Синухе Египтянина

1

Хоремхеб се завърна от Куш през най-голямата лятна жега. Лястовиците отдавна бяха изчезнали, потулени в тинята, водата в блатата околовръст града вонеше, скакалци и земни бълхи унищожаваха посевите. Но градините на заможните тиванци избуяваха тъмнозелени и прохладни, цветните лехи от двете страни на алеята с каменните овни преливаха в ярка пъстрота. Защото в Тива само на сиромасите не достигаше прясна вода и само тяхната храна се съсипваше от прахта, която се стелеше навред и покриваше листата на сикоморите и акациите в бедняшкия квартал. А на юг, отвъд реката, в жарката мараня като сивкаво-червеникав мираж се извисяваше златният палат на фараона със своите степи и паркове. Въпреки летния зной фараонът не беше заминал за резиденцията си в Долната земя, а си стоеше в Тива. По това всички разбираха, че нещо щеше да се случи, и сърцата на хората се изпълваха с тревога както при потъмняване на небето преди пясъчен ураган.

И никой не се изненада, когато от ранни зори по всички южни пътища в Тива заприижда войска. С прашни щитове, с лъскави медни остриета на копията и с опъната тетива на лъковете, по улиците се точеха черни войници, озъртаха се любопитно и бялото на очите им страшно просветваше от потните им лица. Следвайки дивашките си бойни знаци, те се вмъкваха в празните казарми, където скоро лумнаха огньове и започна загряването на готварските камъни, за да бъдат пуснати в големите глинени гърнета. В същото време край кейовете спря военната флота и от товарните кораби бяха свалени командирските колесници и украсените с пера коне. И тук сред войниците не се виждаха египтяни — в по-голямата си част те бяха негри от южната и шардани от северозападната пустиня. Разположиха се в града, по уличните ъгли пламнаха караулни огньове и движението по реката бе спряно. През деня работата в ковачниците и мелниците, в дюкяните и складовете постепенно замря. Продавачите прибраха стоката си от улиците и спуснаха кепенците, а собствениците на кръчми и публични домове бързо наеха здравеняци с палки да пазят заведенията им. Хората се облякоха в бяло и тълпи от всички краища на града — и от бедняшките, и от богаташките квартали — се завтекоха към големия храм на Амон, докато дворовете му се претъпкаха и много народ остана извън зидовете му.

По едно време се разнесе мълва, че през нощта светилището на Атон било осквернено и омърсено. Върху жертвеника му бил захвърлен разложен труп на псе, а един от стражите му бил намерен с прерязано гърло. При тази вест хората се заоглеждаха боязливо, ала мнозина все пак се подсмиваха тайно и злорадо.

— Почисти си инструментите, господарю — рече Каптах загрижено. — Струва ми се, че още преди мръкване ще ти се струпа голяма работа. Ако не се лъжа, може и черепи да отваряш.

Обаче до вечерта не се случи нищо особено, освен че пияни негърски войници разбиха някой и друг дюкян и озлочестиха няколко жени. Но стражите ги заловиха и ги наложиха пред тълпата, от което на ограбените търговци и въпросните жени едва ли им стана по-добре. Чух, че Хоремхеб бил на командния кораб, та поех към пристанището да го навестя, макар че не вярвах да ме пуснат при него. За мое учудване часовият ме изслуша равнодушно, отиде да доложи за мен и след миг се върна да ме покани в кабината на главнокомандуващия. За първи път стъпвах на военен кораб и с голямо любопитство се заоглеждах, но той се различаваше от другите само по въоръжението и числеността на екипажа, понеже някои морски кораби също имаха позлатен нос и цветни платна.

Така аз отново се срещнах с Хоремхеб. Стори ми се още по-висок и по-величав, с широки рамене и укрепнали мускули на ръцете, но лицето му беше набраздено от бръчки, а очите му бяха зачервени и с тягостно изражение. Поклоних му се дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, ала той се засмя и възкликна с горчив глас:

— Ха, ето го и моя приятел Синухе, Сина на дивото магаре! Идваш тъкмо навреме.

Заради достойнството си все пак не посмя да ме прегърне, а се извърна към един дребен, шишкав командир, който — облещил очи — стоеше доста сконфузено пред него и се задъхваше от горещината. Хоремхеб му подаде златния си военачалнически камшик и рече:

— Връчвам ти го заедно с отговорността.

Сне обшитата си със злато военачалническа яка, сложи я на врата на дебеланкото и добави:

— Поеми ръководството и нека кръвта на народа потече по мръсните ти ръце!

Едва след туй се обърна към мен и каза:

— Приятелю Синухе, готов съм да те следвам където пожелаеш и се надявам, че у дома си имаш рогозка да се изтегна, защото Сет и всички дяволи са ми свидетели, че съм капнал от умора и ми е омръзнало да се разправям със смахнати хора.

Още веднъж отпусна ръка върху дребния командир, чиято глава стигаше едва до рамото му, и додаде:

— Хубаво гледай, приятелю Синухе, и запомни видяното, защото пред теб стои човекът, в чиито ръце днес се намира съдбата на Тива, а може би и на цял Египет. Него фараонът го назначи на мое място, когато му казах в очите, че е луд. След като го видя, ти се досещаш, че скоро може пак да дотрябвам на фараона.

Той избухна в смях и се заудря по коленете, ала смехът му не беше радостен и вдъхваше страх. Дребният командир го гледаше, почтително с ококорени от жегата очи, а от лицето и врата му потта се стичаше по тлъстите му гърди.

— Не ми се сърди, Хоремхеб — рече той с писклив глас. — Знаеш, че не съм ламтял за военачалническия ти камшик и че пред грохота на битките предпочитам котките си и уюта на моята градина. Но нима мога да пренебрегна заповедта на фараона? При това той уверява, че до бой нямало да се стигне и че по негова воля лъжовният бог щял да бъде сразен без кръвопролитие.

— Той говори онова, което му се иска да бъде — каза Хоремхеб. — Сърцето предварва ума му, както птица профучава покрай охлюва. Затуй думите му нямат никакво значение. Ти трябва да мислиш с ума си и умерено, разумно да проливаш кръв, пък било то и египетска. Кълна се в сокола си, че със собствените си ръце ще те напердаша, ако си забравил ума и вещината си в клетките на твоите расови котки. Казаха ми, че при стария фараон си бил способен воин, та сега фараонът може би затуй те е избрал за тази трудна задача.

Той потупа новия царски главнокомандуващ по гърба, от което дъхът на дребния човечец секна и думите, които смяташе да добави, заседнаха в гърлото му. С широка крачка Хоремхеб излезе на палубата, където войниците се изпънаха и го поздравиха с усмихнати лица и вдигнати копия. Той им махна с ръка и извика:

— Сбогом, драги мои дръгливци! И да слушате оня дребен затлъстял расов котарак, който по волята на фараона сега носи военачалническия камшик. Подчинявайте му се като на ваше непокорно дете и гледайте да не падне от колесницата или да се набоде на собствения си нож!

Войниците се разсмяха и го обсипаха с хвалебствени думи, но той се навъси, закани им се с юмрук и извика:

— Впрочем казвам ви не сбогом, а довиждане в най-скоро време. Понеже виждам какъв плам гори в мръсните ви очи, дръжте лапите си кротко и помнете указанията ми, че като се върна, да не ви смъкна кожата от гърба!

Запита ме къде живея и уведоми началника на стражата, но не нареди да пренесат нещата му вкъщи, защото сметна, че на бойния кораб са на най-сигурно място. Сетне ме прегърна както някога и въздъхна:

— Честно ти казвам, Синухе, ако тази вечер някой е заслужил да се напие, това съм аз.

Сетих се за „Крокодилската опашка“ и му разказах за нея. Думите ми явно му допаднаха, та се осмелих да го помоля в случай на безредици да поръча охрана за кръчмата на Каптах. Той даде нареждане на началника на стражата, който му се подчини, сякаш продължаваше да носи камшика на главнокомандуващ, и обеща да подбере по-възрастни, благонадеждни мъже за пазачи на заведението. Така успях да направя услуга на Каптах, без това да ми струва нещо.

Вече ми беше известно, че в „Крокодилската опашка“ имаше няколко тайни стаички, където продавачите на крадени вещи и похитителите на гробовете се спазаряваха помежду си и където понякога знатни жени се срещаха с яки носачи от пристанището. Заведох го в една от тези стаички и Мерит му поднесе „крокодилска опашка“ в раковина, която той изпразни на един дъх, позакашля се и изпухтя. След туй поръча втора и когато Мерит отиде да я донесе, каза, че била хубавица, и запита какво ме свързва с нея. Уверих го, че между нас не е имало нищо, ала все пак бях доволен, че Мерит още не бе успяла да си набави новата дреха и коремът й не беше разголен. Без да я задява, Хоремхеб й благодари любезно, пое раковината върху дланта си, отпи предпазливо и дълбоко въздъхна. Сетне рече:

— Синухе, утре по улиците на Тива ще потече кръв, но аз не мога да сторя нищо, понеже фараонът е мой приятел и аз го обичам, макар че е луд. Някога го завих с наметката си и моят сокол свърза съдбите ни. Възможно е именно заради лудостта му да го обичам, ала в тази работа няма да се меся, защото трябва да мисля за бъдещето и не желая народът да ме намразва. Ех, приятелю Синухе, много вода изтече и Нил многократно приижда от деня, когато се срещнахме за последен път в зловонната Сирия. Сега пристигам от страната Куш, където по заповед на фараона разпуснах всички тамошни гарнизони и доведох негърската войска в Тива, така че на юг страната е беззащитна. Приятелю Синухе, във всички големи градове казармите отдавна са опразнени. В кухненските им съдини гнездят птици, войниците се скитат из страната, претрепват с тояги земеделците и им отнемат говеждите кожи, с които са щели да платят данъка си на фараона. Но и против това не мога да сторя нищо, защото някога завих фараона с наметката си, пазих го в безпомощността му и съдбата ми е свързана с неговата, обаче от самия него никой не може да го опази. Затуй сърцето ми се свива за Египет, за моята страна Египет.

Разказах му как неотдавна фараонът бе забранил да се изпращат кораби за Пунт и споменах за настроенията в Сирия. Той не се учуди, само поклати глава с мрачен поглед, отпи от „крокодилската опашка“ и рече:

— Ако върви все така, въпрос на време е кога в Сирия ще избухне метеж. Може би това ще го вразуми, но междувременно страната осиромашава. Ето сега се лишаваме от търговията с Пунт. След короноването му рудниците в планините също работят с по-малка сила и непълноценно, понеже ленивците вече не бива да се наказват с тоягата, а само им се намалява дневната дажба. Сърцето ми наистина се свива заради него, заради Египет и заради фараонския бог, макар че от богове нищо не разбирам и не ща да разбирам, защото съм воин. Ще ти кажа само, че тепърва много, доста много ще погинат заради неговия бог, а това е безразсъдно. Нали уж боговете съществуват, за да усмиряват народа, а не да сеят вълнения сред него.

След малко той продължи:

— Утре Амон ще бъде сразен. Няма да ми е жал за него, защото твърде много се угои, за да стои редом с египетския фараон. По-уместно ще е фараонът да го събори, понеже от Амон ще наследи огромни богатства, които все още могат да го спасят. Ако постъпва разумно, той може да спечели и всички останали богове на своя страна, защото техните жреци стояха в сянката на Амон и ужасно му завиждаха. Тях би могъл да ги подчини, като разпредели Египет между множеството малки богове. Обаче никой жрец не обича неговия Атон, а жреците и най-вече жреците на Амон владеят сърцата на народа. Затуй всичко ще се обърка.

— Но нали Амон буди неприязън? — обадих се аз. — Колко време неговите жреци са държали народа в мрак и са задушавали всяка жива мисъл, докато накрая никой не смееше дума да продума без разрешението на Амон. Затова пък Атон обещава светлина и свободен живот, живот без страх, а това е много нещо, невероятно много, приятелю Хоремхеб!

— Не ми е ясно какво разбираш под страх — отвърна той, — ако не туй, че народът трябва да се обуздава чрез страх. А щом боговете обуздават народа, тогава не са нужни оръжия, за да крепят властта. В това отношение Амон добре си гледаше работата и ако се беше задоволил да бъде слуга на фараона, щеше напълно да заслужи положението си. Защото без страх народите никога не са били управлявани, а и в бъдеще без него не ще могат да бъдат управлявани. Ето защо Атон е толкова опасен с цялата си благост и със своя кръст на любовта.

— Той е по-велик бог, отколкото предполагаш — вметнах кротко, без сам да знам защо му го казвам. — Възможно е той да е в теб, без да го осъзнаваш, и в мен също, без да го осъзнавам. Ако хората го разберат би могъл да избави всички народи от гнета на страха и мрака. Възможно е обаче, както спомена, мнозина да умрат заради него, защото вековечното може да бъде наложено на обикновените хора само насилствено.

Хоремхеб нервно ме погледна, сякаш бях дете, което дърдори глупости в присъствието на възрастни. Лицето му помръкна и понеже „крокодилската опашка“ вече беше почнала да го хваща, той посегна встрани за военачалническия си камшик, за да изплющи с него. Когато ръката му не напипа нищо, малко се сконфузи и остро заяви:

— Докато човекът е човек, докато има алчност, ревност, страх и омраза, докато има различни цветове на кожата, различни езици и народи, дотогава богатият ще си остане богат, а бедният — беден, силният ще управлява слабия, а хитрият ще властвува над силния. Атон иска да направи всички еднакви, така че пред него робът и заможният да бъдат равни, но здравият разум подсказва безсмислието на такова намерение. Това е толкоз ясно и очевидно, че нямам желание да разговарям за него, защото ме дразни и помрачава мислите ми.

— Според вавилонците звездите показват настъпването на нова световна година — промълвих тихо. — Може би Атон ще поеме властта в ръцете си и тя ще се задържи, докато гарванът побелее и водите на реката потекат нагоре, както пеят неговите жреци в светилището му…

Така му рекох, ала сам не вярвах на думите си. Хоремхеб изпи напитката до дъно и ме изгледа съжалително, но „крокодилската опашка“ му беше подействувала, настроението му пак се оправи и той каза:

— Е, на едно мнение сме поне, че е време Амон да бъде съборен. Само че като се е стигнало дотам, трябваше да стане потайно и ненадейно, в мрака на нощта и навсякъде едновременно. Върховните жреци трябваше веднага да се избият, а останалите да се пратят в рудниците и каменоломните. Ала в лудостта си фараонът иска да извърши всичко това явно, пред очите на народа и под лъчите на своя бог — нали слънчевият диск е неговият бог, в което впрочем няма нищо ново. Всеки случай това е лудост, ще се пролее много кръв и аз отказах да го направя, понеже не бях уведомен навреме за замислите му. В името на Сет и всичките му дяволи, ако бях узнал своевременно за тази работа, щях да я обмисля хубаво и щях да катурна Амон така ненадейно, че и той самият едва ли щеше да усети какво става. А сега в Тива всеки уличен хлапак знае за това, жреците насъскват народа в дворовете на храма, мъжете кършат клони от дърветата да се бият с тях, а жените тръгват за храма, прикрили в дрехите си бухалките за пране. Кълна се в моя сокол, че ми иде да заплача, като се замисля за лудостта на фараона.

Той отпусна глава в ръцете си, облегна се на коленете ми и зарида при мисълта за предстоящите страдания на Тива. Мерит му донесе трета „крокодилска опашка“ и с такова възхищение се загледа в здравия му гръб и изпъкналите мускули, че аз раздразнено я накарах да излезе и да ни остави насаме. Захванах да му разказвам какво бях видял и чул по негова поръка във Вавилон, в страната Хати и в Крит, докато забелязах, че крокодилът го бе зашеметил с опашката си и той спеше дълбоко, подпрял глава на ръцете си. Той продължи да спи в скута ми, аз бдях над съня му и дочувах олелията на войниците в кръчмата, защото стопанинът и Каптах сметнаха за свой дълг да ги развличат, та като започнат вълненията, още по-усърдно да охраняват сградата. Затуй шумът не секна цяла нощ, а напротив — доведоха слепи свирачи и танцьорки и предполагам, че войниците добре се позабавляваха. Аз обаче съвсем не се забавлявах при мисълта, че във всяка тиванска къща се точеха ножове и сърпове, че се остреха колове, а кухненските чукала се обковаваха с мед. Според мен през онази нощ в Тива мнозина не спаха, навярно и фараонът не е спал, но Хоремхеб спа дълбоко. Това вероятно се дължеше на обстоятелството, че беше воин по рождение.

2

През цялата нощ тълпите в дворовете и преддверията на храма на Амон също будуваха, бедняците се отморяваха по хладните тревни площи, а жреците неспирно принасяха жертви върху всички олтари и раздаваха на народа жертвено месо, жертвен хляб и жертвено вино. Те гръмогласно призоваваха Амон и обещаваха вечен живот всекиму, който вярва и залага живота си за него. Стига да пожелаеха, жреците можеха да предотвратят кръвопролитието. Достатъчно беше само да отстъпят и да се подчинят, и фараонът щеше да ги пусне да си идат в мир, без да ги преследва, защото неговият бог ненавиждаше гоненията и мъстта. Ала властта и богатствата дотолкова бяха главозамаяли жреците на Амон, че дори смъртта не ги плашеше, когато го призоваваха на помощ, а не е изключено през тази последна нощ вярата на мнозина от тях да се беше възвърнала, та затуй не се бояха от смъртта. Беше им съвсем ясно, че нито народът, нито малобройната стража на Амон можеха да се противопоставят на въоръжената, изпитана в битки войска. Тя щеше да ги помете от пътя си така, както прииждащата река повлича сухите сламки. Но те искаха да се стигне до сблъсък между Амон и Атон, да превърнат фараона в убиец и престъпник, оставил мръсните негри да проливат чистата египетска кръв. Искаха жертви за своя Амон, за да живее вечно от димящата им кръв, независимо че образът му щеше да бъде разрушен, а храмът му — затворен.

Най-сетне след дългата нощ иззад трите планински върха на изток отново се извиси слънчевият диск на Атон и палещата жега на летния ден мигновено прогони нощната прохлада. Тогава от всички улични, ъгли и площади проечаха тръби и глашатаите на фараона прочетоха неговото оповещение, с което обявяваше лъжовния бог Амон за свален и го проклеваше за вечни времена, така че прокълнатото му име също трябваше да се изличи от надписите и паметниците, включително и от гробниците. Всички храмове на Амон в Горната и Долната земя, всичките му землища, стада, роби, постройки, злато, сребро и мед ставаха собственост на фараона и на неговия бог. Фараонът обещаваше да превърне храмовете му в обществени места за разходка, парковете му — в обществени градини, а свещените му езера — в обществени езера, в които бедните ще могат да се къпят през горещите дни и да черпят вода колкото си искат. Обещаваше да подели цялата земя на Амон сред ония, които си нямаха нищо, за да я обработват в името на Атон.

Първоначално, както го изисква благоприличието, хората безмълвно слушаха оповещението на фараона, но накрая от всички улици, площади и откъм храма се надигна възторжен възглас: „Амон, Амон!“ Беше толкова мощен, сякаш идеше от каменната настилка и от стените на сградите. Негърските войници се стъписаха, татуираните им с бели и червени ивици лица посивяха, те се заозъртаха и забелязаха, че въпреки своята многочисленост бяха малцинство в този огромен град, който виждаха за първи път в живота си. Сред виковете на тълпата мнозина не чуха, че за да изличи прокълнатото име на Амон от собственото си име, фараонът от този ден се бе нарекъл Ехнатон — Любимеца на Атон.

Виковете разбудиха Хоремхеб в задната стаичка на „Крокодилската опашка“, той се протегна и усмихнато ми прошепна с притворени очи:

— Ти ли си, принцесо моя Бакет, любимката на Амон? Ти ли ме призоваваш?

Но щом го смушках в хълбока, той отвори очи и усмивката на лицето му избледня като вехта дреха. Опипа главата си и каза:

— Сет и всичките му дяволи да те вземат, Синухе, напитката ти беше силна и сигурно съм сънувал.

Казах му, че народът величае името на Амон. Тогава той се опомни, скочи и ние влязохме в кръчмата, препъвайки се в налягалите войници и в разголените крака на танцьорките. Хоремхеб грабна един хляб от стената и изпразни кана бира. Забързахме навън и се втурнахме към храма по дългите улици, които като никога бяха опустели. Пътем Хоремхеб се изми край един фонтан по алеята на овните, потопи главата си във водата и изпръхтя тежко, защото „крокодилските опашки“ продължаваха да плющят в главата му.

Междувременно дребният затлъстял расов котарак на име Пепитамон бе разположил войската и колесниците си пред храма. Когато му доложиха, че всичко е готово и всяка група знае задачата си, той се изправи в златния си паланкин и с писклив глас извика:

— Египетски войници, безстрашни мъже от Куш и храбри шардани! По заповед на фараона идете и сринете проклетия образ на Амон, и ще получите голяма награда!

Изричайки това, той сметна, че е извършил всичко, което се изисква от него, седна доволен върху меките възглавнички на паланкина и накара робите да му веят, понеже ставаше горещо.

Площадът пред храма беше побелял от облеклото на хората. Там се бяха събрали безброй мъже и жени, старци и деца, които не помръднаха, когато войската закрачи към храма и колесниците потеглиха напред. Негрите ги избутваха с дръжките на копията си и удариха неколцина с палките си, но тълпата беше многобройна и не се отдръпваше. Отведнъж всички завикаха името на Амон и се проснаха ничком пред колесниците, така че конете ги тъпчеха и колелата прегазваха телата им. Командирите установиха, че нямаше начин да продължат, без да се пролива кръв, и оттеглиха войската, за да получат нови нареждания, понеже фараонът беше забранил проливането на кръв. Обаче кръвта вече беше обагрила каменната настилка на площада, осакатените охкаха и стенеха, а когато тълпата забеляза изтеглянето на войниците, обзе я опиянение и си помисли, че е победила.

В същото време Пепитамон си спомни, че в своето оповещение фараонът бе променил името си на Ехнатон. За да достави удоволствие на фараона, той реши незабавно да се преименува и когато изпотените и объркани командири застанаха пред него и го помолиха за нови нареждания, той се направи, че не ги чува, присви очи и каза:

— Не познавам никакъв Пепитамон. Аз се казвам Пепитатон — благословеният от Атон Пепит!

Командирите, всеки от които със златовезания си камшик предвождаше по хиляда души, се възмутиха и началникът на колесниците избухна:

— По дяволите с този Атон! Що за подигравка е това и какво ще наредиш да предприемем с тълпата, за да си проправим път към храма?

Тогава той им се присмя и рече:

— Вие воини ли сте или баби? Разгонете народа, без да проливате кръв, както гласи изричната заповед на фараона!

При тези думи командирите се спогледаха, плюха на земята и като не можеха да сторят друго, върнаха се при войниците си.

Докато траеше това височайше съвещание, народът се разгорещи, тръгна по петите на отстъпващите негри, изравяше камъните на настилката, замеряше с тях негрите и с рев размахваше кухненски чукала и откършени клони. Тълпата беше многобройна и се окуражаваше с възгласи, много негри рухваха окървавени под сипещите се камъни, а впрегнатите в колесниците коне така се бяха подплашили от виковете, че колесничарите с все сила дърпаха поводите, за да ги успокоят. При завръщането си началникът на колесниците видя, че окото на най-хубавия и най-скъпия му кон беше избито и с единия си крак, улучен от камък, накуцваше. Стана му толкова болно, че от ярост заплака и завика:

— Златната ми стрела, пъргавото ми сърне, слънчевият ми лъч, избили са ти окото и са ти строшили крачето, но ти си ми по-скъп на сърцето от цялата тази сган и от всички богове, взети заедно! Затуй ще отмъстя за теб, но без да проливаме кръв, както изрично е наредил фараонът.

Застанал начело на бойните колесници, той връхлетя право в тълпата, всеки от колесничарите изтегляше в колесницата си някой от най-злостно викащите, конете тъпчеха старци и деца и възгласите на народа преминаха във вопли. Изтеглените в колесниците биваха удушавани с конските поводи, така че кръв не се проливаше, след което колесничарите поемаха обратно, влачейки труповете им зад колесниците, за да сплашат народа. Негрите свалиха тетивата от лъковете си, врязаха се в тълпата и също почнаха да удушават хора — даже децата не пощадяваха, — като с щитовете си се предпазваха от камъните и размаханите тояги. Но щом някой татуиран негър се отделеше от групата си и се размесеше с тълпата, тя го стъпкваше и в гнева си го разкъсваше на парчета. От една колесница издърпаха колесничаря и с неистов вой разбиха главата му в настилката.

Двамата с Хоремхеб наблюдавахме всичко това от алеята на овните, но безредиците, шумът и тропотът бяха невъобразими, така че не виждахме какво става и едва по-късно всичко се изясни.

— Нямам власт да се намеся, обаче ми се струва, че има какво да науча от видяното — рече Хоремхеб, покатери се на гърба на един лъв с овнешка глава и оттам заследи развоя на събитията, дъвчейки хляба, който беше грабнал на излизане от кръчмата.

И все пак царският главнокомандуващ Пепитатон се нервираше, че времето си течеше, водният часовник до него бълбукаше на вятъра, а виковете на народа не преставаха да нахлуват в ушите му като бучене на неудържим порой. Той отново свика командирите, смъмри ги строго за протакането и каза:

— Днес суданската ми котка Мимо ще се окоти и аз ужасно се безпокоя, че не съм край клетката й. Идете най-сетне в името на Атон да разрушите оня проклет образ, та да се прибираме по домовете си. Кълна се в Сет и всичките му дяволи, че в противен случай ще ви откъсна огърлиците от врата и ще начупя камшиците ви!

След тези думи командирите разбраха, че каквото и да стане, работата им е спукана. Посъветваха се помежду си, призоваха на помощ всички богове на подземното царство и решиха да спасят поне воинската си чест. За тази цел те построиха войската, настъпиха неудържимо и пометоха народа от пътя си, както прииждащата река повлича сухите сламки. Копията на негрите се обагриха, площадът плувна в кръв и сто пъти по сто мъже, жени и деца погинаха тази сутрин пред храма в името на Атон. Защото, щом видяха войниците да настъпват истински, жреците накараха да затворят портите, народът като подплашено стадо се пръсна на вси страни, озверените от кръвта негри го подгониха и го избиваха със стрелите си, а бойните колесници се носеха по улиците и бойците промушваха всеки беглец. Но в суматохата тълпата нахълта в светилището на Атон, катуряше олтарите му и убиваше жреците, попаднали в ръцете й, ала колесниците и там я преследваха. Така каменните подове в светилището на Атон скоро се покриха с кръв и тела на умиращи.

Но стените около храма на Амон преградиха пътя на Пепитатоновата войска — негрите нямаха опит в превземането на зидове, а стеноломите им, с чиято помощ сигурно лесно проникваха в наколните жилища из южните джунгли в страната на жирафите, не можеха да пробият обкованите с мед порти. В безсилието си те обсадиха зида, отгоре жреците ги обсипваха с проклятия, стражите ги обстрелваха със стрели и копия, така че немалко татуирани негри съвсем ненужно паднаха край стените на храма. От площада пред него се надигна тежката миризма на кръв и мухите от целия град се събраха като жужащи облаци. Пепитатон нареди да го пренесат със златния паланкин там, но от зловонието лицето му прежълтя и се наложи робите да кадят тамян наоколо. При вида на неизброимите трупове той зарида и закъса дрехите си, обаче сърцето му беше загрижено за суданската котка Мимо, поради което заяви на командирите:

— Боя се, че ви грози страшният гняв на фараона. Образа на Амон не можахте да сринете, но затова пък по канавките на площада кръвта се стича на вълни. Ала станалото — станало. Сега трябва бързо да ида при фараона и да му доложа за случилото се. Ще опитам да се застъпя за вас. Пътем смятам да отскоча вкъщи, за да видя котката си и да се преоблека, че тази ужасна смрад се просмуква до кожата в това време вие укротете негрите и им дайте храна и бира, защото днес не можем да предприемем нищо срещу стените на храма. Като опитен пълководец, съм наясно с това, пък и не разполагаме със стенобитни машини. Но вината не е моя — фараонът нито с дума не ми загатна, че може да се стигне до обсада на храма. Затуй нека сам решава как да постъпим.

През този ден не се случи нищо повече. Командирите изтеглиха войниците си по-надалеч от стените и от купищата мъртви тела и повикаха обоза да нахрани негрите. Шарданите, които бяха по-хитри от негрите и не обичаха жегата, нахълтаха в къщите около храма, прогониха обитателите им и се нахвърлиха на виното в избите, защото къщите бяха все на богати и знатни. В това време труповете по площада подпухнаха и първите гарвани и лешояди долетяха от планините в Тива, където не се бяха мяркали от незапомнени времена.

За известно време изоставих Хоремхеб, защото покрай нас мина момченце с разкървавен нос, напъвайки се да влачи стенещия си баща, когото бойните колесници бяха прегазили и му бяха откъснали краката. Помогнах му, сетне помогнах и на други, които бягаха, и отново долавях зловещото свистене на стрелите, но не се боях, понеже упражнявах лекарската си професия и сърцето ми изтръпваше пред всичко предстоящо, след като бях видял Атон да поема властта в свои ръце. Затуй предпочитах да умра при мисълта, че народът сам се ослепяваше и не виждаше доброто, което фараонът му отреждаше заради своя бог.

Но стрелите ме отбягваха, през целия ден разкъсвах дрехи и превързвах, а след смрачаване приемах пациенти в дома си, защото в бедняшкия квартал почти нямаше къща без пострадали. Докато промивах и шиех раните им, аз ги укорявах:

— Вие сте полудели. Нали фараонът ви желае доброто и обеща да раздаде земите на Амон на ония, дето си нямат нищо. От днес нататък градините на Амон са ваши, а в свещеното му езеро можете да ловите тлъста риба.

Те обаче отвръщаха:

— Лъжефараонът иска да ни прогони от бедняшките ни къщи, а ние си ги обичаме. Принуждава ни да работим на полето и да станем роби на земята, макар че не сме се раждали по бунищата. Освен туй много добре знаеш, че рибите на Амон имат остри кости, засядат в гърлото и човек се задушава, защото са свещени риби.

Започваха да ме поглеждат подозрително и питаха:

— Да не си станал човек на Атон, Синухе, ти, когото свикнахме да уважаваме? Ако е така, нямаме нужда от помощта ти, защото в такъв случай ножът ти отравя нашите рани, а превръзките ти се впиват в кожата ни и я изгарят като огън.

Забелязах, че по-добре беше да ги лекувам, без да им говоря нищо, понеже привързаността им към Амон ги беше заслепила.

По едно време в двора ми докараха младеж, чиито коси лъщяха от благовонно масло, ала на гърлото си имаше рана, от която водата изтичаше, щом речеше да пие. Щях да го излекувам, но превързаните пациенти откриха, че прашната му и окървавена яка бе обшита с един ред кръстчета на живота. Те се нахвърлиха върху му и го убиха, преди да успея да им попреча. Беше им съвсем непонятно защо плачех и ги укорявах, след като единственото им желание било да прогонят злото из средата си, а за тях всяко зло водеше началото си от Атон.

— Преди появата на Атон — уверяваха те — бяхме бедни, но честити, защото в глада и нищетата имахме благословията на Амон и с негова помощ можехме да идем в Западната страна. Но заради проклетия си Атон фараонът ни лишава от тази благословия, сега съвсем осиромашахме и сме за окайване, че негрите ни трепят, а с идването на Атон ще плъзне чума и глад, ако Амон ни изостави, защото той е царят на всички богове.

Затуй те захвърлиха тялото на младежа на улицата и псетата се събраха да ближат кръвта му и облизаха също благовонното масло от косите му.

В същото време негрите пиеха бира на площада и по улиците около храма, шарданите лочеха вино в завзетите от тях къщи и подофицерите нито можеха да им попречат, нито имаха такова желание, ами и те се запиха. Когато се смрачи, лампите по главните улици не светнаха и небето над Тива остана тъмно, но негри и шардани се измъкваха от становете си, палеха факли, разбиваха вратите на публичните домове, обираха къщите, кръстосваха улиците и питаха всеки срещнат: „Амон или Атон?“ Ако не им отговореше, те го набиваха и изпразваха кесията му. Ако ли пък някой от страх отвърнеше: „Благословен да е Атон!“, те му крясваха: „Лъжеш, куче! Нас няма да ни измамиш, тиванецо!“ Сетне прерязваха гърлото му, намушкваха го с копията си и отнасяха дрехите и кесията му. За да виждат по-добре, те палеха къщите по улиците и след полунощ небето над Тива отново почервеня от огъня на пожарите. През онази нощ дори най-високопоставените тиванци не бяха сигурни за живота си, нито пък някой можеше да напусне града, защото пътищата бяха завардени, реката също се охраняваше и стражите връщаха всеки, който се опиташе да бяга, понеже им беше наредено да внимават да не би някой тайно да изнесе златото и скъпоценностите на Амон.

Не знам какво си е мислел фараонът през онази нощ, виждайки отблясъците на пожарите върху тиванското небе, но предполагам, че пред него бяха премълчали много неща и че му се е искало да вярва онова, което са му казали, защото в сърцето си той не обичаше Тива — свещения град на Амон. Пепитатон не загуби длъжността си на главнокомандуващ, а напротив — като израз на своята благосклонност фараонът му подари златна огърлица, украсена с котешки изображения, загдето по примера на своя господар първи се бе преименувал, изличавайки от името си прокълнатото име на Амон, което вече не биваше да се споменава гласно. Заради станалото никой не бе наказан, фараонът само заповяда обсадата на храма да продължи дотогава, докато жреците се вразумят или гладът ги принуди да се предадат, и повече не се наложи някой да загива в битка. От всички заповеди тази беше най-безсмислената, защото в хамбарите на храма имаше зърно, в оборите — говеда, а в градините — пасища за говедата. И макар в дворовете му да се бяха стекли сто пъти по сто вярващи в Амон, те не гладуваха, а по-скоро самият град стана жертва на глада, след като пътищата и реката стояха затворени.

Но най-голямото зло дойде от това, че труповете останаха да лежат и да се разлагат на площада пред храма. За да не си навлече гнева на фараона, комуто бяха съобщили, че са загинали само няколко души, всеки се правеше, че не знае нищо за труповете. А и на хората не се разрешаваше да приберат телата на близките си — само най-богатите откупиха от шарданите първия ден няколко трупа, ала на другия ден вонята прогони и шарданите от площада. Така сладникавото зловоние на телата тровеше Тива, тровеше и водата на реката и само след няколко дни из града плъзнаха болести, без някой да може да ги възпре, защото Домът на живота със запасите си от лекарства се намираше отвъд стените на храма.

Всяка нощ в града пламваха пожари, ограбваха се къщи, татуирани негри пиеха вино от златни бокали, шардани спяха в меки постели със завеси. А от стените на храма жреците денонощно сипеха проклятия към лъжефараона и към всички отрекли се от Амон. Цялата измет на града, всички крадци, похитители на гробове и разбойници, които нямаха страх ни от Амон, ни от останалите богове, се измъкнаха от дупките си. Те благоговейно превъзнасяха Атон, ходеха в светилището му, което незабавно бе почистено, приемаха от останалите невредими жреци кръста на живота и го окачваха на шията си като амулет, за да могат в потайна доба досита да грабят, убиват и безчинствуват. След ония дни и нощи Тива години наред не приличаше на себе си — властта и богатствата изтичаха от нея като кръв от многобройните рани на снажно тяло.

3

Хоремхеб живееше у дома, будуваше, линееше и погледът му от ден на ден ставаше все по-мрачен. Вече не обръщаше никакво внимание на ястията, които Мути от сутрин до вечер се мъчеше да натъпче в устата му, защото като много други жени тя също беше очарована от него и го почиташе повече от мен — високообразования, но мършав и слабоват мъж.

— Не ме е грижа нито за Амон, нито за Атон — казваше Хоремхеб, — обаче заради тях войниците ми се озвериха, та ще трябва да се нашарят много гърбове и да паднат глави, преди да им възвърна разсъдъка. Жалко наистина, защото мнозина от тях познавам лично, заслугите им са ми известни и знам, че са добри воини, ако се държат изкъсо и се наставляват умело.

А пък Каптах с всеки изминал ден ставаше все по-богат и лицето му лъщеше от тлъстина. Нощите си прекарваше в „Крокодилската опашка“, където шарданските подофицери и стотниците плащаха пиенето със злато. Тайните стаички зад кръчмата се пълнеха с крадени ценности, накити, ковчежета и килими, които те заменяха за вино, без да се пазарят. Това заведение никой не закачаше — злосторниците го заобикаляха отдалеч, защото го вардеха войници на Хоремхеб. Каптах ги поеше от зори до мрак и пак до зори, така че те пазеха кръчмата вярно и молеха боговете да благословят името му. Като предупреждение към безчинствуващите над вратата бяха окачили обърната надолу глава на разбойник, заловен на местопрестъплението.

Още на третия ден лековете ми свършиха. Нови не можех да набавя дори с цената на златото и умението ми беше безсилно срещу болестите, които се ширеха в бедняшкия квартал от застоялата вода и труповете. Бях преуморен, сърцето в гърдите ми беше като жива рана, а от безсъние очите ми се бяха налели с кръв. Всичко ми бе дотегнало — и бедните, и раните им, и Атон, та отидох в „Крокодилската опашка“ и пих смесени вина, докато заспах. На заранта се събудих в постелята на Мерит, която лежеше до мен. Ужасно се засрамих и й казах:

— Животът е като студена нощ, но сигурно е хубаво, когато двама самотници се топлят взаимно в студената нощ, макар ръцете и очите им да се залъгват заради приятелството.

Тя сънено се прозина и рече:

— Откъде знаеш, че ръцете и очите ми лъжат? Вярно, омръзнало ми е да плескам войниците през пръстите и да ги сритвам, но в този град мястото до теб, Синухе, е единственото сигурно място, където никой не ме задява. Не разбирам защо е така и почти ми е обидно, защото минавам за хубава жена и коремът ми е безупречен, ала ти не пожела да го погледнеш.

Изпих бирата, която ми поднесе, за да проясня натежалата си глава, и не знаех какво да й отговоря. Тя ме погледна с кафявите си усмихнати очи, в чието дъно тъгата все още тъмнееше като водата на дълбок кладенец.

— Синухе — рече тя, — иска ми се да ти помогна, ако мога. Знам, че в този град има една жена, която ти е длъжница. В днешни дни всичко е с главата надолу, вратите се отварят навън и много стари дългове се разплащат по улиците. Може би и на теб ще ти олекне, ако уредиш сметките си, за да не подозираш във всяка жена пустиня, която ще те изгори.

Казах й, че съвсем не я смятам за пустиня, и си тръгнах, но думите и започнаха да тлеят в мен, защото и аз бях човек като другите, през онези дни сърцето ми беше претръпнало от кърви и рани и бях вкусил опиянението на омразата, та изпитвах страх от себе си. Затуй думите й лумнаха като пламък в мен и аз си спомних за храма на богинята котка, за дома край него, макар изтеклото оттогава време да беше засипало спомените ми като пясък. Но през онези кошмарни за Тива дни всички мъртъвци се вдигаха от гробовете и аз си спомних за добродушния си баща Сенмут, за милата си майка Кипа. При мисълта за тях в устата си усетих вкус на кръв, защото по онова време никой в Тива не беше толкова високопоставен или заможен, че да се чувствува в пълна безопасност, и беше достатъчно да наема няколко войници, за да изпълнят желаното от мен. Само че още не знаех какво бе то. Затуй се прибрах вкъщи и правех за болните онова, което смогвах без лекарства. Посъветвах обитателите на бедняшкия квартал да изкопаят кладенци по брега на реката, та просмукалата се през тинята вода да бъде чиста.

На петия ден страхът обзе също командирите на Пепитатон, понеже войниците вече не се подчиняваха на тръбите, ами хулеха командирите си по улиците, изтръгваха златния камшик от ръцете им и го прекършваха о коленете си. Те отидоха при Пепитатон, комуто несгодите на военния живот отдавна бяха дотегнали и той копнееше за котките си, заклеха го да се яви пред фараона, да му признае истината и да свали яката на царски главнокомандуващ от врата си. Така на петия ден у дома пристигнаха вестоносци на фараона и повикаха Хоремхеб при него. Хоремхеб се надигна като лъв от леговището си, изми се, облече се и тръгна с тях, ръмжейки под нос онова, което щеше да каже на фараона, защото в този ден властта му вече беше разклатена и никой не знаеше какво щеше да стане утре. Пред фараона той казал:

— Ехнатон, трябва да се бърза и нямам време да ти припомням какво те бях посъветвал да вършиш. Ако искаш всичко да се върне в старото русло, повери ми за три дни фараонската власт. На третия ден ще ти я върна и няма да е нужно да знаеш какво се е случило.

— Ще свалиш ли Амон? — запитал фараонът.

— Ти явно съвсем си обезумял, но след всичко станало Амон трябва да падне, за да се запази властта на фараона. Затуй ще сваля Амон, обаче не ме питай как ще го сторя.

— Жреците му няма да закачаш, защото те не знаят какво вършат — добавил фараонът, на което Хоремхеб отвърнал:

— Не виждам какво друго може да те излекува, освен да се отвори черепът ти, ала ще се подчиня на твоята заповед, тъй като някога в слабостта ти те покрих с наметката си.

Сетне фараонът заплакал и за три дни му предал камшика и закривения си скиптър.

Не съм видял как е протекло всичко, но го знам от разказа на Хоремхеб, който като всеки воин често добавяше по нещо към описваното. Всеки случай той се върна в града със златната колесница на фараона, обикаляше с нея от улица в улица, извикваше войниците поименно, събра най-благонадеждните около себе си и нареди да надуят тръбите, за да призоват войската край соколите и лъвските опашки. Цяла нощ раздава присъди, от войнишките станове се носеха писъци и вой и полковите екзекутори превърнаха купища тръстикови тояги на трески, докато ръцете им отмаляха и те се заоплакваха, че никога не са вършили толкова тежка работа. Най-добрите си хора Хоремхеб изпрати да патрулират из града. Те залавяха всеки войник, който не бе последвал призива на тръбата, и го отвеждаха да бъде набит, а мнозина, чиито ръце и дрехи бяха окървавени, загубиха главата си пред погледа на останалите войници. Призори тиванската измет се изпокри като плъхове по дупките си, тъй като всеки спипан да краде или да се вмъква в чужда къща биваше пронизван на място с копие. Ето защо те бягаха, криеха се и трепереха в скривалищата си, късаха кръста на Атон от шията и дрехите си, опасявайки се, че той ще ги издаде, ако някой ги срещне.

Хоремхеб свика също всички дърводелци от града, събаряше къщи на богаташи и разглобяваше кораби, за да получи дървен материал, след което нареди да изготвят стеноломи и стълби, тарани и обсадни кули, така че в тиванската нощ ехтяха ударите на чукове и трясъкът на греди. Но по-силно от всичко друго се разнасяха виковете на наказваните с тояги негърски войници и шардани и за жителите на Тива тези звуци бяха най-приятните. Ето защо те предварително простиха на Хоремхеб за всичките му деяния и го обикнаха. След толкова бедствия най-разумните вече се бяха наситили на Амон и се надяваха скоро да бъде свален, та градът да се отърве от войниците.

Хоремхеб реши да не си губи времето в безплодни преговори с жреците. Щом се съмна, той даде разпореждания на командирите, свика също стотниците и им разпредели задачите. На пет места войниците примъкнаха обсадните кули до стените на храма и в същото време тараните започнаха да разбиват портите. Никой от войниците не пострада, защото те се прикриваха под навес от щитове, а жреците и стражите на храма, които разчитаха обсадата да продължи, не бяха загрели вода, нито бяха стопили смола, за да я изсипят върху нападащите. Затова те не бяха в състояние да отблъснат устремното нападение, започнало по план едновременно на няколко места, разпръснаха силите си и безпомощно тичаха по стените, а тълпата по дворовете завика от страх. Виждайки поддаващите порти и катерещите се по зидовете негри, върховните жреци наредиха да се даде сигнал с тръбите, за да се прекрати съпротивата и народът да бъде пощаден, защото според тях Амон бе получил достатъчно жертви и те искаха да запазят живота на вярващите в него за бъдни времена. Така портите се отвориха и съгласно заповедта на Хоремхеб войниците пуснаха натъпкания в дворовете народ да избяга. Призовавайки Амон на помощ, хората се разбягаха и с радост се прибраха по къщите си, понеже опиянението им се бе изпарило и в тесните дворове на храма времето течеше тягостно под палещото слънце.

По такъв начин Хоремхеб без особени жертви завзе дворовете, хамбарите, оборите и работилниците на храма. Домът на живота и Домът на смъртта също минаха в негова власт и той изпрати лекарите от Дома на живота да церят с лековете си болните в града, но Домът на смъртта никак не го интересуваше, защото този дом живее извън живота и е спокоен, каквото и да става по света. Обаче жреците и стражите се укрепиха в големия храм, за да бранят светилището. Жреците омагьосаха стражите и ги опиха с упойващи вещества, та да се бият до последен дъх, без да усещат болка.

Битката в големия храм трая до вечерта, но още преди смрачаване бяха избити всички омагьосани стражи и жреците, които се съпротивяваха с оръжие в ръка. Останали бяха само върховните жреци, заобиколили божеството в светилището. Хоремхеб нареди на тръбачите да свирят отбой, а войниците си изпрати незабавно да съберат труповете и да ги хвърлят в реката. Самият той се отправи при жреците и им рече:

— Мен Амон не ме засяга, защото служа на Хор, моя сокол. Длъжен съм обаче да изпълня заповедта на фараона и да сваля Амон. Но както аз, така и вие сигурно ще предпочетете в светилището да не бъде намерено никакво изображение, което войниците биха могли да осквернят, защото не искам да стана осквернител на богове, макар че клетвата ми ме задължава да служа на фараона. Размислете над думите ми, за което ви давам една водна мярка време. Подир туй можете да си идете в мир и никой не ще ви докосне, защото нямам за цел да ви отнема живота.

Тези думи допаднаха на жреците, които се бяха приготвили да умрат за Амон. Те зашетаха зад завесата в светилището, докато мярката вода във водния часовник изтече. Тогава Хоремхеб със собствени ръце свали завесата и пусна жреците да си идат. След тяхното тръгване светилището се оказа празно и от образа на Амон нямаше следа — жреците бързо го бяха насекли, а треските бяха отнесли под наметките си, за да могат да кажат, че е станало чудо и Амон продължава да живее. Хоремхеб нареди всички хранилища да се запечатат с печата на фараона, а пещерите, в които се пазеше златото и среброто, запечата лично. Същата вечер при светлината на факли каменоделците се заловиха да изличават името на Амон от всички изображения и надписи, а Хоремхеб заповяда площадът да се почисти от разложените трупове и да се потушат пожарите, които все още бушуваха тук-там из града.

Щом чуха, че Амон е свален и че редът и спокойствието са възстановени, заможните и високопоставените облякоха най-хубавите си дрехи, запалиха лампите пред домовете си и излязоха на улицата да отпразнуват победата на Атон. Придворните, избягали в златния палат на фараона, също се върнаха в града, поръчвайки да ги превозят с кораби през реката, и скоро небето над Тива отново се озари от червеникавите отблясъци на факли и лампи, по улиците се сипеха цветя, хората ликуваха, смееха се и се прегръщаха. Хоремхеб не можа да им попречи да поят шарданите с вино, нито пък успя да възпре знатните дами да прегръщат негрите, които на копията си бяха набучили обръснатите глави на избити от тях жреци. Защото тази нощ в Тива бушуваше възторг в името на Атон, а в името на Атон всичко беше позволено — между египтяни и негри нямаше разлика, в доказателство на което придворни дами отвеждаха в домовете си негри и разгръщайки новите си летни одежди, се наслаждаваха на тяхната сила и на противната миризма от кръвта по телата им. А когато от мрака край зидовете на площада се довлече един ранен страж на храма, който в трескавото си бълнуване призоваваше Амон на помощ, те е камъни разбиха главата му върху настилката и знатни дами възторжено заскачаха около трупа му. Всичко това видях със собствените си очи.

Като го видях с очите си, аз се хванах с две ръце за главата, всичко ми стана безразлично и си помислих само, че никакъв бог не може да изцери човека от неговото безумство. През тази нощ всичко ми беше безразлично и затуй бежешком отидох в „Крокодилската опашка“, думите на Мерит запламтяха в сърцето ми и аз повиках със себе си войниците, които все още пазеха кръчмата. Подчиниха ми се, понеже ме бяха виждали да дружа с Хоремхеб, и сред безразсъдната нощна тупурдия ги поведох покрай подскачащи по улиците хора към храма на богинята котка и към дома на Нефернефернефер. Там също светеха лампи и факли, къщата не беше обрана от крадци и от нея се дочуваше пиянска веселба и глъч. Но след като я бях докарал дотам, краката ми се разтрепериха, стомахът ми се обърна и аз казах на войниците:

— Това е нареждане на моя приятел Хоремхеб, царския главнокомандуващ. Влезте в тази къща, където живее жена с гордо вдигната глава и зелени като камък очи! Идете и ми я доведете, а ако се възпротиви, ударете я с дръжка на копие по главата, но гледайте повече да не пострада!

Войниците охотно влязоха и след миг изплашени гости побягнаха презглава навън, а прислугата завика стражите на помощ. Но войниците скоро се върнаха с плодове, медени сладкиши и делви с вино в ръцете, понесли също Нефернефернефер. Беше се съпротивявала, та като я халосали с копието, перуката й паднала и гладката й глава беше окървавена. Сложих ръка върху гърдите й и усетих топлата й, гладка като стъкло кожа, но имах чувството, че съм се допрял до змийска кожа. Сърцето й биеше и други увреждания нямаше. Заметнах я с черен саван, както се увиват трупове, и я вдигнах в паланкина. Виждайки войниците с мен, стражите не ме спряха. Войниците ме придружиха до Дома на смъртта, а аз седях в клатушкащия се паланкин с припадналата Нефернефернефер в обятията си. Беше все така красива, но аз я намирах по-противна и от змия. Така през бурната тиванска нощ бяхме отнесени до Дома на смъртта, пред чиито порти дадох на войниците злато, отпратих ги и освободих паланкина. Вдигнах Нефернефернефер на ръце и с нея влязох в Дома на смъртта, където миячните на трупове ме посрещнаха и аз им казах:

— На улицата намерих труп на жена и ви го нося. Не познавам нито нея, нито близките й, но предполагам, че по нея ще намерите накити, които ще възнаградят труда ви, ако запазите тялото й за вечни времена.

Миячите ме изругаха и рекоха:

— Луд човек! Да не мислиш, че тези дни труповете не ни стигат? А кой плаща, загдето се блъскаме?

Но щом отгърнаха черния саван, те усетиха, че тялото още е топло, а когато свалиха дрехите и накитите й, видяха, че беше хубава — по-хубава от всяка жена, която е бивала донасяна в Дома на смъртта. Те тутакси замлъкнаха, сложиха ръка върху гърдите й и доловиха туптенето на сърцето й. Сетне бързо я увиха в черния саван, намигнаха си, захилиха се и доволно ми рекоха:

— Иди си със здраве, страннико, и нека постъпката ти бъде благословена. Ще направим всичко по силите си, та тялото й да се запази за вечни времена. Ако зависи от нас, ще я задържим при себе си седемдесет пъти по седемдесет дни, за да може тялото й наистина да оцелее.

По такъв начин уредих сметките си с Нефернефернефер, която ми дължеше много заради баща ми и майка ми. Представях си как щеше да се стъписа, като дойде на себе си в пещерите на Дома на смъртта, лишена от богатството и могъществото си и изпаднала във властта на миячите и балсаматорите. Доколкото ги познавах, те никога нямаше да я пуснат обратно на белия свят. С това аз й отмъщавах, загдето заради нея бях опознал Дома на смъртта. Но както установих по-късно, отмъщението ми е било детинщина, само че още не е време да разказвам за това. Ще отбележа само, че отмъщението може би опиянява и сладни, обаче от всички кълнове на живота то най-бързо повяхва и изпод сладостта му срещу човека се озъбва мъртвешка глава. Защото ако в мига на неговото извършване за мен отмъщението беше опиянение, разтърсващо тялото ми от главата до петите, то на излизане от Дома на смъртта омаята му избледня, изместена бе от вледеняващ студ и чувство за безполезност, което ме караше да усещам главата си куха като изсмукано яйце. Не ме удовлетворяваше дори мисълта, че с постъпката си навярно бях спасил мнозина лековерни младежи от позор и преждевременна смърт, понеже падението, срамът и смъртта следваха всяка крачка на разголения крак на Нефернефернефер. Не, тази мисъл не ми носеше удовлетворение, защото ако всяко нещо имаше свой смисъл, то и съществуването на Нефернефернефер имаше смисъл и на света трябваше да има жени като нея, за да могат сърцата да се поставят на изпитание. Ако ли пък нещата нямаха никакъв смисъл, тогава постъпката ми беше толкова безполезна и безсмислена, както и всички човешки дела, тъй като радостта ми от нея мигновено изчезна. А щом нищо нямаше смисъл, тогава по-добре да се удавех в реката и течението да отнесеше тялото ми.

Върнах се в „Крокодилската опашка“, видях Мерит и й казах:

— Сметките ми са уредени. По-ужасна разплата никой никога не е измислял. Обаче отмъщението не ме радва, в сърцето ми е още по-пусто отпреди и крайниците ми зъзнат, макар нощта да е гореща.

Пих вино и в устата ми то горчеше като пепел.

— Честна дума — продължих аз, — нека тялото ми изсъхне, ако още веднъж се докосна до жена. Колкото повече се замислям за жената, толкова повече се плаша от нея, защото тялото й е като безводна пустиня, а сърцето й е смъртоносна примка.

Погали ръцете ми, погледна ме с кафявите си очи и рече:

Синухе, ти никога не си срещал жена, която да ти желае само доброто…

Всички богове на Египет да ме пазят от жената, която ми желае доброто. Нали и фараонът желае само добро на всички, а реката е пълна с клатушкащи се трупове — все заради неговата доброта. Отпих от виното, заплаках и добавих:

— Мерит, бузите ти са гладки като стъкло, а ръцете ти са топли. Позволи ми тази нощ да допра устни до бузите ти, да сгрея студените си ръце в твоите, за да заспя, без да сънувам, и ще ти дам всичко каквото поискаш.

Тя се усмихна тъжно и отвърна:

— Подозирам, че „крокодилската опашка“ говори чрез устата ти, но вече свикнах с това и не го намирам лошо. Запомни, Синухе, че от теб не искам нищо и никога през живота си от никой мъж не съм искала нищо, нито съм приемала от някого ценен подарък. Ако река да дам нещо, давам го от сърце. На теб драговолно ще дам каквото си пожела, защото и аз съм самотна като теб.

Тя взе паницата с вино от треперещата ми ръка, разгърна постелята си, за да легна, отпусна се до мен и сгря студените ми ръце в своите. Допрях устни до гладките й бузи и вдъхнах кедровия аромат на кожата й, любих се с нея и за мен тя беше като баща и майка, беше като топлина за мръзнещия в зимна нощ и като маяк, който в бурна нощ насочва моряка към дома му. Докато заспивах, за мен тя беше също Минея, която завинаги бях загубил, лежах до нея, сякаш бях на морското дъно до Минея, и вече не сънувах кошмари, а спях дълбоко, докато тя ми нашепваше думи, каквито майките шепнат, когато чедото им се бои от мрака. От тази нощ тя стана моя приятелка, защото в прегръдките й отново повярвах, че в мен и извън познанието ми имаше нещо повече, отколкото съм самият аз и заради което си заслужаваше да се живее.

На сутринта й казах:

— Мерит, веднъж строших гърне с една жена, която почина, ала още пазя сребърната лента, с която пристягаше дългата си коса. Заради нашето приятелство, Мерит, въпреки това съм готов да строша гърне с теб, ако пожелаеш.

Тя се прозина, вдигайки ръка пред устата си, и отвърна:

— Друг път не бива да пиеш ни една „крокодилска опашка“, Синухе, щом на заранта почваш да дърдориш такива глупости. Не забравяй, че съм расла в кръчма и вече не съм непорочна девица, която би могла да повярва на думите ти, а после да се разочарова и огорчи.

— Като те гледам в очите, Мерит, вярвам, че на света има и добри жени — добавих аз и допрях устни до гладките й бузи. — Казах ти го само за да разбереш колко много те ценя.

— Сигурно забеляза — усмихна се тя, — че ти забраних да пиеш „крокодилска опашка“. За да покаже обичта си към някой мъж, жената първо му забранява нещо, та да усети властта й. Но нека не говорим за гърнета, Синухе. Добре знаеш, че в постелята ми винаги ще има място за теб, щом се почувствуваш прекалено самотен и тъжен. Но не се засягай, ако някой път установиш, че на света има и други самотни и тъжни мъже, защото като човек аз съм не по-малко свободна от теб в избора на компания и не искам да те обвързвам по никакъв начин. Затуй въпреки всичко ще ти поднеса лично още една „крокодилска опашка“.

Човешката душа е толкова странна и толкова малко познаваме сърцето си, че в същия миг отново се почувствувах свободен и волен като птица, без да си спомням за злините през последните дни. Настроението ми беше хубаво и този ден повече „опашки“ не пих. И добре стана, защото същия ден отново срещнах фараон Ехнатон.

4

Именно в този ден Хоремхеб върна камшика и закривения скиптър на фараона и му доложи, че Амон е свален и редът в града е възстановен. Фараонът окичи врата му с яката на царски военачалник и му подаде камшика на главнокомандуващ, който след Пепитатон все още миришеше на котки. На другия ден фараонът възнамеряваше в тържествено шествие да мине по алеята на овните до светилището на Атон, за да принесе жертва в чест на неговата победа, обаче същата вечер искаше да уреди за приятелите си прием в златния палат. Хоремхеб го уведоми за мен и аз също бях поканен в златния палат, защото Хоремхеб преувеличаваше много, когато разказваше за умението и работата ми като лекар на бедните в Тива и за всичко, което бях постигнал, превързвайки раните на нещастните и пресушавайки сълзите на осиротелите.

Ето защо се премених с царски лен и последвах Хоремхеб в златния палат на фараона. Но на кораба Хоремхеб ми каза, като размахваше златния камшик:

— Да не забравя да те предупредя, Синухе, в бъдеще да не забъркваш войниците ми в женските си истории. Сред високопоставените се е надигнал голям смут и се твърди, че нощес си отвлякъл някаква жена от дома й. Тя си имала много заможни любовници, които сега плачат и вият като болни котараци — пфу, че гадно вони камшикът ми! Та те търсят любимата си, обаче войниците ми мълчат. А ти си я дръж на скрито и се забавлявай с нея, докогато си искаш, колкото и да не ми се вярва, че заради една жена си способен на такава дързост. Но едрата риба се въди на дълбокото и войниците ми сигурно са имали право, когато преди време заради храбростта ти в хаоса на битката те нарекоха Сина на дивото магаре.

В палата за първи път видях новите летни облекла на придворните дами, за които в града се говореше толкова много, и признавам, че въпреки причудливостта си те бяха красиви и толкова ефирни, та мъжкият поглед нямаше какво още да отгатва. Видях също, че жените бяха гримирали очите си с малахитовозелена, а бузите и устните си с керемиденочервена боя, така че приличаха на рисувани картини — и това не беше зле, защото движенията им бяха вяли и с мъка прикриваха прозевките си след нощното празненство в Тива. На много от тях нозете още се огъваха от изпитото вино, та предпочитаха да се придържат о стените и да търсят опора в дългите тояги на мъжете.

Хоремхеб ме заведе в покоите на фараона и така аз отново се срещнах с него. По време на отсъствието ми той бе възмъжал, лицето му беше бледо и напрегнато, а очите подпухнали от безсъние. Не носеше никакви накити, облечен беше просто в бяло, но одеждите му бяха от фин царски лен и не скриваха уродливата женственост на издълженото му хилаво тяло.

— Синухе, лекарю, помня те, самотнико — рече той и в този миг разбрах, че беше човек, когото трябваше или да мразиш, или да обичаш, защото пред него не можеше да остане равнодушен никой, в чиито гърди биеше сърце. — Страдам от главоболие, което прогонва съня от нощите ми — каза той, докосвайки с ръка челото си. — Страшното главоболие често ме обзема, щом нещо става против волята ми, а на моите лекари не се удава да ми помогнат. Могат само да притъпяват болката с упойващи средства, ала аз не искам да ме упояват, тъй като заради моя бог умът ми трябва да е бистър като вода. Пък и лекарите на прокълнатия бог ми омръзнаха. Хоремхеб, синът на сокола, ми разказа за твоето умение, Синухе. Може би ти ще ми помогнеш. Познаваш ли Атон?

Труден въпрос ми задаваше и аз най-внимателно претеглих думите си, преди да му отговоря:

— Познавам Атон, ако именно той е нещото в мен и нещото извън познанието ми, нещото извън и над всяко човешко познание. Но по друг начин не го познавам.

Лицето му пламна, той се разпали и въодушевено каза:

— Говориш за Атон по-добре от най-добрите ми ученици — защото човек може да опознае Атон само със сърцето, а не с разума си. Само аз като негов син го познавам с разума си и в блясъка на моите видения съм го виждал лице в лице, макар по същество той да е безлик. Няма друг бог освен Атон, измислените от хората божества са заблуда. В сравнение с Атон всички божества са сенки и аз свалих прокълнатия бог, защото сянката му пречеше на светлината да озари сърцата на моя народ. Ако искаш, Синухе, аз ще ти дам кръста на живота.

— Нощес — рекох аз — видях как в името на кръста на живота мъже убиха с камъни един ранен и как около него жени подскачаха с възгласи „Атон, Атон!“. Видях също жени да блудствуват с негри, възхвалявайки Атон.

Той помръкна, сбърчи чело и пламналите скули изпъкнаха още по-рязко на мършавото му лице. Блясъкът на очите му помътня, простенвайки, той пипна главата си и извика:

— И ти, Синухе, само усилваш главоболието ми, като говориш за неща, които не ми харесват.

— Ти оповести, че живееш от истината, фараон Ехнатон — казах аз. — Затова ти говоря истината, макар добре да разбирам, че заради страданието ти твоите придворни и поклонниците на Атон забулват истината и я смекчават пред теб. Защото тя е като гол нож в човешка ръка и може да се насочи срещу носещия я. Истината се насочва срещу теб, фараон Ехнатон, и ти причинява болка. Много лесно ще те изцеря, стига само да пожелаеш да запушиш ушите си за истината.

Той пристъпи към мен, хвана ръката ми, стисна я и разгорещено заяви:

— Не, не, Синухе! Ехнатон живее само от истината, тя е смисълът на живота му. А и не е никакво престъпление, ако в името на Атон една египтянка се забавлява с негър, тъй като пред Атон всички народи и раси са равни.

Хоремхеб плю на пода и с крак разтри храчката си, след което с кисело изражение подуши златния си камшик. Ехнатон го погледна обидено и тогава прозрях, че на фараона му липсваше способността да се усмихва и да се смее. Той несъмнено беше човек, ала му липсваше способността да се смее, поради което беше несретник и несретата му се пренасяше върху околните. Казах му:

— Истината съвсем не прави човека щастлив. Неотдавна отворих черепа на една старица, която вярваше, че е царица Хатшепсут. Но след като оздравя, тя беше просто една бедна стара женица и не се чувствуваше така щастлива, както по-рано, когато се смяташе за царица Хатшепсут.

— Можеш ли да ме излекуваш, като отвориш черепа ми? — запита Ехнатон.

Дълго размислях и накрая казах:

— Знаеш, фараон Ехнатон, че съм осведомен за святата ти болест и че съм те виждал по време на пристъп още като беше юноша. След отваряне на черепа тези пристъпи понякога престават, но понякога продължават да се появяват. Според мен то зависи от това дали болестта е причинена от външно увреждане, или пък е вродена. Вроденото заболяване не се лекува чрез трепанация. А хроничното ти главоболие свидетелствува за увреждане в главата, още повече, че забелязвам как бузите и ръцете ти потръпват, когато говориш. Ето защо смятам, че трепанацията ще успокои болките ти — ако някой лекар се осмели да я извърши. Все пак не бива да забравяш, че ако някой лекар отвори черепа ти и благодарение на умението му оздравееш, ти вероятно ще се лишиш от дарбата си да имаш видения и от онова, което сърцето ти смята за истина. Като лекар смея да твърдя, че твоят бог Атон е плод на главоболието, но според човешките ми представи това съвсем не намалява величието на твоята идея.

Фараонът ме погледна недоверчиво и запита:

— Наистина ли смяташ, че ако отвориш черепа ми, ще прогониш Атон от моето сърце?

— Аз изобщо не възнамерявам да отварям черепа ти, Ехнатон — побързах да отговоря. — Не ще го сторя дори да ми заповядаш, понеже симптомите не го налагат. Добросъвестният лекар извършва трепанация само тогава, когато тя е безусловно необходима и нищо друго не може да спаси пациента.

— Безспорно като котешката воня на камшика ми е, че Синухе е опитен лекар, събирал познания в много страни, а беше и ученик на стария Птахор, както си спомняш, Ехнатон — намеси се Хоремхеб в разговора. — Без страх можеш да повериш свещения си череп в неговите ръце и тази своевременна операция навярно ще опази Сирия и Куш в пределите на Египет и ще предотврати гибелта, която могат да породят налудничавите ти дела. Казвам го не като лекар, защото от медицина не разбирам нищо, пито като воин, а просто като египтянин, който обича Черната земя и предпочита да гледа здрави деца и засмени жени наместо глад, болести и смърт.

Фараонът не се докачи, само го погледна съжалително, погледна и мен съжалително, убеден, че собствената му истина е по-могъща от двама ни. Лицето му се проясни и той каза:

— Старият Птахор почина, а от Дома на живота никой не е предложен за негов заместник. При това положение, Синухе, аз те назначавам за царски трепанатор и от деня на Сириус можеш да се ползуваш от всички облаги на тази служба, а подробности за това ще научиш от Дома на живота. Впрочем лекарите от Дома на живота вече не желаят да извършват никакви операции, понеже огънят на Ам… на прокълнатия бог е изгасен, а те са свикнали да пречистват ножовете и клещите си с неговия огън. Дали свещеният огън на Атон не е подходящ, че дори и по-добър за пречистване на инструментите им?

— Огънят си е огън — отвърнах аз. Пътувайки из разни земи, аз вземах на заем огън от олтари било на Ваал, било на Мардук и досега никой пациент не се е оплакал, че това е причинило гноене на раните му след операцията. Но сега са най-големите горещини, когато всичко се разлага, и вярващите в Ам… в прокълнатия бог могат да се възползуват от тях, за да сплашат народа. Ако искаш, ще ида в Дома на живота да поговоря пред учениците по тези въпроси. Като бедняшки лекар, нямам какво да губя, а знанията ми няма да намалеят дори ако името ми бъде изличено от книгата на живота.

— Стори го — рече фараонът благоразположено, допря рамото ми с дългите пръсти на тънката си ръка и от тях в мен се вля сила, сякаш огън докосна рамото ми, и аз усетих, че ще го обичам до сетния му ден, колкото и луд да беше. — Стори го — рече той, — наградата ти ще бъде голяма, Синухе, и ти ще седиш от дясната ми страна.

Аз обаче не желаех подаръци от него, а исках само да му създам добро настроение, и едва тогава проумях защо ония, които го обичаха, правеха всичко възможно, за да скрият от него истината въпреки желанието му да живее само от нея.

Подир туй Хоремхеб ме отведе в приемната зала, където гостите се бяха събрали и в която придворните, завиждайки си един другиму, се надпреварваха да заемат най-хубавите места в близост до трапезата на фараона. Покрай Хоремхеб се настаних непосредствено до царското семейство от дясната страна на фараона. Учуди ме, че към царското семейство се числеше и жрецът Ейе, но си спомних, че след смъртта на малката принцеса от Митани, починала веднага след пристигането си в Египет, неговата дъщеря Нефертити беше станала велика царска съпруга.

Пренебрегвайки яденето и пиенето, аз се загледах към царската трапеза, от която фараон Ехнатон излъчваше непознаваемата си истина. В захлас си мислех какви ли страхотни тайни таят насядалите край нея под гладките си чела. Царската майка Тейе беше остаряла и напълняла и с възрастта негърските черти на лицето й бяха станали още по-явни, та се питах дали пък схващането на фараона за равностойността на всички народи и раси не водеше началото си от майчината му утроба. По негов пример принцеса Бакетамон се бе преименувала на Бакетатон, лицето й беше красиво и изваяно като на статуя. Но редом с фараона седеше царица Нефертити и при вида й не се учудвах защо той вместо сестра си беше въздигнал нея за велика царска съпруга. Беше му родила две дъщери, без това да се отрази на фигурата й — придобила гордата осанка на зряла жена, тя нямаше причина да не разголва корема си като всички придворни дами. Поетите предостатъчно са възпели образа й с многобройни сравнения, поради което ще добавя само, че не носеше никакви накити и че в този си вид беше по-възвишена и по-красива от всички жени, които бях виждал, главата на тънката й гъвкава шия беше изящна и хубава и високата корона не я накланяше, а само подсилваше осанката й. Обаче погледът й беше много строг, а леката усмивка на тънките хубави устни — доста сдържана. Погледът й беше строг както на Нефернефернефер и през очите й не можеше да се проникне до тайните на нейното сърце.

От златно блюдо фараон Ехнатон ядеше варена с мляко каша, а дръжката на златната му лъжица златарят беше оформил като нежна глава на антилопа. След кашата той отчупи къшей сух хляб и го изяде, но пи не вино, а чиста вода, която наляха в златната му чаша. Като се нахрани, извика с пламнало, възторжено лице:

— Разкажете на целия народ, че фараон Ехнатон живее от истината и се храни с вода, хляб и бедняшка каша, така че трапезата му не се различава от трапезата и на най-простия селяк!

Подир туй той възхвали хляба, благословен от Атон, стритото зърно, благословено от Атон, и бистрата вода, благословена от Атон. Онези, които искаха да му се харесат, се отказаха от поднасяните гълъби от тръстиките, гъски по тивански и медени сладкиши, задоволиха се както фараонът с хляб и вода и останаха доста гладни, защото празничната вечеря трая дълго, поднесени бяха дванадесет вида месо, осем вида сладкиши и разнообразни сладоледи. По обгорелите им лица, ръце и крака личеше, че това бяха хора от най-низшите слоеве, които фараонът бе издигнал в свои съветници по различни държавни въпроси. Не се съмнявах в разсъдливостта и знанията им — мнозина имаха умни очи и хубаво чело, но уважението им към фараона не биваше да ги възпира да се хранят, защото останалите придворни ядоха без стеснение от всичко поднесено и пиха вино, развеселиха се, станаха шумни и язвителни.

По-късно узнах, а и сам видях, че фараон Ехнатон съвсем не презираше виното, ами разведряваше с него сърцето си, когато всичко вървеше според волята му. Не презираше нито тлъстите гъски, нито месото на антилопите, неприязън към месото на живините го обземаше само тогава, когато изпитваше нужда да пречисти тялото си, преди да има видения. В яденето и пиенето не беше много придирчив, което според мен се дължеше на това, че за него те нямаха такова значение, както за другите хора, и той не отделяше особено внимание на онова, което ядеше и пиеше, щом сърцето му беше пълно и мислите бликаха в ума му така буйно, че не смогваше да ги продиктува на писарите си.

Убеден съм, че можеше да се задоволи с простата храна на един селяк, за да бъде в еднакво положение с най-бедните си поданици. Но с напредване на вечерта той се вдигна от мястото си, приближи се като любезен домакин до гостите си, докосваше ги с дългите си пръсти по рамото, заговаряше ги и докато стоеше до тях, вземаше от време на време от блюдата им по някоя птича кълка, плод или меден сладкиш и разговаряйки, дъвчеше разсеяно, явно без да съзнава какво върши, защото притворството съвсем не му беше присъщо. Обаче ония, дето се бяха задоволили с кашата и хляба, следяха навъсено и гладно всяка хапка, която минаваше по дългия му тънък гръклян. Когато от многото приказки усетеше жажда, той — за да покаже особеното си благоразположение — понякога отпиваше вино от чашата на своя събеседник. Това същевременно означаваше, че на тръгване гостът можеше да вземе чашата, от която бе пил фараонът, за да я запази като скъп спомен и да я показва на децата си. Облагата не беше малка, тъй като всички чаши бяха красиви и драгоценни. По такъв начин и аз си взех за спомен широка златна чаша, тежаща няколко дебена, понеже стените й бяха облепени с късчета злато.

Гостите също станаха и засноваха между масите да се видят с познати и да разменят дворцови сплетни. До мен се приближи дребен широколик мъж, облечен с царски лен и окичен със злато по гърдите и шията. Едва по кафявите присмехулни очи в него познах Тутмос, възкликнах от радост и скочих да го прегърна. Казах му, че съм го търсил в „Сирийската делва“, но той заяви:

— Достойнството вече не ми позволява да се навъртам в долнопробни кръчми. Освен туй сигурно ще се озоря, ако се опитам да изпия всичко, което моите високопоставени приятели и покровители ми поднасят по домовете си. Той, озареният, ме назначи за царски ваятел, както можеш да прочетеш на огърлицата ми. Поводът беше, че му очертах слънчевия диск на Атон и неизброимите ръце, които се протягат от лъчите, за да предложат кръста на живота всекиму, който желае да го приеме.

— Тутмос, приятелю мой — извиках аз, — значи ти си изобразил царя върху колоните в голямото светилище на Атон! Такова нещо още не бях виждал.

— На служба при фараона има много ваятели — отвърна уклончиво той, — работим заедно и нашето единствено мерило е собственото ни око. Не се срамуваме заради фараона, а напротив — обичаме го и в скулптурите си се стремим да го покажем в истинския му вид. Да, приятелю Синухе, днес ние седим в златния палат и пием вино от скъпоценни чаши — ние, които по времето на лъжовния бог бяхме преследвани и осмивани и утолявахме жаждата си с кисела бира. Видяхме свободното критско изкуство, намерихме собствената си свобода и ти тепърва ще се дивиш на всичко, което ще виждаш, защото камъкът оживя в ръцете ни, макар че има още много да се учим.

— На дрехата си носиш кръста на живота — вметнах аз, а той се усмихна широко и рече:

— И какво от това? Той означава свобода от властта на лъжовния бог, живот в светлина и истина.

— Какво друго намираш в него ти, който се прехранваше, като рисуваше за богаташките деца разтреперани котки, обсадени от мишки? — запитах го аз.

При спомена за сиромашките години той се засмя, взе чашата ми в ръка, разгледа я с възхищение и каза:

— За божиите работи избягвам да говоря. Достатъчен ми е този хубав живот, всички негови багри и удивителни форми. За ръцете ми животът е бокал с вино, който никога не се изпразва, за очите ми — картина, на която не можеш да се нагледаш. Не, Синухе, за божиите работи не ми се разговаря, защото те всекидневно се менят според виденията на фараона и каквото вчера е било право, днес вече може да се окаже грешно. Фараонът сваля покривало след покривало от истината и те все не свършват, което изобщо не ме учудва. Пък и ставаш скучен, щом край празничната трапеза заговаряш за Атон — на нас и с бистър ум не ни е лесно да следим екзалтираността на фараона. Не, Синухе, нека разведрим сърцата си с вино, защото Атон доставя радост, а на любимците си раздава златни чаши и високи служби. Да оставим фараона да се грижи за божиите работи — той най-добре ги разбира, макар често да му създават по-голямо главоболие, отколкото смесеното вино на мен.

Радостта от срещата ми с Тутмос беше голяма, Хоремхеб също се радваше да го види, въпреки че на положението му не подхождаше да изразява възторга си открито. Тутмос внимателно го огледа и каза, че щял да му извая статуя в светилището на Атон, понеже освободил Тива от властта на лъжовния бог, а освен туй лицето и фигурата му били благодатни за изобразяване, стига фараонът да отпуснел злато за тази работа и подходящ камък. Хоремхеб беше доста поласкан, тъй като още не го бяха изобразявали, обаче заяви:

— Сигурно смяташ, че ще ми направиш услуга, ако ме издялаш от камък, за да се запазя вечно, но на мен ми се струва, че името ми бездруго ще пребъде благодарение на собствените ми дела. Пък и никак не ми се стои захласнат като глупак в безкръвните жертви върху олтара на Атон, понеже, като воин, нищо не разбирам от подобни дивотии. По-добре статуята ми да се постави в храма на Хор в родния ми град Хетнетсут — нали засега Хор и Атон все още не са се сдърпали, а освен туй ми се иска тамошните жители да си глътнат езика, защото се подиграваха с мен и с копието ми, когато бях малък.

Изричайки това, той стана и се поклони с ръце пред коленете, Тутмос и аз също се поклонихме, тъй като царица Нефертити, опряла изящната си ръка върху гърдите, се приближи и ни заговори. На пръстите си нямаше нито един пръстен, нито златни гривни окичваха китката й, така че всеки можеше да види колко хубава беше ръката й и колко нежна китката. Към мен тя се обърна с думите:

— Ечемичените семена, напоени с урината ми, отново избуяват и аз съм в трепетно очакване, понеже фараонът копнее за син, за наследник на властта си. Могъществото му ще бъде в несигурност, докато редом с него не застане собствената му кръв, тъй като лъжовният бог продължава да застрашава властта му. Не е нужно да крием това един от друг, то е истина и ние добре го знаем. Ти, Синухе, си обогатил познанията си в много страни и на мен са ми разказвали какви удивителни неща си извършил като лекар. Кажи ми, ще добия ли син?

Погледнах я с очите на лекар, опитвайки се да не забелязвам красотата й, защото по нейна воля красотата й струеше върху мен, сякаш нещо в нея ме призоваваше, и същото изпитваше всеки, към когото насочеше погледа си или до когото се приближеше.

— Нефертити, велика царска съпруго — отвърнах аз, — заради себе си не пожелавай син, понеже тазът ти е тесен и раждането на син ще ти причини по-големи болки, отколкото раждането на дъщеря, а е опасно и за живота ти.

Тя обаче ме погледна с бистър и строг поглед и нервно каза:

— Излишно е да ми говориш за неща, които са ми известни. Най-изкусните акушери в Дома на живота удължаваха и стесняваха главите на дъщерите ми преди самото раждане, за да се родят живи. Те не биха се осмелили да го извършат, ако великата царска майка не бе повикала шамани от Куш, които живеят в сламени колиби и владеят това умение. Затуй не се безпокой за живота ми и за големината на главата на сина ми, ами ми кажи какво трябва да сторя, за да го добия.

От тези думи разбрах напълно, че фараон Ехнатон се бе отърсил от всякакви предразсъдъци, и у мен се затвърди убеждението, че великата царска майка имаше негърско потекло — иначе откъде щеше да познава тайното умение на негрите. Но като лекар и египтянин, аз изпитвах неприязън към този начин на раждане. При все това казах, подбирайки думите си:

— Единствено Атон може да определя пола на детето в майчината утроба и човек е безсилен пред избора му. Вярно е, че сред народите на различните страни срещнах поверия и видях талисмани, с чиято помощ жените уж могат според желанието си да раждат момчета, ала те често грешат — и това е понятно, защото в крайна сметка възможностите са еднакви. След като си родила две момичета, сега по-вероятно е да добиеш син, обаче не мога да го твърдя със сигурност. Искам да бъда искрен към теб, а не като нечестните лекари да те заблуждавам с глупави вълшебства, за да спечеля злато.

Думите ми не й допаднаха, тя престана да се усмихва, погледна ме с ясни, безизразни очи и каза:

— Както знаеш, съпругът ми Ехнатон е син на слънцето. Дошъл е на бял свят след молитвата на великата царска майка в Хелиопол и раждането му е било божествено тайнство. Това не можеш да отречеш, нали?

Нещо в студената й разсъдливост ме подразни, поради което — а може би и под въздействие на виното — смелостта ми се пробуди, погледът ми се плъзна покрай нея и намеквайки за жреца Ейе, казах:

— За мен, като лекар, божествени тайнства не съществуват, а и заради народа не бих желал да заминаваш за Хелиопол, след като в дома си имаш същата сила и фараон Ехнатон иска да живее от истината. Ако утробата ти години наред бе останала безплодна, тогава може би щях да си мълча, тъй като наследяването на престола не е дребна работа. Но щом нито фараонът, нито ти имаш някакъв естествен недостатък, безполезно е да тормозиш сърцето си, понеже възможностите продължават да бъдат съвсем еднакви.

Тя повдигна ръка към гъвкавата си шия, пое дълбоко дъх и ме погледна така, сякаш имаше желание да ме погуби. Обаче в разсъдливостта си запази хладнокръвие и рече:

— Не разбирам за какво говориш, но явно се мъчиш да бъдеш дълбокомислен, за да ми повлияеш. Излишно е, защото искреният ти отговор ми е достатъчен, и аз ти благодаря.

Тутмос я погледна в очите и смело се намеси в разговора ни:

— Нефертити, най-хубава сред хубавиците, раждай само дъщери, за да наследяват красотата ти и така светът да се обогатява. Малката Меритатон вече е красавица, с перуките си придворните дами подражават формата на главата й и завиждат на хубостта й. А твоят образ трябва да бъде изваян, за да може красотата ти да се съхрани за вечни времена.

Аз също се успокоих и се учудих на вълшебната й сила, с която ме бе подвела да говоря неразумно. Затуй като лекар я посъветвах кои храни да избягва и я подканих да дъвче съзряващи пшеничени зърна, понеже това е единственото сигурно средство за подсилване на зародиша, та природата да се разколебае и да се предразположи към мъжко поколение в женската утроба.

— Единственото божествено тайнство в този случай — добавих аз — е оплождането на жената от семето на мъжа. Всички го смятат за естествено, ала никой не може да го обясни.

Тогава тя пак ми се усмихна, отпи вино от чашата ми и каза:

— Аз съм просто една глуповата жена и майка, а като майка съм много суеверна — както всички жени. Избави ме от суеверието, за да родя здраво дете, безразлично дали ще е момиче или момче.

От оцветените й устни по ръба на чашата остана керемиденочервена следа и аз внимавах да не я излича. Затуй по ръба на златната ми чаша все още има червена следа от нейната уста, а оня, който по непонятен начин повелява кое как да става на света, повели детето, което по онова време беше накарало ечемичените семена да покълнат, да се роди момиче, а от едно наивно момче направи фараон на двете царства. Само че тогава това още не ми беше известно. Ала същата вечер показах на Мерит чашата и имах двоен повод да се гордея: от нея беше пил фараонът, а по ръба й имаше червена следа и от устата на Нефертити. Но Мерит се отнесе пренебрежително към чашата, не ми позволи да я погаля по бузите и ми каза, че в златния палат съм се напил. При все това, когато следващата сутрин я поведох със себе си да наблюдаваме тържественото шествие на фараона, тя беше облякла модерна лятна дреха и макар родена в кръчма, изглеждаше много хубава, така че не изпитвах стеснение, застанал до нея на запазените за любимците на царя места по алеята на овните.

5

Човешкият разум е толкова непоследователен, а и истината на фараона така ме беше заслепила, че не предугаждах нищо лошо, макар в знойния ден все още да се носеше димът на опожарените къщи и зловонието на труповете откъм реката. Алеята на овните беше окичена с пъстри знаменца, гъсти тълпи, дошли да видят фараона, се бяха струпали от двете й страни, момчета се бяха покатерили по околиите дървета, а Пепитатон беше подсигурил безброй кошове с цветя, та съгласно обичая народът да обсипва с тях пътя пред паланкина на фараона. При мисълта за един свободен и озарен от светлина Египет на душата ми ставаше леко, от палата на фараона се бях сдобил със златна чаша и бях назначен за царски трепанатор. До мен стоеше хубава, зряла жена, която беше моя приятелка, и ръката й беше до моята. На запазените места около нас бяха застанали радостни хора с усмихнати лица, та не виждах изражението на хората от тълпата. Само дето беше необикновено тихо — толкова тихо, че от покрива на големия храм се дочуваше граченето на гарваните. Те, както и лешоядите, бяха свикнали с Тива и натежали от преяждане, не можеха да се върнат обратно в планините.

Може би беше недомислие, че златният паланкин на фараона се съпровождаше от негри с оцветени на ивици тела, защото появата им беше достатъчна, за да пламне гневът на народа. Само малцина сред тълпата не бяха пострадали през изминалите дни. На мнозина домовете бяха опожарени, сълзите на жените още не бяха изсъхнали, раните на мъжете продължаваха да парят под превръзките и по разбитите им уста не личеше никаква усмивка. Всеки случай фараон Ехнатон пристигна в златния си паланкин, който се издигаше над главите на народа, така че да го виждат всички. Носеше съединената корона на двете царства — короната на лилията и на папируса, короната на Горната и на Долната земя. Ръцете си беше кръстосал на гърдите, стиснал здраво закривения скиптър и царския камшик. Седеше неподвижно като идол, както фараоните открай време са седели пред народа. С пристигането му настъпи ужасяващо безмълвие, сякаш видът му накара гърлата на хората да се стегнат. Най-сетне стражите по алеята на овните вдигнаха копия и го приветствуваха, високопоставените и богатите също завикаха от запазените места и захвърляха цветя пред паланкина. Но сред ужасяващото безмълвие на тълпата възгласите им бяха жалки и нищожни като бръмченето на самотен комар в зимна нощ, така че те бързо замлъкнаха и се спогледаха стъписано.

Тогава фараонът противно на всички обичаи се помръдна, вдигна закривения скиптър и камшика и отправи възторжени поздрави към народа. Тълпата потръпна и изведнъж от устата на хората прозвуча вик, страхотен като рев на разбушувано море в крайбрежните скали. Стеклият се народ се разлюля и в глухо ридание завика: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон, царя на всички богове!“ Тълпата се люлееше и викът ставаше все по-мощен, така че гарваните и лешоядите по покрива и стените на храма се вдигнаха и размахаха черни крила над паланкина. Дочуваха се възгласи: „Махни се, неверни фараоне, махни се!“

Виковете изплашиха носачите и паланкинът спря хода си, а когато те, принудени от заповедите на разгневените стражеви офицери, се опитаха да продължат, народът като неудържим порой се устреми към средата на алеята, помете кордона от войници и се хвърли пред паланкина, за да прегради с гърдите си пътя му. Оттук нататък никой не можеше да следи какво точно става. За да разчистят пътя, войниците размахаха тояги и боздугани, ала скоро се наложи да използуват копия и ножове, за да бранят живота си. Тояги и камъни свистяха във въздуха, по плочника на алеята на овните потече кръв и над всеобщия рев се извисяваха пронизителни предсмъртни писъци. Обаче към фараона не полетя нито един камък, понеже като всички фараони преди него той беше роден от слънцето. Затуй животът му беше свят и неприкосновен и никой от тълпата дори насън не би се осмелил да вдигне ръка срещу него, колкото и дълбоко да го ненавиждате. Струва ми се, че и жреците не биха дръзнали да вдигнат ръка срещу него, след като дотогава подобно нещо не се беше случвало. Така фараонът, необезпокояван от никого, наблюдаваше отвисоко всичко, което ставаше. Пренебрегвайки достойнството си, той се изправи и с викове се опита да усмири войниците, ала сред шумния безпорядък никой не го чуваше.

Народът замеряше войниците с камъни, удряше ги с тояги, а те се отбраняваха и убиваха хора от тълпата, която непрестанно надаваше възглас: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон!“ или: „Махни се, неверни фараоне, в Тива нямаш работа!“ Камъни захвърчаха и към високопоставените, тълпата застрашително проникна сред запазените за тях места, поради което знатните дами захвърляха цветята, изтърваваха кутийките си с благовония и хукваха да бягат.

Тогава Хоремхеб заповяда на тръбачите да дадат сигнал и бойните колесници излязоха от дворовете и страничните улички, където беше наредил да се скрият, за да не тревожат народа. Колесниците се приближиха и мнозина се озоваха в краката на конете и под колелата, но Хоремхеб бе накарал да свалят прикачените към тях коси, за да не се пролива излишна кръв. Те се движеха в определен ред, с бавен ход заобиколиха паланкина на фараона, вземайки под своя закрила шествието и царското семейство. Ала народът не се разотиде, преди да се увери, че царските кораби са поели към отвъдния бряг на реката. Тогава той даде воля на възторга си и радостните викове бяха още по-страшни от виковете на ненавист, а престъпната сган, която се беше размесила с тълпата, нападна домовете на високопоставените и започна да граби всичко каквото й попаднеше, докато войниците не въдвориха ред с копията си. Народът се прибра по домовете си, нощта се спусна и гарваните накацаха по труповете върху плочника на алеята на овните.

Така фараон Ехнатон за първи път се озова лице срещу лице с разярената тълпа, видя да се пролива кръв заради неговия бог и не можа да забрави тази гледка. В него нещо се прекърши, омразата вля отрова в любовта му, фанатизмът му порасна и той заповяда в рудниците да бъде изпращан всеки, който произнася гласно името на Амон или тайно го пази, написано по изображения или съдове. Ала хората не бяха склонни да доносничат и затуй за свидетели биваха призовавани дори крадци и роби, така че вече никой не беше подсигурен срещу лъжесвидетелство. По този начин много честни и почтени мъже попаднаха в рудниците и каменоломните, докато подлеците и изменниците се настаняваха с името на Атон в техните къщи, работилници и дюкяни.

Разказвам всичко това, преди още да се беше случило, за да поясня как се стигна дотам. Но още същата нощ ме повикаха спешно в златния палат — фараонът беше получил болестен пристъп, лекарите се страхуваха за живота му и искаха да делим отговорността, след като им бе говорил за мен и бе назовал името ми. Много водни мерки време той лежа в несвяст като мъртвец, крайниците му изстиваха и по жилите му не се усещаше туптене. Най-сетне дойде в съзнание, но по време на бълнуването бе прехапал езика и устните си, та от устата му течеше кръв. Като дойде на себе си, той отпрати всички лекари от Дома на живота, понеже вече не искаше да ги вижда, и задържа само мен. Щом се посъвзе, нареди:

— Повикайте гребците, накарайте ги да вдигнат червените платна на корабите и нека всеки, който е мой приятел, ме последва. Тръгвам на път и моето видение ще ме води, докато намеря земя, която не принадлежи на никой бог и на никой човек. Ще я обрека на Атон, на нея ще построя град, който също ще бъде на Атон, и никога повече няма да се върна в Тива. — Сетне добави: — Поведението на тиванците е по-противно от всичко случило се досега. По-гнусно и недостойно нещо моите предци не са изпитвали дори от страна на чужди народи. Затуй кракът ми никога вече не ще стъпи в Тива — нека тя погине в мрака си!

Фанатизмът му бе толкова силен, че още преди да беше оздравял, накара да го пренесат на кораба и нито аз, като лекар, нито съветниците му можаха да го възпрат. Обаче Хоремхеб заяви:

— Така ще е най-добре. По този начин тиванците наложиха волята си, Ехнатон също наложи волята си. Те са доволни, той също е доволен и на земята ще настане мир.

Понеже фараонът се беше разстроил и погледът му блуждаеше, аз се подчиних на решението му и като лекар, разсъдих, че ще е по-добре да смени обстановката, да види ново обкръжение и да срещне нови хора, които не го мразят. Така аз го придружих при пътешествието му надолу по реката. На тръгване беше толкова нетърпелив, че не дочака дори царското семейство, потегли най-отпред и Хоремхеб изпрати бойни кораби да го съпровождат, за да не го сполети беда.

Корабът на фараона се плъзгаше по течението, Тива остана зад нас, градските стени, покривите на храма и златните остриета на обелиските се скриха зад хоризонта и от погледа изчезнаха също трите планински върха — вечните стражи на Тива. Но споменът за града не избледня, а ни преследваше дни наред, защото реката гъмжеше от тлъсти крокодили, чиито опашки плющяха в застоялата вонлива вода, и сто пъти по сто подпухнали тела продължаваха да се носят по течението. Нямаше ни един тръстиков гъсталак или пясъчен нанос, по който да не се бяха закачили дрехи или коси от погубените заради бога на фараон Ехнатон. Обаче той самият не знаеше нищо за тях, понеже лежеше на меки постелки в царската каюта, слуги го разтриваха с благовонни масла и кадяха наоколо му тамян, за да не усети миризмата, на своя бог.

След десетдневно пътуване реката се изчисти и фараонът излезе на носа на кораба да огледа околностите. Земята околовръст беше пожълтяла, селяните прибираха лятната реколта, а надвечер говедата се стичаха на водопой по брега и пастирите надуваха двойните си свирки. Щом забележеха царския кораб, хората се пременяха в бяло, дотърчаваха от поселищата си, размахваха палмови клони към фараона и с викове го приветствуваха. От всички лекове най-благотворна за здравето му беше гледката на доволния народ и навремени той заповядваше да спрем край брега, слизаше на сушата, заговаряше хората, докосваше ги с ръка, благославяше децата и жените и те завинаги запомняха това. Даже овцете плахо се доближаваха до него, подушваха го и придръпваха с уста краищата на дрехата му, а той се смееше радостно. Не се боеше и от своя бог — слънчевия диск, макар в лятната жега той да е смъртоносен бог. Разголваше лицето си и слънцето го обгаряше, трескавостта и фанатизмът му отново нарастваха и очите му запламтяваха със страшна сила, когато нетърпеливо припираше да продължим пътуването.

Нощем в мрака стоеше на носа на кораба, вглеждаше се в огнените звезди и ми казваше:

— Всичката земя на лъжовния бог ще раздам на ония, дето се задоволяват с малко и творят блага с ръцете си, та да бъдат честити и да славят името на Атон. Всичката земя ще раздам на тях, защото сърцето ми ликува при вида на охранени деца и на засмени жени и мъже, които работят в името на Атон, без да мразят някого и без да се страхуват от някого. — Сетне додаваше: — Човешкото сърце е мрачно, ала никога нямаше да повярвам в това, ако не го бях видял със собствените си очи. Сиянието ми е толкова ярко, че не проумявам мрака, и когато на душата ми е светло, забравям всички неверни сърца. Обаче сигурно има много хора, които — въпреки че виждат Атон и усещат неговата любов — не могат да го разберат, защото са прекарали живота си в мрак, очите им вече не разпознават светлината, а видят ли я, смятат я за някакво зло и очите ги заболяват от нея. Затуй ще ги оставя на мира и няма да им преча, стига и те да не пречат на мен и на обичните ми. При все това не искам да живея в близост до тях — ще събера около себе си ония, които най-много обичам, ще живеем заедно и няма да се отделям от тях, за да не получавам силно главоболие, като гледам неща, които ме огорчават и са кощунство за Атон.

В нощния мрак той се взираше в звездите и казваше:

— Нощта ме ужасява, ненавиждам тъмнината и се боя от нея. Звездите също не обичам, защото при техния блясък чакалите се измъкват от дупките си, лъвовете напускат леговищата си и кръвожадно заревават. Тива ми приличаше на нощ, та затуй я изоставих. Всъщност изоставих всичко старо и лъжовно и възлагам надежда на младите и на децата, тъй като от тях ще изгрее световната пролет, овладявайки от малки учението на Атон, те ще се очистват от злото и така ще се пречисти целият свят. За тази цел училищата ще трябва да се обновят, старите учители да се освободят и за децата да се съставят нови текстове. Искам също да опростя писмеността — не са нужни изображения, за да разбираме написаното, и затуй ще създам писменост, която и най-простият с лекота ще може да изучава. Тогава вече няма да има разлика между грамотните и народа. Народът ще се научи да пише, така че във всяко село, даже и в най-малкото, ще има по някой грамотен, който да чете написаното за тях. Защото ще им пиша често и по много за всякакви неща, които трябва да се знаят.

Думите му ме изплашиха. Вече бях осведомен за новата писменост на фараона, която лесно се изучаваше и четеше, ала не беше нито свещена, нито красива и съдържателна като старата, така че всеки уважаващ умението си писар я презираше и хулеше ония, които я използуваха. Затуй му рекох:

— Народната писменост е грозна и недодялана, пък и не е свещена. Какво ще стане с Египет, ако всеки се научи да пише? Това не е бивало никога. Нали сетне никой няма да иска да се труди, земята ще запустее и народът няма да се радва на грамотността, щом ще умира от глад.

Това не биваше да го казвам, защото той се разгневи и извика:

— Виж ти колко близо съм бил все още до мрака, седнал до мен в твое лице, Синухе! Ти все се съмняваш и издигаш прегради по пътя ми, ала в мен истината гори като огън и погледът ми прониква през всички препятствия като през бистра вода, докато съзре света, който ще дойде след мен. В него няма да има нито омраза, нито страх, хората ще делят работата си по братски, хляба си също ще делят по братски, няма да има ни богати, ни бедни, всички ще бъдат равни и всички ще могат да пишат и да четат написаното от мен. Няма да се наричат помежду си „мръсен сириец“ или „жалък негър“, ами ще живеят като братя и няма да воюват. Всичко това го виждам с очите си и затуй силата и възторгът в мен се надигат толкова неудържимо, че се страхувам да не ми се пръсне сърцето.

Отново се уверих, че е луд, заведох го да легне в постелята си и му дадох успокоително. Но думите му не ми даваха покой и глождеха сърцето ми, защото вътрешно се чувствувах узрял да откликна на словото му. Много народи бях видял и всички те в основата си бяха еднакви, много градове бях посетил и всички те, общо взето, бяха еднакви, а и за истинския лекар не биваше да има разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца — задачата му като лекар беше да помогне на всеки човек. Затуй си рекох: „Лудостта му е голяма и явно произтича от болестта му, но същевременно тя е приятна и заразителна лудост и ми се ще видението му да се сбъдне, макар разумът да ми подсказва, че такъв свят не може да се изгради никъде другаде освен в Западната страна. Сърцето ми обаче се вълнува и намира, че истината му е по-велика от всички други истини, изречени преди него. Сърцето ми е убедено, че след него няма да бъде изречена по-голяма истина, макар да знаем, че на всяка крачка оставя кръв и разруха и че ще съсипе могъщата държава, ако му е писано да живее достатъчно дълго.“

Загледан в звездите на тъмното небе, разсъждавах: „Аз, Синухе, съм чужденец на този свят и не знам дори кой ме е родил. По собствена воля станах лекар на бедняците в Тива и за мен златото няма особено значение, макар че предпочитам тлъстата гъска пред сухия хляб и виното пред водата. Ала за мен никое от тях не е толкова важно, че да не мога да се откажа от него. И след като нямам нищо за губене освен живота си, защо да не подкрепя слабостта му, защо да не застана до него и да не го окуражавам без всяко колебание? Той е фараон, властта е в негови ръце, а на света няма по-богата и по-плодородна земя от Египет и тя може би ще издържи благополучно това изпитание. Ако то стане, светът действително ще се обнови, новата световна година ще настъпи, хората ще заживеят като братя и вече няма да има бедни и богати. Досега никому не се е удавал толкова удобен случай да осъществи истината си както на него, защото той се е родил фараон. Пък и не вярвам подобен случай да се удаде повторно — това е единственият миг за всички времена, когато истината му има възможност да се сбъдне.“

Така с отворени очи сънувах върху поклащащия се царски кораб, а нощният вятър довяваше до ноздрите ми уханието на зряла пшеница и на хармани. Но в същото време той охлади крайниците ми, мечтите в съзнанието ми угаснаха и аз унило си рекох: „Жалко, че Каптах не е тук и не мога да чуя мнението му. Защото, макар че съм опитен лекар и мога да изцерявам много страдания, болестите и нищетата на този свят са толкова големи, че всички лекари, колкото и способни да са, не успяват да ги оправят, а има и заболявания, пред които те са безсилни. По същия начин Ехнатон може би е лечител на човешките сърца, ала не смогва да бъде навред. Подготвяните от него за лечители на човешките сърца схващат думите му наполовина, изопачават мислите му по собствено виждане и желание, а и един живот не ще му стигне да подготви толкоз много лечители, че да излекува цялото човечество. Освен туй има човешки сърца, които дотолкова са се покварили, че даже и неговата истина не може да ги поправи.“ Каптах сигурно би казал: „Дори да дойде време, когато няма да има богати и бедни, то умни и глупави, хитри и наивни винаги ще има. Така е било и така ще бъде. Силният ще стъпи на врата на слабия, хитрият ще отнеме кесията на глупавия и ще накара наивния да работи за него, защото човекът е коварно същество, добротата му е половинчата и едва когато пукне, става напълно добър. Сам виждаш докъде я е докарал с добротата си. Най-доволни от нея, изглежда, са крокодилите в реката и преситените гарвани по покрива на храма.“

Такива разговори водеше фараон Ехнатон с мен и аз със себе си, а сърцето ми изпитваше слабост и безпомощност, докато на петнадесетия ден пред нас се зададе земя, която не беше подвластна никому и не принадлежеше на никой бог. В далечината се извисяваха сипкави и златистокафяви планини, земята беше необработена и само тук-там пастири, обитаващи тръстикови колиби по брега, пасяха говеда. Фараонът слезе от кораба и обрече тази земя на Атон, твърдо решен да построи на нея нова столица. Бъдещия град нарече Ахетатон — Града на небесните висини.

Корабите спряха един след друг, той събра дърводелците и градостроителите си, разпореди се за посоките на главните улици и за разположението на златния си палат и светилището на Атон, а за къщите на последвалите го негови любимци отреди места по главните улици. Строителите прогониха пастирите и стадата им, бутнаха тръстиковите им колиби и построиха кейове по брега. На строителите фараон Ехнатон също посочи място за заселване извън своя град и те съградиха най-напред своите глинени къщи — пет улици от север на юг и пет улици от изток на запад. Къщите им бяха еднакви по големина, с по две еднакви стаи, като във всяка къща пещта беше на определено място и всяко гърне, всяка рогозка си имаше определено място, защото фараонът беше благоразположен и желаеше да направи всички строители еднакви по достойнство, за да живеят честито в собственото си селище извън града на фараона и да прославят името на Атон.

Но дали прославяха името на Атон? Не, те горчиво проклинаха и Атон, и фараона, понеже недоумяваха защо ги беше преселил от градовете им в пущинаците, където нямаше ни улици, ни бирарии, а навред само обгоряла трева и пясък. Всички жени негодуваха срещу пещите и въпреки забраната държаха да кладат огньове за готвене извън къщите си, непрекъснато разместваха рогозките и гърнетата, а многодетните завиждаха на бездетните, че се ширели. Свикналите с пръстени подове роптаеха, че глинените подове били прашни и вредни за здравето, а пък ония, които бяха живели на глинени подове, твърдяха, че в Ахетатон глината не била същата както другаде, ами прокълната, защото при миене се напуквала.

Освен туй искаха да отглеждат цвеклото си на улицата пред своите къщи, както бяха свикнали от по-рано. Площите, които фараонът им бе предоставил извън града, не ги удовлетворяваха, защото според тях там нямало достатъчно вода и не можели да мъкнат тор толкоз надалеч. Тръстиковите въжета за простиране на изпраните дрехи опъваха напряко през улиците и в стаите си държаха кози, макар че фараонът беше забранил това по здравословни причини и заради децата. С една дума, по-недоволно и по-свадливо селище от това на строителите на Ахетатон по време на изграждането на новата столица не бях виждал. Трябва обаче да призная, че лека-полека те свикнаха и се примириха с несгодите и престанаха да ругаят фараона. За старите си огнища си спомняха с въздишка, но без сериозно желание да се върнат там. Все пак жените тайно държаха козите в стаите си, защото дори на фараона беше невъзможно да им попречи.

Разливът и зимата дойдоха, но фараонът не се върна в Тива — упорито продължи да живее на кораба и оттам управляваше страната. Всеки положен камък, всяка издигната подпора го радваше неимоверно и той често избухваше в злорад смях, виждайки как по улиците израстваха леки хубави дървени постройки, защото мисълта за Тива го разяждаше като отрова. За град Ахетатон изразходва всичкото злато, иззето от Амон, но във всички провинции нареди цялата земя на Амон да се раздаде на сиромасите, които желаеха да я обработват. Спираше всички кораби, поели нагоре по реката, изкупуваше стоката им и я стоварваше в Ахетатон, за да създава ядове на Тива. Така припираше със строителството, че цената на дървото и камъка се повиши и човек можеше да забогатее, докарвайки гемия с дървен материал от първия праг на Нил до Ахетатон. Освен неговите строители в Ахетатон надойдоха множество работници, които живееха в бордеи и тръстикови колиби на брега, мачкаха глина и правеха тухли. Те уравняваха улиците и копаеха напоителни канали, а в градината на фараона издълбаха свещено езеро на Атон. Кораби докарваха храсти и фиданки, които след разлива бяха засадени в Града на небесните висини, израсли овошки също бяха засадени, така че фараонът още следващото лято можеше да бере с трепетни ръце първите фурми, смокини и нарове, узрели в неговия град.

Макар че фараонът оздравя, укрепна и се чувствуваше щастлив, като виждаше как градът му никне и разцъфтява ефирен с пъстрите си колони, на мен ми се отвори голяма работа, понеже, преди земята да бъде оздравена с канали, сред строителите избухваха епидемии, а припряното строителство водеше до много злополуки. Докато нямаше кейове, крокодилите нападаха газещите във водата разтоварачи на кораби. Техните викове бяха сърцераздирателни и едва ли има по-ужасяваща гледка от гърчещия се и стенещ човек между големите челюсти на крокодила, преди той да се гмурне в подмолите и да го остави да се разлага в леговището си. Но фараонът дотолкова бе зает с истината си, че не смогваше да види нищо от всичко това. Затуй гемиджиите срещу собствена мед наемаха от Долната земя ловци на крокодили, които постепенно успяха да прочистят реката от тази напаст. Мнозина твърдяха, че крокодилите следвали кораба на фараона от Тива до Ахетатон, ала аз не съм съвсем убеден, макар да знам, че крокодилът е невероятно умна и хитра живина. Трудно е да се повярва, че те са съумели да свържат царския кораб с носещите се по реката трупове, но ако е така, тогава крокодилът наистина е умна живина. При все това тяхната разумност беше безсилна пред медта на гемиджиите и примките на ловците от Долната земя, така че решиха да оставят брега на Ахетатон на мира, което от своя страна също свидетелствува за извънредната разумност на тези забележителни и страшни живини. Те като дебнеща глутница се спуснаха надолу по течението чак до Мемфис — града, който Хоремхеб бе избрал за свое седалище.

Трябва да отбележа, че след оттеглянето на разлива Хоремхеб също пристигна в Ахетатон, придружен от високопоставени придворни. Дойде не за да се установи там, а за да разубеди Ехнатон в решението му да разпусне войската. Фараонът му бе заповядал да освободи от служба негрите и шарданите и да ги изпрати по родните им места. Но Хоремхеб бавеше изпълнението на заповедта и го протакаше под различни предлози, защото с пълно основание очакваше в Сирия да избухне метеж и смяташе да прехвърли войската там. След изстъпленията в Тива негрите и шарданите дотолкова бяха станали омразни в цял Египет, че при вида им всеки плюеше и разтриваше храчката си в прахта.

Обаче фараон Ехнатон беше непреклонен в решението си и Хоремхеб напразно си губеше времето в Ахетатон. Всеки ден разговорите им протичаха по еднакъв начин и мога да ги опиша. Хоремхеб предупреждаваше:

— В Сирия цари голямо неспокойствие, а тамошните египетски колонии са слаби. Може би Азиру разпалва ненавист към Египет и не се съмнявам, че в удобен момент направо ще вдигне бунт.

Фараон Ехнатон казваше:

— Видя ли подовете в палата ми, върху които художниците сега по критски образец изобразяват тръстики и летящи патици? Не вярвам в Сирия да избухне бунт, след като на всички тамошни царе съм изпратил кръста на живота. Самият цар Азиру е мой приятел, прие кръста на живота и в страната на аморитите издигна светилище на Атон. Сигурно вече си разгледал колонадата на Атон в близост до палата ми. Заслужава да се види, макар че колоните се градят от тухли, за да се печели време. Освен туй не би ми била приятна мисълта, че робите в каменоломните са се блъскали, за да вадят камък за Атон. Що се отнася до Азиру, ти неоснователно се съмняваш в неговата вярност, понеже той ми изпрати многобройни глинени плочки, чрез които любознателно разпитва за новости относно Атон. Ако желаеш, моите писари ще ти покажат тези плочки, щом подредим архива. Хоремхеб отвръщаше:

— Плюя на неговите глинени плочки, защото са гнусни и вероломни като него самия. Но щом си решил твърдо да разпуснеш войската, позволи ми да усиля поне пограничната стража. Южните племена вече не зачитат граничните камъни, извеждат стадата си по нашите пасища в Куш и палят селата на черните ни съюзници, което никак не е трудно, понеже колибите им са от слама.

Ехнатон казваше:

— Не вярвам да имат зли помисли, когато сиромашията ги насочва към нашите пасища. Нека съюзниците ни делят пасищата си с южните племена, а пък аз ще им изпратя кръста на живота. Не вярвам също умишлено да палят села. Както сам каза, селата със сламени колиби лесно пламват и заради няколко пожара не бива да упрекваме цели племена. Но щом искаш, усили граничната охрана в Куш и Сирия. Нали на теб е възложено да се грижиш за сигурността на страната, стига да държиш само гранична стража, а не редовна войска.

Хоремхеб настояваше:

— И все пак, безумни ми приятелю Ехнатон, ти трябва да ми позволиш да преустроя стражевите отряди в цялата страна, защото в нищетата си уволнените войници ще ограбват къщите, с тоягите си ще пребиват селяните и ще им отнемат кожите, които са приготвили, за да платят данъците.

— Ти не ме послуша и ето какви са сега последиците, Хоремхеб — казваше фараон Ехнатон назидателно. — Ако на войниците си беше говорил повече за Атон, те нямаше да постъпват така. Но сега в сърцата им цари мрак, по гърбовете им парят следите от камшика ти и те не знаят какво вършат. Впрочем забеляза ли, че двете ми дъщери вече се разхождат заедно? Меритатон води за ръчичка по-малката, а за другарче си имат миловидна газела. Освен туй нищо не ти пречи да наемеш уволнените войници за стражи по цялата граница, но именно като гранични стражи, а не като редовна войска, готова да воюва. Според мен напълно оправдано би било дори да разрушим и насечем всички бойни колесници, защото недоверието поражда недоверие, а ние трябва да уверим всичките си съседи, че каквото и да стане, Египет няма да започне война.

— Няма ли да е още по-просто, ако продадем колесниците на Азиру или на хетите, които за коне и бойни колесници плащат добра цена? — запитваше Хоремхеб заядливо. — Ясно ми е, че според теб не си струва да се поддържа редовна войска, след като погребваш всички богатства на Египет в едно блато и в тухли.

По този начин те спореха ден след ден, докато най-сетне Хоремхеб благодарение на упорството си стана главнокомандуващ на граничната охрана и на всички градски стражи. За тяхно въоръжение фараонът определи копия с дървени остриета, но му предостави сам да умува над тяхната численост. Тогава Хоремхеб свика всички провинциални стражеви началници в Мемфис, който се намираше в центъра на Египет, на границата между двете царства, и се готвеше лично да потегли за там. Ала тъкмо когато щеше да се качи на бойния си кораб, вестоносец от Сирия донесе куп тревожни писма и глинени плочки, така че в сърцето на Хоремхеб отново проблесна надежда. Писмата и глинените плочки удостоверяваха, че като узнал за вълненията в Тива, Азиру сметнал момента за удобен и с изненадващо нападение завзел няколко града в съседство със земята на аморитите. В Мегидо — ключа към Сирия, също бушувало въстание и войските на Азиру обсадили крепостта, в която египетският гарнизон се беше скрил и сега молеше фараона за незабавна помощ. Но фараон Ехнатон каза:

— Предполагам, че за действията си цар Азиру има уважителни причини, защото знам, че е избухлив човек и пратениците ми навярно са го оскърбили. Затуй не мога да го осъдя, преди да получи възможност да обоснове постъпката си. Мога обаче да сторя нещо друго и е жалко, че не съм се сетил по-рано. Тъй като в Черната земя понастоящем се изгражда град на Атон, редно е да построя такъв град и в Червената земя — в Сирия и Куш. Действително, в Куш трябва да се построи град на Атон, в Сирия също трябва да се построи град на Атон, който да бъде седалище на властта. Като кръстовище на кервански пътища, Мегидо е подходящо място за такъв град, ала сега там явно е доста неспокойно, за да се подемат строителни работи. Ти обаче ми разказа, че по време на войната срещу хабирите, за която никога няма да си простя, в Ерусалим си издигнал светилище на Атон. В Сирия той не е средищен град като Мегидо — разположен е по на юг, но веднага ще се разпоредя да се застрои като град на Атон, така че Ерусалим да стане главен град на Сирия, макар сега да е едно порутено село.

При тези думи Хоремхеб прекърши камшика си, захвърли го в нозете на фараона, качи се на бойния си кораб и пое за Мемфис да преустройва стражевите отряди на страната. Ползата от пребиваването му в Ахетатон беше тази, че през дългите вечери можах на спокойствие да му разкажа всичко, което бях видял и чул във Вавилон, Митани, Хати и Крит. Той ме слушаше безмълвно, сегиз-тогиз поклащаше глава, сякаш разказваното от мен не му беше съвсем неизвестно, и опипваше ножа, който ми бе дал хетският пристанищен началник. Понякога ми задаваше детински въпроси, например: „При команда вавилонските войници с левия крак ли тръгват, както египтяните, или с десния, както хетите?“ Или пък: „Резервният кон за тежките хетски колесници редом с другите коне ли препуска или зад колесницата?“ Или пък: „По колко спици имат колелата на хетските бойни колесници и подсилени ли са с метал?“

Детинските му въпроси вероятно се дължаха на обстоятелството, че беше воин. Защото воините се интересуват от дребнави и безсмислени неща, точно както децата държат да преброят колко крака има стоножката. Той нареди да се запише всичко каквото му разказвах за пътищата, мостовете и реките, нареди да се запишат също имената, които назовавах, та му предложих по тези въпроси да се обърне към Каптах, който се държеше не по-малко детински от него и помнеше сума ненужни неща. Затуй пък когато му разказвах за гадаенето по черен дроб и му изреждах хилядата различни порти, галерии и кладенци на черния дроб, той изобщо не се въодушеви и не си отбеляза имената им.

Всеки случай напусна Ахетатон разярен и фараонът се радваш, безкрайно на заминаването му, защото разговорите с Хоремхеб така го изнуряваха, че щом го видеше да се приближава, получаваше главоболие. А на мен каза замислено:

— Пък може би Атон желае Египет да загуби Сирия. Ако е така, няма защо да се опълчвам срещу волята му и за Египет това ще бъде само от полза. Защото богатствата на Сирия глождеха сърцето на Египет, от Сирия идваха разкошът, разпуснатостта, всички злини и лоши нрави. Загубим ли Сирия, Египет неминуемо ще се върне към скромен живот и ще заживее в истина. В такъв случай всички сегашни събития стават за благото ма Египет. Новият начин на живот трябва да започне от Египет, за да се разпространи по целия свят.

Сърцето ми негодуваше срещу думите му и аз казах:

Началникът на гарнизона в Симира има син на име Рамзес — жизнено момче с големи кафяви очи, което обича да си играе с пъстри камъчета. Беше се разболяло от лещенка и аз го излекувах. В Мегидо живее една египтянка, която дойде при мен в Симира, след като узнала за умението ми. Коремът й беше подут, разрязах го с ножа си и тя остана жива. Кожата й беше мека като вълнена тъкан и като всички египтянки имаше лека походка, макар че коремът й беше подут и очите й блестяха от треска.

— Не разбирам защо ми разказваш тия неща — рече фараон Ехнатон и се залови да чертае светилището, както го виждаше във въображението си, поради което непрекъснато досаждаше на архитектите и строителите с чертежи и обяснения, въпреки че от постройки те разбираха повече, отколкото той.

— Исках само да кажа, че си представям малкия Рамзес с разбита уста и с окървавен перчем на челото. Представям си също жената от Мегидо просната в двора на крепостта с разголено и окървавено тяло, което аморитите безчестят. Но естествено признавам, че мислите ми в сравнение е твоите са дребнави и че владетелят не може да бъде загрижен за всеки Рамзес и за всяка жена с мека кожа сред поданиците си.

Тогава фараонът сви ръце в пестници, вдигна ги с помръкнал от главоболие поглед и извика:

— Синухе, не разбираш ли, че ако се наложи да предпочета не живота, а смъртта, ще предпочета смъртта на сто египтяни вместо смъртта на хиляда сирийци? Започна ли война в Сирия, за да спася живота на всеки тамошен египтянин, в нея ще загинат много египтяни и много сирийци, а и сириецът е човек като египтянина, в гърдите му бие сърце, той също има жени и светлооки синове. Ако на злото отвръщам със зло, ще причинявам само злини. Но отвръщайки на злото с добро, причинените злини ще бъдат далеч по-малко. Не искам да предпочета смъртта наместо живота. Затуй си затварям ушите за думите ти и повече не ми говори за Сирия, ако моят живот ти е скъп и ме обичаш. Защото при мисълта за Сирия сърцето ми изпитва страданията на всички ония, които трябва да загинат по моя воля, а човек не може дълго да понася страданията на много хора. Дай ми покой заради Атон и заради истината ми.

Той наведе глава, от болка очите му се изцъклиха, зачервиха се и дебелите му устни започнаха да потръпват. Затуй го оставих на спокойствие, ала в ушите ми трещяха ударите на стеноломите в Мегидо и отекваха писъците на изнасилваните жени във вълнените шатри на аморитите. При все това заглуших сърцето си за тези звуци, защото, макар да беше луд, аз го обичах. Обичах го може би тъкмо заради лудостта му, която беше по-хубава от разума на другите хора.

6

Трябва да разкажа също за придворните, които незабавно последваха Ехнатон в Града на небесните висини, понеже, откакто се помнеха, бяха живели в златния палат на фараона и животът им нямаше друг смисъл, освен да бъдат в близост до фараона, да се усмихват, когато той се усмихваше, и да сбърчват чело, когато той се намръщеше. Преди тях така бяха постъпвали бащите им, а още по-преди — бащите на техните бащи. От бащите си бяха наследили царските служби и титлите, гордееха се с достойнствата си и ги сравняваха помежду си. Сред тях имаше царски сандалоносец, който едва ли някога бе обул обувките си сам, имаше виночерпец, който никога не бе тъпкал грозде за вино, имаше царски пекар, който никога не беше виждал как брашното става на тесто, имаше царски носач на лопатката за помада, имаше царски обрезвач и много други служители, а пък аз самият бях царският трепапатор, поради което никой не очакваше от мен да отворя черепа на фараона, макар че за разлика от всички останали бих могъл да го извърша и така с голяма вероятност да спася живота му.

Пеейки възторжени химии за Атон, те пристигнаха в Ахетатон на обкичени с цветя кораби, сякаш правеха забавно пътешествие. Доведоха придворни дами и донесоха много делви с вино. Настаниха се на брега под сенници и в шатри, ядяха, пиеха и се наслаждаваха на живота, защото разливът се беше оттеглил, беше пролет и въздухът наоколо бе резлив като младо вино, в посадените дръвчета чуруликаха птички и гълъби гукаха. За прислужване им бяха необходими толкоз много слуги и роби, че станът им приличаше на малко градче, защото сами не умееха дори ръцете си да измият, нито пък да избършат измазнената си уста — без слуги и роби щяха да бъдат безпомощни като прохождащо дете.

При все това те храбро следваха фараона, докато им показваше улиците и местоположението на къщите, а роби с чадъри пазеха сянка на драгоценните им глави. Понеже фараонът навремени вдигаше по някоя тухла и я полагаше на мястото й, те също се въодушевиха да помагат на строителите при градежа. Запъхтени пренасяха тухли до израстващите стени на къщите си, смееха се, когато си одраскваха ръцете, а знатните дами мачкаха глина, коленичили на земята. Младите и красивите използуваха това като претекст да се разсъблекат и да останат само с набедрена препаска, както жените от народа, когато стриват зърното.

Но докато мачкаха глината, роби трябваше да им пазят сянка, да не би грижливо поддържаната им кожа да потъмнее от слънцето. Мачкаха, каквото мачкаха, и си тръгваха, оставяйки след себе си пълен безпорядък, поради което строителите ядосано ги ругаеха и събаряха редените от благороднически ръце тухли. Към младите дами все пак не отправяха ругатни — по тях се заглеждаха и правейки се на завеяни, ги плясваха с омазнените си ръце по голо, та те изпищяваха от уплаха и възбуда. Случваше се обаче до тях да се примъкват стари, грозни придворни дами, които ги насърчаваха по време на работата, опипваха с възхита мускулите им и в името на Атон погалваха изцапаните им с глина бузи, вдъхвайки миризмата на потта им. Тогава строителите пак започваха да ругаят и изпускаха тухли върху краката им, за да се отърват от тях.

Придворните много се гордееха с участието си в строителството, хвалеха се с работата си, пресмятаха кой колко тухли е сложил на стените и показваха на фараона изподрасканите си ръце, за да спечелят благоволението му.

След известно време играта на строителство им омръзна, та се заловиха да оправят градините си и да се ровят като деца в пръстта. Градинарите ги проклинаха и призоваваха боговете на помощ, защото непрекъснато им нареждаха да местят дървета и храсти от едно място на друго, а копачите на напоителни капали ги наричаха изчадия Сетови, понеже всеки ден измисляха нови места, където трябвало да се издълбаят водоеми за отглеждане на рибки. Не смятам, че вършеха всичко това злонамерено те изобщо не разбираха колко пречат на работниците и дори си мислеха, че много им помагат, а вечер пиеха вино и превъзнасяха делата си.

Скоро обаче и на тази игра се наситиха и започнаха да се оплакват от жегата през деня. В шатрите и постелите им се вмъкваха пясъчни бълхи, та нощем стенеха и сутрин идваха да ме молят за мехлеми против ухапвания от бълхи. Накрая проклеха целия Ахетатон и мнозина заминаха за именията си, а някои тайно отпътуваха в Тива да се позабавляват. Най-верните обаче си седяха на сянка в шатрите, пиеха изстудено вино и играеха на зарове. Те ту печелеха, ту губеха всичкото си злато, дрехи и накити, търсейки в играта разтуха от еднообразния живот. А стените на постройките от ден на ден ставаха по-високи и за няколко месеца град Ахетатон като в приказка изникна с дивните си градини от пущинака. Но какво струваше всичко това — не мога да пресметна. Знам само, че всичкото злато на Амон не стигна, защото при разпечатването на неговите пещери те се оказали празни — предусещайки бурята, жреците на Амон бяха поверили на доверениците си много злато за съхранение.

Трябва също да добавя, че заради Ахетатон царското семейство заживя разделено, понеже великата царска майка отказа да последва сина си в пущинаците. Нейният град беше Тива, а златния палат, проблясващ в синьо и златисточервено сред градините и степите си на речния бряг, фараон Аменхотеп бе издигнал за любимата си, тъй като по произход царската майка Тейе беше бедна птицеловка от тръстиковите гъсталаци на Долната земя. Ето защо Тейе не пожела да напусне града, а и принцеса Бакетатон остана при майка си в Тива. Жрецът Ейе, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, управляваше там и раздаваше правосъдие от царския престол, разгърнал пред себе си кожените свитъци. Така в Тива по същество всичко си беше както по-рано, само дето неверния фараон го нямаше, ала и никому не липсваше.

Малко преди да роди, царица Нефертити също се върна в Тива, понеже не се осмели да ражда без помощта на тиванските лекари и на негърските шамани. Доби трета дъщеря, която беше наречена Анхсенатон и на която бе отредено да стане царица. За да облекчат раждането, шаманите бяха удължили и стеснили и нейната глава и докато принцесите растяха, придворните дами и всички египтянки, които искаха да бъдат изискани и подражаваха на дворцовата мода, започнаха да удължават темето си с изкуствени подплънки на тила. Но за разлика от тях принцесите ходеха с гладко обръсната глава, гордеейки се с изящната й форма. Художниците също им се възхищаваха, извайваха ги, рисуваха и оцветяваха безброй техни портрети, без да подозират, че всичко това беше дело на негърските шамани.

След раждането царица Нефертити се върна в Ахетатон и се настани в палата, който междувременно бе завършен и пригоден за живеене. В Тива беше оставила и харема на фараона, защото раждането на трета дъщеря много я дразнеше и тя не желаеше фараонът да хаби мъжката си сила в постелите на други жени. Ехнатон също нямаше нищо против — задълженията към харема му бяха дотегнали и другите жени не го влечаха, на което никой не се учудваше, виждайки красотата на Нефертити. Третото раждане също не й се бе отразило зле, а напротив — изглеждаше по-млада и напъпила. Но дали тази промяна се дължеше на Ахетатон или на негърското шаманство — това не знам.

Така в течение само на една година от пущинаците изникна град Ахетатон. По алеите му гордо се полюшваха палми, в градините му аленееха зрели нарове, а в езерцата с рибки цъфтяха розови лотоси. Този град не се различаваше от разцъфнала градина, защото дървените му постройки се издигаха леки и грациозни като беседки с ефирните си, пъстро боядисани палмови и тръстикови подпори. Градините се простираха чак до вътрешността на къщите, тъй като стените им бяха украсени с рисунки на палми и сикомори, облъхвани от вечен пролетен вятър, по подовете им избуяваха тръстики, разноцветни риби плуваха в езера и патици политаха от гъсталаци, размахали пъстри крила. В този град имаше всичко, което можеше да зарадва сърцето — опитомени газели се разхождаха из градините, наперени коне, окичени с щраусови пера, теглеха леки колесници по улиците, а от кухните ухаеше на пикантни подправки от цял свят.

Ето по този начин възникна Градът на небесните висини, а когато отново настъпи есен и лястовиците се изровиха от тинята и на неспокойни ята запрелитаха над прииждащата река, фараон Ехнатон обрече тази земя и града на Атон. Той освети граничните камъни на тази земя в четирите посоки на света и от всеки граничен камък Атон благославяше с лъчите си него и семейството му, а в надписите по тях фараонът се кълнеше, че кракът му никога не ще пристъпи извън пределите на земята на Атон. За това освещаване строителите прокараха каменни пътища в четирите посоки на света, за да може фараонът със златната си колесница да стигне до граничните камъни. В колесници и паланкини го следваше царското семейство, придворните също го следваха в колесници и паланкини, обсипваха пътя с цветя и възхваляваха Атон под звуците на флейти и струнни инструменти.

Фараон Ехнатон не възнамеряваше да напусне Ахетатон дори след смъртта си, поради което след изграждането му изпрати строителите да копаят гробници в планините в източната част на Атоновата земя, където имаха работа до края на живота си, та така и не можаха да се завърнат по домовете си. Но те вече не тъгуваха по родните си места, примириха се и свикнаха с живота в селището си под закрилата на фараона, защото крините им винаги бяха препълнени, маслото в делвите им никога не свършваше и жените им раждаха здрави деца.

След решението си край Ахетатон да изгради гробници за себе си и за всеки високопоставен, който желаеше да живее с него в Града на небесните висини и вярваше в неговия Атон, фараон Ехнатон заповяда извън града да се построи също Дом на смъртта, та телата на починалите в Ахетатон да не изтляват, а да се запазват за вечни времена. За тази цел той повика най-изкусните миячи на трупове и балсаматори от тиванския Дом на смъртта без оглед на вярата им, защото поради занаята си те не можеха да имат никаква вяра, а само умението им беше важно. Те пристигнаха по Нил с черен кораб и вятърът разнесе миризмата им, хората се изпокриха по къщите си, свеждаха глави, кадяха тамян в стаите си и се молеха на Атон. Мнозина се молеха също на други богове и правеха свещения знак на Амон, защото при миризмата на миячите на трупове те си спомняха за старите богове и Атон се отдалечаваше от тях.

Понесли всичките си принадлежности, миячите на трупове и балсаматорите слязоха от кораба и запримигваха. Бяха свикнали с мрака в Дома на смъртта и ядно ругаеха светлината, от която ги заболяваха очите. Те бързо се отправиха към Дома на смъртта, отнасяйки със себе си миризмата си, и го превърнаха в свой дом, от който никога не излизаха. Сред тях се намираше старият майстор на клещите Рамосе, чиято задача бе да вади мозъка от черепа на мъртъвците. Срещнах го в Дома на смъртта, който всяваше сред жреците на Атон такъв ужас, че фараонът бе възложил на мен да го надзиравам. При срещата ни Рамосе дълго ме оглежда, позна ме и много се изненада. Нарочно се разкрих пред него, за да спечеля доверието му, понеже неизвестността разяждаше сърцето ми като червей и неудържимо ми се искаше да разбера какъв беше плодът на отмъщението ми в тиванския Дом на смъртта. Затуй, след като поговорихме за работата и задачите му, аз го запитах:

— Приятелю Рамосе, стана ли нужда да приложиш умението си над една красива жена, която донесоха в тиванския Дом на смъртта след тамошните страхотии и чието име, струва ми се, беше Нефернефернефер?

Привел врат, той ме изгледа с примигващите си очи на костенурка и каза:

— Синухе, ти си първият високопоставен, който нарича един мияч на трупове приятел. Сърцето ми се развълнува, а това, за което питаш, сигурно е много важно за теб, щом ме наричаш твой приятел. Да не би ти да си човекът, дето в късна доба я донесе увита в черен саван? Ако си бил ти, не можеш да минеш за приятел на никой мияч на трупове. Стигне ли до ушите им, с ножовете си ще вкарат разяждаща отрова в тялото ти и ти ще умреш от ужасна смърт.

Думите му ме накараха да потреперя и аз казах:

— Който и да я е донесъл, тя си беше получила заслуженото, но от думите ти подразбирам, че не е била мъртва и е оживяла в ръцете на миячите.

— Вярно е — рече Рамосе. — В Дома на смъртта тази ужасна жена се съживи, ала не искам да гадая откъде ти е известно това. Съживи се, защото жени като нея не умират. Ако ли пък умре, тялото й трябва в огъня да се изгори, за да не се появява повече. След като я опознахме, я нарекохме Сетнефер — Дяволската красавица.

Обзе ме ужасно подозрение и запитах:

— Защо казваш „я нарекохме“, сякаш вече не е в Дома на смъртта? Нали миячите на трупове се канеха да я задържат седемдесет пъти по седемдесет дни?

Рамосе гневно изтрака с ножовете и клещите си. Мисля, че и ръка щеше да вдигне срещу мен, ако не бях му донесъл делва с вино от избата на фараона. Затуй се задоволи да опипа с пръст прашния печат на делвата и рече:

— Синухе, ние не ти мислехме злото, аз те имах като свой син и ми се щеше да останеш завинаги в Дома на смъртта, да ти предам цялото си умение. И родителите ти балсамирахме, както се балсамират телата само на високопоставените, без да щадим маслото и балсама. Защо постъпи толкоз неблагодарно, та докара тази омразна жена жива в Дома на смъртта? Трябва да знаеш, че до идването й си живеехме кротко и задружно, разтушавахме сърцата си с бира и богатеехме, като обирахме накитите на мъртъвците независимо от съсловието и пола им и продавахме на магьосниците части от труповете, които те използуваха за магиите си. Ала щом тази жена се появи сред нас, Домът на смъртта се превърна в ад, заради нея мъжете се мушкаха с ножове и се счепкваха като побеснели псета. Измъкна ни всичкото богатство, всичкото злато и сребро, дето години наред го бяхме събирали и крили в Дома на смъртта, даже от медта не се отказваше, дрехите ни събличаше, а щом някой беше стар като мен и не можеше да я задиря, тя караше другите да го ограбват, след като беше изцедила всичкото им имане. Не бяха минали три пъти по тридесет дни, и тя ни беше лишила от всичко, бяхме оголели. Като усети, че повече няма какво да откопчи от нас, тя започна да ни се надсмива, да ни подиграва и двама миячи, които се бяха побъркали по нея, се обесиха с поясите си, понеже се гавреше с тях. Сетне си отиде и отнесе всичкото ни богатство. Не можехме да я задържим, защото, ако един речеше да я възпре, друг се намесваше, за да спечели от нея усмивка или докосване с пръст. Така тя ни отне спокойствието и богатството и отмъкна най-малко триста дебена злато, да не говорим за среброто и медта, за ленените бинтове и мехлемите, които по стар обичай години наред бяхме прибирали от мъртъвците. Обеща обаче след година пак да намине и да види какво сме натрупали през това време. Затуй в тиванския Дом на смъртта днес се краде повече от когато и да било, миячите се научиха да ограбват не само покойниците, но и един другиго се крадат, така че от спокойствието ни следа не остана. Сега разбираш защо я нарекохме Сетнефер — тя наистина беше красавица, ала хубостта си дължеше на Сет.

Тогава именно установих колко детинско е било отмъщението ми — от Дома на смъртта Нефернефернефер се беше върнала невредима и по-богата отпреди. Ако престоят й там е имал някакъв недостатък, това е била единствено просмукалата се в тялото й миризма, която известно време я е възпрепятствувала да упражнява занаята си. Но след общуването с миячите вероятно се е нуждаела от почивка, а и в крайна сметка беше излишно да бера грижа за нея, защото отмъщението бе разяждало моето сърце, без да навреди на нея. След тази моя постъпка знаех, че отмъщението не носи радост, сладостта му е мимолетна и то се насочва срещу отмъстителя, изгаряйки сърцето му като огън.

След като разказах всичко това, трябва да започна нова книга, за да опиша какво ставаше, докато фараон Ехнатон живееше в Ахетатон, и как се развиваха нещата в Сирия. За Хоремхеб, Каптах и моя приятел Тутмос също трябва да разкажа, без да забравям и Мерит. Затуй ще започна нова книга.

1

Всеки е виждал как изтича водата от водния часовник. По същия начин изтича времето на човека, ала то може да се измерва не с воден часовник, а само с онова, което човек преживява. Тази голяма и величава истина човек прозира едва на преклонна възраст, когато времето му тече напразно и вече нищо не му се случва, макар да му се струва, че преживява много неща, и едва впоследствие да забелязва, че нищо не се е случило. Когато човек преживява много неща и сърцето му се изменя, тогава един-единствен ден може да му се стори по-дълъг от една или две години, през които се труди и води спокоен живот, без сам да се изменя. Тази истина прозрях в Ахетатон, където времето ми течеше като вода на река и животът ми приличаше на кратък сън или на хубава, заглъхваща песен. За мен десетте години, прекарани в тамошния златен палат под покровителството на фараон Ехнатон, бяха по-кратки от един-единствен ден през младостта ми, въпреки че не ми липсваха пътешествия и богати на събития дни, които ми се струваха по-дълги от години.

По онова време познанията и уменията ми не нарастваха — използувах мъдростта, събирана на младини в различни страни, както пчелицата изразходва през зимата меда, натрупан в питите през дните на цъфтежа. Може би времето износваше сърцето ми, както бавна вода излъсква камъка, и сърцето ми сигурно се е изменяло, без да забелязвам това, защото не бях тъй самотен както някога. Сигурно бях станал и по-кротък отпреди, вече не се хвалех толкоз много с умението си, но това навярно не беше моя заслуга, а се дължеше на обстоятелството, че Каптах не живееше при мен. Той живееше в дома ми в далечна Тива, наглеждаше имота ми и бдеше над моята изгода и своята кръчма на име „Крокодилската опашка“.

Трябва да отбележа още, че град Ахетатон се беше затворил в себе си и в мечтите и виденията на фараон Ехнатон. За него външният свят нямаше значение — всички събития отвъд граничните камъни на Атон бяха тъй далечни и неосезаеми, както лунното отражение върху водната повърхност, и единствено истинно беше онова, което ставаше в Ахетатон. По-късно разсъждавах, че това все пак беше явна заблуда и че по-скоро Ахетатон и всичко ставащо в него изглеждаше като хубав мираж, а действителни бяха само гладът, страданията и смъртта отвъд граничните му камъни. Защото всичко неприятно се криеше от фараон Ехнатон, а онова, което неизбежно изискваше неговото решение, се обвиваше в меко було, прибавяха му се мед и ароматични подправки и му се поднасяше предпазливо, за да не го главоболи.

Това се случваше често, понеже човек е безпомощен и никому не се иска да се лиши от благоволението на фараона, като му съобщава неприятни неща. Но съм убеден и знам, че то ставаше също от любов към него, защото онзи, който го обичаше, гледаше да му спести всяка болка и скръб. Дори към дребните неща и обрати той биваше по-чувствителен от обикновените хора, поради което ставаше неспокоен, вълнуваше се, страданието му се подновяваше и мнозина от обичащите го се бояха да не би да издъхне, ако бъде уведомен открито за събитията отвъд граничните камъни на своя град. Убеден съм и знам, че фараон Ехнатон държеше да живее само в истина и лично би упрекнал всеки, който от любов желаеше да я скрие от него, но той със заслепени очи се взираше във вечността, така че всичко му изглеждаше като в сянка, а случващото се извън неговия град му се струваше по-бледо и от сянка. Пък и истината може да се сподели по различни начини и толкова внимателно, че в нея почти да не личи истинното.

В същото време, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, жрецът Ейе управляваше в Тива и на практика Тива продължаваше да бъде столица на двете царства. В нея фараонът бе оставил всички неприятни и досадни дейности на управлението, например събирането на данъци, търговията и правораздаването заедно с неговите закони. Не желаеше да чува за подобни неща и се доверяваше изцяло на Ейе — своя тъст, бащата на Нефертити, един властолюбив мъж. При това положение жрецът Ейе всъщност беше фактическият владетел на двете царства, тъй като под негово разпореждане се намираше всичко отнасящо се до живота на обикновения човек, било то гражданин или селянин. След свалянето на Амон никакъв съперник вече не ограничаваше властта на фараона, която в действителност беше власт на Ейе. Ейе беше доволен и се надяваше вълненията около Амон постепенно да стихнат. За него нямаше нищо по-приятно от възникването на град Ахетатон, който държеше фараона далеч от Тива, и затова усилено събираше средства за изграждането и благоустрояването му и непрестанно изпращаше нови богати дарения, та Ахетатон да става все по-привлекателен за фараона. Така страната наистина можеше да се успокои и всичко щеше да си тръгне постарому, само че без властта на Амон. Обаче фараон Ехнатон беше прът в колелата на Ейе и камъкът, който обърна колата му.

Наред с жреца Ейе в Мемфис, на границата между двете царства, управляваше Хоремхеб. Той отговаряше за реда в страната и за нейната сигурност, така че в крайна сметка движеше тоягите на бирниците и чуковете на каменоделците, които изличаваха името на Амон от всеки надпис и от всяко изображение и се вмъкваха във всички гробници, за да унищожат това име. Фараон Ехнатон нареди да се отвори дори гробницата на баща му, за да се премахне името на Амон от всички надписи в нея. Ейе не му се противопоставяше, докато се занимаваше с подобни безобидни занимания, и одобряваше залисията му с богоугодни дела, които не смущаваха всекидневието на народа.

Така след ужасите в Тива Египет известно време приличаше на необезпокоявана от бури водна повърхност. Жрецът Ейе възложи на провинциалните началници да събират данъците, което му спестяваше много главоболия, провинциалните началници прехвърлиха правото за събиране на данъци на градските и селските бирници и забогатяха неимоверно, градските и селските бирници наеха от своя страна многобройни помощници и заместник-бирници и също забогатяха неимоверно, а и заместник-бирниците не осиромашаха, защото с тоягите си извличаха лична облага от събирането на данъци. По този начин известно време външно всичко си беше както по-рано, а ако след минаването на бирниците сиромасите окайваха своята участ и посипваха главата си с пепел, то това го правеха от незапомнени времена.

Но в Ахетатон раждането на четвърта дъщеря предизвика по-голямо стъписване от падането на Симира в Сирия. Царица Нефертити започна да подозира, че е омагьосана да ражда само дъщери, и замина за Тива да дири помощ от негърските шамани на свекърва си. Рядкост бе все пак жена да добие четири дъщери една подир друга и нито един син, което и за фараон Ехнатон беше съдбоносно.

Междувременно от Сирия заприиждаха все по-тревожни вести, та щом пристигнеше куриерски кораб, отивах в царския архив да прочета от глинените плочки бедствените призиви. Докато ги четях, около мен сякаш засвистяваха стрели, плочките замирисваха на дима от пожарите и сред почтителните думи долавях предсмъртните викове на мъже и писъците на посечените деца. Защото аморитите бяха жесток народ. Преминали обучение при хетски офицери, те воюваха така, че нито един гарнизон в Сирия не можеше да им противостои за дълго. За да получат помощ от фараона, царят на Библос и князът на Ерусалим наблягаха на възрастта и верността си, споменаваха паметта и дружбата си с баща му, докато фараон Ехнатон се намъчи да слуша молбите им и започна да изпраща писмата им непрочетени в архива. Оттогава писарите и аз бяхме единствените им читатели, само че към тях писарите не проявяваха друг интерес, освен да ги номерират и опишат по реда на тяхното пристигане.

След падането на Ерусалим последните верни на Египет сирийски градове, без Йопия, се предадоха и сключиха съюз с цар Азиру. Тогава Хоремхеб дойде от Мемфис в Ахетатон и настоя за войска, за да воюва в Сирия. Ако заминеше да оглави съпротивата там без свои войници, доброто му име щеше да пострада, поради което дотогава беше водил тайна война само с преписка и злато, за да запази поне едно предно укрепление в Сирия. На фараон Ехнатон той каза:

— Позволи ми да наема поне сто пъти по сто копиеносци и стрелци с лъкове и сто бойни колесници, и ще ти възвърна цяла Сирия. Запомни, че ако и Йопия се предаде, с египетската власт в Сирия ще бъде свършено.

Фараон Ехнатон беше много разстроен от вестта за4 опожаряването на Ерусалим, тъй като вече бе подел начинания за превръщането му в град на Атон, за да въдвори мир в Сирия. Затуй рече:

— Оня старец в Ерусалим, чието име сега не си спомням, беше приятел на баща ми. Когато бях малък, съм го виждал в златния палат — имаше дълга брада. Като обезщетение ще продължа да го издържам за сметка на Египет, макар че след прекъсване на търговията със Сирия приходите от налози значително намаляха.

— Вече едва ли ще може да се радва на издръжката и на египетската си огърлица — подхвърли Хоремхеб. — Ако съгледвачите ми не са се заблудили, цар Азиру е накарал да изготвят от черепа му красива позлатена чаша и я е подарил на цар Шубилулюма в Хатушаш.

Лицето на фараона прежълтя и очите му се наляха с кръв, но той потисна болката си и отвърна:

— Трудно ми е да повярвам подобно нещо за цар Азиру, когото смятах за свой приятел и който толкова радушно прие кръста на живота, но може да съм се излъгал и сърцето му да е по-черно, отколкото предполагах. А пък исканията ти за копия и бойни колесници са безсмислени, Хоремхеб, защото народът дори сега негодува против данъците. Освен туй реколтата е по-лоша, отколкото очаквах.

— Нареди ми в името на Атон и ми дай поне десет колесници и десет пъти по десет копиеносци, за да мога да замина за Сирия и да спася, каквото е останало за спасяване! — настоя Хоремхеб, ала фараонът отвърна:

— Не мога да водя война в името на Атон, защото проливането на кръв го отвращава. Предпочитам да отстъпя Сирия — нека си живее свободно, да основе своя съюзна държава, а ние ще търгуваме с нея както досега, понеже без египетското зърно тя не ще може да се оправи.

— И ти мислиш, че ще се задоволят с това? — запита Хоремхеб слисано. — Всеки убит египтянин, всяка срината стена, всеки предал се град повдига самочувствието им и ги тласка към безумство. След Сирия ще последват синайските медни рудници, а ако Египет загуби и тях, не ще можем да изковаваме остриета за копията и стрелите си.

— Нали казах, че за стражите дървените копия са достатъчни — нервира се фараон Ехнатон. — Защо проглушаваш ушите ми с непрестанни приказки за копия и остриета на стрели, та в главата ми думите се объркват тъкмо когато съчинявам химн за Атон?

— След Сирия ще дойде ред на Долната земя — продължи Хоремхеб горчиво. — Както сам каза, Сирия не ще може да се оправи без египетско зърно, макар че според сведенията ми сега получава пшеница от Вавилон. Но ако нямаш страх от Сирия, страхувай се поне от хетите, защото жаждата им за власт не познава граници.

Тогава фараон Ехнатон съжалително се изсмя, както би се изсмял всеки разсъдлив египтянин при подобни брътвежи, и рече:

— Откакто се помним, нито един враг не е стъпвал в Черната земя и не би се осмелил да го стори, тъй като Египет е най-богатата и най-могъщата държава на света. Но понеже сънуваш кошмари, за твое успокоение мога да ти кажа, че хетите са варварски народ, който пасе говеда в сиромашките си планини, а нашите съюзници в Митани ни пазят като щит от него. На цар Шубилулюма също изпратих кръста на живота и по негова молба му предоставих злато, за да ми издигне статуя в естествен ръст в храма си. Той не ще смути спокойствието на Египет, понеже от мен получава злато всеки път, щом поиска, макар народът да негодува против данъците и аз да не желая да го обременявам с нови.

Жилите по лицето на Хоремхеб се издуха, ала той беше свикнал да се овладява, не каза нищо повече и ме последва, когато вметнах, че като лекар, не позволявам да безпокои фараона по-дълго. Обаче щом влязохме у дома, той ядно плесна със златния камшик по крака си и извика:

— В името на Сет и всичките му дяволи, една купчина говежди тор на пътя е по-полезна от неговия кръст на живота! Но най-глупавото е, че като ме погледне в очите и ме докосне приятелски по рамото, аз вярвам в неговата истина, колкото и да съм убеден, че съм прав и че той се заблуждава. По дяволите, той се налива със сила в този пъстро намацан и ухаещ като уличница град. Впрочем, ако всички хора на земята можеха да се доведат пред него, за да им поговори и да ги докосне с меките си пръсти, струва ми се, че светът би се променил. Но това е невъзможно.

За да го разсея, на шега рекох, че може пък и да не е невъзможно, а той взе, че се въодушеви и каза:

— Ако би било възможно, тогава наистина си заслужава да водя велика война, за да доведа пред него всеки мъж, жена и дете на този свят, та да влее силите си в тях и да обнови сърцата им. По дяволите, струва ми се, че ако се задържа за дълго тук, и на мен ще ми израснат гърди както на придворните и може би ще почна да кърмя деца!

Той нареди на писаря си да пресметне колко време ще трае, докато всички хора на земята поред застанат пред фараон Ехнатон, а ние с него се отправихме към ателието на нашия приятел Тутмос. Хоремхеб не бе забравил обещаната му от него статуя, а пък аз знаех, че в избата си Тутмос има хубави вина. Прозорците на къщата му гледаха на север и в стаите нахлуваше обилна светлина. Имаше многобройни роби и ученици, които му помагаха в работата, така че дворът му, изпълнен с разнообразни камъни, приличаше на каменоломна, а въздухът в стаите му беше натежал от миризмата на съхнещи бои и от праха на дялан камък. Той ни посрещна с потни коси и лице и с пламнали очи и каза, че царица Нефертити му позирала, та не бивало да му пречим. Но като чу гласовете ни, Нефертити позволи да останем, защото колкото повече мъже я гледаха и се възхищаваха на красотата й, толкова по-приятно й ставаше. Един слуга на Тутмос ни поднесе вино и Нефертити също пи с нас, за да разведри сърцето си. Тя грациозно повдигна хубавата си ръка към гърдите, погледна Хоремхеб с ясни очи и каза:

— Често съм се чудила, Хоремхеб, защо не си вземеш жена, след като много придворни дами въздишат по теб. Поразсмей ме, като ми разкажеш на какво се дължи това, защото седя неудобно, а този Тутмос е скучен, гледа ме равнодушно, твърди, че бузите ми били хлътнали, и само ме обезобразява.

Въпросът й доста обърка Хоремхеб и лицето му помръкна, но той има време да обмисли отговора си, понеже Тутмос захвърли длетото и чука си, разрева се от изнемога и извика:

— Честна дума, тази царска котка ще ме побърка с приказките си! От ден на ден все повече разранява сърцето ми, знаейки, че който веднъж я е видял, само за хубостта й мисли. В името на Атон, остави ме на мира, проклетнице, защото пет пъти съм те извайвал от разноцветен камък, треска ме тресе, като гледам лика, стана и тънката ти шия, и камъкът вече не оживява в ръцете ми. Следващия път, Нефертити, ще те издялам от дърво, ще те издялам с короната ти от дърво, за да мога върху него да нанеса цвета на кожата ти, и от дървото може би ще оживееш по-добре, отколкото от камък. С хлътнали бузи изглеждаш по-красива и по-одухотворена отпреди и никоя жена никога не е носила царската корона по-заслужено от теб.

В това време Хоремхеб се окопити, успокои се и каза, подражавайки на Тутмос:

— Царствена Нефертити, как бих могъл да мисля за друга жена, след като веднъж съм те видял? Придворните ти дами не ме интересуват — с тях предостатъчно съм се любил и знам, че крайниците им са гладки като черупка на яйце и меки като пух, ала главите им са кухи като говежди тор и никак не ме учудва, че трябва да носят подплънки на тила. А ти, Нефертити, си умна жена, хладния блясък на очите си наследила от своя баща, чието държавническо умение е голямо, макар и старомодно. Кажи ми обаче от своя страна, защо не поговориш с фараона разумно, ами го оставяш да потъва все по-дълбоко в безразсъдството си, та вече не знаем дали стоим на главата или на краката си и черното ни се струва бяло?

Нефертити се озърна и като разбра, че никой не ни подслушва, отвърна:

— Неговата мъжественост е толкова слаба и лесно наранима, че ако му говоря за неща, които не са му приятни, съвсем ще я загуби. Затуй по-добре да не го занимавам с държавни дела, пък ако щат и вдън земя да се провалят. Сега по-важно от всичко е да му родя син. По тази причина не бива да допускам да се развлича с друга жена. Но с течение на времето усмивката застива на устните ми и слепоочията ме стягат, като се замисля за неговото безразсъдство, така че всяка негова милувка ми опротивява. Стомахът ме заболява, когато съм принудена да потискам всяка остра дума, която би могла да го нарани. Ти, Синухе, който си лекар, сигурно можеш да го обясниш по-добре, защото наистина се надявах, че като велика царска съпруга ме очаква по-завидна участ. А той ме превърна в крава, която ражда всяка година, така че бузите ми се свиват, блясъкът на очите ми потъмнява и тялото ми погрознява, въпреки че на тази възраст тепърва би трябвало да разцъфтявам.

Ние в един глас я уверихме, че преувеличава влиянието на бременността върху тялото й, което беше вярно, понеже то продължаваше да бъде стройно и хубаво като на девойка и тя уж неволно отгръщаше дрехата си, та можехме да се наслаждаваме на гладкия й корем. Тутмос обаче се замисли и вметна:

— Всичко, което казваш, ми е ясно, само едно не разбирам: как можеш да наричаш мъжествеността му слаба и лесно наранима, след като — доколкото ми е известно — нямаш опит с друг мъж или някаква основа, за да го сравняваш?

Сега пък лицето на Нефертити помръкна, тя извърна поглед и стана неуверена, което много ме зарадва, защото показваше, че все още беше непокварена. След кратко размишление тя отвърна:

— Тутмос е нетактичен, ала от него друго не мога и да очаквам, понеже произхожда от простолюдието. Та нали все пак съм чела стихове, а ако нямам друга основа за сравнение, то поне строителите съм виждала, когато свалят потните си престилки и отиват да се къпят на реката. Но стиховете ми говорят повече, отколкото собствените ми очи. — Тя печално се усмихна и тихо изрецитира: — „Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти!“ — Въздъхна и добави: — Така говорят поетите, а пък той… той и в постелята все за Атон говори, тъй че за една жена едва ли може да има по-тежка орисия. Каква ми е радостта от хубавото лице, щом пролетният вятър никога не го е целувал?

Веселите кафяви очи на Тутмос потъмняха от вълнение, той се доближи до нея и каза:

— Нефертити, не се надсмивай над потеклото ми, защото съм роден в дома на бойните колесници и в жилите ми тече воинска кръв, макар че ръцете ми карат камъка да оживява. Достатъчно е само да вдигнеш ръка, и пролетният вятър ще целува лицето ти, гореща кръв ще целува снагата ти…

Нефертити замечтано се усмихна и впери строгите си ясни очи в далечината. Бавно наклони чашата в ръката си и погледна как остатъкът от виното потече в прахта на пода. Сетне остави чашата, стана и пристъпи към Тутмос, отмахна потните коси от челото му и допря устни до него, въздъхвайки тихо. Разговорът ни не я огорчи, а напротив — достави й удоволствие и на тръгване все още потръпваше от него. След като си отиде, казах на Тутмос:

— Очите ти блестят като в треска и прекалено се потиш. Струва ми се, че малко пътуване ще ти дойде добре и ще те освежи. В името на Атон, разумно е да последваш Хоремхеб в Мемфис и както обеща, да му изваеш статуя, за да я постави в родния си град Хетнетсут. Казват, че в Мемфис също имало хубави момичета и вина.

— Дърдориш глупости като стара баба, Синухе! — извика Тутмос. — Тук ме чака толкоз работа и желанието да творя блика в мен като дървесен сок. Нищо не ми пречи да извая статуята на Хоремхеб тук, стига първо да очертая силуета, да отбележа основните точки на тялото и да направя гипсова отливка на лицето му.

— Като стана дума за пътуване — намеси се Хоремхеб в разговора, — разумно би било Синухе да замине за Тива и пътем да се поогледа. Тук, в този град на слепци и мечтатели, бездруго няма да ми повярвате, ако ви разкажа какво става по Египет и какво си говорят хората. Наистина, Синухе трябва да замине за Тива и като се върне, да разкаже на фараона за видяното, понеже той ти вярва, Синухе, и те слуша.

Плю на пода, размаза храчката и продължи:

— Макар да хваща окото, тази Нефертити едва ли е приятна съпруга, защото умът й е остър като нож, устата й е пълна с отровни оси и доколкото познавам жените, не се съмнявам, че е само въпрос на време кога ще почне да се люби с чужди мъже.

Думите му здравата ядосаха Тутмос, но аз го успокоих и рекох:

— Наистина, крайно време е да намина в Тива и да се срещна с Каптах, ала тук постелята ми е мека, свикнах с ястията на готвача си, краката ми се размекнаха и тялото ми вече не понася клатушкането на кораба. Освен туй съвсем не знам дали ще дръзна да разкажа на фараона за видяното. Той иска да слуша само за охранени деца, за усмихнати жени и мъже, които дори проклинат в името на Атон, а от думите ти мога да заключа, че ще се наложи да разказвам за неща, дето ще го огорчат. Пък и съм чувал, Хоремхеб, че крокодилите доказали съобразителността си, като те последвали до Мемфис, защото твоите стражи и пазители на реда редовно ги хранели, макар плячката да не била толкова обилна, както някога в Тива.

Хоремхеб изпразни чашата си до дъно, напълни и отново я изпи с настървение, след което рече:

— Честна дума, ще ми се да съм крокодил, като се замисля за бъдещето на Египет. Е, така да бъде. Щом и Синухе не иска да ми помогне, не ми остава нищо друго, освен да се напия, както правех някога при мисълта за бъдещето на Египет под властта на фараон Ехнатон.

2

Обаче след заминаването на Хоремхеб за Мемфис думите му започнаха да ме глождят и аз се упреквах, че му бях лош приятел и лош съветник на фараона. Но постелята ми беше мека и удобна, спях под балдахин, готвачът ме гощаваше с накиснати в мед птици, печено от антилопа също не липсваше на трапезата ми и водата във водния ми часовник бързо изтичаше. Мекетатон, втората дъщеря на фараона, заболя от изтощителна болест, обземаше я огън и кашляше, по бузите й пламнаха охтичави петна и така отслабна, че ребрата й се брояха под кожата. Опитах се да я подсиля с лекове, даже разтворено злато й дадох да пие, и проклинах съдбата си — едва-що болестните пристъпи на фараона бяха стихнали, и дъщеря му легна болна, така че нямах мира ни денем, ни нощем. Фараонът също се разтревожи, защото много обичаше дъщерите си. В приемни дни разрешаваше на двете по-големи момичета — Меритатон и Мекетатон, да го придружават до верандата на златния палат и оттам да хвърлят почетни знаци и златни огърлици на ония, към които фараонът по една или друга причина искаше да прояви благоразположението си.

Човешката природа е устроена така, че заради болестта фараон Ехнатон обикна тази своя дъщеря най-много от четирите си щерки, подари й топчета от сребро и слонова кост и й купи кученце, което я следваше на всяка крачка и бдеше над нейния сън, свито в долния край на постелята й. Фараонът също будуваше, топеше се от тревоги, нощем често ставаше да се ослуша как диша дъщеря му и всяко нейно покашляме го пробождаше в сърцето.

Толкова странна е човешката природа, че това болно момиченце по ми беше присърце от имота ми в Тива, от Каптах, от неплодородната градина в Египет и от всички хора, дето гладуваха и погиваха в Сирия в името на Атон. За него пилеех цялото си знание и умение, изоставяйки високопоставените си пациенти, които страдаха от преяждане и пресищане и най-вече от главоболие, защото главоболие мъчеше и фараона. Като лекувах мнимото им главоболие, можех да натрупам много злато, но златото и поклоните им ми бяха омръзнали, та често се отнасях невъздържано към пациентите си и хората зашушукаха: „Длъжността царски лекар е главозамаяла Синухе, въобразява си, че фараонът се вслушва в думите му, и се разсейва, когато друг му говорят.“

Но при мисълта за Тива, за Каптах и за кръчмата „Крокодилската опашка“ душата ми се изпълваше с тъга, сърцето ми изпитваше глад, сякаш вечно гладувах, и никаква храна не можеше да утоли този глад. Забелязах също, че косите ми лека-полека окапваха и темето ми под перуката започваше да оплешивява. Имаше дни, когато забравях дълга си и сънувах с отворени очи, че отново крача по пътищата на Вавилония и вдъхвам уханието на сухата пшеница по глинените хармани. Открих, че съм затлъстял, нощем спях тежко и се запъхтявах след кратки преходи, макар някога дори дългото странствуване да не ме изморяваше, така че за мен паланкинът стана необходимост.

Сърцето ми също се отпусна и ми казваше: „Добре ти е, Синухе, постелята ти е удобна и като царски трепанатор, нямаш грижа да изкарваш хляба си. Имаш приятели, които охотно те поят с вино, уважават приказката ти и те смятат за мъдрец. Красотата на новото изкуство радва очите ти и много художници украсиха стените на стаите ти с чудесни рисунки, защото изцери треперенето на ръцете им, причинено от пиянството. Фараонът нареди да ти издълбаят гробница в източните планини и зад стените й ще живееш вечно, благословен от фараона и неговите дъщери. Защо да се тревожиш за утрешния ден, щом всеки твой бъден ден ще е същият като днешния? Ако ли пък нещо се обърка, ти не можеш да го предотвратиш, понеже си обикновен човек. Предостатъчно си развалял радостното настроение и си наливал пелин в чашата на Атоновия възторг. Защо да си причиняваш ядове и да докарваш скърби на главата си? Нали онова, което умножава знанието, умножава също скърбите и от тази истина по-вярна няма.“

Такива разговори водех със сърцето си, ала отведнъж ми стана противно при мисълта, че всеки следващ ден щеше да бъде същият като предишния и че в живота ми вече нямаше да се случва нищо по-различно от случилото се днес. Човешкото сърце е толкова неразумно, вечно недоволно от своята участ, прави всичко възможно да смути покоя на човека и да посее вълнение в душата му, че аз направо се разгневих на собственото си сърце. Но с настъпването на есента и разлива, когато лястовиците отново се изровиха от речната тиня и се застрелкаха из въздуха с неспокойните си крила, здравето на фараонската щерка се подобри, тя показваше признаци на оправяне и се усмихваше, без да усеща болка в гърдите. Тогава сърцето ми последва полета на лястовиците и аз се качих на един кораб, за да поема нагоре по течението и отново да видя Тива. Фараонът не се възпротиви на заминаването ми, ами изпрати по мен поздрави на всички новозаселени край речния бряг, които бяха поделили помежду си земята на лъжовния бог. По мен изпрати поздрави също на основаните от него училища и ми пожела да се завърна с много добри вести.

Ето защо аз често нареждах корабът да спира край селата, приемах старейшините и разговарях с тях. Пътуването ми не беше свързано с трудностите, от които се опасявах, понеже на корабната мачта се вееше флагът на фараона, леглото в каютата ми беше удобно, а след оттеглянето на разлива по реката нямаше никакви мухи. В корабната кухня бях довел готвача си, комуто носеха провизии от всички села, така че не страдах от липса на прясна храна. Но когато ме спохождаха преселници, мъжете приличаха на скелети, жените се оглеждаха боязливо и се стряскаха при всеки звук, а децата бяха болнави и кривокраки. Показваха ми житниците си, които даже и до половина не бяха пълни, а зърното беше изпъстрено с червени точици, сякаш го беше валяла кръв. Казваха ми:

— Отпърво си мислехме, че немотията иде от нашето неумение, тъй като преди не бяхме обработвали земя. Търсехме у себе си вината, загдето се раждаше малко зърно и добитъкът ни измираше, ала сега знаем, че раздадената от фараона земя е прокълната и проклятието стига всеки, който я обработва. Защото нощем невидими нозе тъпчат нивите ни, невидими ръце прекършват посадените от нас овошки, говедата ни мрат без причина, напоителните ни канали се затлачват, а в кладенците си намираме умрели плъхове, така че и вода за пиене нямаме. Мнозина вече зарязаха земята си и се върнаха по градовете още по-осиромашали отпреди, проклинайки името на фараона и на неговия бог. А ние издържахме досега благодарение на надеждата си, уповавахме се на книгите и чудотворните кръстове, дето ни ги изпраща фараонът, и ги окачвахме на колове сред нивите си да се браним от скакалците. Ала чародейството на Амон е по-силно от чародейството на фараона и няма полза, колкото и усърдно да призоваваме фараонския бог на помощ. Затуй вярата ни се разклати и няма да изтраем още дълго. Решили сме да напуснем прокълнатата земя, за да не погинем до крак, както вече погинаха жените и децата на мнозина от нас.

Наминавах също да огледам училищата им. Като съзираха кръста на Атон върху дрехата ми, учителите благонравно скриваха пръчките си и правеха с ръка знака на Атон, а децата седяха със скръстени крака в прави редици върху глинения под и едва издържаха да не избършат потеклите си нослета. Учителите казваха:

— Добре ни е известно, че няма по-налудничаво хрумване от това всяко дете да се научи на четмо и писмо, но какво ли не бихме сторили от любов към фараона, наш баща и наша майка, когото тачим като син на своя бог. Все пак ние сме учени хора и е под достойнството ни да седим на глинени подове, да бършем носовете на сополиви хлапета и да чертаем грозни писмена върху пясък, защото не разполагаме нито с табли за писане, нито с тръстикови пера, а и новите писмена изобщо не могат да отразят знанията, които сме придобили с толкова труд и средства. Възнаграждението ни също е нередовно, родителите с мъка изплащат каквото ни се полага, бирата им е слаба и кисела, а маслото в делвите ни — граниво. Вършим всичко това, за да докажем на фараона, че не е възможно да се научат на четмо и писмо всички деца, а само най-добрите, чиято глава е мека. Безумство според нас е също да се обучават момичета, защото това никога не е бивало, и предполагаме, че в това отношение писарят на фараона е допуснал грешка при писането, което пак показва колко непригодна и несъвършена е новата писменост.

Проверявах знанията им и оставах недоволен. Още по-недоволен бях от вида на подпухналите им лица и от малодушния им поглед, защото тези учители бяха провалили се писари, от чиито услуги вече никой не се нуждаеше. Знанията им бяха недостатъчни и те бяха приели знака на Атон само за да спасят хляба си. Рядко някой от тях правеше изключение и заслужаваше похвала, ала една птичка пролет не правеше. Преселниците и селските старейшини с горчивина споменаваха името на Атон и също настояваха:

— Господарю Синухе, поговори на фараона да ни избави поне от бремето на тези училища. Иначе за нас няма живот, като гледаме синовете ни да се прибират с насинени от пръчките гърбове и с раздърпани перчеми. Тези ужасии учители, ненаситни като крокодилите, ще ни накарат да оголеем. От нищо не са доволни, презират хляба и бирата ни, измъкват ни последната мед и говеждите кожи, за да си купуват вино, а щом излезем по нивята, обикалят къщите и се забавляват с жените ни, казвайки, че такава била повелята на Атон — нямало разлика между този или онзи мъж, между тази или онази жена…

Фараонът обаче ме бе овластил само да предавам поздравите му и не можех да им помогна в неволята. Все пак им казвах:

— Фараонът не може да ви защити във всичко, сигурно сте се провинили с нещо, щом Атон не благославя вас и нивите ви. Знам също, че сте алчни и не позволявате на децата си да ходят на училище, понеже ви трябват за полската работа и карате синовете си да копаят напоителни вади, докато вие самите лениво се излежавате. Относно благонравието на жените ви не мога да ви помогна, защото единствено от тях зависи с кого ще пожелаят да се любят. Като ви гледам, срам ме обзема заради фараона, който ви даде голяма задача и пълни ръце да я изпълните, за да настъпи велика промяна в света. Наместо туй вие съсипахте най-плодородните ниви в Египет, изклахте и разпродадохте грижливо отглеждания от жреците добитък.

А те викваха в един глас:

— Никога не сме пожелавали промяна в живота си. Макар и бедняци, в града се чувствувахме поне щастливи и всеки ден виждахме нещо ново, а тук гледаме само глинени ровове и мучащи крави. Прави бяха ония, дето ни предупреждаваха и казваха: пазете се от всяка промяна, защото за бедняка промяната винаги носи нещо по-лошо, каквото и да се променя на света, бъдете сигурни, че подир туй зърното в крината и маслото в делвата на бедняка ще намалеят.

Сърцето ми подсказваше, че в този смисъл може пък и да имаха право, губех желание да се препирам с тях и продължавах пътя си с кораба. Ала сърцето ми се свиваше заради фараона и се питах защо всичко, до което се докоснеше Ехнатон, носеше проклятие, така че от подаръците му прилежните, се превръщаха в ленивци и само най-окаяните се скупчваха около Атон като мухи върху мърша. Спомнях си също моите мисли, когато преди построяването на Ахетатон потеглих по течението на Нил: „Нямам какво да губя, защо тогава да не последвам Атон?“ В такъв случай прав ли бях да укорявам ленивите, алчните и окаяните, които нищо не губеха, ако ведно със своята леност, алчност и окаяност се вречаха на Атон? Какво бях извършил през изтеклите години, освен че живеех като угоявано добиче и паразит в златния палат на фараона? А като бедняшки лекар в Тива за един-единствен месец бях сторил повече добро на хората, отколкото през всичките златоносни и сити години в град Ахетатон.

И страшна мисъл налегна сърцето ми: Фараонът иска да настъпи време, когато всички ще бъдат равни и няма да има ни бедни, ни богати. Но ако е така и ако това е крайната цел, тогава основното е народът, който с ръцете си твори благата, а всичко останало е само златен варак на повърхността. Възможно е самият фараон със своите придворни, заможните и високопоставените, които безделничат, и самият аз през последните години да сме били паразити, живеещи на гърба на народа, както бълхите живеят в козината на псето. Може би бълхата в козината на псето си въобразява, че тя е главното и че псето живее само за да й осигурява прехраната. Нищо чудно фараонът и неговият Атон да са просто бълхи в козината на псе, на което създават само ядове, без да принасят полза. Ще рече, че без бълхи псето би живяло добре и дори много по-добре.

По такъв начин сърцето ми сякаш се пробуди от дълъг сън и се отвърна от град Ахетатон, огледах се с други очи и около себе си не видях нищо хубаво. Кой знае дали причината не беше в това, че чародейството на Амон тайно властвуваше над цял Египет, неговото проклятие изопачаваше в очите ми всичко видяно и Градът на небесните висини беше единственото място в Египет, където властта му не проникваше. Трудно ми е да кажа каква беше истината, защото дори да има хора, които винаги мислят по един и същ начин и при вида на нещо ново като костенурки свиват глава под черупките си, моите мисли винаги са се обновявали в зависимост от онова, което съм видял, чул и разбрал, а понякога видяното и чутото също е влияело на мислите ми дори да не съм го разбирал.

Така на хоризонта отново съзрях трите планински върха, тримата вечни стражи на Тива, пред погледа ми изникнаха покривът и стените на храма, но остриетата на обелиските вече не пламтяха на слънцето, понеже никой не беше подновявал позлатата им. Тази гледка все пак разнежи сърцето ми и като моряците, завръщащи се от далечно плаване, аз отлях от чашата си вино в Нил, макар че моряците отливат във водата не вино, а бира, понеже медта им не стига за вино и ако при завръщането си от далечно плаване се сдобият с него, предпочитат да го изпият. Отново видях дългите каменни кейове на Тива и в ноздрите си усетих миризмата на тиванското пристанище, на спарено зърно и застояла вода, на смола и подправки, от която на сърцето ми стана драго.

Но когато се озовах пред някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, тя ми се стори много малка и тясна, а уличката пред нея — мръсна, смрадлива и пълна с мухи. Даже сикомората в двора, която сам бях засадил и по време на отсъствието ми беше избуяла, не радваше окото ми. Богатството и разкошът в Ахетатон дотолкова ме бяха покварили, че се засрамих и сърцето ми помръкна, загдето вече не можех да се любувам на къщата си.

Каптах го нямаше, та само готвачката ми Мути ме посрещна и като ме видя, унило рече:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи, ала стаите не са почиствани, ленените постелки са на пране и завръщането ти ми създава много ядове и грижи, макар че от живота бездруго не очаквам вече някаква радост. Ненадейното ти пристигане никак не ме изненадва, защото то е обичайно за мъжете, а от тях никога не е дошло нещо добро.

Успокоих я, като и казах, че ще нощувам на кораба, и я запитах за Каптах, но тя измърмори нещо към стълбите, към храстите в двора и към пещта и не скриваше раздразнението си от моята поява, понеже й създавах грижи на стари години. Затуй я оставих и накарах да ме отнесат до „Крокодилската опашка“. Мерит ме посрещна на вратата, но поради сановническите ми дрехи и паланкина сигурно не ме позна, та запита:

— Поръчал ли си си място за тази вечер? Ако не си го сторил, не мога да те пусна да влезеш.

Беше понапълняла и скулите й вече не изпъкваха толкова рязко, но очите й бяха съвсем същите, само дето наоколо им се бяха появили повече бръчици. Сърцето ми пламна, обгърнах с ръка ханша й и казах:

— Виждам, че вече не си спомняш за мен, след като си сгрявала множество други самотни и печални мъже в постелята си. Надявам се все пак за мен да се намери място в дома ти и да получа чаша изстудено вино, макар че за постелята ти не смея и да мисля.

— Ти ли си, Синухе? — извика тя слисано. — Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи. — Положи силните си хубави ръце на раменете ми, огледа ме изпитателно и продължи: — Синухе, Синухе, на какво си се направил? Ако някогашната ти самота беше самота на лъв, то сегашната ти самота е на затлъстяло стайно кученце с верижка на шията. — Свали перуката ми, поглади дружелюбно плешивото ми теме и добави: — Влез и седни, Синухе, а аз ще ти донеса изстудено вино. Целият си в пот и си се задъхал от дългия път.

— Само „крокодилска опашка“ не ми донасяй, че стомахът ми едва ли ще я понесе, а може и главата да ме заболи — побързах да я предупредя.

Тя ме погали по бузата и рече:

— Толкова ли съм остаряла, надебеляла и погрозняла, та при срещата ни след толкова години първо за стомаха си мислиш? Когато по-рано бивахме заедно, изобщо не се боеше от главоболие и така стръвно се нахвърляше на „крокодилската опашка“, че трябваше аз да те възпирам.

Думите й ме сломиха, защото казваше истината, а истината често сломява човека. Затуй рекох:

— Ех, Мерит, приятелко моя, остарях вече и за нищо не ме бива…

— Само си въобразяваш, че си стар — вметна тя, — защото очите ти съвсем не ме заглеждат по старчески — и това много ме радва.

— В името на дружбата ни, Мерит — извиках й тогава, — донеси ми бързо една „крокодилска опашка“. Боя се, че в противен случай ще се държа с теб хлапашки, а достойнството ми на царски трепанатор не ще го понесе, особено пък в една тиванска пристанищна кръчма.

Тя ми донесе напитката, положи раковината върху дланта ми и аз я вдигнах, отпих и „крокодилската опашка“ парна гърлото ми, свикнало на благи вина, ала това парене беше приятно, защото с другата си ръка отново бях обгърнал ханша й. Казах й:

— Мерит, веднъж ти твърдеше, че лъжата можела да бъде по-приятна от истината, когато човек е самотен и първата му младост е повехнала. Затуй ти казвам, че сърцето ми продължава да младее и да цъфти, когато те гледам. Годините на раздялата ни бяха дълги, но през тях нямаше ден, в който да не нашепвах името ти в порива на вятъра. По всяка лястовица, литнала нагоре по течението, ти изпращах поздрави и всяка утрин се събуждах с името ти на уста.

Тя ме погледна и за мен отново беше стройна, хубава и близка, в дъното на очите й пак се таеше усмивка и скръб като тъмен отблясък на водата в дълбок кладенец. Погали ме по бузата и каза:

— Хубаво говориш, приятелю Синухе. Защо и аз да не ти призная, че сърцето ми безумно жадуваше за теб? Ръцете ми копнееха за твоите, когато нощем лежах самотна в постелята си. Всеки път, щом мъжете, замаяни от „крокодилската опашка“, почваха да ме задирят, аз си спомнях за теб и ми ставаше тъжно. Но в златния палат на фараона сигурно има много красиви жени и като дворцов лекар, вероятно си използувал свободното си време, за да ги лекуваш добросъвестно.

Вярно е, че от скука няколко дворцови дами бяха идвали да подирят лекарския ми съвет и аз се бях любил с тях, понеже кожата им беше гладка като кора на плод и мека като пух, а и зиме е по-топло да спиш с някого наместо сам. Обаче всичко това беше толкова незначително и маловажно, че не заслужаваше да го споменавам в книгата си, тъй като не беше оставило никаква следа в мен. Затуй отвърнах:

— Мерит, дори да е истина, че невинаги съм спал сам, ти продължаваш да бъдеш единствената ми приятелка.

„Крокодилската опашка“ започваше да ми действува, усещах тялото си младо като сърцето ми, приятен огън пробягваше по жилите ми и аз добавих:

— Разбира се, в същото време сигурно много мъже са делили с теб постелята ти, но най-добре ще е да ги предупредиш да се пазят от мен, докато пребивавам в Тива, защото в гнева си почвам да вилнея, а когато воювах срещу хабирите, войниците на Хоремхеб ме нарекоха Сина на дивото магаре.

Тя уж уплашено вдигна ръка и каза:

— Най-много от това съм се бояла. Каптах ми е разказвал за безбройните разпри и кървави спречквания, в които буйният ти нрав те е въвличал в много страни и от които само неговото самообладание и вярност са те избавяли без пукната глава. Все пак не забравяй, че под чергата си баща ми държи скрита тояга и не позволява безредици в този дом.

Като чух името на Каптах и като си представих какви долни лъжи й беше наговорил за мен и за живота ми по чуждите земи, сърцето ми се размекна от вълнение, сълзи бликнаха от очите ми и аз извиках:

— Къде е някогашният мой роб и слуга Каптах? Сърцето ми така е закопняло за него, че искам да го прегърна, въпреки че на достойнството ми не подхожда да прегръщам някогашния си роб.

За да успокои вълнението ми, Мерит рече:

— Забелязвам, че наистина си отвикнал да пиеш „крокодилска опашка“, а и виждам как баща ми вече поглежда сърдито насам и посяга под чергата си, понеже вдигаш много шум. С Каптах можеш да се срещнеш едва довечера. Цялото му време е заето с големи сделки на зърненото тържище и по кръчмите, където преговаря с търговците на жито. Предполагам, че като го видиш, ще се изненадаш много, защото вече едва ли си спомня да е бил роб и да е носил сандалите ти през рамо. По-добре сега да идем да се поразходим и главата ти да се разведри от „крокодилската опашка“ преди неговото завръщане. Сигурно ти се иска да видиш промените, станали в Тива, докато те е нямало, пък и ще бъдем насаме.

Тя отиде да се премени, намаза лицето си с драгоценна помада и си сложи златни и сребърни накити, така че човек можеше да я отличи от знатните дами само по вида на ръцете и краката й. Рядко обаче някоя знатна дама имаше толкова бистър и уверен поглед и толкова горда уста като нея. Накарах робите да минат с паланкина ни по алеята на овните и видях, че Тива още не беше възвърнала предишния си облик — цветните лехи бяха изпотъпкани, по дърветата продължаваха да стърчат, окършени клони, а по улиците все още се строяха нови сгради на мястото на опожарените. Ние обаче седяхме един до друг в паланкина и аз вдишвах дъха на помадата й, който беше дъхът на Тива — по-силен и по-обаятелен от дъха на всички скъпи помади в Ахетатон. Стисках ръката й в моята, сърцето ми вече не се измъчваше от тягостни мисли и ми се струваше, че съм се прибрал след дълго пътешествие.

Така стигнахме до запустелия храм, над който прелитаха и грачеха черни птици. Вместо да се върнат в планините, те бяха останали на територията на тиванския храм, несмущавани от никого, защото това място беше прокълнато и народът боязливо го заобикаляше. Слязохме от паланкина, прекосихме безлюдните дворове и никъде не видяхме жива душа освен пред Дома на живота и Дома на смъртта, тъй като тяхното преместване щеше да е свързано с твърде много трудности и разходи. Мерит каза, че хората и в Дома на живота отбягвали да ходят, та повечето лекари прехвърлили упражняването на професията си в самия град и се надпреварвали да привличат пациенти. Минахме също през парка край храма, обаче пътеките му бяха обрасли с трева, дърветата бяха изсечени и отмъкнати, а прастарите риби в свещеното езеро бяха изловени с вили. Ако срещнехме някого в този парк, който фараонът бе предопределил за отдих на народа и за игра на децата, то той биваше някой дрипав, мръсен и страшен наглед скитник, чийто поглед ни проследяваше дебнешком.

Крачейки по безлюдната територия на храма, в душата ми ставаше все по-пусто и над мен тегнеше сянката на лъжовния бог, защото всичко доказваше, че властта му не беше съборена заедно с образа му и че чрез страха той продължаваше да властвува над сърцата на хората. Влязохме също в големия храм. Измежду камъните на подовата настилка беше прорасла трева и никой не ни възпря да надзърнем в светилището. Свещените надписи по стените бяха обезобразени и осквернени от каменоделците, които безогледно бяха изличавали от тях името и изображението на лъжовния бог. Мерит каза:

— Това място е злокобно и сърцето ми се смрази, откакто ме доведе тук. Твоят кръст на Атон сигурно те пази, но бих те посъветвала да го махнеш от яката си, защото заради него могат да те замерят с камъни и дори да те намушкат с нож на някое уединено място. В Тива ненавистта още не е стихнала.

Права беше, понеже като излязохме ръка за ръка от пустия храм, хората пред него плюеха на земята, щом забележеха Атоновия кръст на яката ми. Доста се слисах също, когато видях един жрец на Амон да се движи дръзко сред тълпата, облечен в бяло и все още с обръсната глава въпреки забраната на фараона. Мазното му лице лъщеше, дрехата му беше от най-фин лен и изобщо не личеше да страда от несгоди и недоимък, а народът почтително му сторваше път. За по-сигурно и за да не причинявам излишен смут, започнах да прикривам с ръка кръста на Атон. Не ми се щеше без нужда да оскърбявам човешките чувства, защото за разлика от фараона исках да оставя всеки сам да избира вярата си, а и заради Мерит гледах да избягна всяко спречкване.

Край зида спряхме да послушаме един разказвач на приказки, седнал като всички разказвачи на приказки върху рогозката си с празна паничка пред себе си и наобиколен от хора. Най-бедните бяха насядали около него, понеже беше излишно да пазят дрехите си от изцапване. Такава приказка още не бях слушал. В нея се разказваше за един неверен фараон, живял в стари времена и заченат от Сет в утробата на негърска магьосница, която с магиите си била спечелила любовта на един добър фараон. По волята на Сет неверният фараон искал да поквари народа на Египет, за да го поробят негри и диваци. Ето защо той сринал статуите на бога Ра, ала Ра проклел земята и тя престанала да бъде плодоносна, разливи удавяли народа, скакалци нападали посевите, блатната вода се превръщала в смрадлива кръв, жаби заподскачали в постелите и нощвите на хората. Обаче дните на неверния фараон били преброени: колкото и да се мъчел да представя Сет под други имена, Ра бил по-могъщ от Сет. Затуй черна смърт стигнала неверния фараон и магьосницата, дето го била родила. Ра поразил всички отрекли се от него и поделил домовете, покъщнината и земята им сред ония, които по време на изпитанията го тачели и вярвали в завръщането му.

Приказката беше много дълга и държеше в напрежение, хората тропаха и нетърпеливо вдигаха ръце, за да чуят края й, а и аз слушах със зяпнала уста. А когато свърши и неверният фараон получи наказанието си, когато се продъни вдън земя и името му заслужи проклятие и Ра подели сред вярващите къщите, земята, добитъка и стоката, тогава слушателите заскачаха, завикаха от възторг и пускаха в паничката на разказвача мед, че дори и сребро. Бях поразен и рекох на Мерит:

— Това ще да е някаква нова приказка. Никога не съм я слушал, а като дете си мислех, че знам всички приказки на света. Майка ми Кипа много обичаше приказките и канеше разказвачи у нас, та баща ми понякога се заканваше и на нея, и на тях, когато ги гощаваше в кухнята. Тази приказка явно е нова и опасна. Ако не беше изключено, щях да помисля, че се отнася за фараон Ехнатон и за лъжовния бог, чието име не бива да се споменава гласно. Затуй разказването й би трябвало да се забрани.

Мерит се усмихна и отвърна:

— Кой може да забрани разказването на приказки? Тази се разказва край всяка порта и стена в двете царства, разказват я по харманите и в най-малките селца и хората много я обичат. Когато стражите заплашват разказвачите с тоягите си, те им отвръщат, че приказката е много стара, жреците я открили в папируси отпреди стотици години и могат да го удостоверят. Затуй стражите не могат да сторят на разказвачите нищо, макар да се говори, че Хоремхеб, който е свиреп човек и не обръща внимание на доказателства и папируси, бил окачил на стената в Мемфис няколко разказвачи и с телата им нахранил крокодилите, без обаче да ги уличава в разказване на приказки, а в други престъпления.

Мерит стисна ръката ми и усмихнато продължи:

— Освен туй в Тива много се пророкува и щом двама души се срещнат, разказват си дочутите предвещания и лоши знамения, защото — както може би знаеш — зърното все повече поскъпва, народът гладува, а данъците тежат и на богати, и на сиромаси. Но се говори, че все по-лошо ще става, и ужас ме обзема при мисълта колко много злини предсказват недвусмислено всички пророкувания за Египет. Ще ти разкажа едно, което научих от мияча на стени в „Крокодилската опашка“. Той го чул на пазара от продавача на корени, който пък го знаел от един свой приятел. Този приятел, много почтен човек, бил срещнал лично вдовицата на един подлепвач на папируси, с която се било случило това, и го чул от собствената й уста. Ето какво се било случило: В един празничен ден преди разлива вдовицата на подлепвача на папируси се качила на един пътнически кораб край стената, за да иде в града на мъртвите и да пренесе жертва на гроба на мъжа си. На кораба срещу нея седяла ясновидка, но първоначално никой не знаел това, понеже дрехата и била мръсна и дрипава и косата й не била намазана с масло. Та тази ясновидка се обърнала към вдовицата с думите: „Покойникът ти сигурно е обичал орехови сладки, щом му носиш от тях.“ Вдовицата се изумила, понеже ореховите сладки били в затворена кошница в краката й и непознатата не можела да ги види. А тя продължила: „Учудих се, защото още не бях виждала някой да носи на покойника си орехови сладки. В онова гърне там има каша с мляко, в онази кошница — печена патица, а в оная делва — гъста бира като сирийската.“ Така тя изредила всичко, което пътниците на кораба носели в затворени кошници и съдове, назовала даже имената на покойниците им, хората се слисали и разбрали, че е ясновидка. Накрая рекла: „Сега египетският народ изживява време на големи изпитания заради едно проклятие, което всички знаете. Заради туй проклятие ще дойде ден, когато златото не ще може да се разменя за хляб, но бъдете непреклонни във вярата, защото египетските богове отритват само ония, дето се отмятат от тях и служат на неверния бог. Свидетелство за това е, че познатата вам вещица ще умре от ужасна смърт, преди още зърното по нивите да узрее.“ Така казала и хората изтръпнали при думите й, боейки се от стражите. Ала щом корабът спрял на пристана край града на мъртвите, ясновидката изчезнала и никой вече не я видял.

Нервирах се много и запитах Мерит:

— И ти вярваш на тази глупава история? Вярваш на мияча на стени, на продавача на корени и на бъбривата вдовица, макар да усещаш, че това предсказание още отдалеч намирисва на жреци? Ясно ми е, че със сплетните си те искат да всеят смут сред народа.

— Вече не знам на кого и в какво да вярвам — каза Мерит, — но ако поживееш в Тива месец или година, ти също ще започнеш да вярваш, защото благодарение на оня, чието име вече не бива да споменаваме, тук стават странни неща. Знам обаче, че ако вещицата умре, преди още зърното да узрее, тогава и аз ще почна да вярвам. Засега не съм чувала дори да е болна.

— Кого наричаш вещица? — запитах раздразнено, а тя дръзко ме погледна с печалните си очи и отвърна:

— Знаеш много добре кого, в приказката също се каза, а и негрите не са носили на Египет нищо друго освен нищета.

Тогава изтеглих ръката си от нейната и сърцето ми охладня към нея. „Крокодилската опашка“ отдавна се беше разсеяла, болеше ме глава и се чувствувах зле, а наивността и упорството и съвсем не оправяха състоянието ми. Върнахме се, враждебно настроени един към друг, в кръчмата на име „Крокодилската опашка“ и аз знаех, че фараон Ехнатон беше прав, като казваше: „Наистина, Атон ще трябва да раздели дете от майка и мъжко сърце от сестрица, дорде владичеството му се разпростре по цялата земя.“ Аз обаче нямах намерение заради Атон да се разделям с Мерит и затуй ми беше криво, докато надвечер се срещнах с Каптах.

3

Ничие лошо настроение не можеше да не се оправи при вида на Каптах, когато се вмъкна в кръчмата подпухнал и величав като свиня майка и толкова нашишкавял, че трябваше ребром да мине през вратата. Лицето му беше кръгло като месечина и лъснало от драгоценно масло, на главата си носеше изящна синя перука, а сляпото си око бе покрил със златна плочка. Нямаше ги вече сирийските дрехи — наместо тях беше издокаран по египетската мода, и то с най-изисканото облекло, което можеха да ушият тиванските шивачи, а на шията, китките и дебелите му глезени подрънкваха тежки златни гривни.

Щом ме съзря, той нададе вик, вдигна ръце в знак на изненада и радост и въпреки че коремът му създаваше големи мъчнотии, ми се поклони дълбоко с ръце пред коленете, казвайки:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Сетне го обзе вълнение, разплака се, коленичи на пода, прегърна нозете ми и зарида с глас, така че под царствените одежди, златните гривни, драгоценното масло и синята перука в него познах някогашния Каптах. Затуй го привдигнах, прегърнах го, подуших раменете и двете му бузи и ми се стори, че в обятията си държа охранен бик и ми замирисва на топъл хляб — дотолкова миризмата на зърненото тържище се бе просмукала в него. Той също подуши почтително раменете ми, изтри сълзите си, засмя се и извика:

— За мен днешният ден е ден на голяма радост и затуй черпя по една „крокодилска опашка“ всеки седнал в тази моя винарна! Но ако някой си поръча повторно, ще трябва сам да си плаща.

След тези думи той ме отведе във вътрешната част на постройката, настани ме на меки килими, разреши на Мерит да седне до мен и нареди на робите и слугите да ми поднесат най-доброто, с което разполагаше механата. Виното му можеше да се мери с вината на фараона, а печената гъска беше тиванска, която няма равна на себе си в цял Египет, понеже се угоява с развалена риба и месото й придобива невероятен вкус. Като хапнахме и пийнахме, той рече:

— Господарю и стопанино мой Синухе, надявам се, че през изминалите години внимателно си преглеждал всички книжа и сметки, които писарите по мое нареждане стъкмяваха и изпращаха в дома ти в Ахетатон. Може би ще ми позволиш към представителните разходи да прибавя тези вечеря с вино и гъска, както и „крокодилските опашки“, с които в радостта си недообмислено почерпих всички гости на моята винарна. От това не само че няма да загубиш, но и ще спечелиш, тъй като измамването на фараонските бирници в твоя полза ми създава много работа, за да мога от тях да открадна нещичко и за себе си.

— Приказките ти ми приличат на негърско бръщолевене — рекох аз. — От тях ни дума не разбирам и затуй постъпвай както намериш за добре. Знаеш, че ти имам пълно доверие. Преглеждах отчетите и сметките ти, ала трябва да призная, че и тях много не ги проумявах, понеже бяха пълни с числа — толкоз много числа, колкото писарят на Хоремхеб изписа, когато се опита да пресметне колко време ще е нужно, докато всички хора на земята се извървят пред фараон Ехнатон и той разговаря с всекиго поотделно. Но сметките му все не излизаха, защото установи, че във всяка страна непрекъснато се раждат деца и че те щяха да остареят, преди да им дойде редът пред фараона, а и все нови и нови деца щяха да се раждат, така че фараонът никога нямаше да смогне да разговаря с всекиго поотделно дори ако разговорът траеше само едно туптене на сърцето и ако приемаше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. По същия начин, Каптах, и аз все не смогвах да проверя изпращаните от теб книжа и числа — главата ме заболяваше, преди да ги изчета докрай.

Каптах доволно се разсмя и смехът кънтеше в корема му като в мека възглавница. Мерит, която беше пила заедно с мен, също се разсмя и се облегна назад със сключени на тила ръце, за да забележа, че хубавите й гърди все още издуваха дрехите й. През смях Каптах рече:

— Ех, господарю и стопанино мой Синухе, как се радвам да видя, че си запазил детинския си нрав и че от разумните неща на всекидневието разбираш толкова, колкото свиня от кладенчова вода. С това съвсем не искам да те сравнявам със свинята, ами изказвам възхвала и благодарност на всички египетски богове, загдето те повериха тъкмо мен. Защото за слуга можеха да ти пробутат някой разбойник или безделник, който щеше да те превърне в сиромах, докато аз те направих богаташ.

Напомних му, че за това трябва да благодари не на боговете, а единствено на моята съобразителност, защото на пазара за роби го бях купил евтино, тъй като в някаква бирария бяха избили едното му око. Споменът за всичко това ме развълнува и казах:

— Никога няма да забравя деня, в който те видях за пръв път. Стоеше с привързан към стълба за роби глезен, подмяташе срамотии думи към минаващите жени и просеше бира от мъжете. Несъмнено постъпих разумно, че те купих, макар в началото доста да се колебаех. Като млад лекар, все пак не разполагах с повече сребро, пък и окото ти беше избито, та прилягаше на намеренията ми, както добре си спомняш.

Каптах помръкна, лицето му се сгърчи в безброй бръчки и той каза:

— Не ми се ще да си спомням за такива стари и неприятни неща, защото не подхождат на достойнството ми. — Подир туй похвали скарабея ни: — Добре стори, че ми остави скарабея да се грижи за сделките ти. Всъщност той те направи богат, даже по-богат, отколкото си сънувал, макар фараонските бирници да ми досаждат като мухи. Заради облагането с данъци се наложи да наема двама сирийски писари да водят различни сметководни книги, защото в сирийското сметководство самият Сет с всички дяволи не може да се оправи. А покрай Сет се сетих за стария ни приятел Хоремхеб, комуто — както навярно знаеш — дадох на заем злато за твоя сметка. Впрочем за него не смятах да говоря, ала мислите ми като волни птици кръжат от радост, че отново виждам невинното ти лице, господарю, кръжат вероятно и от виното, което ще накарам да прибавят към нашите представителни разходи, така че пий, господарю, пий колкото ти корем държи. Такова вино не винаги се намира даже в избата на фараона, пък и няма да те ударя много в цената. Да, именно за богатството ти исках да говоря, въпреки че едва ли разбираш нещо от тези работи, но едно ще ти кажа: благодарение на мен ти си по-богат от много високопоставени египтяни, богат си колкото най-високопоставените, защото истински богат е не онзи, който притежава злато, а собственикът на къщи, складове, кораби и кейове, на стада, земя и овошки, на добитък и роби. Всичко това го имаш, независимо че сам вероятно не подозираш, защото, за да скрия собствеността ти от данъчните власти, трябваше да запиша голяма част от нея на името на нашите слуги, писари и роби. Фараонските данъци се стоварват върху богатите и те трябва да плащат повече от сиромасите, така че, ако сиромахът плаща на фараона една пета от всеки шиник зърно, богатият трябва да плаща на проклетите бирници една трета, че и половината от шиника и те пак го дебнат непрестанно като лешояди. Ей това е несправедливото и най-безбожното, което неверният фараон е вършил и което никога не е бивало. От неговите данъци и от загубата на Сирия страната обедня, ала най-удивителното е — и заслуга за него сигурно имат боговете, — че докато страната обеднява, бедните стават все по-бедни, а истински богатите забогатяват още повече и самият фараон е безсилен да промени нещата. Та радвай се, Синухе, защото си истински богат, а ако искаш да узнаеш тайната, която всъщност си е твоя тайна, богатството ти иде от търговията със зърно.

След тези думи Каптах жадно надигна паницата, виното потече от ъглите на устата му и нацапа дрехата му, но това хич не го разтревожи — каза, че в книгите си щял да я впише към представителните разходи или към подаръците за посредниците на зърнени храни и така да спечели повече, отколкото струвала. Сетне започна да се хвали със сделките си:

— Нашият скарабей, господарю, е чудотворен. Още първия ден след завръщането ни от дългите странствувания той ме отведе в кръчмата на търговците на зърно, където те се напиват, щом сключат някоя добра сделка. Аз също се заех да изкупувам пшеница за твоя сметка и още първата година спечелих много, когато — както знаеш — земите на Ам… искам да кажа, когато огромни площи останаха неразорани и незасети. Но странното при пшеницата е, че може да се купува и продава, преди още разливът да е настъпил и даже преди семето да е попаднало в земята. Още по-странно е, че сякаш чрез заклинание цената й от година на година се покачва, поради което купувачът на пшеница никога не губи, а винаги печели. Затуй отсега нататък изобщо няма да продавам, ами ще изкупувам всичката пшеница и ще я трупам в хамбари, докато шиникът почне да се разменя срещу злато. А това неминуемо ще стане, ако нещата продължават така, защото и старите търговци на зърно не вярват на очите си, разкъсват дрехите си и плачат от мъка, като си помислят какви количества пшеница несъобразително са продали, вместо да я пазят и да спечелят многократно повече.

Каптах ме погледна проницателно, отново отпи, наля на мен и на Мерит и каза със сериозно изражение:

— Човек все пак не бива да залага всичкото си злато на един-единствен зар. Затуй, господарю, аз разпределих печалбата ти равномерно и играя, така да се каже, на няколко зара за твоя сметка. Фараонът създаде чудесни условия за това и сигурно би трябвало да прославям името му, защото заради постъпките и наредбите му и не на последно място заради проклетите данъци всички ония, които не са достатъчно богати, се разоряват, загубват състоянието си и се налага да разпродават къщите и имуществото си на безценица. Други пък, дето по-рано търгуваха със Сирия, дето мереха злато и се гордееха с одеждите и накитите си, сега трябва да продават своите кораби и да залагат имота си, така че, драги ми господарю, в Тива ти притежаваш повече къщи, отколкото можеш да броиш, макар заради данъците твоята собственост да се води на различни имена, както вече ти казах. Следователно, господарю, сега ти си много богат, но от теб не крада повече, отколкото преди, не си присвоявам дори половината от онова, което с предвидливостта си съм придобил за теб, а само една трета, така че понякога се упреквам заради своята мекушавост и голяма добросъвестност и съм благодарен на боговете, загдето нямам ни жена, ни деца, та постоянно да ми натякват и да ме укоряват, че не крада повече, въпреки че не познавам по-сгоден човек за ограбване от теб, драги ми и благословени ми господарю Синухе.

Мерит се отпусна върху килимчето си, погледна ме с лека усмивка и се разсмя от стъписаното ми изражение, докато напразно се опитвах да схвана всичко, за което говореше Каптах. А той продължи да обяснява:

— Трябва да ти е ясно, господарю, че когато говоря за твоята печалба и богатство, имам предвид чистата печалба и богатството, което остава след приспадането на всички данъци. От печалбата ти съм приспаднал също всички подаръци, които се налагаше да давам на бирниците заради моето сирийско сметководство, както и количествата вино, с което се налагаше да ги поя, за да не издребняват при проверката на числата ми, а тези количества вино не бяха малки, понеже това са издръжливи и отракани мъжаги, дебелеещи от занаята си. За бирниците сега е благодатно време, каквото те никога не са имали, така че наистина ми се приисква да съм бирник, ако вече не бях Каптах — бащата на пшеницата и приятелят на сиромасите. Да знаеш, че сегиз-тогиз съм раздавал на бедняците зърно, за да благославят името ми, защото предвидливостта не е порок и в неспокойни времена е хубаво човек да се спогажда с беднотата. Но и него вече съм го приспаднал от печалбата ти и това е своеобразен залог за бъдещето на къщите ти, понеже опитът показва, че при размирици в къщите и хамбарите на ненавистните богаташи и високопоставени лесно пламват пожари. Честно казано, да се раздава зърно на бедните, е най-доходната работа, защото в безумството си фараонът е разрешил при облагане с данъци от печалбата да се приспада зърното, раздадено на бедните, и предоставяйки на някои сиромах шиник пшеница, аз го карам да удостовери с палеца си, че е получил пет шиника, понеже бедните не знаят да четат, а дори и да бяха грамотни, те пак щяха да са ми благодарни за шиника зърно, пак щяха да благославят името ми и да поставят палеца си върху всяка глинена плочка от моите документи.

Като завърши обясненията си, Каптах скръсти ръце на гърдите си, изпъна шия и зачака похвалата ми. Думите му обаче бяха раздвижили ума ми, аз усърдно размислях и накрая запитах:

— Оказва се значи, че имаме огромни запаси от пшеница?

Каптах въодушевено кимна в очакване да му благодаря, но аз му рекох:

— Щом е така, ще трябва незабавно да се вдигнеш при преселниците, които обработват прокълнатите земи, и да им раздадеш нашата пшеница, за да имат зърно за посев, понеже тяхната е на точици, сякаш кръв я е валяло. Разливът вече се оттегли и доколкото разбирам от тия неща, сега е време за оран и сеитба, така че трябва да побързаш.

Каптах съжалително ме погледна, поклати глава и отвърна:

— Драги ми господарю, излишно е да измъчваш скъпоценната си глава с работи, от които нищо не разбираш, ами остави аз да мисля вместо теб. Нещата стоят така: За нас, търговците на зърно, първоначално беше изгодно да заемаме на преселниците пшеница, защото в немотията си те бяха принудени за един шиник да връщат по два и повече, а когато не можеха да се издължат, карахме ги да колят добитъка си и с кожите да ни се изплащат. Но доколкото тази сделка води до увеличаване на зърното, тя не е добра, печалбата е нищожна и за нас е по-изгодно тази пролет да остане възможно повече незасята земя, та да се вдигне цената на пшеницата. Затуй вече няма да изглупяваме и да даваме на преселниците пшеница за посев, тъй като от това ще пострадат интересите ни. Ако го сторя, ще настроя всички търговци на зърно срещу себе си.

Аз обаче останах непреклонен и отсякох:

— Каптах, прави каквото ти нареждам, защото пшеницата е моя! Сега не ми е до печалба, ами мисля за мъжете, чиито ребра се броят под кожата както на робите в рудниците. Мисля за жените, чиито гърди са провиснали като пресушени мехове, мисля за децата, които пристъпват по речния бряг с криви крачета и с мухи по очите. Затуй настоявам да им дадеш за посев всичката пшеница и освен туй да им окажеш всяка помощ за засяване на зърното. Всичко това искам да го извършиш заради Атон и заради фараона, защото го обичам. Но пшеницата няма да им даваш даром, понеже вече видях как подаръците пораждат само отпуснатост, зложелателство, леност и алчност. Нали и преселниците получиха даром земя, добитък също им дадоха даром, а нищо не постигнаха. Така че, ако е необходимо, използувай тоягата си, Каптах, и се погрижи пшеницата да бъде засята и ожъната. Но когато прибираш даденото на заем, не ти разрешавам да дириш печалба, а ще вземаш от тях само шиник за шиник.

Щом чу това, Каптах се завайка, разкъса дрехата си, понеже и бездруго я беше нацапал с вино, и каза:

— Шиник за шиник ли? Глупости говориш, господарю. Че откъде ще крада тогава? Нали не мога да крада от твоята пшеница, а само от печалбата, която ти докарвам. И изобщо приказките ти са безразсъдни и безбожни, защото освен търговците на зърно срещу себе си ще настроя и жреците на Амон. Да, наистина казвам името му гласно, понеже сме в затворена стая и няма кой да ни чуе и предаде. Казвам името му гласно, господарю, защото той продължава да живее, властта му е по-страшна от когато и да било и ще прокълне къщите ни, корабите ни, складовете ни, дюкяните ни и даже тази моя кръчма ще прокълне, така че най-добре ще е веднага да наредя да я припишат на името на Мерит, ако тя е съгласна. Ужасно се радвам, че толкова много твои имоти са записани на чуждо име, защото жреците сега няма да ги открият и да ги прокълнат, след като и бирниците не ги откриха, макар опосканото от тях да заприличва на плешиво теме. С намека си за плешивост съвсем не искам да те докачам, господарю, защото едва след като виното те накара да снемеш перуката си, забелязвам, че косата ти е започнала да окапва. Но ако искаш, мога да ти набавя приготвена по вълшебен начин помада, от която ще ти поникне още по-дълга и къдрава коса. Ще ти я дам даром, без да я вписвам в книгите, понеже ще я взема от нашия дюкян, а за чудотворното й въздействие имам безброй свидетелства. Даже един от свидетелите твърдеше, че от нея плешивата му глава обрасла с вълниста и къдрава като на негрите коса, та се наложило отново да я обръсне, ала той се яви пред съдията пиян и за неговото свидетелство му платих по-малко, отколкото за другите.

Такива ги дърдореше Каптах, за да печели време и да ме накара да се откажа от решението си, но като разбра, че съм непреклонен, започна горчиво да ругае, призоваваше на помощ куп богове, чиито имена бе научил по време на нашите странствувания, и извика:

— Бясно куче ли те е ухапало или скорпион, господарю, защото отпърво си мислех, че с тези приказки си правиш зла шега. Решението ти ще ни докара сиромашия, но независимо от всичко скарабеят може би ще ни помогне. Честно казано, и аз не обичам да гледам измършавели хора, извръщам поглед от тях и те съветвам да правиш същото, господарю, понеже, щом човек не е видял нещо, той не е длъжен да го знае, а за успокоение на съвестта си раздавах на бедните пшеница, като същевременно се облагодетелствувах от налудничавия начин на фараона да облага с данъци. Но за мен най-неприятното в думите ти е, че ми нареждаш да тръгна на тежък път и да газя в глината. Може да се спъна и да падна в някоя напоителна вада и смъртта ми ще тежи на съвестта ти, господарю. Нали съм стар и отпаднал, краката не ме държат и все си мечтая за меката постеля, за чорбицата и печеното на Мути, а при ходене се запъхтявам, защото остарях и изнемощях.

Аз обаче бях безмилостен към него и отговорих:

— Каптах, ти лъжеш повече, отколкото преди, защото през тези години не само че не си остарял, ами си се подмладил, ръцете ти вече не треперят и когато влезе, очите ти не бяха зачервени, ами се зачервиха от изпитото вино. Като лекар, аз ти препоръчвам това трудно пътуване с всичките му несгоди, защото те обичам и защото прекалено си затлъстял, което затруднява сърцето и дишането ти. Надявам се по време на пътуването да отслабнеш и да заприличаш на човек, та да не се срамя от затлъстелия си слуга. Спомни си, Каптах, колко се радваше някога, когато крачехме по прашните вавилонски пътища, колко се радваше, възседнал магаре в ливанските планини, и колко по-голяма беше радостта ти, когато слезе от гърба на магарето в Кадеш. Ако бях по-млад, искам да кажа, ако тук нямах толкова важни задачи, възложени ми от фараона, аз действително щях да тръгна с теб, за да разведря сърцето си, защото след това пътуване мнозина ще благославят името ти.

Докато говорех, Каптах усърдно размишляваше, като само веднъж сбърчи вежди — когато споменах за магарето, и през цялото време пресмяташе на пръсти нещо сложно. Най-сетне рече:

— Иде ми нагорно да свърша всичко това по време на сеитбата. Ще трябва да размърдам моите слуги и да наема нови, за да смогна с раздаването на зърното. Ще се наложи да взема също писари, та всичко да става по законен ред, защото ония Атонови служители са опаки хора и смятам да уравня заема с кожата от гърбовете им, ако не накарат зърното да изкласи и не го ожънат. За щастие притежаваме собствени кораби, така че пътуването няма да бъде прекалено изнурително. Ще взема също един готварски кораб, понеже стомахът ми, който укоряваш, е чувствителен и вече понася само отлично приготвена храна. Смятам поне през вадите да ме пренасят с паланкин, защото виж ме, господарю, и сам прецени дали подхожда на достойнството ми да прескачам през вади, ако изобщо мога да го сторя със старите си вдървени крака. Иначе думите ти може и да са прави, защото момичетата от публичните домове започнаха да ме подиграват, пък и откакто ми се изду коремът, жените не ми доставят никаква радост — прекалено се задъхвам, щом се опитам да се любя с тях, и това ме нервира, понеже имам достатъчно злато да платя и да се забавлявам с всяка тиванка, ако ми харесва, от което, разбира се, не бива да заключаваш, че си пилея златото по жени, защото не съм луд и знам добре, че и обикновената робиня върши същата работа, както и едно напомадено момиче със златна халка на носа. Всъщност нямах намерение да ти приказвам за жени, понеже, така или иначе, нищо не разбираш от тях и от сладостта на живота и физиономията ти продължава да е кисела както преди. Надявам се все пак, че благодарение на скарабея безумното ти решение ще ни донесе благодат, а не проклятие, и затуй ще взема някои мерки, за които е излишно да те осведомявам, тъй като бездруго нищо няма да разбереш. Ще ти пожелая: само някой да те изпрати на подобно мъчително пътуване заради подобна безсмислена работа, та на собствения си гръб да изпиташ онова, с което сега ме натоварваш.

Това негово пожелание се сбъдна много скоро, както ще разкажа по-нататък. Сега ще добавя само, че повече не спорихме, Каптах се примири с решението ми, седяхме до късна нощ и пихме вино. Мерит също пи с нас и разголи кафявите си колене, за да ги докосна с устните си. Каптах ни разказваше спомените си от вавилонските пътища и хармани и ако всичко, което описваше, наистина се бе случило с него, то аз несъмнено съм бил сляп и глух заради Минея. А Минея не можех да забравя, независимо че същата нощ спах в постелята на Мерит и се любих с нея, от което сърцето ми се сгря и самотата ми се стопи. Но моя сестрица не можех да я нарека и всичко това го правех, защото беше моя приятелка. А пък това, което тя правеше за мен, бе най-милото, което една жена може да направи за един мъж. Затуй бях готов да строша гърне с нея, ала тя не скланяше, понеже била родена в кръчма и за нея уж съм бил прекалено високопоставен и богат. Предполагам обаче, че просто искаше да запази свободата си, за да остана неин приятел.

4

На другия ден ми предстоеше посещение в златния палат при царската майка, която цяла Тива наричаше вещица и негърска магьосница, така че вече никому не се налагаше да обяснява кого има предвид, когато говори за вещица. Струва ми се все пак, че независимо от знанията и уменията си тя самата си беше виновна за това прозвище, защото беше жестока и коварна старица и голямата власт бе унищожила у нея всичко добро, което някога е имала. Ала тъкмо се бях пременил с царски лен и се бях окичил с всички почетни знаци, когато от някогашната медникарска къща готвачката ми Мути пристигна на кораба и поде със сърдит глас:

— Благословен да е денят, довел те в твоя дом, господарю, но и ти като всички мъже мърсуваш нощем по бардаците и не се връщаш да си изядеш поне закуската, макар че аз се съсипах да ти приготвя вкусна храна, цяла нощ готвих, пекох и налагах с тоягата мързелуващите роби да почистят, та десницата ми отмаля. Стара и грохнала жена съм и вече нямам вяра на мъжете, нито пък държането ти снощи, нощес и тази заран ще промени представата ми за тях. Затуй тръгвай да си изядеш закуската, дето съм ти я приготвила, и вземи онази непрокопсаница със себе си, щом и денем не можеш без нея.

Така ми каза, а пък знаех, че цени и уважава Мерит, ала такъв си й беше нравът и докато живеех като бедняшки лекар в някогашната медникарска къща, бях свикнал с него, така че хапливите й думи галеха ухото ми и се чувствувах отново у дома. Затуй охотно я последвах и пратих да повикат Мерит от „Крокодилската опашка“. Мути влачеше крака до паланкина ми и продължаваше да нарежда:

— Предполагах, че откакто живееш сред палатски хора, си поумнял и си се научил на уредност. Ала явно нищо не си научил, само дето си станал още по-разпасан, и вчера само си въобразявах, че по лицето ти е изписана кротост. От сърце се радвах, като гледах закръглените ти бузи, защото мъжът колкото повече пълнее, толкоз по̀ уляга. И ако по време на престоя си в Тива измършавееш, виновна ще бъда не аз, а разюзданият ти нрав, тъй като всички мъже са еднакви и всяко зло на света иде от онова, дето го крият под престилките си, понеже се срамуват от него — и хич не се учудвам, че се срамуват.

Неспирното й мърморене и натякване ми напомни за майка ми Кипа и сигурно щях да се разплача от умиление, ако най-сетне не й бях креснал:

— Стига си дрънкала, защото думите ти ми бръмчат като мухи в ушите и ми пречат да разсъждавам!

Тя тутакси замлъкна и се умисли, понеже ме беше накарала да викна, което най-добре я убеждаваше, че стопанинът й се беше завърнал.

Бе се потрудила да украси дома ми за моето посрещане: венчета висяха по стълбовете на верандата, дворът и даже улицата отпред бяха пометени и умрялата котка пред къщата беше захвърлена пред съседската къща. На улицата беше скупчила деца да викат: „Благословен да е денят, довел господаря ни вкъщи!“ Но това го бе сторила само защото се дразнеше, че съм бездетен. Щеше й се да си имам деца, стига да ми се народяха без жена, а как си го представяше — това не мога да обясня. Просто така си го бе наумила. Раздадох на малчуганите късчета мед, Мути ги нагости със сладкиши и те се разотидоха доволни. Мерит също пристигна с хубава премяна и с цвете в косата, която лъщеше от помада. Като я видя, Мути изхлипа и избърса носа си, докато ни поливаше да си измием ръцете. Приготвената от нея закуска се топеше в устата ми, защото беше тиванска, а в Ахетатон бях забравил, че няма по-вкусни ястия от тиванските. Но може би охотата ми се дължеше на Мерит, защото тя ме бе подмладила и сърцето ми беше бодро като тялото ми. Докато поднасяше гозбите, Мути непрекъснато ни приказваше:

— Господарю, сигурно ще ме ругаеш, че птицата е препечена и соса никак не го бива. Мерит, опита ли бъбречетата, задушени в мъзга от пролетни палмови филизи? Често стават много вкусни, ала точно днес позагоряха. Да знаеш само, господарю, колко пъти съм разговаряла с тази почтена хубавица и все съм я предупреждавала да внимава с теб, уверявала съм я колко си непостоянен и лекомислен, какъв глуповат и безразсъден си, а тя не вярва на думите ми. Не проумявам какво харесва у теб, щом и косата ти окапва. Но на младини и жените са безразсъдни като мъжете, побърква ги онова, дето мъжете… Няма да повтарям, знаеш за какво говоря, а и Мерит се досеща, защото вече не е от най-младите. Все пак опитът е важен както за мъжете, така и за жените. Даже за жените е по-важен, понеже ги учи да се вардят от мъжете и да не дават вяра на лъжливите им приказки. А пък тези рибки сама съм ги киснала в масло като критяните и не вярвам те да ги приготвят по-добре, макар че тъкмо този път са се вгорчили.

Благодарих на Мути и похвалих умението й, Мерит също я похвали и на нея й стана драго, въпреки че се опитваше да сбърчи чело и да сумти. Не знам дали в това угощение в някогашната медникарска къща имаше нещо особено или забележително, но го разказах заради себе си, защото именно тогава се почувствувах честит и възкликнах:

— Престани да изтичаш, водни часовнико! Този миг е тъй прекрасен, че за да не отлети, бих искал времето да спре!

Докато се хранехме, дворът се беше напълнил с народ — хора от бедняшкия квартал, пременени като на празник с най-хубавите си дрехи и с намазани лица, бяха дошли да ме поздравят и да изплачат грижите и болките си. Те казваха:

— Много ни липсваше, Синухе. Докато беше сред нас, не те ценяхме достатъчно и едва като замина, забелязахме колко много добрини беше сторил за нас, невежите, и каква голяма загуба е да те няма.

Подаръците, които ми носеха, бяха скромни и без стойност, защото заради бога на фараона Ехнатон съвсем бяха осиромашали. Един ми носеше крина булгур, друг — убита с бумеранг птица, трети — сушени фурми, четвърти, по липса на друго, ми беше донесъл цветенце, така че при вида на купищата цветя в двора ми вече не ме учудваше защо лехите по алеята на овните изглеждаха опустошени. Сред тях беше писарят, който заради буцата на врата си ходеше с извита глава и за мое удивление още бе жив. Сред тях беше също робът, чиито пръсти бях излекувал. Той гордо ми показа как ги движи и именно от него получих булгура, понеже отново работеше в мелницата и можеше да краде. Една майка ми посочи момчето си, което, израсло хубаво и силно, се гордееше със синините и драскотините по краката си и с това, че можело да напердаши всеки свой връстник от махалата. Сред надошлите беше и момата, чиито очи някога бях излекувал и заради която се бях видял в чудо, понеже ми изпрати всички момичета от публичния дом да им изрежа загрозяващите ги бенки и брадавици. И тя беше преуспяла — със скътани от занаята си средства бе купила доходен дюкян на пазара, снабдяваше търговците с адреси на млади непредубедени девойки и между другото продаваше благовония. Всички ми носеха подаръци и казваха:

— Синухе, макар че си дворцов лекар и живееш в златния палат на царя, не презирай подаръците ни, защото сърцата ни преливат от радост да те видим, стига да не ни заговориш пак за Атон.

Не им заговорих за Атон, ами ги приемах един по един, изслушвах оплакванията им, предписвах церове за страданията им и ги лекувах. За да ми помага, Мерит свали хубавата си дреха да не се цапа, промиваше циреите им, обгаряше ножовете ми и приготвяше упойващи сиропи за ония, на които трябваше да се извади зъб. Всеки път, когато я поглеждах, изпитвах радост, и често я поглеждах, защото беше красива, със стройна и закръглена снага и хубава осанка. Не се стесняваше, че се бе съблякла, както се събличаха жените от народа по време на работа, и никой от пациентите ми не го намираше странно, тъй като всеки си имаше достатъчно грижи със своите страдания.

Така течеше времето в приемане на болни и в разговори с тях, аз се радвах на знанията и на сръчността си, на възможността да помагам. Радвах се по време на работа да виждам до себе си моята приятелка Мерит и нееднократно въздъхвах дълбоко, казвайки си: „Престани да изтичаш, водни часовнико, защото приятен миг като този не може да трае дълго!“ Съвсем бях забравил, че трябваше да ида в златния палат и че великата царска майка бе уведомена за пристигането ми. Изглежда обаче, че бях забравил за това, защото бях щастлив и просто не исках да си го спомням.

Когато сенките се удължиха, дворът ми най-сетне се опразни, Мерит ми поля да се измия, аз също с удоволствие й полях да се измие, след което се облякохме. Но когато понечих да я погаля по бузите и да докосна с устни нейните, тя ме възпря и каза:

— Време е да отидеш при вещицата, Синухе. Не се бави там, за да се върнеш още преди да е станало късна нощ, защото предполагам, че постелята ми нетърпеливо те очаква. Да, имам чувството, че постелята в стаята ми те очаква неудържимо, без изобщо да разбирам защо е така, тъй като крайниците ти, Синухе, са прекалено меки, плътта ти е отпусната, а и милувките ти не бих нарекла умели. Ала при все това за мен си по-различен от всички други мъже и затуй отлично разбирам постелята си.

Тя окачи на врата ми почетните знаци и сложи на главата ми лекарската перука, погалвайки ме по бузите, така че ни най-малко не ми се искаше да се разделяме и да отивам в златния палат, колкото и да се страхувах от царската майка. Аз обаче подгоних робите бегом, като ги окуражавах с тоягата си и със сребро, гребците на кораба окуражавах по същия начин и водата пред носа на кораба закипя, докато се носехме към стените на златния палат. Скоро спряхме на кея и аз успях да вляза в палата тъкмо когато слънцето се скриваше зад планините на запад и звездите заблестяха, така че не се посрамих.

Но преди да опиша разговора си с царската майка, трябва да кажа, че през изтеклите години тя само два пъти навести сина си в град Ахетатон, като и двата пъти го бе укорявала за неразумността му. Това много огорчаваше фараон Ехнатон, понеже обичаше майка си и беше сляп за недостатъците й, както повечето синове са слепи за недостатъците на майките си, докато не се оженят и техните съпруги не им отворят очите. Но заради баща си Нефертити не беше отворила очите на Ехнатон. Всъщност трябва честно да призная, че по онова време жрецът Ейе и царската майка Тейе съвсем безцеремонно живееха заедно и дори не се опитваха да прикриват връзката си, появяваха се двамата и ходеха по петите си, сякаш се дебнеха взаимно, та не знам дали царският палат някога е преживявал такъв явен позор. Не е изключено да е преживявал, тъй като подобни неща не се записват, а потъват в забвение заедно с хората, които са били техни свидетели. Но относно потеклото на фараон Ехнатон повече не смятам да умувам — вярвам, че има божествен произход, защото, ако в жилите му не течеше кръвта на стария фараон, то в тях изобщо не течеше царска кръв, понеже от майка си не можеше да я наследи, и тогава той наистина би бил лъжефараон, както твърдяха жреците, и всичко, що ставаше, би било още по-лъжливо и безсмислено. Затуй предпочитам да вярвам не на жреците, а на разума и сърцето си.

Всеки случай царската майка Тейе ме прие в личния си салон, където в клетки подскачаха и цвърчаха разни видове птички с подрязани крила. Явно, че съвсем не беше забравила занаята си от младите години и все още обичаше да лови птици в дворцовия парк, като наклейваше клони и поставяше мрежи. При влизането ми тя плетеше рогозка от боядисана тръстика. Посрещна ме сърдито, упрекна ме за закъснението и запита:

— Моят син ще се излекува ли от лудостта си, или вече е време да му се отвори черепът? Прекалено голям шум вдига с Атон и тревожи народа, без изобщо да има някаква причина, защото лъжовният бог е съборен и никой не съперничи на фараонската власт.

Осведомих я за състоянието на фараона, за малките принцеси, за техните игри, газели, кученца и разходки с лодка по свещеното езеро в Ахетатон. Царската майка поомекна, позволи ми да приседна край нозете й и ме почерпи с бира. Не че го правеше от свидливост, но и тя като цялото простолюдие обичаше бирата повече от виното. Бирата й беше сладка и силна и от нея вероятно пиеше по няколко кани на ден, поради което тялото й беше подпухнало, лицето й също беше подпухнало и противно и наистина приличаше на негърско лице, макар и не съвсем черно. При вида й едва ли някой можеше да предположи, че навремето тази подпухнала старица беше пленила с хубостта си великия фараон. Затуй сред народа се мълвеше, че била спечелила благоволението му с негърско чародейство, тъй като все пак е рядкост един фараон да въздигне във велика царска съпруга дъщерята на птицеловец от речния бряг.

След като си пийна, тя ми заговори прямо и откровено. Не се учудих, защото бях лекар, а жените доверяват на лекаря неща, които не би им хрумнало да споделят с други мъже. В това отношение царица Тейе не се отличаваше от останалите жени. Нерядко обаче, предусещайки приближаващата го смърт, човек се отпуска да говори пред чужди хора с по-голямо доверие и откровеност, отколкото пред свои, и това именно е признак за дебнещата го смърт, въпреки че, докато говори, той самият често не го подозира. Ето защо ужасяващо откровените й думи смразиха сърцето ми и аз я попитах от какво се оплаква, ала тя се засмя и отговори, че нямала никакви оплаквания освен болките и газовете в стомаха, които й причинявала бирата. Напразни бяха лекарските ми съвети да се откаже от бирата. Тя не възнамеряваше да го стори, понеже не я смяташе за опасна, а и все още не й се бяха присънвали хипопотами. Замаяна от бирата, Тейе ми рече:

— Ти, Синухе, когото моят син по глупава прищявка е нарекъл самотник, макар съвсем да не ми изглеждаш самотен и се обзалагам, че в Ахетатон всяка нощ си лягаш с друга жена, защото добре познавам тамошните жени, та ти, Синухе, си спокоен човек, може би най-спокойният от всички мои познати. Твоето спокойствие така ме дразни, че ми се ще да те убода с медна игла, за да подскочиш и изпищиш. Недоумявам откъде си се сдобил с това спокойствие. Ала по душа навярно си добряк, въпреки че не ми е ясно каква полза има човек, ако е добър, защото съм забелязала, че само глупците, дето не умеят нищо друго, са добри. Всеки случай присъствието ти ме изпълва с чудесно спокойствие и ми се иска да ти кажа, че този Атон, когото в безумието си докарах на власт, много ме тревожи, тъй като нямах намерение нещата да отидат толкоз далеч. Измислих Атон, за да сваля Амон, та моята власт и властта на моя син да порасне. По-право измисли го Ейе, мъжът ми, както знаеш — или може би наистина си толкова благонравен, че и това не знаеш? Както и да е — той е мой мъж, макар че не ни бе възможно да строшим гърне заедно. Та исках да кажа, че този проклетник Ейе, в когото вече няма повече сила, отколкото във вимето на една крава, донесе Атон от Хелиопол и го втълпи на сина ми. Не разбирам какво толкоз намира синът ми в него, но още като дете сънуваше с отворени очи и вече не мога да мисля друго, освен че е луд и че трябва да му се отвори черепът. Непонятно ми е също какъв бяс го обзе, та жена му, хубавичката щерка на Ейе, му ражда една дъщеря след друга, независимо от опитите на моите любими шамани да й помогнат. Не ми е ясно защо народът мрази моите шамани — те са златни хора, макар че са черни, че носят пръчици от слонова кост на носа си и разтягат устните си и главите на своите деца. Знам само, че народът ги ненавижда — и за да не ги погуби, аз съм принудена да ги крия в подземията на златния палат. А не мога да се лиша от тях, понеже няма кой друг така умело да ме гъделичка по ходилата и да ми приготвя средства, с чиято помощ все още мога да се наслаждавам на живота като жена. Само че много се лъжеш, ако предполагаш, че Ейе ми доставя някакво удоволствие. Всъщност не мога да си обясня защо държа толкова на него, въпреки че по-добре би било да го изоставя. Естествено за мен лично би било по-добре. Но дори да искам, сега вече едва ли бих могла да се откажа от него и това ме безпокои. Затуй утеха намирам единствено в любимите си негри.

Великата царска майка тихо се закиска, както се кискат перачките край пристанището, когато пият бира и изпитват задоволство, и през кикота си продължи:

— Моите негри, Синухе, са големи и изкусни лечители, макар народът в невежеството си да ги нарича шамани. Сигурно и ти има какво да научиш от тях, стига да превъзмогнеш предубеждението си към цвета и миризмата им и те да склонят да те научат, в което се съмнявам, защото ревниво пазят умението си. Цветът им е топъл и мургав, а миризмата им не е противна, а приятна и възбуждаща и щом свикнеш, не можеш да живееш без нея. Понеже си лекар и по тази причина няма да го разгласиш, на теб, Синухе, мога да кажа, че понякога се любя с тях, защото като лечители те ми го препоръчват, а и на стара жена като мен й е нужно малко развлечение. Съвсем не го правя, за да опитам нещо ново, подобно на покварените придворни дами, които се забавляват с негрите така, както опиталият и преситеният от всичко твърди, че разлагащото се месо било най-вкусната храна. Не, съвсем не за това обичам моите негри — кръвта ми е млада и червена и не са й необходими изкуствени дразнители. За мен негрите са тайната, която ме отвежда по-близо до топлите извори на живота, по-близо да земята, слънцето и животните. Ще ми се все пак да не споделяш признанието ми с никого, но дори да се разприказваш, няма да ми навредиш, защото винаги мога да кажа, че лъжеш. От друга страна, народът вярва и преувеличава всичко, каквото се говори за мен, така че пред него името ми не може повече да пострада. Затуй ми е безразлично какво ще разказваш на хората, ала при все това предпочитам да си мълчиш, понеже си добър човек, а пък аз не съм такава.

Лицето й съвсем помръкна, тя изостави бирата и отново почна да плете рогозката от пъстри тръстики. Загледах се в мургавите й пръсти, преплитащи тръстиковите стъбла, защото не смеех да я погледна в очите. И понеже мълчах, без да й обещая нещо, тя продължи:

— С доброта нищо не се постига, Синухе, и единственото, което на този свят има значение, е властта. Но родените да властвуват не умеят да я ценят. Ценят я само родените в нищета като мен. Аз, Синухе, наистина ценя властта и всичко, което съм сторила, е било сторено заради нея — да я запазя за сина си и за неговия син, та кръвта ми да пребъде на златния трон на фараона. Пред нищо не съм се спирала, за да го постигна. Според боговете деянията ми може и да са осъдителни, но, честно казано, за боговете много не ме е грижа, защото фараоните стоят по-високо от тях, пък и в края на краищата деянията не се делят на добри и лоши, ами добро е онова, което се удаде, а лошо — което се провали и излезе наяве. Но понякога сърцето ми изтръпва и вътрешностите ми се втечняват, като си спомня за деянията си, защото все пак съм жена, а всички жени са суеверни. Дано негрите някак си ми помогнат. Най-вече изтръпвам, като виждам Нефертити да ражда дъщеря след дъщеря. Четири пъти подред момичета добива и всеки път имам чувството, като че ли съм махнала камък от пътя си, а той все отпреде ми стои. Не мога да си го обясня и се опасявам, че с деянията си съм предизвикала проклятие, което пълзи пред мен.

Дебелите й устни измърмориха някакви заклинания и широките й стъпала неспокойно пошляпаха на пода, ала сръчните пръсти през цялото време сплитаха оцветени тръстики в рогозката. Аз гледах вторачено мургавите ръце и сърцето ми изведнъж застина: тя затягаше рогозката с птицеловни възли, които ми бяха познати. Действително ги познавах, защото бяха рядко срещащите се възли на Долната земя и като дете ги бях разглеждал в бащиния си дом по опушената тръстикова лодка, провесена над постелята на майка ми. При това прозрение езикът ми се стегна и крайниците ми се вкочаниха: през нощта на моето раждане беше духал лек западен ветрец, тръстиковата лодка се беше спуснала по течението по време на разлива и ветрецът я беше изкарал на брега недалеч от бащината ми къща. Мисълта, зародила се в главата ми, докато наблюдавах пръстите на царската майка, беше толкова страшна и безумна, че не исках да я осъзная и си казвах, че при оплитането на една тръстикова лодка птицеловни възли можеше да използува всеки. Да, но птицеловците ловуваха из Долната земя и в Тива не бях виждал никого да връзва такива възли. Затуй в детството си често се бях взирал в опушената тръстикова лодка и в окършените й стъбла, възхищавайки се на възлите, които я пристягаха, без още да схващам връзката й с моята съдба.

Но великата царска майка Тейе не забеляза стъписването ми и не настоя за отговор. Потъна в собствените си размисли и спомени и добави:

— Може би ме смяташ за зла и противна жена, Синухе, загдето ти говоря тъй откровено, но вместо да ме съдиш прекалено строго за деянията ми, опитай се да ме разбереш. Не е лесно една бедна дъщеря на птицеловец да влезе в харема на фараона, където всеки я презира заради мургавата кожа и широките ходила, бодат я с хиляди игли и за нея няма друго спасение освен благоразположението на фараона и собствената й хубава млада снага. Тогава не се учудвай, че не подбирах средства, за да привържа сърцето на фараона към себе си. Нощ подир нощ го привиквах към странните нрави на черните, докато накрая не можеше без моите ласки, а пък аз чрез него властвувах над Египет. По този начин се справях с всички сплетни в златния палат, отстранявах всички клопки и разкъсвах всички мрежи, поставяни по пътя ми, и не се боях да отмъщавам, когато имах повод за мъст. Страх скова езиците около мен и аз наложих волята си в златния палат, а тя гласеше: никоя жена не бива да ражда на фараона мъжко чедо, преди аз да съм му родила син. Затуй в двореца ни една жена не раждаше син на фараона, а дъщерите, които му се раждаха, задомявах незабавно за велможи. Волята ми беше непреклонна, ала аз самата още не смеех да родя, за да не погрознея в очите му — защото отпърво го пленявах само със снагата си, докато успях да оплета сърцето му в хиляда примки. Но той застаряваше, ласките, с които го пленявах, го обезсилваха и когато според мен времето за раждане беше назряло, за мой ужас му родих дъщеря — Бакетатон. Не я омъжих за никого, оставих я като запасна стрела в колчана си, понеже съобразителният не разчита само на една стрела, ами държи в колчана си повече. Времето си течеше и аз живеех в голяма скръб, докато най-сетне добих син. Радостта ми все пак е по-малка, отколкото се надявах, защото синът ми е луд. Затуй сега възлагам надежди на неговия син, макар че още не се е родил. Властта ми все още е толкова силна, че през изминалите години нито една жена от харема на фараона не доби момче — раждат се само момичета. Няма ли да признаеш, лекарю Синухе, че това мое умение и чародейство са удивителни?

Разтреперих се, погледнах я в очите и казах:

— Чародейството ти, велика царска майко, е съвсем просто и недостойно, защото пръстите ти го вплитат в пъстрите тръстики, така че всеки може да го съзре.

Тя изпусна тръстиките, сякаш бяха опарили пръстите й, и кървясалите й от бирата очи уплашено се ококориха.

— Синхуе, да не би ти също да си шаман, че говориш такива неща, или народът и това знае? — запита тя.

— От народа нищо не може да се укрива вечно — отвърнах аз. — Народът всичко узнава, без дори някой да му го казва. Възможно е, велика царска майко, при извършване на деянията ти да не е имало свидетели, ала нощта те е видяла и нощният вятър ги е пошушнал в безброй уши. Ти можеш да накараш човешките езици да онемеят, обаче не би могла да възпреш нощния вятър да сплетничи. И все пак рогозката, сплитана от пръстите ти, е доста хубава чародейна рогозка и ще ти бъда благодарен, ако ми я подариш. Ще я ценя много повече от всеки друг, комуто би могла да я подариш.

Докато говорех, тя се успокои, отпи от бирата и с потръпващи пръсти продължи да плете рогозката. Щом свърших, тя лукаво ме погледна и рече:

— Като стане готова, може и да ти я подаря, Синухе. Хубава и скъпа рогозка е, защото е царска, изплетена от моите ръце. Само че който подарява, очаква да му се отплатят. Ти какво ще ми дадеш в замяна, Синухе?

Засмях се и непринудено й казах:

— В замяна ще ти дам езика си, царска майко. Надявам се все пак, че ще ми разрешиш да го задържа в устата си до края на живота си. Езикът ми не печели нищо, ако те одумвам. Затуй ще ти го подаря.

Тя изсумтя нещо, погледна ме изкосо и каза:

— Защо да приемам като подарък нещо, което вече притежавам? Никой не би ме възпрял да взема не само езика, но и ръката ти, за да не пишеш онова, което вече не ще можеш да изказваш. Бих могла също да те отведа в подземията на гости при любимите ми негри. Оттам едва ли ще се върнеш някога, защото те имат обичай да принасят в жертва хора.

— Изглежда, че си прекалила с бирата, царска майко — вметнах аз. — Тази вечер недей да пиеш повече, за да не ти се присънят хипопотами. Езикът ми ти принадлежи и се надявам да получа рогозката, щом я оплетеш.

Станах да ти тръгвам. Тя не ме възпря, закиска се с кикота на пийнала старица и додаде:

— Много си ми забавен, Синухе, много!

Напуснах покоите й несмущаван от никого, върнах се в града и Мерит раздели постелята си с мен. Оттогава обаче вече не бях напълно щастлив, защото размислях за окадената от дима тръстикова лодка, която някога висеше над леглото на майка ми, размислях за мургавите пръсти, пристягащи тръстиковата рогозка с птицеловни възли, размислях за нощния ветрец, който отнасяше леките лодки без гребците от стените на златния палат надолу по течението и отвъд, към брега на Тива. Над всичко това размислях и вече не бях напълно щастлив, тъй като колкото повече научава човек, толкова по-угрижен става. А тази угриженост можех да си спестя, понеже вече не бях млад.

5

Официалната цел на пътуването ми до Тива беше да посетя Дома на живота. Години наред не бях ходил там, въпреки че длъжността царски трепанатор ме задължаваше да го правя. Опасявах се също, че сръчността ми беше намаляла, тъй като през целия ми престой в Ахетатон не се наложи да отворя нито един череп. Ето защо отидох в Дома на живота, изнесох няколко беседи и се позанимах с учениците, избрали за своя специална област човешкия череп. Оказа се обаче, че това не бе някогашният Дом на живота. Значението му доста беше намаляло, защото дори бедните вече нямаха желание да ходят там, най-добрите лекари бяха напуснали и упражняваха професията си в града. Бях предполагал, че науката е станала независима и е напреднала, след като учениците вече не трябваше да бъдат ръкополагани за жреци от първа степен, преди да постъпят в Дома на живота, нито пък някой им пречеше да задават въпроса „защо?“. Но разочарованието ми беше голямо, понеже учениците бяха млади и ограничени, нямаха никакво желание да питат „защо?“, а върховната им цел бе да получат от преподавателите готови знания и името им да бъде вписано в книгата на живота, за да могат да се заловят с професията си и да превръщат наученото в сребро и злато.

Пациентите бяха толкова малобройни, че трябваше да изминат няколко седмици, докато ми се удаде да отворя трите черепа, с които си бях наумил да проверя собствената си сръчност. С тези три трепанации постигнах голям успех, преподаватели и ученици ме ласкаеха и хвалеха сигурността и умението на ръцете ми. Независимо от това след операциите изпитвах чувство на потиснатост, че ръцете ми вече не бяха така сигурни и ловки, както през най-добрите ми дни. Очите ми също се замъгляваха, та не можех с предишната лекота и увереност да виждам и разбирам човешките оплаквания, ами трябваше да задавам множество въпроси и да извършвам дълги прегледи, за да съм сигурен в работата си. Затуй и вкъщи всеки ден приемах болни и ги лекувах, без да им искам подаръци, само и само да възстановя сръчността си.

И тъй, в Дома на живота отворих три черепа, и то единия от милосърдие, защото пациентът беше неизлечимо болен и страдаше от неописуеми болки. Но другите два случая бяха интересни и изискваха да приложа цялото си умение. В единия от тях пациентът беше мъж, който няколко години преди туй паднал с главата надолу от покрива на една къща, където блудствувал с чужда жена. Паднал, бягайки от съпруга й, но се съвзел без особени наранявания. Не след дълго обаче заболял от святата болест, имал многобройни пристъпи и продължавал да ги има, щом пийнел вино. Не му се привиждали видения, а само викал с грозен глас, ритал, прехапвал си езика и се подмокрял. Той така се страхуваше от болестните пристъпи, че сам ме помоли да го оперирам. Съгласих се да отворя черепа му и по настояване на лекарите от Дома на живота взех за помощник един кръвоспирател, макар че не бях свикнал да използувам такива помощници, а разчитах по-скоро на собственото си умение. Този кръвоспирател беше още по-тъпоумен и по-сънлив от оня, за когото вече разказах как умря в златния палат. По време на цялата операция трябваше да го бутат и ръчкат, за да не заспива и да не забравя задължението си. Независимо от това кръвта сегиз-тогиз бликваше от разреза. Отворих цялото теме на мъжа и видях, че на много места мозъкът му бе почернял от стари съсиреци кръв. Отстраняването им трая дълго, ала пълното почистване на мозъчната повърхност беше невъзможно, без да му навредя. Повече пристъпи на святата болест не получи, защото — както обикновено — на третия ден след операцията той се помина. При все това операцията се смяташе за извънредно сполучлива, умението ми получи големи похвали и учениците си записаха всичко, което правех и им показвах.

Сам по себе си вторият случай бе прост — пострадалият беше юноша, когото стражите бяха намерили на улицата в безсъзнание и почти издъхващ, обран и с разбит череп. Случих се в Дома на живота, когато го докараха. Не представляваше риск да го оперирам, понеже всички бяха убедени, че е на умиране, и никой лекар не желаеше да се занимава с него. Затуй възможно по-бързо отворих строшената му глава, отстраних костните отломъци от мозъка и с почистена сребърна плочка покрих отвора на черепа му. Оправи се и две недели по-късно, когато напуснах Тива, беше още жив, само че трудно движеше ръцете си и по дланите и ходилата си не усещаше гъдел при докосване с перо. Надявах се обаче с течение на времето да се възстанови напълно. И все пак тази трепанация не направи такова впечатление, както операцията на страдащия от святата болест — всички смятаха успеха ми за естествен и безспорен, като хвалеха само ловкостта на ръцете ми. Но забележителното в случая беше, че с оглед на раната и от много припряност не можах да обръсна главата му преди трепанацията. Затуй, след като заших кожата върху сребърната плочка, косата си растеше както преди и никой не можеше да види под нея следите от операцията.

Макар в Дома на живота да ме уважаваха заради достойнствата ми, старите лекари ме отбягваха и не смееха да ми се доверят, понеже идвах от Ахетатон, а тях страхът продължаваше да ги държи във властта на лъжовния бог. Не им говорех за Атон и беседвахме само по въпроси, засягащи лекарската професия. Ден след ден те проучваха възгледите ми и ме душеха, както псето с душене търси нещо, докато поведението им започна да ме удивлява. Най-сетне след третата трепанация при мен дойде един извънредно начетен и изкусен хирург и ми рече:

— Цареви Синухе, сигурно си забелязал, че Домът на живота запустява и нашето умение не се търси както преди, въпреки че броят на болните в Тива не е намалял и дори се увеличава. В много страни си пребивавал, Синухе, видял си разни видове лечения, но предполагам, че никога не си виждал лечения като тия, които сега скришом се извършват в Тива, защото за тях не са нужни ни нож и огън, ни лекове и превръзки. Възложено ми е да те уведомя за тези лечения и да те запитам дали желаеш да станеш техен свидетел. Трябва обаче да обещаеш, че не ще кажеш никому ни дума за видяното. Ще трябва също да ти се завържат очите, когато те водят на местолечението, за да не узнаеш къде се намира.

Предложението му не ми хареса, понеже се опасявах да не ме въвлече в пререкания с фараона. Все пак любопитството ми надделя и аз отвърнах:

— Дочух наистина, че понастоящем в Тива ставали удивителни неща. Мъжете разказват приказки, а на жените се явявали видения, но за лечения нищо не съм чувал. Впрочем като лекар много се съмнявам в изцерявания, постигнати без нож и огън, без лекове и превръзки. Затуй не искам да участвувам в шарлатанства, та името ми да не се използува при лъжесвидетелство за нещо, което не е станало, нито пък ще стане.

Той разгорещено ми възрази, казвайки:

— Мислехме, че си непредубеден, цареви Синухе, след като си пребродил много земи и си натрупал познания, които в Египет не са известни. Нали и кръвотечението спира без помощта на клещи и нажежено желязо. Защо тогава да не може да се лекува без нож и огън? Обещаваме името ти да не бъде замесвано в тази работа, но по известни причини искаме тъкмо ти да видиш всичко, за да знаеш, че в тези лечения няма измама. Ти, Синухе, си самотник и безпристрастен свидетел, поради което държим именно на теб.

Думите му ме слисаха и подсилиха любопитството ми. Освен туй ми се искаше да обогатя познанията си като лекар. Ето защо приех предложението му и след смрачаване хирургът ме взе от къщи с паланкин, като завърза с кърпа очите ми, за да не виждам в каква посока ме носеха. Когато паланкинът спря, той ме поведе за ръка и ме прекара през множество коридори, качвахме се и слизахме по стълби, докато ми додея и заявих, че се отказвам от тази дивотия. Той ме успокои, свали превръзката от очите ми и ме въведе в салон с каменни стени, където светеха многобройни лампи, а на пода върху носилки лежаха трима болни. До мен се приближи жрец с обръсната глава и лъщящо от светено масло лице, назова ме по име и ме подкани внимателно да прегледам болните, за да се уверя, че няма никаква измама. Гласът му беше силен, но мек, и имаше умни очи. Последвах подканата му и прегледах болните, подпомаган от хирурга от Дома на живота.

Установих, че тримата действително боледуваха и нямаха сили сами да се вдигнат от носилките. Най-отпред лежеше млада жена с измършавели, сухи и напълно безжизнени крайници, така че само тъмните и очи уплашено се движеха върху излинялото лице. Вторият болен беше момък с обезобразено от ужасна екзема тяло, покрито изцяло с кървави струпеи. Третият беше старец с парализирани крака, поради което не можеше да ходи. Не се преструваше, защото го убодох с игла и той не усети болка. Затуй казах на жреца:

— Прегледах тримата болни с цялото си умение. Ако бях техен лекар, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да ги изпратя в Дома на живота. Дори там жената и старецът едва ли ще бъдат излекувани, но страданията на момъка могат да се облекчат с ежедневни серни бани.

Жрецът се усмихна, покани ни да седнем с хирурга в дъното на салона и да чакаме търпеливо. След туй извика роби, които пренесоха болните с носилките им до олтара и запалиха в кадилниците благовония. Откъм коридора се дочу пение и група жреци влязоха в салона, пеейки свещените химни на Амон. Те се подредиха около болните, подеха молитви, заскачаха и завикаха. Скачаха и викаха, докато лицата им плувнаха в пот, размахваха звънчета и с остри камъни разраняваха гърдите си до кръв. Подобни обреди бях виждал в Сирия и като лекар, равнодушно наблюдавах екстаза им. Те завикаха още по-силно, заудряха с юмруци по каменната стена, тя се разтвори и при светлината на лампите пред тях страхотен и могъщ се извиси свещеният образ на Амон. В същия миг жреците онемяха и след шумния вой безмълвието беше ужасяващо. От тъмния свод ликът на Амон сияеше с небесна светлина. Най-високият от жреците застана пред болните, назова ги по име и извика:

— Станете и ходете, великият Амон ви даде благословията си, понеже вярвате в него!

Тогава със собствените си очи видях как и тримата болни недоверчиво се надигнаха от носилките си, вперили поглед в образа на Амон. С разтреперани нозе коленичеха, изправиха се и неуверено пристъпиха крачка-две, след което заплакаха и подеха молитви, прославяйки името на Амон. Каменната стена се затвори, жреците излязоха, а робите изнесоха благовонията и запалиха няколко ярки лампи, за да прегледаме с хирурга болните. Оказа се, че младата жена можеше да движи крайниците си и подкрепяна от нас, направи няколко крачки. Старецът ходеше без чужда помощ, а от екземата на момъка нямаше следа и кожата му бе гладка и чиста. Всичко това беше станало в течение на няколко водни мерки време и никога нямаше да повярвам, че е възможно, ако не го бях видял със собствените си очи.

Жрецът, който ни беше посрещнал, дойде при нас, усмихна се победоносно и запита:

— Е, какво ще кажеш, цареви Синухе? Погледнах го смело в очите и отговорих:

— Ясно ми е, че над жената и стареца е тегнела магия, прекършила волята им, а магията се надвива с магия, ако волята на чародея се наложи над тяхната омагьосана воля. Но екземата си е екзема и не се цери с магия, а с постоянни грижи и с лечебни бани месеци наред. Затуй признавам, че такова нещо никога не бях виждал.

Той ме погледна с пламнали очи и запита:

— Съгласен ли си, Синухе, че Амон все още е цар на всички богове?

— Съветвам те да не произнасяш гласно името на лъжовния бог, след като фараонът го е забранил и аз съм негов служител.

Забелязах, че думите ми го разгневиха, ала той беше върховен жрец с воля, по-силна от сърцето му. Затуй се овладя и каза с усмивка:

— Името ми е Хрихор и можеш да ме предадеш, но аз не се боя от стражите на лъжефараона, не се боя също от камшиците и рудниците му, ами изцерявам всеки, дошъл при мен с вяра в Амон. Нека все пак да не се караме за тия неща, а да поговорим като образовани люде. Позволи ми да те поканя в килията си и да те почерпя с вино, защото сигурно се умори да седиш толкова водни мерки време върху твърдата седалка.

Той ме поведе по каменните коридори към килията си. Тежкият въздух наоколо ми подсказваше, че бяхме под земята, и се досетих, че се намирахме в пещерите на Амон, за които се разказваха множество легенди, ала едва ли някой непосветен ги беше виждал. Хрихор освободи лекаря от Дома на живота и двамата влязохме в килията му. Обиталището му разполагаше с всички удобства, които доставят радост на човешкото сърце. Над леглото му имаше балдахин, кутиите и раклите бяха от слонова кост и абанос, килимите бяха меки и килията ухаеше на скъпоценна помада. Той любезно ми поля ароматна вода да си измия ръцете, покани ме да седна и ми поднесе медени сладкиши, плодове и отлежало тежко вино от лозята на Амон, подправено със смирна. Пихме и той ми каза:

— Познаваме те, Синухе. Следяхме те на всяка крачка и знаем, че много обичаш лъжефараона и че неговият неверен бог не ти е толкова чужд, колкото бихме желали. Уверяваме те обаче, че неговият бог не е нещо повече от Амон, защото гоненията и ненавистта на фараона пречистиха Амон и го направиха още по-силен. Все пак няма да те занимавам с божествени неща, а се обръщам към теб като към човек, лекувал бедните безвъзмездно, и като египтянин, който обича Черната земя повече от Червените земи. Затуй и казвам: фараон Ехнатон е проклятие за бедния народ и гибел за цял Египет и трябва да бъде свален, преди докараното от него зло да се е разраснало дотолкова, че и с кръв да не може да се поправи.

Отпих от виното му и рекох:

— На мен боговете са ми безразлични, омръзнало ми е от тях. Ала богът на фараон Ехнатон се различава от всички богове, които някога е имало, защото не е кумир, пред него всички хора са равни и всеки човек, бил той сиромах, роб или чуждоземен, е еднакво ценен. Ето защо вярвам, че световната година преваля и настъпва нова световна година. Затуй могат да се случват небивалици и да стават неща, които противоречат на човешкия разум. Досега никога не се е удавала подобна възможност да се промени всичко предишно и хората да се накарат да заживеят като братя.

Хрихор усмихнато вдигна ръка и възрази:

— Виждам, Синухе, че сънуваш с отворени очи, а те смятах за разумен човек. Моите цели са по-скромни. Желанието ми е всичко да си остане постарому, сиромахът да е доволен и законите да се спазват. Искам всеки необезпокоявано да упражнява занаята си и да вярва в това, в което сам е решил да вярва. Искам да се запази всичко, което движи живота, различието между роба и стопанина му, между слугата и господаря му. Искам властта и честта на Египет да се запазят неопетнени, да се раждат деца в земята, където всеки си знае мястото и всекиму предварително е отредена задача до края на живота, без тщеславен смут да разяжда човешкото сърце. Такива са желанията ми и затуй фараон Ехнатон трябва да бъде свален.

Той умолително докосна ръката ми, наведе се към мен и продължи:

— Ти, Синухе, си кротък и добродушен човек и не желаеш никому зло. Живеем обаче във време, когато всеки е длъжен да направи своя избор — и този избор никому няма да се размине. Който не е с нас, той е против нас и ще си получи заслуженото, защото не си чак толкоз наивен, та да вярваш, че властта му ще се задържи за дълго. Все ми е едно дали служиш на някой бог, или не, защото Амон и без твоята вяра ще се справи. Но ти, Синухе, си в състояние да избавиш Египет от надвисналото над него проклятие. В състояние си да избавиш Черната земя от глада, нищетата и тревогите. В състояние си да възстановиш предишното могъщество на Египет…

Думите му развълнуваха сърцето ми. Отпих от виното и устата и ноздрите ми се изпълниха с приятния аромат на смирната. Опитах се да се усмихна и казах:

— Сигурно те е ухапало бясно куче или скорпион, тъй като възможностите ми съвсем не са големи и дори не е по силите ми да лекувам болни толкова изкусно, както ти.

— Ще ти покажа нещо — рече той и стана.

Взе лампата и ме поведе по коридора, отвори една врата с много ключалки и освети с лампата килия, натъпкана с искрящи камари злато, сребро, скъпоценни камъни и с високи колкото човешки ръст златни съдове.

— Не се плаши — вметна той. — Нямам намерение да те изкушавам със злато. Толкоз глупав не съм, въпреки че не е излишно да видиш, че Амон все още е по-богат от фараона. Не, със злато няма да те изкушавам, а искам само да ти покажа нещо.

Отвори втора тежка медна врата и провря лампата в една стаичка. На каменен одър лежеше восъчна фигура с двойна корона на главата, а гърдите и слепоочията на фигурата бяха прободени с остри костени пръчици. Неволно вдигнах ръце и изредих числата, които предпазват от магия, както ги бях научил, преди да ме ръкоположат за жрец от първа степен. Хрихор ме погледна с усмивка, без лампата в ръката му да трепне, и запита:

— Сега вече вярваш ли, че дните на фараон Ехнатон почти са преброени? В името на Амон го проклехме с тази фигура, като в главата и сърцето му забихме свещените пръчици на Амон. При все това магията действува бавно и още много злини ще се случат, защото неговият бог явно съумява да го предпазва донякъде от нашето заклинание. Затуй ми се иска да поговорим още малко, след като видя това тук.

Той грижливо заключи всички врати и ме поведе обратно в килията си. Отново ми наля вино, но то потече по брадичката ми и зъбите ми затракаха по ръба на чашата, защото с очите си бях видял магията, която беше по-силна от всяка друга магия и която досега никому не се бе удавало да развали. Проклеването с такава восъчна фигура е толкова гибелно, че в храма си жреците на Амон не се осмеляваха да го споменават гласно, но за него можеше да се прочете в старинни писания. Мнозина смятаха, че такава магия вече не може да се направи, понеже от изграждането на пирамидите бяха изминали две хиляди години и светът вече не беше така млад и изпълнен с магьосничество, както по онова време. Хрихор каза:

— Виждаш, че властта на Амон се простира до Ахетатон, ала не ме питай как сме се сдобили с коси и отрязъци от ноктите на фараона, за да ги залепим към восъчната фигура. Ще ти кажа само, че не сме ги купили срещу злато, ами ги получихме заради вярата в Амон. Той ме гледаше изпитателно и продължи, мерейки думите си:

— От ден на ден силата на Амон все повече расте, както сам се убеди, докато изцерявах болните в името на Амон. От ден на ден неговото проклятие над Египет става все по-страшно. Колкото по-дълго живее фараонът, толкова повече народът ще трябва да страда заради него, а магията действува бавно. Обаче фараонът страда от главоболие, което изтощава силите му. Какво ще кажеш, Синухе, ако ти дам лек, който така ще изцери главоболието на фараона, че той никога вече не ще може да изпитва болка?

— На човека е присъщо да усеща болка — възразих аз. — Само мъртвецът не може вече да изпитва болка.

Той ме погледна с пламнали очи, волята му ме прикова към мястото ми и не можех ръка да помръдна, когато рече:

— Сигурно си прав, но този лек не оставя следи. Никой не ще може да те обвини и дори балсаматорите няма да открият нищо странно във вътрешностите му. Впрочем не ти е нужно да знаеш нищо за това — само ще дадеш на фараона лек, който ще изцери главоболието му. Щом го погълне, той ще заспи и никога повече не ще изпитва болка или скръб. — Вдигна възпиращо ръка и додаде: — Няма да те подкупвам със злато, но ако го сториш, името ти ще се слави вечно, тялото ти няма да изгние и ще живееш вовеки. Невидими ръце ще те закрилят до сетния ти ден и няма да има човешко желание, което за теб да е неизпълнимо. Обещавам ти всичко това, защото е във властта ми да го обещая.

Той вдигна двете си ръце и впи в мен искрящите си очи, без да мога да отместя поглед. Волята му ме скова и не можех ни да шавна, ни да вдигна ръце, ни да стана. Рече ми:

— Ако ти кажа „стани“, ще станеш. Ако ти кажа „вдигни ръката си“, ще я вдигнеш. Обаче не мога да ти заповядам да се кланяш на Амон, щом сам не го желаеш, както не мога да ти наложа да извършиш деяния, които са против волята на сърцето ти. Тук спира властта ми над теб. Затуй те заклевам, Синухе, в името на Египет, вземи лека, който ще ти дам, и излекувай веднъж завинаги главоболието на фараона!

Той отпусна ръце, така че отново можех да се размърдам и да поднеса чашата до устните си, без вече да треперя. Ароматът на смирната нахлу в устата и ноздрите ми и аз му казах:

— Хрихор, не ти обещавам нищо, но за всеки случай ми дай лека. Дай ми този милосърден лек, който явно е по-добър от маковия сок. Може пък да настане час, когато фараонът сам ще пожелае да заспи непробудно.

Той ми подаде пъстро стъкълце и рече:

— Бъдещето на Египет е в ръцете ти, Синухе. Знаеш, че не е редно да се вдига ръка срещу фараона, но народната неволя и възбуда са големи и в даден миг някой може да се досети, че и фараонът е смъртен, че и неговата кръв потича, щом кожата му се прободе с копие или нож. Дотам не бива да се стига, за да не се разклати властта на фараоните. Затуй сега съдбата ма Египет лежи в твоите ръце, Синухе.

Пъхнах лека в пояса си и язвително казах:

— Възможно е в деня на моето раждане съдбата на Египет да е лежала в мургави пръсти, които са сплитали тръстики. Да, има неща, които и на теб, Хрихор, са неизвестни, колкото и да си въобразяваш, че знаеш всичко. Всеки случай лекът е у мен, ала не забравяй, че не съм ти обещал нищо сигурно.

Той се усмихна, вдигна ръка за сбогом и по навик спомена, че наградата ми щяла да бъде голяма. Сетне през коридорите ме поведе навън, без да крие нещо, защото очите му проникваха в човешките сърца и знаеше, че няма да го издам. Затуй мога да добавя, че пещерите на Амон се намират под големия храм, ала как се влиза в тях — това не искам да разказвам, тъй като тайната не е моя.

6

Няколко дни по-късно великата царска майка Тейе почина в златния палат. Почина от ухапването на малка пясъчна змия, когато проверявала птицеловните примки в дворцовия парк. Тъкмо тогава личния й лекар го нямало, както нерядко лекар не се намира точно когато е най-необходим. Затуй дойдоха да ме повикат от дома ми в Тива, но пристигайки в палата, можах само да установя кончината й. Нейният лекар, разбира се, нямаше никаква вина, защото ухапването от малка пясъчна змия винаги е смъртоносно, ако до стотния удар на сърцето ухапаното място не се разреже и вената над него не се затвори.

Според обичая трябваше да остана в златния палат, докато предам тялото й на носачите от Дома на смъртта. Така край одъра й се срещнах с мрачния жрец Ейе, който докосна с ръка подпухналите бузи на царската майка и рече:

— Време й беше да умре на тази досадна старица, която се заяждаше с мен. Собствените й деяния я осъдиха и дано след смъртта й народът се усмири.

При все това не ми се вярваше Ейе да я беше убил — едва ли би се осмелил да го стори. Известно е, че съвместните злодеяния и престъпните тайни свързват хората по-здраво от любовта, и знам, че въпреки равнодушните си думи Ейе скърбеше за покойната, защото с течение на времето те бяха свикнали един с друг.

Щом вестта за кончината на царската майка се разнесе из Тива, народът се премени празнично и ликувайки, се стече по улици и площади. Пророкувания плъзнаха от уста на уста и разни ясновидки разказваха сред тълпата за нови поличби. Доста хора се събраха също пред стените на златния палат. За да ги успокои и да ги предразположи към себе си, Ейе нареди от подземията на палата да изкарат с камшици негърските шамани на царица Тейе. Бяха петима, включително една жена, грозна и дебела като хипопотам. С камшиците си стражите ги прогониха през папирусовата порта, след което народът се нахвърли върху тях и ги разкъса на парчета, без те да могат да се спасят с чародействата си. Освен туй Ейе накара да изгорят и унищожат всичките им магьоснически отвари, церове и свещени пънове в подземията, което беше жалко, тъй като много ми се щеше да проуча медицината и чародействата им.

Дори в палата никой не скърбеше за смъртта на царската майка и за съдбата на нейните шамани. Единствено принцеса Бакетатон се доближи до тялото на майка си, погали с изящните си пръсти мургавите й ръце и рече:

— Мъжът ти постъпи недостойно, майко, като остави народа да разкъса черните ти шамани. — Към мен се обърна с думите: — Шаманите съвсем не бяха лоши хора. Никак не им се стоеше тук и все мечтаеха да се завърнат в джунглата и в сламените си колиби. Не беше редно да ги наказват заради деянията на майка ми.

Така срещнах принцеса Бакетатон — тя ме погледна, заговори ме и аз бях във възторг от гордата й осанка и хубавата й глава. Запита ме за приятеля ми Хоремхеб и шеговито каза:

— Хоремхеб има ниско потекло и приказките му са недодялани, но ако си вземе жена, може да положи началото на високопоставен род. Можеш ли да ми кажеш, Синухе, защо досега не се е оженил?

— Не си първата, царствена Бакетатон — отвърнах аз, — която проявява такова любопитство, и заради красотата ти ще издам само на теб нещо, което не съм се осмелявал да кажа никому. С пристигането си в палата Хоремхеб още като юноша неволно съзрял луната. Оттогава погледът му не се спира на никоя жена, за да строши гърне с нея. Но как стоят нещата с теб, Бакетатон? Никое дърво не цъфти непрестанно — все някога трябва да роди плод. Като лекар, много бих се радвал утробата ти да натежи плодна.

Тя високомерно отметна глава и рече:

— Знаеш добре, Синухе, че кръвта ми е твърде свята, за да я смеся с кръвта дори на най-високопоставените египтяни. Редно беше по стар обичай моят брат да ме вземе за жена и сигурно отдавна щях да съм му родила син. Освен туй, ако имах власт, щях да накарам да ослепят Хоремхеб, защото дързостта му да вдигне поглед към луната е непристойна. Пък и нека ти призная откровено, Синухе, че мисълта за мъжете ме отвращава, понеже тяхната ласка е груба и срамна и коравите им ръце премазват нежната жена. Затуй ми се струва, че радостта, която мъжът можел да достави на една жена, прекалено се преувеличава.

Докато говореше, очите и запламтяха и дъхът й се разгорещи, поради което реших, че този разговор извънредно я вълнува. Затуй предизвикателно й казах:

— Когато напъне мускулите си, моят приятел Хоремхеб може да разкъса здрава медна гривна, надяната на ръката му. Крайниците му са дълги и стройни, а гърдите му кънтят като барабан, щом в яда си заудря с юмруци по тях. А пък придворните дами тичат и мечат като котки подире му и той може да се забавлява с която пожелае.

Принцеса Бакетатон ме погледна с искрящи очи и разтреперани гримирани устни, след което невъздържано извика:

— Синухе, думите ти са крайно противни и не разбирам защо ме занимаваш с този твой Хоремхеб! Всеки случай той произхожда от простолюдието и дори името му ми е неприятно. Наистина не проумявам защо ми говориш такива неща край смъртния одър на майка ми.

Не исках да й припомням кой от двама ни пръв бе подел разговора за Хоремхеб. Затуй й рекох с престорено разкаяние:

— О, Бакетатон, остани си цъфтящо дърво, снагата ти няма да се похаби и ще цъфтиш още много години. Но наистина ли майка ти не е имала нито една доверена придворна дама, която да заплаче и да се завайка край тялото й, докато я вдигнат за Дома на смъртта и платени оплаквачки почнат да плачат и да си скубят косите около нея? Ако можех, сам бих заплакал, но като лекар, сълзите ми пред смъртта отдавна са пресъхнали. Животът, Бакетатон, е зноен ден, а смъртта може би е прохладна нощ. Животът, Бакетатон, е плитко заливче, а смъртта може би е бистра, дълбока вода.

— Пфу — потърси се тя, — не ми говори за смъртта, Синухе, докато все още усещам сладостта на живота. Но наистина е срамно, че край тялото на майка ми никой не плаче. Аз самата, разбира се, не мога да плача, защото не подхожда на достойнството ми, а освен туй боята от миглите ми ще потече и гримът по бузите ми ще се размаже. Ще изпратя някоя придворна дама да поплаче с теб, Синухе.

— Божествена Бакетатон, красотата ти разпали страстта ми и думите ти наляха масло в моя огън. Затуй гледай оплаквачката да е някоя старица и грозница, та във възбудата си да не я прелъстя и да не опозоря опечаления дом — пошегувах се аз, а тя укорително поклати глава и рече:

— Синухе, Синухе, не се ли срамуваш от приказките си? Дори да не изпитваш страх от боговете, както се говори за теб, то поне смъртта би трябвало да уважаваш.

Но понеже беше жена, думите ми не я докачиха и тя отиде да изпрати някоя придворна дама, за да оплаква майка й до пристигането на носачите от Дома на смъртта. Аз обаче неслучайно говорех така безбожно край одъра на покойната и с нетърпение очаквах придворната дама. Тя дойде и беше по-стара и по-грозна, отколкото можех да си представя, защото в харема все още живееха всички жени на съпруга на царската майка, както и жените на фараон Ехнатон заедно със своите дойки и придворни дами. Казваше се Мехунефер и по лицето й отгатнах, че има слабост към мъжете и виното. Съгласно задължението си тя заплака, захълца и заскуба косите си пред тялото на великата царска майка, а в същото време аз донесох вино. След като поплака, тя склони да пийне, понеже като лекар я уверих, че в голямата й скръб това щеше да я ободри. Докато пиеше, започнах да я занасям за някогашната й хубост. Стана дума също за деца, за щерките на фараон Ехнатон и най-сетне, правейки се на гламав, аз я запитах:

— Истина ли е, дето разправят, че великата царска майка била единствената сред жените на покойния фараон, която добила мъжка рожба?

Мехунефер уплашено погледна починалата и поклати глава, за да замълча. Аз обаче продължих да й се умилквам, говорех за косите, одеждите и накитите й. Говорех за очите и устните й, докато съвсем забрави да плаче и захласнато ме заслуша. Защото една жена винаги вярва на такива думи, макар добре да знае, че не са истина, и колкото повече остарява и погрознява, толкова по-убедено вярва, понеже просто желае да вярва. Така ние се сприятелихме и когато носачите от Дома на смъртта отнесоха тялото на покойната, Мехунефер най-любезно ме покани в стаята си в харема и ми поднесе вино. От пиенето езикът й все повече се развързваше, тя се освободи от всички задръжки, галеше ме по бузите, наричаше ме хубав момък и ми разказваше разни срамни дворцови истории, за да ме окуражи. Даде ми да разбера също, че великата царска майка често се забавлявала открито с шаманите си, и кикотейки се, добави:

— Страшно чудовище беше царската майка. След смъртта й дишам по-леко, ала още не проумявам вкуса й при наличието на хубави млади египтяни, чиято кожа е обгоряла, мека и с приятен дъх.

Тя подуши рамото и ухото ми, но аз се отдръпнах и рекох:

— Нали великата царица Тейе умееше изкусно да плете тръстики? Нали е истина, че от тях е сплитала малки лодки и нощем ги е пускала надолу по течението?

Думите ми здравата я изплашиха и тя запита:

— Ти пък откъде го знаеш? — Но виното затъмняваше разума й, обзе я желание да се похвали и продължи: — И все пак аз знам повече от теб. Известно ми е, че поне три новородени момченца бяха пуснати като сиромашки деца в малки лодки по течението, понеже, преди да дойде Ейе, оная стара вещица имаше страх от боговете и не искаше да цапа ръцете си с кръв. Едва Ейе я научи да отравя. Но митанската принцеса Тадухипа все искаше да избяга от палата, за да намери момчето си, и умря от плач и тъга по него.

— О, прекрасна Мехунефер — възкликнах аз и я погалих по дебело намацаните бузи, — не се възползувай от младостта и неопитността ми, за да ми разказваш басни, които не са истина. Митанската принцеса не е раждала никакво момче. Ако ли пък е родила, то кога е станало това?

— Не си нито млад, нито неопитен, лекарю Синухе — отвърна тя и се закиска. — Напротив, имаш лукави и коварни ръце, очите ти също са лукави, а най-лукав е езикът ти, който бълва горчиви лъжи в очите ми. При все това, Синухе, лъжите ти са приятни за ухото на една стара жена, та затуй не мога да се въздържа и ще ти разкажа всичко за митанската принцеса. Тя можеше да стане велика царска съпруга, макар че, ако Тейе беше още жива, тези думи можеха да се превърнат в тънка нишка около гърлото ми. И така, Синухе, принцеса Тадухипа беше малко момиченце, когато я доведоха от далечна страна в харема на фараона. Беше малко момиченце и играеше с кукли в харема точно като малката принцеса, за която ожениха Ехнатон и която също умря. Фараон Аменхотеп не посягаше към нея, обичаше я като дете, играеше с нея на кукли и й подаряваше златни играчки. Но Тадухипа растеше и като навърши четиринадесет години, стана хубава мома с тънки, изящни крайници, с тъмни очи, взиращи се в далечни земи, и със светла като пепел кожа като на всички жени от Митани. Тогава фараонът изпълни дълга си към нея, тъй както драговолно го изпълняваше към много жени, независимо от всички сплетни на Тейе, защото в такива неща мъжът трудно се сдържа, докато корените на дървото му още не са изсъхнали. Така посятото за Тадухипа ечемичено зърно покълна, ала не след дълго покълна и ечемиченото зърно за Тейе и тя ликуваше, защото беше родила на фараона само една дъщеря — тази надменна, самонадеяна Бакетамон… исках да кажа Бакетатон, но нали съм стара жена, та езикът ми лесно се преплита.

Тя подкрепи с вино езика си, който ни най-малко не се преплиташе, и словоохотливо продължи:

— Всеки поне малко осведомен знае обаче, че ечемиченото зърно на Тейе водеше началото си от Хелиопол, ала по този въпрос повече не бива да се приказва. Така или иначе, Тейе беше много разтревожена от бременността на Тадухипа и се опитваше да я прекъсне, както неведнъж бе постъпвала с жени от харема на фараона, подпомагана от негърските шамани. В по-предишните години бе пуснала с тръстикови лодки по течението две новородени момченца, без да си има големи главоболия, понеже майките им бяха незначителни наложници на фараона и много се страхуваха от Тейе. Тя ги обсипа с подаръци, така че трябваше да се примирят със съдбата, намирайки до себе си дъщери наместо синове. Обаче съперничеството на митанската принцеса изглеждаше по-опасно — тя беше от царско потекло и имаше приятели, които я закриляха и се надяваха, ако добие син, да измести Тейе като велика царска съпруга. И все пак властта на Тейе и възбудата й, докато покълваше нейното ечемичено зърно, бяха толкова големи, че никой не смееше да й се противопостави. Освен туй Ейе, когото беше довела от Хелиопол, стоеше редом с нея. Затуй, когато митанската принцеса раждаше, приятелите й бяха отпратени и я наобиколиха негърски шамани — уж да облекчават болките й. А когато поискала да види сина си, показали й мъртво момиченце, но тя не повярвала на Тейе. Аз също знам, че роди момче, че беше живо и още същата нощ пое в тръстикова лодка по течението.

Разсмях се с глас и запитах:

— Как пък точно ти си могла да го узнаеш, прекрасна Мехунефер?

Тя пламна, разплиска по брадичката си вино от надигнатата чаша и се озъби:

— В името на всички богове, със собствените си ръце набрах тръстиките, понеже заради бременността си Тейе не искаше да гази във водата!

Думите й ме накараха да настръхна, скочих, разлях виното от чашата си и с крака го разтрих по килима, показвайки уплахата си. Мехунефер ме хвана за ръцете, силом ме дръпна да седна до нея и каза:

— Съвсем нямах намерение да ти разказвам за това и го правя в своя вреда, ала не знам какво у теб ми действува толкоз силно, че сърцето ми не може да скрие никаква тайна, Синухе. Затуй признавам, че именно аз режех тръстиките, а Тейе ги сплиташе на лодка. На слугите си нямаше доверие, а мен ме държеше в подчинение чрез магиите си и чрез собствените ми постъпки, понеже в лудешките си години бях вършила неща, заради които щяха да ме нашарят с камшици и да ме изгонят от златния палат, ако се разчуеха. То пък кой ли в златния палат не върши подобни лудории, за които сега не ми се разказва. Всеки случай държеше ме натясно, та газех във водата и режех тръстики, а тя плетеше лодката в мрака, кискаше се и приказваше безбожни неща, защото беше доволна, че по този начин се е справила с митанската принцеса. Аз пък успокоявах сърцето си с мисълта, че все някой ще намери детенцето, макар да знаех, че това е безнадеждно, тъй като децата, пуснати в тръстикови лодки по течението, или умираха от дневната горещина, или ги разкъсваха крокодили и грабливи птици. А митанската принцеса не се примири с мъртвото момиченце, положено от шаманите до нея, понеже и цветът на кожата му, и формата на главата му се отличаваха от нейните, та не вярваше тя да го е родила. Нали кожата на митанските жени е гладка като кора на плод и има цвят на дим или на белезникава пепел, а главите им са малки и нежни. Затуй тя почна да скърби, плачеше, скубеше косите си и обвиняваше шаманите и Тейе, докато Тейе накара лекарите да й дадат упойващи средства и каза, че се била побъркала от мъка, загдето родила мъртво дете. И фараонът, като всички мъже, повярва на нея, а не на Тадухипа. Оттогава Тадухипа залиня и скоро се помина, но преди смъртта си на няколко пъти се опитва да избяга от златния палат, за да търси момченцето си, и затуй всички повярваха, че тази е причината да й се помрачи разсъдъкът.

Погледнах ръцете си, които в сравнение с маймунските пръсти на Мехунефер бяха светли, а кожата ми имаше цвета на дим. Стъписването и уплахата ми бяха толкова големи, че едва прошепнах:

— Прекрасна Мехунефер, можеш ли все още да си спомниш кога се случи всичко това?

Тя ме погали по врата с тъмните си пръсти и благосклонно каза:

— Ех, млади момко, защо заради такива стари работи пилееш времето си, когато би могъл да го използуваш по-приятно? Понеже не мога да ти откажа нищо, ще ти кажа, че всичко това се случи през двадесет и втората година от царуването на великия фараон, и то през есента, по време на най-големия разлив. Ако те учудва защо си го спомням толкова добре, ще поясня, че фараон Ехнатон се роди същата година, но едва през следващата пролет, по сеитба, след като беше изгрял Сириус. Затуй го помня.

От страшните й думи така се бях вцепенил, че не можех да се отбранявам и дори не усещах нищо, когато с мокри от виното устни докосна бузите ми и керемиденочервеният грим от устата и лицето й се размазва по моето. Прегърна ме и страстно ме притисна, като ме наричаше свое малко биче и гълъбче. Опитвах се разсеяно да я отблъсна, мислите ми бушуваха като море и всичко в мен неудържимо се надигаше срещу потресаващата вест. Защото, ако разказът и беше истинен, тогава в жилите ми явно течеше кръвта на великия фараон, бях еднокръвен брат на Ехнатон и навярно съм щял да стана фараон преди него, ако коварството на Тейе не бе надвило любовта на покойната ми майка. Гледах втренчено пред себе си и ми се струваше, че разбирах защо винаги бях самотен и чужд на земята: сред хората царската кръв се чувствува самотна. Струваше ми се също, че разбирах защо в Митани изпитвах странно усещане и защо според мен сянката на смъртта тегнеше над тази хубава страна.

Но досадната натрапчивост на Мехунефер отново ме върна към действителността и трябваше да напрегна цялата си воля, за да понеса милувките и приказките й, защото нейните ръце и думи ме ужасяваха, както вече ме ужасяваше всичко в златния палат. Разумът все пак ме принуди да я понасям и аз продължих да я наливам с вино, за да се опие още повече и да забрави какво ми е говорила. Ала в пияно състояние тя стана съвсем неудържима, така че накрая се наложи да сипя маков сок във виното й, та да заспи и да се отърва от нея.

Когато най-сетне се измъкнах от стаята й и от харема, навън беше паднала нощ. Слугите и стражите на златния палат ме сочеха с пръст и се кискаха. Предположих, че единствена причина за това са огъващите ми се крака, облещените ми очи и измачканите дрехи. Но у дома Мерит, обезпокоена от закъснението ми, чакаше будна да чуе нещо за смъртта на царската майка. Щом ме видя, тя вдигна ръка към устата си, Мути също вдигна ръка към устата си и двете се спогледаха. Накрая Мути с горчив глас рече на Мерит:

— Не съм ли ти казвала хилядократно, че всички мъже са еднакви и не заслужават доверие?

Бях уморен и исках да остана насаме с мислите си, поради което ядно отсякох:

— Денят ми беше изнурителен и не ми се слуша мърморенето ви. Тогава Мерит присви очи, лицето й помръкна, тя вдигна пред мен сребърното огледало и каза с ненавист:

— Погледни лицето си, Синухе! Никога не съм ти забранявала да се любиш с други жени, но ми се иска поне скришом да го вършиш, за да не нараняваш сърцето ми. Пък и не можеш да твърдиш, че днес на тръгване от дома си бил самотен и печален.

Погледнах се и се уплаших — лицето ми беше омазано с грима на Мехунефер, а устните й бяха оставили червени следи по бузите, шията и слепоочията ми. За да прикрие грозотата и бръчките си, тя се бе гримирала така дебело, че боята по лицето й напомняше мазилка на стена, а в суетата си след всяко отпиване от чашата бе подновявала боята по бледите си устни. Затуй в лицето приличах на чумав и дълбоко засрамен, бързо се избърсах, докато Мерит безпощадно продължаваше да държи огледалото пред мен. След като почистих лицето си с масло, разкаяно казах:

— Скъпа Мерит, позволи ми да ти обясня, защото явно тълкуваш всичко съвсем погрешно.

Тя обаче ме погледна с неприязън и ме сряза:

— Нямам нужда от обяснения, Синухе, и не желая заради мен да мърсиш устата си с лъжи, понеже при вида на омразната ти физиономия никой не може да се заблуди. Сигурно не си предполагал, че ще те чакам будна, та не си се и сетил да заличиш следите от забавлението си. А може би си искал да ми се поперчиш със завоеванията си и да покажеш, че пред теб жените от златния палат се огъват като тръстики? Или просто си се напил като свиня, без изобщо да проумяваш колко неприлично се държиш?

Голям зор видях, докато я успокоя, но от съжаление към нея Мути се разциври, покри лицето си и влезе в кухнята, дълбоко презирайки всички мъже. Наистина видях по-голям зор да успокоя Мерит, отколкото да се отърва от Мехунефер, така че накрая проклех гласно всички жени и казах:

— Мерит, познаваш ме по-добре от всеки друг човек и затуй можеш да ми имаш доверие. Повярвай ми, че ако река, ще ти обясня всичко и ти ще ме разбереш напълно, обаче тайната не е лично моя, а на златния палат, така че за теб ще е по-добре да не я узнаеш.

Но езикът й беше по-остър от жилото на оса, когато иронично отвърна:

— Мислех си, че те познавам, Синухе, ала сега забелязвам, че в сърцето ти има пропасти, за които ни най-малко не бях подозирала. Несъмнено постъпваш правилно, като се застъпваш за честта на някоя жена, и аз няма да любопитствувам за тайната ти — не я споделяй с мен. Но аз съм благодарна на всички богове, че съумях да запазя свободата си и не се съгласих да строша гърне с теб, доколкото изобщо си имал истинско намерение за това. Ех, Синухе, колко глупава съм била да повярвам на лъжовните ти думи, защото навярно същото си нашепвал тази нощ в нечии нежни уши. Затуй по-добре да бях мъртва.

Опитах се да я погаля, за да я успокоя, но тя се отдръпна и каза:

— Не ме докосвай, Синухе! Нали си много уморен, след като цяла нощ си се търкалял в меките палатски постели. Не се съмнявам, че те са по-меки от моята постеля и че в тях ще намериш по-млади и по-хубави жени.

Така ми говореше и покриваше сърцето ми с малки, лютиви рани, докато започна да ми се струва, че полудявам. Едва тогава ме остави на мира, обърна ми гръб и си тръгна, без да ми позволи поне да я съпроводя до „Крокодилската опашка“. Тръгването й щеше да ми се отрази много по-зле, ако сърцето ми не се вълнуваше като море и ако не изпитвах желание да остана насаме с мислите си. Затуй я пуснах да си ходи и предполагам, че беше доста стъписана, загдето не понечих да я възпра.

Цяла нощ будувах в постелята с мислите си, които постепенно се избистряха и чезнеха както винените пари от главата ми, а крайниците ми зъзнеха, понеже до мен нямаше някой да ме сгрява. Долавях тихото ромолене на водния часовник — той никога не спираше хода си и безкрайното време отлиташе край мен, така че се чувствувах далеч от себе си. Рекох си: „Аз, Синухе, съм това, което моите дела са направили от мен, и всичко друго е без значение. Заради една зла жена аз, Синухе, тласнах осиновилите ме родители към преждевременна смърт. Аз, Синухе, все още пазя сребърната лента от косите на моята сестрица Минея. Аз, Синухе, видях мъртвото морско чудовище да се клатушка във водата и раци да късат плътта от лицето на моята възлюбена. Какво значение има кръвта ми, след като всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и на мен ми е било отредено да бъда чужденец на земята? Ето защо за мен спокойствието на Ахетатон е било просто златна измама, а ужасната новина ми е била нужна, за да може сърцето ми да се пробуди от своя унес и да се, убедя, че съм осъден на вечна самота.“

Но с изгрева си иззад източните планини златното слънце за миг прогони всички мрачни сенки на нощта. Човешкото сърце е толкова странно, че аз горчиво се присмях над собственото си бълнуване. Защото дори през онази нощ да бях дошъл с тръстикова лодка и дори опушените й тръстики да бяха стегнати с птицеловни възли, то в ония времена изоставени деца всяка нощ са били пускани да плуват по течението в тръстикови лодки, а от Долната земя са идвали моряци и навярно са научавали прелъстените от тях жени да правят долноземски възли. Никакво доказателство не беше и това, че кожата ми имаше цвят на дим и беше по-светла от тази на народа, тъй като лекарят прекарва живота си на сянка и кожата му избледнява. Не, при ярката дневна светлина не намирах никакво неоспоримо доказателство за произхода си.

Спомних си също, че бях видял великия фараон Аменхотеп на смъртния му одър, без сърцето ми да се развълнува при вида на този умиращ старец. Радвайки се на умелите си ръце, аз, като ученик от Дома на живота, само бях почиствал и подавал на Птахор инструментите му и сърцето ми не трепна, когато отвори черепа на фараона. Ако той наистина е бил мой баща, ако семето му наистина ме е оплодило в утробата на митанската принцеса, тогава сърцето ми непременно трябваше да трепне, когато го видях за първи път през нощта на неговата смърт. Но у мен не се беше обадило никакво синовно чувство — във фараона виждах само един стар, умиращ мъж, независимо от всичката му власт. Мислех си, че ако мургавите негърски пръсти на царица Тейе ме бяха държали в нощта на моето раждане и ме бяха тласнали към гибел с тръстиковата лодка, тогава сърцето ми трябваше да изтръпва при срещите ни. Но аз винаги я бях гледал само с любопитство, а преди смъртта й бяхме разговаряли, без в сърцето ми нещо да се опълчи срещу нея. Така размишлявах и за мен тези мисли бяха по-достоверни от всички доказателства на очите и разума, поради което реших да си втълпя, че съм сънувал, и прогоних от ума си този кошмар за моя произход.

Затуй се измих и се облякох, а Мути, със зачервени от плач очи и с дълбоко презрение към мъжката ми особа, ми поднесе бира и солена риба. Накарах да ме отнесат в Дома на живота, където преглеждах пациенти, но не попаднах на нито един случай, налагащ отваряне на черепа. От Дома на живота минах покрай запустелия храм и чух тлъстите гарвани да грачат по ръба на покрива над каменните решетки на горните прозорци.

Лястовица се стрелна край мен в посока към светилището на Атон, последвах я и влязох в светилището, където жреци пееха химни за Атон и му принасяха в жертва тамян, плодове и пшеница. Този храм не беше пуст, а пълен с хора, те слушаха химните, вдигаха ръце в прослава на Атон и жреците ги поучаваха в истината на фараона. Това все пак не бе много показателно, защото Тива беше голям град и в него нямаше място, на което да не се скупчваха тълпи любопитни. Лястовицата отново се стрелна пред мен и ме отведе при издяланите от камък изображения по стените на храма, където от десет каменни колони ме гледаше страшният екзалтиран лик на фараон Ехнатон. Така се озовах пред едно изображение, което бе издялано по модното изкуство и показваше великия фараон Аменхотеп, седнал на царския престол, стар и болен, с приведена от тежестта на короната глава, а до него — царица Тейе. Открих също всички изображения на царското семейство и се загледах в онова, на което митанската принцеса Тадухипа принасяше жертва на египетските богове, но първоначалният надпис тук беше изличен, а според новия тя принасяше жертва на Атон, въпреки че по нейно време той още не е бил почитан в Тива.

Това изображение бе издялано по правилата на старото изкуство, принцесата беше представена като млада, хубава жена, още почти девойка, с царско покривало на главата, с тънки, изящни крайници и прелестна глава. Разглеждах я дълго, а лястовицата се стрелкаше над мен с възторжено цвърчене. Дълбока покруса разтърси изнурения ми от размисли и будуване дух, сведох глава и заплаках над участта на тази самотна, дошла от чужда земя девойка. Заради нея ми се искаше да бъда не по-малко красив, но крайниците ми бяха отпуснати и затлъстели, под лекарската перука главата ми оплешивяваше, мислите бяха набраздили челото ми, а лицето ми беше подпухнало от охолния живот в Ахетатон. Не, сравнявайки се с нея, аз не можех да си представя, че съм неин син, ала душата ми все пак беше развълнувана и аз оплаквах самотата й в златния палат на фараона, докато лястовицата възторжено кръжеше над главата ми. Спомних си красивите постройки и печалните жители на Митани, спомних си също прашните пътища и глинените хармани на Вавилон и почувствувах, че младостта завинаги се бе изнизала покрай мен и че зрелите ми години бяха потънали в тинята и застоялата вода на Ахетатон.

Така денят превали, свечери се, аз слязох до пристанището и свърнах в „Крокодилската опашка“ да похапна и да се сдобря с Мерит. Но тя ме посрещна враждебно, отнасяше се към мен като към непознат, поднесе ми вечеря и застана встрани от столчето ми, като ме гледаше извънредно хладно. Щом се нахраних, запита:

— Срещна ли се с любимата си?

Раздразнено й отвърнах, че не съм ходил на никакви срещи, ами съм упражнявал професията си в Дома на живота и съм прескочил до светилището на Атон. За да подчертая възмущението си, аз й описах подробно всяка своя крачка през деня, но тя през цялото време ме гледаше подигравателно. Като свърших, рече:

— Не съм и мислила, че си ходил по жени. Нощес си се пренапрегнал, та едва ли имаш повече сили, какъвто си плешив и дебел. Исках само да кажа, че любимата ти дойде да те търси тук и аз я препратих в Дома на живота.

Скочих така необуздано, че столчето ми се катурна, и извиках:

— Какво значи това, безумнице?

Мерит оправи косата си, усмихна се подигравателно и повтори:

— Действително, любимата ти дойде тук да те търси. Беше се нагласила като за годеж, окичена с лъскави накити и намазана като маймуна, а помадата й миришеше чак до реката. Каза да ти предам поздрави и остави писмо, в случай че не те намери. Но от сърце те моля да я предупредиш повече да не стъпва тук, защото това заведение е почтено, а тя се държи като съдържателка на публичен дом.

Подаде ми писмото, което не беше запечатано, и аз с разтреперани ръце го разгърнах. Докато четях, кръвта ми се вдигна в главата и сърцето ми тревожно заби, защото Мехунефер ми беше написала следното:

„Поздрав на лекаря Синухе от сестрицата на неговото сърце Мехунефер, настоятелка на игленицата в златния палат на фараона. Мое малко биче, сладко мое гълъбче Синухе! Събудих се самотна в постелята си с болки в главата, но болката в сърцето ми беше по-голяма от главоболието, тъй като постелята ми беше празна, теб те нямаше и усещах единствено дъха от твоята помада по ръцете си. Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти, Синухе! Търсейки те, наредих да ме носят от къща на къща и не ще си отдъхна, преди да те намеря, защото при мисълта за теб мравки полазват по тялото ми и очите ми копнеят за твоите. Знам, че си плах, но не се стеснявай да ме навестиш, тъй като в златния палат вече всички знаят тайната ми и прислугата те има за свой. Ела при мен, щом можеш, ела с крила на птица, любими, защото сърцето ми изнемогва без теб. Ако ти не дойдеш, ще долетя при теб по-бързо от птица. Поздрав от Мехунефер сестрицата на твоето сърце.“

Прочетох тези ужасни брътвежи няколко пъти, без да се осмеля да погледна Мерит, докато тя дръпна писмото от ръцете ми, счупи летвичката, около която беше навито, скъса папируса и го стъпка, казвайки гневно:

— Ако беше млада и хубава, бих могла донякъде да те разбера, Синухе, но тя е стара, сбръчкана и грозна като мях, макар че боядисва лицето си като глинена стена. Чудя ти се на ума, Синухе. Нима блясъкът на златния палат дотолкова те е замаял, че виждаш всичко наопаки? С поведението си ставаш за смях на цяла Тива, че и мен ме правиш за смях.

Разкъсах дрехите си, раздрах гърдите си с нокти и извиках:

— Ужасна глупост сторих, Мерит, ала имах причина и не подозирах, че ще получа такова страшно наказание. Изпрати да намерят гребците ми и да ги извикат, защото трябва да се махна оттук. Иначе оная кошмарна старица ще дойде и ще ме изнасили, без да мога да й се противопоставя. Не ще и съмнение, че ще долети по-бързо от птица, както го е написала.

Мерит прозря болката и объркването ми и според мен най-сетне повярва, че не съм имал нищо с Мехунефер, защото ненадейно се разсмя, смееше се от сърце, хубавата й снага се запревива и накрая тя задъхано каза:

— Нека ти е за урок, Синухе, та да бъдеш по-предпазлив с жените. Да запомниш, че жените са чуплива стока. А лично аз знам какъв изкусител си, драги ми Синухе. — Давайки си вид на примирена, тя безжалостно ми се присмя: — Предполагам, че по ти допада постелята на тази изискана дама, която има зад гърба си поне два пъти по-дълга практика в любовта от мен, така че изобщо не мога да се меря с нея. Сигурно заради нея подло ме зарязваш.

Объркването ми беше толкова голямо, че я отведох в някогашната медникарска къща и й разказах всичко. Разказах й загадката на моето раждане и онова, което с хитрост бях узнал от Мехунефер, разказах й също защо не исках да повярвам, че произходът ми има нещо общо със златния палат и с митанската принцеса. Докато ме слушаше, тя стана сериозна и вече не й беше до смях. Дълго гледа втренчено покрай мен и тъгата в дъното на очите й ставаше все по-дълбока. Накрая ме погали по слепоочието и каза:

— Сега вече разбирам много неща, Синухе. Разбирам онова, което по-рано не можех да прозра в теб. Разбирам защо самотата ти безмълвно ме привлече, когато те видях за първи път, и защо погледът ти ме разнежи. Аз също си имам тайна и тези дни доста се изкушавах да ти я разкажа, ала сега съм радостна и благодарна на боговете, че не го сторих. Тайните са опасно бреме, така че по-добре е човек сам да си го носи, отколкото да го споделя с другиго. Доволна съм все пак, че ми разказа всичко. Но както спомена, по-разумно е да не измъчваш сърцето си с нещо, което може би изобщо не се е случило. Забрави го, сякаш е било сън, и аз също ще го забравя.

Любопитството ми се събуди и аз я запитах за нейната тайна, но тя не пожела да ми я разкаже, допря устни до бузите ми, обгърна с ръка шията ми и изхлипа. После каза:

— Останеш ли в Тива за теб няма отърване от тази жена. В страстта си Мехунефер всекидневно ще те преследва и животът ти ще стане непоносим. Срещала съм подобни жени и знам каква напаст могат да бъдат. Впрочем ти сам си си виновен — наговорил си й какво ли не, и то с цялото си умение. Затуй най-добре ще е да се върнеш в Ахетатон. Нали бездруго извърши необходимите ти трепанации и нищо наложително не те задържа тук. За по-сигурно преди тръгване й напиши писмо и й внуши да те остави на мира. Иначе ще те последва и какъвто си безпомощен, ще вземе да строши гърне с теб, а такава орисия не ти пожелавам.

Съветът й беше уместен, та накарах Мути да събере нещата ми и да ги стегне в денкове, а робите пратих да свикат гребците от пристанищните бирарии и публични домове. В същото време съчиних писмото и понеже не исках да засегна Мехунефер, написах следното вежливо послание:

„Царският трепанатор Синухе поздравява Мехунефер, настоятелката на игленицата в тиванския златен палат. Приятелко моя, съжалявам много, ако моята пламенност те е заблудила относно сърцето ми. То вече принадлежи на друга и не бива повече да се срещаме, тъй като една среща с теб може да ме вкара в грях. Затуй заминавам и никога вече няма да се видим, но се надявам да запазиш приятелски спомен за мен. Заедно с това писмо ти изпращам кана с напитка, наричана «крокодилска опашка». Надявам се тя да облекчи тъгата, която може би ще те обземе, но те уверявам, че е излишно да тъгуваш по мен — аз съм стар, отпуснат, досаден мъж, от когото жена като теб едва ли би получила удовлетворение. Радвам се извънредно, че по този начин предвардвам двама ни от грях, и повече не смятам да се срещаме. Че ще бъде така, искрено се надява твоят верен приятел Синухе, царският лекар.“

Мерит прочете написаното, поклати глава и каза, че звучало твърде меко. Според нея трябвало да бъда по-остър и да кажа, че е стара грозотия и че натрапчивостта й ме е накарала да избягам, за да се избавя от нея. Такива неща не бях в състояние да напиша на една жена и след кратък спор Мерит се съгласи да сгъна и запечатам писмото, макар че не преставаше да клати глава в злокобно предчувствие. Изпратих един роб да го отнесе в златния палат заедно с кана вино, за да съм сигурен, че поне тази вечер Мехунефер няма да ми досажда. Предполагах, че по този начин съм се отървал от нея, и облекчено въздъхнах, но да предполагаш и да си уверен не е все едно.

Така се бях залисал в тревогите си, че изобщо бях забравил за Мерит и за копнежа ми по нея. Но когато писмото замина и Мути се зае да стегне кутиите и сандъчетата ми в денкове, погледът ми спря върху Мерит и неописуема скръб изпълни сърцето ми при мисълта, че заради собствената си глупост се лишавах от нея — а нищо не ми пречеше да остана още известно време в Тива. Мерит също беше потънала в размисъл и ненадейно запита:

— Обичаш ли децата, Синухе?

Въпросът й съвсем ме обърка, тя ме погледна в очите, усмихна се печално и каза:

— Не се стряскай, Синухе! Нямам намерение да ти раждам деца. Обаче една моя приятелка, която има четиригодишен син, често ми споменава колко хубаво щяло да бъде, ако на момчето й се удаде да попътува с кораб по реката, да види зелени ливади, разлюлени ниви, водни птици и добитък, наместо да гледа все прашните улици, котките и кучетата на Тива.

— Да не би да ми предлагаш да взема на кораба си палавника на някоя твоя приятелка, та да нямам мира и през цялото време със свито сърце да внимавам да не падне във водата или да не напъха ръката си в устата на някой крокодил? — запитах крайно обезпокоен.

Мерит ме изгледа с усмивка, ала в дъното на очите й се таеше печал и тя отвърна:

— Ни най-малко не искам да ти създавам тревоги, но едно пътуване по реката би се отразило добре на момчето. Държала съм го на ръце, когато го обрязваха, и сам разбираш, че имам задължения към него. Естествено смятах да го придружавам, за да го пазя да не падне във водата, и по такъв начин щях да имам безспорен претекст да отпътувам с теб. Но няма да предприема нищо мимо волята ти и затуй нека забравим този разговор.

Като чух това, аз възкликнах от радост, плеснах с ръце над главата си и извиках:

— При това условие съм съгласен да поведеш дори цялата детска градина при храма, ако пожелаеш! Честно ти казвам, днес за мен е ден на голяма радост! Толкова съм завеян, че не се и сетих за възможността да ме последваш в Ахетатон. А и на доброто ти име няма да навреди, щом си с дете и то ти служи за предлог да пътуваш по реката.

— Именно, Синухе — отвърна тя със заядливата усмивка на жените, когато мъжете не се досещат за нещо, — Именно, доброто ми име няма да пострада, щом съм с дете и ти ме закриляш. Сам го рече. Ех, колко глупави са мъжете! Но нека ти е простено.

Понеже изпитвах голям страх от Мехунефер, тръгването ни беше припряно. Отплавахме на разсъмване, когато небето побеляваше преди изгрева. Мерит донесе детето на кораба заспало и увито в завивка. Майка му не го изпрати, а много ми се искаше да видя жената, дръзнала да наименува момчето си Тот, защото хората рядко се осмеляват да дават на децата си имена на богове. При това Тот е бог на писмеността и на цялата човешка и божествена мъдрост, така че дързостта на тази жена беше неимоверна. Момченцето спеше невинен сън в скута на Мерит, без да усеща бремето на своето име, и се пробуди едва когато се бяхме спуснали далеч по течението и стражите на Тива изчезнаха от погледа, а жаркото слънце печеше над реката. Беше хубаво, пълничко и мургаво дете с черен и мек като коприна перчем, не се боеше от мен и дойде да го прегърна. Приятно ми беше да го държа в обятията си, защото беше кротко дете, не риташе и не се дърпаше, ами ме гледаше с тъмни, замислени очи, сякаш малката му главица вече умуваше над всички загадки на познанието. Кротостта му ме накара да го обикна — сплитах му лодчици от тръстика, давах му да си играе с лекарските ми принадлежности и да помирисва различни церове, понеже дъхът им му харесваше и охотно пъхаше нослето си във всяка съдинка.

Детето не ни създаваше грижи на кораба — не се случи нито да падне във водата, нито да пъхне ръчичка в устата на крокодил, нито да счупи тръстиковите ми пера. Пътуването беше ведро и блажено, защото бях с Мерит, тя всяка нощ лежеше до мен в постелята ми, а недалеч от нас малкият дишаше равномерно в съня си. Блажено пътуване беше — до сетния си ден ще си спомням шумоленето на тръстиките от вятъра и вечерите, когато изкарваха добитъка на водопой по брега. Имаше мигове, когато сърцето ми преливаше от щастие, както от зрял плод бликва сок, и веднъж казах на Мерит:

— Любима моя Мерит, хайде да строшим гърне и да заживеем завинаги заедно! Вероятно някога и син ще ми родиш като този малък Тот, защото тъкмо ти можеш да ме дариш с такова мило, мургаво и кротко момче като него. Досега действително не съм копнял за деца, но младостта ми вече отмина, кръвта ми не е така буйна и като гледам малкия Тот, много ми се иска да си имаме дете, Мерит.

Тя обаче сложи ръка върху устните ми, извърна глава и тихо каза:

— Не говори безсмислици, Синухе. Нали знаеш, че съм израсла в кръчма, а и навярно вече не мога да имам деца. Освен туй по-добре ще е ти, който носиш съдбата си в своето сърце, да бъдеш сам, за да можеш да уреждаш живота и делата си по сърце, без да си обвързан с жена и дете. Това го прочетох в очите ти още в деня на първата ни среща. Не, Синухе, не ми говори така, защото думите ти ме сломяват и ще заплача, а сега, когато изпитвам щастие, не искам да плача. Другите изграждат съдбата си сами и се обвързват с хиляди нишки, докато твоята е в сърцето ти и е по-възвишена от моята. Но аз също обичам много този малчуган, предстоят ни още много ясни и горещи дни по реката, та затуй нека си представим, че сме строшили гърне, че сме мъж и жена и Тот е наш син. Ще го науча да ти вика татко, а на мен — майко, без това да му навреди, понеже е още малък и бързо забравя. По този начин ще си откраднем от боговете един малък наш живот за през тези дни. Затуй нека никаква скръб, никаква грижа за бъдещето да не помрачава радостта ни.

И аз заглуших всички мрачни мисли в главата си, затворих очите си за нищетата в Египет, за гладуващите в крайбрежните села и живеех ден за ден, докато плавахме надолу по течението. Малкият Тот обгръщаше шията ми, притискаше бузи о моите и ми викаше татко, а на мен ми беше драго да държа крехкото му телце в обятията си. Всяка нощ косите на Мерит ме галеха, усещах дъха й върху бузата си, тя отпускаше ръцете си в моите, беше ми приятелка и никакви кошмари не ме измъчваха. Така дните отминаваха като сън, изнизваха се с бързината на дихание и отлитаха безследно. За ония дни няма да разказвам повече, защото спомените за тях дращят гърлото ми като трици и влагата от очите ми размазва буквите. Човек не би трябвало никога да бъде прекалено щастлив, защото няма нищо по-мимолетно и по-преходно от човешкото щастие.

7

Така аз се завърнах в Ахетатон, но при завръщането си не бях същият както на тръгване и гледах Града на небесните висини с други очи, поради което с леките си, ярко обагрени постройки под тъмната синева на небето и слънчевата позлата той ми се струваше като сапунен мехур или ефирен мираж. Не в Ахетатон, а извън пределите му живееше истината и това бяха гладът, страданието, нищетата и престъпленията, които гладът довеждаше в Египет. Мерит и Тот се върнаха в Тива и със себе си отнесоха сърцето ми. Затуй съзерцавах всичко с хладен поглед и без прикриващото го було всичко, което виждах, ми изглеждаше лошо.

Не се минаха много дни и истината пристигна в Ахетатон. Наложи се фараон Ехнатон да я приеме от верандата на златния си палат и да я погледне право в очите. Става дума за туй, че от Мемфис Хоремхеб бе изпратил група сирийски бежанци в цялата им несрета, за да разговарят с фараона. Беше заплатил пътуването им и според мен ги беше подучил да преувеличават несретата си. Ето защо при пристигането си в Града на небесните висини те представляваха ужасяваща гледка, та придворните се поболяха и се изпокриха по домовете си да не ги гледат, а стражите затвориха пред тях портите на златния палат. Те обаче викаха гръмко, хлопаха по портите и замеряха стените на златния палат с камъни, докато фараонът дочу гласовете им и се видя принуден да ги пусне във вътрешния двор. Там те се обърнаха към него с думите:

— Дочуй от обезобразените ни уста стона на народите, защото от някогашното могъщество на Кеми остана само някакъв призрак, стаен край гроб, докато сред трясъка на стеноломите и пращенето на пожарите в сирийските градове изтича кръвта на всички ония, които се осланяха и възлагаха надежди на теб.

Повдигнаха чуканите на ръцете си и извикаха:

— Погледни ръцете ни, фараон Ехнатон! Къде са те?

Избутаха напред мъже с избодени очи, които пристъпяха неуверено, а старци, чиито езици бяха изтръгнати, раззинаха уста, издавайки несвързани звуци. Останалите завикаха:

— За жените и дъщерите ни не питай, защото тяхната участ в ръцете на Азирувата сган и на хетите е по-лоша от смърт! Те избождаха очите ни и отсичаха ръцете ни, понеже се уповавахме на теб, фараон Ехнатон.

Но фараонът закри лицето си с ръце, потръпна в своята слабост и им заговори за Атон. Тогава те му се присмяха с прегракнали гърла, охулиха го и рекоха:

— Нали знаем, че на враговете ни също си изпратил кръста на живота. Бяха го окачили на врата на конете си, а в Ерусалим отсякоха краката на жреците ти и ги караха да скачат възторжено в чест на твоя бог.

В този миг фараон Ехнатон нададе грозен вик — обзет отново от гърчовете на святата болест, той се строполи на верандата и изгуби съзнание. Като видяха това, стражите се уплашиха и подгониха сирийските бежанци, но те в отчаянието си се съпротивяваха, кръвта им потече по плочника на вътрешния двор в златния палат, а труповете им бяха хвърлени в реката. От верандата Нефертити и Меритатон, болната Мекетатон и мъничката Анхсеиатон наблюдаваха тази гледка и никога не я забравиха, защото тогава за първи път видяха последиците от войната, нищетата и смъртта.

Накарах да наложат фараон Ехнатон с водни компреси, а когато дойде на себе си, дадох му успокоително и приспивателно, защото пристъпът му този път беше толкова силен, че се боях да не умре. По този начин го приспах, ала щом се събуди, той ми каза с побледняло лице и зачервени от главоболие очи:

— Приятелю Синухе, на това трябва да се сложи край. Хоремхеб ми е разказвал, че се познаваш с Азиру. Иди при него и ми откупи мира. Откупи мира на Египет, пък ако ще да струва всичкото ми злато и страната да затъне в сиромашия.

Възпротивих се остро и предложих:

— Фараон Ехнатон, изпрати златото си на Хоремхеб и той бързо ще ти откупи мира с копия и бойни колесници, без Египет да бъде опозорен.

Той се хвана за главата и рече:

— В името на Атон, Синухе, не можеш ли да проумееш, че омразата поражда омраза, отмъщението посява отмъщение и кръвопролитието води до кръвопролитие, докато се удавим в кръв? Каква полза ще имат пострадалите, ако страданието им се изкупи с чуждо страдание? А приказките за позора са чист предразсъдък. Затуй ти заповядвам: Иди при Азиру и ми откупи мира!

Неговото хрумване ме изплаши, опънах се и казах:

— Фараон Ехнатон, те ще ми избодат очите и ще ми изтръгнат езика, преди да съм се срещнал и разговарял с Азиру. На приятелството му не мога да разчитам, защото той сигурно отдавна ме е забравил. Освен туй не съм свикнал с трудностите на войната и изпитвам ужас от нея. Краката ми се схващат, пътуването вече не ми спори и не умея да редя думите си така ловко, както някой, който от дете е приучен да лъже и е твой служител при царете в чужди земи. Изпрати другиго, ако искаш да се сдобиеш с мир, а не мен. Но той остана непреклонен:

— Тръгвай както ти заповядах! Такава е волята ми.

Аз обаче бях видял бежанците в двора на палата. Бях видял обезобразените им уста, избодените им очи и чуканите на ръцете им. Поради туй нямах никакво намерение да заминавам за Сирия и се отправих към къщи, за да легна и да се престоря на болен, докато фараонът забрави решението си. Но на път за дома ми ме пресрещна един от моите слуги и ми съобщи разтревожено:

— Добре, че се прибираш, господарю Синухе. От Тива току-що пристигна с кораб жена на име Мехунефер, която твърди, че била твоя приятелка. Чака те в дома ти, пременена като за годеж, и цялата къща смърди от помадата й.

Тутакси се обърнах, бегом се върнах в златния палат и заявих на фараона:

— Да бъде волята ти. Ще отида в Сирия и нека кръвта ми легне на твоята съвест. Но ако ще потеглям на път, държа да го сторя веднага, така че нареди на писарите си незабавно да приготвят всички необходими глинени плочи, удостоверяващи длъжността и правомощията ми, понеже Азиру отдава голямо значение на глинените плочки.

Докато писарите изписваха глинените плочки, аз подирих убежище в ателието на Тутмос и моят приятел ми помогна в бедата. Той тъкмо беше завършил статуята на Хоремхеб, която бе изваял от кафяв пясъчник, след като бе направил гипсова отливка на лицето му по време на неговия престой в Ахетатон. Статуята носеше чертите на новото изкуство — извънредно жива и съобразена с ръста на Хоремхеб, макар че според мен Тутмос малко беше преувеличил дебелината на мускулестите ръце и широчината на гърдите му, така че Хоремхеб бе изобразен по-скоро като борец, отколкото като началник на стражите и държавник. Но новото изкуство се стремеше да преувеличава всичко видимо до загрозяване, понеже го смяташе за истинно, докато старото изкуство прикриваше грозотата, представяше човека откъм най-добрата страна и смекчаваше недостатъците му. Новото изкуство представяше човека откъм най-грозната страна, за да не би истината да се преиначи. Не знам дали преувеличената човешка грозота е свидетелство за особена достоверност, но Тутмос беше убеден в това и аз не исках да му противореча, понеже ми беше приятел. Той избърса с мокър парцал статуята, за да покаже как пясъчникът сияеше в мускулите на Хоремхеб и колко подходяща беше отсянката на камъка за цвета на кожата му, след което каза:

— Май че до Хетнетсут ще пътуваме заедно. Ще отнеса статуята, за да се уверя, че в храма ще бъде поставена на място, отговарящо на достойнството на Хоремхеб и на моето като ваятел. Да, Синухе, ще потегля с теб и дано речният вятър проветри главата ми от винените пари на Ахетатон, защото от тежестта на чука и на длетото ръцете ми се разтреперват и огън изгаря сърцето ми.

Писарите донесоха в ателието на Тутмос глинените плочки и злато за из път заедно с благословията на Ехнатон, наредихме статуята на Хоремхеб да се натовари на фараонския кораб и без да се маем, поехме надолу по течението. На слугата си заповядах да съобщи на Мехунефер, че съм заминал на война в Сирия и там съм загинал. Не беше лъжа, тъй като се боях, че при това пътешествие наистина ще ме сполети грозна смърт. Заповядах му също да качи Мехунефер с необходимите почести, а ако е нужно и насилствено на някой от заминаващите за Тива кораби. Защото, рекох му, ако противно на очакванията ми все пак се завърна и намеря Мехунефер в къщата си, ще накарам да набият с камшици всичките ми слуги и роби, ще им отрежа ушите и носовете и до един ще ги изпратя за цял живот в рудниците. Слугата ме погледна в очите и разбра, че не се шегувам, изплаши се и обеща да изпълни заповедта ми. Въздъхнах облекчено, качих се на фараонския кораб и с Тутмос поехме надолу по Нил. И понеже бях убеден, че тръгвам на сигурна смърт от ръцете на аморитите и хетите, не пестяхме виното. Тутмос също каза, че щом някой отивал на война, виното не бивало да се пести, и не се съмнявах в осведомеността му, след като се беше родил във военен дом.

Но за да разкажа за пътуването си по реката и в Сирия, както и за всички по-сетнешни събития, ще трябва да започна нова книга.

1

Ето как се сбъдна пожеланието, което Каптах ми беше изказал, когато го изпратих на тежък път да раздава пшеница сред преселниците на Атон. Сбъдна се по по-неприятен начин, отколкото можех да си представя, тъй като за разлика от него аз трябваше не само да се лиша от дома си и от меката постеля, но и да се изложа на ужасите на войната заради волята на фараона. Тогава установих, че е по-добре човек внимателно да премисля изричаните на глас пожелания, защото те имат лошото свойство да се сбъдват, като най-лесно се сбъдва пожеланото някому зло. Искам да кажа, че щом пожелаеш другиму зло, то се сбъдва далеч по-лесно, отколкото ако му пожелаеш добро.

За всичко това разсъждавах и говорех, докато плавахме на фараонския кораб и си пиехме виното. Но на Тутмос не му се слушаше и си рисуваше летящи птици. Мен също ме нарисува, ала с рисунката си съвсем не ме ласкаеше, та го упрекнах, че не ще да ми е истински приятел, щом ме изобразява по такъв начин. Отвърна ми, че докато рисувал, художникът не бивало да бъде ничий приятел, а трябвало да се подчинява на собствените си очи. Доядя ме и му казах:

— Щом е така, тогава и очите ти са омагьосани, понеже всичко ти се струва грозно, смешно и скверно и мен също ме окарикатуряваш. Само Нефертити ти изглежда хубава, макар че шията й е дълга и мършава, бузите й са изпити и от бременността от ден на ден погрознява.

Тутмос плиска виното от чашата си в лицето ми и извика:

— Да не си посмял да ми говориш за Нефертити!

Но веднага омекна, разкая се за пиянската си постъпка, избърса виното от лицето ми и смирено каза:

— Нямах нищо лошо предвид, но тази жена като че ли наистина с омагьосала очите ми, както сам каза. Освен нея вече никого не намирам хубав, а най-грозен и противен ми се струва фараон Ехнатон, въпреки че би трябвало да го обичам заради всичко, което стори за мен.

— Измъчват те кошмари, а пък Нефертити не би могла да ти даде нищо повече от една обикновена робиня — рекох му приятелски, ала наместо да го утеши, мъдростта ми отново го раздразни. Ние продължихме обаче още по-усърдно да пием, защото, макар да възбужда спорове и кавги, виното успява също да ги изглажда, заякчава приятелството и няма спор, който да не може да се изглади с вино, стига да се изпие достатъчно количество.

Така стигнахме до крайбрежното градче Хетнетсут, което беше толкова малко, че по улиците му пасяха овце и говеда, а храмът му беше построен от глинени тухли. Градската управа ни прие с големи почести и Тутмос постави статуята на Хоремхеб в храма, който по-преди е бил светилище на Хор, но заради Ехнатон го бяха посветили на Атон. Това изобщо не бе смутило жителите на града, защото в него те продължаваха да служат на Хор — бога с глава на сокол, макар изображението му да беше изличено. Радостта им в храма си да имат статуя на Хоремхеб беше голяма и аз предположих, че скоро щяха да го отъждествят с Хор, щяха да му служат като на Хор и да му принасят жертви, понеже Атон нямаше образ, а и малцина от жителите на града умееха да четат.

Срещнахме се също с родителите на Хоремхеб, който им беше пращал толкоз много подаръци, че сега живееха в дървена къща, докато някога са били сетни сиромаси в града. В тщеславието си Хоремхеб бе накарал фараона да ги назначи на високи длъжности, сякаш не бяха се препитавали цял живот с пастирство и сиренарство, ами имаха знатно потекло. Сега баща му беше пазител на печата и надзорник на постройките в много градове и села, а майка му — придворна дама и повелителка на царските крави, макар и двамата да бяха неграмотни. Тези длъжности, разбира се, бяха почетни и ни най-малко не смущаваха битието им, но благодарение на тях Хоремхеб можеше да се представя за син на знатни родители и другаде в Египет никой не се съмняваше, че е благородник по рождение. Толкова голямо беше тщеславието на Хоремхеб.

Иначе родителите му бяха простодушни и благочестиви хорица. В храма стояха смирено, притеснявани от изисканите си одежди, и човъркаха с пръстите на босите си крака глинения под, докато народът окичваше статуята на сина им с венци. След церемонията ни поканиха с Тутмос в дома си, свалиха неудобните си одежди, навлякоха сиви дрехи, вонящи на крави, и ни нагостиха с домашно сирене и кисело вино. Поклониха ни се ниско с отпуснати пред коленете ръце и пожелаха да разкажем нещо за сина им, при което бащата на Хоремхеб рече:

— Чинеше ни се гламав, като набучи меден връх на овчарската си гега и го заостри и не пощя да бъде хрисим, колкото и да го придумвахме.

— Сърцето ни все е свито заради него — добави майка му. — Нали от малък предпочиташе да се препъне в някой камък, наместо да го заобиколи. Като се вдигна от къщи, беше ме страх, че ще си строши главата и ще се върне пребит и осакатен. А сега се прибира с всичките му почести, издялан от камък. И все пак сърцето ми всяка нощ тръпне, боя се да не се тъпче с месо, че не му понася на стомаха, боя се да не се удави в реката, защото, колкото и да го разубеждавахме, той пак се научи да плува.

Така ни говореха с цялото си простодушие, опипваха дрехите и накитите ни и разпитваха как бил фараонът със здравето, как се чувствували великата царска съпруга Нефертити и четирите малки принцеси. Уверяваха ни, че катадневно отправяли молитви към боговете и най-вече към Хор бога на техния син, великата царска съпруга най-сетне да добие мъжка рожба и наследник на царската власт. Разделихме се с родителите на Хоремхеб като приятели и оставихме жителите на Хетнетсут да се кланят на статуята му в светилището на Хор. Но Тутмос отказа да ме съпроводи до Мемфис, колкото и да го молех и увещавах да ме последва за свое добро. Пое обратно за Ахетатон да направи статуя на царица Нефертити от кораво дърво. Вече за нищо друго не можеше да говори — дотолкова хубостта на Нефертити го беше замаяла. Не смятах, че е от полза за здравето му, защото прекалената женска хубост е опасна и доста сходна с магия, ако поначало не е някаква магия.

По тази причина пътуването ми за Мемфис беше досадно. Карах гребците да бързат, като си мислех, че ако ми предстои да умра, протакането на тази работа е безполезно и по-добре ще е да я уредя без излишни вайкания. Затуй си седях на мека седалка върху палубата на фараонския кораб, царските флагчета се ветрееха над главата ми, оглеждах реката, тръстиките и прехвръкващите патици и си казвах: „В края на краищата заслужава ли си да се живее и да се гледа всичко това? Жаркото слънце припича, мухите хапят, а радостите на човека са нищожни в сравнение с неприятностите му. Очите му се изморяват от гледане, безбройни звуци и празни брътвежи дразнят ушите му, а сърцето му прекалено много мечтае, за да бъде щастливо.“ С такива мисли се разсейвах, пътувайки надолу по реката, ядях вкусните гозби на царския готвач и се наливах с вино, докато ми втръсна и се закротих. През винените пари смъртта започна да ми изглежда като стара познайница, която не будеше страх, а напротив — животът с всичките си неприятности беше по-страшен от нея, приличаше ми на гореща пепел, а смъртта ми се струваше като прохладна вода.

Ала още на пристанището в Мемфис настроението ми се развали при вида на бойните кораби с пробити от каменометите бордове, с пропукани носове и прекършени мачти. Там видях бойни колесници със счупени прицепи и изкъртени колела, по чиито дъна мухите смучеха засъхваща кръв. На кейовете сред купища вързопи се бяха настанили одрипавели, болни и ранени бежанци с изпити лица и страшен огън в погледа. Сред тях имаше и египтяни, и сирийци, заметнати с пъстри сирийски наметала. Щом забелязаха царските флагчета над главата ми, те вдигнаха мръсни пестници към моя кораб и завикаха ругатни на разни езици, ала стражите ги погнаха с тоягите си и ми проправиха път да изляза от пристанището.

Хоремхеб ме прие тържествено като пратеник на фараона и ми се поклони ниско, понеже в резиденцията му пребиваваха множество избягали от сирийските градове местни управници и високопоставени египтяни, а също така посланици и представители на чужди страни, които не бяха се намесили във войната, и пред тях той беше длъжен в мое лице да окаже почит към фараона. Ала веднага щом останахме насаме, Хоремхеб започна да плющи със златния камшик по крака си и нетърпеливо запита:

— Кой зъл вятър те довя при мен като пратеник на фараона и каква нова щуротия е измътила побърканата му глава?

Разказах му, че ми е възложено да замина за Сирия и на всяка цена да откупя от Азиру мира. Като чу, Хоремхеб горчиво изруга, призова сокола си с какви ли не имена и каза:

— Знаех си аз, че ще обърка всичките ми планове, изградени с толкоз труд и средства. Помни, че моя е заслугата Газа все още да бъде под наша власт и по този начин Египет да има предмостие за водене на военни действия в Сирия. Освен туй с подаръци и заплахи успях да склоня критските бойни кораби да охраняват морския път за Газа, защото една могъща, независима и обединена Сирия ще накърни интересите на Крит и ще застраши превъзходството му по море. Запомни също, че на Азиру никак не му е лесно да обуздава собствените си съюзници и че много сирийски градове поведоха война помежду си, след като прогониха египтяните. Сирийците, загубили дом и покъщнина, жена и деца, се събраха в чети, които властвуват в пустинята от Газа до Танис и воюват срещу войската на Азиру. Доставих им оръжие от Египет, а и много египетски смелчаци се присъединиха към тях. Става дума за всички бивши войници, за разбойници и бегълци от рудниците, които сега залагат живота си в пустинята, за да бранят като стена Египет. Те, разбира се, се бият срещу всекиго, препитават се от земята, на която воюват, и унищожават всичко живо, но това не е беда, защото създават грижи и затруднения не на Египет, а на Сирия, та затуй непрекъснато ги снабдявам с оръжие и пшеница. Обаче най-важното е, че хетите най-сетне са нахлули неудържимо в Митани, изтрили са жителите му от лицето на земята и държавата Митани е изчезнала безследно като сянка. При все това техните копия и бойни колесници са приковани в Митани, а Вавилон е обезпокоен и стяга войска да защити граничните си камъни, така че тъкмо сега хетите нямат време да подкрепят решително Азиру. Освен туй може да се приеме, че след разгрома на Митани Азиру, ако е разумен, ще се стресне от хетите, тъй като между тях и Сирия вече не съществува никакъв щит. Ето защо в момента мирът, предлаган от фараона, е най-хубавият подарък, който Азиру може да си пожелае, за да отдъхне и да укрепи властта си. Но ако ми дадеш на разположение половин година или по-малко, ще откупя достоен мир за Египет и със свистенето на стрели и трясъка на колесници ще принудя Азиру да изпитва страх пред египетските богове.

— Не бива да воюваш, Хоремхеб, щом фараонът е забранил и не ти дава злато за водене на войни — възпротивих се аз, но той отсече:

— Плюя му на златото! Аз вече съм затънал в дългове, за да въоръжа войска чак до Танис. Вярно, че това са мизерни войници, колесниците им са раздрънкани и конете им накуцват, но под мое предводителство те заедно с четите могат да се превърнат в острие на копие, което ще се забие в сърцето на Сирия — до Ерусалим, че и до Мегидо. Трябва да разбереш, Синухе, че съм взел злато на заем от всички заможни египтяни, които все повече богатеят и се надуват като жаби, докато народът страда в немотия и пъшка под тежестта на данъците. На всеки един съобщавах колко злато ми е нужно и те на драго сърце ми го заемаха, защото им обещавах по една пета лихва на година. Ще ми се обаче да им видя физиономиите, ако някой ден се осмелят да ми поискат лихвата или златото си. Защото всичко това го вършех, за да запазя Сирия за Египет, а в последна сметка точно най-богатите ще спечелят от това, понеже те винаги имат най-голяма облага от войната и плячката. Най-странното е, че дори да претърпя поражение, най-богатите пак ще спечелят. Затуй не жаля златото им.

Хоремхеб се засмя доволно, плесна със златния камшик по крака си, сложи ръка на рамото ми и ме нарече свой приятел. Ала само след миг пак стана сериозен, намръщи се и каза:

— В името на сокола ми, Синухе, нали няма да заминеш за Сирия като миротворец и да провалиш всичко?

Обясних му, че фараонът е настоял и ми е написал всички плочки, необходими за въдворяването на мир. Признах, че все пак ми е било от полза да узная, че и Азиру е заинтересован от мира, ако казаното от Хоремхеб е вярно, защото в такъв случай сигурно ще прояви готовност да ми продаде мира евтино. При тези думи Хоремхеб се разяри, ритна столчето си и извика:

— Макар да си ми приятел, кълна се, че ако откупиш от Азиру позорен мир за Египет, след завръщането ти ще накарам да те одерат жив и да те хвърлят за храна на крокодилите! Говори му за Атон, преструвай се на глупак и кажи, че в необяснимата си доброта фараонът желае да се смили над него. Азиру, така или иначе, няма да ти повярва, защото е хитрец, но доста ще си поблъска главата, преди да те отпрати. Ще те изтормози с пазарлъци, както само един сириец умее да го прави, ще те заплашва и ще натъпче главата и ушите ти с лъжи. Но Газа не му отстъпвай в никакъв случай. Убеди го също, че фараонът не носи никаква отговорност за четите и техните грабежи. Да знаеш, че те нехаят за глинените плочки на фараона и в никакъв случай няма да сложат оръжие. За това ще се погрижа аз. С Азиру не е нужно да го споделяш. Кажи му само, че четниците са кротки и търпеливи, но заслепени от скръб хора, които след примирието сигурно сами ще заменят копията си с овчарски геги. Само Газа недей да отстъпваш, че със собствените си ръце жив ще те одера! Толкоз мъки изстрадах, толкоз злато пропилях, толкоз способни съгледвачи пожертвувах, докато отворя портите на Газа за Египет.

В Мемфис прекарах доста дни, спорейки и обсъждайки с Хоремхеб условията на мира. Срещнах се с посланиците на Крит и Вавилон, както и с избягали от Митани сановници. Чрез разказите им пред моя поглед оживяваха всички страхотии, обзе ме честолюбие и пламенна съпричастност и за първи път се почувствувах важно действуващо лице в една голяма игра, в която се залагаше съдбата на градове и народи.

Хоремхеб беше прав: В момента мирът беше по-голям подарък за Азиру, отколкото за Египет, но с оглед на събитията в света този мир можеше да означава само примирие, защото, щом заздравеше положението си в Сирия, Азиру щеше да се опълчи срещу Египет. Сирия беше ключ към света и заради сигурността си Египет не биваше да позволи тя да стане подвластна на един несигурен, враждебен и продажен съюз, след като хетите бяха сразили Митани. Сега бъдещето зависеше от това, дали след укрепяването на своята власт в Митани хетите щяха да се насочат срещу Вавилон или — през Сирия — срещу Египет. Разумът подсказваше, че те щяха да поемат в онази посока, където съпротивата беше най-слаба, сиреч към Египет, който беше слаб и невъоръжен, докато Вавилон се стягаше за отбрана. Нямаше съмнение, че страната Хати беше неблагонадежден съюзник за всекиго, обаче като съюзник на хетите Азиру имаше зад себе си сила, а като съюзник на Египет срещу тях го очакваше сигурна гибел, докато фараон Ехнатон управляваше страната. По тази причина зад гърба си Азиру всъщност имаше само пясък.

Прозрях всичко това и пред хладнокръвното ми прозрение целият ужас на войната избледня, престанах да мисля за дима на опожарените селища и за човешките черепи, избеляващи по бойните полета, не мислех вече нито за бежанците, които просеха по уличките на Мемфис за къшей хляб, нито за високопоставените митанци, които търгуваха с накитите и безценните си камъни, за да се сдобият с вино и да могат да галят с изящните си пръсти тлъстата земя на Нахарина, скътана от тях в платнени вързопи. Хоремхеб ми обясни, че ще срещна Азиру някъде между Танис и Газа, където с бойните си колесници воювал срещу четите. Описа ми също обстановката в Симира, назова къщите, изпепелени по време на обсадата, и имената на знатните, загинали при размириците, и аз се удивих на осведомеността му. Тогава ми разказа за съгледвачите си, които прониквали в сирийските градове и следвали войските на Азиру било като гълтачи на саби, факири и гадатели, било като продавачи на бира и търговци на роби. Каза обаче, че по същия начин съгледвачи на Азиру стигали чак до Мемфис и се промъквали в четите и граничната охрана като фокусници, продавачи на бира и купувачи на плячка. Азиру бил наел съгледвачки дори сред девиците на Ищар и те можели да бъдат най-опасните, понеже се добирали до много важни сведения, докато забавлявали египетските офицери, но за щастие много не разбирали от военни дела, за да представляват заплаха. Имало също съгледвачи, които служели както на Хоремхеб, така и на Азиру, и Хоремхеб призна, че те били най-умните, защото не се излагали на риск пред никоя от двете страни, гледали си живота и трупали злато.

Независимо от това бежанците и офицерите на Хоремхеб ми разказваха такива ужасяващи истории за аморитите и за египетските чети, че колкото повече наближаващи часът на моето заминаване, толкова повече сърцето ми се свиваше и краката ми се разтреперваха.

— Сам решавай дали ще пътуваш по море или по суша — рече ми Хоремхеб. — Ако тръгнеш по море, критската флотилия вероятно ще охранява кораба ти до Газа. Напълно възможно е обаче да те зареже, щом забележи бойните кораби от Сидон и Тир, които вардят морето пред Газа. В такъв случай, ако се биеш храбро, ще потопят кораба ти и ще се удавиш. Не се ли биеш храбро, ще превземат кораба ти, ще те направят гребец в сирийската флотилия и за няколко дни ще пукнеш под ударите на камшиците и под знойното слънце. Но понеже си знатен египтянин, по-вероятно е да те одерат и да опънат кожата ти да съхне на щитовете им, за да изготвят от нея пазарски чанти и кесии. Не мисли, че искам да те плаша — не е изключено да стигнеш в Газа невредим, защото неотдавна един мой кораб се добра дотам, независимо че друг кораб с пшеница бе потопен. Само че не знам как ще се измъкнеш от обсадената Газа, за да преговаряш с Азиру.

— Май че по-сигурно ще е, ако тръгна по суша — вметнах аз колебливо.

Хоремхеб кимна одобрително и добави:

— Ще наредя от Танис да те съпровождат няколко копиеносци и бойни колесници. Ако успеят да се натъкнат на Азирува войска, те ще те изоставят в пустинята и ще ударят на бяг. Като установят, че си високопоставен египтянин, хората на Азиру може по хетски обичай да те набучат на кол и да се облекчат върху глинените ти плочки. Макар и с придружвачи, може да попаднеш в ръцете на четници. Ще свалят и дрехата от гърба ти и ще те принудят да въртиш мелничните им камъни, докато те откупя срещу злато. Не вярвам да издържиш толкоз дълго, защото кожата ти има цвят на глина и не понася слънчевите лъчи, а и камшиците им са от хипопотамова кожа. Но след като те оберат, напълно възможно е да разпорят корема ти с копията си и да предоставят тялото ти на гарваните. Не е чак толкоз лош начин за приключване на битието, защото такава смърт е сравнително лека.

При тези думи сърцето ми съвсем се сви и крайниците ми посред лято се вледениха. Затуй рекох:

— Колко жалко, че скарабеят остана у Каптах да пази имуществото ми. Той навярно щеше да ми е по-полезен от фараоновия Атон, чиято власт, доколкото разбирам, явно не се простира до ония безбожни области. Обаче от всичко казано мога да заключа, че ако тръгна с придружвачи по суша, най-бързо ще срещна или смъртта, или Азиру. Затуй ще тръгна по суша. Но в името на нашето приятелство те заклевам, Хоремхеб, ако чуеш, че някъде като пленник въртя мелнични камъни, откупи незабавно свободата ми и не пести златото, защото съм богат човек. По-богат съм, отколкото предполагаш, ала нека сега да не ти изреждам имотите си, защото сам не ги знам…

— За богатствата ти съм осведомен — прекъсна ме Хоремхеб. — Както и от другите заможни египтяни, от теб чрез Каптах съм взел на заем немалко количество злато, защото съм справедлив и безпристрастен човек и не исках да те оставя безучастен към това дело. Все пак надявам се, че заради приятелството ни няма да си поискаш златото обратно, тъй като подобен опит може да навреди на дружбата ни, а в краен случай и да я разруши. Затуй потегляй, приятелю Синухе. Иди в Танис, вземи си придружвачи и поемай към пустинята. Дано соколът ми да те закриля, защото аз не съм в състояние — властта ми не стига чак до пустинята. Ако попаднеш в плен, ще те избавя срещу злато, а ако умреш, ще отмъстя за смъртта ти. Нека това ти бъде утеха, ако някой рече да разпори корема ти с копие.

— Ако чуеш, че съм загинал, не хаби напразно мъстта си заради мен — вметнах горчиво. — На изкълвания ми от гарваните череп няма да му стане по-леко дори да го заливаш с кръвта на жалки нещастници. Предай само поздрава ми на Бакетатон. Макар и надменна, тя е хубава и примамлива и надълго ме разпитва за теб край смъртния одър на майка си.

След като изстрелях през рамо тази отровна стрела, аз си тръгнах донякъде утешен. Отидох при писарите да съставят и скрепят с всички необходими печати завещанието ми, с което предоставях наследството си на Каптах, Мерит и Хоремхеб. Предадох завещанието в царския архив в Мемфис, след което отплавах за Танис и в едно изгаряно от слънцето укрепление досами пустинята се срещнах с граничните стражи на Хоремхеб.

Те пиеха бира и проклинаха деня на своето раждане, ходеха на лов за антилопи и отново пиеха бира. Глинените им постройки бяха мръсни и воняха на пикоч. В самотата си стражите се разтушаваха с най-окаяни жени, които не се харесваха дори на моряците от долноземските пристанища. С една дума — водеха обичайния войнишки живот по границата и мечтаеха Хоремхеб да пристигне и да ги поведе на война срещу Сирия, за да имат по-голямо разнообразие, по-хубава бира и по-млади жени. Предпочитаха всяка друга участ, включително смъртта, пред убийственото еднообразие и хапещите пясъчни бълхи в нажежените глинени постройки. Затуй горяха от желание да се бият и се кълняха, че начело на четите като острие на копие щели да се врежат до Ерусалим и Мегидо и да пометат по пътя си смрадливите сирийски войници, както приливът помита изсъхналата тръстика. Не мога обаче да повторя онова, което обещаваха да сторят на Азиру, на аморитите и техните хетски военачалници, защото заканите им бяха прекалено безбожни.

По този начин те страстно се застъпваха за честта на Египет и хулеха фараон Ехнатон, понеже в мирно време бяха имали възможност да се развличат със събиране на налози от пристигащите в Египет кервани и да се любят с жените на пастирите. Но заради своя бог фараон Ехнатон беше създал положение, което не приличаше нито на война, нито на мир. През Танис от години не бяха минавали кервани за Египет, а пастирите бяха избягали в Долната земя. Ако от Сирия или от пустинята потегляше някой керван за Египет, четниците го обираха по пътя, преди това да се удаде на фараонските гранични стражи, поради което те дълбоко презираха четниците и ги наричаха с какви ли не унизителни имена.

Придружвачите ми започнаха да се стягат за път, напълниха мехове с вода и хванаха няколко коня от пасището, докато ковачите притягаха колелата на бойните колесници. В същото време аз обиколих наоколо и при огледа установих коя е тайната на войнската закалка, дето прави хората по-безстрашни от лъвове. Оправният командир държи войниците си така изкъсо, така ги изтощава с учения и прави дните им толкова непоносими, че за тях всяка друга съдба, било то война или смърт, е за предпочитане пред живота в казармата. Най-странното е, че войниците ни най-малко не мразят такъв командир, а напротив — тачат го, възхваляват го и се гордеят със своите патила и с белезите по гърба си. Непонятна и изненадваща е човешката природа, мислех си аз и заедно с това град Ахетатон чезнеше подобно на сън или мираж от съзнанието ми.

Съгласно заповедта на Хоремхеб в Танис за моето съпровождане бе съставен конвой от десет бойни колесници, теглени от по два коня и следвани от по един запасен. Освен колесничаря във всяка колесница имаше един боец и един копиеносец. Командирът на конвоя дойде да ми се представи, при което се поклони ниско с отпуснати пред коленете ръце. Огледах го внимателно, защото в негови ръце поверявах живота си. Препаската около бедрата му беше мръсна и дрипава като на войниците, от палещото слънце на пустинята лицето и тялото му бяха почернели и само сребърните нишки в камшика му го отличаваха от войниците. Но тъкмо затова аз му имах по-голямо доверие, отколкото ако беше облечен със скъпи одежди и му пазеха сянка с чадър. Когато му намекнах за паланкин, той забрави вежливостта си и прихна да се смее. Повярвах на думите му, че безопасността ни зависела единствено от бързината, поради което трябвало да се кача в колесницата му и да забравя всякакви паланкини и други удобства на уютния живот. Спомена, че ако искам, бих могъл да седя върху торбите със зоб, но ми препоръчва да се науча да стоя прав в коша на колесницата и да се нагаждам към неговото люлеене. Иначе пустинята щяла да ми извади душата и да ми раздроби костите в стените на коша.

Стегнах се и самонадеяно му казах, че не за първи път ще пътувам с бойна колесница и че веднъж съм изминал разстоянието от Симира до страната на аморитите за невероятно кратко време, поради което дори хората на Азиру се смаяли от бързината ми. Но тогава съм бил по-млад, а сега достойнството ми налагаше да се въздържам от физическо претоварване. Офицерът, чието име беше Юю, почтително ме изслуша, след което поверих живота си на закрилата на всички египетски богове и го последвах в първата колесница. Той развя флага си и подгони конете. Поехме по един кервански път и тялото ми заподскача върху торбите със зоб, хванах се с двете ръце за стените на колесницата, ударих си носа и застенах. Но стенанията ми се удавиха в громола на колелата, а отзад колесничарите подвикваха неистово от радост, че са се измъкнали в пустинята, далеч от пъклената жега на глинените постройки.

Така пътувахме целия ден. Нощувах, проснат върху торбите със зоб по-скоро като мъртъв, отколкото като жив, и проклех деня на моето раждане. На другия ден опитах да пътувам прав, като улових Юю през кръста, ала не след дълго колесницата се натъкна на камък, аз полетях в широка дъга и зарових глава в пясъка. Трънаците изподраха лицето ми, но това вече нямаше особено значение за мен. При следващото ни нощуване Юю беше обезпокоен от състоянието ми и обля главата ми с вода, въпреки че, за да я пести, не даваше на войниците да се напият като хората. Държеше ме за ръцете и ме уверяваше, че пътуването ни вървяло добре и ако утре не ни нападнели четници, то може би още на четвъртия ден сме щели да срещнем съгледвачи на Азиру. За да ме залисва, заразказва впечатленията си от войната:

— Честно казано, няма нищо по-еднообразно от войната, защото тя представлява нескончаемо чакане. Войната е напразно очакване на противника — той вечно закъснява и никога не е там, където го очакваш. Войната е напразно очакване на храна, тъй като във военно време храната винаги закъснява и нищо не е толкоз досадно, както мудността на обоза. Войната е безполезно местене от едно място на друго и завръщане пак там, откъдето си тръгнал, разтакаване насам-натам, докато езикът ти залепне за небцето и краката ти се вдървят. Но тъкмо в това се състои военното изкуство и за да го усвои, офицерът е длъжен да посещава военна школа, да се научи да чете и пише. Всичко това се нарича война. А сетне противникът винаги идва точно тогава, когато никой не го очаква. Освен туй никога не напада по начина, по който са те учили, че напада и се разгръща. По време на битката нито военачалникът се интересува от бойците си, нито те от него, ами всеки вика с цяло гърло, удря и блъска когото завърне. Побегне ли противникът, тогава военачалникът получава големи почести, умението му бива похвалвано и фараонът му подхвърля златна огърлица от верандата си. Ала побегнем ли ние, всеки гледа да спаси кожата си, изписват се куп донесения и който остане жив, бива наказван с камшици, а военачалника го окачват на стената с главата надолу. Но ако е достатъчно високопоставен, случва се въпреки поражението да му подхвърлят огърлица от фараонската веранда, разгромът му се въздига в победа и се отбелязва на камък, за да се помни вечно. Ето какво представлява войната, цареви Синухе, така че не се оплаквай от несгодите, ами бъди благодарен на съдбата си, че не ти се налага да воюваш.

По такъв начин той ме успокояваше, докато заспах, но посред нощ се събудих от страхотни викове, тропот на копита и трясък на коли. Запалихме факли и видяхме, че двамата нощни стражи лежаха с прерязани гърла и плувнали в кърви. Една от колесниците беше открадната заедно с конете, а останалите коли и коне представляваха невероятна бъркотия от преплетени прицепи, поводи и колела. След като ги оправихме, продължихме пътя си, макар че още беше тъмно. Вече не се оплаквах от несгодите на пътуването, защото нощните похитители сигурно бяха отишли да повикат помощ, за да ни нападнат и да се домогнат до конете, колесниците и водата ни. Юю казваше, че за четниците конете, бойните колесници и водата били по-скъпоценни от злато. Затова налитали също на египтяни и им отнемали конете и колесниците.

Съмна се и главата почна да ме боли от слънчевия пек, пясъкът дразнеше очите ми и езикът ми залепна за небцето. По едно време изгарящият пустинен вятър довя миризма на дим и кръв, конете запръхтяха и колесничарите прикачиха косите към колесниците си. След като заобиколихме няколко червени възвишения, се озовахме при един извор. Наоколо му се виждаха опожарени колиби и обрани до голо трупове, чиято кръв бе изтекла в пясъка и гарвани кълвяха очите им. Насреща ни се втурнаха копиеносци и няколко стрели профучаха покрай нас, но четниците, които се бяха сражавали тук (така и не разбрах дали срещу хора на Азиру, срещу пастири или някоя друга чета), се съобразиха със силите и колесниците ни и предпочетоха да се оттеглят. Задоволиха се само да ни подвикнат гърбом по някоя хула и закана и да размахат копия, ние обаче ги подминахме и продължихме пътя си, макар че на хората на Юю доста им се искаше да ги насметат с колесниците си за упражнение.

През следващата нощ на хоризонта видяхме заревото на огньове или пламнали къщи. Юю каза, че наближаваме края на пустинята откъм Сирия. Нахранихме конете и на лунна светлина предпазливо продължихме напред, докато, съвсем изнемогнал, аз заспах върху торбите със зоб в колесницата. Събудих се на зазоряване, когато Юю безцеремонно ме тръшна на пясъка. Подире ми захвърли глинените плочки и пътните ми сандъчета, обърна конете и ми подвикна няколко окуражителни думи, поверявайки ме изцяло на египетските богове. Сетне подкара в неудържим галоп, така че по камъните заизскачаха искри от колелата, и останалите колесници го последваха.

Изтрих пясъка от очите си и видях, че откъм планините се задаваше група сирийски колесници с флагове и се разгръщаше ветрилообразно за бой. Спомняйки си за моята мисия, аз се изправих и с две ръце размахах над главата си символа на мира — зелена палмова клонка, въпреки че по време на пътуването листата й се бяха свили и изсъхнали. Но колесниците ме подминаха, без да ми обръщат внимание, и само една стрела изсвистя злобно като оса покрай ухото ми и се зарови в пясъка зад мен. Групата подгони отреда на Юю и видях как той и хората му изхвърляха не само торбите със зоб, но и меховете с вода, за да облекчат колесниците си. Така те успяха да се отскубнат с изключение на една колесница, чиито коне се бяха препънали в камъните. Нападателите я връхлетяха, обърнаха я, събориха конете и убиха войниците в нея.

След напразната гонитба колесниците на Азиру се завърнаха при мен и колесничарите им слязоха. На висок глас им обясних мисията си и им показах глинените плочки от фараона. Но те не се интересуваха от обясненията ми и равнодушно се приближиха, пъхнали в пояса ръце, от които все още капеше кръв. Ограбиха ме, отвориха сандъчетата и прибраха златото, съблякоха ме, завързаха ръцете ми за една колесница и аз трябваше да ги следвам тичешком. Докато караха, мислех, че ще издъхна, пясъкът протриваше кожата на коленете ми, а колесничарите нехаеха при виковете ми, макар че ги заплашвах с яростта на Азиру. Всичко това трябваше да изстрадам заради фараон Ехнатон.

При това тичане сигурно щях да умра, ако станът на Азиру не беше разположен непосредствено зад планините, от другата страна на прохода. Полуослепял, там видях много шатри, край които пасяха коне, а бойните колесници и волските коли бяха подредени като стена около стана. Повече нищо не видях и дойдох на себе си едва когато роби заляха лицето ми с вода и разтриха крайниците ми с масло. Един грамотен офицер забелязал моите глинени плочки, след което към мен се отнасяха най-почтително и ми върнаха дрехите.

Когато отново можех да се движа, заведоха ме в шатрата на Азиру, където миришеше на лой, вълна и тамян. Азиру, окичен със златни огърлици и пристегнал къдравата си брада със сребърна мрежичка, ме посрещна с лъвски рев, пристъпи към мен, прегърна ме и рече:

— Много съжалявам, че хората ми са се отнесли лошо към теб, но е трябвало да назовеш името си, да им кажеш, че си пратеник на фараона и мой приятел. Освен туй редно е било по стародавен обичай да размахаш над главата си палмова клонка като символ на мира. А ти, както разказват хората ми, си се нахвърлил срещу тях с нож в ръка и с яростен рев, та се наложило да те укротяват с риск за живота си.

Коленете ми горяха от болка, китките ми сякаш бяха прекършени, та обзет от горчивина, аз му рекох:

— Погледни ме и кажи дали изглеждам опасен за живота на твоите хора. Те счупиха палмовата ми клонка, ограбиха ме, даже дрехите ми свалиха, надсмяха ми се и стъпкаха глинените плочки от фараона. Затуй трябва да ги накажеш и поне неколцина от тях да нашибаш с камшици, за да се научат да уважават един пратеник на фараона.

Но Азиру подигравателно разпери дрехата си, учудено вдигна ръце и ме увери:

— Сигурно си сънувал лош сън, Синухе. Какво съм виновен аз, че при изнурителното пътуване си разранил коленете си? Пък и заради един окаян египтянин не мога да наказвам най-добрите си хора, а приказките на някакъв фараонски пратеник ми досаждат като бръмчене на мухи.

— Азиру — не преставах аз, — повелителю на много царе, накарай да нашибат с камшик поне оня, който безсрамно ме бодеше с копието си по задника, докато тичах подир колесниците! Заповядай да го накажат и аз ще се задоволя с това, защото трябва да знаеш, че като подарък нося мир за теб и за Сирия!

Азиру се разсмя гръмогласно, затупа се с пестници по гърдите и извика:

— Хич не ме трогва, че жалкият ти фараон пълзи в прахта пред мен и ме моли за мир. Но иначе говориш разумно и понеже си мой приятел и приятел на жена ми и сина ми, ще заповядам да накажат оня, дето с копие е разранил задника ти, за да те насърчава да тичаш. Това накърнява благоприличието, а както знаеш, аз воювам с чисто оръжие и в името на възвишени цели.

Така аз бях удовлетворен да видя как пред струпаната край шатрата на Азиру войска набиха моя най-злостен мъчител. Другарите му ни най-малко не го жалеха — подиграваха го, превиваха се от смях при писъците му и го сочеха с пръст, защото бяха войници и в досадливата си професия бяха петимни за всяко разнообразие. Азиру несъмнено щеше да остави да го бият до смърт, но като видях как месото му се отделя от ребрата и кръвта му изтича, аз реших, че гърбът му гори не по-малко от задника и коленете ми, вдигнах ръка и пощадих живота му. При вида на окаяното му състояние накарах да го пренесат в шатрата, която Азиру за голямо неудоволствие на живеещите в нея офицери ми бе предоставил. Неговите другари с въодушевени викове ме похвалиха, предполагайки, че след побоя ще го изтезавам по най-изтънчени начини. Аз обаче намазах гърба му със същите мехлеми, с които церях коленете и задника си, превързах раните му и му дадох бира да утоли жаждата си, така че накрая той ме помисли за луд и престана да ме уважава.

Вечерта Азиру ме нагости в шатрата си с печено овнешко и варен в мазнина булгур. Ядох с него, с велможите му и с пребиваващите в стана хетски офицери, чиито наметала и нагръдници бяха украсени с изображения на двуостри секири и на крилатото слънце. Пихме вино и всички се отнасяха дружелюбно и благосклонно към мен, смятайки ме за глупак, понеже бях дошъл да им предлагам мир тъкмо когато най-много им беше нужен. Говореха приповдигнато за свободата и бъдещата мощ на Сирия, за ярема на потисничеството, който били смъкнали от врата си. Но щом пийнаха повечко, те започнаха да спорят и да се препират, някакъв мъж от Йопия извади ножа си и го заби в гърлото на един аморит. Потече кръв, ала бедата не се оказа голяма, понеже ножът не беше прекъснал сънната артерия. Успях да му помогна с умението си и той ме възнагради богато. Това също беше повод да ме смятат за глупак.

Нищо нямаше да се промени, ако го бях оставил да умре, защото още докато бях в стана, същият аморит придума слугите си да намушкат мъжа от Йопия, който бе вдигнал нож срещу него, а пък за да запази реда във войската си, Азиру заповяда да окачат аморита с главата надолу, преди още раната му да беше заздравяла. Към собствените си хора Азиру се държеше по-строго и по-жестоко, отколкото към останалите сирийци, тъй като те най-много завиждаха на властта му и заговорничеха срещу него, така че, властвувайки, той сякаш седеше постоянно върху мравуняк.

2

След вечерята Азиру изгони велможите си и хетските офицери да продължат споровете в собствените си шатри. На мен ми показа своя син, който — макар едва седемгодишен — го следваше във войната. Беше пораснал хубаво момче с бузи като праскови и черни лъчезарни очи. Имаше къдрава смолиста коса като брадата на баща си, а светлата кожа бе наследил от майка си. Азиру го погали по главата и ми каза:

— Виждал ли си по-великолепно момче? Събрал съм му много корони, ще стане велик владетел и не смея дори да си помисля колко необятна ще бъде властта му, след като с малкия си меч вече разпра корема на един роб, който го обиди. Умее да чете и пише и не го е страх от битки, защото и в битки съм го водил, макар и само тогава, когато сме наказвали размирни села, та не съм се боял за младия му живот.

Докато Азиру водеше войни, Кефтиу управляваше страната на аморитите. Азиру копнееше за нея и каза, че напразно се опитвал да разсее копнежа си с пленнички и девици от храма, които се придвижвали със стана му. Защото който веднъж бил вкусил любовта на Кефтиу, не можел никога да я забрави, а тя от година на година ставала все по-пищна и очарователна, така че сигурно нямало да повярвам на очите си, ако я видя. Но от сина си Азиру не се отделяше — не смеел да го остави дори у дома си, защото на това момче било отредено един ден да носи обединената корона на Сирия.

По време на разговора ни откъм стана се разнесоха пронизителни женски писъци. Азиру се намръщи и каза:

— Въпреки забраната ми хетските офицери пак измъчват пленнички, но не мога да им попреча, понеже се нуждая от умението им. Просто им доставя удоволствие да изтезават жени. Не ги разбирам, защото все пак по-приятно е да накараш една жена да стене от сладострастие, отколкото от болка. Но нали всеки народ си има свои нрави, та не мога да ги упреквам, загдето нравите им се различават от сирийските. При все това не ми се ще да учат хората ми на лоши обичаи — войната бездруго ги е превърнала във вълци и разярени лъвове.

Макар че познавах хетите и знаех какво може да се очаква от тях, думите му ме сепнаха. Затуй използувах случая и му предложих:

— Азиру, царю на царете, откажи се овреме от хетите, преди да са смачкали короните на главата ти и главата ти ведно с короните! На хетите вяра да нямаш! По-добре сключи мир с фараона, докато те са обвързани с войната в Митани. Както навярно ти е известно, Вавилон също се готви за отпор срещу хетите и няма да ти доставя зърно, ако останеш техен приятел. Не сключиш ли мир с фараона, той няма да изпраща пшеница в градовете ти и щом зазими, гладът ще плъзне по Сирия като измършавял вълк.

— Недей да приказваш глупости — възрази Азиру. — Хетите са страшни като врагове, но като приятели са добри. Пък и никакъв съюз не ме обвързва с тях, макар че ми изпращат чудесни подаръци и лъскави нагръдници с назъбени корони. Ето защо винаги мога да преговарям за мир независимо от тях. Вярно, че въпреки ясната ни договореност хетите превзеха Кадеш, а пристанището на Библос използуват като свое. Но, от друга страна, те ми доставиха цял кораб с оръжия, които са изготвени от нов метал и правят хората ми непобедими в боя. Всеки случай аз обичам мира, обичам го повече от войната, и воювам само за да постигна достоен мир. Затуй на драго сърце ще сключа мир, ако фараонът ми върне Газа, която превзе с подлост, ако разоръжи разбойниците в пустинята и възстанови с пшеница, масло и злато всички щети, които сирийските градове понесоха през тази война. Защото, както би трябвало да знаеш, Египет е единственият виновник за войната.

Азиру нагло ме изгледа и прикри усмивката си с длан, аз обаче се настървих и му казах:

— Слушай, негоднико, конекрадецо и палачо на невинни хора! Нима не знаеш, че по цялата Долна земя във всяка ковачница се коват остриета за копия, че бойните колесници на Хоремхеб надвишават броя на бълхите в твоя стан и тези бълхи здравата ще те захапят, щом посевите узреят? Хоремхеб, чиято слава познаваш, ме заплю, когато му заговорих за мир, но заради своя бог фараонът държи на мира и не иска да се пролива кръв. Затуй ти давам последна възможност, Азиру! Египет ще си запази Газа, а разбойническите шайки в пустинята сам можеш да разгониш, тъй като Египет не носи отговорност за деянията им. Твоята свирепост е накарала сирийците да избягат в пустинята, за да се борят срещу теб, и това си е вътрешна работа на Сирия. Освен туй ще трябва да освободиш всички пленени египтяни, да възстановиш щетите, причинени на египетските търговци в сирийските градове, и да им върнеш имуществото.

Азиру раздра дрехата си, заскуба косми от брадата си и отчаяно завика:

— Бясно куче ли те е ухапало, Синухе, че говориш такива безсмислици? Газа трябва да бъде отстъпена на Сирия, египетските търговци сами да възстановяват щетите си, а пленниците ще бъдат продадени в робство, както го изисква стародавният обичай. Това, разбира се, не пречи на фараона да откупи свободата им, стига да има достатъчно злато.

— Ако постигнеш мир — додадох аз, — ще можеш да извисиш стените на градовете си и да укрепиш кулите им. Тогава няма да изпитваш страх от хетите и ще имаш подкрепата на Египет. Та нали търговците в твоите градове ще богатеят от търговията с Египет, без да плащат налози, а хетите не ще могат да разстройват търговията ти, понеже нямат бойна флотилия. От сключването на мир само ще спечелиш, Азиру, защото условията на фараона са умерени и не бива да се пазаря за тях.

Дни наред водехме такива разговори и спорове за цената на мира, Азиру на няколко пъти раздираше дрехата си и посипваше главата си с пепел, наричайки ме пладнешки разбойник и оплаквайки съдбата на сина си, който сигурно щял да свърши като просяк, осиромашал заради Египет. Веднъж дори напуснах шатрата му, поръчах паланкин и придружвачи, за да потегля за Газа, и едва след като се бях качил в паланкина, Азиру ме накара да се върна. Струва ми се, че като на сириец това договаряне и пазарене му доставяше голямо удоволствие, и с всеки изминал ден той все повече вярваше, че ме надхитря и постига изгода, понеже му правех отстъпки. Нали и през ум не му минаваше, че фараонът беше наредил да откупя мира на всяка цена, пък ако ще заради него Египет да осиромашее.

Ето защо аз запазвах самообладание и извличах от преговорите големи облаги за фараона. Времето течеше в моя полза, защото разногласията в стана на Азиру растяха, всеки ден негови хора се завръщаха по градовете си и той не можеше да ги възпре, тъй като властта му още не беше достатъчно укрепнала. По този начин стигнахме дотам, че като последно решение той предложи следното условие: Стените на Газа да се сринат, той да назначи тамошния цар, редом с него фараонът да постави съветник и както сирийски, така и египетски кораби да плават за Газа и да търгуват там, без да плащат налози. С това естествено не можех да се съглася, защото без стени Газа губеше значението си за Египет и щеше да премине изцяло във властта на Азиру.

Когато рязко отхвърлих предложението му и поисках придружвачи, за да замина за Газа, той се вбеси и ме изгони от шатрата си, изхвърляйки подире ми всички глинени плочки. При все това не ме пусна да замина и аз убивах времето си в стана, като церях болни и откупувах пленени египтяни, които се бяха настрадали, пренасяйки и влачейки товари. На няколко жени също откупих свободата, но на други с лекове помогнах да умрат, защото след хетските издевателства предпочитаха смъртта пред живота. Така времето си течеше, и то в моя полза — аз нямах какво да губя, докато Азиру от ден на ден все повече губеше. В сприхавостта си той разкъса сребърната мрежичка върху брадата си, скубеше черни валма от косата си и заради непреклонността ми ме наричаше с непристойни имена.

Трябва да добавя, че Азиру бе наредил да следят зорко всяка моя крачка и да ме наблюдават, защото ме мереше със своята си мярка и се страхуваше да не би да заговорнича срещу него с велможите и военачалниците му. Не би било трудно да го сторя, ала такава мисъл и през ум не ми минаваше, понеже бях страхлив като овца и го имах за свой приятел. При все това една нощ двама наемни убийци се бяха вмъкнали в шатрата му и се нахвърлили с ножове върху него. Обаче Азиру останал жив и убил единия, а синът му се събудил и забил малкия си меч в гърба на другия, така че и той умря.

На сутринта Азиру ме извика в шатрата си, наговори ми страшни обвинения и ме заплаши, но сетне прие предложението ми за мир. От името на фараона сключих мир с него и с всички сирийски градове. Газа оставаше египетско владение, Азиру се заемаше с разтурянето на четите, а фараонът си запазваше правото да откупува свободата на пленените и поробени египтяни. При тези условия накарахме да напишат на глинени плочки договор за вечно приятелство между Египет и Сирия и го скрепихме в името на хилядите египетски и сирийски богове, както и в името на Атон. Докато претъркаляше валчестия си печат върху глината, Азиру ругаеше страхотно и призоваваше всички богове на помощ, а пък аз късах дрехата си и плачех горчиво, притискайки египетския си печат. Но накрая и двамата бяхме доволни — Азиру ме обсипа с подаръци, аз също обещах да изпратя на него, на сина и съпругата му много подаръци с първите кораби, поели в мир от Египет за сирийските градове.

Разделихме се в сговор, Азиру даже ме прегърна и ме нарече свой приятел, а на тръгване аз вдигнах хубавото му синче, похвалих го за юначеството му и го целунах по розовите бузки. Но дълбоко в сърцата си двамата с Азиру знаехме, че сключеният от нас договор за вечни времена не струваше дори колкото глината, на която беше записан. Азиру се съгласяваше на мир отнемайкъде, а Египет го предлагаше, защото такава беше волята на фараона. Мирът продължаваше да виси във въздуха, оставен на произвола на ветровете, защото всичко зависеше от това, накъде хетите щяха да се насочат от Митани. Много неща зависеха също от смелостта на Вавилон и от критските бойни кораби, които подсигуряваха безопасността на търговията по море.

Всеки случай Азиру започна да разпуска войските си, а на мен ми предостави придружвачи до Газа, като същевременно нареди тамошната войска да прекрати безплодната обсада на града. Но преди да вляза в Газа, без малко не загинах и тази опасност за живота ми беше най-голямата по време на това кошмарно пътуване. Когато моите придружвачи се насочиха към портите на Газа и с размахани палмови клонки възвестиха настъпилия мир, египетските защитници на града изчакаха да се придвижим достатъчно близо и тогава започнаха да ни обстрелват със стрели и копия, а техните каменомети с трясък застоварваха големи камъни върху нас, та си помислих, че сетният ми час е настъпил. Стрела прониза врата на невъоръжения Азирув войник, който носеше щит пред мен, и той се строполи окървавен. Другарите му побягнаха, но от страх моите крака се вдървиха и аз като костенурка се сврях под щита, заплаках и завиках с горък глас. Тъй като щитът ме предпазваше от стрелите на египетските воини горе по стените, те взеха да изливат от големи съдове вряла смола, която със съскане потече към мен. За мой късмет няколко камъка ме заслоняваха, така че получих обгаряния единствено по ръцете и коленете, на които най-малко се полагаха такива рани.

При тази гледка войниците на Азиру така се развеселиха, че изпопадаха на земята от смях. Може и да е било смешно, ала на мен никак не ми беше до смях. Най-сетне техният командир нареди тръбата да изсвири, а горкият ми плач може би размекна сърцата на египтяните, та те склониха да ме приемат в града. Това не значи, че отвориха портите, ами от стената спуснаха с тръстиково въже кош, в който трябваше да се вмъкна ведно с глинените плочки и палмовата клонка, и с него ме изтеглиха горе. От страх така се разтреперах, че кошът се разлюля, защото стената беше висока, дори прекалено висока. Войниците на Азиру се разсмяха още по-гръмко и зад гърба ми техният смях напомняше шума на бурно море в крайбрежните скали.

Това ме накара да смъмря началника на гарнизона в Газа, но този навъсен твърдоглавец ми каза, че след толкоз подлости и лукавства от страна на сирийците нямал намерение да отваря портите на града без изрична заповед от Хоремхеб. Колкото и да му показвах всички глинени плочки, колкото и да му говорех от името на фараона, той и за въдворения мир не повярва, защото си беше ограничен и твърдоглав. Но без неговата ограниченост и твърдоглавие Египет сигурно отдавна щеше да е загубил Газа, така че нямах право много да го упреквам. След като бях видял кожата на пленени сирийци окачена да съхне на стената, сметнах за по-благоразумно да си мълча и да не го дразня. Затуй престанах да го упреквам, макар достойнството ми да беше доста накърнено поради туй, че ме бяха изтеглили на стената в кош с тръстиково въже.

От Газа по море отплавах обратно за Египет. За да се предпазя от недоброжелателни кораби, на мачтата окачих фараонския флаг и всички флагове на мира, заради което моряците ме гледаха с презрение и казваха, че корабът се поклащал по вълните издокаран и натъкмен като шафрантия. Но щом стигнахме реката, хората се стекоха на брега, размахваха палмови клонки и приветствуваха мира. Мен също ме приветствуваха, защото бях пратеник на фараона и със себе си носех мира, така че накрая и моряците започнаха да ме уважават и забравиха, че на стената в Газа бях изтеглен в кош. След пристигането ни в Мемфис аз им изпратих много делви с вино и бира, за да забравят окончателно тази досадна и унизителна за достойнството ми случка.

Хоремхеб прочете глинените плочки и въодушевено похвали умението ми да преговарям. Поведението му ме озадачи, защото обикновено беше недоволен от мен и нямаше навик да хвали постъпките ми. Обясних си го едва когато узнах, че критските кораби получили нареждане да се завърнат в Крит. При това положение, ако войната беше продължила, Газа съвсем скоро щеше да падне в ръцете на Азиру, тъй като без морска връзка градът беше загубен, а за Хоремхеб би било безполезно да потегли с войската си по суша, понеже през есента войниците му щяха да погинат от жажда в пустинята. Затуй той ме похвали въодушевено и незабавно отправи към Газа множество кораби с войска, провизии и оръжие.

Докато бях пребивавал при Азиру, в Мемфис по море бе пристигнал със свитата си и с драгоценни подаръци посланик на вавилонския цар Бурабуриаш. Взех го на фараонския кораб, който ме чакаше в Мемфис, и заедно поехме нагоре по реката. Пътуването и за двама ни беше приятно, защото той беше почтен старец с бяла, мека като коприна и дълга до гърдите му брада и имаше големи познания. Разговаряхме за звездите и за овчия черен дроб и приказките ни нямаха край, защото за звездите и за овчия черен дроб човек може да беседва цял живот, без да изчерпи докрай тази огромна тема.

Стана дума също за държавнически дела и аз забелязах, че той беше много обезпокоен от нарастващата мощ на хетите. Все пак жреците на Мардук били предрекли недълговечието на хетското могъщество — то нямало да трае повече от сто години, от запад щял да дойде див светлокож народ, който щял да срази хетите и да затрие царството им, все едно, че никога не е съществувало. Мен обаче никак не ме утешаваше мисълта, че господството на хетите щяло да бъде сразено подир сто години, понеже бях техен съвременник. Недоумявах също кой народ щеше да се зададе от запад, след като там имаше само морски острови. Но не можех да не повярвам, защото това беше предречено по звездите, а във Вавилон с очите си бях видял и преживял такива чудеса, че на звездите вярвах повече, отколкото на собствените си знания.

Посланикът бе донесъл великолепно вино от планините, с което разведрявахме сърцата си. Уверяваше ме, че в кулата на Мардук все повече предзнаменования и поличби потвърждавали неоспоримо изтичането на световната година. И двамата осъзнавахме, че преживяваме залеза на света и ни очаква нощ. Предстояха много сътресения, народи щяха да бъдат изличени от лицето на земята, както вече беше изличен народът на Митани, старите богове щяха да измрат, нови щяха да се родят и нова световна година щеше да настъпи. Разпитваше ме с голямо любопитство за Атон и докато му разказвах за него, поклащаше глава и гладеше бялата си брада. Защото Атон нямаше образ, пред него всички бяха равни, заякваше не от жертви, а от любовта между хората, понеже за Атон хората, независимо от цвета на кожата и от езика им, бяха като братя и той не правеше разлика между богати и сиромаси, между знатни и роби.

Вавилонският посланик призна, че досега подобен бог още не се е появявал на земята и че тъкмо появата на Атон можела да означава началото на края, защото за такова страшно и опасно учение никога не бил чувал. Според него учението на Атон превръщало тавана в под и карало вратите да се отварят навън, така че, вниквайки в него, човек заставал на главата си и тръгвал заднишком. Неговите знания и мъдрост ме заставиха да замълча, защото той идваше от Вавилон — люлката на цялата земна и небесна мъдрост. Уважавах го много и не исках да презира безразсъдството ми. Затуй не споделих хрумването си, че може би появата на Атон и вярата на фараон Ехнатон предоставяха на всички народи възможност, която никога нямаше да се повтори. Завръщайки се от войната с разранени от врялата смола ръце и колене и след като видях осакатените трупове, тази мисъл и на мен ми изглеждаше налудничава. След всичко преживяно разумът ми подсказваше, че хората съвсем не бяха братя помежду си и че човек за човека е вилнеещ лъв.

Така след приятно пътуване пристигнахме в Ахетатон и при завръщането си имах чувството, че съм по-мъдър, отколкото на тръгване.

3

По време на отсъствието ми главоболието на фараона се бе възобновило. Глождеше го неспокойствие, защото осъзнаваше, че каквото и да подхванеше, нищо не излизаше. Тялото му гореше, огън го обземаше от виденията му и от тревоги беше почнал да слабее и да побледнява. За да го успокои, жрецът Ейе бе решил тази есен, след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива, да му уреди тридесетилетен юбилей. Нямаше значение, че фараон Ехнатон далеч не беше управлявал тридесет години — отдавна вече съществуваше обичай фараонът да отпразнува своя тридесетилетен юбилей, когато сам намери за добре. Неговият баща например бе уреждал няколко такива юбилея, така че празненството нямаше да накърни истината на фараон Ехнатон.

Всички предзнаменования бяха благоприятни за подобен юбилей — реколтата беше прилична, макар петънцата по зърното да си оставаха, и сиромасите да имаха пълни хамбари. Аз се бях завърнал, донасяйки мир, и всички търговци се радваха на възобновената търговия със Сирия. Но с оглед на бъдещето най-важното беше, че вавилонският посланик бе довел една от многобройните сестри на цар Бурабуриаш за жена на фараон Ехнатон и същевременно помоли една от щерките на фараона да стане съпруга на неговия цар. Това означаваше, че от страх пред хетите Вавилон се стремеше към траен съюз с Египет.

Мнозина смятаха изпращането на фараонска дъщеря в харема на вавилонския цар за кощунство спрямо Египет, тъй като святата кръв на фараона не бивало да се смесва с чуждоземска кръв. Но фараон Ехнатон не виждаше нищо недостойно в това. На него все пак му беше жал за дъщеричките и сърцето му се свиваше при мисълта една от тях да отиде в чужда страна, сама сред толкова съпруги, свиваше се и при спомена за принцесите от Митани, които се бяха поминали в тиванския златен палат. Ала за него приятелството с Бурабуриаш беше толкова ценно, че склони да му даде най-малката си щерка за съпруга. Но тъй като тя още не беше навършила две години, фараонът даде дума да я венчае за вавилонския цар чрез неговия посланик и да я изпрати във Вавилон едва след като навлезе в моминска възраст. Посланикът с удоволствие прие това предложение. Той несъмнено щеше да остане доволен, ако за принцеса му беше представено което и да било знатно египетско момиче, ала когато обяснявах това на фараона, той не ме послуша, понеже такава постъпка била в разрез с истината му.

Всички тези добри вести оживиха фараона, той забрави главоболието си и в Ахетатон отпразнува своя тридесетилетен юбилей. Ейе подготви невероятно пищно тържество. Така например пред фараона заставаха пратеници от Куш, довели със себе си магарета на ивици и петнисти жирафи, на раменете си носеха малки маймунки, а по ръцете си — пъстри папагали. Роби му поднасяха слонова кост и златен пясък, щраусови пера и абаносови кутии. Сред подаръците не липсваше нищо от онова, което Куш открай време беше изпращал като данък в Египет. Малцина знаеха, че Ейе бе взел подаръците от хранилищата на самия фараон и че плетените кошници, в които носеха златен пясък, отвътре бяха кухи. Поне фараонът не подозираше нищо, тъй като радостта му при вида на драгоценните подаръци беше голяма и той похвали предаността на Куш. Поднесоха му дарове и от вавилонския цар, а пратеникът от Крит му подари разкошни вази и много делви с най-чист зехтин. Азиру също беше изпратил подаръци, понеже му беше обещана богата отплата, ако го стори, а и на пратеника му същевременно се удаваше възможност да подслушва в Египет и да узнае намеренията на фараона.

Ето как през ония есенни дни след прибиране на зърното Ахетатон стана средоточие на целия древен блясък и богатства на Египет, а самият Град на небесните висини с багрите и светлините си представляваше ефирна рамка на този блясък и богатство. През ония дни всички египтяни, които минаваха за знатни, величаеха фараон Ехнатон и се надпреваряха да измислят най-гръмки слова за негова възхвала. Градските стражи също бяха наперени и страшни наглед, когато с левия крак потегляха в равномерна крачка, а червеникавите остриета и сините дръжки на копията им проблясваха на слънцето. Отдалеч никой не забелязваше, че остриетата бяха от оцветено дърво, чужденците ги смятаха за медни и се стъписваха пред могъществото на Египет.

След церемониите и шествията фараон Ехнатон отведе малката си щерка, която още нямаше две години и едва-едва пристъпваше, в светилището на Атон. Там я сложи да седне до вавилонския посланик и според обичая жреците строшиха гърне между двамата. Това беше знаменателен миг, който укрепваше приятелството и съюза между Вавилония и Египет и отстраняваше множество големи опасности по пътя към бъднините. Така поне мислехме ние, които знаехме нещо и в мъдри беседи бяхме обследвали отношенията между народите. Ако бяхме изпитвали съмнения, киселите физиономии на Азирувия пратеник и на представителя от Хати щяха да ги разсеят и да подсилят нашата радост. Но в този ден не искахме да се съмняваме, ами вярвахме в онова, на което се надявахме.

С повдигнати ръце вавилонският посланик се поклони дълбоко на малката принцеса, защото, макар още дете, от този миг нататък тя беше царска съпруга на неговия повелител Бурабуриаш. След този поклон по египетски той се поклони по вавилонски, допирайки с ръка челото и гърдите си. Трябва да отбележа, че по време на тържествения обред малката принцеса се държа извънредно добре, а след приключването му се наведе, вдигна от пода парченце от гърнето и с любопитство го разгледа. Присъствуващите изтълкуваха това като хубаво предзнаменование.

След свещенодействието фараон Ехнатон бе обзет от дълбоко вълнение, защото той обичаше дъщерите си, а богатството и блясъкът на собствената му власт така го бяха заслепили, че вярваше още по-твърдо на виденията си. И ето че, без да бъде предвидено в церемониала, той се обърна към чуждоземските пратеници, към египетските сановници и неугледните стражи при светилището на Атон и им заговори за обилието на сърцето си, бледността и болката по лицето му изчезнаха и кръвта му се вдигна в главата. Той гръмогласно възвелича Атон и заяви, че във виденията си съзира този ден като пламнала над земята зора, като зора подир дългата нощ на невежество, суеверие, страх, омраза и война. Цялото могъщество и богатствата на Египет обрече в служба на Атон и подкани чуждоземските пратеници да отнесат вестта за това в своите страни и на своите царе, за да може светлината да разсее мрака в техните души. Толкова дълго и красноречиво говори, че от изнемога египетските сановници запристъпваха от крак на крак, а чуждоземските пратеници вече не смееха да се спогледат, защото всички го взеха за луд заради поведението му, което накърняваше благоприличието, заради въодушевлението му, което не подхождаше на фараонското достойнство, и заради приказките му, които им звучаха като пристъп на тежко умопомрачение.

Докато фараон Ехнатон говореше в светилището на Атон, ме обзе униние и аз опипах ръцете и коленете си, които врялата смола пред Газа бе обгорила и раните ми още не бяха заздравели. Разсъдих, че на фараон Ехнатон му е лесно да приказва, понеже не му се беше налагало да усети зловонната миризма на труповете по степите на Газа, нито да чуе писъците на жените, изтезавани във вълнените шатри на аморитите. Лесно му беше да приказва, защото живееше сред притворство, вдъхваше само приятните аромати на Ахетатон и от сутрин до вечер в ушите му звучеше песнопението на жреците в прослава на Атон. Лесно му беше да приказва, защото му поднасяха плетени кошници със златен пясък и пред него размахваха щраусови пера, докато измършавелият народ ядеше пшеница с петънца и децата измираха от треска и болки в стомаха. Ето защо по време на словото му за мен очарованието на Ахетатон угасна и вече не желаех доброто на фараона. Заобикалящите го богатства и блясъкът на Египет ми приличаха не на утринна зора, а на огнен залез — по-ярък от огъня на пожарите, защото, спускайки се привечер зад планините на запад, слънцето хвърля над земята по-ярък отблясък, отколкото на разсъмване, но това страшно зарево е пълно с кръв и смърт.

Докато фараон Ехнатон говореше, аз с хладен поглед наблюдавах неговите последователи. Тяхната кръв също бе нахлула в главата им, слушаха го със зяпнала уста и вярваха на думите му. Но царица Нефертити го гледаше с изпито лице, погледът й беше по-остър от нож, а горчивината в него — по-студена от смъртта. Като венец на тридесетилетния юбилей на фараона тя се бе надявала най-сетне да му роди син, но бе добила пета дъщеря. Това дълбоко я разстрои, в сърцето й огорчението надделя над любовта, тя охладня към фараон Ехнатон и като всяка жена хвърли цялата вина върху него. Последваха раздори и размяна на остри, невъздържани думи, така че художниците от модното изкуство, които обичаха истината, ги изобразяваха как се замерят със стрели. Чрез тази шега се опитваха да изгладят кавгите им, без да разбират колко дълбоко се бе загнездило огорчението в царица Нефертити.

Това огорчение я караше да вижда по-ясно от всеки друг до каква степен фараон Ехнатон прекрачваше всички граници на благоприличието, говорейки опиянен от властта си пред високопоставените гости, и как думите му опетняваха собственото му достойнство. Когато се прибраха в палата, тя не скри мнението си. Но фараон Ехнатон, все още възбуден, крачеше из покоите си, без да може да се усмири, стискаше ръцете си и вдигаше поглед нагоре, сякаш през пъстроцветните картини по тавана щеше да види Атон в цялото му сияние, без да чува какво му приказваше тя. Макар че Нефертити говореше по женски и думите й бяха по-хапливи от отровни мухи, той продължаваше да изживява блаженството на виденията си и да се поддава на нарастващия изблик на чувства, така че като лекар аз се разтревожих за състоянието му. Вместо да си легне и да заспи кротко, той ходеше напред-назад, говореше прехласнато за Атон и за светлината на виденията си и вдигаше свити в пестници ръце, твърдо уверен, че е призван да избави света от магията на страха и мрака. Дадох му успокоителни и приспивателни средства, но не му подействуваха и той се обърна към мен:

— Синухе, Синухе, това е най-щастливият ден в живота ми и моята сила ме кара да потръпвам. Погледни — милиони образи създаваш ти от себе си, от неповторимата си сила, градове, села, поля, реки и пътища. Всички очи те виждат да грееш като слънце над земята. Но когато те няма, когато людете притворят очите, които ти си сътворил, когато людете заспят дълбок сън и не те съзират, защото те няма, тогава с всичките си лъчи ти продължаваш да огряваш моето сърце…

Той потъна в ярките видения, изгарящи сърцето му, и задиша учестено, за да не се пукне сърцето му в гърдите. Заплака в екстаз, вдигна ръце и страстно запя:

Въодушевлението му беше толкова силно, че сигурно щях да се вслушам в него и магията на сърцето му отново щеше да плени духа ми, ако не бях негов лекар и не отговарях за здравето му. Затуй се опитах да го успокоя, хванах хилавата му китка и започнах да отброявам туптенето на жилата, което неудържимо изпреварваше капките на водния часовник, а кръвта не слизаше от главата му. Така протече онази нощ, звездите бавно се движеха по небето и в големия палат цареше мъртва тишина. Само фараонът и аз, неговият лекар, будувахме.

Изведнъж от далечната стая се разнесе вой на кученце. То виеше и скимтеше и гласът му отекваше през всички стени, ала сетне започна като чакал да вие на смърт. Това са злокобни звуци, долавяни само в нощния мрак малко преди разсъмване, когато човекът и псето са най-близко до смъртта. Затуй фараонът се събуди от виденията си, кръвта тутакси се оттегли от главата му, лицето му пребледня и се смали, а очите му започнаха да се зачервяват. Неговият бог го напусна, обзеха го човешки чувства и сърцето му се изпълни със страха и обичта на грижовния баща. Той се втурна през покоите си, аз го последвах да осветявам пътя му с лампа и двамата стигнахме до стаята на болната принцеса Мекетатон. Изтощени от празненството, от виното и угощението, слугите я бяха оставили сама и спяха дълбоко. Само кученцето в долния край на постелята й бдеше над нейния сън. През нощта тя се беше закашляла, но крехкото й телце не издържало на кашлицата, кръв бликнала от дробовете й и обляла постелята, без кученцето да може да й помогне, макар че ближеше ръцете и личицето й с предана нежност. Започнало да вие на смърт, защото псетата усещат смъртта преди хората и подушват миризмата й, преди човек да подозира за нея. Така малката принцеса почина в обятията на баща си фараон Ехнатон преди зазоряване, без да мога да й помогна с умението си. Тя беше втората му дъщеря и бе навършила десет години.

Аз също пролях сълзи за нея, понеже смъртта на едно дете е по-печална от смъртта на възрастен, но бащината скръб на фараон Ехнатон беше толкова ужасна, че се страхувах за живота му. Защото фараонът изживяваше както радостта и екстаза, така и скръбта по-дълбоко от обикновените хора. Опитах се да го утеша с думите:

— Фараон Ехнатон, приятелю мой, на драго сърце щях да дам живота си, ако можех да ти спестя тази скръб. Но миг преди да разцъфне, цветето е най-красиво, а смъртта на невинния е по-хубава от смъртта на грешника. Може пък твоят бог така да е обикнал дъщеря ти, че е избързал да я възземе в ладията си, за да я пощади от дневния зной и от нощния студ, да й спести тъгата и болката на живота, защото животът прилича на жарка прах, докато смъртта е прохладна, вода. Наистина, фараон Ехнатон, тя ще живее вовеки, златната й топка не ще престане да се търкаля и шареният й пумпал няма да падне. В Дома на смъртта изкусни ръце ще покрият пръстчетата й със златен варак, ще запазят личицето й и ще съхранят крехкото й телце, като го обвият в царски лен, за да живее вечно, без да изпитва болка или тъга.

Казах всичко това на фараон Ехнатон, за да го утеша, понеже заради скръбта му отново го обикнах, докато в опиянението си от властта той ми бе противен. Потресените слуги измиха кръвта от момиченцето и излинялото му личице се усмихваше в смъртта, така че не се упреквах много, загдето го бях изпуснал, още повече, че друг лекар отговаряше за него, а не аз. Кученцето изведоха, макар че яко се противеше и продължи да вие в кучкарника.

До фараон Ехнатон никой не смееше да се доближи, но лекарствата ми най-сетне му подействуваха и на разсъмване той заспа. Носачите от Дома на смъртта успяха да отнесат принцесата, преди той да се беше събудил, така че тази мъка му бе спестена. Балсаматорите с най-голямо старание съхраниха телцето й, а личицето й покриха със златна маска. Отредена й беше царска гробница, в която положиха всичките й играчки. Балсаматорите не сметнаха, че е под достойнството им да балсамират и нейното кученце, което след отнасянето на стопанката му в Дома на смъртта престана да се храни и умря от скръб. Така то я последва и почива навеки в долния край на вечния й одър.

Докато в Дома на смъртта миячите на трупове и балсаматорите вършеха своята работа, фараона сън не го ловеше, луташе се денонощно из стаите на палата и бродеше сам в градината, като не позволяваше никому да го придружава и сломен от скръб, отпъждаше телохранителите. По повод на тридесетилетния юбилей в Ахетатон бяха пристигнали много външни лица и една заран, когато фараон Ехнатон се разхождал край свещеното езеро, двама наемни убийци го нападнали с ножове. На брега обаче седял някакъв юноша и рисувал патици. Бил ученик на Тутмос, който не разрешаваше на възпитаниците си да рисуват по памет, а само на живо — нещо много трудно, защото трябваше да нарисуват онова, което виждаха, а не което знаеха. Та този юноша отбивал с рисувалното си острие ножовете на убийците, докато телохранителите се притекли на помощ и спасили живота на фараона. Ехнатон се отърва само с една драскотина на рамото, но юношата умря и кръвта му обагри ръцете на фараона. По такъв начин смъртта тръгна по петите на Ехнатон, който по-рано не беше я вкусвал. В есенната прелест на градината той видя как кръвта се стича по ръцете му, докато смъртта замъгли погледа и провеси брадичката на загиналия заради него юноша.

Повикаха ме незабавно да превържа раната на фараона, която не беше опасна и бързо заздравя. Така ми се удаде да видя двамата наемни убийци. Главата на единия беше обръсната и лицето му лъщеше от масло, а ушите на другия някога са били отрязани заради гнусно престъпление и той не можеше да погледне никого право в очите. Но даже след като телохранителите ги бяха завързали, те яростно опъваха тръстиковите въжета, бълваха страшни проклятия в името на Амон и не млъкваха, въпреки че стражите ги удряха през устата със сините дръжки на копията си, та чак кръв течеше. Нямаше съмнение, че упоени от жреците, те не усещаха болка.

Това произшествие беше ужасяващо, защото никога дотогава не беше се случвало човек от народа да се одързости и открито да вдигне ръка срещу фараона. Искам да кажа, че в миналото някой фараон може и да е умирал в златния си палат от неестествена смърт, но това не е ставало явно, а посредством отрова или тънка връвчица или пък чрез задушаване с килим, така че не са оставали никакви следи и всичко е можело да се скрие от народа. Толкова дълго бях живял в златния палат, че такива случаи ми бяха известни, а понякога ще да е отварян и череп на фараон против волята му. И все пак никой никога не бе вдигал открито ръка срещу фараона. Станалото не можеше да се премълчи, тъй като имаше твърде много свидетели, а фараон Ехнатон не желаеше нито да погуби, нито да изпрати в рудниците някого, за да му запуши устата завинаги.

Впоследствие жреците обясняваха на народа и на привържениците си, че да се вдигне ръка срещу неверния фараон, било допустимо и угодно на Амон деяние и че който го убиел, щял да се сдобие с вечен живот дори тялото му да не оцелее. В тайните си проповеди те обявяваха фараон Ехнатон за лъжефараон и затуй всеки можеше да посегне на живота му. Срещу един истински фараон естествено никой не би дръзнал да вдигне ръка, защото, ако го стореше, според народното поверие щеше да се озове в бездните на подземния свят и вечно да страда в грозната паст на Кръвожадния.

Разпитът на заловените стана в присъствието на фараон Ехнатон, ала те отказваха да говорят. Установи се все пак, че бяха пристигнали от Тива и предишната вечер се бяха скрили в градината. Самото име Тива вече показваше чии пратеници бяха, но те не се съгласяваха да говорят. Отвореха ли уста, викаха Амон на помощ, хулеха фараона и не млъкваха, макар стражите да ги налагаха с дръжките на копията си по лицето. Като чу името на прокълнатия бог, фараон Ехнатон така се раздразни, че остави стражите да ги бият, докато лицата им се разраниха и зъбите им захвърчаха от устата. Но заловените пак не искаха да говорят — продължаваха да призовават Амон на помощ, а фараонът не позволи да ги бият повече. Тогава те заплашително му извикаха:

— Накарай да ни изтезават, неверни фараоне! Нека раздробят крайниците ни, нека режат от месата ни, нека горят кожата ни — ние не усещаме болка!

Ожесточението им беше толкова необичайно, че фараонът извърна глава и поведе борба със сърцето си. Той се овладя и се засрами, че бе оставил стражите да ги обезобразят. Затуй рече:

— Пуснете ги, защото те не знаят какво вършат.

Но когато стражите ги освободиха от тръстиковите въжета, те още по-злостно заругаха, пяна излезе от устата им и в един глас извикаха:

— Подари ни смъртта, проклети фараоне! В името на Амон, неверни фараоне, подари ни смъртта, за да се сдобием с вечен живот!

Като разбраха, че фараонът възнамерява да ги пусне на свобода без наказание, те се изтръгнаха от ръцете на стражите, спуснаха се към зида, разбиха главите си в него и не след дълго издъхнаха. Толкова могъща беше тайната власт на Амон над човешките сърца.

След тази случка всеки в златния палат знаеше, че животът на фараон Ехнатон вече не беше в безопасност. Затуй привържениците му подсилиха охраната и не го изпускаха из очи, макар че поради скръбта си той все още искаше да се разхожда в градината и по речния бряг без телохранители. И сигурно смяташе, че се разхожда сам, ала невидими очи вече го охраняваха на всяка крачка. Ония, които вярваха в Атон, разпалваха все повече вярата си, а които бяха взели страната му заради власт, заможност и високи длъжности, се бояха за положението си и служеха още по-предано и усърдно на фараона. По такъв начин фанатизмът в двете царства се разрастваше и хората се пристрастяваха колкото към Атон, толкова и към Амон, така че Атон разделяше мъж от жена, баща от син и брат от сестра.

Най-бързо това пролича в Тива. За да се подчертае властта и сполуката на фараона, там бяха уредени същите шествия и церемонии както в Ахетатон в чест на тридесетилетния юбилей. В Тива прехвърлиха кошници, пълни със златен пясък и щраусови пера, докараха пантери в клетки, по реката превозиха жирафи, в шествията участвуваха маймуни и папагали с лъскава перушина, за да може народът да се увери в могъществото и богатството на фараона и да го възвеличае. Ала тиванците гледаха шествието мълчаливо и без израз на радост, по улиците станаха сбивания, късаха кръста на Атон по дрехите и яките на хората, а двама жреци на Атон бяха пребити с бухалки, когато без стражи се бяха осмелили да се смесят с тълпата.

Най-лошото беше, че чуждоземски пратеници следваха шествието, наблюдаваха всичко това и дори успяха да чуят за покушението срещу фараона, което заради неговото твърдоглавие не можа да бъде потулено. Затуй се досещах, че след завръщането си в Сирия пратеникът на Азиру щеше да доложи на господаря си много интересни неща. Освен това от фараона той получи многобройни драгоценни дарове за Азиру. Аз също изпратих на Азиру и на семейството му подаръци. На синчето му подарих цяла армия издялани от дърво и изкусно оцветени копиеносци и стрелци с лъкове, коне и бойни колесници. Бях наредил едната половина от тях да изобразяват хети, а другата — сирийци, като се надявах, че момчето щеше да си играе на война между тях. Такива дървени фигурки се продаваха евтино, откакто храмовете и работилниците на Амон бяха затворени. Резбарите вече не можеха да изготвят дървени слуги и ладии за гробниците на богатите и останаха без работа. Всеки случай подаръкът ми беше великолепен: очите на войниците бяха от черен базалт, а на офицерите — от скъпоценни камъни, колесниците на военачалниците бяха позлатени, а малките им камшици — от златни и сребърни нишки, така че подаръкът беше царствен и съответствуваше на достойнството ми. Струваше ми по-скъпо от подаръците за Азиру, защото той държеше на сина си повече, отколкото на собствената си облага.

По онова време фараон Ехнатон изживяваше големи страдания, бореше се със сърцето си и множество съмнения разколебаваха вярата му, поради което в тъмни нощи понякога се оплакваше, че виденията му се губели и Атон го бил изоставил. Накрая обаче реши да се възползува от покушението и подсили увереността си, че неговата задача е станала по-велика, а делото му — по-важно, след като по египетските земи все още витаеше толкоз много мрак и страх. Той вкуси горчивия хляб на омразата и пи от солената вода на ненавистта, без хлябът да засити глада и водата да утоли жаждата му, но вярваше, че само от любов и доброта позволява да преследват още по-ожесточено жреците на Амон и да наказват и изпращат в рудниците ония, които произнасяха гласно името на Амон. Разбира се, от гоненията страдаха най-много сиромасите и обикновените хора, защото тайната власт на Амоновите жреци беше голяма, към тях стражите на фараона бяха снизходителни и не се осмеляваха с пръст да ги докоснат. Ето защо ненавистта пося ненавист и в Египет неспокойствието избуя още повече.

Понеже нямаше свой син, за да заздрави властта си, фараон Ехнатон ожени двете си по-големи дъщери Меритатон и Анхсенатон за синовете на свои предани сановици. Меритатон строши гърне с един юноша на име Семнехкере, който изпълняваше длъжността царски виночерпец, бе прекарал целия си живот в златния палат и вярваше в Атон. Беше петнадесетгодишно пламенно момче, което подобно на фараона сънуваше с отворени очи, ала волята му беше слаба и изцяло се осланяше на волята на фараона, поради което се харесваше на Ехнатон. Затуй фараонът заповяда да го окичат с царска корона и го определи за свой наследник, тъй като вече не се надяваше да му се роди син.

Анхсенатон строши гърне с десетгодишно момче на име Тут, което получи длъжността царски коняр и надзорник на царските строежи и каменоломни. Беше слабовато, болнаво момче, играеше си с кукли, обичаше сладкишите и проявяваше покорство и любознателност. Не се отличаваше с нищо лошо, но и с нищо особено добро, възприемаше всичко, на което го учеха, и повтаряше думите, чути току-що от някого. Тези две момчета бяха знатни египтяни и чрез брака им с неговите дъщери фараон Ехнатон се надяваше да спечели за себе си и за Атон техните знатни и влиятелни родове. Момчетата му допадаха с липсата на собствена воля, защото в разпалеността си фараон Ехнатон вече не понасяше възражения и не се вслушваше в съветниците си.

Така привидно всичко продължаваше постарому, но смъртта на малката принцеса и на кученцето й, както и покушението срещу фараона бяха лоши предзнаменования, а още по-лошо предзнаменование беше, че фараон Ехнатон искаше да си запуши ушите за всички земни звуци и да се вслушва само в собствените си внушения. Затуй животът в Ахетатон стана тягостен, шумът по улиците заглъхна, хората се смееха по-рядко и при разговори понижаваха гласа си, сякаш някакъв потаен страх беше надвиснал над Града на небесните висини. Често ми се случваше посред работа ромоленето на водния часовник да ме изтръгне от мислите и поглеждайки навън, да установя, че в Ахетатон внезапно се е възцарила гробна тишина. Не се долавяше никакъв звук — нито трополене на колела, нито птиче цвърчене, нито викове на слуги, само водният часовник отмерваше безконечното време. В такива мигове неговото ромолене ми приличаше на злокобен звук, като че ли някакво предопределено време изтичаше, макар да се упреквах за безразсъдството си и да се уверявах, че времето никога не е свършило и водата във водния часовник никога не е пресъхвала. После по улицата край къщата ми отново тръгваха коли, теглени от украсени с пъстри пера коне, и приятното трополене на колелата им се смесваше с гълчавата на слугите, които скубеха дивеч в кухненския двор. Тогава отново се успокоявах и си мислех, че съм сънувал лош сън.

В моменти на отрезвяване все пак имах чувството, че Ахетатон наподобява красива черупка, чиято сърцевина вече е проядена. Червеят на времето прогризваше безгрижния живот на сърцевината, радостта угасваше и смехът замираше в Ахетатон. Затуй сърцето започна да ме тегли обратно в Тива. Имах много причини да се завърна там и беше излишно да търся претекст за заминаването си. Сърцето ми изреждаше множество причини, чиято важност фараон Ехнатон не можеше да отрече. Същото важеше за мнозина други, които в сърцето си вярваха, че обичат фараон Ехнатон. Те отпътуваха от Ахетатон — кой да обиколи имотите си, кой да задоми някой роднина, едни тръгваха за Мемфис, други — за Тива. Немалко от тях се завръщаха в Ахетатон, но имаше и такива, които не се прибираха. Вече не се бояха, че ще се лишат от благоволението на фараона, и търсеха упование в тайната власт на Амон. Аз заминавах за Тива заради богатството си. Погрижих се Каптах да ми изпрати разни документи, за да удостоверя пред фараона неотложността на отпътуването ми, така че той не ме възпря.

4

Щом се качих на кораба и поех нагоре по реката, душата ми сякаш се освободи от окови. Отново се беше запролетило, разливът се бе оттеглил и лястовиците се спускаха стремглаво над мътните води. По нивите се бе утаила плодородна тиня и плодните дръвчета цъфтяха. Напирах напред с нежна пролетна омая в сърцето, като че ли бях годеник, забързан към своята сестрица. Ето как човек става роб на собственото си сърце, затваря очи да не вижда онова, което не му харесва, и вярва в надеждите си. Освободен от магията на Ахетатон и от прокрадналия се страх, сърцето ми ликуваше като пусната от клетка птица. Защото човек трудно понася да бъде подвластен на чужда воля, а живеещите в Ахетатон бяха подвластни на настървената и угнетяваща воля на фараона и на капризните му душевни изблици. Понеже бях негов лекар, за мен той беше човек и затуй робията ми беше по-тежка, отколкото на другите, за които беше фараон, или на малцината, които го боготворяха, та им беше по-лесно да понасят робията над сърцето си.

Бях във възторг от възможността отново да гледам със своите очи, да слушам със своите уши, да говоря със своята уста и да живея по своя воля. Подобна свобода не вреди никому, а напротив — докато пътувах нагоре по реката, моята свобода ми вдъхна смирение и стопи горчилката в сърцето ми, така че и фараона виждах такъв, какъвто си беше. Колкото по-назад оставаше фараон Ехнатон, толкоз по-ясно го виждах какъвто бе в действителност, и колкото по-далеч отивах, толкова повече го обиквах и му желаех доброто. Колкото повече се приближавах до Тива, толкова по-силно оживяваха спомените ми, а фараон Ехнатон и неговият Атон ставаха по-величави в сърцето ми и прогонваха сенките на другите богове и на Амон.

Спомних си за страха, с който Амон сковаваше човешките сърца, задушавайки любознателността и възпирайки всекиго да задава въпроса „защо?“. Спомних си също за мъртвия критски бог, който се поклащаше в застоялата вода и чиито жертви биваха обучавани да танцуват пред бикове, за да развличат после морския бик. Тези мисли събудиха у мен ненавист към предишните богове и сияйната светлина на Атон засенчи в съзнанието ми всичко прежно. Защото Атон освобождаваше човека от страха и беше нещо, което съществуваше у мен и извън мен и моето познание, Атон беше жив бог, както природата живееше и дишаше в мен и извън мен и както ярките слънчеви лъчи сгряваха земята за цъфтеж. Но Атон засияваше в сърцето ми само когато бях далеч от фараон Ехнатон. Докато живеех при него, аз като лекар го имах за човек, а животът в близост до него беше непоносим за всеки, който държеше сърцето му да е свободно. А фараон Ехнатон искаше да натрапи Атон всекиму, принудата правеше Атон противен на хората, отблъскваше ги от него, поради което те му служеха от страх и затуй не го намираха за по-добър, от Амон.

Всичко това прозрях, докато пътувах нагоре по реката под яркосиньото небе, сгряван от слънчевите лъчи и заобиколен от разцъфващата природа. Прозрях го, защото за човешката душа няма нищо по-благотворно от дългото пътуване без важни задачи и от раздялата със старата обстановка и самотата. Срам ме обземаше при мисълта за себе си, понеже в Ахетатон охолството ме бе довело до пресита, а пътешествието ми до Сирия ме бе превърнало в надменен самохвалко, та си въобразявах, че знам как се управляват царства и как народите се напътват към съюзи. Общуването с вавилонския посланик също ме бе преситило с житейска мъдрост, та при спомена за него булото падна от очите ми и разбрах, че неговата и вавилонската мъдрост са тщеславни и стремежът им е да бъдат такива.

Имам предвид, че в овчия черен дроб те търсеха да прочетат не божественото в човека, ами делата, сполуката, брака, броя на децата и престъпленията му, без да надникват в неговото сърце. На небосвода звездите се въртяха по точните им изчисления, те ги намираха на пресметнатите места и по тях отгатваха обилието на реколтата, разливите, царуването на царете и разпадането на държавите, но не откриваха божественото в човека и затуй умението им не беше божествено. Докато размислях над всичко това, пътуването възвърна смирението ми и аз сведох глава пред божествеността на оня, който живееше в мен и във всеки човек и когото фараон Ехнатон наричаше Атон и смяташе за единствен бог. Но аз не разполагах с неговата воля и кураж. Ето защо сведох глава пред неизследваното си сърце и признах, че имаше толкоз богове, колкото човешки сърца на земята. Струваше ми се обаче, че някои хора се лутаха от раждането си до гроба, без да опознаят бога в своето сърце. И този бог не беше разумът и познанието, а нещо повече.

Така аз вярвах в надеждите си, възхищавах се искрено на мислите си и се смятах за добър човек — по-добър от много други. Ако трябва да бъда честен към себе си и да уважа истината, редно е да призная, че дълбоко в себе си се смятах за по-добър дори от фараон Ехнатон, тъй като никому не причинявах умишлено злини, не натрапвах вярата си никому, а на младини бях церил сиромаси, без да им искам подаръци. Носейки се нагоре по реката и спирайки вечер край брега, преди да преспя на кораба, аз навред забелязвах последиците от бога на фараон Ехнатон. Макар да беше чудесно време за сеитба, половината от нивите в Египет стояха неразорани и незасети, по тях избуяваха бурени и паламида и никой не почистваше затлачените от разлива напоителни вади.

Оказа се, че Амон изпитваше властта си върху човешките сърца, прогонваше преселниците от някогашните свои землища и същевременно проклеваше фараонските ниви, така че от страх пред Амоновото проклятие робите и орачите ги напускаха и забягваха в градовете. Ала няколко наплашени и огорчени преселници продължаваха да обитават колибите си.

— Безумци, защо не разорете и не засеете нивите си, нали на зима ще измрете от глад? — извиках им аз, но понеже облеклото ми беше от фин лен, те ме изгледаха неприязнено и отвърнаха:

— Защо да сеем, щом хлябът, дето се ражда от нивите ни, е прокълнат и погубва оногова, който го яде? Зърното с петънца бездруго погуби челядта ни.

Колко далеч беше Ахетатон от истинския живот, щом едва от преселниците узнах, че за децата пшеницата на петънца била смъртоносна! За такава болест още не бях чувал, но децата се заразявали едно от друго, коремчетата им се подували и те умирали в жални стенания. Не можели да им помогнат ни лекари, ни магьосници, до които селяните открай време прибягваха. Струваше ми се все пак, че причината за болестта беше не пшеницата, а водата на разлива, от която зиме тръгваха всички заразни болести. Странното в това заболяване беше, че не мореше възрастни, ами само деца. Но като гледах възрастните, които не смееха да засеят нивите си и се обричаха на гладна смърт, разбрах, че болестта бе погубила техните сърца. При вида на всичко това вече не обвинявах фараон Ехнатон, а Амон, който чрез боязън така тровеше живота на хората, че те предпочитаха да умрат.

На път за Тива аз се взирах във всичко и по тучните полета, където нивите се разораваха и семето се затъпкваше в тинята, видях роби и ратаи с пот на челата и набраздени от тоягите гърбове да проклинат стопаните си и да роптаят срещу господарите си. В сърцето ми тази неправда не беше по-приемлива от незасетите и буренясали плодородни ниви на Атон. Ала нетърпението ми беше голямо и аз напирах напред. Пот струеше от челата на моите гребци и те сърдито ми показваха дланите си, изприщени и подпухнали от напън. В желанието си да бъда добър исках със сребро да изцеря техните рани и с бира да утоля жаждата им. Но докато гребяха, превили гърбове, дочух ги да говорят помежду си:

— Защо трябва да се напъваме заради тази тлъста свиня, щом пред неговия бог всички са равни? Нека седне сам да погребе, та да опита работата с веслата. Да му пресъхне гърлото и дланите му да отекат, пък ако може, сетне нека ги цери със сребро.

Тоягата ме зовеше неудържимо, но нали бях на път за Тива, сърцето ми преливаше от доброта. Затуй размислих над думите им и разбрах, че говореха истината, слязох при тях и им рекох:

— Гребци, дайте и на мен едно весло!

Подир туй започнах да греба редом с тях. От коравото дърво на веслото дланите ми отекоха, изприщиха се и се разраниха. Гърбът ми се изкриви, всичките ми стави пламнаха в огън, гръбнакът ми сякаш щеше да се прекърши и гърдите ме боляха, като дишах. Но аз си рекох: „Нима по средата ще зарежеш работата, която доброволно избра? Нали робите ще ти се присмиват и ще те подиграват! Тази работа и колко други неща им се налага да понасят всеки ден. Трябва докрай да вкусиш от потта и болките в дланите им, за да разбереш какъв е животът на гребеца. Да, Синухе, навремето ти сам пожела чашата ти да бъде пълна.“ Затуй гребах, докато изнемогнах и слугите ме пренесоха в постелята ми.

На другия ден отново стиснах веслото в протритите си длани и гребците вече не ми се присмиваха, ами ме подканиха да се откажа:

— Ти си ни господар и ние сме твои роби. Повече недей да гребеш, че иначе палубата ще се вдигне като таван над главите ни и ние ще тръгнем заднишком с краката нагоре. Престани да гребеш, драги ни господарю Синухе, за да не се запъхтяваш. Все някакъв ред трябва да има във всичко, всеки човек си има място, отредено му от боговете, и твоето не е сред гребците.

Аз обаче продължих да греба редом с тях чак до Тива, хранех се с техния хляб и каша и пиех тръпчивата бира на роба. От ден на ден издържах все по-дълго на веслото, крайниците ми ставаха по-гъвкави и животът ми доставяше все по-голяма наслада, докато накрая установих, че гребането не ме запъхтява. Но слугите ми се бяха разтревожили и си подшушваха:

— Или скорпион е ухапал господаря ни, или пък и той се е побъркал като всички в Ахетатон, защото лудостта е заразно нещо, ако не носиш предпазна муска на врата си. Нас обаче не ни е страх от нея, понеже в дрехите си държим скрит по един Амонов рог.

Ала аз не бях нито побъркан, нито имах намерение да греба по-нататък от Тива или пък да остана гребец за цял живот — за мен тази работа беше прекалено изтощителна.

Така наближихме Тива и още отдалеч по реката се разнесе нейният аромат. За родения в Тива няма по-приятен аромат от този, той е по-благоуханен дори от дъха на смирна. Накарах слугите да намажат дланите ми с лековит мехлем, да ме измият и да ме нагласят с най-хубавите дрехи. Понеже от гребането коремът ми се бе стопил, препаската ми беше станала широка и те трябваше да я пристегнат с игли около бедрата ми.

— Господарят ни е болен! — завайкаха се те. — Коремът му, който е признак на знатност, е изчезнал и ние ще се срамим пред слугите на други знатни, че нашият господар вече няма корем.

Разсмях се и ги пратих в някогашната медникарска къща да уведомят Мути за пристигането ми, понеже вече не смеех да се появя ненадейно у дома си. На гребците раздадох сребро и злато и им казах:

— В името на Атон, идете и се наяжте така, че коремите ви да се издуят, разведрете сърцата си с блага бира и се любете с най-хубавите тивански момичета, защото Атон раздава радости и обича простите наслади. И понеже насладите на сиромасите са по-прости, тях ги обича повече, отколкото богаташите.

Но при тези думи гребците посърнаха, зачовъркаха с пръстите на краката си дъските на палубата, заопипваха среброто и златото и ми рекоха:

— Не искаме ни най-малко да те докачаме, господарю, но да не би среброто и златото ти да е прокълнато, щом ни говориш за Атон? Прокълнато сребро не можем да приемем, защото ще изгори ръцете ни, а и всеки знае, че ще се превърне в дим.

Ако не бях гребал редом с тях, никога нямаше да бъдат толкова откровени с мен, ала сега ми имаха доверие. Успокоих ги, като им казах:

— Щом ви е страх, тичайте бързо да размените златото и среброто срещу бира. Но тревогите ви са излишни — нито златото, нито среброто ми е прокълнато. По щемпелите ще познаете, че то е старо и истинско и не е смесвано с ахетатонска мед. И все пак трябва да ви кажа, че сте глупци и не си знаете ползата, щом се боите от Атон, който не е страшен.

— Хич дори не ни е страх от Атон — отвърнаха те. — От един безвластен бог никой не се бои, но ти добре знаеш от кого се боим, господарю, макар че заради фараона не смеем да назовем името му гласно.

Сърцето ми изгаряше от нетърпение и нямах желание повече да се препирам с тях. Затуй ги отпратих и те тръгнаха към пристанището, подскачайки, смеейки се и пеейки песните на гребците. На мен също ми се прииска да подскачам, да се смея и да пея, ала подскачането не подхождаше на достойнството ми, а пеенето ми щеше да прилича на хриптене. Запътих се направо към „Крокодилската опашка“, без да дочакам паланкин. Така след дълга раздяла отново се срещнах с Мерит и видът й не охлади копнежа ми — стори ми се по-хубава от всякога. Трябва обаче да призная, че любовта като всяка страст преиначава видяното. Всъщност Мерит вече не беше съвсем млада, ала в разцвета на своето лято тя беше моя приятелка и аз нямах по-близък човек на света. Като ме съзря, тя се поклони дълбоко и вдигна ръце, но сетне се приближи, сложи длани на раменете ми, погали ме по бузите, усмихна се и възкликна:

— Синухе, Синухе, какво се е случило с теб, че очите ти горят, а коремът ти е изчезнал по пътя?

— Скъпа моя Мерит — отвърнах, — очите ми горят от копнеж и любовен плам, а коремът ми се стопи от тъга и изчезна по пътя, докато бързах при теб, сестрице.

Тя избърса очите си и добави:

— Ех, Синухе, колко по-сладка е лъжата от истината, когато човек е сам и пролетта му е прецъфтяла безплодно. Но с идването ти за мен отново настъпва пролет и ще повярвам на твоите басни, приятелю.

Няма да описвам по-надълго срещата ми с Мерит, защото трябва да разкажа и за Каптах. Коремът му изобщо не беше мръднал, самият той беше станал още по-важен и още по-многобройни накити и гривни подрънкваха на врата, китките и глезените му, а пък златната плочка, която закриваше сляпото му око, бе украсена със скъпоценни камъни. Като ме видя, той се разплака, завика от радост и каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Заведе ме в една стаичка, покани ме да седна на меки килими, Мерит ни поднесе най-хубавото, с което разполагаше „Крокодилската опашка“, и заедно се веселихме. Каптах направи равносметка на богатствата ми и заяви:

— Господарю Синухе, няма по-умен човек от теб, защото ти излезе по-хитър от търговците на зърно. Досега малцина ги бяха измамвали, обаче миналата пролет ти ги надхитри, макар че и скарабеят сигурно има дял в тази работа. Както си спомняш, ти ми заповяда да раздам на преселниците за семе всичкото зърно и да поискам обратно само шиник за шиник. Тогава те нарекох луд, а и разумно погледнато, само един глупак може да постъпи така. Трябва да знаеш, че благодарение на тази твоя хитрост сега си почти двойно по-богат отпреди, така че главата ми вече не побира големината на цялото ти имане и си имам сума разправии с фараонските бирници, защото тяхната алчност и наглост надмина всяка граница. Та щом търговците на зърно узнаха, че преселниците ще получат семе, цената на пшеницата веднага спадна, а когато плъзна слухът за мира, тя съвсем спадна, тъй като всички продаваха пшеница, за да се отърват от задълженията си, и търговците на зърно понесоха големи загуби, а мнозина дори осиромашаха. Но докато пшеницата поевтиняваше, аз започнах да я купувам и складирам, като на ниска цена изкупих и невероятни количества пшеница, която още не беше нито изкласила, нито пожъната. През есента събрах раздаденото зърно шиник за шиник, както беше наредил ти, така че в складовете върнах и предишното зърно. Освен туй, господарю, мога поверително да ти кажа, че е лъжа, дето разправят, че пшеницата на преселниците била на петънца. Чиста си е като другата и не вреди никому. Затуй предполагам, че жреците и техните привърженици тайно са изливали кръв в хамбарите на преселниците, от което зърното е ставало на петна и е замирисвало. Само че такива приказки са опасни и не те съветвам да ги споделяш с другиго. Пък и никой не ще ти повярва, защото всички са твърдо убедени, че пшеницата на преселниците е прокълната и че хлябът им също е прокълнат. А и в твой интерес е, господарю, хората да мислят така. Защото с настъпване на зимата цената на зърното пак се повиши, когато Ейе от името на фараона започна да товари кораби с пшеница за Сирия, за да изтласка вавилонската пшеница от сирийските пазари след сключения мир. Ето защо зърното поскъпна и сега струва повече от когато и да било. Печалбата ни е несметна и ще расте все повече, колкото по-дълго държим зърното на склад. Наесен в Египет ще плъзне глад, понеже нивите на преселниците стоят неразорани и незасети, робите бягат от фараонските ниви, а земеделците крият зърното си, за да не бъде изнесено в Сирия. Та затуй, господарю, не мога да не възвеличая хитростта ти от земята до небето. В зърнените сделки ти излезе по-опитен от мен, макар че отначало те смятах за луд.

Разпален от разказа си, Каптах продължи:

— Благословено да е това време, което прави богатия още по-богат и насила те кара да забогатееш дори сам да не го желаеш. Търговците на зърно също се съвзеха, уреждат денонощно угощения и на пировете им се лее вино, защото всеки изкупвач на зърно богатее, докато спи. Да, наистина живеем в чудесно време — в раклите и кутиите даже от нищото потича сребро и злато. Трябва да знаеш, господарю, че от продажбата на празни гърнета и делви спечелих толкоз, колкото и от пшеницата. Това не са никакви брътвежи, а самата истина, макар че не е за вярване. Изкупвачи на празни и употребявани делви кръстосват Египет и плащат за всяко гърне, поради което пивоварите и лозарите се вайкат и си скубят косите, че делвите не им достигат. Наистина удивително време, щом човек и от празното забогатява, но като дочух за това, успях да изкупя всички празни гърнета в Тива — наех стотици роби да ги събират и изкупуват и хората действително им предаваха даром употребявани гърнета, за да разчистят дворовете си от тяхната воня. Ако ти кажа, че миналата зима съм продал хиляда пъти по хиляда гърнета, може и да преувелича, но не е съвсем лъжа. Вече не си заслужава да лъжа, защото истината за тези гърнета и делви е по-невероятна от най-изкусните ми лъжи.

— Че кой е луд да купува празни гърнета и делви? — запитах аз, а Каптах лукаво присви здравото си око и отговори:

— Изкупвачите твърдят, че в Долната земя бил изнамерен нов начин за консервиране на риба в осолена вода, но аз проучих тази работа и узнах, че гърнетата поемат за Сирия. Огромни пратки били разтоварени в Танис и Газа, откъдето кервани ги пренасяли в Сирия. Обаче какво смятат да предприемат сирийците с празните гърнета — това никой не може да разбере, макар че с тази загадка занимавах немалко умни люде. Никой не проумява каква им е ползата за употребявани гърнета да плащат толкоз, колкото и за нови, и за какво изобщо ще им послужат тия празни гърнета.

Разказаното от Каптах за гърнетата беше озадачаващо, но аз реших да не си блъскам главата, понеже въпросът за пшеницата ми изглеждаше по-важен. Затуй, като изслушах отчета му докрай, аз му наредих:

— Ако е необходимо, продавай всичко и купувай зърно, Каптах. Купувай на склад възможно повече зърно, без да те е грижа за цената. Не става дума за зърно, което още не е покълнало, а само за такова, което виждаш с очите си и можеш с пръсти да го пипнеш. Освен туй трябва да помислиш не би ли могъл да откупиш от Сирия част от доставената там пшеница. Според мирния договор фараонът е длъжен да снабдява Сирия с пшеница, но тя и от Вавилон ще получава зърно, а чак такива количества не са й потребни. Наесен по Кеми наистина ще плъзне глад и затуй нека е проклет онзи, който продава на Сирия пшеницата от хамбарите на фараона, за да се надпреварва с Вавилон.

При тези думи Каптах отново възхвали мъдростта ми и рече:

— Право казваш, господарю, защото, ако тези сделки завършат успешно, ти ще бъдеш най-богатият човек в Египет. Сигурно ще ми се удаде да закупя още зърно, въпреки че ще трябва да плащам безбожни цени. А пък онзи, когото проклинаш, е глупавият жрец Ейе. След сключването на мира той продаваше на Сирия зърно, докато още беше евтино, и в глупостта си продаде толкоз много, че ще й стигне да покрива нуждите си години наред. Стори го, защото Сирия заплащаше зърното веднага, и то в злато, а заради тридесетилетния юбилей Ейе се нуждаеше от неимоверно много злато. Но както установиха търговците на зърно, сирийците не желаят да продават пшеницата — натовариха я на корабите си през зимата и не дават зрънце обратно. Сирийците са хитри търговци и ми се струва, че ще изчакат, докато в Египет всяко зърно почне да се мери със злато. Едва тогава ще ни продадат собствената ни пшеница и в раклите си ще приберат всичкото злато на Египет. Искам да кажа, онова злато, което двамата с тебе, господарю, не ще смогнем да приберем за себе си.

Скоро обаче забравих за пшеницата, за надвисващата над Египет беда и за бъдещето, което потъваше в мрак, след като залезът бе хвърлил последния си кървав отблясък над Ахетатон, защото се бях загледал в очите на Мерит, сърцето ми се опиваше от хубостта й и тя ми се струваше като вино в устата и като помада в косата. Разделихме се с Каптах и Мерит разгъна постелята си да си легна. Вече не се колебаех да я наричам моя сестрица, макар по-рано да си въобразявах, че никога не ще мога да смятам някоя жена за своя сестрица. След всички бури и разочарования през младежките години приятелството с Мерит беше за мен като хляба и виното, които засищат глада и утоляват жаждата, а допирът на устните й ме опиваше по-силно от вината на всички планини и пристанища. Когато засити глада и утоли жаждата ми, ръцете й продължиха да стискат моите в нощния мрак и дъхът й облъхваше шията ми, разговаряхме и сърцето ми нямаше тайни пред нея — говорех й честно и открито. Без да подозирам, нейното сърце все пак запази тайната си, но това сигурно е било написано на звездите, преди още да се родя, така че то не е причина да огорчавам спомена си за нея.

По този начин любовта ми ме опияняваше и в зрелите си години се чувствувах по-силен, отколкото на младини, защото на младини човек се лута и поради липса на опит любовта му се превръща в мъка. Освен туй младостта не познава силата си, смята я за естествена и неизчерпаема и не предполага, че с годините и с приближаване на старостта силата на мъжа се изчерпва. Независимо от това в старините си аз все пак въздигам младостта си над своите зрели години, защото гладът като че ли е за предпочитане пред ситостта, а жаждата навярно разпалва човешката мисъл по-добре от винените пари. Всеки случай при тогавашното ми пребиваване в Тива аз намирах зрелите си години за по-силни от младостта, ала това ще да е било представа, която животът втълпява на човека. Заради тази представа всичко ми изглеждаше прекрасно, никому не зловиждах и всекиму желаех доброто. Докато лежах до Мерит, вече нямах чувството, че съм чужденец на този свят. Прегръдката й беше моя стряха, устните й прогонваха самотата ми, ала всичко се оказа също мираж, който е трябвало да изживея, за да бъде чашата ми пълна.

В „Крокодилската опашка“ отново се видях с малкия Тот. Срещата ни сгря сърцето ми — той обгърна с ръчички шията ми и ме нарече татко, така че не можех да не се развълнувам от добрата му памет. Мерит обясни, че майка му била починала и тя го приютила при себе си, понеже при обрязването му го държала на ръце и това по стар обичай я задължавало да се грижи за възпитанието му, ако неговите родители не можели. В „Крокодилската опашка“ Тот вече се чувствуваше като у дома си, посетителите го глезеха и му носеха подаръци и играчки, за да се докарат пред Мерит. Аз също се привързах към него и по време на престоя ми в Тива го взех при себе си в някогашната медникарска къща, което много зарадва Мути. Като го гледах да си играе под сикомората и като чувах как палува с децата по улицата, аз си спомних за моите детски години в Тива и завидях на малкия Тот. Той дотолкова свикна с дома ми, че и нощем оставаше там. Въпреки че още не беше дорасъл за училище, за свое развлечение започнах да го обучавам. Щом забелязах, че е умно момче и лесно запаметява писмените изображения и знаци, реших на мои разноски да го настаня в най-хубавото тиванско училище, където ходеха децата на знатните, и Мерит беше във възторг от решението ми. На Мути пък не й омръзваше да му пече медени сладкиши и да му разказва приказки. Сбъднало се беше желанието й в дома си да имам дете, но не и жена, която можеше да й се меси и да залива краката й с вряла вода, както постъпват стопанките със слугите, щом се сдърпат с мъжете си.

При тази обстановка нищо не ми пречеше да бъда щастлив, но по онова време напрежението в Тива беше голямо и не можех да си затворя очите пред него. Не минаваше ден без сбивания по улиците и площадите, хората взаимно си нанасяха рани и си трошаха главите в спорове за Амон и Атон. Фараонските стражи и съдиите бяха затрупани с работа. Всяка неделя на пристанището отвеждаха завързани с тръстикови въжета мъже, жени, старци, че дори и деца. Измъкваха ги от къщите им и ги изпращаха на принудителна работа по нивите на фараона и в каменоломните, а в рудниците някои биваха изпращани и заради Амон. Но те не тръгваха като роби и престъпници — народът се стичаше на пристанището и кейовете побеляваха от изпращачи, които се сбогуваха с тях, обсипваха ги с цветя и нехаеха за стражите. Изгнаниците вдигаха завързаните си ръце с викове: „Ние скоро ще се върнем!“ А някои от мъжете ожесточено разтърсваха ръце и заканително викаха: „Наистина, скоро ще се върнем и ще вкусим кръвта на Атон!“ Така викаха те, ала от страх пред тълпата стражите не смееха да ги усмирят и едва след отплаването на корабите надолу по течението ги налагаха с тоягите си.

Жителите на Тива се бяха разединили, заради Атон син се разлъчваше от баща си и жена от мъжа си. Както служителите на Атон носеха по дрехите и яките си кръста на живота, така рогът на Амон беше отличителен белег на неговите служители, по който те се разпознаваха. Носеха го явно по дрехите и яките си и никой не можеше да им попречи, защото рогът открай време е бил обичайно украшение по облеклото и накитите. Не знам само защо тъкмо него бяха избрали за свой знак. Може би това беше овнешкият рог на Амон, но и едно от многобройните божески имена на Амон се бележеше по същия начин както думата „рог“, та нищо чудно жреците да я бяха изровили от забрава и предложили на народа за символ. Всеки случай носещите рог обръщаха кошовете на рибарите, чупеха кепенците на къщите и нараняваха минувачите, викайки: „С роговете мушкаме, с рогове Атон пробождаме!“ Обаче служителите на Атон започнаха да загръщат под дрехите си ножове, изковани по подобие на кръста на живота. С тях се отбраняваха и викаха: „Нашият кръст е по-остър от рог, с кръста на живота във вас ще всадим вечен живот!“ И не беше лъжа, че с помощта на тези ножове не един човек се озоваваше в Дома на смъртта, за да заживее вечно. Стражите не само че не ги преследваха, но ги закриляха, макар че нерядко пред очите им нападаха някой самотен рог, убиваха го и захвърляха голия му труп на улицата.

За мое учудване през изтеклата година властта на Атон в Тива бе нараснала значително и отпърво не можех да си обясня на какво се дължеше това. Оказа се, че голяма част от преселниците бяха избягали в Тива. Изгубили всичко, обеднели повече от всякога, в ожесточението си те носеха Атон в себе си и обвиняваха жреците, че отравяли зърното им, а високопоставените — загдето затлачвали напоителните им вади и със стадата си отъпквали нивите им. Мнозина пък, които бяха посещавали училищата на Атон и бяха усвоили новите писмена, се застъпваха за Атон със същия плам, с който младостта се опълчва срещу старостта. Освен туй робите и пристанищните носачи се сдушаваха и си казваха: „Доходите ни се преполовиха и няма какво да губим. Атон не прави разлика между стопани и роби, между господари и слуги, докато на Амон трябва да плащаме за всичко.“

Но най-ревностни защитници на Атон бяха крадците, похитителите на гробове и шарлатаните, които като доносници бяха забогатели доста и се бояха от възмездие. Поборници за Атон бяха също всички, които по един или друг начин чрез него си изкарваха хляба и искаха да си запазят благоволението на фараона. При това разединение в Тива на мирните и почтени граждани им додея всичко, те преставаха да вярват в боговете и горчиво се оплакваха: „Дали ще е Амон или Атон — все едно. На нас ни се иска да си гледаме работата, дорде можем, а не да ни теглят ту насам, ту натам, така че накрая да не знаем на краката си ли стоим или на главата.“ По онова време най-лошо беше положението на човек, който искаше да гледа с отворени очи и оставяше всеки сам да избира вярата си. Върху него се нахвърляха с оскърбления и обвинения, че бил отпуснат и равнодушен, глупав и опърничав, непокорен и вероломен, докато изтерзан, той разкъсваше дрехите си, затвореше очи и грабнеше или кръста, или рога в зависимост от това, кой от тях според него щеше да му докара по-малко ядове.

Ето защо много къщи и цели квартали си имаха знаци. Винарните, бирариите и публичните домове също си имаха знаци, така че роговете си пиеха виното в свои винарни, както и кръстовете си пиеха бирата в свои заведения, а момичетата, които упражняваха занаята си край зидовете, сменяха кръста или рога на шията си според вкуса на клиентите. Но всяка вечер, замаяни от виното и бирата, роговете и кръстовете плъзваха по улиците, чупеха лампите, гасяха факлите, тропаха по кепенците на къщите и се сбиваха помежду си. Вече наистина не знаех дали кръстовете или роговете бяха по-лоши — еднакво се гнусях и от едните, и от другите.

„Крокодилската опашка“ също трябваше да си избере свой знак, макар Каптах да беше против, защото предпочиташе да държи страната на всеки, от когото можеше да измъкне сребро. Но това вече не зависеше от неговия избор — по стените на кръчмата всяка нощ се появяваше кръстът на живота, заобиколен от неприлични рисунки. Нямаше нищо странно, тъй като търговците на зърно ужасно ненавиждаха Каптах, загдето с раздаването на пшеница сред преселниците ги беше довел до просешка тояга. Не му помагаше, че в данъчните архиви беше записал заведението на името на Мерит. Чуваше се също, че Амонови жреци бивали подлагани на тормоз в кръчмата му. Нейни постоянни посетители бяха всички съмнително забогатели от пристанището, които не подбираха средства, за да натрупат богатство. Главатарите на похитителите на гробове с охота пиеха там „крокодилска опашка“ и в задните стаички търгуваха с прекупчиците на крадени вещи. Всички те бяха взели страната на Атон, защото им помагаше да забогатеят. В името на Атон можеха да разорят съперниците си и чрез лъжесвидетелствуване пред съдиите да ги изпратят в рудниците. Похитителите на гробове също можеха да оправдаят деянията си с обяснението, че — водени от пламенната си вяра в Атон — са се вмъквали в гробниците, за да изличат от стените им името на прокълнатия бог.

Докато пребивавах в Тива, съвсем малко болни наминаваха в двора ми да дирят моята помощ. Хората ме отбягваха, отвръщаха лицето си от мен, а като ме срещнеха на уединено място, казваха:

— Не ти мислим злото, Синухе. Жените и децата ни страдат от сума болести, отчаяли сме се и не знаем що да сторим, защото друг лечител като теб няма. И все пак при теб не смеем да дойдем от страх, че дворът ти е прокълнат и че ще си навлечем беля. Ние от проклятие не се плашим — боговете вече ни дотегнаха и немотията така ни е налегнала, че малко ни е еня дали ще живеем, или ще мрем. Страх ни е обаче от роговете, които разбиват вратите на къщите ни и трепят децата ни, когато идем на работа. Пък и нали знаеш, че самият ти прекалено много говореше за Атон и на яката си носиш този противен знак.

— С вашата гламавост няма да ме докачите, ала разбирам затрудненията ви. Съветвам ви да идете при Амон, понеже съм чувал, че церял болните по чудотворен начин — казвах им аз, а те отвръщаха:

— Смел човек си ти, Синухе, щом произнасяш името на Амон, без да се боиш от стражите. Вярно е, че той извърши немалко удивителни изцеления, но те са краткотрайни, скоро страданията се подновяват и са още по-тежки. Вече сме го изпитали, пък и се страхуваме от Амоновото свято лечение, защото то за цял живот ни обвързва с роговете. А ние и с тях не искаме да имаме работа, предпочитаме да си живеем живота свободно и без страх и да се трудим на спокойствие. Обаче не ни позволяват. Затуй те молим за извинение, Синухе, че заради себе си и семействата си вече не смеем да те поздравяваме и да ти се покланяме пред хората, както се полага на достойнството ти.

Но роби и пристанищни носачи продължаваха да идват при мене, щом си притиснеха пръстите между мелничните камъни, щом си нараняха колената или си премажеха ръката при спускане на товари с пристанищните макари. Те боязливо ме поглеждаха и питаха:

— Вярно ли е, че Атон, когото не познаваме, понеже няма образ, не правел разлика между богатия и бедния и снемал веригите на роба? На нас също ни се иска да спим под балдахин, да пием вино от златни бокали и да оставим другите да се трудят за нас. Чували сме, че по едно време богатите работели в рудниците и че жените им просели по уличните ъгли, а пък ония, дето по-рано не притежавали нищо, топели хляба си във вино и нощем спели под златен покрив. Ако някога е съществувало такова време, защо то да не настъпи отново? Може би Атон ще ни го върне.

Лекувах пръстите им, намествах изкълчените им крайници, превързвах колената им и казвах:

— По-добре не ми задавайте такива въпроси, защото не мога да ви отговоря. Само фараон Ехнатон познава мъдростта на Атон, който му е явил замислите си. Знам, че Атон поставя всекиго на мястото му, отрежда му език и цвят на кожата. Роби винаги е имало и винаги ще има. Хората имат ръце, за да работят — това е положението и затуй нека всеки да се труди според умението си. Боя се, че приказките ви са опасни, а мислите ви — ужасяващи, та гледайте стражите да не ви чуят.

Отвръщаха ми:

— Говорим ти искрено, Синухе, защото знаем, че си наивен и добродушен, щом ни лекуваш, без да искаш отплата, и че даже на една муха не можеш да сториш зло. Затуй едва ли ще ни предадеш. Но ти не схвана въпроса ни. На нас ни е ясно, че хората имат ръце, за да работят, защо обаче точно ние сме се родили да робуваме и слугуваме, а други се раждат под балдахини и пият от златни бокали? Това не разбираме и искаме да ни се обясни. Иначе ще захванем да си мислим, че всичко е някаква грешка, някакво недоразумение и че тук има нещо гнило. Нищо чудно някой ден да поразровим гнилото и с него да нахраним богаташите, знатните и ония, дето ни налагат с тоягите си.

Тяхната безочливост ме изумяваше, макар че не беше безпочвена. Напрягах ума си, но всичките ми познания не стигаха, за да измисля отговор, та им казвах:

— Човек е роб тогава, когато се чувствува роб, ала в сърцето си всеки е свободен.

При тези думи те ми се изсмиваха и заявяваха:

— Ако някога тоягата заиграе по гърба ти, няма да приказваш така! — Сетне добавяха. — Понеже си наивен и добродушен и ни лекуваш без отплата, ние те обичаме, Синухе. Я ела при нас на пристанището, че да те скрием в някой празен тръстиков кош и да те пазим, когато започне големият лов на чакали! Изглежда, че той скоро ще започне, защото хамбарите ни се опразват, маслото ни гранясва и няма какво да губим.

При все това никой не се осмеляваше да ме притеснява, понеже бях царски лекар, а и всички бедняци от пристанищния квартал ме познаваха и знаеха делата ми. Ето защо по стените на къщата ми никой не драскаше кръстове и неприлични рисунки, нито пък хвърляше мърша в двора ми, а пияните размирници заобикаляха дома ми, когато вечер напук на стражите ревяха името на Амон по улиците. Толкова дълбоко в кръвта на хората бе проникнала почитта към ония, които носеха символите на фараона, въпреки всички напъни на жреците да убедят народа, че Ехнатон бил лъжефараон.

Но ето че един горещ ден малкият Тот се прибра от игрите напердашен, с разкървавен нос и с един избит зъб, който никак не му беше излишен, тъй като зъбите му тъкмо се сменяха и устата му бездруго на нищо не приличаше. Колкото и да се правеше на юнак, дойде си, подсмърчайки, Мути здравата се изплаши и от яд заплака, докато му миеше лицето. Когато го изми, гневът й беше станал неукротим, тя стисна в кокалестата си ръка бухалката за пране и извика:

— Дали ще е Амон или Атон — все едно, обаче хлапетата на плетача на тръстика ще ми платят за това!

Изфуча навън, преди да мога да я успокоя, и подир малко откъм улицата се разнесоха момчешки писъци, а ведно с тях ругатни и вопли на мъж. Двамата с Тот уплашено погледнахме от портата и видяхме Мути в името на Атон да налага петте момчета, майка им, че и самия плетач на тръстика. Той напразно се мъчеше да се отбранява с ръце и от носа му течеше кръв.

Щом свърши, Мути се върна все още запъхтяна от ярост, а когато се опитах да я укоря и да й обясня, че ненавистта поражда ненавист, а мъстта посява мъст, тя насмалко не ме халоса с бухалката. Ала в течение на деня съвестта започна да я гризе, тя пъхна в една кошница медени сладкиши и гърне с бира, отнесе ги на плетача заедно с една съвсем нова дреха и се помири с него, с жена му и децата му, казвайки:

— Да си държиш хлапетата изкъсо, както правя аз с моето, искам да кажа — с момчето на моя господар. Срамно е добри съседи да вдигат крамоли заради роговете и кръстовете. Аз плюя на всеки бог, щом заради него момчето ми яде бой и от носа му шурти кръв.

След туй премеждие плетачът на тръстика започна да уважава Мути и в празник обличаше подарената дреха. Синовете му се сприятелиха с Тот, отмъкваха от кухнята ни медени сладкиши и пердашеха наред момчетата както на роговете, така и на кръстовете, щом попаднеха на нашата улица да правят бели. Тот се биеше рамо до рамо с тях, така че дори Сет не би могъл да установи дали беше рог или кръст. И все пак, щом отидеше да играе на улицата, сърцето ми изтръпваше от страх. Не исках да го възпирам, за да се научи да не се огъва и да дири правото си, макар че всеки ден му втълпявах:

— Думата тежи повече от юмрука, Тот. Знанието е по-силно от невежеството, запомни го!

5

Друго за престоя ми в Тива почти няма какво да спомена, но ще продължа разказа си за него, понеже оттам насетне само неприятности остават за описване. По поръка на фараона трябваше да намина в златния палат, въпреки че страхът ми от Мехунефер беше голям и трябваше да се промъквам покрай стражите и придворните като заек, придържащ се към храстите от страх пред хищен орел. Там се срещнах със скиптроносеца Ейе, който — съвсем помръкнал и загрижен — открито ми каза:

— Синухе, всичко се изплъзва от ръцете ми и се боя, че от ден на ден все по-лошо ще става. Опитай се да вразумиш фараона и ако няма друг начин, дай му да пие упоително, за да се закроти и да забрави съновиденията си. Всяка негова следваща заповед е още по-безумна, та ми се струва, че изобщо не разбира накъде вървят нещата. Вкусът на властта вече направо ми нагарча, а пък и оня проклетник Хоремхеб заговорничи срещу мене и спира в Мемфис натовареното зърно, което изпратих за Сирия съгласно мирния договор и с цел да се сдобия със злато. Хоремхеб става все по-нагъл, не се подчинява на моите нареждания и управлява в Мемфис, сякаш е наместник на фараона там, макар да му е добре известно, че аз тук съм наместникът на фараона. Скоро закривеният скиптър в ръката ми наистина ще се окаже безпомощен и от камшика ми няма да има никаква полза, след като фараонът забрани смъртното наказание и не разрешава престъпниците да бъдат бити с тояги. Как си представя, че народът може да уважава законите, щом на крадеца вече не бива да се отсича ръка за назидание, нито да се отрязват нечии уши или нос? Това не го проумявам, защото така е било открай време и така би трябвало да си остане занапред, за да се запази уважението към законите. Ала как ще се запази това уважение, като законите всеки ден се изменят според хрумванията на фараона? Папирусовите свитъци пред трона изтъняват и се продупчват от непрекъснатото изчегъртване и поправяне на текста.

Той горчиво въздъхна и продължи:

— Жреците на Амон ме налитат като оси. Разумни мъже са: тачат старите обичаи, готови са на мир и сговор при умерени условия и биха допуснали Атон да властвува редом с Амон, защото и те са изплашени, че народът вече не почита никой бог. Хората сякаш изживяват последния си ден и казват: „Да ядем и пием, че утре ще си отидем и след смъртта няма да ни има.“ Повярвай ми, Синухе, не се ли вразуми фараонът, всичко това ще свърши ужасно. Ако ли пък не желае да се вразуми, тогава черепът му ще трябва да се отвори и за това си ни нужен ти, Синухе. За лекарската си отговорност не се тревожи — други ще я поемат наравно с теб. От специалисти по черепа и от хирурзи към тукашния Дом на живота вече събрах множество доказателства, които неопровержимо свидетелствуват, че заболяването на фараон Ехнатон е напреднало достатъчно и е уместно постоянното му главоболие да се излекува чрез трепанация. Освен туй, както знаеш, бедрата му продължават да наедряват и да се обезформят, така че той скоро не ще може да се движи. Много даровити лекари са на мнение, че водата, която го издува, се е вдигнала в главата му и е наложително да се източи.

Нямах намерение да разговарям с него за медицина, та запитах иронично:

— Роговете ли са решили кой ще бъде неговият наследник, или ти сам ще го избереш, жрецо Ейе?

Той се намръщи, повдигна ръце и рече:

— Ако си бях останал жрец като по-рано, сега щях да си живея на спокойствие в Хелиопол да събирам мед от пчелиците и да мажа лицето си с елей. Обаче онази проклетница ме поведе със себе си и ме зарази със собственото си властолюбие, та вече нямам мира. Макар и мъртва, тя дори в съня ми ме преследва, а душата й на няколко пъти ми се явява в градинската постройка и в тронната зала. Не, Синухе, който веднъж е вкусил властта, той все по-жадно се стреми към нея и тази жажда е най-страшната от всички човешки страсти. Но пък и насладата при нейното утоляване е по-голяма, отколкото при всяка друга човешка страст. Благодари на съдбата си, Синухе, ти, който си самотен, че не познаваш тази страст. Честна дума, ако бях владетел на Египет, щях да намеря средства да успокоя народа, да върна всичко постарому и да направя фараонската власт по-силна от когато и да било, преди Амон и Атон да господствуват редом и да си оспорват могъществото. За тази цел на Атон му е нужен образ, та народът да го разбира и да прозре, че той по нищо не се отличава от другите богове. Защото фараон Ехнатон съвсем погрешно схвана и опорочи учението и замислите ми, които му втълпих още като юноша. Ти, Синухе, знаеш как постъпва един лекар, когато някой побеснял пациент буйствува и не може да се усмири. Нали тогава лекарят го рязва с нож, вкарва рогчето си във врата му и оставя кръвта да тече, докато болният се успокои. Ако имах власт, аз наистина щях да направя така, че да тече кръв, и народът непременно щеше да се успокои.

Нежеланието ми да разговаряме за медицина не намаляваше, понеже не виждах изгледи да излекувам невежеството му по медицинските въпроси. Затуй отново запитах:

— Избрал ли си му вече наследник, жрецо Ейе?

Той пламна, вдигна отбранително ръце и каза:

— Не говори така, аз действително не съм държавен изменник и знаеш, че съм му предан. Ако преговарям с жреците, правя го за негово добро и за да запазя властта му. Но умният не се осланя само на една стрела, ами държи в колчана си по няколко. Затуй ще ти намекна, че Семнехкере още е момче, обаче велики царски съпруги и по-рано са си окачвали царската брада и са управлявали на фараонския престол. Както знаеш, аз съм баща на царица Нефертити, сиреч кръвта ми с намерила достъп до владетелските покои. Друго не искам да споделям с тебе, но ти го намекнах, за да си знаеш интересите. Доколкото ми е известно, ти си доста близък приятел с оня надут и славолюбив Хоремхеб. Той обаче седи върху остриетата на копията, а такова място е твърде неудобно — ненадейно може да падне и да си строши главата. Само фараонската кръв обединява двата престола и в златния палат тя трябва да тече век след век неопетнена, за да скрепява двете корони. Но тази кръв може да управлява и по женска линия, щом фараонът няма син.

Думите му ме стъписаха и аз запитах:

— Да не искаш да кажеш, че Хоремхеб, моят приятел Хоремхеб е устремил поглед към червената и бялата корона? Това са безразсъдни приказки и трябва да те е ухапало бясно куче, за да ги приказваш. Сам знаеш, че той произхожда от простолюдието и в златния палат дойде със сива бедняшка наметка на раменете.

Но Ейе навъсено обърна към мен мургавото си подпухнало лице, недоверчиво ме изгледа с потъналите си под дебели вежди очи и рече:

— Кой може да чете в сърцата на хората? Властолюбието е най-силната човешка страст и ако той има дързостта да си въобразява подобни неща, много бързо ще го накарам да слезе на земята.

Той ми разреши да се оттегля, ала мислите като пчели се рояха в главата ми, та не се и сещах да се озъртам и да се движа покрай стените, защото всичко, което ми бе наговорил за царската кръв, накара сърцето ми да пламне. В царица Нефертити изобщо не течеше царска кръв, но ако фараон Ехнатон умреше, тя щеше да поеме властта, докато дъщеря й Меритатон навърши пълнолетие и Семнехкере започне да управлява като неин съпруг. Освен в Меритатон царска кръв течеше в останалите дъщери на Ехнатон, както и в сестра му Бакетатон, обаче по мъжка линия царска кръв имаше единствено Ехнатон — със своите шамански хитрини и престъпления царската майка Тейе се беше погрижила за това. И никой не подозираше, че в моите жили може би течеше кръвта на великия фараон и на принцесата от Митани. Само свещената кръв предоставяше права над трона, поради което аз, Синухе, навярно имах право да претендирам за фараонския престол и за червената и бялата корона, без това да беше известно някому.

Но дори само мисълта за това ме караше да изтръпна, защото властта ужасяваше заешкото ми сърце, като виждах какви плодове никнеха от нея. За мен нямаше нищо по-страшно от непосилната отговорност, идеща от престола и короните, и ми беше непонятно как някой доброволно можеше да се стреми към такава отговорност. Затуй думите на Ейе за тайните помисли на Хоремхеб ми се струваха нелепи. Бях благодарен на съдбата, че в нощта на моето раждане тя с тръстикова лодка ме бе превела в бедняшкия квартал отвъд реката, благославях мургавите пръсти на царица Тейе, които бяха сплели тръстиките, освобождавайки ме от бремето на короните и от всякаква отговорност. Но по природа човек е толкова безразсъден и непоследователен, че независимо от всички уверения на моя разум сърцето ми изпитваше огорчение и усещаше неправдата, извършена спрямо мен. А пък моят разум ми подсказваше, че за мен тази неправда беше благодатна, понеже имах сърце не на владетел, а на кротък човек.

Както се лутах по коридорите на палата, обзет от трескави, горчиви мисли и без да гледам пред себе си, налетях естествено право на Мехунефер, настоятелката на игленицата, макар че бях решил да направя всичко възможно да не я срещна. Не е изключено потайните ми размисли да ме бяха отвели против волята ми право при нея, тъй като човек често сам не знае какво вършат краката му. Всеки случай здравата се изплаших при вида на дебело намазаното й лице и черните й очички, а подрънкването на многобройните накити по врата и гърдите й извикаха в ума ми трещенето на бойните колесници и щитовете, когато със завързани ръце тичах в пясъка на пустинята подир колесниците на Азирувите войници. Но като ме видя, Мехунефер се изплаши не по-малко от мен, сключи ръце, озърна се и ме дръпна зад колоните въпреки отчаяната ми съпротива. Там ме погали по бузите, огледа се боязливо и каза:

— Синухе, Синухе, гълъбче мое, вярно мое биче, дойде значи най-сетне да ме вземеш. Уверявам те, че приятелството ни в никакъв случай нямаше да те вкара в грях. Последвах те в Ахетатон, за да ти го кажа, обаче слугите, ти се отнесоха към мен подло и ме отведоха обратно на кораба. Когато скочих във водата и се върнах на брега, те отново ме хвърлиха в реката и ме бутаха с върлини, така че без малко не се удавих. Не ми оставаше нищо друго, освен да доплувам до кораба и там гребците ме изтеглиха с веслата си, което беше голям срам за мен. При все това не ти се сърдя, Синухе, защото съм убедена, че вината не беше твоя, а на безразсъдните ти слуги. Отпосле научих, че си заминал за Сирия с опасна задача и че по време на този поход си се прославил. Не знам обаче как да ти разкажа всичко и се боя, че ще нараня сърцето ти…

Тя закърши ръце, беше много объркана и черните й очички отбягваха погледа ми, та страхът ми се увеличи още повече — не можех да изтълкувам държането й другояче, освен в безумството си да почне да ме убеждава, че съм й направил дете, макар в милувките си да не бях стигнал дотам. Но тя се разплака, хвана ме за ръцете и изхълца:

— Синухе, Синухе, скъпи мой приятелю, аз съм малодушна жена и не биваше да ме оставяш сама. Не знам дали ще можеш да ме разбереш, като самият ти си толкова предан и стеснителен, но се надявам да успееш. Искам да ти кажа, че докато те нямаше, друг мъж ме погледна сластолюбиво и аз се поддадох. — Плачейки горчиво, тя утешително ме потупа по бузите и продължи: — Всъщност той не е лош човек и ми харесва, макар че не прилича на теб — як е като бик, бие ме и ще ми изскубне ушите. Затуй те моля, Синухе, иди си, за да не ни забележи двамата, че тогава ще ме бие още по-жестоко. Това не ми се иска, въпреки че понякога изпитвам наслада от болката, която ми причинява. Прости ми, Синухе, ако по този начин разбивам сърцето ти, но повече не бива да оставам насаме с теб.

Погледна ме плахо, боейки се вероятно, че и аз ще я ударя. Но облекчението ми беше толкова голямо, че на драго сърце бих се разсмял и заскачал от радост, ала се престорих на тъжен и й рекох:

— Хубавице Мехунефер, пожелавам ти да бъдеш щастлива, защото твоето щастие е и мое щастие. Помни все пак, че в сърцето си ще запазя твоя образ завинаги и никога няма да те забравя.

Не беше лъжа, защото знаех, че никога нямаше да забравя тази ужасна жена, но тя се трогна, потупа ме със сбръчканите си ръце по бузите и ми се стори, че щеше да допре устни до моите, ако не се страхуваше, че любимият й можеше да ни види. Накрая каза:

— Синухе, развълнувана от виното и скръбта, през нощта след смъртта на великата царска майка навярно съм ти наговорила странни неща. Вече не си спомням какво съм казала и се надявам, че и ти не помниш. Но ако помниш, знай, че всичките ми приказки са били чиста измислица и че с устата ми е говорело виното, а не аз. Великата царска майка беше добра, почтена жена, в нейна памет всеки ден принасяме жертви и за нея говорим само добро, особено откакто нейната душа започна да се явява в градинската постройка и нощем понякога да седи на царския престол в тронната зала с окачена царска брада.

В главата ми всичко още повече се обърка. Напълно възможно беше Мехунефер, опиянена от виното, наистина да ме е лъгала и да е съчинявала историите си, за да се поперчи. Но разговорът ни бе прекъснат от писъка на Мехунефер — тя като ужилена се отстрани от мен и с престорен възторг на лицето се втурна срещу някакъв шардански подофицер, който се зададе по коридора. Беше едър, дебел мъжага с ръце като лопати и със зачервени от бирата очи, които искряха като на бик. Камшикът му с украса от мед изплющя по гърба на Мехунефер, той я хвана за врата и извика:

— Сет и всичките му дяволи да те поразят, дърта краво, пак ли се сдушваш с други мъже!

Досетих се, че подофицерът е любимият на Мехунефер, за когото ми бе разказала, и бързо се изпарих, защото той наистина беше грамаден и страшен човек.

В харема също наминах да се обадя на вавилонската принцеса, която беше строшила гърне с фараон Ехнатон и която царица Нефертити набързо беше изпратила от Ахетатон в Тива, където пребиваваха другите жени на фараона. Беше хубава мома, заговори ме любезно, защото знаех езика й, а тя самата вече беше научила египетския език и го говореше забавно и очарователно. Макар че беше крайно недоволна, загдето фараонът не си беше изпълнил задължението спрямо нея, тя се радваше на пребиваването си в Тива и в Египет се чувствуваше по-добре, отколкото затворена във вавилонския палат. Удивена и възхитена от живота в Тива, тя ми каза:

— Никога не съм знаела, че жената може да разполага с такава свобода, както в Египет. Не ми е необходимо да закривам лицето си пред мъжете и мога всекиго да заговоря. Достатъчно е да заповядам и веднага ме отвеждат с лодка в Тива, където съм добре дошла на благородническите пиршества, без някой да се възмущава, че позволявам на хубавите мъже да обгръщат с ръка шията ми и да докосват с устни бузите ми. Ще ми се обаче фараонът да изпълни задължението си към мен, та след туй да бъда още по-свободна и да мога да се любя с всеки, с когото пожелая. Защото, ако съм разбрала правилно, в Египет съществува обичай всеки да се люби, с когото поиска, стига да го върши така, че другите да не узнаят. Смяташ ли, че фараонът скоро ще ме покани да изпълня дълга си към него? Когато около мен другите се забавляват и ми разказват какви ли не лудории, започвам много да се дразня, че все още съм целомъдрена, макар че пред мен отдавна бе строшено гърне.

Доста хубава беше, имаше по-светла кожа и по-пламенни очи от египтянките, така че добре разбирах охотата на мъжете да обгръщат ръка около шията й. Когато ме поглеждаше, в очите й проблясваха лукави пламъчета, поради което думите й ме смутиха и не знаех какво да отговоря. Тя поразгърна дрехата си и рече:

— Предполагам, че фараонът е загрижен за здравето ми и те е изпратил да ме прегледаш. Но мога да те уверя, че климатът в Египет ми понася чудесно. Безпокои ме единствено, че може би съм малко пълна, за да бъда съвсем по вкуса на египтяните. Кажи ми дали е така и не е ли необходимо да поотслабна. Кажи ми честно, като египтянин и като мой приятел, за да поправя този недостатък. Защото във Вавилон колкото една жена е по-пълна, толкова повече допада на мъжете. По тази причина там старателно се тъпчех със сладкиши и пиех сметана, за да имам повече месо по костите.

Забравих, че съм лекар, погледнах я, както ме помоли, като египтянин и неин приятел и я уверих, че няма никакъв недостатък, че повечето мъже предпочитат меката постелка пред твърдата и че в това отношение няма разлика между мъжете във Вавилон и в Египет. Посъветвах я обаче да се откаже от сладкишите и сметаната, понеже както фараонът, така и великата царска съпруга бяха мършави и дългошиести, поради което добрите нрави изискваха придворните също да бъдат мършави и дългошиести, а и женската мода се придържаше към този образец. Струва ми се, че благосклонните ми уверения все пак събудиха у нея погрешни представи, защото тя ме погледна доверително и каза:

— Както виждаш, на лявата си гръд имам брадавичка. Толкова малка е, че трябва да си доближиш очите, за да я видиш. Независимо от размерите си тя много ме дразни и ми се иска да я изрежеш. Няколко придворни дами, които бяха известно време в Ахетатон, твърдят, че такива операции си извършвал умело и че те доставяли удоволствие както на пациента, така и на теб.

Розовата й гръд бе напъпила и привличаше погледа, но от думите и поведението й забелязах, че шеметът на Тива вече я бе обзел, а пък аз нямах желание да се залавям с разпечатването на фараонски гърнета. Затуй изказах съжаление, че не нося лекарското си сандъче, и набързо си тръгнах. Не биваше да рискувам, а и Мерит ми харесваше повече от всички вавилонски принцеси. Но докато гледах на Тива и златния палат с очите на чуждоземната принцеса, аз се поучих и разбрах колко голяма беше покварата в златния палат, защото тя се беше заразила от нея и подражаваше на най-грозните египетски нрави. Затуй го разказах тук. Обаче трябва да призная, че като се разделихме, аз изпитвах по-друго угнетение. Не знам само дали то бе породено от нея или от всички останали мисли, които се рояха в главата ми. Всеки случай след срещата ни на мен ми беше по-лесно да напусна златния палат, отколкото ако си бях тръгнал само с жилата, забити от Ейе в сърцето ми.

Ще спомена още, че докато бях в Тива, една нощ пред дома ми спря паланкин и жрецът Хрихор дойде да ме навести. Припомни ми всичко станало между нас и рече:

— Не забравяй обещанието си, Синухе! Корабът вече се носи по буйната река, ала още не е късно да скочиш от него, ако пожелаеш.

— Не си спомням да съм ти обещавал нещо — отвърнах, запазвайки достойнството си. Тогава той се усмихна с усмивката на мъдрец, въртейки на палеца си свещения пръстен на Амон и с лъснало от елея лице, каза:

— Умът ти може да не е обещавал, ала сърцето ти обеща, макар ти сам да не го знаеш. Ето защо умът ти трябва да побърза и да догони сърцето ти, тъй като на зима по земята на Кеми ще плъзне глад, по петите му ще тръгнат болести, а след болестите ще потече кръв и тогава даже най-мъдрият вече не ще знае какво може да се случи.

— Разливът може лесно да се надигне — вметнах аз, — но като се надигне, събаря и повлича всички бентове по пътя си. Нищо чудно разливът, който ще надигнеш, да повлече и теб, Хрихор, теб и твоите жреци, без да мога да кажа дали ще ми е жал. Големият разлив може да нанесе много щети, но оттегли ли се, след себе си оставя повече плодородна тиня от когато и да било и реколтата става стократна.

Наместо да се раздразни, Хрихор запази мъдрата си кротост и рече:

— Сигурно се имаш за много умен, Синухе, като говориш толкоз сложно, ала сравнението ти е погрешно. По-скоро бих казал, че в мрака се кове меч и вече виждаш искрите да просъскват от острието му. Кове се меч, и то с безумството на фараона и с фанатизма на кръстовете, кове се с глада, с болестите и дори с кръвта, докато дойде време да прободе сърцето на Египет. Но щом сърцето на някой воин бъде прободено, той пада възнак и само червеите се възползуват от него да тлъстеят. Нима искаш да предадеш Египет във властта на червеите, Синухе? Дали ще е разлив или меч — все едно. Корабът все по-бързо се носи напред, но ти още можеш да скочиш с нас, Синухе, ако пожелаеш. Ако не желаеш, може да паднеш във водата и да се удавиш, щом стане късно за скачане. А ти ще скочиш, Синухе. Познавам, струва ми се, човешките сърца дотолкова, че мога да те уверя.

Успях само да му отвърна, че никой не знае какво ще стане утре. Смяташе ме за нерешителен, ала не подозираше, че в жилите ми може би тече царска кръв. Това като че ли обясняваше много от постъпките ми, които сам не разбирах и не можех да обоснова. Но съществуваше възможност то да бъде лъжа и въображение, подобно на всяко друго въображение, може би никой не познава собственото си сърце, което тласка човека към непонятни за него дела, било то злини или добрини.

Като сподели с мен всичко това, Хрихор пое обратно в мрака. Не се разделихме като врагове, но и като приятели не се разделихме. В Тива прекарах цялата пролет. Настъпи лятото с жегата си и с мухите в бедняшкия квартал, ала аз все удължавах престоя си в Тива и не исках да си тръгвам. Накрая фараон Ехнатон нареди да ме уведомят, че главоболието му се е усилило, и вече не можех да протакам заминаването си. В „Крокодилската опашка“ се сбогувах с Каптах, който ми рече:

— Господарю, както нареди, изкупих всичката налична пшеница и я складирах в различни градове. Скрих също малко зърно, защото предвидливият гледа напред, а не назад. Непрестанно се издават какви ли не недомислени наредби и закони да смущават честната дейност на търговеца. Ако настане глад, не е изключено зърното ти да бъде конфискувано и разпродадено на народа, а бирниците да приберат печалбата в кесията си, въпреки че досега такова нещо не се е случвало, пък и не е редно да се посяга на чуждата собственост и пшеница. Но вече всичко ми се струва възможно, след като излезе заповед празни гърнета повече да не се изнасят за Сирия, така че сега трябва да товаря моите тайно и с много разноски, от което печалбата ми намалява. Вече наистина не знам на главата си ли стоя или на краката, понеже тази заповед е толкова безсмислена, колкото и желанието на сирийците да купуват празни гърнета. Освен туй има забрана да се изнася пшеница за Сирия, но тази разпоредба е естествена и понятна и даже излезе прекалено късно, защото сега в цял Египет не може да се купи ни едно зрънце, за да се изпрати в Сирия. Срещу такива наредби и закони нямам нищо против, тъй като те успокояват народа, а тяхното издаване по стар обичай се протака дотогава, докато търговецът успее да си осигури печалбата и появата им с нищо не го ощетява. Обаче законът за празните гърнета е глупав и безсмислен. И той, разбира се, може да се заобиколи, като гърнетата преди превоза се напълнят с вода, за да не са празни. При това за износа на обикновена вода все още не е нужно да се плаща налог, независимо че бирниците на фараона са измислили какви ли не налози.

Освен туй Каптах каза:

— Блазе ти, господарю! Ако не се случи нещо непредвидено, след идната зима с пшеницата си ще бъдеш най-заможният човек в Египет и само фараонът ще бъде по-богат от теб. Трябва обаче да призная голямото си безпокойство от размирните времена, от роговете и кръстовете. Колкото и да смятам фараон Ехнатон за способен владетел, тъй като при неговото управление забогатях, все пак ми се иска царуването му да свърши и всичко да тръгне постарому, че в мир и сигурност да мога да се наслаждавам на богатството си, закрилян от добър ред и законност. И робите си вече не мога да разбера — държат се нахално, от ден на ден стават по-дръзки и не щат да ядат мухлясалото жито и гранивото масло, ами лисват паницата си в лицето на старшия. Пък и не смея да ги оправя с тоягата си, защото чух, че някакъв роб се нахвърлил върху стопанина си, изтръгнал му тоягата, набил го и избягал. Такова нещо още не беше се случвало и няма да е излишно, ако за назидание окачат няколко непокорници на стената с главата надолу. Дори измежду моите роби да ги вземат, пак няма да съжалявам за загубата.

Припомних му, че той самият е бил роб и е изпитал робската орисия, ала Каптах се ядоса и отвърна:

— Робът си е роб, господарят си е господар и това е най-добрият ред — така е било и така ще бъде винаги. В такъв ред няма никаква грешка. Най-доброто доказателство за това е, че аз, бившият роб, сега съм богаташ, дебелея благодарение на способността и умението си и същото може да стане с всеки роб, ако е умен и способен и ако умее да лъже и да краде като мен. Нима този ред не е най-добрият, щом дава всекиму еднакви възможности? Освен туй робът винаги се е хранел с мухлясало жито, граниво масло и кисела бира и в това няма какво да се променя. Редно е също така робът да бъде бит често и яката, за да вярва и почита господаря си и да хвали пред другите силната ръка на своя стопанин. Защото не яде ли бой, робът веднага става нахален и смята господаря си за малодушен. Всичко това го знам най-добре аз, който съм бил роб. Колко пъти задникът и краката ми са подпухвали от сладостното шибане на пръчката, без това ни най-малко да ми навреди. Напротив, научи ме още по-ловко да крада и да лъжа, така че на драго сърце бих предал този урок и на собствените си роби.

По тези въпроси беше излишно да споря с него. Сбогувахме се, също с Мерит и с малкия Тот. За мое огорчение и противно на надеждите ми не можех да ги взема със себе си, тъй като заповедта на фараона налагаше да бързам и пътуването по реката нямаше да им достави удоволствие. Но на Мерит казах:

— Последвай ме с малкия Тот, ще заживеете в дома ми в Ахетатон и тримата ще бъдем щастливи.

Мерит отвърна:

— Изтръгни някое цвете от пустинята, посади го в тлъста почва, поливай го всеки ден и ще видиш как ще повехне и ще загине. Така ще стане и с мен в Ахетатон. Приятелските ти чувства към мен също ще повехнат и ще угаснат, като ме сравняваш с придворните дами и те ти посочват всичко, с което се различавам от тях. Познавам жените, а ми се струва, че и мъжете познавам. Освен туй под достойнството на царския лекар е да държи в дома си жена, която е израсла в кръчма и пияни мъже години наред са опипвали бедрата й.

Рекох й:

— Скъпа моя Мерит, ще се върна веднага щом мога, защото глад и жажда ме мъчат всеки миг, когато не съм при теб. Мнозина заминаха от Ахетатон и повече не се върнаха. Може и аз да дойда при теб и никога вече да не се върна в Ахетатон.

Но Мерит каза:

— Приказваш, без да се съобразяваш със сърцето си, Синухе. Познавам те и знам, че противоречи на доблестта ти да изоставиш фараона, когато и други го изоставят. В добри времена навярно би го сторил, но в лоши времена няма да смогнеш. Такова е сърцето ти, Синухе, и може би тъкмо затова съм твоя приятелка.

Думите й разбунтуваха сърцето ми и гърлото ми се сви при мисълта, че мога да я загубя. Затуй развълнувано й предложих:

— Мерит, Египет не е единствената страна на света. Омръзнаха ми раздорите между боговете, омръзна ми и безумието на фараона. Нека избягаме някъде надалеч и да заживеем заедно — ти, аз и малкият Тот, без да ни е грижа за утрешния ден!

Ала Мерит се усмихна и очите й потъмняха от печал, когато каза:

— Говориш нелепости и сам не си вярваш, но твоята лъжливост ми допада, защото доказва, че ме обичаш. Съмнявам се, че би могъл да живееш щастливо другаде освен в Египет, след като веднъж си се завърнал тук, а и аз не бих могла да бъда щастлива другаде освен в Тива. Това го знае всеки, който е пил от водата на Нил. Не, Синухе, от сърцето си никой не може да избяга и ти ще трябва да изпиеш чашата си до дъно. След време, като остарея, като погрознея и напълнея, ще ми се наситиш и ще ме намразиш за всичко, което съм ти попречила да преживееш. И понеже това не ми се иска, предпочитам да се откажа от теб.

— Ти си моят дом и моята земя, Мерит — продължих аз. — Ти си ми хлябът в ръката и виното в устата, сама го знаеш. Ти си единственият човек на света, с когото не се чувствувам самотен, и затуй те обичам.

— Точно така е — съгласи се Мерит с лека горчивина. — Аз наистина съм покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля. Но като че ли така трябва да бъде и повече не желая. Затуй няма да споделя тайната, която гризе сърцето ми и която може би е редно да узнаеш. Ще я запазя за себе си, макар че в слабостта си смятах да ти я разкажа. Заради теб самия ще я стая, Синухе, единствено заради теб.

И тя не ми разкри тайната си, защото беше по-горда, а може би и по-самотна от мен. Тогава още не бях го разбрал, тъй като при всяко нещо в крайна сметка мислех само за себе си. Така, струва ми се, постъпват всички любещи мъже, въпреки че това ни най-малко не ме оправдава. Ако любещите мъже смятат, че мислят не за себе си, а за нещо друго, те просто си го въобразяват, както човек си въобразява много други неща на този свят.

Така отново заминах от Тива, върнах се в Ахетатон и оттук нататък ми остава да описвам само неприятности. Затуй разказах толкова надълго за престоя си в Тива. Може би не заслужаваше да му отделям чак такова внимание, но го сторих за собствено удоволствие.

1

При завръщането ми в Ахетатон фараон Ехнатон действително лежеше болен и се нуждаеше от моята помощ. Бузите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха на лицето му, а шията му още повече се беше удължила, поради което при празненства главата му не издържаше тежестта на двете корони и се накланяше назад. Бедрата му бяха отекли, краката му бяха отънели като клечки, подочията му бяха лилави и подпухнали от постоянното главоболие. Вече не гледаше хората в очите, погледът му блуждаеше в други светове и заради своя бог често забравяше събеседниците си. Главоболието си влошаваше с разходка на открито в пладнешката жега без царска капела и чадър, за да излага главата си на благославящите лъчи на своя бог. Но лъчите на Атон не само че не го благославяха, ами го отравяха, та бълнуваше и сънуваше кошмари. Неговият бог сякаш приличаше на него, защото и той раздаваше добротата и любовта си прекалено щедро, прекалено непосредствено, обилно и насилствено, поради което последиците от добротата му бяха вредни, а любовта му сееше гибел.

Обаче в мигове на прояснение, когато обвивах главата му със студени компреси и успокоявах болките му с облекчаващи лекове, той ме поглеждаше с огорчение и скръб в очите, сякаш някакво неизразимо разочарование се бе промъкнало в душата му. Погледът му трогваше сърцето ми, заради слабостта му отново го обиквах и бях готов да пожертвувам много, ако можех да му спестя разочарованието.

— Синухе — промълвяше той, — възможно ли е виденията ми да са измама, да са плод само на болната ми глава? Ако е така, тогава животът е по-ужасяващ, отколкото мога да си представя, и на света владее не доброто, а неизмеримо зло. Това обаче е невероятно и затуй виденията ми трябва да са истина. Чуваш ли, непокорни Синухе, виденията ми трябва да са истина, дори неговото слънце вече да не грее в сърцето ми и моите приятели да оскверняват ложето ми. Аз не съм слепец, прозирам в човешките сърца, прозирам и в твоето, Синухе, в мекото ти и слабо сърце и знам, че ме смяташ за луд, ала ти прощавам, понеже сърцето ти бе озарено от светлината.

Обземеха ли го болки, той охкаше, стенеше и казваше:

— Синухе, боздуганът и копието прекратяват мъките на болното животно и на ранения лъв, но за човека милост няма. Разочарованието ми горчи повече от смъртта и от нея не ме е страх, защото сиянието на Атон огрява сърцето ми. Плътта ми може да умре, ала духът ми ще живее вековечно и чрез Атон ще озарява цялата земя. От слънцето съм роден, Синухе, при него ще трябва да се върна и заради голямото разочарование вече копнея да ида там.

Така ми говореше в страданията си, без да съм наясно дали осъзнаваше всичко, което казваше. Благодарение на моите грижи с настъпване на есента започна да се оправя, макар че може би щеше да е по-добре да не се грижа за него и да го оставя да си отиде. Но лекарят не бива да допусне пациентът му да умре, ако е в състояние да го излекува. В това нерядко се крие бедата на лекаря, ала той няма вина за нея — длъжен е да цери наравно както добрите, така и лошите, както праведните, така и грешните. Та с настъпване на есента той започна да се оправя, но се затвори в себе си, не разговаряше нито с мен, нито с другите, често се усамотяваше и погледът му стана суров.

Обаче беше прав, дето казваше, че неговите приятели осквернявали ложето му, защото след като му бе родила пет дъщери, на царица Нефертити й додея, намрази го и без да се замисля, гледаше да го уязви по всеки възможен начин. Затуй когато ечемиченото зърно на Нефертити покълна за шести път, детето в нейната утроба само привидно имаше фараонска кръв. В утробата си бе допуснала чуждо семе, а веднъж прекрачила границата, тя вече не знаеше мяра и се любеше с всекиго, който в момента й харесваше. С приятеля ми Тутмос също се беше любила. Макар пролетта й да беше преминала, не ставаше нужда да търси дълго с кого да сподели постелята си — хубостта й все още беше царствена, а в погледа и в ироничната й усмивка имаше нещо, което обайваше мъжете и те не можеха да й устоят. В ожесточението и омразата си тя нарочно насочваше коварството си към следовниците на фараона и се любеше с тях, за да ги отчужди от Ехнатон, така че около него кръгът на закрилящата обич оредяваше.

Тя се отличаваше с твърда воля и с удивително остър ум, а жената е опасна, щом зложеланието й се съчетае с ум и хубост. Още по-опасна е, когато към всичко това се прибави властта на велика царска съпруга. Години наред Нефертити сама се бе оковавала в здрави вериги. Твърде дълго се беше задоволявала да се усмихва и да господствува с хубостта си, твърде дълго се беше ограничавала с накити и вино, със стихове и кокетиране. Ала след като роди петата си дъщеря, в нея сякаш нещо се прекърши — беше уверена, че никога не ще добие син и вината за това стовари върху Ехнатон. Пък и истина е, че такова явление противоречеше на всякакъв ред в природата и можеше да накара една жена да се побърка. И все пак не бива да се забравя, че в жилите й течеше черната кръв на жреца Ейе, властолюбивата кръв на лъжата, измамата и неправдата, та не е за учудване, че беше станала именно такава.

Но в нейна защита трябва да се спомене, че през всичките ония години никой не можеше да каже лоша дума за нея и зад гърба и не се шушукаше — беше вярна на фараон Ехнатон, обграждаше го с нежността на любеща съпруга, бранеше безумството му и вярваше във виденията му. Затуй много люде се стъписаха от внезапната й промяна към лошото и я свързваха също с проклятието, тегнещо над Ахетатон като смъртоносна сянка. Защото голямата поквара на Нефертити даваше основание на някои да твърдят, че се любела дори със слугите, шарданите и строителите на гробници, което не ми се искаше да повярвам. Намерят ли повод за приказки, хората просто обичат да преувеличават и да раздухват случилото се, макар че у нея лошото нямаше повече накъде да се раздува — тя и така беше достатъчно лоша.

При все това нямам желание да я съдя прекалено строго, защото коя жена не би се влудила, ако — бидейки царица и хубавица, умна, изтънчена и обожавана от всички — живееше прикована към един фанатизиран от виденията си мъж, който я караше като крава да ражда всяка година, оплождаше я само е дъщери и дори в постелята говореше единствено за Атон. Освен туй, веднъж отворила очите си и заменила нежността с ожесточение, Нефертити видя, че фараон Ехнатон сееше само проклятие около себе си и разклащаше собствената си власт към неизбежна гибел. Ето защо развратното й увлечение по мъжете явно не беше само закъснял изблик на страст — с трезва пресметливост тя се стремеше овреме да спечели следовниците на фараона и първенците на Египет на своя страна и за тази цел се възползуваше от най-сигурното средство, с което разполага хубавата жена. Но всички тези разсъждения за нея са си мои и може да не съм прав.

Всеки случай фараон Ехнатон се уедини като отшелник, ядеше сиромашки хляб и пиеше вода от Нил, защото смяташе, че месото и виното са помрачили виденията му, и за да си възвърне озарението, искаше да пречисти тялото си.

От външния свят в Ахетатон също не пристигаха добри вести. От Сирия Азиру изпращаше на фараона множество глинени плочки, изпълнени с различни оплаквания. Воините му, пишеше той, искали да се приберат по домовете си, за да пасат овцете и говедата си, да обработват земята и да се любят с жените си, защото били кротки хора и обичали мира. Но откъм Синайската пустиня разбойнически шайки непрекъснато прекрачвали законните гранични камъни и опустошавали Сирия. Тези шайки били въоръжени с египетско оръжие, използвали египетски бойни колесници и се предвождали от египетски офицери и понеже били постоянна заплаха за Сирия, Азиру не можел да разпусне хората си да се приберат по домовете. Началникът на гарнизона в Газа също се държал безочливо и нарушавал духа и буквата на мирния договор, като затварял портите на града за мирните търговци и кервани и по собствено злонамерено усмотрение подбирал кои да търгуват в Газа. Оплакванията на Азиру бяха безчет и жалбите му не секваха. Друг на негово място, пишеше той, отдавна щял да загуби търпение, но неговата сдържаност била голяма поради любовта му към мира. И все пак този ход на нещата трябвало да се прекрати, защото в противен случай не можел да отговаря за последиците.

Вавилон също се чувствуваше засегнат, загдето Египет му съперничеше на сирийските зърнени тържища. Пък и цар Бурабуриаш беше крайно недоволен от подаръците, изпратени му от фараона като чеиз — смяташе ги за недостатъчни и изреждаше какви ли не изисквания, които фараонът трябвало да изпълни на първо време, ако желаел да запази приятелството си с него. Постоянният вавилонски посланик в Ахетатон вдигаше рамене, разперваше ръце и като подръпваше брадата си, казваше:

— Моят господар прилича на неспокоен лъв, който се надига от леговището си и раздвижва ноздри да подуши какво ще довее вятърът. Той възлагаше надежди на Египет, но ако Египет наистина е толкова беден, че не може да му изпрати достатъчно злато, за да наеме във войската си здравеняци от дивите страни и да си построи бойни колесници, тогава не знам какво ще се случи. Моят господар винаги с готов да поддържа приятелство с един силен и богат Египет. Такъв съюз ще осигури мира на земята, тъй като и Египет, и Вавилон са достатъчно богати, не им е потребно да воюват и заради богатството си държат всичко да се запази постарому. Обаче за господаря ми приятелството с един слаб и беден Египет няма никаква стойност и само ще му бъде в тежест. Мога да добавя, че господарят ми беше изумен и ужасен, когато поради безсилието си Египет се отказа от Сирия. Всеки мисли за собствената си кожа и Вавилон трябва да мисли за себе си. Колкото и да обичам Египет и да му желая доброто, за мен интересите на моята страна са по-важни от египетските и няма да се учудя, ако скоро ми се наложи да си тръгна и да се прибера във Вавилон, въпреки че това ще ми донесе голямо огорчение.

Така говореше той и никой разумен човек не можеше да отрече мъдростта на думите му. По такъв начин цар Бурабуриаш престана да изпраща играчки и пъстри яйца на тригодишната си съпруга в Ахетатон, макар тя да беше дъщеря на фараона и в жилите й да течеше свещена кръв.

Затуй пък в Ахетатон пристигна група хетски пратеници, много от които бяха знатни велможи. Те заявиха, че са дошли да заздравят традиционната дружба между Египет и Хати и същевременно да се запознаят с египетските нрави, за които били слушали много хубави неща, както и с египетската войска, от чиято уредба и въоръжение разчитали да се поучат. Държаха се стегнато и вежливо и на придворните поднесоха големи подаръци. На младия Тут, съпруг на Анхсенатон и зет на Ехнатон, между другото подариха изготвен от синкав метал нож, който беше по-остър и по-здрав от всеки друг нож. Момчето много се зарадва и не знаеше как да им се отблагодари. В Ахетатон единствено аз притежавах подобен нож. Вече описах, че с него се бях сдобил от един хетски пристанищен началник, когото навремето излекувах. Посъветвах Тут да го позлати и посребри по сирийски обичай, както сам бях поръчал да украсят моя в Симира. Стана великолепно оръжие и Тут така му се възхищаваше, че пожела един ден да го положат заедно с него в гробницата му. Беше слабовато, болнаво момче и за смъртта мислеше повече, отколкото беше обичайно за неговите връстници.

Хетските велможи наистина бяха приятни и възпитани мъже, по нагръдниците и наметките им проблясваха изображенията на крилати слънца и двуостри брадви. Техните внушителни носове, волевите им брадички и неукротимият им поглед на хищен звяр очароваха придворните дами, които като всички жени обичаха всяка новост. Затуй те си спечелиха много приятели и денонощно пируваха в палатите на знатните, докато съвсем се изтощиха и с усмивка се заоплакваха от главоболие. Със същата усмивка казваха:

— Знаем, че за нашата страна се разказват какви ли не ужасяващи истории, които завистливите народи съчиняват за нас. Затуй много се радваме на възможността да ви се представим лично, та със собствените си очи да се уверите, че сме възпитани хора и мнозина от нас знаят да четат и пишат. Ние не само че не ядем сурово месо и не пием детска кръв, както се говори за нас, ами умеем да се храним и по сирийски, и по египетски. При това сме кротки хора и не дирим свада, а напротив — даваме ви всякакви подаръци, без да искаме друга отплата, освен да споделите с нас неща, които ще ни бъдат от полза в стремежа ни да повишим познанията и възпитанието на нашия народ. Особено ни интересува например как си служат с оръжието вашите шардани, но същевременно се възхищаваме на изящните ви, позлатени бойни колесници, с които нашите тежки, неповратливи колесници без украса изобщо не могат да се сравняват. Не вярвайте на измислиците, разпространявани от митанските бежанци за нас, защото от тяхната уста говори озлоблението, след като в страха си побягнаха от своята родина и зарязаха имуществото си. Уверяваме ви, че нямаше да им се случи нищо лошо, ако си бяха останали у дома, и продължаваме да ги съветваме да се завърнат в страната си и да заживеят в сговор с нас. Няма да им придирваме за измислиците, понеже добре разбираме ожесточението им. Но вие също трябва да разберете, че Хати е малка страна, а пък имаме много деца, защото нашият велик цар Шубилулюма ги обича силно. Та изпитвахме нужда от земя за децата и нови пасища за добитъка, а в Митани имаше място за нас, тъй като тамошните жени раждат по едно, най-много по две деца. Освен туй непоносимо ни беше да гледаме каква неправда и насилие царяха в Митани. Честно казано, митанците сами ни повикаха на помощ, така че влязохме в страната им като освободители, а не като завоеватели. Сега в Митани има достатъчно място за нас, за децата и за добитъка ни и дори насън не се сещаме за нови походи, защото сме миролюбив народ. Искахме само достатъчно земя и след като я придобихме, ние се чувствуваме напълно задоволени.

Вдигаха чаши с изпъната ръка и величаеха Египет, а жените жадно се вглеждаха в набитите вратове и хищните им очи.

— Прекрасна страна е Египет и ние я обичаме — казваха те. — Ала и в нашата страна има какво да се научи. Убедени сме, че царят ни охотно ще заплати пътуването и престоя на ония високопоставени египтяни, които са дружелюбни към нас и желаят да опознаят нравите ни. Не е изключено и подаръци да им даде, защото много държи на египтяните и обича децата. Като стана дума за деца, ще напомним, че нашият цар иска жените ни да раждат по много, но нека красивите египтянки не се боят от нас — ще съумеем да се забавляваме с тях като културни хора и няма да им правим деца. Ще се любим по египетски, както се храним тук по египетски.

По този начин те ласкаеха високопоставените в Ахетатон и никой нищо не криеше от тях. Но според мен хетите донесоха в града полъха на смъртта, спомних си неприветливата им страна и набучените на кол магьосници покрай нейните пътища. Затуй не изпитах никаква тъга, когато си заминаха.

Самият Ахетатон вече не приличаше на себе си — жителите му бяха изпаднали във възбуда и по онова време ядяха, пиеха и се забавляваха настървено, както никога по-преди. Факлите пред домовете на знатните горяха до зори и от сутрин до вечер оттам отекваше музика и смях. Възбудата заразяваше дори слугите и робите, та те посред бял ден се клатушкаха пияни по улиците, без да зачитат някого и без да се стряскат от тоягата. Ала цялото това веселие беше болнаво, и наместо да удовлетворява хората, то ги изгаряше като изтощителна треска, защото целта им беше да се веселят, за да забравят бъдещето. Често сред веселбата, песните и опиянението над Ахетатон ненадейно падаше гробна тишина — смехът засядаше на гърлото и хората уплашено се споглеждаха, забравяйки подетите думи. Освен туй в Ахетатон се разнасяше странна, сладникава, противна миризма, чийто източник никой не познаваше и която нито благовонията, нито тамянът можеха да прогонят от хорските ноздри. Най-силно тя се усещаше призори и на залез-слънце, не идеше откъм реката, нито пък от рибните водоеми или от свещеното езеро на Атон и не изчезваше, макар че отходните тръби бяха отворени и почистени. Мълвеше се, че това била миризмата на проклятието на Амон.

Художниците също се заразиха от странната възбуда, рисуваха, оцветяваха и ваеха още по-усърдно, сякаш времето се изплъзваше между пръстите им и гледаха да изчерпят умението си, преди да е изтекъл последният час. В усърдието си преувеличаваха истината, окарикатуряваха я в резките на своите длета и остриета, надпреварваха се да изнамират все по-причудливи и неестествени форми за изкуството си, докато стигнаха до твърдението, че само с няколко черти и точици можели да пресъздават образ и движение. Замечтания човешки поглед представяха с една-единствена дъгичка, а с изображенията си на фараон Ехнатон стъписваха старите хора — дотолкова преувеличаваха неговите отекли бедра и мършава шия, макар че всъщност нямаше какво повече да им се преувеличава. На фараон Ехнатон посвещаваха такива творби, каквито според мен можеха да произхождат само от човек, който дълбоко го ненавиждаше. Те обаче се гордееха с художествените и скулптурните си постижения и възклицаваха:

— Така никой досега не е рисувал и ваял. Ето това е истината.

Но на приятеля си Тутмос казвах:

— Фараон Ехнатон те измъкна от тинята и те направи свой приятел. Защо тогава го изобразяваш така, като че ли дълбоко го ненавиждаш? И защо оскверни ложето му и опетни приятелството му?

— Не се бъркай в неща, които не разбираш, Синухе — отвръщаше Тутмос. — Може и да го ненавиждам, ала още повече ненавиждам себе си. Жаждата да творя ме изгаря, никога ръцете ми не са били толкова сръчни, а в ненавистта си недоволният от себе си художник, изглежда, създава по-изкусни творби, отколкото самодоволният и любвеобилният. Всички багри и форми извират от мен, многообразието също извира от мен и в каменните си скулптури аз увековечавам своята личност. Затуй нямам равен на себе си, превъзхождам всички хора и няма норми, които да не мога да наруша — изкуството ми стои над всички норми и аз съм по-скоро бог, отколкото човек. Сътворявайки багри и форми, аз се преборвам с неговия Атон и ще го надвия, защото създаваното от Атон е преходно, докато сътвореното от мен ще остане завинаги.

Но така той говореше, когато още от сутринта беше пил вино, та му прощавах подобни думи, защото от лицето му лъхаше тъга и по очите му личеше, че беше много нещастен.

Докато се случваше всичко това, реколтата бе прибрана от нивите, разливът придойде и пак се оттегли. Настъпи зима, а заедно с нея по египетската земя плъзна глад и вече никой не знаеше каква несрета щеше да донесе утрешният ден. С настъпване на зимата се разнесе мълва, че Азиру бил допуснал хетите в много сирийски градове и че с колесниците си те прекосили Синайската пустиня, нападнали град Танис и опустошили Долната земя чак до реката.

2

Ведно с тези лоши вести в Ахетатон пристигнаха Ейе от Тива и Хоремхеб от Мемфис, за да се посъветват с фараон Ехнатон и да спасят, каквото още можеше да се спаси. Присъствувах на разговорите им като лекар, защото се боях да не би фараонът да се развълнува и отново да се поболее от всичките лошотии, които трябваше да чуе и преглътне. Но той беше затворен, равнодушен и изслуша донесенията на Ейе и Хоремхеб, без да загуби самообладание. Жрецът Ейе поде и каза:

— Фараонските хамбари са празни, а от Куш тази година не изпратиха обичайните данъци, макар че много разчитах на тях. В страната цари голям глад, хората изравят от тинята корените на водораслите и къртят кората на овошките, за да имат нещо за ядене. Скакалци, бръмбари и жаби също ядат. Много вече измряха и още ще умрат, защото и при най-строго разпределяне фараонската пшеница няма да стигне за всички, а зърното на търговците е прекалено скъпо, за да се купува от бедния народ. Хората са обзети от голямо неспокойствие — селяните бягат в градовете, гражданите бягат по селата и всички викат: „Това е проклятието на Амон и ние страдаме заради новия бог на фараона!“ Ето защо, фараоне Ехнатон, спогоди се с жреците и върни властта на Амон, та хората да могат да му се молят, да му принасят жертви и да се успокоят. Върни му землищата, за да си ги обработва. Сега народът не смее да засява земята на Амон, а и твоите ниви останаха незасети, понеже ги смятат за прокълнати. За туй трябва да се спогодиш с Амон, и то докато е време, защото иначе ще си измия ръцете и няма да отговарям за последиците.

Хоремхеб пък каза:

— Бурабуриаш е откупил за себе си мир от хетите, а Азиру се е поддал на натиска им, допуснал ги е в градовете си и се е съюзил с тях. Техните войници в Сирия са колкото песъчинките край морето, а бойните им колесници са не по-малко от звездите на небето и това означава краят на Египет. Понеже нямат флотилия, те се изхитрили и с делви и гърнета закарали вода в пустинята. Толкоз много вода са закарали, че с пукването на пролетта през пустинята може да потегли многобройна войска, без да погине от жажда. По-голямата част от гърнетата са закупени от Египет, с алчността си търговците, които са им ги продавали празни, са копаели собствения си гроб. В нетърпението си Азируви и хетски бойни колесници предприеха разузнавателни набези до Танис и на египетска територия, с което нарушиха мира. Сами по себе си тези произшествия са незначителни и нанесените щети не са големи, но аз накарах да пуснат сред простолюдието слухове за страхотни опустошения и за жестокостите на хетите, така че народът е узрял за война. Още не е късно, фараоне Ехнатон. Заповядай да надуят тръбите, да развеят стяговете и обяви война! Свикай всички годни за оръжие мъже на площадките за учения, нареди да се събере всичката мед на страната за изготвяне на копия и стрели и ще видиш как властта ти ще бъде спасена! Аз ще я спася, ще поведа Египет на небивала война, ще разгромя хетите и ще ти възвърна Сирия. Това ще ми се удаде, ако Египет предостави на войската всичките си средства и житни запаси. Тогава гладът и от страхливеца ще направи воин. Дали ще е Амон или Атон — все едно, но чрез войната народът ще забрави Амон, неспокойствието му ще намери отдушник и победоносната война ще укрепи властта ти още повече. Обещавам ти победа, Ехнатон, защото аз, Хоремхеб, синът на сокола, съм роден за велики дела и сега удря часът, който цял живот съм очаквал!

При тези думи Ейе припряно се намеси:

— Не вярвай на Хоремхеб, фараоне Ехнатон, недей, сине мой, с езика му говори измяната и той жадува за твоята власт. Съветвам те да се спогодиш с жреците на Амон и да обявиш война, ала за главнокомандуващ назначи не Хоремхеб, а някой стар, изпитан воин, дето е изучавал военното изкуство според папирусите от времето на великите, фараони и на когото можеш да имаш пълно доверие.

— Жрецо Ейе — обади се Хоремхеб, — ако не стояхме пред фараона, щях да ти разбия мръсната муцуна. Мериш ме с твоята мярка и от устата ти говори измяната, защото тайно вече си преговарял с жреците на Амон и си се споразумял с тях зад гърба на фараона. Аз обаче няма да изменя на момъка, чиято слабост някога покрих с наметката си в пустинята край тиванските планини. Моята цел е величието на Египет и сега само аз мога да спася страната.

— Свършихте ли? — запита ги фараон Ехнатон и те в един глас отговориха:

— Свършихме. Тогава той рече:

— Преди да взема решение, трябва да бдя и да се моля. Но за утрешния ден свикайте всичко живо, поканете всички, които ме обичат, високопоставени и нисши, господари и слуги, дълбачите на гробници в планините също повикайте от селището им. Чрез тях искам да се обърна към моя народ и да оповестя решението си.

Те изпълниха повелята му и на следващия ден свикаха народа — Ейе с надеждата, че фараонът ще се спогоди с Амон, а Хоремхеб в очакване, че ще обяви война на Азиру и хетите. През цялата нощ фараонът будува и се моли крачейки възбудено в покоите си, без да хапне нещо и без дума да продума някому, така че като лекар бях разтревожен за него. На другия ден той биде изнесен пред народа, седна на трона с ясно и лъчисто като слънцето лице, вдигна ръка и заговори към стеклите се:

— Моята слабост е причина за днешния глад в Египет, тя е причина също така врагът да застрашава границите на страната. Трябва да знаете, че хетите се готвят да нападнат Египет откъм Сирия и че вражески крак скоро ще тъпче Черната земя. Всичко това се дължи на моята слабост, защото не разбрах достатъчно ясно гласа на моя бог и не изпълних волята му. Но сега моят бог ми се яви. Атон ми се яви, неговата истина пламна в сърцето ми и вече не съм слаб и колеблив. Аз съборих лъжовния бог, ала в слабостта си оставих всички други египетски богове да властвуват редом с единствения Атон и техните сенки потопиха Египет в мрак. Затуй свалете днес всички стари богове на Кеми и нека блясъкът на Атон да властвува като единствена светлина над страната. Още днес свалете всички стари богове, та на земята да настъпи царството на Атон!

Дочувайки думите му, тълпата ужасено зашумя, едни вдигнаха ръце, други се хвърлиха ничком пред фараона. Но Ехнатон повиши глас и твърдо призова:

— Вие, които ме обичате, идете и свалете всички стари богове на Кеми, събаряйте олтарите им, рушете статуите им, изливайте светената им вода, сривайте храмовете им, изличавайте имената им от всички надписи, дори в гробниците влизайте и изличавайте имената им, за да бъде избавен Египет! Високопоставени, намерете си бухалки! Ваятели, заменете длетата си с брадви! Строители, грабвайте чуковете и поемайте във всички посоки, тръгнете по всички градове и села да свалите старите богове и да изличите имената им! По този начин аз ще прочистя Египет от властта на злото.

Още тогава мнозина побягнаха в ужас, но фараонът пое дълбоко дъх, лицето му пламна в екстаз и той извика:

— Нека царството на Атон да дойде на земята! Затуй от днес нататък да няма роби и господари, стопани и слуги! Пред Атон всички са равни и свободни, никой не е длъжен да обработва другиму земята, нито пък да върти чужди мелнични камъни. Всеки да избере работа според волята си и да бъде свободен в постъпките си. Такава е повелята на фараона.

Тълпата престана да шуми, всички стояха онемели, с вперен в него поглед. Над Ахетатон се възцари гробна тишина и в ноздрите си усетих дъх на смърт. Но докато хората гледаха фараон Ехнатон вторачено, той се извиси в очите им, яркият екстаз по лицето му ги заслепи и силата му преля в тях, поради което те възторжено завикаха и си казваха един другиму:

— Такова нещо още не е бивало, но чрез него явно говори неговият бог и ние трябва да му се подчиним.

Възбудената тълпа се разпръсна, споровете продължиха и хората започнаха да се налагат с юмруци, а по ъглите на Ахетатон привържениците на фараона пребиваха старците, които говореха против него.

След като тълпата се разотиде, жрецът Ейе се обърна към фараона:

— Ехнатон, захвърли короната и счупи закривения скиптър, защото думите, които изрече, вече катурнаха престола ти…

— Думите, които изрекох — отвърна фараон Ехнатон, — ще направят името ми безсмъртно и властта ми ще пребъде в човешките сърца.

Тогава Ейе потърка ръцете си, плю на земята пред фараона, разтри храчката в прахта и добави:

— Щом е така, аз си измивам ръцете и ще постъпвам тъй, както намеря за добре, защото не се смятам задължен да отговарям за делата си пред един луд.

Той понечи да се оттегли, ала Хоремхеб го хвана за ръката и врата и без усилие го възпря, макар жрецът да беше едър, як мъж. Хоремхеб каза:

— Това е твоят фараон и ти си длъжен да изпълниш заповедта му, Ейе! Да не си посмял да му измениш, защото, ако му измениш, ще дойда и с ножа си ще ти разпоря корема, дори да се наложи със собствени средства да събирам войска, за да го сторя. Казвам ти го и не се шегувам. Лудостта му действително е голяма и не вярвам от нея да произтече нещо свястно. Но аз го обичам даже в лудостта му и ще му остана верен, понеже съм му дал клетва и някога прикрих слабостта му с моята наметка. В безумството му все пак има известен разум, защото ако свали само всички стари богове, това ще доведе до вътрешни раздори. Но като освобождава робите от мелниците и нивите, той забърква каша на жреците и спечелва народа на своя страна, въпреки че от това ще последват още по-големи неразбории. Както и да е — на мен ми е все едно, обаче какво ще правим с хетите, фараоне Ехнатон?

Седнал с отпуснати на коленете ръце, фараон Ехнатон не му отговори. Хоремхеб продължи:

— Ако ми дадеш злато и зърно, оръжие и бойни колесници, коне и власт да наемам войници и да повикам стражите от всички градове на Долната земя, тогава смятам, че ще мога да отблъсна хетското нашествие.

Екстазът по лицето на фараона бе угаснал, той вдигна зачервените си очи и тихо каза:

— Забранявам ти да обявяваш война, Хоремхеб. Но ако народът желае да защитава Черната земя, аз не мога да му попреча. Зърно и злато нямам за даване, камо ли оръжие. Пък дори и да имах, нямаше да ти ги дам, понеже на злото не искам да отвръщам със зло. Иначе отбраната на Танис можеш да подготвиш както си искаш, обаче кръв не проливай и се защитавай само ако те нападнат.

— Така да бъде — рече Хоремхеб. — На мен ми е безразлично. Ще умра значи в Танис по твоя заповед, защото без зърно и злато дори най-храбрата и обучена войска не може да се отбранява дълго. Но аз плюя на всяка нерешителност, фараоне Ехнатон, и ще се отбранявам според собствения си разум. Бъди здрав!

Той си тръна, Ейе също се оттегли и аз останах насаме с фараон Ехнатон, който ме погледна с безкрайно уморени очи и каза:

— След словото силите ме напуснаха, Синухе, но дори и отпаднал аз съм щастлив. А ти какво възнамеряваш да правиш?

Въпросът му така ме изненада, че го погледнах слисано. Той уморено се усмихна и запита:

— Обичаш ли ме, Синухе?

Когато признах, че го обичам, независимо от всичкото му безумие, той добави:

— Щом ме обичаш, тогава ти е ясно какво трябва да правиш, Синухе.

Добре знаех какво искаше от мене, но духът ми се бунтуваше срещу волята му. Накрая казах навъсено:

— Мислех си, че съм ти нужен като лекар, но щом не е така, ще си ида. Вярно, че не съм подходящ да руша статуи на богове и ръцете ми са слаби, за да държат чук, ала нека бъде волята ти. Народът сигурно ще ми съдере кожата, ще ми пръсне черепа и ще ме окачи на стената с главата надолу, обаче това едва ли ще те трогне. И така, ще замина за Тива, където има много храмове и хората ме познават.

Не ми отвърна нищо и аз ядосано си тръгнах, защото според мен всичко това беше неописуемо безразсъдство. Седнал на престола си, той остана сам, а аз се запътих при Тутмос, понеже имах нужда да излея гнева си в приятелска компания. Хоремхеб седеше в ателието на Тутмос. Заедно с тях се наливаше един стар пиян художник на име Бек. Слугите на Тутмос стягаха денкове и приготвяха господаря си за път.

— В прослава на Атон — извика Тутмос и вдигна златната си чаша. — Вече няма високопоставени и нисши, няма роби и господари, а пък аз, дето с ръцете си давах живот на камъка, отивам да сривам грозни статуи на богове. Нека пием, драги приятели, защото ми се струва, че на никого от нас не му остава много да живее.

Пихме, след което Бек рече:

— Фараонът ме измъкна от тинята и ме нарече свой приятел, а щом пропиех и дрехата си, той отново ме обличаше. Как тогава да не му доставя това удоволствие? Дано все пак смъртта да не причинява голяма болка, защото съселяните ми са злонравни и имат лошия обичай в яда си да грабват сърповете и с тях да разпарят корема на ония, които им досаждат.

— Никак не ви завиждам, макар да съм сигурен, че хетите имат още по-лоши обичаи — вметна Хоремхеб. — Всеки случай аз смятам да воювам срещу тях и да ги отблъсна, защото разчитам много на знаменията. Веднъж в Синайската пустиня видях пламнал храст или дърво, което не изгаряше, и по това разбрах, че съм роден за велики дела. С голи ръце все пак ще ми е трудно да върша велики дела, но може пък войниците ми да всеят страх сред хетите, като ги замерят с фъшкии!

— В името на Сет и всичките му дяволи! — извиках аз. — Кажете ми, защо го обичаме и му се подчиняваме, като знаем, че е луд и думите му са безразсъдни? Обяснете ми, ако можете.

— На мен той изобщо не ми влияе — реши Бек. — Аз съм един стар пияница и от смъртта ми никой нищо няма да загуби. Затуй ще му доставя удоволствие и ще си платя за всичките пиянски години, прекарани при него.

— Не само че не го обичам, но го и мразя — заяви Тутмос разгорещено. — Ще потегля да изпълня заповедта му тъкмо защото го мразя и искам да ускоря края му. Честна дума, всичко ми е омръзнало и се надявам скоро да свърши.

— Лъжете, свини — каза Хоремхеб. — Я си признайте, че като ви погледне в очите, хилавите ви гръбнаци се огъват и си въобразявате, че пак сте деца и си играете с агънцата на поляната. Аз съм единственият, който не се влияе от погледа му, но съдбата ми е свързана с него по друг начин и трябва да призная, че го обичам, въпреки че се държи съвсем като жена и говори с тънък глас.

При този разговор пиехме вино и гледахме как корабите поемаха надолу или нагоре по реката и как огромни тълпи заминаваха от Ахетатон. Някои високопоставени бягаха с най-хубавото от имуществото си, но мнозина тръгваха по поръка на фараона да свалят египетските богове и пееха химни за Атон. Предполагам, че песните им не са траели дълго и са засядали в гърлата им, когато са се озовали лице срещу лице с разярения народ в храмовете. Пихме цял ден, ала виното не разведри сърцата ни, защото бъдещето зееше пред нас като мрачна пропаст и приказките ни ставаха все по-горчиви.

На другия ден Хоремхеб отплава за Мемфис, откъдето щеше да продължи за Танис. Преди да замине, обещах да му заема толкова злато, колкото можех да измъкна от Тива, и да му изпратя половината от зърното, което притежавах. Едната половина смятах да използвам по собствено усмотрение, а другата обещах на него. Тъкмо в това, изглежда, се проявяваше грешката, дължаща се на моята мекушавост, и то беше определящо за живота ми: половината давах на Ехнатон, половината на Хоремхеб, но изцяло нищо никому не давах.

3

С Тутмос заминахме за Тива. Бяхме още далеч от града, когато течението започна да носи трупове. Подпухнали, те се поклащаха във водата, сред тях видяхме жреци с бръснати глави, високопоставени и нисши, стражи и роби. По косите, дрехите и кожата им можеше да се познае кой какъв е бил приживе, докато телата им потъмнееха и се разложеха или пък крокодилите ги разкъсаха. Не беше нужно крокодилите да плуват чак до Тива, за да ядат човешко месо — същото се случваше вредом във всички градове и села покрай реката. Много хора бяха погубени през онези дни и телата им политаха в реката, така че крокодилите станаха придирчиви в избора на храната си. Тези умни живини предпочитаха да ядат крехката плът на жени и деца и угоените тела на знатните, а не жилавото месо на носачите и робите. Ако крокодилите имат разум, което изглежда доста вероятно, мисля, че през онези дни те извънредно много са прославяли Атон.

Цялата река вонеше на смърт, а в нощния мрак вятърът довяваше откъм Тива лютивата миризма на дим. Тутмос иронично отбелязваше:

— Изглежда, че на земята действително е настъпило царството на Атон.

Но аз ожесточавах мекото си сърце и му казвах:

— Тутмос, досега подобно нещо не се е случвало и светът не ще има втора такава възможност. Не може да се омеси хляб, ако зърното не е смляно. Сега мелницата на Атон смила зърното. Омесим ли брашното на фараон Ехнатон, тогава светът наистина ще се промени и накрая пред Атон всички хора ще бъдат като братя.

За да прогони зловонието на смъртта, Тутмос пиеше вино и казваше:

— Извинявай, че с вино потискам слабостта си, но, честно казано, много ме е страх и краката ми се огъват, като си помисля какви изпитания ни предстоят. В такива времена най-добре е да се напиеш, защото пияният много не умува и не прави особена разлика между живота и смъртта, между хората и боговете.

Когато пристигнахме в Тива, на много места в града бушуваха пожари. Над града на мъртвите, където тълпата ограбваше гробниците и изгаряше балсамираните тела на жреците, също се издигаха пламъци. Откъм стените върху кораба ни се сипеха стрели, без някой да се интересува за намеренията ни. Когато слязохме на брега, видяхме екзалтирани кръстове да блъскат рогове в реката и да ги притискат с прътове, докато се удавят. По това отгатнахме, че старите богове вече са свалени и Атон е победил.

Веднага се отправихме към „Крокодилската опашка“, където заварихме Каптах. Беше съблякъл пищните си одежди, косата си беше нацапал с тиня и беше навлякъл сива бедняшка дреха. Златната плочка от избитото си око също бе свалил и великодушно поеше дрипави роби и въоръжени носачи от пристанището, нареждайки:

— Радвайте се и ликувайте, братя, защото днес е ден на голяма радост. Вече няма ни господари, ни роби, няма високопоставени, нито нисши, всеки е свободен да постъпва, както му харесва. Затуй пийте за моя сметка и дано си спомните за винарната ми, когато щастието ви се усмихне и докопате сребро или злато от храмовете на лъжовните богове или от домовете на злите господари. И аз съм роб като вас, родил съм се и съм израсъл като роб. Доказателство за това е окото ми, което един жесток господар избоде с острието си за писане, когато се разгневи, че съм пресушил бирата в паницата му и съм я напълнил със собствената си пикоч. Но такава неправда вече няма да се случва, по ничий гръб няма да играе тоягата и никой не ще е длъжен да работи, понеже бил роб. Всички само ще се радват, възторжено ще скачат и ще се забавляват, докато могат.

Едва след като изрече всичко това, той ни забеляза. Позасрами се от приказките си, отведе ни в една задна стаичка и каза:

— Най-разумно ще е да облечете по-прости дрехи и да нацапате ръцете и лицата си с тиня. Роби и носачи кръстосват улиците, превъзнасят Атон и в негово име пречукват с тоягите си всеки, който им изглежда прекалено дебел и не му личи да се е трудил. На мен ми простиха, че съм дебел, понеже съм бивш роб, а освен туй им раздадох зърно и ги поя безвъзмездно. Но кажете каква зла орис ви води в Тива тъкмо сега, когато градът е безжалостен към местните високопоставени.

Показахме му брадвите и чуковете си и отговорихме, че сме дошли да рушим статуите на лъжовните богове и да изличаваме имената им от всички надписи. Каптах дълбокомислено поклати глава и каза:

— Намеренията ви може да са добри и да допадат на простолюдието, стига да се погрижите народът да не разбере кои сте, защото могат да настъпят всякакви промени и роговете да отмъстят за делата ви, ако отново се домогнат до властта. Не ми се вярва това положение да трае дълго, понеже не виждам откъде робите ще си докарват жито да се прехранват. В това безвластие те извършиха неща, които накараха много от кръстовете да се разколебаят и да се върнат към Амон, за да се възстанови редът. Все пак наредбата на фараон Ехнатон за освобождаване на робите е доста умна и далновидна, защото по този начин мога да се отърва от всичките си негодни и престарели роби, които без полза ми ядат драгоценното зърно и масло. Вече не се налага да се охарчвам за изхранването и подслоняването на роби — мога да ги наемам и уволнявам, когато поискам. Без да се обвързвам с тях, мога да избирам работниците си и да им плащам колкото пожелая. Сега зърното поскъпна неимоверно и като изтрезнеят, те се надпреварват да ме молят за работа и техният труд ми излиза по-евтин от труда на по-раншните роби, защото скланят на всички условия, щом ще получат хляб. Ако преди робът крадеше, това си беше в реда на нещата и на стопанина не му оставаше нищо друго, освен да го напердаши. Но ако наеманият краде, него го осъждат да заплати кражбата с труд, докато по-рано можеха да му отрежат ушите и носа. Ето защо аз възхвалявам мъдростта на фараон Ехнатон и се надявам, че и други ще го възхваляват, щом се позамислят и прозрат изгодата си.

— Понеже спомена за зърното — рекох му аз, — помни, че половината от запасите ни съм обещал на Хоремхеб, за да може да воюва срещу хетите, и това зърно трябва да го натовариш незабавно на кораби за Танис. Другата половина ще накараш да смелят, да омесят хлябове и да ги раздадат на гладуващите във всички градове и села, в които е складирана пшеницата ни. Когато разпределят хляба, слугите ти не бива да вземат отплата, а ще казват: „Този хляб е на Атон, вземайте и яжте в името на Атон и прославяйте фараон Ехнатон и неговия бог!“

При тези думи Каптах разкъса дрехата си, защото беше дреха на роб и от разкъсването и много не губеше. Заскуба косите си, така че от засъхналата тиня се вдигна прах, и горчиво завика:

— Това ще те разори, господарю! Откъде ще печеля аз тогава? Заразил си се от безумството на фараона, та стоиш на главата си и ходиш заднишком. Ох, горко ми, че доживях да видя този ден! Сега и скарабеят едва ли ще ни помогне, защото никой няма да те благославя, че раздаваш хляб, а пък проклетникът Хоремхеб нагло отговаря на напомнителните ми писма и ме подканя да отида сам да си взема златото, което му дадох от твое име. Твоят приятел Хоремхеб е по-долен от разбойник. Разбойникът отмъква каквото има за отмъкване, а той обещава да плати лихва за отмъкнатото и залъгва заемодавците с празни надежди, докато накрая черният им дроб се пръсне от ядове. Но по очите ти познавам, че не се шегуваш, господарю, и че вайканията ми няма да помогнат. Затуй ще изпълня волята ти, макар че тя ще те доведе до сиромашия.

Оставихме Каптах да любезничи с робите и да се пазари в задните стаички за свещени съдове и други скъпоценности, които носачите бяха плячкосали от храмовете. Всички почтени хора се бяха притаили зад залостените врати на домовете си и улиците пустееха. Няколко храма, в които жреците се бяха затворили, бяха подпалени и още горяха. Влизахме в ограбени храмове да изличаваме имената на богове от свещените надписи и срещахме други привърженици на фараона, заети със същата работа. Така усърдно размахвахме чуковете, че от камъка хвърчаха искри. Опитвахме се да си внушим, че вършим важна работа и че чуковете ни полагат началото на нова ера в Египет. От въртенето на длетото ръцете изтръпваха и дланите боляха. Ден след ден вършехме все същата работа и не си давах почивка ни за ядене, ни за сън, защото работният ни участък нямаше предели. Понякога богомолци, водени от жреци, се втурваха да попречат на работата ни, замеряха ни с камъни и ни се заканваха с тояги. Ние ги прогонвахме с чуковете си, а веднъж в яростта си Тутмос пръсна черепа на един стар жрец, който искаше да запази своя бог. Защото от ден на ден ни обземаше все по-голямо настървение и ние работехме, за да не виждаме онова, което ставаше около нас.

Народът обаче страдаше от глад и недоимък. Щом се нарадваха на свободата си, робите и носачите забиха на пристанището сини и червени колове, събраха се около тях и образуваха собствени стражеви дружини, които тръгнаха да разграбват къщите на роговете и знатните, за да поделят зърното, маслото и богатствата им сред народа, без стражите на фараона да могат да ги възпрат. Каптах наистина нае хора да смелят зърното и да омесят хляб, но тълпата го грабваше от слугите му и казваше: „Този хляб е краден от бедните и затуй е справедливо да се подели сред бедните.“ И никой не благославяше името ми заради раздаденото зърно, макар че бях осиромашал в течение само на един лунен месец.

Така изтекоха четиридесет денонощия, а безредието в Тива ставаше все по-голямо — мъже, които по-рано бяха отмервали злато, просеха по уличните ъгли, а жените им разпродаваха на роби накитите си, за да купят хляб за децата си. Тогава в една късна нощ Каптах дойде у дома и каза:

— Господарю, време е да бягаш, защото доста скоро царството на Атон ще рухне и не вярвам някой честен човек да съжалява за него. Законът и редът ще се върнат, предишните богове също, ала преди туй крокодилите ще бъдат нахранени, и то по-обилно от когато и да било, понеже жреците възнамеряват да прочистят Египет от лошата кръв.

— Откъде знаеш това? — запитах го.

— Че нали винаги съм бил предан рог и тайно съм се молил на Амон — възкликна той най-невинно. — Освен туй на жреците щедро предоставях златото си, защото плащат четвъртина и даже половина лихва и залагат землищата на Амон срещу злато. За да спаси кожата си, Ейе се е споразумял с жреците и по този начин стражите ще минат на тяхна страна. Всички заможни и знатни египтяни също се върнаха в лоното на Амон, а жреците повикаха негри от Куш и събраха наемници измежду шарданите, които досега върлуваха из страната. Наистина, Синухе, не след дълго мелницата ще се завърти и зърното ще бъде стрито, но хлябът, който ще се замеси от брашното, ще бъде благодарността на Амон. Намъчих се от тая неразбория, макар че от нея доста забогатях.

— Фараон Ехнатон в никакъв случай няма да се съгласи на това! — извиках, потресен от думите му, но Каптах лукаво се усмихна, потърка с показалец избитото си око и каза:

— Никой няма и да го пита. Ахетатон вече е прокълнат град и всеки, който остане в него, е обречен на смърт. Като вземат властта в ръцете си, те ще затворят всички пътища, водещи натам, реката също ще завардят, така че всеки останал в Ахетатон ще загине от глад. Настояват фараонът да се завърне в Тива и да се поклони на Амон.

Тогава мислите ми се избистриха, пред себе си видях лика и очите на фараон Ехнатон, в които беше изписано разочарование, по-горчиво от смъртта, и казах:

— Такъв позор не бива да се допуска, Каптах. Много пътища сме пребродили двамата с теб. Затуй нека заедно достигнем края и на този път, Каптах. След като раздадох зърното си, аз осиромашах, ти продължаваш да си богат. Купи колкото се може повече копия, стрели и боздугани, раздай ги на робите и носачите от пристанището и привлечи със златото си стражите, за да бранят тях и фараона! Не знам какво ще излезе от всичко това, Каптах, ала пред света никога не е стояла такава възможност за обновяване на всичко старо. Когато земята се разпредели между бедните и в градините заиграят децата на робите, тогава народът сигурно ще се успокои, всеки ще има свой имот, ще работи драговолно и всичко ще бъде по-хубаво отпреди. Но Каптах се разтрепера и рече:

— Господарю, нямам желание на стари години пак да започвам тежка работа. Те вече изпратиха знатните да въртят мелнични камъни и ги бият с тояги, а жените и дъщерите на заможните накараха да развличат роби и носачи в публичните домове. Това не само че не е хубаво, ами е лошо. Господарю Синухе, не настоявай да поема по този път! Като разсъждавам, спомням си за тъмната пещера, в която някога те последвах. Заклех се никога да не ти говоря за нея, но сега я споменавам, защото се налага. Господарю, ти отново си решил да влезеш в тъмна пещера, без да знаеш какво те очаква там. Ако влезеш, може да установиш, че те очаква някакво разлагащо се чудовище и зловонна смърт. Защото след всичко преживяно богът на фараон Ехнатон изглежда не по-малко ужасен от критския бог. Той кара най-добрите и даровити египтяни да танцуват пред бикове и ги отвежда в тъмна пещера, от която няма връщане. А те влизат в нея възторжено, с танци, с упование в умението си и с надеждата, че там ще намерят просторите на Западната страна. Не, господарю, в пещерата на Минотавър втори път няма да те последвам.

Не плачеше и не се вайкаше както друг път. Говореше ми сериозно, заклеваше ме да се откажа от намеренията си и накрая каза:

— Ако не мислиш за себе си и за мен, то помисли поне за Мерит и за малкия Тот, които те обичат. Отведи ги оттук и ги скрий на сигурно място, защото, щом Амон започне да мели зърното, в Тива животът им няма да бъде в безопасност.

Но фанатизмът ме беше заслепил, неговите предупреждения ми се струваха необосновани и аз самоуверено казах:

— Че кой ще посегне на една жена и на невръстно дете? У дома те са в безопасност, защото Атон трябва да победи и ще победи. В противен случай не си заслужава да се живее. Народът все пак има разум и знае, че фараонът му желае само доброто. Нима е възможно народът да предпочете да се върне в царството на страха и мрака? Тъмната пещера, за която спомена, е именно пещерата на Амон, а не на Атон. Няколко подкупени стражи и няколко страхливи високопоставени не ще успеят да свалят Атон, когато зад него стои целият народ.

— Аз казах каквото имах да казвам, и повече няма да повтарям — рече Каптах. — Горя от желание да ти разкажа една малка тайна, но понеже не е моя, не бива да я издавам. Иначе тя сигурно ще те изкара от полудата. И така, да не ме кориш, господарю, ако отпосле с камък раздираш коленете и лицето си от отчаяние. Не ме кори също, ако чудовището те погълне. При мен е по-иначе — аз съм бивш роб и нямам деца да скърбят за смъртта ми. Затуй ще те съпроводя и по този последен път, макар да знам, че всичко ще бъде нахалост. Да влизаме в тъмната пещера, господарю, както навремето. Аз ще те следвам, но ако позволиш, ще си взема делва с вино за из път.

— От този ден насетне Каптах започна да пие — от сутрин до вечер и от вечер до зори, но той и пиян изпълни поръката ми. Неговите слуги раздаваха оръжие край сините и червените колове на пристанището, той канеше тайно началниците на стражата в „Крокодилската опашка“ и ги подкупваше да вземат страната на бедните срещу богатите. С пиянството си Каптах не се отличаваше много от другите хора, защото и те пиеха непрекъснато — Тутмос пиянствуваше, робите пропиваха заграбената плячка, а заможните продаваха последните си накити, за да се сдобият с вино, и всички казваха: „Да ядем и да пием, че никой не знае какво ще ни донесе утрешният ден.“

Веднъж в „Крокодилската опашка“ дойде един тивански стихотворец, който така бе задлъжнял на Каптах, че Каптах бе принуден да го пои непрестанно с надеждата някой ден да прибере вересиите си. Влезе със светнали очи, подръпна косите си и заяви:

— Открих нещо велико, най-великото и най-важното нещо, откривано досега. Хрумването ми е по-удивително от всички размисли и видения на фараона. Онова, което става около нас, е лошо и нередно, неправдата надвива справедливостта, жестокостта надвива благодушието, злобата надвива добротата. Но за това не си заслужава да скърбим, понеже то е само сън — на умиране ние се събуждаме, сънят изчезва и не ни гнети. Нямаше да имам нищо против да сънуваме приятни сънища както преди. Сега обаче всички ние сънуваме кошмари, сънят ни е толкова неспокоен и тежък, че е за предпочитане да се събудиш вместо да сънуваш. Затуй си рекох: Няма Тива, няма Нил, няма Египет, няма ни ниви, ни градове, няма нито богати, нито сиромаси, нито господари, нито роби — всичко това е мъчителен сън, който сънувам и фараонът с виденията си е само сън, който сънувам. Но този сън вече много ми дотегна, защото е по-неприятен от дълготраен махмурлук. И аз реших сам да се разбудя, та да няма ни Египет, ни фараон.

— Изричайки тези думи, той ненадейно измъкна кремъчния си бръснач и преряза гърлото си, преди някой да успее да го възпре. Кръвта му изпръска столовете и чергите, така че със смъртта си той причини на Каптах още по-големи щети, отколкото приживе.

Ала думите му се разчуха из Тива и немалко мирни и тихи хорица, на които тревожното време бе дотегнало, споделяха помежду си: „Животът ни е някакъв кошмар, а смъртта е приятно пробуждане. Да поемем тогава смирено от мрачния ходник на живота към утрото на смъртта.“ Така мнозина се самоубиваха, а някои погубваха също жените и децата си, за да не виждат и понасят всичкото зло, което се ширеше в Тива заради Атон.

Защото по онова време, когато царството на Атон дойде на земята, в Тива цареше глад и настървение, духовете на хората бяха объркани и те ходеха като замаяни дори без да са пили. Вече нямаше значение кой носи кръст и кой не — единствено наличието на оръжие, на здрави юмруци и силен глас означаваше нещо, защото, който можеше да вика най-силно, неговата дума се чуваше. Ако на улицата някой видеше хляб в ръката на другиго, грабваше го и казваше: „Дай ми хляба си, защото пред Атон всички сме братя и не е редно аз да гладувам, докато брат ми се тъпче с хляб!“ Ако някой срещнеше минувач, облечен в изящен лен, казваше: „Дай ми дрехата си, защото сме братя в името на Атон и не е редно единият от братята да се облича по-хубаво.“ Онзи, на чиято яка или дреха забележеха рог, пращаха го да върти мелнични камъни, да изравя корени от земята или да събаря изгорели къщи, но някои биваха претрепвани или хвърляни в реката да ги изядат крокодилите. Защото крокодилите идваха вече до кейовете на Тива, без някой да ги закача, а тракането на челюстите и плясъкът на опашките им се смесваше с врявата на препиращите се край сините и червените колове.

Вече не съществуваше никакъв ред, тъй като ония, дето викаха най-гръмогласно, казваха: „Трябва да поддържаме ред и дисциплина в името на Атон. Затуй нека съберем всичкото зърно, да си го поделим и никой повече да не граби на своя глава. Ние, най-силните, ще обираме задружно и ще разпределяме плячката между останалите.“ Така най-гръмогласните се сдружаваха, биеха с тояги опитващите се да обират на своя глава, грабеха още по-безогледно, убиваха всеки, който им се опънеше, ядяха до пресита, обличаха се в царски лен и носеха златни и сребърни накити на врата и китките си. Сред тях имаше мъже, чиито уши и нос бяха отрязани за позорни деяния, по глезените им личаха следи от вериги, а по гърбовете им — белези от бой с тояги. Но те се гордееха с тези следи, разголваха срама си да го види народът и казваха: „Всичко това сме го изстрадали заради Атон, нима не ни се полага отплата?“ Човек не можеше да ги различи от ония, които като рогове са били изпратени в рудниците и каменоломните, а сега се завръщаха като кръстове и изчезваха в тълпата. Обаче на златния палат отвъд реката никой не посягаше, защото той беше дом на фараона. Там Ейе все още носеше закривения скиптър и камшика на фараона и закриляше жреците на Амон.

Така изтекоха два пъти по тридесет дни и земното царство на Атон не издържа по-дълго. То рухна, защото негрите, докарани с кораби от Куш, и наетите от Ейе шардани обкръжиха града, затвориха всички пътища и завардиха реката, така че никой не успя да избяга. Роговете въстанаха навред из града и жреците им раздаваха оръжие от подземията на Амон. Ония, които нямаха оръжие, бяха заякчили на огън заострените си тояги, бяха обковали с мед бухалките и точилките си, а накитите на жените се бяха превърнали във върхове на стрели. Роговете въстанаха, а заедно с тях на бунт се вдигнаха всички, които желаеха доброто на Египет, вдигнаха се дори кротките, спокойните и смирените, казвайки: „Искаме да се върне старият ред, защото новият ред ни дойде до гуша, а и Атон достатъчно ни е ограбвал.“

4

Но аз, Синухе, обяснявах на народа:

— Възможно е през тези дни да са били извършени много злини, възможно е правдата да е бивала потъпквана от неправдата и доста невинни да са пострадали вместо безчестните, ала независимо от това Амон е бог на страха и мрака и властвува над хората поради тяхното невежество. Атон, който живее в нас и извън нас, е единственият бог и други богове няма. Затуй борете се за него, роби и бедняци, носачи и слуги! Вие няма какво да губите, но ако победи Амон, робството и смъртта няма да ви се разминат. Борете се за фараон Ехнатон, защото подобен нему не се е раждал, чрез неговите уста говори богът и друга такава възможност за обновяване на света никога не е имало, нито пък ще има след него!

Обаче робите и носачите се заливаха от смях и казваха:

— Не дрънкай глупости за Атон, Синухе. Всички богове и всички фараони са еднакви. Но ти, Синухе, макар и наивен, си добър човек, превързваш премазаните ни ръце и лекуваш обелените ни колена, без да искаш отплата. Затуй захвърли този боздуган — така или иначе не можеш да го размахаш, защото от теб войник не става. Роговете ще те пречукат, ако го видят в ръцете ти, а ние не ти желаем злото. За нас няма значение дали ще умрем, понеже ръцете ни са изцапани с кръв. Добре си поживяхме, спахме под балдахини и пихме от златни бокали, макар че вече не знаем дали това си струваше всичките напъни. Всеки случай празникът ни свърши и смятаме да умрем с оръжие в ръка, защото, след като вкусихме свободата и хубавите дни, към робство не ни се връща. Лекувай раните и облекчавай болките ни, ако искаш, само не се олюлявай с боздугана си сред нас. При тази гледка така ни досмешава, че се превиваме от смях, изпускаме копията си и ставаме лесна плячка за негрите, шарданите и роговете на Амон.

Думите им ме накараха да се засрамя, зарязах боздугана и от дома си донесох лекарското сандъче в „Крокодилската опашка“, за да се погрижа за раните им. Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, безброй хора сменяха кръста с рог и заставаха на страната на Амон, а още повече бяха ония, които захвърляха оръжието и се криеха по къщите и избите, в хамбарите и празните кошове на пристанището. Но робите и носачите се биеха, а най-храбри в боя бяха ония, чийто глас се бе чувал най-малко. Редом с тях се биеха всички, на които носът и ушите бяха отрязани и затуй не се съмняваха, че ще бъдат разпознати.

Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, робите и носачите палеха къщите и нощем се биеха при светлината на пожарите. Негрите и шарданите също палеха къщите, обираха ги и поваляха всеки изпречил се на пътя им, все едно дали беше кръст или рог. Техен военачалник и ръководител на обсадата беше същият Пепитатон, който беше наредил да избият тълпата по алеята на овните и пред храма на Амон, само че сега той отново се казваше Пепитамон. Ейе го беше избрал като най-достоен и най-учен сред военачалниците на фараона.

А пък аз, Синухе, превързвах в „Крокодилската опашка“ ранените роби и оправях разбитите глави на носачите, Мерит нарязваше на превръзки всички мои и нейни дрехи, както и дрехите на Каптах, а малкият Тот носеше вино за ония, чиито болки трябваше да се облекчат. Доколкото можеха, превързаните се връщаха в боя, който последния ден се водеше само на пристанището и в бедняшкия квартал. Привикнали да воюват, негрите и шарданите покосяваха хората като житни класове, по тесните улички шуртеше кръв и през каменните кейове се стичаше в реката. Никога в Кеми смъртта не е имала такава богата жътва както през онези дни. Щом някой паднеше и не можеше да се вдигне, негрите и роговете го пробождаха с копия. По същия начин робите и носачите се отнасяха с роговете, попаднали в ръцете им. Но за всичко това знаех малко, понеже превързвах рани в „Крокодилската опашка“, без да се оглеждам наоколо. Вършех го, струва ми се, заради фараон Ехнатон, ала не съм много сигурен, тъй като човек не познава собственото си сърце.

За свои предводители носачите и робите бяха избрали най-силните и гръмогласни мъже. Посред боя тези предводители идваха в „Крокодилската опашка“ да се ободрят с вино. Бяха опиянени от кръвта и битката, усмихваха ми се, потупваха ме по рамото с коравите си длани и казваха:

— На пристанището сме ти запазили удобен кош, в който можеш да се скриеш, Синухе, защото едва ли имаш желание довечера да увиснеш редом е нас на стената с главата надолу. Май че е време да се скриеш, Синухе, безполезно е да превързваш рани, които след малко пак ще зейнат.

— Аз съм царски лекар и никой не ще се осмели да ме докосне — отговарях аз, а те още повече ми се смееха, наливаха се с вино и се връщаха в боя.

По едно време Каптах дойде при мен и каза:

— Къщата ти гори, Синухе, а роговете са намушкали Мути, понеже ги заплашила с бухалката си, когато подпалвали дома ти. Време е да се облечеш в най-изящен лен и да окачиш всички знаци на достойнството си, за да се спасиш. Остави ги тия ранени роби и разбойници и ела в задната стаичка. Заедно ще се преоблечем и ще посрещнем военачалниците на Ейе както подобава на достойнството ни. От разбойниците успях да скрия няколко делви с вино, за да мога да омилостивя жреците и офицерите и да продължа да упражнявам почтения си занаят.

Мерит също ме прегърна и помоли:

— Спасявай се, Синухе! Ако не искаш да го сториш заради себе си, стори го заради мен и малкия Тот!

Ала будуването, отчаянието, смъртта и шумът на битката ме бяха изнервили, та не се вслушах в сърцето си и извиках:

— Какво ме е грижа за къщата, за мен, за теб, за Тот? Кръвта, която тече, е кръв на моите братя пред Атон и ако царството му рухне, за мен няма вече живот!

Не знам защо приказвах такива безсмислици — в мен явно говореше нещо друго, а не кроткото ми сърце. Не знам също дали изобщо щеше да ми се удаде да избягам, или да се спася, защото само след миг шарданите и негрите разбиха вратата на кръчмата и се втурнаха вътре, водени от жрец с бръсната глава и с лъснало от елей лице. Те започнаха да избиват ранените, които лежаха окървавени на пода. Със свещения си рог жрецът избождаше очите им, а оцветените на ивици негри скачаха върху тях, така че от раните им бликваше кръв.

— Това тук е свърталище на Атон, да го прочистим с огън! — извика жрецът.

Пред очите ми пръснаха главата на малкия Тот и с копията си погубиха Мерит, която се опита да го опази в обятията си. Не можах да ги защитя, защото жрецът ме удари с рога по главата и викът заглъхна в гърлото ми. Оттам насетне не знам какво се е случило.

Свестих се на улицата пред „Крокодилската опашка“ и отпърво не съзнавах къде се намирам — струваше ми се, че съм сънувал или съм умрял. Жреца го нямаше, войниците бяха оставили копията си и пиеха вино, с което ги черпеше Каптах, а офицерите им ги подканяха със сребровезаните си камшици да продължат битката. Пред мен „Крокодилската опашка“, която отвътре беше облицована с дърво, гореше в ярки пламъци като суха крайбрежна тръстика. Тогаз си спомних всичко и опитах да се изправя, но силите ми изневериха. Като не можах да се вдигна, полазих, опрян на ръце и колене, добрах се до вратата и запълзях през огъня, за да стигна до Мерит и Тот. Оредялата ми коса се опърли, дрехите ми пламнаха и на ръцете и коленете ми пареше. Тогава Каптах дотича с викове и вопли, издърпа ме от огъня и ме оваля в прахта, докато пламъците по дрехите ми угаснаха. При вида на всичко това войниците се разсмяха и се заудряха по коленете, а Каптах им рече:

— Трябва да се е побъркал, нали жрецът го фрасна с рога, за което обаче ще си получи наказанието. Това е царският лекар и на него не е редно да се посяга. Освен туй той е жрец от първа степен, ала се наложи да навлече прости дрехи и да снеме знаците на достойнството си, за да се опази от развилнялата се тълпа.

Аз обаче седях в уличната прах, хванал с обгорели ръце главата си, сълзи бликаха от опърлените ми очи, виках и ридаех:

— Мерит, Мерит, моя Мерит!

Но Каптах ме сръга грубо и просъска:

— Млъкни, глупако, малко ли злини докара на всички ни с твоето безумство? — Понеже не млъквах, той приближи лицето си до моето и горчиво зашепна: — Дано всичко това те вразуми, господарю. Както знаеш, сега чашата ти е пълна и препълнена. Макар и много късно, ще ти кажа, че Тот беше твой син, заченат от твоето семе, когато за първи път прегърна Мерит и легна с нея. Казвам ти го, за да ти дойде умът в главата. Тя не искаше да го узнаеш, защото беше горда и самотна и ти щеше да я зарежеш заради Ахетатон и фараона. Твоя кръв беше малкият Тот и ако ти не беше съвсем оглупял, щеше да видиш в очите му твоите очи, а в очертанията на устните му — твоите устни. Живота си щях да дам, ако можех да го спася, но заради безумството ти не можах, а и Мерит не искаше да тръгне без теб. Двамата умряха заради твоето безразсъдство и дано сега най-сетне се вразумиш, господарю.

Думите му ме накараха да онемея, погледнах го втренчено и запитах дали това е истина. Но като размислих, отговорът му не ми беше нужен, за да прозра, че е така. Затуй останах да седя в уличната прах, без да плача и без повече да усещам болка. Целият се вцепених, сърцето ми се затвори и ми беше безразлично какво ще ми се случи.

Пред мен „Крокодилската опашка“ гореше в огнени пламъци, обвивайки ме в дим и сажди, и заедно с нея изгаряха телцето на Тот и хубавата снага на Мерит. Изгаряха сред труповете на избитите роби и носачи, без да мога поне да ги съхраня за вечен живот. Тот е бил мой син и ако предположенията ми бяха истина, тогава в жилите му, както и в моите, е течала свещената кръв на фараоните. Ако го бях знаел, всичко може би щеше да бъде по-иначе, защото заради сина си човек е в състояние да извърши нещо, което заради себе си не би извършил. Сега обаче беше прекалено късно, свещената му кръв изгаряше заедно с кръвта на робите и носачите, него вече го нямаше и подозирах, че Мерит бе мълчала не само от гордост и самота, но и заради моята страшна тайна. Затуй седях в уличната прах сред дим и искри и пламъците от техните тела изгаряха лицето ми.

Оттам насетне бях като замаян, оставих се Каптах да ме води, където пожелае, и го следвах безпрекословно. Отведе ме при Ейе и Пепитамон. Битката беше стихнала и докато бедняшкият квартал продължаваше да гори, те, седнали на златни тронове, издаваха присъди на пристанищния кей, а войниците и роговете изправяха пред тях пленниците. Заловените с оръжие в ръка биваха окачвани на стената с главата надолу, всеки, у когото се намереше плячкосано имущество, биваше хвърлян в реката да го изядат крокодилите, а който носеше на врата или дрехата си кръста на Атон, биваше налаган с тояги и изпращан на принудителна работа. Жените предоставяха за развлечение на войниците и негрите, а децата поверяваха на Амон да ги възпитава в храмовете си. Смъртта вилнееше на тиванския бряг — Ейе беше безпощаден, защото искаше да спечели благоволението на жреците и казваше:

— Ще прочистя Египет от лошата кръв!

Пепитамон също свирепствуваше, понеже робите и носачите бяха обрали дома му, бяха отворили клетките на котките му и изяли храната им, а млякото и сметаната им бяха отнесли на децата си, така че от глад котките му се бяха озверили. Ето защо той също нямаше милост и за два дни всички градски стени се покриха с телата на мъже, провесени с главата надолу.

А ликуващите жреци издигнаха изображението на Амон в неговия храм и му принесоха обилни жертви. Статуите на всички останали богове също бяха върнати на местата им и жреците оповестиха на народа:

— В Кеми вече няма да има глад и сълзи, защото Амон се завърна и ще благослови всички вярващи в него. Отново ще засеем неговите ниви и семената му ще родят хилядократна реколта, охолството и богатството пак ще се върнат в Египет.

При все това в Тива цареше небивал глад и нямаше къща, в която да не се проливат сълзи, защото шарданите и негрите безогледно плячкосваха града, без да правят особена разлика между кръстове и рогове, изнасилваха жени, продаваха деца в робство и нито Пепитамон можеше да ги обуздае, нито властта на Ейе беше достатъчна, за да ги укроти.

— Властта е в остриетата на копията и в боздуганите ни, та си затваряйте устата и не ни пречете — казваха те.

Защото Египет вече нямаше фараон — жреците бяха обявили Ехнатон за лъжефараон и проклели града му, а неговият приемник трябваше първо да дойде в Тива, да се поклони на Амон и да му принесе жертва, преди жреците да го признаят за фараон.

Виждайки цялата тази бъркотия, Ейе назначи Пепитамон за наместник в Тива и незабавно замина за Ахетатон, за да накара фараон Ехнатон да отстъпи властта и с помощта на приемника му да заякчи собствената си власт. На мен ми каза:

— Последвай ме, Синухе. За да наложа волята си на лъжефараона, може да ми потрябва лекарски съвет.

— Ще те последвам, Ейе, защото искам чашата ми да е пълна — отвърнах аз, ала той не разбра смисъла на думите ми.

5

И ето, придружавайки жреца Ейе, аз се завърнах при прокълнатия фараон в Ахетатон. Ала в Танис Хоремхеб също беше чул за събитията в Тива и навред покрай реката, бе стегнал набързо военна флотилия и поел нагоре към Ахетатон. По пътя му всички крайбрежни селища се усмирявали, храмовете отново отваряли вратите си, статуите на боговете били върнати на местата им и предполагам, че крокодилите пак са прославяли името му. Но той бързал да пристигне в Ахетатон едновременно с Ейе, за да се пребори с него за властта, та затова пощадявал всички роби, които слагали оръжието, и не наказвал ония, които доброволно сменяли кръста на Атон с рога на Амон. По тази причина народът величаеше снизхождението му, макар че то идеше не от сърцето му, а от желанието да запази живота на всеки годен да воюва. По протежение на реката, откъдето минавала флотилията му, жреците също го величаели, понеже отварял затворените храмове, вдигал съборените статуи на боговете и им принасял жертва, когато бивал в добро настроение.

Но Ахетатон беше прокълнато място, жреците и роговете охраняваха всички пътища, водещи натам, и погубваха всеки, който бягаше от него, ако не склонеше да замени кръста си с рог и да принесе жертва на Амон. Реката също бяха затворили с медни вериги, така че и по нея никой не можеше да се измъкне. Обаче повечето бегълци драговолно принасяха жертви на Амон и проклинаха Атон, защото той бе омръзнал и на жителите на Ахетатон. Когато съзрях града от кораба, ме можах да го позная — в него цареше мъртва тишина, цветята в парковете бяха повехнали, а зелената трева — пожълтяла, тъй като вече никой не поливаше градините и насажденията. Дори птички не пееха в изсушените от слънцето дървета. Над града се разнасяше страшната сладникава миризма на проклятието, дето никой не знаеше откъде иде. Високопоставените бяха напуснали домовете си, слугите им първи бяха избягали, строителите и дълбаещите гробници в планините бяха изоставили селището си, без да вземат със себе си дори кухненските съдове, защото никой не се осмеляваше да отнесе нещо от прокълнатия град. Кучетата, вили до изнемога, бяха измрели в клетките си, а в яхърите конете бяха издъхнали, след като бягащите слуги бяха прерязали сухожилията на краката им. И тъй, великолепният Ахетатон беше вече мъртъв град и с пристигането ми от него ме лъхна дъх на смърт.

Фараон Ехнатон обаче продължаваше да обитава ахетатонския златен палат, семейството му живееше с него, а и най-верните от прислугата бяха останали в негова близост заради Атон. Останали бяха също най-възрастните придворни, прекарали живота си в златния палат, така че не можеха да си представят друго обиталище. Не знаеха нищо за събитията по света, тъй като от няколко месеца в Ахетатон не бе пристигал нито един вестоносец. Провизиите в златния палат бяха свършили и по желание на фараон Ехнатон всички се препитаваха със сух хляб и бедняшка каша. Но най-предприемчивите ловяха с куки риба от реката или убиваха птици с бумеранги и скришом се хранеха с тях.

Жрецът Ейе ме изпрати първо сам да разкажа на фараона за всичко случило се, защото бях негов приятел и щеше да ми повярва. Така отново застанах пред фараона, ала у мен всичко беше застинало, не изпитвах нито радост, нито скръб — сърцето ми се бе затворило за него. Отпуснал вяло ръка върху коляното, той извърна побледнялото си от изтощение лице към мен, изгледа ме с помръкнал поглед и запита:

— Синухе, ти ли си единственият, който се завръща при мен? Къде са всички мои следовници? Къде са ония, които ме обичаха и които обичах?

— Старите богове отново властвуват в Египет — казах аз. — В Тива жреците принасят жертви на Амон пред ликуващата тълпа. Те те проклеха, фараоне Ехнатон, проклеха града ти, името ти също проклеха за вечни времена и вече го изличават от всички надписи.

Той нервно пошавна с ръка и по лицето му пламна някогашното фанатично изражение, когато каза:

— Не те питам какво е станало в Тива, а искам да знам къде са моите следовници, къде са всички, които обичах?

— Нали хубавата ти съпруга Нефертити е при теб — отвърнах аз. — Дъщерите ти също са при теб. Младият Семнехкере пронизва риби на реката, а Тут продължава да играе с куклите си на погребение. Какво значение имат другите?

Той запита:

— Къде е моят приятел Тутмос, който е и твой приятел и когото обичах? Къде е той, ваятелят, чиито ръце накарваха камъка да оживее?

— Тутмос умря за теб, фараоне Ехнатон — отговорих аз. — Понеже ти беше предан, негрите го намушкаха с копията си и хвърлиха трупа му в реката за храна на крокодилите. Може да е осквернил ложето ти, но ти не бъди злопаметен сега, когато чакалът вие в запустялото му ателие и учениците му са се разбягали, изоставяйки инструментите и скулптурите му, някои от които щеше да направи вековечни.

Фараон Ехнатон махна с ръка, сякаш искаше да отстрани паяжина от лицето си. Сетне изреди имената на мнозина от ония, които беше обичал. За някои отговарях, че са загинали за него, но за повечето казвах, че пременени в пищни одежди, принасят жертви на Амон и проклинат името на фараона. Завърших с думите:

— Царството на Атон рухна, фараоне Ехнатон. Няма вече земно царство на Атон и Амон отново е на власт.

Той впери мрачен поглед пред себе си, нервно размърда безкръвните си ръце и каза:

— Да, така е, всичко ми е известно. Виденията ми го разказаха. Царството на всевечния не може да се побере в земни предели. Всичко ще си бъде както преди, и страхът, омразата и неправдата ще господствуват над света. По-добре да бях умрял, а още по-добре щеше да бъде, ако изобщо не бях се раждал да гледам всички злини, ставащи по земята.

Слепотата му ме разлюти и аз ядно извиках:

— Не си видял и частица от злините, извършвани заради теб, фараоне Ехнатон. Кръвта на твоя син не е потичала по ръцете ти и сърцето ти не се е вцепенявало от предсмъртния вик на любимата жена. Затуй и думите ти са празни брътвежи, фараоне Ехнатон.

Той уморено каза:

— Иди си тогава, Синухе, щом съм толкова лош. Иди си, за да не се налага повече да страдаш заради мен. Иди си, защото ми омръзна да гледам лицето ти, омръзна ми да гледам всички човешки лица, през които прозира образът на звяра.

Но аз седнах на пода пред него и рекох:

— Не, фараоне Ехнатон, няма да си ида, защото искам чашата ми да е пълна. Изглежда, че затуй съм се родил на този свят и това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане. Трябва да знаеш, че жрецът Ейе се е запътил насам, а в северния край на града Хоремхеб е наредил да надуят тръбите и е прекъснал медните вериги, преграждащи реката, за да доплава при теб.

— Ейе и Хоремхеб, злодеянието и копието! Те единствени значи са ми предани и ще дойдат тук — усмихна се той и разпери ръце.

Повече дума не ми продума, нито пък аз на него. Седяхме заслушани в тихото ромолене на водния часовник, докато Ейе и Хоремхеб се явиха пред фараона. На идване бяха спорили разгорещено, лицата им бяха потъмнели от ярост, дишаха тежко и заговориха на фараона, без да зачитат достойнството му. Ейе каза:

— Ако искаш да останеш жив, ще трябва да отстъпиш властта, фараоне Ехнатон. Нека Семнехкере заеме мястото ти, да отиде в Тива и да принесе жертва на Амон. Тогава жреците ще го помажат за фараон и на главата му ще положат червената и бялата корона.

Но Хоремхеб възрази:

— Копията ми ще запазят короната за теб, фараоне Ехнатон, ако се върнеш в Тива и принесеш жертва на Амон. Жреците може да възроптаят, но с камшика си ще ги усмиря и те ще забравят негодуванието си, щом обявиш свещена война за възвръщането на Сирия под египетска власт.

С изнурено лице и застинала усмивка фараон Ехнатон ги погледна и отсече:

— Ще живея и ще умра като фараон. Никога няма да се съглася да принеса жертва на лъжовния бог, нито пък да обявя война, за да спасявам властта си с кръв. Това е всичко.

След тези думи той загърна лице с края на дрехата си и се оттегли, оставяйки трима ни сами в голямата зала, заобиколени от дъха на смъртта. Ейе безпомощно разпери ръце и погледна Хоремхеб. Хоремхеб също разпери ръце и го погледна. Аз седях на пода, защото краката вече не ме държаха, и ги наблюдавах. Изведнъж Ейе хитро се усмихна и рече:

— Хоремхеб, ти се разпореждаш с копията и престолът е твой. Сложи на главата си двете корони, към които жадно се стремиш.

Но Хоремхеб се засмя подигравателно и каза:

— Не съм толкоз глупав. Ако искаш, задръж гнусните корони за себе си. В жилите ми не тече царска кръв и сам ще се набуча на копията, ако река да седна на остриетата им. Добре ти е известно, че след всичко станало връщане към старото няма. Египет е застрашен от глад и война и ако поема короната сега, народът ще ме упрекне за всички предстоящи беди. Тогава лесно ще можеш да ме свалиш, щом сметнеш момента за удобен.

— В такъв случай нека бъде Семнехкере, ако склони да отиде в Тива — реши Ейе. — Ако ли не, тогава Тут. Тут сигурно ще склони. Съпругите им са от свещено потекло. Нека те понесат гнева на народа, докато времената се оправят.

— А ти смяташ да управляваш в тяхната сянка — вметна Хоремхеб, но Ейе рече:

— Забравяш, че ти разполагаш с войската и трябва да отблъснеш хетите. Ако това ти се удаде, в Кеми няма да има по-силен от теб.

Препирните им продължиха, докато двамата забелязаха, че съдбите им са преплетени и че те не ще могат да се оправят един без друг. Затуй накрая Ейе каза:

— Признавам честно, че с всички средства се опитвах да те сваля, Хоремхеб, но сега, сине на сокола, ти ме надмина по сила и вече не мога да се оправям без теб. Защото, ако хетите нахлуят в страната, радостта ми от властвуването ще угасне, а дори не си и представям, че един Пепитамон ще съумее да воюва срещу тях, колкото и да е способен като кръвник и джелатин. Ето защо, Хоремхеб, нека днешният ден бъде денят на нашето съюзяване — заедно можем да управляваме Египет, ала поотделно и двамата ще се провалим. Без мен войската ти е безсилна, а без твоята войска Египет ще пропадне. Нека се закълнем във всички египетски богове, че от днес нататък ще държим един на друг. Остарях вече, Хоремхеб, и ми се иска да вкуся сладостта на властта, а ти си млад и имаш време да почакаш.

— Аз не ламтя за корони, Ейе, мен ме блазни една хубава война за моите дръгливци — рече Хоремхеб. — Обаче ми е нужен залог, защото иначе при първа възможност ще ме измамиш. Не отричай, познавам те аз.

— Че какъв залог мога да ти дам, Хоремхеб? — разпери ръце Ейе. — Нима войската не е единственият сигурен залог?

Хоремхеб смръщи лице, плъзна изтерзан поглед по стените, задраска със сандала си по каменния под, сякаш имаше желание да зарови пръсти в пясък, и най-сетне каза:

— Искам Бакетатон за съпруга. Наумил съм си да строша гърне с нея, пък ако ще небето и земята да се продънят. Ти също не можеш да ми попречиш.

— Ахаа! — възкликна Ейе. — Сега разбирам накъде биеш. Излезе по-хитър, отколкото предполагах, поздравявам те. Тя пак се преименува на Бакетамон, жреците нямат нищо против нея, а и в жилите й тече свещената кръв на великия фараон. Наистина, ожениш ли се за нея, Хоремхеб, ти ще придобиеш законно право върху короната, и то с предимство пред съпрузите на Ехнатоновите дъщери, в които тече само кръвта на лъжефараона. Добре си си направил сметката, но с това не мога да се съглася — поне засега. Иначе ще попадна изцяло в ръцете ти и няма да имам никаква власт над теб.

— Задръж си гнусните корони, Ейе! — извика Хоремхеб. — Не за тях жадувам, а за нея, и то от мига, когато за пръв път видях красотата й в златния палат. Жадувам да смеся кръвта си с кръвта на великия фараон, та от семето ми да се раждат египетски царе. Ти, Ейе, жадуваш само за двойната корона. Вземи я, щом сметнеш времето за назряло, и копията ми ще крепят твоя престол, но ми дай принцесата. Ще управлявам едва след теб, дори да живееш дълго, защото — както сам каза — аз имам време да почакам.

Ейе потърка уста, дълго размисля и изражението му с всеки миг ставаше все по-доволно, защото установяваше, че е намерил брънката, с която можеше да води Хоремхеб за носа както си иска. Заслушан в техния разговор, аз седях на пода и се чудех на човешките сърца: двамата дръзваха да делят помежду си корони, макар че фараон Ехнатон беше още жив и здрав в съседната стая. Накрая Ейе каза:

— От доста време чакаш принцесата и май ще потърпиш още малко. Предстои ти да водиш жестока война, а една война не приляга към подготовката за женитба. Освен туй за придумването на принцесата е нужно време, понеже тя те презира много заради нисшето ти потекло. Но аз и само аз имам средство да я склоня. Кълна ти се в името на всички египетски богове, Хоремхеб, че в деня, в който сложа червената и бялата корона на главата си, със собствените си ръце ще строша гърне между вас и ти ще имаш принцесата. Тогава ще поверя и себе си в твои ръце, така че с това спирам всякакви пазарлъци.

Хоремхеб също нямаше желание повече да се пазари и каза:

— Така да бъде и дано докараме цялата тази мръсна работа на добър край. Не вярвам много да се размотаваш, понеже си алчен за короните, които сами по себе си са най-обикновени детски играчки.

Във възбудата си съвсем ме беше забравил, но като се огледа и ме забеляза, той стъписано каза:

— Синухе, ти още ли си тук? Ех, че лош ден. Чул си неща, които не са за недостойни уши, и сега ще трябва да те убия, макар и с голямо неудоволствие, защото си мой приятел.

Думите му ми се сториха смешни при мисълта, че недостойно постъпваха те двамата, Ейе и Хоремхеб, като си поделяха корони, докато аз — може би единственият наистина достоен и единственият наследник на великия фараон с неговата свещена кръв в жилите си — седях на пода. Затуй не можах да удържа смеха си, закрих с длан устата си и се закисках пискливо като някоя старица. Ейе се докачи от смеха ми и каза:

— Не е редно да се хилиш, Синухе, това са сериозни неща, а и сега не е време за смях. Въпреки че заслужаваш, ние няма да те погубим — по-добре е, че чу всичко и можеш да ни бъдеш свидетел. Не ще посмееш да споделиш с никого чутото тук, понеже си ни нужен и ние ще те обвържем с нас. Ще те обвържем яко без всякакви клетви, тъй като навярно сам разбираш, че е крайно време фараон Ехнатон да умре. Затуй като негов лекар още днес ще трябва да отвориш черепа му. Ще се погрижиш ножът ти да проникне достатъчно надълбоко в главата му и той по стародавен обичай да се помине.

— В тази работа аз няма да си пъхам пръстите, които бездруго са достатъчно мръсни, след като ги допрях до ръцете на Ейе — обади се Хоремхеб. — Иначе Ейе е прав. За да бъде спасен Египет, фараон Ехнатон трябва да умре. Друг изход вече няма.

Продължих да се кискам, закрил с ръка устата си, докато се успокоих и казах:

— Като лекар, не мога да отворя черепа му, защото поради липса на основателна причина професионалният ми дълг не го позволява. Но нека това да не ви тревожи — като приятел аз ще му приготвя хубаво лекарство. Щом го изпие, той ще заспи и повече няма да се пробуди. Така аз сам ще се обвържа с вас и няма да е нужно да се боите, че ще злословя.

След тези думи извадих пъстрото стъкълце, което ми бе дал Хрихор, изсипах съдържанието му в златна чаша с вино и сместа не миришеше лошо. Взех чашата и тримата влязохме в стаята на фараон Ехнатон. Той беше свалил короните от главата си и до тях бе положил камшика и закривения скиптър. Почиваше на ложето си с побледняло лице и зачервени очи. Ейе любопитно опипа короните, опита тежестта на златния камшик и каза:

— Фараоне Ехнатон, твоят приятел Синухе ти приготви чудесно лекарство. Изпий го и ще се ободриш, пък утре ще подновим разговора си за всички неприятни неща.

Фараон Ехнатон седна в ложето си, пое чашата в ръка, изгледа ни поред и умореният му поглед така ме прониза, че тръпки полазиха по гърба ми. Подир туй ми рече:

— Към болно животно милост се проявява с боздуган. Към мене ти ли ще проявиш милост, Синухе? Ако е така, аз съм ти благодарен, защото разочарованието ми горчи по-силно от смъртта, а смъртта днес ми е по-приятна от благоуханието на смирна.

— Пий, фараоне Ехнатон — казах аз. — Пий за Атон. Хоремхеб също го подкани:

— Пий, приятелю Ехнатон. Пий за спасението на Египет. С наметката си аз ще покрия слабостта ти както някога в пустинята край Тива.

Фараон Ехнатон надигна чашата, ала ръката му така трепереше, че виното потече по брадичката му. Тогава той стисна чашата с две ръце, изпи я до дъно и отново се излегна на ложето, отпускайки глава върху дървената облегалка. Тримата дълго го съзерцавахме. Без да ни каже дума повече, той се взираше с помътнели, зачервени очи във виденията си. Подир някое време тялото му започна да потръпва, сякаш му беше студено. Хоремхеб сне наметката си и я разпери върху него, а Ейе взе короните и с две ръце ги изпробва на главата си.

Така почина фараон Ехнатон — аз му дадох да изпие смъртта и той я пое от ръцете ми. Не знам обаче защо го сторих, тъй като човек не познава собственото си сърце. Струва ми се все пак, че го сторих не толкова заради Египет, колкото заради Мерит и малкия Тот, който е бил мой син. Сторих го не толкова от любов към фараона, колкото заради моята неприязън и огорчение и заради всички беди, които беше докарал. Но преди всичко трябва да съм го сторил затуй, защото на звездите е било написано, че чашата ми трябва да е пълна. Виждайки го да умира, аз си мислех, че чашата ми вече е пълна, ала човек не познава сърцето си, то е ненаситно — по-ненаситно от крокодила в реката.

Щом установихме, че е умрял, напуснахме златния палат, като забранихме на слугите да смущават съня му. Едва на другия ден те го намериха мъртъв и ревнаха да плачат. Вопли и ридания изпълниха златния палат, макар че според мен смъртта му донесе облекчение на мнозина. Но царица Нефертити седеше до ложето му с непроницаемо изражение и без да пролива сълзи. Все пак тя докосна с хубавата си ръка измършавелите пръсти на фараон Ехнатон и го погали по бузите, когато съгласно дълга си пристигнах, за да изпратя тялото му в Дома на смъртта. Всъщност Домът на смъртта и златният палат бяха единствените сгради в Ахетатон, които показваха признаци на живот. Съпроводих тялото на фараон Ехнатон до Дома на смъртта и го поверих на миячите и балсаматорите да го подготвят за вечния живот.

Така по закон и по древен обичай младият Семнехкере стана фараон, но той беше потресен от скръб и се озърташе, без да може да каже свястна дума, понеже беше свикнал да получава мислите си наготово от фараон Ехнатон. Ейе и Хоремхеб се обърнаха към него и му казаха, че ако иска да задържи короните на главата си, ще трябва незабавно да замине за Тива и да принесе жертва на Амон. Той обаче не им повярва, защото беше наивно момче и сънуваше с отворени очи. Затуй им отвърна:

— Ще възвестя на всички народи сиянието на Атон, ще построя храм на баща си Ехнатон и в него ще му служа като на бог, защото той не приличаше на другите хора.

По повод детинщините на този същия Семнехкере разказваха, че когато стражевите дружини потеглили в стройни редици да се измъкнат от прокълнатия град, той хукнал подире им, молел ги плачешком и ги заклевал да се върнат заради фараона, казвайки, че не можели току-тъй да изоставят домовете, жените и децата си. Но шарданите и сирийците се смеели и го подигравали, а един шардански подофицер се разголил пред него и казал: „Където е този инструмент, там са ни домовете, жените и децата!“ Така от наивност Семнехкере посрамил царското си достойнство, молейки наемниците да се върнат.

Като забелязаха твърдоглавието му, Ейе и Хоремхеб му обърнаха гръб, а на другия ден се случи произшествие: изгладнял, Семнехкере отишъл на реката да прободе някоя риба, тръстиковата му лодка се обърнала и крокодилите го изяли. Така поне се говореше, но как е станало всичко това — не знам. Не вярвам все пак Хоремхеб да го е убил — по-скоро Ейе го е сторил, който заради властта бързаше да се завърне в Тива.

След туй Ейе и Хоремхеб отидоха при младия Тут. На пода в палатската си стая той по навик играеше с куклите си на погребение. С него играеше и съпругата му Анхсенатон. Хоремхеб извика:

— Хей, Тут, време е да станеш от този мръсен под, сега ти си фараон.

Тут послушно стана от пода, отиде до един златен стол и седна.

— Фараон ли съм? — запита той. — Не ме учудва, защото винаги съм се чувствувал по-добър от другите и е съвсем правилно, че ставам фараон. С камшика си ще наказвам всички злосторници, а със закривения скиптър ще браня добрите и благочестивите.

— Стига си дрънкал глупости, Тут — намеси се Ейе. — Ще вършиш, каквото ти казвам, и няма да роптаеш. Първо ще трябва да предприемеш тържествено пътуване до Тива. Там ще се поклониш на Амон в големия му храм, ще му принесеш жертва, жреците ще те помажат и ти ще сложиш на главата си червената и бялата корона. Ясно ли е?

Тут размисли един миг и запита:

— Ако замина за Тива, ще ми построят ли гробница като на всички велики фараони и жреците ще я напълнят ли с играчки, със златни столове и разкошни одри? Защото гробниците в Ахетатон са тесни и неприветливи. Не ща само рисунки по стените, а истински играчки. В гробницата си искам да взема и хубавия синкав нож, дето ми го подариха хетите.

— Жреците сигурно ще ти построят хубава гробница — увери го Ейе. — Умно момче си ти, Тут, щом се замисляш първо за гробницата си, когато ставаш фараон. По-умен си, отколкото сам предполагаш. Но сега по-важно е да се преименуваш. Тутанхатон не върви пред жреците на Амон. Затуй нека от днес нататък името ти бъде Тутанхамон.

Тут изобщо не се възпротиви — пожела само да научи как се пише новото му име, защото не познаваше писмената, с които се изобразява името на Амон. Ала като видя, че Тутанхамон става фараон, а нея съвсем я забравят, Нефертити облече най-хубавата си дреха и макар че беше опечалена вдовица, накара да намажат косата и тялото й с благовонна помада и отиде при Хоремхеб на кораба му.

— Смешно е — казала тя — едно непълнолетно момче да стане фараон. Проклетият ми баща Ейе изтръгва възпитанието му от моите ръце и ще управлява Египет чрез неговата власт, независимо че аз съм великата царска съпруга и царска, майка. А мен мъжете винаги са ме заглеждали, наричаха ме хубавица — най-голямата хубавица в Египет, което естествено е преувеличено. Погледни ме, Хоремхеб, макар че скръбта помътни погледа ми и преви гърба ми. Погледни ме, защото времето е ценно, копията са на твоя страна и ние двамата бихме могли да замислим нещо, което да е от голяма полза за Египет. Говоря ти с такава откровеност, понеже мисля само за доброто на Египет и знам, че баща ми, оня проклет Ейе, е алчен глупак и ще нанесе голяма вреда на страната.

Хоремхеб я погледнал, тя поразгърнала дрехата си и всячески се опитвала да го съблазни, казвайки, че в корабната кабина било горещо. Всъщност Нефертити не знаеше нищо за тайното споразумение между Хоремхеб и Ейе. Ако ли пък като жена е подозирала нещо за страстта му към Бакетамон, надявала се е с красотата си лесно да избие неопитната и надменна принцеса от главата на Хоремхеб. В златния палат беше свикнала на леки победи, позволявайки на чужди мъже да оскверняват ложето на фараона.

Но на Хоремхеб красотата й изобщо не подействувала, той я изгледал хладно и рекъл:

— Достатъчно се омърсих в този прокълнат град, та нямам желание да се омърсявам и с теб, хубава Нефертити. Освен туй трябва да продиктувам на писарите си няколко писма относно войната, така че няма да ми остане време да се занасям с теб.

Всичко това Хоремхеб ми разказа отпосле и сигурно е поукрасил разказа си, но съм убеден, че същината му беше вярна, защото от този ден Нефертити жестоко го намрази и правеше всичко възможно, за да го уязви и да очерни името му. В Тива тя се сближи с принцеса Бакетамон, от което за Хоремхеб произтекоха много неприятности, както ще разкажа по-нататък. Затуй по-разумно щеше да бъде, ако вместо да я докача, беше запазил приятелството й и ако в скръбта й беше проявил любезност към нея. Но заради фараон Ехнатон Хоремхеб не пожела да оскверни още повече тялото й, защото, колкото и странно да изглежда, той продължаваше да обича фараон Ехнатон, макар че беше наредил да изличат името и лика му от всички надписи и статуи и да сринат светилището на Атон в Тива. В подкрепа на това трябва да добавя, че именно Хоремхеб накара доверениците си да пренесат тялото на фараон Ехнатон от гробницата му в Ахетатон и да го скрият в тиванската гробница на майка му, за да не попадне в ръцете на жреците. Защото те желаеха да го изгорят и праха му да хвърлят в реката, обричайки по този начин душата му на вечно блуждаене в бездните на подземното царство. Но Хоремхеб ги изпревари и накара да опазят тялото на фараон Ехнатон. Това обаче се случи доста по-късно.

6

Щом получи съгласието на Тутанхамон, Ейе разпореди незабавно да се подсигурят кораби и целият двор се качи на тях, напускайки град Ахетатон. В него не остана жива душа, с изключение на миячите и балсаматорите от Дома на смъртта — те подготвяха тялото на фараон Ехнатон да оцелее навеки след полагането му в гробницата, която беше поръчал да му издълбаят в източните планини. По този начин избягаха и последните обитатели на Града на небесните висини, и то така стремглаво, че никой не извърна глава назад. Съдините по масите в златния палат бяха зарязани посред ядене, а играчките на Тут останаха на пода да доиграват нескончаемите погребални шествия.

Пустинният вятър отваряше капаците на прозорците и пясъкът засипваше подовете, по които разкошни патици летяха сред вечно зелени тръстики и пъстроцветни риби плуваха в прохладни води. Пустинята отново се върна в градините на Ахетатон, рибните водоеми пресъхнаха, напоителните вади се затлачиха и овошките погинаха. Глинената мазилка се ронеше от стените на къщите, покривите им се срутваха и град Ахетатон се превърна в руина. Чакали лаеха в запустелите помещения и свиваха леговища в меките постели под балдахините. Град Ахетатон умря със същата бързина, с която волята на фараон Ехнатон го бе накарала да изникне в пустинята. Никой не смееше да се промъкне в развалините му и да се домогне до скъпоценностите, които биваха погребвани под изветряващата глина. Защото тази земя беше прокълната завинаги и Амон изсушаваше крака на всеки, който дръзнеше да стъпи там. Така град Ахетатон изчезна, сякаш никога не го е имало — изгуби се като сън и мираж.

Пред корабите на фараон Тутанхамон като ураган се носеше бойната флотилия на Хоремхеб и усмиряваше земята от двете страни на Нил. Той възстанови реда в Тива, грабителството престана и заради Атон вече никой не биваше окачван на стените с главата надолу, понеже на Хоремхеб беше нужен всеки мъж, годен да носи оръжие. По алеята на овните Ейе развя флагчетата на новия фараон, а в големия храм жреците му подготвяха бляскаво посрещане. Аз, Синухе, видях да го носят в златния паланкин по алеята на овните, царица Нефертити и дъщерите на фараон Ехнатон го следваха и победата на Амон беше безусловна. В светилището жреците помазаха новия фараон пред изображението на Амон и пред погледа на народа положиха на главата му червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, на Горното царство и на Долното царство, за да покажат на всички, че фараонът е получил властта си от техните ръце. Главите им бяха гладко обръснати, лицата им лъщяха от елея и фараонът принесе в жертва на Амон всичкото богатство, което Ейе бе успял да изцеди от осиромашалата страна. Хрихор обаче бе обещал на Хоремхеб Амон да му предостави за воюване всичките си богатства, тъй като от Долната земя отново заприиждаха тревожни вести, а Хоремхеб ги раздуваше до безкрай, за да вдъхне на народа ужас и страх пред хетите.

Тиванците превъзнасяха Амон и новия фараон, въпреки че той беше още дете, ала в неразумността си човешкото сърце непрестанно възлага надежда и упование в бъдещето, без да се поучава от грешките, и си въобразява, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Затуй тълпата изпълни засадените ивици от двете страни на алеята на овните, площада пред храма и дворовете му, с възторжени възгласи приветствуваше новия фараон и покриваше пътя му с цветя. Но ако някой стоеше мрачен и не викаше, с дръжките на копията си войниците на Ейе и Хоремхеб му даваха да разбере как трябва да се държи.

Обаче на пристанището и в бедняшкия квартал опожарените къщи продължаваха да тлеят, от тях се разнасяше лютив дим, а реката вонеше от многото кръв и трупове. По покрива на храма гарваните и лешоядите протягаха окървавени вратове и крякаха заситени, без да могат да се вдигнат на крилете си. Крокодилите в реката също се бяха ояли дотолкова, че вече не плющяха с опашките си, ами се излежаваха на брега с раззината уста и оставяха птичките да изкълвават от зъбите им остатъците от ужасното угощение. Тук-таме сред изгорелите къщи боязливо сновяха жени и деца, ровеха из останките на някогашните домове и търсеха домакински съдове. Децата на избитите роби и носачи се навъртаха около бойните колесници на фараона и отчопляха несмлени зърна от конските фъшкии, защото в Тива цареше голям глад. Аз, Синухе, бродех по кея, който още миришеше на съсирена кръв, и оглеждах празните кошове и корабите без товар. Замислен за Мерит и малкия Тот, които бяха загинали заради Атон и заради безумството на моето сърце, краката ми ме насочиха към развалините на „Крокодилската опашка“.

Озовах се пред останките от „Крокодилската опашка“ и си спомних думите на Мерит: „Може да съм само покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля.“ Спомних си също за малкия Тот, който — без аз да знам — е бил мой син, виждах пред себе си нежните му бузи и тънките момчешки крачка и усещах как ме прегръща и се притиска до бузите ми. С лютивата миризма на дим в ноздрите аз пристъпвах в прахта на пристанището и пред погледа ми продължаваха да се мяркат прободеното тяло на Мерит, окървавеният нос и мекият кичур на малкия Тот. Виждайки в представите си всичко това, аз реших, че смъртта на фараон Ехнатон беше много лека. Разсъждавах, че на света няма нищо по-страшно и по-опасно от приумиците на фараоните, защото те сеят кръв и смърт и са благодатни единствено за крокодилите. С такива мисли в главата се лутах из пустото пристанище, а в далечината откъм храма до ушите ми достигаха приглушените възторжени викове на тълпата, която приветствуваше фараон Тутанхамон и си въобразяваше, че този смахнат хлапак, мечтаещ единствено за хубава гробница, ще премахне неправдата и ще възстанови спокойствието и благоденствието в Кеми.

Продължих да се лутам накъдето ме отведяха нозете, осъзнавайки, че отново съм сам, че моята кръв бе изтекла от Тот и нямаше да се върне. Не се надявах на безсмъртие или вечен живот — смъртта ми се струваше като отморяващ сън, като топлината на мангал в студена нощ. Богът на фараон Ехнатон ми бе отнел всяка надежда и радост. Знаех, че всички богове обитават тъмни пещери, от които път назад няма. Фараон Ехнатон бе поел смъртта от ръката ми, ала това не ме овъзмездяваше с нищо — заедно със смъртта в сърцето му се бе вляла великодушна забрава. Аз обаче живеех и не можех да забравя. Затуй ожесточението глождеше сърцето ми като разяждаща луга. Ожесточение изпитвах към всички хора, към тълпата, която като стадо говеда мучеше пред храма още по-оглупяла и по-безразсъдна отпреди, без да се поучи от теглилата си.

В порутеното пристанище цареше грозно мъртвило, ала от купчината празни кошове се отдели човешка сянка и запълзя на ръце и колене към мен. Беше дребен измършавял мъж, чиито крайници още през детството му се бяха изкривили от недояждане. С почернял език навлажни устните си, изгледа ме с настървен поглед и рече:

— Ти не си ли Синухе, царският лекар, дето превързваше раните на бедните в името на Атон? — Разсмя се с дрезгав глас, стана от земята и като ме сочеше с пръст, продължи: — Не си ли оня Синухе, дето раздаваше хляб на народа и казваше: „Това е хляб на Атон, вземайте и яжте в негова прослава!“ Ако това си ти, дай ми в името на всички подземни богове къшей хляб, че вече дни наред се крия от погледа на стражите и не смея дори до реката да сляза и да се напия. В името на всички подземни богове, дай ми къшей хляб, че слюнката ми пресъхна и стомахът ми зеленясва.

Аз обаче нямах хляб да му дам, нито пък той очакваше да получи — беше дошъл да ме охули заради собствената си несрета и каза:

— Имах си къщица — сиромашка къщица, вмирисана на развалена риба, ала беше моя. Имах жена — грозна, изнурена и измършавяла, ала беше моя жена. Имах деца и макар да гладуваха пред очите ми, те бяха мои деца. Къде е сега къщицата ми, къде е жена ми, къде са децата ми? Твоят бог, Синухе, ги отнесе. Атон, рушителят и опустошителят на всичко, ми ги отне, остана ми само калта по ръцете и скоро ще пукна, без да ми е жал.

Той седна на земята пред мен, отпусна пестници върху подутия си корем, зарея поглед в далечината и ми прошепна:

— Синухе, може пък играта ни да не е била безсмислена? Макар че ще умра, макар че другарите ми измряха, възможно е все пак да останем в паметта на народа. Може би споменът за нас ще се запази в сърцата на ония, дето се блъскат и ги налагат с тояги. Ще ни помнят дори тогава, когато твоят Атон отдавна бъде забравен и прокълнатото име на твоя фараон бъде изличено от всички надписи. Може би смътният спомен за нас ще остане сред народа, децата ще всмукват известното за нас още с тръпчивото мляко на майките си и ще се поучават от грешките ни. Тогава с раждането си ще знаят онова, което ние научихме. Ще знаят, че от човек до човек няма разлика, че кожата на богатия и високопоставения лесно се сцепва, щом я разпориш с нож, и че кръвта си е кръв, все едно дали изтича от сърцето на гладния или на преситения. Ще знаят, че робите и сиромасите не бива да се осланят на фараони или царски лекари, на закони или обещания от високопоставени, а само на силата на юмруците си и че трябва сами да си съставят законите. Който не е с тях, той е против тях и тук няма място за пощада или за различие между хората. В сърцето си ти, Синухе, сам установяваш, че не беше с нас. Затуй ти беше против нас, въпреки че ни раздаваше хляб и ни оплиташе с приказките си за фараонския Атон. Всички богове са еднакви, всички фараони са еднакви и всички високопоставени са еднакви, макар че не го признават. Това го казвам аз, Мети, изкормвачът на риба, и няма да се разкайвам за думите си, защото скоро ще умра, ще хвърлят трупа ми в реката и вече няма да ме има. Но нещо от мен ще остане да броди по земята, ще ме откриваш в неспокойствието на робските сърца, в тлеещата искра на робските очи и в тръпчивостта на млякото, с което посталите майки ще закърмят клетите си деца. Аз, Мети, изкормвачът на риба, ще заквасвам всичко, докато се закваси и бъде омесено последното велико тесто.

По думите и очите му разбрах, че несретата и страхът бяха помрачили разсъдъка му. Той протегна покритите си с белези ръце към коленете ми, хвана ме и продължи шепнешком:

— Ти, Синухе, дето си учил много и знаеш да четеш и пишеш, сигурно смяташ, че един изкормвач на риба не може да мисли. Но дори мисленето да е сложно и да създава големи главоболия, аз денонощия наред имах време да умувам, докато дъвчех трева и смучех солените пръчки на кошовете за риба. Затуй сега знам къде ни беше грешката и защо трябваше да умрем. Бяхме се добрали до властта, имахме и земя, ала не съумяхме да приложим властта си. Задоволявахме се да грабим, да се спречкваме за плячката и да се напиваме, та всеки да извлече за себе си най-голяма полза от властта. Ядяхме и пиехме до пресищане, вместо да убиваме, да убиваме и пак да убиваме, докато избием всички, които не бяха с нас. Но в нищетата си ние не се научихме да убиваме, гладът и сиромашията ни караха да зачитаме прекалено много човешкия живот. Едва оня коткар Пепитамон и черният Ейе ни показаха как се убива, като ни избиха до крак. Този урок дойде много късно, за да се възползуваме от него, но докато се криех в празните тръстикови кошове, сънувах много сънища за убиването. Тях ще ги завещая на бъдните поколения и като умра, те ще се промъкват нощем в съня на робите и сиромасите и ще ги стряскат дълго след смъртта ми.

Той впери в мен трескавите си очи и впи ръце в коленете ми. Тогава се отпуснах в прахта пред него, вдигнах ръце и казах:

— Изкормвачо на риба, виждам, че под дрипите си криеш нож. Убий ме, ако ме смяташ за виновен! Убий ме, Мети, защото ми дотегна да сънувам и вече нищо не ме радва! Убий ме, ако от това на душата ти ще стане по-леко! Друго за тебе вече не мога да сторя.

От пояса си Мети измъкна нож за кормене на риба, опита го върху издрасканата си длан, загледа ме и очите му помръкнаха, заплака, захвърли ножа и каза:

— Сега разбирам, че убиването е безполезно, с него нищо не се постига, защото ножът пробожда слепешката и виновния, и невинния. Не, Синухе, забрави думите ми и ми прости злобата. Замахвайки с ножа си срещу някого, човек го забива в своя брат. Ние, сиромасите и робите, като че ли го бяхме прозрели и затуй не умеехме да убиваме. Ето защо в крайна сметка, изглежда, победихме ние, а не ония, дето ни убиваха — те загубиха и в клането затриха себе си. Братко Синухе, може би ще настъпи ден, когато човек за човека ще бъде брат и няма да го погубва. Нека дотогава плачът ми остане като завет за моите братя. Нека плачът на Мети, изкормвача на риба, се промъква след смъртта ми в съня на сиромасите и робите. Нека с плача ми майките приспиват недохранените си рожби. Нека плачът ми непрестанно прихълцва в трясъка на мелничните камъни, та всеки, който го долови в сърцето си, да подири своите братя наоколо.

С грубите си ръце той ме потупа по бузите, горещите му сълзи капеха по ръцете ми и неприятната му миризма на изкормвач изпълваше ноздрите ми, когато добави:

— Тръгвай, братко Синухе, че да не те спипат стражите и да не пострадаш заради мен. Тръгвай, но дано плачът ми те следва на всяка крачка, докато очите ти се отворят да видиш всичко, което виждам аз сега, и накрая сълзите ми ти станат по-скъпи от бисери и драгоценни камъни. В този миг аз вече не плача сам — чрез мен плаче родът на поробените и пребиваните от всички времена. Моите сълзи са сълзите на милионите, които състаряват света и го сбръчкват. Водата, дето тече в реката, това са сълзите на живелите преди нас, а водата, дето вали по чуждите земи, това са сълзите на идващите подир нас. След като знаеш това, ти вече няма да бъдеш самотен, Синухе.

Той се свлече на земята, сгърчените му пръсти потънаха в прахта на кея и сълзите му се затъркаляха в нея като сиви бисери. Не можах да проумея думите му, макар че бях готов да умра от ръката му. Затуй се отдалечих и изтрих в наметката ръцете си, измокрени от неговите сълзи, ала в ноздрите си продължавах да усещам неприятната му миризма. Понесен от краката си, постепенно го забравих. Ожесточението разяждаше сърцето ми като луга, защото смятах собствената си скръб и самота за по-големи от скръбта и самотата на всеки друг. Така краката ми ме поведоха към развалините на някогашната медникарска къща. Срещах наплашени деца, които при появата ми се скриваха, а жените, които търсеха из пепелищата съдините си, забулваха лицата си, щом ме видеха.

Някогашната медникарска къща беше изгоряла и глинените й стени стърчаха опушени, езерцето в градината беше пресъхнало, клоните на сикомората бяха почернели и обезлистени. Но сред развалините някой бе построил навес, под който видях делва с вода. Накуцвайки, насреща ми се зададе Мути със сплъстени посивели коси. Помислих, че виждам призрака й и се уплаших, но тя ми се поклони с разтреперани колене и подигравателно каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Повече не можа да каже нищо, защото мъка стегна гърлото й, тя седна на земята и скри лице в ръцете си, за да не ме гледа. Роговете бяха нанесли много рани по мършавото й тяло и кракът й беше изкълчен. Въпреки несъгласието й аз прегледах раните, но те вече бяха заздравели и моята помощ беше излишна.

— Къде е Каптах? — запитах я.

— Каптах е мъртъв — отвърна тя. — Казват, че робите го убили, като видели, че им е изменил и пои хората на Пепитамон с вино.

Не повярвах на думите й, защото бях убеден, че Каптах не можеше да умре и щеше да оживее, каквото и да се случи. Неверието ми я разгневи и тя каза:

— Сигурно ти е лесно да се смееш сега, Синухе, след като успя докрай да наложиш волята си и видя твоя Атон да тържествува. Вие мъжете сте еднакви и от вас тръгва всяко зло на земята, защото никога не дораствате, ами си оставате момчетии, замеряте се с камъни, трепете се с тояги, разбивате си носовете и най ви бива да носите скръб на ония, дето ви обичат и ви желаят доброто. Мигар аз не съм ти желала винаги доброто, Синухе, а каква ми беше наградата? Окуцял крак, рани от роговете и шепа мухлясало зърно за кашата ми. Не ми е жал за мен, ами за Мерит, че беше прекалено добра към теб, а ти като мъж не го заслужаваше. Насила докара смъртта й, все едно че сам прободе сърцето й. Сълзи не ми останаха и от плач по малкия Тот, че ми беше като роден син, печах му меденки и доколкото можех, опитвах се с топлота да потисна буйния му мъжки нрав. Ала теб всичко това малко те засяга — пристигаш предоволен при мен, че си пропилял богатството си, съсипан и с ошмулено лице, за да те нахраня и да се настаниш под навеса, дето го построих с толкоз усилия. Обзалагам се на каквото и да е, че няма и да мръкне и ще захленчиш за бира, а утре ще ме налагаш с тоягата, загдето не ти прислужвам достатъчно чевръсто. Ще ме караш да се блъскам, а ти ще мързелуваш, защото такъв е мъжкият нрав и това никак не ме учудва. Мисля, че вече съм свикнала с всичко и няма да ме изненадаш, каквото и да измислиш още.

Така ми говореше и ме укоряваше, без да обмисля думите си, докато мърморенето й съвсем ме умили — спомних си за майка ми Кипа, спомних си за Мерит, сърцето ми се изпълни с неизразима горест и от очите ми потекоха сълзи. Щом ги видя, тя се обърка и каза:

— Ама нали разбираш, луда главо Синухе, че не ти се карам за лошо, а само те поучавам. Скътала съм шепа зърно и сегичка ще го стрия да ти сваря вкусна каша, а от суха тръстика ще ти стъкмя легло в развалините. Полека-лека можеш да подновиш приемането на болни и ще свързваме двата края. Но това да не ти е грижа, защото аз ходя да пера по къщите на заможните, където има много окървавени дрехи, та мога да изкарвам нещо допълнително. Мисля, че от публичния дом, дето са настанени войниците, ще мога да изпросвам по някоя паница бира, за да разведряваш сърцето си. Само недей да плачеш тъй горчиво, синко Синухе, защото плачът нищо няма да оправи. Момчетата са си момчета, те трябва да се налудуват, да страдат от белите си и да съсипват сърцата на майките и жените си. Това не може да се промени — тъй е било и тъй ще бъде. И все пак не ми се ще да вкарваш нови богове в тази къща, защото, ако продължиш да го правиш, боя се, че в Тива няма да остане камък върху камък. Послушай ме, нищо че съм стара, проста жена и не ми е работа да съветвам един учен човек. Макар че Мерит ми беше по-свидна от родна дъщеря, доколкото мога да преценя това, след като съм грозна, ненавиждам мъжете и си нямам мои деца, та макар Мерит да ми беше по-свидна от родна дъщеря, трябва да ти кажа, че тя не беше единствената жена на света — има и други, с които сърцето ти може да се весели, стига да престанеш с цивренето си, да се успокоиш и да оставиш времето да тече. Да, Синухе, времето е най-добрият лек, то като пясък ще засипе мъката ти и ще видиш, че на света има и други жени. С тях също можеш да задоволиш мерака си, ще се успокоиш и пак ще напълнееш, щом за мъжете тази работа е най-важната. Колко си ми излинял, господарю Синухе, и бузите ти тъй са хлътнали, че не мога да те позная. Ала аз ще ти сваря вкусна каша, от млади тръстикови филизи ще ти направя пюре, а и бира ще ти изпрося, само недей да плачеш.

Думите й ме накараха да се засрамя от сълзите си, успокоих се и й рекох:

— Не съм дошъл да те тормозя, скъпа Мути. След малко ще си тръгна и сигурно дълго време няма да се връщам, ако изобщо се завърна. Преди да замина, исках да видя къщата, в която поживях честито, исках да погаля грапавия ствол на сикомората и да докосна каменния праг, по който са стъпвали Мерит и малкият Тот. Не се притеснявай заради мен, Мути, не мога да хапна от зърното ти, като знам какъв недоимък цари в Тива. Ще гледам да ти изпратя малко сребро, за да изкараш, докато ме няма. А за думите ти, Мути, аз те благославям като родна майка. Добра жена си ти, макар понякога с приказките си да жилиш като оса.

Мути почна да хълца, забърса нос с грубоватата си ръка и не ме пусна да си тръгна. Стъкна огън, сготви ми храна от сиромашките си запаси и за да не я обидя, трябваше насила да ям, макар че всяка хапка ми засядаше на гърлото. Поклащайки глава, тя ме гледаше и нареждаше:

— Яж, Синухе, яж, луда главо, макар че зърното ми е мухлясало и гозбата ми май не я бива. Не знам какво ми става днес, че едва стъкнах огъня и хлябът ми е съвсем пепеляв. Но ти яж, Синухе, защото хубавото ядене лекува всяка мъка, дава сила и окуражава сърцето. Когато човек е плакал много и се чувствува осиротял, няма нищо по-добро от хубавата храна. Ти сигурно пак поемаш на път и ще пъхаш глупавата си глава във всички примки и клопки, на които се натъкваш, ала какво да се прави — аз не мога да те спра. Затуй яж, Синухе, да заякнеш и да се върнеш. Ще те чакам предано и пак ще благославям деня, в който се върнеш, господарю. За мен не бери грижа, ако среброто ти, както предполагам, е кът. Нали превърна цялото си богатство в хляб за бедните и робите, а те, наместо да ти благодарят, се подиграваха на глупостта ти. За мен не се тревожи — макар да съм стара и да куцам от раните си, аз съм доста жилава и ще си изкарвам насъщния с пране и печене на хляб, докато в Тива има хляб. Важното е ти да се върнеш, господарю.

Останах сред развалините на някогашната медникарска къща до смрачаване и накладеният от Мути малък огън сиротно светеше в саждивата тъмнина. И все пак това място беше единственият дом, който имах на света. Затуй галех грапавия ствол на сикомората, умислен, че навярно никога нямаше да се върна, галех изтъркания каменен праг на дома си, умислен, че сигурно никога нямаше да се върна, докосвах мазолестата майчинска ръка на Мути, умислен, че най-добре би било да не се завръщам, щом вечно носех само скръб и нещастие на ония, които ме обичат. По-добре щеше да бъде, ако живея и умра самотен, както самотен бях прекосил реката в насмолената тръстикова лодка през нощта след моето раждане.

Когато звездите заблестяха и по опустошените пристанищни улички стражите заудряха с дръжките на копията си по щитовете, за да сплашат народа, аз се сбогувах с Мути и от някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал на Тива още веднъж се отправих към златния палат на фараона. Докато крачех по крайбрежните улици, небето над Тива отново пламтеше, светлините по главните улици прогонваха нощния мрак и откъм центъра на града дочувах шумни свирни — през тази нощ фараон Тутанхамон се възкачваше на престола и Тива празнуваше.

7

Но през същата нощ старите жреци от храма на Сехмет работиха усърдно — изскубаха прораслата между каменната настилка трева, върнаха статуята с лъвската глава на предишното й място, покриха я с червен лен и я окичиха със знаците на войната и унищожението. Защото след коронясването на Тутанхамон с короните на двете царства — с червената и бялата корона, с короната на лилията и с короната на папируса, Ейе беше казал на Хоремхеб:

— Сега удря твоят час, сине на сокола! Нареди да надуят тръбите и възвести началото на войната! Нека кръвта като очистителен порой да промие Кеми, та всичко да си бъде постарому и народът да забрави спомена за лъжефараона!

Ето защо на следващия ден, докато в златния палат фараон Тутанхамон заедно със съпругата си разиграваше с куклите погребение, а опиянените от властта жреци на Амон кадяха тамян в големия храм и непрестанно проклеваха името на фараон Ехнатон за вечни времена, Хоремхеб нареди да надуят тръбите по всички ъгли. Медните порти към храма на Сехмет се отвориха широко и начело на отбрана войска Хоремхеб мина тържествено по алеята на овните, за да принесе жертва на Сехмет. Жреците бяха постигнали своето — длетата на каменоделците ломяха камъка във всички храмове, палати и гробници, изличавайки прокълнатото име на фараон Ехнатон, за да не остане помен от него. Фараон Тутанхамон беше постигнал своето — царските зидари вече се съвещаваха за мястото на неговата гробница. Ейе беше постигнал своето — отдясно на фараона той управляваше Кеми, разпореждайки се с данъците, правораздаването, подаръците, оказването на благоволение и фараонските землища. Сега беше ред на Хоремхеб — той също постигаше своето и аз го последвах в храма на Сехмет, понеже държеше да ми покаже властта си в цялото й величие, най-сетне се бе добрал до войната, за чието водене бе заговорничил и залягал цял живот.

Все пак правеше му чест, че от върха на своя успех той презря външния блясък и пожела да въздействува на народа с непринудеността на своето поведение. Затуй към храма отиваше с тежка бойна колесница, ала по главите на конете му не се ветрееха пера, нито пък спиците на колелата му лъщяха от злато. Обаче наострените медни коси от двете страни на колесницата му прорязваха въздуха, неговите копиеносци и стрелци с лъкове маршируваха в прави редици подире му, плясъкът на босите им крака по плочника на алеята на овните беше отмерен и мощен като грохота на морето в крайбрежните скали, а негрите биеха барабани с опъната на тях човешка кожа.

Онемял и изтръпнал, народът оглеждаше стройната му фигура, извисила се от колесницата над всички, и войската му, която пращеше от здраве, докато цялата страна гладуваше. Онемял, народът гледаше как Хоремхеб се отправя към храма на Сехмет и след пиянството в празничната нощ сякаш предусещаше, че страданията му тепърва щяха да започнат. Пред храма на Сехмет Хоремхеб слезе от колесницата и влезе в него, последван от командирите си. Жреците, покрили лицата, ръцете и дрехите си с прясна кръв, ги посрещнаха и ги отведоха при образа на Сехмет. Богинята беше облечена в червено, дрехата й, напоена с кръвта на жертвите, бе прилепнала към каменната й снага, а гърдите й, от които се процеждаше кръв, изпъкваха гордо под червената дреха. В здрача на храма суровата й лъвска глава сякаш се движеше и очите й от драгоценни камъни се бяха вторачили в Хоремхеб като живи, когато пред олтара той смачкваше в дланта си топлите сърца на жертвите и отправяше към нея молба за победа. Около него жреците възторжено подскачаха, разраняваха се с ножове и викаха в един глас:

— Върни се като победител, Хоремхеб, сине на сокола! Върни се като победител и богинята ще слезе при теб жива и ще те прегърне в голотата си!

Но Хоремхеб не допусна танците и виковете на жреците да смутят душевното му спокойствие — с трезво достойнство той извърши надлежния обред и излезе от храма. По време на жертвоприношението огромна тълпа изплашени хора, призовани от тръбите, се бяха стекли в двора на храма и на площада пред него. Излизайки от храма, Хоремхеб вдигна окървавените си ръце и се обърна към тълпата:

— Чуй ме, народе на Кеми, чуйте ме всички! Аз, Хоремхеб, синът на сокола, нося в ръцете си победа и безсмъртна слава за всички, които пожелаят да ме последват в свещената война. В този миг хетските бойни колесници сноват в Синайската пустиня и челните им отреди опустошават Долната земя. Толкова голяма опасност никога не е грозяла Кеми, защото в сравнение с хетите някогашното господство на хиксосите е било великодушно и снизходително. Хетите се задават, те са безчет и жестокостта им всява ужас сред всички народи. Те ще рушат домовете ви и ще избождат очите ви, ще изнасилват жените и ще поробват децата да въртят мелнични камъни. Където минат бойните им колесници, пшеница вече не никне, а земята, тъпкана от копитата на техните коне, се превръща в пустиня. Затуй войната, която повеждам срещу тях, е свещена война, война за вашия живот и за египетските богове, за децата и домовете ви. Ако ни потръгне, след разгрома на хетите ще си възвърнем Сирия и богатството на Кеми ще се възстанови, ще се възстанови предишното благополучие и всеки ще бъде доволен. Достатъчно вече чуждоземците са позорили земята на Кеми, достатъчно са се подигравали на слабостта ни и са се надсмивали над безсилието на оръжията ни. Сега удря часът и аз ще възвърна някогашната бойна слава на Кеми. На всеки мъж, който доброволно ме последва, обещавам пълни хамбари и дял от плячката, а тя несъмнено ще бъде голяма, така че ония, които в деня на победата се завърнат заедно с мен, ще бъдат по-богати, отколкото са сънували. Но който не ме последва доброволно, ще го стори по принуда, ще превива врат под воинското бреме и ще търпи срама и подигравките, без да получи дял от плячката. Затуй вярвам и се надявам, че всеки египтянин, който носи мъжко сърце и може да държи копие в ръка, ще ме последва доброволно. Сега оскъдицата е голяма и гладът ходи по петите ни, ала след победата ще настъпят дни на охолство. Всеки загинал в битката за свободата на Кеми ще мине направо в блажените поля, без да го е грижа за оцеляването на тялото му — за него египетските богове ще се погрижат. Само с общи усилия ще удържим пълна победа. Затуй, египтянки, оплетете от косите си тетива за лъковете и изпратете мъжете и синовете си възторжено на свещена война. Египтяни, от накитите си изковете остриета за копията и ме следвайте в една война, каквато светът още не е виждал. Духовете на великите фараони ще се вдигнат на бой редом с нас. Всички египетски богове начело с великия Амон ще воюват редом с нас. Ще пометем хетите от Черната земя, както разливът помита сламките по пътя си. Отново ще владеем богатствата на Сирия и с кръв ще измием срама на Египет. Чуй ме, народе, това го казвам аз, Хоремхеб, синът на сокола, победителят!

Той отпусна окървавените си ръце и мощната му гръд се задъхваше от напрежение, защото беше викал много силно. Щом словото му завърши, тръбите засвириха, войниците заудряха с копия по щитовете си и затропаха с крака. Тук-там сред тълпата прозвучаха викове, които прераснаха в бурни възгласи — всички завикаха въодушевено, вдигаха ръце, кръвта нахлуваше в главите на хората и те зареваваха още по-неистово, макар че според мен мнозина не знаеха защо викат. Хоремхеб се усмихна и се качи на колесницата си. Войниците му проправяха път, а обезумялата от възторг тълпа го приветствуваше от двете страни на алеята на овните. Тогава разбрах, че върховна радост за народа е да може да вика задружно, без да се интересува защо се вика. Присъединявайки се към виковете на другите, всеки се чувствува силен и смята делото, заради което вика, за единствено правилно. Но Хоремхеб беше извънредно доволен и от колесницата си важно махаше с ръка на народа.

Той се насочи право към пристанището, за да се качи на командния кораб и незабавно да отплава за Мемфис. Прекалено дълго се бе задържал в Тива, а според последните вести хетите вече пасели конете си в Танис. Качих се на кораба подире му и никой не ме спря, когато отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, след като фараон Ехнатон се помина, аз вече не съм царски трепанатор и свободно мога да разполагам със себе си без задължения към някого. Затуй имам намерение да те последвам във войната, още повече, че всичко ми е безразлично и нищо не ме радва. Искам да видя какво благо ще донесе войната, за която говориш открай време. Ще ми се наистина да го видя, а също така да установя дали твоята власт ще бъде по-добра от властта на фараон Ехнатон, или на земята господствуват единствено духовете от подземния свят.

Хоремхеб се зарадва много и каза:

— Това ще да е добра поличба, макар че всъщност никога не съм очаквал точно ти, Синухе, да се явиш като първи доброволец във войната. Не, изобщо не съм го предполагал, като знам, че удобствата и меката постеля ти допадат повече, отколкото несгодите по време на война. Мислех да застъпваш интересите ми в Тива, като разширяваш познанствата си в златния палат, ала така може би ще е по-добре. Ти си наивен човек, всеки те води за носа и те убеждава в мнението си, така че — ако ме последваш — ще имам поне способен лекар край себе си, който сигурно ще ми потрябва. По дяволите, Синухе, войниците ми с право те нарекоха син на дивото магаре, когато воювахме заедно срещу хабирите, защото явно имаш сърце на диво магаре, щом не те е страх от хетите.

Докато ми говореше, гребците оттласнаха кораба от кея, потопиха весла във водата и корабът се понесе с развети флагчета. Тиванският кей беше побелял от народ, чиито възгласи проглушаваха ушите ни. Хоремхеб пое дълбоко дъх, усмихна се и каза:

— Както виждаш, словото ми е направило голямо впечатление на народа. Но нека влезем в командната каюта, че искам да измия богоугодната кръв от ръцете си.

Съпроводих го в каютата му. Той отпрати писаря си, изми кръвта от ръцете си, помириса ги и хладнокръвно заяви:

— В името на Сет и всичките му дяволи, нямаше да повярвам, ако ми бяха казали, че жреците на Сехмет продължават да принасят човешки жертви. Но старчетата явно са се въодушевили, след като най-малко четиридесет години портите на храма им не са били отваряни. Неслучайно се учудих, когато за обреда ми поискаха пленени хети и сирийци, ала не се възпротивих на настояването им.

Думите му така ме ужасиха, че коленете ми се разтрепериха, но Хоремхеб спокойно продължи:

— Ако бях знаел, едва ли щях да се съглася. Повярвай ми, Синухе, стъписах се, когато пред олтара усетих стопленото от кръвта сърце в дланта си. Затуй побързах да си измия ръката. Но жертвата не е била излишна, ако накара Сехмет да прояви благосклонност към оръжията ни, защото аз действително се нуждая от всяка помощ, която може да ми се окаже, макар че няколко умело изковани остриета на копия биха ми свършили по-добра и по-сигурна работа, отколкото благословията на Сехмет. Ала нека жреците получат полагаемото им се, за да не ни се бъркат в останалото.

Той отново започна да се хвали със словото си пред народа и очакваше от мен също да възвеличая красноречието му, ала аз казах, че речта, която бе държал пред войниците в Ерусалим, ми е харесала, повече от тукашната. Той се докачи и отвърна:

— Съвсем различно нещо е да се обръщаш към войниците и да се обръщаш към народа. Като му дойде времето, ще чуеш колко прямо говоря на войниците. А пък словото, което произнесох пред храма на Сехмет, беше предназначено също за идните поколения и се надявам, че то ще бъде записано на камък и съхранено за бъдни времена. В такива случаи думите трябва да се подбират по-иначе, отколкото за войниците пред битка, в речта трябва да се вплитат хубави, гръмки слова, които замайват главата на народа, заслепяват очите на хората и те виждат черното бяло. Ненапразно се научих да чета — от старите папируси узнах какво са казвали фараоните и военачалниците на народа. Но понеже си недосетлив, ще трябва да ти обясня, че словото ми съдържаше всичко, което открай време се е съдържало в речите при обявяване на война. Първо, войната срещу хетите нарекох отбранителна и въодушевих народа да се вдигне срещу нашественика, който нагло прекрачва границите на Египет. В общи черти това е истина, а и не скрих, че същевременно смятам да възвърна Сирия под египетска власт. Второ, посочих, че всички, които ме последват доброволно, ще се чувствуват добре, докато ония, които бъдат привлечени във войската с принудителни средства, ще изнемогват. На трето място обясних, че тази война е свещена и потърсих упование във всички египетски богове. За мене това не означава, че една страна е по-свята от друга и че египетските богове са по-могъщи от хетските, но доколкото съм чел в папирусите и съм слушал разказите на стари воини, при започване на война е редно да се подири упование в боговете и опитният пълководец никога не пропуска да ги спомене в речите си. Това се харесва на народа, все едно дали е от полза, или не, и ти, Синухе, трябва да признаеш, че словото ми оказа силно въздействие върху народа, макар че за всеки случай тук-таме сред тълпата бях поставил свои хора да подемат възгласи в моя прослава. Спомни си също, че им обещах победа, без да наблягам на предстоящите трудности. Като му дойде времето, народът ще изпита несгодите и страданията, така че не е нужно отрано да бъде наплашван. Но победата в тази война е свързана с много мъки. Потегляйки срещу хетите с необучена войска, без копия и бойни колесници, аз имам чувството, че съм хлапак, тръгнал със суха тръстика да запушва устата на лъв. При все това в крайната победа не се съмнявам, понеже съм роден за велики дела, ала се боя, че преди туй доста много хора ще загинат.

— Хоремхеб, има ли нещо свято за теб? — запитах го аз.

За миг той се замисли и отговори:

— Великият пълководец и владетел е длъжен да прозира думите и представите на всички и да умее сам да използува думи и представи като оръжие в ръката си. Признавам, Синухе, че това е твърде изнурително и прави живота безрадостен, но може би чувството, че с волята си властвуваш над другите и ги насърчаваш към велики дела, замества липсващата радост. Като бях по-млад, аз вярвах в копието и сокола си. Сега вярвам в собствената си воля и знам, че в нея е моята съдба. Но волята ми ме изтощава, както водата излъсква камъка. Затуй нямам нито миг спокойствие — ни денем, ни нощем, ни наяве, ни насън. Река ли да си отпочина, нямам друг начин, освен да се напия до припадък. Като бях по-млад, вярвах в приятелството, бях убеден, че обичам една жена, чието презрение и непреклонност ме вбесяваха. Сега обаче знам, че за мен никой не е цел, към която се стремя, за мен всеки човек е само средство и тази жена вече също е само средство за мен. Аз, Хоремхеб, съм средоточието, всичко тръгва от мен и се връща пак при мен. Аз съм Египет и народът. Затуй възстановявайки величието и могъществото на Египет, аз самият ставам велик и могъщ. Виждаш, Синухе, че това е естествено и справедливо.

На някой друг, който не го познаваше, думите му можеха да направят впечатление, но аз го помнех като самонадеян юноша, а в Хетнетсут бях видял родителите му, които миришеха на сирене и обор, въпреки че ги бе въздигнал в знатни люде. Ето защо на него не можех да гледам сериозно, макар че с думите си явно се опитваше да ми се представи за богоподобен. Все пак не издадох мислите си, а му заразказвах за принцеса Бакетамон, която беше много обидена, че в шествието на Тутанхамон не й бяха отредили по-почетно място. Хоремхеб жадно ме заслуша и ме почерпи с вино, за да продължа разказа си за Бакетамон. Така ние си пиехме виното на път за Мемфис, докато бойните колесници на хетите опустошаваха Долната земя.

1

Събирайки войска и провизии, Хоремхеб свика в Мемфис всички заможни египтяни и им каза:

— Всички вие сте богати хора, а аз бях просто овчарче, родено в нищета. Но Амон ме благослови и фараонът ми възложи да водя война. Врагът, който заплашва нашата страна, е подъл и жесток, както сигурно ви е добре известно. За мое удовлетворение аз съм ви чувал да заявявате гръмогласно, че войната изисква жертви от всекиго. Затуй намалихте дажбите на робите си и на селяните и навред в Египет повишихте цените на всички стоки. От думите и делата ви разбирам, че в съответствие с вашето положение сте готови на големи жертви. Това е хубаво и ме радва много, защото за да се сдобия със средства за воюване, за наемане на войска, за изработване на бойни колесници и за много други неща, които не са ви ясни, но спадат към изкусното водене на война, реших да заема част от имуществото ви. Ето защо от данъчните списъци се снабдих с данни за вас, но това не ме задоволи и накарах да съберат допълнителни сведения за имуществото ви, така че съм осведомен и за онова, което сте укривали от бирниците по време на лъжефараона. Сега в името на Амон царува истински фараон и вече не е нужно да укривате имуществото си — можете явно и с чувство на гордост да го пожертвувате за водене на война. В този смисъл всеки от вас незабавно ще ми заеме половината от имуществото си. Безразлично ми е дали ще го предоставите в злато или сребро, в зърно, добитък, коне или коли, стига да стане бързо.

Като чуха това, египетските богаташи се завайкаха, разкъсаха дрехите си и завикаха:

— При лъжефараона осиромашахме и останахме без средства! Сведенията, които си събрал за нас, са неверни! Освен туй какъв залог ще ни предложиш, ако ти заемем половината от имуществото си, и каква лихва смяташ да ни платиш?

Хоремхеб ги изгледа дружелюбно и каза:

— Моят залог е победата, която с ваша помощ, драги приятели, възнамерявам да постигна възможно по-скоро. Не постигна ли победа, хетите ще дойдат и ще ви отнемат всичко, така че според мен залогът ми е предостатъчен. А за лихвите ще се споразумея с всекиго поотделно и се надявам, че всички ще останете доволни. Но вие много прибързано се завайкахте, защото още не съм се доизказал. На първо време искам да ми дадете на заем половината от имуществото си — само на заем, драги приятели. След четири месечини ще трябва отново да ми заемете половината от останалата ви половина, а след година — половината от остатъка. Сами най-добре можете да пресметнете колко ще остане за вас, но съм убеден, че ще имате достатъчно, за да ви е пълна паницата до края на живота, така че аз съвсем не ви ограбвам.

Тогава богаташите с хленч се проснаха в нозете му, горчиво заплакаха, заудряха до разкървавяване чела в пода, викайки, че в такъв случай предпочитали да се предадат на хетите. С престорено удивление Хоремхеб каза:

— Щом е така, не мога да не изпълня волята ви. Но ми се струва, че воините, които рискуват живота си във войната, ще се разгневят, като чуят, че не желаете да пожертвувате нищо за нея. Почти съм сигурен, че те са се спотаили с въже в ръка зад всички врати, за да ви завържат, да ви натоварят на кораби и да ви предадат на хетите, както сами пожелахте. Това много ме огорчава и не проумявам каква радост ще ви доставя вашето имущество, което ще остане тук под моя опека, когато с избодени очи въртите мелничните камъни на хетите. Но щом сами настоявате, най-добре ще е да съобщя желанието ви на воините.

При тези думи богаташите уплашено завикаха, запрегръщаха коленете му и бяха съгласни с всичко, каквото им поискаше, проклинайки го горчиво. А той утешително им рече:

— Свиках ви тук, понеже знаех, че обичате Египет и за него сте готови на големи жертви. Освен туй вие сте най-заможните египтяни и всеки от вас по свой начин е забогатял. Затуй не се съмнявам, че скоро пак ще забогатеете, защото заможният става все по-заможен, дори от време на време да му изцеждат излишния сок. Вие, драги приятели, сте моята драгоценна овощна градина, на която особено държа, и ако ви изцеждам като нарове, чиито семки изскачат между пръстите ми, то като добър градинар съвсем не увреждам плодоносните овошки, ами се задоволявам сегиз-тогиз да прибирам плода. Не бива да забравяте, че ви предлагам голяма война, по-голяма, отколкото сте сънували, а във военно време заможните винаги увеличават богатството си и стават толкова по-богати, колкото по-дълго трае войната. На това не може да попречи никоя сила на света, дори и данъчната служба на фараона. Затуй вие от своя страна трябва да сте ми благодарни и изпращайки ви по домовете, аз ви давам изцяло благословията си. Идете си с мир и дебелейте усърдно като търтеи, защото няма кой да ви попречи. Пък ако от време на време ми изпращате добавъчно подаръци, няма да имам нищо против. Помнете, че смятам отново да покоря Сирия, а вие добре разбирате какво означава за Египет и в крайна сметка лично за вас, ако след завоюването й не ви забравя. Така че, щом искате и ви става по-леко, продължавайте да се вайкате. Вашите вопли са ми приятни, защото ми звучат като звън на злато.

По този начин той ги отпрати, те си тръгнаха с плачове, вопли и раздрани дрехи, ала щом излезеха вън, вайкането им преставаше, те усърдно започваха да пресмятат загубите си и да замислят как да ги възстановят. А на мен Хоремхеб рече:

— Дадох им войната като подарък. Оттук нататък, изсмуквайки народа, те могат да приписват на хетите всяко зло, както фараонът може да обвинява хетите за глада и нищетата, които войната ще докара на Кеми. Защото в крайна сметка именно народът ще трябва да плаща за всичко, от него богаташите ще си възвърнат много повече от онова, което са ми дали в заем, и тогава на мен ми се полага отново да ги изцедя. Така ще ми е по-изгодно, отколкото ако събирам данъци. Обложа ли народа с данъци за водене на войната, той ще ме прокълне, а като измъквам средствата за воюване от богатите, народът ще слави името ми и ще ме смята за справедлив. Грижата ми е да запазя името си неопетнено заради височайшето положение, което съм на път да заема.

В същото време земята покрай делтата пламтеше, хетски дружини опожаряваха селата и пускаха конете си да пасат в покълналите посеви. Огромни тълпи бежанци пристигаха в Мемфис и разказваха такива ужасии за опустошителната свирепост на хетите, че сърцето ми се свиваше от страх, краката ми се разтреперваха и аз заклевах Хоремхеб да побърза. Но той се усмихваше спокойно и отвръщаше:

— Нека Египет поопознае хетите, та народът да повярва, че от хетската робия по-зла участ няма. Трябва да съм луд, за да потегля с необучена войска и без бойни колесници. Не се тревожи, Синухе. Газа все още е наша, тя е крайъгълният камък, върху който се гради тази война. Главните сили на хетите няма да посмеят да тръгнат през пустинята, преди Газа да падне в техни ръце, защото те нямат безспорно превъзходство по море. В пустинята също имам мои хора да подстрекават разбойниците и четниците, така че, макар от припряност да ме упрекваш в бездействие, аз съвсем не бездействувам. Преди хетите да прехвърлят през пустинята пехотата си в Черната земя, Египет не е застрашен от особено голяма опасност. Тяхното военно изкуство се основава върху използуването на бойни колесници, но напоителните канали по Черната земя утежняват движението на колесниците и хетите си пилеят времето в трудни преходи от едно място на друго, като унищожават маловажни села и тъпчат нивите. Колкото по-малко зърно има в страната, толкоз по-добре ще се чувствуват египтяните под моите лъвски опашки, където всеки получава дажбата си от зърно и бира.

В Мемфис запристигаха мъже от цял Египет. Едни идваха, подгонени от глада, други заради Атон бяха загубили дома и семейството си и животът им беше станал безразличен, трети жадуваха за плячка и приключения. Без да се допитва до жреците, Хоремхеб опрости прегрешенията на всички, които бяха замесени в изграждането на земното царство на Атон, и освободи затворниците от каменоломните, за да постъпят на военна служба. По такъв начин Мемфис скоро заприлича на огромен военен стан, животът в него потече неспокойно, в публичните домове и бирариите всяка вечер ставаха побоища и наранявания. Мирните граждани се затвориха по домовете си и заживяха, тръпнещи от страх. Но от работилниците се разнасяше чукане и тракане — ковачите изковаваха остриета за стрелите и копията. Страхът и ненавистта към хетите бяха толкова големи, че дори сиромашките жени предаваха медните си накити, за да бъдат превърнати в остриета за стрели.

Кораби от морските острови и Крит продължаваха да плават до Египет. Заради войната Хоремхеб принудително ги откупваше и наемаше моряците и капитаните им на служба при себе си. Удаде му се също да залови няколко критски бойни кораба и да склони екипажите им да служат на Египет. Такива кораби се лутаха из морето от пристанище в пристанище, без да имат желание да се върнат в Крит и без да знаят какво ставаше там. Мълвеше се, че робите в Крит вдигнали бунт и че кварталът на знатните, разположен на височината, горял седмици наред като пламнала факла, чиито отблясъци се виждали в открито море. Никой обаче не знаеше нищо сигурно за събитията в Крит, а критските моряци по навик лъжеха, така че историите им не бяха за вярване. Някои например твърдяха, че хетите нападнали острова, ала това ми се струваше невероятно, след като те не бяха морски народ. Други пък разказваха, че на кораби от север дошъл непознат бял народ да ограби и опустоши Крит. Той разгромил критската флота, понеже голяма част от корабите охранявали морските пътища по сирийското крайбрежие. Но всичко това критяните единодушно свързваха със смъртта на критския бог. Затуй те драговолно ставаха наемници на египетска служба, докато техните кораби, отплавали за Сирия, постъпваха на служба при Азиру и хетите.

Всеки случай Хоремхеб се възползва от обстановката, защото в морето цареше пълна неразбория и всеки воюваше срещу всекиго, за да си набави кораби. В Тир срещу Азиру също бе избухнал бунт и ония, които бяха спасили кожата си, бягаха с кораби в Египет и постъпваха на служба при Хоремхеб. Така той успя да събере флота с опитни и боеспособни моряци, обаче какво му струваше тя — това дори не се опитвам да пресметна, защото построяването и снаряжаването на бойни кораби е скъпо и поглъща повече злато от всяка война, водена по суша.

Докато траеше всичко това, в Сирия Газа не се предаваше, а след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива Хоремхеб потегли с войската си от Мемфис. По суша и по море той изпрати разпореждания за обсадения град. Гемията, натоварена с чували зърно, доплава през нощния мрак в пристанището на Газа и предаде заповедта му: „Задръжте Газа! Задръжте Газа на всяка цена!“ Докато тараните блъскаха по портите на Газа и покривите на града горяха, без някой да се заеме да ги гаси, една стрела пренесе на острието си заповедта: „Хоремхеб настоява Газа да се задържи.“ През градските стени хетите хвърляха гърнета с отровни змии, но при пръсването си едно от тях се оказа пълно с пшеница. В него беше скрита също заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Как Газа успя да се противопостави на хетите и да устои пред обсадата на обединените Азируви войски — това не можах да разбера, но навъсеният началник на гарнизона, който за голям мой срам бе видял как с кош ме изтеглят по стената, заслужи напълно славата си, загдето удържа Газа под властта на Египет.

С настъпване на разлива Хоремхеб потегли от Мемфис, насочи бързо войската си към Танис и преряза пътя на отред хетски бойни колесници в един завой на реката, където хетите пасяха конете си и се смятаха за защитени от три страни. През нощта войниците на Хоремхеб разчистиха пресъхналите през лятото, нестопанисвани напоителни канали и водите на прииждащата река ги изпълниха. На заранта хетите видяха, че са се озовали на остров, заобиколен отвсякъде с вода, така че бойните им колесници бяха неизползваеми. Щом установиха това, те започнаха да рушат колесниците и да убиват конете си. Тази гледка разгневи Хоремхеб, защото той бе разчитал да плени колесниците и конете непокътнати. Затуй той заповяда да надуят тръбите и нападна противника. Необучените египетски войници лесно се справиха с хетите, които бяха слезли от колесниците и се биеха пешком. По този начин в ръцете на Хоремхеб попаднаха стотина бойни колесници и около двеста коня, на които той нареди да поставят египетските отличителни знаци. Но по-съществена от трофеите беше победата, понеже след нея египтяните вече не вярваха в несъкрушимостта на хетите.

След тази битка Хоремхеб събра всички бойни колесници и коне, възглави ги и продължи към Танис, оставяйки бавните пешаци и продоволствените кервани да се придвижват по-назад.

— Решиш ли да удряш, удряй пръв, и то здравата! — каза ми той с пламнало от въодушевление лице.

Затуй той се понесе с колесниците си към Танис, без да обръща внимание на хетските дружини, които опустошаваха Долната земя. От Танис се насочи право към пустинята, разгромяваше хетската стража край водохранилищата и ги превземаше едно подир друго. В пустинята хетите бяха складирали стотици хиляди делви и гърнета с вода за пехотата си, понеже не бяха морски народ и не се осмеляваха да нападнат Египет по вода. Без да щади конете, Хоремхеб напредваше с войската си и много коне грохнаха по време на този стремителен поход, но очевидците на порива му разказваха, че стоте бойни колесници, носещи се през пустинята, вдигали стълб от прах до небето, така че Хоремхеб летял напред като ураган. Всяка нощ по планинските хребети на Синая пламваха нови сигнални огньове, четниците напускаха скривалищата си и нападаха хетските стражи и складове из цялата пустиня. Така се породи митът, че на път за Сирия Хоремхеб се носел през Синайската пустиня денем като пясъчен, а нощем като огнен ураган. След този поход славата му така нарасна, че за него народът започна да разказва легенди като ония, които се разказват за боговете. Легенди разказваха не само египтяните, но и сирийците, и то навярно не без причина.

Така Хоремхеб завладяваше едно след друго водохранилищата в Синая, изненадвайки напълно хетите, които добре познаваха слабостта на Египет, а и не можеха да си представят, че Хоремхеб ще дръзне да воюва в пустинята, докато техните предни отреди вилнееха в Долната земя. Пък и войниците им не бяха на едно място — беше се наложило да ги пръснат по сирийските градове и села в очакване Газа да се предаде. Защото околностите на Газа и покрайнините на пустинята не можеха да изхранват огромната войска, която хетите бяха съсредоточили в Сирия с цел да покорят Египет. Впрочем при подготовката за военни действия хетите бяха много старателни, те нападаха само когато бяха убедени в превъзходството си, а върху глинените плочки на военачалниците им беше отбелязано всяко пасище, всяко място за водопой и селце на територията, към която щяха да се устремят. Заради тази подготовка бяха забавили настъплението си, а и Хоремхеб ги беше изненадал, понеже дотогава никой не се бе осмелявал да ги нападне пръв и понеже смятаха, че Египет не разполага с достатъчно бойни колесници за такъв поход. Затуй те се стъписаха, когато колесниците на Хоремхеб се появиха в сирийския край на пустинята, и пропиляха много време да разузнаят броя им и целта на похода.

Ала целта на похода не беше известна никому освен на Хоремхеб, пък и той самият не я знаеше, защото по-късно ми спомена, че намерението му било в най-добрия случай да унищожи водните запаси в пустинята, за да осуети настъплението на хетите и да го отложи с една година, през която спокойно да обучи и въоръжи войската си за голяма война. Но ненадейният успех го бе опиянил, а колесничарите бяха заслепени от леките победи. Ето защо той като вихър се понесе към Газа, удари обсадителите в гръб, разпръсна ги, унищожи тараните и стеноломите им и подпали стана им. До Газа все пак не успя да се добере, защото, като забелязаха малобройните му колесници, обсадителите се насочиха срещу него, а в пълната бъркотия навъсеният и твърдоглав началник на Газа не желаеше да пусне дори Хоремхеб през градските порти.

Ако обсадителите разполагаха с бойни колесници, Хоремхеб щеше да бъде загубен, но тъй като за обсадата на Газа не бяха нужни колесници, хетите и Азиру ги бяха пръснали на малки групи из цяла Сирия и искаха конете да отпочинат и да се охранят преди голямото нашествие в Египет. Така Хоремхеб успя да се върне в пустинята и да унищожи водохранилищата в близост до Сирия, преди разярилите се хети да съберат и насочат достатъчно бойни колесници срещу него. Предпазливи във воюването, те не искаха да излагат на опасност скъпите си бойни колесници, стремяха се към сигурна победа и затуй бавно съсредоточаваха достатъчно сили срещу Хоремхеб, въпреки че един отред от стотина колесници можеше да разгроми изморената от дълги преходи и изтощена от битките войска на Хоремхеб.

Ето защо Хоремхеб съвсем правилно се догаждаше, че неговият сокол го закриля. Спомняйки си за горящия храст, който някога бе видял в Синайската планина, той изпрати нареждане до копиеносците и стрелците си да се придвижат в ускорен ход по един подготвен от хетите път през пустинята, покрай който в хиляди глинени делви и гърнета имаше достатъчно вода за многобройна пехота. Той възнамеряваше да воюва в пустинята, въпреки че тя бе пригодна за водене на битки с колесници, в които именно се криеше силата на хетите. Струва ми се обаче, че друг изход нямаше, защото, след като се изплъзнаха от ръцете на разярените хети и се оттеглиха в пустинята, той, екипажите на бойните колесници и конете бяха толкова отпаднали, че едва ли можеха да се доберат живи до Долната земя. Хоремхеб не искаше да зареже храбрите си дръгливци сами в пустинята и реши да остане при тях. Затуй повика цялата си войска в пустинята — нещо, което никога не е било предприемано. Когато великите фараони воювали в Нахарина през есента, те превозвали войската си с кораби до сирийските градове и едва оттам продължавали по суша. Но по ония времена Сирия била подвластна на Египет, докато Хоремхеб владееше само Газа и му липсваше превъзходство по море.

Всичко описано дотук за първия поход на Хоремхеб срещу хетите узнах от него, от разказите на воините му и от легендите, които се разказваха отпосле. Лично аз не бях там — ако го бях последвал, сигурно нямаше да съм жив и да описвам тези неща. Само най-силните и най-издръжливите тръгнаха с него. Мен ме остави в Долната земя да придружавам пехотата, като ми каза, че по време на този поход нямало да се стигне до превързване и лекуване на рани. Ако някой паднел от колесницата или бъдел ранен, ще оставал да лежи, където паднел, и сам ще избирал дали да си пререже гърлото, или да разчита на милосърдието на хетите. Смяташе, че по този начин ранените щели да имат за какво да размислят, докато лежат окървавени на земята, за тях времето нямало да тече мудно, нямало да изпитват болка, нито да очакват превръзки и мехлеми за раните си. Както узнах, немалко воини, паднали от колесниците, прибягвали до ножа, но някои се предавали на хетите, които ги одирали, за да могат в часове на отмора да приготвят от кожата им разнообразни кесии и извезани торбички, в чиято направа били изкусни майстори.

Не мога да кажа доколко всичко това е истина, защото самият Хоремхеб охотно се хвалеше, а още повече се хвалеха бойците от колесниците. Имам предвид малцината, които преживяха войната и разправяха невероятни истории. Още по-наивни бяха легендите, та даже не ми се разказва как според тях Хоремхеб летял пред колесниците си в образа на сокол и плашел хетските коне. За пясъчния и огнения ураган вече споменах, ала го сторих, за да поясня откъде бе тръгнала тази легенда. Всеки случай с този стремителен набег той сложи ръка върху водохранилищата в пустинята, където хетите в течение на дълго време бяха струпали с мъка и големи разходи стотици хиляди делви и гърнета с вода. Освен туй беше облекчил обсадата на Газа и окуражил защитниците й, призовавайки ги чрез задружния рев на хората си пред стените на града: „Задръжте Газа! Задръжте Газа за благото на Египет!“

Иначе плячката от този поход беше незначителна. воините, които следваха Хоремхеб в колесниците, не забогатяха, защото гърнетата си остават гърнета, щом се изпразнят, макар водата в пустинята понякога да има стойността на злато. Ония, които въпреки забраната му слезли от колесниците, алчни да разграбят хетския стан край Газа, ги стигнала жестока смърт. Главите им, озъбени към високите стени на Газа, останали да стърчат на колове, а кожата им, натъпкана с тръстика, била превърната в тюфлеци и възглавници за шатрите на хетските командири.

Като лекар и човек, който не е воин, явно не мога да оценя напълно значението на този поход. Може би той наистина бе спасителен за Египет, както твърдеше Хоремхеб, и чрез него придружаващите го воини придобиха вековечна слава. Но от славата те не можеха да си скроят дрехи, нито пък да си построят къщи или да си купят градини и земя, за да подсигурят старините си. Струва ми се дори, че ако имаха избор, повечето от тях наместо слава щяха да предпочетат шепа сребро. С една дума, недоволството им от мизерната плячка беше голямо.

Ако бях участвувал лично в похода, вероятно щях да го преценявам по-иначе, защото в бясното препускане, в громола на колесниците и в победата несъмнено има нещо опияняващо, което замайва воина по-силно от виното и го кара да забрави страданията. Но от паланкина си аз можах да видя само следите от този поход, когато в жегата, задуха и тръпчивия прах на пустинята се присъединих към ускорения преход на пехотата по стъпките на Хоремхеб. Тук-таме се виждаше трупът на паднал от колесница и строшил главата си войник, чиито почернели меса лешоядите разръфваха. Виждаха се изсъхващи тела на умрели коне, строшени гърнета с изтекла в пясъка вода и трупове на хетски стражи, които след отминаването на Хоремхеб разбойниците и четниците от пустинята бяха обрали, обезобразили и набучили на колове около водохранилищата, за да напомнят за победата. Тази е причината, загдето мога да разказвам не толкова за вековечната слава и опиянението от победите, колкото за страданията и смъртта.

Две седмици пътувахме и се чувствувахме извънредно изтощени, макар че хетите се бяха погрижили привечер след всеки преход да имаме предостатъчно вода. Най-сетне над планината в края на пустинята видяхме да се издига огнен стълб и разбрахме, че там Хоремхеб ни очакваше с бойните си колесници. Тази нощ се е запечатала в паметта ми, защото не можах да заспя. В далечината огненият стълб пламтеше през цялото време, от него се разнасяха искри и дим и от червеникавите му отблясъци звездите бледнееха. След знойния ден нощем в пустинята е студено, а босоногите войници, бродили дни наред през жулещия пясък и трънаците, стенат и викат насън, сякаш зли духове ги измъчват. Може би затуй народът вярва, че пустинята гъмжи от дяволи. Но сигналният огън на Хоремхеб ни караше да бързаме, така че още призори тръбите засвириха и походът продължи, макар че все повече мъже падаха, без да могат да се вдигнат, понеже не бяха привикнали към продължителните преходи с тежки товари. Отвред през пустинята към сигналния огън се стичаха групички окъсани, обгорели разбойници и четници. Те не се присъединяваха към нас, обаче с жадни очи оглеждаха облеклото, копията и волските ни коли. Имах чувството, че им се щеше да ни нападнат и ограбят по същия начин, както биха постъпили с хетите.

Но когато приближихме стана на Хоремхеб, на хоризонта забелязахме облаци прах: хетите бяха тръгнали да си възвърнат водохранилищата. Бойните колесници на техните съгледвачи препускаха през пустинята, прегазваха предните ни отреди и всяваха ужас сред пешаците, които не бяха свикнали да воюват срещу бойни колесници, пък и изобщо не бяха се били с копия и стрели. Сред войската ни настъпи объркване, от страх мнозина се разбягаха из пустинята и хетите ги намушкваха от колесниците си. За щастие от стана си Хоремхеб ни изпрати на помощ боеспособните си колесници и страхопочитанието на хетите пред неговите хора беше толкоз голямо, че те ни оставиха на мира и се оттеглиха. Възможно е обаче да са го сторили не от страхопочитание, а защото им е било заповядано само да разузнаят и да ни смутят, без да влизат в бой.

Всеки случай оттеглянето им предизвика голямо въодушевление сред нашата пехота, копиеносците заканително завикаха, а стрелците изсипаха нахалос сума стрели подир отдалечаващите се колесници. При все това скришом всички поглеждаха към хоризонта, където пушилката се вдигаше като стена, ала взаимно се окуражаваха, казвайки за Хоремхеб:

— Няма страшно, защото силната му десница ще ни закриля. Няма страшно, той като сокол ще връхлети върху хетите, ще им изкълве очите и ще ги ослепи.

Но ако се надяваха да си отпочинат в стана на Хоремхеб, те много се заблуждаваха. Не по-малко се заблуждаваха, ако очакваха, че той ще ги похвали за бързото придвижване и за ожулените им от пясъка ходила. Хоремхеб ни посрещна със зачервени от преумора очи и с разярено лице, плющейки със златния си камшик, по който имаше петна от кръв и прах.

— Къде се размотавате, гниди такива? — ревна той. — Къде се шляете, дяволски изчадия? Такъв срам ме обзема, като ви гледам, че ми се ще черепите ви още утре да побелеят сред пясъка. Влачите се като костенурки и така воните на пот и мръсотия, че трябва да си запушвам ноздрите. В същото време кръвта на най-добрите ми воини изтича от безбройните им рани и благородните ми коне издъхват. А сега се залавяйте да копаете, египтяни, залавяйте се да копаете, за да опазите живота си. Тази работа най ви подхожда, защото цял живот сте се ровили в тинята, когато с мръсните си пръсти не сте човъркали в носа и задника си!

Необучените египетски войници ни най-малко не се засегнаха от думите му, а напротив — изпаднаха във възторг, повтаряха ги със смях и всеки имаше чувството, че след страшната пустиня бе намерил убежище при Хоремхеб. Те забравиха ожулените си крака и пресъхналата си уста и под наставленията на Хоремхеб започнаха да копаят ровове, набиваха дървени стълбове между камъните, опъваха тръстикови въжета помежду им и свличаха огромни канари към планинския проход.

Изнурените бойци от колесниците на Хоремхеб се вдигаха от скалните падини и от платнищата си и накуцвайки, се примъкваха при тях, за да им покажат раните си и да се поперчат с подвизите си. Нямаше воин, който дори на умиране да не се вдигнеше, за да може с разказите за подвизите си да окуражи копачите, копиеносците и стрелците и да събуди завистта им. Сутринта, когато видели хетите да се задават като ураган откъм пустинята, те не се съмнявали в края си, ала пристигането на пехотата им беше вдъхнало смелост, защото далеч по-приятно е да се умира вкупом, отколкото поотделно. От потеглилите на колесници две хиляди и петстотин бойци бяха останали петстотин годни за воюване, а конете им се препъваха от изтощение и бяха провесили глава до пясъка.

В течение на деня по-голямата част от войската в безконечни колони пристигна в стана на Хоремхеб. Всеки новодошъл отиваше да копае ровове и да строи препятствия, за да се прегради пътят на хетските колесници към пустинята. Хоремхеб изпрати нареждане до закъсняващите и уморени от прехода дружини, че през нощта всички трябва да се доберат до укрепения стан и че след разсъмване останалите в пустинята ще умрат от жестока смърт, ако на хетските колесници се удаде да проникнат през проходите. Никой не пресмяташе колко са пристигащите, нито пък Хоремхеб караше да ги преброяват, защото сведенията за тяхната численост вече бяха безполезни, а в сравнение с цялостната военна мощ на хетите броят им така или иначе беше незначителен.

Като виждаха своята многочисленост сред безлюдната пустиня, египтяните все пак придобиваха кураж и слепешката се осланяха на Хоремхеб, вярвайки, че той ще победи хетите и ще ги избави от ръцете им. Но докато строяха препятствия, докато опъваха ниско над пясъка тръстикови въжета между стълбовете и търкаляха канари, те виждаха задаващите се хетски колесници, обвити в облаци прах, и чуваха бойния вик на хетите. Тогава студени тръпки ги побиваха, те се озъртаха и изпитваха ужасен страх от бойните колесници с прикачени към тях остри коси.

Обаче нощта започна да се спуска и хетите явно нямаха желание да нападат, без да познават местността пред себе си и числеността на Хоремхебовата войска. Затуй те се разположиха в пустинята, пуснаха конете си да пасат трънливите храсти и напалиха огньове, така че в мрака пустинята бе осеяна от светлинки, догдето погледът стигаше. Но с леки колесници техните съгледвачи цяла нощ препускаха до препятствията, убиваха стражите и влизаха в схватки по протежение на линията, която Хоремхеб бе разпрострял дълбоко в пустинята. В двата й края, където още не бяха издигнати препятствия, разбойниците и четниците от пустинята издебваха хетите в тъмното, сваляха ги с примка и пленяваха колесниците заедно с конете им, така че много съгледвачи, отдалечили се от пътя, който хетите бяха прокарали, не се завърнаха в стана си.

Така или иначе, в нощта ечаха предсмъртни викове, грохот на колесници, свистене на стрели и трясък на оръжия. Непривикналите към битки войници трепереха от страх и не смееха да заспят, но Хоремхеб ги успокояваше:

— Спете кротко, мои блатни плъхове, спете да си отпочинете и намажете разранените си ходила с масло. Аз ще бдя над съня ви и ще ви закрилям.

Аз обаче не легнах да спя — цяла нощ обикалях стана и превързвах раните на бойците от колесниците, а Хоремхеб ме насърчаваше:

— Лекувай ги с цялото си умение, Синухе, защото по-храбри воини светът още не е виждал. Всеки от тях чини колкото сто, че дори и колкото хиляда копачи на тиня. Лекувай ги, защото си ги обичам тия мои дръгливци. Те умеят да обуздават коне и да държат поводите, а пък аз нямам обучени хора, с които да ги заместя. Оттук нататък всеки сам едва в битката ще трябва да се учи как се управляват коне и колесници. Затуй ще ти дам по дебен злато за всеки, когото излекуваш и направиш боеспособен.

Въпреки че бях седял в паланкина си, трудният поход през пустинята ме бе изнервил, гърлото ми беше пресъхнало от тръпчивия прах и ме влудяваше мисълта, че заради глупавото упорство на Хоремхеб трябваше да загина от хетска ръка, макар смъртта да не ме плашеше. Затуй му казах троснато:

— Задръж си златото или го подели между нещастните си плъхове, та преди да умрат, поне за миг да се почувствуват богати. Няма съмнение, че утре ще погинем до крак, след като ни вкара в клопката на тази ужасна пустиня. Ако лекувам усърдно тези плъхове, върша го само заради себе си, защото ми се струват единствените мъже в цялата войска, които умеят да се бият. Останалите и най-вече тия, дето пристигнаха с мен, ще си изгубят ума, ще писнат и ще хукнат да бягат при появата на първите хети. Виждал съм ги да се стряскат, когато в тъмното изпука клонка, и съм ги чувал в един глас да призовават египетските богове на помощ, щом някой заек изскочи на пътя им в пустинята. Храбри са безспорно, когато един другиму си чупят главите по улиците на Тива. На големи шайки може би ще се осмелят да прережат гърлото на самотен минувач, за да му задигнат кесията, ала в пустинята са като овце, които си повел на заколение — следват те с кротко блеене, готови в следващия миг да се разбягат като обезумели. Затуй само заради себе си лекувам твоите дръгливци и се надявам, че благодарение на тяхната смелост някакъв невероятно щастлив обрат ще ни помогне да се спасим. И все пак по-разумно би било да подбереш най-бързите коне, да се качиш на лека колесница, да ме вземеш със себе си и тогава може би ще се доберем живи до Долната земя. Там би могъл да събереш нова, по-добра войска.

Хоремхеб потърка нос с дланта си, погледна ме лукаво и каза:

— Твоят съвет подхожда на мъдростта ти, Синухе, и ако бях разумен, сигурно отдавна щях да го последвам. Но аз обичам дръгливците си и не можех да ги оставя да измрат в пустинята. Не би било трудно аз самият да се измъкна, да наредя да унищожат водохранилищата и да отложа войната за идната година. Всъщност не мога да обясня защо не избягах, както би постъпил на мое място всеки разумен човек. Сетне щях да издигна паметник на тези плъхове, щях да изсека имената им върху камък и с това да ги увековеча. Аз обаче не го сторих и сега нямаме друг изход, освен да победим хетите тук, в пустинята. Ето колко проста е работата, Синухе! Ще победим хетите, понеже нямаме друг изход! Вероятно постъпих много умно, като повиках войската си в пустинята, защото тук войниците няма накъде да бягат и волю-неволю ще трябва да се бият за живота си. Но най-добре ще е сега да ида да поспя в талигата си и да пийна вино, та утре да съм махмурлия. Тогава съм много раздразнителен и се бия по-добре, отколкото с трезва глава!

Той отиде при колесницата си, надигна една делва и в настъпилата тишина дочух виното да бълбука в устата му, докато някъде отдалече отново прозвуча трясък на бойни колесници и тревожен вик на египтяни, разбягали се презглава от загражденията. Понеже хората му го поглеждаха завистливо, Хоремхеб протягаше делвата на всеки минаващ покрай него, сиреч даваше им да пият от същата делва, от която пиеше той. Хем ги поеше, хем ги хокаше:

— Само цапате делвата с мръсните си муцуни, а стомасите ви са бездънни мехове и ще ми излочите виното, без да мога да се напия като хората!

Така мина нощта и утрото се надигна от пустинята като сивкав призрак, довеждайки със себе си лешояди и миризмата на смърт. Отвъд загражденията лежаха мъртви коне и обърнати колесници, а лешоядите изкълваваха очите на паднали от колесниците хети. На зазоряване Хоремхеб накара да надуят тръбите, свика войската в подножието на планината и произнесе реч.

2

Докато в пустинята хетите гасяха огньовете си с пясък, впрягала конете и точеха оръжията си, Хоремхеб, облегнат на грапава скала и закусвайки с парче сух хляб и глава лук, се обърна към войниците си със следните думи:

— Погледнете пред себе си и ще видите чудо невиждано! Амон просто е вкарал хетите в ръцете ни и днес ни предстоят велики дела. Както забелязвате, хетската пехота не е пристигнала — спряла е в края на пустинята, понеже няма достатъчно вода. Ако хетите държат да продължат похода си срещу Египет, бойните им колесници трябва да проправят път и да завладеят водохранилищата. Още отсега конете им жадуват и им липсва зоб, защото оттук до Сирия аз изгорих всичките им запаси и с чукове натроших делвите с вода. Затуй днес колесниците им трябва да си пробият път. В противен случай хетите ще трябва или да се върнат в Сирия, или пък да се разположат в очакване на продоволствие, без да могат да се бият. Ако са разумни, ще се откажат да воюват и ще се върнат в Сирия. Те обаче са алчни хора, вложили са всичкото сирийско злато и сребро в делвите, които стоят пълни с вода в пустинята зад нас, и без бой няма да се откажат от тях. Казвам, че Амон ги е вкарал в ръцете ни, понеже щом се устремят срещу нас, конете им ще се заплетат в нашите препятствия и те няма да могат да се възползуват от силата си, която се крие в неотразимия набег на колесниците им. Рововете, които изкопахте самоотвержено и без да жалите сили, канарите и опънатите въжета ще притъпят остротата на тяхната атака.

Хоремхеб изплю люспа от лука, отново захапа коравия хляб със силните си челюсти и запредъвква, докато войниците затропаха с крака и нетърпеливо завикаха като деца, които настояват за още приказки. Тогава Хоремхеб смръщи чело и каза:

— В името на Сет и всичките му дяволи, войсковите пекари с миши тор ли са омесили хляба, или този гаден вкус в устата ми иде от махмурлука? Трябва да знаете, мои блатни плъхове, че нощес не можех да не се напия от радост при мисълта как тъпоумието на хетите ще ги вкара в обсега на вашите копия. Обаче заради мишия тор ще наредя да окачат двама пекари на стената с главата надолу. Ще го сторя заради благородната си уста, а не заради вас, така че излишно е да се хилите и да мучите като говеда отпреде ми. Според мен вас дори със смлени фъшкии могат да ви хранят. Това хич не ме вълнува, защото фъшкиите от конете на моите дръгливци са по-ценни от паплач като вас. Боя се, че в некадърността си ще отървете хетите от ръцете ми, понеже не сте никакви войници, ами вонливи блатни плъхове. Затуй трябва да ви напомня, че коловете, дето ги държите в ръцете си, са копия и че остриетата им не служат за почесване по гърба, а за да мушкате с тях хетите. На стрелците обръщам внимание да не се смятат за големи герои, като звънтят с тетивата на лъковете си, изстрелвайки стрелите нагоре и крещейки по детински: „Вижте колко високо излетя стрелата ми!“ Ще насочвате стрелите си срещу хетите, а ако умеехте да се целите като истински войници, щяхте да ги улучвате в очите. Струва ми се обаче съвсем безполезно да ви давам такива наставления, поради което ви приканвам да се мерите само в конете. Те са по-едра цел, а човек, застанал в колесница, едва ли ще улучите. Колкото по-наблизо оставяте конете да дойдат, толкоз по-сигурно ще ги умервате въпреки неумението си. Съветвам ви да изчаквате приближаването на конете, защото всеки, който пилее стрелите, ще го напердаша със собствените си ръце и ще съжалява, че е доживял този пердах. Не можем да си позволим да прахосваме нито една стрела. Припомнете си, че остриетата са изковани от накити, които египтянките са носили на гърдите си, и от гривни, украсявали глезените на момичетата от публичните домове, ако тази представа ви доставя удоволствие. На копиеносците препоръчвам: когато конете се зададат, опрете копието с две ръце на земята и го насочете към корема им. Така няма да пострадате, а ще успеете навреме да отскочите встрани, преди конете да се стоварят отгоре ви. Ако паднете на земята, с ножа си прережете сухожилията на краката им, защото това е единственият начин да се спасите, преди колелата да ви прегазят и да ви натрошат кокалите. Така стоят нещата, блатни плъхове от Нил.

Той с погнуса помириса хляба в ръката си, захвърли го и надигна една делва, та да потисне махмурлука с вода. Сетне продължи:

— Всъщност май че няма смисъл да ви приказвам и да си хабя съветите, защото щом чуете бойния вик на хетите и трясъка на колесниците им, вие така или иначе ще се разциврите и ще пъхнете глави в пясъка, понеже не можете да се сврете в полите на майките си. Ето защо трябва да ви кажа, че ако на хетите се удаде да пробият и да достигнат водните запаси зад нас, до довечера всеки от вас ще бъде мъртъв. Тогава в най-добрия случай кожите ви след няколко месечини ще висят като пазарски чанти под мишниците на бабките в Библос и Сидон, при положение че не ревете от стените с раздробени крайници или не въртите с избодени очи мелничните камъни в стана на Азиру. Това ни чака, ако хетите пробият, защото тогава ще бъдем обкръжени, няма да имаме възможност за измъкване и ще загинем до крак. Но ви предупреждавам, че ние и сега нямаме възможност да се измъкнем. Ако изоставим построените от нас заграждения и тръгнем обратно, хетските бойни колесници ще ни пометат, както разливът помита сухите сламки. Казвам ви го, да не би някому да щукне да побегне презглава към пустинята. А за да не бъркате посоката, в която се намира врагът, ще поставя моите петстотин храбри дръгливци на прилично разстояния зад вас, та да има на какво да се посмеят, докато вие се биете. Те безспорно са заслужили това развлечение, а всеки, който понечи да бяга или обърка посоката, ще го убиват с ножа си или ще му извършват оная операцийка, с чиято помощ буйният бик бива превръщан в кротък впрегатен вол. Та запомнете, че ако смъртта се зададе насреща ви, зад вас тя ви очаква още по-сигурно. Ала насреща ви се задава също победата и славата, защото не се съмнявам, че ако всеки се напрегне, днес ще победим хетите. Да, драги мои плъхове, всички ние ще сърбаме една и съща каша и нямаме друг изход, освен да разгромим хетите. А пък за техния разгром няма друго средство, освен да ги сгащим, да им нацепим кожата с разните оръжия, които сте получили в ръцете си, и да пуснем кръвта им да изтече. Това е единственият изход и затуй ще ви придружавам, редом с вас ще се бия с камшик в ръка и няма да е моя вината, ако камшикът ми плющи по-често по вас, отколкото по хетите. Това ще зависи изцяло от самите вас, юначни мои плъхове.

Войниците го слушаха в захлас, без да се сещат да се отпуснат от единия крак на другия, забравили дори за хетите. Трябва да призная, че аз започнах да нервнича, понеже хетските бойни колесници като далечни облаци прах вече се насочваха отвред към нашите заграждения. Но ми се струва, че Хоремхеб нарочно гледаше да минава времето, за да пренесе върху войниците собственото си спокойствие и да им спести тягостното очакване на нападението. Най-сетне от скалата си той хвърли поглед към пустинята, вдигна ръце и каза:

— Колесниците на нашите приятели хетите се задават, за което съм признателен на всички египетски богове. Амон наистина ги е заслепил да се осланят прекалено много на силата си, а той самият воюва на наша страна. Напред, блатни плъхове от Нил, нека всеки заеме посоченото му място и без заповед да не мърда оттам. А вие, скъпи мои дръгливци, тръгвайте подир тия охлюви и зайци, наглеждайте ги и ако стане нужда, скопявайте ги като овни, щом рекат да бягат. Бих могъл да ви кажа: Сражавайте се за египетските богове, сражавайте се за Черната земя, сражавайте се за жените и децата си! Но това са празни приказки, защото сигурно сте готови да плюете в лицето на жените си, стига да можете да побегнете и да спасите кожата си. Затуй ви казвам: Египетски блатни плъхове, сражавайте се за себе си, сражавайте се за собствения си живот и не отстъпвайте, защото за вас друго спасение няма! А сега търчете, момчета, търчете бързо, че иначе хетските колесници ще стигнат до препятствията преди вас и битката ще свърши, без дори да е почвала!

Той ги разпусна, войниците се втурнаха към местата си покрай препятствията и тичешком зареваха, но дали ревяха от въодушевление или от страх — това не мога да кажа, а не вярвам и те самите да са го знаели. Хоремхеб ги последва с небрежна крачка, аз обаче останах да седя на планинския склон, за да наблюдавам битката от безопасно разстояние, понеже бях лекар и моят живот беше драгоценен.

От равнината хетите изведоха колесниците си до подножието на хълмовете и спряха, за да се разгърнат в боен ред. Техните разноцветни стягове, блясъкът на крилатите слънца по колесниците, перата по главите на конете и пъстрите вълнени чулове, които предпазваха конските гърбове от стрелите, представляваха и пищна, и ужасяваща гледка. Хетите очевидно възнамеряваха да насочат цялата сила на удара си към откритата местност, през която до водохранилищата водеше пътят, преграден набързо от Хоремхеб със слаби препятствия. Те не смятаха да използуват тесните проходи между хълмовете отляво и отдясно, нито пък да се отклоняват твърде далеч в пустинята, където четниците и разбойниците охраняваха двата фланга на Хоремхеб. Отклоняха ли се твърде надалече в пустинята, пътят им до водохранилищата щеше да се удължи. И понеже им липсваха вода и зоб за конете, те разчитаха на силата и воинското си умение, на които досега нито един народ не бе устоявал. Колесниците им нападаха на групи от по шест, а десет шесторки образуваха отделен полк. Струва ми се, че срещу необучената войска на Хоремхеб те разполагаха с шестдесет полка, защото хетите са уреден народ и обичат прегледните числа. Но тежките колесници с по три коня и трима бойци съставляваха ядрото на бойната им линия и като ги гледах, не можех да проумея как войниците на Хоремхеб щяха да спрат пристъпа им — те като кораби се движеха бавно и тежко през пустинята и мачкаха всичко по пътя си.

Всеки случай хетите надуха тръбите, командирите вдигнаха стяговете и колесниците потеглиха, постепенно набирайки скорост. Но когато наближиха препятствията, аз с учудване забелязах, че измежду тях в неудържим галоп изскочиха невпрегнати коне. Върху гърба на всеки кон яздеше, уловил се здраво за гривата му, по един боец и с пети го удряше в хълбоците, за да ускори препускането. Не можех да разбера защо изпращаха запасните коне за колесниците си незащитени пред бойната линия, докато не видях, че бойците, увиснали на гърба на конете и държейки се за гривата, се протягаха и с ножове и брадви прерязваха тръстиковите въжета, опънати над земята между стълбовете, за да препъват впрегнатите в колесниците коне. Други коне се втурваха между препятствията, а ездачите им, без да влизат в схватка и без да се плашат от египетските копия и стрели, се изправяха на гърба им и мятаха копията си. Но ги мятаха не срещу египтяните, а ги забиваха в земята и те оставаха да стърчат, като в края на дръжките им се ветрееше пъстро байраче. Всичко това стана светкавично — за по-кратко време, отколкото го написах тук. Не можах да схвана замисъла им, защото, щом прерязаха въжетата за препъване и забиха копията, ездачите обърнаха конете си, понесоха се обратно в галоп, промъкнаха се между колесниците и се скриха зад тях. Пронизани от стрели, неколцина се бяха свлекли от гърба на коня, а и конете останаха да лежат на земята, ритайки бясно с копитата си и цвилейки неистово.

Докато леките колесници на хетите потегляха напред, видях нещо изумително: Хоремхеб, който беше сред войниците си, тръгна към препятствията и се затича сам право срещу трополящите бойни колесници. Познах го веднага, понеже превишаваше с една глава всички дребни обитатели от поречието на Нил. Като го зърнах, аз скочих, изпищях и стиснах пестници, но Хоремхеб хвана едно забито от хетите копие, на чийто край се ветрееше байраче, и го запрати надалече, където то отново се заби и остана да стърчи в пясъка. Воинският му ум работеше по-бързо от ума на всички останали и той преди тях бе прозрял предназначението на белязаните копия. Преди нападението хетите бяха изпратили на невпрегнати коне най-опитните си бойци, за да означат с копия и байрачета местата, където препятствията бяха най-слаби и пробивът можеше да се удаде най-лесно.

Сред египтяните единствено Хоремхеб отгатна това и прояви самообладание, като запрати копието на друго място, за да заблуди хетите. Няколкото войници, които последваха примера му и изтичаха към препятствията, само грабваха копията и се връщаха обратно, отнасяйки байрачетата като боен трофей, ала и това допринасяше за всяване на смут в хетското нападение. Според мен онази сутрин само пъргавият ум на Хоремхеб спаси Египет, защото, ако на хетите се бе удало да съсредоточат първия си удар с все сила на местата, които ездачите с копията си бяха отбелязали за насочване на пробива, египтяните едва ли щяха да ги отблъснат.

Тогава още не бях осъзнал всичко това и спускането на Хоремхеб срещу нападащите в боен ред колесници ми се стори безразсъдна хлапашка постъпка, аз го укорявах и си мислех, че със своя пример искаше само да окуражи хората си. Та нали няма по-голям героизъм от това, да се втурнеш сам през открита местност срещу задаващите се бойни колесници? Но опитният воин явно може да го извърши, без да се излага на особена опасност, ако правилно прецени силите и умението си и бързината на бойните колесници и ако успее да се върне в убежището, преди колесниците да го връхлетят. Следователно Хоремхеб вероятно не бе рискувал живота си, обаче подвигът му въодушеви цялата войска и тя шумно възхваляваше неговата смелост, забравяйки за опасността.

Когато Хоремхеб се върна при войниците в укритията, леките колесници на хетите достигнаха препятствията и като многобройни клинове се врязаха в тях, следвайки означенията на байрачетата. При този първи сблъсък настъпи неописуем шум и грохот, от копитата на конете и изпод колелата на колесниците се вдигна такава гъста пушилка, че от склона повече не можех да следя хода на битката. Успях само да видя, че стрелците повалиха няколко коня още преди да стигнат препятствията, но хетите умело заобиколиха обърнатите колесници и продължиха устрема си. Впоследствие узнах, че макар и с големи загуби, леките колесници преодолели на две места всички препятствия, без обаче да продължат напред. Спрели на групи и бойците скочили от тях да отстранят канарите и да проправят път за тежките колесници, които изчаквали реда си пред загражденията извън обсега на стрелите.

При този успех на хетите опитният воин би сметнал всичко за загубено, обаче необучените блатни плъхове на Хоремхеб виждаха само как конете в предсмъртна агония се гърчеха край препятствията и се мятаха в рововете. Виждаха, че хетите са понесли големи загуби и са прекратили набега си, и решиха, че са ги спрели със собственото си юначество и умение. Затуй, ревейки от възторг и от страх, те се спускаха към спрелите колесници, пълзешком се промъкваха да прережат сухожилията на конете и издърпваха колесничарите, а стрелците поразяваха със стрелите си ония, които търкаляха канари встрани от пътя. Хоремхеб ги остави да се налудуват и те се възползваха от численото си превъзходство. Плениха много колесници и запъхтени от възбуда, ги предоставиха на дръгливците на Хоремхеб, понеже сами не можеха да се оправят с тях — увисваха уплашено на конските юзди и се бояха да не паднат от колесниците, когато се покатереха отгоре им. Хоремхеб не им даваше да разберат, че с пристигането на тежките колесници битката щеше да приключи, ами разчиташе на късмета си и на дълбокия ров, който беше наредил да изкопаят и покрият с храсти и съчки в долината зад войската. Дотам леките колесници не бяха стигнали, предполагайки, че вече са преодолели всички заграждения.

След като разчистиха достатъчно широк път за тежките бойни колесници, хетите, които бяха останали живи, се качиха на колесниците си и препуснаха назад. Това доведе войниците на Хоремхеб във възторг, те се смятаха за победители и побързаха да намушкат с копията си конете, лежащи със счупени крака в рововете, и хетите, които след падането си от колесниците се опитваха да пропълзят зад камъните. Но Хоремхеб незабавно нареди да се надуят тръбите, накара войниците да върнат отместените канари на местата им и да забият в пясъка копия с наклонени срещу нашествениците остриета. Не му оставаше нищо друго, освен да изтегли войската си встрани от направените в препятствията пробиви, за да предотврати излишните загуби на хора. Иначе големите коси по тежките колесници щяха да повалят войниците му като зряла пшеница.

Това му се удаде в последния миг, защото не беше изтекла и най-малката водна мярка време, нито облаците прах в долината се бяха слегнали, когато тежките колесници на хетите — цветът и гордостта на тяхната войска, настъпиха с гръм и трясък и прегазиха всички препятствия. Теглеха ги едри, яки коне, с едни гърди по-високи от египетските. Главите им бяха защитени с метални маски, а хълбоците им — с дебели вълнени чулове. Тежките колела на колесниците с лекота избутваха даже големите каменни отломъци, те се насочиха право към облаците прах, а с мощните си гърди конете огъваха забитите копия и прекършваха дръжките им като сухи тръстики. С приближаването им отдолу се надигна голям вой. Като чух ужасните писъци на премазаните от колелата и съсечените от косите мъже, аз отново се изправих и се огледах, ала пред мен наникъде не се откриваше път да избягам.

От ехтящия облак прах в долината постепенно изплуваха тежките колесници на хетите. С пъстрите си чулове конете им, по чиито маски подобно на дълги бодили стърчаха бронзови рога, напредваха като приказни чудовища. Те с трясък се носеха в дълга редица и на мен ми се струваше, че никаква сила на света не беше в състояние да възпре устрема им. Пред тях не се виждаха никакви препятствия, нито пък египтяните преграждаха пътя им към водохранилищата в пустинята, защото по заповед на Хоремхеб египтяните се бяха изтеглили по склоновете на хълмовете от двете страни на долината. От колесниците си хетите нададоха силен вик, понесоха се напред и вдигнаха вихрушка от прах след себе си, от която нищо не виждах. Проснах се ничком на земята и горчиво заплаках за Египет, за беззащитната Долна земя и за всички ония, които заради прищевките и глупавата самонадеяност на Хоремхеб сега трябваше да умрат.

Хетите все пак не бяха заслепени от успеха си и спускаха спирачките на колесниците да порят земята. Имаха намерение отново да изпратят леките колесници да разузнаят местността, защото бяха предпазливи, опитни воини и държаха да са подсигурени срещу всяка изненада, въпреки че от египтяните не очакваха голяма находчивост и още не познаваха тяхната лукавост. Но веднъж започнал, набегът на тежките колесници трудно се спира, тъй като великанските коне напъват неудържимо да препускат и ако бъдат дръпнати твърде рязко, разкъсват поводите и повреждат колесницата. Затуй колесничарите имат копие с широко острие, с чиято помощ при крайна нужда прерязват сухожилията на конете, щом колесницата непременно трябва да спре.

Но този път според тях нямаше причина да прибягват към това. Те оставиха конете да напират в широка редица напред и нищо не ги тревожеше, докато земята под тях не хлътна внезапно и те не се озоваха с колесниците си в огромен ров, който копачите на тиня от Нил бяха издълбали и замаскирали с храсти и съчки. Този ров пресичаше долината от склон до склон, тежките колесници се сгромолясваха в него и десетки от тях се преобръщаха с колелата нагоре, преди изненаданите колесничари да успеят да възвият наляво или надясно по ръба му, при което редицата се разбърка. Щом дочух крясъците на хетите, аз вдигнах глава от земята и пред очите ми се откри ужасяваща картина, докато прахта отново обви всичко с покривката си.

Ако хетите бяха запазили самообладание и се примиряха с неуспеха си, щяха да спасят поне половината от колесниците си и да разгромят египтяните. Движейки се покрай рова, те имаха възможност да обърнат конете и през разрушените препятствия да препуснат обратно към пустинята. Но те не бяха свикнали да губят и в сърцето си не можеха да повярват, че са претърпели поражение, нито да признаят, че хетите могат да бъдат сломени. Дори през ум не им минаваше да отстъпят пред невъоръжените с колесници египетски пешаци и затуй насочиха конете си към полегатите склонове на хълмовете, за да ги спрат на високото. Сетне се обърнаха да огледат местността, слязоха от колесниците да видят как биха могли да преодолеят рова и да спасят попадналите в него свои другари и изчакваха облаците прах да се слегнат, за да нанесат на египтяните следващия удар.

Но Хоремхеб нямаше намерение да ги остави да се съвземат от стъписването. Той нареди да надуят тръбите и оповести на войската си, че със своето чудотворство е възпрял колесниците и сега хетите са безпомощни. Стрелците си изпрати по склоновете да всяват със стрелите си смут сред противника, а други накара да метат с клонки и метли, та да се вдигне още повече прах — отчасти за да затрудни хетите, отчасти за да попречи на хората си да видят какво страшно количество хетски колесници бяха останали здрави и боеспособни.

На част от войниците си заповяда да свличат камъни от склоновете и да запушат проходите в загражденията, за да направи победата си пълна и да плени хетските колесници непокътнати.

В същото време полковете леки колесници на хетите се бяха разположили в пустинята, за да напоят конете си, да оправят сбруята им и да подменят строшените спици по колелата на колесниците. Те виждаха пушилката между хълмовете, чуваха виковете и трясъка на оръжията и бяха убедени, че тежките колесници преследват египтяните из околността и ги изтребват като плъхове.

Под прикритието на облаците прах Хоремхеб изпрати най-храбрите си копиеносци при рова, за да не допускат хетите да измъкват другарите си от него или да го запълват. Останалите войници накара да търкалят или влачат камъни, за да оградят колесниците на ограничена площ без пространство за движение и — ако е възможно — да ги откъснат една от друга. Скоро по склоновете на хълмовете към колесниците се затъркаляха големи камъни, защото египтяните открай време изкусно са боравили с камъка, а сред войниците на Хоремхеб мнозина бяха усвоили това умение в каменоломните.

Хетите много се обезпокоиха, че облаците прах не се слягаха и те не можеха да видят какво става около тях, а стрелите ги поваляха, докато стояха в колесниците и се взираха наоколо. Командирите им спореха помежду си, защото подобно нещо никога не им се беше случвало и не знаеха как да постъпят, след като в занятията им не ги бяха научили как се постъпва при такова положение. Затуй си губеха времето в спорове, а от няколкото колесници, които изпратиха сред облаците прах да разузнаят разположението на египтяните, не се завърна нито една — конете им се препъваха в камъни, копиеносците на Хоремхеб смъкваха колесничарите и ги погубвала. Най-сетне хетските командири решиха чрез зова на тръбите да съберат колесниците и се приготвиха с пристъп да се върнат в пустинята, за да прегрупират войската си. Обаче поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли, те не можаха да го познаят — конете им се заплитаха във въжета и примки, камъни преобръщаха тежките им колесници, така че в края на краищата те се видяха принудени да слязат от тях и да се бият пешком. Бяха храбри мъже и опитни воини и избиха много египтяни, ала бяха свикнали да се сражават не пешком, а от висотата на колесниците си. Затуй войската на Хоремхеб ги победи, но битката трая чак до вечерта.

На свечеряване откъм пустинята подухна вятър, разнесе облаците прах над долината и разкри полесражението и страшния разгром на хетите. Те бяха загубили повечето от тежките си колесници, а друга голяма част се бяха озовали без повреди ведно с конете и снаряжението си в ръцете на Хоремхеб. Но въпреки това хората на Хоремхеб, изнемогнали и възбудени от яростта на битката, от раните си и от миризмата на кръв, изтръпваха при вида на собствените си загуби, защото в долината лежаха много повече трупове на египтяни, отколкото на хети. Ония, дето бяха останали живи, си казваха в ужас:

— Страшен беше днешният ден и добре, че по време на боя не се оглеждахме. Ако бяхме забелязали колко многочислени са хетите и колко от нашите другари са загинали, сигурно щяхме да си глътнем езика и нямаше да се сражаваме така лъвски, както се сражавахме.

Като съзираха размерите на поражението си, последните останали живи хети, които продължаваха да се съпротивляват иззад колесниците и убитите коне, избухваха в плач и викаха:

— Свършено е с тежките ни колесници, с цвета и гордостта на нашата войска. Небето и майката земя ни изоставиха и тази пустиня навярно принадлежи вече не на майката земя, а на всички дяволи. Затуй по-добре да сложим оръжие, вместо да се бием нахалос.

Те забиваха копията пред себе си, захвърляха оръжията и вдигаха ръце. Хоремхеб нареди да бъдат завързани с въжета, както се завързват пленниците, и всички блатни плъхове от Нил тичаха да им се дивят, да опипат раните им, да отмъкнат крилатите слънца и двуострите брадви от шлемовете и дрехите им.

Сред целия този ужасен безпорядък Хоремхеб сновеше между войниците си, ругаеше ги с грозни думи, пошляпваше ги благосклонно със златния си камшик, заговаряше по име отличилите се в боя и ги наричаше свои чеда и мили дръгливци. Заповяда да им раздадат вино и бира и им разреши да оберат всички загинали — както хети, така и египтяни, за да имат чувството, че са се сдобили с плячка. Но за него най-драгоценната плячка бяха тежките колесници и неувредените коне, които необуздано хапеха и ритаха около себе си, докато не ги нахраниха и напоиха досита. Хората на Хоремхеб, които знаеха как да се отнасят с конете, им говореха ласкаво и ги увещаваха да преминат на египетска служба. Макар и страшни, конете са умни животни и разбират човека. Затуй те склониха да служат на Хоремхеб, щом получиха предостатъчно зоб и вода. Не ми е ясно само откъде знаеха египетски, след като бяха свикнали единствено с непонятната хетска реч. При все това войниците на Хоремхеб твърдяха, че схващали всичко, каквото им се говорело. Не можех да не им вярвам, като виждах как тези едри, буйни животни им се подчиняваха и им позволяваха да снемат тежките, сгорещени вълнени чулове от техните потни гърбове.

Още същата нощ Хоремхеб изпрати вест до разбойниците и четниците от двата фланга и подкани всички смелчаци да се присъединят към неговите дръгливци като бойци на колесници, тъй като пустинните обитатели умееха да се оправят с конете по-добре от египтяните, които се плашеха от тези животни. Всички коневъди възторжено откликнаха на повика му и се зарадваха много на тежките колесници и разкошните коне. Не по-малко радостни бяха вълците, чакалите и лешоядите от пустинята, които на големи глутници и ята дойдоха и заръфаха труповете, без да правят разлика между египтяни и хети.

Но за всичко това нямах време да размислям, понеже бях затрупан с работа: лекувах пострадалите, зашивах рани, намествах изметнати крайници и отварях черепи, раздробени от хетските боздугани. Въпреки многобройните помощници при рязането на крайници и зашиването на рани тази работа ми отне три денонощия, докато превързах всички ранени, а междувременно измряха ония, чиито рани трудно можеха да се излекуват. Обаче докато работех, аз нямах никакво спокойствие и в ушите ми отекваше шумът от непрекъснатите схватки, защото хетите още не вярваха в поражението си. На следващия ден те нападнаха с леки колесници, за да си възвърнат отнетите тежки колесници, а дори и на третия ден се опитаха да пробият загражденията, защото не смееха да се приберат в Сирия и да разкажат на висшите си военачалници за своето поражение.

Ала на третия ден Хоремхеб вече не се задоволяваше само да се отбранява — нареди да отстранят препятствията и изпрати своите дръгливци и пленените бойни колесници да се бият. Те подгониха леките колесници на хетите и ги разпръснаха, претърпявайки все пак големи загуби, защото хетите бяха по-бързи и по-навикнали да воюват с колесници, така че на мен пак ми се отвори много работа. Но Хоремхеб смяташе тези загуби за неизбежни, понеже новите му дръгливци само в боя можели да се научат как се управляват коне и колесници и по-добре било да се обучават, когато противникът е сломен и уплашен, а не когато отпочинал и екипиран разгръща бойните си колесници срещу египетските.

— Ако на бойните колесници не противопоставим бойни колесници, ние никога няма да превземем Сирия — казваше той. — Цялата тази война на скрито зад препятствията е детска игра и с нея няма да постигнем нищо, дори да възпрем нашествието на хетите в Египет.

Той много се надяваше хетите да нападнат и с пехотата си, защото в пустинята без достатъчно водни запаси тя щеше да се превърне в лесна плячка за него. Но хетите бяха умни и прозорливи и задържаха хората си в Сирия, надявайки се от своя страна, че главозамаян от успеха си, Хоремхеб ще насочи войската си от пустинята към Сирия, където пък тя щеше да стане лесна плячка за отпочиналите и опитни хетски войници и колесници. Все пак тяхното поражение създаде голямо безпокойство в Сирия, доста градове вдигнаха бунт срещу Азиру и му затвориха портите си, защото неговото властолюбие и алчността на хетите им бяха дотегнали, та разчитаха при една светкавична победа да получат благосклонността на Египет. Всъщност сирийските градове живееха във вечни разпри помежду си, а шпионите на Хоремхеб подхранваха вълненията сред гражданите и разпространяваха ужасяващи слухове, с които преувеличаваха разгрома на хетите в пустинята.

Докато войската отдъхваше край планината на победата, Хоремхеб се съвещаваше със съгледвачите си, замисляше нови начинания и по всички възможни пътища отново изпрати нареждане до обсадената Газа: „Задръжте града!“ Той знаеше, че Газа нямаше да устои на обсадата за дълго, а за да превземе Сирия, на него му трябваше опорна точка на крайбрежието. В същото време сред хората си пусна мълва за богатствата на Сирия и за жриците от храма на Ищар, които по най-изкусен начин забавлявали храбрите воини. Не знаех какво още чака, докато една нощ откъм сирийската пустиня през загражденията се промъкна изтощен и прежаднял мъж, предаде се и поиска да разговаря с Хоремхеб. Войниците се присмяха на наглостта му, ала Хоремхеб го прие и щом застана пред него, мъжът се поклони дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, макар че облеклото му беше сирийско. Сетне притисна длан върху едното си око, сякаш го болеше. Като видя това, Хоремхеб запита:

— Да не би торен бръмбар да ти е ужилил окото?

Случайно се намирах в шатрата на Хоремхеб и този въпрос ми се стори нелеп, защото торният бръмбар е безобидна живина и не жили. Обаче прежаднелият мъж отговори:

— Окото ми наистина е ужилено от торен бръмбар, понеже в Сирия има десет пъти по десет торни бръмбари и всичките са много отровни.

— Добре дошъл, храбри юнако! — поздрави го Хоремхеб. — Можеш да говориш спокойно, защото този лекар в шатрата ми е глуповат и нищо няма да разбере.

Тогава шпионинът каза:

— Господарю Хоремхеб, сеното пристигна.

Друго нищо не добави, ала от думите му се досетих, че беше шпионин на Хоремхеб. Хоремхеб бързо излезе от шатрата, нареди да запалят сигнален огън на билото и миг след това по всички била от планината на победата до Долната земя пламнаха сигнални огньове. По този начин той изпрати заповед в Танис флотата да отплава за Газа и да влезе в бой със сирийските кораби, ако битката не може да се избегне.

На другата сутрин Хоремхеб накара да надуят тръбите и през пустинята войската потегли към Сирия. Разузнавателни отреди от бойни колесници препускаха пред войниците, прочистваха пътя от врагове и определяха местата за стануване по време на похода. Умът ми не побираше как Хоремхеб можеше да рискува сблъсък с хетите в открита местност. Ала войниците охотно го съпътствуваха, мечтаейки си за богатствата на Сирия и за обилна плячка, макар че като ги гледах, техните лица ми се струваха белязани от смъртта. Нямаше какво да сторя, качих се на паланкина си, последвах ги и зад нас остана планината на победата, останаха костите на хети и египтяни да се белеят в мир и сговор сред заградената с препятствия долина.

3

Сега иде ред да опиша войната в Сирия, ала нямам много за разказване, понеже от военни работи не разбирам. На мен всички битки, всички пламнали градове и ограбени къщи, ридаещите жени и обезобразените трупове ми изглеждат еднакви, където и да се натъкна на тях. Ако опиша всичко видяно, разказът ми ще стане еднообразен, защото войната в Сирия продължи три години, беше жестока и безпощадна война и отне живота на много хора, така че сирийските села запустяха, овощните градини бяха унищожени и градовете се обезлюдиха.

Най-напред трябва да разкажа за хитроумието на Хоремхеб. Той неустрашимо накара войниците си да сринат издигнатите от Азиру гранични камъни и да нахлуят в Сирия, остави ги да плячкосват селата и да изнасилват сирийските жени, за да добият представа какъв вкус имат плодовете на победата. Насочи се към Газа, а като прозряха намеренията му, хетите съсредоточиха войската си в равнината край града, за да пресекат пътя му и да го разгромят, защото равнината беше удобна за воюване с колесници и те не се съмняваха в победата си. Но зимата отдавна беше настъпила, така че те трябваше да изхранват конете си със сухо сено й зоб, които закупуваха от сирийските търговци. Преди сражението конете им заболяха, едва се държаха на краката си, изпражненията им станаха зеленикави и воднисти и много от тях измряха. Затуй колесниците на Хоремхеб можаха да поведат равностоен бой с техните колесници и след като ги разгромиха, той с лекота разпръсна уплашените им пехотинци. Неговите копиеносци и стрелци довършиха подетата от колесниците работа и хетите претърпяха най-голямото поражение, което някога им е било нанасяно. В равнината останаха да лежат толкова хетски и сирийски трупове, колкото египетски, и оттогава й остана името Равнината на човешките кости. Щом превзе стана на хетите, Хоремхеб веднага заповяда да се изгорят запасите им от сено и зоб, защото в тях бяха примесени отровни растения, предизвикали заболяването на конете. Но тогава още не знаех как Хоремхеб бе съумял да уреди това.

Докато хети и сирийци търсеха убежище в укрепените градове и гарнизони на цяла Южна Сирия, Хоремхеб настъпи към Газа и разгроми обсадата на града. Същевременно в пристанището на Газа влезе — макар и в окаяно състояние — египетската флота. Много кораби продължаваха да горят след битката, траяла два дни в морето пред Газа. Тази битка бе останала нерешена, тъй като египетската флота се бе укрила в пристанището на града, при което немалко кораби бяха получили повреди от пристанищните заграждения, преди предпазливият началник на Газа да прояви доверие и да ги отстрани. Но обединената сирийско-хетска флота също се бе оттеглила в Тир и Сидон да оправя щетите си. Така битката бе останала нерешена, понеже двете страни се бяха разбягали. Все пак Хоремхеб вече можеше да превозва по море провизии и войска до Газа, да попълва запасите си и с кораби да връща в Египет ранените и осакатените си войници.

Денят, в който портите на непревземаемата Газа се отвориха за войските на Хоремхеб, продължава да се празнува тържествено в цял Египет. Този зимен празник е посветен на Сехмет и на него малчуганите се бият със сопи и копия от тръстика, възпроизвеждайки обсадата на Газа. Едва ли някой друг град е бил отбраняван по-храбро от Газа и нейният началник с право се прочу по време на защитата. Затуй ще спомена името му, макар че за голям мой срам беше видял как в кош с тръстиково въже ме изтеглят по стената на Газа. Казваше се Рою.

Хората му го наричаха Дебеловратия — прозвище, което според мен дава точна представа за външността и нрава му, защото по-упорит и по-недоверчив човек не съм виждал. След победата си Хоремхеб трябваше да накара цял ден да тръбят пред Газа, дорде Рою се съгласи да отвори портите. Ала дори и тогава той пусна отпърво само Хоремхеб, за да се увери в самоличността му, понеже се съмняваше да не е предрешен сириец. Когато най-сетне му стана ясно, че Хоремхеб е сразил хетите, че обсадата е вдигната и за Газа не съществува опасност, той не прояви особена радост. Остана си постарому навъсен и никак не му харесваше, че като главнокомандуващ Хоремхеб стои по-горе от него в Газа и му заповядва, защото по време на дългогодишната обсада бе свикнал да се чувствува повелител на всички.

За този Рою Дебеловратия си заслужава да се разкаже по-подробно, понеже беше особняк и с упорството си предизвика доста неразбории в Газа. Упорството му изглеждаше налудничаво и главата му не бе наред, но ако не беше такъв, хетите и Азирувите войски сигурно отдавна щяха да превземат Газа. Струва ми се, че на някоя друга служба не би постигнал успех, ала по волята на боговете или по щастлива случайност бе попаднал на мястото, отговарящо най-добре на способностите му. Заради постоянната му заядливост и опърничавост първоначално го бяха прогонили в Газа, която в сравнение с другите сирийски градове беше малко, незначително селище, подходящо за изгнание, и едва по-сетнешните събития увеличиха важността му. Всъщност тъкмо Рою го направи значим град, като не допусна Азиру да го завладее, докато другите сирийски градове се предаваха.

Но нека първо да разкажа как пристигнахме в Газа и как изглеждаше градът при нашето пристигане. Вече описах градските стени, които бяха толкова високи, че треперех да не си строша главата, когато Рою нареди да ме издърпат с въже покрай тях, след като по-напред ми бе изгорил ръцете и коленете с вряла смола. Тези стени спасиха Газа, защото бяха иззидани от огромни каменни блокове, а основите им съществуваха от незапомнени времена, та никой не знаеше кой ги е полагал и сред народа се говореше, че ги били полагали великани. Затуй даже хетите бяха останали безсилни пред тези зидове, обаче голямото им воинско умение личеше от това, че с каменометите си бяха успели да срутят част от стените, а подкопавайки ги под прикритието на щитовете си, бяха съборили една стражева кула.

Старият град във вътрешността на стените до голяма степен беше опожарен и нито една постройка нямаше здрав покрив. Новия град, разположен извън стените, Рою Дебеловратия бе наредил да изгорят и разрушат веднага щом узнал за бунта на Азиру. Сторил го по собствено усмотрение само затуй, защото всички негови съветници били против, а жителите на града надали вой и го заплашили, ако посегне на града им. С това си деяние Рою, без да подозира, предизвикал преждевременно въстание сред сирийското население на Газа. Защото замисълът на Азиру бил градовете с египетски гарнизони да въстанат едва при пристигането на неговите войски и колесници. Така със силите на своя гарнизон Рою успял да потуши въстанието, без да иска помощ, която Ехнатон бездруго нямаше да му изпрати. Потушил го кърваво и всял сред жителите на града такъв страх, че никой вече не смеел да помисли да се вдигне срещу него.

Заловели ли някого с оръжие в ръка и той се помолел за милост, Рою казвал: „Наложете го с тояги, загдето ми досажда с хленча си за милост!“ Ако ли пък някой се предадял, без да моли за милост, Рою се разгневявал и казвал: „Строшете главата на този непокорен бунтовник, който се осмелява да вири нос пред мен!“ Когато жени с децата си идвали да измолят пощада за мъжете и бащите си, той безжалостно нареждал да ги погубят, казвайки: „Избийте цялата тази сирийска сган, която не проумява, че моята воля се извисява над тяхната, както небето се извисява над земята!“ Така никой не можел да му угоди, във всяка дума долавял обида и възражение. Напомнели ли му, че фараонът не позволява да се пролива кръв, той казвал: „В Газа аз съм фараонът!“ Такова страхотно самочувствие имал, но трябва да призная, че така говорел едва когато войските на Азиру обкръжили града.

И все пак обсадата на Азиру била хлапашка лудория в сравнение със системната, жестока обсада на хетите. Те денонощно обсипвали крепостта и къщите с огън, хвърляли отровни змии, затворени в глинени гърнета, които се пръскали по градските плочници, с катапултите си мятали разложени трупове и завързани египетски пленници, които се разбивали о зидовете. Когато пристигнахме в Газа, само малка част от жителите й бяха останали живи. От развалините на опожарените къщи видяхме да се измъкват няколко заприличали на сенки жени и старци. Всички деца в Газа бяха измрели, всички мъже бяха издъхнали под камшика на Рою, оправяйки до изнемога повредите в стените. Никой от оживелите не изпитваше радост при вида на влизащата през порутените порти египетска войска — жените заканително размахваха костеливи юмруци и викаха, а старците ни проклинаха. Хоремхеб се разпореди да им раздадат зърно и бира, но още същата нощ мнозина от тях починаха в мъчителни болки, защото за първи път от месеци насам се бяха нахранили донасита, което свитите им стомаси не можаха да понесат. Предполагам също, че животът едва ли им доставяше някаква радост, след като по време на обсадата бяха изпитали такъв ужас и безсилна злоба.

Ако ми се удаде, бих искал да обрисувам Газа такава, каквато я видях в деня на победата при влизането ни през порутените порти. Бих искал да опиша изсушените човешки кожи, провесени по стените, и почернелите човешки черепи, които лешоядите кълвяха. Бих искал да опиша страхотията на изгорелите къщи и опушените животински кости по уличките, задръстени от сринати постройки. Бих искал да опиша ужасната смрад на обсадения град, вонята на смърт и чума, която караше войниците на Хоремхеб да си запушват носа. Бих искал да опиша всичко, за да създам представа за деня на голямата победа и за това, защо сърцето ми не можеше да се радва на този така жадуван от Египет победен ден.

Бих искал също да опиша оживелите войници на Рою, техните изтънели бедра, отекли колена и разранени от камшични удари гърбове. Бих искал да опиша очите им, които в сянката на стените пламтяха зеленикави и наподобяваха по-скоро очите на зверове, отколкото на хора. С обезсилените си ръце те вдигаха копията и викаха към Хоремхеб: „Задръжте Газа, задръжте Газа!“ Не знам дали с този възглас целяха да го уязвят, за което нямаха никаква причина, или викаха така, защото друга човешка мисъл вече не можеше да се побере в притъпените им мозъци. За разлика от жителите на града те все пак не бяха в толкова окаяно състояние и можеха да ядат и пият. Хоремхеб нареди да заколят добитък, за да хапнат прясно месо, и им раздаде бира и вино, с които разполагаше в изобилие, след като войската му разграби стана на хетите и запасите на обсадителите. Нямаха търпение да дочакат месото да се свари в казаните, късаха с голи ръце парчетата сурово месо, дъвчеха го и се замайваха от първата глътка бира, след което подемаха непристойни песни и започваха да се хвалят с подвизите си.

Имаха с какво да се хвалят и през първите дни войниците на Хоремхеб и дори старите му дръгливци не изпитваха охота да се надприказват с тях, защото всички знаеха, че защитниците на крепостта бяха извършили нечовешки подвизи, за да запазят Газа под египетска власт. Величаеха Хоремхеб, че им беше дал възможност да се напият, че по време на обсадата им бе изпращал окуражителни вести и нощем с малки лодки ги бе снабдявал със сирийска пшеница през веригата от обсадни кораби. Превъзнасяха хитроумието му, защото когато зърното привършило и войниците от крепостта ловели плъхове, за да се прехранват, през стените започнали да се сипят делви с пшеница — хетите сами запращали в Газа запечатаните делви, в които сред пшеницата се намирала заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Тези свръхестествени преживелици ги бяха окуражавали в несгодите и те боготворяха Хоремхеб.

На всеки жив защитник на Газа Хоремхеб връчи златна огърлица. Не му излезе особено скъпо, понеже бяха останали не повече от двеста боеспособни войници. Затуй беше истинско чудо, че са успели да задържат Газа. Предостави им също пленени от хетския стан сирийки, за да се любят с тях и да забравят преживените мъки. Но в изтощението си тези злощастни воини на Газа не можеха да се любят с жени, взеха да ги мушкат с копията и ножовете си и подобно на хетите се наслаждаваха на писъците им. По време на обсадата бяха усвоили от хетите много нови обичаи, например да одират кожата на живи пленници и да я окачват на стената. Но те самите твърдяха, че намушквали сирийките, защото били сирийки, и казваха: „Не ни показвайте сириец, защото веднага ще го хванем за гърлото и ще го удушим!“

На Рою Дебеловратия Хоремхеб подари огърлица от злато, емайл и зелени безценни камъни, както и златен камшик, а войниците си накара да викат в негова чест, така че стените на Газа се затресоха от техния възглас. Всички викаха чистосърдечно и се възхищаваха на Рою, комуто се бе удало да задържи Газа. Когато възгласите заглъхнаха, Рою недоверчиво опипа огърлицата на врата си и запита:

— За кон ли ме имаш, Хоремхеб, че ме окичваш със златен юлар? А този камшик от чисто злато ли е извезан или от сирийско с примеси? — Сетне добави: — Махни хората си от този град. Многочислеността им ме дразни и от гюрултията им нощем не мога да спя в кулата си, макар че по-рано спях сладко при трясъка на стеноломите и съскането на пожарите около мен. Махни ги от този град, защото в Газа аз съм фараонът. Разгневя ли се, ще накарам моите хора да насметат твоите и да ги изтрепят, ако не престанат да вдигат врява и да смущават съня ми.

Оказа се, че след прекратяване на обсадата Рою Дебеловратия наистина не го ловеше сън. Не помагаха нито приспивателните лекарства, нито виното. След пиене безсъницата му дори съвсем се влошаваше. Лежеше в постелята, прекарваше през ума си складовите описи на крепостта, които знаеше наизуст, и се мъчеше да си спомни и обясни за какво са били употребени всички запаси. Държеше да си спомни кое копие къде е било хвърлено и още куп дивотии държеше да си припомни, така че нямаше начин да заспи. Ето защо доста смирено отиде при Хоремхеб и му рече:

— Ти стоиш по-високо от мен и си мой повелител. Заповядай да ме накажат, защото съм длъжен да представя на фараона отчет за всичко, което ми е поверил, ала вече не съм в състояние да го сторя. Когато хетите хвърлиха в стаята ми пламнали гърнета, многобройните папируси изгоряха, а от дългото будуване паметта ми доста отслабна и сега не мога да си спомня някои неща. Всъщност спомням си всичко, само че в складовете освен другото трябваше да има четиристотин магарешки подопашника, които никъде не намирам. Складовите писари също не ги намират, макар всеки ден да ги пердаша, така че вече не могат ни да седят, ни да ходят, ами пълзят на четири крака по пода. Къде може да са се дянали тези четиристотин ремъка, след като отдавна сме изяли всички магарета в крепостта и подопашници не им трябват? В името на Сет и всичките му дяволи, нареди да ме набият публично, Хоремхеб, нареди да ме накажат заради четиристотинте подопашника, защото ме е страх от гнева на фараона и няма да посмея да застана с достойнство пред него, ако не ги открия!

Хоремхеб се опита да го успокои и каза, че на драго сърце ще му подари четиристотин магарешки подопашника, та наличността в складовете му да отговаря на папирусите. Обаче Рою още повече се разгорещи и извика:

— Ти явно ме подмамваш да заблудя фараона. Нали ако взема твоите подопашници, те няма да са същите, които фараонът ми повери заедно с командуването на Газа. Сигурно ми ги предлагаш, за да можеш да ме набедиш пред него в злоупотреба и да ме свалиш, понеже завиждаш на славата ми и искаш да станеш началник на Газа. Кой знае, може пък да си накарал разпасаните си войници да откраднат ония магарешки подопашници, за да ме злепоставиш пред фараона и да се домогнеш до командуването на Газа. Затуй отхвърлям подлото ти предложение и няма да приема твоите подопашници. Аз и моите хора ще отстояваме Газа дотогава, докато в нас все още има живот. А четиристотинте подопашника ще изровя, дори да се наложи да разкопая цяла Газа камък по камък!

При това изявление Хоремхеб се разтревожи за душевното му състояние и го подкани да замине при жена си и децата си в Египет, за да се съвземе от изпитанията по време на обсадата. По-добре да не беше го казвал, защото оттам насетне Рою беше убеден, че Хоремхеб гледа да заграби властта му и да му отнеме Газа. Затуй извика:

— Моят Египет е Газа, стената на Газа е моята жена, а кулите на Газа са моите деца! Но ако не намеря изчезналите магарешки подопашници, ще разпоря корема на жена си и ще откъсна главите на децата си!

Без знанието на Хоремхеб той накара да погубят писаря, който наравно с него бе изтърпял неволите на обсадата, а на хората си заповяда с кирки и лостове да разбият подовете на кулите и да издирят пропадналите магарешки подопашници. Щом видя тази разруха, Хоремхеб нареди да го затворят в стаята му и да го вардят, а от мен поиска лекарски съвет. Поговорих дружелюбно с Рою, макар че той нямаше вяра на приятелството ми, ами подозираше, че с хитрост гледам да стана началник на Газа, и казах на Хоремхеб:

— Този човек няма да се успокои, докато не изведеш войската си от Газа, та отново да затвори портите и като фараон да управлява града по собствено виждане.

— В името на Сет и всичките му дяволи — изруга Хоремхеб, — как да го сторя, преди корабите с нови войници, оръжия и провизии да са пристигнали от Египет, че да тръгна на поход към Йопия? Дотогава стените на Газа са единственото ми убежище. Напусна ли ги, ще изложа на опасност всичко постигнато досега.

Поколебах се малко, пък му рекох:

— Може би за него ще е по-добре, ако отворя черепа му и се опитам да го излекувам, защото докато си тук, той ще страда много и трябва да го държим вързан за леглото. Иначе ще вземе да посегне на себе си или на теб.

Ала Хоремхеб не се съгласи да отворя черепа на най-прославения египетски воин. Ако Рою умреше, можеше да пострада собственото му име, а аз не бях убеден, че ще остане жив. Трепанацията винаги е била несигурно и рисковано начинание. Затуй Хоремхеб ме изпрати при Рою и с усилията на дузина здравеняци успях да го завържа за леглото и да му дам приспивателно. Но в здрача на постелята очите му искряха зеленикави като на звяр, той се гърчеше и от яд, пяна излизаше по устата му, когато ми каза:

— Чакале Хоремхебов, аз все пак съм началник на Газа. Сега се сещам, че в крепостната тъмница има един сирийски шпионин, когото залових с примката си преди идването на твоя господар, но в залисията забравих да го окача на стената. Този шпионин е страшен хитрец и ми е ясно, че сигурно той е задигнал четиристотинте магарешки подопашника. Докарай го тук, за да изстискам от него тези проклети подопашници и най-сетне да заспя спокойно.

Той не преставаше да ме тормози с приказките си за сирийския шпионин, докато накрая ми дотегна, накарах да запалят факли и слязох в крепостната тъмница, където имаше много проядени от плъховете трупове, приковани с вериги към стените. Тъмничарят беше старец, който от дългогодишно пребиваване в подземията на Газа бе ослепял и без факла се оправяше през всички проходи. Запитах го за сирийския шпионин, заловен преди вдигането на обсадата, по той се кълнеше и ме уверяваше, че всички затворници отдавна били измрели, защото първо ги изтезавали при разпита, а сетне по заповед на Рою ги оставяли без храна и вода. Аз обаче познавах хората и поведението на стареца ми се стори подозрително. Затуй го притиснах и заплашвах, докато се просна пред мен и жално завика:

— Пощади живота ми, господарю, защото винаги съм служил вярно на Египет и в името на Египет съм измъчвал затворници и съм крал от храната им. Обаче този шпионин е необикновен човек, езикът му е вълшебен и чурулика като славей. Обеща ми голямо богатство, ако му давам да яде и остане жив до пристигането на Хоремхеб. Обеща също, че ако спася живота му, щял да възвърне зрението ми, защото той самият някога бил сляп, но един голям лекар излекувал едното му око и даде дума да ме заведе при този лекар, та да прогледна и да мога отново да заживея сред хората в града и да се наслаждавам на богатството си. Вече ми дължи над два милиона дебена злато за хляба и водата, които съм му давал. Не съм му казал, че обсадата е вдигната и Хоремхеб е пристигнал — нека ми задлъжнее още повече за хляба и водата, дето му ги давам всеки ден. Иска да го заведа тайно при Хоремхеб веднага след пристигането му и се кълне, че той щял да го освободи и да му подари златни огърлици. Вярвам му, защото едва ли някой може да устои на чуруликащия му език. Обаче при Хоремхеб смятам да го заведа чак когато дългът му стане три милиона дебена злато. Тази сума е кръгла и лесно мога да я запомня.

Докато го слушах, краката ми затрепераха и сърцето ми се размекна. Струваше ми се, че отгатвам за кого говори, но се престорих на равнодушен и му казах:

— Ех, старче, целият Египет ведно със Сирия не разполага с толкоз много злато. От думите ти личи, че този човек е голям шарлатанин и заслужава наказание. Веднага ме заведи при него и моли всичките си богове да не му се е случило нищо лошо, защото ще отговаряш със сляпата си глава.

Като плачеше горестно и призоваваше Амон на помощ, старецът ме заведе до една пещера, отделена от другите и замаскирана с камъни, за да не я открият хората на Рою. Осветих я с факлата и видях един мъж, прикован с окови към стената. Сирийската му дреха бе окъсана, гърбът му — разранен, а измършавелият му корем висеше като набръчкана торба между коленете. С едното око беше сляп, а с другото ме погледна, примигвайки, и го засенчи от светлината, която след седмиците, прекарани в мрак, му причиняваше болка.

— Ти ли си, господарю Синухе? — възкликна той. — Благословен да е денят, довел те при мен. Накарай обаче ковачите незабавно да разсекат тези вериги и ми дай делва с вино, за да забравя страданията. Нареди на робите да ме измият и да ме намажат с благовонни масла, защото съм свикнал на удобства и разкош, а тези остри камъни протриха кожата на задника ми. Няма да имам нищо против, ако ми стъкмиш мека постеля и пратиш няколко девици на Ищар да ми правят компания — коремът вече не ми създава мъчнотии в любовните наслади, макар че, ако щеш вярвай, за броени дни съм изял хляб за над два милиона дебена.

— Ех, Каптах — рекох аз, коленичих пред него и прегърнах нахапаните му от плъхове рамене. — Непоправим човек си ти! В Тива казваха, че си умрял, ала аз не повярвах, защото ми се струва невероятно някога да умреш. Най-доброто свидетелство за това е, че те намирам жив и здрав сред трупове тук, в тази тъмница на мъртвите, където може би всеки от окованите във вериги мъртъвци е бил по-почтен и по-мил на боговете от теб. Затуй се радвам много отново да те видя жив.

Но Каптах отбеляза:

— Май че продължаваш да си все същият празнодумец, господарю Синухе. Недей да ми говориш за богове, защото в неволята си призовах на помощ всички богове, даже вавилонските и хетските, без някой да ми помогне, та заради алчния тъмничар се наложи да изям всичкото си богатство. Помогна ми единствено нашият скарабей, като те доведе при мен. А началникът на тази крепост е луд човек и не дава вяра на нито една разумна дума. Накара хората си да ме оберат и да разпъват тялото ми по жесток начин, та ревях като бик. За щастие успях да опазя нашия скарабей. Като разбрах накъде вървят нещата, аз го скрих на едно място в тялото си, което като скривалище за богове несъмнено е срамотно, но на скарабея ще да е харесало, щом те доведе тук. Такова чудо може да се случи само благодарение на нашия свещен скарабей.

Той ми показа скарабея, все още омърсен от недостолепното скривалище. Накарах ковачите да разсекат веригите и внимателно поведох Каптах към жилището си в крепостта, защото беше слаб, пък и недовиждаше с непривикналото си на дневна светлина око. В жилището си наредих на робите да го измият и намажат с масло, да обръснат брадата му, да накъдрят косата му и да го облекат в изящен лен. Заех му една златна огърлица, гривни и други накити, за да може да се представи в подобаващ на достойнството му вид. Докато робите го обличаха и гласяха, той се тъпчеше с месо, пиеше вино и доволно се оригваше. В същото време тъмничарят плачеше и се вайкаше зад вратата, дращеше по нея, риташе я и викаше, че за живота си и за храната в тъмницата Каптах му дължал два милиона триста шестдесет и пет хиляди дебена злато. Понеже заради него бил излагал собствения си живот на опасност, като крадял хляб от оскъдните запаси на крепостта, нямало да му опрости нито един дебен от тази сума. Стана ми ясно, че в Газа не само началникът Рою беше побъркан. Накрая виковете и хленченето на стареца ми додеяха, та рекох на Каптах:

— Хоремхеб вече втора седмица е в Газа, а с мълчанието си старецът те е мамил, така че не му дължиш нищо. Ще накарам войниците да го набият, а ако е необходимо, може и главата му да откъснат, защото е подлец и виновник за смъртта на много затворници.

Каптах се сепна от предложението ми, оригна се няколко пъти, отпи от смесеното вино и отсече:

— Дума да не става. Аз съм честен човек, като търговец държа на името си и трябва да изпълня задължението си. Не желая да мамя никого, макар че навярно в цял Египет няма толкоз много злато, колкото дължа на оня дъртак. Пошегувах се с него и му обещавах всичко, каквото ми поискаше, понеже си мислех, че заради гламавщината на началника на Газа ще умра и няма да се стигне до разплащане. Ако знаех, че ще остана жив, щях да се преборя с исканията му, ала щом усетех миризмата на хляба в ръката му, от глад губех всяко желание да се пазаря.

Потърках очите и челото си, погледнах го стъписано и запитах:

— Ти наистина ли си Каптах? Не, не мога да повярвам. Изглежда май, че камъните на тази крепост са прокълнати и че всеки, който престои известно време тук, полудява. Сигурно и ти си се побъркал и вече не си предишният Каптах. Наистина ли смяташ да изплатиш на стареца целия си дълг и с какво? Нали след царството на Атон изгуби богатството си и би трябвало да си сиромах като мене?

Но замаян от виното, Каптах отговори:

— Аз съм благочестив човек, почитам боговете и държа на думата си. Затуй смятам да изплатя дълга си до последния дебен, обаче старецът трябва да ми даде отсрочка. Не вярвам в своята простоватост да разбира колко злато му дължа и сигурно ще остане доволен, ако му отмеря някой и друг дебен, защото едва ли някога през живота си се е докосвал до злато. Предполагам, че ще ликува, ако получи от мен дори един дебен, но това не ме освобождава от дадената дума и от дълга ми. Вярно е, че не проумявам откъде ще намеря всичкото това злато, защото при размириците в Тива действително загубих много нещо. Наложи се да зарежа имота си и позорно да избягам, когато на робите и носачите им щукна, че съм ги бил предал на Амон, и искаха да ме убият. Обаче сетне в Мемфис направих големи услуги на Хоремхеб, а когато злобата на робите се простря до Мемфис и отново трябваше да бягам, направих му още по-големи услуги в Сирия, където живеех като търговец и продавах на хетите пшеница и зоб. По мои сметки Хоремхеб ми дължи най-малко половин милион дебена злато, още повече, че бях принуден да изоставя сделките си и с малка лодка да забягна в Газа, излагайки живота си на голяма опасност в морето. Друг изход нямах — хетите бяха побеснели, че конете им, хранени със закупена от мен зоб, се разболяваха. Но без да подозирам, с бягството си в Газа се изложих на още по-голяма опасност, защото побърканият началник на града накара да ме задържат и изтезават като сирийски шпионин и сигурно щеше да окачи кожата ми на стената, ако този гламав старец не ме беше скрил и не беше казал, че съм умрял в тъмницата. Затуй не мога да не му изплатя дълга си.

Докато говореше, аз прогледнах и разбрах, че именно Каптах е бил най-добрият служител на Хоремхеб в Сирия и главният сред шпионите му. Прежаднелият мъж, който през онази нощ пристигна в шатрата на Хоремхеб край планината на победата, беше закрил с ръка едното си око, за да покаже, че идва като пратеник на едноок човек. Проумявайки това, аз същевременно се досетих, че никой друг не би бил способен да се заеме с извършеното от Каптах в Сирия, защото в хитростта си той нямаше равен на себе си. Независимо от това аз казах:

— Възможно е Хоремхеб да ти дължи много злато, ала по-лесно ще изстискаш злато от камък, отколкото Хоремхеб да ти върне дължимото. Добре знаеш, че той никога не изплаща дълговете си.

— Така е — съгласи се Каптах. — Знам, че Хоремхеб е коравосърдечен и неблагодарен човек, по-неблагодарен от побъркания началник на Газа, на когото хетите с моя намеса прехвърляха пшеница в запечатани делви. Те мислеха, че делвите са пълни с отровни змии, които с много усилия и неприятности бях наловил в пустинята. За да се уверят, счупих една делва, змиите ухапаха трима хетски войници и те умряха за по-малко от една водна мярка време. Оттам насетне хетите не пожелаха да отварят делвите, пълни с пшеница, и ми плащаха добра цена за тях. Затуй всяко зрънце, дошло с ония делви в Газа, струва на Хоремхеб колкото злато, че и повече, защото пшеницата заслужаваше цената си, а позорният начин, по който началникът на Газа се отнесе с мен, я прави още по-скъпа. Разбира се, аз дори не си и представям, че Хоремхеб ще ми изплати дълговете си в злато. Но той трябва да ми предостави правото да се разпореждам и да събирам всички налози в пристанищата на превзетите сирийски градове, трябва да ми предостави цялата търговия със сирийска сол, както и много други привилегии, с които ще си възстановя дължимото от него.

Думите му издаваха хитра съобразителност, ала аз все пак запитах учудено:

— Нима цял живот смяташ да се напъваш и да се блъскаш, за да изкараш достатъчно злато и да се издължиш на тоя побъркан старец, дето квичи зад вратата?

Каптах отпи от виното, примлясна и каза:

— Дявол да го вземе, заслужава си човек да поседи някоя седмица върху твърдите камъни на тъмната пещера и да пие застояла вода, за да може да оцени напълно меките постелки, ярката светлина и вкуса на виното. Не, Синухе, не съм толкоз луд, за какъвто ме мислиш. Но дадената дума трябва да се удържи и затуй не ни остава нищо друго, освен както съм обещал — да възвърнеш зрението му, за да го накарам да играе с мен на зарове. Преди да ослепее от постоянната тъмнина, в която е принуден да живее, той е бил страстен комарджия. Смятам да играя с него на зарове и няма да имам нищо против, ако губи. Сигурно се досещаш, че възнамерявам да залагаме големи суми.

Тогава и на мен ми стана ясно, че за Каптах това бе единственият начин да се избави почтено от непосилния си дълг, защото хвърляше ловко заровете, особено ако сам си ги беше избрал. Затуй обещах да вложа цялото си умение и да накарам стареца да прогледне поне дотолкова, че да различава точките на заровете. В отплата Каптах обеща да изпрати на Мути толкова сребро, че да възстанови някогашната медникарска къща в Тива и да поминава добре в наше отсъствие. След тази спогодба поканих стареца да влезе и Каптах го увери, че ще му изплати дълга си, ако получи известна отсрочка. Аз пък прегледах очите му и установих, че неговата слепота не беше последица от мрака, а от старо очно заболяване, което не е било лекувано. На другия ден изцелих очите му с помощта на игла, както възвръщаха зрението в Митани. Но колко време щеше да вижда — това не можех да кажа, защото по очите, лекувани с игла, бързо се образува коричка и тогава човек завинаги остава слял.

Заведох Каптах и при Хоремхеб, който много се зарадва да го види, прегърна го, нарече го храбър юнак и го увери, че цял Египет му е благодарен за подвизите, извършени тайно и безкористно за благото на Египет. Но при тия думи физиономията на Каптах се удължи, той заплака, запролива сълзи и каза:

— Погледни корема ми, провиснал като сбръчкана торба и измършавял, докато се напрягах да ти служа. Погледни разранения ми задник и ушите ми, които плъховете в тъмницата на Газа прегризаха заради теб, Хоремхеб. Приказваш ми тука за благодарността на Египет, ала благодарността не вкарва ни троха в стомаха ми, нито пък наквасва гърлото ми с вино. Никъде не виждам чувалите със злато, дето ги обещаваше за подвизите ми, въпреки твърдото ми убеждение, че си запазил моя дял от голямата плячка, която си придобил. Не, Хоремхеб, не ти ща благодарността, ами искам като честен човек да си изплатиш дълговете, защото и аз самият имам дългове към други хора. Заради теб задлъжнях, и то по-тежко, отколкото можеш да си представиш.

Като го чу да говори за злато, Хоремхеб смръщи чело, нервно заудря със златния камшик по крака си и каза:

— Думите ти са досадни като бръмчене на муха, Каптах. Какви дивотии ми дрънкаш с мръсната си уста? Много добре знаеш, че от плячката не ти се полага нищо, а всичкото злато, което мога да докопам, използувам за войната срещу хетите. Аз самият съм сиромах и славата е единствената ми награда. Затуй те съветвам да избираш по-подходящо време, когато ще ми говориш за злато. Мога обаче да ти помогна, като наредя да заловят хората, на които си длъжник. Ще ги улича в някакви престъпления, ще ги окача на стената и така ще се избавиш от дълговете си.

Каптах отказа да погаси дълговете си по такъв безчестен начин, обаче Хоремхеб горчиво му се надсмя, шляпайки със златния камшик по крака си, и заяви:

— Всеки богаташ е престъпник, защото много злато се натрупва само с жестокост, изнудване и ограбване на бедните. Където има много злато, там винаги мога да скалъпя подходящо обвинение и никой не ще ме упрекне в несправедливост, а обвиняемият дълбоко в себе си ще знае, че е виновен. Да вземем например теб, Каптах. Защо е било необходимо Рою, началникът на Газа, да накара да те изтезават като сирийски шпионин и да те хвърлят в тъмницата? Макар че е побъркан, той е добър воин и трябва да е имал някаква причина за постъпката си.

В знак на невинност Каптах, без да се замисля, разкъса изящната си дреха, защото беше моя и разкъсването й ощетяваше не него, а мен. Заудря се в гърдите и завика:

— Ех, Хоремхеб, нали преди малко ми приказваше за благодарност, а ето че сега ми отправяш долни обвинения. Не бях ли аз онзи, който изтрови конете на хетите, който в запечатани делви прехвърляше пшеница в Газа, който плащаше на смелчаци да те известяват за хетските войски и наемаше роби да разрязват меховете с вода в хетските колесници, когато поемаха през пустинята срещу теб? Всичко това съм го вършил заради теб и заради Египет, без да мисля за своята облага. Но съвсем естествено беше на хетите и на Азиру също да извърша някои услуги, които не ти нанесоха особена вреда. Затуй, когато бягах в Газа от освирепелите хети, които ме обвиняваха за мора сред конете си и за своето поражение в Равнината на човешките кости, у себе си носех глинена плочка от Азиру, поставяща ме под негова закрила. Предвидливият се подсигурява от всички страни и се осланя не на една стрела, ами държи в колчана си по много. Каква полза щеше да имаш от мен, ако бях непредвидлив? Какво щяхте да спечелите ти и Египет, ако кожата ми бъдеше опъната да съхне на стената? Хетите можеха да превземат Газа преди твоето пристигане и аз трябваше да имам у себе си документ от Азиру, та при нужда да им предам града, ако ти се забавеше прекалено дълго и те така или иначе го завладееха. Глинената плочка на Азиру скрих грижливо в дрехата си, ала оня Рою е недоверчив човек, неговите хора раздраха дрехата ми и я намериха, макар че се опитвах с ръка да закрия сляпото си око и да намекна на Рою за отровните торни бръмбари в Сирия, както се бяхме уговорили с теб. Щом намери глинената плочка, Рою не се вслушваше в условните думи, ами накара да ме изтезават, докато заревах като бик и признах, че съм Азирув шпионин, за да не ми откъснат крайниците, защото без тях съвсем нямаше да имаш полза от мен. Не съм ли прав, Хоремхеб?

Хоремхеб се разсмя и каза:

— Считай в такъв случай изпитанията си за своя награда, драги ми Каптах. Познавам те добре, ти също ме познаваш и повече е излишно да ми хленчиш за злато. Такива приказки ме нервират и ставам раздразнителен.

Каптах обаче настояваше на своето и накрая успя да изкопчи от Хоремхеб правото за покупко-продажба на военна плячка в Сирия. По този начин той единствен беше упълномощен да изкупува от войниците или да разменя срещу бира, вино, зарове и жени плячката, която им бе разпределена след разграбването на хетския стан в Равнината на човешките кости и на стана на обсадната войска край Газа. Освен туй той единствен имаше право да продава и разменя плячката на фараона и на Хоремхеб срещу необходими за войската принадлежности. Само по себе си това право бе предостатъчно за забогатяването му, защото с кораби от Египет в Газа пристигаха множество търговци, от сирийските градове също пристигаха търговци, които — нехаейки за хетите и Азиру и водени от жаждата си за печалба — купуваха военна плячка и заробваха пленници, като за всяка своя сделка вече трябваше да плащат дан на Каптах. Но това не го задоволяваше и той настоя за правото на търговия с цялата плячка, с която войската на Хоремхеб тепърва щеше да се сдобие в Сирия. След кратък пазарлък Хоремхеб се съгласи, понеже не му струваше нищо — той самият не беше търговец, а за това свое право Каптах обещаваше щедри подаръци.

При все това Каптах не остана доволен, защото думите на Хоремхеб го бяха засегнали дълбоко. Като се прибрахме в моето жилище, двамата пихме вино, Каптах помръкна и възмутен от човешката неблагодарност, рече:

— Не е ли естествено и не се ли разбира от само себе си, че умният винаги взема страната на победителя и предварително се подсигурява да се озове на неговата страна, каквото и да се случи. Но можех да живея и да търгувам в Сирия, без да правя услуги на Азиру и на хетите, а ако Хоремхеб бе претърпял поражение, аз трябваше да предам Газа на хетите. Щеше да ми бъде крайно неприятно, защото хетите разбират от търговия и аз щях да имам по-малка изгода, отколкото при Хоремхеб, но за щастие не стана така и за това съм признателен на нашия скарабей. Да, светът наистина се отплаща с неблагодарност. Тиванските носачи и роби също проклинаха името ми, макар че ги поях на почек и им набавях оръжие за твоя сметка, господарю, с което се излагах на голяма опасност пред Амон. Амон никога нямаше да ми прости, ако на хората на Пепитамон не бях посочил тайния оръжеен склад на робите и не бях им издал кои са предводителите на носачите, след като разбрах, че Атон неминуемо е обречен на гибел. Постъпката ми не нанесе никому вреда, а напротив — спаси много човешки живота. Рано или късно предводителите на робите и носачите щяха да попаднат в ръцете на Амон, а че Ейе и Пепитамон разположиха троновете си на тиванския кей и караха да хвърлят телата им на крокодилите — това вече не е моя вина. Големи загуби ми причини също опожаряването на „Крокодилската опашка“. В избата и задните й стаички бях струпал всичката плячка на безчинствуващите роби и носачи, които ми я бяха продали на прилична цена или разменили за вино. Още по-големи загуби претърпях, когато робите безпричинно ме преследваха и палеха моите мелници и къщи в Тива. Складовете ми за зърно също подпалиха, макар че в Тива вече цареше мир. Да, Синухе, ония безпощадни роби ме изкараха виновен за поражението си, преследваха ме и независимо от стражите животът ми в Тива беше изложен на опасност. По моряци известиха робите и носачите в Мемфис, та и там не се чувствувах в безопасност, въпреки че ръката на Хоремхеб ме закриляше. Затуй се наложи да забягна в Сирия, но това бягство ми донесе щастие, защото отново съм заможен човек, а след края на войната ще бъда по-богат от когато и да било. Възможно е да се окажа най-богатият египтянин при условие, разбира се, че Хоремхеб победи. Всъщност в успеха му вече не се съмнявам, ала все пак ще моля усърдно скарабея ни, ще го мажа с благовония и всеки ден ще му принасям в жертва прясно говно от бяла крава, че Хоремхеб да победи. Хетите страшно ми омръзнаха, защото са стиснати и си водят точна сметка за всяка сделка, та е трудно да ги измамиш. Но нека се върна пак на неблагодарните тивански роби. Ти сам видя колко много се застъпвах за тях, докато държаха властта в Тива и аз имах облага от тях. Не мога да бъда упрекван, загдето уведомих жреците на Амон за техните замисли и посочих имената и отличителните белези на предводителите им, защото, ако робите бяха победили, това нямаше ни най-малко да им навреди. Но след като не победиха, то поне аз запазих живота си и благоволението на Амон и ако можех да остана в Тива, неговото благоволение щеше да ми е от голяма полза. Знам, че такова поведение се смята за непочтено и че ти, господарю Синухе, може би също го смяташ за непочтено, но ти по природа винаги си бил наивен и глуповат, а аз съм просто бивш роб, роден в глинена колиба, и ако се препъна, никой няма да ме вдигне. Затуй трябва сам да се грижа за себе си и за изгодата си. Пък и не мога да разбера каква полза има човек от почтеността, ако лежи в земята с прерязано гърло. Не, Синухе, умният винаги взема страната на победителя и това съвсем не го посрамва. По-уместно е да се похвали неговата мъдрост, защото тя облекчава и опростява живота му и му принася голяма полза.

Това сподели Каптах с мен, ала от неговата мъдрост виното загорча в устата ми. Размисляйки над думите му, онова, що ставаше под слънцето, ми се стори безсмислено, защото в огорчението си трябва да призная, че неговата мъдрост беше изсмукана от цялата мъдрост на земния живот и всичко, което се простираше извън нея, беше чисто въображение. Както седях в крепостта на Газа и долавях вонята на разлагащите се човешки кожи по стената, в съзнанието ми всичко започна да изглежда безсмислено. Героизмът беше безсмислен, съобразителността беше безсмислена, славата беше безсмислена, добрите дела не ми изглеждаха по-особени от лошите и аз не намирах разлика между едните и другите — всички човешки дела ми се струваха безсмислени. Но Каптах дочу отдолу врявата на пияните войници по саждивите улици на града и женския кикот от шатрите на търговците, потри самодоволно ръце и добави:

— Нима мъдростта ми не е истинска мъдрост, Синухе? Ти самият си доказателство за нейната истинност, като седиш пред мен осиромашал заради собствената си наивност и слабост. А беше заможен човек, най-заможният в Египет, преди от слабост и глупост да ме накараш да раздам богатството ти като хляб на Атон за гладуващите. Ти наистина имаше всичко, каквото човешкото сърце може да поще. И жена имаше, макар че пред хората не беше строшил гърне с нея, и син имаше, ала заради безумството си го направи жертва на смъртта. Да, Синухе, седиш пред мен беден и огорчен със сбръчкано лице, сякаш си отхапал кисел плод, докато аз се чувствувам добре, отново дебелея, кожата ми ухае на помада, виното сгрява тялото ми, а всяка глътка бира, изпита от войниците долу, носи мед в кесията ми и всеки кикот на момичетата от шатрите на търговците звънти като мед в торбата ми. Откажи се най-сетне от безумството си, Синухе, заживей като човек сред хората и приеми живота такъв, какъвто е в действителност. Не се опитвай да го промениш по свои представи, защото никой не може да измени законите на живота и човекът е непоправим.

Нищо не му отговорих, излязох и отидох да си легна. Опитах се да заспя, но сънят не идеше — прогонваха го роби, които с греди, обковани с мед, ломяха стени и с щитове трещяха пред вратата на началника Рою, за да си мисли, че обсадата на Газа продължава, и да спи спокойно. Той може и да е спал, ала аз будувах, докато Мерит ми се присъни жива и малкият Тот си играеше в съня ми, така че на заранта се събудих с натежало сърце и в устата ми горчеше, сякаш бях пил жлъчка.

4

Трябва да отбележа, че след като получи с кораби от Египет подкрепления, след като стегна колесниците, след като събра в Газа всички коне от Южна Сирия и проведе край града учения с войската си, Хоремхеб оповести, че идвал в Сирия като освободител, а не като завоевател. Сирийските градове винаги бяха разполагали със свобода на търговията и с пълна независимост, управлявани от свои царе под кротката опека на Египет. Но с чудовищната си измяна Азиру ги бе подчинил под своя власт, бе потъпкал короните на наследствените им царе и наложил непосилни данъци на жителите им. Освен туй в алчността си бе продал Сирия на хетите, в чиято свирепост и жестоки нрави сирийците всекидневно се убеждаваха. Така пред Сирия не се задаваше друга участ, освен да се озове в хетско робство и в положение на пълна беззащитност, макар че хетите, изглежда, все още не показваха истинския си лик и явно желаеха по-напред да покорят Египет. Затуй Хоремхеб, непобедимият, синът на сокола, бе пристигнал в Сирия, за да я освободи, да освободи всяко село и всеки град от ярема на робството, да възобнови търговията и да възвърне правата на предишните царе, та под опеката на Египет Сирия отново да се превърне в богата и процъфтяваща страна. На градовете, които прогонеха хетите извън стените си и затвореха портите си за Азиру, той обеща свобода, независимост и пощада от опустошение. Обаче на градовете, които окажеха упорита съпротива, се закани, че ще ги опожари, плячкоса и разруши, че ще срине стените им за вечни времена и ще отведе жителите им в робство.

Това изявление Хоремхеб направи, когато с войската и колесниците си пое към Йопия, а флотата му потегли покрай брега, за да заварди нейното пристанище. С помощта на своите шпиони той разпространи изявлението си във всички сирийски градове. По този начин предизвика безпокойство и несигурност в тях и разедини противника си, което всъщност беше крайната му цел. Като предпазлив човек Каптах остана в Газа да изчака дали Хоремхеб нямаше да претърпи поражение, понеже във вътрешността на страната хетите и Азиру съсредоточаваха многочислена войска. За свое оправдание изтъкна, че след всички изпитания в тъмницата не можел да издържи несгодите на трудния военен поход. Мен ме задържа в града, за да лекувам страданията му.

Рою Дебеловратия завърза голямо приятелство с него, защото Каптах го бе изцерил от болестта му — обяснил му, че по време на обсадата собствените му войници от глад тайно са изяли четиристотинте магарешки подопашника от склада. Нали били от мека кожа, та отнемайкъде ставали за дъвчене. Като чу това, Рою се успокои от беса си и въжетата му можеха да се снемат. Той строго смъмри войниците си, обаче опрости наказанието им заради храбростта, която бяха проявили при отбраната на Газа. Каза им:

— За ония магарешки подопашници действително държа отчет пред фараона, ала сега мога да го дам с чиста съвест, като знам къде са се затрили. Въпреки че заслужавате, аз няма да ви накажа, понеже за моя радост чувам, че по улиците на града сте пердашили, наранявали и трошили главите на много Хоремхебови блатни плъхове, за да ги научите как подобава да се държат в Газа. Затуй ви опрощавам наказанието за проклетите подопашници и ще ги платя от собствената си кесия, ако продължите да налагате всеки Хоремхебов плъх, щом се перчи пред вас. Бийте ги с бухалки, бодете ги със заострени сопи, отнемайте им момичетата и пускайте в бирата им овчи барабонки, че да ми се подобри настроението и да си възвърна съня.

Така Рою изцяло се оправи и отново можеше да спи. Неговите войници създаваха големи ядове на Хоремхеб, който не смееше да наказва поразиите на героите от Газа, макар че те правеха живота на войската му непоносим. След потеглянето му за Йопия Рою нареди портите на Газа да се затворят и се закле никога вече да не пуска ничия войска в града. Пиеше вино с Каптах и наблюдаваше играта му на зарове с тъмничаря. При тръгването на Хоремхеб Каптах си бе възвърнал едва милион и половина дебена злато от стареца, чиито очи бях излекувал, та отново виждаше точките на заровете.

Двамата от сутрин до вечер пиеха и играеха, караха се и от време на време се замеряха със заровете, плюеха си на ръцете, отново ги изсипваха от чашата и те се завъртаха на пода. Старецът беше голям скъперник, искаше да играе само на дребни суми, вайкаше се и оплакваше несполуките си, сякаш златото, което губеше наистина беше негово, а не въображаемо. Но щом Хоремхеб обсади Йопия, Каптах се оживи и склони тъмничаря да повишат залаганията, а когато се разчу, че Хоремхеб е направил пробиви в стените на Йопия, Каптах с няколко игри така го разпердушини, че старецът му задлъжня с близо сто хиляди дебена злато. Но Каптах прояви великодушие и му опрости дълга, понеже старецът бе спасил живота му и не го бе оставил да умре от глад в тъмницата на Газа. Даже му подари нова дреха и две шепи сребро, така че тъмничарят се разплака, благослови го и го нарече свой благодетел.

Дали Каптах е играл нечестно и с подправени зарове — това не мога да кажа. Знам само, че беше изкусен играч и имаше невероятен късмет. Мълвата за този двубой, в който се разиграваха милиони дебена и който трая няколко седмици, плъзна по цяла Сирия. Скоро тъмничарят отново ослепя и прекарваше старините си в малка хижа близо до стените на Газа, но го спохождаха странници от други градове, той им разказваше за играта и след години още помнеше бройките от всяко хвърляне, понеже слепите имат силна памет. Най-много се гордееше с това, как при последното хвърляне отведнъж загубил сто и петдесет хиляди дебена злато, защото дотогава никой не бил залагал такава голяма сума и не вярваше занапред някой да се осмели на такъв висок залог. По този начин си живееше честито в хижата край портите на Газа, странниците го обсипваха с подаръци, за да им разказва за играта, и той никога не страдаше от недоимък. Живееше по-добре, отколкото ако Каптах му бе осигурил издръжка на старини. С каква сила илюзиите властвуват над човешките сърца!

След като Хоремхеб превзе Йопия, Каптах незабавно замина за там. Последвах го и за първи път видях богатия град в ръцете на победителите. При проникването на Хоремхебовата войска през пробивите в стените най-смелите сред жителите бяха въстанали срещу Азиру и хетите, за да запазят града и да предотвратят оплячкосването му. Но тъй като за Хоремхеб техният бунт беше вече безполезен, той не ги пощади и остави войниците си две седмици да разграбват града. В Йопия Каптах натрупа неимоверно количество имущество — срещу сребро и вино войниците разменяха скъпи килими, скъпоценни мебели и статуи на богове, които не можеха да понесат със себе си, а стройните и красиви сирийки струваха по няколко медни гривни.

Едва в Йопия видях какъв звяр е човекът за човека, защото нямаше страхотия, която да не се случеше там по време на грабежите и палежите, извършвани от пияните войници. Те се забавляваха да подпалват къщите и не ги гасяха, за да могат при светлината им нощем да обират, да блудствуват и да изтезават търговците от Йопия, докато им изкажат къде са скрили съкровищата си. Някои за развлечение заставаха по уличните ъгли и претрепваха с боздугани или пробождаха с копия всеки задал се сириец, все едно дали беше мъж или жена, старец или дете. В Йопия сърцето ми се ожесточи при вида на човешката жестокост — всичко случило се в Тива заради Атон беше дреболия в сравнение с онова, което ставаше в Йопия заради Хоремхеб. Защото Хоремхеб умишлено оставяше войниците си да своеволничат, за да ги обвърже още по-силно към себе си. Войниците му, участвували в опустошаването на Йопия, нямаше да забравят обирите, страстта към грабителство щеше да влезе в кръвта им и в боевете щяха да бъдат неудържими. Дори смъртта нямаше да ги плаши при мисълта, че ги очакват същите забавления, каквито са преживели в Йопия. Оставяйки войниците си да безчинствуват така грозно, Хоремхеб и по друг начин ги обвързваше към себе си. След извършените злодеяния те вече не можеха да разчитат на пощада от страна на сирийците — хората на Азиру одираха жив всеки пленник, участвувал в оплячкосването на Йопия. Но за да избягнат участта на Йопия, много крайбрежни градчета вдигнаха бунт, прогониха хетите извън стените си и отвориха своите порти за Хоремхеб.

Повече нямам желание да разказвам за онова, което денонощно ставаше в Йопия по време на опустошението, защото от описването му сърцето ми се вкаменява и ръцете ми изстиват. Затуй ще добавя само, че при нахлуването на Хоремхеб Йопия — освен гарнизона на Азиру и хетските войници — имаше около двадесет хиляди жители, а след изтеглянето на Хоремхебовата войска в града бяха останали живи не повече от триста души.

Така Хоремхеб поведе своята война в Сирия. Аз придружавах войската му, лекувах раните на войниците и гледах всичкото зло, което човек може да причини на себеподобните си. Войната трая три години, в множество схватки Хоремхеб громеше хетите и войниците на Азиру, ала на два пъти хетските колесници изненадваха неговата войска, нанасяха й големи загуби и го принуждаваха да дири убежище зад стените на превзетите градове. Но на сирийската флота не се удаде да надмогне корабите му, които се научиха да воюват, и той успя да запази връзката с Египет по море. По този начин след пораженията можеше да получава подкрепления от Египет и да поддържа силите си за нови удари. Сирийските градове се превърнаха в развалини, а жителите им се криеха като диви животни в планинските урви. Цели области запустяха, вилнеещите войски унищожаваха посевите и изсичаха овошките, за да не оставят храна на врага в превзетите земи. Така мъжката сила и богатствата на Египет изтекоха в Сирия и страната заприлича на майка, която раздира дрехите си и посипва главата си с пепел, като вижда как чедата и измират. Защото в цялото поречие от Долното до Горното царство нямаше град, село или хижа, чиито мъже и синове да не бяха паднали в Сирия за величието на Египет.

Три години Хоремхеб воюва в Сирия и през тези години остарях повече, отколкото през целия си предишен живот. Косата ми окапа, гърбът ми се преви, лицето ми се сбръчка като изсъхнал плод. Очните ми торбички подпухнаха от всичко видяно, затворих се в себе си, станах раздразнителен, хоках хората и говорех невъздържано на болните, както постъпват застаряващите лекари, които някога са били дружелюбни. В това отношение не се различавах от другите лекари, макар че ми се наложи да видя много повече от тях.

На третата година в Сирия започна да върлува чума. Тя следва войната по петите и плъзва веднага щом на едно място се струпат достатъчно много трупове. А на третата година от войната Сирия наистина приличаше на воняща яма с трупове, цели племена и народи измираха и от езика и нравите им помен не оставаше. Чумата отнемаше живота на ония, които войната беше пощадила, и погуби толкоз много хора сред войските на Хоремхеб и на хетите, че военните действия спряха и войниците се разбягаха в планините и в пустинята, където чумата не беше стигнала. Тя не правеше разлика между началници и подчинени, между богати и бедни, ами покосяваше всички наред. Обикновените лекарства не й противодействуваха — чумавият увиваше главата си със сукно, лягаше и за три дни свършваше. Но ония, които я превъзмогваха, оставаха за цял живот с отвратителни белези под мишниците и по слабините, откъдето чумата потичаше като гной, докато оздравяваха.

Тя беше своенравна както в безпощадността, така и в лечението си. Най-здравите и най-яките невинаги се преборваха с нея, а мнозина тъкмо сред най-слабите и изнемощелите оздравяваха, сякаш у тях болестта не намираше достатъчно храна, за да укрепне и да ги умори. Затуй накрая при церенето на чумави почнах да им източвам колкото се може повече кръв, за да ги изтощя, и изобщо не им давах да ядат, докато боледуваха. По този начин спасих много заболели, ала не по-малко издъхнаха в ръцете ми, така че не знам дали този начин на лечение беше правилен. Все някак трябваше да се грижа за болните, за да поддържам вярата им в моето умение, защото пациентът, който губи вяра в оздравяването и в умението на лекаря, умира още по-неизбежно, отколкото оня, който има доверие в лекаря. Моят начин за лекуване на чумави все пак беше по-добър от много други, понеже на болните излизаше по-евтино.

Чрез корабите чумата се разпространи в Египет, но там не взе толкоз много жертви, както в Сирия, силата й намаля и оздравелите бяха повече от починалите. С разлива тя изчезна от Египет още същата година, а зимата я помете от Сирия, така че Хоремхеб можеше да събере войската си и да продължи войната. Когато се запролети, той премина с воините си през планините, пристигна в равнината пред Мегидо и разби хетите в голяма битка, след което те го помолиха за мир, защото като забеляза успеха на Хоремхеб, Бурабуриаш отново събра кураж и си спомни за съюза между Египет и Вавилон. Той се опълчи срещу хетите, заповяда на войските си да нахлуят в някогашната страна Митани и прогони хетите от пасищата им в Нахарина. Виждайки, че от опустошената Сирия нямаше да се сдобият с нищо, хетите предложиха на Хоремхеб мир, понеже бяха умни воини и пестеливи хора и заради едната слава не желаеха да излагат на риск бойните си колесници, които им трябваха за усмиряването на Вавилон.

Хоремхеб с голяма радост прие мира, защото войската му бе оредяла, войната бе изтощила Египет и той искаше да се заеме с възстановяването на Сирия, за да раздвижи търговията и да извлича полза от тази страна. Но като условие за мира той настоя хетите да му отстъпят Мегидо, който Азиру бе опасал с непристъпни стени и кули и го бе превърнал в своя столица. Ето защо хетите заловиха Азиру и семейството му и заграбиха несметните богатства, които той бе докарал от цяла Сирия в Мегидо. Като залог за мира и доказателство за добрите си намерения те оковаха Азиру, двамата му сина и съпругата му Кефтиу във вериги и ги изпратиха в стана на Хоремхеб. Предаването на Мегидо протакаха дотогава, докато успяха да го оплячкосат и да отведат на север овчите стада и говедата от страната на аморитите, която според мирното споразумение оставаше под египетска власт. Хоремхеб не ги притесняваше, а напротив — оповести края на войната, уреди угощение и цяла нощ пирува с хетските принцове и военачалници, хвалейки се с подвизите си. Но на другата сутрин в знак на вечния мир, който оттам насетне щеше да зацари между Египет и Хати, той бе решил да екзекутира Азиру и семейството му пред очите на войската си и пред хетските военачалници.

По тази причина нямах желание да участвувам в пиршеството му и в нощния мрак се отправих към шатрата, в която се намираше окованият Азиру. Стражите не посмяха да ме спрат да вляза при него — бях лекар на Хоремхеб, познаваха ме като злобен човек и знаеха, че ако поискам, мога да се нахвърля с дръзки и хапливи думи дори срещу Хоремхеб. А при Азиру отидох, защото той вече нямаше нито един приятел в цяла Сирия. Окованият, който е загубил богатството си и е осъден на позорна смърт, няма вече свои приятели. Понеже знаех, че много обича живота, отидох при него да споделя всичко, което по принуда бях видял, и да го убедя, че не си струва чак толкоз да се живее. Като лекар исках да му кажа, че смъртта е по-лека от болките, скърбите и страданията на живота, че животът прилича на огнен пламък, който опърля, докато смъртта е тъмната вода на забвението. Това исках да му кажа, защото сутринта му предстоеше да умре и знаех, че поради голямата си любов към живота бездруго нямаше да заспи. Ако ли пък не желаеше да ме слуша, смятах да седя при него смълчан, за да не е самотен. Човек като че ли лесно живее без приятели, обаче без приятел му е трудно да умре, особено ако приживе е носил корони и е властвувал над много хора.

В нощния мрак се завтекох към шатрата, където го държаха окован, след като през деня се бях постарал да не ме види. Бях заобикалял шатрата, а когато по недостоен начин го докараха със семейството му в стана на Хоремхеб и войниците оскърбително го замеряха с кал и конски фъшкии, закрих лице с дрехата си. Той беше горд човек и сигурно нямаше желание да видя унижението му, защото помнех бляскавите дни на неговата власт и могъщество. Затуй през деня бях отбягвал шатрата му и едва по тъмно отидох при него. Стражите отдръпнаха копията си и ме пуснаха да вляза, подшушвайки си:

— Да го пуснем, това е лекарят Синухе и навярно иде по работа. Не го ли пуснем, може да ни наругае или с магия да ни отнеме мъжествеността, защото е злобен човек и езикът му жили по-лошо от скорпион!

В тъмната шатра казах:

— Азиру, царю на аморитите, ще приемеш ли един приятел в нощта преди смъртта си?

Азиру въздъхна тежко, веригите му издрънкаха и той отвърна:

— Вече нито съм цар, нито имам приятели. Ти ли си, Синухе, в тъмното по гласа те познах.

— Аз съм — рекох му, а той извика:

— В името на Мардук и всички дяволи на ада, ако наистина си Синухе, намери отнякъде светлина. Омръзна ми да лежа на тъмно, а при това съвсем скоро ще легна във вечен мрак. Вярно, проклетите хети ми съдраха дрехите и с изтезанията си потрошиха костите ми, та няма да съм приятна гледка за очите ти. Но като лекар ти положително си свикнал да гледаш дори по-лоши неща, пък и аз не изпитвам срам, тъй като преди смъртта е излишно човек да се срамува от неволята си. Донеси светлина в шатрата, за да виждам лицето ти и да подържа ръцете ти, че на черния ми дроб пари и от очите ми блика вода заради жена ми и синовете ми. Пък ако ми намериш и силна бира да наквася пресъхналото си гърло, утре в ада ще разкажа на всички подземни богове за добрите ти дела. Самият аз вече не мога да платя даже бирата си, защото хетите ме обраха до последното късче мед.

Накарах стражите да донесат лоен светилник, защото лютивият дим на обикновените факли дразнеше очите ми и носът ми потичаше. Донесоха светилник и го запалиха, а аз им взех гърнето със сирийска бира, което бяха скрили при идването ми. За да им минава времето, с тръбички смучеха от него, понеже тази нощ Хоремхеб даваше угощение и те се надяваха, че проверката на стражите няма да бъде много строга. С охкане и пъшкане Азиру се надигна от земята, пъхнах му една тръбичка в устата и му дадох да смуче сирийската бира, гъста от ечемичените зърна и малца. Докато гълташе жадно, аз го огледах при потрепващия пламък на светилника. Косата му беше посивяла и разчорлена, при изтезанията хетите бяха скубали разкошната му брада и големи парчета кожа се бяха отделили от брадичката му. Пръстите му бяха премазани, ноктите бяха черни от кръвоизлива, имаше счупени ребра и при дишане простенваше, а след смученето плюеше бира и кръв. След като достатъчно пи и плю, той загледа пламъка на светилника и рече:

— Ех, колко мека и чиста е светлината за уморените ми очи след лежането на тъмно, но пламъкът на светилника трепти и някога ще угасне. По същия начин трепти и угасва човешкият живот. Благодаря ти все пак, Синухе, за светлината и бирата. На драго сърце бих ти се отплатил, ала добре знаеш, че вече нямам нищо за подаряване. В алчността си моите приятели хетите ми изтръгнаха дори зъбите, които ти беше позлатил.

След станалото всеки може да мъдрува. Затуй не ми се искаше да му припомням, че съм го предупреждавал за хетите. Посегнах към премазаната му ръка и я взех в моите, той наведе гордата си глава и заплака, така че от подпухналите му и осинени очи горещите сълзи закапаха върху ръцете ми. Като се наплака, каза:

— В дните си на радост и могъщество не се срамувах да се смея и ликувам пред теб. Защо тогава в скръбта си да се срамувам от сълзите? Но трябва да знаеш, Синухе, че плача не за себе си, нито пък за загубените си богатства и корони, макар че винаги съм бил силно привързан към властта и земните блага. Плача заради жена си Кефтиу, плача заради големия си юначен син и заради малкото си нежно момче, защото утре и те ще трябва да умрат заедно с мен.

— Азиру, царю на аморитите — рекох му аз, — не забравяй, че заради твоето властолюбие цяла Сирия е заприличала на воняща яма с трупове. Безчет са ония, които умираха заради теб, Азиру. Затуй съвсем справедливо е утре да се простиш с живота, след като си претърпял поражение. Редно е, изглежда, с теб да умре и семейството ти. Знай все пак, че помолих Хоремхеб да пощади жена ти и синовете ти и за техния живот му предложих големи подаръци, ала той не се съгласи. Не се съгласи, защото иска да унищожи семето ти, името ти и спомена за теб в Сирия. По тази причина няма да ти предостави гробница, Азиру, и зверовете ще разкъсат тялото ти. Не му се ще някой ден сирийците да се съберат край гроба ти и да съзаклятничат с твоето име на уста.

Като чу това, Азиру здравата се изплаши и каза:

— В името на Ваал, Синухе, като умра, принеси в жертва на аморитския Ваал месо и напитки, че иначе ще бродя вечно гладен и жаден в мрака на подземното царство! Стори същото за Кефтиу, която ти някога обичаше, но заради нашето приятелство ми я преотстъпи! Стори го и за синовете ми, за да умра със спокойна съвест и да не ме е грижа за тях! Не искам да упреквам Хоремхеб за решението му. Ако ми беше паднал в ръцете, вероятно щях да постъпя с него и родата му по същия начин. Да ти кажа правата, Синухе, макар че плача, аз се радвам, загдето семейството ми ще умре заедно с мен. Защото в подземното царство непрекъснато щях да се измъчвам при мисълта, че на този свят някой друг прегръща Кефтиу и се докосва до пищното й тяло. Тя има много почитатели и поетите възпяха великолепието й в стихове. По-добре ще е синовете ми също да умрат, понеже бяха родени за царе и още в люлката носеха корони. Затуй не съм склонен да бъдат поробени и да страдат под египетския гнет.

Той отново засмука бирата, позамая се в окаяното си състояние и с разранени пръсти зачегърта калта и мръсотията по тялото си, с които войниците го бяха замеряли. Сетне рече:

— Приятелю Синухе, неправилно ми натякваш, че Сирия заради мен била заприличала на воняща яма с трупове. Единствената ми вина е, че загубих войната и се оставих хетите да ме измамят. Ако бях победил, всички причинени злини щяха да бъдат приписани на Египет и името ми щеше да се величае. Но понеже загубих, всичкото зло се приписва на мен и цяла Сирия проклина името ми.

Силната бира го хвана, с оковани ръце той заскуба посивелите си коси и завика:

— Ох, Сирийо, Сирийо, тъга моя, надежда моя, любов моя! Заради твоите скърби извърших всичко, заради твоята свобода се вдигнах на бунт, а сега ти се отричаш от мен и проклинаш името ми. Ех, прекрасни Библос, ех, процъфтяваща Симира, ех, хитри Сидон, ех, могъща Йопия, защо ме изоставихте всички вие градове, които блестяхте като ярки бисери на короната ми? Прекалено много ви обичам, за да може вероломството ви да ме озлоби. Обичам те, Сирийо, тъкмо затуй, защото си Сирия — коварна, жестока, своенравна и готова за измяна. Племена ще погиват, народи ще се въздигат и пропадат, царства ще се сменят, честта и славата ще изчезват като сянка, но вие останете, запазете се, безстрашни градове, сияйте с белите си стени на морския бряг в подножието на червените планини, сияйте навеки и нека моят прах, понесен от пустинния вятър, ви обгръща!

Докато говореше така, мен ме обзе тъга и забелязах, че той продължаваше да е в плен на въображението си. Не исках да го лиша от него, защото то му беше утехата в нощта преди смъртта. Затуй държах премазаните му ръце, той стисна моите и простенвайки, добави:

— Синухе, не се окайвам нито за смъртта, нито за поражението си, защото само който много рискува, той печели много. А победата и величието на Сирия бяха почти в ръцете ми. Цял живот съм обичал и мразил силно и не мога да си представя живота по друг начин, нито бих желал да го променя. Не съжалявам за нито едно от деянията си, макар че те се сплетоха в яки въжета, стегнаха се около мен и ме доведоха до позорна смърт, след която тялото ми ще бъде хвърлено на чакалите. Но аз, Синухе, винаги съм бил любопитен и в мен, както и във всички сирийци, тече кръвта на търговец. Утре ми предстои да умра и смъртта събужда в мен любопитство. Ще ми се да узная дали мога някак си да я подкупя и да измамя боговете, защото мисълта за отвъдния свят и за вечното бродене като сянка в мрака ми се струва доста зловеща. Ти, Синухе, си събрал в сърцето си мъдростта на всички земи. Посочи ми тогава начин да подкупя смъртта.

Поклатих глава и отговорих:

— Не, Азиру, човек може да подкупва и измамва какво ли не. Може да подкупи любовта и властта, доброто и злото, главата и сърцето си, обаче раждането и смъртта са неподкупни. Все пак тази нощ, когато пламъкът на твоя светилник започва да премигва, ще ти кажа следното: в смъртта няма нищо страшно, Азиру, тя е добра. В сравнение със злото, което става по света, смъртта е най-добрият приятел на човека. Като лекар вече не вярвам твърде много в подземното царство, а като египтянин не вярвам в Западната страна и в съхраняването на тялото. Смъртта оприличавам на дълъг сън, на прохладна нощ след знойния ден. Да, Азиру, животът е гореща пепел, а смъртта — прохладна вода. В смъртта очите ти се затварят и вече не гледат, в смъртта сърцето ти замлъква и престава да ридае, в смъртта ръцете ти се отпускат и вече не жадуват за дела, в смъртта нозете ти се прекършват и вече не ги тегли към безкрайните прашни друми. Това е смъртта, приятелю Азиру, но заради дружбата ни на драго сърце ще пожертвувам за теб и семейството ти много напитки и месо пред аморитския Ваал. Щом те утешава, за теб и за семейството ти ще принеса жертва, подобаваща на царското ти достойнство, макар че в жертви много не вярвам. Но за всеки случай ще го сторя, та да не се наложи да гладуваш и да жадуваш в подземното царство, въпреки че такова царство едва ли има. Азиру се въодушеви от думите ми и отбеляза:

— Като ще принасяш жертви, гледай да бъдат аморитски овце, защото са по-тлъсти от другите и месото им се топи в устата. Не забравяй и овчите бъбречета, че тях най ги обичам, а ако може, нека виното бъде сидонско, подправено със смирна. Кръвта ми винаги е обичала тежките вина и мазната храна. Бих желал също да ми принесеш в жертва удобно, здраво легло, което да издържа и най-бурния натиск. Не подхожда на царското ми достойнство да се валям като пастирите в тревата, макар че земята не скърца, както скърца и най-здравото легло под тежестта на Кефтиу.

Изреди ми още куп неща, които искаше да му принеса в жертва, и като дете се радваше, че всички тези благини можеше да отнесе със себе си в подземното царство. Но накрая се натъжи, въздъхна дълбоко, подпря пребитата си глава на ръцете си и каза:

— Ако речеш да изпълниш всичките ми желания, Синухе, ти наистина си мой приятел, ала не разбирам защо го вършиш. Нали и на теб съм причинил много злини, както на всеки египтянин. А и хубави думи изрече за смъртта. Възможно е да са верни и смъртта да прилича на дълъг сън, на прохладна вода. Независимо от това сърцето ми се свива, като си спомня за цъфналите ябълкови клонки в страната на аморитите, за блеещите овце и подскачащите агънца по планинските склонове. Сърцето ми се свива най-вече при мисълта за пролетта по нашите земи, за разпукващите се лилии и техния аромат на смола и балсам, защото лилията е царско цвете и отива на телосложението ми. Сърцето ме заболява, като си представя, че никога вече няма да видя страната на аморитите — нито през пролетта, нито през есента, нито в лятната жега, нито в зимния студ. И все пак болката в сърцето ми е сладка при мисълта за родната аморитска земя.

Цяла нощ разговаряхме в затворническата шатра на Азиру и си припомняхме нашите срещи, когато живеех в Симира и двамата бяхме млади и силни. Азиру ми разказваше също разни случки от детството си, но не искам да се впущам в тяхното описване — детството на всички хора е еднакво и спомените за него всекиму са свидни. На разсъмване моите роби ни донесоха сготвената от тях гозба. Стражите не ги възпряха, защото и те получиха своя пай от яденето. Робите ни поднесоха горещо, тлъсто овнешко и сварен в масло булгур, а в чашите наляха силно сидонско вино, подправено със смирна. Накарах ги да измият Азиру от нечистотиите, с които тълпата го бе замеряла, да го срещат и да накъдрят косата му, а брадата му да пристегнат с мрежичка от златни нишки. Понеже хетите го бяха оковали с медни вериги и нямаше как да го преоблека, върху раздраните му дрехи и веригите заметнах царска мантия. По същия начин робите ми нагласиха Кефтиу и двамата му сина, но Хоремхеб бе забранил Азиру да се среща с тях преди екзекуцията.

Когато удари часът и Хоремхеб с дрезгав смях излезе от шатрата си, придружаван от пияните хетски принцове и облегнат на раменете им, аз отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, много услуги съм ти правил, а може би и живота ти спасих, когато край Тир извадих отровна стрела от бедрото ти и те излекувах. Направи ми и ти една услуга и не обричай Азиру на позорна смърт — той все пак е сирийски цар и е воювал храбро. Славата ти само ще порасне, ако му спестиш срама. Хетските ти приятели предостатъчно са го измъчвали и са потрошили костите му, когато са го насилвали да издаде къде е скрил богатствата си.

Думите ми накараха Хоремхеб да помръкне, понеже беше измислил различни хитри начини, за да удължи агонията на Азиру. Всичко вече беше готово, войниците от ранни зори се бяха струпали в подножието на хълма, избран за екзекуцията, и се блъскаха да заемат най-удобните места за наблюдаване на приятното зрелище. Но Хоремхеб го бе уредил не защото обичаше дългата агония и искаше да се наслади на Азирувите мъки, а само за забавление на войниците и за да сплаши цяла Сирия, та след ужасната смърт на Азиру никой дори насън да не се сеща за бунт. Казвам това в защита на Хоремхеб, тъй като по природа той не беше жесток човек, както се говореше за него, ами воин и смъртта беше оръжие в ръката му. И все пак той охотно оставяше мълвата да преувеличава жестокостта му, за да буди страх сред враговете си и да се сдобие с почитта на народа. Просто си въобразяваше, че народът почита жестокия владетел повече от милосърдния и смята милосърдието на владетеля за негова слабост.

Затуй молбата ми го помрачи, той свали ръка от врата на принц Шубату, олюлявайки се, спря пред мен и заплющя със златния камшик по краката си.

— Ти, Синухе — поде той, — си ми един вечен трън в хълбока и започваш да ми дотягаш. За разлика от разумните хора си заядлив и упрекваш с хапливи думи всеки, който преуспее и постигне слава и богатство, а щом някой се провали и претърпи поражение, пръв отиваш да го жалиш и утешаваш. Добре знаеш с колко усилия и разноски докарах тук заради Азиру най-способните палачи по тези краища, а самото разполагане на всевъзможните им уреди за дране и горене на хълма, за да ги вижда войската, ми струваше цяла камара сребро. Не мога сега в последния миг да лиша блатните си плъхове от зрелище, защото всички те са се мъчили и от многобройните им рани е текла кръв заради Азиру.

Хетският принц Шубату го потупа по гърба, засмя се и каза:

— Прав си, Хоремхеб. Не бива да ни лишаваш от това удоволствие. Нали, за да не ти отнемем радостта, ние нарочно не късахме месата му, а само внимателно го пощипвахме с клещи и дървени стеги.

Ала тщеславният Хоремхеб се засегна от думите му, пък и не му хареса, дето принцът се докосва до него. Затуй сбърчи вежди и каза:

— Ти си пиян, Шубату. Единственото ми намерение беше чрез Азиру да покажа на цял свят каква участ очаква всеки, който се доверява на хетите. Но понеже с теб нощес се сприятелихме и изпихме не една чаша за побратимяване, аз ще се смиля над твоя съюзник Азиру и заради дружбата ни ще му дам възможност да умре по-леко.

Думите му разгневиха Шубату, лицето му ту почервеняваше, ту побледняваше, защото хетите са честолюбиви, макар всеки да знае, че без да се замислят за честта си, те предават и продават съюзника си, щом вече нямат полза от него и им е по-изгодно да го предадат. Впрочем по същия начин постъпва всеки народ и всеки мъдър владетел, обаче хетите го вършат по-нагло от другите народи — те не си дават труд да измислят предлози и обяснения, които разкрасяват постъпката и я карат да изглежда правилна. Ето защо Шубату се разгневи, но неговите другари му запушиха устата, дръпнаха го от Хоремхеб и го държаха встрани, докато от безсилна ярост повърна изпитото вино и се успокои.

Хоремхеб нареди да изведат Азиру от затворническата шатра и се стъписа, като го видя да застава пред тълпата с гордо вдигната глава като цар и царска мантия на раменете. Азиру, похапнал тлъсто овнешко и пийнал силно вино, високомерно поклащаше глава, смееше се с глас по пътя към мястото на екзекуцията и подмяташе подигравки към Хоремхебовите военачалници и стражи. Косата му беше сресана и накъдрена, а лицето му лъщеше от масло. Над главите на войниците той се провикна към Хоремхеб:

— Хей, Хоремхеб, гаден египтянино, престани да се боиш от мен! Окован съм и не е нужно да се криеш зад копията на войниците си! Ела при мен да избърша смрадта от нозете си в твоето наметало! Честна дума, по-мръсен стан през живота си не съм виждал, а пред Ваал искам да застана с чисти нозе!

Хоремхеб се въодушеви от думите му, разсмя се и отвърна:

— Не мога да дойда при теб, защото от сирийската воня ми призлява, макар че отнякъде си докопал мантия да загърнеш гадното си тяло! Но ти, Азиру, безспорно си сърцат човек, щом се надсмиваш над смъртта. Затуй в моя собствена прослава ще те даря с лека смърт.

Той изпрати телохранителите си да съпровождат Азиру и да не позволяват на войниците да го замерят с кал. Дръгливците наобиколиха Азиру и с дръжките на копията си биеха през устата всеки, който се опиташе да го подиграва, защото те вече не изпитваха към него омраза заради всичките беди, които им бе докарал, ами се възхищаваха на смелостта му. Съпроводиха до мястото на екзекуцията също Кефтиу и двамата сина на Азиру. Тя беше изписала лицето си с червена и бяла боя и се бе нагласила по женски, а момчетата крачеха към мястото на екзекуцията горди като царски синове, по-големият уловил по-малкия за ръка. Щом ги видя, Азиру се разнежи и каза:

— Кефтиу, Кефтиу, моя бяла кобило, любов моя и зенице на очите ми! Много ми е мъчно, че ще трябва да ме последваш в смъртта, когато можеше още да се порадваш на живота.

Тя обаче отвърна:

— Недей да жалиш за мен, царю, на драго сърце ще те последвам в страната на мъртвите! Ти си ми мъж, як си като бик и след твоята смърт не вярвам друг някой да може да ме удовлетворява по същия начин. Пък и цял живот съм те вардила от всяка друга жена и съм те държала до себе си. Затуй не давам да тръгнеш сам за подземното царство — ще те последвам, за да те държа под око и да ти попреча да се любиш с други жени. Защото в подземното царство навярно те чакат всички хубавици, живели преди мен. За по-сигурно ще те последвам дори ако ме оставят жива. Повярвай ми, царю, ще се удуша със собствената си коса и пак ще те последвам, защото от проста робиня ти ме направи царица и аз ти родих две юначни момчета.

Азиру се възхити на думите й, изпъчи се от радост и се обърна към синовете си:

— Хубави мои момци! Родихте се на този свят като царски синове. Умрете сега също като царски синове, за да не се срамувам заради вас. Повярвайте ми, смъртта не боли повече от изваждането на един зъб. Затуй бъдете безстрашни, мои хубавци! — Сетне коленичи пред палача и пак се обърна към Кефтиу: — Омръзна ми да гледам вонливи египтяни наоколо си, омръзна ми да гледам окървавените им копия. Разголи цъфтящата си гръд, Кефтиу, че като умирам, да виждам хубостта ти и да умра честито, както живях с теб!

Кефтиу разголи пищната си гръд, палачът вдигна тежкия меч и с един замах отсече главата му. Тя отхвръкна в нозете на Кефтиу и заедно с последните удари на сърцето неговата буйна кръв бликна със страшна сила от снажното му тяло, опръсквайки дрехите на синовете му, та те се изплашиха и малкият се разтрепера. Обаче Кефтиу вдигна главата на Азиру, целуна подутите устни, погали разранените бузи и притисна лицето му към меката си гръд, подканяйки синовете си:

— Бързайте, юнаци! Последвайте без страх татко си, чеда мои, защото майка ви няма търпение да тръгне след него!

Двете момчета послушно коленичиха, по-големият все още държеше покровителствено по-малкия за ръка и палачът с лекота преряза тънките им момчешки вратлета. Като избута с крак телата им, той с един замах преряза също пълната, бяла шия на Кефтиу, така че смъртта на четиримата беше лека. Но по нареждане на Хоремхеб телата им бяха хвърлени в ямата с трупове да ги разкъсат зверовете.

5

Така си отиде моят приятел Азиру, без да се опита да подкупи смъртта. Хоремхеб сключи мир с хетите, макар че и той, и хетите знаеха, че това не беше мир, а примирие. Защото хетите продължаваха да владеят Сидон, Симира, Библос и Кадеш и превръщаха Кадеш в яка крепост, в опорна точка на своята власт в Северна Сирия. Ала както Хоремхеб, така и хетите се бяха уморили да воюват. Хоремхеб беше много доволен, че можеше да сключи мир, понеже трябваше да брани интересите си в Тива и да усмирява Куш и негрите, които от свободата бяха подивели и вече не искаха да плащат дан на Египет.

През ония години в Египет царуваше фараон Тутанхамон, макар че беше още юноша и се грижеше единствено за градежа на своята гробница. Народът му приписваше вината за всички поразии и щети, причинени от войната, и много го мразеше, казвайки: „Какво може да очакваме от фараон, в чиято жена тече кръвта на прокълнатия фараон?“ Ейе ни най-малко не възпираше одумванията, защото отговаряха на интересите му, и разпространяваше сред народа все нови и нови истории за безразсъдството и алчността на Тутанхамон, който заради своята гробница се бе опитал да събере всички съкровища на Египет за обзавеждането й наложи на народа дори погребален данък, сиреч всеки, който умреше в Египет, му дължеше данък за вековечното запазване на тялото си. Тази приумица му бе втълпил Ейе, понеже знаеше, че тя ще разгневи народа.

През цялото това време не бях ходил в Тива. Търпейки несгоди и лишения, аз придружавах войската, защото войниците се нуждаеха от лекарското ми умение. Но ония, които пристигаха от Тива, разказваха, че фараон Тутанхамон бил слабоват и болнав и някакво загадъчно страдание разяждало тялото му. Войната в Сирия сякаш изсмуквала силите му, понеже при всяка вест за победа на Хоремхеб заболявал, а щом дойдела вест за негово поражение, фараонът се оправял и ставал от постелята. Твърдяха също, че всичко това приличало на магия и всеки, който си отварял очите, можел ясно да види как здравето на фараон Тутанхамон зависело от войната в Сирия.

Но с течение на времето Ейе ставаше все по-нетърпелив и все по-често известяваше на Хоремхеб: „Няма ли най-сетне да свършиш войната и да дадеш спокойствие на Египет? Стар човек съм и ми дотегна да чакам. Побеждавай най-сетне, Хоремхеб, и подари мир на Египет, за да получа наградата си според нашата уговорка и да ти предоставя каквото ти се полага.“

По тази причина никак не ме учуди, че когато след края на войната поехме с бойната флота тържествено и с развети флагове нагоре по Нил, нас ни пресрещна новината: фараон Тутанхамон се е качил в златната ладия на своя баща Амон и е потеглил към Западната страна. Наложи се да свалим флаговете и да нацапаме лицата ги с пепел и сажди. Разправяха, че фараон Тутанхамон получил силен пристъп на болестта си в деня, когато в Тива пристигнала вестта за превземането на Мегидо и за мира. Но от каква болест бе починал — за това лекарите от Дома на живота не бяха единни помежду си и се мълвеше, че стомахът му бил черен от отрови. При все това за смъртта му не се знаеше нищо определено и народът казваше, че като свършила войната, умрял от злобата си, понеже върховна радост за него било да гледа как Египет страда. Аз обаче знаех, че полагайки печата си върху плочката с мирния договор, Хоремхеб го бе погубил точно така, както ако със собствените си ръце бе забил нож в сърцето му. Защото Ейе чакаше само мира, за да отстрани Тутанхамон от пътя си и да се възкачи на фараонския престол като цар миротворец.

Та се наложи значи да нацапаме лицата си и да свалим пъстрите победни флагове от корабите. Хоремхеб с неудоволствие нареди да се снемат и хвърлят в реката сирийските и хетските командири, които според обичая на великите фараони бе провесил с главата надолу на носа на своя кораб. Блатните плъхове бе оставил да усмиряват Сирия и да се угояват от обилието й след несгодите на войната, но дръгливците, които бе взел със себе си да се порадват в Тива на победата, също недоволствуваха и проклинаха Тутанхамон. Докато беше жив, той не им бе доставял никаква радост, а сега и със смъртта си им пречеше да се забавляват.

По палубите те навъсено разиграваха на зарове плячката, заграбена от Сирия, и се спречкваха за сирийските момичета, които водеха със себе си, за да ги продадат в Тива, след като им се наситят. Биеха се и се нараняваха, наместо траурни химни пееха безсрамни песни, така че благочестивият народ, стекъл се на брега да гледа корабите, се смайваше от поведението им. Тези Хоремхебови воини вече и по външност не приличаха на египтяни. Мнозина от тях се бяха облекли в разкошни сирийски и хетски одежди, похитени от противника, примесваха в речта си сирийски и хетски думи и ругатни, а някои се бяха отдали в служба на сирийския Ваал и носеха изображението му в Египет. Нямам причина да ги упреквам за това, тъй като на тръгване от Сирия аз самият бях принесъл на аморитския Ваал щедра жертва от вино и месо в памет на моя приятел Азиру, но го отбелязвам, за да покажа защо народът странеше и се боеше от тях като от чуждоземни, въпреки че се гордееше с победите им в Сирия.

От своя страна воините на Хоремхеб с изумление оглеждаха Египет, който години наред не бяха виждали. Струваше им се, че това не е страната, от която бяха потеглили на война, а и аз не можех да я позная. Навред, където слизахме да нощуваме на сушата, около себе си виждахме само скръб, нищета и сиромашия. От многократно пране дрехите на хората бяха избелели и пъстрееха от кръпки, поради липса на масло лицата им бяха сухи и загрубели, погледът им беше изнурен и недоверчив, а по гърбовете на бедняците личаха следи от тоягите на бирниците. Обществените постройки се порутваха, птици гнездяха сред украшенията по покрива на фараонските съдилища, от фараонските къщи по улиците падаха разхлабени глинени тухли. Понеже живата сила на Египет воюваше в Сирия, работната ръка не достигаше, пътищата от години не бяха поправяни, стените на напоителните канали се ронеха, а напоителните вади по нивите бяха буренясали.

Само храмовете процъфтяваха, по стените им искряха позлатени и алено оцветени свежи изображения и надписи, които величаеха Амон. Неговите жреци дебелееха и обръснатите им глави лъщяха от елея. Но докато те се тъпчеха с жертвено месо, бедният народ пиеше вода от Нил, за да затисне сухия комат и кашата. Заможни в миналото мъже, които бяха пили вино от украсени чаши, сега биваха доволни, ако веднъж в месеца се сдобиеха с паница блудкава бира. Откъм брега не се разнасяше женски смях и весела детска глъчка. Там измършавелите ръце на жените размахваха бухалки, а децата се прокрадваха като боязливи животни, наплашени от бой, и изравяха от тинята корени на водни растения, та с тях да залъжат глада си. Така изглеждаше Египет след войната, съсипала всичко, което Атон бе пощадил. Хората вече нямаха сили да се радват на мира и страхливо гледаха бойните кораби на Хоремхеб, поели нагоре по реката.

Но над водната повърхност продължаваха да се стрелкат лястовици, сред тръстиките по пустите брегове надаваха рев хипопотами, а в плитчините крокодилите се изтягаха със зейнала паст и оставяха птичките да прочистват зъбите им. Пиехме вода от Нил, която няма равна на себе си и никоя друга вода на света не утолява жаждата като нея. Вдишвахме дъха на тинята, долавяхме крясъка на патиците и шумоленето на папирусовите храсти от полъха на вятъра, по ярката небесна синева Амон плаваше в златната си ладия и знаехме, че отново се завръщаме в родната страна.

И ето че настъпи денят, в който над реката се показаха трите планински върха — тримата вечни стражи на Тива. Съзряхме широкия покрив на храма и златните остриета на обелиските засияха пред очите ни. Видяхме западните планини и безкрайния град на мъртвите, тиванския кей и пристанището, бедняшкия квартал с безбройните си улички и глинени къщурки, богаташките квартали и дворците на сановниците сред обилие от цветя и зелени тревни площи. Тогава задишахме по-дълбоко, гребците въодушевено напънаха веслата, войниците на Хоремхеб завикаха необуздано, забравяйки траура, който им натрапваше смъртта на фараона.

Така аз отново се прибрах в Тива и се зарекох никога вече да не заминавам. Очите ми се бяха нагледали на човешката лошотия и нямаше какво ново да видят под старото небе. Реших завинаги да остана в Тива и да си изживея дните сиромашки в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото всички щедри подаръци, придобити с лекарското ми умение по време на войната в Сирия, бях предоставил за жертвоприношението в памет на Азиру. Не желаех да задържа това богатство, понеже то ми миришеше на кръв и нямаше да изпитвам радост, ако се препитавах с него. Затуй подарих на Азиру всичко събирано в неговата страна и се върнах в Тива като бедняк.

При все това чашата ми още не се беше напълнила — отредена ми беше задача, която не желаех и която ме накара да изтръпна, но не ми се размина. Затуй се наложи отново да замина, и то само след няколко дни. Ейе и Хоремхеб смятаха, че хитро са си оплели кошницата, че замислите им са осъществени и властта е в ръцете им, ала тя ненадейно започна да им се изплъзва и заради каприза на една жена съдбата на Египет без малко не тръгна в друга посока. Затуй преди да свърша писанията си и да се отдам на спокойствие, ще трябва да разкажа за царица Нефертити и за принцеса Бакетамон. Това налага да започна нова книга и нека тя бъде последната, която ще напиша. Ще я напиша за себе си, за да поясня как аз, роденият за лечител, станах убиец.

1

Съгласно уговорката с Хоремхеб скиптроносецът Ейе бе готов след погребалната церемония да окичи главата си с фараонските корони. За да постигне по-бързо тази своя цел, той ускори балсамирането и погребението на фараон Тутанхамон, прекрати издълбаването на гробницата му и я остави малка и невзрачна в сравнение с гробниците на великите фараони, а голяма част от съкровищата, които Тутанхамон бе възнамерявал да отнесе в гроба си, прибра за себе си. Но според същата уговорка той трябваше да склони принцеса Бакетамон да стане съпруга на Хоремхеб, та някой ден — след смъртта му — Хоремхеб да може законно да претендира за египетските корони, въпреки че беше от ниско потекло. Ето защо с жреците се бе споразумял след изтичане на траура Бакетамон да се яви на Хоремхеб в образа на богинята Сехмет и по време на тържественото отпразнуване на победата в храма й да му се отдаде, така че връзката им да получи благословията на боговете и Хоремхеб също да стане богоподобен. Така замисляха работата Ейе и жреците, ала принцеса Бакетамон беше скроила свой грижливо подготвен план. Знам, че в омразата си към Хоремхеб царица Нефертити я бе подтикнала към този план, разчитайки при сполука да стане най-могъщата жена в Египет редом с Бакетамон.

Това беше нечестив и страшен план, какъвто може да роди само хитроумието на една ожесточена жена. Той беше толкова невероятен, че тъкмо заради невероятността си без малко не сполучи, защото за такова нещо никой не се бе досещал, а ако се досетеше, щеше да го сметне за невъзможно. Едва след разкриването му стана ясно защо хетите с такова великодушие бяха предложили мир, отказвайки се от Мегидо и от страната на аморитите и съгласявайки се на отстъпки при сключването на мира. Те явно бяха съобразителни хора, в колчана си предвидливо държаха стрела, за която Хоремхеб и Ейе нямаха представа, и при сключването на мира бяха убедени, че от направените отстъпки не са загубили нищо. Великодушието им би трябвало да събуди съмнение у Хоремхеб, но бойните му успехи го бяха заслепили. Той самият се стремеше към мир, за да укрепи властта си в Египет и най-сетне да спечели Бакетамон за своя съпруга. Години наред бе копнял по нея и от дългото чакане страстта му към царската кръв бе станала неудържима. Затуй той не желаеше да се съмнява в нищо и не забеляза лукавството на хетите.

Но след смъртта на съпруга си и след принудителното жертвоприношение пред Амон царица Нефертити не можеше да понесе мисълта, че ще бъде отстранена от управлението на Египет и че няма да се отличава от никоя друга жена в златния палат. Независимо от възрастта си тя все още беше голяма хубавица, макар хубостта й вече да повяхваше и поддържането й да изискваше много грижи и козметични средства. С хубостта си бе спечелила на своя страна множество знатни египтяни, които като безполезни лентяи, наобиколили невзрачния фараон, си живееха живота в златния палат. С ума и хитрината си тя се сприятели също с Бакетамон и разпали вродената й гордост в буен огън, изгарящ нейното сърце, докато накрая тази гордост заприлича по-скоро на безумие, отколкото на естествено човешко самочувствие. Бакетамон така се възгордя със свещената си кръв, че не позволяваше на никой простосмъртен да се докосне до нея и дори до сянката й. Цял живот упорито бе пазила целомъдрието си, смятайки, че в Египет няма достоен за нея мъж, след като в жилите й течеше кръвта на великите фараони. По такъв начин тя бе преминала обичайната възраст за женитба и мисля, че целомъдрието помрачаваше нейното съзнание и поболяваше сърцето й, но едно хубаво брачно ложе можеше да я изцери. Иначе тя продължаваше да бъде красива, осанката и гордостта правеха хубостта й непреходна и тя ревниво я поддържаше, макар че не позволяваше да бъде докосвана от роби.

Нефертити по всякакъв начин разпалваше нейното високомерие и й внушаваше, че е родена за велики дела и е длъжна да избави Египет от домогванията на властолюбци с нисше потекло. Говореше й за великата царица Хатшепсут, която надянала на лицето си царската брада, препасала лъвската опашка и управлявала Египет от престола на фараоните. Двете бродеха сред белите колони и по обраслите с мирта тераси в бляскавия скален храм на Хатшепсут, разглеждаха изображенията на великата царица и Нефертити убеждаваше Бакетамон, че по хубост приличала на великата царица.

Пред нея тя злословеше много срещу Хоремхеб, така че в моминската си гордост Бакетамон започна да се ужасява от Хоремхеб, който беше от нисше потекло, с една глава по-висок и по-едър от знатните египтяни, и изпитваше погнуса при мисълта, че той можеше да я обладае насилствено по грубия начин на войниците и да опозори свещената й кръв. Но човешкото сърце е непоследователно и капризно, та си мисля, че тя намрази Хоремхеб по-скоро затуй, защото неговата сила и необузданост тайно я привличаха. Навремето, когато той пристигна като юноша в златния палат, тя често го съзерцаваше и пламваше от погледите му, макар че никога не беше го признавала пред себе си.

При това положение Нефертити с лекота й въздействуваше, когато с наближаване края на войната в Сирия фараон Тутанхамон залиня и намеренията на Ейе и Хоремхеб излязоха наяве. Не вярвам Ейе да е криел замислите си от Нефертити, понеже беше негова родна дъщеря. Ето защо тя лесно можеше да установи каква голяма тайна игра разиграваха Ейе и Хоремхеб. Обаче Нефертити ненавиждаше баща си, защото, след като достатъчно се бе възползувал от нея, той я бе изтласкал, като съпруга на прокълнатия фараон я държеше в сянка и не й позволяваше да участвува в дворцовите тържества. Предполагам, че Нефертити имаше и други причини да мрази баща си Ейе, но тях няма да ги споделям, тъй като не съм сигурен и не вярвам на всички сплетни от златния палат, макар да знам, че златният палат на фараоните е тъмна пещера и зад стените си таи безброй ужасии. Ще спомена само, че хубостта и умът, обединени в една жена, чието сърце времето е вкоравило като камък, представляват опасно съчетание — по-опасно от гол нож и по-страшно от медните коси на бойните колесници. Не вярвам на света да има нещо по-опасно и по-гибелно от една жена, която е достатъчно хубава, достатъчно умна и й липсва сърце. Най-доброто доказателство за това е скроеният от Нефертити план, в който въвлече принцеса Бакетамон.

Този хитър план беше разкрит поради това, че след пристигането си в Тива Хоремхеб от нетърпение започна да се навърта около покоите на Бакетамон, за да я зърне и да поговори с нея, макар че тя не желаеше да го вижда и отказваше да го приеме. Той случайно забелязал някакъв хетски пратеник да се явява при Бакетамон и се зачудил от къде на къде тя ще приема хетски пратеник и защо той ще се бави толкова време при нея. Затуй на своя глава наредил да го задържат, а в безочливостта си пратеникът го заплашил и му наговорил думи, каквито може да изрече само един уверен в силата си човек.

Тогава Хоремхеб разказал на Ейе всичко и през нощта те насилствено се вмъкнали в покоите на Бакетамон, погубили робите, които я отбранявали, и намерили преписка, скрита от Бакетамон в пепелта на мангала. Като прочели глинените плочки, те се стъписали от ужас, затворили Бакетамон в покоите й и наредили на стражите да вардят и нея, и Нефертити. Още същата нощ дойдоха при мен в някогашната медникарска къща, която след пожара Мути бе възстановила с изпратеното от Каптах сребро. Дойдоха в късна доба с обикновен паланкин и загърнати лица. Мути ги пусна да влязат, без да ги познае, но ги нахока, загдето я карат да ме буди от дълбок сън. Аз обаче не спях — след завръщането от Сирия видяното там не ме оставяше да спя спокойно. Докато Мути мърмореше, аз се вдигнах от постелята си, запалих светилници и посрещнах дошлите, като предполагах, че се нуждаят от лекарска помощ. Но каква беше изненадата ми, когато ги познах. Накарах Мути да донесе вино и сетне я пратих да спи, макар че Хоремхеб в страха си искаше да я убие, понеже видяла лицата им и можела да чуе разговора ни. Никога не бях го виждал толкова изплашен и това ми достави голямо удоволствие.

— Не си въобразявай, че ще ти позволя да убиеш Мути — рекох му. — Навярно главата ти не е наред, щом приказваш такива дивотии. Мути е стара жена и недочува, а заспи ли, хърка като хипопотам. Имай търпение и след малко ще чуеш хъркането и. А междувременно пий от виното и ми повярвай, че е излишно да се боиш от една старица.

— Не съм дошъл да разговаряме за хъркането, Синухе — каза Хоремхеб невъздържано. — Дали ще е жива, или не, все едно, защото Египет се намира в смъртна опасност и ти трябва да го спасиш.

Ейе потвърди думите му, като рече:

— Наистина, Синухе, Египет е в смъртна опасност и аз също. Такава голяма опасност едва ли някога е грозяла Египет. Затуй в тревогата си се обръщаме към теб.

Ала аз горчиво се изсмях и безпомощно разперих пред тях голите си ръце. Тогава Хоремхеб извади глинени плочки от цар Шубилулюма и ми ги подаде да ги прочета. Даде ми да прочета също преписи от писмата, които Бакетамон бе изпратила на хетския цар в Хатушаш преди края на войната. Прочетох ги и вече не ми беше до смях, а в устата ми виното загорча, защото Бакетамон бе написала на хетския цар следното:

„Аз съм дъщеря на фараон и в жилите ми тече свещена кръв, а в Египет няма нито един достоен за мен мъж. Узнах, че ти имаш много синове. Изпрати ми едного от тях, за да строша с него гърне, и синът ти ще властвува редом с мен над страната Кеми.“

Това писмо беше толкова невероятно, че недоверчивият Шубилулюма отпърво не бе дал вяра на думите й и с таен вестоносец бе изпратил на Бакетамон глинена плочка с доста сдържан отговор, за да се осведоми за нейните условия. Но с ново писмо Бакетамон бе потвърдила предложението си и го уверяваше, че знатните египтяни са на нейна страна и че жреците на Амон също са на нейна страна. Това писмо бе накарало Шубилулюма да повярва в искреността на предложението й. Затуй бе побързал да сключи мир с Хоремхеб, след което се готвеше да изпрати сина си Шубату в Египет. В удобен момент Шубату трябваше да потегли от Кадеш с множество подаръци за Бакетамон, а ако се съдеше по последната плочка, той със свитата си вече беше на път за Египет.

Докато четях писмата, двамата подеха спор помежду си и Хоремхеб каза на Ейе:

— Така значи се отблагодаряваш за всичко, което извърших за теб. Такава е признателността ти за войната, в която разгромих хетите и изтърпях толкоз мъки. Ако в мое отсъствие бях оставил някое сляпо псе да пази интересите ми в Тива, то щеше да ми свърши по-добра работа. Ползата ми от теб е толкова, колкото от една сводница, на която си платил, без да видиш дори задника на някое момиче. Да, Ейе, ти си най-долният човек, когото съм срещал, и проклинам деня, в който се допрях до черната ти ръка, за да сключим спогодба. Сега нямам друг изход, освен с дръгливците си да превзема Тива и да сложа двойната корона на главата си.

Но Ейе отвърна:

— С това жреците няма да се съгласят, пък и не знаем нито размерите на заговора, нито каква подкрепа разчита да получи Бакетамон от жреците и от знатните. Народът не чини нищо, той е вол, на чийто врат се надява хомот и всеки го води, накъдето пожелае.

— Не, Хоремхеб, ако принц Шубату пристигне в Тива и строши гърне с Бакетамон, това ще бъде краят на нашата власт. С оръжие не можем да го възпрем, защото това би означавало нова война, а тъкмо сега Египет не е в състояние да я понесе. Тя ще срине властта ни и ще помете всичко, което с мъка съградихме. Вярно е, че съм бил сляпо псе, но такова нещо никога не се е случвало и не можех да го предположа. Затуй Синухе трябва да ни помогне.

— В името на всички египетски богове — извиках смаяно, — как да ви помогна? Аз съм само лекар и не мога да извърна главата на една побъркана жена към Хоремхеб.

— Веднъж вече ни помогна — отсече Хоремхеб, — а щом някой е хванал веслото, длъжен е, волю-неволю, да гребе. Трябва да пресрещнеш принц Шубату и да се погрижиш да не пристигне в Египет. Как ще постъпиш — това ние не знаем и не желаем да го знаем. Ще кажа само, че открито не можем да го погубим, защото това би означавало нова война с хетите, а аз държа да определя сам кога ще поведа нова война.

Думите му ме ужасиха, коленете ми се разтрепериха, сърцето ми се сви и езикът ми се преплиташе, когато казах:

— Вярно е, че веднъж ви помогнах, но го извърших колкото заради себе си, толкова и заради Египет, а този принц не ми е сторил никакво зло, виждал съм го само един път край шатрата ти в деня на Азирувата смърт. Не, Хоремхеб, по-добре да умра, отколкото да ме превърнеш в наемен убиец, защото това е най-позорното престъпление. Когато уморих фараон Ехнатон, сторих го заради него, понеже боледуваше и аз му бях приятел.

Хоремхеб сбърчи вежди и заплющя с камшика по крака си, а Ейе каза:

— Синухе, ти си разумен човек и навярно сам разбираш, че не можем да затрием цяла държава под дюшека на една капризна жена. Повярвай ми, друг изход нямаме — на път за Египет принцът трябва да умре. Все ми е едно дали смъртта му ще е последица от нещастен случай или болест, важното е той да умре. Затуй ще заминеш за Синайската пустиня и ще го пресрещнеш като изпратен от Бакетамон лекар, за да го прегледаш доколко е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения. Той не може да не ти повярва, ще те приеме и ще те разпитва надълго и нашироко за Бакетамон. Принцовете също са хора. Предполагам, че Шубату е обзет от голямо любопитство и недоумява с що за вещица Египет възнамерява да го подмами. Ех, Синухе, нито задачата ти е трудна, нито подаръците, които ще получиш, са за пренебрегване, защото, ако я изпълниш, ти ще бъдеш богат човек.

— Решавай бързо, Синухе — намеси се Хоремхеб, — налага се да избираш между живота и смъртта. Вероятно се досещаш, че ако откажеш, след като си чул всичко това, ние не можем да те оставим жив, пък ако ще и хилядократно да си ми приятел. Това е тайна на фараоните и тя не бива да има свидетели. Името, което ти е дала майка ти, Синухе, е било лошо предзнаменование, защото вече си узнал прекалено много фараонски тайни. Затуй сега е достатъчна само една твоя дума и ще ти прережа гърлото. Няма да го сторя охотно, понеже си ни най-добрият служител и такава задача не можем да поверим на никой друг. С нас вече те свързва общо престъпление и сегашното също ще споделим драговолно с теб, ако смяташ, че спасяването на Египет от господството на хетите и на една побъркана жена е престъпление.

Разбрах, че съм попаднал в мрежата на собствените си деяния, която беше здрава и ме държеше в плен, без да мога да скъсам нито една нишка в нея. Бях завързан с въжето на собствените си деяния, което сам бях оплел и чието начало се губеше далече в миналото, пропъхваше се през сетната нощ на великия фараон, пропъхваше се през гостуването на Птахор в бащиния ми дом, пропъхваше се през безлюдната река, по която в тръстикова лодка съм се носил през нощта след моето раждане. Но в мига, когато бях подал на фараон Ехнатон смъртоносното питие, аз окончателно бях свързал съдбата си със съдбата на Хоремхеб и Ейе, въпреки че тогава в скръбта и огорчението си още не го осъзнавах.

— Много добре знаеш, че смъртта не ме плаши, Хоремхеб — опитах се аз напразно да важнича, защото, макар че бях говорил много за смъртта и я бях призовавал, тя си оставаше противен, неприветлив гост в мрачна нощ и нямах никакво желание да ми прерязват гърлото с изтъпен нож.

Пиша всичко това заради себе си, без самовеличаене, та затуй за мой срам признавам, че в оная нощ мисълта за смъртта здравата ме изплаши. Тя ме ужаси най-вече с внезапната си поява, без да съм подготвен да я посрещна. Ако бях имал време да се подготвя, страхът ми може би нямаше да бъде толкова голям. Но аз си спомних как лястовиците се стрелкат над водната повърхност, спомних си за виното от пристанището, спомних си за приготвяната от Мути гъска по тивански и изведнъж животът невероятно ми домиля. Замислих се за Египет и се сетих, че Ехнатон трябваше да умре за неговото оцеляване и за да може Хоремхеб с оръжие да отблъсне хетското нашествие. Ехнатон все пак беше мой приятел, докато този чуждоземен принц ми беше съвсем непознат и с деянията си по време на войната сигурно хилядократно бе заслужил смъртта. Защо пък за спасението на Египет да не погубех и него, както със същата цел вече бях уморил Ехнатон? Започна да ми се приспива и през прозявка казах:

— Прибери ножа си, Хоремхеб, защото при вида на изтъпен нож много се разстройвам. Нека бъде волята ти. Ще спася Египет от хетската заплаха, обаче как ще го сторя — това още не знам. Нищо чудно то да ми струва живота, защото хетите сигурно ще ме убият, ако принцът умре. Но животът ми не е от значение. Не желая те да властвуват в Египет и ще действувам не заради някакви подаръци или примамливи обещания, а защото всичко това е било написано на звездите още преди моето раждане и няма да ми се размине. Затуй приемете короните от моята ръка, Хоремхеб и Ейе, приемете ги и благославяйте името ми, загдето аз, обикновеният лекар Синухе, ви въздигам във фараони.

При тези думи много ме досмеша, като си помислих, че в жилите ми може би течеше свещена кръв и аз бях единственият истински наследник на фараонската власт, докато Ейе първоначално е бил незначителен жрец на слънцето, а родителите на Хоремхеб воняха на говеда и сирене. Закрих уста с дланта си и се закисках като стара бабичка. Смеех се и си мислех, че ако притежавах твърдостта на Хоремхеб или хладнокръвната хитрост на Ейе, може би щях да променя посоката на живота си, като докажа своя произход и сам се възкача на фараонския престол. В ония преломни времена всичко беше възможно, но властта ме плашеше, окървавените фараонски корони ме ужасяваха — в жилите ми кръвта на слънцето се беше смесила с рядката митанска кръв, с кръвта на залеза. Притисках ръка към устата си, без да мога да сподавя смеха си, защото изпадна ли в потрес, аз започвам да се смея, а когато се страхувам, ставам сънлив. По това, струва ми се, се различавам от много други хора.

Смехът ми подразни Хоремхеб, той отново сбърчи вежди и заплющя със златния камшик по крака си, докато Ейе остана невъзмутим — беше стар и уморен, хорският смях или плач не го вълнуваха и мислеше единствено за себе си. В този миг видях двамата такива, каквито бяха без пъстрата перушина на въображението. Видях ги като разбойници, които ограбваха тялото на умиращия Египет, видях ги като деца, които искаха да си поиграят с короните и символите на властта. Желанията и страстите им дотолкова ги бяха заробили, че те никога не можеха да бъдат щастливи. Затуй притихнах, взрях се в бъдещето и казах на Хоремхеб.

— Приятелю Хоремхеб, короната е тежка. Ще го почувствуваш след някой зноен ден, привечер, когато изкарват добитъка на водопой и гласовете около теб заглъхват.

Но Хоремхеб отвърна:

— Тръгвай на път, без да се маеш, защото корабът чака! Трябва да се срещнеш с Шубату в Синайската пустиня, преди той и охраната му да пристигнат в Танис.

Така посред нощ най-неочаквано отново потеглих от Тива. Хоремхеб ми предостави най-бързия си кораб и аз наредих да отнесат на него лекарското ми сандъче и остатъка от печената гъска по тивански, която Мути ми бе поднесла за вечеря. Вино също накарах да натоварят за из път, защото вече не ме беше много грижа какво ще ми се случи.

2

На кораба имах време за размисъл. Когато премислих всичко, аз според възможностите си ускорих пътуването, като насърчавах гребците с тоягата си и с обещания за щедри подаръци, защото колкото повече оглеждах нещата, толкова по-ясно схващах каква страхотна опасност като черен пясъчен облак се надигаше от пустинята и грозеше Египет. Лесно би било да се възвеличая и да кажа, че всичко, което вършех, е било заради Египет, ала обясненията за човешките дела не са толкоз прости, пък и делата никога не са чисто вино, ами смесено. Понеже пиша настоящото за себе си, ще призная, че едва ли щях да се наема с тази задача, ако през онази нощ в дома си не се бях стъписал пред ненадейната смърт. Но след като се бях захванал с изпълнението й, аз всякак я разкрасявах и я обвивах в ефирната пъстрота на въображението, докато сам повярвах, че с нея спасявах Египет. На старини вече не мисля така, обаче пътувайки с бързоходния кораб по течението, аз припирах, треската на задачата ме изгаряше, сън не ме ловеше и клепачите ми подпухнаха.

Отново бях самотен, по-самотен от всеки друг човек, понеже не можех да се доверя никому и от никого не можех да подиря помощ за начинанието си. Тайната ми беше фараонска и излизането й наяве щеше да означава смърт за нови хиляди и хиляди хора. За да не се издам, трябваше да бъда хитър като змия, към което ме подтикваше обстоятелството, че ако бъда разкрит, мен ме очакваше ужасна смърт в ръцете на хетите.

Ето защо много ме блазнеше мисълта да зарежа всичко, да побягна и да се скрия някъде далече, както е постъпил моят съименник, приказният Синухе, след като неволно узнал тайната на фараона. Много ми се искаше да избягам и да оставя ударите на съдбата да се стоварят върху Египет. Ако бях избягал, ходът на събитията може би щеше да се измени и днес светът щеше да изглежда другояче, но дали по-добре или по-зле — това не мога да кажа. Все пак на стари години разбрах, че в последна сметка всички владетели са еднакви и всички народи са еднакви, не е от значение кой управлява и кой народ тъпче друг, тъй като в края на краищата бедният народ е оня, който винаги понася страданията. Затуй може би щеше да е все едно, дори да бях зарязал задачата си. Но ако бях избягал, сигурно никога нямаше да се чувствувам щастлив. Това не значи, че сега съм по-щастлив — дните на моето щастие отминаха ведно с младостта ми.

Аз обаче не избягах, защото бях слаб, а когато човек е достатъчно слаб, предпочита волята на някой друг да го тласне, ако ще би към злодеяние, наместо сам да избира пътя си. Действително, когато човек е достатъчно слаб, той предпочита да го поведат на смърт, наместо да се опита да пререже въжето, с което го теглят. При това освен мен, струва ми се, има много други слаби хора.

Затуй принц Шубату трябваше да умре и докато седях под злачния сенник на кораба в близост до делвата с вино, аз напрягах знанията и уменията си, за да изнамеря начин за погубването му, без деянието ми да бъде разкрито и без отговорността за него да падне върху Египет. Тази задача не беше лека, защото хетският принц несъмнено пътуваше с подхождаща на достойнството му охрана, хетите бяха недоверчиви и положително бдяха над безопасността му. Дори да се срещнехме двамата в пустинята, със стрела или копие не можех да го убия, ако това изобщо ми се удадеше, защото стрелата и копието оставят следи и престъплението щеше да се разкрие. Размислях също дали не бих могъл да го подмамя да търсим василиск, чиито очи са от зелени камъни, и да го бутна в пропаст, след което да кажа, че се е подхлъзнал и си е строшил главата, но този план беше детински. Знаех, че телохранителите нямаше да го изпуснат от поглед в пустинята, понеже отговаряха за живота му пред неговия баща — великия Шубилулюма. Можех да бъда сигурен, че едва ли щяха да ни оставят да разговаряме насаме, за да се избегне отравяне, храната и напитките на високопоставените хети се опитваше предварително, така че не можех да го отровя по обичайния начин.

Припомних си всички разкази за тайните отрови на жреците и за отравянията в златния палат. Знаех, че имаше начини в зелен плод на овошка да се вкара отрова, та като узрее, да умори оня, който го изяде. Знаех също, че имаше папирусови свитъци, които предизвикваха бавна смърт у разгръщащия ги, както и преправени от жреците цветя, чийто дъх ставаше смъртоносен. Ала всичко това бяха тайни на жреците, подробности не ми бяха известни, пък и предполагах, че повечето от тези разкази бяха измислица. Но дори да бяха истина и да бях осведомен за тях, не можех да се заловя със садене на овошки в пустинята. Освен туй знаех, че с отваряне на свитъци се занимава не хетският принц, а неговият писар, и че хетите нямат обичай да миришат цветя, ами ги прекършваха с камшиците си и ги стъпкваха.

Колкото повече напрягах ума си, толкова по-трудна изглеждаше задачата ми. Щеше ми се Каптах да ми помогне със своята находчивост, но в тази работа не биваше да го намесвам. Освен туй той продължаваше да събира в Сирия полагаемото му се и не бързаше да се завръща в Египет, понеже заради връзките си с царството на Атон все още смяташе сирийския климат за по-здравословен от египетския. Ето защо напъвах цялата си изобретателност и прехвърлях всичките си медицински познания — нали смъртта е добра познайница на лекаря и с лековете си той може да помогне на своя пациент както да оживее, така и да умре. Ако принц Шубату боледуваше и ми се удадеше да го лекувам, спокойно щях да го уморя по всички правила на медицината и никой държащ на достойнството си лекар нямаше да упрекне моя начин на церене, защото лекарската задруга открай време погребва покойниците си задружно. Ала Шубату не беше болен, пък дори и да боледуваше, той щеше да повери лечението си на хетски знахари, а не да кани египтяни да го оправят.

Описах размислите си надълго и нашироко, за да покажа с каква трудна задача ме бе натоварил Хоремхеб, но повече няма да се спирам на това, какво мислех, а ще разкажа какво вършех. От Дома на живота в Мемфис попълних лекарствените си запаси, без някой да се учуди на изписаните от мен количества, защото онова, което за обикновения човек може да бъде смъртоносна отрова, за лекаря често се оказва лековит цяр. Сетне незабавно продължих за Танис, където наех паланкин. Гарнизонът предостави няколко колесници да ме съпровождат през пустинята по големия военен път за Сирия. Държах да пътувам с паланкин като лекар и човек, свикнал на удобства, за да не събудя с прекомерното си бързане подозрения у придружвачите си и у хетите.

Сведенията на Хоремхеб за пътуването на Шубату излязоха верни — срещнах го с охраната му на три дни път от Танис край един ограден със зидове извор. За да щади силите си, Шубату също се движеше с паланкин. Със себе си водеше много магарета, натоварени с големи денкове и скъпоценни подаръци за принцеса Бакетамон. Тежки бойни колесници охраняваха пътуването му, а леки оглеждаха пътя напред. Цар Шубилулюма му бе заповядал да се пази от всякакви изненади, знаейки много добре, че заминаването му нямаше да се хареса на Хоремхеб. Хоремхеб наистина не би спечелил нищо, ако изпратеше някоя чета да го убие в пустинята, защото за сразяване на охраната му беше необходимо редовно войсково поделение, подсилено с бойни колесници, а това би означавало война.

Към мен и към офицерите на съпровождащия ме скромен отред хетите бяха извънредно учтиви и любезни, каквито биваха винаги, щом очакваха да получат даром онова, което с оръжие не можеха да придобият. Приеха ни в пригодения за нощуване стан, помогнаха на египетските войници да опънат шатрите ни и разположиха около нас плътна стража под предлог, че щяла да ни варди от разбойниците и лъвовете на пустинята, за да спим спокойно през нощта. Но щом разбра, че идвам като пратеник на принцеса Бакетамон, изгарящият от любопитство принц Шубату ме покани на разговор.

Влязох в шатрата на младия, снажен момък, чиито очи бяха големи и бистри като вода, защото не беше пиян, както при първата ни среща пред шатрата на Хоремхеб в деня на Азирувата екзекуция край Мегидо. Доволството и любопитството оживяваха мургавото му лице, носът му бе голям и гордо извит като клюн на граблива птица, а зъбите му лъснаха ослепително бели като на хищник, когато радостно се усмихна при появата ми. Подадох му писмо уж от принцеса Бакетамон, а всъщност написано от Ейе, и най-почтително отпуснах ръце пред коленете си, сякаш вече беше мой повелител. Стори ми се много забавно, че за срещата ни се бе облякъл по египетски и изпитваше неудобство в одеждите, с които не беше свикнал.

— След като моята бъдеща царска съпруга ти има доверие — поде той — и ти си царският лекар, няма да крия нищо от теб. Затуй ще ти кажа, че с женитбата си един принц става зависим от своята съпруга. Следователно земята на моята съпруга ще бъде моя земя и египетските нрави ще станат мои нрави, та според възможностите си се опитвам да приличам на египтянин, за да не изглеждам чужд, като пристигна в Тива. Нямам търпение да видя всички чудеса на Египет, за които съм слушал много, и да се запозная с могъщите египетски богове, които отсега нататък ще бъдат и мои богове. Но най-голямо е нетърпението ми да видя моята велика царска съпруга, понеже с нея ми предстои да създам поколение и да основа нов владетелски род в Египет. Затуй ми разкажи всичко за нея, все едно че вече съм египтянин, кажи колко е висока, как изглежда и дали има широки бедра. Не бива да скриваш нищо неприятно, имай ми пълно доверие, както аз ти се доверявам като на брат.

Доверието си изразяваше по такъв начин, че зад него военачалниците му стояха с измъкнато оръжие, а хетските войници, които вардеха пред входа на шатрата, бяха насочили остриетата на копията си в гърба ми. Аз обаче се престорих, че не забелязвам това, поклоних се доземи и отговорих:

— Моята повелителка, принцеса Бакетамон, е една от най-красивите жени в Египет. Заради свещената си кръв тя още пази целомъдрието си, въпреки че е с няколко години по-възрастна от теб, но хубостта й е непреходна, ликът й наподобява месечината, а издължените й очи приличат на лотоси. Като лекар мога да те уверя, че бедрата й ще издържат раждането на деца, макар да са тесни като на всички египтянки. Тя ме изпрати да те пресрещна, за да е сигурна, че царската ти кръв е достойна за нейната свещена кръв и че физически отговаряш на всички изисквания, поставяни към един съпруг, та да не изпадне в неудобно положение. Очаква те с нетърпение, защото още не е докосвана от мъж.

Принц Шубату изпъчи гърди, вдигна лакти на височина на раменете, за да ми покаже мускулите на ръцете си, и заяви:

— С ръцете си опъвам най-стегнатия лък, с прасците си мога да изкарам дъха на магаре, лицето ми, както виждаш, е безукорно, а кога съм боледувал за последен път — това изобщо не мога да си спомня.

— Изглеждаш ми още неопитен момък, пък и не познаваш нравите в Египет, щом смяташ, че една египетска принцеса е лък за опъване и магаре, което се притиска между прасците. Истината е по-друга и явно ще трябва да ти преподам няколко урока за египетското любовно изкуство, за да не се посрамиш пред принцесата. Добре стори моята повелителка, че ме изпрати да те пресрещна и като лекар да те посветя в египетските нрави.

Принц Шубату много се засегна от думите ми, понеже беше самонадеян момък и като всички хети се гордееше с мъжката си сила. Военачалниците му прихнаха да се смеят, което още повече го раздразни, така че лицето му позеленя от яд и той заскърца със зъби. Пред мен обаче искаше да прояви египетска кротост и възможно най-спокойно каза:

— Не съм неопитен хлапак, за какъвто ме смяташ. Копието ми е проболо не един кожен мях и не вярвам принцесата да остане недоволна, когато я обучавам в изкуството на страната Хати.

— Не се съмнявам в силата ти, повелителю — рекох аз, — но сигурно грешиш, като казваш, че изобщо не си спомняш кога за последен път си боледувал. Като лекар по очите и по бузите ти виждам, че си болен, и знам, че стомахът ти е разхлабен и те мъчи.

Оказва се, че в края на краищата няма човек, който да не повярва, че е болен, щом това му се втълпява достатъчно дълго и упорито, докато започне да се вглъбява в себе си. Дълбоко в душата си всеки човек изпитва нужда да се глези и да се подлага на лекуване, което лекарите открай време са знаели и са го използували да богатеят. В случая обаче аз бях подпомогнат от известното ми обстоятелство, че водата на пустинните извори съдържа луга и предизвиква разстройство у ония, които не са свикнали да я пият. Затуй твърдението ми стъписа Шубату и го накара да извика:

— Сигурно се заблуждаваш, египтянино Синухе, защото ни най-малко не се чувствувам болен. Все пак признавам, че стомахът ми е разхлабен и през деня често се налагаше да клеча край пътя. Не разбирам само как го установи. Като лечител, изглежда, си по-способен от собствения ми лекар, който не обърна внимание на неразположението ми. — Той се вглъби в себе си, опипа очите и челото си и каза: — Действително на очите ми люти от целодневното взиране в червения пясък на пустинята, а челото ми гори и не се чувствувам така добре, както би ми се искало.

— Редно е твоят лекар да ти даде цяр, който да затегне стомаха ти и да ти осигури спокоен сън — посъветвах го аз. — Стомашните заболявания в пустинята са опасни и сам знам колко египтяни измряха от тях при похода на войската в Сирия. Никой не е наясно от какво се причиняват тези страдания — едни твърдят, че се дължали на отровния пустинен вятър, други ги приписват на водата, трети обвиняват скакалците за тях. Не се съмнявам обаче, че утре сутринта отново ще бъдеш здрав и ще можеш да продължиш пътуването си, ако твоят лекар тази вечер ти приготви подходящо лекарство.

При тези думи той се замисли, присви очи, погледна към военачалниците си и ми каза, хитрувайки като малчуган:

— Приготви ми ти подходящо лекарство, Синухе, защото сигурно познаваш тези странни стомашни заболявания в пустинята по-добре от моя лекар.

Но аз не бях такъв глупак, за какъвто ме смяташе, в знак на несъгласие вдигнах ръце с длани към него и отговорих:

— Не ми го възлагай! Аз няма да се осмеля да ти приготвя лекарство, защото, ако състоянието ти се влоши, ще ме набедиш и ще речеш, че като египтянин ти мисля злото. Твоят лекар ще го стори не по-лошо, че дори и по-добре от мен, понеже познава твоя организъм и предишните ти заболявания. Не е нужно да върши нищо друго, освен да ти даде обикновено лекарство за затягане на стомаха.

Той се усмихна и каза:

— Съветът ти не е лош. Възнамерявам да ям и да пия с теб, за да ми разкажеш за моята царска съпруга и за египетските нрави, та нямам желание по време на разказа ти непрекъснато да тичам и да клеча зад шатрата.

Сетне нареди да повикат неговия лекар — навъсен и недоверчив мъж, с когото поговорихме като медици. Щом забеляза, че не се стремя да му съпернича, той се поотпусна, вслуша се в съвета ми и приготви лекарство за затягане стомаха на принца. Направи го доста силно, което целях да му внуша със съвета си. Когато беше готово, той първо отпи от чашата и тогава я поднесе на принца, с което удостовери, че лекарството е безопасно. От начина на приготвянето и от подбраните съставки разбрах, че беше опитен лечител, но приказките ми го объркаха и навярно ме взе за по-опитен от себе си, та послуша съвета ми за доброто на своя пациент.

Аз обаче знаех, че принцът не беше болен и че без лекарство също щеше да се оправи. Държах все пак охраната му да го смята за болен и исках стомахът му да се затегне, та да не изхвърли преждевременно средството, което щях да му дам да изпие. Преди гощавката, която принцът нареди да приготвят в моя чест, отидох в шатрата си и колкото и противно да ми беше, аз се нагълтах с масло за готвене. Въпреки че ми се повдигаше, напълних стомаха си с масло, за да спася живота си. Сетне взех със себе си малко гърне с вино, в което бях разтворил отрова и пак го бях запечатал. Гърнето беше толкова малко, че виното в него стигаше само за две чаши. Върнах се в шатрата на принца и седнах на килима до него. Ядях от ястията, поднасяни от робите, пиех от вината, които виночерпците наливаха в чашите, и макар през цялото време да ми се повдигаше, разказвах безброй забавни истории за египетските нрави, за да разсмивам принца и военачалниците му. Принц Шубату се смееше с лъснали зъби, потупваше ме по гърба и казваше:

— Хубав човек си, Синухе, макар че си египтянин. Като опозная Египет, ще те направя мой царски лекар. Чак се задавям от смях и забравям стомашните си неприятности, като ми разказваш за брачните обичаи в Египет. Може и да доставят удоволствие, но са вяли и ми се струва, че египтяните са ги измислили, за да се избягва раждането на деца. Затуй смятам да разпространя в Египет много хетски обичаи, военачалниците си ще поставя да оглавят египетските провинции и се надявам, че на Египет това ще подействува благотворно. Обаче най-напред ще дам на принцесата онова, което й се полага.

Той се тупна по коленете, отпи от виното, разсмя се и продължи:

— Честна дума, ще ми се принцесата вече да се е изтегнала в постелята ми. Разказите ти ме въодушевиха, Синухе, и при първа възможност ще я накарам да стене от удоволствие. В името на свещеното небе и на майката земя, ще накарам цял Египет да стене от удоволствие! Когато Хати и Египет се слеят в едно, на света няма да има държава, която да се противопостави на нашата мощ, ще покорим царствата по четирите краища на света и силата ни ще се простира през земи и морета. Но преди туй в крайниците на Египет трябва да се влее желязо, а в гърдите му — огън, та всеки египтянин да повярва, че смъртта е по-добра от живота. Дано всичко това стане, и то скоро!

Той надигна чашата си и пи, сетне отля на земята и плисна във въздуха, така че след това жертвоприношение към майката земя и небето чашата му се изпразни. Всички хети вече се бяха понапили, а моите забавни истории бяха намалили подозрителността им. Възползвах се от обстановката и казах:

— Не искам да обиждам теб и виното ти, Шубату, но ти май никога не си опитвал египетско вино. Опиташ ли го веднъж, всяко друго вино ще ти се струва слабо като вода и няма да ти е вкусно. Извини ме, че ще си пийна от моето, защото само то може да ме замая. Затуй на чуждоземски пиршества винаги си нося от него.

Разклатих гърненцето, разпечатах го пред очите му и преструвайки се на пиян, си налях, разсипвайки от виното. Отпих от чашата си и въздъхнах:

— Ох, чудесно мемфиско вино, вино от пирамидите с цена на злато! Силно, сладко и опиващо египетско вино, дето няма равно на себе си!

Виното наистина беше силно и хубаво. Бях му прибавил смирна и при отварянето на гърненцето шатрата се изпълни с ухание, но през смирната езикът ми долавяше вкуса на смъртта. Затуй докато пиех, виното потече по брадичката ми, обаче хетите ме помислиха за пиян. Принц Шубату бе обзет от любопитство, протегна чашата си и каза:

— За теб вече не съм чуждоземец, утре ще стана твой господар и фараон. Дай да опитам виното ти, защото, ако не вкуся от него, няма да повярвам на хвалбите ти, че било чудесно.

Но аз притиснах гърненцето към гърдите си и възразих остро:

— За двама това превъзходно винце няма да стигне. Повече не съм донесъл, а тази вечер искам да се напия, защото днес за Египет е ден на голяма радост, ден на вечния съюз между Египет и Хати. Ъа-ъа-ъа — заревах аз като магаре, прегърнах гърненцето и продължих: — Сестрице моя, годенице моя, моя малка хубавице, гърлото ми е домът ти, стомахът ми е мекото ти гнездо и няма да позволя друг да те докосне!

Хетите се запревиваха от смях и се заудряха по коленете, но Шубату беше свикнал да получава всичко, каквото пожелаеше, протягаше чашата си, молеше ме и ме заклеваше да му дам да опита от моето вино, докато накрая през плач напълних чашата и гърненцето ми се изпразни. Обзел ме беше такъв страх, че не изпитвах затруднение да плача.

Щом получи виното, Шубату се огледа, сякаш нещо отвътре го предупреждаваше, и по хетски обичай ми подаде чашата си, казвайки:

— Понеже си мой приятел и искам да ти окажа голямо благоволение, благослови чашата ми.

Постъпи така, защото му беше неудобно да прояви недоверие и да накара своя опитвач на напитки да вкуси преди него. Отпих голяма глътка от чашата му, след което той я изпразни, примлясна, съсредоточи се с наклонена настрани глава и заяви:

— Да, виното ти наистина е силно, Синухе. Вдига се в главата като дим и изгаря стомаха като огън, но в устата оставя тръпчив вкус. Ще промия тази египетска тръпчивост с планинско вино.

Отново напълни чашата със собственото си вино, с което изми и нея. Знаех, че след обилната вечеря отровата щеше да му подействува едва на заранта, защото стомахът му беше запечен.

Аз продължих да се наливам, преструвах се на пиян и за да не събудя подозрение у хетите, изчаках да изтече още половин водна мярка време, преди да накарам да ме отведат в моята шатра. Докато изчаквах подходящия момент, не преставах да притискам гърненцето към гърдите си, да не би да го забравя и хетите да го проверят. Но щом ме положиха с подигравателни подмятания в постелята ми и ме оставиха сам, аз веднага станах, бръкнах с пръсти в гърлото си и изпразних стомаха си от предпазното масло и отровата. Такъв страх ме гонеше, че ме изби студена пот и краката ми се разтрепериха, а може пък и отровата да ми беше подействувала донякъде. Затуй промих стомаха си неколкократно, взех очистителни лекарства и продължих да повръщам — повече от страх, отколкото под въздействието на лекарствата.

Едва когато се почувствувах отпаднал като мокър парцал, аз измих гърненцето, строших го и зарих парчетата в пясъка. Подир туй лежах буден в постелята си, треперех от страх и от отровата, а в тъмното цяла нощ ме гледаха засмяното лице на Шубату и неговите големи, бистри като вода очи. Хубав момък беше и докато лежах на тъмно, не можех да се избавя нито от образа му, нито от гордия му, безгрижен смях, нито от ослепително белите му зъби.

3

Хетската гордост ми направи добра услуга, защото, макар на сутринта да се чувствуваше неразположен, принц Шубату не пожела да се признае за болен и да прекъсне пътуването, докато преминат болките в стомаха му. Колкото и големи усилия да му костваше, той отрече страданието си, седна в паланкина и керванът продължи пътя си. Щом минех покрай паланкина му, Шубату ми махваше с ръка, подвикваше и се опитваше да се усмихне. В течение на деня неговият лекар на два пъти му дава лекарства за облекчаване на болките и за затягане на стомаха. С това само влоши състоянието му и даде възможност на отровата да подействува напълно, защото едно силно разстройство на сутринта може би все още щеше да спаси живота му.

Следобед обаче той изпадна в безсъзнание, очите му се обърнаха, лицето му хлътна и стана бледозелено, от което неговият лекар много се обезпокои и ме извика на помощ. Аз също се стъписах от окаяния му вид, без да става нужда да се преструвам, понеже от страх ме тресеше посред бял ден, а и от отровата не се чувствувах здрав. Казах, че симптомите са ми познати и че Шубату страда от пустинната стомашна болест, за която предишната вечер го бял предупредил и чиито признаци бях забелязал по лицето му, макар че той не ми беше повярвал. Керванът спря, заехме се да го лекуваме в паланкина, давахме му да пие освежителни и очистителни лекарства, налагахме корема му с нагорещени камъни, като през цялото време внимавах хетският лекар сам да приготвя и да му дава церовете, разтваряйки силом стиснатите му зъби. Знаех, че е на умиране, и имах най-добро желание със съветите си да облекча болките и смъртта му. Друго за него не можех да направя.

Привечер го пренесохме в шатрата му. Хетите я наобиколиха и започнаха да се вайкат, да раздират дрехите си, да посипват главите си с пясък и да се самонараняват с ножове. Всички се бояха за живота си и знаеха, че цар Шубилулюма нямаше да ги пощади, ако принцът умреше в ръцете им. Заедно с хетския лекар аз бдях край постелята на принц Шубату, димът от факлите лютеше на очите ми и дразнеше носа ми. Виждах как този хубав момък, който вчера още беше здрав, силен и щастлив, бавно отпадаше, погрозняваше и ставаше смъртноблед.

Виждах го как умира, как ясните му като бисери очи потъмняват и се наливат с кръв, а зениците му вече бяха две черни точици, не по-големи от връх на игла. От пяната и лигата зъбите му жълтееха, кожата му губеше здравия си цвят и се отпускаше, той свиваше пестници и от болка впиваше нокти в дланите си. С отчаяние и подозрение хетският лекар непрестанно следеше състоянието му, обаче признаците се схождаха със симптомите на тежко стомашно заболяване и никой от тях не сочеше друга причина. Мисълта за отрова не минаваше никому през ума, но дори да хрумнеше някому, не можех да бъда обвинен, защото аз самият бях пил от виното, и то с неговата чаша, така че начинът, по който съм успял да го отровя, оставаше непонятен. Извънредно сръчно бях извършил едно много полезно за Египет дело и бих могъл да се гордея с него, обаче като гледах умиращия принц Шубату, не изпитвах ни най-малка гордост.

На заранта, с наближаване на края, той отново дойде в съзнание. Пред близката смърт приличаше на болно дете, призоваващо тихо майка си. Тихо и жално той стенеше: „Мамо, мамо, мила моя майчице!“ Обезсилената му ръка стискаше пръстите ми и смъртта се надигаше в очите му. Но с приближаването й болките го отпуснаха и на лицето му се изписа ясна детска усмивка. Той си спомни, че е царски син, свика военачалниците си и рече:

— Стомашната болест на пустинята ме покоси и за смъртта ми не ще бъде обвиняван никой. За мен с цялото си умение се погрижиха най-добрият лекар на Хати и най-изкусният египетски лекар. Но тяхното умение не можа да ми помогне, защото волята на небето и на майката земя е да умра. Пустинята явно е подвластна не на майката земя, а на египетските богове и е закрилница на Египет. Затуй знайте и помнете, че хетите не бива да тръгват през пустинята. Доказателство за това е моята смърт, доказателство за това беше също поражението на нашите бойни колесници в пустинята, колкото и невероятно да ни изглеждаше то. След кончината ми връчете на лекарите подобаващи на достойнството ми подаръци, а ти, Синухе, поздрави принцеса Бакетамон. Кажи й, че я освобождавам от обета й. Съжалявам много, че не мога да я отведа в брачното ложе, за да изпитаме взаимна наслада. Предай й непременно този мой поздрав, защото в предсмъртните ми сънища тя се явява като приказна принцеса и аз ще умра, запленен от неземната й хубост, въпреки че приживе не ми се удаде да я видя.

Издъхваше с усмивка, сякаш след силните болки смъртта вещаеше блаженство и пред гаснещия му поглед се мяркаха чудни видения. Гледах го разтреперан и в него виждах себеподобния си, вече не мислех за народността, езика и цвета на кожата му, а осъзнавах единствено, че той умираше от моята ръка и от моята жестокост, макар че като човек ми беше брат. Колкото и да бях претръпнал към смъртта, с която ми се налагаше да се сблъсквам цял живот, сърцето ми се сви при вида на умиращия принц Шубату. По бузите и ръцете ми се стичаха сълзи, разкъсах дрехата си и извиках:

— Човече, братко мой, не умирай!

Но вече с нищо не можех да предотвратя смъртта му. Хетите натопиха тялото му в силно вино и мед, за да го пренесат в Хатушаш, в скалистите гробници на хетските царе, над чийто вечен сън бдяха орли и вълци. Вълнението и искрените ми сълзи ги трогнаха и по моя молба те на драго сърце написаха уверение, че нямам никаква вина за смъртта на принц Шубату, а напротив — вложил съм цялото си умение, за да го спася от заболяването. С хетски писмена написаха уверението на глинена плочка и поставиха собствените си печати, както и царския печат на принц Шубату, та в Египет да не ме грози никаква опасност във връзка със смъртта на техния господар. За Египет разсъждаваха от гледище на своите нрави и предполагаха, че принцеса Бакетамон ще ме погуби, когато след завръщането си й съобщя за кончината на принц Шубату.

По този начин с деянието си спасих Египет от хетската напаст и би трябвало да съм доволен от извършеното, но аз съвсем не бях доволен. Имах чувството, че където и да отида, смъртта ще ме следва по петите. Бях станал лекар, за да церя хората и да сея живот, а не смърт. Ала с лошотията си уморих баща си и майка си, със слабостта си уморих Минея, със слепотата си уморих Мерит и малкия Тот, а фараон Ехнатон умря заради омразата и приятелството ми и заради Египет. По моя вина от насилствена смърт умираха всички, които обичах. Така си отиде и принц Шубату, когото в последните му мигове обикнах и вече не желаех да умре. Ето защо на път за Танис започнах да се боя от очите и ръцете си и ми се струваше, че проклятието ще ме преследва навред, където отида.

От Танис отплавах за Мемфис, а от Мемфис се прибрах в Тива. Наредих корабът да спре на кея пред златния палат и се отправих при Ейе и Хоремхеб. Приеха ме и аз им съобщих:

— Желанието ви е изпълнено. Принц Шубату умря в Синайската пустиня, без сянката на неговата смърт да тегне над Египет.

Вестта ми ги зарадва много, Ейе сне златната си огърлица на скиптроносец и я окачи на врата ми, а Хоремхеб каза:

— Съобщи това и на принцеса Бакетамон. Ако й го кажем ние, няма да повярва и ще си въобрази, че аз съм убил хетския принц от ревност към нея.

Отидох при принцеса Бакетамон и тя ме прие. Бузите и устните й бяха начервени, но в издължените и тъмни очи витаеше смъртта. Казах й:

— Преди кончината си твоят жених принц Шубату те освободи от обета. Той умря в Синайската пустиня от стомашно заболяване. Въпреки умението си аз не можах да го спася, нито хетският лекар можа да го спаси.

Тя свали златните гривни от ръцете си, наниза ги на китките ми и отговори:

— Благодаря ти за вестта, Синухе. Тя е добра, защото аз вече съм посветена за жрица на Сехмет и червената ми одежда за празненството в чест на победата е ушита. Впрочем това египетско стомашно заболяване започва да ми става все по-познато. Знам, че от него се помина и моят брат Ехнатон, който беше фараон и когото обичах сестрински. Затуй бъди проклет, Синухе, бъди проклет навеки! Проклет да бъде и гробът ти, а името ти да остане в забрава, защото ти превърна фараонския престол в място за забавление на разбойници, а свещената фараонска кръв в мен ще опозориш завинаги.

Сведох ниско глава пред нея и отпуснах ръце пред коленете си, казвайки:

— Нека думите ти се сбъднат.

Подир туй се оттеглих, а тя накара робите си да пометат след мен пода до прага на златния палат.

4

Междувременно тялото на фараон Тутанхамон бе подготвено да оцелее след смъртта и Ейе незабавно разпореди на жреците да го пренесат във вечното му обиталище, издълбано в западните планини в долината на царските гробници. Със себе си фараонът отнесе богати подаръци, обаче съкровищата му бяха малко, понеже Ейе си присвои голяма част от тях. В сравнение с гробниците на великите фараони неговата беше неугледна, така че погребението мина вяло, както и животът му сред играчките в златния палат. Щом запечатаха вратата на гробницата, Ейе прекрати траура и на пилоните покрай алеята на овните заповяда да се издигнат празнични знаменца, а Хоремхеб разпрати бойните си колесници да заемат пост по всички тивански площади и улични кръстовища. Но срещу короноването на Ейе за фараон никой не се възпротиви, защото народът беше отегчен и изнемогваше като животно, подръчквано с копия по някакъв безкраен път. Никой не питаше кое му дава право на короната, нито пък някой очакваше нещо добро от него.

Така Ейе бе въздигнат за фараон. В храма жреците, които бе подкупил с безброй подаръци, го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, короната на Горното и на Долното царство. В златната ладия на Амон го изнесоха пред тълпата и тя, завика в негова чест, защото той бе наредил да й раздадат хляб и бира, а за жителите на Тива хлябът и бирата бяха голям подарък — дотолкова бе осиромашал Египет. Но аз и много други знаехме, че неговата власт щеше да бъде въображаема и че оттогава насетне Хоремхеб щеше да бъде истинският владетел на Египет, защото зад него стояха копията. Мнозина тайно недоумяваха защо Хоремхеб не бе поел управлението направо в свои ръце, ами беше допуснал стария омразен Ейе до фараонския престол.

Ала Хоремхеб си знаеше работата. Ненавистта на народа не беше стихнала, нито страданията на Египет бяха свършили — тревожни вести от Куш го приканваха към война срещу негрите. Той бе наясно, че след като укрепеше египетската власт на юг и заякчеше граничните камъни отвъд праговете на Нил, на него отново му предстоеше да воюва срещу хетите заради Сирия. Затуй желанието му беше народът да обвини Ейе за неволите и сиромашията си, а някога по-нататък да възвеличае него, Хоремхеб, като победител, миротворец и добър владетел.

Ейе не се замисляше над тези неща, властта и блясъкът на короните го заслепяваха и той радушно изпълни задължението си по спогодбата, която бе сключил с Хоремхеб в деня на Ехнатоновата смърт. С тържествена процесия жреците отведоха принцеса Бакетамон в храма на Сехмет, облякоха я в алената одежда на богинята, окичиха я с накитите й и я поставиха върху олтара й. С войската си Хоремхеб пристигна пред храма да отпразнува своята победа над хетите и освобождението на Сирия. Цяла Тива надаваше възгласи в негова прослава. Пред храма той връчи на хората си златни огърлици и почетни знаци и ги разпусна в града. Сетне влезе в храма и след него жреците затвориха медните порти. Сехмет му се яви в образа на принцеса Бакетамон и той я облада, защото беше воин и прекалено дълго беше чакал.

През онази нощ Тива отбеляза празника на Сехмет, небето над града руменееше от пламъка на факлите и лампите, дръгливците на Хоремхеб пресушаваха кръчми и бирарии, разбиваха вратите на публичните домове и навред по тиванските улици момичетата бяха пропищели от тях. Мнозина бяха ранени, развеселените войници запалиха няколко къщи, но до по-големи щети не се стигна. На разсъмване войниците отново се събраха пред храма на Сехмет да посрещнат Хоремхеб. Когато медните порти се отвориха, те стъписано завикаха проклятия на различни езици, защото Сехмет беше останала вярна на образа си на лъвица и лицето, ръцете и раменете на Хоремхеб бяха покрити с кървави драскотини, сякаш лъв го бе одрал с ноктите си. Това се хареса на войниците и те още повече го обикнаха. Но принцеса Бакетамон жреците отнесоха до брега в затворен паланкин и тя се прибра в златния палат, без да се покаже пред народа.

След потеглянето й войниците се втурнаха в храма да съберат от пода парченцата от алената й одежда, поделиха си ги и ги използуваха като талисман за обуздаване на опърничави жени. Така премина брачната нощ на Хоремхеб. Не знам доколко му бе доставила радост, защото наскоро подир туй той свика войската си й я съсредоточи южно от първия речен праг, за да поведе война в Куш. Докато воюваше, жреците на Сехмет не страдаха от липса на жертвоприношения, а напротив — дебелееха и тлъстееха от обилието на месо и вино в храма.

Заслепен от властта си, жрецът Ейе пък ми казваше:

— В Египет никой не стои по-горе от мен и вече е все едно дали ще живея, или ще умра, защото фараонът е безсмъртен и живее вечно. Ако ли пък умра, ще се кача на златната ладия на моя баща Амон и по небето ще отплавам право в Западната страна. Това е добре, понеже не ми се иска Озирис да претегли сърцето ми на везните си. Неговите съдебни помощници, справедливите павиани, могат да ме набедят и да хвърлят душата ми в пастта на Кръвожадния. Стар човек съм и нощем делата ми често се взират в мен от мрака. Затуй съм много доволен, че станах фараон и вече не е нужно да се боя от смъртта.

Говореше ми така, защото чрез делата си бях свързан с него и не можех да го злепоставя, без да злепоставя себе си. Беше стар и уморен, при ходене краката му се огъваха, лицето му беше сбръчкано и старчески бледо, а черната му коса бе побеляла. Чувствуваше се самотен и се обръщаше към мен, без да крие нещо, понеже общите престъпления ни сближиха. Но аз горчиво се смеех на думите му и го подигравах:

— Стар човек си и те мислех за по-умен. Наистина ли вярваш, че вонливото масло на жреците те е направило безсмъртен? Със или без царска притурка на главата ти си оставаш все същият човек, скоро смъртта ще те грабне и повече няма да те има.

Тогава устата му затреперваше, очите му пламваха в ужас, той простенваше и казваше:

— Нима всичките ми злодеяния са били напразни и цял живот без полза съм сял смърт около себе си? Не, Синухе, ти сигурно се заблуждаваш. Жреците ще ме избавят, от бездните на подземното царство и ще съхранят тялото ми за вечен живот. След като станах фараон, тялото ми е божествено, делата ми също са божествени и никой не може да ме упрекне за тях, защото съм фараон.

Така разсъдъкът му започна да помръква. Не се радваше нито на властта, нито на каквото и да било друго, защото от страх да не умре той пазеше здравето си. Дори вино не пиеше и се прехранваше със сух хляб и сварено мляко. С жени не можеше да се забавлява, понеже тялото му беше изтощено — в зрялата си възраст го бе тровил с разни средства, за да повишава пламенността си и с нея да печели благоволението на царица Тейе. Колкото повече време минаваше, толкова повече се опасяваше от наемни убийци и дни наред не смееше да докосне храната, нито да си откъсне от плодовете в градината на златния палат, боейки се, че им е впръскана отрова, преди да узреят. Така на стари години собствените му дела го обсадиха и той стана толкова подозрителен и жесток, че придворните страняха от него, робите го отбягваха и златният палат запустя, докато го обитаваше като фараон.

Междувременно ечемиченото зърно на принцеса Бакетамон покълна, защото жреците умело бяха избрали благоприятния за Хоремхеб момент. В безсилна ярост тя изтезаваше тялото си и похабяваше хубостта си, за да погуби детето в своята утроба, без да я е грижа за собствения й живот. Плодът в тялото й все пак надви смъртта и когато му дойде времето, тя роди на Хоремхеб син, макар и с голяма мъка, защото имаше тесни бедра, а момчето беше едро. Но лекарите и робите трябваше да го крият, за да не му стори зло. За това дете и за раждането му народът впоследствие разказваше множество легенди. Според едни то се родило с лъвска глава, а според други — с шлем на главата. Аз обаче уверявам, че момчето беше здраво, силно и не се отличаваше с необикновени белези. Хоремхеб изпрати вестоносец от Куш и нареди синът му да бъде вписан в златната книга на живота под името Рамзес.

Хоремхеб продължаваше да воюва в Куш, бойните му колесници кръстосваха кушитските пасища от край до край и нанасяха поражения на негрите, които не бяха свикнали да се бият срещу колесници. Той опожаряваше селата и сламените им колиби, жените и децата изпращаше в робство в Египет, а мъжете вземаше във войската си, обучаваше ги и те ставаха добри войници, понеже вече нямаха ни дом, ни жена, ни деца. Така успоредно с войната в Куш Хоремхеб набираше нова войска срещу хетите, нова войска от здрави негри, които не се плашеха от смъртта, щом се екзалтираха от звуците на своите тамтами и започнеха да скачат в дълги редици около тях.

По този начин Хоремхеб изпрати в Египет много роби да обработват земята и докара от Куш големи стада добитък, така че в Кеми нивите отново избуяха и децата не бяха лишени от мляко, нито жреците от жертвени животни и месо. Но в Куш цели племена изоставяха селищата си, забягваха в джунглите, в страната на слоновете и жирафите отвъд граничните камъни на Египет, и Куш години наред беше безлюдна земя. На Египет това не нанесе големи щети, тъй като от царуването на Ехнатон Куш не беше плащал дан, въпреки че по времето на великите фараони той е бил най-големият източник за богатеенето на Египет — по-доходен и от Сирия.

След двегодишна война в Куш Хоремхеб се завърна в Тива с богата плячка. Раздаде подаръци на тиванците и десет дни и десет нощи празнува победата си, така че в града секна всяка работа, по улиците пияни войници пълзяха на четири крака и блееха като кози, а след обичайното време тиванките почнаха да добиват чернокожи рожби. Хоремхеб прегръщаше синчето си, учеше го да ходи и гордо казваше:

— Виж, Синухе, от семето ми се роди нов царски род! В жилите на сина ми тече свещена кръв, макар че аз съм от ниско потекло.

Намина и при Ейе, но той затвори пред него вратата си, залости я с покъщнина и завика с писклив старчески глас:

— Махни се оттук, Хоремхеб, фараонът съм аз и много добре знам, че си дошъл да ме убиеш и да ми отнемеш короните!

Но Хоремхеб весело се разсмя, с един ритник отвори вратата, срина преградата му и го разтърси в ръцете си, казвайки:

— Няма да те убия, стара лисицо. Няма да те убия, своднико мой, защото си ми нещо повече от тъст и животът ти ми е много ценен. Вярно е, че белите ти дробове хриптят, че от устата ти тече лига и краката ти треперят, но ще трябва да се държиш, Ейе. Още една война трябва да изтраеш, та Египет да си има фараон, върху когото да излива гнева си в мое отсъствие.

Ейе обаче не повярва на думите му, горчиво плачеше, обгръщаше коленете му с разтреперани ръце и го молеше да пощади живота му. Тогава Хоремхеб се съжали над него и си тръгна, но нареди да го наблюдават, а на високите служби назначи свои подчинени, за да внимават да не би в негово отсъствие Ейе да върши глупости. Всъщност времето на Ейе беше изтекло — той не беше нищо друго освен един оглупял беловлас старец, който с мъка удържаше короните на треперещата си от страх глава, когато при церемонии застанеше пред народа.

На съпругата си Бакетамон Хоремхеб донесе големи подаръци: златен пясък в плетени кошове, кожите на повалени от лъка му лъвове, щраусови пера и живи маймунки. Но Бакетамон не пожела дори да ги погледне и му беше казала:

— Пред хората може би си ми съпруг и аз ти родих син. Задоволи се с това и знай, че ако още веднъж ме докоснеш, ще оскверня постелята ти и ще те мамя така, както още никоя жена не е мамила мъжа си. За да те опозоря, ще се любя с роби и носачи, ще спя с магаретарите от тиванските тържища, ще се забавлявам и с най-нископоставения мъж, само и само да те опозоря, ако си позволиш още веднъж да ме докоснеш. За мен в Египет няма по-долен човек от теб, ръцете ти миришат на кръв, целият вониш на кръв и ми се повдига, щом ме доближиш.

Упорството й само разпалило страстта на Хоремхеб. При вида на хлътналите и бузи, на тесните й бедра и ироничната усмивка дишането му се ускорило и той с голяма мъка се овладял. Затуй дойде при мен, с горчивина ми се оплака и запита:

— Синухе, защо е така и какво лошо съм сторил, че жена ми отбягва моята постеля? Сам знаеш какви непосилни дела извърших, за да я спечеля и със славата си да бъда достоен за нея. Знаеш колко често не посягах към хубавите жени, които водеха в шатрата ми като мой дял от плячката, ами ги предоставях за развлечение на дръгливците си. Честно ти казвам, на пръстите на ръцете и краката ми се броят жените, с които съм се любил през тези години, при това без да ми доставят голямо удоволствие. Когато ги прегръщах, аз си мислех само за нея, за Бакетамон, за мен тя беше омайна като месечина. Каква е тази магия, дето влудява плътта ми и помрачава ума ми като змийска отрова?

— Остави я тази побъркана жена, заради високомерието си тя страда повече от теб. Тива е пълна с хубавици, пък и най-простата робиня може да ти даде същото като нея — посъветвах го аз, но той възрази:

— Кривиш си сърцето, Синухе. Много добре ти е известно, че на любовта не се заповядва.

— Тогава не се опитвай да заповядваш на любовта й, за да не се получат неприятности — предупредих го аз, ала той не ме послуша и настояваше на своето:

— Дай ми някакво лекарство, Синухе, за да я приспя, та поне в съня й да отида при нея и да й се насладя, защото тази жена наистина ми дължи много наслада.

Отказах да му дам такова лекарство, обаче той се обърнал към други лекари и те го снабдили с опасни средства, които карат жените да обезумяват и разпалват скута им, сякаш огън ги изгаря отвътре. От тях Хоремхеб сложил тайно в храната на Бакетамон и наложил волята си, но когато се вдигнал от обятията й, тя го мразела още повече и рекла: „Не забравяй какво ти казах и какво те предупредих!“ Ала заслепен и обезумял от ненаситната си страст, Хоремхеб я опивал с вино и лекарства, докато заспивала и не можела да се съпротивлява на похотта му. Не знам доколко й се е наслаждавал, но ми се струва, че насладата му е била тръпчива и любовта започнала да му нагарча. Затуй скоро замина за Сирия да подготви войната срещу хетите, като заяви:

— Великите египетски фараони са издигнали граничните камъни в Кадеш и аз няма да се успокоя, докато моите бойни колесници не нахлуят отново там.

Щом забеляза, че ечемиченото й зърно отново покълва, принцеса Бакетамон се затвори в покоите си, не желаеше да вижда никого и се усамоти в срама си. Слугите и робите трябваше да оставят храната й пред вратата и тя ядеше толкоз малко, че лекарите в златния палат се бояха да не умре. Когато наближи време да ражда, те накараха тайно да я пазят. Опасяваха се, че възнамерява да роди сама и да пусне детето в тръстикова лодка по реката, както постъпваха майките, които се страхуваха от срама на раждането. Но тя не направи нищо подобно. Когато наближи моментът, извика лекарите, родилните болки събудиха усмивка на лицето й и постепенно я накараха да ликува. Доби син и без да пита Хоремхеб, го именува Сети. Омразата й към това дете беше толкова голяма, че му даде името на Сет и го нарече изчадие Сетово.

Като се съвзе от раждането, тя заповядала да натрият тялото й с помада и да я гримират, облякла се в царски лен и робините й я превели отвъд реката, където сама отишла на тиванския рибен пазар. Там се обърнала към магаретарите, водоносачите и изкормвачите на риба с думите: „Аз съм принцеса Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Родих му двама сина, но той е скучен, отпуснат мъж, вони на кръв и не ми доставя никакво удоволствие. Елате да се любите с мен, за да изпитам наслада, защото много обичам мазолестите ви ръце, здравата ви кожа с дъх на тор и миризмата на риба.“

Думите и стъписали мъжете от пазара, те се изплашили и се отдръпнали от пътя й, но тя упорито ги преследвала, разголвала хубостите си и ги примамвала: „Защо се колебаете, не ви ли изглеждам достатъчно хубава? Може би вече съм стара и грозна, но друга отплата не ви искам освен по един камък. Нека всеки ми се отблагодари с по един камък, и то толкова по-голям, колкото по-голяма наслада му доставям. Обещавам ви да направя всичко възможно, за да останете доволни.“

Такова чудо на мъжете от рибния пазар не им се било случвало, а според мен и в цял Египет не ще да се е случвало. Затуй те жадно я гледали, очите им пламвали пред хубостта й, дрехата й от царски лен ги привличала и ароматът на помадата й замайвал главите им. Рекли си: „Досега такова нещо не се е случвало. Трябва да е богиня, която ни се явява, понеже й харесваме. Сигурно ще сбъркаме, ако се възпротивим на желанието й, защото не прилича на познатите ни начервосани жени и удоволствието, което ни предлага, непременно ще бъде божествено.“ Някои добавяли: „Поне ще ни излезе евтино. По-евтино и негърките не се продават, ами искат за любовта си най-малко късче мед. Може пък да е жрица и да събира камъни, за да построи нов храм на Баст. В такъв случай, ако изпълним желанието й, ще извършим богоугодно дело.“

Така мъжете от рибния пазар се колебаели, спорели и умувайки, я последвали в крайбрежните тръстики, където ги завела, да е по-далече от хорските очи. Вярно, че изкормвачите на риба казвали: „Да не ходим с нея, че може да е излязла от водата и сега иска да ни издави. Пък може и коткоглава да е — ще се превърне в котка и със задните си крака ще ни издере мъжкото, като речем да се любим с нея.“ Но очаровани от хубостта и уханието й, те въпреки това я последвали, а магаретарите ги взели на подбив: „Ако ще в главата на риба да стане, пак не ни е страх от задните й крака, стига да ни е хубаво с нея.“

Цял ден Бакетамон се любила с тях в крайбрежните тръстики и не ги разочаровала в очакванията им. Правела всичко по силите си, за да останат доволни, и те на драго сърце й носели камъни. Мнозина докарали големи камъни, каквито каменоделците купуват на добра цена — толкоз много ценели предлаганата от нея любов. Помежду си казвали: „Честна дума, такава жена още не ни беше падала. Устата й е сладка като мед, гърдите й приличат на зрели ябълки, а скутът й пари като жарава за печене на риба!“ Подканили я скоро пак да намине към рибния, пазар и обещали да й набавят много и големи камъни, а тя свенливо се усмихвала, благодарила за любезността им и за голямата наслада, която й доставили. Вечерта, на връщане в златния палат, се наложило да наеме яка гемия, за да превози всичките събрани през деня камъни.

Затуй на другия ден тя потеглила с по-голяма лодка, накарала робините да я преведат в Тива, оставила ги да чакат на кея и сама се отправила към зеленчуковия пазар. Там разговаряла с градинарите, които призори идват от насажденията си с волове и магарета в Тива и чиито ръце са корави от пръстта, а кожата им — загрубяла от слънцето. Разговаряла също с уличните метачи, с чистачите на нужници, със стражите, които с дървените си копия въдворяват ред на пазара, и им казвала: „Аз съм Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Но той е скучен, отпуснат мъж, тялото му е обезсилено и не може да ми достави никакво удоволствие. На всичко отгоре ме тормози, лишава ме от свидните ми рожби и ме пъди от покоите си, та си нямам даже покрив над главата. Затуй елате да се любите с мен, че и аз да изпитам наслада. Не ви искам друга отплата освен по камък от всекиго. По-евтина любов няма да получите дори от негърките в Тива.“

Градинарите, уличните метачи и черните стражи се смаяли, зашушнали разгорещено помежду си и си рекли: „Не ще да е принцеса, защото досега никоя принцеса не се е държала така.“ Но тя ги подмамяла с думите си, разголила хубостите си и тръгнала да ги води към крайбрежната тръстика. Те зарязали зеленчуците, воловете и магаретата си, оставили улиците непометени и я последвали. На брега споделили помежду си: „На сиромаха такава мръвка не се пада всеки ден. Кожата й не е мургава като на нашите жени. И по дрехата, и по кожата, и по миризмата личи, че е знатна. Глупци ще сме, ако не се възползуваме от удоволствието, което ни предлага. Нека и ние се понапънем да зарадваме една отритната жена.“

Затуй се любели с нея и й носели камъни, градинарите задигали каменните прагове на кръчмите, а стражите влачели камъни от фараонските постройки, за да й се отплатят за удоволствието. Но след развлечението започвали да се боят и разсъждавали: „Ако наистина е жена на Хоремхеб, той ще вземе да ни изтрепе, като узнае за станалото, защото е по-свиреп от лъв и има болно честолюбие, макар че не е способен да задоволи жена си. Но ако ние сме достатъчно много, той не ще посегне на всички ни — няма да избие цяла Тива заради жена си я! Затуй в наш интерес е тя да получи колкото се може по-много камъни.“

И те се връщали на зеленчуковия пазар, разказвали на приятели и познати за изпитаното удоволствие и ги водели на брега, така че този ден до тръстиките се отъпкал широк път и привечер там заприличало на овалян от хипопотами гъсталак. На зеленчуковия пазар царяло безредие, много колички били разграбени, магарета ревели от жажда, волове мучели, а стопаните на бирарии сновели по улиците, плачели и си скубели косите, защото скъпите им каменни прагове били изчезнали. На свечеряване принцеса Бакетамон свенливо благодарила на мъжете от зеленчуковия пазар за тяхната любезност и за насладата, която й били доставили. Те й помогнали да натовари камъните на лодката, която се препълнила и едва не потънала. Робините загребали и с големи усилия прекосили реката до кея на златния палат.

Вечерта цяла Тива знаеше, че коткоглавата лично се е явила и се е забавлявала с народа. Все по-чудновати слухове се ширеха из града, защото невярващите в богове измисляха други обяснения за случилото се. Те твърдяха: „Възможно е по време на пирамидите на народа да са се явявали богове, но сега светът е стар и богове не се явяват. Тази жена трябва да е някоя знатна, и то много знатна, щом си позволява такова поведение.“

На следния ден принцеса Бакетамон отишла на въглищарския пазар и се любила с тамошните мъже. Привечер тръстиките по брега на Нил били саждиви и отъпкани и много жреци от малките храмове жално се вайкали, защото мъжете от въглищарския пазар били безбожници и безсрамно къртели камъни дори от храмовете, за да заплатят удоволствието си. А въглищарите се облизвали и се хвалели помежду си: „Наистина, божествено нещо вкусихме — устните й се топяха в устата ни, а гърдите й бяха като разпалени въглени в ръцете ни. Никога не сме предполагали, че на земята може да има такова блаженство!“

Когато в Тива се разпространи вестта, че богинята за трети път се явила на народа, в града настана голямо вълнение. Дори почтени мъже се измъкваха от домовете си, плъзваха по кръчмите и през нощта къртеха камъни от фараонските постройки, така че на другия ден всеки тиванец бродеше с камък под мишница от пазар на пазар в нетърпеливо очакване да се появи коткоглавата. Жреците от своя страна се разтревожиха и подбудиха стражите си да задържат жената, която всяваше такъв безпорядък и сквернословие.

Този ден обаче принцеса Бакетамон не дойде в Тива — почивала си в златния палат от напрежението и се усмихвала всекиму, който я заговорел. Държала се извънредно учтиво, въртяла се стеснително, докато говорела, и с ръка пред устата прикривала прозявката си. Придворните били удивени от поведението й, защото никой още не подозирал, че тя е загадъчната жена, която се бе явила на тиванците и се бе забавлявала с въглищари и изкормвачи на риба.

А принцеса Бакетамон огледала събраните от нея различни по големина и цвят камъни, повикала строителя на царските обори и в градината любезно поговорила с него, казвайки му: „Събрах тези камъни от брега. За мен те са свещени и всеки от тях е свързан с радостен спомен — колкото по-радостен, толкова по-голям е камъкът. Съгради ми от тях градинска къща, та да имам покрив над главата си. Сигурно си чул, че мъжът ми ме тормози и ме гони от покоите си. Нека къщата бъде просторна и с високи стени. Започни градежа й веднага, а аз ще ти събера още камъни — толкова, колкото са ти нужни, та не се притеснявай, че могат да свършат по средата.“

Строителят на обори беше простоват човек, престилката му беше посивяла от праха на дяланите камъни и раменете му бяха превити от пренасянето им. Не беше свикнал да разговаря със знатни, та затуй пред принцеса Бакетамон заровил с крака в пръста, забил поглед в земята и смирено казал: „Знатна принцесо Бакетамон, страхувам се, че умението ми е недостатъчно, за да съградя подобаваща на достойнството ти къща. Камъните ти са различни по големина и цвят, нагаждането им е свързано с големи трудности и изисква художнически усет. По-добре ще е за тази работа да повикаш някой изкусен зидар на храмове или художник, защото се боя, че с неумението си ще проваля хубавото ти хрумване и ще похабя множеството събирани от теб камъни.“

Ала принцеса Бакетамон свенливо докоснала превитите му рамене и рекла: „Ех, строителю на обори, бедна жена съм аз, мъжът ми ме отритна и нямам средства да наема високопоставени зидари. Дори твоя труд не мога да възнаградя достойно, както би ми се искало, ала когато къщата е готова, ще я огледаме с теб и ако ми хареса, обещавам ти двамата да се любим в нея. Друго нямам какво да ти дам, но понеже още не съм съвсем стара и грозна, мога да ти предложа мъничко любов и нека тя ти бъде отплатата. Надявам се също да ми доставиш голяма наслада, защото си здравеняк и имаш силни ръце, докато аз съм дребна женица и копнея за удоволствие, а от мъжа си, както сигурно знаеш, не получавам никакво.“

Думите и докосването й въодушевили строителя на обори, той се загледал в хубостта й и си спомнил всички приказки, в които принцеси се влюбват в обикновени мъже и им се отдават. Изпитвал голям страх от Хоремхеб, ала предложението на Бакетамон го блазнело и щението му било по-силно от страха. Затуй със събраните от нея камъни незабавно се заел да й строи къща в градината на златния палат, вложил цялото си умение, сънувал посред бял ден и вграждал сънищата си в стените на къщата. Желанието и любовта го превърнали в изкусен майстор, защото всеки ден виждал принцеса Бакетамон, погледът на издължените й очи разпалвал сърцето му и то изгаряло като суха тръстика, работел като обезумял, бледнеел и слабеел от труд и копнеж и от различните по големина и цвят камъни съграждал къща, каквато още никой не бил виждал.

Но градежът скоро погълнал събраните камъни и Бакетамон трябвало да докара нови. Затуй наредила да я преведат в Тива и събирала камъни от всички площади, събирала ги от алеята на овните и от парковете на храмовете, докато най-сетне в Тива нямало кътче, от което да не се е сдобила с камъни. Мъжете, които й ги носели, я вардели от стражите, ала накрая жреците и фараонските стражи я спипали и понечили да я задържат, за да я изправят пред съд заради поведението й. Но тя гордо вдигнала глава и рекла на стражите: „Аз съм принцеса Бакетамон и съм любопитна да видя кой ще се осмели да ме съди, след като в жилите ми тече свещена кръв и съм наследница на фараонската власт. При все това няма да накажа глупостта ви, а на драго сърце ще се любя и с вас, защото сте яки, снажни мъже. За отплата всеки ще трябва да ми носи по камък. Набавяйте ги от сградата на съдилището или от храмовете и колкото по-голям камък ми носите, толкова по-голяма наслада ще ви доставя. Ще се постарая да не ви разочаровам в обещанието си, защото вече съм доста опитна.“

Стражите я погледнали и обзети от полудата на останалите мъже в Тива, тръгнали да къртят с копията си големи камъни от портата на съдилището, от дворовете на храма на Амон, носели й ги и тя усърдно изпълнявала обещанието си. В нейна полза трябва да отбележа, че при събирането на камъни никога не се държала недостойно — щом свършела да се люби, стеснително се загръщала в дрехата си, свеждала поглед и повече никому не позволявала да я докосва. След разправията със стражите все пак се наложило да подири убежище в публичните домове и тайно да събира камъни. Обиколила множество публични домове в бедняшкия квартал и срещу любовта си вземала само по един камък от всеки, който пожелавал да я обладае. Стопаните на публични домове печелели много от нея и радушно я подслонявали, но за да избегне стражите и струпването на народ, трябвало всеки ден да сменя дома.

По това време всички вече знаеха какво върши и придворните се стичаха в градината да оглеждат тайно къщата, която строителят на обори градеше с докарваните от нея камъни. При вида на високите стени, издигнати от безброй големи и малки камъни, придворните дами се хващаха за устата и слисано възкликваха. Но на нея лично никой нищо не смееше да й каже, никой не смееше да я укори. Щом узна за постъпките й, Ейе, който с фараонската си власт можеше да я обуздае, в старческото си безумство изпадна във възторг, досещайки се, че те ще създадат ядове на Хоремхеб, а него го радваше всичко, което създаваше ядове на Хоремхеб.

Хоремхеб обаче воюваше в Сирия, прогонваше хетите от Сидон, Симира и Библос, изпращаше в Египет много трофеи и роби, а на жена си — пищни подаръци. В Тива всеки знаеше какво става в златния палат, ала никой не беше достатъчно смел, за да го извести за поведението на жена му. Неговите хора, които беше поставил на високи дворцови служби, си затваряха очите пред постъпките на Бакетамон и си казваха: „Това е семейна кавга, а за предпочитане е човек да пъхне ръката си между мелнични камъни, отколкото да се меси в кавга между мъж и жена. Защото намеси ли се, ще настрои и двамата против себе си.“ Затуй Хоремхеб не получаваше никаква вест за онова, което ставаше в Тива, докато той воюваше. Струва ми се, че за Египет така беше най-добре, понеже вестта за поведението на Бакетамон сигурно щеше да смути много душевното му спокойствие по време на войната.

5

Описах надълго онова, което ставаше с другите при царуването на жреца Ейе в Египет, а за себе си нищо не споменах. Причината е, че за мен остана малко за разказване. Реката на живота ми вече не бушуваше, беше се успокоила и утихнала и се слягаше в плитка вода. Прекарвах годините си под грижите на Мути в някогашната медникарска къща, която тя бе възстановила след пожара. Нозете ми бяха отпаднали от бродене по прашните друмища, очите ми бяха уморени да гледат тревожния свят, сърцето ми бе изтерзано от пустославието на всичко земно. Затуй се бях уединил вкъщи, не приемах пациенти и само сегиз-тогиз лекувах страданията било на съседите си, било на най-бедните, понеже нямаха подаръци да идат при друг лечител. Накарах в двора ми да издълбаят ново езерце, в него развъдих пъстри рибки и дни наред седях под сикомората, загледан в рибките, които бавно плуваха в хладната вода, докато по улицата пред къщата ревяха магарета и децата играеха в прахта. По опърлените от пожара клони на сикомората покараха нови листа, Мути се грижеше за мен, готвеше ми хубави ястия, даваше ми да пия по малко вино, когато пожелаех, гледаше да се наспивам, а аз избягвах да се напрягам.

Ала ястията вече не ми бяха вкусни, нито виното ми се услаждаше. В прохладните вечери от него в ума ми изплуваха всички мои злодеяния, изплуваха чертите на умиращия фараон Ехнатон и младежкото лице на принц Шубату. Ето защо вече не исках да церя хората — ръцете ми бяха прокълнати и сееха смърт, дори да исках да бъдат добри. Съзерцавах само рибките в градинското езерце и им завиждах за студената кръв, за хладното сладострастие и за това, че прекарваха живота си във водата, без да дишат душния земен въздух.

Седнал в градината си и загледан в рибките, веднъж казах на сърцето си: „Успокой се, неразумно сърце, вината не е твоя. Всичко, което става по света, е безразсъдно, не добрината и злината са от значение, ами алчността, омразата и страстите властвуват над света. Ти не си виновен, Синухе, човекът си остава все същият, човекът не се променя. Годините се нижат, хората се раждат и умират, животът им е като горещо дихание и те са честити не приживе, а на умиране. Затуй няма по-голяма суета от човешкия живот и ти не си виновен, ами човекът не се мени с времето. Излишно е да го потапяш в ручея на времето — сърцето му няма да се промени и той ще излезе от ручея такъв, какъвто е влязъл. Напразно го изпитваш с войни и бедствия, с чума и пожари, с богове и копия — от изпитанията човекът само се ожесточава, докато стане по-лош от крокодила, и затуй само мъртвият човек е добър.“

Обаче сърцето ми възрази: „Можеш да си гледаш рибките, Синухе, но докато си жив, аз няма да ти дам мира. Всеки ден ще ти повтарям, че тъкмо ти си виновникът, и всяка нощ ще туптя в съня ти: ти, Синухе, си виновникът. Защото аз, твоето сърце, съм по-ненаситно от крокодил и искам чашата ти да е пълна.“

Разгневих се на сърцето си и му рекох: „Ти си гламаво сърце и от теб ми е дотегнало, защото цял живот си ми носило само ядове и неприятности, скърби и мъки. Много добре знам, че разумът ми е убиец и ръцете ми са черни, ала в сравнение с всички убийства, дето стават по света, моите са дребни и никой не ме обвинява за тях. Затуй не разбирам защо ми натякваш вината и не ме оставяш на спокойствие? Кой съм аз, че да оправям света и да променям човешката природа?“

Но сърцето ми отвърна: „Не говоря за твоите убийства и не те обвинявам за тях, макар денонощно да ти набивам: Виновен, виновен! Хиляди хора погинаха заради теб, Синухе. Умираха от глад и чума, от оръжие и рани, под колелата на бойните колесници и по пътищата през пустинята. Заради теб деца загиваха в майчината утроба, заради теб тояги се стоварваха по превити гърбове, заради теб неправдата тъпче правдата, заради теб алчността надвива доброто, заради теб разбойници управляват света. Да, безчет са ония, които умираха заради теб, Синухе. Цветът на кожата им беше различен и говореха на различни езици, ала умряха невинни, Синухе, защото нямаха твоите познания. Всички, които умряха и продължават да умират, са твои братя, умират заради теб и ти си единственият виновник! Затуй плачът им се промъква в твоя сън, Синухе, затуй плачът им ти отнема вкуса на хубавите ястия и те лишава от всяка радост, Синухе.“

Но аз са ожесточих и заявих: „Рибите са ми братя, защото не могат да приказват празни приказки. Вълците от пустинята и хищните лъвове са ми братя, но не и човекът, защото човекът знае какво върши.“

Сърцето ми подигравателно запита: „Нима човекът наистина знае какво върши? Ти, разбира се, знаеш, ти си образован и затуй до сетния ти час ще те карам да страдаш заради знанията си, ала другите не знаят. Ето защо виновният си ти, единствено ти, Синухе!“

Тогава закрещях, разкъсах дрехата си и казах: „Проклети да са всичките ми знания, проклети да са ръцете ми, проклети да са очите ми, но най-проклето да е моето гламаво сърце, дето цял живот не ме оставя на мира и измисля неверни обвинения против мен. Бързо донесете везните на Озирис да претеглят лъжовното ми сърце и четиридесетте справедливи павиани да произнесат присъда над мен, защото на тях им имам по-голямо доверие, отколкото на скверното си сърце!“

Мути дотърча от кухнята, намокри кърпа във водата на езерцето, уви я около главата ми и охлади челото ми със студено гърне. Тя ме нахока, сложи ме да си легна и ме налива с разни неприятни на вкус церове, докато се успокоих. Боледувах доста време, през което говорех на Мути за везните на Озирис, исках й някакъв кантар за брашно, бълнувах за Мерит и за малкия Тот. Мути предано се грижеше за мен и ми се струва, че изпитваше задоволство от възможността да ме държи в постелята и да ме храни. Сетне строго ми забрани да седя в градината на слънце, защото косата ми беше окапала и плешивата ми глава не издържала на убийствените слънчеви лъчи. Аз обаче не бях седял на слънце, а под хладната сянка на сикомората, загледан в рибките, които бяха мои братя, защото не можеха да говорят.

Лека-полека се оправях, а когато оздравях, бях по-кротък и по-спокоен. Със сърцето си също се спогодих, така че то вече не ме тормозеше толкоз много. На Мути не говорех за Мерит и за малкия Тот — бях ги стаил в сърцето си и знаех, че е трябвало да умрат, за да може чашата ми да се напълни и да бъда самотен. Ако те бяха при мен, щях да съм доволен и щастлив и сърцето ми нямаше да се обажда. Било ми е отредено да бъда самотник и неслучайно в нощта след моето раждане съм поел сам по реката в насмолена тръстикова лодка.

След оздравяването си навлякох груба бедняшка дреха, събух сандалите и тайно се измъкнах от медникарската къща с намерение повече да не се връщам в нея. Отидох на пристанищния кей и заедно с носачите пренасях товари, докато гърбът ме заболеше и раменете ми се изкривяха. Обикалях зеленчуковия пазар, събирах повехнали зеленчуци и с тях се прехранвах. Ходех на въглищарския пазар и с крака движех духалата на въглищари и ковачи. Вършех работата на робите и носачите, поминавах с техния хляб и бира и им казвах:

— Между хората няма разлика, всеки човек се ражда гол и човешкото сърце е единственото мерило за хората. Човекът не може да се измерва според цвета на кожата или езика му, според дрехата или накитите му, според богатството или сиромашията му, а единствено според неговото сърце. Затуй добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — това е всичкото, което знам аз.

Така им казвах пред техните глинени къщурки на залез, когато жените стъкваха огньове на улицата и миризмата на пържена риба се вдигаше във въздуха и изпълваше бедняшкия квартал. Те се смееха и отвръщаха:

— Чудак си ти, Синухе. Хванал си се да вършиш робска работа, макар че знаеш да четеш и пишеш. Сигурно си се забъркал в някое престъпление и искаш да се скриеш сред нас, а и думите ти понамирисват на Атон, чието име вече не бива да се споменава. Но ние няма да те предадем на стражите, а ще те оставим при нас, за да ни забавляваш с налудничавите си приказки. Ти обаче недей да ни слагаш на една нога с мръсните сирийци и окаяните негри, защото, макар и роби или носачи, ние все пак сме египтяни и като египтяни се гордеем с кожата и езика си, с миналото и бъдещето си.

— Това са неразумни приказки — казвах им. — Докато човекът не престане да се гордее със себе си и да се смята за по-добър от другите, оковите и боят с тояги, копията и гарваните ще го следват по петите. Ето защо единственото мерило за човека трябва да бъде неговото сърце. Сърцата на всички хора са еднакви, никое не е по-добро от друго, защото от една и съща вода и еднакво солени са всички сълзи — на черния и на кафявия, на сириеца и на негъра, на сиромаха и на знатния.

Те обаче се превиваха от смях, удряха се по коленете и казваха:

— Странен човек си наистина. Като че ли в торба си расъл и нямаш хабер от живота. Та нали човек не може да живее, ако не се чувствува по-добър от някой друг, и никой не е толкова жалък, че в нещо да не се смята по-добър от другиго. Един се гордее със сръчните си ръце, друг — със здравите си рамене, крадецът се гордее с хитростта си, съдията — с ума си, алчният с алчността си, разточителният — с разточителството си, съпругата — със своята порядъчност, уличницата — със своята всеотдайност. Нищо не доставя на човека по-голямо удоволствие от съзнанието, че с нещо превъзхожда другиго. Затуй и ние изпитваме голямо удоволствие, като виждаме, че сме по-умни и по-хитри от теб, въпреки че сме бедняци и роби, а ти умееш да четеш и пишеш.

— И все пак добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — настоявах аз на своето, а те горчиво отвръщаха:

— Какво значи добър и какво значи лош? Ако убием някой лош господар, който ни гони с тоягата, краде от храната ни и кара жените и децата ни да гладуват, тогава делото ни е добро, но стражите ни отвеждат пред фараонските съдии, отрязват ни ушите и носа и ни окачват на стената с главата надолу. Това наричат справедливост, само че справедливостта зависи от това, с какви теглилки се тегли. За нас прекалената справедливост е неправда, защото не ни позволява да сложим на везните на правосъдието собствените си теглилки, а фараонските са по-различни от нашите.

Даваха ми да хапна от рибата, която пържеха жените им, пиех от рядката им бира и казвах:

— Убийството е най-долното престъпление, което човекът може да извърши. Долно е да се убива както с добри, така и с лоши намерения, защото един човек трябва не да бъде убит, а да бъде излекуван от лошотията му.

Тогава те се хващаха за устата, озъртаха се и завикваха:

— Ама ние съвсем не мислим да убиваме някого! От камшика и тоягата станахме покорни и преглъщаме всички ритници, обиди и унижения, без да убиваме. Но ако ти искаш да лекуваш човешката лошотия и да замениш неправдата със справедливост, тогава иди при знатните и богатите, иди при фараонските съдии и на тях им приказвай за тези неща, защото, струва ни се, сред тях ще намериш повече лошотия и несправедливост, отколкото сред нас.

Така ми отвръщаха, смееха се, побутваха се с лакти и си намигаха, а аз им казвах:

— Предпочитам да разговарям с вас, понеже вие сте народът, многобройни сте като песъчинките и звездите и от вас води началото си всяка злина и неправда, както вие сте първоизточникът и на всяко добро. Не сте невинни, защото, щом ви кажат тръгвайте, вие тръгвате и вършите всичко каквото ви наредят. Фараонските вербувачи често ви навестяват, дават ви късчета мед и парчета сукно, пъхат копия в ръцете ви и ви повеждат да воювате. Ако откажете да ги последвате, те ви връзват с въжета, оковават ви и пак ви закарват на война. Там ранявате и убивате хора като вас. Промушвате коремите на вашите братя и се гордеете с делата си. Ала убиването е низост и кръвта, която се пролива, потича върху вас. Затуй вие съвсем не сте невинни.

Някои се замисляха над думите ми и въздъхваха:

— Вярно е, никой от нас не е невинен, но сме се родили в лош свят и с плач сме поели в живота, щом сме излезли от майчината утроба. Затуй плачът ни съпровожда през целия ни жизнен път, робията е наша вечна участ, а с магиите си жреците ни обвързват да работим и след смъртта за нашите господари, като наричат с имената ни дървени изображения, които следват господарите ни в гроба. Все пак ти иди също при богатите и знатните да им поговориш за тези неща, защото според нас злото и неправдата тръгват от тях — нали властта е тяхна. Обаче не ни обвинявай, ако заради твоите приказки ти отрежат ушите и те пратят в рудниците или те окачат на стената с главата надолу, защото приказките ти са опасни. Ако някой от нас изречеше такива думи, не бихме посмели да го слушаме, ала теб те слушаме, понеже явно си наивен и безопасен човек. Но най-опасни са приказките ти за войната. Убиването по време на война е чест за мъжа и великият пълководец Хоремхеб ще те погуби без колебание, ако чуе какво говориш на народа, макар иначе да е немощен и да не може да задоволи дори жена си.

Послушах съвета им и от техните глинени къщурки поех бос и заметнат с груба бедняшка дреха по големите тивански улици, разговарях с търговците, които в брашното слагаха пясък, разговарях с мелничарите, които затъкваха устата на робите си, за да не ядат от мляното зърно, разговарях със съдиите, които ограбваха наследството на осиротелите и срещу скъпи подаръци произнасяха обратни присъди. Говорех им и ги укорявах за техните злосторства, а те ме слушаха слисано и си казваха: „Кой всъщност е този лекар Синухе, дето приказва такива дръзки слова, макар че е облечен в робски дрехи? Трябва да се пазим от него, защото сигурно е фараонски шпионин. Иначе не би се осмелил да говори тъй смело.“ Затуй те ме слушаха безропотно, търговците ме канеха в дюкяните си и ми предлагаха подаръци, мелничарите ме черпеха с вино, а съдиите искаха от мен съвети и се съобразяваха с тях. По този начин те оповестяваха решенията си в полза на бедните, въпреки че богатите ги бяха подкупили, което събуди голямо недоволство и в Тива се заговори: „Човек вече дори на фараонските съдии не може да се осланя, станали са по-големи измамници от крадците, които съдят!“

Но когато отивах при високопоставените, те ме подиграваха, насъскваха кучетата си срещу мен и караха слугите си с камшици да ме прогонват от дворовете им. Голям срам берях и с раздрана дреха и разкървавени крака побягвах по улиците на Тива, преследван от кучетата, а хората ми се смееха и се удряха по коленете. Търговците и фараонските съдии видяха моя срам и вече не вярваха на думите ми, пъдеха ме и викаха стражите да ме наложат с дръжките на копията си. Предупреждаваха ме:

— Ако още веднъж дойдеш да ни подмяташ неверни обвинения, ще те осъдим като злословник и подстрекател на народа и гарваните ще кълват трупа ти на стената!

Виждайки, че всичките ми усилия са напразни, аз се върнах посрамен в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото смъртта ми нямаше да принесе никому полза и само гарваните щяха да й се радват. Злощастният ми вид накара Мути да ахне и да плесне с ръце над главата. Тя ме изми и намаза раните ми с мехлем, като не преставаше да ме упреква:

— Така е, по природа мъжете са непоправими. Как не те е срам, Синухе, на стари години да бягаш от къщата си, оплешивял и с бръчки по врата. Право ли е да заменяш хубавите си дрехи за вино по кръчмите, да се биеш по бардаците и да се прибираш с цицини по главата и с изподрани крака? Съвсем не е нужно да бягаш от къщи, за да се напиваш. Отсега нататък ще ти давам да пиеш колкото ти се иска. Вече няма да те хокам, другари по чашка също можеш да си каниш, щом ти липсва компанията им. Така се изпретесних тези дни и нощи, докато те нямаше. Каптах също беше угрижен и тръгна да те търси. Той се върна в Тива и вече няма да си самотен.

С помада натри струпеите ми, облече ме в чисти дрехи и продължи да мърмори:

— Най-добре ще е на мъжете да им се отрязва оная работа под престилката, дето и на стари години ги вкарва в срам, свади и побоища. Ако ли пък не можеш да укротиш мъжкия си нрав, Синухе, вземи си жена вкъщи или си купи робиня да задоволява щението ти и да те успокоява. Пък денем и на мен може да ми помага в домакинството, че вече остарях, ръцете ми треперят и печеното често загаря, докато приготвям соса. Не ти подхожда на достойнството, Синухе, да се биеш из бардаците за непочтени жени. Чудя ти се как не си го проумял още, ами се държиш така.

Много се засегнах от думите й, защото, макар и оплешивял, още не се смятах за твърде стар. Въпреки това не посмях да й кажа защо бях избягал от къщи и я оставих да си мисли, че като всички мъже бях пияница и женкар. Иначе щеше да ме затвори на тъмно, да ме увие в мокра дреха и да извика лекар, за да ми сложи пиявици в свивките на коленете. Като нищо щеше да го стори, ако и разкажех, че съм ходил при сиромаси и богаташи да им говоря за доброто и злото, за правдата и неправдата. Оставих я да се намърмори, а нейната печена гъска се топеше в устата ми подир хляба на робите и гранивото масло на пържената риба, както и виното й ми се услаждаше подир бедняшката бира. Сърцето ми се успокои, размислях умерено над делата си, оглеждах ги като лекар и разбрах, че от лекарско гледище май бях болен и за да ме излекуват, би трябвало да ми отворят черепа, щом светът вече не ме удовлетворяваше такъв, какъвто си беше, ами се смятах виновник за всичкото зло, което ставаше по него.

Ето защо аз отново седях под сикомората на двора и съзерцавах немите рибки в езерцето. Видът им действуваше благотворно на духа ми, докато по улицата пред къщи ревяха магарета и деца играеха на война, замеряйки се с магарешки фъшкии. Каптах също намина да ме навести. Беше се върнал в Тива без страх от робите и носачите, които се бяха усмирили. Дойде с цялото си величие — осемнадесет черни роби носеха украсения му и оцветен паланкин, той седеше в него на меки постелки и от челото му се стичаше благовонно масло, за да не усеща миризмите на бедняшкия квартал. Пак беше много затлъстял, а сирийски златар бе подменил сляпото му око с ново от злато и скъпоценни камъни, с което се гордееше, макар че му притриваше очната кухина. Затуй той го свали, докато седяхме под сикомората и никой не ни гледаше.

Преди туй обаче той ме прегърна и се разплака от радост, че пак се срещаме. Сякаш планина ме затисна, когато положи дебелите си ръце върху раменете ми, а под тежестта му столчето, което Мути донесе, стана на трески, така че той придърпа краищата на дрехата си и седна на земята. Разказа ми, че войната в Сирия била на свършване и че бойните колесници на Хоремхеб стигнали до Кадеш, ала не им се удало да го овладеят. Похвали се с богатството си и с големите сделки, които сключил в Сирия. В квартала на знатните бил купил някакъв овехтял палат и наел стотици зидари да го възстановят в подобаващ на възможностите му вид. Вече не подхождало на достойнството му да държи кръчма на пристанището.

— В Тива чух лоши неща за теб, господарю Синухе — рече ми той. — Разправят, че си настройвал народа против Хоремхеб, а съдиите и знатните са озлобени, загдето си ги обвинявал в разни неправди. Съветвам те да внимаваш, защото, ако не прекратиш опасните си приказки, ще те осъдят и ще се озовеш в рудниците. Понеже си покровителствуван от Хоремхеб, може би не ще посмеят да те осъдят, обаче къщата ти веднъж вече е горяла и нищо чудно през някоя тъмна нощ те пак да дойдат, да те погубят и да запалят къщата ти, ако продължаваш да приказваш и да насъскваш бедните срещу богатите. По-добре ми кажи какво те тормози и кой ти е пуснал тази муха в главата, та да ти помогна, както е редно един добър слуга да помага на господаря си.

С наведена глава му разказах над какво бях размислял и как бях постъпил и споделих болката на сърцето си. Той ме слушаше, поклащайки глава, при което дебелите му бузи се разлюляваха, а когато свърших, каза:

— Знам, че си наивен и глуповат човек, господарю Синухе, ала се надявах с годините да се избавиш от глупостта си. Тя обаче става все по-голяма, макар че ти със собствените си очи видя всички злини, станали заради Атон, който и теб лиши от радост. Не е изключено в Ахетатон да си се заразил от Ехнатоновата болест, но ми се струва, че страданието ти се дължи по-скоро на безделие и че от безделие се тормозиш с празни мисли. Затуй най-добре ще е отново да се заловиш за професията си, да насочиш умението си към преглеждане на черепи и лекуване на хорските страдания, защото с излекуването на един болен ще принесеш повече полза, отколкото с всичките си приказки, с които вредиш на себе си и на ония, дето ги подлъгваш. Дори да не упражняваш професията си, можеш да запълваш времето си с някакво полезно занимание, както постъпват богатите безделници. Не вярвам да тръгнеш на лов за хипопотами, а котешката миризма едва ли ти е приятна, та да се прочуеш с развъждането на расови котки като Пепитамон. Би могъл обаче да събираш и подреждаш стари папируси, би могъл да събираш предмети и накити, изготвени още по времето на пирамидите. Би могъл да събираш сирийски музикални инструменти или изображения на негърски божества, каквито продават завръщащите се от Куш войници. Наистина, Синухе, на света има безброй начини човек да си пилее времето, за да не го измъчват празни мисли. Жените и виното съвсем не са от най-лошите начини за убиване на времето, играта на зарове също оправя бързо лошото настроение, въпреки че е опасно забавление за малодушните мъже, какъвто си ти, господарю Синухе, ако позволяваш да ти го кажа. И все пак, в името на Амон, играй на зарове, прахосвай златото си по жени, пиянствувай и изобщо върши всичко друго, само не се погубвай с празни приказки, защото те обичам, господарю Синухе, и не ми се ще да те сполети зло.

Освен туй каза:

— На света няма нищо съвършено, всеки хляб по краищата е прегорял, всеки плод е прояден от червей, а който се е напил, има главоболие. Съвършена правда също няма — всяка правда съдържа неправда и дори добрите дела могат да имат лоши последици, а най-благородното намерение може да посее главно смърт, както си се поучил от случая с Ехнатон. Но виж мен, господарю Синухе, доволен съм от скромната си участ, пълнея в сговор с богове и люде, фараонските съдии ми се кланят и хората величаят името ми, докато на теб псетата крак вдигат, Синухе. Успокой духа си, господарю, не си ти виновникът за туй, че светът е такъв, какъвто е, не си ти виновникът, че така е било и така ще бъде винаги.

Погледнах неговата угоеност и заможност и завидях на душевното му спокойствие, ала рекох:

— Така да бъде, Каптах! Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си. Кажи ми обаче дали хората още помнят Атон и дали проклинат името му, след като ти го спомена, макар че това е забранено и за споменаване на името му изпращат в рудниците и окачват на стената с главата надолу.

— Атон бе забравен тъй скоро, както в Ахетатон колоните се порутиха, стените се оброниха и пясъкът покри подовете на къщите — отговори Каптах. — Виждал съм обаче някои художници все още да рисуват по Атоновия образец и има разказвачи на приказки, които разказват опасни истории. Понякога върху пясъка на пазара и по стените на обществените нужници се появяват изображения на Атоновия кръст, така че Атон май не е съвсем мъртъв.

— Нека бъде воля ти, Каптах — повторих аз. — Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си, а за развлечение ще се занимавам със събирачество, както ти ме посъветва. Но тъй като не обичам да подражавам, ще събирам онова, което други не събират. Затуй ще събирам хора, които си спомнят за Атон.

Каптах помисли, че се шегувам, и се засмя, сякаш бях изрекъл духовитост, защото знаеше не по-лошо от мен какви злини бе причинил Атон на Египет и на самия мен. Сетне продължихме да разговаряме кротко за разни неща, Мути ни донесе вино и двамата пихме. Накрая неговите роби дойдоха, помогнаха му да стане, понеже тлъстините му пречеха да се вдигне на крака, и го отнесоха с паланкина му. Но на другия ден той ми изпрати щедри подаръци, които направиха живота ми удобен и охолен, така че нищо нямаше да помрачава радостта ми, ако можех да се радвам.

6

По такъв начин аз накарах отново да окачат лекарския знак над къщната порта, поднових упражняването на професията си и за умението си получавах от пациентите подаръци според възможностите им. От сиромасите не вземах нищо, така че дворът ми от сутрин до вечер беше пълен, без да печеля много с умението си. Докато лекувах пациентите си, аз предпазливо ги разпитвах за Атон, защото не исках нито да ги плаша, нито да разпространяват за мен приказки, които щяха да навредят на името ми — в Тива славата ми и без това беше доста лоша. С течение на времето установих, че Атон бе забравен и вече никой не го разбираше. Само някои фанатици и пострадалите от неправдата помнеха за него и го възкресяваха в паметта си според своя фанатизъм и преживените неволи, а кръстът на Атон се използваше като злокобно магическо средство за пакостене на хората.

След оттеглянето на разлива жрецът Ейе почина. Говореше се, че умрял от глад, тъй като от страх да не бъде отровен не ядял нищо. Дори хляба, който месел и печал в златния палат от саморъчно смляно брашно, не смеел да яде, защото се боял, че заради него зърното е било отровено още на нивите. Тогава Хоремхеб прекрати войната в Сирия, остави Кадеш в ръцете на хетите, след като не съумя да им го отнеме, и с корабите си тържествено се прибра в Тива, горд с всички свои победи. Всъщност той не смяташе Ейе за истински фараон и не обяви траур по повод смъртта му, а напротив — нарече го лъжефараон, който с непрекъснатото водене на войни и с налагането на непосилни данъци бе докарал на Египет само страдания. Като прекрати войната и нареди храмът на Сехмет да бъде затворен веднага след смъртта на Ейе, Хоремхеб внуши на народа, че той лично изобщо не е желаел да воюва, а само се е подчинявал на злия фараон. Затуй при неговото завръщане народът ликуваше и го прославяше заедно с воините му.

След пристигането си в Тива Хоремхеб незабавно ме повика и ми каза следното:

— Приятелю Синухе, изминаха години от раздялата ни, през които много ме измъчваха натякванията ти, че съм бил кръволок и съм нанасял щети на Египет. Сега обаче постигнах целта си, възвърнах могъществото на Египет и вече никаква опасност отвън не грози страната, защото аз прекърших остриетата на хетските копия, а на сина си Рамзес предоставям завладяването на Кадеш. Наситих се да воювам и ми се иска да му изградя яка държава. Сега Египет наистина прилича на мръсен сиромашки обор, ала скоро ще видиш как ще изкарам нечистотиите извън страната, ще заменя неправдата със справедливост и всеки ще си получи заслуженото — прилежният за прилежанието си, ленивият за леността си, крадецът за кражбите си, престъпникът за провиненията си. Да, Синухе, чрез мен в Египет ще се върнат старите времена и всичко ще бъде както по-рано. Затуй ще накарам от книгата на владетелите да изличат скверните имена на Тутанхамон и Ейе, така както бе изличено името на Ехнатон. Все едно, че никога не са царували, а моето властвуване ще започва от сетната нощ на великия фараон, когато, воден от сокола, пристигнах в Тива с копие в ръка.

Той се натъжи и отпусна глава в ръцете си. Войната беше набраздила лицето му и в очите му не личеше радост, когато продължи:

— Да, друг беше светът през нашето детство, сиромахът беше доволен, масло и лой не липсваха дори в глинените хижи. Но чрез мен, Синухе, старите времена ще се върнат, Египет ще стане плодороден и ще се замогне, корабите ми ще плават до Пунт, ще възобновя работата в каменоломните и в запуснатите рудници, за да разширя храмовете и във фараонските съкровищници да натрупам злато, сребро и мед. Подир десет години, Синухе, не ще можеш да познаеш Египет, защото след извършеното от мен през тези години вече няма да има просяци и недъгави. Немощните трябва да се отстранят от пътя на жизнеспособните, ще прочистя Египет от слабата и болнава кръв, както ще го прочистя от неправдата и разбойничеството, та египтяните пак да станат силен народ, синовете ми да го поведат на война и да завладеят цялата земя.

Думите му не само че не ме въодушевиха, ами накараха стомаха ми да се обърне и сърцето ми да изтръпне. Затуй не му се усмихнах и останах ням пред него. Това го раздразни, той сбърчи чело, както някога заплющя със златния камшик по крака си и каза:

— Продължаваш да си кисел, Синухе. Приличаш ми на безплоден трънлив храст и не проумявам защо толкоз се надявах срещата ни да ме зарадва. Именно теб повиках най-напред, преди още да съм прегърнал синовете си и съпругата си Бакетамон. Войната и властта ме направиха самотен и в Сирия нямах с кого да споделям радостта и скръбта си. Когато разговарях с някого, винаги трябваше да меря думите си според онова, което исках от него. А от теб, Синухе, не искам нищо друго освен дружелюбие. Изглежда обаче, че дружелюбието ти е угаснало и вече не се радваш да ме видиш.

Поклоних му се дълбоко, самотното ми сърце ме теглеше към него и аз казах:

— Хоремхеб, сред приятелите от нашите млади години ти си единственият останал жив след всичко, което се случи. Затуй винаги ще те обичам. Сега властта е твоя, скоро на главата си ще сложиш короните на двете царства и никой не ще може да попречи на твоето възцаряване. Ето защо, Хоремхеб, аз те моля да върнеш Атон. Върни го заради нашия приятел Ехнатон. Върни го заради ужасните ни престъпления, та всички народи да заживеят като братя, да няма разлика между хората и никога вече да не се стига до война.

При тези мои думи Хоремхеб съжалително поклати глава и каза:

— Продължаваш да си безразсъден, Синухе. Нима не разбираш, че Ехнатон хвърли камък във водата и тя се разплиска, но аз ще успокоя водната повърхност, все едно че него никога не го е имало? Нима не разбираш, че през сетната нощ на великия фараон моят сокол ме доведе в златния палат, за да може страната да просъществува след неговата смърт, понеже боговете не желаят Египет да се затрие? Ще върна всичко постарому, защото човек никога не е доволен от настоящето, за него хубаво е единствено миналото и бъдното. Аз ще обединя миналото с бъдното. Ще изцедя богаташите, които са подпухнали от охолство, ще изцедя също оялите се богове, та в царството ми да няма прекалено богати, нито пък прекалено бедни и никой, било то човек или бог, да не съперничи на властта ми. Излишно е обаче да ти го казвам, защото така или иначе няма да разбереш намеренията ми. Твоите мисли са мисли на мекушав и безпомощен човек, а мекушавите и безпомощните нямат право да живеят на земята. Създадени са да бъдат тъпкани и е редно да бъдат тъпкани. По същия начин силните народи тъпчат слабите, а големите отнемат хапката от устата на малките. Така е било и така ще бъде винаги.

Разделихме се с Хоремхеб, без вече да бъдем някогашните приятели. След като си тръгнах, той отишъл при синовете си, вдигнал ги със силните си ръце и радостно ги подхвърлял високо във въздуха. Сетне влязъл в покоите на принцеса Бакетамон и й казал:

— Моя царствена съпруго, през всичките изминали години ти огряваше душата ми като месечина и копнежът ми растеше. Но ето че привърших работата си и редом с мен ти скоро ще станеш велика царска съпруга, право за което ти дава твоята свещена кръв. За теб, Бакетамон, се проля много кръв, градове горяха и вопли се вдигаха до небесата навред, откъдето минаваше моята войска. Нима с това не съм заслужил наградата си?

Бакетамон мило се усмихнала, докоснала свенливо рамото му и рекла:

— Наградата ти безспорно е заслужена, съпруже мой Хоремхеб, велики египетски пълководецо. Затуй в градината накарах да построят къща, нямаща равна на себе си, за да мога да те посрещна, както си заслужил. Сама съм събирала един по един камъните за стените й, докато те чаках, обзета от копнеж. Нека идем там, за да получиш наградата си в обятията ми и да ти доставя наслада.

Хоремхеб изпаднал във възторг от думите й, тя плахо го хванала за ръка и го повела към градината. Придворните обаче се разбягали, изпокрили се и ужасени притаили дъх в очакване какво ще се случи. Робите и конярите също се разбягали и златният палат съвсем опустял. Така Бакетамон завела Хоремхеб в градинската си къща, ала щом той нетърпеливо понечил да я вземе в прегръдките си, Бакетамон нежно го отстранила и рекла:

— Овладей за миг мъжката си природа, Хоремхеб, докато ти разкажа с какъв труд съм съградила тази къща. Надявам се, че не си забравил какво ти казах, когато последния път насила ме облада. Вгледай се внимателно в стените и подовете и знай, че всеки от многобройните камъни по тях ми е спомен за насладата, изпитана в обятията на друг мъж. С любовта си съм съградила тази къща в твоя чест, Хоремхеб. Този голям бял камък ми бе донесен от един изкормвач на риба, който много ме хареса. Оня зеления получих от чистач на нужници, а осемте кафяви камъка един до друг ми ги даде някакъв градинар, който се възхищаваше на опитността ми и не можеше да ми се насити. Ако имаш търпение, ще узнаеш историята на всеки камък, а с време разполагаме, Хоремхеб. Предстоят ни години съвместен живот и се надявам, че времето до нашите старини ще ми стигне да разказвам историята на тези камъни всеки път, когато ме пожелаваш.

Отпърво Хоремхеб не повярвал на думите й и заблуден от нейната свенливост, ги взел за нескопосна шега. Но като се взрял, в изтеглените й очи забелязал омраза, по-страшна от смъртта, и тогава й повярвал. Щом всичко му станало ясно, той обезумял от ярост и посегнал към хетския си нож, за да погуби Бакетамон, която по ужасен начин бе накърнила мъжествеността и тщеславието му. Но тя с готовност разголила гърдите си и подигравателно го подканила:

— Забий ножа си, Хоремхеб, забий го и ще се лишиш от короните. Защото аз съм жрица на Сехмет, в жилите ми тече свещена кръв и ако ме убиеш, ще загубиш законното си право върху фараонския престол.

Думите й накарали Хоремхеб да се овладее. Налагало се да запази добри отношения с Бакетамон, понеже само бракът с нея придавал законност на правата му върху фараонските корони. По този начин Бакетамон го поставяла натясно и той нищо не можел да й стори. Отмъщението й било съвършено, тъй като Хоремхеб не смеел дори къщата й да разруши и тя се изправяла пред очите му всеки ден, щом погледнел през прозореца. След като обмислил случилото се, той не намерил друг изход, освен да се преструва, че не знае нищо за похожденията на Бакетамон. Защото наредял ли да разрушат къщата, всички щели да забележат, че е узнал как Бакетамон е позволила на цяла Тива да оскверни постелята му. Затуй пред явния позор предпочел да понася хорския присмех зад гърба си. Но оттогава той престанал да досажда на Бакетамон — не я докосвал и живеел уединено. Редно е да отбележа, че и Бакетамон от своя страна се задоволи с градинската си къща и не поде никакви по-нататъшни градежи.

Такива неща се случиха с Хоремхеб, та не вярвам да е изпитал особена радост, когато жреците го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на Горното и на Долното царство, на лилията и на папируса. Той стана подозрителен, никому не се доверяваше напълно и смяташе, че заради Бакетамон всички се подиграват зад гърба му. Седеше като на тръни и сърцето му не намираше покой. Нанесената обида беше толкова голяма, че му беше невъзможно да се люби дори с други жени. Мъката и огорчението си потискаше с работа и затуй се зае да изкара нечистотиите от Египет, за да върне всичко в старото русло и да замени неправдата със справедливост.

За да бъда безпристрастен, аз съм длъжен да посоча и добрите дела на Хоремхеб, защото народът величаеше името му, смяташе го за добър владетел и още след първите години на царуването му го причисли към великите египетски фараони. За да няма съперници на властта си, той не допускаше никой да стане прекалено заможен или знатен и изцеждаше богатите и знатните, което много допадаше на народа. Наказа несправедливите съдии, възстанови правата на сиромаха и промени събирането на данъци, като въведе редовна плата на бирниците от фараонската съкровищница, така че те вече не можеха да изсмукват народа за собствено обогатяване.

Вечно неспокоен, той неспирно кръстосваше страната от област в област, от село в село да оправя неправдите. Пътя му бележеха отрязаните уши и окървавените носове на покварени бирници, плющене на камшици и писъци се разнасяха надалеч из околностите на селищата, в които съдеше. Сиромасите лично му излагаха оплакванията си, неговите служители не смееха да им попречат да разговарят с него и той раздаваше неподкупно правда. Поднови изпращането на кораби за Пунт, жените и децата на моряците плачеха по кейовете и по древен обичай разраняваха лицата си с камъни, а Египет богатееше, защото от десет кораба всяка година се завръщаха три, натоварени с безценни съкровища. Строеше също така нови храмове и отдаваше на боговете полагаемото се според достойнството и правдата им, без да облагодетелствува тях, с изключение на Хор, и без да покровителствува някои от храмовете, с изключение на този в Хетнетсут, в който народът обожествяваше неговата статуя и му принасяше в жертва волове. Заради всичко това народът го величаеше, благославяше името му и още приживе разказваше за него множество удивителни легенди.

Каптах също преуспяваше, от година на година ставаше все по-заможен и в Египет вече нямаше кой да съперничи на богатството му. Понеже си нямаше жена и деца, за свой наследник беше определил Хоремхеб, за да може да си гледа живота на спокойствие и да трупа още повече богатства. Затуй Хоремхеб не го изцеждаше така безогледно, както останалите египетски богаташи, и на бирниците не позволяваше да го притесняват.

Каптах често ме канеше в своя палат, разположен в богаташкия квартал и обхващащ заедно с градините си изцяло площта между четири улици, така че нямаше нито един съсед, който да му разваля спокойствието. Хранеше се от златни блюда, в дома му водата по критски образец течеше от сребърни чучури, басейнът му също беше от сребро, седалката в нужника беше от абанос, а стените — облицовани със скъпи камъни, съчетани в приятни фигури. Предлагаше ми чудесни ястия и вино от пирамидите. По време на ядене го развличаха свирачи и певци, а най-красивите и изкусни танцьорки от Тива го забавляваха с великолепни танци. Удоволствието му с жените все пак не беше особено, понеже дебелият корем му пречеше, та отдаваше предпочитание на стомашните наслади като по-благи в сравнение с предлаганите от жените.

Той уреждаше също големи угощения и знатните и богати египтяни на драго сърце му гостуваха, въпреки че по рождение беше роб и в държанието му имаше много от навиците на роба — бършеше носа си с длан и звучно се оригваше по време на ядене. Беше щедър домакин, раздаваше скъпи подаръци на гостите си, а съветите му по търговски въпроси бяха хитроумни, така че от общуването си с него печелеха всички. Разправяше занимателни истории, нерядко за забавление на гостите се предрешваше като роб и по подобие на робите разказваше невероятни лъжи, защото беше прекомерно богат, за да се бои от подигравки заради своето минало. Пред знатните египтяни дори се перчеше, че е бивш роб. На мен ми казваше:

— Господарю Синухе, светът е устроен толкоз странно, че щом човек веднъж забогатее достатъчно много, вече не може да осиромашее, ами става все по-богат, даже и да не го желае. Но моето замогване тръгна от теб, Синухе, та затуй винаги ще те смятам за мой господар и до края на живота ти няма да ти липсва нищо. За теб е по-добре да не си богат, защото не би съумял да си служиш с богатството си — само смут ще сееш и ще причиняваш голяма вреда. Добре стана, че прахоса имуществото си през злощастното царуване на лъжефараона. Сега аз ще бдя над интересите ти и ще се грижа да не се лишаваш от нищо разумно, което ти е необходимо.

Към художниците се отнасяше благосклонно, скулпторите извайваха образа му от камък, извайваха го строен и величав, с изящни крайници, с малки ръце и крака и с изпъкнали скули. От статуите си гледаше с двете очи, седеше замислен, кръстосал крака, с папирусов свитък на коленете и с перо в ръка, макар че никога не се бе опитвал да се научи на четмо и писмо — вместо него писарите му четяха, пишеха и пресмятаха големите числа. Тези изображения много го забавляваха, а жреците на Амон, на които още след завръщането си от Сирия бе дал безброй подаръци, за да си няма разправии с боговете, наредиха да му се издигне статуя в големия храм и той заплати разноските по нея.

Накара също да му изградят внушителна гробница в града на мъртвите и художниците изписаха по стените й много картини от всекидневието и развлеченията му. Изобразиха го като велможа, зрящ и без корем, понеже се опитваше да измами боговете и да влезе в Западната страна такъв, какъвто му се искаше да бъде, а не какъвто беше, макар че приживе предпочиташе да си остане същият, за да има по-малко неприятности. Със същата цел за гробницата си накара да му изготвят книга на мъртвите, която беше най-изкусно направената и най-обърканата книга на мъртвите, каквато някога бях виждал. Състоеше се от дванадесет свитъка с изображения и надписи, със заклинания, които да омилостивяват подземните духове, да поставят върху везните на Озирис подправени теглилки и да подкупват справедливите павиани. Всичко това извърши от предвидливост, но иначе изобщо не мислеше за смъртта и почиташе нашия скарабей повече от всяко друго божество.

На мен богатството и щастието на Каптах не ми се зловидеха, радостта и доволството на другите също не ми се зловидеха и вече не исках да лишавам хората от илюзии, щом те ги ощастливяваха. Така или иначе човешкият живот до голяма степен е изтъкан от илюзии. Затуй истината е неприятна и горчива и мнозина предпочитат да бъдат погубени, отколкото да им се разрушат илюзиите. Ето защо аз не рушах умишлено илюзиите на хората, щом те ги правеха доволни и честити и не ги подбуждаха към злини.

Но моето чело не охлаждаха никакви илюзии, радост не сгряваше сърцето ми, нито работата ме удовлетворяваше, макар че през тези години работех усърдно — излекувах много болни, на няколко пъти отварях човешки черепи, пациентите ми оздравяваха и само трима се поминаха, та си създадох име на изкусен трепанатор. Аз обаче вечно недоволствувах. Може би се бях заразил от раздразнителността и мърморенето на Мути и непрекъснато хоках де когото срещнех. Каптах упреквах заради чревоугодничеството му, бедните — заради мързела им, богатите — заради себелюбието им, съдиите — заради равнодушието им. Никой не можеше да ми угоди, от всички бях недоволен и горчиво ги подигравах. Само болните и децата щадях. Болните лекувах, без да им причинявам излишни болки, а Мути карах да раздава меденки на децата от улицата, чиито очи ми напомняха ясните очи на Тот.

За мен хората казваха: „Този Синухе е досаден, озлобен човек, черният му дроб е отекъл и злъчка потича от устата му, щом проговори. Преждевременно се е състарил и вече не умее да се наслаждава на живота. Пък и злодеянията му го преследват, та нощем сън не го хваща. Затуй нека не му се сърдим и не му обръщаме внимание — езикът му жили него самия повече, отколкото нас.“

И бяха прави, защото, след като се намърморех, аз страдах от собствената си раздразнителност, проливах сълзи и давах зърно на мързеливците, свалях дрехата си, за да загърна пияницата, от богатите просех извинение за упреците си и вярвах в честността на съдиите. Така ставаше, защото продължавах да бъда слаб и не можех да променя природата си.

Но аз даже и Хоремхеб одумвах. Всичките му деяния ми се струваха лоши, а най-много укорявах неговите дръгливци, които хранеше от фараонските хамбари и които водеха ленив живот, в бирариите и кръчмите се хвалеха с подвизите си, биеха се, нараняваха се и изнасилваха сиромашките дъщери, така че тиванските улици станаха опасни за жените. Хоремхеб извиняваше злосторствата на воините си и все гледаше да ги оправдае. Когато сиромасите се обръщаха към него в защита на дъщерите си, той казваше, че трябвало да се гордеят, загдето воините подсилвали Египет със свежа кръв. Всъщност той ненавиждаше жените, гледаше на тях само като на средство за раждане на деца и друга заслуга не им признаваше.

Ония, които ми желаеха доброто, ме предупреждаваха да не злословя срещу Хоремхеб и ми запушваха устата с длан, когато на висок глас го одумвах на публично място. Те се бояха за мен и за себе си, отстраняваха се бързо и ме оставяха сам. С течение на времето Хоремхеб ставаше все по-недоверчив, държеше да знае всичко, което се говореше за него, и скоро нямаше обществено място или пивница, където негов човек да не надава ухо какво приказват и от какво се оплакват хората. Трябва да призная, че по този начин той се добираше до много неправди, за които народът не се осмеляваше да го уведоми, и със строга ръка наказваше злосторниците. Ала не по-малко пострадваха ония, които дръзваха да го укорят за деянията му. Гърбовете им плуваха в кръв, заради острия си език мнозина биваха изпращани в рудниците и каменоломните, а някои, обвинени в магьосничество, биваха хвърляни за храна на крокодилите. Но Хоремхеб издържаше подслушвачите си със средства от фараонската хазна, та те не печелеха от доносничеството си и не се сдобиваха с имуществото на ония, които обричаха на погибел. Затуй човек можеше да се опази от издайничество, като подкупи и пои с вино подслушвачите. Сиромасите пък се избавяха от тях, като им предоставяха жените и дъщерите си за забавление, така че подслушвачите водеха приятен, безделен живот в усърдна служба на господаря си. Самият Хоремхеб казваше:

— Дадох всекиму заслуженото, дори сиромахът пак е доволен — в глинената му хижа не липсва ни масло, ни лой. Много ме радва в Египет отново да виждам охранени деца, защото децата са богатството на страната, здравите момчета стават добри войници, а пълните момичета раждат повече деца от измършавелите. Обаче безделието поражда леност, а охолството — тревоги и зли приказки. Затуй трябва да управлявам зорко, че иначе на египетския народ скоро ще му стане прекалено хубаво под закрилата на пастирската ми гега.

Ето защо той товареше народа с общополезна работа, караше го да прокарва каменни пътища и големи канали, да не би някой ден от безделие да му хрумне да заговорничи против неговата власт. Така по време на царуването му народът беше като вол — добре хранен, ала непрекъснато подръчкван от копията, та не му оставаше време да си поеме дъх. По нареждане на Хоремхеб в новопостроените храмове се поставяха изображения и надписи, които величаеха делата и победите му, така че народът всеки ден да си спомня как е заменил неправдата със справедливост и е дал всекиму заслуженото. Разказвачите на приказки, дето, седнали на постелките си край портите и по уличните ъгли, прославяха подвизите му и разказваха за божествения му произход, също беше взел под свое покровителство, като им раздаваше подаръци, зърно, масло и бира. Но те са доста своенравни присмехулници, за които няма нищо свято, та в приказките си вплитат пъстри нишки и разсмиват хората. Самият Хоремхеб беше прекалено тщеславен, за да разбере, че наетите от него разказвачи го подиграваха. Пък и не всички слушатели разбираха приказките им, ами ги слушаха със зяпнала уста и смаяно вдигаха ръце при твърдението, че Хоремхеб дошъл на бял свят, когато бог Хор, пътешествувайки, спрял близо до Хетнетсут и приклекнал край пътя…

Ала Хоремхеб ставаше все по-недоверчив и така настъпи денят, когато неговите стражи дойдоха у дома, надянаха ми сандалите, заметнаха ме с дреха, разгониха с дръжките на копията си болните от двора и ме отведоха при него. Отново беше пролет, приливът се беше оттеглил и лястовиците неспокойно се стрелкаха над речната вода, натежала от жълта тиня. Стражите ме изправиха пред Хоремхеб, който през тези години се бе състарил, лицето му бе пожълтяло и мускулите му приличаха на отоци по високото изпосталяло тяло. Погледна ме с безрадостните си очи и поде:

— Синухе, неведнъж карах да те предупредят, но ти не обърна внимание на предупрежденията ми и продължаваш да говориш пред хората, че войнишкият занаят бил най-долният и най-презреният от всички занаяти. Казваш, че по-добре било децата да умират в майчината утроба, отколкото да се раждат за войници, и че на жената й стигали две-три деца. Повече не било нужно да ражда и по-добре да бъдела щастлива с отглеждането на две-три деца, отколкото бедна и нещастна с девет-десет. Казвал си също, че всички богове били еднакви, а всички храмове — тъмни пещери, и си твърдял, че богът на лъжефараона превишавал всички останали богове. Според теб човек не бивало да продава и купува други хора като роби, говорел си, че народът, който орял и сеел, жънел и прибирал зърното в хамбари, притежавал земята, дето я засявал, и хамбарите, в които прибирал реколтата, макар тази земя да принадлежала на фараона или на бога. Казвал си също, че моята власт не се отличавала кой знае колко от хетската, и още много дивотии си приказвал. Всеки друг за много по-малко отдавна щеше да вади камъни в каменоломните и да се превива под тоягите. Аз обаче бях снизходителен към теб, Синухе, понеже някога бяхме приятели и докато жрецът Ейе беше жив, ти ми трябваше като единствен свидетел срещу него. Сега вече не си ми нужен, а напротив — докато си жив, от теб и от онова, което знаеш, мога да имам вреда. Ако беше разумен, щеше да си държиш устата, да си гледаш животеца и да си доволен от съдбата си, защото наистина нищо не ти липсва. Ти обаче бълваш гнусотии срещу мен, което повече не мога да понасям.

Думите му ставаха все по-ядни, той заплющя със златния камшик по измършавелия си крак, сбърчи вежди и продължи:

— Честна дума, досаждаш ми като пясъчна бълха между пръстите на краката и като говежда муха на гърба. В градината си не мога да търпя безплодни храсти, по които покарват само отровни тръни. В Кеми отново е пролет, след оттеглянето на водата лястовиците се потулват в тинята да летуват, гълъбите гукат и акациите цъфтят. Лошо годишно време е пролетта, защото поражда неспокойствие и злословие, разгорещени хлапаци гледат на кръв, вдигат камъни и замерят стражите, а изображенията ми в храмовете вече са бивали осквернявани с говежди тор. Затуй се налага да те прогоня от Кеми, Синухе, та кракът ти никога вече да не стъпва на египетска земя. Позволя ли ти да останеш тук, ще дойде ден, когато ще трябва да наредя да те погубят, а това не ми се иска, след като си ми бил приятел. Безразсъдните ти приказки могат да се превърнат в искра, която ще подпали сухите тръстики, а веднъж пламнали, те ще изтлеят в пепел. Ето как понякога думите стават по-опасни от копията. Аз ще прочистя Кеми от злите езици, както добрият градинар прочиства зеленчуковите лехи от плевели. Напълно разбирам хетите, които набучват на колове покрай пътищата си всички магьосници. Не ще допусна в Кеми отново да лумнат пожари — нито заради хора, нито заради богове. Затуй ще те прогоня, Синухе. Така или иначе ти, изглежда, никога не си бил египтянин, а някакъв странен урод, някакъв мелез, в чиято болна глава се загнездват болни мисли.

Може би беше прав и болката в сърцето ми сигурно се дължеше на това, че в жилите ми свещената кръв на фараоните се бе смесила с мъртвешката кръв на Митани, избледняла при залеза на света. При все това от думите му ме досмеша и от учтивост сложих ръка пред устата си, за да прикрия смеха си. Иначе неговата закана ме сепна, защото Тива беше моят роден град, в него бях израснал и нямах желание да живея някъде другаде. Смехът ми обиди много Хоремхеб, който бе очаквал, че ще се просна в нозете му и ще моля за милост. Затуй той замахна с фараонския камшик и отсече:

— И така, прогонвам те от Египет за вечни времена, а когато умреш, тялото ти също не бива да се погребва в Египет, макар че разрешавам по стар обичай да бъде балсамирано, за да устои на смъртта. Ще бъде погребано на брега на източното море, откъдето потеглят корабите за Пунт и където те заточавам. В Сирия не мога да те прогоня, защото тя все още представлява купчина тлеещи въглени, които не е нужно да се раздухват. В Куш също не мога да те заточа, понеже твърдиш, че цветът на човешката кожа нямал значение и че негрите и египтяните били равностойни, та нищо чудно да посадиш нелепи мисли в негърските глави. Морският бряг обаче е пуст, там спокойно можеш да приказваш на червените вълни и на черния пустинен вятър, а от скалите на воля можеш да изнасяш проповеди пред чакалите, гарваните и змиите. Стражите ще определят докъде можеш да се движиш и ще те прободат с копията си, ако прекрачиш установената от тях граница. Иначе няма да изпитваш никакви лишения — ще имаш мека постеля и обилна храна и всяка твоя разумна молба ще бъде изпълнена. Изгнанието ти в самота е достатъчно сурово наказание и понеже някога бяхме приятели, не искам да те угнетявам по друг начин. Важното е, че ще се отърва от противните ти брътвежи.

Самотата не ме плашеше, защото по рождение бях самотник и целия си живот бях прекарал в самота, но сърцето ми се сви при мисълта, че повече нямаше да виждам Тива, че никога вече под краката си нямаше да усещам меката пръст на Кеми и нямаше да пия от водата на Нил. Затуй рекох на Хоремхеб:

— Тъй като заради ожесточеността и острия ми език хората ме отбягват, аз имам малко приятели и може би ще ми позволиш да се сбогувам с тях. Бих искал с Тива също да се сбогувам, да мина още веднъж по алеята на овните, да вдъхна уханието на тамян сред пъстрите колони на големия храм и миризмата на пържена риба в бедняшкия квартал, когато привечер жените стъкват огньове пред глинените къщурки, а мъжете се прибират от работа с отмалели плещи.

Ако бях заплакал и се проснех ничком в нозете му, Хоремхеб сигурно щеше да откликне на молбата ми, защото беше тщеславен и главна причина за неговата неприязън спрямо мен явно беше усещането, че не му се възхищавам и в сърцето си не го признавам за истински фараон. Но въпреки слабостта и овчедушието си аз не исках да се унижавам пред него, понеже знанието не бива да се унижава пред властта. Затуй отново сложих ръка пред устата си, прикривайки с прозявка вълнението и страха си — нали когато най-много се боя, на мен винаги ми се приспива, с което, струва ми се, се отличавам от много други хора. Тогава Хоремхеб отговори:

— Не одобрявам празните сбогувания и протакания, понеже самият аз съм воин, прям човек и не обичам мекушавостта. Ще облекча заминаването ти, като те отпратя незабавно. Не ми трябват никакви размирици и протести заради теб, защото в Тива ти си известен, и то по-известен, отколкото сам предполагаш. Затуй ще тръгнеш в затворен паланкин, а ако някой пожелае да те съпроводи до мястото на изгнанието ти, няма да го възпра. Само че ще трябва да остане при теб завинаги — дори след смъртта ти не бива да се връща и ще остане там до собствената си смърт. Опасните мисли са като чумата, пренасят се лесно от човек на човек, та не искам твоята зараза да се върне в Египет чрез някой друг. Но ако под твои приятели имаш предвид някакъв мелничарски роб със зараснали кости на пръстите или някакъв художник пияница, който клечи край пътя и чертае божества, или пък неколцината негри, навъртали се в дома ти, то напразно ще ги търсиш да се сбогувате, защото са поели на дълъг път и никога не ще се завърнат.

В този миг мразех Хоремхеб, ала още по-силно мразех себе си, понеже — без да го искам — ръцете ми продължаваха да сеят смърт и приятелите ми пострадваха заради мен. Вече не се съмнявах, че Хоремхеб бе погубил или обрекъл на смърт в синайските медни рудници неколцината мои приятели, които бях събрал около себе си затуй, че все още си спомняха за Атон. Не му отвърнах нищо, поклоних се с отпуснати пред коленете ръце и се оттеглих, поведен от стражите. Преди тръгването ми той на два пъти отвори уста да каже нещо и дори направи крачка след мен, ала спря, изплющя с камшика и рече:

— Такава е волята на фараона!

Сетне стражите ме затвориха в един паланкин и ме изведоха от Тива. Покрай трите тивански планини те ме понесоха към пустинята на изток, крачейки по прокарания от Хоремхеб каменен път. Двадесет дни ме носиха, докато стигнахме до едно пристанище, където веднъж в годината плаващите до Пунт кораби се товареха и разтоварваха, след като от Тива първо се спускаха по течението и през канала преминаваха от реката до източното море. Понеже пристанището беше населено място, пътувахме още три дни покрай брега до едно изоставено село, обитавано някога от рибари. Тук стражите определиха къде да се движа и ми построиха къща. В нея живея от години, в нея остарях и отпаднах. Не ми е липсвало нищо, което съм пожелавал, живея като богаташ, разполагам с писци, с изящни папируси и абаносови кутии, в които държа написаните от мен книги и лекарските си принадлежности. Сега пиша последната, петнадесетата книга. Вече нямам нищо за разказване, уморих се да пиша, ръцете и очите ме заболяха и едва различавам писмената по папирусите.

Струва ми се, че ако не бях писал, нямаше да изкарам дълго. Докато пишех, изживявах живота си повторно, макар че в него хубавото за разказване беше малко. Пишех заради себе си — да мога да живея и да си обясня защо съм живял. Но аз така и не разбрах защо съм живял — в края на моята последна книга представата ми за това е по-малка, отколкото в началото на първата. И все пак писането ми носеше голяма утеха. Всеки ден през тези години морето беше пред мен, виждах го червено и черно, денем зелено, а нощем бяло, в знойните дни по-синьо от сините камъни и ми додейваше да го гледам, защото морската шир е твърде голяма и страшна, за да може човек да я гледа цял живот. Главата го заболява, а на залез-слънце при вида на морето сърцето му сякаш пропада в дълбок кладенец.

През всичките тези години гледах заобикалящите ме червени планини, наблюдавах пясъчните бълхи, със скорпионите и змиите сме стари познайници и вече не бягат от мен, ами се заслушват, когато им говоря. Струва ми се все пак, че те са лоши приятели на човека, и затуй ми омръзнаха не по-малко от стоварващите се гребени на морските вълни, които нямат край.

Трябва обаче да добавя, че по време на пребиваването ми в това село с порутени къщи и избеляващи кости още през първата година, когато корабите отново поемаха към Пунт, при мен дойде Мути. Беше пристигнала заедно с един фараонски керван от Тива. Приближи се, отпусна ръце пред коленете си, поздрави ме и горко заплака, като видя в какво окаяно състояние се намирам: бузите ми бяха хлътнали, коремът ми се беше стопил, нищо не ме интересуваше и гледах само времето да минава, втренчил поглед в морето, докато ме заболеше главата. Тя обаче бързо се съвзе, започна да мърмори и укорително ми каза:

— Хилядократно съм те предупреждавала, Синухе, да не си пъхаш главата в примката заради мъжкото у теб, ала мъжете са по-глухи от камък, държат се като хлапаци и все си блъскат главата в стената, макар че тя не помръдва. Достатъчно си се блъскал в стената, господарю Синухе, време е да се закротиш и да заживееш разумно, без оная работа, дето мъжете за свой срам крият под престилката си, да те вълнува и да разпалва главата ти, защото от нея иде всичкото зло на този свят.

Когато с упрек й казах, че не е трябвало да напуска Тива, тъй като връщане назад нямаше и й предстоеше да споделя моя изгнанически живот, което нямаше да позволя, ако бях предугадил намеренията й, тя продължи да умува:

— Напротив, с теб се случи най-доброто, което някога ти се е случвало, и мисля, че фараон Хоремхеб ти е истински приятел, щом ти е отредил такова спокойно място да прекараш старините си. И на мен ми дотегна суетнята в Тива, дотегнаха ми свадливите съседи, които вземат на заем кухненски съдини, без да ги връщат, и хвърлят боклуците си в моя двор. Като размишлявам, виждам, че след пожара медникарската къща вече не беше предишната: пещта изгаряше печеното ми, маслото в делвите гранясваше, подът вледеняваше краката ми и капаците на прозорците неспирно скърцаха. Тук обаче можем да започнем отначало и да подредим всичко по свое желание. Вече открих чудесно място за градина, ще насадим зеленчуци и кардамон, дето толкоз го обичаш като подправка в соса, господарю. А пък тези мързеливи безделници, които фараонът е сложил да те пазят от разбойници и нехранимайковци, ще ги карам всеки ден да ходят на лов за пресен дивеч, да ловят риба от морето и да събират миди и раци по брега, макар че морските риби и миди едва ли са толкоз вкусни както речните. С твое позволение, господарю, ще си избера овреме подходящо място за гроб. Веднъж като съм дошла тука, другаде нямам намерение да ходя. Доста се уморих да бродя от селище на селище, докато те намеря, и странствуването ме плаши — нали досега кракът ми изобщо не беше стъпвал извън Тива.

Така Мути ме утешаваше и ме развличаше с дърдоренето си. Мисля, че единствено нейна беше заслугата отново да се вкопча в живота и да се заловя да пиша. Щеше да бъде несправедливо спрямо нея, ако умрях и я оставех да изживява старините си в самота там, където бях заточен аз. Подтикна ме да пиша и аз усърдно заработих с писеца, въпреки че тя самата не можеше да чете и в себе си положително смяташе писанията ми за нелепа приумица. Но тя държеше да имам занимание, което да придава смисъл на изгнаническия ми живот. Грижеше се да не се заседявам до късна вечер и да не съсипвам очите си, ами да пиша умерено, сегиз-тогиз да си отдъхвам и да похапвам от вкусните ястия, които ми готвеше. Както си беше наумила, тя подгони фараонските стражи да работят и отрови живота им, та ядно я ругаеха зад гърба й и я наричаха бясна вещица. Не смееха обаче да й се противят, защото веднага ги обсипваше с грозни думи, а езикът й беше по-остър от остена, с който се подръчкват воловете, и нареждаше за оная работа, дето я криели под престилките си, такива истории, че те посрамено забиваха поглед в земята и почваха да ровят с крака в пръстта.

От друга страна, струва ми се, Мути им оказваше доста благотворно въздействие, защото ги държеше в постоянно движение, така че не скучаеха, докато ме вардеха, нито им оставаше време да ме проклинат и да замислят как да ме погубят, за да се избавят от мен и да се завърнат в Тива, ами благославяха миговете за почивка. Мути ги възнаграждаваше, като им печеше хубав хляб и им наливаше силна бира в големи паници. От градината и получаваха пресни зеленчуци и тя ги учеше да си готвят разни ястия, така че не заболяваха от еднообразната храна, която им се полагаше към заплатата. Всяка година, щом корабите потегляха за Пунт, Каптах по нейна поръчка ни изпращаше от Тива цели магарешки товари най-разнообразни стоки. Писарите си караше да ми пишат писма и ми разказваше за събитията в Тива, тъй че не живеех в пълно неведение. По такъв начин стражите извличаха голяма полза от това, че ме вардеха: Мути ги учеше на ценни умения, а от моите подаръци те се замогваха прилично, завръщането в Тива не ги блазнеше много.

След като разказах всичко това, писането вече ме измаря и очите ме болят. Пък и котките на Мути скачат в скута ми, отриват глава в ръката ми, с която държа писеца, и ми пречат да пиша. Всичко разказано дотук изтощи сърцето ми, крайниците ми изнемогват и вече копнеят за вечен покой. Възможно е да не съм щастлив, ала не съм и много нещастен в самотата си. Колкото по-самотен съм бивал и колкото по-далече съм се намирал от хората, толкова по-ясно съм прозирал и тях, и делата им, и пустославието на делата им. Защото доста пустославни са всички дела, които човек извършва през живота си.

Ала благословени да са папирусът и писецът, които ме накараха отново да се почувствувам малко момче, доплавало по реката в насмолена тръстикова лодка, незнаещо що е печал и непознаващо скърбите на познанието. Отново бях невръстно дете в къщата на баща ми Сенмут, отново горещите сълзи на изкормвача Мети капеха по ръцете ми. С Минея бродех по вавилонските пътища и хубавите ръце на Мерит обгръщаха шията ми. Плачех със страдащите и раздавах зърно на сиромасите. За всичко туй с радост си спомням, но за злодеянията си и за огорчението от несполуките не искам да си спомням.

Аз, египтянинът Синухе, написах всичко това за себе си. Не за боговете, не за човеците и не за да обезсмъртя името си, а само за себе си — бедния и опечаления, и за сърцето си, чиято чаша се напълни. Не мога да се надявам името ми да се съхрани чрез написаното, защото знам, че след моята смърт стражите ще унищожат всичките ми писания. По заповед на Хоремхеб те ще ги унищожат и ще сринат къщата ми, ала не съм сигурен дали това изобщо ме натъжава, понеже след всичко преживяно вече не държа името ми да се увековечи.

И все пак аз ще се погрижа за запазването на тези петнадесет книги. За всяка от тях Мути изплете здрава обвивка от палмови влакна. Ще ги увия и ще ги сложа в сребърна кутия, която ще пъхна в сандък от яко абаносово дърво, а сандъка ще затворя в медна ракла, както божествените книги на Тот някога са били затворени в ракла и пуснати на речното дъно. Но дали по този начин книгите ще бъдат увардени от стражите и дали Мути ще успее да ги положи в гроба ми — това не знам и не държа особено да го знам.

Защото аз, Синухе, съм човек и като човек съм живял във всекиго, който е бил преди мен, и като човек ще живея във всекиго, който ще дойде подир мен. Ще живея в плача и радостта на човека, ще живея в скръбта и страха му, в добротата и лошотията му, в правдата и неправдата, в слабостта и силата. Като човек ще живея в човека вовеки и затуй не са ми нужни жертви на гроба, нито безсмъртие за името ми. Това написа египтянинът Синухе, оня, който живя самотен през всичките си земни дни.