Сияйна зора

Глава I

Тази вечер в „Тиволи“ беше тихо. Пет-шест мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по едната страна на широкото помещение, цялото построено от дялани греди. Двама от мъжете разискваха качествата на боровия чай и лимоновия сок като лекарства против скорбут. Те спореха с подтиснат вид, често спираха и изпадаха в мрачно мълчание. Другите едва ли ги забелязваха. До отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. Масата за барбут беше празна. Един-единствен човек играеше на масата за „фараон“. Дори топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до зачервената, бумтяща печка и говореше с една млада тъмноока жена с приятно лице и фигура, позната от Джуно до Форт Юкон под името Девата. Трима мъже играеха покер, но играта им беше вяла, чиповете ниски и край тях нямаше никакви наблюдатели. В танцувалния салон в задната част на заведението три двойки унило танцуваха валс под звуците на една цигулка и едно пиано.

Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите у хората се бяха свършили. Миньорите от Музхайд крийк и другите минни находища на запад се бяха прибрали, летният добив на злато беше добър и кесиите на мъжете бяха натежали от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а пък и миньорите от Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и на използуването на огъня. През зимата никой не работеше и бяха свикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите поселища от рода на Съркъл Сити. Времето минаваше бавно, кесиите им бяха добре напълнени, а единствените развлечения се предлагаха и кръчмите. Въпреки тона „Тиволи“ беше почти празен и Девата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:

— Ако до няколко минути не се случи нещо, ще отида да си легна. Какво става с този град? Да не би всички да са измрели?

Бейтс дори не се потруди да отговори, а намръщено продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горната част на Юкон, собственик на „Тиволи“ с всичките му хазартни развлечения, прекоси унило големия салон и се присъедини към другите двама край печката.

— Да е умрял някой? — попита го Девата.

— Така изглежда — беше отговорът.

— Тогава целият град трябва да е измрял — заключи тя и отново се прозя.

Макдоналд се захили, кимна и отвори уста да каже нещо, но входната врата се отвори широко и в осветеното пространство се появи един мъж. С него нахлу струя мразовит въздух, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около колената му и продължи нататък, все по-тънка и по-тънка, за да свърши на десетина крачки от печката. Новодошлият свали сламената четка от пирона на вратата и изчетка снега от мокасините си и високите си вълнени навои. Той щеше да изглежда огромен, ако в същия момент към него не се бе приближил откъм бара, за да му стисне ръката, един още по огромен канадец.

— Здрасти, Дейлайт — поздрави го канадецът. — Дявол го взел, страшно се радвам, че те виждам!

— Здрасти, Луис! Кога си пристигнал? — отговори новодошлият. — Ела да пием по чашка и да разправиш на всички за Бон крийк. Ей, дявол да го вземе, дай да си стиснем отново ръцете! Къде е тоя, твоят съдружник? Той ми трябва.

Един друг златотърсач, също така огромен на ръст, се отдели от бара и дойде да се здрависа. Други такива великани като Хендерсън и Луис Французина — собственици на участък при Костената река, не биха се намерили в цялата област, и въпреки че бяха само с половин глава по-високи от новия гост, пред тях той се губеше напълно.

— Здравей, Олаф, точно ти ми трябваш — каза Дейлайт. — Утре е рожденият ми ден и искам да те съборя по гръб. Разбра ли? И тебе. Луис. Мога всички ВИ да съборя, ненапразно утре е рожденият ми ден. Ясно ли ви е? Да вървим да пием! Олаф, ей сега ще ти обясня всичко!

С идването на новия посетител сякаш някаква животворна струя се разля из кръчмата.

— Та това е Бърнинг Дейлайт1! — извика Девата. Тя първа го позна, когато той застана сред стаята.

Чарли Бейтс вече не се мръщеше, а Макдоналд побърза към бара, където се бяха настанили тримата приятели. Самото присъствие на новия гост веднага развесели и оживи всички. Келнерите се засуетиха, гласовете зазвучаха по-високо, разнесе се смях. Цигуларят погледна през отворената врата и каза на пианиста:

— Дошъл е Бърнинг Дейлайт. — И веднага музиката се засили, а танцуващите двойки като че ли се събудиха и с увлечение се развъртяха из салона. Всички знаеха, че щом се е появил Бърнинг Дейлайт, скуката веднага ще се изпари.

Дейлайт се обърна е гръб към бара, огледа кръчмата и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.

— Здравей, Дево, здравей, мила! — извика той. — Привет, Чарли! Какво става с вас? Защо сте унили! Един ковчег струва само три унции! Елате насам да му пийнем, Ей, вие, покойници! Елате насам, избирайте си отрова по вкус. Всички, елате всички насам. Днешният ден е мой, цяла нощ ще гуляя! Утре навършвам тридесет години — значи, прощавай младост! А днеска здравата ще гуляем! Какво ще кажете? Приемате ли? Идвайте насам тогава, идвайте насам!

— Почакай за минутка, Дейвис! — извика той към играча на „фараон“, който беше вече станал от масата. — Хвърли картите, да видим кой ще плаща черпнята; дали аз тебе ще черпя или ти всички нас?

Той извади тежка торбичка със златен пясък и я хвърли на масата.

— Петдесет — обяви той.

Дейвис раздаде две карти. Спечели Дейлайт. Дейвис записа сумата на листче хартия, а човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на печелившия, В съседния салон звуците на валса замлъкнаха и трите двойки, придружени от цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.

— Идвайте, идвайте насам! — ги посрещна Бърнинг Дейлайт. — Поръчвайте си кой, каквото иска! Тази вечер е моя! Използвайте случая, такова нещо рядко се случва. Идвайте всички, сиваши, лососини! Казвам ви, че тази вечер с моя…

— Тъжна вечер, само вълците вият! — прекъсна го Чарли Бейтс.

— Вярно, приятели — весело подхвана Дейлайт. — Тази вечер е моя, а аз съм стар вълк. Слушайте!

И той зави глухо, протяжно, както вие вълк единак, а Девата потръпна и запуши уши с тънките си пръсти. След минута тя вече се въртеше в обятията му из съседната стая, заедно с трите други двойки, а цигуларят и пианистът вдъхновено свиреха някакъв вирджински кадрил. Все по-бързо се въртяха обутите в мокасини крака и скоро всички бяха обхванати от бурно веселие. Център на веселието беше Бърнинг Дейлайт. Неговото настроение, остротите и шегите му разсяха скуката, която бе царувала в кръчмата до неговото идване.

Като че ли и самият въздух се промени, зарази се от изключителната му жизненост. Посетителите, които идваха от улицата, веднага усещаха нещо извънредно, а в отговор на въпросите им келнерите кимаха към съседната стая и многозначително казваха: „Бърнинг Дейлайт празнува.“ Мъжете влизаха, оставаха и не даваха покой на барманите. Комарджиите се раздвижиха и скоро масите бяха вече пълни, а тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над смесицата от груби мъжки гласове, ругатни и силен смях.

Малко хора познаваха Елам Харниш под друго име освен Бърнинг Дейлайт, името, което му бе дадено отдавна, в дните на първите заселници, заради навика му сутрин да измъква приятелите си изпод одеялата с натякването, че зората вече сияе. Сред пионерите на дивата и далечна арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите.

Хора като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли по-отдавна; но те бяха дошли от изток през Скалистите планини от местата около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883, едва осемнадесетгодишен, той бе прекосил Чилкут с петима другари. Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха загинали при нещастни случаи сред огромната, студена и непозната пустош. И оттогава в течение на дванадесет години Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.

Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше отрасъл заедно със самата страна. Не познаваше други земи. Цивилизацията беше за него като сън от някакъв предишен живот. Пионерски поселища като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха столици. Не само че бе отрасъл със самата страна, но колкото и примитивна да беше, той бе помогнал за изграждането и. Беше участвал в създаването на историята и географията и тези, които дойдоха след него, писаха за неговите преходи и нанасяха на карти пътеките, направени от неговите стъпки.

Героите обикновено не величаят другите герои; но сред обитателите на тази млада страна, въпреки че беше млад, Дейлайт бе считан за старши. По време той бе дошъл преди тях. По подвизи нямаше равен на себе си. По издръжливост признаваха, че би могъл да умори и най здравите. Освен това считаха го за храбър, справедлив и честен.

Във всички страни, където животът не се цени скъпо и се смята за хазартна игра, на която безгрижно се играе, мъжете почти автоматично търсят забавление и отмора в хазарта. По Юкон те залагаха живота си за злато и тези, които успяваха да измъкнат златото от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъжествен и инстинктът му да участвува в играта на живота беше твърде силен. Неговата среда бе определила под каква форма да участва в тази игра. Той беше роден в една ферма сред Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон, страна на миньори, в която беше протекло детството на Елам. Той познаваше само големите рискове и големите залози. Дързостта и издръжливостта играеха известна роля в играта, но картите се раздаваха от великия бог — късмета. Честната работа за сигурни, но малки доходи не влизаше в сметките. Истинският мъж играеше на едро. Той винаги рискуваше всичко и ако не получеше всичко, значи, беше загубил. Така в течение на дванадесет години Елам Харниш губеше. Вярно е, че миналото лято бе измъкнал двадесет хиляди долара от Музхайд крийк и това, което бе останало под земята в участъка му, струваше други двадесет хиляди. Но както сам той се изразяваше, това значеше само да си получиш обратно собствената миза. Беше заложил дванадесет години от живота си, а за такъв залог и четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба — цената на една чашка и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и снабдяването с всичко необходимо за следващата година.

Хората на Юкон бяха променили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“.

След като свърши танца, Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият отново. Една чаша струваше един долар, златото вървеше по шестнадесет долара унция2; в кръчмата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички посетители. Това беше неговата нощ и никому не беше позволено да плаща за каквото и да било. Сам Елам Харниш пиеше умерено. Уискито не значеше нищо за него. Беше твърде жизнерадостен и здрав, с нормално тяло и нормален разум, така че нямаше наклонност да робува на алкохола. Беше прекарвал с месеци по пътеките и реките, без да пие нещо по-силно от кафе, а веднъж в течение на цяла година не бе пил дори и кафе. Но той обичаше близостта на хората и тъй като единственото развлечение по Юкон беше кръчмата, по този начин той изразяваше благоразположението си. Така правеха мъжете по време на детството му из миньорските поселища на запад. Намираше, че това е най-подходящият начин да се прояви сред обществото. Друг начин не познаваше.

Външността му беше представителна, въпреки че дрехите му бяха като на другите мъже в „Тиволи“. Краката му бяха обути в меки, кафяви мокасини от еленова кожа, изпъстрена с индийска везба от мъниста. Панталоните му бяха работни, а палтото ушито от одеяло. Отстрани висяха дълбоки кожени ръкавици с един пръст, подплатени с вълна. По юконски обичай те бяха свързани с кожена ремъчка, която висеше зад врата му. На главата си имаше кожен калпак, чиито наушници бяха дигнати, а връзките им свободно висяха. Слабото му леко издължено лице, с малко хлътнали бузи, изглеждаше почти като лице на индианец. Загорялата кожа и черните очи засилваха това впечатление, въпреки че и загарът на кожата, и самите очи издаваха белия човек. Изглеждаше по-стар от тридесетте си години, но понеже беше гладко избръснат и нямаше бръчки, изражението му все пак беше момчешко. Представата за по-зряла възраст идваше от други, трудно забележими следи. От по-дълбоките преживявания на човека, от това, което беше изтърпял и преживял, а то бе много повече от опита на обикновените хора. Беше живял първобитен и напрегнат живот и нещо от този живот припламваше в очите, таеше се в гласа, постоянно трептеше на устните.

Самите му устни бяха тънки и се затваряха плътно над равните му бели зъби. Но твърдостта им се смекчаваше от леката извивка нагоре в ъглите на устата. Тази извивка придаваше доброта на изражението му, също както малките бръчици в ъглите на очите му придаваха веселост. Тези черти смекчаваха суровия му вид, който в противен случай би бил жесток и груб. Носът му беше тънък, с правилни ноздри, деликатен и по размери подхождаше на лицето; а пък високото му, макар и тясно чело беше чудесно заоблено и симетрично. На индианската му външност подхождаше и косата — съвсем права и черна, с блясък, който издаваше само добро здраве.

— Бърнинг Дейлайт сияе и на свещ — засмя се Дан Макдоналд, когато откъм танцуващите се чуха възклицания и смях.

— Само той може така да прави, а, Луис? — каза Олаф Хендерсън.

— Да, по дяволите! Наистина само той! — каза Луис Французина. — Това момче е златно…

— А когато при второто пришествие всемогъщият бог промива душата на Дейлайт — прекъсна го Макдоналд, — той ще трябва да сипе и малко чакъл в коритото за промиване!…

— Тази беше добра! — измърмори Олаф Хендерсън и погледна с дълбоко възхищение кръчмаря.

— Много добра! — потвърди Луис Французина. — Мисля, че можем да му пийнем по този случай, а?

Глава II

Беше два часът през нощта, когато танцуващите поискаха да хапнат по нещичко и прекъснаха за половин час танците. И точно в този момент Джек Кърнс предложи да се играе на покер. Джек Кърнс беше едър мъж с груби черти, който заедно с Бетълс се опита несполучливо да основе лагер по горното течение на Койокук, далече зад Полярния кръг. След това Кърнс се върна при старите лагери във Форти Майл и Сиксти Майл и смени насоката на своите усилия. Той си поръча от Щатите малък гатер и един речен параход. Параходът в момента се превозваше от индианци с шейни и кучета през прохода Чилкут и щеше да се спусне до Юкон в началото на лятото, след стопяването на леда. По-късно, през лятото, когато Берингово море и устието на Юкон щяха да се изчистят напълно от лед, параходът, сглобен в Сент Майкъл, щеше да тръгне нагоре по Юкон, натоварен догоре с провизии.

Джек Кърнс предложи да се играе покер. Луис Французина, Дан Макдоналд и Хел Кембъл (който бе намерил доста злато по Музхайд) не танцуваха, защото нямаше достатъчно момичета за всички и бяха склонни да приемат предложението. Тъкмо търсеха пети човек, когато Бърнинг Дейлайт излезе от задната стая под ръка с Девата и всички танцуващи го последваха. Играчите на покер го поканиха и той тръгна към масата им в ъгъла.

— Искаш ли да играеш? — каза Кембъл. — Как е късметът ти?

— Тази вечер късметът ми работи — отговори разгорещено Дейлайт и в същото време усети как Девата предупредително стисна ръката му. Искаше и се да танцува с него. — Късметът ми работи, но предпочитам да танцувам. Не ми се ще да ви взема парите!

Никой не настоя. Сметнаха отказа му за окончателен, а Девата притискаше ръката му, за да го отдалечи и да го накара да последват тези, които бяха тръгнали да търсят нещо за ядене. Но точно тогава той промени решението си. Не че не му се танцуваше, нито пък искаше да я обиди; но постоянният натиск върху ръката му възбунтува мъжкото у него. Той си помисли, че не може да позволи на никоя жена да го командва. Въпреки че беше харесван от жените, те не значеха много за него. Бяха играчки, забавление, част от почивката сред голямата игра на живота. Той слагаше жените на едно равнище с уискито и хазарта, а от наблюдение бе открил, че е много по-лесно да се откъснеш от пиенето и картите, отколкото от жена, след като си се замотал здравата с нея.

Беше роб на себе си, което беше естествено при неговия здрав егоизъм, но се бунтуваше винаги, когато ставаше дума да бъде роб на някой друг. Тогава или буйстваше, или изпадаше в паника. Сладкото робство на любовта беше неразбираемо за него. Мъжете, които бе видял да се влюбват, му се струваха налудничави, а лудостта беше за него нещо недостойно за изучаване. Другарството с мъже беше съвсем различно от любовта към жените. В другарството нямаше робуване. То беше делова връзка, честна сделка между хора, които не се преследват един друг, а делят рисковете сред равнините, реките и планините в търсене на богатство и живот. Мъжете и жените се преследваха едни други и или едните, или другите трябваше да се преклонят пред чуждата воля. Другарството беше нещо различно. В него нямаше робуване; и въпреки че той, силният човек, по-силен от всяка представа за силен човек, даваше много повече, отколкото получаваше, той даваше не защото беше задължен да даде, а просто от щедрост раздаваше с пълни шепи плодовете на труда си и героичните си усилия. Да носи с дни багажа на гърба си през връхлитайте от бури проходи или през пълни с комари блата, да носи два пъти повече от другаря си, не беше нито задължение, нито несправедливост. Всеки върши каквото може. В това се състои деловитата същност на отношенията. Вярно е, че някои мъже са по-силни от другите; но щом всеки полага всички усилия, сделката е почтена, деловият дух е спазен и всеки получава, каквото му се полага.

Но с жените не беше така. Жените даваха малко, а искаха всичко. Жените имаха връзки на престилките си и бяха склонни да завържат с тях всеки мъж, който ги погледне два пъти. Ето например Девата — развика се, когато влезе, и беше страшно доволна, че я покани да танцуват. Един танц беше съвсем на място, но понеже танцува два пъти, три пъти и още много пъти с нея, когато го поканиха да вземе участие в покера, тя стисна ръката му. Това бяха досадните връзки на престилката, първото от многото неща, на които би го принудила, ако той отстъпи. Не че не беше хубава жена, не, беше и здрава, и красива и танцуваше превъзходно, но беше жена, изпълнена с чисто женското желание да го стегне във връзките на престилката си, да му завърже краката и ръцете и да му сложи собствения си знак. По-добре покер. Още повече, че обичаше покера не по-малко от танците.

Той се опря само с тежестта си на нейното дърпане и каза:

— Нещо ми се ще да ви поразмърдам!

Отново усети дръпване за ръката. Тя се мъчеше да го овърже във връзките на престилката си. За част от секундата той се превърна в дивак, в него се надигна страх и желание за убийство. За това неизмеримо малко време той се превърна в изплашен тигър, обзет от ярост и ужас, след като е подушил капана. Ако беше, само дивак, той или щеше да избяга, или щеше да скочи отгоре й и да я унищожи. Но в същия миг в него се прояви дисциплината, натрупана в течение на много поколения, благодарение на която човек бе станал обществено животно, макар и не съвършено. Тактът и любезността победиха, той се усмихна с очи в очите на Девата и каза:

— Върви и намери нещо за хапване! Аз не съм гладен. По-късно пак ще танцуваме. Нощта едва започва. Върви, мила!

Пусна рамото й и игриво я побутна, като в същото време се извърна към играчите на покер.

— Ако играете на свободен реланс, ще се включа и аз.

— Релансът е в размер на пода — каза Джек Керне.

— Не, напълно свободен!

Играчите се спогледаха един друг и Кърнс съобщи:

— Добре, напълно свободен!

Елам Харниш седна на свободния стол и започна да вади торбичката си със злато. Девата се понацупи за миг, след това последва другите танцьори.

— Ще ти донеса един сандвич, Дейлайт — извика тя през рамо.

Той кимна. Тя му се усмихваше опрощаващо. Беше успял да избегне връзките на престилката и, без да нарани жестоко нейните чувства.

— Хайде да играем с писани маркери — предложи той. — Чиповете само затрупват масата… Ако сте съгласни?

— Нямам нищо против — отговори Хел Кембъл. — Чиповете ще бъдат по петстотин.

— Моите също — отговори Харниш, а другите също определиха стойността на собствените си маркери. Луис французина, най-скромен от всички, оцени своите по сто долара всеки.

По това време в Аляска нямаше нито мошеници, нито професионални картоиграчи. Играеше се честно и мъжете си имаха доверие един на друг. Думата на един мъж струваше колкото златото в кесията му. Маркерът беше плосък, продълговат бронзов чип, който струваше може би един цент. Но когато играчът заложеше маркера в играта и обявеше, че струва петстотин долара, той биваше приет на стойност петстотин долара. Който и да го спечелеше, знаеше, че човекът, който го е заложил, ще си го вземе обратно срещу златен прах за петстотин долара, претеглен на везните. Тъй като маркерите бяха с различни цветове, не беше никак трудно да се познае чии са. В тези ранни дни по Юкон никой даже и не помисляше да играе със злато на масата. Човек отговаряше за загубите си в с всичко, което притежаваше, независимо къде се намират имуществата му и какъв е техният характер.

Харниш тегли карта и на него се падна да раздава. Това беше добро предзнаменование и докато бъркаше картите той викна на барманите да приготвят напитки за всички посетители на кръчмата. Той даде първата карта на Дан Макдоналд, който бе седнал от лявата му страна, и викна:

— Наблегнете до земята всички, малемути, хъски и сиваши! Напрегнете се и стъпвайте здраво! Стегнете мускули! Теглете с цялата си тежест хамутите, та да си скъсате жилите! Хууп ла! Йоу! Тръгваме за Хелън Брекфъст! И ще ви кажа направо, че ще има стръмни баири и здраво тичане тази нощ, преди да стигнем до хубавицата. И някой ще се поочука… здравата.

След като веднъж бе почнала, играта беше тиха и почти нямаше разговори, макар че около играчите цареше невъобразим шум. Елам Харниш беше запалил искрата. Все повече и повече златотърсачи влизаха и оставаха в „Тиволи“. Когато Бърнинг Дейлайт започваше да се весели, никой не искаше да бъде настрана. Дансингът беше пълен. Поради недостига на жени много от мъжете завързваха на ръката си носна кърпа и танцуваха вместо дами с другите мъже. Всички маси за хазартни игри бяха препълнени; гласовете на мъжете, които говореха, опрени на дългия бар и струпани около печката, се съпровождаха от постоянното тракане на чиповете и острия, ту надигащ се, ту спадащ шум на рулетката. Всичкият необходим материал за една разгулна юконска вечер беше налице и се размесваше.

При покера нямаше големи удари и щастието се усмихваше ту на един, ту на друг. Затова играта се водеше на високи ставки, с ниски карти и игрите бяха къси. Един флош на Луис Французина му донесе под от пет хиляди срещу тройките на Кембъл и Кърнс. Един под от осемстотин бе спечелен при сваляне на картите от чифт седмици. А веднъж Харниш плати на Кърнс две хиляди долара и го хвана в блъф. Когато Кърнс свали картите си, имаше флош манке, а картите на Харниш показваха, че той бе имал куража да плати на чифт десетки.

Но в три часа сутринта стана голямата „среща“. За такъв момент в покера понякога се чака със седмици. Новината се разнесе из „Тиволи“. Зрителите затаиха дъх. Мъжете, които бяха настрана, млъкнаха и се приближиха до масата. Играчите по другите маси изоставиха своите игри, дансингът опустя, така че накрая всички застанаха в кръг на пет-шест реда около масата за покер. Високото наддаване бе започнало, преди да се теглят карти, и продължаваше, без някой да има намерение да го прекъсва скоро. Кърнс беше раздал картите и Луис Французина бе отворил с един маркер — в неговия случай сто долара. Кембъл само плати, но Елам Харниш, който беше след него, хвърли петстотин долара, като каза на Макдоналд, че го пуска да влезе много евтино.

Макдоналд погледна отново картите си и сложи маркери за хиляда. След като размишлява дълго над картите си, Кърнс накрая влезе. След подобни размишления Луис Французина трябваше да плати още деветстотин долара, за да остане в играта. За да остане и да тегли карти, Кембъл също трябваше да плати деветстотин, обаче за обща изненада той не само ги плати, но вдигна още хиляда.

— Най-после всички поехте по нанагорнището! — забеляза Харниш, като плати хиляда и петстотинте, и на свой ред добави нови хиляда. — Красавицата ни чака на върха, внимавайте да не окъсате хамутите!

— И аз съм се запътил към тази дама! — каза Макдоналд, плати двете хиляди и допълнително дигна хиляда.

По това време играчите се постреснаха и вече не се съмняваха, че настъпва срещата на големите карти. Чертите на лицата им не издаваха нищо, но всички несъзнателно бяха започнали да изпитват напрежение. Всеки се мъчеше да изглежда съвсем естествено и естественият вид на всеки беше различен. Хел Кембъл показваше присъщата му съсредоточеност. Луис Французина проявяваше заинтересованост. Макдоналд запазваше добродушната си усмивка, въпреки че сега тя изглеждаше леко пресилена. Кърнс беше хладнокръвен и затворен, а Елам Харниш, както винаги, се шегуваше и смееше. На пода имаше вече единадесет хиляди долара и маркерите бяха натрупани в средата на масата.

— Нямам вече маркери — оплака се Кърнс. — Нека почнем да пишем полици!

— Радвам се, че оставаш — беше сърдечният отговор на Макдоналд.

— Още не съм платил. Дал съм вече хиляда. Колко трябват още?

— За да надникнеш вътре, ще ти струва три хиляди, но никои няма да те спре, ако речеш да дигаш.

— Да дигам ли? Дявол да го вземе, нямам такова намерение! Може би мислиш, че и на мене са ми дошли сервирани силни карти! — Кърнс погледна картите си. — Но ще ти кажа какво ще направя, Мак. Имам някакво предчувствие и само ще платя тези три хиляди!

Той написа сумата на парче хартия, подписа се и я постави в средата на масата.

Всички съсредоточиха погледите си върху Луис Французина. Той размърда картите си няколко пъти нервно, след това възкликна: „По дявола! Нямам никакво предчувствие!“ — и със съжаление ги хвърли сред чистените карти.

В следващия момент стотината чифта очи се преместиха върху Кембъл.

— Няма да те дигам, Джек — каза той и се задоволи да плати двете хиляди.

Погледите се преместиха към Харниш, който написа нещо на парче хартия и го бутна напред.

— Ще ви покажа, че тук не е нито неделно училище, нито благотворително дружество — каза той. — Плащам ти, Джек, и дигам с още хиляда. Да чуем твоето серви. Мак! Пак ти отворих работа!

— Мене работата ми понася, затова ще дигна още хиляда! — отвърна Макдоналд. — Още ли имаш същото предчувствие. Джек?

— Не ме напуска! — Кърнс дълго разглежда картите си. — И ще играя според него, само че трябва да знаете какво ми е финансовото положение! Имам парахода „Бела“ — струва двадесет хиляди, нито сантим по-малко. В лагера Сиксти Майл имам стоки по лавиците за пет хиляди. И вие знаете, че съм поръчал един гатер, който е на път. Вече е при езерото Линдеман и салът се строи. Мога ли да продължавам на кредит?

— Плащай; разбира се, че можеш! — беше отговорът на Дейлайт. — И щом става дума за това, може да спомена между другото, че имам двадесет хиляди в касата на Мак и още двадесет хиляди в парцела на Музхайд. Ти знаеш мястото, Кембъл. Струва ли толкова?

— Разбира се, че струва, Дейлайт.

— Колко трябва да се плати? — попита Кърнс.

— Две хиляди.

— Сигурно ще те дигнем още, ако влезеш — предупреди го Дейлайт.

— Предчувствието ми е много силно — каза Кърнс, като прибави към растящия куп полицата си за две хиляди. — Усещам го как ми лази по гърба, надолу-нагоре.

— Нямам никакви предчувствия, но картите ми са доста добри — съобщи Кембъл и бутна своята полица; — само че не са за дигане.

— Моите пък са добри. — Дейлайт спря и написа нещо. — Плащам тези хиляда и добавям нови хиляда!

Застанала зад гърба му, Девата направи в този миг нещо, което и най-добрият приятел на един мъж няма правото да направи. Пресегна се през рамото на Дейлайт, взе картите му и ги разгледа, като в същото време ги прикриваше близо до гърдите си. Тя видя три дами и чифт осмици, но никой не разбра какво е видяла. Докато разглеждаше картите, очите на играчите се бяха вперили в лицето и, но то не издаде нищо. Чертите й като че ли бяха изсечени от лед, защото изражението на лицето и беше съвсем същото, преди да разгледа картите, докато ги разглеждаше и след това. Нито един мускул не трепна; нито пък се забеляза някакво разширение на ноздрите, нито пък светлината в очите и се промени. Тя остави картите на масата и погледите бавно се отдръпнаха от лицето й, без да са разбрали каквото и да било.

Макдоналд добродушно се усмихна:

— Плащам ти, Дейлайт, и този път дигам с две хиляди. Какво става с предчувствието, Джек?

— Все още пълзи, Мак. Ти този път ме хвана, но предчувствието ми ме задължава да продължа. Плащам три хиляди. Имам и друго предчувствие. Дейлайт също ще плати.

— Разбира се, че ще плати — съгласи се Дейлайт, след като Кембъл беше хвърлил картите си. — Елам си знае работата и играе, както му е редът. Плащам последните две хиляди и да се раздадат картите!

Картите се раздадоха при мъртва тишина, нарушавана само от тихите гласове на тримата играчи. На пода имаше вече тридесет и четири хиляди долара и играта по всяка вероятност бе още в началото. За голямо учудване на Девата Дейлайт запази трите дами, хвърли двете осмици и поиска две карти. Този път дори и тя не посмя да погледне какво е получил. Тя знаеше докъде се простира самообладанието й. А и той самият не погледна. Двете нови карти лежаха с лице надолу върху масата, на мястото, където му ги бяха раздали.

— Карти? — попита Кърнс Макдоналд.

— Имам си достатъчно — отговори Макдоналд.

— Ако искаш, можеш да теглиш още, нали знаеш? — предупреди го Кърнс.

— Не, тези ми стигат!

Сам Кърнс тегли две карти, но не ги погледна. Харниш остави картите си да лежат на масата.

— Никога не се навирам между зъбите на „серви“ — каза той бавно и погледна към кръчмаря. — Започвай ти, Мак! Аз съм парол.

Макдоналд грижливо прегледа картите си, за да е съвсем сигурен, че не е станало нещо с тях, написа една цифра на листче хартия, бутна го към пода и каза само:

— Пет хиляди.

Кърнс, върху когото се бяха съсредоточили всички погледи, погледна двете карти, които му бяха дали, преброи другите три, за да разсее всякакво съмнение, че има по-голям брой карти, и написа нещо на парче хартия.

— Плащам ти, Мак! — каза той. — И ще дигна още една малка хилядарка, за да не изгоня Дейлайт!

Погледите се прехвърлиха на Дейлайт. Той също прегледа картите си и ги преброи.

— Плащам шестте хиляди и дигам още пет… Аз пък ще се опитам да те изгоня, Джек!

— И аз дигам още пет хиляди, за да помогна да изгоним Джек! — каза Макдоналд на свой ред.

Гласът му беше леко пресипнал и напрегнат, а когато спря да говори, ъгълчето на устата му леко потрепна.

Кърнс беше блед и докато пишеше полицата, ръцете му трепереха. Но гласът му не се беше променил.

— Нови пет хиляди от мене! — каза той.

Сега Дейлайт стана център на вниманието. Газените лампи хвърляха отблясъци по изпотеното му чело.

Загорелите бузи бяха потъмнели още повече от прилив на кръв. Черните очи блестяха, а ноздрите се бяха разширили и потрепваха. Те бяха широки ноздри и показваха произхода му от дивите прадеди, оживели благодарение на големите си дробове и широкия проход за чист въздух.

Да, за разлика от Макдоналд, неговият глас беше останал твърд както винаги, а за разлика от Кърнс ръката му не трепна, когато започна да пише.

— Само плащам десет хиляди — каза той. — Не че ме е страх от тебе, Мак, но ме безпокои предчувствието на Джек.

— Въпреки това ще дигна още пет хиляди — каза Макдоналд. — Преди да теглим, имах най-добрата карта и мисля, че все още е така!

— Изглежда, че предчувствието след тегленето е по-добро от предчувствието преди тегленето! — забеляза Кърнс. — Просто се смятам задължен да дигна, пък и нещо ми казва „дигай, Джек, дигай“, и така добавям нови пет хиляди.

Дейлайт се облегна на стола си, загледа се в лампите и за смята на глас:

— Дал съм девет хиляди, преди да се теглят карти, след това платих и дигнах общо единадесет хиляди; това прави с новите десет тридесет хиляди. Мога само да дам и тези десет хиляди. — Той се наведе напред и погледна Кърнс. — Плащам ти и десетте хиляди!

— Можеш да дигаш, ако искаш — отвърна Кърнс. — Кучетата ти струват пет хиляди.

— Нито едно куче. Можете да спечелите всичкия ми златен пясък и целия ми парцел, но нито едно от кучетата. Само плащам!

Макдоналд дълго обмисля. Всички затаиха дъх. Лицата на зрителите останаха напрегнати. Дори никой не премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Настъпи благоговейна тишина. Чуваше се само бумтенето на огромната печка и отвън, заглушено от стените, виенето на кучето. Такива големи суми не се разиграваха всяка вечер по Юкон, а и това беше рекорд в историята на страната. Кръчмарят накрая проговори:

— Ако някой друг спечели, ще трябва да ипотекирам „Тиволи“.

Двамата играчи кимнаха в знак на съгласие.

— Тогава и аз плащам.

Макдоналд прибави бележка за пет хиляди.

Никой не поиска пода и никой не каза какви карти има. Едновременно и мълчаливо те отвориха картите си на масата, а зрителите се надигнаха на пръсти и протегнаха вратове. Дейлайт имаше четири дами с ас; Макдоналд четири валета с ас; Кърнс — четири попа с тройка. Кърнс протегна треперещата си ръка напред и със загребващо движение придърпа пода към себе си.

Дейлайт взе аса от картите си, подхвърли го до аса на Макдоналд и каза:

— Това ми даваше кураж през цялото време. Мак. Знаех си, че само попове могат да ме бият, а ето че той ги събрал!

— Ти какво имаше? — попита той с интерес, като се обърна към Кембъл.

— Кент флош манке, отворен от двата края! Хубава карта за началото на играта!

— Разбира се! Би могъл да направиш кента, флош или кент флош.

— Така мислех и аз — тъжно отговори Кембъл. — Шест хиляди дадох, преди да се откажа.

— Де да бяхте теглили всички карти! — засмя се Дейлайт. — Тогава нямаше да ми дойде четвъртата дама. Сега ми остава да поема пощата на Били Роулинс и да тръгвам за Днеа. Колко е плячката. Джек?

Кърнс се опита да пресметне пода, но беше твърде развълнуван. Дейлайт го претегли към себе си през масата, раздели със сигурни ръце маркерите от полиците и с ясно съзнание събра сумата.

— Сто двадесет и седем хиляди — съобщи той. — Сега можеш да продадеш всичко, Джек, и да се отправиш дома!

Печелившият се усмихна и кимна с глава, но изглежда, че не можеше да говори.

— Бих почерпил по чаша — каза Макдоналд, — само че заведението вече не е мое.

— Твое е — отговори Кърнс, като най-напред овлажни с език устните си. — Полицата ти е безсрочна. А пиенето е от мен.

— Казвайте всички кой каква отрова иска — печелившият плаша! — извика високо Дейлайт на всички около себе си, после стана от стола и хвана Девата за ръка. — Хайде, танцьорите, елате да танцуваме. Нощта е млада, а на сутринта ме чака баирът на Хелън Брекфъст и пощата. Хей, Роулинс, ела тук — наемам се по оня същия договор и тръгвам в девет часа сутринта за солената вода, разбираш ли? Хайде, идвайте всички! Къде е цигуларят?

Глава III

Това беше нощта на Дейлайт. Той бе център на веселбата; веселието му бе неукротимо и заразително. Той беше навсякъде и по този начин увеличаваше възбудата. Колкото и голяма лудория да намислеше, всички я подхващаха, с изключение на понапилите се, които си пееха неразбрано настрана. Въпреки това нямаше никакви скандали, защото се знаеше по Юкон, че когато Бърнинг Дейлайт се весели, гневът и злото са забранени. През неговите нощи на веселие мъжете не смееха да се карат. В миналото се бяха случвали подобни работи и тогава мъжете разбираха какво е истински гняв и биваха укротени от Бърнинг Дейлайт, така както само той можеше да укротява мъже. През неговите нощи мъжете трябваше да бъдат щастливи и да се смеят или да си вървят в къщи.

Дейлайт беше неуморим. Между танците плати на Кърнс двадесетте хиляди в златен прах и му прехвърли участъка си в Музхайд. По същия начин той уреди поемането на пощата от Били Роулинс и се подготви за тръгване. Изпрати някого да издири Кама, неговия водач на кучета — индианец от племето тананау, изоставил дом и племе в служба на белите пришълци. Висок, строен и мускулест, Кама влезе в „Тиволи“, облечен в кожи, най-добрият представител на своята първобитна раса, сам той все още първобитен. Докато Дейлайт му даваше нареждания, индианецът не обърна никакво внимание на шума, който веселящите се дигаха около него.

— Хм! — каза Кама, като изброяваше на пръсти поръченията. — Да взема онези писма от Роулинс. Да ги натоваря на шейната. Храна до Селкирк — мислиш ли, че ще има достатъчно храна за кучетата в Селкирк?

— Достатъчно храна за кучетата, Кама.

— Хм! Да докарам шейната тука в девет часа. Да донеса късите ски. Да не донасям палатка. Може ли да взема постилка. Малка постилка?

— Без постилка — отговори решително Дейлайт.

— Хм! Много студено.

— Ще пътуваме с малко багаж, разбираш ли? Ще носим много писма натам, много писма обратно. Ти си силен мъж. Няма значение, много студ, много път.

— Разбира се, няма значение — промърмори с примирение Кама. — Нека е много студено, пет пари не давам. Ще съм готов в девет часа.

Той се обърна на пети — беше обут в мокасини — и излезе, невъзмутим, подобен на сфинкс, без да поздравява, нито пък да приема поздравления, без да поглежда наляво или надясно. Девата отведе Дейлайт в един ъгъл.

— Виж какво, Дейлайт — каза тя тихо, — ти си разорен.

— Напълно.

— Имам осем хиляди в касата на Мак… — започна тя.

Но Дейлайт я прекъсна. Връзките на престилката й го застрашаваха и той се отдръпна като неопитомен жребец.

— Няма никакво значение — каза той. — Беден дойдох на света, беден ще си отида, а и през по-голямата част от времето тука съм бил беден. Хайде да танцуваме този валс.

— Слушай — настояваше тя. — Моите пари си седят така, безцелно. Мога да ти ги дам назаем — ще ми дадеш дял, като намериш някой златоносен парнел — прибави тя бързо, като забеляза тревогата по лицето му.

— Досега не съм вземал пари назаем за такава цел — беше отговорът. — Сам се оправям и когато намеря златоносен парцел, цялата печалба е моя. Не, благодаря, мила. Много съм ти задължен. Ще си набавя средства, като закарам и върна пощата.

— Дейлайт! — промълви тя в нежен протест.

С внезапен, добре изигран изблик на веселие, той я дръпна към дансинга и докато се въртяха под звуците на валса, тя размишляваше за желязното сърце на човека, който я държеше в ръцете си и не се поддаваше на нейните уловки.

В шест часа на другата сутрин, налян с уиски, без да бъде пиян, той стоеше на бара и си мереше силите с другите мъже, навеждайки ръцете им. Това ставаше, като двама мъже заставаха един срещу друг на някой ъгъл, десните им лакти се опираха на бара, десните им ръце се сплитаха и всеки се мъчеше да свали ръката на другия. Един след друг се изреждаха мъжете срещу него, но нито един от тях не можа да свали ръката му, нито даже Олаф Хендерсън и Луис Французина, които се провалиха въпреки огромния си ръст. Когато заявиха, че това е някакъв трик, заучена мускулна хватка, той ги предизвика на друго състезание.

— Слушайте! — извика той. — Две неща ще направя: първо, ще премеря кесията си; второ, ще я заложа и ще се хвана на бас, че след като повдигнете от пода толкова торби брашно, колкото можете, аз ще сложа още две торби и ще вдигна цялата камара.

— Дявол да го вземе! Приемам! — изрева Луис Французина над одобрителните възгласи на тълпата.

— Чакай! — извика Олаф Хендерсън. — Да не би да съм по-слаб от тебе, Луис. Поемам половината облог.

Сложиха на везните кесията на Дейлайт и установиха, че в нея има златен пясък точно за четиристотин долара — Луис и Олаф поделиха облога помежду си. От склада на Макдоналд донесоха петдесетфунтови3 торби с брашно. Опитаха си силата най-напред някои от другите мъже. Те се разкрачваха върху два стола, а торбите с брашно завързваха заедно и оставяха долу между столовете. По този начин много от мъжете успяха да вдигнат по четири — петстотин фунта, а някои успяха да вдигнат дори шестстотин. След това двамата гиганти опитаха направо от седемстотин. Луис Французина след това прибави още една торба и повдигна от пода седемстотин и петдесет фунта. Олаф повтори това постижение, но и двамата не успяха да повдигнат осемстотин. Те повтаряха опитите един след друг, докато челата им се покриха с пот, а ставите им започнаха да пукат от напрягането. И двамата успяваха да помръднат тежестта и да я поместят, но не можеха да я откъснат от пода.

— По дяволите! Дейлайт, този път направи голяма грешка! — каза Луис Французина, като се изправи и слезе от столовете. — Трябва да си от желязо, за да вдигнеш такова нещо. Това не са още десет, а още цели сто фунта, приятелю!

Развързаха торбите, но когато прибавиха още две торби, Кърнс се намеси.

— Още една торба само!

— Две! — извика някой. — Басът беше за две.

— Те не можаха да вдигнат последната торба — протестира Кърнс. — Вдигнаха само седемстотин и петдесет.

Но Дейлайт величествено махна с ръка и сложи край на спора.

— Каква полза има да се безпокоите за това? Какво е една торба? Ако не мога да повдигна три в повече, няма да мога и две! Сложете ги!

Той застана върху столовете, приклекна и наведе надолу рамене, докато ръцете му хванаха въжето. Помести леко краката си, напрегна мускулите си само за опит, след това отново се отпусна, като се стремеше да нагласи идеално всички лостове на тялото си.

Луис Французина, който скептично наблюдаваше, извика:

— Дърпай като дявол, Дейлайт! Дърпай като дявол!

Мускулите на Дейлайт се напрегнаха за втори път, сега вече сериозно; цялата енергия на прекрасното му тяло бавно се вля в тях и огромната купчина от деветстотин фунта, едва забележимо, плавно и без подскачане се повдигна от пода и се заклати между краката му като махало, назад — напред.

Олаф Хендерсън шумно въздъхна. Девата, която несъзнателно беше напрегнала мускулите си до болка, сега се отпусна. А Луис Французина измърмори почтително:

— Поздравления, мосю Дейлайт! Аз съм бебе! Ти си мъж!

Дейлайт пусна товара си, скочи на пода и се отправи към бара.

— Отмервай! — извика той и хвърли кесията си на мерача, който отсипа в нея златен прах за четиристотин долара от кесиите на двамата загубили.

— Ставайте всички! — продължи Дейлайт. — Казвайте кой каква отрова иска! Печелившият плаща!

— Тази нощ е моя! — викаше той десет минути по-късно. — Аз съм вълк-единак и съм видял тридесет зими. Това е рожденият ми ден, единственият ми ден в годината, и мога да поваля по гръб всеки мъж! Хайде, идвайте! Ще ви натръшкам всички в снега! Хайде идвайте, жалки новаци и стари вълци, идвайте да ви кръстя!

Цялата банда се проточи през вратите, всички с изключение на барманите и пеещите излязоха навън. През главата на Макдоналд премина някаква мимолетна мисъл да спаси собственото си достойнство и той се приближи с протегната ръка към Дейлайт.

— Какво? Ти ли си пръв? — засмя се Дейлайт и хвана ръката на другия сякаш за поздрав.

— Не, не! — бързо опроверга той. — Само поздравления за рождения ти ден. Разбира се, ти можеш да ме събориш в снега. Какъв шанс имам срещу човек, който вдига деветстотин фунта?

Макдоналд тежеше сто и осемдесет фунта, а Дейлайт го беше хванал само за ръката; въпреки това с едно внезапно дръпване той го отлепи от земята и го захвърли с лице надолу в снега. Бързо и последователно той хващаше най-близките до него мъже и събори още половин дузина. Съпротивата беше безполезна. Те се разхвърчаха наляво и надясно, като падаха смешно и безопасно в мекия сняг. Под бледата светлина на звездите скоро стана трудно да се различат съборените от тези, които чакаха реда си, и тон започна да опипва гърбовете и рамената им, за да разбере оваляни ли са в сняг.

— Кръстен ли си вече? — стана редовният му въпрос, когато протягаше страшните си ръце към някого.

Няколко дузини лежаха в дълга редица на снега, а много други коленичеха с подигравателна тържественост, поръсваха главите си със сняг и твърдяха, че обредът е извършен. Но петима стояха прави, в отделна група — това бяха пионери, ловци от дивия запад, готови да се противопоставят на всекиго дори и на рождения му ден.

Въпреки че бяха минали през най-сурова школа, въпреки че бяха ветерани от много страшни битки, мъже яки и издръжливи, на тях им липсваше този съвършен мозък и тази съгласуваност на мускулите, които имаше Дейлайт. Това не беше нещо сложно и не беше негова заслуга. Беше роден с този дар. Нервите му предаваха сигналите си по-бързо от техните; процесите на съзнанието му и волевите действия, с които те завършваха, бяха по-бързи от техните; самите му мускули по силата на някакъв странен химически процес се подчиняваха по-бързо от техните на волевите сигнали. Така беше създаден. Мускулите му бяха като силен взрив. Лостовете на тялото му действаха като стоманените челюсти на капан. И освен всичко това той притежаваше и тази свръхсила, която се пада на едно човешко същество сред милиони други, сила, която не се измерва по големина, а по степен — върховно органично превъзходство, скрито в материята на самите мускули. Той можеше толкова бързо да се напрегне, че преди още противникът да разбере и да започне да се съпротивлява, целта на напрягането беше вече постигната. От друга страна, той толкова бързо усещаше напрягането, насочено срещу него, че веднага се съпротивляваше и го отбягваше или пък светкавично упражняваше контранатиск.

— Няма смисъл да стоите! — обърна се Дейлайт към чакащата група. — Можете направо да клекнете и да се покръстите. Всеки от вас би могъл да ме събори през другите дни на годината, но на моя рожден ден искам всички да знаете, че съм най-силният. Не е ли на Пат Ханрахан тази муцуна, дето е светнала от желание за бой? Хайде, Пат!

Пат Ханрахан, шампион по бокс с голи юмруци и специалист по побоищата, пристъпи напред. Двамата мъже се вчепкаха и преди да направи каквото и да е усилие, ирландецът се намери притиснат в безмилостна хватка — единичен Нелсън, — след което бе заровен надолу с главата в снега. Джо Хайнс, бивш дървар, се строполи с такава сила, като че ли беше паднал от втория етаж на къща; съборен бил с хватка през бедрото, преди още да е готов, така уверяваше той. Всичко това не беше никак изтощително за Дейлайт. Той не се напрягаше дълго. Всъщност не губеше почти никакво време. В даден момент тялото му избухваше внезапно и с ужасна сила, а в следващия се отпускаше. Така например Док Уотсън, сивобрадият мъж с желязно тяло, вдъхващ ужас на побойниците, беше съборен за част от секундата тъкмо преди сам да нападне. Докато Уотсън се готвеше за скок, Дейлайт се нахвърли върху него, и то така внезапно, че го събори назад в снега. Като взе поука от това, Олаф Хендерсън се опита да изненада Дейлайт и се хвърли върху него отстрани, докато той се беше навел с протегната ръка да помогне на Док Уотсън да се изправи. Дейлайт се отпусна на четири крака, подлагайки страната си на Олаф. Олаф, който бе взел инерция, се препъна в неочакваното препятствие, полетя над него и падна надалеч. Преди да може да стане, Дейлайт го беше вече обърнал по гръб, търкаше лицето и ушите му със сняг и пълнеше врата му с шепи.

— Аз не съм по-слаб от тебе, Дейлайт — избоботи Олаф, докато ставаше на крака, — но ей богу, никога не съм виждал такава яка хватка!

Луис Французина, последен от петимата, видя достатъчно, за да е по-предпазлив. Преди да се вкопчи, той цяла минута обикаля и прави измамни движения; цяла минута след това те се напрягаха и клатушкаха, без някой от двамата да спечели преимущество. Точно когато борбата започна да става интересна. Дейлайт направи едно от светкавичните си движения, с което промени напрежението в различните части на тялото си и в същото време мускулите избухнаха в страхотен напън. Луис Французина продължи да отстоява, докато огромното му туловище започна да пращи, а след това бавно се поддаде на напъна, назад и надолу.

— Печелившият плаща! — извика Дейлайт, скочи на крака и ги поведе обратно към „Тиволи“. — Идвайте всички насам! Това е пътят към отровното гнездо!

Наредиха се покрай дългия бар, на места по двама-трима един зад друг и заизтупваха мокасините си; температурата навън беше петдесет градуса под нулата. Бетълс, един от най-известните със смелостта и подвизите си стари пионери, прекъсна пиянското си изпълнение на „Сасафрас рут“ и се заклати към Дейлайт, за да го поздрави. Но насред път той се почувствува задължен да държи реч и извиси глас с ораторски патос:

— Нека ви кажа, хора, че с голяма гордост наричам Дейлайт мой приятел. От по-рано още сме пътували заедно и мога да ви кажа, че той е чисто злато, осемнадесет карата от главата до петите, неговата мръсна кожа! Беше хлапак, когато дойде най-напред по тези места. На неговите години вашите уста са миришели още на мляко. А той никога не е бил дете. Родил се е голям мъж. А в онези дни, слушайте какво ви казвам, мъжът трябваше да бъде истински мъж. Тогава нямаше женствена цивилизация като сега! — Бетълс спря и прегърна Дейлайт през врата с истинска мечешка прегръдка. — Когато в добрите стари времена ти и аз драпахме с кучетата по Юкон, от небето не валеше супа и нямаше пунктове за безплатна храна. Лагерен огън палехме там, където убивахме дивеча, и повечето време живеехме от следите на сьомгата и от заешки кореми — прав ли съм?

Смехът, който посрещна този израз, накара Бетълс да освободи Дейлайт от мечешката си прегръдка и свирепо да се обърне към тълпата.

— Смейте се, мръсни новаци, смейте се! Но аз ще ви кажа в очите, най-добрият от вас не е достоен да завърже връзките на мокасините му. Не съм ли прав, Кембъл? Не съм ли прав, Мак? Дейлайт е от старата гвардия, един от истинските опитни, стари пионери. По онова време нямаше параходи, нямаше търговски пунктове и ние, смелчаците, трябваше да живеем от заешките следи и коремите на сьомгата.

Бетълс се огледа тържествуващо. Сред аплодисментите, които последваха, се чуха викове — искаха Дейлайт да държи реч. Той даде знак, че е съгласен. Донесоха стол и му помогнаха да се качи. Той не беше по-трезвен от тълпата, над която се възправи — дива тълпа, в груби дрехи, с мокасини или непромокаеми ескимоски обувки от моржова кожа, с ръкавици, които висяха по вратовете, и калпаци с рошави наушници, вирнати нагоре като крилатите шлемове на викингите. Черните очи на Дейлайт блестяха, а червенината от изпития алкохол нахлуваше под бронза на загорелите му бузи и ги правеше още по-тъмни. Беше посрещнат с бурни възгласи, от които в очите му се появи съмнителна влага, макар че много от възгласите бяха нечленоразделни и нетрезви. Но откак свят светува, мъжете са живели по този начин, гуляли са, били са се и са се напивали, независимо дали са били в тъмни пещери или край лагерни огньове, в дворците на императорския Рим или в скалистите крепости на грабливи барони, в хотелите-небостъргачи от ново време или в долнопробните кръчми на моряшките квартали. Такива бяха тези мъже, строители на империя в арктическата нощ, самохвалци, пияни и шумни, взели отпуска от сивата реалност на своя героичен труд, за да прекарат няколко лудешки мига. Това бяха съвременните герои и те по нищо не се отличаваха от героите в стари времена.

— Добре, момчета, само че не знам какво да кажа — започна неуверено Дейлайт, като се опитваше да овладее замъгленото си съзнание. — Ще ви разкажа една история. По-рано имах съдружник в Джуно. Той беше от Северна Каролина и съм я чул от него. Това станало там, по неговите места, в планината, и то по време на една сватба. Събрало се цялото семейство и всички приятели. Свещеникът вече завършвал церемонията и казал: „Тези, които господ е съединил, нека никой да не разедини!“ — „Отче! — рекъл младоженецът — искам да си изясним смисъла на това изречение. Искам женитбата да е правилно извършена!“ Когато се разнесъл димът, младоженката се огледала наоколо и видяла свещеника убит, младоженеца убит, един от братята убит, двама чичовци убити и петима от гостите — също убити. Тя тежко въздъхнала и казала: „Всичките ми намерения отидоха по дяволите заради тези нови, самозареждащи се пистолети!“ И аз ще ви кажа на всички — прибави Дейлайт, когато бурният смях утихна, — че тези четири попа на Джек Кърнс наистина пратиха по дяволите всичките ми намерения. Разорен съм напълно и хващам пътя за Днеа…

— Бягаш ли? — извика някой.

За момент по лицето на Дейлайт се изписа гневна гримаса, но в следващия миг доброто му настроение се върна отново.

— Знам, че питате само за да си правите шеги — каза той с усмивка. — Не бягам, разбира се.

— Закълни се, Дейлайт — извика същият глас.

— Ще се закълна. Дойдох за пръв път през Чилкут в осемдесет и трета. Пресякох прохода в една снежна виелица само с една парцалива риза и купа брашно. Същата зима се запасих с храна в Джуно и напролет минах още веднъж през прохода. Гладът пак ме изгони. На следващата пролет дойдох отново и се заклех, че няма да се махна, преди да спечеля пари. Добре, още не съм спечелил и ето че съм тук! А сега не мисля да бягам. Откарвам пощата и веднага се връщам. В Днеа няма дори да преспя. Ще запраша към Чилкут веднага, щом сменя кучетата и взема пощата и малко храна. Така че още веднъж се заклевам в опашката на дявола и в главата на Йоан Кръстител, че няма да тръгна за външния свят, докато не спечеля пари. И казвам ви на всички тук, че печалбата ще бъде огромна, цяла грамада!

— Какво наричаш ти огромна печалба? — попита Бетълс изотдолу, обвил с обич ръце около краката на Дейлайт.

— Да, какво? Какво наричаш огромна печалба? — извикаха и други.

Дейлайт се поизправи и за миг размисли.

— Четири-пет милиона — каза той бавно и вдигна ръка за тишина, тъй като думите му бяха посрещнати с подигравателни викове. — Ще бъда съвсем назадничав и ще смъкна до най-ниската граница — един милион. Няма да напусна страната за унция по-малко!

Това твърдение беше отново посрещнато с взрив от подигравки. Целият златен добив по Юкон до този момент беше под пет милиона, пък и никой никога не бе успял да спечели сто хиляди долара, а камо ли милион!

— Слушайте какво ви казвам. Видяхте тази нощ, че Джек Кърнс имаше предчувствие. Преди да се теглят картите, го биехме. Трите му въшливи попа не вършеха работа. Но той просто е знаел, че му идва още един поп — такова е било предчувствието му, — и го получи. Казвам ви, че и аз имам предчувствие. Голям удар се готви по Юкон и времето му е почти дошло. Не говоря за мизерните находки от рода на Музхайд и Бърч крийк. Говоря за нещо като бомба, нещо истинско, от което ще ви настръхнат косите. Казвам ви, че то се носи из въздуха и дяволите се готвят за него. Никой не може да го спре, ударът ще дойде нагоре по реката. Ако искате да ме намерите занапред, там ще търсите следи от мокасините ми — някъде около реките Стюард, Индианската и Клондайк. Когато се върна с пощата, ще се отправя натам толкова бързо, че няма да можете да откриете и огньовете, които ще паля по пътя. Ударът идва, приятели, злато ще блика от корените на всяка тревичка, ще се вадят по сто долара от едно пресяване и страшна глутница ще нахлуе от външния свят — най-малко петдесет хиляди души! Когато се открие златото, всички ще мислите, че самият ад пристига тука!

Той вдигна чаша до устните си.

— Пия за ваше щастие и се надявам, че всички ще участвате в големия удар.

Той пи, слезе от стола и попадна отново в мечешката прегръдка на Бетълс.

— Ако бях на твое място, Дейлайт, нямаше да тръгна днес! — посъветва го Джо Хайнс, след като беше погледнал спиртния термометър отвън. — Голям студ ни чака. Сега е петдесет градуса под нулата и продължава да спада. По-добре ще е да почакаш, докато омекне.

Дейлайт се изсмя, изсмяха се и старите пионери около него.

— Подхожда ви на вас, новаците — извика Бетълс, — да се плашите от малко мраз. Съвсем не познавате Дейлайт, щом мислите, че студът може да го спре.

— Ако пътува в този студ, ще му замръзнат дробовете — каза някой.

— Ще замръзнат такива пикльовци като вас! Слушай, Хайнс, ти си по тези места само от три години. Още не си привикнал. Аз съм виждал Дейлайт да изминава петдесет мили на ден по Койокук, когато термометърът се е пукал при шестдесет градуса.

Хайнс печално поклати глава.

— Точно на такива им замръзват дробовете — плачевно каза той. — Ако Дейлайт тръгне, преди да се оправи времето, никога няма да стигне… и пътува без палатка и постилки.

— До Днеа са хиляда мили — обади се Бетълс, катове качи на стола, хвана се с ръка за врата на Дейлайт и така закрепи залитащото си тяло. — Хиляда мили са, казвам аз, и по-голямата част от пътя не е отъпкан, но аз се хващам на бас с всеки новак, на каквото иска, че Дейлайт ще стигне в Днеа за трийсет дена.

— Това е средно по трийсет и три мили на ден — предупреди Док Уотсън, — а и аз самият знам какво е да пътуваш. Някоя виелица в Чилкут може да го спре за цяла седмица.

— Пфу! — отвърна Бетълс. — Дейлайт ще измине вторите хиляда мили назад пак за трийсет дена; тука имам петстотин долара, за които се хващам на бас, и по дяволите всички виелици!

За да подсили думите си, той извади торбичка злато, прилична на салам, и я удари в бара. Док Уотсън удари своята торбичка до тази на Бетълс.

— Чакайте! — извика Дейлайт. — Бетълс е прав и аз искам да участвам в тази работа. Басирам се на петстотин долара, че след шейсет дена ще спра пред „Тиволи“ с пощата от Днеа.

Чуха се скептични възгласи и десетина мъже измъкнаха торбичките си. Джек Кърнс се приближи и привлече вниманието на Дейлайт.

— Приемам баса, Дейлайт! — извика той. — Две към едно, че не можеш да го направиш дори за седемдесет и пет дена!

— Не искам милостиня, Джек! — беше отговорът. — Залагаме по равно и срокът е шейсет дни.

— Седемдесет и пет дена и две към едно, че не можеш — настоя Кърнс. — Фифти Майл няма да е замръзнала и ледът край брега ще е лош!

— Това, което си спечелил от мене на карти, си е твое — продължи Дейлайт. — И по дяволите, Джек, няма нужда да ми го връщаш по този начин. Няма да се басирам с тебе. Опитваш се да ми дадеш пари. Но ще ти кажа едно нещо, Джек, имам друго предчувствие. Тези дни ще си ги спечеля обратно. Почакайте всички, докато изскочи голямата находка нагоре по реката. Тогава ние двамата ще седнем на истинска мъжка игра — истински свободен реланс. Съгласен ли си?

Стиснаха си ръцете.

— Разбира се, че ще успее — прошепна Кърнс на ухото на Бетълс. — Ето петстотин долара за това, че Дейлайт ще се върне за шейсет дена — прибави той високо.

Били Роулинс прие облога и Бетълс възторжено прегърна Кърнс.

— Бог ми е свидетел, ще приема този бас — каза Олаф Хендерсън, като помъкна Дейлайт настрана от Бетълс и Кърнс.

— Печелившият плаща! — извика Дейлайт и двамата се басираха. — Сигурен съм, че ще спечеля, а шейсет дена е дълго време между две пиенета, така че плащам сега. Казвайте кой какво пие, кучета! Казвайте кой какво пие!

Бетълс, с чаша уиски в ръка, се покачи обратно на стола и като се полюшваше напред — назад, изпя единствената песен, която знаеше:

Тълпата зарева припева:

Някой отвори външната врата. Навътре се процеди неясна сива светлина.

— Дейлайт. Дейлайт4! — викна някой предупредително.

Дейлайт не спря по пътя към вратата; само смъкна наушниците на калпака си. Кама стоеше вън до дългата тясна шейна, шестнадесет инча широка, седем и половина фута дълга, дъсченото и дъно повдигнато на шест инча над плъзгачите със стоманени шини. Отгоре, привързани с ремъци от еленова кожа, бяха натоварени леките брезентови чували с пощата, храната и необходимите принадлежности за кучетата и хората. Пред нея, наредени едно зад друго, лежаха пет кучета, пелите покрити със скреж. Те бяха от породата хъски, подбрани по цвят и ръст, всичките извънредно едри и съвсем сиви. От свирепите им челюсти до рунтавите опашки те си приличаха като грахови зърна и имаха вид на същински вълни. Бяха вълци, опитомени наистина, но вълци по вид и качества. Върху товара на шейната, вмъкнати под ремъците и готови за употреба, имаше два чифта снегоходки.

Бетълс посочи една постелка от кожи на северни зайци, чийто край се подаваше от една торба.

— Това е креватът му — каза той. — Шест заешки кожи. Най-топлото нещо, под което изобщо е спал, но проклет да съм, ако такова нещо може да ме стопли; а и аз мога доста да издържам. Дейлайт е пещ, в която гори огън от ада, такъв е той!

— Не ми се ще да съм на мястото на този индианец — забеляза Док Уотсън.

— Ще го умори, сигурно ще го умори — възторжено каза Бетълс. — Знам. Пътувал съм с Дейлайт. Този човек никога в живота си не се е уморявал. Не знае какво значи умора. Виждал съм го да пътува цял ден с мокри чорапи при четиридесет и пет градуса под нулата. Никой нормален човек не е способен на такова пешо.

Докато се водеше този разговор Дейлайт се сбогуваше с тези, които се трупаха около него. Девата искаше да го целуне и въпреки че беше леко замаян от уискито, той успя да се измъкне, без да се обвързва с „връзките на престилката“. Той целуна Девата, но със същото чувство целуна и другите три жени. Надяна дългите си ръкавици, вдигна кучетата на крака и зае мястото си при пръта за управляване на шейната.

— Тръгвайте, хубавци! — викна той. Животните веднага наблегнаха с цялата си тежест на гръдните хамути, приклекнаха към снега и забиха нокти в него. Те нетърпеливо скимтяха и преди още шейната да бе изминала десетина метра, Дейлайт и Кама вече тичаха, за да не изостанат назад. И така, тичайки, мъжете и кучетата се спуснаха по брега надолу към замръзналото легло на Юкон, и потънаха в сивата светлина.

Глава IV

По реката, където пътеката беше отъпкана и снегоходките бяха необходими, кучетата вземаха средно по шест мили на час. За да не изостанат, двамата мъже бяха принудени да тичат. Дейлайт и Кама редовно се сменяха на пръта за управление, защото беше трудно да се управлява летящата шейна и да се тича пред нея. Смененият оставаше зад шейната, като от време на време скачаше на нея, за да си почине.

Работата беше много тежка, но увличаше.

Летяха, преминаваха дълги разстояния, като използваха докрай възможностите на отъпканата пътека. По-късно щяха да стигнат до неутъпкания път, където три мили на час щяха да бъдат добро постижение. Тогава нямаше да има возене, почиване и тичане. Управляването щеше да бъде по-лесната работа и човек щеше да се връща при пръта, за да почине, след като е изкарал наряда си отпред и със снегоходките е направил пъртина за кучетата. Такава работа съвсем не увличаше… Очакваха ги места, където няколко мили подред щяха да се потят, за да преодолеят хаотично струпвания от лед и щяха да бъдат доволни, ако изминават две мили в час. Щеше да има неизбежно и лоши струпвания, къси наистина, но толкова лоши, че само със страхотни усилия можеше да се вземе една миля на час.

Кама и Дейлайт не разговаряха. Естеството на работата им беше такова, че не позволяваше излишни разговори, пък и не бе присъщо на характера им да разговарят, докато работят. В редки случаи, когато биваше необходимо, те се обръщаха един към друг с едносрични думи, а Кама по-често се задоволяваше с изръмжавания. Понякога някое от кучетата изскимтяваше или ръмжеше, но общо взето, впрягът беше мълчалив. Чуваше се само острото, нестройно стъргане на стоманените плъзгачи по твърдата повърхност и скърцането на натоварената шейна.

Дейлайт като че ли бе преминал през стена — от бръмченето и шума на „Тиволи“ в друг свят, свят на тишина и неподвижност. Нищо не помръдваше. Юкон спеше под трифутова5 завивка от лед. Никакъв вятър не полъхваше. Не мърдаше дори сокът в сърцевината на смърчовете, които покриваха двата бряга на реката. Дърветата, отрупани с толкова сняг, че клоните им всеки миг можеха да се скършат, стояха вкаменени. Най-малкото потреперване би отърсило снега от тях, но снегът си стоеше. Сред тържественото спокойствие шейната беше единствената точка на живот и движение, а острото свистене на плъзгачите и само подчертаваше тишината, сред която се движеше.

Това беше мъртъв свят, нещо повече, сив свят. Времето беше студено и ясно; в атмосферата нямаше нито влага, нито мъгла, нито изпарения; въпреки това небето беше сиво. Защото, въпреки че по небето нямаше облаци, които да помрачават блясъка на деня, нямаше и слънце, което да му даде блясък. Далече на юг слънцето редовно се изкачваше към зенита, но кълбовидната форма на земята му пречеше да освети замръзналия Юкон. Юкон лежеше в нощна сянка и самият ден всъщност беше продължителен полумрак. В дванадесет без петнадесет слънцето показа горния си край над хоризонта — там, където един широк завой на реката откриваше просторен изглед към юг. Но то не се издигна перпендикулярно. Издигаше се по наклон, така че към дванадесет се показа цялото над хоризонта. Слънцето беше слабо и бледо. Лъчите му не топлеха и човек можеше да гледа право в пълния му кръг, без да го заболят очите. Едва-що показало се, то започна да се спуска по наклон зад хоризонта и в дванадесет и четвърт земята отново хвърли сянката си над севера.

Мъжете и кучетата продължаваха да тичат. Дейлайт и Кама имаха стомаси на диваци. Те можеха да ядат нередовно — по време и количество, — като понякога се натъпкваха здравата, а друг път минаваха дълги разстояния, без изобщо да ядат. А колкото до кучетата, те ядяха веднъж на ден и рядко получаваха повече от фунт сушена риба на глава. Бяха страшно гладни, но в чудесно физическо състояние. Също като у вълците, далечните им прадеди, техният храносмилателен процес беше крайно икономичен и усъвършенстван. Никаква загуба не се допускаше. И най-малкото парченце, което изяждаха, се превръщаше в енергия. Кама и Дейлайт бяха като тях. Произлезли от поколения, които издържаха много, и те самите издържаха много. Тяхната система беше проста, елементарна. Малко храна ги снабдяваше с огромно количество енергия. Нищо не се губеше. Един цивилизован човек, който прекарва времето си зад бюрото, би отслабнал и залинял от тази диета, която поддържаше Кама и Дейлайт във великолепно физическо състояние. За разлика от човека зад бюрото, те знаеха какво е да си постоянно гладен, така че да можеш да ядеш по всяко време. Апетитът им бе винаги изострен и те лакомо поглъщаха, каквото намереха, без никога да страдат от лошо храносмилане.

Към три часа следобед продължителният полумрак се разтопи в нощта. Появиха се звездите, много близки, ярки и бляскави и на тяхната светлина кучетата и хората продължаваха пътя си. Бяха неуморими. И това не беше някакъв рекорден преход за един-единствен ден, а първият от шестдесет подобни дни. Въпреки че Дейлайт беше прекарал нощта без сън, в танцуване и пиене, това, изглежда, не му се отразяваше. За това имаше две обяснения: първо — изключителната му жизненост и, второ — обстоятелството, че такива нощи бяха рядкост в живота му. Ако пак вземем за пример нашия човек зад бюрото — неговите физически способности биха били нарушени повече от чаша кафе преди лягане, отколкото физическите способности на Дейлайт след цяла нощ пиянство и възбуда.

Дейлайт пътуваше без часовник. Той усещаше хода на времето и го изчисляваше почти несъзнателно. Когато реши, че наближава шест часът, той започна да се оглежда за удобно място за лагеруване. При един завой пътеката се прехвърляше през реката. Тъй като не бяха намерили подходящо място, те продължиха към отсрещния бряг, отдалечен на около една миля. Но посред пътя попаднаха на ледени канари, които им отнеха цял час упорит труд. Накрая Дейлайт зърна това, което търсеше — едно изсъхнало дърво близо до брега. Изкачиха шейната на брега. Кама изръмжа от задоволство и те започнаха да устройват лагера си.

Разпределението на труда беше превъзходно. Всеки знаеше какво трябва да прави. С едната брадва Дейлайт започна да сече сухия бор. С една снегоходка и другата брадва Кама разчисти двата фута сняг, които покриваха леда на Юкон, насече запас от лед за готвене. С парче суха брястова кора подпалиха огъня и Дейлайт се зае с готвенето, а индианецът разтвори шейната и раздаде на кучетата дажбите им сушена риба. Торбите с храна закачи високо по дърветата, извън досега на подскачащите хъски. След това отсече един млад смърч и окастри клоните му. Близо до огъня отъпка размекнатия сняг и покри отъпканото място с окастрените клони. Върху тази постилка хвърли своята торба и торбата на Дейлайт. В тях имаше сухи чорапи, бельо и завивките им. За разлика от Дейлайт обаче Кама носеше две завивки от заешка кожа.

Те продължаваха упорито да работят, не говореха, не губеха време. Всеки правеше, каквото беше необходимо, без дори да помисли да остави на другия и най-малката работа, която му паднеше под ръка. Така Кама видя, че трябва още лед, отиде и донесе, а Дейлайт намести една от снегоходките, бутната от едно куче. Докато се вареше кафето, докато се сушеше беконът и се замесваха питките, Дейлайт намери време да сложи на огъня голяма тенджера с боб. Кама се върна, седна накрая на смърчовите клони и докато си почиваше, се зае да поправя хамути.

— Струва ми се, че Скукъм и Буга ще се сбият — забеляза Кама, като седнаха да ядат.

— Наблюдавай ги — отговори Дейлайт.

И това беше единственият разговор през време на яденето. По едно време Кама измърмори някаква ругатня, скочи и с една горяща цепеница в ръка разпръсна купчината борещи се кучета. Дейлайт — между залъците си — слагаше парчета лед в тенекиената тенджера, където те се превръщаха във вода. Когато свършиха да ядат, Кама стъкна отново огъня, насече дърва за сутринта и се върна върху смърчовите клони да поправя хамути. Дейлайт отряза няколко дебели резена бекон и ги пусна в тенджерата с врящия боб. Въпреки големия студ мокасините на двамата мъже бяха мокри; ето защо когато вече нямаше нужда да се напуска оазиса от смърчови клони, те свалиха мокасините си и ги окачиха на къси пръчки пред огъня да съхнат, като от време на време ги обръщаха. Най-после бобът увря, Дейлайт изсипа част от него в една брашнена торба, фут и половина дълга и три инча6 в диаметър. След това я остави на снега да замръзне. Остатъкът от боба беше оставен в тенджерата за закуска.

Минаваше девет часът и те бяха готови да си лягат. Ежбите и свадите между кучетата бяха спрели отдавна и уморените животни се бяха свили в снега, заврели глави в краката и покрити от големите рунтави вълчи опашки. Кама разстла кожените постелки и запали лула. Дейлайт сви цигара в амбалажна хартия и двамата поведоха втория си разговор за тази вечер.

— Сигурно сме минали близо шестдесет мили — каза Дейлайт.

— Ъхъ, сигурно! — каза Кама.

Те се увиха в постилките прави, като вместо парките7, които бяха носили през целия ден, всеки от тях навлече по един вълнен жакет. Заспаха бързо, почти в същия миг, в който затвориха очи. Звездите трептяха и играеха в мразовития въздух, а цветните лъчи на Северното сияние приличаха на огромни прожектори.

Дейлайт се събуди в мрачината и вдигна Кама. Следващият ден бе започнал, въпреки че Северното сияние все още проблясваше. Закуската се състоеше от претоплени питки, претоплен фасул, пържена сланина и кафе. Кучетата не получиха нищо, макар че гледаха завистливо отдалече, седнали на снега, с опашки около лапите. Сегиз-тогиз повдигаха с неспокойно движение предните си лапи, като че студът бодеше краката им. Беше страшно студено, най-малко петдесет градуса под нулата и когато Кама впрягаше кучетата с голи ръце, на няколко пъти трябваше да отива при огъня да стопля безчувствените краища на пръстите си. Двамата натовариха заедно шейната и привързаха товара. Стоплиха за последен път ръцете си, надянаха ръкавици и подкараха кучетата надолу по брега и из пътя по реката. Според Дейлайт беше около седем часът; но звездите все така ярко трептяха, а над тях все още потръпваха слабите лъчи на зеленикавото Северно сияние.

Два часа по-късно изведнъж стана тъмно — толкова тъмно, че те се придържаха към пътя по инстинкт; Дейлайт разбра, че неговата преценка за времето е била права. Това беше тъмнината преди изгрев, която никъде и никога не е така плътна, както през зимата е Аляска. Сивата светлина се промъкна през мрака, отначало бавно, крадливо, незабележимо, така че те почти с изненада забелязаха неясната следа на пътеката. След това вече различиха най-близкото до тях куче, а сетне цялата върволица тичащи кучета и снега от двете страни. После близкият бряг се показа за миг и изчезна, показа се втори път и остана. След няколко мига отдалеченият на около миля друг бряг неусетно се появи и вече можеше да се види цялата замръзнала река напред и назад, а наляво — простиращата се на далеч верига от остро изсечени, покрити със сняг планини. Това беше всичко. Слънцето не се появи. Сивата светлина остана сива.

Веднъж през деня един рис прескочи леко пътеката, под самия нос на кучето-водач и изчезна в побелялата гора. Първобитните инстинкти на кучетата се събудиха. Те нададоха ловния вой на глутницата, налегнаха на нашийниците си и свърнаха настрана след него. Дейлайт извика „Хоуа!“, пребори се с пръта за управление и успя да преобърне шейната в мекия сняг. Кучетата се отказаха, шейната бе изправена и пет минути по-късно те отново летяха по утъпканата пътека. Рисът беше единственият признак на живот, който видяха в течение на два дена, а и той, носейки се леко-леко, бе изчезнал веднага, та им се стори по-скоро като привидение.

В дванадесет часа, когато слънцето надникна над кълбестата земя, те спряха и накладоха малък огън върху снега. Дейлайт отсече с брадвата парчета от замръзналия на суджук фасул. Тези парчета, размразени и стоплени в тигана, съставляваха обеда им. Кафе не пиха. Той смяташе, че не бива да се хаби дневната светлина за подобен лукс. Кучетата престанаха да се боричкат помежду си и завистливо ги гледаха. Те получаваха дажбата си риба само вечер, през останалото време работеха.

Студът продължаваше. Само хора от желязо можеха да пътуват при такива ниски температури, но Кама и Дейлайт бяха отбрани представители на своите раси. Кама знаеше, че другият е по-добър, така че още отначало самият той е обречен на поражение. От това усилията и готовността му не намаляха ни в най-малка степен, но поражението идваше от товара, който той носеше в съзнанието си. Кама боготвореше Дейлайт. Твърд, неразговорчив, горд с физическите си възможности, той откри същите тези качества у своя спътник. Ето един мъж, който го превъзхождаше в сериозните неща, човек-бог, съвсем близо до него, и Кама не можеше да не го боготвори — въпреки че не се издаваше. Нищо чудно, че расата на белите побеждава, мислеше той, щом като отхранва такива мъже. Какви възможности може да има един индианец срещу такава упорита, издръжлива раса? Дори индианците не пътуват при такава ниска температура, макар че притежават мъдростта на хиляди поколения; а ето го тука този Дейлайт от изнежените южни страни, по-корав от самите индианци, който се смее над страховете им и пътува по десет-дванадесет часа на ден. И този Дейлайт мисли, че ще може да поддържа средна скорост от тридесетина мили дневно в течение на шейсет дена! Почакай, нека да падне нов сняг или да стигнем до неутъпкан път, или да налетим на слабия крайбрежен лед, опасващ незамръзнали води.

Междувременно Кама поддържаше темпото, без да мърмори и без да клинчи. Петдесет и пет градуса под нулата е много студено. След като водата замръзва на нула, петдесет и пет под нулата не са малко. Може да се получи известна идея за това, като си представим подобна температура в обратна посока. Петдесет и пет градуса над нулата представлява извънредно горещ ден, а при това такава температура е само половината от разликата. Удвоете я и ще добиете известна слаба представа за студа, в който пътуваха Кама и Дейлайт от мрак до мрак и през самия мрак.

Въпреки честите разтърквания, кожата по бузите на Кама премръзна, месото почерня и започна да боли. Измръзнаха също краищата на белите му дробове — опасна работа и главна причина, поради която човек не бива напразно да се насилва при петдесет и пет градуса под нулата. Но Кама нито веднъж не се оплака, а Дейлайт беше горещ като фурна и под шестте фунта заешки кожи му беше толкова топло, колкото на другия под дванадесет фунта.

На следващата нощ изминали още петдесет мили, те лагеруваха близо до границата между Аляска и Северозападна Канада. Останалото пътуване, с изключение на последния къс преход до Дайей, щеше да бъде през канадска територия. Ако не завалеше пресен сняг, при отъпкан път Дейлайт смяташе да стигне лагера Форти Майл на четвъртата нощ. Така каза и на Кама, но на третия ден температурата започна да се вдига и те разбраха, че снегът не е далече; защото по Юкон трябва да се стопли, за да завали сняг. През този ден те попаднаха на хаотични камари от лед по протежение на десетина мили и хиляда пъти вдигаха на ръце натоварената шейна, за да я пренасят над огромните буци, и отново я спущаха. Тука кучетата бяха почти излишни; и те, и мъжете бяха крайно изморени от лошия път. Тази вечер те препускаха един час повече, но успяха да наваксат само част от загубеното време.

На сутринта, когато се събудиха, намериха върху завивките си десет инча сняг. Кучетата бяха заровени под снега и не искаха да напускат удобните си убежища. Този нов сняг означаваше трудно напредване. Плъзгачите на шейната не вървяха добре по него, а освен това единият от мъжете трябваше непрекъснато да върви пред кучетата и да им прави пъртина със снегоходките, за да не потъват. Този сняг беше твърд, ситен и сух. Приличаше по-скоро на захар. Ако ритнеш в него, разпръскваше се със съскащ шум, също като пясък. Между частичките му нямаше никакво сцепление и не можеше да се прави на снежни топки. Не беше съставен от снежинки, а от кристали — малки кристалчета с геометрични форми. Всъщност не беше сняг, а скреж.

Времето беше топло, едва тридесет градуса под нулата, та двамата мъже, с дигнати наушници и свалени ръкавици се потяха здравата, докато работеха. Те не успяха да стигнат Форти Майл8 тази вечер и когато минаха през лагера на следния ден, Дейлайт се спря само за да вземе пощата и малко допълнителна храна. Следобед на другия ден направиха лагер при устието на река Клондайк. От Форти Майл дотам не бяха срещнали жива душа и сами си бяха проправяли нов път. Тази зима никой преди тях не бе пътувал по реката на юг от Форти Майл, пък и твърде възможно беше през цялата зима те да бъдеха единствените. В тези дни Юкон беше съвсем безлюден. Между реката Клондайк и морето при Дайей се простираха шестстотин мили девствена местност, покрита със сняг, и по цялото това разстояние имаше само две места, където Дейлайт би могъл да очаква среща с хора. И двете бяха изолирани търговски постове — Сиксти Майл9 и Форт Селкирк. През лятото можеха да се срещнат индийци при устията на Стюард и Хуайт, при Големия и Малкия Салмън и по езерото Льо Барж; но през зимата, както той добре знаеше, индианците щяха да са по следите на еленовите стада и да ги преследват нагоре към планините.

Тази нощ спряха на лагер при устието на Клондайк; след като приключиха вечерната работа, Дейлайт не легна. Ако с него беше някой бял, Дейлайт би казал, че предчувствието му работи. Но сега той само завърза снегоходките си, остави кучетата да се гушат в снега, а Кама да диша тежко под заешките си кожи и се изкачи на платото над високия бряг. Но смърчовете бяха много нагъсто, та пречеха на погледа, затова той си проправи път през платото и се изкачи по стръмните поли на планината. Оттук можеше да види как от изток Клондайк се влива под прав ъгъл в Юкон, който пък правеше величествен завой откъм юг. Наляво и надолу по течението, към планината Музхайд, огромното бяло петно, чието име носеше реката10 се открояваше ясно на звездната светлина. Лейтенант Шуотка11 я беше кръстил, но той, Дейлайт, пръв бе видял реката, много преди този предприемчив изследовател да мине Чилкут и да се спусне със сал по Юкон.

Дейлайт едва обърна внимание на планината. Вниманието му беше съсредоточено върху самото просторно плато, заобиколено отвсякъде с дълбоки води, удобни за пристанища.

— Напълно подходяща местност за град — измърмори той. — Има място за четиридесет хиляди души. Необходима е само голяма златна находка. — Той помисли известно време. — Десет долара от корито ще са достатъчни, за да причинят най-бясното нахлуване, което познава Аляска. И ако не стане тука, ще стане някъде наоколо. Никак няма да е зле по целия път нагоре човек да се оглежда за удобни места за селища.

Той остана още известно време, взираше се в прекрасната равнина и виждаше сцената, която би последвала подобно нахлуване. Във въображението си той строеше дъскорезниците, големите търговски магазини, кръчмите, танцувалните салони, дългите улици с бараки за златотърсачите. По тези улици виждаше хиляди мъже да вървят нагоре-надолу, а пред магазините — тежки товарни шейни с дълги върволици кучета, запретнати в тях. Виждаше също тежки товарни шейни да вървят по главната улица и да се отправят нагоре по замръзналия Клондайк към въображаемото място, където трябваше да се намират находищата.

Той се изсмя и прогони видението от очите си, спусна се в ниското, прекоси платото и стигна до лагера. Пет минути по-късно, след като се беше увил в кожената завивка, той отвори очи и се надигна, учуден, че още не е заспал. Погледна към заспалия до него индианец, към жарта на гаснещия огън, нататък към петте кучета, покрили муцуни с вълчите си опашки, и към четирите снегоходки, които стояха забодени в снега.

— Това предчувствие здраво ме държи! — измърмори Дейлайт. Мисълта ми се върна към играта на покер. — Четири попа! — захили се той. — Това беше предчувствие!

Сетне легна отново, загъна края на завивката около врата си и над наушниците, затвори очи и този път заспа.

Глава V

В Сиксти Майл те се снабдиха отново с храна, прибавиха няколко фунта писма към товара си и продължиха решително напред. От Форти Майл нататък пътят им беше неутъпкан и такъв път трябваше да очакват чак до Дайей. Дейлайт издържаше чудесно, но убийственото темпо започваше да се отразява на Кама. Гордостта не му позволяваше да говори, но резултатът от настинката на дробовете по време на големия студ не можеше да се скрие. Засегнатите от студа белодробни тъкани бяха микроскопични, но сега започваха да се лющят и предизвикваха суха, честа кашлица. Всяко по-голямо напрежение докарваше закашляне, по време на което той като че ли се намираше в припадък. Очите му се наливаха с кръв и изпъкваха, а по бузите му потичаха сълзи. Димът от пържен бекон го докарваше до половинчасов припадък, затова, когато Дейлайт готвеше, Кама винаги заставаше така, че да избягва дима. Те продължаваха да вървят ден след ден, безкрай по мекия, неутъпкан сняг. Работата беше тежка, еднообразна, лишена от радостта и възбудата, с които бе съпроводено летенето по утъпканата повърхност. Ту единият отпред, ту другият, те бавно, упорито напредваха. Трябваше да се гази цял ярд пухкав пресен сняг и изплетената като паяжина снегоходка потъваше под тежестта на човека десет-петнадесет инча в меката маса. Работата със снегоходките при такива условия, изисква да се използуват и други мускули, не само тези, които се употребяват при ходене. Кракът не може с едно-единствено движение да се повдигне и да отиде напред за следващата стъпка. Първо трябва да се вдигне отвесно нагоре. Когато снегоходката хлътне в снега, носът и се намира пред отвесна снежна стена, висока дванадесет инча. Ако кракът се изнесе, макар и съвсем малко напред, докато се вдига нагоре, носът на снегоходката се врязва в стената и се забива надолу, докато задната и част опре в крака. Така че всеки път, преди да започне движението от коляното напред, всеки крак трябва да се вдига дванадесет инча право нагоре.

По тази отчасти отъпкана повърхност следваха кучетата, човекът при пръта за управление и шейната. Въпреки че полагаха неимоверен труд, не можеха да изминат повече от три мили на час. Това означаваше, че им бяха нужни повече часове и Дейлайт, за да се подсигури против непредвидени пречки, пътуваше по дванадесет часа. Тъй като три часа отиваха за направата на лагер вечер, за сготвяне на фасула, за закуска и вдигане на лагера сутрин и за хапване малко фасул по обед, оставаха още девет часа за сън и възстановяване на силите и както кучетата, така и хората не губеха ни минутка от тях.

В Селкирк, търговският пункт близо до река Пели, Дейлайт предложи на Кама да остане да си почине и да се присъедини към него на връщане от Дайей. Един заблудил се индианец от езерото Льо Барж бе изявил желание да заеме мястото му; но Кама беше упорит. Той изръмжа недоволно и това бе всичко. Дейлайт обаче смени кучетата, като остави своя изтощен впряг да отпочине за обратния път, а той продължи с шест нови кучета.

Когато пристигнаха в Селкирк, бяха пътували до десет часа вечерта, а в шест часа на другата сутрин продължиха по следващия етап, една пустош от близо петстотин мили, които се простираха между Селкирк и Дайей. Пак стана студено, но студено или топло — все едно, защото пътят беше неутъпкан. Когато термометърът спадна до четиридесет и пет под нулата, стана още по-трудно да се пътува, защото при такава ниска температура твърдите снежни кристали съвсем заприличваха на пясък и оказваха по-голямо съпротивление на плъзгачите. Кучетата трябваше да дърпат по-силно, отколкото на същия сняг при двадесет или тридесет градуса под нулата. Дейлайт увеличи пътуването до тринадесет часа на ден. Той ревниво пазеше спечелената преднина, защото знаеше, че му предстоят трудни преходи.

Още не беше дошла средата на зимата и буйната река Фифти Майл12 оправда предвижданията му. На много места тя не бе замръзнала, а по двата и бряга имаше несигурен лед. На много места, където водата биеше в стръмните брегове, не можеше да се образува крайбрежен лед. Те правеха завой след завой и се въртяха и заобикаляха, като ту пресичаха реката, ту се връщаха на отсамния бряг; понякога правеха пет-шест опита, преди да намерят път през някое много лошо място. Ледът трябваше да се опитва и или Дейлайт, или Кама вървяха напред със снегоходки на краката и с дълги пръти в ръка, които носеха напреки. Ако пропаднеха, можеха да се задържат за пръта, който се препречваше на дупката, пробита от тялото им. И на двамата се случи да пропаднат по няколко пъти. При четиридесет и пет градуса под нулата човек, мокър до кръста, неминуемо ще премръзне, ако рече да пътува; ето защо всяко потъване значеше забавяне. Веднага щом биваше спасен, измокреният започваше да тича нагоре-надолу, за да поддържа кръвообращението си, докато сухият му спътник наклаждаше огън. При това положение той се преобличаше, а мокрите дрехи биваха изсушавани за следващия неприятен случай.

Още по-лошо беше, че това опасно пътуване по реката не можеше да става на тъмно и работният им ден се ограничаваше в шестте часа полумрак. Всеки миг беше скъпоценен и те се бореха да не загубят нито секунда. Затова, щом видеха първите признаци на новия си ден, двамата вдигаха лагера, натоварваха шейната, запрягаха кучетата и чакаха, наведени над огъня. Не спираха и за да хапнат на обед. При това положение те всеки ден изоставаха много от разписанието си и губеха спечелената преднина. Имаше дни, когато минаваха по петнадесет мили, а други само по дванадесет. А при един изключително лош отрязък от пътя за два дни минаха девет мили, понеже бяха принудени на три пъти да обръщат гръб на реката и да пренасят шейната и товара през планините.

На края оставиха страшната река Фифти Майл и излязоха на езерото Льо Барж. Тук нямаше незамръзнала вода, нито струпан лед. Цели тридесет мили снегът се разстилаше като на длан; но затова пък беше дълбок цели три фута и мек като брашно. Можеха да вземат най-много по три мили на час, но Дейлайт отпразнува прекосяването на Фифти Майл с по-дълъг преход. В единадесет часа сутринта излязоха на единия край на езерото. В три часа следобед, когато падаше полярната нощ, той зърна другия му край, а когато се появиха първите звезди, се ориентира. В осем часа вечерта оставиха зад себе си езерото и навлязоха в устието на река Луис. Тук направиха половинчасова почивка, докато сдъвчат няколко парчета замръзнал фасул и раздадат допълнителна дажба риба на кучетата. После продължиха нагоре по реката до един часа през нощта, когато устроиха редовния си лагер.

Този ден бяха пътували шестнадесет часа и кучетата бяха толкова уморени, че даже нямаха сили да се сбият или дори ръмжат едно срещу друго, а Кама беше куцал забележимо през последните няколко мили; въпреки това на сутринта Дейлайт тръгна в шест часа. В единадесет беше в подножието на Хуайт Хорс, а нощта го свари на лагер над Бокс Каньон. Той беше оставил зад себе си последния лош, речен преход и пред него стояха върволицата езера.

Темпото не намаля. Вървяха усилено по дванадесет часа на ден — шест в полумрак и шест в тъмнина. Три часа отиваха за готвене, поправка на хамутите, правене и разтуряне на лагера, а през останалите девет часа хората и кучетата спяха като трупове. Желязната сила на Кама се прекърши. Страшното напрежение го подяждаше ден след ден. Ден след ден той изразходваше все повече и повече останалите в него сили. Движенията му станаха по-бавни, мускулите му загубиха гъвкавостта си, а накуцването му стана постоянно. Въпреки това той стоически продължаваше да работи, без да клинчи, без нито веднъж да се оплаче. Лицето на Дейлайт беше изтъняло и той се чувствуваше уморен. Изглеждаше уморен; и въпреки това успяваше някак с чудесния механизъм на тялото си да върви напред, вечно напред, безжалостно напред. Кама никога не го бе боготворил повече, отколкото в тези последни дни, по време на прехода им на юг, когато линеещият индианец го наблюдаваше постоянно напред, да бърза напред с упорита издръжливост, каквато не бе виждал, нито пък бе сънувал, че може да има у човешко същество.

Дойде време, когато Кама вече не можеше да води и да отъпква пътя и когато остави Дейлайт да се занимава през целия ден с тежката работа по отъпкването. Това беше доказателство, че е крайно изтощен. Едно след друго те прекосиха върволицата езера от Марш до Линдеман и започнаха изкачването на Чилкутския проход. Редно беше Дейлайт вечерта да спре на лагер преди последната стръмнина на прохода; но той продължи, премина го и се спусна до Шийп Кемп, а зад него се разбесня снежна буря, която би го забавила с двадесет и четири часа.

Това последно свръхнапрежение довърши Кама напълно. На сутринта той не можеше да върви. Когато го събудиха в пет часа, той се надигна с усилие, изстена и падна назад. Дейлайт сам вдигна лагера, впрегна кучетата и когато беше готов за тръгване, уви безпомощния индианец в трите кожени завивки и го завърза върху шейната. Темпото им беше добро; това бе последният преход; и той гонеше кучетата надолу през каньона Дайей по отъпкания път, който водеше до поста Дайей. Кама стенеше върху шейната, Дейлайт подскачаше около пръта за управление, за да не попадне под плъзгачите на летящата шейна, и без да намалява темпото, те пристигнаха в Дайей край морето.

Верен на обещанията си. Дейлайт не спря. Един час беше достатъчен, за да се натовари обратната поща и храна на шейната, да се впрегнат нови кучета и да се наеме друг индианец. Кама не проговори. От момента на пристигането им до момента, в който Дейлайт, готов за път, застана до него, за да се сбогува. Стиснаха си ръцете.

— Ще го убиеш, този проклет индианец! — каза Кама. — Разбираш ли, Дейлайт? Ще го убиеш.

— Все ще изтрае до Пели — захили се Дейлайт.

Кама поклати глава със съмнение и се обърна с гръб към него, за да му каже сбогом по този начин.

Дейлайт мина през Чилкут същия ден, като се спусна на тъмно, сред виелицата, петстотин фута надолу до езерото Картер и спря там на лагер. Този път лагерът беше „студен“, далеч над гората; Дейлайт не бе обременил шейната си с дърва за горене. През нощта падна три фуга сняг и ги покри, а в тъмната утрин, когато се отровиха от снега, индианецът се опита да избяга. Беше вкусил достатъчно от това пътуване и не желаеше да продължава с тоя луд човек, какъвто според него беше Дейлайт. Но Дейлайт по доста груб начин го убеди да остане и те продължиха през езерото Дийп, езерото Лонг и се спуснаха до равнината на езерото Линдеман.

На връщане се движеха все със същото бясно темпо, а индианецът не издържаше така добре, както Кама. Той също нито веднъж не се оплака. Нито пък се опита отново да избяга. Продължаваше да работи и полагаше всички усилия, но у него все повече се затвърдяваше решението в бъдеще никога да си няма работа с Дейлайт. Дните се сливаха един с друг, полумракът се заменяше с мрак, след студеното време идваха снеговалежи и след снеговалежите пак студено време, и тъй в течение на дълги часове милите се трупаха зад тях.

Но на Фифти Майл им се случи нещастие. Когато прекосяваха един леден мост, кучетата пропаднаха и бяха завлечени под леда. Връзките, които съединяваха впряга с последното куче, се скъсаха и впрягът изчезна. Остана само последното куче и Дейлайт впрегна в шейната индианеца и себе си. Но за такава работа един човек не може да замести дори едно куче, а двамата мъже се опитваха да свършат работа за пет кучета. В края на първия час Дейлайт започна да облекчава товара. Хвърлиха храната за кучетата и запасната брадва. На следващия ден, поради голямото напрежение, кучето си скъса сухожилие и осакатя непоправимо. Дейлайт го застреля и изостави шейната. Той взе на гърба си сто и шестдесет фунта храна и поща и сложи сто двадесет и пет фунта на гърба на индианеца. Дейлайт просто безсъвестно изоставяше най-необходими неща. Индиецът остана потресен, като видя, че той задържа и последния фунт от ненужната поща — докато фасулът, чашите, бутилките, чиниите и запасните дрехи бяха изхвърлени. Запазена бе по една завивка на човек, една брадва, една тенекиена кана и оскъден запас от бекон и брашно. При нужда беконът можеше да се яде суров, а брашното, забъркано в топла вода, би дало сили на двамата мъже да продължат. Изоставиха даже пушката и патроните.

По този начин те изминаха двестате мили до Селкирк. Дейлайт пътуваше до късно и тръгваше рано, часовете, които преди отиваха за правенето на лагер и грижи за кучетата, сега биваха използувани за пътуване. Нощем те клечаха край някои малък огън, увити в постилките, пиеха блудкава брашнена супа и размразяваха над огъня парчета бекон, нанизани на края на някоя пръчка; в утринната тъмнина ставаха, без да проговорят нито дума, мятаха багажа на гърба си, нагласяха каишките и тръгваха. Последните мили до Селкирк Дейлайт караше пред себе си индианеца, който с хлътнали бузи и страдалчески поглед приличаше на собствената си сянка и ако бе оставен на себе си, би легнал мъртъв на земята или пък би хвърлил пощата, която носеше.

В Селкирк запретнаха стария впряг, отпочинал и в много добро състояние. Същия ден Дейлайт продължи. Той сменяше мястото си на пръта за управление с индианеца от Льо Барж, който бе изказал желание да го придружи на отиване. Дейлайт беше закъснял с два дена според собственото си разписание, а снеговалежите и неутъпканият път не му позволиха да навакса загубеното чак до Форти Майл. Тук обаче времето стана благоприятно. Очакваше се продължителна студена вълна и Дейлайт, разчитайки на това, пое риска да намали храната за хората и кучетата. Хората във Форти Майл клатеха недоверчиво глави и го питаха какво ще прави, ако снегът продължи да вали.

— Студеното време непременно трябва да дойде — се засмя той и потегли на път.

Тази зима вече няколко шейни бяха минали насам и натам между Форти Майл и Съркъл Сити, така че пътят беше добре отъпкан. Студеното време дойде и се задържа, а Съркъл Сити беше само на двеста мили. Индиецът от Льо Барж беше млад, не знаеше границата на собствените си сили и бе изпълнен с гордост. Той радостно прие темпото на Дейлайт и отначало дори си мислеше, че ще издържи повече от белия. Първите сто мили го наблюдаваше, за да открие признаци на умора, и се учуди, че не ги вижда. При вторите сто мили забеляза такива признаци у себе си, но стисна зъби и не изостана. А Дейлайт летеше напред, все напред, като ту тичаше край пръта за управление, ту си почиваше върху летящата шейна. Последният ден, по-ясен и по-студен от когато и да било, им даде идеални условия за пътуване и те изминаха седемдесет мили. Беше десет часът през нощта, когато изкачиха брега и полетяха по главната улица на Съркъл Сити, а младият индианец, въпреки че беше негов ред да се вози, скочи и затича зад шейната. Това бе проява на законна гордост — макар че вече бе открил границата на силите си и сега я превишаваше, той продължи бодро да тича.

Глава VI

Тълпата беше изпълнила „Тиволи“ — старата тълпа, която бе присъствала преди два месеца на заминаването на Дейлайт; защото това беше нощта на шестдесетия ден и както винаги мненията дали Дейлайт ще стигне навреме, или не бяха разделени. В десет часа все още обзалагаха, въпреки че при всеки нов бас залогът против успеха му се увеличаваше. Дълбоко в сърцето си Девата вярваше, че няма да успее, но въпреки това се обзаложи с Чарли Бейтс на двадесет унции срещу четиридесет, че Дейлайт ще пристигне преди полунощ.

Тя първа чу лая на кучетата.

— Слушайте! — извика тя. — Дейлайт иде!

Всички се втурнаха към входа; но когато двойните врати се отвориха широко, тълпата се отдръпна назад. Чу се нетърпеливото скимтене на кучетата, плясък от камшик и окуражителното подвикване на Дейлайт, а уморените животни надминаха себе си, като помъкнаха шейната по дървения под. Те се втурнаха вътре, заедно с тях се втурна и бялата пара на студа и докато опъваха хамутите, над нея се виждаха само главите и гърбовете им, сякаш плуваха в река. Дейлайт се появи зад тях, на пръта, скрит до колената от фъртуната, през която газеше.

Беше си все същият Дейлайт — отслабнал, изморен, но в същото време черните му очи святкаха и блестяха по-ярко от когато и да било. Памучната му парка падаше до коленете му и с вдигнатата качулка му придаваше вид на монах. Замърсена и опърлена от лагерния огън и пушек дрехата сама разказваше историята на пътуването. Двумесечна брада покриваше лицето му; по време на продължителния бяг през последните седемдесет мили дъхът му се бе превърнал в ледени висулки, които се бяха сплели с брадата.

Появяването му беше театрално, мелодраматично; и той го знаеше. Това беше неговият живот, той го живееше, както на него му харесва. Сред своите си хора той беше велик човек, герой на Арктика. Беше горд от това и за него бе върховен момент след последния преход от двеста мили да влезе в заведението с кучетата, шейната, пощата, индианеца и всичко друго. Беше извършил още едно геройство, което щеше да бъде разтръбено по Юкон заедно с неговото име — той, Дейлайт, царят между пътешествениците и водачите на шейни.

Когато отекнаха приветствените викове и очите му огледаха и последната позната подробност на „Тиволи“, той остана изненадан. Всичко си беше на мястото — дългият бар и редиците бутилки, масите за игра, голямата печка, момчето при везните за теглене на злато, музикантите, мъжете и жените, Девата, Селия, Нели, Дон Макдоналд, Бетълс, Били Роулинс, Олаф Хендерсън, Док Уотсън. Всичко беше така, както го бе оставил, и сякаш денят, в който бе заминал, още не беше завършил. Шестдесетте дни пътуване през бялата пустош изведнъж се свиха и престанаха да съществуват във времето. Превърнаха се в миг, в нещо случайно. Той се бе втурнал в него през стената на мълчанието и очевидно в следващия миг се бе втурнал обратно през стената, всред шума и бъркотията на „Тиволи“.

Трябваше да погледне шейната и брезентовите пощенски чували, за да се убеди в реалността на тези шестдесет дни и двете хиляди мили по леда. Като насън раздруса ръцете, които му подаваха. Беше обзет от огромен възторг. Животът беше прекрасен. Той ги обичаше всичките. Заля го чувство на човечност и другарство. Всички тези хора бяха от неговия род. Това беше нещо неизмеримо, величествено. Почувствува, че сърцето му се разтапя и му се дощя да стисне ръцете на всички наведнъж, да ги притисне всичките в мощна прегръдка до гърдите си.

Той пое дълбоко въздух и извика:

— Печелившият плаща, а печелившият съм аз, нали? Скачайте всички вие, малемути и сиваши, и казвайте каква отрова ще пиете! Ето ви пощата от Дайей, направо от морето. Всичко е редовно! Развържете каишите и джапайте вътре!

Десетина чифта ръце се заеха да развържат товара, а в това време младият индианец от Льо Барж, който се бе навел да върши същото, изведнъж се изправи неуверено. В очите му се изписа голяма изненада. Той диво се огледа наоколо, защото с него ставаше нещо съвсем ново. Беше покосен от неочаквана слабост. Потрепери от немощ, коленете му се подкосиха, той бавно се смъкна надолу, падна върху шейната и с внезапен пристъп мрак покри съзнанието му.

— Изтощение — каза Дейлайт. — Някой от вас да го отведе и да го сложи в леглото. Добър индианец излезе.

— Дейлайт е прав — заключи Док Уотсън в следващия миг. — Човекът е напълно изтощен!

Погрижиха се за пощата, кучетата отведоха и нахраниха, а когато се облегнаха на дългия бар, за да пият, да приказват и да си приберат дълговете, Бетълс запя песента за корените от Сасафрас.

Няколко минутки по-късно Дейлайт се въртеше по дансинга с Девата. Беше сменил парката си с кожената шапка и палтото от одеяло, беше изул замръзналите си мокасини и танцуваше по чорапи. След като се бе намокрил до коленете късно следобед, бе продължил да тича, без да се преобува, та сега дългите му калци бяха отрупани с лед до коленете. От топлината в стаята ледът почна да се топи и да се отделя на висулки. Когато краката му се въртяха, парчетата се чукаха едно о друго и от време на време някои от тях падаха шумно на земята, а другите танцьори се подхлъзваха по тях. Но всички прощаваха на Дейлайт. Той беше един от малкото, които създадоха закона в тази далечна страна, които определиха етичните норми и чието държане беше мерило за доброто и злото — и той стоеше над закона. Беше един от малкото привилегировани смъртни, които не могат да извършат нещо лошо. Каквото и да направеше, трябваше да е добро, независимо дали на другите им беше позволено да правят същото, или не. Разбира се, подобни смъртни се радват на такава привилегия, защото почти винаги и неизменно вършат добри неща и ги правят по-добре от другите хора. Така че Дейлайт, стар герой в тази млада страна и в същото време по-млад от повечето от тях, действаше по своему, като мъж над мъжете, като мъж, който е величествено мъж и само мъж. Нищо чудно в такъв случай, че докато танцуваха танц след танц, Девата се отпусна в ръцете му с наболяло сърце, защото знаеше, че в нея той намира само добър приятел и превъзходен партньор в танца. Тя се бе поболяла от любов по него, а той танцуваше с пея, както би танцувал с всяка друга жена, както би танцувал с някой мъж, който, за да се превърне в дама, си е завързал носна кърпа на ръката.

Дейлайт танцува с един такъв мъж тази вечер. Сред пионерите надиграването между двама мъже винаги е било мерило за издръжливост; и когато Бен Дейвис, крупието на фаро, с шарена кърпа на ръката, хвана Дейлайт да играят вирджински рил13, започна истинска веселба. Всички се отдръпнаха, за да наблюдават. Двамата мъже се въртяха, въртяха постоянно в една посока. Разчу се и сред голямата стая и барът и игралните маси опустяха. Всеки искаше да види и всички се наблъскаха в танцувалната. Музикантите не спираха да свирят, а танцьорите не спираха да играят. Дейвис беше опитен в този номер и бе надигравал не един силен мъж по Юкон. Но след няколко минути стана ясно, че той, а не Дейлайт, ще се предаде.

Те се повъртяха още малко, а след това Дейлайт внезапно спря, пусна партньора си, отдръпна се и сам залитна и размаха безцелно ръце, сякаш искаше да се подпре на въздуха. Дейвис със замаяна усмивка на лицето се наклони настрана, обърна се, мъчейки се да запази равновесие, и се просна по корем на пода.

Дейлайт все още се въртеше, спъваше се и ловеше въздуха с ръце, но въпреки това хвана най-близкото момиче и се втурна в нов валс. Отново бе извършил нещо голямо. Уморен от двете хиляди мили, които бе пропътувал по леда, и седемдесетте мили, изминати през същия ден, той беше надиграл един отпочинал мъж, и то не кой да е, а Бен Дейвис.

Дейлайт обичаше върховете и въпреки че в изминатия кратък жизнен път имаше малко върхове, той се бе старал винаги да се изкачи на най-високия. Широкият свят не познаваше името му, но то бе известно надлъж и нашир сред огромната безмълвна северна пустош, знаеха го индийци, бели и ескимоси — от Берингово море до Проходите, от изворите на най-далечните реки до тундрата край бреговете на Поинт Бароу. У него бе твърде силно желанието да побеждава независимо дали се бори с природните стихии, с хората или пък с щастието при игра на комар. Животът и всичко в него беше комар. А той беше комарджия до дъното на душата си. Рискът и късметът бяха за него като водата и въздуха. Разбира се, че не разчиташе винаги сляпо на тях, защото използваше разума си, умението и силата си; но зад всичко стоеше Щастието, вечното Щастие, което понякога се обръщаше против собствените си поддръжници и смачкваше мъдрите, а в същото врече благославяше глупците. Щастието, което всички хора търсеха и мечтаеха да покорят. Така беше и с него. Дълбоко в жизнените му процеси шепнеше царственият глас на Живота и настойчиво го съветваше, че би могъл да постигне повече от другите мъже, да спечели там, където те губеха, да постигне успех там, където те загиваха. Това беше нагонът на живота, здрав и силен, незабелязващ крехкото и загнилото, упоен от върховно самодоволство, лудо егоистичен, омаян от собствения си величествен оптимизъм.

И непрекъснато, било като далечен шепот, било като ясен тръбен зов, до него достигаше вестта, че някога някъде, по какъвто и да е начин той ще намери щастието, ще стане негов господар, ще го върже и ще го направи свое притежание. Когато играеше покер, нещо му шепнеше, че ще му дойдат четири аса или кент флош роял. Когато търсеше злато, същият глас му нашепваше за злато в корените на тревата, злато на скалната основа и злато надолу в скалите. В най-тежките моменти по пътя, по реката, или когато страдаше от глад, нещо му казваше, че други мъже биха могли да умрат, но че той ще се измъкне победоносно. Това беше прастарата лъжа на Живота, който залъгваше сам себе си, вярваше, че е безсмъртен и неразрушим, че може да постигне повече от другите и да печели, колкото си иска.

И така, като сменяше от време на време посоката на въртене, Дейлайт с помощта на валса се оправи от замайването и поведе към бара. Надигна се обаче общ протест. Не можеше повече да се приема неговият девиз, че само печелившият плаща. Това беше противно на обичаите и на здравия разум и въпреки че се правеше от добри приятелски чувства, трябваше да се спре именно заради тези добри приятелски чувства. По право на Бен Дейвис се падаше да черпи, Бен Дейвис трябваше да плати черпнята. Нещо повече, всичко, което Дейлайт бе черпил досега, трябваше да бъде за сметка на „Тиволи“, защото, щом той започваше да гуляе, кръчмата се пълнеше с клиенти. Всичко това бе казано от Бетълс и макар речта му да беше кратка и пълна с жаргон, тя бе единодушно аплодирана.

Дейлайт се захили, отдръпна се към масата на рулетката и купи сума жълти чипове. След десет минути на везните претеглиха злато за две хиляди долара и го пресипаха в неговата торбичка, но златото не се побра в нея, та взеха още една. Щастие, прашинка щастие, но лично негово. Възторгът му нямаше граници. Живееше и нощта му принадлежеше. Обърна се към доброжелателните си противници.

— Сега вече наистина печелившият плаща — каза той.

И те се предадоха. Никой не можеше да устои на Дейлайт, когато възсядаше живота и го пришпорваше.

В един часа сутринта той видя Илайджа Дейвис да подкарва към вратата Хенри Фин и Джо Хайнс, дървосекача. Дейлайт се намеси.

— Къде? — попита той, като се мъчеше да ги замъкне към бара.

— В кревата — отговори Илайджа Дейвис. Той беше от Ню Ингланд, дъвчеше тютюн и бе единственият смел дух в семейството си, който дочу зова на запада, долитащ над тучните пасища и горите на планината Дезърт, и му се отзова.

— Налага се — прибави извинително Джо Хайнс. — Сутринта ще пътуваме.

Дейлайт ги задържа:

— Къде ще вървите? Какво сте се разбързали?

— Не сме се разбързали — обясни Илайджа. — Просто ще проверим твоето предчувствие и ще видим какво има нагоре по реката. Не искаш ли да дойдеш с нас?

— Искам, разбира се — потвърди Дейлайт.

Но въпросът бе зададен на шега и Илайджа не обърна внимание на отговора.

— Ще опитаме по Стюарт — продължи той. — Ал Майо ми каза, че първия път, когато слязъл по Стюарт, видял доста обещаващи наноси и ние ще ги пробваме, докато е замръзнала реката. Слушай, Дейлайт, и ми запомни думите, идва времето, когато зимното копане ще стане мода. Един ден ще има хора, които ще се смеят на нашето лятно ровене и крепене на дупките.

По онова време по Юкон не можеше и дума да става за търсене на злато през зимата. Земята беше замръзнала от мъха и тревата до скалния пласт, а замръзналият чакъл, твърд като гранит, не отстъпваше пред копача и лопатата. Лятото мъжете чакаха слънцето да размрази земята и копаеха. Това бе времето за работа. През зимата извозваха провизии, ходеха на лов за елени, а след това през тъмните месеци убиваха времето си в големите централни селища, като Съркъл Саги и Форти Майл.

— Вярно, зимното копане ще си пробие път — съгласи се Дейлайт. — Почакай само да се открие някой богат залеж нагоре по реката. Тогава всички ще видите нов начин на търсене. Какво пречи да се кладе огън, да се пробиват шахти и да се копаят галерии по скалния пласт? Не ще има нужда да се крепи. Замръзналата глина и чакълът ще държат дотогава, докато всички дяволи са замръзнали и опашките им са станали на сладолед. Та какво, в такива дни ще си струва да се работи на сто фута дълбочина. Разбира се, че ще дойда с вас, Илайджа.

Илайджа се засмя, подбра двамата си другари и пак понечи да се отправи към вратата.

— Чакай! — извика Дейлайт. — Не се шегувам.

Тримата мъже изведнъж се обърнаха към него, а по лицата им се изписа изненада, задоволство и неверие.

— Хей, будалкаш ни? — каза Фин, другият дървосекач, спокоен, улегнал мъж от Уисконсин.

— Моята шейна и кучетата са на разположение — отговори Дейлайт. — Значи, ще имаме два впряга и ще разделим товара на две: само че известно време ще трябва всички да пътуваме по-бавничко, защото кучетата наистина са уморени.

Тримата мъже ликуваха, но все още не вярваха напълно.

— Слушай, Дейлайт! — викна Джо Хайнс. — Не ни будалкай. Ние сме сериозни хора. Ще дойдеш ли?

Дейлайт протегна ръка и раздруса техните.

— Тогава по-добре ще е да лягаш! — посъветва го Илайджа. — Тръгваме в шест, а четири часа сън съвсем не са много.

— Да отложим с един ден и го оставим да си почине? — предложи Фин.

Гордостта на Дейлайт бе засегната.

— Няма нужда — извика той. — Всички тръгваме в шест. Кога искате да ви събудя? Пет? Добре, ще ви вдигна всичките.

— Добре е да поспиш малко — посъветва го Илайджа загрижено. — Не можеш вечно да издържаш.

Дейлайт беше изморен, страшно изморен. Дори неговото желязно тяло признаваше умора. И последният мускул плачеше за легло и почивка, ужасяваше се при мисълта за ново напрежение и нов път. Целият този физически протест нахлу в мозъка му като бунтовна пълна. Но по-дълбоко се беше загнездил дръзкият, надменен Живот, неговият живец, който шепнеше да се върши подвиг след подвиг, да покаже силата си пред силата на другите. Това беше просто животът, нашепващ отколешните си лъжи. В съюз с него, с цялото си нахалство и надутост, беше уискито.

— Да не би да ме вземате за сукалче? — попита Дейлайт. — Какво пък, от два месеца не съм сложил капка в устата си, не съм танцувал, не съм срещал жива душа. Вървете всички да спите! Ще ви викна в пет.

През останалата част от нощта той танцува все така по чорапи, а в пет часа сутринта заудря силно по вратата на новите си съдружници, призовавайки ги с думите, от които идваше и прякора му:

— Зората сияе, щастливци от река Стюарт! Зората сияе! Зората сияе! Зората сияе!

Глава VII

Сега пътят беше по-лек, по-добре отъпкан. А и те не носеха срочни пощенски пратки. Разстоянието, което изминаваха дневно, беше по-късо, а и по-малко време пътуваха на ден. При превоза на пощата Дейлайт изтощи трима индийци, но сегашните му спътници знаеха, че не трябва да бъдат изтощени, когато стигнат Стюарт, затова наложиха по-бавно темпо. По време на това по-леко пътуване, при което спътниците му въпреки всичко се уморяваха, Дейлайт се съвзе и си почина. Направиха двудневен престой във Форти Майл заради кучетата, а в Сиксти Майл оставиха на търговеца на кучета кучетата на Дейлайт. За разлика от него след ужасния преход от Селкирк до Съркъл Сити кучетата не можаха да се съвземат по обратния път. Така че четиримата мъже тръгнаха от Сиксти Майл с нов впряг кучета за шейната па Дейлайт. Следната нощ се разположиха на лагер при групата островчета в устието на Стюарт. Дейлайт говореше за места на бъдещи градове и въпреки че другите му се смееха, той наби колчета по целия лабиринт от високи, обрасли с дървета острови, за да си запази периметри.

— Представете си, че голямата находка се намери по Стюарт — упорстваше той. — Може би всички ще участвате, а може би не. Аз обаче сигурно ще участвам. Добре ще е да си помислите и да се присъедините към мене.

Но те бяха непреклонни.

— И ти си като Харпър и Джо Ладю — каза Джо Хайнс — Те непрекъснато се занимават с тая работа. Знаете ли онази, голямата равнина точно под Клондайк и Музхайд? Инспекторът във Форти Майл ми каза, че са си запазили периметри преди по-малко от месец. Градски парцели на Харпър и Ладю. Ха! Ха! Ха!

Илайджа и Фин се присъединиха към смеха му; но Дейлайт остана сериозен.

— Нали ви казах! — извика той. — Предчувствието ми работи! Нещо се носи във въздуха, казвам ви! За какво ще си запазват периметри, ако нямат предчувствие? Ех, защо аз не съм ги запазил.

Съжалението в гласа му предизвика нов изблик на смях.

— Смейте се! Смейте се! Там ви е грешката на всички, вие мислите, че само със златотърсачество се забогатява. Но нека ви кажа, че когато направят голямото откритие, всички вие ще чоплите по повърхността и дяволски малко ще изкарате. Смеете се, когато има живак в коритото, и смятате, че златният прах е създаден нарочно от бога, за да заблуждава глупците и новаците. Само злато на буци търсите, такива сте вие, а не можете да изкопчите от земята и половината от онова, което е в нея; а и което изкопчите, губите го наполовина, докато промивате! Но големия удар ще направят онези, които запазят периметри за строежи, организират търговски компании, основат банки…

Взрив от смях заглуши тези думи. Банки в Аляска! Човек можеше да се пръсне само при мисълта за това.

— Да, и които създадат фондови борси…

Те отново се запревиваха от смях. Джо Хайнс се претърколи на постелката си, като се държеше за корема.

— А след тях ще дойдат големите акули и ще закупят цели реки, из които вие сте ровили като кокошки, лятото ще прилагат хидравлични методи, а зимата ще размразяват с пара…

Размразяване с пара! Това вече надхвърляше всяка граница. Дейлайт наистина надмина себе си като смешник. Размразяване с пара — когато още не бяха опитали дори обикновен огън. Какви въздушни кули!

— Смейте се, дявол да ви вземе, смейте се! Още не сте прогледнали. Приличате ми на куп малки, мяукащи котета. Казвам ви, че ако находката бъде по Клондайк, Харпър и Ладю ще станат милионери. А ако бъде по Стюарт, гледайте само как ще процъфти градът на Елам Харниш. Тогава ще се въртите наоколо с тъжни мутри… Нищо де — омекна той, — аз ще ви помагам с по малко средства, храна, с едно-друго!…

Дейлайт имаше въображение. Културата му беше ограничена, но каквото виждаше, виждаше го голямо. Мисленето му беше стройно, въображението му практично и никога не мечтаеше напразно. Рисувайки си обзетия от трескава дейност град сред покритата със сняг и гора пустош, той предвиждаше най-напред голямата златна находка, която би направила възможен подобен град, а след това очите му търсеха места за пристани на речните параходи, за дъскорезници, складове и всичко необходимо за един далечен, северен златотърсачески град. Но това от своя страна беше само декор за нещо по-голямо — преживяването, играта на темперамента. Улиците и постройките, човешките и стопанските отношения в града на неговите мечти бяха пълни с възможности. Това беше нещо като огромна маса за игра на покер. Релансът стигаше нагоре до небето, от едната страна — до Юга, от другата — до Полярното сияние. Играта щеше да бъде голяма, по-голяма, отколкото можеше да си я представи кой да е обитател на Юкон, а той, Бърнинг Дейлайт, да се погрижи да участвува в нея. Междувременно, освен собственото му предчувствие, нямаше никакви признаци, че всичко това ще стане.

Също както би заложил и последната си унция злато на някоя добра карта при игра на покер, така залагаше живота и усилията си на предчувствието, че бъдещето крие в ръкава си голяма златна находка по горното течение на реката. Така той и неговите трима спътници пъхтяха нагоре по замръзналата гръд на Стюарт с кучета, шейни и снегоходки, пъхтяха през бялата пустош, където безбрежната тишина никога не е била нарушавана от човешки гласове, удар на брадва или изстрел. Само те се движеха през огромната замръзнала пустиня, дребни като прашинки земни същества, пролазваха определеното число мили на ден, топяха лед, за да имат вода за пиене, нощем лагеруваха в снега, техните кучета-вълци се струпваха на космати, покрити със скреж купчини, а до шейните стърчаха забити в снега осемте снегоходки.

Не видяха нито следа от жив човек, въпреки че веднъж се натъкнаха на една примитивна лодка, скрита край реката. Който я бе скрил, не бе я потърсил вече; те се позачудиха и продължиха нататък. Друг път попаднаха на място, където е имало индианско поселище, но индианците ги нямаше; сигурно бяха по горното течение на Стюарт, подир еленовите стада. Двеста мили нагоре от Юкон те се натъкнаха на наноси и Илайджа реши, че са същите, за които му бе говорил Ал Майо. Направиха постоянен лагер, хранителните припаси вдигнаха нависоко, за да не ги докопат кучетата, и започнаха работа по наносите, като си пробиваха път към чакъла през пласт от лед.

Започна тежък и еднообразен живот. Свършили закуската, те почваха работа при първата сива светлина; когато падаше нощта, сготвяха по нещо и свършваха другите работи из лагера, пушеха и бъбреха известно време, след това се завиваха в кожените постелки и заспиваха, а над тях пламтеше Полярното сияние и звездите трепкаха и играеха в големия студ. И храната им беше еднообразна: квасени питки, бекон, фасул, а понякога и някоя гозба от ориз със сухи сливи. С прясно месо не успяха да се сдобият. Около тях нямаше никакъв живот. В редки случаи попадаха на следите на някой северен заек или хермелин; но общо изглеждаше, че всичко живо е напуснало местността. Това не ги учудваше, защото опитът ги бе научил, че ако някога минеш през местност, която гъмжи от дивеч, след една, две или три години на същото място може да не намериш никакъв дивеч.

По насипите откриха злато, но беше малко, та не си струваше да се копае. Веднъж, докато бе на лов за елени на петдесет мили от лагера, Илайджа опита чакъла на един големичък поток и откри добри признаци. Те впрегнаха кучетата и с малко товар отидоха с шейните до това място. Тук, може би за първи път в историята на Юкон, беше направен опит да се използува огън при копаенето на шахта. Заслугата за това беше на Дейлайт. След като разчистиха мъха и тревата, накладоха огън от сухи смърчови дърва. За шест часа огънят размрази пръстта на дълбочина осем инча. Кирките им потъваха в нея до дръжките и след като я изхвърлиха, накладоха нов огън. Възбудени от успеха на този опит, те работеха от рано до късно. След шест фута замръзнала пръст опряха в също така замръзнал чакъл. При него напредваха по-бавно. Но те се научиха по-добре да поддържат огъня и скоро започнаха да размразяват по пет-шест инча на запалване. В чакъла имаше злато на прах, но след два фута отново се появи пръст. На седемнадесет фута пак се натъкнаха на тънък пласт чакъл и в него имаше злато на зърна; от няколкото пробни корита изкараха злато за по шест до осем долара. За щастие този пласт чакъл беше тънък — едва един инч. Под него имаше пак пръст, примесена с корени от стари дървета и кости на забравени чудовища. Но те вече бяха намерили злато — злато на зърна; и какво по-вероятно от това голямото находище да бъде открито точно тука върху скалния пласт? Щяха да допрат до него, дори и да беше на четиридесет фута дълбочина. Те се разделиха на две смени и работеха денонощно на две шахти, а из въздуха се виеше непрекъснато димът на огньовете им.

По това време привършиха фасула и Илайджа бе изпратен до главния лагер да донесе още храна. Сам Илайджа беше един от старите закалени пионери. Отиването и връщането правеха към сто мили и той обеща да се върне на третия ден — един ден пътуване без багаж, два дена на връщане с храната. Но той се върна на втория ден през нощта. Току-що си бяха легнали, когато го чуха да идва.

— Какво става дявол да го вземе? — попита Хенри Фин, когато празната шейна влезе в осветения кръг и Хенри забеляза, че дългото сериозно лице на Илайджа се беше удължило и станало още по-сериозно.

Джо Хайнс хвърли дърва в огъня и тримата мъже, загърнати в кожените завивки, се сгушиха по-близо до топлото. Веждите и бакенбардите на Илайджа бяха отрупани с лед и с кожените си дрехи той приличаше на карикатура на Дядо Мраз.

— Спомняте ли си оня големия смърч, дето крепеше ъгъла на скривалището откъм реката? — започна Илайджа.

Той накратко разправи за нещастието. Голямото дърво, въпреки че изглеждаше здраво и обещаваше да стои изправено още векове, е било загнило някъде отвътре. Изглежда, че корените му не са се държали здраво за земята. Допълнителната тежест на снега и скривалището му бяха дошли твърде много; нарушило се бе равновесието, което така дълго го беше крепило; дървото се беше наклонило и паднало на земята; разрушило бе скривалището и на свой ред беше нарушило равновесието, поддържано от четиримата мъже и единадесетте кучета. Запасът им от храна бе изчезнал. Волверините14 проникнали в разбитото скривалище и каквото не изяли, разнесли.

— Изяли са без остатък бекона, сливите, захарта и храната за кучетата — докладва Илайджа — и да пукна, ако не са прояли чувалите и разнесли брашното, фасула и ориза от Дан до Биршеба. Намерих празни чували, отвлечени на четвърт миля.

Доста дълго време никой не проговори. Да загубиш храната си сред арктическата зима, в местност, напусната от дивеча, беше страшна катастрофа. Те не бяха обхванати от паника, а гледаха опасността право в очите и размисляха. Джо Хайнс заговори пръв.

— Можем да пресеем снега за фасул и ориз… въпреки че от ориза едва ли бяха останали повече от осем-девет фунта.

— Някой ще трябва да вземе един от впряговете и да тръгне за Сиксти Майл — каза Дейлайт след него.

— Аз ще отида — каза Фин.

Поразмислиха още известно време.

— А как ще изхраним другия впряг и трима мъже, докато той се върне? — попита Хайнс.

— Само един изход има — прибави Илайджа. — Ще трябва да вземеш другия впряг, Джо, и да тръгнеш нагоре по Стюарт, докато намериш индианците. Тогава ще се върнеш с товар месо. Ще се върнеш доста преди Хенри да дойде от Сиксти Майл, а докато те няма, само Дейлайт и аз ще трябва да се храним — ние ще ядем по-малко.

— На сутринта всички тръгваме за скривалището и ще пресеем снега да намерим, каквато храна е останала! — Дейлайт легна по гръб, докато говореше, загърна се, в кожената завивка и прибави: — По-добре лягайте, за да тръгнем рано. Вие двамата ще можете да закарате кучетата дотам. Илайджа и аз ще мръднем наоколо, да видим не можем ли подплаши някой елен по пътя!

Глава VIII

Не губиха време. Хайнс и Фин с кучетата, които вече бяха на намалени дажби, изгубиха два дена, за да се спуснат. По обед на третия ден дойде Илайджа и съобщи, че няма и следа от елени. Същата нощ пристигна и Дейлайт с подобна вест. Веднага след това мъжете започнаха грижливо да пресяват снега около скривалището. Задачата не беше лека, защото намериха бобени зърна на цели сто ярда от скривалището. Всички работиха още един цял ден. Резултатът беше плачевен, но четиримата показаха на какво са способни при разпределението на няколкото фунта храна, която бяха намерили.

Въпреки че беше много малък, лъвският пай беше оставен на Дейлайт и Илайджа. Мъжете, които потегляха с кучетата, единият нагоре по Стюарт, а другият надолу, щяха по-скоро да намерят храна. Двамата, които оставаха, трябваше да издържат, докато другите се завърнат. Нещо друго, кучетата щяха да получават по няколко унции фасул на ден и щяха да пътуват по-бавно, но пък хората, които пътуваха с тях, ако закъсаха, можеха да изядат самите кучета. А хората, които оставаха, нямаше да имат кучета. По тази причина Дейлайт и Илайджа поемаха по-големия риск. Не можеха и не искаха да не го сторят.

Дните вървяха и зимата започна незабележимо да преминава в северна пролет, която идва като внезапна гръмотевица. Предстоеше пролетта на 1896. Всеки ден слънцето изгряваше все по на изток, оставаше по-дълго на небето и залязваше все по на запад. Март мина и започна април. Дейлайт и Илайджа, отслабнали и гладни, се чудеха какво е станало с двамата им другари. Дори и да се допуснеше, че са срещнали всички възможни препятствия, и да се прибавеше още време за всеки случай, те пак отдавна трябваше да са се зърнали. Нямаше съмнение, че им се беше случило нещастие. Те предвидили възможността за нещастен случай с единия и това бе главната причина да се изпратят двама, и то в различни посоки. Но да се случи нещастие и с двамата — това беше окончателен удар. Междувременно Дейлайт и Илайджа запазваха все още искрица надежда. Те продължаваха бедното си съществувание. Разтопяването не беше започнало още, така че те можеха да събират снега около разбитото скривалище и да го топят в тенджери, кофи и корита за промиване на злато. Като го оставяха да преседи малко и изливаха водата, в дъното на съдовете оставаше тънка утайка. Това беше брашно, пръснато в безкрайно малки количества сред хиляди кубически ярда сняг. В утайката понякога се намира и чаени листа, кафе, парчета земя и сламки. Но колкото по-надалеч от мястото на скривалището работеха, толкова по-малко следи от брашно имаше и утайката ставаше все по-малко.

Илайджа беше по-стар и по-скоро изнемогна, така че се наложи почти през цялото време да лежи завит в кожите си. Някоя случайно появила се катеричка продължаваше живота им. Дейлайт трябваше да ловува сам, а това не беше лесна работа. Той не смееше да рискува напразно нито един от тридесетте патрона, които им оставиха; и тъй като пушката му беше едрокалибрена, беше принуден да цели малките животни в главата. Те се явяваха много нарядко и минаваха дни наред, без да види нито една. Като забележеше някоя катеричка, вземаше безкрайни предпазни мерки. Дебнеше я с часове. По десетина пъти се прицелваше в животното и се въздържаше да натисне спусъка, защото ръцете му трепереха от слабост. Въздържаността му беше желязна. Той беше господар на себе си. Стреляше само когато бе абсолютно сигурен. Независимо колко силни болки от глад изпитваше и колко силно бе желанието му да хване това туптящо, бъбрещо вързопче живот, той отказваше да поеме и най-малкия риск да не го улучи. Той, роденият комарджия, играеше голяма игра. Залог беше животът му, карти — патроните, а той играеше, както можеше да играе само някой голям играч, с безкрайно внимание, с безкрайна предпазливост, с много разум, В резултат никога не пропускаше. Всеки изстрел значеше катеричка и въпреки че понякога минаваха по цели дни между два изстрела, той никога не промени методите си за водене на играта.

Нищо не се губеше напразно от катеричките. Дори кожите биваха сварявани на чорба, а костите — начуквани на парчета, които можеха да се дъвчат и гълтат.

Дейлайт ровеше из снега и понякога намираше северни боровинки. В най-добрия случай северните боровинки представляват семе и вода, обвити от твърда люспа; а пък плодовете, които той намери, бяха от предишната година, сухи и сбръчкани, а хранителните им качества се приближаваха към нулата. Едва ли беше по-добра и кората от млади дръвчета, която варяха цял час и гълтаха след усилено дъвчене.

Наближи краят на април и над страната се разстла пролетта. Дните се удължиха. Снегът започна да се разтапя под топлината на слънцето, изпод снега се подадоха малки вадички. Топлият вятър духа двадесет и четири часа и снежната покривка намаля с цял фут. Късно следобед топящият се сняг замръзваше отново и повърхността му се превръщаше в лед, издържащ тежестта на човек. Малки, бели като сняг птици се появиха откъм юг, повъртяха се един ден и продължиха пътешествието си на север. Веднъж високо във въздуха ято диви патици прелетяха в клинообразна форма и надавайки остри крясъци, отидоха на север, за да търсят преждевременно открити води. А долу край реката се разпъпиха няколко върби-джуджета. Сдъвкани, младите пъпки, изглежда, притежаваха стимулиращи хранителни вещества. Илайджа се обнадежди, въпреки че отпадна отново, когато Дейлайт не успя да намери други върби.

Сокът потече по дърветата и всеки ден шепотът на невидимите вадички се усилваше — замръзналата страха се възвръщаше към живот. Но реката все още беше в ледени окови. Зимата ги беше изковавала в течение за дълги месеци и сега не можеха да бъдат строшени за един ден дори и от гръмотевичната пролет. Дойде май и от пукнатините на скалите и изгнилите пънове изпълзяха изостанали от миналата година големи, но безвредни комари. Щурците започнаха да пеят, още гъски и патици прелитаха по небето. Но реката все още не се размразяваше. На десети май ледът по Стюарт се откъсна от бреговете с гръм и трясък и се повдигна цял ярд нагоре. Но не тръгна по течението. Най-напред трябваше да се размрази долният Юкон, под устието на Стюарт. Дотогава ледът по Стюарт щеше само да се надига все по-високо от придошлите води под него. А не се знаеше кога ще се размрази Юкон.

На две хиляди мили оттук тя се вливаше в Берингово море и положението в Берингово море щеше да реши кога Юкон ще може да се освободи от милионите тонове лед, задръстили гръдта й.

На дванадесети май двамата мъже тръгнаха надолу по заледената река, като носеха завивките си, една кофа, една брадва и скъпоценната пушка. Планът им беше да стигнат до скритата лодка, която бяха видели, така че, щом се размръзнеше реката, да могат да я спуснат в нея и да се оставят на течението да ги завлече до Сиксти Майл. Понеже бяха изтощени и нямаше какво да ядат, пътуваха бавно и трудно. Илайджа започна да пада и да не може да се изправя. Дейлайт изразходваше от собствената си сила, за да го повдига на крака, след което по-възрастният човек продължаваше да залита като автомат напред, докато не се спънеше и паднеше отново.

В деня, в който трябваше да се доберат до лодката, Илайджа грохна окончателно. Когато Дейлайт го повдигна, той падна отново. Дейлайт се опита да върви с него и да го подкрепя, но и той беше така слаб, че двамата паднаха. Той замъкна Илайджа до брега, направи набързо лагер и тръгна да търси катерички. Сега и той започна да пада. Първата катеричка откри чак вечерта, но преди да може да даде сигурен изстрел, се мръкна. С животинско търпение той изчака следващия ден и в първия час на деня катеричката беше негова.

По-голямата част даде на Илайджа, като запази за себе си по-жилавите части и костите. Но такава е химията на живота, че това малко същество, тази подвижна трошица плът, изядена от хората, вля в тяхната плът сили да се движат. Катеричката не можеше вече да се катери по боровете, да скача от клон на клон или да бърбори по главозамайващите върхове. Ала същата енергия, с която бе вършила тези неща, се вля в изтощените мускули и отслабнала воля на мъжете и ги накара да се раздвижат — не, раздвижи ги, — за да изминат със залитане няколко мили, които ги отделяха от скритата лодка; там те паднаха един до друг и дълго време лежаха, без да мръднат.

Въпреки че за някой здрав човек не би било трудно да смъкне лодката на земята, Дейлайт употреби часове за това. И ден след ден, в течение на още часове, той се мъкнеше лежешком около нея, за да запушва с мъх отворените цепнатини. Но когато и тази работа бе свършена, реката все още беше скована. Ледът се бе надигнал няколко ярда нагоре, но още не тръгваше по течението. Оставаше да се спусне лодката във водата, когато реката дадеше възможност за това. Дейлайт напразно залиташе и се препъваше из мокрия от топенето сняг или по твърдата му кора — нощем снегът все още замръзваше, — за да търси някоя катеричка, мъчеше се да си достави още малко енергия от това пухкаво, скокливо, сприхаво и бъбриво животинче, та да може да прехвърли лодката през билото на крайбрежния лед и да я хлъзне надолу във водата.

Реката се отприщи едва на двадесети май. Придвижването надолу започна в пет часа сутринта; дните бяха вече достатъчно дълги и Дейлайт се надигна и започна да наблюдава движението на ледовете. Илайджа беше прекалено изтощен, за да се интересува от тази гледка. Макар че беше в съзнание, той лежеше неподвижно, докато ледът се носеше покрай тях. Големи блокове се блъскаха в брега, изкореняваха дървета, къртеха стотици тонове пръст. Земята около тях трепереше и се тресеше от ударите на тези страхотни сблъсквания. След час движението спря. Някъде надолу се беше задръстило. Реката тогава започна да се надига и да повдига леда, докато той надвиши брега. Отгоре прииждаше все повече вода и нови милиони тонове лед прибавяха тежестта си към струпаните камари. Натискът стана неимоверен. Грамадни ледени блокове се притискаха и някои от тях хвръкваха във въздуха, като семки от пъпеш, които някое дете притиска между палеца и показалеца си, а край бреговете израстваха стени от лед. Когато реката се отдръсти, грохотът от чегъртането и чупенето се удвои. Движението продължи още час. Реката бърже спадна. Но ледената стена по брега и долу до водата остана.

Последните блокове отминаха и за пръв път от шест месеца Дейлайт видя течаща вода. Той знаеше, че ледът от горното течение на Стюарт още не се бе смъкнал, че лежи задръстен някъде нагоре и всеки момент може да се освободи и да слезе надолу; но положението беше толкова отчаяно, че не можеше да се чака повече. Илайджа беше така съсипан, че можеше всеки момент да свърши. Колкото до него самия, той не беше сигурен, че са останали достатъчно сили в неговите изтощени мускули, за да спусне лодката във водата. Трябваше да поеме риска. Ако рече да чака второто отвличане на ледовете, Илайджа сигурно щеше да умре, а по всяка вероятност и той самият. Ако успее да спусне лодката, ако изпревари второто свличане на ледовете, ако не го застигнат ледовете от горното течение на Юкон, ако щастието му благоприятства във всички тези съществени подробности и в много други по-дребни, те щяха да стигнат до Сиксти Майл и да се спасят, ако — отново ако — той има достатъчно сила да закара лодката до брега при Сиксти Майл и не отмине селището.

Той се хвана на работа. Ледената стена се издигаше на пет фута над равнището, на което беше лодката. Зае се да търси най-доброто място за спускане във водата и откри един леден блок, дълъг петнадесет фута, който се издигаше под наклон от реката към върха на стената. Разстоянието до блока бе двайсетина фута и в течение на един час Дейлайт успя да закара лодката дотам. От усилието му се повръщаше и от време на време му се струваше, че ослепява, защото не можеше да вижда, пред очите му се мержелееха цветни кръгове, по-мъчителни от диамантен прах, сърцето му се бе качило в гърлото и го задушаваше. Илайджа не проявяваше никакъв интерес, нито помръдваше, нито пък отваряше очи; Дейлайт се бореше сам. Накрая, като падна на колене от изтощение, той успя да закрепи лодката на върха на стената. Лазейки на четири крака, той намести в лодката своята завивка от заешки кожи, пушката и кофата. За брадвата не си направи труд. Това значеше да лази още двадесет фута до нея и обратно, а той добре знаеше, че ако се яви нужда от брадвата, няма да може да си послужи с нея.

Пренасянето на Илайджа се оказа по-тежка задача, отколкото бе предполагал. Като си почиваше на всеки няколко инча, тон го примъкна по земята и по един нащърбен леден блок чак до лодката. Но не можа да го качи в нея. Беше много по-трудно да се повдигне отпуснатото тяло на Илайджа, отколкото равна по големина тежест, но не така отпусната. Дейлайт не успя да го повдигне, защото тялото се огъна в средата като полупразен чувал жито. Той се качи в лодката и на празно се опита да изтегли вътре своя приятел. Едва успя да издигне главата и раменете на Илайджа над ръба на лодката. Когато го отпусна, за да подхване тялото по — отдолу, Илайджа се огъна веднага в средата и се смъкна на леда.

Отчаян, Дейлайт промени тактиката си. Удари другия по лицето.

— Боже мой, та ти не си мъж! — извика той. — На ти! Дявол да те вземе! На ти!

При всяка ругатня той го удряше по бузите, носа, устата, мъчеше се чрез болка да възвърне отлитащата душа и воля на човека. Очите трепнаха и се отвориха.

— Слушай сега! — извика пресипнало той. — Когато опра главата ти на ръба на лодката, задръж се! Чуваш ли ме! Задръж се! Ако щеш, захапи я със зъби, но само се задръж!

Очите трепнаха и се затвориха, но Дейлайт знаеше, че Илайджа разбра думите му. После отново повдигна главата и раменете на безпомощния човек до ръба на лодката.

— Задръж се, дявол да те вземе! Захапи я! — извика той и го прихвана по-отдолу.

Едната изнемощяла ръка се изплъзна от ръба, пръстите на другата се отпуснаха, но Илайджа се подчини и се задържа със зъби. Когато бе повдигнат, той се засмъква по лице навътре и грапавото дърво му издра кожата по носа, устните и брадата; той продължи да се смъква надолу с лицето до дъното на лодката, докато отпуснатият му кръст се огъна на ръба и краката му увиснаха навън. Но това бяха само краката и Дейлайт ги бутна вътре. Дишайки тежко, той обърна Илайджа по гръб и го покри с кожените постелки.

Оставаше последната задача — да се спусне лодката във водата. Това беше най-трудната работа, защото по необходимост той бе принуден да натовари приятеля си назад от центъра на лодката. Това означаваше върховно напрежение при вдигането. Дейлайт се напрегна и започна. Сигурно нещо се бе скъсало в него, защото, макар че не разбра какво става, онова, което съзнанието му възприе след това, беше, че лежи сгънат по корем през кърмата на лодката. По всичко личеше, че за първи път в живота си е припаднал. Нещо повече, струваше му се, че е свършен, че не може вече да направи нито едно движение, и че, което бе най-странно, всичко му е напълно безразлично. Връхлетяха го съвсем ясни, просто осезаеми видения и мисли, остри като стоманени игли. Той, който цял живот беше гледал живота разголен, никога преди това не беше виждал толкова много от голотата на живота. За първи път изпита съмнение в собствената си величава личност. За миг животът се смути и забрави да лъже. В края на краищата и той беше дребен земен червей, също като другите земни червеи, като катеричката, която беше изял, като другите мъже, които бе виждал да пропадат и умират, като Джо Хайнс и Хенри Фин — вече пропаднали и сигурно мъртви, като Илайджа, който лежеше в дъното на лодката с ожуленото си лице, сляп и глух за всичко. От мястото, където се беше проснал, Дейлайт можеше да вижда до завоя нагоре по реката, откъдето рано или късно щяха да се зададат следващите плаващи ледове. И като гледаше така, струваше му се, че вижда през миналото във времето, когато по тази земя не е имало нито бели, нито индийци, и виждаше все същата река Стюарт, зима след зима да се сковава в лед и пролет след пролет да разбива леда и да потича свободно. А после надзърна и в безграничното бъдеще, когато и последното човешко поколение щеше да е изчезнало от лицето на Аляска, когато и той също щеше да е изчезнал, и пак виждаше как реката, вечно същата, замръзваща и размразяваща се, продължава да тече.

Животът беше мошеник и лъжец. Той мамеше всички същества. Беше измамил и него, Бърнинг Дейлайт, едно от най-значителните му и най-весели творения. Той беше нищо — просто купчина плът, нерви и усещания, която лазеше в калта да търси злато, мечтаеше, стремеше се към него и играеше на комар, която отминаваше и изчезваше. Само мъртвите неща оставаха, нещата, които не бяха плът, нерви и усещания — пясъкът, калта и чакълът, платата, планините, самата река, която замръзваше и се размразяваше година след година. Щом всичко е свършено, играта не си струва. Заровете са подправени. Тези, които умират, а всички умират. Кой печели тогава? Не печели и животът — великият измамник, вечно цъфтящото гробище, непрекъснато погребално шествие.

За миг той се върна към непосредственото настояще и забеляза, че реката все още тече свободно и че една птица, кацнала върху носа на лодката, го наблюдава най-нахално. След това пак се унесе и се върна към размишленията си.

Не можеше да се избегне краят на играта. Обречен беше да я напусне. И тогава какво? Той взе да обмисля отново и отново този въпрос.

Обикновената религия не бе докоснала Дейлайт. Досега бе живял според някаква негова си религия, беше честен и почтен спрямо другите хора и не се бе впущал в празни метафизични разсъждения за бъдещия живот. Със смъртта всичко свършваше. Винаги бе вярвал в това, без да изпитва страх. И в този момент, когато лодката стоеше неподвижна на петнадесет фута над реката, защото сам той припадаше от слабост и беше останал без капчица сила, Дейлайт все още вярваше, че всичко свършва със смъртта и все още не се плашеше от нея. Възгледите му почиваха на твърде обикновени и здрави основи, за да бъдат отхвърлени от първия или последния гърч на уплашения от смъртта живот.

Беше виждал да умират хора и животни и сега сред виденията му нахлуха десетки подобни мъртъвци. Видя ги отново, както ги бе виждал на времето, но те не го стреснаха. Какво от това? Бяха умрели, и то отдавна. Нямаше за какво да се тревожат. Те не лежаха по корем на ръба на лодката и не чакаха да умрат. Смъртта беше лесна — по-лесна, отколкото си я беше представял; и сега, когато тя беше близко, мисълта за нея му доставяше задоволство.

Представи му се ново видение. Той видя трескавия град на мечтите си — златната столица на Севера, кацнала над Юкон върху висок бряг, простряла се надалеч в равнината. Видя наредени край брега три редици речни параходи, видя да работят дъскорезниците и дълги впрягове кучета с двойни шейни зад тях да возят продукти към залежите. И видя по-нататък игралните, банките, борсите и всички чипове, маркери, случаи и възможности на огромната хазартна игра, каквато никой никога не бе виждал. Мръсна работа е наистина, помисли си той, да ти работи предчувствието и да наближава големият удар, а ти да не вземаш участие във всичко това. Животът потрепна и се размърда при тази мисъл и още веднъж взе да нашепва древните си лъжи.

Дейлайт се претърколи от лодката, седна на снега и се облегна на нея. Искаше да участвува в големия удар. А защо пък не? Някъде в неговите изтощени мускули все още имаше достатъчно сила, само да може да я събере наведнъж, за да повдигне лодката и да я спусне във водата. Съвсем неуместно му се натрапи мисълта да купи от Харпър и Джо Ладю дял от техния периметър на Клондайк. Сигурно щяха евтино да продадат една трета. Така, ако находката се случеше по Стюарт, той щеше да е добре със своя периметър; ако ли пък се случеше по Клондайк, пак нямаше да е зле.

Междувременно той събираше сили. Просна се по цялата си дължина на леда с лице надолу; лежа така и си почива половин час. След това стана, оправи се от заслепяващия блясък на леда и подхвана лодката. Той знаеше точно в какво състояние се намира. Ако първият му напън не успее, другите напъни съвсем нямаше да успеят. Трябва да напрегне всичките си сили за първия напън, и то така да ги напрегне, че да не остане нито за други опити.

Той се напъна здраво и се напъна не само с тяло, а и с душа и в това усилие се изразходваше телесно и душевно. Лодката се надигна. Мислеше, че ще припадне, но продължи да я повдига. Усети, че лодката поддаде и започна да се плъзга надолу. С последните остатъци от сила той се хвърли в нея и се строполи на кълбо върху краката на Илайджа. Не можеше да направи дори опит да се надигне и докато лежеше, усети, че лодката се спуска във водата. По върховете на дърветата разбра, че тя се върти. Силен удар и хвърчащи парченца лед му подсказаха, че се е ударила в брега. Десетина пъти тя се превъртя и удря, а след това леко и свободно заплува.

Дейлайт се свести и реши, че е спал. Но слънцето личеше, че са минали няколко часа. Беше рано следобед. Той се примъкна до кърмата и седна. Лодката плаваше по талвега. Обраслите с дървета брегове и блестящият крайбрежен лед се плъзгаха край нея. Близо до него плуваше огромен изкоренен бор. Някаква прищявка на течението закара лодката до него. Дейлайт пропълзя напред и закачи въжето на лодката за един корен. Дървото газеше по-дълбоко и плаваше по-бързо, та когато лодката тръгна след него, въжето се опъна. След това Дейлайт хвърли последен, замаян поглед наоколо, видя бреговете да подскачат и да се люлеят, а слънцето да се клати като махало по небето, зави се с постелката от заешки кожи, легна на дъното и заспа.

Когато се събуди, беше тъмна нощ. Лежеше по гръб и виждаше блестящите звезди. Чуваше се тихото бълбукане на придошлата вода. Рязък тласък му даде да разбере, че по-бързо плуващият бор бе изправил отклонилата се лодка. Някакво заблудено парче лед се удари в лодката и зачегърта по борда. Добре де, идващите нови ледове още не са ни настигнали, помисли си той, затвори очи и отново заспа.

Когато пак отвори очи, беше светъл ден. Слънцето показваше пладне. Един поглед към далечните брегове го увери, че се носят по могъщия Юкон. Сиксти Майл не можеше да е далече. Дейлайт се чувствуваше страшно слаб. Примъкна се на кърмата и седна отгоре с пушката до себе си. Движенията му бяха бавни, треперливи и несигурни, задъхваше се и му се виеше свят. Той дълго се вглежда в Илайджа, но не видя дали диша, или не, а пък беше толкова надалеч, че не можеше да се занимава с това.

Той отново изпадна в съзерцание, но виденията му често биваха прекъсвани от празни промеждутъци, през които нито спеше, нито беше в безсъзнание, нито пък усещаше каквото и да било. Струваше му се, че някакви зъбци се забиват в мозъка му. Така, на пресекулки, той размисляше върху положението. Беше все още жив и по всяка вероятност щеше да бъде спасен, но как стана така, че не лежеше мъртъв, увиснал на лодката върху ледения блок? Тогава си спомни последното върховно усилие, което бе направил. Но защо го беше направил? Не беше от страх пред смъртта. Не се бе уплашил, това бе ясно. Тогава си спомни за предчувствието и за небивалата находка, в която вярваше, и разбра, че го бе пришпорило желанието му да вземе участие в голямата игра. И отново защо? Какво от това, че щеше да спечели един милион? Щеше да умре по същия начин, както и онези, които никога не печелеха повече от насъщния хляб. Тогава отново защо? Но празните промеждутъци в мислите му зачестиха и той се предаде на приятната умора, която го обземаше.

Изведнъж се събуди. Нещо му бе пошепнало, че трябва да се събуди. Ненадейно видя Сиксти Майл на не повече от стотина фута. Течението ги беше докарало току пред прага на селището. Но същото това течение сега ги отвличаше покрай него, надолу сред пустошта по долното течение на реката. Не се виждаше никой. Ако не беше видял да се издига дим от комина на една кухня, можеше да помисли, че няма жива душа. Той се опита да извика, но откри, че не му е останал глас. В гърлото му, ту съскаше, ту стържеше някакъв неземен гърлен грак. Той потърси опипом пушката, дигна я до рамото си и натисна спусъка. Ритането от изстрела разтърси тялото му и хиляди ужасни болки го пронизаха. Пушката падна на коленете му и той не успя да я вдигне отново до рамото си. Знаеше, че трябва да бърза, а усещаше, че му прилошава, затова натисна спусъка на пушката така, както си беше. Този път тя ритна настрана и падна през борда. Но тъкмо преди да го обхване мракът, той видя да се отваря кухненската врата и една жена да поглежда навън от голямата дървена къща, която танцуваше фантастичен танц сред дърветата.

Глава IX

Десет дни по-късно Харпър и Джо Ладю пристигнаха в Сиксти Майл, а Дейлайт, все още малко изтощен, но достатъчно силен, за да се подчини на предчувствието си, размени една трета от своя периметър край Стюарт срещу една трета от техния край Клондайк. Те имаха вяра в местата по този край и Харпър тръгна надолу по реката със сал, натоварен с провизии, за да основе малък пост при устието на Клондайк.

— Защо не опиташ Индианската река, Дейлайт? — го посъветва Харпър на раздяла. — Там горе има цяла мрежа от ручеи и пресъхнали корита и там някъде златото просто плаче да бъде намерено. Такова е моето предчувствие. Предстои големият удар и той няма да е много далеч от Индианската река.

— А и това място гъмжи от елени — прибави Джо — Боб Хендерсън е някъде там вече три години, кълне се, че ще стават велики работи, храни се само с еленово месо и търси злато като луд.

Дейлайт реши да „пробва“ Индианската река, както се изразяваше той; но не можа да убеди Илайджа да го придружи. Гладът беше смазал духа на Илайджа и той се страхуваше да не се случи пак нещо подобно.

— Не мога да се отделя от храната — обясняваше той. — Знам, че е ужасно глупаво, но съм безсилен. Със зор ставам от масата дори когато знам, че съм се натъпкал до пукване и нямам място за един залък повече. Отивам в Съркъл и ще живея в някой склад, докато се излекувам.

Дейлайт се мота още няколко дена, докато събере сили и да подготви бедната си екипировка. Беше решил да тръгне с малко багаж, като носи осемдесет и пет фунтова раница на гърба, а петте си кучета да натовари по индианската система — тридесет фунта багаж на куче. Като разчиташе на това, което Ладю му беше казал, той смяташе да последва примера на Боб Хендерсън и да живее само с месо. Когато лодката на Джек Кърнс, натоварена на езерото Линдеман с гатера за дъскорезницата, пристигна в Сиксти Майл, Дейлайт качи багажа си и кучетата на борда, даде заявлението си за периметъра на Илайджа с молба да го подаде от негово име и същия ден слезе при устието на Индианската река. На четиридесет мили нагоре по реката откри Кварцовия поток, който му бяха описали, и намери следи от търсенията на Боб Хендерсън; същото стана и при Австралийския поток, на тридесет мили по-нагоре. Седмиците отминаваха, но Дейлайт не можа да срещне другия човек. Той обаче намери много елени и месната диета се отрази чудесно и на него, и на кучетата му. На десетина места по повърхността той проми злато, което си „плащаше труда“, но не даваше повече от „надница“, а пък богато разпръснатото злато на прах сред пръстта и чакъла на няколко ручея го убеди повече от всякога, че тука някъде чакаше да бъде открито злато в големи количества, Той често обръщаше очи към веригата хълмове на север и се чудеше дали златото не идва от тях. Накрая той се изкачи по ручея Доминиън до изворите му, пресече водораздела и се спусна по притока на Клондайк, който по-късно щеше да бъде наречен Хънкеровия ручей. Ако беше заобиколил големия връх на водораздела отляво, щеше да слезе по ручея Златното дъно, наречен така от Боб Хендерсън и щеше да намери Боб. Той вадеше първото злато, което си „плащаше труда“ и което изобщо е било промито по Клондайк. Но Дейлайт продължи надолу по Хънкеровия ручей и по-нататък до летния риболовен лагер на индианците от Юкон.

Тук той прокара един ден заедно с Кармак, бял, женен за индианка, и с неговия зет индианец — Скукъм Джим, купи една лодка и с кучетата на борда се смъкна по Юкон до Форти Майл. Август беше към края си, дните ставаха все по-къси и зимата наближаваше. Той все още вярваше непоколебимо в предчувствието си, че в тая местност ще бъде открита голяма находка и плановете му бяха да събере четири-пет души, а ако това не беше възможно, да вземе поне един съдружник и да се изкачи нагоре по реката, преди замръзването и, за да търси злато през зимата. Но хората във Форти Майл нямаха вяра. За тях местата на запад бяха достатъчно добри.

Точно тогава Кармак, зет му Скукъм Джим и един друг индианец — Кълтъс Чарли, пристигнаха във Форти Майл с кану, отидоха право при комисаря по златото, направиха заявки за три парцела и заявка за находка по ручея Бонанза. След това, същата вечер, в кръчмата „Сауърдоу“ те показаха златен пясък на скептично настроената тълпа. Мъжете се хилеха и клатеха глави. Бяха виждали и преди това подобни открития. Това явно беше хитрост на Харпър и Джо Ладю, за да се опитат да привлекат златотърсачите близо до тяхното място и търговския им пост. А и кой беше Кармак? Бял, женен за индианка! Де се е чуло бял, женен за индианка, да е открил някога нещо? А и какво беше ручеят Бонанза? Обикновено пасище за елени; вливаше се в Клондайк малко над устието му, а старите пионери го знаеха под името Заешкият ручей. Ако Дейлайт или Боб Хендерсън бяха направили заявката и бяха показали злато, щяха да повярват, че има нещо.

Но Кармак, белият женен за индианка! И Скукъм Джим! И Кълтъс Чарли! Не, не, как да им повярват?

Дейлайт също беше недоверчив, макар да бе убеден, че по тия места има злато. Нали само преди няколко дена бе видял Кармак да се разтакава с индианците си, без дори да помисли да търси злато? Но тази нощ в единадесет часа, когато седеше на леглото си и развързваше мокасините си, в главата му се мярна една мисъл. Той си сложи палтото и шапката и се върна в „Сауърдоу“. Кармак беше още там и показваше едрите зърна злато, което блестеше в очите на невярващата тълпа. Дейлайт се настани до него и изпразни торбичката му върху една тенекиена подложка. След това доста дълго изучава съдържанието и. После върху друго тенеке изсипа от собствената си торбичка няколко унции злато от Съркъл Сити и от Форти Майл. Отново се впусна в дълго, задълбочено изучаване и сравнение. Накрая прибра собственото си злато, върна златото на Кармак и вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Момчета, искам да ви кажа нещо! — подзе той. — Наистина е станало голямото откритие по горното течение на реката. И ви казвам на всички, ясно и разбрано, че това е то. Никога по-рано в тази страна не е имало злато, подобно на това. Това злато е ново. В него има повече сребро. Всички можете да го видите по цвета. Кармак е намерил голяма находка. Кой има достатъчно вяра да дойде с мене?

Доброволци нямаше. Вместо това се чуха подигравки и смях.

— Може би имаш градски парцели там горе — подхвърли някой.

— Разбира се, че имам — беше отговорът — и една трета от мястото на Харпър и Ладю. И вече виждам как за ъгловите си места ще вземам много повече, отколкото вие изобщо сте изкарали с кокошото си ровене по потока Бърч.

— Добре, добре — намеси се успокоително някой си Кърли Парсън. — Тебе те знаем, че си съвсем честен. Но и ти като всеки друг можеш да се подведеш по играта на тия скитници. Питам те направо: кога Кармак е търсил това злато? Ти сам каза, че до оня ден си лежал в лагера и ловил риба с роднините си сиваши!

— Дейлайт е казал истината, прекъсна го развълнувано Кармак. — И аз казвам истината, самата света истина! Не съм търсил злато. Даже и на ум не ми идваше. Но когато Дейлайт си замина, същия ден на един сал с провизии се домъкна Боб Хендерсън. Идваше от Сиксти Майл и правеше сметка да се върне нагоре по Индианската река и да пренесе храната през вододела между Кварцовия ручей и Златното дъно…

— Къде, по дяволите, е това Златно дъно? — попита Кърли Парсън.

— Там, над Бонанза, по-рано се казваше Заешкият ручей — продължи белият, женен за индианка. — Приток е на един голям ручей, който се влива в Клондайк. По този път се изкачих и аз, но се върнах, прекосих вододела, продължих по билото няколко мили и се спуснах на Бонанза. „Ела с мене, Кармак, и си маркирай парцели — ми казва Боб Хендерсън. — Този път намерих голяма находка на Златното дъно. Вече изкарах четиридесет и пет унции.“ И аз отидох с него, Скукъм Джим и Кълтъс Чарли също дойдоха. И ние всички си маркирахме парцели по Златното дъно. Аз се върнах към Бонанза, като се надявах да намеря някой елен. Долу, на Бонанза, опряхме и си сготвихме храна. Аз легнах да спя, а Скукъм Джим взел, че се опитал да търси злато. Той гледал как прави това Хендерсън, разбирате ли? Отива направо под един бряст, пълни първото корито с пръст и промива самородно злато за повече от долар. Тогава ме събужда и аз се хващам на работа. При първия опит изкарах два и половина. Тогава нарекох ручея Бонанза, маркирах находката, сетне дойдохме тука и я записахме.

Той се огледа наоколо с надеждата да види някакъв признак, че са повярвали, но видя само недоверие, изписано по лицата на заобикалящите го; Дейлайт беше единственото изключение; той бе изучавал изражението му, докато Кармак разправяше историята.

— Колко ти плащат Харпър и Ладю, за да разправяш тия врели-некипели? — попита някой.

— Те нищо не знаят за това — отговори Кармак. — Казвам ви, това е самата света истина. За един час промих три унции.

— А ето ви и златото — каза Дейлайт. — Слушайте всички, момчета, никога преди това не е имало такова злато! Погледнете цвета му!

— Малко по-тъмно — каза Кърли Парсън. — По всяка вероятност Кармак е носил в същата торбичка два-три сребърни долара. Освен това, ако има нещо вярно, защо Боб Хендерсън не е запрашил насам и той да регистрира парцели?

— Той е горе по Златното дъно — обясни Кармак. — Ние се натъкнахме на находката, когато се връщахме.

Наградата му беше изблик смях.

— Кой ще ни стане съдружник, да тръгнем утре с лодка за тази там Бонанза? — попита Дейлайт. Никой не пожела.

— Тогава кой ще се наеме при мене на работа — плащам в брой предварително, — за да извозим хиляда фунта храна?

Кърли Парсън и някой си Пат Монахан приеха, а Дейлайт с обичайната си бързина им плати предварително и уреди закупуването на провизии, макар че, за да направи всичко това, изпразни торбичката си за злато. Той вече излизаше от „Сауърдоу“, но от вратата изведнъж се обърна назад към бара.

— И други предчувствия ли имаш? — го запитаха.

— Имам, разбира се — отговори той. — Нагоре по Клондайк тази зима брашното сигурно ще струва, колкото можеш да платиш за него. Кой ще ми даде пари назаем?

В същия момент цяла дузина от мъжете, които бяха отказали да отидат с него, за да гонят тоя, що духа, се струпаха около него и му предложиха торбичките си, пълни със злато.

— Колко брашно искаш? — попита склададжията от Търговската компания на Аляска.

— Около два тона.

Никой не отдръпна предлаганата торбичка, но всички избухнаха в гръмогласен смях.

— Какво ще правиш с два тона? — попита склададжията.

— Синко — отговори Дейлайт, — ти си отскоро в тази страна и не познаваш всичките и завои. Ще открия фабрика за кисело зеле и ще произвеждам лекарство против пърхот.

Той сключи сума заеми, след което нае още шест души и им плати, за да закарат брашното с други три лодки. Торбичката му за злато отново се изпразни, той беше здравата заборчлял.

Кърли Парсън отчаяно наведе глава над бара.

— Не мога да разбера — изстена той — какво ще го правиш, толкова много?

— Ще ти отговоря просто като две и две четири. — Дейлайт вдигна един пръст и започна да изброява. — Първо предчувствие: голяма находка. Второ предчувствие: Кармак е открил голямата находка. Третото предчувствие изобщо не е предчувствие. То е сигурна работа. Ако първото и второто са верни, тогава цената на брашното ще се качи до небето. Щом действам съгласно първото и второто предчувствие, просто трябва да направя тази сигурна сделка, която е номер три. Изляза ли прав, тази зима брашното ще струва колкото златото. Ще ви кажа нещо, момчета — когато имате предчувствие, съобразявайте се докрай с него. За какво е щастието, ако не го възседнете? А когато го възседнете, карайте като дяволи! С години съм из тази страна и само чаках вярното предчувствие. Ето го и него! Ще се възползувам от случая, това е всичко. Лека нощ на всички ви, лека нощ!

Глава X

Хората все още не вярваха в находката. Когато Дейлайт пристигна при устието на Клондайк с тежкия си товар брашно, той намери огромната равнина все така празна и безлюдна. Долу, покрай реката, вождът Исаак и неговите индийци се бяха разположили на лагер до рамките, на които сушаха рибата. Там лагеруваха и няколко стари пионери. Понеже бяха свършили лятната си работа по ручея Тен Майл, те се бяха спуснали по Юкон на път за Съркъл Сити. Но в Сиксти Майл бяха научили за находката и бяха спрели да огледат мястото. Когато Дейлайт стовари брашното, те тъкмо се бяха върнали при лодката си и думите им не бяха обнадеждаващи.

— Проклето пасбище за елени! — започна някой си Лонг Джим Харни и прекъсна, за да духне в тенекиеното си канче с чай. — Не се оплитай в тая работа, Дейлайт! Мръсно мошеничество! Всичко е нагласено така, като че ли наистина има находка. Зад цялата работа са Харпър и Ладю, а Кармак е подставено лице. Чул ли е някой да се копае по пасбище, което се простира на половин миля между скалите и бог знае колко е дълбоко до скалния пласт!

Дейлайт кимна съчувствено с глава и се замисли за известно време.

— Опитахте ли се да промиете по нещичко? — попита накрая той.

— Какво да промиваме, по дяволите! — беше възмутеният отговор. — Да не мислиш, че съм се родил вчера! Само един новак би си губил времето по това пасбище, за да пълни коритото! Мене не можеш ме хвана на такава въдица! За мене един поглед е достатъчен. Утре сутрин тръгваме за Съркъл Сити. Никога не съм имал доверие в тая местност. Изворите на Хапана са достатъчно добри за мене и слушай ми думата, когато открият голямата находка, ще я открият по долното течение на реката. Ей тоя там, Джони, маркира парцели няколко мили под кармаковата находка, но какво разбира той?

Джони имаше засрамен вид.

— Направих го на шега! — обясни той. — Готов съм да продам парцела за един фунт тютюн!

— Ще направим сделката — каза бързо Дейлайт. — Но да не се разпискате, ако измъкна от нея двадесет тридесет хиляди!

Джони се захили весело.

— Давай тютюна! — каза той.

— Де да бях маркирал и аз до него! — измърмори печално Лонг Джим.

— Още не е късно — отвърна Дейлайт.

— Но дотам и обратно са двайсет мили път.

— Утре, щом се кача нагоре, ще маркирам за тебе — предложи Дейлайт. — Тогава ще направиш също като Джони. Ще си вземеш парите от Тим Логан. Той е барман в „Сауърдоу“ и ще ми заеме толкова. Тогава зарегистрирай парцела на твое име, сетне ми го прехвърли и дай книжката на Тим!

— Нека и аз — намеси се третият стар пионер.

И за три фунта тютюн за дъвчене Дейлайт закупи наведнъж три парцела по петстотин фута по Бонанза. Той все още можеше да запише нов парцел на собственото си име, тъй като другите бяха само прехвърляния.

— Трябва да се признае, че не скъпиш много тютюна си — захили се Лонг Джим. — Да нямаш някъде фабрика?

— Не, но имам предчувствие — беше отговорът — и трябва да ви кажа, че е страшно изгодно човек да се води по него, когато три парцела струват три фунта тютюн!

Но един час по-късно Джо Ладю пристигна в неговия лагер направо от Бонанза. Отначало той бе безразличен към находката на Кармак, после започна да се колебае, а накрая предложи сто долара на Дейлайт за дела му в неговия периметър.

— В брой ли? — попита Дейлайт.

— Разбира се, ето ти!

Казвайки това, Ладю извади торбичката си за злато. Дейлайт я повдигна разсеяно, и също така разсеяно развърза вървите и изсипа малко златен прах на дланта си. Той не беше виждал злато с по-тъмен цвят с изключение на златото на Кармак. Дейлайт изсипа праха обратно, завърза торбичката и я върна на Ладю.

— Предполагам, че на тебе ти трябва повече, отколкото на мене — каза Дейлайт.

— Не, имам, колкото искаш! — увери го другият.

— Откъде си го взел?

Докато задаваше въпроса, Дейлайт беше въплъщение на невинността, а Ладю прие въпроса стоически, като индианец. Въпреки това за един кратък миг двамата се погледнаха в очите и в този миг нещо невидимо като че ли се излъчи от цялото тяло и духа на Джо Ладю. На Дейлайт му се стори, че доловил това излъчване, усети някаква тайна в намеренията, които се криеха зад очите на другия.

— Вие познавате по-добре от мене ручея — продължи Дейлайт. — Щом моят дял от периметъра струва според вас сто долара, понеже знаете нещо, той ще струва толкова и за мене, независимо дали го знам, или не!

— Ще ти дам триста — предложи отчаяно Ладю.

— Логиката си остава същата! Няма значение какво знам аз, делът струва за мен толкова, колкото ти си съгласен да платиш.

Тогава Джо Ладю направо се издаде. Той отведе Дейлайт настрана от лагера и хората и му повери някои неща.

— Това е то — каза той в заключение. — Не съм го промивал дори. Изкарах го, всичко това в торбичката, вчера, от скалите. Казвам ти, можеш просто да го изтърсваш от корените на тревата! А какво има върху скалния пласт, долу на дъното на ручея, не се знае. Но находката е голяма, казвам ти, голяма! Пази го в тайна и виж какво можеш да намериш! Пръснато на различни места, но няма да бъда изненадан, ако някои от парцелите дадат по петдесет хиляди. Единствената неприятност е, че е пръснато.

Мина месец, а по Бонанза всичко беше спокойно. Няколко души бяха маркирали парцели; но повечето от тях, след като направиха заявките, отидоха въз Форти Майл или Съркъл Сити. Малцината, които имаха достатъчно вяра, за да останат, се заеха да строят къщи от трупи за идващата зима. Кармак и неговите роднини индийци си правеха корито за промиване и си докарваха вода. Работата вървеше бавно, защото трябваше да приготвят дъските на ръка от дърветата в близката гора. Но по-надолу по Бонанза имаше четирима мъже, които бяха слезли от горното течение на реката: Дан Макджилвари, Дейв Маккей, Дейв Едуарс и Хар Уо. Те бяха тиха група, не търсеха и не поверяваха тайни и се държаха настрана. Но Дейлайт, който бе изкарал злато от скалите в участъка на Кармак и бе изтърсил самородно злато от корените на тревата, който бе промивал на стотици други места, надолу и нагоре по цялата река, и не бе намерил нищо, беше любопитен да знае какво има в скалния пласт долу. Той бе забелязал четиримата тихи мъже да дълбаят шахта близо до потока и бе чул шума на бичкията им, като режеха дъски за коритата за промиване. Не чака да го поканят и се изтърси на първото им промиване. След като един от тях греба пет часа с лопата, Дейлайт видя да вадят тринадесет и половина унции злато. Беше злато на зърна с различна големина, от главичка на карфица до дванадесет доларова монета, и то направо от скалния пласт. Този ден падна първият сняг и арктическата зима настъпи; но Дейлайт не забелязваше бледо сивата тъга на умиращото, краткотрайно лято. Той виждаше мечтите си да се осъществяват и в голямата равнина отново се издигна неговият златен град. Беше намерено злато на скалния пласт. Това беше най-важното — това беше откритието на Кармак. Дейлайт маркира един участък на свое име до трите, които бе закупил срещу тютюн за дъвчене. Така той стана собственик на блок, дълъг две хиляди фута и разположен на ширина от хребет до хребет.

Тази нощ, когато се завърна в лагера си при устието на Клондайк, той намери в него Кама, индианеца, когото бе оставил в Дайей. Кама пътуваше с кану и носеше последната поща за годината. Той имаше около двеста долара в златен прах, който Дейлайт веднага взе назаем. В замяна се уговориха Дейлайт да му маркира участък, който той щеше да регистрира на минаване през Форти Майл. На следващата сутрин Кама замина и отнесе със себе си няколко писма от Дейлайт до всички стари пионери надолу по реката, в които ги подканяше да дойдат веднага и да си регистрират парцели. Кама носеше и други подобни писма, които другите златотърсачи по Бонанза му бяха дали.

— Ще падне такова бясно тичане, каквото никога не е имало! — каза си Дейлайт и се опитваше да си представи как възбуденото население на Форти Майл и Съркъл Сити се хвърля в лодките и се надпреварва стотици мили нагоре по Юкон; защото знаеше, че неговата дума щеше да бъде приета без съмнения.

С пристигането на първите Бонанза се събуди, а след това започна маратонско надбягване между лъжата и истината, и колкото и бърза да беше лъжата, хората винаги биваха настигани и надминавани от истината. Когато някой, който се съмняваше, че Кармак е извадил два и половина долара от една промивка, изкараше сам два и половина, той лъжеше и казваше, че е изкарал една унция. Но дълго преди лъжата да се е разпространила, вече изкарваха не по една, а по пет унции. За тях казваха, че са десет унции; но когато напълнеха коритото с пръст, за да докажат лъжата, промиваха дванадесет унции. И така вървеше. Продължаваха храбро да лъжат, но истината продължаваше да ги надминава.

Един декемврийски ден Дейлайт напълни едно корито от скалния пласт в собствения си парцел и го занесе в колибата си. Там гореше огън, който му позволяваше да държи незамръзнала вода в един брезентов мях. Той клекна над меха и започна да промива. Коритото изглеждаше пълно само с пръст и чакъл. Като му придаде въртеливо движение, по-леките и груби частици изтекоха през ръба. От време на време той вадеше пълни шепи чакъл. Съдържанието на коритото намаляваше. Когато остана пласт само върху дъното, той направи внезапно, рязко движение и изля водата, за да го изпразни и види какво става. Цялото дъно лъсна сякаш покрито с масло. Щом калната вода се изля, блесна жълтото злато. Това беше злато — злато на прах, злато на зрънца, бучки, едри бучки. Дейлайт беше съвсем сам. Остави коритото на земята и дълго мисли. След това довърши промиването и претегли добива на везните си. При курс шестнадесет долара за унция в коритото имаше злато за седемстотин и няколко долара. Това надхвърляше дори неговите мечти. Най-смелите му предвиждания не надминаваха двадесет или тридесет хиляди за отделен участък; но тука имаше участъци, които струваха най-малко по половин милион, макар че находките бяха пръснати.

Той не се върна да работи в шахтата този ден, нито следващия, нито по-следващия. Дейлайт се облече, сложи ръкавиците си, надяна на гърба си малко лек багаж, между който и завивката от заешки кожи, и тръгна да скита в продължение на много дни по ручеи и вододели. Той разучи цялата съседна територия. Имаше право да маркира по един участък на всеки поток, но беше предпазлив и не се хвърляше на всеки участък. Маркира парцел само на Хънкър. По Бонанза всичко беше маркирано, от устието до изворите, а и най-малкото поточе, вада или ручейче, което се вливаше в нея, беше също така маркирано. Малко надежда имаше в тези странични поточета. Там бяха маркирали участъци стотици златотърсачи, които не бяха успели да сварят да маркират по Бонанза. Между тези потоци най-популярен беше Адамс, а най-малко обръщаха внимание на Елдорадо, който се вливаше в Бонанза точно над участъка на Кармак. Дори на Дейлайт Елдорадо не вдъхваше надежда, но той все още се подчиняваше на предчувствието си, та купи половината от един участък по него за половин торба брашно. Един месец по-късно плати за съседния участък осемстотин долара. Три месеца след това, като разширяваше владението си, плати за трети участък четиридесет хиляди; и въпреки че засега това беше скрито в бъдещето, на Дейлайт му бе писано не след дълго да плати сто и петдесет хиляди за един четвърти участък по потока, който най-малко се харесваше.

Междувременно от деня, когато изкара седемстотин долара от една-единствено корито, поседя клекнал над него и дълго мисли, той никога вече не подхвана лопата или кирка. Вечерта, след тази щастлива промивка, той каза на Джо Ладю:

— Джо, никога вече няма да работя тежка работа! Оттук нататък започвам да работя с ума си! Ще отглеждам злато. Златото ражда злато, само да знаеш как да го отглеждаш и да намериш малко за семе. Щом видях тези седемстотин долара на дъното в коритото, разбрах, че най-после имам семе.

— Къде ще го посееш? — попита Джо Ладю.

А Дейлайт махна с ръка и определено посочи цялата околност и потоците, които лежеха зад вододелите.

— Тука е то! — каза той. — Само ме гледайте какво ще правя! Тука има милиони за този, който може да ги види. А аз ги видях, милионите, в този следобед, когато седемстотинте долара ми се захилиха от дъното на коритото и изчуруликаха: „Охо, ето го и Дейлайт, най-после идва!“

Глава XI

Герой на Юкон в дните преди откритието на Кармак, Бърнинг Дейлайт стана сега герой на откритието. Историята за неговото предчувствие и как се е вслушал в него се разправяше навсякъде из страната. Той наистина беше надминал всяка граница на смелост, защото дори петима от най-щастливите заедно не притежаваха толкова ценни парцели. Нещо повече, той продължаваше да се вслушва в предчувствието си със същата смелост. Мъдрите клатеха глави и предсказваха, че ще загуби и последната си спечелена унция. Той спекулира, сякаш цялата страна е от злато, казваха те, но по този начин никога не може да се спечели.

От друга страна признаваха, че неговите участъци струват милиони, а най-запалените твърдяха, че всеки, който се обзаложи против Дейлайт, е глупак. Зад забележителната му щедрост и нехайното пренебрежение към парите се криеха здравият практицизъм, въображението, проницателността и дързостта на големия картоиграч. Той предвиждаше неща, които не бе виждал никога със собствените си очи, и играеше, за да спечели много или да загуби всичко.

— Твърде много злато има по Бонанза, за да е някаква случайна находка — казваше той. — Сигурно идва от някоя жила на друго място и ще изскочи и по други потоци. Дръжте под око Индианската река! Потоците от другата страна на водораздела при Клондайк крият същата възможност за злато, както и потоците от тази страна.

И той подкрепи това си мнение, като снабди с храна пет-шест групи златотърсачи и ги изпрати през големия хребет към Индианската река. Други мъже, които нямаха късмет да регистрират собствени участъци, той настани на работа по участъците си на Бонанза. И им плащаше добре — шестнадесет долара на ден за осемчасова смяна, като поддържаше три смени. Дейлайт имаше храна за началото, а когато, току — преди да замръзне реката, пристигна „Бела“, натоварена с провизии, той размени с Джек Кърнс едно място за склад срещу хранителни продукти, които стигнаха за всичките му хора през зимата на 1896-та. А тази зима, когато настана глад и брашното се продаваше по два долара фунта, той продължи да държи по три смени и на четирите си участъка по Бонанза. Другите притежатели на мини плащаха по петнадесет долара надница на хората си, но той пръв бе наел работници и от началото им плащаше по унция на ден. Затова неговите хора бяха все подбрани и не само че печелеха по-висока надница, но даваха и по-голяма печалба.

В началото на зимата, след замръзването, той се хвърли в едно от най-лудите си приключения. Стотици златотърсачи, които бяха нахлули и успели да вземат участъци по другите потоци, но не и по Бонанза, си бяха слезли недоволни надолу по реката, във Форти Майл и Съркъл Сити. Дейлайт ипотекира в Търговската компания на Аляска един от парцелите си на Бонанза и пъхна акредитива в кесията си. След това впрегна кучетата и се спусна надолу по леда с темпо, каквото само той можеше да издържа. Този път постави рекорд — един индианец на отиване, друг индианец на връщане и четири впряга кучета. А във Форти Майл и Съркъл Сити закупуваше участъци на дузини. Много от тях щяха да се окажат без никаква стойност, но няколко само щяха да донесат много по-големи изненади от кой да е участък по Бонанза. Той купуваше наляво и надясно, като плащаше понякога петдесет долара, а друг път пет хиляди. Такава висока цена плати в кръчмата „Тиволи“. Участъкът беше по горното течение на Елдорадо. Когато сделката бе сключена, Джейкъб Уилкинс, стар пионер, току-що завърнал се след оглед на еленовото пасище, стана и напусна стаята с думите:

— Дейлайт, познавам те от седем години и досега винаги съм мислил, че имаш здрав разум. А сега просто се оставяш да те ограбват. Точно така е — грабят те! Пет хиляди за участък на това проклето еленово пасбище е измама. Не мога да стоя в стаята и да гледам как те мамят!

— Казвам ти, Уилкинс — отговори Дейлайт, — откритието на Кармак е толкова голямо, че никой от нас не може още да разбере цялото му значение. Това е като лотария. Всеки участък, който купувам, е билет. А бъдете уверени, че ще има огромни печалби!

Джейкъб Уилкинс, застанал на вратата, подсмъркна недоверчиво.

— Да предположим, Уилкинс — продължи Дейлайт, — да предположим, че всички знаете, че ще вали супа. Какво ще направите? Ще си купите лъжици, разбира се. Ето, аз си купувам лъжици. Горе по Клондайк ще вали супа, а тези, които са с вилици, ще има да подсмърчат.

Но в тоя момент Уилкинс затръшна вратата след себе си и Дейлайт млъкна, за да приключи покупката на участъка.

Когато се върна в Доусън, той остана верен на думата си да не докосва мотика и лопата, но въпреки това работеше повече от когато и да било. Беше заложил хиляда железа в огъня, та не оставаше ни минутка свободен. Твърде скъпо струваше да наеме свои представители, затова той бе принуден да пътува често до различните участъци и да решава на място кои да се изоставят и кои да се задържат. Преди да дойде в Аляска, на младини, той бе работил като миньор в кварцова мина и затова сега мечтаеше да намери главната жила. Той знаеше, че песъчливите участъци, сред които имаше пръснато злато, бяха ефимерни, докато кварцовите си струваха трудът, и в течение на месеци двадесет души, наети от него, непрекъснато търсеха. Главната жила не бе открита и след години той изчисли, че търсенето и му е струвало петдесет хиляди долара.

Но той играеше на едро. Разходите му бяха големи, но печалбите — още по-големи. Той вземаше дялове от общите участъци, купуваше половин части, делеше с хората, на които отпускаше средства и регистрираше собствени участъци. Неговите кучета бяха в готовност денонощно. Дейлайт притежаваше най-добрите впрягове, така че, когато почваше нашествието към някоя нова находка, той беше начело, през най-дългите и най-студени нощи, и винаги неговият огън светваше край първата находка. По един или друг начин (да не говорим за многото безплодни ручеи) той се сдоби с парцели по такива ценни потоци като Сулфър, Доминиън, Екселсис, Сиваш, Кристо, Архамбра и Дулитъл. Хилядите, които пръскаше, се връщаха в десетки хиляди. Хората от Форти Майл разправяха историята с двата тона брашно и изчисляваха, че му е донесло от половин до един милион. Един факт се знаеше без никакво съмнение — че половината част от първия участък на Елдорадо, купен от него за половин чувал брашно, струваше петстотин хиляди. От друга страна се разправяше, че когато танцьорката Фрида пристигнала през проходите с кану сред плуващия лед по Юкон и предложила хиляда долара за десет чувала брашно, но нямало кой да й продаде, той и изпратил брашното като подарък, без дори да я види. Десет чувала били изпратени по същия начин на самотния католически свещеник, който бе основал първата болница.

Щедростта му беше невероятна. Някои я наричаха безумна. По време, когато благодарение на предчувствието си той получаваше по половин милион за половин чувал, беше просто безумие да се дават цели двадесет чувала на една танцьорка и на един свещеник. Но такъв беше характерът му. Парите бяха само чипове. Него го интересуваше играта. Притежанието на милиони не го промени с изключение на това, че играеше още по-встрастено. С изключение на редки случаи винаги бе бил умерен в пиенето, но сега, когато имаше средства и по всяко време можеше да си достави неограничени количества напитки, той пиеше още по-малко. Най-решителната промяна в живота му бе, че вече не си готвеше сам, освен когато беше на път. В дървената му колиба живееше един болнав златотърсач и му готвеше. Но храната беше същата: бекон, фасул, брашно, сливи, сушени плодове и ориз. Той все още се обличаше както и преди: дочен комбинезон, калцуни, мокасини, фланелена риза, кожен калпак и палто от одеяло. Не започна да пуши пури, които струваха най-малко от половин до един долар парчето. Задоволяваше се със същия тютюн „Бил Дънхил“ и цигарите с амбалажна хартия, които си свиваше сам. Вярно е, че държеше кучета и плащаше огромни цени за тях. Но те не бяха лукс, а нещо необходимо за работата му. Нужна му беше бързина при пътуванията. И по същата причина нае готвач. Твърде зает беше, за да си готви сам. Няма смисъл, когато играеш на милиони, да губиш време за палене на огън и топлене на вода.

През тази зима на 1896 година Доусън бързо се разрасна. Върху Дейлайт се сипеха пари от продажбата на градски места. Той бързо ги влагаше там, където щяха да му донесат още повече печалби. Всъщност играеше опасна игра — така наречената „пирамида“, и никой не може да си представи нещо по-опасно от това в подобно сборище на златотърсачи. Но той играеше с широко отворени очи.

— Чакайте само новината за тази находка да се разнесе навън — казваше той на старите си приятели в кръчмата „Музхайд“. — Новината няма да се разнесе по-рано от идната пролет. Тогава ще има три нашествия. Летният наплив на хора, които ще пристигнат с лек багаж; есенният — на хора, снабдени е всичко необходимо; и пролетният наплив на следващата година от петдесет хиляди. Няма да можете да се разминете от новаци. Да започнем с летния и есенния наплив през 1897-а. Какво смятате да правите по този случай?

— А ти какво смяташ да правиш? — попита го един приятел.

— Нищо — отвърна той. — Смятам, че вече съм направил, каквото трябва. Пратил съм десетина бригади нагоре по Юкон да секат трупи. След размразяването ще видите саловете им да се свличат по реката. Къщи! Идната есен сигурно ще струват повече от златото! Дървен материал! Ще дигне много високи цени. През проходите карат две дъскорезници за мене. Ще пристигнат веднага, щом се размръзнат езерата. И ако някой от вас мисли, че ще му трябва дървен материал, да сключим договор още отсега — триста долара за хиляда небелени!

Добрите ъглови места се продаваха тази зима от десет до тридесет хиляди долара. Дейлайт изпрати вест по пътищата и проходите до тези, които идваха, да се спускат със салове от трупи и благодарение на това през лятото на 1897-а неговите дъскорезници работеха денонощно на три смени и имаше още останали трупи за строеж на къщи. Тези примитивни дървени къщи се продаваха заедно с мястото от хиляда до няколко хиляди долара. Двуетажните постройки от трупи в търговската част на града му донасяха от четиридесет до петдесет хиляди долара едната. Този нов капитал незабавно биваше влаган в други спекулации. Той преобръщаше непрекъснато златото и сякаш всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.

Първата зима, след находката на Кармак, научи Дейлайт на много неща. Въпреки разсипническата си природа той имаше чувство за мярка. Наблюдаваше разсипничеството на новите милионери и не можеше да го разбере. Да хвърлиш на вятъра предварителния си залог, беше в реда на нещата и напълно съобразно с неговата природа и възгледи. Така бе направил оная нощ в Съркъл Сити, когато загуби на покер петдесет хиляди — всичко, което притежаваше. Но той бе гледал на тези петдесет хиляди само като на предварителен залог. Когато ставаше дума за милиони, работата беше друга. Такова богатство е истински залог и не трябва да се пилее, тъй както пияните милионери, загубили всяко чувство за мярка в буквалния смисъл на думата, го пилееха от кожените си кесии по пода на кръчмите. Например Макмън, който само за пиене бе направил за една нощ сметка от тридесет и осем хиляди долара; или Джими Грубияна, който в продължение на четири месеца изхарчи четиристотин хиляди долара в разгулен живот, а след това една мартенска нощ падна пиян в снега и умря от премръзване; или Бил, който, след като бе пропилял стойността на три ценни парцела в необуздан разврат, взе назаем три хиляди долара, за да напусне страната, но понеже любовницата му, която го бе зарязала, обичаше яйца, за да и отмъсти, той закупи с тези пари всички яйца на пазара в Доусън — по двадесет и четири долара дузината — и побърза да нахрани с тях кучетата.

Шампанското се продаваше от четиридесет до петдесет долара бутилката, а консерва стриди струваше петнадесет долара. Дейлайт не си позволяваше подобни луксове. Нямаше нищо против да почерпи цялата кръчма с по чашка уиски за петдесет цента, но дълбоко в собствената му необикновена природа имаше някакво чувство за мярка и пресметливост, което се бунтуваше против безсмислието да се платят петнадесет долара за консерва стриди. От друга страна, той харчеше повече пари, за да помага на закъсалите, отколкото и най-буйните от новоизлюпените милионери харчеха за разгулен живот. Отец Джъдж от болницата би могъл да разправи за много по-големи дарения след първите десет торби брашно. А старите пионери, които отиваха при Дейлайт, винаги получаваха помощ според нуждите си. Но да дадеш петдесет долара за литър пенливо шампанско! Това беше немислимо.

Въпреки това той все още уреждаше по някоя от своите разгулни нощи. Но сега го вършеше по други причини. Най-напред, защото очакваха от него да го направи — защото такъв бе обичаят му едно време. И, второ, защото можеше да си го позволи. Но този вид забавления вече не му се нравеха много. У него по новому се бе развил вкусът към силата, към мощта. Това бе новата му страст. Въпреки че беше най-богатият златотърсач в Аляска, той искаше да стане още по-богат. Беше се включил в голямата игра и тя му харесваше повече от която и да било друга. Неговата роля в играта беше отчасти творческа. Той създаваше нещо. Една друга черта от характера му го караше винаги да изпитва повече удоволствие, наблюдавайки работата на двете си дъскорезници и големите салове от трупи, които след дълго плуване по реката излизаха на брега при големия водовъртеж край Музхайд, отколкото от някой участък по Елдорадо, на стойност един милион долара. Златото дори на везните в края на краищата е само абстракция. То представлява нещата и действията. Но дъскорезниците бяха самите неща, конкретни и осезаеми, и то бяха неща, които създават други неща. Те бяха осъществени мечти, ясна и неоспорима действителност, а не фантастични паяжини.

С лятното нахлуване от външния свят дойдоха специални кореспонденти на големите вестници и списания. В дълги колони те писаха обстойно за Дейлайт; така че за света Дейлайт стана най-значителната фигура в Аляска. Разбира се, след няколко месеца вниманието на света бе насочено към Испанската война и него го забравиха напълно; но в самия Клондайк Дейлайт продължаваше да бъде най-важната фигура. Когато минаваше по улиците на Доусън, всички обръщаха глави след него, а по кръчмите новаците го наблюдаваха със страхопочитание и докато не се изгубеше, не сваляха очи от него. Той не само беше най-богатият човек, но беше и Бърнинг Дейлайт, пионерът, човекът, който още при откриването на тази млада страна бе преминал през Чилкут и се бе спуснал надолу по Юкон, за да се срещне с по-възрастните исполини Ал Майо и Джек Маккуесчън! Бърнинг Дейлайт, героят на множество бурни приключения, човекът, който стигна през дивата тундра до окованата в лед китоловна флота в Арктическия океан, който закара пощата от Съркъл Сити до морето и обратно за шестдесет дни, който през зимата на деветдесет и първа спаси цялото племе танана от гибел — накъсо, човекът, който разпалваше въображението на новаците повече, отколкото биха го разпалили десет други мъже, събрани заедно.

Той притежаваше фаталната способност да си прави реклама, без да иска. Всичко, което вършеше, макар че можеше да е съвсем случайно, се отразяваше във въображението на хората като изключително. Последните му подвизи биваха винаги в устата на всички, независимо дали е бил пръв при бясната надпревара към Дениш Крийк, дали е убил най-голямата сива мечка горе към потока Сълфър, или пък е спечелил състезанието с единично кану по случай рождения ден на кралицата, след като представителят на старите пионери не се явил и насила накарали Дейлайт да участвува. Така една вечер в „Музхорн“ той се счепка с Джек Кърнс и двамата седнаха на отдавна обещания реванш на покер. Единствената граница, която определиха, беше времето — осем часа сутринта; при свършването на играта печалбата на Дейлайт възлизаше на двеста и тридесет хиляди долара. За Джек Кърнс, който беше вече няколко пъти милионер, тази загуба не беше от значение. Но цялото общество беше възбудено от високите залози, а дузината кореспонденти, които се намираха там, изпратиха до вестниците си сензационни статии.

Глава XII

През цялата първа зима, независимо от многото си източници на доходи, Дейлайт винаги се нуждаеше от пари за постоянно нарастващите си финансови операции. Златоносният чакъл, който размразяваха долу в шахтите, замръзваше още щом го извадеха на повърхността. Ето защо златото в парцелите му, на стойност няколко милиона, беше недостъпно. Той не можеше да го използува преди връщането на слънцето, което да размрази земята и да разтопи речните ледове. А когато това стана, той откри, че има свръхзапаси злато, депозирано в двете новообразувани банки; и веднага бе обсаден от хора и групи, които му предлагаха да внесе капитали в техните предприятия.

Но той предпочиташе сам да играе играта и влизаше в комбинации само когато ставаше дума за обща отбрана или общо нападение. Така, въпреки че сам бе плащал най-високите надници, той се присъедини към Дружеството на минопритежателите, ръководи борбата и успешно сподави растящото недоволство на надничарите. Времената се бяха променили. Старите дни си бяха отишли завинаги. Настъпила бе нова ера и Дейлайт — богатият притежател на мини, беше солидарен с интересите на своята класа. Вярно, че за да спаси старите пионери, които работеха при него, от палката на обединилите се собственици, той ги произведе бригадири на групите новаци; но за Дейлайт това беше въпрос, решен от сърцето, а не от разума. Сърцето му не можеше да забрави старите дни, докато разумът играеше икономическата игра, съобразно с най-новите и най-практични методи.

Но с изключение на такива общи експлоататорски сдружения той отказваше да се свърже с играта на когото и да било. Играеше сам на едро и се нуждаеше от всичките си пари, за да подкрепя собствената си игра. Особено много го заинтересува новообразуваната фондова борса. Никога преди това не бе виждал подобен институт, но веднага разбра преимуществата му и побърза да ги използува. Преди всичко това беше хазарт и често, без това да е необходимо за осъществяването на собствените му кроежи, той размътваше водата на борсата, както сам казваше, просто за забавление.

— Много по-възбуждащо е от фараон15 — каза той един ден, след като бе държал цяла седмица в треска спекулантите в Доусън, понеже ту покачваше, ту снижаваше, и накрая със сполучлив удар прибра сумата, която за всеки друг би била цяло богатство.

Други мъже, след като спечелеха, се отправяха на юг за Щатите, да си починат след жестоката арктическа битка за печалба. Но запитваха ли Дейлайт кога смята да заминава, той винаги се засмиваше и отговаряше, че би заминал, след като си изиграе играта докрай. Прибавяше също, че е глупак оня, който напусне играта, точно когато са му раздали хубави карти.

Хилядите новаци, които боготворяха Дейлайт като герой, твърдяха, че той изобщо не познава страх. Но Бетълс, Дан Макдоналд и някои други стари пионери споменаваха нещо за жени, клатеха глави и се подсилваха. И те бяха прави. Той винаги се бе боял от жените, още от времето, когато бе на седемнадесет години и „Кралица Ана“ от Джуно го задиряше и го правеше за смях. Всъщност той никога не бе познавал жените. Беше роден в миньорски лагер, където те бяха тайнствена рядкост; нямаше сестри, а майка му бе умряла отдавна, така че никога не бе имал допир с жени. Вярно, че след като бе избягал от „Кралица Ана“, той срещна някои жени по Юкон и завърза познанства с пионерките, минали през проходите по следите на мъжете, които направиха първите търсения. Но страхът, който агнето изпитва при вида на вълк, не беше нищо в сравнение с неговия страх от жените. Мъжката му гордост го заставяше да ходи с тях и външно го вършеше; но жените бяха за него затворена книга и винаги предпочиташе игра на карти пред тяхната близост.

А сега, когато го кичеха с титлите „царя на Клондайк“, „царя на Елдорадо“, „царя на Бонанза“, „Барона на дърводобива“ и „Принца на златотърсачите“ и с най-гордата титла — „Баща на старите пионери“, той беше още по-наплашен от жените. Ден след ден в страната нахлуваха все повече жени и както никога досега протягаха ръце към него. Независимо дали обядваше в къщата на комисаря по златото, дали черпеше всички в някоя кръчма, или даваше интервю пред репортерката на нюйоркския „Сън“, всички представителки на нежния пол протягаха ръце към него.

Имаше едно изключение само и това беше Фреда — танцьорката, на която бе дал брашно. Тя беше единствената жена, с която се чувствуваше спокоен, защото никога не протягаше ръце към него. И въпреки това точно от нея щеше да му дойде едва ли не най-голямата уплаха. Това стана през есента на 1897 г. Връщаше се от един светкавичен оглед на Хендерсън, приток на Юкон, който се вливаше в нея точно под Стюарт. Зимата бе дошла изведнъж и той с големи трудности, сред гъста, ледена каша пропътува седемдесет мили надолу по Юкон в малка, крехка лодка. Придържайки се близо до крайбрежния лед, той профуча през задръстеното от ледове устие на Клондайк точно навреме, за да види как един човек възбудено подскача на брега и сочи към водата. Веднага след това видя облеченото в кожи тяло на една жена да потъва с главата надолу сред ледената каша. Течението бе разчистило пътя, така че за няколко секунди той успя да закара лодката до мястото на нещастието, да хване жената за рамото и внимателно да я изтегли в лодката. Беше Фреда. И всичко би могло да се размине съвсем безболезнено за него, но когато я свестиха, тя го погледна със светналите си разгневени, сини очи и го попита: „Защо? Защо го направихте?“

Това го разтревожи. През следващите нощи вместо да заспива веднага, както бе свикнал, той лежеше буден, виждаше като насън лицето й, гневния поглед на сините й очи и повтаряше наизуст думите и. Нямаше съмнение, че бяха искрени. Упрекът беше истински. Казала беше това, което мислеше. А той все пак беше озадачен.

Когато я срещна следващия път, тя се отвърна гневно и презрително от него. И все пак дойде да му се извини и намекна, без да каже нищо повече, че някога, далече оттук, един мъж убил у нея желанието за живот. Думите и бяха искрени, но несвързани, и всичко, което можа да разбере, беше, че това се е случило преди години. Разбра също, че е обичала този мъж.

Това беше то — любов. От нея идваха неприятностите. Тя беше по-ужасна от глада и студа. Сами по себе си жените бяха приятни и красиви; но ето, че идваше това, което наричат любов и те цели изгаряха в нея, тя ги правеше толкова чужди на разума, че човек никога не знаеше какво ще направят в следващия миг. Тази Фреда беше чудесна жена, с хубаво тяло, красива и съвсем не глупава; но при нея бе дошла любовта, беше я накарала да намрази света и така настоятелно я бе помъкнала към Клондайк и самоубийството, че тя намрази човека, който и спаси живота.

Досега той бе избягнал любовта, тъй както бе избягнал и едрата шарка; но тя го дебнеше, не по-малко заразителна от шарка и с много по-тежки последици. Любовта караше мъжете и жените да вършат такива ужасни и неразумни неща. Приличаше на „делириум тременс“16, само че беше по-лошо. И ако той, Дейлайт, я прихванеше, можеше да я изкара също така тежко, както и всички други. Това беше лудост, чиста лудост и при това заразителна. Най-малко петима младежи бяха луди по Фреда. Всичките искаха да се оженят за нея. Тя пък на свой ред беше луда по някакъв друг мъж, на другия край на света, и не желаеше да има нищо общо с тях.

Девата обаче стана причина за най-голямата му уплаха в живота. Една сутрин я намериха мъртва в колибата и. Беше се убила с изстрел в главата, без да остави никакво писмо, никакво обяснение. Тогава хората започнаха да говорят. Някакъв шегобиец, изразявайки гласно общественото мнение, бе казал, че „Дейлайт й дошъл твърде много“. Беше се самоубила заради него. Всички го знаеха и всички го говореха. Кореспондентите описаха случая и Бърнинг Дейлайт, „царят на Клондайк“, още веднъж се появи като сензация по неделните приложения на вестниците в Съединените щати. Девата бе започнала почтен живот, се казваше в дописките, и това беше вярно. В Доусън тя никога не бе влизала в танцувален салон. Когато пристигна от Съркъл Сити, започна да си изкарва прехраната с пране. След това си купи шевна машина и правеше на мъжете парки, кожени калпаци и ръкавици от еленова кожа. После постъпи като чиновничка в Първа юконска банка. Всичко това, а и още много други неща се знаеха и говореха. Всички обаче бяха съгласни, че Дейлайт, макар да бе станал причина за преждевременната и смърт, нямаше никаква вина в случая.

Дейлайт знаеше, че всичко е вярно и това беше най-лошото. Щеше винаги да помни последната вечер, в която я видя. Тогава нищо не му направи впечатление, но когато се обърнеше назад сега, и най-малката подробност оттогава го преследваше. В светлината на трагичното събитие сега можеше да разбере всичко — спокойствието й, ясната й увереност, сякаш всички неприятни проблеми в живота бяха изличени за нея и вече не съществуваха, и нежният, мил, почти майчински оттенък във всичко, което бе казала и направила. Спомняше си начина, по който го бе погледнала, как се бе смяла, когато й разправи за погрешната маркировка, която Майки Донан бе направил в дерето в Скукъм. Смехът й бе лек, весел и в същото време бе загубил някогашната си плътност. Тя не беше нито тъжна, нито потисната. Напротив, беше тъй явно доволна, изпълнена със спокойствие. Беше го измамила, а той, глупакът, бе повярвал. Тази нощ дори бе помислил, че чувствата й към него са преминали и се бе зарадвал от тази мисъл. И дори си беше представил колко хубаво щеше да бъде бъдещото им приятелство, освободено от тази объркваща любов.

А пък когато застана на вратата с калпак в ръка и каза „лека нощ“, тя се наведе над ръката му и я целуна. Тогава от това му стана смешно и стеснително. Беше се почувствувал като глупак, но сега, когато се оглеждаше назад и отново чувствуваше допира на устните и до ръката си, потръпваше. Тя се е прощавала навеки, а той не е разбирал нищо! В самия този момент, пък и през цялата вечер, хладнокръвно и определено тя е била решила да умре. Ако бе знаел само! Ако бе знаял какво е намислила, въпреки че не бе заразен от болестта, той щеше да се ожени за нея. Но той съзнаваше, че гордостта и нямаше да и позволи да приеме сватбата като подаяние. В края на краищата нищо не би могло да я спаси. Любовната болест я бе налетяла и още от началото тя е била обречена да умре от нея.

Единственият й шанс е бил и той да се зарази от същата болест. Но той не се бе заразил. А ако би се заразил, щеше да бъде най-вероятното или от Фреда, или от някоя друга жена. Ето например Дартуърти, човекът, който бе завършил колеж и бе взел участък на Бонанза. Всички знаеха, че Берта, дъщерята на стария Дулитъл, е лудо влюбена в него. А пък когато дойде време той да се увлече, нима от толкова много гении трябваше да попадне на жената на полковник Уолтстоун, големия минен специалист на фирмата „Гугънхаймър“. В резултат се появиха три случая на лудост: Дартуърти продаде мината си за една десета от стойността и; бедната жена пожертвува доброто си име и общественото си положение, за да избягат двамата с лодка надолу по Юкон; а полковник Уолтстоун, побеснял, тръгна с друга лодка след тях, готов да извърши убийство. Цялата трагична история се понесе надолу по мътния Юкон, мина през Форти Майл и Съркъл Сити, за да се загуби в неизследваните простори отвъд тях. Това беше любовта. Тя разстройваше живота на мъжете и жените, водеше ги към разруха и смърт, обръщаше с главата надолу всичко разумно, караше почтени жени да изневеряват или да се самоубиват, а мъже, които винаги са били честни и надеждни, превръщаше в негодни и убийци.

За пръв път в живота си Дейлайт загуби увереност. Беше здравата изплашен и не го криеше. Жените бяха ужасни същества и бацилите на любовта просто гъмжаха около тях. А и те самите бяха толкова дръзки и безстрашни. Те не се бяха уплашили от това, което се случи с Девата. По-съблазнителни от всякога, протягаха ръце към него. Необикновено силен, красив, добросърдечен, току-що минал тридесетте години, дори без богатството си, взет като обикновен мъж, той беше съблазън за повечето нормални жени. Но когато към естествените му превъзходни качества се прибавеха романтиката около името му и огромното му богатство, буквално всяка срещната неомъжена жена го оглеждаше с възхитени очи, да не говорим за множеството съпруги, които вършеха същото. Това би могло да разглези други мъже и да им завърти главите; но при него само го изплаши още повече. Той започна да отказва поканите в къщи, където имаше жени, и посещаваше само ергенски квартири и кръчмата „Музхорн“, в която нямаше танцувален салон.

Глава XIII

Шест хиляди златотърсачи прекараха в Доусън зимата на 1897. Работата по златните находища не спираше. Отвън идваха сведения, че сто хиляди чакат пролетта зад проходите. Един зимен следобед Дейлайт, застанал на високите тераси между хълмовете Френч и Скукъм, доби още по-широка представа за нещата. Под него лежеше най-богатата част на Елдорадо, а нагоре и надолу по Бонанза можеше да вижда по протежение на няколко мили. Пред него се изпречи картина на безжалостно опустошение. По хълмовете дърветата бяха изсечени чак до билото, а оголелите склонове бяха така надупчени и изтърбушени, че дори снежната покривка не можеше да скрие белезите. Под него, във всички посоки се виждаха колибите на златотърсачите. Но не се виждаха много хора. Доловете бяха изпълнени с дим, който затъмняваше още повече и без това сивия ден. Димът се вдигаше от хиляди дупки в снега, където, дълбоко, чак до скалната основа, сред замръзналата пръст и чакъл, се влачеха, драскаха и копаеха хората и вечно кладяха нови огньове, за да победят сковаващия студ. На места, където нови смени започваха работа огньовете светеха с червени пламъци, човешки фигури се измъкваха от дупките, изчезваха в тях или пък се качваха на платформи от поокастрени дървета и с чекръци вадеха размразения чакъл на повърхността, където той незабавно замръзваше. Останките от пролетната работа бяха разхвърлени навсякъде — купчини от корита за промиване, части от водосточни корита, огромни водни колела — всичките отпадъци на армията мъже, полудели за злато.

— Това е чисто безумие! — измърмори на глас Дейлайт.

Той огледа оголените хълмове и разбра колко много дървен материал е бил изхабен. От високата си наблюдателна точка той си даде точна сметка за страшната бъркотия от трескавата работа на хората. Имаше някаква огромна неразбория. Всеки работеше за себе си и се получаваше хаос. В това находище, което беше най-богатото, за да се изкопаят два долара, трябваше да се изразходва един, а на всеки долар, изкопан по техния трескав, необмислен начин, друг долар безнадеждно оставаше в земята. След една година повечето парцели щяха да бъдат изтощени, а изкопаното злато щеше да се равнява на това, което е останало неизползувано.

Тук има нужда от организация — реши той и бързото му въображение си представи цялото Елдорадо, от устието до изворите, от хребет до хребет в ръцете на едно-единствено, способно ръководство. Дори размразяването с пара, което досега никой не бе опитал, но което неизбежно щеше да дойде, не можеше да се смята за основно разрешение на въпроса. Трябваше склоновете на долината и терасите да се обработят хидравлично и след това по дъното на потока да се пуснат драги, така както бе чувал, че правят в Калифорния.

Ето къде имаше възможност за още един голям удар. Той се бе чудил какви точно причини са накарали „Гугънхемър“ и големите английски концерни да изпратят тука високо заплатените си специалисти. Това е било намерението им. Затова му бяха предлагали да закупят изтощените парцели и купищата използвана вече руда. Те не съжаляваха, че дребните притежатели на мини ще изкопчат, каквото могат, защото в остатъците щеше да има милиони.

И гледайки надолу към този задимен ад на тежък, неплодоносен труд, Дейлайт набеляза новата си игра, в която „Гугънхемър“ и подобните му щяха да бъдат принудени да се съобразяват с него. Но заедно с удоволствието от новите планове у него се промъкна и умората. Беше уморен от дългите години, прекарани в Арктика, и любопитен да види външния свят — огромния свят, за който бе чувал да приказват другите и който той, също като някое малко дете, съвсем не познаваше. Там, навън, имаше нови игри. Масите там бяха по-широки и нямаше причини той да не седне на тях и да не вземе участие с милионите си. Така че този следобед на Скукъм Хил той реши да изиграе най-добрия си удар в Клондайк и да замине за външния свят.

За това обаче му трябваше време. Той постави доверени агенти да работят по петите на големите експерти и там, където те започваха да купуват, той също купуваше. Винаги, когато се опитваха да закупят нацяло някое изтощено дере, на пътя им се изпречваше Дейлайт, тъй като той притежаваше цели блокове парцели или пък парцелите му бяха така хитро разпръснати, че правеха плановете им на пух и прах.

— Моята игра е ясна и никой не ви пречи да спечелите. Прав ли съм? — им каза веднъж той по време на едно разгорещено съвещание.

Последваха битки, примирия, компромиси, победи и поражения. В 1898 г, по Клондайк живееха вече шестдесет хиляди души и щастието на всички тях, както и работата им, се люшкаше в зависимост от битките, които водеше Дейлайт. Вкусът му към едрата игра все повече не му даваше мира. Ето че се беше вече вчепкал с големия тръст „Гугънхемър“ и печелеше, печелеше жестоко. Може би най-жестоката битка стана за „Офир“, най-бедното от еленовите пасища, чиято оскъдна на метал пръст бе ценна само заради огромното си количество. Притежанието на един блок от седем парцела в самия център му даде възможност да държи здраво на своето и те можаха да се споразумеят. Експертите на „Гугънхемър“ заключиха, че проектът е твърде голям, за да може той да се справи с него, и когато му представиха ултиматум — или да изкупи всичко, или да продаде своя блок, — той закупи всички техни парцели.

Планът беше негов, но за изпълнението му повика способни инженери от Щатите. Той построи резервоар в началото на река Ринкабили, на осемдесет мили от „Офир“, и водата потече по огромни дървени корита. Изчислени за около три милиона, резервоарът и водопроводът струваха близо четири. Но той не се задоволи само с това. Нареди да построят електростанции и мините му бяха не само осветени, но и работеха с електричество. Някои от старите пионери, напечелили повече, отколкото бяха сънували, клатеха недоверчиво глави, предупреждаваха го, че ще се разори и отказваха да вложат пари в такова рисковано предприятие. Но Дейлайт се засмя и продаде остатъка от градските си места. Продаде ги точно навреме, когато треската за злато беше достигнала върха си. Той предсказа на старите си приятели в кръчмата „Музхорн“, че след пет години без пари да раздаваш градските места в Доусън, няма да има кой да ги вземе, а колибите ще се секат на дърва за горене. Те му се изсмяха и го увериха, че главната златоносна жила ще бъде открита дотогава. Но той отиде още по-далече и когато нуждата му от дървен материал бе задоволена, продаде и дъскорезниците си. По същия начин започна да се отървава от парцелите си, пръснати по различни дерета и без да става нужда да прибягва до ничия помощ, завърши водопровода, построи другите, внесе необходимите машини и направи лесен достъпа до златото в „Офир“. Той, човекът, който преди пет години бе прекосил вододела откъм Индианската река и пътувал из мълчаливата пустош, натоварил кучетата си по индиански, сам той живял по индиански, хранил се изключително с еленово месо, сега чуваше прегракналите свирки да призовават стотиците негови работници на работа и ги наблюдаваше как се трудят под бялата светлина на прожекторите.

Но след като осъществи проекта си, той беше готов да замине. И когато пусна слуха, „Гугънхемър“ се втурна в надпревара с английските концерни и една нова френска компания да наддава за „Офир“ и всичките му приспособления. „Гугънхемър“ наддаде най-много и от цената, която плати, на Дейлайт остана един милион чиста печалба. Носеше се слух, че Дейлайт има между двадесет и тридесет милиона. Но само той познаваше точно състоянието си и след като продаде и последния парцел и прибра всички печалби от масите, видя, че слушайки щастливото си предчувствие, е спечелил малко повече от единадесет милиона.

Заминаването му бе записано в историята на Юкон наред с другите му велики подвизи. Всички жители на Юкон бяха негови гости; Доусън бе мястото на празника. В тази последна нощ само неговият златен прах имаше стойност. Пиенето не се купуваше. Всички кръчми бяха отворени, бяха наети извънредни бармани и напитките се раздаваха безплатно. Всеки, който би отказал гостоприемството и би настоял да плати, щеше да се натъкне на юмруците поне на десетина души. Най-зелените младоци се надигаха да защитят името на Дейлайт от подобна обида. Дейлайт минаваше навсякъде с обути в мокасини крака, преизпълнен с добродушие и другарски чувства, издаваше воя на вълк — единак, твърдеше, че тази нощ е негова, навеждаше надолу ръцете на мъжете по кръчмите, показваше силата си, а лицето му бе зачервено от пиенето и черните му очи блестяха както винаги. Беше облечен в работни панталони и палто, ушити от одеяло, наушниците му висяха, а дълбоките ръкавици се люлееха на връвта, увиснала през рамената му. Но този път той не хвърляше на вятъра нито предварителния си залог, нито главния залог, а само един чип от играта, в която бе събрал толкова много чипове, че дори нямаше да почувствува липсата му.

Тази разгулна нощ затъмни всичко, което Доусън бе виждал някога. Дейлайт искаше тя да се запомни и го постигна. Голяма част от населението на Доусън тази вечер се напи. Есента беше в разгара си и въпреки че Юкон все още не беше замръзнала, термометърът показваше тридесет градуса под нулата и продължаваше да пада. Ето защо беше необходимо да се организират групи от спасители, които да патрулират по улиците и да събират падналите пияници, за които един час сън в снега би бил фатален. Дейлайт, комуто бе хрумнало да напие хиляди хора, сам даде идеята за спасителните групи. Той искаше Доусън да прекара една разгулна нощ, но чувствайки дълбоко в себе си отговорност за хората, се погрижи да няма нещастни случаи. И също както някога той издаде закон — тази нощ не трябва да има кавги и побоища и с нарушителите ще се разправя лично той. Но не се наложи да се разправя с никого. Стотици верни последователи се погрижиха смутителите да бъдат овъргаляни в снега и пратени в леглото. В големия свят, когато умре някой голям индустриален магнат, всички машини, които приживе са били под негово разпореждане, спират за минута. Но в Клондайк отпътуването на юконския герой предизвика такава весела скръб, че всички машини спряха не за минута, а за двадесет и четири часа. Преустанови работа дори голямото предприятие „Офир“ с хилядата си надничари. На следващия ден никой не се яви на работа, пък и никой не бе годен за работа.

На другата сутрин призори Доусън се сбогува с Дейлайт. Хилядите хора, които се бяха наредили по брега, носеха ръкавици, а наушниците им бяха спуснати и завързани. Температурата беше тридесет и пет градуса под нулата, крайбрежният лед надебеляваше, а по Юкон се носеше ледена каша. От палубата на „Сиатъл“ Дейлайт махаше с ръка и викаше за сбогом. Когато бяха прибрани въжетата и параходчето се устреми по течението, тези, които бяха по-близо, видяха, че в очите на Дейлайт се промъкна влага. За него това беше в известен смисъл напускане на родината, защото Арктическата област бе единствената страна, която познаваше добре. Той смъкна калпака си и го размаха.

— Сбогом на всички! — извика той. — Сбогом на всички!