Скандал в Бохемия

I

За Шерлок Холмс тя ще остане завинаги жената. Когато говори за нея, той всякога я нарича така. В неговото съзнание тя засенчва всички представителки на своя пол и се извисява над тях. Никакво любовно чувство не влага той, когато мисли за Айрийн Адлер. Всякакви вълнения, особено любовни, са противни на неговия хладен, позитивен, чудно уравновесен характер. Според мен той е най-умната и наблюдателна машина на света. В ролята на любовник той би изпаднал в най-фалшивото и абсурдно положение. Той говори за нежни чувства само с подигравка и насмешка. Интересно е да се наблюдават нежните страсти. Те помагат изключително много при разбулването мотивите на човешките постъпки. Холмс би започнал сериозно да се съмнява от резултатите на своите разследвания, ако можеше да констатира и частица само от наличието на такива чувства в своя характер. И ето — в целия свят за него съществува само една жена — покойната Айрийн Адлер, жена със съмнително минало.

В последно време рядко се виждахме с Холмс Бракът ми ни отдалечи един от друг. Домашното ми щастие и грижите, свързани с човек, станал за пръв път господар на свой собствен дом, поглъщаха цялото ми внимание и време.

От своя страна, Холмс, който мразеше обществената изява от дъното на бохемския си характер, остана да живее в предишното ни ергенско жилище на Бейкър стрийт. Изцяло погълнат от своите стари книги, той делеше времето си между кокаина и честолюбието, между сънливото състояние от упойката и трескавата работа, която пламваше в мощната му натура, Както и преди, изучаването на престъпленията го увличаше във висша степен. Той влагаше своите големи способности и рядка наблюдателност в откриване на следи и изясняване на факти тогава, когато полицията се беше безнадеждно отказала от тях.

Понякога чувах за неговите успехи, които отдавна бяха прехвърлили границите на острова. Разбрах, че са го викали в Одеса заради убийството на Трепов; разказваха как е успял да разгадае тайнствената трагедия на братята Аткинсън и Тринкомали и най-после за сполучливата му изява в холандския кралски двор. Разбира се, вестниците не пропускаха да пишат за тези случаи, но с изключение на това, аз не знаех нищо друго за моя другар и приятел.

Една вечер, това беше на 20 март 1888 година, връщайки се от един пациент (отново се бях заловил с частната си практика), минах по Бейкър стрийт покрай незабравимия вход, споменът за който е свързан в душата ми с времето на моята любов и с тъмните обстоятелства около „Етюдът в червено“. Внезапно ме обхвана силно желание да разбера в какво влага в момента своите необикновени способности. Стаите бяха осветени и можеше да се види високата и суха фигура на техния обитател. Той се разхождаше бързо из свободното пространство с приведена глава и скръстени на гърба ръце, За мен, запознатия с всяко негово движение и навик, беше ясно какво означава това. Очевидно той беше излязъл от изкуствено постиганата си летаргия и се намираше по следите на нова загадка.

Отведоха ме в стаята, която някога беше и моя. Холмс ме посрещна без всякакви видими възторзи, но ми се стори, че се зарадва на моето появяване. Без много приказки, с мил поглед той ми подаде стол, поднесе ми кутията с цигарите и кимна към спиртната лампичка, от която да запаля цигарата си. После застана до камината и ме изгледа с присъщия си проницателен поглед.

— Женитбата ви се е отразила добре — забеляза той. — Изглежда, Уотсън, че сте наддал със седем и половина фунта, откакто се виждахме последния път.

— Точно седем — отвърнах аз.

— Така ли? Според мен малко повече. Вероятно се лъжа, И пак сте започнал частна практика? Защо не ми казахте, че се връщате на тежка работа?

— Как узнавате всичко това?

— Вие добре знаете, че аз съм свикнал да работя дедуктивно. Как иначе ще зная, че неотдавна сте се измокрил и че прислужницата ви е страшно несръчна и небрежна?

— Поразително, Холмс! Преди няколко века вас биха ви изгорили на клада! Наистина, в четвъртък бях на разходка вън от града и се прибрах в ужасно състояние, но веднага се преоблякох. Що се отнася до Мери Джейн, то тя е непоправима и жена ми вече я уволни. И все пак как разбрахте всичко?

Той тихо се засмя и потърка дългите си ръце.

— Това е толкова просто — рече той. — На лявата долна част на обувката ви, точно там, където пада светлината от огъня, аз виждам по кожата шест успоредни драскотини. Те са направени от някой, който е чистил небрежно калта от обувките ви. Ето оттук в мен се породи заключението, че сте се разхождал в лошо време и че вашето момиче принадлежи към числото на най-отчаяните лондонски прислужнички. Що се касае до вашата частна практика, аз наистина бих бил невероятен тъпак, ако още при влизането ви не бях усетил мириса на йодоформ и не бях забелязал на десния ви показалец черното петно, което може да се появи само от работа със сребърен нитрат. Шапката ви пък е изпъкнала на това място, където лекарите обикновено слагат стетоскопите си.

Неволно се разсмях от леснината, с която той правеше своите изводи.

— Когато слушам вашите заключения, аз имам чувството, че всичко е просто и лесно. При това имам впечатлението, че моето зрение не отстъпва пред вашето.

— Съвършено вярно — каза Холмс, като запали цигара и се облегна на стола. — Вие виждат е, но не наблюдават е. Разликата е ясна. Например вие често сте виждал стъпалата, които водят от коридора долу, до тази стая.

— Разбира се, твърде често.

— Колко пъти, например?

— Няколко стотици пъти.

— Тогава кажете ми колко са стъпалата?

— Право да си кажа, не зная.

— Така е. Вие твърде често сте ги ползувал, а не знаете колко са на брой. Ето, че съм прав. Аз зная, че са седемнадесет, защото съм ги виждал, ползувал и съм обръщал внимание на това. И понеже сте твърде любопитен по отношение на моите работи, сигурно ще ви бъде интересно да погледнете това.

Той ми подхвърли едно писмо, писано на дебела хартия с розов цвят, което лежеше на масата.

— Получих го с последната поща — рече той. — Четете на глас.

Писмото беше без дата, без подпис и без адрес на изпращача. Ето какво беше съдържанието:

— Наистина много тайнствено — забелязах аз. — Как мислите вие, какво значи това?

— Аз още нямам никакви данни, а да се строи теория без тях е огромна грешка. Но какво заключавате вие от самото писмо?

Разгледах внимателно почерка и хартията.

— Този, който е писал писмото, очевидно е богат човек — забелязах аз, като се стараех да подражавам маниера на приятеля си. — Плик от такава хартия струва не по-малко от половин крона дузината. Той е особено плътен…

— Особено. Ето една точна дума — каза Холмс. — Това въобще не е английска хартия. Разгледайте я на светло.

Аз направих това и видях едно главно „E“ с малко „g“, главно „P“ и главно „G“ с малко „t“. Това бяха водните знаци.

— Какво ще кажете? — запита Холмс.

— Безспорно, това е името или инициалите на производителя.

— Съвсем не. „G“ и „t“ според мен означават „гезелшафт“, т.е. „Съдружие“. Съкратено у нас то се обозначава с Со. „P“ означава „папие“ или хартия. Сега да разберем значението на „Eg“. Да погледнем в географския справочник.

И той свали от лавицата дебел том с кожена подвързия.

— Егло, Еглониц, а ето го Е-герия. Тя се намира в страна, в която се говори немски1 — в Бохемия2, недалеч от Карлсбад. Забележително, че там е починал Валенщайн, също със своите многобройни стъкларски фабрики, а също и с… ето, Уотсън, с фабрики за хартия. Какво ще кажете за това?

Очите му искряха и той изпусна тържествено голям синкав облак тютюнев дим.

— Хартията е произведена в Бохемия — казах аз.

— Съвършено вярно, А писмото е написано от германец. Обърнахте ли внимание на фразата „подобни отзиви отвсякъде получаваме“? Нито французин, нито руснак биха оформили изречението така. Само германецът може да бъде невнимателен към глаголите си. Сега остава да узнаем какво иска този германец, който пише на бохемска хартия и предпочита да носи маска, за да не показва лицето си. Но ако не се лъжа, самият той пристига, за да изясни хипотезите ни.

В този момент дочухме тропот от конски копита и скърцане на спираща кола. След това се позвъни силно. Холмс подсвирна.

— Доколкото разбрах от тропота, конете са два.

И като надзърна през прозореца продължи.

— Да. Отлична карета и чудесни коне. Всеки от тях струва не по-малко от сто и петдесет гвинеи. Това са хора с големи възможности, Уотсън.

— Аз мисля, че е по-добре да си тръгна, Холмс—казах аз.

— Как ще се чувствувам без своя Босуел3! Напротив, докторе. Стойте си там, където сте. Работата по всяка вероятност ще бъде интересна. Жалко ще бъде, ако я пропуснете.

— Но вашият клиент…

— Вие не ми пречите. Останете. И слушайте внимателно нашия разговор. На мен, а може би и на господина ще ни бъде нужна вашата помощ.

Бавните и тежки стъпки, които се чуваха в коридора и по стълбите, спряха пред нашата врата. Почука се силно и отсечено.

— Влезте — рече Холмс.

В стаята се появи човек, не по-нисък от метър и осемдесет. По телосложение — Херкулес. Облечен беше богато, независимо, че в Англия облеклото му би се приело като проява на лош вкус. Ръкавите и яката му бяха обшити с астраганена кожа, наметнатата на плещите му черна пелерина беше подплатена с червена коприна и закопчана на шията с игла с грамаден скъпоценен камък. Високите обуща, които достигаха до глезените му и бяха от скъпа черна кожа, допълваха впечатлението за варварски разкош, който непознатият произвеждаше с външността си. В ръцете си държеше широкопола шапка, а горната част на лицето му бе закрита от черна кадифена маска, която обхващаше скулите. Ясно бе, че той току-що я беше сложил, защото при влизането си все още я прикрепваше с ръка. От долната част на лицето личеше, че е човек със силен характер. Устните му и дългата остра брада говореха за решителност, стигаща до упорство.

— Получихте ли бележката ми? — запита той с груб глас, с подчертан немски изговор. — Аз ви писах, че ще дойда.

Гледаше нерешително ту единия, ту другия от нас и очевидно не знаеше към кого да се обърне.

— Моля седнете — каза Холмс. — Господинът е мой приятел и колега — д-р Уотсън. Той е така любезен да ми помага понякога в работата. С кого имам честта да говоря?

— Можете да ме наричате фон Крам, бохемски благородник. Аз вярвам, че този джентълмен, вашият приятел, е човек на честта и че напълно мога да разчитам на неговата дискретност, тъй като работата е необикновено важна. В противен случай желая да разговарям с вас насаме.

Аз станах, за да изляза, но Холмс ме хвана за лакътя и ме изблъска обратно на креслото.

— Говорете пред двамата ни или не говорете изобщо — рече той. — Вие можете да приказвате пред джентълмена толкова спокойно, колкото и пред мен.

Графът повдигна широките си рамене.

— И така — каза той, — да започна. Предварително моля и двама ви да ми дадете дума, че това което ще чуете, трябва да бъде запазено в пълна тайна в продължение на две години. След това вече всичко губи своето значение. В момента мога смело да твърдя, че това, което ще ви кажа, е толкова важно, че може да повлияе върху историята на Европа.

— Обещавам ви — рече Холмс.

— Аз също — казах аз.

— Извинете ме, че се явявам с тази маска — продължи странният ни посетител. — Височайшата особа, от която съм изпратен при вас, желае нейният пратеник да остане неизвестен и трябва да ви призная веднага, че се наименувах пред вас с титла, която не ми принадлежи.

— Предполагах — сухо отбеляза Холмс.

— Обстоятелствата по работата са крайно деликатни и трябва да се вземат всякакви предпазни мерки, за да се задуши в зародиш всичко, което може да предизвика огромен скандал и да компрометира една от царствуващите европейски фамилии. Става дума за великата фамилия Ормшайн, наследствени бохемски крале.

— И това също така предположих — измърмори Холмс, като седна на своя стол и затвори очи.

Посетителят погледна с нескрито учудване небрежно излегнатата фигура на човека, който му бе представен като най-остроумния, най-логично мислещия и най-енергичен детектив на Европа. Холмс разтвори бавно очи и нетърпеливо погледна клиента гигант.

— Ако Ваше Величество бъдете добър да продължите с подробностите, аз бих бил в състояние да ви дам добър съвет и да ви помогна — отбеляза той.

Гигантът скочи от стола и с неудържимо вълнение няколко пъти премина по стаята. После, като че ли с отчаян жест, хвана маската и я хвърли на пода.

— Имате право! — извика той. — Аз съм кралят! Защо да крия?

— Защо наистина? — промърмори Холмс. — Преди още Ваше Величество да заговори, аз знаех, че имам работа с Вилхелм Готсрайх Сигизмунд фон Ормщайн, великия херцог на Касел Фелщайн и наследствен крал на Бохемия.

— Сам разбирате — рече странният посетител, като седна пак на стола и потърка високото си чело, — разбирате добре, че аз не съм свикнал да се занимавам сам с неща от такъв характер. Но работата е толкова деликатна, че не бих могъл да се доверя на който и да било агент, без с това да рискувам себе си и цялата фамилия. Ето защо пристигнах от Прага инкогнито, за да се посъветвам с вас.

— В такъв случай пристъпете към своето намерение — каза Холмс, затваряйки отново очи.

— Ето накратко историята. Преди пет години, по време на продължителния ми престой във Варшава, се запознах с известната авантюристка Айрийн Адлер. Безспорно това име ви е известно.

— Уотсън, погледнете, моля, в моите записки — каза Холмс, без да отваря очи.

В продължение на много години той имаше навика да си записва всичко интересно за хора и предмети, неща, които той считаше, че ще му бъдат от полза. Беше много трудно да се заговори за нещо, за което Холмс да няма сведение било от тези записки; от речник, от алманах. Аз намерих справката за Айрийн Адлер, записана между биографиите на някакъв еврейски равин и един щабен командир, който бил написал изследване за дълбоководните риби.

— Да видим — рече Холмс. — Хм. Родена в Ню Джърси в 1858 година. Контраалт! Ла Скала! Примадона от Императорската Варшавска опера — да! Напуснала оперната сцена! Живее в Лондон — съвършено вярно. Ваше Величество, доколкото схващам, вие сте попаднал в мрежите на тази млада особа, като сте и написал няколко компрометиращи ви писма и сега искате да си ги получите обратно.

— Точно така. Но как?

— Не сте ли с нея в таен брак?

— Не.

— Никакви законни документи или свидетелства?

— Никакви.

— В такъв случай аз не мога да разбера Ваше Величество. Ако тази млада особа поиска да изтръгне от вас пари или по други причини реши да публикува ваши писма, как би доказала тя, че тези писма наистина са ваши?

— Почеркът!

— Празна работа. Фалшификация.

— Хартията, на която са написани тези писма, носи моя монограм.

— Открадната.

— Моя собствен печат.

— Подправен.

— Моя портрет.

— Купен.

— Но ние сме фотографирани заедно!

— О, това е много лошо! Ваше Величество, извършил сте нещо много непредпазливо…

— Аз не знаех какво върша. Бях обезумял.

— Компрометирал, сте се сериозно.

— Тогава бях само кронпринц. Бях млад. Сега съм на тридесет години.

— Трябва да си приберете тази снимка.

— Опитахме се, без успех.

— Ваше Величество трябва да похарчи доста пари. Тази снимка трябва да се откупи.

— Тя не желае да я продаде.

— Тогава да се открадне!

— Опитахме пет пъти. Два пъти подкупени от мен крадци претърсиха дома и. Веднъж откраднахме багажа и, когато пътуваше. Два пъти я нападаха. Без всякакъв успех.

— И ни следа от снимката?

— Никаква.

Холмс се засмя.

— Чудесна загадка — рече той.

— Да, но много, изключително много важна за мен — с упрек в гласа допълни кралят.

— Наистина много важна, А според вас какво мисли да прави тя със снимката?

— Да ме унищожи!

— И как именно?

— Имам намерение да се женя.

— Чувах вече за това.

— За Клотилд Лотман фон Сакс Майнинген, втората дъщеря на шведския крал. Сигурно са ви известни строгите нрави на това семейство. Годеницата ми също се отличава с нежен и чувствителен характер. Най-малката сянка от съмнение върху мен може да унищожи всичко.

— А Айрийн Адлер?

— Заплаши ме, че ще и изпрати снимката. И навярно ще стори това. Вие не я познавате, но тя има душа от желязо. Притежава лице на най-голямата красавица и характера на най-решителния мъж. Тя няма да се спре пред нищо, в желанието си да ми попречи да се оженя за друга жена. Положителен съм — пред нищо!

— Сигурен ли сте, че още не е изпратила снимката?

— Сигурен съм.

— Защо?

— Защото тя казва, че ще я изпрати в деня на нашия явен годеж, сиреч понеделник.

— В такъв случай ние имаме още три дена! — каза Холмс, като се прозя, — Тъкмо навреме дойдохте, защото имах още две-три важни дела за разследване. Ваше Величество, ще останете, разбира се, в Лондон?

— Да. Ако ви потрябвам, можете да ме потърсите в хотел „Ленгхъм“ под името граф фон Крам.

— Ще ви пиша как вървят работите.

— Моля ви, много се безпокоя.

— Що се отнася до разноските?

— Давам ви картбланш.

— Безусловно?

— Разберете, готов съм да ви дам една от областите на кралството си, само да получа тази проклета снимка.

— А за сегашните разходи?

Кралят измъкна изпод плаща си тежка кесия от камилска кожа и я сложи на масата.

— Знаете ли адреса на госпожицата? — запита Холмс.

— Брайъни Лодж, Сърпънтайн авеню, С. Джонс Уд.

Холмс записа адреса.

— Още един въпрос — каза той. — Снимката кабинетен формат ли е?

— Да.

— И така, лека нощ, Ваше Величество. Надявам се, скоро да получите успокояващи вести от нас.

След като каретата на краля тръгна, Холмс рече:

— Лека нощ, Уотсън, Ако бъдете така любезен да наминете утре в три часа при мен, ще поговорим по тази работа.