо и няма да плача повече, за да не ми изтече единственото око. Колко сълзи съм пролял заради теб из всички ония страни, в които ни отведе глупавото ти безразсъдство. Ще споделя само предчувствието си, че това е последното ми пътуване. Така казва стомахът ми, но вече нямам желание да те упреквам, защото и видът ти, и миризмата ти на лекарства са ми крайно противни. Иначе багажът е стегнат и съм готов за тръгване, понеже без скарабея ти не можеш да поемеш с кораб по море, а пък и аз без него няма да стигна жив по суша до Симира. Затуй ще последвам скарабея и ще умра на кораба или с теб ще се удавя в морето. Нямам друга утеха освен мисълта, че всичко това ти предварително си го написал с тоягата си на гърба ми още в деня, когато ме купи на пазара за роби в Тива.

Отстъпчивостта на Каптах много ме учуди, но сетне разбрах, че е разговарял с моряци от пристанището за различни средства против морската болест и от тях на висока цена си е купил талисмани. Преди да тръгнем, той окачи на врата си една муска, не яде, стегна пояса си и пи упояваща отвара. На палубата се появи с облещени като на варена риба очи и с гъгнив глас поиска парче тлъсто свинско месо, понеже моряците му го бяха препоръчали като най-доброто средство против морската болест. После се свлече на койката си и заспа, стиснал в едната ръка месото, а в другата — скарабея. Началникът на стражата събра глинените ни плочки и се сбогува с мен, след което гребците натиснаха веслата и изведоха кораба от пристанището. Така започна пътуването ни за Крит. В открито море капитанът принесе жертва на бога на морето и на скритите в кабината му божества и заповяда да вдигнат платната. Корабът се разлюля и запори водата, а моят стомах се вдигна до гърлото. Пред нас се вълнуваше безкрайното море и никъде не се виждаше суша.

1

Дни наред безбрежното море се вълнуваше около нас, но аз не се страхувах, защото с мен беше Минея. Вдъхвайки полъха на морето, тя се оживи и лунната светлина в очите й заблестя, когато — застанала край фигурата на носа — се навеждаше напред и жадно гълташе въздуха, сякаш със собствените си сили искаше да ускори хода на кораба. Над нас небето беше синьо, слънцето грееше и вятърът не беше бурен, а равномерно издуваше платната и ни тласкаше в правилната посока. Така поне твърдеше капитанът и аз нямах причина да се съмнявам в думите му. Понеже се приспособих към люшкането на кораба, не се разболях, макар на втория ден страхът пред неизвестността да сви сърцето ми, когато последните морски птици, кръжили дотогава с белите си крила около нас, изоставиха кораба и отлетяха. Вместо тях съпровождането на кораба поеха впряговете на бога на морето и делфини с лъскави гърбове заскачаха във водата. Минея ги приветствува на родния си език, защото й носеха поздрави от нейния бог.

Морето не беше пусто, срещу нас се зададе критски боен кораб, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Поздрави ни със знаменцата си, след като установи, че корабът ни не е разбойнически. Като видя, че може да ходи по палубата, Каптах също се вдигна от койката си и започна да се хвали пред моряците с пътешествията си по света. Щом се увери, че няма да се разболее, той им заразказва за пътуването си от Египет до Симира и за бурята, която разкъсала корабните платна. Единствено капитанът и той можели да ядат, докато другите лежали, стенейки, по палубата и изпразвали стомасите си по посока на вятъра. Разказа им също за ужасяващите морски чудовища, които вардели делтата на Нил и поглъщали цяла рибарска лодка, щом дръзнела да излезе по-далеч в открито море. Моряците не останаха по-назад и му разказаха за стълбовете, които крепели небосвода от другата страна на морето, както и за морските девици с опашки на риби, дето дебнели моряците, омайвали ги и се забавлявали с тях. За морските чудовища той чу такива истории, че косите му настръхнаха, дотърча пребледнял при мен и се хвана за наметката ми. Парчето свинско месо беше хвърлил в морето, защото не можеше да го яде.

С всеки изминал ден Минея ставаше по-жизнена, косата и се ветрееше волно и очите й бяха като лунна светлина по морето. Красотата и пъргавината й бяха наслада за окото и сърцето ми се топеше в гърдите, като я гледах и си мислех колко скоро щях да я загубя. Бях свикнал с нея и завръщането ми в Симира и в Египет без Минея ми изглеждаше безсмислено. Животът ми загорчаваше при мисълта, че щеше да дойде време, когато нямаше да я виждам повече, нямаше да пъхва ръка в моята и да се сгушва до мен. Капитанът и моряците я уважаваха много, откакто разбраха, че танцува пред бикове и е изтеглила жребий, който й дава право при пълнолуние да влезе в пещерата на бога, ала корабокрушение й е попречило да го стори. Когато се опитах да ги разпитам за техния бог, те не ми отговориха нищо. Казваха, че не знаят, а някои ми отговориха, че не разбирали езика ми. Разбрах само, че критският бог бил владетел на морето и че от островите изпращали младежи и девойки да танцуват пред неговите бикове.

Така дойде денят, в който Крит като син облак изплува от морето пред нас. Моряците нададоха радостни викове, а капитанът пренесе жертва на бога на морето загдето ни бе дал попътен вятър и хубаво време. Критските планини и високи брегове с маслинени дървета се издигаха пред погледа ми и аз ги оглеждах като чужда земя, за която не знаех нищо, макар че в нея трябваше да погреба сърцето си. Но за Минея това бе нейната родина и тя плачеше от радост, съзирайки отново суровите планини и нежната зеленина на земята в скута на морето. Платната бяха свалени, гребците спуснаха веслата си във водата и доближиха кораба до пристана, минавайки покрай закотвени търговски и военни кораби. В пристанището на Крит имаше към хиляда кораба от разни страни и при вида им Каптах заяви, че никога не би повярвал, ако му кажели, че на света съществуват толкова много кораби. Градът почваше от самото пристанище и нямаше ни кули, ни стени, ни укрепления. Толкова неоспоримо беше морското господство на Крит и толкова могъщ бе неговият бог.

2

Сега иде ред да разкажа за Крит, и то онова, което видях със собствените си очи. Няма да кажа какво мисля за него и неговия бог, а ще го скрия в сърнето си и ще споделя само видяното. Трябва да призная, че обикаляйки различните познати страни на света, никъде не бях виждал толкова красива и странна земя като Крит. Както пяната на вълните, разбили се в брега, сияе в петте цвята на дъгата и както черупките на мидите искрят като бисери, така искреше и сияеше пред погледа ми Крит. Никъде другаде човешката жизнерадост и доволство не са така непринудени и причудливи, както в Крит. Там всеки върши онова, което току-що му е хрумнало, така че с критяните е трудно да се договаряш и да разчиташ на обещаното. В един миг решават едно, в друг — друго. Разговарят за хубави или приятни, макар и неистинни неща, защото се опияняват от думите. В тяхната страна за смърт не се говори и предполагам, че в езика им няма дори дума за нея. Потулват я и щом някой умре, отнасят го скришом, за да не разстройват останалите. Без да съм сигурен, предполагам също, че труповете на покойниците си изгаряха, защото по време на престоя ми в Крит не видях ни един мъртвец или гроб освен гробници на древни владетели, построени някога от огромни камъни. Тях те заобикаляха отдалече, понеже не искаха да мислят за смъртта като че ли така щяха да й убегнат.

Изкуството им също е странно и непонятно. Всеки художник рисува както си иска и каквото смята за красиво, без да спазва правилата. Делвите и вазите им пламтят от ярки цветове, по стените им плуват като живи всевъзможни морски животни и риби, цъфтят цветя и прелитат пеперуди. Като ги разглежда, онзи, който е свикнал с наложените в изкуството правила, се стъписва и му се струва, че сънува.

Сградите им не са високи и внушителни като храмовете и палатите в други страни. При строежа им критяните се стремят към удобство и разкош, без да отдават значение на външния вид. Обичат въздуха и чистотата, прозоречните им решетки са широки и вятърът подухва през тях. В къщите си имат няколко бани, в чиито блестящи басейни чрез завъртане на кран от сребърни тръби потича гореща и студена вода. Нужниците им също се почистват от течаща вода, така че разкош като в критските къщи не съм виждал никъде. Впрочем такава е обстановката не само у високопоставените и богатите, а у всички, с изключение на чуждоземните и работниците, които живеят на пристанището.

Жените им отделят невероятно много време, за да се къпят и да изскубват космите по тялото си, да се поддържат, разхубавяват и гримират лицето си. Затуй, като започнат да се обличат, те никога не се приготвят навреме и пристигат на гости когато успеят. За царските приеми също закъсняват, без някой да ги упреква. Но най-чудновато е облеклото им, защото носят тесни, извезани със злато и сребро дрехи, които покриват тялото им без ръцете и гърдите. Тях оставят разголени, понеже се гордеят с хубавите си гърди. Широките си надиплени поли украсяват с безброй избродирани или нарисувани от художници фигури. Имат също така дрехи, изработени от стотици златни плочици с форма на сепии, пеперуди и палмови листа, през които кожата им прозира. Косата си завиват изкусно на високи прически, които им отнемат по цял ден. Окичват ги с леки шапчици, закрепени към косата със златни игли, и те се поклащат като големи пеперуди, готови да политнат всеки миг. Тялото им е стройно и грациозно, но имат тесни бедра като на момчета, поради което раждат трудно и по възможност избягват да имат деца. Не смятат за срамно, ако са бездетни или имат само едно-две деца.

Мъжете им са обути с украсени ботуши, достигащи до коленете. Престилките им са прости и пристегнати, защото се гордеят с тесните си бедра и широките си плещи. Главите им са малки и изящни, крайниците — тънки и подобно на жените не търпят никакви косми по тялото си. Много малко от тях говорят чужди езици, защото се чувствуват добре у дома си и нямат желание да странствуват в земи, които няма да им предложат удобствата и радостите на тяхната родина. Макар цялото им богатство да идеше от търговията на пристанището, сред тях срещнах мъже, които не стъпваха там заради вонята му. Те не умееха да правят най-прости сметки и за всичко се осланяха на служителите си. Ето защо ловките чужденци бързо забогатяват в Крит, стига да са съгласни да живеят на пристанището.

Критяните притежават устройства, които свирят, без да има музикант в къщата, и твърдят, че можели да отбелязват музиката писмено, та като четял написаното, човек се научавал да свири нещо, което никога преди това не е чувал. Вавилонските музиканти също твърдяха, че познавали това умение. Не искам да го оспорвам нито на едните, нито на другите, защото не съм специалист и музиката на различните страни съвсем обърка слуха ми. Ала сега вече разбирам защо другаде по света казват: „Лъже като критянин!“

На острова не се виждат храмове, хората не мислят много за богове, а се задоволяват да служат на биковете. Затуй пък толкова по-усърдна е тази служба и не минава ден да не се съберат край арената. Не смятам обаче, че го вършат от почит към боговете, а по-скоро заради напрежението и развлечението, които танцът пред бикове предлага на зрителите.

Не бих казал също така, че отдават особена почит на царя си, понеже и той е като тях, въпреки че за разлика от поданиците си живее в далеч по-голям палат. С него общуват като с равен, шегуват се и му разказват смешки, пристигат на приемите му когато успеят и си тръгват по свое желание, щом им доскучае или си наумят нещо друго. Вино пият умерено за настроение и макар нравите им да са твърде свободни, никога не се напиват, защото смятат това за диващина. На пиршествата им не съм виждал някой да повръща от препиване, както често се случва в Египет и други страни. Затова пък лесно се влюбват, независимо другият на кого е съпруг или съпруга, и се любят както и когато им хрумне. С особено благоволение сред жените се ползуват младежите, които танцуват пред бикове, та много знатни мъже се занимават с това изкуство за собствено удоволствие. Понякога те достигат високо умение като обречените на бога младежи, на които не се разрешава да се забавляват с жени, както обречените девици не бива да се любят с мъже. Така и не разбрах на какво се дължи това, понеже, съдейки по нравите им, те явно не отдават особено значение на тази работа.

Описвам всичко това, за да покажа, че често се стъписвах, преди да свикна с критските нрави, доколкото изобщо можах да свикна с тях. Защото за критяните е гордост постоянно да измислят нещо ново и изненадващо, така че никога не се знае какво ще последва след миг. Но нека се върна на Минея, макар сърцето ми да се къса, когато разказвам за нея.

След пристигането ни в пристанището ние отседнахме в неголяма странноприемница за чужденци, която по удобства надминаваше всички известни ми странноприемници, а вавилонската „Вила Ищар“ с целия си овехтял разкош и с глуповатите си слуги изглеждаше първобитна в сравнение с нея. Изкъпахме се и се преоблякохме, а Минея накара да й направят прическа и си купи нови дрехи, за да може да се покаже пред приятелите си. Видът й ме порази: на главата си имаше шапчица, приличаща на лампа, и беше обула обувки с високи токове, с които се ходеше трудно, но не исках да я огорчавам със забележки относно облеклото й. Подарих й обеци и огърлица от разноцветни излъскани камъни, каквито според продавача се носели този ден в Крит, без да знае дали и утре щяха да се носят. Слисано гледах също разголените й гърди, които се подаваха от сребърната й одежда с начервени зърна. Тя извърна глава и самонадеяно каза, че не се срамувала от гърдите си, понеже не били по-лоши, отколкото на която и да било критянка. Вгледах се по-внимателно и не й възразих, защото в това отношение сигурно беше права.

Сетне наредихме да ни отнесат в самия град на възвишението, който с леките си постройки и градини приличаше на друг свят след пристанищната теснотия, миризма на риба и шумна търговия. Минея ме заведе при един възрастен високопоставен мъж, който беше неин покровител и приятел и залагаше на нея при танците на арената. Минея живееше при него и използуваше дома му като свой. В момента той тъкмо преглеждаше списъците на биковете и си отбелязваше облозите за следващия ден, ала щом видя Минея, забрави папирусите си, зарадва се много, прегърна я непринудено и извика:

— Къде се изгуби? Отдавна не съм те виждал и си мислех, че ти е дошъл редът и вече си влязла в пещерата на бога. Въпреки това още не съм си избрал нов питомец и стаята ти се пази, ако слугите не са забравили да се грижат за нея или жена ми не я е съборила, за да си построи водоем. Тя започна да отглежда разни риби и сега само за това мисли.

— Нима Хелея се е заловила с отглеждане на риби? — удиви се Минея.

— Вече не е Хелея — отвърна старецът малко смутено. — Имам друга жена, но в момента при нея е някакъв необречен танцьор пред бикове и разглеждат рибите, та едва ли ще се зарадва, ако ги обезпокоим. Запознай ме обаче с приятеля си, за да бъде и мой приятел, а домът ми да стане също негов дом.

— Приятелят ми се казва Синухе Египтянина, Този, който е самотен, и по професия е лекар — представи ме Минея.

— Не вярвам тук за дълго да остане самотен — пошегува се старецът. — Но ти да не си болна, Минея, че със себе си водиш лекар? Никак не бих искал, защото се надявам още утре да танцуваш пред биковете и да ми донесеш по-голяма сполука. Моят служител от пристанището все се оплаква, че приходите ми вече не покривали разходите или май разходите ми не покривали приходите. Така или иначе, нищо не разбирам от сложните му сметки, които непрекъснато ми тика под носа и ме нервира.

— Изобщо не съм болна — отвърна Минея. — Приятелят ми ме спаси от много опасности и пропътувахме разни страни, преди да се върна в родината си, защото на път за Сирия, където щях да танцувам пред бикове, претърпях корабокрушение.

— Така ли? Истина ли е това? — запита старецът разтревожено. — Надявам се все пак, че въпреки вашето приятелство ти си останала целомъдрена. Иначе ще те отстранят от състезанията, а и други неприятности ще имаш, както много добре ти е известно. Аз действително съм обезпокоен, защото забелязвам, че гърдите ти подозрително са наедрели, а в очите ти има влага. Минея, Минея, да не си се покварила?

— Не съм! — отговори Минея гневно. — А щом казвам, че не съм, можеш да вярваш на думите ми и не е нужно някой да ме проверява както на пазара за роби във Вавилон. Не разбираш ли, че само благодарение на моя приятел се прибрах в родината след всички преживени опасности? Очаквах приятелите ми да се зарадват на моето завръщане, а ти мислиш само за твоите бикове и облози.

Тя се разплака от възмущение и сълзите размазаха грима по лицето й. Старецът се обърка, разстрои се и каза:

— Не се съмнявам, че пътешествието те е изтощило, защото по чуждите места сигурно не си могла дори да се къпеш всеки ден, нали? Пък и вавилонските бикове едва ли могат да се сравняват с нашите. Това обаче ме подсеща, че отдавна трябваше да съм при Минос. Съвсем бях забравил и сега ще тръгна, без да се преобличам. Там винаги има много хора и надали някой ще се вглежда в дрехите ми. Нахранете се и пийнете, приятели, а ти, Минея, гледай да се успокоиш. Ако дойде жена ми, кажете й, че вече съм отишъл при Минос, без да я дочакам, понеже не съм искал да смущавам удоволствието й с танцьора. Всъщност нищо не ми пречи да ида и да си легна, тъй като при Минос едва ли някой ще забележи дали съм там, или не. Хрумна ми обаче, че пътем мога да намина в обора и да се осведомя как е новият бик, оня с петното на хълбока. Затуй по-добре ще е да отида. Чудесен бик е!

Той разсеяно се сбогува с нас, но Минея заяви:

— Ще дойдем с теб при Минос, за да се видя с всичките си приятели и да им представя Синухе.

Така ние поехме към палата на Минос — в крайна сметка пеш, защото старецът не можа да реши дали си заслужава за краткото разстояние да се наема паланкин, или не. Едва след пристигането ни разбрах, че Минос е техният цар. Узнах също, че царят им винаги се нарича Минос, за да го различават от другите. Но кой поред беше този Минос — това не се знаеше, понеже никой не си правеше труд да ги брои и помни. Някой ден един Минос изчезва и на негово място идва друг Минос, който по всичко прилича на предишния. Затова именно в Крит нищо не се променя.

Стаите в палата бяха неизброими, по стените на залата за приеми се полюляваха морски водорасли, а в прозрачна вода плуваха сепии и медузи. Цялата огромна зала бе претъпкана с гости, един от друг по-странно и по-пищно облечени. Те се движеха, разговаряха оживено, смееха се високо и от малки чаши пиеха изстудени напитки, вино и плодови сокове, а жените сравняваха одеждите си. Минея ме представи на много свои приятели, които бяха еднакво любезни и разсеяни. Цар Минос ми каза няколко приветливи думи на моя роден език и ми благодари, загдето съм спасил Минея за техния бог и съм я върнал при тях, така че при първа възможност ще може да влезе в пещерата, макар редът и според жребия отдавна да е минал.

Сетне застанах встрани, огледах се и се почувствувах чужд в тази среда, чийто език и повод за веселие не разбирах. До мен се приближи немлада жена с висока като кула прическа, обкичена с естествени цветя, която — по мое мнение — не си струваше да показва разголените си гърди. Заговори ме на лош египетски език:

— Май че сме се срещали вече, но не си спомням името ти. Сигурно си египетският жрец, който ни запозна с обредите на Изида.

Отвърнах, че не си спомням да съм я виждал по-рано, и я уверих, че положително щях да я позная, ако съм я срещал някога. Това не бе лъжа, защото, като говореше, тя напомняше силно коза, похапваща от наръч сено. Добавих, че не съм жрец, а лекар, и тя запита дали лекувам и бикове. Засегнах се, без да имам право, защото в Крит биковете са по-уважавани от най-високопоставените хора, а тяхното лекуване и разяряване е безспорно изкуство. Но това не ми беше известно, та й отговорих:

— Лекувал съм кози и женски павиани, ала бикове още не съм опитвал.

Тя на шега ме тупна с ветрилото си и каза, че съм бил заядлив. Надали щях да се отърва лесно от нея, ако Минея не ме беше избавила, отвеждайки ме със себе си.

Минея се движеше из палата като у дома си, водеше ме от стая в стая, възторжено възклицаваше, виждайки познати предмети, и поздравяваше слугите, които отвръщаха на поздравите й, все едно, че никога не е отсъствувала. Тя ми обясни, че всеки знатен критянин можел да замине за имението си или за странство когато му хрумне, без да уведомява приятелите си, така че никой не се учудвал или изненадвал от отсъствието му. Щом се върнел, присъединявал се към останалите, сякаш междувременно нищо не се е случило. Това явно им помагаше по-леко да понасят смъртта, защото, ако някой изчезнеше, никой не питаше за него, докато го забравеха, а ако се сетеха за него поради уговорка, среща или покана, която е приел, неявяването му не ги учудваше, тъй като можеше да му е скимнало нещо друго.

Накрая Минея ме въведе в хубава стая, разположена на ската над останалата сграда. От широкия прозорец се откриваше изглед към приветливи поля, ниви, маслинови горички и други насаждения извън града. Каза ми, че това била нейната стая и всичко в нея си било на място, сякаш вчера я е напуснала, само дето дрехите и накитите в раклите и кутиите и били вече остарели и неизползуваеми. Едва тогава узнах, че Минея произхождаше от критските Миноси, а трябваше да се досетя по името й. Затова златото, среброто и скъпите подаръци не й правеха впечатление, след като от дете е била свикнала да получава всичко каквото пожелае. Но и от дете е била обречена на бога, поради което е била възпитана в дома на биковете и е живеела там, когато не е бивала в палата или в дома на стария си покровител или пък при някоя своя приятелка. Защото критяните менят местоживеенето си със същото лекомислие, с което водят и цялото си съществуване.

Любопитно ми беше да разгледам дома на биковете и затова се върнахме в залата да се сбогуваме с покровителя на Минея. Когато ме видя, той направо ахна и вежливо запита дали вече не сме се срещали, защото съм му изглеждал много познат. След туй Минея ме заведе в дома на биковете, който със своите обори, площадки, трибуни, поляни, училищни постройки и жилища на жреците представляваше цял град. Влизахме от обор в обор сред противната миризма на бикове, а Минея не преставаше да ги нарича с гальовни имена и да ги примамва, макар че те се опитваха да я намушкат с рогата си през оградата, ревяха глухо и ровеха пясъка с острите си копита.

Тя срещаше също познати младежи и девойки, обаче танцьорите пред бикове, общо взето, не другаруват помежду си, понеже си завиждат на умението и не желаят да си издават хватките. Но жреците, които се грижат за биковете и обучават танцьорите, ни приеха радушно, а като научиха, че съм лекар, почнаха да ме разпитват за храносмилането на биковете, за смесването на фуража и блясъка на косъма — неща, които те явно познаваха по-добре от мен. Минея се ползуваше с благоволението им и веднага получи бик и номер за състезанията на следващия ден. Тя гореше от желание да ми покаже умението си пред най-добрите бикове.

Накрая ме заведе в малка постройка, където усамотено живееше върховният жрец на критския бог и на биковете. Формално Минос също беше върховен жрец, но поради държавническата и търговската си дейност не намираше време да се занимава по-отблизо с биковете, освен — подобно на другите критяни — да сключва облози. И както царят винаги се казваше Минос, така върховният жрец винаги се казваше Минотавър. По някаква причина той беше човекът, от когото в Крит най-много се бояха, но и най-много го уважаваха, така че никой не обичаше да споменава името му гласно, а го наричаха просто „човека от малкия дом на биковете“. Минея също се боеше от посещението при него. Не ми го беше признала, но го прочетох в очите й, чието изражение бях свикнал да разгадавам.

След като му съобщиха за нас, той ни прие в мрачна стая. В първия миг ми се стори, че виждам бога, и повярвах на всички легенди, разказвани за Крит, пред мен стоеше мъж с тяло на човек, но със златна глава на бик. Поклонихме се и той сне златната глава, откривайки образа си. Макар че ми се усмихваше любезно, не ми хареса, понеже в безизразното му лице имаше нещо сурово и жестоко. Не можех да обясня на какво се дължеше това впечатление, защото беше хубав мъж с мургава кожа, роден да повелява. Не беше нужно Минея да разказва нищо, тъй като той вече знаеше за нейното корабокрушение и за странствуванията й. Без да задава излишни въпроси, благодари за доброжелателството ми към Минея, а по този начин също към Крит и неговия бог и каза, че в странноприемницата ме очаквали скъпи подаръци, от които навярно ще остана доволен.

— Подаръците не ме блазнят — отвърнах аз. — За мен знанието е по-важно от златото, обходил съм много страни, за да го обогатя, и сега вече познавам вавилонските и хетските богове. Надявам се също да опозная критския бог, за когото съм слушал много удивителни неща. Той обичал непорочните девойки и неопетнените младежи за разлика от сирийските богове, чиито храмове приличат на публични домове, а служителите им са скопени жреци.

— Нашият народ почита много богове — каза той — а в пристанището има също храмове на чуждоземни богове, така че, ако имаш желание, можеш да принесеш жертва на Амон или на Ваал. Но все пак не искам да те заблуждавам и ще призная, че могъществото на Крит се опира на бога, комуто тайно се служи от незапомнени времена. Познават го единствено обречените нему, а и те го виждат едва при срещата си с него, ала още никой не се е върнал да разкаже как изглежда.

— Боговете на хетите са небето и майката земя, а падащият от небето дъжд опложда земята — прекъснах го аз. — Разбирам, че критският бог е морето, защото могъществото и богатствата на Крит произтичат от морето.

— Може би си прав, Синухе — рече той със странна усмивка. — Знай обаче, че за разлика от сухоземните народи, които почитат неодушевени предмети и издялани от дърво статуи, ние, критяните, служим на жив бог. Макар биковете, да олицетворяват неговата мощ, той не е въображаем и могъществото на Крит по море ще се запази, докато нашият бог е жив. Така е предречено и ние не се съмняваме, въпреки че се осланяме също на бойните си кораби, на които не може да съперничи никой друг морски народ.

— Чувал съм, че вашият бог обитава лабиринтите на тъмна пещера — продължих аз упорито. — На драго сърце бих видял тази пещера, за която съм слушал много. Не разбирам защо обречените никога не се завръщат оттам, макар това да им е разрешено, след като престоят до следващото пълнолуние.

— Влизането в божия дом е върховна чест и небивало щастие за критските младежи и девици — каза Минотавър, повтаряйки думите, които бях чувал безброй пъти. — Ето защо морските острови в надпревара изпращат най-красивите си девици и най-достойните младежи да танцуват пред биковете, за да могат да участвуват в тегленето на жребия. Не знам дали си слушал легендите за покоите на бога на морето, където животът е толкова различен от земния, че никой от влезлите там не желае повече да се върне към грижите и скърбите на земята. Ти, Минея, да не би да се страхуваш да пристъпиш в божия дом?

Минея не отговори и аз продължих:

— По брега край Симира съм виждал тела на удавили се моряци. Коремите им бяха издути, а лицата — подпухнали и по тях не личеше никаква радост. Това е единственото, което знам за покоите на бога на морето, ала ни най-малко не се съмнявам в думите ти и пожелавам на Минея всичко най-хубаво.

— Разбира се, че ще можеш да видиш пещерата — рече Минотавър хладно. — Само след няколко дни ще настъпи пълнолуние и същата нощ Минея ще влезе в божия дом.

— А ако откаже да влезе в божия дом? — запитах аз невъздържано, понеже думите му ме стреснаха и накараха сърцето ми да изстине от отчаяние.

— Такова нещо още не се е случвало — отвърна Минотавър. — Можеш да бъдеш спокоен, египтянино Синухе. След танца пред нашите бикове Минея по собствено желание ще влезе в божия дом.

Той отново надяна златната глава, на бик и скри лицето си, което означаваше, че трябва да си тръгваме. Минея ме дръпна за ръката и ме поведе, но радостното й настроение беше изчезнало.

3

В странноприемницата заварих Каптах, който добре се беше почерпил в пристанищните кръчми.

— Господарю, тук слугите се чувствуват като в Западната страна! — възкликна той. — Никой не ги бие с тояга, нито пък помни колко злато е имал в кесията си или какви накити е купувал. Наистина, господарю, за слугите това е Западната страна на земята. Щом някой стопанин се ядоса на слугата си и го изгони от дома си, което тук е най-голямото наказание, достатъчно е слугата само да се скрие, да се върне на другия ден, и господарят му вече е забравил всичко. Но за моряците и робите от пристанището тази земя е лоша, защото алчните служители шибат с пръчки, а търговците мамят пришълеца от Симира със същата лекота, както той мами египтянина. Обаче имат едни малки рибки, които — накиснати в глинено гърне със зехтин — са чудесно мезе за вино. Заради тези вкусни рибки им прощавам много неща.

Всичко това той изприказва по обичайния си начин, като че ли беше пиян, ала сетне затвори вратата и като се увери, че никой не подслушва, продължи:

— Господарю, странни неща стават в тази страна. По кръчмите моряците говорят, че критският бог бил умрял и жреците в паника търсели нов бог. Но това са опасни приказки, заради които хвърляли моряци от скалите в морето за храна на сепиите. Предречено било могъществото на Крит да рухне, щом техният бог умре.

Тогава в сърцето ми пламна безумна надежда и казах на Каптах:

— В нощта на пълнолунието Минея трябва да влезе в божия дом, но ако техният бог действително е умрял, което е възможно, понеже в крайна сметка народът винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва, тогава Минея може би ще се върне от божия дом, откъдето досега никой не се е завръщал!

— Малко ли ядове и неприятности ни докара досега тази проклетница? — рече Каптах. — Никак не подхождаше на достойнството ми жена с пантофа си да ми разбива носа. Но си прав, че народът в крайна сметка винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва. Отпърво го забелязва смътно като насън, а сетне всичко му се прояснява като бял ден и тогава почват побоища по улиците, пламват къщи и много неща се променят. Хич не завиждам на критските богаташи, ако техният бог наистина е умрял, защото, като се разчуе, пристанището ще се юрне в града, ковачите ще грабнат чукове, рибарите — ножове, а носачите ще стиснат дървените бухалки. Така поне предполагам, но може и другояче да стане.

Докато дърдореше, аз си спомних какво казваха вавилонските звездобройци и рекох:

— Вавилонските жреци са изчислили по звездите, че световната година преваля и народите ще навлязат в нова световна година, през която боговете ще измрат и сетне всичко ще се промени. Възможно е обаче това предсказание да важи само за Крит, защото сирийските и египетските богове никога не умират, те са вечни.

— Голяма е мъдростта ти, господарю — обади се Каптах, — и ако в главата ми имаше достатъчно вино, сигурно щях да проумея думите ти. А сега звезди, жреци, богове и световни години се омешват в нея и единственото, което разбирам, са приказките ти за Минея. В тях тя стои в началото, в края и в средата и много ми е жал за теб, защото неведнъж съм ти казвал, че от една робиня или в публичния дом ще получиш пак толкова с по-малко усилия. А както дочух в кръчмите, тези критянки с разголени гърди май също не си стискат много колената. Обаче щом държиш на момичето, работата е проста: ще я хлопнем с едно дърво по главата, ще я напъхаме в чувал, ще я отнесем на някой кораб и с помощта на скарабея ще отплуваме заедно с нея за Египет. Не е голямо чудо, макар да съм сигурен, че по този начин си вкарваш цял чувал диви котки в къщата. Готов съм все пак да ти помогна в това опасно начинание, защото ми е непоносимо да гледам как врещиш като печална коза и се топиш пред очите ми, а косата ти се е сплъстила като козината на котарак по време на разгонване.

Дързостта на Каптах не ме ядоса, а дълго разсъждавах над думите му. Предложението му ме съблазняваше, но аз така уважавах Минея и нейната воля, че в глупостта си не се съгласих да последвам съвета му. Мислех си, че Минея никога нямаше да ми прости, ако я отвлечах като котка в чувал.

На другия ден с номера на Минея получих хубаво място сред зрителите пред арената. Каменните пейки се издигаха постепенно, така че всяка беше по-нависоко от предната и всички виждаха биковете безупречно. Изненадах се и се възхитих на това умно разположение, което не бях виждал никъде другаде. В Египет за тържествените шествия на боговете и за представленията се поставят високи площадки, та всеки да вижда боговете, жреците и танцьорите.

На арената пускаха биковете един по един и всеки от танцьорите поред изпълняваше програмата си. Тя беше сложна, изискваше умение и се състоеше от множество упражнения, които трябваше да се изпълняват безпогрешно и в определена последователност. Най-трудни бяха скоковете през рогата на бика, премятането във въздуха и заставането на гърба на бягащия бик. Дори най-ловките не успяваха да извършат всичко това без грешка, защото то много зависеше и от самия бик — как бягаше, как спираше и повдигаше врата си. Знатните и богатите критяни правеха облози за различни номера и за любимците си, но аз, след като видях доста изпълнения, не можах да проумея прекалената им разпаленост, защото биковете ми се струваха еднообразни, а при изпълненията не намирах никаква разлика и всичките ми изглеждаха еднакви.

Минея също танцува и аз неспокойно я гледах, докато дивният й танц и грациозното и тяло ме омаяха, забравих опасността, на която се излагаше, и възторжено я аплодирах заедно с другите. Там и девойките, и младежите танцуваха голи, защото играта им беше толкова коварна, че и най-незначителната дреха би могла да затрудни движенията и да застраши живота им. С лъщящото си от масло тяло Минея ми се стори най-хубавата сред тях, обаче трябва да призная, че имаше и други доста красиви девойки, които пожънаха голям успех. И все пак аз виждах само Минея. Поради дългото си отсъствие тя не беше съвсем подготвена и не спечели нито един венец. Старият й покровител, който бе заложил на нея, много се разочарова и се нервира, но сетне забрави загубеното сребро и отиде в обора да си избере други бикове и номера. Като покровител на Минея, имаше това право.

Когато след състезанията се видях с Минея в дома на биковете, тя се озърна и хладно ми каза:

— Синухе, повече не мога да се срещам с теб, тъй като приятелите ми ме поканиха на гости, пък и трябва да се подготвя за бога. Нали вдругиден вечерта ще има пълнолуние. Ето защо вероятно няма да се видим, преди да тръгна за божия дом. Ако желаеш, тогава можеш да ме съпроводиш дотам заедно с останалите ми приятели.

— Нека бъде както ти искаш — съгласих се аз. — В Крит несъмнено има какво да се види, а нравите на тази страна и женското облекло са ми много забавни. Докато седях на мястото, носещо твоя номер, няколко от приятелките ти ме поканиха у дома си. Имаха приятна външност и гърди, макар че бяха по-пълни и по-лекомислени от теб.

Тогава очите й засвятваха, тя невъздържано ме дръпна за ръката и задъхано каза:

— Да не си посмял да се развличаш с приятелките ми, когато не съм с теб! Изчакай поне докато тръгна, Синухе. Дори да съм прекалено мършава, за което никога не съм се замисляла, можеш да го направиш в името на нашето приятелство, щом те моля.

— Казах го само на шега — рекох аз. — Нямам никакво намерение да нарушавам спокойствието ти, защото ти естествено имаш доста работа, преди да влезеш в божия дом. Ще се прибера в странноприемницата и ще лекувам болни. На пристанището има много хора, които се нуждаят от моето умение.

Тръгнах си, но дълго след това все още усещах миризмата на бикове. Никога не ще забравя зловонието на критския дом на биковете, а видя ли стадо такива животни и доловя ли миризмата им, поболявам се, не мога да се храня и сърцето ме заболява. И така, след раздялата ни аз се прибрах в странноприемницата, лекувах болни и облекчавах страданията им, докато се мръкна и светлините на пристанищните публични домове светнаха. През стени и зидове чувах музика, смях и всички звуци на човешкото безгрижие. Защото критските роби и слуги бяха усвоили безгрижието на своите господари и всеки живееше така, като че ли не го чакаше смърт и на света нямаше болка, скръб и печал.

Седях в тъмната стая, а Каптах вече ми бе приготвил постелята за спане. Не ми трябваше лампа и седях на тъмно. Луната изгря — голяма и светла, макар не съвсем пълна. Ненавиждах я, защото щеше да ме раздели с единствената, която през живота си бях чувствувал като своя сестрица. Ненавиждах и себе си, защото бях страхлив и малодушен и не знаех какво искам. Тогава вратата се отвори и Минея влезе, поглеждайки предпазливо след себе си. Беше облечена не по критски, а носеше същата проста дреха, с която бе танцувала пред знатни и нископоставени в много страни. Косата си беше пристегнала със златна лента.

— Минея! — извиках аз изненадано — Какво търсиш тук, когато трябва да се подготвяш за твоя бог?

— Говори по-тихо да не ни чуят — каза тя, сядайки до мен, погледна луната и продължи нервно. — Леглото в дома на биковете не ми харесва, а и компанията на моите приятели вече не ме привлича. Но защо дойдох тъкмо при теб в пристанищната странноприемница, въпреки че това е непристойно, не мога да ти отговоря. Ако все пак искаш да си лягаш, няма да ти преча и ще си ида. На мен не ми се спеше и изпитах желание още веднъж да усетя дъха на лекарства и билки около теб, да хвана Каптах за ухото и да го дръпна за косата заради глупавите му приказки. Странствуването и чуждите народи явно са объркали ума ми, защото вече не чувствувам дома на биковете като свой дом, възторзите на арената не ме радват и дори за божия дом не копнея както преди. Разговорите на хората около мен ми напомнят бъбренето на невръстни деца, радостта им прилича на пяна по брега, а развлеченията им вече не ми доставят удоволствие. На мястото на сърцето си усещам празнина, главата ми е пуста и в нея няма ни една мисъл, която да нарека своя, всичко ме боли и никога не ми е било толкова тягостно. Затова те моля да подържиш за миг ръцете ми, както преди. Когато ги вземеш в твоите, аз не се боя от никакво зло, дори от смъртта, макар да знам, че предпочиташ да гледаш по-пълни и по-хубави девойки и да стискаш ръцете им.

— Сестрице Минея — казах й аз, — детството и младостта ми бяха като бистър, дълбок поток, а зрялата ми възраст приличаше на голяма река, която се разлива и покрива много земя, ала водата й е плитка, застоява и вони. Но откакто дойде при мен, ти, Минея, сбра всичката вода и тя радостно потече в дълбоко, русло, аз целият се пречистих, светът се засмя пред очите ми и всяко зло ми изглеждаше като паяжина, която лесно се отстранява с ръка. Заради теб исках да бъда добър, да церя хората, без да държа на предлаганите ми подаръци, и мрачните богове вече нямаха власт над мен. Така биваше, когато си при мен, а щом си тръгнеше, всичко наоколо ми помръкваше, сърцето ми бе като самотен гарван в пустиня и вече не желаех доброто на хората, а ги ненавиждах, боговете също ненавиждах и не исках да чувам нищо за тях. Така е, Минея, и затуй ти казвам: на света има много земи, но една-единствена река. Нека те отведа в Черната земя покрай речния бряг, където диви патици крякат в тръстиките и слънцето всеки ден плува в златна ладия по небето. Тръгни с мен, Минея, заедно ще строшим едно гърне и ще станем мъж и жена, никога няма да се разделяме, в живота ще ни е лесно, а след смъртта ще запазят телата ни, за да се срещнем в Западната страна и да заживеем заедно вечен живот!

Тя обаче стисна ръцете ми, с върха на пръстите си погали очите, устата и шията ми и каза:

— Синухе, и при най-добро желание вече не мога да те последвам, защото никой кораб не би ни извел от Крит и никой капитан не би се осмелил да ни скрие на кораба си. Вече ме охраняват за бога и няма да позволя да загинеш заради мен. Дори да искам, не бих могла да те последвам, понеже след танца ми пред биковете тяхната воля е по-силна от моята. Не мога да ти го обясня, защото не си го изпитвал. Затуй съм длъжна в нощта на пълнолунието да вляза в божия дом и нито аз, нито ти, нито някаква сила на света може да ме възпре. Но защо е така — не мога да ти обясня и вероятно никой не знае освен Минотавър. От дете съм расла в сянката на бога и днес по време на танца биковете ме надвиха. Ала от това в мен се породи горчива омраза към тях, защото те ме разделят от теб. Сънародниците си също намразих, защото тяхната радост е привидна, животът им е детска игра и те с детска жестокост жадуват да видят как пред биковете потича кръв. Днес бяха доста недоволни и съжаляваха, че биковете не намушкаха никого и никой не се подхлъзна, та да го стъпчат с краката си и да намотаят червата му около рогата си. Това е истината за техните облози и за голямата им обич към биковете, макар че едва ли биха го признали пред другите или пред себе си, а твърдят, че се възхищавали само на голямото умение.

Устните й допряха моите и шията ми, тя обви ръце около мен, притисна се плътно и продължи:

— Заради всичко това, Синухе, възнамерявам да се върна от божия дом при теб. Имам право според закона на биковете, макар още никой да не се завръщал оттам. Наумила съм си да бъда първата и ще се върна. Тогава можеш да правиш с мен каквото поискаш, твоят живот ще бъде мой живот, твоят народ — мой народ и твоите богове — мои богове, Синухе.

Сърцето ми беше пусто като гроб, когато отговорих:

— Никой не знае какво ще се случи утре и не мога да повярвам, че ще се върнеш оттам, откъдето още никой не се е завръщал. Може би от божествените извори в златните покои на бога на морето ще пиеш вечен живот, ще забравиш всичко земно и мен дори. И все пак то е невероятно, защото всичко това са приказки, а онова, което досега съм видял от боговете в толкова страни, с нищо не ме кара да вярвам на приказките. Затуй запомни, че ако не се върнеш в определения срок, ще дойда в божия дом и ще те изведа оттам. Ще те изведа даже ако сама вече не желаеш да се върнеш. Ще го сторя, Минея, пък ако ще това да бъде последното ми дело на земята!

Тя уплашено сложи, ръка на устата ми, озърна се и каза:

— Тихо! Такива неща не бива да се казват гласно, нито дори да се помислят. Божият дом е тъмна пещера и никой външен не може да се оправи в нея. Непосветеният, попаднал там, загива от ужасна смърт. Ти изобщо не можеш да проникнеш вътре, защото божият дом е затворен с медни порти, и това ме радва, като знам, че в безумието си би могъл да го сториш и да тръгнеш към гибел. Повярвай ми, че ще се върна по собствена воля. Моят бог не може да бъде толкова зъл, че да не ми позволи да се завърна при теб, щом го искам. Той е великолепен бог, който брани могъществото на Крит и желае доброто на всички. Затова маслинените дръвчета цъфтят, зърното по нивите узрява и корабите плуват от едно пристанище към друго. Той изпраща попътни ветрове и насочва корабите при мъгла, за да не сполети беда ония, които са под негова закрила. Защо тогава на мен ще желае зло?

От дете беше расла в сянката на своя бог и очите и бяха ослепели, но аз не можех да я накарам да прогледне, макар с игла да бях изцерявал слепи и да бях възвръщал зрението им. Обзет от безсилие, аз я притиснах в прегръдките си, целунах я и погалих крайниците й, които бяха гладки като стъкло, и в обятията ми тя беше като извор за странника в пустинята. Не се противопостави, а сведе лице, затресе се и по врата ми потекоха горещите й сълзи.

— Приятелю Синухе — промълви тя, — щом се съмняваш в завръщането ми, не искам повече да ти отказвам нищо. Стори ми каквото желаеш, стига да ти достави радост, пък ако ще заради него да умра. В прегръдките ти не ме е страх от смъртта, а всичко останало е нищожно в сравнение с това, че моят бог ще ме отдели от теб.

— А на теб ще ти достави ли радост? — запитах я аз.

— Не знам — отвърна тя нерешително. — Знам само, че тялото ми е неспокойно и неутешимо, щом не съм при теб. Знам само, че когато ме докосваш, очите ми се замъгляват и коленете ми се разтреперват. По-рано се ненавиждах заради това и се боях от ласката ти, защото у мен всичко беше ясно и нищо не помрачаваше радостта ми, бях горда с умението си, с ловкостта на тялото си и със своята непорочност. Сега знам, че ласката ти е приятна, макар че може да ми причини болка, ала не съм сигурна дали ще бъда радостна, ако ми сториш каквото желаеш, или може би ще бъда тъжна. Но ако на теб ще ти достави радост, не се колебай, тъй като твоята радост ще бъде и моя радост, а аз не искам нищо повече, освен да те ощастливя.

Тогава я освободих от обятията си, погалих я по косата, очите и шията и казах:

— Достатъчно ми е, че дойде при мен такава, каквато беше по време на странствуванията ни по вавилонските пътища. Дай ми златната лента от косата си, тя ми стига и нищо друго не искам от теб.

Тя ме погледна недоверчиво, опипа бедрата си и рече:

— Може би ме намираш твърде мършава, смяташ, че тялото ми няма да ти достави удоволствие, и сигурно предпочиташ някоя по-лекомислена жена. Но ако искаш, ще се опитам да бъда възможно по-лекомислена и да върша всичка според желанието ти, за да не се разочароваш, защото ми се иска да ти създам колкото се може повече радост.

Усмихвайки се, погалих гладките й рамене и казах:

— Минея, за очите ми няма по-красива жена от теб и никоя не би ми доставила по-голяма наслада. Но аз не те искам само за собствено удоволствие, щом ти се тревожиш за твоя бог и няма да изпиташ радост. Знам обаче нещо, което можем да сторим и което ще достави радост на двама ни. Според обичая на моята страна ще вземем едно гърне и заедно ще го строшим. Така, без да те обладавам, ще станем мъж и жена, макар че няма да присъствуват жреци, които да впишат имената ни в книгата на храма. Нека Каптах ни донесе гърне, за да го сторим.

Очите й се разшириха и засияха, тя плесна с ръце и радостно се засмя. Затова тръгнах да повикам Каптах, ала той седеше на пода пред вратата ми, плачеше горчиво, бършеше мокрото си лице с ръце и като ме видя, захълца с глас.

— Какво има, Каптах? — запитах аз. — Защо плачеш?

— Господарю, сърцето ми е меко и не можех да не заплача, слушайки целия ти разговор с това недохранено момиче, защото никога не бях чувал такива покъртителни неща — отговори Каптах без свян.

Доядя ме и го сритах.

— Искаш да кажеш, че си ни подслушвал пред вратата и си чул всичко, което говорехме?

— Точно това исках да кажа — отвърна Каптах чистосърдечно. — Пред стаята ти се навъртаха други подслушвачи, които нямаха работа при теб, а бяха проследили момичето. Прогоних ги, размахвайки тоягата ти, и седнах пред вратата да пазя спокойствието ти, защото предположих, че няма да се зарадваш, ако ти попречат на разговора. И седейки тука, не можех да не чуя какво приказвахте, а приказките ви бяха хубави, макар и детински, та ме накараха да заплача.

След това обяснение беше излишно да се сърдя на простодушието му и рекох:

— Щом си подслушвал, вече знаеш какво ми трябва. Побързай да ми намериш някакво гърне.

Той обаче почна да увърта:

— Какво да бъде, господарю, глинено или каменно, оцветено или неоцветено, високо или ниско, широко или тясно?

Тупнах го леко с тоягата си, защото сърцето ми преливаше от доброта към всички хора, и извиках:

— Добре разбираш какво ти казвам и знаеш, че всяко гърне ще ми свърши работа. Стига си го усуквал, ами донеси първото, което ти попадне.

— Тръгвам, тръгвам — каза той, — ей сега ще изтичам, но те попитах, за да ти дам време да размислиш върху намерението си, понеже строшаването на гърне с една жена е важна стъпка в живота на мъжа и не бива да се прави прибързано и недообмислено. Разбира се, че ще намеря гърне, щом настояваш и не мога да ти попреча.

Той донесе някакво старо гърне за зехтин, миришещо на риба, и заедно с Минея го строшихме, а Каптах беше свидетел, когато станахме мъж и жена. Той сложи, главата си под крака на Минея и каза:

— Отсега нататък ти си моя стопанка и ще ми нареждаш наравно, а може би и повече от моя господар, но се надявам, че няма да заливаш краката ми с вряла вода, когато се ядосаш, и ще носиш меки пантофи без токове. Другите не ги обичам, защото оставят белези и цицини по главата ми. Всеки случай смятам да ти служа вярно като на господаря си, понеже по някаква непонятна причина сърцето ми се привърза към теб, макар че си мършава и имаш малки гърди и изобщо не разбирам какво толкова намира господарят в теб. Надявам се все пак тази работа да се оправи, щом добиеш първото си чедо. Смятам също да крада от теб така добросъвестно, както от господаря, сиреч ще се съобразявам с твоята облага, а не с моята.

След тези думи Каптах така се развълнува, че отново заплака и известно време хлипаше с глас. Минея го галеше по гърба и по дебелите бузи и го утешаваше, докато се успокои, подир което го накарах да събере парчетата от гърнето и да напусне стаята.

През нощта спахме с Минея както преди — тя лежеше в прегръдките ми, дъхът й докосваше шията ми и косите й ме галеха по лицето. Не я обладах, защото онова, което едва ли щеше да й достави някакво удоволствие, нямаше да бъде удоволствие и за мен. При все това смятам, че така радостта ми беше по-дълбока и по-голяма, отколкото ако я бях притежавал. Не го твърдя със сигурност, тъй като не знам каква щеше да бъде радостта ми, ако се бях любил с нея. Знам само едно: през оная нощ исках да бъда добър към всички хора и в сърцето ми нямаше ни един зъл помисъл. Всеки мъж беше мой брат, всяка жена — моя майка, всяка девица — моя сестра както в Черната земя, така и във всички Червени земи под това небе, огряно от луната.

4

На другия ден Минея отново танцува пред биковете. Сърцето ми тръпнеше от страх, ала не й се случи нищо лошо. Обаче един младеж се подхлъзна от челото на бика, падна на земята и бикът разпори, тялото му с рогата си и го стъпка, при което зрителите около арената наскачаха и зареваха от страх и въодушевление. Когато прогониха бика и отнесоха тялото на танцьора в обора, жените се втурнаха да го видят, опипваха окървавените му крайници и задъхано мълвяха:

— Каква гледка!

— Отдавна не бяхме виждали толкова успешни състезания като днешните — твърдяха мъжете и не скърбяха, докато отмерваха злато и сребро, за да си платят облозите, а почнаха да пият и да празнуват по домовете си.

До късна нощ светлините из града не угаснаха, жените се разминаваха с мъжете си и се озоваваха в чужди легла, но това не смущаваше никого, защото такъв беше обичаят им.

През тази нощ Минея вече не можеше да дойде при мен. Лежах самотен в постелята си, а рано сутринта наех паланкин от пристанището и тръгнах да я съпроводя до божия дом. Бяха я качили в златна кола, теглена от окичени с пера коне, а приятелите й я следваха в паланкини или пеша, шумяха и се смееха, хвърляха цветя върху нея, спираха край пътя и пиеха вино. Пътуването трая дълго, но всички си носеха провизии, откършваха клонки от маслиновите дръвчета и си повяваха, стряскаха овцете на бедните селяни и измисляха какви ли не лудории. Божият дом се намираше на усамотено място в подножието на планина край морския бряг. Когато приближихме, те притихнаха, разговаряха шепнешком и вече не се смееха.

Трудно ми е да опиша как изглеждаше божият дом. Напомняше хълм, обрасъл с трева и цветя и прилепнал към планината. Огромни медни порти закриваха входа му, а пред тях имаше малък храм, където се извършваше обредът и живееше стражата на божия дом. Надвечер шествието пристигна там, приятелите на Минея слязоха от паланкините и се разположиха по моравата наоколо, ядоха, пиха и се задяваха, забравяйки страхопочитанието, обзело ги на идване, защото критяните бързо се разсейват. С падането на мрака те запалиха факли, разлудуваха се из храстите и в тъмното се дочуваха женски кикот и мъжки смях, докато Минея седеше сама в храма и никой не биваше да се доближава до нея.

Наблюдавах я как седи там в златна одежда като богиня и с висока златна шапка. Опитваше се да ми се усмихва отдалеко, ала в усмивката и не личеше никаква радост. Когато изгря луната, снеха златната наметка и накитите и й я загърнаха с прозирна дреха, а косата й пристегнаха със сребърна мрежичка. Сетне стражите дръпнаха резетата на медните порти и те с глух тътен се разтвориха, като за отместването на двете им крила бяха нужни десет души. Зад тях зейна мрак, никой вече не продумваше и настъпи гробна тишина. Минотавър препаса златен колан, окачи си меч, надяна златната глава на бик и повече не приличаше на човек. Подадоха на Минея горяща факла, тя я понесе и последва Минотавър в тъмната пещера. Светлината на факлата постепенно избледня и те изчезнаха. Тътнещите медни порти отново се затвориха, пред тях бутнаха огромните резета, помествани от няколко яки мъже, и Минея вече я нямаше.

Докато ставаше това, ме обзе неописуемо отчаяние, сърцето ми приличаше на отворена рана, от която кръвта ми изтичаше, силите ме напуснаха, аз паднах на колене и зарих лице в земята. Защото в този миг осъзнах, че никога нямаше да видя Минея въпреки обещанието й да се завърне от божия дом, да ме последва и да заживее с мен. Бях сигурен, че нямаше да се завърне, но откъде го знаех — това не мога да кажа. Дотогава се съмнявах и вярвах, боях се и се надявах, въобразявах си, че критският бог се различава от всички останали богове и щеше да пусне Минея заради силната й любов към мен. Но вече не се надявах, лежах с лице към земята, а до мене Каптах седеше и се вайкаше, поклащайки глава. Знатните и богатите критяни палеха факли, търчаха с тях наоколо, играеха сложни танци и пееха песни, чиито думи не разбирах. След затварянето на медните порти те изпаднаха в голяма възбуда, танцуваха необуздано, скачаха до изнемога и виковете им отекваха в ушите ми като гарванов грак от стените.

Подир някое време Каптах престана да се вайка и рече:

— Станалото не можем да го променим, а никой не знае какво ще се случи утре. Затуй, господарю, нека хапнем и пийнем, та да подкрепим силите си. Донесъл съм вино и разни вкусни ястия, след като чух, че такъв бил тукашният обичай при подобни случаи. Мога да ти кажа също, че сълзите никого не засищат. На измършавелия му идват лоши мисли в главата, докато ситият се спогажда с целия свят. Щом се натъгувам, аз винаги огладнявам и ако ми позволиш, ще хапна и ще пийна.

Той изтри сълзите си, яде и пи доста лакомо, докато аз не можех да се докосна до храната, а виното ми горчеше като тиня. Продължих да лежа ничком, но веднага вдигнах глава, когато Каптах каза:

— Ако не ме лъже окото, а това не ми се вярва, защото още не съм изпил наполовина виното, от което нещата започват да ми се привиждат двойни, рогатата глава се е върнала от планината. Не разбирам само как е излязъл оттам, след като никой не е отварял медните порти.

Говореше истината, защото Минотавър действително се бе завърнал от божия дом и златната му глава проблясваше страховито на лунната светлина, когато редом с останалите играеше празничния танц и потропваше ту с единия, ту с другия си крак. Съзирайки го, не можах да се удържа, скочих, втурнах се към него, хванах го за ръката и запитах:

— Къде е Минея?

Той тръсна ръката ми и поклати глава, ала след като не се оттеглих, откри лицето си и неприязнено каза:

— Светотатство е да се пречи на тържествения обред, но ти, като чужденец, сигурно не го знаеш и затова ще ти простя, ако повече не ме безпокоиш.

— Къде е Минея? — не преставах да питам аз, докато най-сетне не ми, отговори:

— Оставих я в мрака на божия дом, както се полага, и се завърнах да участвувам в празничния танц в чест на нашия бог. А ти какво още искаш от Минея, нали получи наградата си, загдето я доведе?

— Как успя да излезеш, без тя да се върне? — запитах аз и пристъпих към него, но той ме блъсна и танцуващите ни разделиха.

Каптах ме хвана за ръката и насила ме издърпа настрана. Това беше разумно, защото иначе не знам какво щеше да се случи.

— Луд ли си да се набиваш в очите им? — каза той. — По-добре танцувай с другите, смей се и пей като тях, за да не си навлечеш беля. Ще ти кажа също, че Минотавър е излязъл през вратичката до медните порти. Не се чуди, защото ходих лично да я огледам и видях как стражите я заключиха и прибраха ключа. Съветвам те, господарю, да пийнеш глътка вино за успокоение — лицето ти е сгърчено като на бесен и въртиш очи като кукумявка.

Наля ми да пия и под блясъците на факлите съм заспал на огряната от луната морава, защото, виждайки състоянието ми, Каптах навярно бе сипал във виното маков сок. Тъй си бе отмъстил за онова, което бях сторил с него във Вавилон, за да му спася живота. Само че вместо да ме напъха в делва, той ме покрил с черга и внимавал танцуващите да не ме настъпят. Може би този път той на свой ред бе спасил живота ми, понеже в отчаянието си бях способен да намушкам Минотавър с ножа си и да го убия. Така Каптах проседял нощта, докато виното в делвата свършило, и заспал до мен, издишвайки винени пари в ухото ми.

Събудих се късно на следния ден. Сокът така ми беше подействувал, че първоначално се зачудих къде се намирам. Когато дойдох на себе си и си спомних какво се бе случило, бях напълно спокоен, с прояснена глава и благодарение на целебния сок вече не буйствувах. Много от участниците в шествието се бяха прибрали в града, но някои все още спяха из храсталаците — мъже и жени в безпорядък с неприлично разголени тела, понеже бяха пили, танцували и празнували до зазоряване. Събуждайки се, те обличаха чисти дрехи, жените оправяха прическите си и се чувствуваха нещастни, че не можеха да се изкъпят. Водата на потоците им се струваше прекалено студена, след като бяха свикнали от сребърния чучур на баните им да тече гореща вода.

Те изплакваха устата си, мажеха лицата си, червяха се и оцветяваха веждите си, прозяваха се и се разпитваха кои щяха да останат да чакат Минея и кои мислеха да се отправят към града. Мнозина се бяха наситили на лудориите по моравата и из храстите и през деня си тръгнаха. Само най-младите и най-ревностните приятели на Минея останаха да се забавляват под предлог, че щели да чакат завръщането й, макар всеки да знаеше, че от божия дом още никой не беше се завърнал. Казваха го, понеже през нощта бяха срещнали някой, който им харесваше, а жените използуваха случая да отпратят съпрузите си в града, за да се отърват от тях. Наблюдавайки ги, разбрах защо в града — за разлика от пристанището — нямаше нито един публичен дом. Като гледах забавленията им през деня и през следващата нощ, прозрях също така, че момичетата, чиято професия беше да развличат мъжете, трудно можеха да се състезават с критянките.

Преди Минотавър да си тръгне, аз го запитах:

— Макар и чужденец, мога ли да остана и заедно с приятелите на Минея да чакам завръщането й?

Той ме погледа враждебно и отвърна:

— Никой не те възпира, но ми се струва, че в пристанището има удобен кораб, който може да те отведе в Египет, защото чакането ти ще е напразно. Досега никой от обречените не се е завърнал от божия дом.

Престорих се на глупак, за да му угодя, казах:

— Вярно е, че си бях изгубил ума по Минея, ала тя ми дотегна, понеже заради своя бог не даваше да я докосна. Откровено казано, изобщо не очаквам завръщането й, но го споменавам като всички останали, защото тук има много приятни момичета и омъжени жени, които благосклонно ме поглеждат и изкусително ми поднасят гърдите си. Досега не ми се е случвало такова нещо. Ще призная, че Минея беше ужасно ревнива и опърничава девойка — не ми даваше нито да я докосна, нито да се развличам с други. Освен това трябва да те помоля за извинение, ако снощи в пияно състояние може би неволно съм те обидил, макар че не си спомням добре и главата ми още е замаяна. Спомням си само, че те бях прегърнал и исках да ме научиш стъпките на танца, който танцуваше така великолепно и тържествено, та ме смая. Но ако съм те докачил, наистина те моля от все сърце да ми простиш, защото, като чужденец, още не познавам достатъчно нравите ви и не знаех, че никой не бива да те докосва, понеже си пресвят човек.

Всичко това издърдорих с преплитащ се език и примигвайки, като се оплаквах от главоболие. Той се усмихна, взе ме за глупак и рече:

— Щом е така, няма да ти преча да се развличаш, защото ние критяните не сме тесногръди. Стой и чакай Минея колкото си искаш, само гледай да не направиш някое дете. Чужденец си и това би било непристойно. С този съвет не искам да те засегна, а ти го давам като на мъж, за да ти изясня нашите нрави.

Обещах да внимавам и му заразправях какви ли не неща, които уж бях преживял с девиците от сирийските и вавилонските храмове, докато ме взе за съвсем смахнат и отегчен ме потупа по рамото, след което пое обратно към града. Струва ми се обаче, че все пак предупреди стражите да ме следят и вероятно подкани критяните да ме забавляват, защото малко след тръгването му при мен се изсипаха куп жени, които ме кичеха с венци, поглеждаха ме в очите и притискаха разголените си гърди в ръцете ми. Отведоха ме сред лавровите храсти да ядем и пием заедно. Не се свеняха пред мен и така аз опознах нравите и лекомислието им, пих много вино и се престорих на пиян. След като не получиха удовлетворение от мен, те ми се наситиха, започнаха да ме блъскат и да ме наричат свиня и дивак. Каптах дойде, хвана ме под мишниците и ме повлече настрани, като ругаеше пиянството ми и им предлагаше да ги позабавлява вместо мен. Те го оглеждаха, кикотейки се, а младежите му се присмиваха, сочеха с пръст дебелия му корем и плешивото му теме. Но той беше чужденец, а чуждото примамва жените по всички земи, така че, след като се смяха до насита, те го приеха в компанията си, наляха му вино, пъхаха плодове в устата му, притискайки бедрата си о него, наричаха го свой козел и с погнуса го подушваха, докато миризмата му почна да ги привлича.

Оставих Каптах при тях и се махнах, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Милея и отчаянието ме гризеше отвътре като гладен плъх. Докато стражите спяха дневния си сън, наминах край медната порта и открих вратичката до нея, но отварянето и без ключ беше невъзможно. Притиснах все пак устни към метала и прошепнах името на Минея, не смеейки да го изрека гласно. Щом стражите се събудиха, отидох при тях с делва вино, налях им да пият и поговорих с тях. Те много се учудиха на отношението ми, защото в Крит знатните не разговарят с нископоставените, а си живеят живота, сякаш низши и бедни не съществуват. Знаеха обаче, че съм чужденец, и заради поведението ми ме сметнаха за глупак, пиеха от виното ми и ме подиграваха на родния си език.

Жрецът на храма им завидя, та дойде от дома си и също пи от виното ми. Беше старец, прекарал целия си живот в храма, вардейки медните порти, ала когато го запитах дали е влизал в божия дом, той настръхна от ужас и каза, че в него не можел да влезе никой освен обречените на бога и Минотавър. Всеки друг, влязъл в божия дом, загивал от страшна смърт. В потвърждение на това той разказа, че някога, преди много време, когато силата и славата на Крит още не били толкоз големи, морски разбойници спрели на брега близо до храма и пленили стражата, надявайки се в божия дом да намерят съкровища. Но групата разбойници, която влязла вътре, никога не се завърнала. Не се завърнали и ония, дето тръгнали да ги търсят, а стражите дочули от дълбоките проходи на божия дом страшни викове за помощ. Тогава останалите разбойници се уплашили, освободили стражите, без да посмеят да ги погубят, и избягали на кораба си. Оттогава никой не се бил опитвал да проникне в божия дом. Затуй според него било излишно да се варди — и бездруго никой нямало да се осмели да влезе там. Той ме отведе в дома си, показа ми ключа от вратичката и каза, че Минотавър го вземал на влизане в божия дом, за да можел да излезе незабелязано през вратичката, когато голямата порта бъде затворена след обречения.

От него купих някакви талисмани и малки фигурки на бикове, които издялваше от камък в дома си, за да си убива времето. Остана много доволен и ние се сприятелихме. Но когато говореше за божия дом, той снишаваше глас и виждах, че го охраняваше с много голяма боязън. Призна ми също, че не би се осмелил да живее в храма, ако медните порти били отворени, ала не можа да ми обясни защо не би го сторил.

Не исках да се заседявам твърде дълго при него, за да не събудя подозрение. Затова се върнах при останалите на моравата, пих вино, веселих се и се смях с тях, преструвайки се на очарован от жените. Каптах здравата се беше насмукал и им разказваше разни измислици за страните, които бяхме пребродили, така че те се смееха, ръкопляскаха и викаха възторжено като деца. Разказа им също за деня си като вавилонски цар, за присъдите, които беше раздавал от царския престол, и за големия си успех в царския харем, но всичко това те сметнаха за невероятна лъжа, смяха се още по-неудържимо и казаха:

— В жилите му положително тече критска кръв!

Така си течеше денят, докато забавленията, безгрижието и свободните им нрави ми додеяха и реших, че по-досаден живот не бих могъл да си представя, защото прищевки, които не почиват на някакви закони, дотягат далеч повече от живот, който преследва някаква цел. Нощта прекараха както предишната и тягостният ми сън дълго бе смущаван. Жените пищяха и се криеха в горичките от младежите, които ги гонеха в тъмното и се мъчеха да ги разсъблекат. На заранта бяха уморени и раздразнителни, защото не можеха да се изкъпят. През деня повечето се върнаха в града и само най-младите и най-разгорещените останаха край медните порти.

На третия ден и те си тръгнаха. Накарах ги да вземат паланкина ми, който ме бе чакал, защото дошлите пеш вече не можеха да се държат на краката си и залитаха от прекомерното празнуване и будуване. Освобождаването на паланкина беше удобно за намеренията ми, понеже не остана никой да ме чака. Всеки ден бях поил стражите и те не се учудиха, когато надвечер им занесох нова делва с вино, а я приеха на драго сърце. Твърде малко развлечения им предлагаше самотата, траеща цял месец, докато тържественото шествие доведеше следващия обречен на бога. Ако нещо ги учудваше, то беше оставането ми да чакам Минея. Такова събитие едва ли се беше случвало. Но нали бях чужденец, сметнаха ме за глупак и се заеха с виното. Когато видях, че жрецът също се присъедини към тях, отидох при Каптах и му казах:

— По волята на боговете сега ще трябва да се разделим, тъй като Минея не се завърна и не вярвам да се завърне, ако не отида да я изведа. Но досега никой от влезлите в тази тъмна пещера не се е завърнал и навярно аз също не ще се завърна. При това положение най-добре ще е да се скриеш в горичката и ако до разсъмване не дойда, прибери се сам в града. Ако някой те разпитва, кажи, че съм паднал по стръмния скат в морето, или измисли каквото искаш — в това отношение си по-изобретателен от мен. Ако решиш, можеш дори веднага да тръгнеш, защото съм сигурен, че няма да се върна. Написал съм ти глинена плочка, подпечатана със сирийския ми печат, така че можеш да отпътуваш за Симира и да наследиш влога ми в тамошния търговски дом. Къщата ми също можеш да продадеш, след което си свободен да постъпваш както пожелаеш. Ако се опасяваш, че в Египет ще те преследват като избягал роб, остани в Симира, живей в къщата ми и разполагай с имуществото ми по собствена воля. Дори за балсамирането на тялото ми няма да се наложи да се погрижиш, защото, ако не намеря Минея, ще ми бъде все едно дали то ще се запази, или не. Ти ми беше верен слуга, макар често да ми досаждаше с мрънкането си. Затова съжалявам, че нерядко те налагах здравата с тоягата си, ала все пак вярвам, че ти е било от полза. Правех го с добро намерение и се надявам, че не таиш злоба към мен. Нека скарабеят те закриля. Вземи го със себе си, понеже вярваш в него повече от мен. Той едва ли ще ми потрябва там, закъдето тръгвам. Каптах дълго мълча и не ме поглеждаше, но накрая каза:

— Господарю, макар понякога да си ме пердашил с излишна строгост, съвсем не тая злоба към теб, защото си го вършел с добро намерение и разумно. Но ти често се вслушваше в съветите ми и също така често си ми говорил по-скоро като на приятел, отколкото като на слуга и роб. Навремени дори бивах угрижен за достойнството ти, докато тоягата не възстановеше повеленото от боговете различие между нас. Сега нещата стоят така, че след като подложих главата си под благословеното нежно краче на Минея, тя също е моя стопанка и като неин слуга, съм длъжен да отговарям за нея. Ала аз и без друго не мога да те пусна сам в тази тъмна пещера по причини, които сега не ми се изброяват, така че, ако не бива да те последвам като слуга, понеже си ми наредил да си тръгвам и трябва да се подчинявам на заповедите ти, колкото и глупави да са те, тогава ще те придружа като приятел. Не мога да те оставя сам, а още по-малко без скарабея, макар като теб да мисля, че в дадения случай дори и той едва ли ще може да ни помогне.

Говореше толкова сериозно, смислено и без предишните вайкания, че не можех да го позная. Стори ми се неразумно двамата да тръгваме към гибел, когато един бе достатъчно. Казах му го и му заповядах да се маха от очите ми, както съм наредил, без да приказва глупости. Но той упорито продължи:

— Щом не разрешаваш да тръгнем заедно, ще се вмъкна по-късно. Не можеш да ме възпреш. Ала предпочитам да влезем заедно, понеже много ме е страх от тъмното. Аз изобщо толкова се страхувам от тази тъмна пещера, че костите ми се размекват при мисълта за нея. Затуй се надявам, че ще позволиш да взема със себе си делва вино, за да мога от време на време да се окуражавам. Боя се, че иначе ще се разхленча от страх и ще те ядосам. Оръжие няма смисъл да вземам, защото съм добросърдечен човек и проливането на кръв ме ужасява. Винаги съм се осланял повече на краката си, отколкото на оръжията, така че, ако смяташ да се бориш с божеството, сам ще се оправяш, а аз ще гледам отстрани и ще те насърчавам със съветите си. Предполагам, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на проклетото ми раждане, както сам обичаш да казваш, ала то никак не ме успокоява. Единствената ми утеха е, че съм живял предълго за един човек, натрясквал съм се в повече кръчми, отколкото знам да броя, а и с жени предостатъчно съм се забавлявал, както напоследък с тия критски хлапачки, които никак не са лоши като подплънка на дюшек, но да не дава Амон някой да строши гърне с тях. Това обаче не се отнася за моята стопанка Минея, която беше прекалено скромна. Бих рекъл даже, че прекалената й скромност беше нейният най-голям недостатък. Съдбата й също показва колко гибелно е да бъдеш прекалено скромен, ала не мога да го посоча като лош пример поне на децата си, каквито сигурно имам тук-таме, макар никога да не съм ги виждал. Ще кажа само, че ако това момиче беше легнало с теб човешки в леглото, както постъпва една порядъчна жена, щом срещне мъж и той й хареса, всичко това нямаше да се случи. Отдавна щяхме да сме си в Симира или в Египет и тя щеше да командува в дома ти, от което пък можеха да последват разни други неприятности. Не смятам да ги назовавам, но те все пак щяха да бъдат по-малки от бедата, която ни очаква сега. Освен това за мен запазването на тялото ми не е дребна работа както за теб, защото не ми е все едно как ще протече отвъдният ми живот. Но щом нещо е трябвало да стане, то става, както казала старицата, когато стривала брашно и пръстът й се заклещил между камъните.

Знаех, че почнеше ли веднъж, както беше подхванал сега с развързан от страха език, Каптах можеше да дърдори цяла нощ. Затуй му рекох:

— Стига си бръщолевил, ами вземай една делва с вино, щом искаш, и да тръгваме да вършим работа. Стражите вече трябва да са заспали, упоени от приспивателното във виното.

Стражите и жрецът спяха дълбок сън и аз без затруднение взех ключа за вратичката на Минотавър от мястото, което ми бе показал жрецът. Взехме също мангал и факли, но не ги запалихме веднага, защото на лунната светлина се виждаше ясно и вратичката лесно се отвори с ключа. Така влязохме в божия дом и заключихме вратичката отвътре. В тъмното дочух как зъбите на Каптах тракаха по гърлото на делвата с вино.

5

Окуражен от виното, Каптах каза с приглушен глас:

— Господарю, нека запалим факла. Светлината й няма да проникне навън, а този мрак е по-зловещ от мрака в царството на мъртвите. От него никой не може да избяга, докато в този ние доброволно се напъхахме.

Раздухах въглените в мангала, запалих факла и видях, че се бяхме озовали в голяма пещера, чийто вход препречваха медните порти. Оттук в различни посоки започваха десет прохода, разделени помежду си с яки тухлени стени. Не се изненадах, понеже бях чувал, че критският бог живеел в лабиринт, а от вавилонските жреци бях научил, че лабиринтите се строяли по подобие на вътрешностите на жертвените животни. Надявах се да намеря правия път, защото при жертвоприношения многократно бях виждал червата на бикове и предполагах, че навремето критският лабиринт сигурно е бил построен по техен образец. Затуй посочих на Каптах първия проход и казах:

— Оттук ще тръгнем.

— Не е нужно да бързаме, а пък и предпазливостта никога не е излишна — отвърна той. — По-добре е да сме сигурни, че няма да се загубим и най-вече, че ще намерим обратния път, ако речем да се връщаме, в което не ми се вярва, защото се опасявам, че връщане назад няма да има.

С тези думи той извади от торбата си кълбо и завърза края на нишката за една кост, която закрепи здраво между тухлите. Тази негова идея с цялата си простота беше толкова умна, че никога не би ми хрумнала, но това изобщо не му го казах, за да не навредя на достойнството си. Затуй само сърдито го подканих да побърза. Така поех през проходите на тъмната пещера, следвайки мислено посоката на червата в корема на бика, а Каптах развиваше кълбото по изминатия път.

Обикаляхме безконечно в тъмнината през различни проходи, нови зейваха пред нас, а понякога тръгвахме обратно, щом отпреде ни изникнеше стена, и продължавахме по друг проход. Изведнъж Каптах спря, почна да души, зъбите му затракаха и факлата в ръката му затрепери.

— Не ти ли мирише на бикове, господарю? — запита той.

Аз също усетих неприятна миризма, напомняща вонята на биковете, но още по-отвратителна. Тя лъхаше от стените, между които се движехме, сякаш целият лабиринт беше безкраен обор за бикове. Заповядах на Каптах да върви, без да души, и след като отпи голяма глътка от делвата, забързахме напред, докато се подхлъзнах на нещо гладко. Наведох се и на земята видях прогнил женски череп, по който още имаше коса. При вида му разбрах, че вече нямаше да видя Минея жива, ала безумното желание да се уверя ме тласкаше напред, аз дръпнах Каптах, забраних му да хленчи и продължихме да крачим, развивайки нишката след себе си. Но скоро пред нас отново се издигна стена, трябваше да се връщаме и да избираме друг проход.

Внезапно Каптах спря като закован, посочи към пода и оредялата му коса настръхна, а лицето му пребледня. Погледнах и видях изсъхнал животински тор, но купчината беше колкото човешки бой и ако я беше оставил бик, той трябваше да е невъобразимо голям. Каптах сякаш следеше мисълта ми и рече:

— Не може да е от бик. Такъв бик няма как да мине през тези проходи. Струва ми се, че е тор от огромна змия.

След тези думи той надигна делвата, зъбите му потракваха по гърлото й, а аз разсъждавах, че проходите наистина изглеждаха пригодени за придвижването на гигантска змия, и за миг помислих дали да не се върнем. Но сещайки се отново за Минея, ме обзе страшно отчаяние и поведох Каптах напред, стиснал ножа във влажната си длан, макар да знаех, че от него нямаше никаква полза.

Зловонието в прохода пред нас ставаше все по-непоносимо, нахлуваше насреща ни като от басейн в Дома на смъртта и затрудняваше дишането ни. Но душата ми ликуваше, защото знаех, че скоро щяхме да достигнем целта си. Бързахме неудържимо напред, докато проходът се изпълни със здрач като отражение на далечна светлина. Прониквахме в недрата на планината и проходите вече не бяха иззидани с тухли, а прокопани в мекия камък. Спускахме се надолу, спъвахме се в човешки кости и купчини тор, сякаш се намирахме в леговището на огромен звяр. Накрая отпред се откри широка пещера. Обгърнати от невъобразима воня, ние спояхме на ръба на една скала, загледани във водата пред нас.

Призрачно зеленикавият сумрак в пещерата проникваше от морето и ние виждахме наоколо без помощта на факлата, а някъде отдалеч дочувахме шума на вълните, разбиващи се е крайбрежните скали. По водната повърхност пред нас се мяркаше някакъв странен низ от големи кожени мехове, докато пролича, че това е тялото ма мъртво животно — по-грамадно и по-грозно, отколкото човек може да си представи. От него се разнасяше смрад, главата му беше потопена във водата, но напомняше огромна глава на бик, а олекналият му разлагащ се труп се клатушкаше по повърхността като чудовищна виеща се змия. Знаех, че пред себе си виждам критския бог, но ми беше ясно също, че това страшилище бе умряло още преди месеци. Къде ли беше тогава Минея?

При мисълта за нея си представих всички обречени на бога, които преди Минея по реда си бяха влезли в божия дом, след като са овладели танца пред бикове. Представих си младежите, които не биваше да се докосват до жена, и девойките, които трябваше да пазят своята непорочност, за да могат да вкусят от светлината и радостта на своя бог, и си спомних за техните черепи и кости, които се валяха из проходите на тъмната пещера. Представих си как чудовището ги е преследвало из лабиринта и с отвратителното си тяло е препречвало пътя им, без да могат да се спасят нито със скокове, нито с ловкостта си пред биковете. Това чудовище се е хранело с човешко месо и се е задоволявало с едно ядене на месец, което критските владетели му поднасяли във вид на най-красиви девици и неопетнени младежи, въобразявайки си, че така ще опазят морското си господство. Преди много време, вероятно при буря, това страшилище от морските дълбини се е вмъкнало в пещерата. Хората преградили излаза му, иззидали му лабиринт да има къде да се разхожда и го хранели с жертвите си, докато умряло. Друго такова животно вече не можеше да има на земята. Къде беше тогава Минея?

Обезумял от отчаяние, завиках името й и гласът ми отекваше в пещерата, докато Каптах ми посочи засъхнали следи от кръв по скалата. Проследявайки ги с поглед, видях долу във водата тялото на Минея или онова, което беше останало от него, защото трупът й се поклащаше бавно на дъното и раци лакомо го ръфаха от всички страни. Лицето й беше вече обезобразено и само по сребърната мрежичка върху косата й можах да я позная. Не беше нужно да видя раната на гърдите й, защото вече знаех, че Минотавър я бе придружил дотук, беше я пробол с меча си отзад и хвърлил тялото й във водата, за да не узнае никой, че критският бог е мъртъв. Същото навярно бе сторил с много други девици и младежи преди Минея.

Когато я видях и разбрах всичко, от гърлото ми се изтръгна ужасен вик, коленете ми се подкосиха и изпадайки в несвяст, сигурно съм щял да полетя надолу по стръмното при Минея, ако Каптах не ме бил хванал за ръката и не ме бил изтеглил на безопасно място, както разказваше по-късно. Какво е станало с мен след туй, знам само по неговия разказ — толкова дълбока и успокоителна е била моята несвяст подир всичките преживени тревоги, мъки и отчаяние.

Каптах помислил, че съм умрял, и дълго време хълцал до мен. За Минея също плакал, но накрая се съвзел, опипал ме, забелязал, че съм жив, и решил поне мен да спаси, след като на Минея не можело да се помогне. Той твърдеше, че видял и други убити от Минотавър девойки и младежи, чиито тела раците били оглозгали до костите, така че на пясъчното дъно лежали само гладки и бели скелети, но не знам дали не го казваше единствено за да ме утеши. Всеки случай зловонието почнало да го задушава и като установил, че не може да носи едновременно и делвата, и мен, мъжествено я изпразнил до дъно и я хвърлил във водата. Виното му дало такава сила, че къде с носене, къде с влачене успял да ме докара обратно до медните порти, следвайки нишката, която бе развивал на отиване. След известно размисляне той отново я намотал на кълбо, за да не останела никаква следа от пребиваването ни в лабиринта. При светлината на факлата бил забелязал по стените и разклоненията тайнствени знаци, поставени вероятно от Минотавър, за да не се отклони от правилния път. А делвата бил хвърлил във водата, та да имало на какво да се чуди Минотавър, когато следващия път извършва работата си на палач.

Вече се зазорявало, когато ме измъкнал навън, заключил вратичката и върнал ключа на мястото му в дома на жреца, който заедно със стражите продължавал да спи дълбоко, упоен от моето вино. Сетне ме пренесъл на скрито в гъсталака край един поток, напръскал лицето ми с вода и разтривал ръцете ми, докато съм дошъл на себе си. Това също не си го спомням, защото според думите му съм бил замаян и не съм можел да говоря, та ми дал да пия успокоително. В пълно съзнание дойдох едва по-късно, когато бяхме вече близо до града и той ме водеше за ръка. Оттам насетне помня всичко.

Не си спомням обаче да съм изпитвал скръб. Вече почти не мислех за Минея и тя ми се струваше като бледа сянка в паметта ми, сякаш я бях срещнал в някакъв далечен, предишен живот. Затова пък си мислех, че критският бог беше мъртъв и че според предсказанието могъществото на Крит трябваше да рухне. Това изобщо не ме натъжаваше, макар жителите му да се бяха отнасяли дружелюбно към мен и тяхното доволство, също както и изкуството им, да приличаше на проблясваща пяна по морския бряг. Приближавайки града, изпитах радост при мисълта, че някой ден тези хубави леки постройки щяха да пламнат, сладострастните викове на жените щяха да се превърнат в смъртни вопли, а златната глава на Минотавър щеше да бъде сплескана с чукове и раздробена при подялбата на трофеите, от силата на критяните нямаше да остане помен и техният остров щеше да потъне в морето, откъдето неговото могъщество се бе появило заедно с отвратителния морски бик.

Мислех си също за Минотавър, ала не с неприязън, защото смъртта на Минея е била лека — не е трябвало да се брани със скокове пред морския бик и да напряга цялото си умение, а бе умряла, без да усети какво става с нея. Мислех си за Минотавър като за човек, който знаеше, че техният бог е мъртъв и че Крит трябва да загине, и разбирах колко трудно му беше да спотайва тайната си. Не знам дали му е било лесно да спотайва тайната си и тогава, когато чудовището е било живо и той месец след месец, година след година е изпращал в тъмната пещера най-хубавите девойки и младежи на страната си, знаейки какво ги чака там. Не, съвсем не мислех с неприязън за Минотавър, а си тананиках и се хилех глупаво, докато вървях, подкрепян от Каптах, та на него му беше лесно да казва на срещаните приятели на Минея, че още съм пиян. Това не учудваше никого — нали бях чужденец, не познавах достатъчно нравите на страната и не знаех колко непристойно е да се показвам пиян посред бял ден. Накрая той успя да наеме паланкин и да ме прибере в странноприемницата, където нарочно се напих и спах дълбоко и продължително.

Събудих се с прояснена глава и далеч от всичко случило се, но отново се сетих за Минотавър. Хрумна ми, че бих могъл да отида и да го убия, обаче реших, че от това нямаше да имам никаква полза и радост. Бих могъл да разглася сред пристанищната тълпа, че критският бог е мъртъв, та да се втурне да пали и да пролива кръв в града, ала и това нямаше да ми донесе радост или полза. Помислих също, че ако кажа истината, бих могъл да спася ония, които бяха изтеглили или щяха да изтеглят жребия за влизане в божия дом, но знаех, че истината е като остър нож в детски ръце и може да ми напакости.

Затуй реших, че като чужденец, критският бог не ме засяга, пък и Минея нямаше никога да си възвърна — раците щяха да оглозгат тънките й кости и тя навеки щеше да остане на пясъчното дъно. Мислех си, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и че съм създаден да живея при залеза на света, когато боговете измират и всичко се изменя с изтичането на една световна година и с настъпването на следващата. Тази мисъл ми подействува утешително и аз я споделих с Каптах, но той каза, че съм бил болен, помоли ме да не ставам и не разрешаваше никому да ме посещава, за да не приказвам и пред други подобни неща.

През ония дни ми бе дошло до гуша от грижите на Каптах, защото той непрекъснато ме тъпчеше с ядене, въпреки че изобщо не бях гладен и бих могъл да се задоволявам само с вино. Изпитвах постоянна жажда, която само то успяваше да утоли, понеже най-спокоен и изпълнен с разбиране бивах в миговете, когато от виното всичко ми се струваше двойно. Тогава именно прозирах, че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Пияният например вижда всичко двойно и за него това е истина, макар да знае, че в действителност не е така. В това според мен се проявяваше същността на всяка истина, но когато се опитах бавно и търпеливо да го обясня на Каптах, той въобще не ме изслуша, а ми нареди да лежа по гръб със затворени очи, за да съм се успокоял. Но аз се чувствувах съвсем спокоен и равнодушен като умряла риба в гърне със зехтин и не желаех да държа очите си затворени, защото тогава ми се привиждаха разни кошмари, например оглозгани до бяло човешки скелети в застояла вода или пък някоя си Минея, която бях познавал преди много време, танцуваше изкусно труден танц пред бикоглава змия. Затуй не исках да си затварям очите и се мъчех да взема тоягата, за да наложа дотегналия ми Каптах, но от виното ръката ми така се бе отпуснала, че той с лекота ми измъкваше тоягата. Извънредно ценния нож, подарен ми от хетския пристанищен началник, също криеше, за да не го намеря, ако река да си разрежа вените.

Каптах беше толкова безочлив, че въпреки многократните ми настойчиви молби не пожела да покани Минотавър при мен. Исках да се поразговоря с него и ми се струваше, че той беше единственият човек на света, който можеше да ме разбере и да проумее гениалните ми мисли за боговете, за истината и въображението. Каптах не ми донесе поне една окървавена глава на бик, за да поговоря с нея за морето, за биковете и за танца пред тях. Даже една толкова дребна моя молба не пожела да изпълни, поради което ми беше опротивял.

Едва впоследствие разбрах, че по онова време сигурно съм бил болен. Не си спомням всички мисли, които тогава ми идваха в главата, понеже виното също замъгляваше ума ми и ми пречеше да помня. При все това смятам, че хубавото вино ме спаси да не си загубя разсъдъка и ми помогна да преодолея най-трудното време, след като завинаги бях загубил Минея и вярата си в боговете и в човешката доброта. Затуй дойде ли при мен някой, който си е посипал главата с пепел и е раздрал дрехите си, аз винаги казвам:

— Няма мъка, която виното да не може да успокои. Няма несрета, която виното да не може да облекчи. Няма загуба, която да не може да утеши. Пий, и мъката ти ще се удави във виното като мишка в паница със зехтин. Не бери грижа, ако отпърво ти загорчи в устата, защото колкото повече пиеш, толкова по-вкусно ще ти става и скоро мъката ти ще изглежда като далечен облак на небето.

Ала дойде ли при мен някой с венци на главата и врата, намазан със скъпа помада, облечен с пищни дрехи и с просълзени от доволство очи, нему казвам:

— Пази се от прекомерното доволство, приятелю, то е по-опасно от мъката и несретата. Твоето доволство е като змия, която на светлината блести и е красива наглед, но в жилите ти влива смъртоносна отрова. Пази се от своето доволство, приятелю, и го удави във вино, защото няма доволство, което виното да не може да удави. Не бери грижа, ако виното отпърво го повиши във възторг и ти е вкусно в устата, защото колкото повече пиеш, толкова повече ще ти загорчава, докато доволството ти заприлича на дрипа върху сухия пясък. И е правилно, понеже за човека доволството е най-коварният подарък, с който може да го подмами въображението му.

Така с виното в мен нещо се пречупи по същия начин както в юношеските ми години, когато в светилището на Амон видях жреца да плюе по лицето на божеството и сетне с ръкав да трие образа му. Реката на моя живот забави течението си и отново се разля като широко блато, което беше хубаво наглед, отразяваше небето и звездите, но пъхнеш ли тоягата си в него, оказваше се плитко, а дъното му — покрито с тиня и гнилоч.

Така настъпи утрото, когато отново се събудих в странноприемницата и в ъгъла на стаята видях Каптах да седи и да плаче, поклащайки глава. С треперещи ръце надигнах делвата с вино и като отпих, ядно му извиках:

— Защо цивриш, негоднико?

Заговарях го за пръв път от много дни насам — дотолкова ми бе омръзнал с грижите и дивотиите си. Той вдигна глава и отвърна:

— В пристанището един кораб се готви да отплава за Сирия и той май ще е последният преди страшните зимни бури. Затуй плача.

— Тичай тогава на кораба си, преди да съм те погнал с тоягата! — изругах го аз. — Така поне ще се отърва от досадната ти мутра и няма да слушам вечното ти хленчене и циврене.

Тези думи ме накараха да се засрамя от себе си, блъснах делвата с вино и усетих парлива утеха при мисълта, че на света имаше поне един зависим от мен човек, макар той да беше избягал роб. Но Каптах рече:

— Да ти кажа правата, господарю, на мен също ми омръзна да гледам пиянството и свинството ти, та чак виното вече не ми е вкусно, което никога не бих повярвал. Нямам желание дори бира да смуча със сламка. Мъртвецът си е мъртвец и няма да се съживи, така че според мен най-добре ще е да се махнем оттука, докато имаме възможност. Златото, среброто и всичко спечелено от теб по време на странствуването го прахоса и не вярвам повече да лекуваш някого с треперещите си ръце, щом и делвата не можеш да държиш с тях. Трябва да призная, че първоначално ми се струваше добре да пиеш вино за разтуха, насърчавах те, разпечатвах нови делви и сам се почерпвах. Перчех се пред другите и им казвах: „Вижте само какъв стопанин имам! Лочи като хипопотам, погребва злато и сребро в делви с вино, без да му мигне окото, и се наслаждава!“ Сега вече изобщо не се перча, а се срамувам заради стопанина си. Защото всичко си има граници, но ти, изглежда, винаги прекаляваш. Не осъждам никого, че се е натряскал и сетне се е спречкал, ял е бой и се е събудил в публичния дом, понеже това е разумен начин за разтуха от грижите и аз самият доста често съм го прилагал. Но махмурлукът трябва добросъвестно да се оправя с бира и солена риба и човек пак да си гледа работата, както е наредено от боговете и го изисква благоприличието. А ти се наливаш, сякаш всеки ден ти е последният, и ме е страх, че пиянството ще те умори. Ако ли пък имаш такова намерение, тогава по-добре се удави в бъчва с вино — по-бързо и по-приятно е, пък и няма да станеш за смях.

Замислих се над думите му и погледнах ръцете си, които някога бяха ръце на лечител, а сега трепереха, сякаш имаха своя собствена воли и не можех да ги командувам. Спомних си за всички знания, които бях трупал в разни страни, и прозрях, че прекаляването е безразсъдство и че прекомерното пиене и ядене е също така неразумно, както прекомерната скръб и радост. Затуй казах на Каптах:

— Нека бъде както искаш, но трябва да знаеш, че бях съвсем наясно с всичко, което току-що изрече, и думите ти не влияят на моите решения, ами дразнят ушите ми като бръмчене на досадни мухи. С пиенето засега преставам и известно време няма да отварям нито една делва с вино. Размисляйки, реших да напусна Крит и да се върна в Симира.

Като чу това, Каптах започна да вика, да се смее и да подскача с двата крака, както подскачат робите, но аз продължих:

— Това пътуване ми беше от голяма полза. На този морски остров уредих сметките си с боговете и вече не им дължа нищо, нито пък те ми дължат нещо. Едва ли бих могъл да го заявя публично, понеже хората ще укорят думите ми и ще ги вземат за богохулство. Ето защо смятам повече да не се меся в божиите дела, а да оставя всички със собствената си вяра да постигнат блаженство, било то египтяни или критяни, вавилонци или пък хети, които — струва ми се — тепърва ще поучават много други народи за властта и значението на боговете. Самият аз се завръщам в Симира и възнамерявам да поема по всеки открил се пред мен път, без да се замислям накъде води. Може би животът все пак е по-добър от смъртта, а живият човек — по-важен от мъртвия бог, макар че не мога да го твърдя със сигурност, преди да съм познал смъртта. Мисля обаче, че тя едва ли е много по-различна от двуседмично върло пиянство, така че донякъде ми е позната. Затуй побързай сега да ни запазиш места на кораба, събери каквото е останало от нещата ни и ми помогни да стигна до кораба, защото още не се доверявам на краката си. Усещам ги като чужди, не ме слушат и отказват да се движат един подир друг.

Преди още да се беше завтекъл радостно, добавих:

— Всичко това ще стане при условие, че никога няма да споменаваш пред мен името Минея, което съм забравил и изличил от паметта си, все едно, че никога не е съществувало. Не ти искам никакви клетви или обещания, защото те са като бръмчене на муха, но те уверявам, че ако това име се изплъзне дори веднъж от устата ти, ще те продам в каменните мелници или медните рудници, ще издам, че си избягал роб, и ще ти отрежат носа и ушите. Хубаво го запомни, Каптах, защото никога не съм ти говорил по-сериозно!

Каптах нищо не каза, тръгна и още същия ден се качихме на кораба. Гребците спуснаха веслата си във водата и изведоха кораба от пристанището, минавайки покрай десетки и стотици съдове и критски бойни кораби, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Вън от пристанището те изтеглиха веслата, капитанът принесе жертва на бога на морето и на божествата в кабината си и нареди да вдигнат платната. Корабът се разлюля под напора на бушуващите вълни. Отплувахме към сирийския бряг, а Крит изчезна зад нас като син облак или сянка, или сън. Околовръст се виждаше само развълнуваната морска шир.

1

По такъв начин, след като три години в разни страни се бях учил на добро и на лошо, аз възмъжах и на път за Симира вече не бях млад. Морският вятър прогонваше винените пари от главата ми, обистряше погледа ми и възвръщаше силите ми. Ядях, пиех и бях като другите, макар не толкова приказлив и още по-самотен отпреди. Самотата може да е присъща на възмъжаването, но аз от дете, откакто с тръстиковата лодка бях попаднал на тиванския бряг на Нил, бях самотен и чужд на този свят и не трябваше да привиквам към нея — за мен самотата бе като дом и постеля в мрака.

Но докато стоях край дървената фигура на корабния нос, а наоколо зеленото море се вълнуваше и вятърът отвяваше разсеяните ми мисли, някъде в безкрая все още съзирах две очи, които блестяха като лунна светлина по водната повърхност, отдалеч дочувах смеха на своенравната Минея и я виждах, млада и стройна като напъпила тръстика, да танцува в лека дреха по глинените хармани край вавилонските пътища. Ликът й не ме измъчваше и не ме натъжаваше, а само предизвикваше тиха болка в сърцето ми, каквато човек изпитва след разбуждане, спомняйки си някакъв сън, който е бил по-приятен от действителността. Затуй при мисълта за Минея аз се радвах, че я бях срещнал, и държах на всеки миг, прекаран с нея, защото, ако не я бях срещнал, животът ми щеше да бъде непълен. Фигурата на корабния нос беше от оцветено, студено дърво и изобразяваше жена. Застанал до нея с обветрено лице, аз усещах как мъжката зрялост ме изпълваше със сила и знаех, че в бъдеще щях да се забавлявам с много жени, защото самотникът зъзне, ако спи всяка нощ сам. Струваше ми се обаче, че за мен всички тези жени щяха да бъдат като оцветено, студено дърво и прегръщайки ги в тъмнината, в тях щях да търся все Минея, все лунния отблясък в очите, топлината на тесните бедра и кипарисовото ухание на кожата, което щеше да ми напомня за нея. Така край фигурата на носа на кораба аз си взех сбогом с Минея.

Пътуването ни беше трудно — вятърът беснееше, корабът трябваше да се насочва срещу него, клатушкаше се непрекъснато и вълните като планини се стовариха на борда му. На Каптах не му помагаха нито талисманите, нито многократно увитият и пристегнат около корема му пояс, нито даже скарабеят. Той принасяше в жертва на морските богове всичко, постеше в тяхна чест и проклинаше, че се е родил на този свят. Но вече не се страхуваше, че ще умре, и в неволята си се утешаваше с това, че щеше да се оправи веднага щом под краката си почувствува твърда земя, макар да казваше, че не било за вярване, ако не го знаел от предишния си опит.

Затуй, когато най-сетне слязохме в Симира, той се просна ничком, избърса с уста камъните на кея, плака и се закле в скарабея кракът му никога вече да не стъпва на корабна палуба. Мен също ме обзе вълнение, когато видях тесните улици и високите къщи на Симира, облеклото на минувачите, мършавите псета и рояците мухи около кошовете с риба, защото в този град бях прекарал две години от живота си, беше ми познат и в него като лекар бях извършил първите си подвизи в лечението на хора.

Къщата ми стоеше на мястото си, макар че крадци бяха разбили капаците на прозорците и бяха отмъкнали всичко по-ценно, което преди тръгване не бях предал на съхранение в търговския дом. Поради дългото ми отсъствие съседите бяха започнали да използуват площта пред къщата за сметище и за нужник и там вонеше ужасно. Плъхове пробягваха по пода, когато влизах в стаите и отстранявах паяжините от вратите. Съседите ми никак не се зарадваха, като ме видяха — обръщаха ми гръб, затваряха вратите си пред мен и си казваха един другиму:

— Той е египтянин, а всяко зло идва от Египет.

На първо време отседнах в една странноприемница, докато Каптах стегне къщата, за да мога да живея в нея, и наминах в търговските домове, в които бях вложил средствата си. След тригодишно странствуване се бях завърнал в Симира като бедняк. Освен припечеленото с лекарското ми умение бях загубил и златото, което ми даде Хоремхеб. Заради Минея голяма част от него бях оставил у вавилонските жреци.

При появата ми в търговските домове собствениците на кораби се стъписваха, дългите им носове съвсем увисваха и те угрижено се почесваха по брадата, понеже поради дългото ми отсъствие се бяха надявали да ме наследят. Въпреки това те честно уреждаха сметките ми. Макар няколко кораба да бяха претърпели корабокрушение и да бях изгубил дела си в тях, други ми бяха донесли голяма печалба. Когато равносметката беше готова, оказа се, че при завръщането ми в Симира бях по-богат, отколкото на тръгване и беше излишно да се безпокоя как щях да живея там. Но някои от собствениците на кораби, с които се бях сприятелил, ме канеха в домовете си, почерпваха ме с вино и с медени сладкиши и ми казваха, провесили нос:

— Синухе, ти си наш лекар и истински приятел, обаче си египтянин. Макар на драго сърце да търгуваме с Египет, никак не ни е драго египтяни да се заселват по нашите места. Народът негодува и вече му е дотегнало да плаща данъци на фараона. Не знаем как започна всичко, ала вече има случаи египтяни да бъдат замеряни с камъни. В храмовете им хвърлят свинска мърша, а по улиците хората не искат да се показват в компанията на египтяни. Ти, Синухе, си наш приятел и ние много те ценим заради лекарското ти умение, което още помним. Затуй ти разказваме всичко това, та да бъдеш нащрек и да се съобразяваш с него.

Думите им ме изненадаха много, защото преди заминаването ми жителите на Симира се надпреварваха да дружат с египтяни, канеха ги у дома си и както в Тива се подражаваше на сирийските обичаи, така в Симира подражаваха на египетските. Каптах обаче потвърди казаното от тях, защото дойде запенен в странноприемницата и извика:

— Изглежда, че някакъв зъл дух се е вмъкнал в задника на симиряните, защото се държат като бесни кучета и се правят, че не разбират египетски. Изхвърлиха ме от бирарията, до която прескочих, когато гърлото ми пресъхна от всичките грижи, дето ми ги струпа, господарю. Изхвърлиха ме, щом забелязаха, че съм египтянин, викаха подире ми мръсни думи, а децата ме замеряха с магарешки фъшкии. Затуй на влизане във втората бирария се изхитрих, понеже гърлото ми наистина беше сухо като плява и бях зажаднял за силната сирийска бира. Там не обелих нито дума, колкото и трудно да ми беше, защото езикът ми, както знаеш, прилича на необуздано животно и не обича да кротува. Изхитрих се значи и пъхнах тръбичката си е делвата с бира редом с другите, мълчах и слушах разговора им. Разправяха, че някога Симира бил свободен град, никому не плащал данъци, и те вече не искали децата им да се раждат роби на фараона. Другите сирийски градове някога също били свободни, та затуй на египтяните трябвало да им се чупят главите и да се прогонват от всички градове на Сирия. Това било дълг на всеки, който обичал свободата и му било омръзнало да робува на фараона. Такива едни ги приказваха, макар всеки да знае, че Египет закриля Сирия само в нейна полза, без да има голяма облага от това, и че самоотвержено пази сирийците от самите тях, защото, оставени на себе си, сирийските градове се държат като диви котки в чувал, карат се, воюват помежду си и се опустошават, което вреди на скотовъдството, земеделието и търговията. Това го знае всеки египтянин, който като дете се е учил в училище, макар че аз не съм ходил на училище, а само съм седял пред училищната порта, докато чаках изчадието на някой предишен господар, което непрекъснато ме риташе в краката и ме бодеше с острия си калем по чувствителните места. Всъщност нямах намерение да ти разказвам това, а исках само да повторя какво чух в бирарията. Там сирийците се хвалеха със силата си и говореха за съюзяването на всички сирийски градове, докато на мен, като египтянин, почна да ми се повдига и в един миг, когато собственикът застана гърбом, аз се изпарих, без да платя бирата, а тръбичката за смучене счупих.

Не беше нужно да обикалям дълго из града, за да установя, че разказаното от Каптах беше истина. Мен никой не ме закачаше, тъй като по стар навик носех сирийски дрехи, но ония, които ме познаваха от по-рано, извръщаха глава, когато ги срещнех, а египтяните се движеха по улиците със собствена охрана. Независимо от това постоянно им се присмиваха и ги замеряха с гнили плодове и развалена риба. Положението все пак не ми се струваше особено опасно, защото симиряните явно се бяха разгневили от новите данъци, а такова вълнение обикновено бързо стихваше, понеже Сирия имаше точно толкова полза от Египет, колкото Египет от Сирия, и крайбрежните градове едва ли щяха да издържат дълго без египетската пшеница.

Ето защо аз подредих къщата си, приемах болни в нея и ги лекувах както преди. Като узнаха за завръщането ми, пациентите отново заприиждаха, защото страданието, болестта и болката не питат от коя страна иде лечителят, а дали е способен. При все това пациентите често спореха с мен и казваха:

— Ти, който си египтянин, кажи, не е ли несправедливо Египет да ни облага с данъци, да извлича от нас полза и като пиявица да смуче от сиромашията ни? Наличието на египетски гарнизон в нашия град също ни оскърбява, защото ние сами умеем да поддържаме реда и да се браним от враговете си, стига да ни се даде възможност. Не е редно, дето не ни се разрешава да възстановяваме стените и да поправяме кулите си, щом сами желаем и поемаме разходите за това. Собствените ни управници могат сами да ни управляват добре и уредно, без египтяните да се месят при коронясването на нашите князе и в правосъдието ни. Ваал ни е свидетел, че без египтяните щяхме да преуспяваме и да процъфтяваме, но те налитат върху нас като скакалци, а вашият фараон силом ни натрапва нов бог, с което ни лишава от благосклонността на собствените ни богове.

Нямах желание да се препирам с тях, ала все пак им отговарях:

— Срещу кого ще строите стени и кули, ако не срещу Египет? Наистина по времето на вашите прадеди градът ви може да е бил свободен между стените си, но сте проливали кръв и сте осиромашавали в безконечни войни със съседите си, които продължавате да мразите, а князете ви са безчинствували и не са пощадявали ни богат, ни беден. Сега египетските щитове и копия ви бранят от враговете ви, а египетският закон осигурява правда за богати и бедни.

Те обаче се разгорещяваха, очите им се зачервяваха, носовете им се разтреперваха и те се развикваха:

— Всички египетски закони са боклук, а египетските богове ни погнусяват! Ако нашите князе са вършели безчинства и неправда, което не вярваме, защото египтяните си го измислят, за да забравим свободата си, то те все пак са били наши собствени князе, а сърцето ни подсказва: по-добре неправда е свободна страна, отколкото правда в поробена.

— Не ви личи да сте роби — казвах им аз, — а напротив, дебелеете и се хвалите, че забогатявате от глупостта на египтяните. Ако бяхте свободни, щяхте да ограбвате корабите си, да крадете плодовете от дърветата си и да се страхувате за живота си, щом тръгнете към вътрешността на страната.

Не ме изслушваха, тръшваха подаръците си пред мен и си тръгваха с думите:

— Сърцето ти си остава египетско, макар че се обличаш като сириец. Всеки египтянин е потисник и безчестник и само мъртвият египтянин е добър.

Заради всичко това животът в Симира вече не ми харесваше. Започнах да изтеглям влоговете си и да се готвя за заминаване. И бездруго трябваше да се върна в Египет, понеже бях обещал да се срещна с Хоремхеб и да му разкажа какво съм видял по чуждите земи. Не бързах обаче да тръгна, защото странен трепет обземаше сърцето ми при мисълта, че отново щях да пия вода от Нил. Така времето минаваше, а и настроението в града се успокои, след като една заран във водите на пристанището бе намерен един египетски войник с прерязано гърло. Хората ужасно се изплашиха, заключиха се по домовете си и градът се усмири. Но властите от колонията не успяха да издирят убиеца и нищо не се случи, така че гражданите отключиха вратите си, станаха още по-дръзки в приказките си и вече не сторваха път на египтяните по улиците, а египтяните трябваше да се отдръпват и да ходят въоръжени.

Една вечер, завръщайки се от храма на Ищар, където ходех сегиз-тогиз подобно на зажаднелия, който утолява жаждата си, без да гледа от какъв кладенец пие, насреща ми в тъмното покрай зида се зададоха неколцина мъже.

— Тоя май че е египтянин — рекоха те. — Ще търпим ли един обрязан да спи с девиците ни и да позори нашия храм?

— Вашите девици, които по-редно би било да се наричат със съвсем друго име — казах аз, — не гледат външността и народността на мъжа, ами отмерват любовта си според златото в кесията му. Затуй не ги упреквам, а сам отивам при тях и занапред пак ще го върша, щом ми се прииска.

Тогава те заметнаха лицата си, нахвърлиха се върху мен, събориха ме на земята и заудряха главата ми е зида, та си рекох: край. Но когато почнаха да ме обират и съблякоха дрехите ми, за да хвърлят тялото ми в пристанището, един от тях се вгледа в лицето ми и запита:

— Това да не би да е Синухе, египетският лекар и приятел на цар Азиру?

Казах, че съм Синухе, че ще ги убия и ще хвърля труповете им за храна на кучетата, защото главата така ме болеше и толкова се бях разлютил, че не се сещах да се страхувам. Тогава те ме пуснаха, върнаха ми дрехите и избягаха, криейки лицата си. Изобщо не разбрах защо постъпиха така — нямаха причина да се боят от заканата ми, след като бях безпомощен в ръцете им.

2

След няколко дни обаче пред къщата ми спря ездач. Възседнал кон, той представляваше странна гледка, защото египтянинът никога не се качва на кон, сириецът — рядко и само дивите разбойници от пустинята яздят коне. Конят впрочем е високо и буйно животно, рита и хапе, щом се опиташ да го яхнеш, и хвърля ездача си за разлика от магарето, което се примирява с всичко. Впрегнатият кон също е страшилище и с него могат да се оправят само обучени войници, които пъхат пръстите си в ноздрите му и така го усмиряват. Всеки случай пред къщата ми спря ездач, възседнал запенен кон, който пръхтеше ужасно и от устата му течеше кръв. По облеклото на ездача личеше, че идва от овчите планини, а лицето му издаваше голяма тревога. Втурна се при мен толкова забързано, че едва успя да ми се поклони и да допре ръка до челото си за поздрав, преди да извика възбудено:

— Лекарю Синухе, нареди да приготвят паланкина ти и ме последвай незабавно! Идвам от страната на аморитите като пратеник на цар Азиру. Синът му е болен, никой не знае какво му е, а царят вилнее като лъв в пустинята и троши крайниците на всеки, който го доближи. Затуй вземай лекарското си сандъче и ме следвай бързо, иначе ще ти отрежа главата и ще я подритвам по улицата!

— Царят ти едва ли ще има полза от моята глава, защото без ръце тя не може да лекува никого — отвърнах аз. — Но ще ти простя за невъздържаните думи и ще те последвам. Не заради заканата ти, от която не се плаша, а защото цар Азиру е мой приятел и искам да му помогна.

Накарах Каптах да намери паланкин и последвах пратеника с радост в сърцето, понеже бях толкова самотен, че ми беше драго да срещна дори Азиру, чиито зъби някога бях позлатил. Но радостта ми се изпари, когато, достигайки един планински проход, ме натовариха със сандъчето на бойна колесница, теглена от буйни коне, и запрепускахме през камънаци и планини. Имах чувството, че костите ми ще се изпотрошат, и запищях от страх. Моят придружвач беше изостанал далеч назад, яхнал изтощения си кон, и аз му пожелавах да си счупи главата.

Отвъд планината ме прехвърлиха заедно със сандъчето ми в друга бойна колесница, запрегната с отпочинали коне. Вече не знаех къде ми е главата и къде са ми краката, можех единствено да викам на водачите: „Негодници, говеда, мърши!“ и да ги удрям с юмруци по гърба, щом пътят станеше по-равен и се осмелях да вдигна ръце от стените на колесницата. Ала те нехаеха за мен, дърпаха поводите и плющяха с камшика, а колесницата подскачаше по камъните и очаквах колелата й да се откачат.

По този начин пътуването ни до страната на аморитите не трая дълго — още преди залез-слънце пристигнахме в един град, опасан от високи, издигнати наскоро стени. По тях пристъпваха воини с щитове, но портите бяха отворени заради нас и ние влетяхме в града сред рев на магарета, писък на жени и крясък на деца, преобръщайки кошове с плодове и прегазвайки безброй гърнета, защото водачите не гледаха през къде карат. Когато ме смъкнаха от колесницата, не можех да ходя и залитах като пиян, поради което водачите ме хванаха под мишниците и ме повлякоха в жилището на Азиру, а след мен подтичваха роби с лекарското ми сандъче. Тъкмо стигнахме преддверието, което беше претъпкано с щитове и метални нагръдници, с пера и лъвски опашки по остриетата на копията, и насреща ни се спусна Азиру, ревнал като ранен слон. Беше си раздрал дрехите, по главата му имаше пепел и с нокти бе разранил лицето си.

— Къде се забавихте, разбойници такива, мърши, охлюви! — кресна той, подръпна нервно къдравата си брада и златните нишки, с които беше пристегната, заблестяха като светкавици. С пестници заудря водачите, които ме подкрепяха, и зарева като див звяр: — Къде се шляхте, жалки слуги? Синът ми умира!

— Много коне уморихме — заоправдаваха се водачите — и препускахме през планините по-бързо от птици. Най-голяма заслуга за това има лекарят, когото доведохме. Той гореше от нетърпение да пристигне и да излекува сина ти, насърчаваше ни с викове, когато изпитвахме умора, и ни удряше с юмруци по гърба, щом се движехме по-бавно. Не сме очаквали такова нещо от египтянин и никога не сме изминавали пътя от Симира дотук за толкова кратко време.

Азиру горещо ме прегърна, заплака и каза:

— Излекувай сина ми, Синухе, излекувай го и всичко мое ще ти принадлежи!

— Нека първо да го видя, за да знам дали ще мога да му помогна — рекох аз.

Той веднага ме заведе в голяма стая. Въпреки че беше лято, в нея гореше мангал и излъчваше душна топлина. На пода имаше люлка, в която пищеше увито във вълнени дрешки детенце на не повече от година. Така пищеше, че лицето му беше посиняло и по него лъщяха капчици пот. Имаше гъста, черна като на баща си коса, макар че беше съвсем малко. Погледнах го и не забелязах да е толкова зле, защото, ако беше на умиране, едва ли щеше да се дере така ожесточено. Погледнах също наоколо и на пода до люлката видях да лежи Кефтиу — жената, която някога бях дал на Азиру за съпруга. Изглеждаше по-пълна и по-бяла и пищните й телеса се поклащаха, когато скръбно стенеше, ридаеше и удряше чело о пода. В ъглите на стаята хленчеха робини и бавачки със синини и подутини по лицата. Азиру ги беше бил, загдето не можеха да помогнат на сина му.

— Не се безпокой, Азиру — казах аз. — Момчето ти няма да умре, но искам първо да се измия, преди да го прегледам. А ти махни тоя проклет мангал, че ще се задушим.

Тогава Кефтиу вдигна лице от пода и уплашено рече:

— Детето може да настине! — Сетне се вгледа в мен и се усмихна, седна, оправи косата и дрехата си, пак се усмихна и запита — Ти ли си, Синухе?

Азиру обаче продължи, кършейки ръце:

— Момчето не яде, повръща храната и тялото му гори. От три дни нищо не е хапвало, само плаче и сърцето ми се къса, като слушам писъците му.

Заповядах му да изгони бавачките и робините от стаята и той смирено се подчини, забравяйки, че е цар. След като се измих, свалих вълнените дрешки от детето и накарах да отворят прозорците. Стаята се проветри, в нея нахлу свеж вечерен въздух, детето веднага се успокои, започна да рита с дебелите си крачета и престана да плаче. Опипах тялото и коремчето му, но изведнъж се сетих нещо и пъхнах пръст в устата му. Правилно бях отгатнал — първото му зъбче се бе показало бяло като Маргарит.

— Азиру, Азиру! — извиках аз сърдито. — Затуй ли си довел тук с буйни коне най-способния лекар в Сирия? Защото без хвалба мога да твърдя за себе си, че научих много неща при странствуването ми в разни страни. На сина ти му няма нищо, само дето е невъздържан и гневлив като баща си. Може малко да го е втресло, ала вече се е оправил. А ако е повръщал, постъпвал е разумно, за да оцелее, понеже прекомерно сте го тъпчели с мазно мляко. Време е Кефтиу да престане да го кърми и да го привикне към нормална храна. Иначе скоро ще й отхапе зърната, което навярно много ще те огорчи, защото сигурно и занапред би искал да се наслаждаваш на съпругата си. Трябва да знаеш, че синът ти е плакал само защото му е никнело първото зъбче. Ако не вярваш, виж сам.

Отворих устата на детето и му показах зъбчето. Азиру полудя от възторг, запляска с ръце и затанцува наоколо, та подът се затресе. Кефтиу също го видя и рече, че никога не била виждала по-хубаво зъбче в детска уста. Но когато посегна отново да навлече вълнените дрешки на детето, аз я възпрях и го загърнах с освежителна ленена завивка, за да не настине от вечерния хлад.

Азиру тропаше, танцуваше и пееше с дрезгав глас и изобщо не се смущаваше, че ме бе накарал да бия напразно дългия път, а държеше да покаже зъбчето на сина си на придворните и военачалниците. Повика да го видят и стражите от стената, така че те се трупаха около люлката на детето, дивяха му се, подрънквайки с копията и щитовете си, и се опитваха да пъхнат мръсните си палци в устата му, за да видят зъбчето, докато не ги изгоних от стаята и не заповядах на Азиру да се вразуми и да пази достойнството си. Той се сконфузи и каза:

— Може би попрекалих с тревогата си, след като много нощи наред будувах край люлката му и неговият плач късаше сърцето ми, но трябва да разбереш, че той е мой син — първото ми дете, моят престолонаследник, зеницата на окото ми, бисерът на короната ми, моят малък лъв, който някой ден след мен ще носи аморитската корона и ще царува над много народи. Защото аз наистина възнамерявам да разширя аморитската земя, за да има той какво да наследи и да слави името на баща си. Синухе, Синухе, да знаеш колко съм ти благодарен, че свали камък от сърцето ми. Ти си обходил много земи, но трябва да признаеш, че никога не си виждал такова чудесно момче. Погледни само косата му, тази черна лъвска грива на главата му, и кажи дали си виждал момче с такава коса на тази възраст! Сам виждаш, че зъбчето му е като маргарит — лъскаво и безупречно, погледни също крачката и коремчето му, което прилича на малко буренце!

Приказките му съвсем ми досадиха, та го пратих да върви по дяволите с все сина си и казах, че от кошмарното пътуване краката ми са се подбили, болят ме и все още не знам на тях ли стоя или на главата си. Той обаче ме успокои, сложи ръка на раменете ми и ми предложи разни ястия в сребърни блюда, печено овнешко и варен булгур с масло, както и вино в златен бокал, та се подкрепих и му простих.

Останах при него няколко дни и получих скъпи подаръци, а също така злато и сребро, защото след последната ни среща бе забогатял. Не пожела да ми каже как се е замогнала бедната му страна, само се усмихваше под мустак и твърдеше, че съпругата, която съм му бил подарил, му донесла късмет. Кефтиу също беше любезна с мен и много ме уважаваше, спомняйки си вероятно за тоягата, с която често бях изпробвал здравината на кожата й. Следваше ме, като поклащаше пищните си форми, поглеждаше ме нежно и ми се усмихваше. Белотата и пълнотата й бяха възхитили всички велможи на Азиру, защото за разлика от египтяните сирийците харесват дебелите жени, както и всичките им останали нрави се различават от египетските. Затова аморитските поети бяха съчинили стихове в нейна чест и ги пееха с проточен глас, като повтаряха едни и същи думи. Стражите от стената също я възпяваха, поради което Азиру се гордееше с нея и я обичаше така страстно, че рядко навестяваше другите си съпруги, и то само от учтивост — те бяха дъщери на аморитски племенни вождове, които той чрез брака си бе подчинил на царската власт.

Бях странствувал толкова много и бях видял толкова страни, че той изпитваше нужда да се похвали с царството си и ми наговори неща, за които по-късно може би се е разкайвал. Така узнах, че именно изпратените от него подстрекатели ме бяха нападнали в Симира, за да ме хвърлят във водите на пристанището като египтянин. По този начин той научил за моето завръщане в града. Изрази съжаление за случилото се и добави:

— На още доста египтяни трябва да се счупи главата и много египетски войници трябва да бъдат хвърлени в пристанището, преди в Симира и Библос, в Сидон и Газа най-сетне да проумеят, че египтянинът не е неуязвим, че и неговата кръв потича и духът му отлита, щом го прободеш с нож. Сирийските търговци са ужасно предпазливи, князете им са страхливци, а поданиците им — мудни като волове. Ето защо по-пъргавият трябва да ги поведе и с пример да им покаже кое за тях е по-изгодно.

— Защо е нужно това и защо мразиш египтяните толкоз много? — запитах го аз, а той поглади брадата си, погледна ме с лукава усмивка и каза:

— Кой твърди, че мразя египтяните, Синухе? Нали и теб не те мразя, въпреки че си египтянин. Като дете мен също са ме възпитавали в златния палат на фараона точно както моя баща преди това и както всички сирийски князе. Затуй познавам египетските нрави и умея да чета и пиша, макар учителите да ме дърпаха за перчема и да ме шибаха през пръстите по-често, отколкото другите ученици, понеже бях сириец. Но това не е причина да ненавиждам египтяните, защото, когато умът и разумът ми пораснаха, в Египет придобих много знания, които при случай мога да насоча срещу него. Там научих, че за образованите люде всички народи в крайна сметка са еднакви и помежду им няма разлика, а децата — било то сирийски или египетски — се раждат голи на този свят. Няма народ, който да е по-храбър или по-страхлив, по-жесток, или по-милостив, по-справедлив или по-непочтен от другите, а навсякъде, включително в Сирия и Египет, има герои и страхливци, честни и непочтени хора. Затуй владетелят и повелителят лично не мрази никого и не вижда разлика между народите, но в ръцете му омразата е велика сила — по-могъща от оръжието, защото без омраза ръцете са безсилни да вдигнат оръжието. Аз съм роден да повелявам, понеже в жилите ми тече кръвта на аморитските князе и по времето на хиксосите моят народ е владеел всички народи от едното море до другото. Ето защо правя всичко възможно, за да разпаля вражда между Сирия и Египет, и раздухвам въглена, който бавно се разгаря, ала един ден ще пламне, ще се превърне в пожар и ще унищожи египетската власт в Сирия. За тази цел на всички градове и племена в Сирия трябва да се втълпи, че египтянинът е по-жалък, по-страхлив, по-жесток, по-коварен, по-алчен и по-неблагодарен от сириеца. Те трябва да се научат да плюят, щом чуят да се говори за египтяни, и да виждат в тях безжалостни потисници, кръвопийци, палачи и осквернители на деца, докато омразата им порасне дотолкова, че да може да премества планини.

— Но ти сам призна, че това не е истина — вметнах аз. Той разпери ръце и запита с усмивка:

— Какво е истината, Синухе? Щом в кръвта им проникне достатъчно от втълпяваната им истина, те ще се кълнат в името на всички богове, че тя е единствена, и няма да повярват, ако някой я нарече лъжа, а ще го пребият като клеветник. Те трябва да вярват, че са по-силни, по-доблестни и по-честни от всеки друг народ на света, трябва да вярват, че обичат свободата повече от смъртта, глада и несгодите, така че да бъдат готови да заплатят за нея всяка цена. На това ги уча аз и вече мнозина повярваха в моята истина, а всеки повярвал увлича други, докато пламне цялата страна. Истина е също така, че някога египтяните са дошли в Сирия с огън и кръв, поради което някой ден трябва да бъдат прогонени също с огън и кръв.

— За каква свобода им говориш? — запитах аз, разтревожен за Египет и за всички колонни на моя народ.

Той пак разпери ръце и добродушно се усмихна:

— Свободата е многозначна дума. Едни я тълкуват така, други — инак, но това не е важно, преди тя да бъде постигната. За извоюването й са нужни много хора, ала веднъж постигната, най-сигурно е да не я делиш по равно с мнозина, а да я пазиш за себе си. Затуй се надявам някой ден страната на аморитите да бъде наричана люлка на свободата в Сирия. Освен това мога да те уверя, че народ, вярващ на всичко, което му се казва, прилича на стадо говеда, вкарани през портата с остен, или на стадо овце, което безропотно следва овена накъдето го поведе. Възможно е аз да съм и овен, и остен.

— Няма съмнение, че поне главата ти е овнешка, щом говориш такива опасни неща — рекох аз. — Ако ги чуе, фараонът може да изпрати своите бойни колесници и копия срещу теб. Ще срине стените ти, а на връщане за Тива ще те окачи с главата надолу на носа на бойния си кораб.

Но Азиру само се усмихна и отговори:

— Не вярвам да ме грози опасност от фараона, защото приех от ръката му символа на живота и издигнах храм на неговия бог. Сега той ми има по-голямо доверие, отколкото всекиму другиму в Сирия. По-голямо дори, отколкото на собствените си посланици и на гарнизонните си началници, които служат на Амон. Ела да ти покажа нещо, което сигурно ще ти се понрави!

Отведе ме до стената и ми показа изсъхнал труп, окачен с главата надолу и покрит от рояк мухи.

— Ако се вгледаш внимателно — каза той, — ще видиш, че този мъж е обрязан. Той действително беше египтянин, дори фараонски бирник, който се осмели да прекрачи прага ми и да любопитствува защо съм бил просрочил данъците си с няколко години. Воините ми доста се позабавляваха, преди да го окачат на стената заради дързостта му. Последицата е, че египтяните даже на големи групи не обичат да минават през аморитската земя, а търговците предпочитат да плащат данък на мен вместо на тях. Какво означава това, ще разбереш, ако ти кажа, че Мегидо е под моя власт и се подчинява на мен, а не на египетския гарнизон, който се крие в крепостта и не смее да се появи по градските улици.

— Кръвта на този нещастник ще те погуби — казах ужасен. — Очаква те сурово наказание, щом злодеянието ти се разкрие, защото в Египет можеш да се гавриш с всичко друго само не и с фараонските бирници.

— Окачил съм истината на показ — заяви Азиру доволен. — Случаят беше разследван подробно. С удоволствие дадох обяснения както върху папируси, така и върху глинени плочки. В отговор получих безброй глинени плочки, които — грижливо номерирани — съхранявам, за да мога, позовавайки се на тях, да изпиша нови, докато глинените плочки ми стигнат да построя защитна стена около себе си. В името на аморитския Ваал — така заплетох този случай, че наместникът в Мегидо проклина деня на своето раждане, защото непрекъснато го тормозя с нови и нови глинени плочки и настоявам да се възстанови правото ми, накърнено от този бирник. С много свидетели доказах, че е бил убиец, крадец и прахосник на фараонските средства. Доказах, че е задирял жените по селата, че е хулел сирийските божества и че с урината си е осквернил дори олтара на Атон в нашия град, което прави положението ми пред фараона непоклатимо. Виждаш, Синухе, че написани на глинени плочки, законът и правото са мудни и объркани и се заплитат толкова повече, колкото повече глинени плочки се трупат пред съдиите, докато накрая даже дяволът не може да изясни истината. В тази работа съм по-силен от египтяните, а скоро и в много други отношения ще ги превъзхождам.

Това не беше единственото, което Азиру сподели с мен. Разказа ми още куп неща, като се хвалеше с царуването и хитруването си, и заяви, че на малкия си син щял да завещае толкова княжески корони, колкото били пръстите на ръцете и на краката му.

— Ако имаш съперник, когото искаш да сразиш — поучаваше ме той, — помни и никога не забравяй, че най-важното е той да бъде сломен. Затуй го клевети по всевъзможни начини, преиначавай всичките му постъпки, наричай милосърдието му измама, благородството му — подлост, дружелюбието му — притворство. Ако е силен и ти предложи помирение, приеми го, за да се добереш по-лесно до гърлото му. Настройвай всички против него и се съюзявай с неговите зложелатели, като внимаваш след сразяването му сам да можеш да ограбиш дома му и да оставиш другите без плячка. Ако искаш да сразиш мнозина, разедини ги, посей вражда сред тях и ги накарай да воюват помежду си, а ти сразявай по един, като уверяваш останалите в дружбата си. Нека мислят добро за теб, докато ги довършиш един подир друг. Тази политика съм усвоил от египтяните, защото навремето тя им е помогнала да поробят Сирия.

Недоволството и раздразнението ми забавляваха Азиру и той подигравателно отбеляза:

— Ако в теб течеше царска кръв, всичко това щеше да го знаеш, без да ти се казва, защото щеше да се е вляло в жилите ти още с майчиното мляко. Но за разлика от мен ти не си роден да повеляваш, а да бъдеш подчинен. Затуй думите ми те отвращават.

При Азиру прекарах доста дълго, без да мога да го намразя, понеже беше мой приятел, дружелюбието му беше щедро и обаятелно, а смехът му — заразителен. Бащината гордост и нежността, които питаеше към своя син, също бяха забавни и детински в сравнение с останалите му лукавства. Макар да говореше умно, аз знаех, че неговото сърце бе далеч по-голямо и по-пламенно от ума му, тъй както в речта, смеха и походката си беше по-величествен от подчинените си. Оправих също зъбите му и позлатих ония от тях, от които предишното злато се бе изронило, така че, щом се засмееше, устата му отново грейваше златна като слънце над смолисточерната му брада и поданиците му още повече го уважаваха.

Ала колкото повече ми говореше, толкова повече ми напомняше Хоремхеб, защото в мъжествеността на двамата имаше нещо сходно. Те бяха родени за войни, въпреки че Азиру беше по-възрастен и отровен от сирийската политика. Пък и не ми се вярваше, че с умението си би могъл да управлява големи народи. Реших, че замислите и намеренията му бяха унаследени от неговите деди и водеха началото си от времето, когато Сирия е приличала на съскащ змиярник. Безброй дребни царе се борели помежду си за властта и взаимно се избивали, докато Египет усмирил страната и синовете на нейните князе започнали да се възпитават и образоват в златния палат на фараона. Опитах също да му обясня, че има погрешна представа за могъществото и богатството на Египет, и го предупредих да не се надува толкова, защото мехът също се надува, щом го напълнят с въздух, ала пробият ли му дупка, той се смачква и загубва величината си. Но Азиру се смееше със златните си зъби и непрестанно поръчваше да ми поднасят печени агнета в тежки сребърни блюда, за да ме смае със своята имотност.

Работната му стая наистина беше пълна с глинени плочки, както бе споменал, и пратеници от всички сирийски градове му носеха вести. От хетския цар и от Вавилон също получаваше плочки — не се сдържа да ми се похвали, макар че не позволи да видя какво пише на тях. Разпита ме с любопитство за хетската земя и Хатушаш, но забелязах, че за хетите знаеше толкова, колкото и аз. Хетски посланици също пристигаха при него и разговаряха с войниците и военачалниците му. Наблюдавайки това, аз му подметнах:

— Лъвът и чакалът могат заедно да преследват плячката, но виждал ли си някога чакалът да отнася най-хубавите мръвки?

Той се засмя със златните си зъби и отвърна:

— Много съм любознателен, като теб искам да се уча, макар че поради задълженията си нямам възможност да пътувам, докато ти не носиш никаква отговорност и си волен като птица. Няма нищо лошо в това, че хетски офицери обучават военачалниците ми във военно изкуство, защото те притежават нови оръжия и боен опит, който ни липсва. За фараона това е от голяма полза, ако започне война, тъй като Сирия отдавна се е превърнала в щит за Египет откъм север и този щит често е бивал окървавяван, което няма да забравим, когато дойде време да се уреждат сметките между Египет и Сирия.

Като спомена за война, отново се сетих за Хоремхеб и казах:

— Доста дълго се радвах на гостоприемството ти, та смятам да се върна в Симира, ако ми предоставиш паланкин. В ужасните ти бойни колесници повече не се качвам, по-добре веднага да ми строшат главата. Но и в Симира вече ми дотегна — като египтянин, май че достатъчно съм смукал кръвта на бедната Сирия и възнамерявам с подходящ кораб да се прибера в Египет. При това положение едва ли ще се видим скоро, може и изобщо да не се срещнем отново. Споменът за водата на Нил е приятен и вероятно ще се задоволя да я пия до края на живота си, след като се нагледах на злини по света, а и ти ми даде урок за тях.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза Азиру. — По търкалящия се камък не расте мъх, а с неспокойствието, което гори в очите ти, едва ли ще се задържиш дълго в някоя страна. Но защо не си избереш за съпруга някоя жена от моя народ? Ще ти построя къща в града и няма да съжаляваш, ако останеш да упражняваш професията си тук.

— Земята на аморитите е най-недружелюбната и най-отблъскващата страна на света, нейният Ваал ме отвращава, а жените й вонят като кози — пошегувах се аз. — Затуй ще разпаля ненавист между себе си и нея и ще отварям черепа на всеки, който говори добро за аморитите. И много други неща ще сторя, само че сега не се сещам точно какви. Но ще изпиша сума глинени плочки, с които ще докажа, че си опозорил съпругата ми и си ми откраднал воловете, дето никога не съм ги притежавал, че си се занимавал с магьосничество и така нататък, докато те окачат на стената с главата надолу. Сетне ще ограбя дома ти, ще отнеса златото ти и с него ще купя сто по сто делви вино, за да пия в твоя памет.

Смехът му разтресе залите на царския дом и златните зъби заблестяха над къдравата му брада. Такъв си го спомнях често, когато настъпиха лошите времена. Разделихме се като приятели, даде ми много подаръци и ми предостави паланкин, а воините му ме съпроводиха до Симира, за да не ме сполети нещо по пътя — нали все пак бях египтянин.

Пред портите на Симира над главата ми се стрелна лястовица, обзе ме неспокойствие и улицата запари под краката ми. Затуй с влизането си у дома казах на Каптах:

— Стягай багажа ни и продай къщата. Ще отплуваме обратно за Египет.

Но той рече:

— Този ден трябваше да бъде най-радостният в живота ми, ако не беше твоят странен и чудат навик да наливаш пелин в чашата на радостта ми. Вече не мога да преброя колко години изминаха, откакто за последен път пих вода от Нил. Тръпки полазват по гърба ми, като си спомня за публичните домове и бирариите в Тива и особено за една кръчма на име „Крокодилската опашка“, наречена така, понеже стопанинът й твърди, че магьосници смесвали виното му и го правели силно като удар на крокодилска опашка. И беше прав, защото често ми се случваше да го опитвам, но сега не е време да ти разправям за това. Исках само да кажа, че не мога да те последвам, ако в непонятното си безразсъдство наистина смяташ да пътуваш за Египет с кораб. След като сме я докарали дотук, спокойно можем да тръгнем по суша, без да се давим в солената вода. Както знаеш, аз се заклех кракът ми повече да не стъпва на корабна палуба и не бива да нарушавам клетвата си, за да не се разгневи скарабеят и да изгубим късмета си.

Припомних му неописуемите несгоди, които беше изпитал, яхнал магарето, и той притихна. Напомних му също така, че в цяла Сирия бушуваше неприязън към египтяните и че по суша можехме да си навлечем по-големи неприятности, отколкото по море. Каптах се почесваше по главата, дълго размишлява и накрая каза:

— Господарю, ще се съгласиш ли да пътуваме с крайбрежен кораб, от който брегът винаги се вижда? Вярно е, че ще бъде по-бавен от корабите за далечно плаване, но пък ще спира в много пристанища, където сигурно има разни забележителности и нови бирарии. Ако склониш, ще те последвам, но това трябва да стане, без кракът ми да докосва корабната палуба. Затуй най-добре ще е да се напия, а ти ще наредиш да ме пренесат на кораба и по време на цялото пътуване ще гледаш да съм пиян, че да не мога да стъпя на краката си. Само така ще удържа дадената дума.

Приех предложението му с изключение на пиянството. Много ми се искаше да огледам крайбрежните сирийски градове и да установя дали омразата към Египет беше плъзнала вече из всички селища, та да доложа на Хоремхеб. Така Каптах продаде къщата ни, аз събрах влоговете си и забогатял напуснах Симира. Накарах да отнесат Каптах на кораба и за да не наруши клетвата си, завързах го за леглото му и казвах, че е болен.

3

Излишно е да описвам надълго и нашироко завръщането си в Египет, защото то е останало в паметта ми като сянка или неспокоен сън. Когато най-сетне поех с кораба обратно към Черната земя, за да видя още веднъж Тива — родния си град, ме обзе такъв трепетен копнеж, че не можех ни да стоя, ни да седя, ни да лежа на едно място, а сновях напред-назад по тясната корабна палуба, заобикаляйки струпаните килими и денковете със стока. В ноздрите си още усещах миризмата на Сирия и с всеки изминал ден все по-нетърпеливо очаквах хълмистият бряг да отстъпи пред зелената низина, покрита с тръстики. Вече нямах охота да разглеждам крайбрежните градове и да събирам сведения, докато корабът престояваше денонощия на пристаните. Магарешкият рев, виковете на продавачите на риба и звуците на непозната реч се смесваха в шум, който ушите ми не различаваха от морското бучене.

В сирийските долини отново настъпваше пролет. Гледани от морето, планините се червенееха като вино, а вечер морската пяна придобиваше бледозелен пролетен оттенък. Жреците на Ваал викаха пронизително по тесните улички, разраняваха с каменни ножове лицата си до кръв, а подир тях жени с пламнали очи и разчорлени коси влачеха дървените си колички. Бях виждал всичко това неведнъж и техните чужди обичаи и диви изстъпления ме отвращаваха пред мяркащото се видение на моята родина. Изглежда, че докато главната ми цел беше да натрупам познания, сърцето ми бе претръпнало, бях се приспособил към чуждите нрави и вярвания и разбирах хората с различен цвят на кожата, без да презирам някого. Но чувството, че бях на път за Черната земя, изличи като огнен пламък всяка претръпналост на сърцето ми. Чуждите мисли като чужди дрехи се свлякоха от ума ми и в сърцето си отново бях египтянин, копнеех за уханието на пържена риба по уличките на Тива, когато привечер жените стъкваха огньове пред глинените си къщурки, копнеех за дъха на египетското вино, копнеех за водата на Нил с вкус на плодородна тиня. Копнеех за шумоленето на папирусовите тръстики, поклащани от пролетния вятър, за разтворените чашки на лотосите край речния бряг, за пъстрите колони с неизменните изображения, за картинните писмена в храмовете и благовонието на тамяна под каменните сводове — такава лудост бе обзела сърцето ми.

Връщах се у дома, макар че нямах дом и бях странник на земята. Връщах се у дома, но спомените вече не ми причиняваха болка — времето и познанието като пясък бяха засипали горчивото минало. Не изпитвах ни тъга, ни срам, само дето сърцето ми изнемогваше от копнеж.

Зад нас остана богатата плодородна Сирия, задъхана от омраза и настървение. Корабът ни подмина червените склонове на Синайската планина и пустинният вятър изсуши и обгори лицата ни, макар че беше пролет. Така дойде утрото, когато морето пожълтя, а зад него земята изглеждаше като тънка зелена ивица. С кожено въже моряците спуснаха делва в морето и извадиха на палубата вода, която вече не беше солена, а беше вода от вечния Нил и имаше вкус на египетска тиня. Никое вино не ми се е услаждало така, както тази мътна вода, загребана от морето далеч от сушата. Но Каптах рече:

— Водата си остава вода дори когато е от Нил. Имай търпение, господарю, да седнем в някоя порядъчна кръчма, където бирата е бистра и пенлива и няма нужда да я смучеш с тръбичка между зрънцата. Чак тогава ще повярвам, че съм си у дома — в Египет.

Безбожните му и оскърбителни думи ме възмутиха, та отвърнах:

— Робът си остава роб дори когато е пременен със скъпи вълнени одежди. Имай търпение, Каптах, да си намеря някоя тънка шибалка, каквито растат само сред тръстиките край Нил. Тогава наистина ще повярваш, че си у дома!

Каптах обаче не се обиди — окото му се просълзи от вълнение, брадичката му затрепери, той ми се поклони с ръце пред коленете и каза:

— Изумително е, господарю, с какво умение понякога намираш точната дума в подходящия миг, защото вече бях забравил как сладко плющи тънката шибалка по задника и по краката. Ех, господарю Синухе, такова преживяване е, че ти пожелавам сам да го изпиташ, понеже то по-добре от водата и бирата, по-добре от тамяна в храмовете и от патиците в тръстиките разказва за живота в Египет, където всеки е поставен на мястото си и с течение на времето нищо не се променя, а си остава все същото. Затуй не се чуди, че плача от вълнение. Чак сега истински осезавам завръщането си у дома, след като видях толкоз много чужди, непонятни и достойни за презрение неща. О, благословена шибалко, която поставяш всекиго на мястото му и решаваш всички въпроси, ти нямаш равна на себе си!

Той поплака развълнувано и сетне отиде да намаже скарабея. Забелязах обаче, че вече не използуваше скъп елей, защото брегът беше наблизо, а в Египет явно разчиташе да се оправя със собствената си хитрина.

Едва при влизането ни в едно голямо пристанище на Долната земя разбрах колко много ми бе дотегнало да гледам пъстри широки дрехи, къдрави бради и затлъстели туловища. Тесните бедра на носачите, техните престилки и обръснати брадички, техният долноземски диалект, миризмата им на пот, мирисът на тиня, на тръстика и на пристанище — всичко беше по-друго, отколкото в Сирия, всичко ми беше познато. Тялото ми, загърнато със сирийски дрехи, започна да се задушава и едва си поемаше дъх. След като се отървах от пристанищните писари и поставих името си върху множество папируси, отидох незабавно да си купя нови дрехи и след вълнените тъкани тънкият лен отново галеше приятно кожата ми. Но Каптах реши и занапред да минава за сириец. Опасяваше се, че името му продължава да стои в списъка на избягалите роби, въпреки че от симирските власти се бях снабдил с глинена плочка, която удостоверяваше, че той е роден като роб в Симира и аз законно съм го купил там.

След туй се прехвърлихме с нещата си на един речен кораб и поехме нагоре срещу течението. Пътувахме дни наред и отново свикнахме с Египет. От двете страни на реката земята съхнеше, лениви волове теглеха дървените рала, селяни с приведена глава крачеха по протежение на браздите и хвърляха семена в мекия нанос. Лястовици с тревожно цвърчене прелитаха над кораба и над бавно течащата вода, изчезваха в руслото на реката и се заравяха в тинята, готвейки се за най-горещите дни на годината. Огънати палми стърчаха по бреговете на Нил, големи сикомори хвърляха сянка върху ниските глинени къщурки на селата, корабът спираше край кейовете на малки и по-големи градове и нямаше крайбрежна кръчма, към която Каптах да не хукне първи, за да разкваси гърлото си с египетска бира, да се поперчи и да разказва какви ли не лъжи за пътешествията си и за моето умение. Пристанищните работници го слушаха с присмех и шеги и призоваваха боговете на помощ. Той биваше толкова нетърпелив, че скачаше на кея, преди още корабните въжета да бяха завързани, а когато му се скарах за това, рече:

— Господарю, чак сега забелязвам каква страшна и неутолима жажда ме е хванала след всичките ни странствувания. Сякаш прахолякът на всички земи, пътища и градове продължава да дразни гърлото ми и още не съм намерил такъв вид бира, която най-лесно ще го измие. — Затуй изобщо не бива да ми се караш, а по-добре ме похвали, загдето усърдно и без да жаля сили, проверявам във всяка кръчма дали ще открия бира, която да изцери страданието ми. Иначе то полека-лека ще започне да ти излиза доста скъпо. Заради теб го правя, господарю, така че недей да кориш нетърпеливостта ми — колкото по-нагоре отиваме, толкова по-мъчителна става жаждата ми и навремени мисълта за нея направо ме плаши. Освен туй не забравяй, че разнасям славата ти на лекар, като разправям какви чудеса си извършил във всички страни, чиито имена ония глупаци никога не са чували. Между другото успявам също да опозная сума богове. Изобщо не съм си представял, че в Египет имало толкоз много богове. Всеки ден слушам поне за един-двама доста забележителни, чиито имена не съм чувал, макар че това естествено не го признавам пред ония глупаци. Моите почитания към скарабея, но все пак няма да е зле, ако си намерим някой подходящ бог. Ще му се кланяме, ще станем набожни и на нас ще гледат с добро око.

— Ти знаеш какво мисля за боговете — казах му аз. — Пък и не вярвам боговете, дето ги откриваш в разноцветни делви с бира, да притежават големи достойнства. Освен туй не си спомням по време на нашето странствуване през толкова страни да не си изпитвал жажда, а напротив — навсякъде намираше нови обяснения в нейна защита, така че не се чуди, ако брътвежите ти ми омръзнат някой ден.

— Ех, господарю! — въздъхна Каптах и се натъжи. — Чудна е способността ти само с няколко думи да изказваш толкоз много погрешни твърдения, че ще мине цял ден, ако река да ги оборвам. На първо място, относно мислите ти за боговете: нямам намерение да се бъркам в тях, а ще се опитам сам да оправя тия богословски работи, за да не ти излезе име на еретик и упражняването на професията ти постепенно да пострада. Що се отнася до боговете, дето ги откривам в делвите с бира или по-скоро около тях, за техните достойнства няма да се препирам с теб. Но трябва да признаеш, че сред тях има доста интересни богове, чието опознаване никак не вреди. Така например вчера научих за един бог, който предвардвал жената от оплождане, щом тя не желае това по разни причини — да не ги изброявам сега. Много странно нещо, защото боговете, общо взето, се надпреварват в обратното. И жреците възхваляват боговете си, че помагали на жените да добиват рожби. Затуй първоначално не ми се щеше да повярвам в съществуването на такъв бог, ала жената, която ми го разказа, беше толкова сигурна, че се ядоса на неверието ми, показа ми една муска, окачена на шията й, и ме подкани да изпробвам дали помага, или не. Отведе ме в хижата си и аз се постарах да получа доказателства по въпроса, но тъй и не можах да се уверя, понеже корабът ни тръгваше още същия следобед, та нямаше как да дочакам и да видя дали ще добие рожба, или не. Знам само, че ми прибра всичката мед, която носех у себе си.

— Каптах, казах ти вече, че не искам да слушам дивотии! — предупредих го аз, но въпреки това той продължи:

— Толкоз за боговете. А за медта никак не съжалявам, защото жената беше скромна, внимателна и съвсем не лоша. Но що се отнася до жаждата ми, дето толкоз те дразни, господарю, би трябвало да си й благодарен — без нея щеше да си сиромах, пък можеше и гарвани да кълват черепа ти край някой селски път. Не забравяй, че моята жажда ме насочваше безпогрешно сред такива хора, от които узнавах безброй полезни за теб неща, точно както божеството в капитанската кабина безпогрешно насочва плаващия кораб към пристанището. Затуй недей да хулиш жаждата ми. Ако по природа беше набожен, в нея сигурно щеше да видиш нещо богоподобно.

Обърнах му гръб и се отдалечих, защото с него беше безполезно да се спори. Корабът ни плаваше през пуста местност, в песъчливите крайбрежни плитчини неподвижно се припичаха стари крокодили, малки птички смело подскачаха в отворената им уста и кълвяха остатъците от храна по техните зъби. През същата нощ откъм тръстиките дочух в съня си рев на хипопотами, а на сутринта ята розово оцветени птици кръжаха около кораба. Отново бях в Египет, в родната си страна. Но когато свикнах с тази мисъл и Нил всеки ден се плъзгаше все така могъщ покрай кораба, отново се почувствувах самотен пришелец на този свят. Странно угнетение и празнота налегнаха сърцето ми, аз слязох под палубата и се излегнах в постелята си без желание да се оглеждам и оживено да разговарям с хората както през първите дни на пътуването. Вече знаех, че завръщането в Тива нямаше да облекчи тревогата в сърцето ми. Можех да сляза в който и да било град по реката, да си купя къща и да се отдам на професията си. Но аз трябваше да се срещна с Хоремхеб и този претекст, както и всеки друг, беше достатъчен, за да продължа пътя си за Тива.

Така от реката на източния небосклон отново съзрях трите планински върха — вечните стражи на Тива. Населените места зачестиха, селата с бедняшки къщи се редуваха с кварталите на заможните, докато най-сетне се извисиха огромните стени и се появиха покривът и колоните на храма, неизброимите постройки по неговата територия и свещеното езеро. На запад чак до планините се простираше градът на мъртвите, белите погребални храмове на фараоните се открояваха на фона на жълтите склонове, а колонадите към храма на великата царица ограждаха море от все още разцъфнали дръвчета. Зад планините лежеше забранената долина със своите змии и скорпиони. В нейния пясък, пред гробницата на велик фараон, почиваха сухите тела на баща ми Сенмут и майка ми Кипа, зашити във волска кожа и запазени за вечни времена. А още по на юг, сред градини и стени, се издигаше ефирен и лазурен златният палат на фараона. Любопитно ми беше дали моят приятел Хоремхеб живееше там.

Корабът спря на познатия ми каменен кей. Всичко беше както някога и само през няколко улички се намираше мястото, където бях прекарал детството си, без да подозирам, че като порасна, ще погубя живота на родителите си. При тази мисъл пясъкът на времето, засипал горчивите ми спомени, отново се раздвижи и ме обзе желание да загърна лицето си и да се скрия. Не изпитвах радост, макар че шумът от пристанището на големия град отново ме заобикаляше и в погледа на хората, в техните припрени и неспокойни движения отново долавях шемета на Тива. Не бях се замислял с какво ще се захвана след завръщането си — смятах да реша това в зависимост от срещата ми с Хоремхеб и от неговото положение в двореца. Ала щом стъпих на каменния кей, в главата ми внезапно се зароди ясно намерение. То не ми предвещаваше лекарска слава, богатство и големи подаръци заради всички натрупани познания, както си бях представял по-рано, а обикновен живот, безизвестност и бедни пациенти. И докато предусещах бъдещето си, в сърцето ми настъпи необикновен покой. Това още веднъж показва колко малко човек познава сърцето си. А аз си въобразявах, че познавам всяко кътче на моето сърце. Никога дотогава не ми беше хрумвала подобна мисъл, но тя може би бе узряла в съзнанието ми като плод на преживяното, без да разбера това. Заслушан в грохота на Тива и стъпил на нажежените от слънцето плочи, сякаш отново бях дете и гледах с любопитни очи как баща ми Сенмут лекува болни в приемната си. Затуй разгоних носачите, които шумяха и се биеха да се домогнат до мен, и казах на Каптах:

— Остави нещата ни на кораба и иди да ми купиш къща. Все едно каква, само да е близо до бедняшкия квартал край пристанището, недалеч от мястото, където се намираше къщата на баща ми, преди да я съборят. Побързай, за да мога още днес да се нанеса и утре да започна работа!

Каптах зяпна от учудване и лицето му изгуби цвета си. Беше се надявал на първо време да отседнем в най-хубавата странноприемница и да ни прислужват роби. Този път обаче не ми възрази — погледна ме, затвори устата си и тръгна с приведена глава. Още същата вечер се настаних в някогашната къща на медникар от бедняшкия квартал, пренесоха нещата ми от кораба и аз разстлах килима си върху глинения под. Пред къщичките по бедняшките улици отново се разгаряха огньове и миризмата на пържена риба се разнесе над мръсния, окаян, болнав квартал. Една подир друга светнаха лампите пред вратите на публичните домове, от кръчмите запищя сирийска музика и се размеси с виковете на пияните моряци, а небето над Тива се зачерви от сиянието на безбройните светлини във вътрешността на града. Отново си бях у дома след бягството от самия себе си и след дълги лутания по опасни пътища, натрупвайки познания в различни страни.

4

На другата сутрин наредих на Каптах:

— Набави ми лекарска табела за вратата, но да бъде проста — без рисунки и украшения. Ако някой пита за мен, не говори за славата и познанията ми, а казвай само, че лекарят Синухе приема болни, също и бедни, срещу подаръци според възможностите им.

— И бедни ли? — запита Каптах направо ужасен. — Да не си нещо болен, господарю? Може би си пил застояла вода или те е ухапал скорпион?

— Изпълнявай каквото ти наредих, ако искаш да останеш при мен — отвърнах аз. — Ако ли пък тази проста къща не ти допада и разглезеният ти в Сирия нос не понася миризмата на бедняците, свободен си да постъпиш така, както намираш за добре. Предполагам, че си ме окрал достатъчно, за да можеш да си купиш собствена къща и да си вземеш жена, ако имаш желание. Аз няма да те възпра.

— Жена ли? — съвсем се изуми Каптах. — Ти май наистина си болен, господарю, и имаш треска. Защо ми е жена? Да ме притеснява, да ми души дъха, щом се прибера от града, а сутрин, като се събудя с натежала глава, да стърчи до мен със сопа в ръка и да бълва ругатни! Защо да си вземам жена, щом и най-обикновената робиня става за същата работа, както неведнъж съм ти казвал. Боговете явно са ти отнели разума — и нищо чудно, като знам какво мислиш за тях. Но нали си ми господар — твоят път е и мой път и твоето наказание е и мое наказание, макар че се надявах най-сетне да намеря мир и спокойствие след страшните премеждия, които ми натрапи. Да не говорим за пътешествията по море — за тях не искам дори да си спомням. Щом се задоволяваш да спиш на рогозка, аз също ще се задоволя с това. Цялата тази беда има поне една добра страна: кръчмите и публичните домове са на една крачка оттук, а и „Крокодилската опашка“, за която ти бях споменал, не е далеч. Надявам се, че ще ме извиниш, ако днес отида там да се напия, защото всичко това здравата ме разтърси и трябва по някакъв начин да се съвзема. Вярно, като те гледам, винаги подозирам нещо лошо и никога не мога да отгатна какво ще речеш или сториш, понеже мислите и постъпките ти не са като на разумните хора, а все наопаки, но чак пък такова нещо не бях очаквал от теб. Само лудият пъха скъпоценен камък в бунището, ти обаче погребваш по такъв начин умението и знанията си.

— Каптах — възразих аз, — всеки човек се ражда гол на света и болестта не прави разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца.

— Възможно е, ала в подаръците, които дават на лекаря, има голяма разлика — заключи мъдро Каптах. — Иначе схващането ти е хубаво и нямам нищо против него, ако с осъществяването му се заемеше някой друг, а не точно ти, когато след всички несгоди можехме да се люлеем на златен клон. Такова схващане подхожда повече на родения като роб и ми е понятно, защото на младини и аз понякога разсъждавах така, докато тоягата ме вразуми.

— За да си осведомен за всичко — добавих аз, — ще ти кажа, че ако след някое време срещна изоставено дете, ще го прибера и ще го отгледам като свой син.

— Това пък защо е нужно? — слиса се Каптах. — Нали към храма има дом за изоставени деца. Едни от тях ги подготвят за жреци от по-ниска степен, други ги правят евнуси, настаняват ги в харемите на фараона и на знатните и живеят бляскаво, както майките им не са и сънували. От друга страна, ако мечтаеш да имаш син, което е понятно, няма нищо по-просто, стига в безразсъдството си да не вземеш да строшиш гърне с някоя непозната жена, с която само ядове ще берем. Щом не желаеш да си купиш робиня, винаги можеш да прелъстиш някоя бедна девойка и тя ще ти бъде благодарна, ако осиновиш детето и я избавиш от срама. Само че децата причиняват много главоболия и ядове, а радостта, която доставяли, изглежда силно преувеличена. Не го твърдя със сигурност, защото никога не съм виждал моите деца, но имам пълно основание да предполагам, че не са малко и растат някъде. Най-разумно ще е още днес да си купиш някоя млада робиня. Тя и на мен ще ми е в помощ, защото след всичките патила краката ми се вдървиха и ръцете ми треперят, особено сутрин. А не е малка грижа да поддържам къщата ти, да ти готвя, че на всичко отгоре и за имуществото ти трябва да бдя.

— За това не съм се сещал, Каптах — рекох аз. — Робиня все пак не желая да купувам, но ти си наеми слуга за моя сметка. Заслужаваш го. Ако останеш в дома ми, разрешавам ти заради твоята преданост да излизаш и да се връщаш, когато пожелаеш, и се надявам с помощта на жаждата си да ми набавяш извънредно ценни сведения. А сега свърши каквото ти казах, без повече да разпитваш, защото решението ми е продиктувано от някаква вътрешна сила, на която не мога да се противопоставя, и то е окончателно.

След този разговор тръгнах да потърся приятелите си. В „Сирийската делва“ запитах за Тутмос, но собственикът й не беше същият и не можа да ми каже нищо за бедния художник, който се препитаваше, рисувайки котенца в албумчетата на богаташките деца. Отправих се да търся Хоремхеб във военния дом, ала той беше празен. На двора никой не се бореше, войници не мушкаха с копията си тръстикови чучела както преди и от големите котли под кухненския навес не се вдигаше пара — всичко беше запустяло. Един шардански подофицер с обгоряло, измършавяло лице ме гледаше навъсено, но веднага се поклони, щом го запитах за Хоремхеб — фараонския пълководец, който преди няколко години беше воювал по границата на сирийската пустиня срещу хабирите. На завален египетски език той ми каза, че Хоремхеб все още бил царски военачалник, но от месеци пътувал из Куш, за да разтури тамошните гарнизони и да разпусне войската, а за завръщането му още не се знаело нищо. Окаяният му вид ме накара да му дам къс сребро и той така се зарадва, че забрави шарданското си достойнство, усмихна се и объркан спомена името на някакъв непознат бог. Когато понечих да си тръгна, той ме хвана за ръкава, посочи обезсърчен пустия двор и рече:

— Хоремхеб е велик военачалник, разбира войниците, самият той е безстрашен воин. Хоремхеб е лъв, а фараонът — безрога коза. Казармата е празна, няма заплата, няма храна. Другарите ми тръгнаха по просия. Не знам какво ще излезе от това. Амон да те благослови за среброто, добри човече. От месеци не съм се напивал, стомахът ми е пълен със скръб, а с какви обещания ме примамиха от страната ми. Египетските вербувачи ходеха от шатра на шатра, обещаваха много сребро, много жени, много пиене. А сега? Ни сребро, ни пиене, ни жени.

Той презрително се изплю и с мазолестия си крак разтри храчката в прахта. Беше огорчен шардан и на мен ми дожаля за него. От думите му разбрах, че фараонът бе отритнал войниците и разпускаше войската, която баща му навремето бе набирал от различни земи и бе издържал с много средства. Това ме подсети за стария Птахор. За да узная къде живее, аз се престраших и отидох в Дома на живота към храма на Амон да проверя в списъка. Служителят обаче ми каза, че царският трепанатор се поминал преди повече от година и бил погребан в града на мъртвите. Така в Тива не намерих никого от приятелите си.

Тъй като се намирах на територията на храма, аз влязох в голямата колонна зала. Около себе си отново усетих свещения здрач на Амон и уханието на тамян сред пъстрите каменни колони, изписани със свещени писмена, а горе през каменните решетки на прозорците се стрелкаха лястовици навън-навътре. Но храмът и дворът му изглеждаха пусти, в многобройните дюкянчета и работилници не цареше същият усърден труд и оживена търговия както някога. Жреци с бели наметки и обръснато, лъщящо от елей теме ме поглеждаха боязливо, хората по двора разговаряха шепнешком и се озъртаха, сякаш се страхуваха от подслушване. Съвсем заглъхнали бяха подемащите се в ранни зори шум и глъч, които отдалеч напомняха шумоленето на вятъра в тръстиките и ми бяха много добре познати от ученическите години. Изобщо не държах на Амон, ала все пак усетих особена тъга, каквато обзема сърцето при мисълта за безвъзвратно отминалата младост, пък било то хубава или лоша.

Когато минах покрай стълбовете и гигантските статуи на фараоните, забелязах, че досам големия храм бе изникнало ново светилище с внушителни размери и странен градеж, какъвто още не бях виждал. Около него нямаше стени, а като влязох вътре, видях, че откритият му двор бе заобиколен с колони и върху жертвеника бяха положени пшеница, цветя и плодове. Огромно релефно изображение на кръглия Атон протягаше неизброимите си лъчи над жертвопринасящия фараон и всеки лъч завършваше с благославяща ръка, стиснала символа на живота. Облечените в бяло жреци — все млади момчета — не бяха с бръснати глави и лицата им горяха от въодушевление, докато пееха свещен химн, чиито слова напомняха химна, който някога бях слушал в далечния Ерусалим. Но още по-голямо впечатление от жреците и изображението ми направиха четиридесетте високи колони. От всяка от тях новият фараон, издялан в прекомерен ръст, гледаше втренчено със скръстени пред гърдите ръце, в които държеше закривения скиптър и царския камшик.

Явно беше, че статуите изобразяваха фараона, защото познавах това страшно екзалтирано лице и хилавото тяло с тънки крайници и широк таз. Настръхнах от удивление при мисълта за ваятеля, който бе дръзнал и успял да издяла тези фигури. Ако някога Тутмос бе мечтал за свободно изкуство, тук той го имаше в невъобразима, карикатурна форма. Ваятелят бе подчертал всички уродливости по тялото на фараона — издутите бедра, тънките глезени и мършавия изпънат врат, сякаш те имаха някакъв тайнствен, неземен смисъл. Но най-ужасяващ беше ликът на фараона — това неестествено издължено лице със скосени вежди, с изпъкнали скули и дебели устни, около които играеше загадъчна, подигравателна усмивка на мечтател. От двете страни на стълбовете пред храма на Амон седяха каменни фараони — величествени и богоподобни с гигантските си размери. А тук от четиридесет колони в жертвеника на Атон се взираше един хилав подпухнал мъж. Като човек той бе вперил поглед по-далеч от всички хора, а цялото му вкаменено същество излъчваше напрегнат фанатизъм и самонадеян присмех.

Докато разглеждах каменните колони, всичко в мен трепереше и се бунтуваше, понеже за първи път виждах Аменхотеп IV такъв, какъвто навярно самият той се виждаше. Някога го бях срещнал като слаб и болен юноша, превит от святата болест. С преждевременната си разсъдливост го бях наблюдавал трезво като лекар, смятайки думите му за трескаво бълнуване. Сега го виждах така, както го бе видял ваятелят, изпитващ може би едновременно омраза и любов. По-смел ваятел Египет не бе познавал, защото, ако някой преди него би имал дързостта да изобрази фараона по такъв начин, щяха да го пребият и да го окачат на стената като осквернител.

И в този храм нямаше много посетители. По царския лен, тежките яки и златните накити отгатнах, че неколцина мъже и жени бяха придворни и знатни. Обикновените хора с недоумяващи лица слушаха песента на жреците, защото пееха нови текстове и беше уморително да се долови смисълът им. Те се различаваха от старите текстове, които бяха унаследени от времето на пирамидите преди хиляди години и с чиито думи ухото на набожния свикваше от дете, ставаха му познати и ги разбираше със сърцето си, без да се замисля за съдържанието, доколкото в тях има съдържание. Според мен първоначалният им смисъл е изменен и изопачен, тъй като поколения наред са ги повтаряли погрешно и жреците усърдно са ги преписвали с грешките.

Когато песента свърши, някакъв старец, ако се съдеше по облеклото — явно селянин, заговори почтително жреците и пожела да си купи талисман или папирусов лист със заклинания, ако се продават на изгодна цена. Жреците му отговориха, че в този храм такива неща не се продавали, понеже Атон не се нуждаел от талисмани и заклинания, ами се доближавал до всеки вярващ в него без жертви и подаръци. Като чу това, старецът много се ядоса. Тръгна си, мърморейки непристойни думи за глупави измислици, и го видях да влиза през старата позната порта на Амон.

Една възрастна продавачка на риба се приближи до жреците, погледна ги благоговейно и запита:

— Никой ли не принася в жертва на Атон овни или волове, че да си похапнете малко месо? Толкоз слабички сте, горките момчета! Щом вашият бог, казват, бил могъщ и силен, по-силен и от Амон, дето не го вярвам, жреците му трябва да са дебели и сити. Аз съм проста жена и друго не мога, освен от сърце да ви пожелая повече месо и лой.

Жреците се разсмяха и зашушукаха помежду си като палавници, докато най-големият сред тях стана сериозен и рече на жената:

— Атон не жадува за кръв. А в неговото светилище ти не бива да говориш за Амон, защото Амон е лъжлив бог, скоро тронът му ще падне и храмът му ще рухне.

Жената бързо се отдръпна, плю на земята, направи с ръка знака на Амон и припряно каза:

— Ти го рече, а не аз, затуй проклятието да се стовари на твоята глава!

Тя си тръгна забързано, последвана и от други, които уплашено поглеждаха към жреците. Но те се смееха и викаха в един глас подире им:

— Вървете си, маловерници! Знайте обаче, че Амон е лъжлив бог и властта му ще бъде покосена като трева от сърп!

Тогава някой от отдалечаващите се вдигна камък, запрати го по жреците и улучи едного от тях в лицето. Шурна кръв, той закри лицето си с ръка и застена от болка. Жреците призоваха стражата, ала злосторникът вече беше избягал, смесвайки се с тълпата пред стълбовете на Амон.

Всичко това ми даде повод за размисъл, поради което отидох при жреците и казах:

— Аз съм египтянин, но дълго време пребивавах в Сирия и не познавам новия бог, наричан от вас Атон. Ще бъдете ли любезни да разсеете незнанието ми и да ми обясните какъв е той, какво иска и как се почита?

Те се поколебаха, търсейки напразно насмешливост в изражението ми, и накрая отговориха:

— Атон е единственият бог. Сътворил е земята и реката, хората и живините и всичко на света. Той винаги е съществувал и хората са го почитали в предишните му образи като Ра, а в наше време се е явил на своя син — фараона, който живее само от истината, като Атон. Оттогава той е единственият бог, а всички останали са идоли. Той не отблъсква никого от обърналите се към него, пред Атон богатите и бедните са равни. Всяка сутрин ние го приветствуваме в лицето на слънчевия диск, който с лъчите си благославя земята, добрите и лошите и всекиму протяга кръста на живота. Ако го приемеш, ще станеш негов служител. Любовта е неговата същност, той е вечен, непреходен и вездесъщ и всичко става по негова воля.

— Всичко това безспорно е хубаво и вярно — рекох аз, — но по негова воля ли камъкът току-що улучи момчето, та от устата му бликна кръв?

Жреците се смутиха, спогледаха се и казаха, че съм богохулствувал, обаче пострадалото момче извика:

— Той го е позволил, понеже не съм достоен за него. Нека това да ми бъде за поука. В сърцето си се бях възгордял с благосклонността на фараона, защото аз съм от низш произход, баща ми пасеше говеда, а майка ми носеше вода от реката, когато фараонът ме взе под свое покровителство, за да служа с хубавия си глас на неговия бог.

— Този бог ще да е наистина могъщ, щом може да издигне някого от калта до златния палат на фараона! — вметнах аз с престорена почтителност, на което те отговориха в един глас:

— Тук имаш право, защото фараонът не гледа външността, богатството или потеклото на човека, а само неговото сърце. Със силата на Атон той прозира сърцата на всички хора и прониква дори в най-съкровените им мисли.

— Но тогава той не е човек, не е по силите на човека да вижда в сърцата на другите, а само Озирис може да претегля човешките сърца — възразих аз.

Те се посъветваха помежду си и заявиха:

— Озирис е измислица на народа, от която вярващият в Атон не се нуждае. Макар фараонът горещо да желае да бъде човек, ние не се съмняваме, че същността му в действителност е божествена. Това доказват неговите видения, по време на които за миг преживява няколко живота. Но то е известно само на ония, които обича. Неслучайно ваятелят го е изобразил върху колоните на храма като мъж и като жена, защото Атон е живителната сила, която придава на мъжкото семе живот и заражда детето в майчината утроба.

Тогава подигравателно вдигнах ръце, хванах се за главата и казах:

— Аз съм прост човек, както жената тук преди малко, и не мога да проумея напълно вашата мъдрост. Струва ми се обаче, че тя и на вас самите не ви е ясна, щом трябва да се съвещавате помежду си, преди да ми отговорите.

Те се разгорещиха и завикаха:

— Атон е съвършен, както е съвършен слънчевият диск, и всичко, което живее и диша в него, е съвършено. Но човешката мисъл е несъвършена и мъглява, та затуй не можем да те просветлим напълно. Ние самите още не знаем всичко, всеки ден се учим от волята му, а волята му е известна само на фараона, който е негов син и живее от истината.

Тези думи ме сепнаха, защото според мен показваха, че в сърцето си жреците бяха искрени, макар че се обличаха с фин лен, мажеха косата си с помада, любуваха се на възхитените женски погледи по време на пеенето и се надсмиваха над простите хорица. Нещо, което, независимо от волята и знанията ми, неусетно бе узряло в мен, откликна на тези думи и аз за първи път прозрях, че човешката мисъл може би беше несъвършена и извън нея навярно имаше нещо друго, което окото не виждаше, ухото не чуваше и ръката не можеше да усети. Може би фараонът и неговите жреци бяха открили тази истина и тъкмо това неосезаемо нещо извън човешката мисъл наричаха Атон.

Дотогава си бях въобразявал, че човешката мисъл е способна да отваря всички врати, че знанията имат предели, които човек може да достигне, и че с нарастването на знанията човешкото сърце също избуява. Но какво бях постигнал аз с всичките си знания? Колкото повече растяха, толкова повече угасваше сърцето ми и толкова по-плитък ставаше животът ми, докато най-сетне се бе превърнал в застояла локва сред тинята. Отегчавах се от себе си и от всичките си знания и умения. Затуй бях решил да ги погреба и да стана лекар на бедняците. Не го вършех по волята на сърцето си, а само заради отегчението от себе си. Сега обаче Атон ми се явяваше като застъпник на онова неосезаемо нещо, което лежеше извън човешката мисъл и пределите на познанието, и втренчените фараонски образи по колоните вече не будеха у мен раздразнение и отвращение. Гледах ги прехласнат, сякаш каменните им очи бяха вперени някъде, накъдето човек още никога не бе поглеждал. Затуй тази уста се усмихваше с такава величава ехидност и беше изпълнена с тайнствена увереност. Не вярвах обаче младите жреци да имат представа за онова, което говореха в своята неопитност, и не приех кръста на живота, който безуспешно се мъчеха да ми натрапят.

Напуснах светилището на Атон с чувството, сякаш дотогавашният ми живот е бил каменна килия без изход и сега за пръв път в зидовете й бях открил тясна пролука, през която в мрака нахлу светлина и раздвижи сърцето ми. Както някога за първи път бях изпитал възторга от силата и умението на лекаря, така сега имах чувството, че пред мен животът започваше отново. Струва ми се обаче, че такова чувство може да изпита само човек, който е много самотен и много е изгубил.

Аз, Синухе, странникът на земята, го изпитах в светилището на Атон, подозирайки какво бе видял фараонът в болестното си състояние. Подозирах го с удивление и възхищение към неговата звезда, ала в същото време знаех, че не е трябвало да става фараон, понеже властта е опасна за оногова, чиито видения не са от този свят.

5

Вече се свечеряваше, когато се прибрах вкъщи. Над портата ми висеше обикновена лекарска табела, а в двора търпеливо чакаха няколко мръсни пациенти. Каптах седеше с недоволно изражение на верандата и размахвайки палмов лист, прогонваше от лицето и краката си мухите, докарани от бедняците. За утеха току-що бе отворил делва с бира.

Накарах го най-напред да пусне при мен майката с недохранено кърмаче на ръце, защото вместо лек на нея й стигаше късче мед, за да може да си купи достатъчно храна и да има кърма за детето. Сетне превързах един роб, който си бе премазал пръстите на мелницата. Наместих ги и му налях да пие вино с обезболяващ цяр, за да забрави болките. Помогнах и на един стар писар. На врата си той имаше буца колкото детска главичка, ходеше с извърната глава и облещени очи и едва дишаше. Дадох му лекарство от водорасли, чието приготвяне бях научил в Симира, макар че не вярвах да облекчи много страданията му. Той извади от чиста кърпа няколко късчета мед и ми ги предложи, поглеждайки ме умолително и засрамено заради беднотията си, но аз не ги приех. Казах, че ще го повикам, когато имам нужда от писар, и той си тръгна, радостен, че е спестил медта си.

За помощ ме помоли също една девойка от близкия публичен дом — около очите й се бяха образували такива грозни струпеи, че й навреждали на работата. Почистих ги и й дадох лек да си промива очите, докато оздравее. Тя плахо се разголи, за да ми се отплати по единствено възможния за нея начин. Да не я обиждам, казах, че се готвя за важно лечение и не бива да общувам с жени. Понеже от лекарската професия не разбираше нищо, тя ми повярва и похвали способността ми да се владея. Но за да не отиде щедростта й съвсем на вятъра, изрязах няколко брадавици, които загрозяваха бедрото и корема й. Преди това около тях натрих обезболяващ мехлем, така че операцията мина почти безболезнено и тя си отиде доволна.

Така през първия ден като лекар на бедните аз не успях да изкарам дори солта за хляба си. Каптах ме взе на подбив, като ми поднесе тлъста гъска по тивански — ястие, което няма равно на себе си другаде по света. Донесъл я от изискана механа в града и я сложил в пещта да не изстине. Задявайки ме за работния ми ден, той ми наля в пъстра стъклена чаша великолепно вино от лозята на Амон. А на мен ми беше леко на сърцето и се радвах на свършената работа повече, отколкото ако бях лекувал някой богат търговец и за награда бях получил златна огърлица. Тук съм длъжен да отбележа, че няколко дни по-късно мелничарският роб намина да ми покаже заздравяващите си пръсти и ми донесе като отплата пълно гърне с откраднат от мелницата булгур, така че трудът ми през първия ден не бе отишъл съвсем даром.

Каптах язвително занарежда:

— Предполагам, че след днешния ден славата ти ще се разнесе из целия квартал и дворът ти още в зори ще се напълни с пациенти. Вече почти дочувам бедняците да си шушукат: „Бързайте, на ъгъла на пристанищната уличка, в бившата къща на медникаря, се е нанесъл лекар, който цери безплатно, безболезнено и много изкусно, на изнемощелите майки раздава мед, а шафрантиите разкрасява, без да им иска отплата! Тичайте бързо — който изпревари, той печели! Скоро лекарят така ще осиромашее, че ще трябва да продаде къщата и да се махне, ако преди туй не го затворят в тъмна стая и не му сложат пиявици в свивките на коленете.“ Само че ония глупаци се лъжат, защото за щастие имаш злато и аз умело го пускам да работи за теб, така че никога няма да изпаднеш в нужда. Ако пожелаеш, можеш всеки ден да ядеш гъска и да пиеш най-хубавото вино и пак ще забогатяваш, щом си доволен от тази скромна къща. Но ти никога не постъпваш като хората и никак няма да се учудя, ако някоя заран отново се събудя с пепел по главата и ти — прахосал златото си — продадеш къщата и мен заради проклетото неспокойствие на сърцето си. Не, това никак няма да ме учуди и затуй, господарю, по-разумно ще е, ако накараш да напишат папирус за царския архив, че съм свободен да излизам и да се връщам когато поискам. Изречената дума се забравя, но документът остава завинаги, щом му се прикачи глинена плочка с печата ти и дадеш на царските писари достатъчно подаръци. За това мое предложение имам особена причина, ала не искам да те главоболя и да ти губя времето с разясняването й.

Беше прохладна пролетна вечер, торните огньове пращяха пред глинените къщурки, а откъм пристанището вечерникът довяваше аромата на кедрово дърво и сирийска благовонна вода. Акациите ухаеха и всичко това приятно се смесваше с миризмата на пържена в гранива мазнина риба, която привечер заливаше бедняшкия квартал. След гъската по тивански и изпитото вино се чувствувах в добро настроение. Виното отнасяше тежките мисли, копнежа и тъгата на сърцето ми някъде далеч. Затуй накарах Каптах да сипе и на себе си вино в глинен бокал и казах:

Ти си свободен, Каптах. Отдавна вече си свободен, както сам добре го знаеш. Независимо от твоята наглост ти си ми по-скоро приятел, отколкото роб, и то от деня, в който ми зае медта и среброто си, макар да предполагаше, че повече няма да ги видиш. Бъди свободен и щастлив, Каптах! Утре ще накараме царските писари да удостоверят това с правен документ, на който ще положа както египетския, така и сирийския си печат. А сега ми разкажи как ти се е удало да вложиш златото ми така, че то според думите ти щяло да работи за мен, докато аз с професията си не изкарвам нищо. Не го ли предаде на съхранение в храма, както ти бях наредил?

— Не, господарю — отговори Каптах сериозно и ме погледна прямо с единственото си око. — Не изпълних нареждането ти, защото беше глупаво и защото никога не съм изпълнявал глупавите ти нареждания, както си се надявал, а съм постъпвал според моите разбирания. Сега мога да ти го призная, след като съм свободен, а ти си си пийнал й няма да се разгневиш. Но като знам сприхавия ти и безразсъден нрав, който и годините още не смогват да усмирят, за всеки случай съм скрил тоягата ти. Казвам ти го, за да не я търсиш напразно, като почна да разправям какво съм извършил. Само тъпоумните предават средствата си на съхранение в храма, защото храмът не плаща нищо за предаденото злато, а иска подаръци, за да го прибере в пещерите си, където стражите го вардят от крадци. Глупаво е още затова, защото данъчните власти научават какво количество злато имаш и то почва все повече да намалява, докато накрая се стопи. Събирането на злато има смисъл само тогава, когато му се даде възможност да работи за своя притежател, а той си седи със скръстени ръце и дъвче солени лотосови семена, които предизвикват приятна жажда. Затуй цял ден търчах с болните си крака из града да проуча най-добрите възможности за влагане на злато в Тива, докато ти си обикалял храмовете и си оглеждал околностите. Благодарение на жаждата си научих много неща. Между другото узнах, че заможните вече не предавали златото си в пещерите на храма, защото се говори, че там то не било на сигурно място. Ако е така, тогава в Египет вече изобщо няма сигурно място за златото. Разбрах също, че храмът на Амон продавал земя…

— Лъжеш! — възмутих се аз и станах прав, защото самата мисъл за това беше напълно безумна. — Амон никога не продава, а само купува земя. Купувал я е открай време и сега притежава една четвърт от площта на Черната земя. А до каквото се е домогнал, Амон не го изпуска.

— Разбира се, разбира се — каза Каптах помирително, наля вино в чашата ми и незабелязано напълни бокала си. — Всеки разумен човек знае, че земята е единственият имот, който е траен и не губи стойността си, стига човек да поддържа добри отношения със земемерите и да не забравя да им прави подаръци всяка година след разлива. Сега обаче положението е такова, че Амон тайно и спешно продава земя на всеки вярващ, който има злато. Аз също се стъписах, като чух това, и се заех да го проуча. Амон наистина продава евтино земя, като си запазва правото след изтичане на определен срок да я откупи обратно на същата цена, ако пожелае. Тази сделка все пак е изгодна, защото включва стопанските постройки, земеделските сечива, говедата и робите, така че срещу средствата си купувачът всяка година може да има голяма печалба, ако обработва добре земята. Нали знаеш, че Амон притежава най-плодородната земя в Египет. Ако всичко беше както по-рано, нямаше да има нищо по-съблазнително от такава сделка, осигуряваща бърза печалба. За кратко време Амон действително е продал невероятно количество земя и е струпал в пещерите си всичкото свободно злато от Египет, така че има недостиг на злато и цените на недвижимите имоти са спаднали много. Всичко това обаче става тайно, не бива да се обсъжда и за него нямаше да узная нищо, ако моята благотворна жажда не ме беше отвела сред осведомени хора.

— Да не си купил земя, Каптах! — ужасих се аз.

— Не съм толкова побъркан, господарю — успокои ме той. — Ти сам би трябвало да знаеш, че макар и роб, аз съм роден не в обор, а сред улици с каменна настилка и високи, здания. От земя не разбирам нищо и ако бях купил за твоя сметка имения, всеки управител, пастир, роб и ратайкиня щеше да ми задига каквото докопа, докато в Тива никой нищо не може да ми задигне, напротив — аз крада от другите. Пък и голямата облага на Амон при сделките е толкова очевидна, че и глупакът я забелязва. Подозирам, че в тях се крие някаква хитрост, и това доказват съмненията на заможните в сигурността на хранилищата на храма. Всичко това, струва ми се, се върши заради новия бог на фараона. Много неща има да стават, господарю, много чудесии ще се случат, преди да видим и разберем къде ще му излезе краят. Но понеже аз мисля единствено за твоята облага, срещу златото ти купих изгодно няколко сгради, дюкяни и жилища, които ще даваме под наем и ежегодно ще посят добри приходи. Довел съм сделките дотам, че остава само да сложиш печата и подписа си. Повярвай ми, пазарил съм ги евтино, а ако след приключване на покупката продавачите ми дадат подаръци, това вече си остава моя и тяхна работа и произтича от тяхната глупост. При договарянето не съм се облагодетелствувал за твоя сметка, но нямам нищо против, ако по собствена воля решиш да ми направиш подаръци, след като сключих толкова изгодни сделки в твоя полза. След кратко обмисляме казах:

— Не, Каптах, за сделките няма да ти направя никакви подаръци, тъй като явно си си направил сметка, че ще можеш да ме крадеш при събиране на наемите и при договаряне на ежегодните ремонти със строителните предприемачи.

Каптах не се разочарова, а се съгласи с думите ми и призна:

— Точно така мислех да постъпя. Твоето богатство е и мое богатство, поради което твоята изгода е и моя изгода и следователно трябва винаги да се грижа за твоята изгода. Но трябва да призная, че докато слушах за сделките на Амон, в мен се събуди интерес към земеделието. Наминах край борсата за зърнени храни, обиколих съседните кръчми заради жаждата си и се вслушах в разговорите на търговците, докато научих много неща. С твоето злато и разрешение, господарю, възнамерявам да закупя зърно на склад — от следващата реколта, която тъкмо сега се разпродава и цените все още са доста умерени. Вярно, че зърното е по-нетрайно от камъка и сградата, мишки го ядат, роби го крадат, ала същото важи и за земеделието и ако някой иска да спечели, трябва да рискува. Земеделието при всички случаи зависи от разлива и скакалците, от полските мишки и напоителните канали и от много други неща, които няма да изброявам, защото не са ми известни. Искам само да кажа, че грижите на земеделеца са по-големи, докато аз, като купувач, отсега знам колко зърно ще получа за тази цена през есента. Ще го държа в хамбари и ще го пазя грижливо, защото нещо ми подсказва, че цените на зърното постепенно ще се покачват. Умът ми го предугажда, като гледам сделките на Амон. Щом всеки глупак се захваща със земеделие, жетвата няма да бъде богата както преди. Ето защо аз купих също хамбари за зърното — сухи и добре иззидани, та като престанем да ги използуваме, ще ги даваме под наем на търговците на зърно и ще ни носят печалба.

Според мен Каптах си създаваше излишен труд и се нагърбваше с прекомерни грижи при тези начинания, но те явно му допадаха и аз нямах нищо против направените от него вложения, щом не трябваше лично да се занимавам с тях. Споделих мислите си с него и той старателно прикри голямото си задоволство, но после мрачно добави:

— Имам още едно изгодно предложение, което ми се ще да осъществя за твоя сметка. Една от най-големите търговски къщи на пазара за роби се продава, а смея да твърдя, че за робите знам всичко, което може да се знае за тях — нали цял живот съм бил роб, така че чрез продажба на роби мога бързо да те направя богат. Знам как се прикриват недъзите на един роб, а с тоягата умея да си служа така както ти изобщо не умееш, ако позволиш да ти го кажа, след като съм скрил твоята тояга. Жалко обаче, че ти едва ли ще се съгласиш и ще изпуснем тази добра възможност. Така ли е, господарю?

— Имаш пълно право, Каптах — отговорих аз. — Няма да ставаме търговци на роби, защото това е мръсен и непочтен занаят. Не мога да кажа защо, понеже въпреки всичко всеки купува роби, използува ги и те са му нужни. Така е било и така ще бъде, но нещо в мен се противи и не желая да търгувам с роби, нито пък ми се иска ти да го правиш.

Каптах въздъхна облекчено и каза:

— Значи добре познавам сърцето ти, господарю. Отървахме се от това зло. Като си помисля, можеше да се получи така, че на робините щях да отделям, прекалено голямо внимание, изпитвайки достойнствата им, и излишно щях да пилея сили, които бездруго вече не са много — започвам да остарявам, краката ми се вдървяват и пръстите ми треперят, особено като се събуждам сутрин, преди да протегна ръка към делвата с бира. Сега, като съм наясно със сърцето ти, бързам да ти кажа, че всички къщи, дето ги спазарих за твоя сметка, са порядъчни — с невисоки, но сигурни приходи. Не съм купил ни един публичен дом, нито пък бедняшки улички, които с паянтовите си къщурки са по-доходни от масивните домове на почтените семейства. Доста се борих със себе си, докато постъпя така. Защо, виках си, в края на краищата да не печелим по същия начин, както печелят другите? Ала сърцето ми подсказваше, че ти няма да го одобриш, господарю, и затуй с големи усилия потиснах ония хубави надежди. Имам обаче още една молба към теб.

Каптах изведнъж стана неуверен и ме погледна изпитателно с единственото си око, преценявайки настроението ми. Сам налях вино в бокала му и го окуражих да говори, защото още не бях го виждал неуверен и това разпалваше любопитството ми. Най-сетне той проговори:

— Молбата ми е дръзка и безочлива, но като си рекъл, че съм свободен, ще се осмеля да ти я кажа. Надявам се да не се разсърдиш, ала за всеки случай съм скрил тоягата ти. Искам да те поканя да идем заедно в оная пристанищна кръчма, за която често съм ти разказвал — „Крокодилската опашка“. Ще пийнем по една „опашчица“ и ще видиш как изглежда това място, дето с отворени очи го сънувах, докато смучех с тръбичка гъстата бира в Сирия и Вавилон.

Виното ми действуваше разнежващо и вместо да се разсърдя, аз се разсмях. Пролетният здрач беше потискащ, а аз се чувствувах много самотен. Макар че беше нечувано и унизително за достойнството ми на господар да отида със слугата си в някаква долнопробна пристанищна кръчма, за да пием питие, наричано заради силата си „крокодилска опашка“, аз си спомних, че преди време Каптах по собствено желание ме бе последвал през една мрачна порта, колкото и добре да знаеше, че през нея още никой не беше излизал жив. Затуй сложих ръка на рамото му и рекох:

— Сърцето ми подсказва, че „крокодилската опашчица“ е достоен завършек на днешния ден. Да тръгваме!

Каптах подскочи от радост, забравяйки вдървените си крака, изтича да ми донесе тоягата от скривалището й и покри раменете ми с наметката. Поехме към пристанището и „Крокодилската опашка“. Над водата вятърът разнасяше миризмата на сухо кедрово дърво и дъха на пробуждащата се земя.

6

Механа „Крокодилската опашка“ се намираше на тясна пристанищна уличка, прикътана между големи складови постройки. Зидовете й от глинени тухли бяха толкова дебели, че през лятото я правеха прохладна, а през зимата задържаха топлината й. Над вратата освен делва висеше огромен изсушен крокодил, чиито стъклени очи блестяха, а в раззинатата му уста стърчеше безкрайна редица зъби. Каптах нетърпеливо ме въведе, подвикна към стопанина и намери две меки места за нас. Тук беше свой и се движеше като у дома си. Затуй останалите посетители, които първоначално ме поглеждаха подозрително, се успокоиха и продължиха разговорите си. С изненада забелязах, че подът беше дървен. Стените също бяха облицовани с дърво и украсени с различни предмети, донесени от далечни пътешествия — негърски копия и пера, миди от морските острови и оцветени съдове от Крит. Изпълнен с гордост, Каптах проследи погледа ми и каза:

— Сигурно се учудваш, че стените са от дърво както в богаташките къщи. Трябва да знаеш, че всички дъски са от стари кораби. Колкото и неприятни да са спомените ми от морските пътувания, ще ти кажа, че тази жълта, проядена от морето дъска някога е плавала до Пунт, а оная кафявата се е охлузвала по пристаните на морските острови. Но ако позволиш, сега ще опитаме „опашчица“, приготвена лично от стопанина.

Поднесоха ми красива паница с форма на мида, която се държеше в дланта, но аз не я погледнах, прехласнат в жената, която ми я подаде. Не беше вече така млада, каквито обикновено са момичетата, прислужващи в кръчмите, и не ходеше полугола, за да съблазнява посетителите, а беше прилично облечена, със сребърна халка на ухото и сребърни гривни на тънките китки. Тя безбоязнено отвърна на погледа ми и не отмести очи, както правят жените. Веждите й бяха изскубани, а очите й излъчваха едновременно усмивка и тъга. Бяха ласкави, кафяви, живи очи, в които човек с наслада се вглеждаше. Поех паницата от ръката й, Каптах също получи своята, след което непринудено запитах, все още загледан в очите и:

— Как ти е името хубавице?

— Казвам се Мерит — отвърна тя с тих глас — и не обичам да ме наричат хубавица, както постъпват плахите момчета, за да имат претекст да опипат някое кръчмарско момиче по бедрата. Надявам се да го запомниш, ако отново почетеш дома ни с присъствието си, лекарю Синухе, ти, който си самотен.

Засегнах се и казах:

— Нямам никакво намерение да опипвам бедрата ти, хубава Мерит! Но откъде знаеш името ми?

По нейното гладко мургаво лице се плъзна приятна усмивка и тя лукаво каза:

— Славата ти се разнесе, преди още да си дошъл, Сине на дивото магаре. Като те гледам, установявам, че тя не е лъжлива и че всичко, което се разказва за теб, е истина.

В дъното на очите й се таеше сянката на далечна тъга. Сърцето ми я долови през нейната усмивка, поради което не можех да й се сърдя и продължих:

— Ако свързваш известността ми с Каптах, моя бивш роб, когото днес направих свободен човек, сигурно знаеш, че думите му не заслужават доверие. Неговият език има вродения недъг да не прави разлика между лъжата и истината — обича ги еднакво, лъжата може би повече от истината. Срещу този недъг се оказаха безсилни както лекарското ми умение, така и моята тояга.

— Понякога лъжата като че ли е по-приятна от истината, щом човек е много самотен и първата му младост е преминала — вметна тя. — Затуй съм склонна да повярвам, когато ме наричаш хубава Мерит. Вярвам също така на всичко, което ми казва лицето ти. Но не искаш ли да опиташ поднесената ти „крокодилска опашка“? Любопитно ми е да чуя как я намираш в сравнение с чудноватите напитки в приказните страни, които си обходил.

Все така загледан в очите й аз вдигнах паницата в дланта си и отпих. След туй обаче тя изчезна от погледа ми — кръвта ми се вдигна в главата, на гърлото ми запари и се закашлях. Когато най-сетне си поех дъх, казах:

— Вземам си обратно всичките думи, които току-що изрекох за Каптах. В този случай е бил съвсем прав — питието ти наистина е по-силно от всяко друго, което съм вкусвал. По-огнено е от земното масло, което вавилонците горят в лампите си, и не се съмнявам, че и здравеняк поваля като удар на крокодилска опашка.

След тези думи се вглъбих в себе си — тялото ми се изпълваше с огън, в обгорената си уста усещах вкуса на подправки и балсам. Сърцето ми придоби крилата на лястовица и аз извиках:

— В името на Сет и всичките му дяволи, не разбирам от какво е приготвено това питие и не знам то ли ме замайва или твоите очи, Мерит, ала омаята нахлува в жилите ми, сърцето ми пак е младо и не се учудвай, ако посегна към бедрата ти — за това ще е виновна „опашката“, а не аз!

Тя предпазливо се отдръпна и лукаво вдигна ръце — беше стройна, с дълги крайници, — усмихна се и каза:

— Тук не бива да ругаеш, това е порядъчна механа, пък и аз не съм съвсем стара и дори съм почти непорочна, колкото и да не вярваш на очите си. А за напитката ще ти кажа, че тя е единствената зестра, която моят баща ще ми остави. Затуй този роб Каптах усърдно ме ухажва, та заедно с мен безплатно да получи тайната на приготвянето и. Но той е едноок, дебел, стар и не ми се вярва да достави удоволствие на една зряла жена. Ето защо трябваше да купи механата срещу злато. Тайната също смята да купи, макар че ще му се наложи да отмери доста злато, преди да се споразумеем.

Каптах отчаяно й правеше знаци да замълчи, а аз отново отпих, от паницата, тялото ми пак пламна и казах:

— Заради тази напитка Каптах несъмнено е готов да строши гърне с теб, макар да знае, че наскоро след туй сигурно ще почнеш да заливаш краката му с вряла вода. И без твоята тайна го разбирам, като гледам очите ти, но не забравяй, че сега в мен говори „крокодилската опашка“. Нищо чудно, ако утре езикът ми се отметне. Истина ли е обаче, че Каптах е собственик на тази механа?

— Пръждосвай се оттука, коварно женище! — извика Каптах и добави куп имена на божества, които бе научил в Сирия. — Господарю — обърна се сетне умолително към мен, — това стана много набързо. Смятах внимателно да те подготвя и да помоля за съгласието ти, защото все още съм твой слуга. Истина е, че купих тази кръчма от стопанина й и имам намерение да изкопча от дъщеря му тайната за приготвянето на „крокодилската опашка“. С тази напитка кръчмата се прочу навред по реката, където се събират веселяци, и всеки ден все за нея съм си мислел. Както знаеш, през тези години умело и според силите си крадях от теб, така че сега имах същите трудности с влагането на собственото си злато и сребро. Нали трябва да се погрижа за старините си, когато вече няма да мога да тичам по безконечните ти дела, а ще ми се иска да грея кокалите си край мангала.

Той ме погледна обидено, понеже се бях разсмял при мисълта как би изглеждал Каптах, ако се затичаше. Та нали използуваше паланкини, докато аз ходех пеш. Помислих си също, че през дебелия слой тлъстини мангалът едва ли би сгрял костите му, но се досетих, че тези мисли положително се дължаха на „крокодилската опашка“. Затуй престанах да се смея, извиних му се сериозно и го подканих да продължи.

— Още от млад роб за мен кръчмарството е било най-привлекателният и най-завидният занаят — заяви Каптах, настроен мечтателно от „крокодилската опашка“. — Вярно, по онова време си мислех главно, че кръчмаринът може да пие безплатно колкото си иска, без някой да му мърмори. Сега знам, че той трябва да пие с мярка и не бива да се напива. За здравето ми това е доста добре, понеже от многото бира понякога почват да ми се привиждат хипопотами и други страхотии. Кръчмаринът непрекъснато се среща с хора, които са му от полза, чува и знае всичко каквото става и това особено ми допада, защото по рождение съм си твърде любопитен. Езикът ми също е много подходящ за кръчмарин — с приказките си ще мога да забавлявам посетителите, те неусетно ще изпразват чаша подир чаша и ще се давят чак когато дойде време да плащат. Всичко това ме кара да предполагам, че боговете са ме предопределили за кръчмарин и само по погрешка съм се родил роб. Ала и това ми е от полза, защото познавам и съм изпробвал всички хитрини и дяволии, с които посетителят се измъква от кръчмата, без да плати. Струва ми се също, че познавам хората и сърцето ми подсказва кому да давам да пие на вересия и кому не. За кръчмарина това е най-важното, защото човешката природа е странна — на вересия всеки пие много и не мисли за деня на плащането, но стиска среброто си, ако трябва веднага да плати изпитото.

Каптах изпразни паницата си, подпря глава между ръцете си, усмихна се печално и продължи:

— Освен това според мен кръчмарството е най-сигурният и най-надеждният занаят. Каквото и да се случи, човешката жажда си остава все същата. Дори фараонската власт да се разклати и богове да падат от престола си — кръчмите и механите не стават по-празни. Човек пие от радост, пие и от скръб, сполуката си полива с вино, разочарованието си удавя също във вино. Пие, когато е влюбен и когато жена му го напердаши. Във виното търси убежище, щом сделките му закъсат, и с вино отпразнува печалбата си. Даже сиромашията не му пречи да пие, ами блъска още по-усърдно, за да я разнообрази с вино. Същото важи и за бирата, но аз говорих за виното, за да бъда поетичен и думите ми да звучат красиво. Странно е, че поетите още не са съчинили стихове за възхвала на бирата. Заслужава си го, защото, като няма друго, с нея човек също може да се напие хубаво и да има още по-хубав махмурлук. Но нека не те отегчавам, възвеличавайки разните достойнства на бирата в сравнение с виното. Връщам се на въпроса и повтарям, че според мен кръчмарството е най-сигурният занаят. Затуй в тази кръчма вложих спестяваното си години наред злато и сребро. Честна дума — едва ли мога да си представя по-доходен и по-приятен занаят, освен може би тоя на момичето за развлечение, което не трябва да влага основни средства, ами ходи с цялото си заведение и ако е умно, прекарва старините си в собствен дом, построен за сметка на бедрата му. Извинявай, че пак се отплеснах в приказки за чужди работи, ала още не мога да свикна с „крокодилската опашка“ и тя развързва езика ми. Исках да кажа, че кръчмата вече е моя собственост, но засега стопанинът й ще се грижи за нея с помощта на тая вещица Мерит, а печалбата ще делим, когато на старини се оттегля на спокойствие. Сключихме договор и дадохме дума пред хилядата египетски богове да го спазваме, та не вярвам да си присвоява от дела ми повече от обичайното, защото е набожен човек и в празник ходи в храма да принася жертви. Е, донякъде го прави, за да идват и жреци при него, а те са добри пиячи — главата им не се завърта от едва-две „крокодилски опашки“, понеже са свикнали със силните вина от своите лозя и ги пият с делви. Все пак аз не се съмнявам в неговата набожност — нали е редно разумният човек да съчетава изгодата с благочестивите си дела, а не… така де… Вече не помня откъде тръгнах и какво исках да кажа. За мен днешният ден е честит и най-много се радвам, че не ми се сърдиш и не ме кориш, а ще ме задържиш като свой слуга, макар да съм собственик ма кръчма, което не всеки смята за почтен занаят.

След тази дълга реч Каптах запелтечи, разплака се, притисна глава в скута ми и прегърна коленете ми, обзет от дълбоко вълнение и с доста замаяна глава. Улових го за раменете, привдигнах го и му рекох:

— Наистина ти вярвам, че не би могъл да измислиш по-подходяща професия, за да си подсигуриш старините. Само едно още не разбирам. Щом като стопанинът знае, че механата му е толкова доходна, и притежава тайната на „крокодилската опашка“, защо тогава се е съгласил да ти я продаде, вместо да запази печалбата за себе си?

Каптах неодобрително ме погледна с просълзеното си око и отговори:

— Нали хиляди пъти съм ти казвал, че имаш невероятна способност да отравяш радостта ми със своята разсъдливост, която горчи по-силно от пелин. Няма ли да е достатъчно, ако ти кажа като него, че сме приятели от детство, че се обичаме като братя и затуй искаме да делим радости и печалба? По очите ти познавам, че няма да ти е достатъчно, както и за самия мен не беше достатъчно. Ето защо ще ти призная, че в тази сделка естествено се крие някаква хитрина. Носи се мълва, че разпрата за власт между Амон и фараонския бог ще породи големи размирици, а както знаеш, в смутно време най-напред пострадват кръчмите — разбиват кепенците им, напердашват стопаните и ги хвърлят в реката, обръщат делвите, потрошават покъщнината, а като свърши виното, може и къщата да подпалят. Така се случва най-вече когато собственикът се окаже на погрешната страна, а този кръчмарин е човек на Амон — всички го знаят, така че няма за кога да се пребоядисва. Усъмнил се в работите на Амон, като чул за разпродажбата на земя, а аз, разбира се, раздухах още повече съмненията му, макар че който трепери за бъдещето си, като нищо може да се подхлъзне на кора от плод, керемида да се стовари на главата му или да попадне под волска кола. Забравяш, господарю, че си имаме скарабей, а аз се надявам между другото да закриля и „Крокодилската опашка“ въпреки големите му грижи около безчислените ти интереси.

Замислих се и накрая казах:

— Така или иначе, Каптах, трябва да призная, че за един-единствен ден ти си постигнал твърде много.

— Ами! Не забравяй, господарю, че още вчера слязохме от кораба — отклони той признателността ми. — Истина е все пак, че не съм подвил крак, и колкото и невероятно да ти се стори, ще ти кажа, че езикът ми също е отмалял, щом от една-единствена „крокодилска опашка“ започна да се преплита.

Така ние се вдигнахме да си ходим, сбогувахме се със стопанина и Мерит ни изпрати до вратата, подрънквайки сребърните гривни на китките и глезените си. В тъмното край вратата посегнах към бедрата й и усетих нейната близост, но тя решително отблъсна ръката ми и каза:

— Ласката ти би могла да ми е приятна, но не я желая, когато чрез дланта ти съвсем ясно говори „крокодилската опашка“.

Сконфузено огледах ръцете си и те действително ми заприличаха на крокодилски лапи, та се запътихме право вкъщи, разгънахме постелите си и потънахме в дълбок сън.

7

По такъв начин потече животът ми в бедняшкия квартал на Тива, в бившата къща на един медникар. Както беше предрекъл Каптах, имах доста пациенти и не печелех много. Даже губех повече, отколкото печелех, защото при лечението употребявах разни скъпи церове. Освен туй беше безполезно да лекувам гладуващи, ако не си купеха достатъчно лой и каша, за да укрепнат. Подаръците, които получавах, нямаха стойност, но ми доставяха радост, а най-голяма радост изпитах, когато чух, че сиромасите са почнали да благославят името ми. Всяка вечер по небето над Тива запламтяваше червеникавото зарево на градските лампи, ала аз се чувствувах изнемогнал от работа и дори нощем мислех за страданията на пациентите си. Размислях също така за бога на фараона — Атон.

Каптах нае някаква възрастна жена да се грижи за домакинството. Тя не ми пречеше, а изразът на лицето й издаваше отегчение от живота и мъжете. Готвеше хубаво, беше мълчалива и не роптаеше срещу миризмата на бедняците по верандата, нито пък ги прогонваше със злобни ругатни. Бързо свикнах с нея, не се натрапваше и присъствието й беше като сянка, така че почти не я забелязвах. Казваше се Мути.

Така се изнизваха месец след месец, неспокойствието в Тива растеше, а за завръщането на Хоремхеб не се чуваше нищо. Дворовете пожълтяха от слънцето — лятната жега наближаваше. Понякога зажаднявах за разнообразие, отивах с Каптах в „Крокодилската опашка“, шегувах се с Мерит и се взирах в очите й, макар че още ми беше чужда и усещах болка в сърцето, докато я гледах. Вече не пиех силната напитка, дала името на механата. В горещините се задоволявах със студена бира, която освежаваше, без да опива, и разведряваше духа ми, докато седях между прохладните глинени стени. Заслушвах се в разговорите на посетителите и скоро забелязах, че в механата не всеки получаваше място и паница. Гостите бяха подбрани и макар че някои от тях навярно се сдобиваха със злато чрез похищение на гробове или чрез изнудване, там те забравяха занаята си и се държаха порядъчно. Каптах имаше право, като казваше, че в тази кръчма си даваха среща само хора, които бяха полезни един другиму. Само аз правех изключение — от мен никой нямаше полза и дори там бях пришелец. Търпяха ме и присъствието ми не ги смущаваше, понеже бях приятел на Каптах.

Много неща чух там, слушах както проклятия, така и хвалби за фараона, но на новия му бог най-често се присмиваха. Една вечер в механата влезе търговец на благовония, който си беше разкъсал дрехите и си бе посипал главата с пепел. Искаше да разтуши мъката си с „крокодилска опашка“ и извика:

— Проклет да е за вечни времена този негоден фараон, това копеле, този лъжлив наследник! Вече няма кой да го усмири, върши каквото му скимне и съсипва честния ми поминък. Досега най-добра печалба ми носеха благовонията, докарвани от Пунт. Нали корабоплаването по източното море не е опасно, всяко лято за там се изпращаха търговски кораби, а на другата година от десет кораба винаги се връщаха най-малко два, и то без да се забавят повече от една водна мярка време. Така предварително можех да изчисля приходите и разходите си. А сега знаете ли какво се случи? Докато флотата отново се готвеше да отплува, фараонът тръгнал на проверка из пристанището. Защо, в името на Сет, му трябва като хиена да си пъха носа във всяко нещо? Нали си има писари и съветници да се грижат всичко да става по закон и по стар обичай, както е ставало досега. Та видял значи фараонът моряците да хленчат на корабите, видял жените и децата им да реват на брега и да си разраняват лицата с остри камъни, както го изисква старият обичай на сбогуване с мъжете. Защото всеки знае, че мнозина отплуват, ала малцина се завръщат. Всичко това е обичайно, преди да потегли флотата за Пунт, и тъй е било от времето на великата царица. А този млад дръвник — проклетият фараон, ако щете вярвайте, отмени тръгването на флотата и оповести, че за Пунт вече нямало да се изпращат кораби. Амон да ни е на помощ! Всеки почтен търговец знае какво означава това. Това означава гибел и разорение за безчет мъже, глад и сиромашия за моряшките жени и деца. Никой, в името на Сет, не тръгва по море, ако със собствените си дела не е заслужил такава орисия и ако съдиите не го осъдят законно на морска служба. Само рядко се случва да изпратят някого с измама, и насила на корабите и то става единствено през плодородните години, когато престъпността намалява. Обаче при царуването на този фараон престъпността в Египет избуя, откакто хората не вярват в боговете и всеки живее така, сякаш това е последният му ден. Помислете какви средства са вложени в корабите и складовете, в бисерите и глинените съдове! Помислете за египетските търговски представители, които сега ще останат завинаги в сламените си хижи на пунтска земя, изоставени от своите богове! Кръв капе от сърцето ми, като се сетя за тях, за разплаканите им жени и деца, дето никога вече няма да видят бащите си, макар че много от тях там са си създали нови семейства и са им се народили деца, за които казват, че били пъстрокожи.

Едва когато пое третата „крокодилска опашка“, търговецът на благовония се успокои, млъкна и бързо се извини, ако в разгорещеността си е казал нещо неприлично за фараона.

— Надявах се — добави той, — че царица Тейе, която е умна и разбрана жена, ще стегне юздите на сина си. Жреца Ейе също смятах за разумен мъж, но те всички гледат само как да съборят Амон и затуй оставят фараона да вилнее с налудничавите си приумици. Клетият Амон! Най-често мъжът се вразумява, след като заедно с някоя жена строши гърне и се задоми, обаче Нефертити, тази велика царска съпруга, мисли само за одеждите си и за непристойни моди. Ако щете вярвайте, сега жените в палата се боядисват около очите със зелен малахит, а като ходят, дрехите им се разтварят от пояса надолу и разголват пъпа им пред мъжете.

Любопитството на Каптах се събуди и той заяви:

— В странство такава мода не съм срещал, въпреки че съм виждал какви ли не чудатости, особено в женското облекло. Ти наистина ли твърдиш, че разголват срамотиите си? И царицата ли? Търговецът на благовонни се засегна и каза:

— Аз съм благонравен човек, имам жена и деца. Затуй не съм поглеждал по-надолу от пъпа, а и на теб не ти препоръчвам да вършиш такова непристойно нещо.

Мерит се намеси в разговора, като вметна хапливо:

— Устата ти е безсрамна, а не новата лятна мода, която държи прохладно и изтъква красотата на една жена, стига коремът и да е добре оформен и акушерката да не е обезобразила пъпа й. Съвсем спокойно си можел да погледнеш и по-надолу, защото под разтворената дреха на нужното място има тясна престилка от най-фин лен. Така дори най-благонравното око не би се подразнило, щом жената е накарала грижливо да й изскубят космите, както постъпва всяка порядъчна жена.

Търговецът на благовония на драго сърце щеше да й отговори, ала не можа, защото третата „крокодилска опашка“ беше по-силна от езика му. Той отпусна глава в ръцете си и горчиво заоплаква женската мода в палата и окаяната съдба на египтяните, останали в Пунт. Тогава се обади един възстар жрец на Амон, чието затлъстяло лице и обръснато теме лъщяха от благовонно масло. Възбуден от „крокодилската опашка“, той удари с длан по масата и извика:

— Това вече е прекалено! Нямам предвид женското облекло, понеже Амон одобрява всяка мода, стига на празник човек да е пременен в бяло, а и всекиму е драго да вижда пъпа и закръгления корем на хубавата жена. Прекалено е, ако фараонът, позовавайки се уж на злата участ на моряците, рече по подъл начин да възпре вноса на драгоценно дърво от Пунт. Амон е свикнал с благата му миризма — нима занапред с тор от бунищата ще изгаряме жертвите? Това е кощунство и умишлено подстрекателство. Няма да се учудя, ако в бъдеще всеки почтен човек заплюва в лицето ония, дето на дрехата си носят изобразен кръста на живота — знака на проклетия бог, с чието име няма да осквернявам светата си уста. Ще почерпя много „крокодилски опашки“ оногова, който нощес отиде в известното ви светилище и облекчи нуждата си върху олтара му. То е отворено, не го опасват стени и смятам, че ловкият лесно би могъл да подведе стражата. Аз сам щях да го сторя, ако не беше моят сан и ако нямаше да навредя на славата на Амон.

Той се огледа предизвикателно и след миг към него пристъпи мъж с проядено от чумата лице. Двамата поговориха шепнешком, жрецът поръча две „крокодилски опашки“ и след малко чумавият повиши глас:

— Ще го сторя, но не заради златото, дето ми го обещаваш, а заради собствените си Ка и Ба. Защото, макар да съм вършил прегрешения и ако е нужно, без колебание ще прережа нечие гърло от едното ухо до другото, аз продължавам да вярвам в онова, на което ме е учила майка ми. Моят бог е Амон и преди смъртта си искам да заслужа неговото благоволение, понеже колкото пъти ме е заболявал стомах, винаги съм си спомнял със загриженост за извършените от мен злини.

— Наистина — добави жрецът, не по-малко пиян. — Делото ти ще бъде достойно и заради него ще ти бъдат опростени много грехове. Но ако те сполети беда заради Амон, знай, че ще влезеш направо в Западната страна дори тялото ти да се скапе на стената. По същия начин, без да се лутат в блатата сред царството на мъртвите, към Западната страна поемат и моряците, удавили се в служба на Амон, докато са превозвали за него драгоценно дърво и благовония. Затуй е престъпно от страна на фараона, дето им отнема възможността да се удавят за Амон. — Той удари с раковината по масата, обърна се към всички посетители на механата и извика: — Като жрец от четвърта степен, аз имам власт над душите ви и ви заявявам, че всяко дело, извършено от вас в името на Амон, било то убийство, побой, кражба или изнасилване, ще ви бъде простено! Защото Амон се взира в сърцата на хората и преценява делата им според намерението на тяхното сърце. Идете и вземете оръжия под наметките си и…

Крясъкът му секна, понеже стопанинът спокойно се бе приближил до него и го беше хлопнал с една кожена палка, така че главата му се отпусна между краката и думите замряха в гърлото му. Всички се стъписаха, чумавият измъкна нож от пояса си, но стопанинът рече кротко:

— Сторих това дело в името на Амон, така че то предварително ми е простено. Щом се свести, жрецът сам ще го потвърди. Макар че говореше истината за Амон, от него в същото време се обаждаше „крокодилската опашка“, защото викаше прекалено високо, а в този дом само аз мога да викам и да буйствувам. Надявам се, че сте разумни и разбирате за какво намеквам.

Всички се съгласиха, че стопанинът е прав. Чумавият се зае да свестява жреца, а неколцина посетители набързо се измъкнаха. Ние с Каптах също си тръгнахме, но на вратата казах на Мерит:

— Знаеш, че съм самотен, ала очите ти ми говорят, че ти също си самотна. Много размислях над думите, които ми рече веднъж. Струва ми се, че за един самотник, чиято първа младост е отлитнала, лъжата понякога е по-приятна от истината. Затуй искам да те помоля да облечеш дреха по новата лятна мода, за която спомена. Фигурата ти е хубава, краката ти са стройни и не ми се вярва да се срамуваш заради корема си, ако тръгна редом с теб по алеята на овните.

Тя не отблъсна ръката ми от бедрата си, а я притисна леко и каза:

— Може и да изпълня молбата ти.

Обаче радостта от обещанието й изчезна, когато ме лъхна душната нощ на пристанището. Някъде далеч откъм реката в нощната тишина се носеха самотните звуци на двойна тръстикова свирка и ме обзе тягостно настроение.

На следния ден Хоремхеб, придружаван от отряд войска, се завърна в Тива. Но за да разкажа за това и за всичко случило се по-нататък, ще трябва да започна нова книга. Все пак ще добавя, че докато лекувах бедняци, на два пъти ми се наложи да отварям черепи. Единият ми пациент беше як мъж, а другият — бедна жена, която вярваше, че е великата царица Хатшепсут. И двамата оздравяха и се оправиха напълно, което беше голяма награда за умението ми. Струва ми се обаче, че старицата беше по-щастлива, докато боледуваше и се мислеше за велика царица.