Скарлет

Глава тридесет и пета

— Тя ще се оправи, няма страшно.

Синдер подскочи, изтръгната от мислите си. Трън управляваше едната от капсулите към Рийо, Франция, и тя с лека изненада откри, че още бяха живи и досега не се бяха разбили никъде.

— Кой ще се оправи?

— Онова момиче, Емили. Не се чувствай виновна, че припадна заради твоя лунен мозъчен трик. Когато се събуди, вероятно ще се чувства страхотно освежена.

Синдер сви устни. Мислите й бяха изцяло погълнати от това как да намерят акумулатор и да се върнат при Ико, преди някой друг да се е появил във фермата, та вече беше забравила русото момиче, което остана там. Малко странно беше, но щом веднъж взе решение да го омае и да го накара да им се довери, всяка вина и всяко съмнение я бяха напуснали. Беше толкова естествено, толкова лесно и толкова ясно, че това е правилният избор.

Най-много от всичко я плашеше лекотата, с която го направи, а не толкова липсата на вина.

Ако за нея бе толкова естествено само след няколкото дни, в които се бе упражнявала, как би могла някога да оцелее срещу един чародей или самата кралица?

— Надявам се, когато се събуди, отдавна да сме заминали — измърмори тя. После погледна отново в стъклото и оправи опашката на призрачното си отражение. Бегло успя да различи кафявите си очи и обикновените си черти. Наклони глава на една страна и се запита как ли изглеждаше с обаянието си. Разбира се, никога нямаше да узнае това. Обаянието не можеше да надхитри огледалата. Но Трън й се стори доста впечатлен, а Кай.

— По-болезнено е да те гледа човек и от нея.

От думите му цялото й тяло натежа.

Под тях се показа градът и Трън започна да се спуска много рязко. Като подскочи, Синдер сграбчи колана на кръста си.

Трън изправи кораба и се покашля.

— Имаше остър порив на вятъра.

— Доста остър наистина. — Тя отпусна главата си на облегалката.

— Днес си двойно по-мрачна от обичайното — рече Трън и я хвана за брадичката. — Горе главата. Може още да не сме намерили Мишел Беноа, но поне вече знаем със сигурност, че е приютявала принцесата. Това е добре. Имаме напредък.

— Намерихме една преобърната нагоре с краката къща, а първият човек, който ни видя, веднага ни разпозна.

— Естествено! Нали сме известни. — Той изпя думата с известна гордост. Синдер изви очи нагоре, а той я смушка с лакът. — О, хайде стига. Можеше и да е по-зле.

Тя повдигна вежди към него, а той се усмихна от ухо до ухо.

— Поне сме заедно, един с друг. — Той протегна ръцете си към нея, сякаш, ако не бяха вързани за седалките, щеше да я прегърне в обятията си. Носът на кораба се килна надясно и той чевръсто сграбчи управлението и го изправи тъкмо навреме, за да избегнат ято гълъби.

Синдер прикри смеха си в металната си шепа.

Започна да си дава сметка колко лоша беше идеята им чак когато Трън кацна неумело на една странична уличка с калдъръм. Но друг избор нямаха — нуждаеха се от нов акумулатор, ако искаха да вдигнат Рампион обратно в космоса.

— Хората ще ни забележат — каза тя и се озърна наоколо, когато слезе от кораба. Улицата беше пуста и спокойна, засенчена от вековните сгради и сребролистните явори. Но спокойствието не разсея опасенията й.

— Да, но ти ще омагьосаш умовете на всички до един с твоята изкусна магия и те дори няма да разберат, че са ни видели. Е, добре де, предполагам, че пак ще ни видят, но просто няма да ни познаят. Ей, я чакай. Можеш ли да ни направиш невидими? Това ще ни свърши страхотна работа!

Синдер пъхна ръцете си в джобовете.

— Не знам дали съм готова да измамя цял град. А и освен това не обичам да го правя. Кара ме да се чувствам… зла.

Ако детекторът й можеше да я види, тя знаеше, че щеше да улови лъжата. Всичко беше прекалено нормално и сякаш точно това я караше да чувства, че има нещо ужасно нередно в цялата работа.

Сините очи на Трън проблеснаха и той закачи палците си в колана. С шикозното си кожено яке изглеждаше малко нелепо на фона на старинното провинциално градче. И все пак имаше нещо в полюшващата му се походка, което издаваше, че мястото му беше там. Това беше човек, на когото мястото му беше там, където той пожелаеше.

— Може и да си шантава лунитянка, но не си зла. Щом използваш обаянието си да помагаш на хората и най-вече на мен, тогава няма за какво да се чувстваш виновна. — Той спря пред мръсната витрина на един магазин за обувки да оправи косата си, докато Синдер зяпаше подире му.

— Дано това не е представата ти за окуражаваща реч.

Той се подсмихна и махна с глава към съседния магазин.

— Ето че стигнахме — рече той и бутна скърцащата дървена врата.

Посрещна ги глухото звънене на електронните камбанки примесено с миризмата на машинно масло и изгоряла гума Синдер пое жадно мириса на дома. Жички. Машини. Ето тук беше нейното място.

С каменната си фасада и овехтелите си первази отвън магазинът изглеждаше очарователно привлекателен, но сега се виждаше, че беше огромен и се простираше по дължината на градската уличка. Най-отпред имаше огромни рафтове, на които се намираха резервните части за андроиди и нет скрийнове. Към края Синдер успя да различи частите за по-големи машини: малки и големи кораби и трактори.

— Отлично — рече тя тихо и тръгна към задната стена.

Двамата минаха край един млад продавач с акне на лицето, седнал зад тезгяха. При все че Синдер на мига пусна обаянието си, маскирайки себе си и Трън на първото нещо, което й хрумна — мръсни и оцапани ратаи, тя се усъмни, че от това имаше особена нужда. Момчето дори не си направи труда да им кимне учтиво, тъй като вниманието му бе изцяло погълнато от портскрийна, от който се чуваше бодрата мелодия на приложението за игри.

Когато Синдер зави по пътечката за трансформатори, тя забеляза един мъж, висок като скала, който се бе облегнал на крана за двигатели — единственият клиент в магазина, освен тях. Вместо да оглежда лавиците, той се беше съсредоточил в това да си гризе ноктите и когато срещна погледа на Синдер, й се усмихна подигравателно.

Синдер пъхна металната си ръка в джоба, намери вибрациите на мислите му във въздуха и ги прогони. Ние не те интересуваме.

Но усмивката му още повече се уголеми и прати хлад по гърба й.

Когато след миг той се обърна, тя се промъкна по пътечката и трябваше да раздели вниманието си между това да поддържа обаянието си и да претърси внимателно разбърканите части, докато намери акумулатора, за който бяха дошли. Свали го от рафта и като изпъшка под тежестта му, забърза обратно към касата.

Трън изпухтя, щом се скриха от погледа на непознатия.

— Този ми изкара акъла.

Синдер кимна.

— Я иди да запалиш кораба, в случай че се наложи да бягаме бързо. — Тя остави тежко акумулатора на тезгяха пред продавача.

Той дори не вдигна глава, а продължи да играе на играта с една ръка, докато с другата поднесе скенера към Синдер. Червеният лазер мина бързо по тезгяха.

В стомаха й се стаи ужас.

— Ъм.

Хлапето успя да откъсне очи от играта и я погледна с раздразнение.

Синдер преглътна. Никой от двамата нямаше идентификационен чип, нито някакво друго средство за разплащане. Дали можеше да го омае и така да се измъкнат? Помисли си, че Левана не би срещнала никакви затруднения.

Но преди да успее да си отвори устата, нещо ярко се заклати в ъгълчето на окото й.

— Това ще стигне ли да покрие цената? — попита Трън, който държеше позлатен дигитален часовник портскрийн. Синдер веднага го позна — това беше часовникът на Алак — мъжа с хангара за кораби в Нов Пекин.

— Трън! — изсъска тя.

— Това не е заложна къща — отвърна момчето и пусна скенера пистолет на тезгяха. — Можете ли да си платите, или не можете?

Синдер изгледа кръвнишки Трън, но тогава от пътеката в дъното на магазина забеляза да се приближава непознатият мъж. Докато вървеше към тях, той си затананика някаква весела мелодийка, а сетне извади от джоба си чифт дебели работни ръкавици и устрои цяло представление, като надяна едната на лявата си ръка.

С биещо сърце Синдер се обърна към момчето.

— Ти искаш часовника — каза тя. — Размяната за акумулатора е добра и ти няма да ни издадеш, че сме го взели.

Очите на момчето се изцъклиха. Той захвана да кима и тогава Трън пусна часовника в ръката му, а Синдер грабна акумулатора от тезгяха. Двамата излязоха навън, а зад гърба им се чу звънтенето на изкуствените звънци.

— Повече никакво крадене! — каза тя, когато Трън я застигна.

— Ей, този часовник ни спаси главите!

— Не! В случай че си забравил, аз ти спасих главата, а точно такива мисловни измами не искам да устройвам на хората.

— Дори ако това ще ти спаси кожата?

В очите на Синдер светна лампичка, за да я извести, че има получено съобщение. Миг след това пред очите й започнаха да се изписват думите:

„Полицията ни е засякла. Ще ги държа надалеч, колкото се може по-дълго.“

Тя се препъна на средата на улицата.

— Какво? — попита Трън.

— Ико е. Полицията е открила кораба.

Трън пребледня.

— Тогава няма да имаме време да си купим нови дрехи.

— Нито ново тяло за андроид. Хайде.

Тя хукна да тича и без да се мае, Трън я последва, но, щом завиха зад ъгъла, и двамата набиха спирачки.

Между тях и кораба им стояха двама полицаи. Единият сравняваше капсулата с нещо на портскрийна си.

Нещо изпищя на колана на другия полицай. Той се пресегна към него, а в това време Синдер и Трън заотстъпваха назад и се скриха зад ъгъла на една сграда.

Сърцето на Синдер думкаше бясно, когато погледна към Трън, но той оглеждаше близкия прозорец. Не съвсем в центъра, а малко на една страна на стъклото пишеше „Таверна Рийо“.

— Насам — рече той и я затегли покрай две маси от ковано желязо право в таверната.

Вътре се лееше шумен смях, миришеше на спирт и пържена мазнина, а от нетскрийновете бръмчаха някакви спортни предавания.

Синдер направи две крачки, дъхът й спря и тя се обърна да си тръгне. Трън протегна ръка и прегради пътя й.

— Къде отиваш?

— Тук има прекалено много хора. С полицията ще ни провърви повече. — Тя го бутна встрани, но замръзна, щом съзря един зелен кораб на калдъръма отвън с емблемата на армията на Източната република от едната страна. — Трън!

Ръката му се скова и тогава таверната сякаш притихна. Синдер бавно се обърна към хората. Десетки непознати я зяпаха с отворени усти.

Киборг.

— Звезди — прошепна тя. — Трябва да си намеря нов чифт ръкавици.

— Не, трябва да се успокоиш и да използваш магьосничеството си с мозъчните вълни.

Синдер се приближи до Трън и преглътна растящата си паника.

— Ние сме тукашни — промърмори тя. — Не сме подозрителни. Не можете да ни разпознаете. Не ви интересуваме, нито будим любопитството ви.

Гласът й замря, докато хората наоколо се върнаха към храната и питиетата си и отново се загледаха в нетскрийновете зад бара. Синдер продължи разсеяно да ниже в главата си: Ние сме тукашни, не сме подозрителни, докато изреченията се сляха в едно усещане за невидимост.

Те не бяха подозрителни. Бяха от местните.

Тя си заповяда да повярва на думите си.

Огледа тълпата и видя, че само един чифт очи все още я наблюдаваха — искрящо сини и засмени. Мъжът беше мускулест и седеше на една маса чак в дъното, а на устните му играеше усмивка. Когато Синдер срещна погледа му, той се облегна назад и вдигна глава към екраните.

— Хайде, ела — каза Трън и я поведе към едно отворено сепаре.

Вратата зад тях изскърца и стомахът на Синдер се обърна като развален мотор. Те се мушнаха в сепарето.

— Това беше лоша идея — прошепна тя и настани на пейката до себе си акумулатора. Трън не каза нищо — двамата стояха с глави, приведени над масата, докато три червени униформи минаха на сантиметри от тях. Един скенер изпищя и накара пулса на Синдер да затупка в слепоочията й, а в това време последният офицер спря.

Киборгската ръка на Синдер стоеше под масата и тя сръчно отвори цевта на вградения упоителен пистолет — откакто доктор Ърланд й бе дал ръката, това беше първият път, в който щеше да използва този пръст.

Офицерът се застоя край сепарето им и Синдер се насили да се обърне към него, като мислеше: невинни, обикновени, точно като всички останали.

Офицерът държеше портскрийн с вграден в него скенер. Синдер преглътна и вдигна глава. Той беше млад — може би на двайсет и нещо, а лицето му беше сгърчено от объркване.

— Има ли проблем, мосю? — попита тя и й прилоша, когато чу, че собственият й глас излезе захаросан като на кралица Левана при срещата им преди време.

Очите му замигаха лудо. Вниманието и на другите двама офицери бе привлечено — един мъж и една жена — и Синдер ги видя как се приближиха към тях.

От основата на врата й се разля топлина и плъпна по ръцете и краката й. Тя стисна юмруци. Енергията в таверната пулсираше, можеше почти да се види. Оптобиониката й започна да се паникьосва и да изпраща обезпокоителни предупреждения пред очите й за нивата на хормоните и химичния дисбаланс, а в това време тя отчаяно се опитваше да хване кормилото на, лунната си дарба. Аз съм невидима. Аз съм незначителна. Вие не ме разпознавате. Моля ви, не ме разпознавайте.

— Офицер?

— Вие сте… ъм. — От порта очите му се стрелнаха към лицето й и той поклати глава, за да прогони объркването си. — Търсим едно момиче и тук пише… вие случайно не сте ли…

Вече всички бяха вперили погледи в тях. Келнерките, клиентите, зловещият мъж с яростните очи. Колкото и да се молеше мълчешком, молбите нямаше да могат да я направят невидима, когато военен офицер от друга страна говореше с нея. От усилието й се зави свят. Тялото й се затопляше и на челото й изби пот.

Тя преглътна.

— Всичко наред ли е, офицер?

Той смръщи вежди.

— Търсим едно момиче… на вашата възраст от Източната република. Вие случайно не сте ли… Лин.

Синдер повдигна вежди и се престори, че не разбира нищо.

— Пеони?

Глава тридесет и шеста

Усмивката на Синдер замръзна на лицето и. Името на Пеони затисна като камък гърдите й и остави дробовете й без въздух, когато спомените заваляха пред очите й. Пеони — сама и уплашена в изолатора. Пеони умира, а Синдер още държи лекарството в ръката си.

Болката настъпи мигновено — сякаш огън раздра мускулите й. Синдер изкрещя и се хвана за масата, като едва не се свлече на земята.

Офицерът пристъпи назад неуверено, а жената извика:

— Това е тя!

Трън скочи на крака и бутна масата към Синдер. Трябваше да минат няколко секунди, преди изгарянето да отслабне. В устата си усещаше вкуса на сол и някой пищеше, а в средата на мозъка си чу скърцането на маси и столове по пода. Жената каза:

— Лин Синдер, арестувана сте.

На ретината й светна червен текст.

— Лин Синдер, сложете бавно ръце на главата си. Не правете никакви резки движения.

Тя примигна — от ярката мъгла пред очите си едва можеше да различи офицера с насочения в челото й пистолет. Зад нея Трън замахна в носа на младия мъж с порта, но той залегна и после залитна назад. Третият офицер държеше на прицел с пистолета си двамата мъже, които се свлякоха в ръкопашна схватка на близката маса.

Синдер пое дълбоко дъх и благодари, че болката под кожата й почти беше преминала.

Тя бавно изпусна въздуха.

— Лин Синдер — повтори жената. — Сложете ръце на главата. Имам разрешение да ви застрелям, ако се наложи.

Докато вдигаше ръцете си, видя, че един от пръстите й стоеше отворен и стрелата беше готова — беше го забравила.

— Излезте бавно от сепарето и се обърнете с гръб. — Жената отстъпи назад, за да направи място на Синдер. Зад нея един удар се стовари в стомаха на Трън, той изпъшка силно и се преви надве.

Като чу звука, стомахът на Синдер се преобърна, но тя направи, каквото й казаха, като изчакваше да спре да й се повдига и слабостта й да отмине. Опита се да подготви ума си да опита отново, защото знаеше, че щеше да има само още един последен шанс.

Тя излезе от сепарето точно когато белезниците щракнаха на ръцете на Трън. Обърна се с гръб. С ъгълчето на окото си видя как офицерът се пресегна към колана си.

— Вие не искате да направите това — рече Синдер и отново изтръпна от възхитителното спокойствие в гласа си. — Вие искате да ни пуснете да си вървим.

Жената спря и се вторачи в нея с празни очи.

— Вие искате да ни оставите да си тръгнем. — Заповедта беше отправена към всички офицери, към всички хора в таверната, даже и към уплашените собственици, които се бяха сврели до задната стена. Главата на Синдер бръмчеше от завърналото се въздействие, сила и власт. — Вие искате да ни оставите да си тръгнем.

Жената пусна ръцете си отстрани.

— Ние искаме да ви оставим…

Гърлен вик отекна в таверната. Зад офицерите мъжът със сините очи понечи да стане, но после се свлече върху масата. Краката й се счупиха под тежестта му и той падна на земята с трясък. Другите клиенти побягнаха от него — вниманието на всички вече беше насочено натам. Синдер хвърли поглед към Трън, който наблюдаваше зрелището, с ръце, заключени на гърба му.

Непознатият изръмжа. Беше се свил на земята на четири крака, а от устата му капеха лиги. Под черните му вежди очите му бяха започнали да блестят зловещо, а лудият им кръвожаден поглед изви стомаха на Синдер. Той сви пръсти, одраска с нокти твърдия под и надигна глава към ужасените лица наоколо му.

От гърлото му екна вой, а устните му се извиха, оголвайки идеално заострени зъби, които приличаха повече на кучешки, отколкото на човешки.

Синдер се притисна о пейката — беше сигурна, че моментният й срив беше изгорил нещо и сега оптобиониката й пращаше объркани съобщения до мозъка й. Но картината не се изчисти.

Тримата военни едновременно насочиха пистолетите си към мъжа, но той с нищо не показа да е обезпокоен. Ужасените писъци явно му доставяха удоволствие, а също и това, че тълпата побягна от него.

Той се хвърли върху първия офицер, преди онзи да е съумял да дръпне спусъка. Ръцете му обвиха главата на войника, чу се силно изпращяване и офицерът падна безжизнен на земята. Всичко стана толкова бързо, че отделните движения бяха неразличими.

Таверната се изпълни с писъци. Настана паническо бягство към вратата — хората с мъка си пробиваха път от потрошените маси и столове.

Без да обръща внимание на тълпата, мъжът се ухили мазно на Синдер. Трепереща, тя се препъна назад и седна обратно на пейката.

— Здравей, момиченце — рече той с прекалено сдържан, прекалено човешки глас. — Струва ми се, че от известно време моята кралица те търси.

И скочи към нея. Без да може да извика, Синдер отстъпи назад.

Тогава между тях изскочи жената офицер, застана с лице към Синдер и широко разпери ръце, за да я защити. Лицето й бе напълно, изцяло безизразно. Мъртвите й очи продължаваха да надничат надолу към Синдер дори когато мъжът нададе гневен вой и я сграбчи отзад. Той обви едната си ръка около главата й, дръпна я назад и зъбите му потънаха в гърлото й.

Тя не изпищя. Не се противи.

От устата й излезе кърваво клокочене.

Чу се изстрел от пистолет.

Полуделият мъж изрева, вдигна жената, заклати я насам-натам, както правят кучетата с играчките си, и я метна в средата на таверната. Тя се сгърчи на пода, а в това време проехтя нов изстрел и улучи мъжа в рамото. Той измуча силно, хвърли се напред и сграбчи с една ръка пистолета от единствения оцелял войник. Сви пръстите на другата като нокти на животно, замахна през лицето му и остави по него четири кървави дълбоки рани.

С бясно блъскащо се сърце Синдер погледна към жената на пода, докато животът се оттичаше от очите й. Викът заседна на гърлото й. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Бели петна се появиха пред очите й. Не можеше да си поеме дъх. — Синдер!

Огледа стаята замаяно и видя Трън да се изправя иззад една прекатурена маса, а ръцете му все още бяха вързани на гърба му. Той се свлече на колене до пейката.

— Хайде, отключи ми белезниците!

Дробовете й горяха. Очите й смъдяха. Беше в състояние на хипервентилация.

— Аз… аз я убих. — запъна се тя.

— Какво?

— Убих я… тя беше.

— Синдер! Сега ли намери да полудяваш!

— Ти не разбираш! Аз бях. Аз.

Трън се хвърли отгоре й, а челото му се удари в нейното толкова силно, че тя изскимтя и падна назад върху пейката.

— Я се стегни и ми помогни да откопчая белезниците!

Тя се улови за масата и се изправи. Главата я болеше. Примигна към Трън, после към офицера, който лежеше отпуснат до стената, а вратът му се поклащаше под странен ъгъл.

Докато мозъкът й се мъчеше да осмисли случилото се, тя рязко се наведе напред и повлече Трън през обърнатите столове. Клекна до първия паднал офицер, хвана ръката му и я повдигна. Трън извъртя ръцете си към нея, а белезниците присветнаха и се отвориха.

Синдер пусна безжизнената ръка и се изправи. Хукна към вратата, но тогава нещо я улови за опашката и я дръпна назад.

Тя извика и падна върху една маса. Стъклените бутилки се изпочупиха под гърба й и ризата й се напои с вода и алкохол.

Полуделият мъж се надвеси над нея с похотлив поглед. От устните и раните му от куршуми капеше кръв, но той изобщо не забелязваше.

Синдер се помъчи да излази назад, но се подхлъзна и едно парче стъкло поряза дланта й. Тя изохка.

— Бих те попитал какво те доведе в малкото градче Рийо във Франция, но мисля, че вече знам. — Той се усмихна, но усмивката му беше страховита и неестествена заради стърчащите му зъби, омазани в кръв. — Колко жалко за теб, че ние първи намерихме старицата, а сега глутницата ми залови и теб. Чудя се каква ли ще бъде наградата ми, когато занеса остатъците от тялото ти в пластмасова кутия на кралицата ми.

С войнствен рев Трън надигна един стол и го стовари върху гърба на мъжа.

Той се обърна, а в това време Синдер използва инерцията и се изтърколи от масата. Тя падна на пода и погледна нагоре, за да види как мъжът забожда зъбите си в ръката на Трън. Писък.

— Трън!

Кръв капеше от брадичката на мъжа, когато той се отдръпна и остави Трън да се свлече на колене.

Очите му светнаха.

— Твой ред е.

Без да бърза, той направи две крачки към нея. Синдер застана в противоположния край на масата, създавайки така бариера помежду им, но той се изсмя и с един ритник запрати масата настрани.

Застанала неподвижно, тя вдигна ръка и изстреля една упойваща стреличка в гърдите му.

Той изръмжа и издърпа стреличката, сякаш тя му беше причинила незначително неудобство.

Синдер отстъпи назад. Препъна се в един паднал стол, извика и се стовари върху топлото, неподвижно тяло на офицера, който беше успял да изстреля два безполезни куршума.

Мъжът се усмихна противно, после спря и пребледня. Жестоката му усмивка изчезна и след още една крачка той се просна на земята по лице.

Синдер се взираше със свит стомах в неподвижното му тяло насред останките.

Той не помръдна и тогава тя се осмели да погледне към мъртвия офицер, чиято кръв се стичаше по рамото й. Изтърколи се на една страна от него, грабна пистолета, захвърлен на пода, и се надигна на крака.

Хвана Трън за рамото и напъха пистолета в ръката му. Той простена от болка, но не се противи, когато тя го изправи на крака и го побутна към вратата. Изтича обратно до сепарето, затъкна под мишница акумулатора и хукна след него.

На улицата цареше хаос, хората пищяха, бързаха навън от сградите неконтролируемо и викаха истерично.

Синдер видя двамата полицаи, които бяха оглеждали корабчето им. Сега се опитваха да организират бягащата тълпа. Зловещият мъж от магазина скочи навън през един прозорец, разбивайки го на парчета, и повали единия от полицаите. Челюстите му се сключиха във врата на офицера.

На Синдер й се повдигна, когато маниакът пусна полицая и извърна кървавото си лице нагоре към небето.

И нададе вой.

Дълъг, горд, злокобен вой.

Стреличката на Синдер го уцели във врата и го накара да замлъкне. Той успя да извърне кръвнишкия си поглед към нея, а после се свлече на една страна.

Но от повалянето му изглежда нямаше много полза. Докато Синдер и Трън тичаха към изоставения си кораб, воят на мъжа бе подет от още един, и още един — половин дузина нечовешки викове проехтяха на всички страни, за да поздравят изгряващата луна.

Глава тридесет и седма

— Какво беше това? — викна Трън и вдигна кораба от улицата. Те полетяха много по-ниско и по-бързо, отколкото разрешаваха правилата, понасяйки се над разнородните парчета земя с посеви, които обграждаха градчето Рийо.

Все още задъхана, Синдер поклати глава.

— Лунитяни. Онзи в таверната спомена кралицата.

Трън тръшна ръката си на контролното табло на кораба и изруга:

— Много добре знам, че на лунитяните им хлопа дъската, но — без да се обиждаш — тези бяха пълни психопати! Този направо взе да ми глозга ръката! А това е любимото ми яке!

Синдер хвърли поглед към Трън, но раненото му рамо не беше от нейната страна. По челото му обаче можеше да се види червената следа от удара, който й нанесе, за да я изтръгне от делириума й.

Тя притисна хладните метални пръсти в своето чело, което беше започнало да тупка тежко, и тогава забеляза пред очите си върволица от думи, които до този момент е била твърде ужасена и объркана да забележи.

„Къде сте?“

— Ико се е уплашила за нас.

Трън зави, за да избегне един изоставен трактор.

— Забравих за полицаите! Корабът ми наред ли е?

— Чакай малко. — От резкия завой на Синдер й прилоша, но тя се улови за предпазните колани и направи ново съобщение.

„На път сме. Полицията още ли е там?“

Отговорът на Ико дойде почти незабавно.

„Не. Но поставиха проследяващо устройство отдолу под кораба и си тръгнаха. Заради някакви размирици в Рийо. Б момента гледам нетскрийна — Синдер, виждаш ли това?“

Тя преглътна, но не отговори.

— Полицаите са си тръгнали. Сложили са проследяващо устройство.

— Е, това можеше да се предвиди. — Трън се спусна надолу и с колесника закачи върха на една вятърна мелница. На няколко километра от тях Синдер видя Рампион — едно огромно сиво петно насред полето, едва различимо в нощта.

Ико отвори люка към дока за капсулите.

Докато капсулата започна да се спуска към Рампион, докът вече зееше широко отворен. Синдер стисна очи и се хвана здраво за седалката, когато Трън се гмурна прекалено бързо към кораба им. Но той изключи ускорителите точно навреме и скоро те се раздрусаха силно и спряха внезапно. Капсулата се разтресе и угасна. Синдер изхвърча от страничната врата, още преди светлините да угаснат.

— Ико! Къде е проследителят?

— Звезди, Синдер! Къде бяхте? Какво става в Рийо?

— Нямаме време — проследителят!

— Под десния колесник е.

— Аз ще се погрижа — рече Трън и тръгна към широко отворените врати. — Ико, затвори дока, щом изляза, а после отвори главния люк. Синдер, ти сложи новия акумулатор! — Той скочи от рампата и Синдер чу как калта изжвака под обувките му, когато се приземи. В следващия момент заключващите се врати започнаха да се плъзгат, за да се затворят.

— Стой!

Вратите замръзнаха, оставяйки място, колкото през тях да се провре туптящата глава на Синдер.

— Какво? — извика Ико. — Помислих си, че вече е скочил навън! Да не го смазах?

— Не, не, нищо му няма. Просто трябва да свърша нещо.

Тя задъвка устните си и коленичи на едно коляно. Вдигна крачола си, отвори отделението в изкуствения си крак и сред сплетените жици намери двата малки чипа, които бяха негови квартиранти. Чипът за директна връзка, който проблясваше с особените си шарки, и чипът на Пеони, по който все още имаше засъхнала кръв.

Военните бяха я проследили чрез чипа на Пеони и нямаше да се учуди, ако раболепните слуги на Левана бяха успели да я открият по същия начин.

— Толкова съм глупава — измърмори тя и измъкна чипа отвътре. Сърцето й неочаквано се сви, но тя се постара да не обръща внимание и като лепна една бърза целувка на чипа, хвърли го на полето. Той проблесна веднъж на лунната светлина и после изчезна в мрака.

— Така. Вече можеш да затваряш.

Вратите издрънчаха и се затвориха, а в това време Синдер се спусна към капсулата и измъкна отвътре акумулатора.

Машинното отделение сияеше в червената светлина на аварийните лампи. Докато тя полази по корем до най-външния ъгъл на кораба и отви стария акумулатор, ретина дисплеят й вече беше свалил схемите.

Щом свали старата батерия, целият кораб потъна в тъмнина.

Тя изруга на себе си.

— Синдер! — някъде отгоре до нея стигна обезумелият вик на Трън.

Синдер включи фенерчето си и разкъса защитната опаковка на новия акумулатор, докато в това време от страх дъхът й излизаше навън накъсано и тежко. Съвсем скоро без системата за охлаждане в машинното отделение стана горещо и задушно.

Тя мушна един кабел във входа на акумулатора и после го зави за двигателя. Докато поставяше батерията на стената, разбра, че вече беше започнала да забравя как е успявала да оцелее без отвертката в новата си ръка. Наложеното изображение на схемата се увеличи пред очите й, докато тя свързваше фините жици.

Преглътна и вкара в компютъра кода за рестартиране. Моторът забръмча тихо, после се усили и скоро замърка като доволно коте. Червените лампи се включиха, но много бързо бяха сменени от яркото бяло осветление.

— Ико?

Отговорът дойде почти незабавно.

— Какво стана? Защо никой не ми казва какво се случва?

Синдер въздъхна, отпусна се по корем и се заизмъква пълзешком към вратата. Улови се за стъпалото на стълбата, която водеше към главното ниво на кораба, и се провикна:

— Готови за излитане!

Едва бе изрекла думите, горивните камери се запалиха под нея и корабът рязко се откъсна от земята. Синдер изпищя и здраво се вкопчи в стълбата, а в това време Рампион се заклати за миг над земята, но сетне се стрелна нагоре в небето, далеч от разрушенията, които търпеше красивият роден град на Мишел Беноа.

Когато отново излязоха в орбита, Синдер отиде в пилотската кабина, където Трън се бе тръшнал в своето кресло, а ръцете му стояха провесени отстрани на облегалките.

— Трябва да си почистим раните — рече тя, като видя тъмното петно от кръв на рамото му. Трън кимна, без да се обърне.

— Да, със сигурност не ми се ще да пипна неговата болест — все едно каква е.

Синдер тръгна тромаво към лекарския кабинет, а десният й крак трепереше под тежестта й, но беше благодарна, че предвидливо бе разчистила щайгите от вратата и сега бързо намери превръзки и мехлеми.

— Добро излитане направи в Рийо — рече тя, когато отново се върна при Трън в кабината. — Капитане.

Той изсумтя и се намуси, когато Синдер разряза с ножчето си лепкавия му ръкав.

— Боли ли? — попита тя, докато оглеждаше следите от ухапването по ръката му.

— Все едно ме е ухапало подивяло куче.

— Чувстваш ли се замаян? Вие ли ти се свят? Изгубил си доста кръв.

— Добре съм — рече той мрачно. — Но съм доста разстроен заради якето ми.

— Можеше и да е по-зле. — Тя откъсна една дълга ивица от медицинската превръзка. — Можех теб да използвам като човешки щит, както направих с жената офицер. — Гласът й се задави при последните думи. Докато нави превръзката около ръката на Трън и я запечата, главата започна да я боли нагоре от сухите й като пустиня очи.

— Какво стана?

Тя поклати глава и погледна към прореза в дланта си.

— Не знам — отвърна и неловко сложи лепенка и там.

— Синдер.

— Не исках да стане така. — Тя се тръшна в своето кресло. Повдигна й се, когато си спомни мъртвешкия, празен поглед на жената, щом тя застана между Синдер и онзи мъж. — Паникьосах се и когато се опомних, тя стоеше там, пред мен. Не съм мислила… дори не съм се опитвала… просто се случи. — Тя се надигна от стола и отиде в товарното помещение — имаше нужда от място. Да диша, да се движи, да мисли. — Точно за това говорех! Тази дарба! Превръща ме в чудовище! Точно като онези мъже! Като Левана!

Тя разтри слепоочията си, преглъщайки следващото си признание.

Може би проблемът не беше само в това, че е лунитянка. Може би това беше наследствена черта. Може би беше точно като леля си… или като майка си, която не е била с нищо по-добра.

— А може би — обади се Трън, — е било случайност, защото все още се учиш.

— Случайност ли! — Тя се обърна към него. — Та аз убих жена!

Трън вдигна пръста си.

— Не е вярно. Човекът вълк, онзи виещ кръвопиец я уби. Синдер, ти си била уплашена. Не си знаела какво правиш.

— Той се беше спуснал към мен и аз просто я използвах.

— Значи си мислиш, че той щеше да подари живота на всички останали, след като веднъж е хванал теб?

Синдер стисна зъби, а стомахът й продължаваше да се навдига.

— Виждам, че си мислиш, че вината е твоя, но нека да стоварим малко от нея и там, където й е мястото.

Синдер погледна Трън намръщено, но пред очите си отново видя онзи мъж със страшните му сини очи и отвратителна усмивка.

— Те са заловили Мишел Беноа. — Тя потрепери. — И пак аз съм виновна. Защото са търсели мен.

— Ама какви ги дрънкаш непрестанно?

— Той знаеше, че сме дошли в Рийо заради нея, и каза, че те първи са я намерили. Нарече я „старицата“. Но те са я заловили само защото се опитват да открият мен.

Трън прокара длан по лицето си.

— Синдер, заблуждаваш се. Мишел Беноа е приютявала принцеса Селена. Ако тези хора са я заловили, това е била причината. И няма нищо общо с теб.

Тя преглътна и цялото й тяло се затресе.

— Може би още е жива. Трябва да опитаме да я открием.

— След като никой от вас не ми казва нищо — обади се Ико с напрегнат глас, — ще трябва сама да отгатна. Случайно да сте били нападнати от мъже, които се бият като изгладнели диви животни?

Трън и Синдер размениха погледи. Синдер забеляза, че по време на тирадата й в товарното помещение беше станало неимоверно горещо.

— Добро предположение — каза Трън.

— Навсякъде по новините само за това говорят — рече Ико. — Не е само във Франция. Те са навсякъде по света, във всяка страна от Съюза. Земята е под нападение!

Глава тридесет и осма

Вой изпълни мазето на операта. Свита в ъгъла на леглото си в тъмнината на килията, Скарлет затаи дъх и се ослуша. Тъжните викове бяха далечни и приглушени и идваха някъде навън от улиците. Но сигурно бяха много силни, щом стигаха чак до нея в килията.

Бяха сякаш десетки. Зловещи, страшни животни, които се търсеха едно друго в нощта.

Но в града нямаше диви животни.

Скарлет се надигна от леглото и се промъкна към решетката. Откъм стълбите, които водеха до сцената, се процеждаше светлина, но беше толкова слаба, че тя едва смогваше да различи железните решетки на своята врата. Надникна в коридора. Нямаше движение, не се чуваше звук. Само един знак „Изход“, който не е бил включван от векове.

Погледна на другата страна. Само мрак.

Глождеше я ужасното предчувствие, че е уловена в капан, напълно сама. Че я бяха оставили да умре в този подземен затвор.

Нов вой отекна, този път по-силен, макар и все така приглушен. Може би идваше от улицата точно пред операта.

Скарлет прокара езика по устните си.

— Ехо? — повика тя колебливо. Когато не последва никакъв отговор, ни един далечен вой, тя опита отново, но този път по-силно. — Има ли някой?

Стисна очи и се ослуша. Нямаше стъпки.

— Гладна съм!

Никакво мърдане.

— Искам да отида до тоалетната!

Никакъв глас.

— Ще избягам оттук!

Но никой не даваше и пукната пара. Беше сама.

Тя стисна пръчката, като се питаше дали това не беше капан. Вероятно я подмамваха да се почувства сигурна, изпробваха я, за да видят как ще постъпи. Може би искаха да я оставят да се опита да избяга, за да могат после да използват това срещу нея.

А може би, може би все пак Вълка наистина е искал да й помогне.

Тя изръмжа. Ако не беше той, тя изобщо нямаше да се забърка в тази каша. Ако й беше казал истината и й беше обяснил какво става, тя щеше да измисли друг план, с който да измъкне баба си оттук, и нямаше да се остави да я отведе като агне на заколение.

Пръстите започнаха да я горят от силното стискане на решетката.

И тогава от празнотата на мазето тя чу името си.

Слабо и несигурно, зададено като въпрос в бълнуване.

— Скарлет?

Със свит стомах Скарлет пъхна лицето си между решетките и тяхната студенина притисна скулите й.

— Ехо?

Започна да трепери, докато чакаше.

— Скар. Скарлет?

— Grand-mere? Grand-mere?

Гласът утихна, сякаш говоренето го беше изтощило.

Скарлет се отлепи от решетките и хукна към леглото си, за да вземе малкия чип, който беше пъхнала под матрака.

Върна се до вратата и отчаяно захвана да се моли, да се надява. Ако и този път Вълка я беше измамил.

Тя се протегна през дупката и прокара чипа пред скенера. Той иззвънтя със същото ужасно весело звънтене, което издаваше, щом пазачите й носеха храната — звук, който до този момент беше ненавиждала.

Вратата се отвори безпроблемно.

Скарлет постоя там, докато сърцето й се блъскаше бясно. Отново се опита да долови някакъв шум от пазачите, но сградата на операта изглеждаше напълно изоставена.

Тръгна в мрака по коридора в обратната посока на стълбището. Единственият й водач бяха ръцете й, които се опираха на стените от двете й страни. Когато стигна до нова врата с железни решетки, спря и се наведе през дупката.

— Grand-mere?

Всички килии бяха празни.

Три, четири, пет — всичките празни.

— Grand-mere? — прошепна тя.

На шестата врата се чу хленчене.

— Скарлет?

— Grand-mere! — Във вълнението си тя взе, че изпусна чипа и мигновено падна на земята да го търси. — Grand-mere всичко е наред! Нали съм тук! Аз ще те измъкна. — Пръстите й напипаха чипа и тя го прокара пред скенера. Вълна от облекчение я заля, когато той звънна, но щом чу звука, баба й изстена от болка и ужас.

Скарлет дръпна решетката и влетя в килията, без да провери дали няма да се препъне в тъмното в баба си. В килията се носеше зловонието на урина, пот и тежък, застоял въздух. — Grand-mere?

Баба й беше свита на грапавия каменен под до стената в дъното.

— Grand-mere!

— Скар? Как…?

— Аз съм. Тук съм. Ще те измъкна. — Думите й преминаха в ридания и тя хвана крехките ръце на баба си, за да я прегърне в обятията си.

Но баба й извика — силен, страшен вик, който прониза ушите на Скарлет. Тя ахна и я подпря на стената.

— Недей — изхленчи баба й и тялото й се свлече обезсилено на земята. — О, Скар, не биваше да идваш! Не биваше да идваш. Не мога да понеса мисълта, че си дошла. Скарлет.

— Тя се разплака, а сълзливите й ридания гъргореха вън от нея.

Скарлет се надвеси над тялото на баба си и страхът скова цялото й тяло. Не помнеше някога да е чувала баба си да плаче.

— Какво са ти причинили? — прошепна тя и погали нежно с ръце раменете на баба си. Под тънката съдрана риза се усещаха навити превръзки и нещо мокро и лепкаво.

Скарлет преглътна собствените си сълзи и прокара ръце по гърдите и ребрата на баба си. Превръзките бяха навсякъде. Тя погали ръцете и дланите на жената. Те приличаха повече на тояги — толкова много бинт беше намотан върху тях.

— Недей, не ги докосвай. — Баба й се опита да се отдръпне, но ръцете й започнаха да потръпват конвулсивно.

Колкото се можеше по-нежно, Скарлет прокара пръстите си по дланите на баба си. По бузите й потекоха горещи сълзи.

— Какво са ти причинили?

— Скар, трябва да се махаш оттук. — Всяка дума беше изречена с мъка, докато накрая не й останаха сили ни да говори, ни да си поеме дъх.

Скарлет коленичи над баба си, отпусна главата си на гърдите й и нежно отмести лепкавата коса от челото й.

— Всичко ще се оправи. Ще те измъкна оттук, ще отидем в някоя болница и ти ще се оправиш. Ще се оправиш. — Тя си наложи да се надигне. — Можеш ли да вървиш? Как са краката ти? Ранени ли са?

— Не мога да вървя. Не мога да се движа. Трябва да ме оставиш тук, Скарлет. Трябва да се измъкнеш.

— За нищо на света няма да те изоставя. Grand-mere, тук няма никой. Имаме време. Просто трябва да измислим как… сетих се — мога да те нося. — Сълзите закапаха от брадичката на Скарлет.

— Ела тук, момичето ми. Ела насам. — Скарлет си обърса носа и зарови лице във врата на баба си. Ръцете й опитаха да я обгърнат, но успяха да се поместят толкова, колкото да се ударят в тялото й. — Не исках да те въвличам в това. Толкова съжалявам.

— Grand-mere.

— Шшшт. Чуй ме. Трябва да направиш нещо за мен. Нещо важно.

Тя поклати глава.

— Спри. Ти ще се оправиш.

— Чуй ме, Скарлет. — И дори немощният глас на баба й сякаш стихна още повече. — Принцеса Селена е жива.

Скарлет стисна очи.

— Моля те, спри да говориш. Пести си силите.

— Тя замина да живее в Източната република при едно семейство на име Лин. Мъжът се казва Лин Гаран.

Скарлет въздъхна тъжно и гневно.

— Знам, Grand-mere. Знам, че ти си я укривала, и знам също, че си я дала на мъж от Републиката. Но това вече няма значение. Това не е твой проблем. Аз ще те измъкна оттук и ще се погрижа за теб.

— Не, момичето ми, ти трябва да я намериш. Тя вече е пораснала — почти колкото теб… и е киборг.

Скарлет примигна — искаше й се да може да види баба си в тъмното.

— Киборг ли?

— Ако не си е сменила името, тогава още се казва Синдер.

Името й се стори познато, но мозъкът на Скарлет беше твърде замъглен, за да може да се досети откъде го е чувала.

— Grand-mere, недей да говориш. Аз трябва да…

— Ти трябва да я откриеш. Логан и Гаран единствени знаят за нея, но щом кралицата успя да намери мен, и тях ще намери. Някой трябва да каже на момичето коя е. Някой трябва да я открие. Ти трябва да я откриеш.

Скарлет поклати глава.

— Изобщо не давам пукната пара за глупавата принцеса. За теб ще се грижа. Теб ще защитавам.

— Скарлет, аз не мога да тръгна с теб. — Бинтованите ръце на баба й погалиха тези на Скарлет. — Моля те, Скарлет. Тя може да промени света.

Скарлет се отдръпна назад.

— Но това е само едно момиче — успя да каже тя между подновилите се ридания. — Какво може да направи само?

И тогава тя си спомни името. Припомни си картината от новините — момичето, което тичаше надолу по стълбището в двореца, после падна и се приземи на купчина върху алеята от чакъл.

Лин Синдер.

Тийнейджърка. Киборг. Лунитянка.

Скарлет преглътна. Значи Левана вече беше намерила момичето. Беше я намерила, но пак я беше изпуснала.

— Все едно — измърмори тя и сложи глава на гърдите на баба си. — Това не е наш проблем. Аз ще те измъкна оттук. Ще избягаме.

Умът й трескаво затърси начин как могат да избягат и двете. Ако можеше да намери носилка или инвалиден стол, или.

Но нямаше откъде.

А и нищо нямаше да помогне нагоре по стълбите. Нямаше нищо, с което да може да я пренесе. А баба й нямаше да издържи сама.

Сърцето й се сви от болка, която изтръгна от гърлото й вопъл.

Не можеше да я остави тук в това състояние. Не можеше да им позволи да продължат да я измъчват.

— Милото ми момиче!

Тя затвори очи и навън потекоха две нови горещи сълзи.

— Grand-mere, кой е Логан Танер?

Баба й леко я целуна по челото.

— Той е добър човек, Скарлет. И щеше да те обича. Дано някой ден се срещнете. Поздрави го от мен тогава. Кажи му сбогом от мен.

Едно ридание разряза сърцето на Скарлет. Ризата на баба й беше подгизнала от сълзите й.

Така и не можа да се реши да й каже, че Логан Танер беше мъртъв, че беше полудял и се бе самоубил.

Нейният дядо.

— Обичам те, Grand-mere. Ти си всичко за мен.

Дебело бинтованите ръце погалиха коленете й.

— И аз те обичам. Смелото ми, непреклонно момиче.

Скарлет подсмръкна и си даде клетва, че ще остане тук до сутринта. Ще остане завинаги тук. Никога нямаше да изостави баба си. Ако похитителите им се завърнеха, щяха да ги намерят заедно и ако трябва — да ги убият заедно.

Но тя никога нямаше да я напусне отново.

Клетвата беше дадена, обещанието — и то и тогава тя чу, че по коридора отекнаха стъпки.

Глава тридесет и девета

Седнала клечешком над баба си, Скарлет се извърна към коридора. Старите жици забръмчаха отгоре и бледа светлина заля килията. Вратата продължаваше да стои отворена, а решетката хвърляше по пода сенки като скелет.

Очите й бавно привикнаха към светлината. Тя затаи дъх и се ослуша, но стъпките бяха секнали. При все това, там имаше някой. Някой приближаваше.

Бинтованата ръка на баба й се плъзна в нейната и тя се обърна към нея. Стомахът й се обърна. По обруленото й лице имаше засъхнали вадички кръв, а косата й беше сплетена и сплъстена. Беше излиняла почти като скелет, но кафявите й очи все още излъчваха сила и енергия. И тя все още беше пълна с повече любов, отколкото имаше в целия останал свят.

— Бягай — прошепна тя.

Скарлет поклати глава.

— Няма да те оставя.

— Тази битка не е твоя. Бягай, Скарлет. Веднага!

Отново се чуха стъпките. Приближаваха.

Скарлет стисна зъби, изправи се на разтрепераните си крака и се обърна с лице към вратата. Сърцето й препускаше, чакаше, а стъпките се усилваха.

Може би беше Вълка.

Идваше да й помогне, да им помогне.

Почувства се замаяна, сърцето й туптеше и не й се вярваше, че след всичко, което й бе причинил, искаше отново да го види.

Но той все пак й беше дал чипа. А и беше силен, достатъчно силен, че да пренесе баба й на ръце. Ако Вълка се беше върнал за нея, те бяха спасени.

Видя сянката на мъжа да прекосява пода, а сетне и той самият прекрачи прага.

Беше Ран и се усмихваше.

Скарлет преглътна и допря коленете си, решена да не издаде страха си. Но тази вечер у Ран имаше нещо различно. Очите му вече не бяха просто безмилостни — бяха гладни и се взираха в Скарлет, сякаш тя беше угощение, което беше чакал от много време.

— А, малка лисичке. Как успя да се измъкнеш от килията?

Цялото й тяло се разтресе.

— Остави внучката ми на мира. — Дрезгавият глас на баба й беше набрал малко сила. Тя се помръдна, опитвайки се да се изправи.

Скарлет седна до нея и стисна ръката й.

— Grand-mere, недей.

— Помня те. — Мишел Беноа се взираше гневно в Ран. — Ти беше един от онези, които ме отвлякоха.

— Grand-mere.

Ран се подсмихна.

— Имаш остра памет за такива стари неща.

— Не се бой от него — каза Мишел. — Той е омегата. Оставили са го тук, защото е твърде слаб да участва в битката.

Ран изръмжа и оголи щръкналите си зъби, а Скарлет се сви назад.

— Останах тук — изръмжа той, — защото имам да довършвам една работа. — Очите му светнаха, даже пламнаха. В тях нямаше нищо, освен омраза — огнена и необуздана омраза.

Скарлет се премести така, че тялото й да покрие баба й.

— Ти си едно нищо — обади се Мишел, а клепките й се затвориха от изтощение. Ужасът стисна сърцето на Скарлет. — Кукла на конци в ръцете на чародея. Отнели са ви дарбата и са ви превърнали до един в чудовища. Независимо колко си силен, колко остри са сетивата ти и колко си кръвожаден, ти си оставаш на най-долното стъпало сред останалите и никога няма да се изкачиш по-нагоре.

Умът на Скарлет се завъртя. Искаше разговорът да свърши, искаше баба й да спре да го разярява — знаеше, че от това няма полза. По лицето на Ран се четеше жажда за кръв.

Груб смях се изтръгна от устата му. Ръцете му хванаха рамката на вратата и от двете страни, блокирайки напълно изхода.

— Грешиш, дърта вещице. Като знаеш толкова много, не знаеш ли какво става, когато някой от глутницата убие своя алфа? — Той не дочака отговора й. — Заема неговото място. — На бузите му се появиха трапчинки. — А аз открих, че брат ми, моята алфа, си има слабост. — Думите се изплъзнаха от устните му и в това време погледът му се спря отново върху Скарлет.

— Ти си един наивен млад мъж. — Баба й се закашля. — Слаб си. Никога няма да бъдеш нещо повече от една смирена омега. Дори аз виждам това.

Скарлет изшътка. Виждаше как расте яростта у Ран, чувстваше как гневът му се изливаше от него.

— Grand-mere!

И тогава стана ясно какво се опитваше да постигне баба й.

— Не! Тя не искаше да каже това! — Ненавиждаше себе си, че го моли, но това не я интересуваше сега. — Тя е стара! Бълнува! Остави я.

Разгневен, Ран влетя в килията, улови Скарлет за косата и я откъсна от баба й.

Тя изпищя и заби ноктите си в ръката му, но той я метна право в ъгъла.

— Не!

Баба й изпищя от болка, когато Ран я повдигна във въздуха за гърлото. Преди да може да примигне, тя беше закована за стената — твърде слаба да размаха ръце, да се бори, да окаже някаква съпротива.

— ПУСНИ Я! — Скарлет се изправи на крака и като се хвърли върху Ран, заключи ръцете си около врата му и стисна с всичка сила. Но той дори не трепна и тогава тя го одра, като се целеше в очите му.

Ран нададе вой от болка, пусна баба й на една купчина на земята и сетне изхвърли Скарлет от гърба си. Тя се свлече до стената, без да усети нищо, тъй като цялото й внимание беше насочено към немощната, бинтована фигура на баба й.

— Grand-mere!

Погледите им се срещнаха и тя в миг проумя, че баба й нямаше да се повдигне вече. Сухите й устни успяха да продумат:

— Бя… — Но нищо повече не се чу. Очите й останаха отворени и зловещо празни.

Скарлет се надигна от стената, но Ран стигна пръв. Огромната му фигура се приведе над тялото на баба й и го повдигна с една ръка под гърба, така че главата й падна тежко на твърдия под.

Като изгладняло животно, уловило първата си плячка, Ран се наведе над нея и стисна челюстите си във врата на Мишел.

Скарлет изпищя и падна назад. Стаята с кръвта и Ран, застанал на четири крака, се завъртя.

Обвинението на баба й отекна в главата й. Всички до един са ви превърнали в чудовища.

Все така ужасена, тя се насили да извърне лице и се завъртя на една страна. Стомахът й се повдигна, но нищо не излезе, освен лиги и горчилка. Усети в устата си вкус на желязо, киселина и кръв и осъзна, че си бе прехапала езика, след като Ран я беше захвърлил в стената, но болка нямаше. Само празнота и ужас и един черен облак, който бавно пълзеше над нея.

Тя не беше тук. Това не се случваше наистина.

Стомахът й гореше от усилието да изхвърли храната, която не беше в него, докато тя се влачеше към далечната стена, отдалечавайки се колкото се можеше повече от Ран. От Ран и баба й.

Ръката й попадна на една ивица светлина от коридора. Кожата й беше ужасно бледа. Цялата трепереше.

Бягай.

Тя повдигна глава и в края на коридора видя началото на стълбището. До него — един отдавна обезцветен надпис. Към сцената.

Бягай.

Мозъкът й се опитваше с мъка да намери смисъл в думите. Към сцената. Сцената. Сцената. Последните думи на баба й.

Бягай!

Тя протегна ръце, обви пръстите си около железните пръчки на вратата и ги използва като лост. Напрегна се да се надигне. Да се изправи. Да излезе навън, в коридора, на светло.

В началото не си чувстваше краката, докато куцаше към подножието на стълбището, но щом започна да се качва нагоре, силата им се върна. Движеше се напред. Затича се.

Една затворена врата се показа най-горе на стълбището — стара дървена врата, дори без скенер за чипове на нея. Щом я отвори, тя изскърца.

Тогава отдолу се чуха стъпки, които идваха за нея.

Скарлет се озова зад кулисите. Вдясно стояха скупчени една до друга стари колони, а лабиринтът от изкуствени каменни стени и боядисани дървета запълваха сенките вляво. Вратата зад гърба й се затръшна и тя изтича в направената от дърво гора, като грабна един свещник от ковано желязо.

Вдигна го с две ръце и зачака с разкрачени крака.

Ран изхвърча от вратата с брадичка, обляна в кръв.

Скарлет замахна с все сила. Силен рев се изтръгна от нея, когато желязото срещна черепа на Ран.

Той извика и се олюля назад в завесите. Препъна се в плата и се стовари по гръб.

Скарлет заби свещника в него, защото не беше сигурна, че ще има сила да го повдигне отново. Чу как завесите се раздраха, но вече беше избягала и тичаше между декорите, оглеждаше скърцащите дървени дъски на пода, докато прескачаше прашните намотани кабели и прекатурените прожектори. Претърколи се на сцената — празно пространство от дървени дъски и трапове — и едновременно скочи и падна сред призрачния оркестър. Без да обръща внимание на болката в коляното си, разбута стойките от пътя си и хукна към салона.

Зад нея по сцената задумкаха стъпки. Нечовешки бързо.

Редиците с празните столове профучаваха край нея и тя можа да види само вратата, която се задаваше отпред.

Той я хвана за качулката.

Тя го остави да я дръпне назад и като използва инерцията си, завъртя се с лице към него и го ритна с коляно в слабините.

Той извика от болка и залитна.

Скарлет хукна под ронещите се мраморни арки, край херувимите с техните счупени ръце, край потрошените полилеи и счупените плочки на пода. Изтича надолу по мраморното стълбище, заковала поглед върху гигантските врати, които водеха към улицата. Ако можеше само да се измъкне оттук. Сред хората. В истинския свят.

Но щом стъпи във фоайето, на изхода се мярна силуетът на друг мъж.

Тя се подхлъзна от рязкото спиране и се озова в един квадрат от бледа слънчева светлина, която се процеждаше през дупката в тавана.

Завъртя се назад и хукна към другото стълбище, което слизаше обратно в дълбините на операта.

Отгоре се затръшна някаква вратата и затропаха стъпки, но не можеше да каже дали бяха на един, или двама души.

Потта покри гърба на ризата й. Краката я боляха, а приливът на адреналин вече я напускаше.

Зави зад един ъгъл и се втурна право в мрака. Основното помещение тук някога е било използвано да посреща знатните гости на операта и няколко врати и коридори водеха към всяко кътче на подземието. Скарлет знаеше, че залите вдясно щяха да я отведат обратно в затворническите килии, затова тръгна наляво. Между двете стълбища, които водеха към горното ниво, стоеше коритото на един пресъхнал фонтан. Върху пиедестала в нишата имаше бронзова статуя на полусъблечена девойка — една от малкото статуи, които бяха оцелели през вековете, въпреки че никой не се бе погрижил за тях.

Скарлет се затича към стълбището срещу нея, като се питаше дали не бе самоубийство да се върне във фоайето, но от друга страна знаеше, че да остане заклещена тук, не беше никакъв изход.

Тя стигна стълбището, но кракът й се удари в долния ръб на фонтана. Препъна се и извика.

Ран се беше хвърлил отгоре, още преди да се удари в земята.

Той заби нокти в рамото й и я обърна по гръб върху счупените малки плочици от пресъхналото корито. Тя погледна в искрящите му очи — очи на луд, на убиец, и си спомни Вълка на арената на борбите.

Страхът скова гърлото й, задушавайки вика й.

Той я хвана за ризата и я вдигна от земята. Тя стисна ръцете му за китките, но беше прекалено уплашена, за да се бори, когато той поднесе лицето й към своето. Скарлет едва не повърна от дъха му, вонящ на разложено месо и кръв, толкова много кръв… баба й.

— Ако самата мисъл за това не ме отблъскваше, бих се възползвал от теб тук, след като сме изцяло сами — рече той, а Скарлет потрепери. — Само за да видя изражението на брат ми, когато му кажа. — И с един вик той я запрати в статуята.

Гърбът й се удари в бронзовия пиедестал и в главата й избухна болка, която я остави без въздух. Тя се свлече на земята, стисна гърдите си и се помъчи да си поеме дъх.

Ран клекна пред нея и се приготви да скочи. Облиза с език зъбите си и ги покри с лига.

Стомахът й се сви. Тя ритна земята, опитвайки се да се избута с крака в малкото пространство между статуята и стената. Да се скрие. Да изчезне.

Той скочи.

Тя се сви до стената, но ударът така и не дойде.

Скарлет чу един боен вик, след който последва тежко тупване. И ръмжене.

Тя пусна треперещите си ръце. В центъра на подземието две фигури се бяха сплели една в друга. Щракаха челюсти. Кръв капеше от изопнатите мускули.

С размазан поглед тя успя да си поеме дъх, щастлива, че гърдите й се повдигнаха. Протегна нагоре ръка, хвана се за статуята и опита да се повдигне, но мускулите на гърба й изстенаха.

Тя стисна зъби и започна да подпъхва краката под тялото си, борейки се с болката, докато — задъхана и потна — можа да се изправи до бронзовата богиня.

Ако успееше да се измъкне оттук, преди боят да е свършил.

Ран направи хватка на главата на другия мъж. Смарагдовите очи на противника му пронизаха Скарлет за един миг, в който сърцето й спря, а сетне той преметна Ран през главата си.

Земята се разтресе от удара, но Скарлет нищо не усети.

Вълка.

Това беше Вълка.

Глава четиридесета

Ран рипна на крака и двамата с Вълка отскочиха един от друг, всеки изопнат под бушуващата у него енергия. Скарлет почти я виждаше да кипи и да се надига под кожата и на двамата. Вълка беше покрит с дълбоки рани и кръв, но, застанал леко приведен напред, той изглежда не ги забелязваше, а разгряваше китките си.

Ран оголи зъби.

— Върни се на поста си, Ран — изръмжа Вълка. — Тя е моя.

Ран изпръхтя с отвращение.

— И да ти позволя да ме изложиш! И не само мен, а цялото семейство с твоето новооткрито състрадание, така ли? Ти си позор! — Той изплю една кървава храчка на изпочупения цимент. — Нашата мисия е да убиваме! Хайде, отдръпни се, за да мога да я убия, освен ако не искаш сам да го направиш.

Скарлет погледна отвъд тях. Стълбището беше достатъчно ниско, за да може да се прехвърли над перилата, но тялото я заболя дори от самата мисъл за това. Опита се да се отърси от немощта си и с огромни усилия допълзя до края на фонтана.

— Тя е моя! — повтори Вълка, а в гласа му се долови ниско ръмжене.

— Не искам да се бия с теб за някаква си жена от човешкия род, братко — рече Ран, но заради омразата, изписана на лицето му, нежното обръщение прозвуча повече като подигравка.

— Тогава ще я зарежеш.

— Оставиха я под моя надзор. Не биваше да напускаш поста си, за да се върнеш при нея.

— Тя е моя! — гневът на Вълка пламна и той удари силно близкия свещник, откъсвайки бронзовата поставка от стената. Скарлет залегна, а свещникът падна на пода и из коритото на фонтана се разхвърчаха восъчни свещи.

Вълка и брат му стояха все така приведени. Задъхани. Освирепели.

Накрая Ран изръмжа.

— В такъв случай, ти си направил своя избор.

И той се хвърли напред.

Вълка удари с отворената си длан още във въздуха и го прати в стената на фонтана.

Ран се приземи и изскимтя, но бързо се изправи на крака. Вълка се хвърли напред и заби челюсти в ръката на Ран, под лакътя му.

Ран извика от болка и с острите си нокти раздра надълбоко гърдите на Вълка, оставяйки яркочервени следи. Вълка пусна захапката си и удари Ран през лицето с гърба на ръката си, като го запрати замаян право в статуята на фонтана.

Скарлет изпищя и се препъна назад в една колона в основата на стълбището.

Ран отново се нахвърли, но Вълка го очакваше и като го улови за врата, използва инерцията му и го преметна над главата си. Ран грациозно се завъртя и падна на крака. И двамата дишаха тежко, а от разкъсаните им дрехи капеше кръв. Те крачеха в кръг, изчакваха, дебнеха се да направят грешка.

И отново Ран направи първия ход. Хвърли се с цялата тежест на тялото си върху Вълка и го събори на земята. Устремени към врата му, челюстите му щракнаха, но Вълка обви гърлото му с ръцете си и го задържа на разстояние. Той изпъшка под тежестта на Ран, като се мъчеше да се държи настрана от зъбите му, по които се стичаха лиги, но тогава Ран заби юмрук в рамото на Вълка — там, където куршумът на Скарлет го беше ранил.

Вълка нададе вой и като сви крака, за да има опора, изхвърли Ран от себе си с един ритник в стомаха.

Ран се изтърколи настрани и двамата отново се изправиха, залитайки на крака. Скарлет виждаше как енергията им се топи, докато стояха и се поклащаха, а очите им святкаха смъртоносно. Никой не се опита да покрие раните си.

Ран обърса устата си с голата си ръка и остави кървави следи по брадичката си.

Вълка приклекна, скочи, събори Ран по гръб и се стовари отгоре му. Един юмрук се опита да го одере. Вълка залегна и ухото му отнесе тежестта на удара.

Вълка притисна противника си към мрамора, вдигна лице към тавана и зави.

Вцепенена от страх, Скарлет залепи гърба си в колоната. Воят отекна от стените в черепа й, в костите й и изпълни всяко празно място в тялото й.

Когато спря да вие, Вълка се наведе и челюстите му щракнаха в гърлото на Ран.

Скарлет се скри зад ръката си, но така и не можа да отмести поглед. Кръвта забълбука, обля брадичката и врата на Вълка и покапа на мозаичния под.

Ран се разтресе и рязко се изпъна, но силите му бързо го напуснаха. Миг след това Вълка го пусна и мъртвото тяло се просна на земята.

Скарлет се пресегна край колоната, хвана перилата на стълбището и се преметна върху стъпалата. И като куцукаше, затича се нагоре.

Фоайето беше все така пусто. Докато тичаше към входа, краката й наджапаха в локвата в средата на помещението. Вратите щяха да я отведат на улицата. Към свободата.

Тогава чу, че Вълка тичаше след нея.

Излезе навън. Хладният вечерен въздух я погълна и тя затопурка по стълбите надолу към празната улица, оглеждайки открития площад за помощ.

Но там нямаше никой.

Никой.

Вратата зад гърба й се отвори толкова бързо, че дори не бе имала време да се затвори, и тя се запрепъва слепешката през улицата. В далечината видя една жена, която тичаше по близката уличка. Надеждата припламна у нея и Скарлет накара краката си да се движат по-бързо, да полетят. Изведнъж се почувства така, сякаш можеше да се издигне и да се понесе над земята. Ако само успееше да се добере до жената и да използва порта й, за да повика помощ.

И тогава се появи още една фигура. Беше мъж, а вървежът му беше неестествено бърз. Той сви светкавично по уличката и миг след това ужасеният писък на жената се разнесе пронизително по площада, но бързо бе прерязан.

От същата тъмна уличка изригна вой.

В далечината се надигна друг вой, който поздравяваше първия, а след това и още един, и още един, докато здрачът се изпълни с кръвожаден рев.

Ужасът и отчаянието задавиха Скарлет изневиделица и тя падна, а в ръцете й се забиха кал и бетон. Задъхана и цялата обляна в пот, тя се завъртя по гръб. Вълка беше спрял да тича, но продължаваше да се приближава към нея. С премерени, дебнещи, търпеливи крачки той пристъпваше към нея.

Дишаше почти толкова тежко, колкото и тя.

Някъде в другия край на града се надигна нов виещ хор.

Вълка не се присъедини към него.

Цялото му внимание — студено, остро, гладно — беше съсредоточено върху Скарлет. Болката му беше видна. Яростта — дори повече.

Тя се отдръпна назад на изгарящите я длани.

Вълка спря, когато стигна средата на кръстовището. Лунната светлина очертаваше силуета му и очите му светеха — златни, зелени, черни, горящи.

Видя го как прокара език по зъбите си. Наблюдаваше го как свива и отпуска пръстите си.

Ченето му се местеше, сякаш за да поеме по-голяма глътка въздух.

Виждаше вътрешната му борба. Двубоя му. Толкова ясно, колкото виждаше животното — вълка у него. Толкова ясно, колкото виждаше и човека.

— Вълк. — Езикът й беше засъхнал. Опита се да навлажни изсъхналите си устни и усети вкус на кръв. — Какво са направили с теб?

— Ти. — Той я заплю с думата, пълна с омраза. — Ти какво направи с мен?

Направи още една колеблива крачка към нея, а тя избяга назад, като се отблъскваше с пети от земята, но усилията й бяха безполезни. Преди да успее да примигне, той се бе надвесил над нея и тя падна на лакти, без дори да се налага да я докосва. Ръцете му удариха земята от двете й страни.

Скарлет го погледна в очите, които сега сякаш сияеха в мрака. Устата му беше рубиненочервена, а ризата му отпред чернееше от кръвта. Дрехите му, косата му, кожата му — целият миришеше на кръв.

Щом тя усещаше миризмата толкова остро, не можеше да си представи колко много той е завладян от нея.

Той изръмжа и наведе носа си до врата й.

Подуши я.

— Вълк, знам, че не искаш да ме нараниш.

Носът му се опря в челюстта й. Дъхът му помилва рамото й.

— Ти ми помогна. Спаси ме.

Гореща сълза се търкулна по бузата й.

Връхчетата на косата му, станала отново буйна и разрошена, докоснаха леко устните й.

— Нещата се промениха.

Сърцето й запърха като светулка с едно крило. Пулсът й биеше тежко във вените и тя всеки миг очакваше зъбите му да я стиснат за гърлото. Но нещо го спираше. Досега вече можеше да я е убил, но не беше го направил.

Тя преглътна.

— Ти ме защити от Ран. Не си го направил, за да ме убиеш сега.

— Не знаеш какви мисли ми минават през главата.

— Знам, че не си като тях. — Тя се загледа в огромната луна над хоризонта. Напомни си, че той не е чудовище. Това беше Вълка, мъжът, който толкова нежно я бе държал в обятията си. Мъжът, който й бе дал идентификационния чип, за да й помогне да избяга. — Нали каза, че никога не си искал да ме плашиш? Е, сега ме плашиш.

Ръмженето му отекна в тялото й. Скарлет потръпна, но заповяда на тялото си да не се отдръпва. Вместо това преглътна с мъка и долепи ръцете си до лицето му. Погали бузите му с палците си и го целуна по слепоочието.

— Спри, Вълк. Ти вече не си един от тях.

Челото му се набърчи, но възмущението му сякаш изтля. На лицето му още се четяха болка, отчаяние и безмълвен гняв, но те не бяха насочени към нея.

— Той е в главата ми — рече Вълка с грохотно ръмжене. — Скарлет. Не мога…

Той отвърна поглед встрани и лицето му се сгърчи.

Скарлет прокара пръсти по лицето му. Същата челюст, същите скули, същите белези и всички те, опръскани в кръв. Тя докосна лекичко буйната му коса.

— Остани при мен. Защити ме, както беше обещал.

Нещо изсвистя край ухото й и се заби във врата на Вълка. Вълка се скова. Погледна нагоре с разтворени очи, които бяха светнали кръвожадно, но тогава те потъмняха. Гърлото му изклокочи сподавено, силата му го напусна и той падна отгоре й.

Глава четиридесет и първа

— Вълк! Вълк! — Скарлет изви врат и видя един мъж и една жена, които тичаха към нея, а луната се отразяваше в пистолета на жената. Ужасът й бързо премина — това не бяха побеснели лунитяни. Тя върна вниманието си към Вълка и видя забитата във врата му стреличка. — Вълк! — извика тя отново, извади я от плътта му и я пусна на земята.

— Добре ли си? — провикна се жената, когато наближи. Скарлет й обърна внимание чак когато собственото й име преряза паниката й. — Скарлет? Скарлет Беноа?

Жената намали крачка и Скарлет отново погледна нагоре, но не, това не беше жена. Беше момиче с чорлава коса и деликатни, смътно познати черти. Скарлет се смръщи — беше сигурна, че и преди е виждала момичето.

Мъжът я настигна, останал без дъх.

— Кои сте вие? — попита тя и сключи ръцете си около Вълка, когато двамата се наведоха и го задърпаха от нея. — Какво му причинихте?

— Хайде — каза мъжът и хвана Вълка. Той се опита да го отскубне от ръцете й, но тя го стискаше здраво. — Трябва да изчезваме оттук.

— Престанете! Да не сте го докоснали! Вълк!

Тя хвана лицето на Вълка и го наклони назад. Ако не бяха острите му зъби и кръвта по брадата му, лицето му щеше да излъчва спокойствие.

— Какво му сторихте?

— Къде е баба ти, Скарлет? С теб ли е? — попита момичето.

Въпросът й отново върна вниманието на Скарлет към нея.

— Баба ми?

Момичето коленичи до нея.

— Мишел Беноа? Знаеш ли къде е Мишел Беноа? — В бързината си да зададе въпроса, момичето чак се запъна.

Скарлет примигна. Паметта й се задвижи. Тя наистина познаваше момичето. Тогава светлината се отрази от пръстите й и Скарлет разбра, че това не е пистолет, както си беше помислила. Това беше ръката й.

— Лин Синдер — прошепна тя.

— Не се страхувай — обади се мъжът. — Ние сме от добрите.

— Скарлет — поде отново момичето и хвана Вълка за рамото, за да отнеме част от тежестта, която падаше върху Скарлет. — Знам как изглеждат нещата от нетскрийна, но кълна се, не сме дошли тук, за да те нараним. Искам само да разбера къде е баба ти. В опасност ли е?

Скарлет преглътна. Това беше принцеса Селена. Това беше момичето, което глутницата търсеше и заради което бяха разпитвали баба й.

Момичето, което баба й беше опазила с цената на живота си.

Заедно с мъжа, двамата повдигнаха Вълка и го оставиха да лежи на земята.

— Моля те — каза Синдер. — Кажи ни къде е баба ти!

— В операта е — отвърна Скарлет. — Мъртва е.

Момичето я зяпна, но Скарлет не можа да реши дали със състрадание, или разочарование. Като се поизправи, тя долепи дланите си до гърдите на Вълка и с облекчение почувства как се надигат под ръцете й.

— Теб търсеха.

Изненадата бързо смени съчувствието на лицето на момичето.

— Хайде — обади се пак мъжът зад нея и като се наведе, хвана Скарлет под мишниците. — Трябва да тръгваме.

— Не! Не и без него! — Тя го изблъска, за да се освободи, изпълзя над безжизненото тяло на Вълка и обви главата му с ръцете си. Непознатите я изгледаха като че ли беше полудяла. — Той не е като останалите.

— Той е точно като тях! — каза мъжът. — Та той се опита да те изяде!

— Той ми спаси живота!

Непознатите отново си размениха погледи, без да могат да повярват на ушите си, а момичето сви рамене объркано.

— Добре — каза мъжът. — Ти си на кормилото. Хващай го за главата.

Той откъсна Скарлет от Вълка, а в това време момичето го хвана за китката, повдигна го на рамото си и изпъшка от усилието.

Мъжът мина отзад и хвана Вълка за краката.

— Леле, майко! — измърмори той под нос задъхано. — От какво ги правят тези момчета?

Синдер тръгна към операта толкова бавно, сякаш беше излязла на излет. Скарлет се мушна между тях, за да подкрепя — колкото можеше — корема на Вълка, и така тримата се запрепъваха тромаво през площада.

Край жената от съседната улица изникна блестящото туловище на един военен товарен кораб.

Чу се вой и от уплаха Скарлет едва не изпусна тялото на Вълка. Чувстваше се неимоверно уязвима, увила ръцете си около тялото на Вълка, с открити гърди и стомах, с болки в цялото тяло, потна, изтощена, пъплеща бавно като охлюв. По тялото й отстрани течеше кръв.

— По-добре си приготви успокоителните стрели — подметна мъжът.

— Мога да изстрелвам само по една наведнъж.

Мъжът изруга тихо, сетне ахна.

— Синдер! На десет ча…

Чу се щракване и една стреличка се заби в гърдите на мъжа на тротоара пред операта. Той се свлече на земята, още преди Скарлет да разбере, че е там.

— Дайте да приберем стрелата — обади се мъжът отзад. — Колко още ти останаха?

— Само три — задъхано рече момичето.

— Трябва да се снабдиш с нови.

— Да. Ей сега… ще се отбия… до магазина и… — Тя така и не довърши, защото тежестта беше непосилна.

Синдер се препъна и след нея всички се олюляха, а тялото на Вълка тупна тежко на земята. Скарлет се измъкна отдолу и сърцето й се сви, когато видя, че кръвта шурна от раните му, които се бяха отворили по време на бавното им пътуване.

— Вълк!

Страховит вой се надигна наоколо им. Много по-наблизо, отколкото изглеждаше преди.

— Отвори рампата! — викна момичето и изкара ума на мъжа.

— Ще ни трябват превръзки — каза Скарлет.

Момичето се изправи и отново хвана Вълка за китката.

— На кораба има превръзки! Хайде!

Мъжът изтича напред и изкрещя:

— Ико! Отваряй люка!

Скарлет чу изщракването на механизмите и електрониката забуча, когато люкът започна да се отваря и отвътре се показа гостоприемният интериор на кораба. Тя се изправи на крака, хвана Вълка за глезените и тогава видя как един мъж препускаше с големи скокове към тях, с разширени ноздри и опънати по острите му зъби устни. Това беше единият от мъжете, които я бяха отвели за първи път в килията й.

Свистене, глух звук и стрелата се заби в ръката му. Той изрева, затича се още по-бързо, но само след две крачки гневът му се стопи и той падна по лице на паважа.

— Почти стигнахме — процеди Синдер през зъби и вдигна китките на Вълка, които беше изпуснала.

Но нов вой ги поздрави от улиците, от алеите, от сенките и от мрака изскочиха огромни подскачащи фигури.

Въпреки че краката й и гърбът я боляха, а дланите й бяха хлъзгави, Скарлет се мъчеше с все сили да не изпусне глезените на Вълка.

— Идват!

— Забелязах!

Скарлет падна на колене. Погледна към неподвижното лице на Вълка и към уплашеното момиче и в нея се надигна гняв. Нареди си да се изправи отново, макар краката й да бяха слаби като от тесто.

Тогава мъжът се върна и я побутна да върви към кораба.

— Тичай! — викна й той и сграбчи Вълка за глезените.

— Трън! Кретен такъв! Кой ще управлява кораба?!

Скарлет се обърна към отворения люк.

— Аз мога да летя! Само го вкарайте вътре!

И тя се затича напред, въпреки че умът й крещеше, задето беше изоставила Вълка.

Мускулите й я изгаряха, главата й туптеше тежко от втурналата се там кръв. Можеше да се съсредоточи единствено върху това да слага крак пред крак. Без да обръща внимание на горенето. Без да обръща внимание на пронизващата болка отстрани. Само примигваше, за да отпъди потта от очите си. Още. Една. Крачка.

Нещо проряза гърба й. Чу как платът се скъса и след това нещото я сграбчи за глезена. Тя извика и падна най-долу на рампата. Ноктите се забиха в месото на крака й и тя извика от болка.

Свистене. Глух звук.

Ръката я пусна.

Скарлет изрита мъжа в челюстта, а сетне изпълзя догоре и се пъхна в зиналия корпус на кораба. Изтича до кабината и седна тромаво в пилотското кресло. Трън и Синдер бяха оставили двигателите включени и сега корабът тътнеше и мъркаше около нея. Движенията й бяха механични. Почти нищо не виждаше от солената пот, която смъдеше в очите й. Сърцето й биеше в гърдите като тежките подкови на кон.

Но пръстите й си знаеха работата, докато леко и бързо се движеха над контролното табло.

— Капитане? Синдер?

Уплашена, тя се извърна към вратата, но там нямаше никого.

— Кой говори?

Секундна тишина, а сетне:

— Ти коя си?

Скарлет обърса потта от челото си. Беше корабът. Корабът разговаряше с нея.

— Аз съм Скарлет. Трябва да се подготвим за излитане. Можеш ли да…

— Къде са Трън и Синдер?

— Всеки момент ще са тук. Корабът разполага ли с оборудване за автоматично излитане? Няколко лампички светнаха на таблото.

— Автоматично излитане и автоматични магнитни стабилизатори.

— Отлично. — Тя се пресегна към копчето за контрол над двигателите и зачака да чуе стъпките по рампата.

Една капка пот се търкулна надолу по слепоочието й. Скарлет преглътна рязко, но така и не успя да навлажни пресъхналото си гърло.

— Защо се бавят? — Тя се завъртя на стола и хукна към входа на кабината, за да надникне към товарното отделение.

Отпуснатото тяло на Вълка лежеше на десетина крачки от края на рампата и там, опрели гръб в гръб, стояха Лин Синдер и приятелят й.

Седем оперативни агенти заедно с техния чародей ги бяха наобиколили.

Глава четиридесет и втора

Като хлъзгава змиорка, която се промъква в мозъка й Синдер усети чародея, още преди да го зърне. Приканваше я да не бяга. Да не мърда и да се остави да я заловят.

Десният й крак се подчини, а левият продължи.

Тя извика и падна с трясък на четири крака. Мъжът, който беше в безсъзнание — Вълка, едва не я смаза, преди тялото му да се търколи настрана. Трън извика, препъна се, но като не можа да се задържи, също падна.

Синдер скочи на крака и се завъртя.

С блеснали очи и оголени зъби мъжете излизаха от сенките, от уличките, иззад ъглите, иззад кораба. Бяха общо седем.

Накрая забеляза и чародея, красив, каквито винаги бяха чародеите — с къдрава черна коса и изваяно лице. Носеше червената дреха на чародей втори ранг.

Като отстъпи назад, тя се блъсна в Трън.

— Е… — каза й той тихо. — Колко стрели ти останаха?

Черните ириси на чародея проблеснаха под лунната светлина.

— Една.

Не мислеше, че чародеят е успял да я чуе, но той се усмихна ведро и затъкна ръце в ръждивите си ръкави.

— Добре тогава — рече Трън.

И той извади бързо от колана си откраднатия пистолет от офицера, завъртя се и го насочи към чародея. Сетне замръзна.

— О, не.

С ъгълчето на окото си Синдер видя как ръката на Трън се изви и промени посоката си, докато цевта се насочи към нейното слепоочие.

— Синдер. — гласът му секна от уплаха.

Изражението на чародея остана доволно.

Синдер затаи дъх, успокои нервите си и насочи последната стреличка в крака на Трън. Глухият звук я накара да трепне, но само след секунди пистолетът падна от пръстите му и тялото му се свлече безжизнено върху Вълка.

Топъл смях се разля от устата на чародея.

— Здравейте, госпожице Лин. Много се радвам да се запознаем.

Тя хвърли бърз поглед към седемте мъже. Всички я гледаха заплашително, гладни, готови да скочат отгоре й и да я разкъсат на парчета при най-малката провокация.

И някак това беше за предпочитане пред ликуващата ведрост на чародея. Поне намеренията на тези мъже бяха ясни.

Беше направила три крачки напред, когато осъзна какво става. Събра сили и се застави да остане на едно място, като за момент се олюля, но все пак успя да запази равновесие и стъпи здраво на паважа. В същото време оптобиониката й вече беше уловила проникването в ума й.

Текстът изчезна, когато Синдер отново взе контрол над мислите и тялото си. Мозъкът й се бе обтегнал на две страни, когато чародеят се провали в опита си да я подчини, защото нейната дарба се изправи срещу него.

— Значи е истина — отбеляза той.

Напрежението я напусна, ушите й изпукаха и тя отново се завърна в собствената си глава. Дишаше тежко, сякаш току-що беше пробягала целия континент.

— Ще ми простите. Но трябваше да опитам поне. — Белите му зъби блеснаха. И ни най-малко не изглеждаше обезкуражен от факта, че не можа да я подчини така лесно както Трън. Както седемте мъже, които я бяха наобиколили.

С прескачащо сърце тя погледна към най-близкия от тях — той имаше рунтава тъмноруса коса, а от слепоочието до брадата му се спускаше белег. Синдер си заповяда да не губи присъствие, потисна отчаянието си, докато то стихна напълно, и насочи мислите си към него.

Умът на този мъж не приличаше по нищо на умовете, до които се бе докосвала посредством лунната си дарба досега. Не беше отворен и съсредоточен като на Трън, нито студен и решителен като на Алак, нито вцепенен от страх като на Емили, нито горд и неспокоен като на жената офицер.

Този мъж имаше ум на животно. Хаотичен и див, в него бушуваха първични инстинкти. Желанието да убива, нуждата да гуляе, непрестанното съзнание каква е позицията му в глутницата и как би могъл да се изкачи по-нагоре. Убивай! Яж! Руши!

Тя потрепери и отдръпна мислите си от него.

Чародеят отново се смееше сподавено.

— Какво ще кажете за моите кученца? Лесно се сливат сред хората, но после бързо се превръщат в зверове.

— Защото вие ги контролирате — рече тя, когато дар словото й се върна.

— Ласкаете ме. Аз просто насърчавам естествените им инстинкти.

— Не е вярно. Не съществуват нито хора, нито животни с такива инстинкти. Може би животните имат инстинкт да ловуват, да се защитават, но вие сте превърнали тези хора в чудовища.

— Може и да сме направили някои генетични промени. — Той довърши изречението си с нов смях, сякаш го беше заловила да върши някоя дребна пакост. — Но не се тревожете, госпожице Лин. Няма да им позволя да ви наранят. Искам кралицата ми да изпита това удоволствие. Вашите приятели, за беда…

Двама от войниците пристъпиха напред едновременно и уловиха Синдер за ръцете.

— Отведете я в операта — нареди чародеят. — А аз ще уведомя Нейно Величество, че Мишел Беноа най-сетне ни свърши някаква полезна работа.

Но пазачите на Синдер не бяха направили и две крачки, когато настилката на пътя беше разтресена от рева на двигател. Те се поколебаха, а Синдер обърна поглед назад и пред очите й Рампион започна да се издига и се зарея във въздуха над улицата на височината на гърдите. Рампата все още беше пусната и тя видя, че металът вибрираше, а щайгите дрънчаха една в друга.

— Синдер! — гласът на Ико проряза бумтящия й пулс. — Залегни.

Тя падна на колене и увисна между двамата войници, когато корабът се понесе напред. Спуснатата платформа ги удари. Те изпуснаха Синдер, тя падна на четири крака и когато погледна нагоре, видя как рампата премина през останалите войници и ги покоси — без един, който има благоразумието да отскочи встрани, преди рампата да блъсне чародея.

Той изпъшка, улови се за ръба и краката му увиснаха.

Без да се надига, докато търбухът на кораба се рееше над главата й, Синдер се завъртя и успя да стигне пистолета, който Трън беше изпуснал. Изчака, докато се увери, че се е прицелила добре, и стреля. Куршумът се заби в горната част на крака на чародея, той изпищя, пусна рампата и падна на паважа.

Спокойствието му се изпари и лицето му се сгърчи от ярост.

Сякаш от нищото изскочи русият войник, бутна Синдер на земята и пистолетът се плъзна от ръката й по улицата. Тя се опита да избута мъжа от себе си, но той беше твърде тежък и здраво беше затиснал дясната й ръка. Тя замахна и го удари с металния си юмрук и въпреки че чу как костите му се натрошиха при удара, той не я пусна.

Мъжът изръмжа и отвори широко челюстите си.

И точно когато поднесе устата си към врата й, корабът се завъртя във въздуха. Колесниците завъртяха мъжа на една страна и освободиха Синдер от тежестта му. Тя се търкулна настрани и се блъсна в телата на Трън и Вълка, които лежаха проснати.

Корабът се завъртя и се оттегли, а светлините му окъпаха улицата. Рампата одра пътя и той кацна на земята само на няколко крачки от мястото, на което лежеше Синдер. На вратата на пилотската кабина, вътре в кораба, се показа главата на Скарлет Беноа.

— Хайде, бързо!

Като се изправи тромаво на крака, Синдер хвана Трън за лакътя, издърпа го от Вълка, но едва бе успяла да помръдне, и един дълъг вой полази по гръбнака й. Той бе подет незабавно от останалите войници и виенето стана оглушително.

Синдер се препъна в основата на рампата и погледна назад. Двама от войниците лежаха неподвижни — тези, които бяха отнесли тежестта на първия удар от кораба. Останалите стояха на четири крака и виеха с лица, обърнати към небето.

Малко по-нататък чародеят се изправи от земята с подигравателна усмивка. Макар да беше тъмно, за да види кръвта му, Синдер виждаше, че той се старае да не стъпва много на простреляния крак.

Синдер отри потта си и се фокусира върху войника, който стоеше най-близко до нея. Мислено докосна гладните, диви биоелектрически вълни, които излизаха от него, и ги обви в мислите си.

Един рев секна неочаквано.

Главата вече беше започнала да я боли от усилието да го контролира, но тя веднага почувства разликата. Той пак беше жесток, пак беше гневен, но вече не беше онзи див звяр, готов да разкъса всичко, което се изпречеше на пътя му.

— Ей, ти. — Синдер не беше много сигурна дали произнесе обръщението гласно или наум. — Сега си мой. Качи тези двамата на борда.

Очите му примигнаха — пълни с омраза, но сдържани. „Веднага!“

Той тръгна тежко да изпълни заповедта и воят на останалите секна. Четири лица бяха обърнати към Синдер и предателя. Чародеят изръмжа, но Синдер едва го виждаше. Бели петна танцуваха пред погледа й. Краката й затрепериха от усилието да стои изправена, докато в това време държеше мъжа под контрол.

Той хвана Вълка и Трън за китките и ги повлече нагоре по рампата — същинска кукла на конци.

Но тогава тя почувства, че конците започнаха да се протриват.

Изсъска и падна на едно коляно.

— Впечатляващо.

Гласът на чародея в главата й беше приглушен. Зад гърба й пешката й пусна Вълка и Трън на пода в товарното помещение.

— Сега разбирам защо кралицата ми се бои от теб. Но да установиш контрол над едно от кученцата ми, няма да те спаси.

Беше толкова близо. Трябваше да изкара войника от кораба. И да вкара себе си вътре.

Успя да го доведе до ръба, до самия край на рампата, но тогава властта й над него се скъса. Тя падна напред и стисна главата си — сякаш стотици игли се забодоха в мозъка й. Никога досега не беше изпитвала болка от това да контролира някого, никога.

Болката започна да намалява. Тя присви очи. Чародеят ръмжеше към нея, а едната му ръка притискаше корема, където го беше ударила рампата.

Другите войници просто стояха там, очите им още искряха, но израженията им бяха пасивни и на Синдер й хрумна, че чародеят изпитваше прекалено силна болка, за да може да упражнява контрол над всички тях. И дори влиянието му беше отслабнало.

Но това беше без значение. Силите й бяха свършили.

Тя се отпусна на пети, а ръцете й тежко паднаха от двете й страни. Тялото й се олюля и тя усети как припадъкът я мами, прониква в мозъка й.

Нова усмивка нагъна устните на чародея, но този път тя излъчваше повече облекчение, отколкото веселост.

— Троя — рече той, — иди да доведеш мадмоазел Беноа. Ще трябва да реша какво да правя с Алфа Кес.

Очите му се стрелнаха край Синдер и в същия миг тя чу изстрел.

Чародеят се олюля назад и се хвана за гърдите.

Синдер седна на една страна и погледна назад — Скарлет вървеше надолу по рампата с пистолет в ръка.

— Мадмоазел Беноа е тук — рече тя, сложи крака си на гърба на замаяния войник, чието лице стоеше равнодушно, и го бутна от рампата. — И не се безпокойте, ние ще се погрижим за Алфа Кесли.

Чародеят се подсмихна подигравателно и падна на земята. Между пръстите му прокапа кръв.

— Откъде взе този пистолет? — изхриптя Синдер.

— Беше в една от щайгите ви — отвърна Скарлет. — Хайде да…

Смесица от чувства преминаха през очите й — болезнена ярост, изненада, объркване, празнота.

Тя сведе цевта на пистолета.

Синдер изруга.

— Ико, рампата! — извика тя и като изпълзя отгоре върху нея, стовари се в краката на Скарлет. Протегна ръката си и издърпа пистолета, преди чародеят да е смогнал да го насочи към някоя от тях. И тогава рампата започна да се вдига, запращайки двете момичета надолу в товарното отделение.

Един гневен вик ги застигна, последван от виещ хор, който бързо се стопи. Последното усилие на чародея да наложи властта си над своите кученца.

Синдер видя как Скарлет разтърси глава, за да прогони мъглата от ума си, а сетне се изправи на крака.

— Хвани се някъде, ако можеш — извика Скарлет, докато накуцваше към пилотската кабина. — Кораб, пусни магнитните повдигачи и включи двигателите на пълна мощност!

Синдер се отпусна на пода, като още стискаше пистолета. Само след секунди корабът се издигна от Земята и полетя в небето.

Глава четиридесет и трета

Кай се беше изпотил от усилието, което полагаше, да не повърне. Очите му смъдяха, но не можеше да ги отлепи от нетскрийна. Все едно гледаше много слаб филм на ужасите — прекалено страховит и фантастичен, за да бъде истински.

Видеовръзката се предаваше от централния площад, където само преди няколко дни се беше състоял седмичният пазарен ден и годишният фестивал с неговата коронация. Тела се валяха по площада, а пролятата им кръв чернееше под мигащите билбордове. Повечето трупове бяха струпани близо до входа на един нощен ресторант — един от малкото, които са били отворени и пълни с посетители в полунощ, когато беше започнало нападението.

Бяха му съобщили, че в ресторанта по това време е имало само един нападател, но Кай беше сигурен, че при цялата тази сеч трябва да са били повече. Как би могъл един мъж да убие толкова много хора?

Картината се смени и показа един хотел в Токио точно когато мъж с изцъклен поглед захвърли нечие безжизнено тяло в една колона. Кай се сви от удара и извърна лице.

— Изключи го! Не мога повече да гледам! Къде е полицията?

— Прави всичко по силите си да спре атаките, Ваше Величество — отвърна Торин зад гърба му, — но се иска време да се мобилизират и да направят организиран опит да отвърнат на удара. Нападението е невиждано досега. Толкова… нечовешко. Тези мъже се движат бързо, рядко се застояват на една улица повече от няколко минути, а това време им е достатъчно да убият всеки, който се намира там, и след това се преместват в нова част на града. — Гласът на Торин секна, сякаш беше чул надигащата се в гласа му паника и трябваше да поспре да говори, преди да го е завладяла. Той се покашля. — Екран, покажи основните новини от света.

В стаята се чу бръмчене и шестима водещи обявиха една и съща новина: неочаквани нападения, психопати убийци, чудовища, неизвестен брой жертви, хаос на цялата планета.

Четири града бяха ударени в Републиката: Нов Пекин, Мумбай, Токио и Манила. Още десет бяха станали жертва на атаките в останалите пет страни на Земята: Мексико Сити, Ню Йорк, Сао Паоло, Кайро, Лагос, Лондон, Москва, Париж, Истанбул и Сидни.

Общо четиринадесет града, макар да беше невъзможно да се даде точният брой на нападателите. Според сведенията на очевидците не повече от двайсет-трийсет човека стояха зад атаките на всяко укрепление.

Кай се напъна да пресметне числата наум. Триста мъже, най-много четиристотин.

Това изглеждаше невъзможно — броят на убитите продължаваше да расте, а нападнатите градове започнаха да търсят помощ от съседите си, за да откарат ранените в тамошните болници.

По думите на някои хора убитите бяха около десет хиляди — за по-малко от два часа — от ръцете на триста-четиристотин мъже.

Триста-четиристотин лунитяни. Той знаеше, знаеше, че Левана стои зад всичко това. В два от нападнатите градове оцелели твърдяха, че са видели сред мъжете и кралски чародеи. И макар че двамата свидетели не бяха на себе си от загубата на кръв, Кай им вярваше. Съвсем логично беше най-ценените слуги на кралицата да имат пръст в това дело. И също така беше логично, че те самите не участваха пряко в кръвопролитията, а дирижираха нападенията чрез своите пешки.

Кай се отдалечи от екрана, като търкаше очите си с пръсти.

Той беше виновен за всичко. Левана беше причинила тези ужаси заради него.

Заради него и Синдер.

— Това е война — обади се кралица Камила от Обединеното кралство. — Тя ни обявява война.

Кай се отпусна на бюрото си. Всички бяха мълчали толкова дълбоко, омагьосани от репортажите, които вървяха на екрана, че той беше забравил, че световната конференция с другите лидери от Съюза още не беше завършила.

Гласът на министър-председателя на Африка, Камин, отекна от високоговорителите, кипнал от недоволство:

— Първо петнайсет години чумата, а сега и това! И за какво? Левана е разстроена, че един-единствен затворник е избягал, така ли? Едно нищо и никакво момиче? Едва ли! Използвала е това като повод. Иска да ни направи за смях!

— Аз ще наредя незабавна евакуация на хората от всички големи градове — обади се американският президент Варгас. — Можем поне да опитаме да спрем кръвопролитията.

Европейският министър-председател Бромстад се намеси:

— Преди да поемете по този път, боя се, че трябва да ви съобщя някои още по-обезпокоителни новини.

Брадичката на Кай падна на гърдите му — беше победен. Изкуши се да запуши ушите си, за да не чува. Не искаше повече да слуша, но все пак се взе в ръце.

— Атаката не е проведена единствено в големите метрополиси — изрече Бромстад. — Току-що бях информиран, че освен Париж, Москва и Истанбул е било нападнато и едно малко градче. Рийо, селскостопански град в Южна Франция. Население — три хиляди и осемстотин души.

— Три хиляди и осемстотин! — възкликна кралица Камила. — Защо й е било да атакува такова малко градче?

— За да ни обърка — обясни австралийският генерал-губернатор Уилямс. — За да ни накара да повярваме, че атаките са безцелни! Иска да ни уплаши, че може да ни удари, където си пожелае, по всяко време! Съвсем в неин стил е!

Тогава, без да чука, в кабинета на Кай влетя министър Хюи. Кай скочи — за миг си помисли, че министърът е някой лунатик, втурнал се да го убие, но после пулсът му започна да се успокоява отново.

— Някакви новини?

Хюи кимна. Кай забеляза, че през изминалата седмица лицето му се бе състарило с години.

— Забелязали са Лин Синдер.

Кай преглътна възклицанието си и скочи от бюрото.

— Какво? Чий беше този глас? — попита Камила. — Какво е станало с Лин Синдер?

— Трябва да се погрижа за други дела — рече Кай. — Прекрати конференцията! — Протестните възклицания бяха заглушени незабавно и изопнат докрай, Кай насочи цялото си внимание към министъра. — Е?

— Трима военни офицери са успели да я проследят, като са използвали чипа на починалата й заварена сестра, Лин Пеони — точно както и настойникът й ни каза. Открихме я в едно малко градче в Южна Франция минути преди нападението.

— Южна… — Кай зяпна Торин точно когато съветникът му, осъзнал съвпадението, стисна очи уморено. — Да не би градчето да се казва Рийо?

Хюи оцъкли очи.

— Откъде разбрахте?

Кай простена и заобиколи зад бюрото си.

— Хората на Левана са нападнали Рийо и това е единственият малък град, върху който са връхлетели. Сигурно и те са успели да я проследят. Именно затова са отишли там.

— Трябва да известим и останалите лидери от Съюза — каза Торин. — Поне знаем, че не атакува безцелно.

— Но как са я открили? Чипът на сестра й беше единствената ни диря. Как по друг начин е могла да… — Той замлъкна и прокара гневно ръце през косата си. — Ясно е като бял ден! Тя е знаела за чипа! Аз съм такъв идиот!

— Ваше Величество?

Той се завъртя към Хюи, но всъщност Торин улови погледа му.

— Не ми казвайте, че това е параноя! Тя ни подслушва! Не знам как го прави, но тя ни шпионира! Може би даже и в кабинета ми има микрофони. Така е узнала за чипа, така е разбрала кога е бил отключен кабинетът ми, за да може да влети тук без предупреждение, и така е научила, когато баща ми почина!

Лицето на Торин потъмня, но за първи път той не подхвърли ни един подигравателен коментар по адрес на Кай и абсурдните му теории.

— Е, значи сме я открили, така ли? Синдер?

По челото на Хюи трепна неловко смущение.

— Съжалявам, Ваше Величество. След като атаката е започнала, тя е успяла да се измъкне сред хаоса. Намерихме чипа в една ферма извън Рийо, в близост до следи, които показваха, че оттам е излетял кораб. Работим по задържането на всеки, който може да я е видял, но за съжаление… тримата офицери, които първи са я разпознали, са били убити при нападението.

Кай се разтресе и в цялото му тяло избухна пожар — отвътре навън. Той хвърли гневен поглед към тавана и почти изкрещя:

— Е, видяхте ли това, Ваше Величество? Ако атаката ви не ни беше попречила, щяхме да успеем да я заловим! Дано сте доволна от себе си!

Като пуфтеше, той скръсти ръце на гърдите си и зачака кръвното му да спадне.

— Край — дотук сме! Прекратете издирването!

— Ваше Величество?

— Искам всички военни офицери и полицаи, с които разполагаме, да се съсредоточат в издирването на мъжете, които ни нападат, и да сложат край на атаката им. Това е новият ни приоритет.

Сякаш облекчен от решението, Хюи се поклони рязко и излезе от кабинета, оставяйки вратата отворена след себе си.

— Ваше Величество — обади се Торин, — не оспорвам този ваш ход, но все пак трябва да помислим каква ще бъде реакцията на Левана. Не трябва да пренебрегваме възможността, че тази атака, с всичките й ужаси, е просто дребна неприятност в сравнение с онова, на което тя е способна в действителност. Може би трябва да опитаме да я усмирим, преди да е причинила още по-големи щети.

— Знам. — Кай се обърна с лице към екрана и уплашените водещи на новините, които мрънкаха нещо. — Не съм забравил онези снимки, с които разполага Американската република.

Хлад полази по гърба му, когато си спомни за тях — стотици строени войници, всеки от които беше кръстоска между човек и звяр. Стърчащи зъби и огромни нокти, прегърбени рамене и фин слой козина по широките им ръце.

Мъжете, които бяха нападнали Земята, сега бяха жестоки, диви и безмилостни — в това нямаше съмнение. Но те все пак бяха просто хора. И Кай подозираше, че бяха само предвестник на онова, в което армията на Левана можеше да се превърне.

И той си бе мислил, че не можеше да я мрази повече. Че най-чудовищното деяние, на което беше способна, беше да скрие, както той вярваше, лекарството против летумозис от него. И да нападне една от прислужниците му, за да постигне политическите си цели. И да го застави да предаде Синдер само защото беше избягала от Луна преди много години.

Но тази жестокост не се побираше в ума му.

И по тази причина той вечно щеше да се презира заради онова, което се канеше да направи.

— Торин, ще ме оставите ли сам?

— Ваше Величество? — Ъгълчетата на очите на Торин бяха набраздени от бръчки, сякаш издялани в кожата му. Може би всички бяха поостарели несправедливо през тази седмица.

— Желаете да напусна, така ли?

Той прехапа бузата си от вътрешната страна и кимна.

Торин изви устни, но мина доста време, преди да каже и дума. Кай наблюдаваше проницателното лице на съветника си — Торин беше разбрал какво възнамеряваше да стори.

— Ваше Величество, сигурен ли сте, че не искате да обсъдим решението ви? Нека ви предложа съвета си. Нека ви помогна.

Кай се опита да се усмихне, но от усмивката не излезе нищо повече от мъчителна гримаса.

— Не мога да стоя тук, на сигурно в двореца, и да не правя нищо. Не мога да й позволя да продължи да убива. Не и с тези чудовища, не и като крие от нас лекарството против чумата, не и… какъвто и да е следващият й ход, който планира. И двамата знаем какво иска тя. И двамата знаем какво ще я спре.

— Тогава, позволете ми да остана и да ви подкрепя, Ваше Величество.

Той поклати глава.

— Това не е добър избор за Републиката. Може да е единственият, но не е добър. — Той пооправи яката си. — Републиката не бива да обвинява другиго, освен мен. Моля ви, вървете си.

Той видя как Торин пое дълбоко и мъчително въздух, а сетне се поклони дълбоко.

— Ще бъда отвън, в случай че ви потрябвам, Ваше Величество. — С изключително нещастен вид Торин напусна и затвори вратата след себе си.

Кай отиде до екрана и коремът му се сви от тревога. Опъна ризата си, измачкана от дългия ден — поне когато сигналът за нападението дойде, той си беше в кабинета. Мислеше си, че след това никога вече нямаше да може да спи нощем.

След това, което се канеше да направи сега.

И в обърканите си мисли той не можа да не си спомни за Синдер на бала. Колко щастлив се беше почувствал, когато я видя да слиза по стълбите към балната зала. Каква невинна веселост го завладя, когато спря поглед на прогизналата й от дъжда коса и смачканата й рокля. И как си помисли тогава, че този вид подхождаше напълно на най-известния механик в града. Беше сметнал, че благоприличието и модните прищевки на обществото не я интересуваха. Че тя се чувстваше толкова удобно в кожата си, че можеше да дойде на кралския бал като личен гост на императора с рошава коса и петна от машинно масло по ръкавиците и да държи главата си изправена, както и беше направила.

Така си беше мислил, преди да научи, че тя се бе втурнала на бала, за да го предупреди.

Синдер бе изложила на риск собствения си живот, за да го помоли да не приема съюза. Да не се жени за Левана. Защото след брачната церемония, щом се възкачеше на престола на Източната република, Левана възнамеряваше да го погуби.

Почувства как стомахът му се свива, защото знаеше, че Синдер има право. Знаеше, че Левана не би се поколебала да се отърве от него, щом вече нямаше да й е нужен.

Но той трябваше да спре убийствата. Трябваше да спре войната.

Не само Синдер беше в състояние да жертва себе си за нещо по-голямо.

Той пое въздух, изпусна го и се обърна към екрана.

— Установете видеовръзка с кралица Левана от Луна.

Малкият глобус в ъгъла се завъртя само веднъж и сетне екранът светна с образа на лунната кралица, забулена в своя бял дантелен воал. Представи си лицето й под покривалото — старо, мършаво, сбръчкано — но това не му помогна.

Кай усети, че тя беше очаквала връзката. Почувства, че беше подслушала всичко и вече знаеше съвсем точно какви са намеренията му. Усещаше, че под булото си тя му се присмиваше.

— Скъпи мой император Каито, каква приятна изненада! Сигурно е доста късно в Нов Пекин. Около два часа и двадесет и четири минути след полунощ. Поправете ме, ако греша.

Той преглътна отвращението си, както можа, и разтвори широко ръцете си към нея.

— Ваше Величество, умолявам ви, спрете атаката! Моля ви, отзовете войниците си!

Воалът се размести, когато тя склони главата си на една страна.

— Умолявате ме, значи? Но моля ви, продължете.

Лицето му пламна в огън.

— Невинни хора умират — жени, деца, случайни наблюдатели, които не са ви сторили никакво зло. Вие спечелихте и го знаете. Затова, моля ви, спрете атаката още сега!

— Казвате, че съм спечелила, но не казвате каква е наградата ми, млади императоре? Заловихте ли момичето киборг, което започна цялото стълкновение? Нея трябва да умолявате, не мен. Ако тя се предаде, аз ще отзова хората си. Това е предложението ми. Уведомете ме, когато сте готов да се пазарите с мен. А дотогава, лека нощ.

— Чакайте!

Тя скръсти ръце.

— Да?

Пулсът блъскаше болезнено в слепоочията му.

— Не мога да ви дам момичето. Помислихме, че сме я заловили, но тя за пореден път се е измъкнала, както, подозирам, вече сама сте научили. Но не мога да ви оставя да продължите да убивате невинни земни жители, докато ние се мъчим да намерим друг начин да я заловим.

— Боя се, че това е ваш проблем, Ваше Величество.

— Но има нещо друго, което вие желаете, нещо, което аз мога да ви предложа. И двамата знаем какво е то.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говорите.

Кай осъзна, че е стиснал ръцете си към нея умоляващо едва когато кокалчетата започнаха да го болят.

— Ако предложението ви за брачен съюз е все още в сила, приемам. Ако отзовете хората си, ще получите за награда Източната република. — При последните думи гласът му секна и той стисна здраво зъби.

И зачака, останал без дъх, защото знаеше, че всяка изминала минута означаваше нови кръвопролития по улиците на Земята.

След дълго, агонизиращо мълчание, Левана се изсмя сподавено.

— Скъпи мой императоре, та как бих могла да устоя на очарователното ви предложение?

Глава четиридесет и четвърта

Когато корабът навлезе в естествена орбита, Скарлет изпусна въздуха от горящите си дробове и се тръшна назад в пилотското кресло. Простена, когато почувства всичките си болки и рани наведнъж, а сетне се обърна с лице към товарното отделение на кораба.

Лин Синдер седеше на пода с разкрачени крака, опънати пред нея. Вълка, разперил широко ръце, лежеше в безсъзнание. Ивица кръв водеше от рампата към тялото му — там, където го беше влачил русият воин. Другият мъж беше пльоснат по корем.

— Ти си била пилот — обади се Синдер.

Лин Синдер.

Принцеса Селена.

— Баба ми ме научи. Тя беше пилот в… — Думите се изпариха и сърцето й се сви. — Но вашият кораб се справя доста добре и сам.

— Много се радвам, че съм полезна — рече безплътният глас. — Аз съм Ико. Има ли ранени?

— Всички са ранени — рече Синдер и изстена.

Скарлет се придвижи с куцукане до Вълка и седна до него.

— Ще се оправят, нали?

— Надявам се — отвърна Синдер, — но никога не съм се застоявала достатъчно дълго, че да видя ефекта, който произвеждат стрелите.

Скарлет отвори ципа на якето си и уви с него отворената рана на ръката на Вълка.

— Нали каза, че тук има превръзки?

Тя видя ужаса на Синдер при мисълта, че трябва да стане и да отиде до лазарета, но не след дълго тя все пак се надигна и се скри във вратата в другия край на товарното отделение.

Тихо стенание привлече вниманието на Скарлет към непознатия. Той се обърна по гръб и се сви.

— Къде сме? — измрънка той неясно.

— О, ти вече си буден — обади се Синдер, която се завърна с мехлем и марли. — Надявах се да останеш в безсъзнание още малко. Тишината и спокойствието започнаха да ми се отразяват добре.

Въпреки тона й Скарлет почувства облекчението, което струеше от момичето, когато пусна тубичката с мехлема на корема му. Тя подаде на Скарлет марлите заедно с още една тубичка с мехлем и един скалпел.

— Трябва да изрежем чиповете ви и да ги унищожим, преди да са ви проследили.

Мъжът седна изправен и огледа със замаян, но изпитателен поглед Скарлет. За миг тя си помисли, че беше забравил от къде се е взела, но тогава вниманието му се насочи към Вълка на пода.

— А! Значи си успяла да качиш и лудия на борда, а? Може би ще успея да му намеря някоя клетка из тия щайги. След всичко преживяно никак няма да се зарадвам, ако ни убие, докато спим.

Скарлет се намръщи и разви едно парче марля.

— Той не е животно — каза тя и се загледа в следите от нокти по едната страна на лицето на Вълка.

— Сигурна ли си?

— Мразя да се съгласявам с Трън — обади се и Синдер, — наистина мразя да се съгласявам с него, но той има право. Изобщо не знаем дали е на наша страна.

Скарлет стисна устни и измъкна нова лента.

— Ще видите, когато се събуди. Той не е… — Скарлет се поколеба и миг по-късно си даде сметка, че и себе си не можеше да убеди, че той е на тяхна страна.

— Е — каза мъжът. — Сега вече се чувствам по-спокоен. — Той направи дупка в панталоните си и намаза с мехлем раната от стрелата.

Скарлет отметна косата от лицето си, разкъса ризата на Вълка и намаза обилно дълбоките прорези по корема му.

— А ти кой си?

— Капитан Карсуел Трън. — Той зави капачето на тубичката и се облегна на стената. Ръката му хвана пушката. — А това откъде се взе?

— Скарлет я е намерила в една от щайгите — отвърна Синдер и се обърна към нетскрийна на стената. — Екран, включи се.

Екранът показа подскачащия образ на окървавен мъж, който тичаше с все сила към камерата. Чу се писък и всичко замря. Картината се смени с водещ на новините, чието лице беше пребледняло.

— Това са кадри, които получихме от атаките в Манхатън по-рано тази нощ, и източниците ни вече потвърдиха, че повече от дванайсет града в Съюза са под обсада.

Скарлет се наведе да изреже идентификационния чип от китката на Вълка. Забеляза, че той вече имаше белег там, сякаш чипът му е бил поставен съвсем скоро.

Водещият продължи:

— Призоваваме гражданите да не напускат домовете си и да заключат вратите и прозорците си. Сега ще се включим пряко от Капитолия, където президентът Варгас ще направи обръщение.

Един стон накара всички да обърнат очи към Вълка. С ъгъла на окото си Скарлет видя как капитан Трън вдигна пушката и я насочи в гърдите му.

Тя остави настрани скалпела и двата идентификационни чипа, а сетне обърна леко лицето на Вълка към себе си.

— Добре ли си?

Той вдигна замъгления си поглед към нея, но след това внезапно се отскубна, претърколи се настрани и повърна на пода. Скарлет потрепери.

— Извинявай — рече Синдер. — Това вероятно е страничен ефект от упоителните вещества.

— Мамичко! Добре, че това не ми се случи на мен! Щях да умра от срам!

Вълка обърса устните си и отново се отпусна немощно по гръб, като при всяко движение се свиваше от болка. Свъси вежди и с присвити очи погледна нагоре към Скарлет. Те бяха върнали обичайния си яркозелен цвят и в тях вече не се четеше животински глад.

— Ти си жива.

Тя затъкна една къдрица зад ухото си, объркана от облекчението, което изпитваше. Това беше мъжът, който я бе предал в ръцете на онези чудовища. Трябваше да го мрази, но тя не можеше да мисли за друго, освен за отчаянието му, когато я бе целунал във влака и когато я беше помолил да не отива да търси баба си.

— Благодарение на теб.

Трън се изсмя.

— Благодарение на него ли?

Вълка се опита да погледне към Трън, но не можа да извърти врата си достатъчно.

— Къде сме?

— На борда на товарен кораб, който орбитира около Земята — отвърна Синдер. — Извинявай за успокоителните. Помислих си, че ще я изядеш.

— И аз така си помислих. — Лицето му потъмня, когато видя металната ръка на Синдер. — Кралицата ми те издирва.

Трън повдигна вежди.

— А, това вече трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, че го взехме на кораба, нали?

— Той сега е по-добър — защити го Скарлет. — Нали, Вълк?

Той поклати глава.

— Не трябваше да ме взимате с вас. Така само ще ви изложа на опасност. Трябваше да ме оставите на Земята. Трябваше да ме убиете.

Трън пусна предпазителя на пушката.

— Не ставай глупав — каза му Скарлет. — Те са те направили такъв. Ти нямаш никаква вина.

Вълка я погледна — като че ли говореше на упорито дете.

— Скарлет… ако нещо се случи с теб заради мен…

— Имаш ли намерение да нараниш някого на този кораб, или не? — обади се Синдер и прекъсна разговора им.

Вълка примигна към нея, към Трън, а после и към Скарлет, върху която очите му се застояха по-дълго.

— Не — прошепна той.

След три секунди тялото на Синдер се отпусна.

— Казва истината.

— Моля? — възкликна Трън. — И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Кай ще направи изявление! — Гласът на Ико гръмна оглушително на кораба, а сетне звукът на нетскрийна се увеличи.

Отново говореше някакъв водещ:

— … изглежда, че всички атаки са прекратени. Ще ви държим в течение за последните новини. А сега отиваме в Източната република, където очакваме да започне извънредното изявление на император Каито.

Речта му беше прекъсната и картината се смени със залата за пресконференции на ИР, където Кай стоеше пред трибуната. Синдер сви на топка в юмруците си крачолите на панталона си.

— Синдер е влюбена до уши в него — каза Трън с гръмък шепот.

— Че не е ли с всички ни така? — обади се Ико.

За миг Кай сякаш се смути под ярките светлини, но вълнението му премина, щом изправи раменете си.

— Всички знаете защо свиках тази среднощна пресконференция и ви благодаря, че се отзовахте толкова бързо. Надявам се да отговоря на някои от въпросите, които си задавате, откакто започнаха нападенията преди почти три часа и половина.

Вълка изсъска от болка, когато се изправи, за да вижда по-добре. Пръстите на Скарлет се затегнаха около ръката му.

— Ще потвърдя, че тези мъже идват от Луна. Нашите учени започнаха да провеждат тестове с тялото на един от тях, който е бил убит от полицията в Токио, и те потвърдиха, че това са войници, създадени чрез методите на генното инженерство. По всичко личи, че това са лунитяни, чиито тела са комбинирани с нервната верига на някакъв хибриден вълк. Ясно е, че изненадващата им атака е била дирижирана така, че те да всеят ужас, смут и хаос сред основните градове на Земята. И в това, смея да кажа, те имаха успех.

Мнозина от вас знаят добре, че почти от самото начало на своето управление кралица Левана заплашва да обяви война на Земята. Ако се питате защо е избрала именно този момент, за да започне атаките си след толкова дълги години на заплахи… причината съм аз.

Скарлет видя как Синдер придърпа коленете до гърдите си и започна да ги стиска, дордето ръцете й затрепериха.

— Кралица Левана е разгневена от моята неспособност да спазвам договора между Луна и Земя, според който всички лунни бегълци трябва да бъдат арестувани и върнати на Луна. Кралица Левана съвсем ясно показа очакванията си по този въпрос, а аз не съумях да им отговоря.

Необичаен звук се изтръгна от гърлото на Синдер — писък или хленч — и тя затисна устата си с металната си ръка, за да го заглуши.

— Поради тази причина считам, че върху мен пада отговорността да сложа край на тези нападения и да предотвратя една пълномащабна война, след като имам силата да го направя. И аз точно това сторих. И по единствения начин, по който можах. — Погледът му прониза стената в дъното на залата, сякаш се чувстваше твърде унизен да погледне журналистите в очите. — Аз приех брачния съюз с кралица Левана от Луна.

Уплашен вик се изтръгна от Синдер и тя скочи на крака.

— Не! Не!

— В замяна — продължи Кай, — кралица Левана се съгласи да спре по-нататъшните атаки. Сватбата е насрочена за следващото пълнолуние, на двайсет и петия ден от месец септември, а след брачната церемония ще се състои и коронясването на кралица Левана като императрица на Източната република. Изтеглянето на всички лунни войници от територията на Земята ще започне на следващия ден.

— Не! — изкрещя Синдер и като свали ботуша от крака си, замери с него екрана. — Идиот такъв! Ах, ти, идиот такъв!

— Щом имаме нова информация, аз и кабинетът ми ще ви я дадем в следващите дни. Тази вечер няма да отговарям на никакви въпроси. Благодаря ви. — Въпреки това залата се изпълни с шумна глъчка от въпроси, но, без да им обръща внимание, Кай слезе от подиума като победен генерал.

Синдер се завъртя и изрита близката щайга с голия си метален крак.

— Той знае, че това е нейно дело, и пак ще й даде всичко, каквото поиска! Тя е отговорна за смъртта на хилядите земляни, а сега ще стане и императрица! — Тя закрачи по пода, забеляза двата окървавени чипа до Скарлет и безмилостно ги стъпка на парчета, а накрая ги стри в пода с петата си. — И за колко време ще й стигне това? За месец? Или седмица? Та аз нали го предупредих! Обясних му, че възнамерява да използва Републиката като средство, за да обяви война на останалите страни на Земята! А той пак ще се жени за нея! И така ще й даде пълен контрол над всички ни! И всичко — само заради него!

Скарлет скръсти ръце на гърдите си.

— На мен ми се струва — рече тя и гласът й се повиши, съперничейки си с този на Синдер, — че това ще се случи само заради теб!

Тирадата на Синдер секна и тя зяпна Скарлет с отворена уста. Помежду им Трън сложи брадичка в дланта си, сякаш гледаше някое забавно шоу. Въпреки че другата му ръка още стискаше пушката, насочена в главата на Вълка.

— Ти знаеш защо е наредила да започнат нападенията — каза Скарлет и въпреки протестите на мускулите й се изправи на крака. — Знаеш защо иска да те залови.

Яростта на Синдер се уталожи.

— Значи баба ти ти е казала.

— Да, каза ми. Онова, което ме отвращава, е, че си позволила това да се случи!

Като гледаше кръвнишки, Синдер се наведе и свали и другия си ботуш. Скарлет се сви назад, но Синдер го метна в ъгъла.

— А ти какво искаш да направя? Просто да отида и да се предам, така ли? Да направя саможертва с надеждата, че това ще я удовлетвори? И дотам ще се стигне рано или късно.

— Не говоря за арестуването ти на бала. Говоря за по-рано. Защо не си направила нищо да я спреш? Хората разчитат на теб. Те вярват, че ти можеш да промениш нещата! А ти какво правиш? Бягаш и се криеш! Баба ми не умря, за да можеш ти да живееш като беглец, като страхливка, която се бои да предприеме нещо!

— Ъъ, объркан съм — намеси се Трън и вдигна пръст във въздуха. — За какво говорим?

Скарлет хвърли поглед към капитана.

— Ти няма ли да свалиш тая пушка най-сетне от Вълка?

Трън хвърли пушката настрана и сключи ръцете си в скута си.

— И той дори не знае, нали? — нахвърли се Скарлет върху Синдер. — Изложила си на опасност живота му, живота на всички ни, а той дори не знае защо!

— По-сложно е, отколкото изглежда.

— Така ли?

— Та аз самата не знаех допреди седмица! Научих коя съм ден след бала, докато седях в килията в затвора и се подготвях да ме предадат като трофей на Левана. И между бягството от затвора, с цялата армия на Източната република по петите ми, и опита ми да спася твоя живот не ми остана много време да сваля режима на Левана. Съжалявам, ако съм те разочаровала, но ти какво очакваш от мен?

Скарлет отстъпи назад — в главата й пулсираше главоболие.

— Как така не си знаела?

— Защото баба ти ме е пратила по влака за Нов Пекин, без да си направи труда да ми каже нищо.

— Но не е ли това причината да отидеш на бала?

— Не, звезди! Мислиш ли, че съм толкова глупава да се изправя срещу Левана, ако знаех истината? — Тя се поколеба. — Е, знам ли и аз. Може би… заради Кай, но… — Тя хвана главата си с две ръце. — Не знам! Не знаех!

Изведнъж на Скарлет й се зави свят от гнева, от прилива на кръв, от изтощението. И не можа да каже друго, освен едно смутено:

— О!

Трън се закашля.

— Все така съм объркан.

Синдер въздъхна, отпусна се на една щайга и се вгледа в различните си ръце. Тя сгърчи цялото си лице, сякаш се готвеше за удар, и измрънка:

— Аз съм принцеса Селена.

Трън изсумтя и всички се обърнаха към него.

Той примигна.

— Ама какво? Наистина ли?

— Наистина.

Шеговитата усмивка замръзна на устните му.

Последва тежко мълчание, което беше прекъснато от вибрация под краката им и гласа на Ико:

— Не разбирам.

— Ставаме двама — каза Трън. — И откога?

Синдер сви рамене.

— Трябваше да ти кажа, но… Не знаех дали мога да ти се доверя и си помислих, че ако успея да намеря Мишел Беноа, тя ще ми обясни някои неща, ще ми каже как съм се озовала тук, как съм се превърнала в това. — Тя вдигна и двете си ръце, а сетне ги пусна вяло в скута си. — … и тогава може би щях да реша какво да правя. — Тя въздъхна. — Ико, съжалявам, наистина. Кълна се, и аз не знаех преди.

Трън затвори зиналата си уста и се почеса по брадичката.

— Ти си принцеса Селена — каза той, сякаш опитваше думите. — Лудото момиче киборг е принцеса Селена.

— Дарбата ти още ли е непокътната? — попита Вълка. Той седеше превит, като се стараеше да не натоварва хълбока си.

— Така мисля — отвърна Синдер и се размърда неспокойно. — Все още се уча как да я използвам.

— Тя установи контрол над един от специалните агенти — обади се Скарлет. — Видях я, когато го направи.

Синдер погледна надолу.

— Само донякъде. Не успях да задържа контрола.

— Съумяла си да изманипулираш някой от глутницата? Докато Яил е бил там?

— Да, но беше ужасно. Можах да стигна само до един от тях и почти припаднах.

Рязък смях я накара да замълчи, а сетне Вълка се разкашля болезнено. Но дори тогава развеселеното изражение не напусна лицето му.

— Значи затова Левана те търси под дърво и камък. Ти си по-силна от нея. Или… би могла да станеш с малко упражнения.

Синдер поклати глава.

— Ти не разбираш. Онзи чародей държеше под контрола си седем мъже, а аз едва успях да се справя и с един. Много по-слаба съм от тях.

— Не, ти не разбираш — отвърна Вълка. — Начело на всяка глутница стои по един чародей, който ни контролира, когато животинските ни инстинкти вземат връх и не можем да мислим за друго, освен как да убиваме. Те изменят лунната ни дарба и я използват, за да ни превърнат в чудовища — е, с помощта и на някои физически изменения също. Но всичко е свързано с господаря ни. Повечето лунитяни изобщо не могат да ни контролират — те дори ни мислят за щитове — и дори господарите ни, които обикновено могат да подчинят стотици обикновени хора наведнъж, могат да упражняват влияние на около една дузина оперативни агенти. Точно затова и глутниците ни са толкова малобройни. Разбираш ли?

— Не — едновременно отвърнаха Синдер и Трън.

Вълка продължаваше да се усмихва.

— Дори най-талантливите чародеи могат да контролират дузина оперативни — най-много петнайсет — и това след години на генетични изменения и тренировки. А ти си успяла при първия си опит да отвлечеш един оперативен от господаря му? С малко упражнения. — Видът му показваше, че му идва да се разсмее на глас. — Не бих си го помислил доскоро, но сега, като претегля нещата, Нейно Величество май има пълно основание да се бои от теб, принцесо.

Синдер трепна.

— Не ме наричай така.

— Предполагам, че ти наистина искаш да се бориш срещу нея — продължи Вълка, — като съдя по реакцията ти на изявлението на императора.

Синдер поклати глава.

— Нямам ни най-малка идея как да… Не знам нищичко за това какво е нужно, за да управляваш и да ръководиш, и…

— Но толкова много хора вярват, че ти можеш да я спреш — обади се Скарлет. — Баба ми умря, за да можеш ти да получиш този шанс. Няма да позволя саможертвата й да отиде на вятъра.

— И аз ще ти помогна — добави Вълка. — Можеш да упражняваш способностите си върху мен. — Той се отпусна назад — тялото му се бе изнурило от дългото седене. — Освен това, ако ти наистина си онази, която твърдиш, тогава ти си моята истинска кралица. И имаш верността ми.

Синдер поклати глава и скокна от щайгата.

— Не ти искам верността.

Скарлет скръсти ръце на хълбок.

— И какво искаш тогава?

— Искам… искам малко време да помисля върху всичко и да реша какво да правя след това, без всички да ми дрънкате в ушите! — Синдер закрачи с тежки, ядни крачки към главния коридор и през една крачка се чуваше силното дрънчене на металния й крак, който се удряше в пода.

Когато останаха сами, Трън изсвири тихо с уста.

— Знам, знам. Изглежда малко… — той кръстоса очите си и завъртя и двете си ръце край ушите си, — но това е част от очарованието й. Трябва само да свикнете.

Глава четиридесет и пета

Беше наредила да й построят моста от много специално стъкло, така че да може да наблюдава войниците си отгоре: да ги наблюдава, докато тренират, докато се бият, докато се адаптират към новите си мутации — и всичко това, без самата тя да може да бъде забелязана. Вниманието й сега беше ангажирано от една нова глутница, чиито генетични трансформации бяха завършили само преди няколко дни. Бяха още толкова млади. Просто едни момчета — дванайсетгодишни, не повече.

Но бяха направо фантастични — някои стояха настрани от групата и непрестанно поглаждаха изящната козина на гърба на дланите си; или подскачаха напред-назад на краката си, чиято структура беше изменена, а пък други вече се караха шумно и се подиграваха един на друг.

И завоюваха мястото си. Определяха си йерархията.

Точно като животните, каквито си бяха.

Всеки чародей правеше мълчаливи знаци на подчинените си, които му бяха зачислени, превеждайки ги през редица бойни строеве. Това също винаги я бе очаровало. Как някои налагаха насила контрола си, докато други — подобно на грижовни майки, се опитваха да подмамят малките зверчета.

Наблюдаваше най-младото крило с растящо удоволствие. Седем от тях се бяха наредили безропотно, но едно кутре стоеше настрани от другите. Беше застанало на четири крака, ръмжеше с оголени зъби на чародейката и приличаше на вълк повече от всички останали. В златните му очи светеше недоволство и омраза.

От този щеше да излезе алфа. Беше сигурна.

Тя наклони глава, но не свали очи от момчето.

— Сибил.

Токчетата на главната чародейка изчаткаха по стъкления под. Тя долови как дрехата й се надипли, когато Сибил се поклони.

А долу в пещерата кутрето кръстосваше в кръг около господарката си — едно младо русокосо момиче, бледо като призрак в черната си дреха.

— Всички специални агенти временно бяха освободени от мисиите си и отново се укриват. Изчислихме, че има двеста и шестдесет убити сред тях.

— Земляните скоро ще забележат татуировките, ако това все още не се е случило. Погрижи се да ги замаскират добре.

— Разбира се, Ваше Величество. Боя се, че трябва да ви докладвам и за смъртта на един чародей.

Левана вдигна очи, очаквайки за миг да улови в стъклото отражението на Сибил, но там нямаше нищо, не и на този прозорец. Нито на който и да е кралски прозорец. Беше се погрижила за това. Но дори след всичките тези години не беше свикнала напълно.

Тя повдигна вежди и подкани Сибил да продължи.

— Става дума за чародея Яил. Бил е прострелян в гърдите.

— Яил ли? Не е в негов стил да напусне убежището си дори по време на битка.

— Един от неговите зверове ми съобщи, че Лин Синдер се е появила — изглежда е опитал да я залови лично.

Ноздрите на Левана се разшириха и тя отново се обърна към тренировъчните бази точно когато малкото кутре се нахвърли върху господарката си. Момичето изпищя и падна по гръб, но след това цялото й тяло се скова от концентрация. Дори от наблюдателната си кула Левана виждаше капките пот, които избиваха по челото й и се търкулваха надолу по слепоочията й.

Кутрето отвори устата си и зъбите му проблеснаха, но после се поколеба.

Левана не можеше да каже кое надви животинския му инстинкт — дали контролът, който се опитваше да наложи чародейката, или остатъците от лунното момче, които все още придружаваха мислите в главата му.

— Глутницата на Яил вече се е разпуснала, с изключение на една бета, открита в парижката крепост. Ще изпратя Еймъри да ги прибере.

Кутрето падна от господарката си и се сви на топка до нея. Трепереше. Скимтеше. Очевидно изпитваше болка.

Като залиташе, чародейката се изправи на крака и изтупа черния реголитен прах от якето си. Той беше навсякъде в тези пещери — естествено образуваните тръби от лава, които никога нямаше да се изчистят от него, без значение колко дълго още продължаваха да строят вътре в тях. Левана ненавиждаше праха, ненавиждаше как полепва по косата и по ноктите й, как пълнеше дробовете й. Щом можеше, винаги се стремеше да отбягва тръбите, като предпочиташе да стои в светлия, лъскав купол, под който се намираше столицата на Луна и дворецът й.

— Ваше Величество? — обади се Сибил.

— Не, не пращай Еймъри — рече тя, без да сваля очи от кутрето, което се гърчеше в болки. И продължаваше да се бори срещу контрола на господарката си. Продължаваше да се мъчи да запази разума си. Продължаваше да иска да е малко момче. А не войник. Или чудовище.

Нито пешка.

— Остави глутницата на Яил да си върви. Специалните агенти свършиха работата си.

Най-сетне кутрето спря да се превива. Нежната козина на лицето му беше мокра от сълзите, докато лежеше там задъхано.

Погледът на господарката му беше жесток и толкова животински, колкото и на поверениците й. Левана почти чуваше заповедите на жената, макар че ни една дума не излезе от устата й. Каза му да се изправи. Да се строи в редицата при другите. Да й се подчини. И момчето се подчини. Като се движеше бавно и болезнено, то се изправи на стройните си крака и се нареди в строя. С наведена глава. И приведени рамене.

Като куче, което бяха нахокали.

— Тези войници почти са готови — каза Левана. — Генетичните им изменения са завършени, чародеите им са подготвени. Следващия път, когато ударим Земята, тези мъже ще водят атаката и тогава няма да ги крием.

— Да, Ваше Величество. — Сибил се поклони и този път Левана почувства как уважението й се стелеше и от нея, не само от думите й. — Ще ми позволите ли да ви поднеса най-топлите си поздравления по случай годежа ви, кралице моя.

Лявата ръка на Левана се сви и тя прокара палец по шлифованата каменна халка на пръста си. Винаги я бе прикривала в своето обаяние. Не беше сигурна дали имаше жив човек, който да знае, че тя все още я носи. Дори тя самата често забравяше, че е там, но тази вечер, след като принц Каито беше приел брачния съюз, пръстът й беше изтръпнал.

— Благодаря, Сибил. Това е всичко.

Нов поклон, а след него и отдалечаващите се стъпки.

Долу строените войници започваха да се разпускат, тъй като подготовката за деня беше завършила. Чародеите отведоха войниците в отделните пещери в естествения лабиринт под лицето на Луната.

Беше странно да наблюдава тези мъже и момчета, тези създания, които по времето на родителите й не бяха нищо повече от един експеримент, но под нейно управление се бяха превърнали в реалност. Интелигентността на хора, инстинктите на вълци, податливостта на деца. Създаваха у нея чувство на напрегнатост, каквото не бе изпитвала с години. Толкова много лунитяни, с такива особени мозъчни вълни, които и тя самата не можеше да контролира. Не и всички наведнъж.

Тези зверове, тези творения на науката никога нямаше да я обикнат.

Не и както хората от Луна я обичаха.

Не и както скоро щяха да я обикнат хората на Земята.

Глава четиридесет и шеста

Часове наред Скарлет плака, свита на кълбо на долното легло в новата си каюта. Всяко ридание отекваше в мускулите й, които я боляха, но болката я караше да плаче още по-силно, когато си спомнеше всичко.

Адреналинът, гневът и отричането си бяха отишли, още докато преравяше гардероба, когато намери една военна униформа, сгъната почти в най-долното чекмедже. И макар че американската униформа беше цялата в сиво и бяло, вместо със смесицата от сини цветове на европейските пилоти, тя пак поразително приличаше на дрехите, които баба й беше носила в дните си на военна служба.

Тя стисна чисто бялата тениска до себе си и плака в нея толкова дълго, че я изцапа почти колкото дрехите, които бяха на нея и искаше да смени.

Цялото й тяло пулсираше тежко, когато най-накрая сълзите й започнаха да пресъхват. Задъхана тежко, тя се завъртя по гръб и обърса последните вадички в памучната тениска.

Всеки път щом сълзите й стихваха, в главата й отекваха думите „Grand-mere вече я няма“ и тогава се изсипваше нов порой. Но думите ставаха все по-кухи, а болката се превръщаше в безчувственост.

Стомахът й изкъркори.

Скарлет простена, сложи ръка отгоре му и се запита дали, ако затвори очи и заспи, тялото й щеше да забрави, че не е яла повече от ден. Но докато си лежеше там и се молеше безчувствеността да я обхване цялата, коремът й отново изръмжа. По-силно.

Скарлет подсмръкна ядосано. Като се улови за леглото над нея, тя се изправи и седна. Главата й беше замаяна от обезводняването, но с малко залитане успя да стигне до вратата.

Щом я отвори, от кухнята се чу някакъв трясък. Като надникна в коридора, тя видя, че Вълка се е навел над плота и държи една консерва.

Тя пристъпи под светлината на кухнята и видя, че върху етикета на консервата имаше нарисувани червени домати. Като се съдеше по вдлъбнатините отстрани на кутията, Вълка се беше опитал да я отвори с вилица.

Той вдигна погледа си към нея и тя остана доволна, че не беше единствената, чието лице се беше зачервило.

— Защо ще слагат храна в това нещо, ако след това няма да могат да го отворят?

Тя прехапа устните си, за да не се засмее слабо, без да е сигурна дали от съжаление, или веселост.

— А ти опита ли с отварачката за консерви?

Вълка я погледна озадачено, докато тя заобиколи масата и прерови най-горното шкафче.

— Ние на Земята си имаме всякакви уреди като този тук — рече тя и извади отварачката. Завъртя я по капака на консервата, като я усукваше бавно по ръба.

Бузите те на Вълка порозовяха, когато повдигна капака и се намръщи пред яркочервената каша.

— Не това очаквах да видя.

— Това не са пресни домати от градината, на каквито си свикнал, но няма как — ще трябва да минем с тези. — Като се разтърси в шкафа, Скарлет извади една консерва с маслини и буркан с мариновани сърчица артишок. — Ето, сега ще си направим една антипаста.

Тогава усети съвсем лек допир в косата си и се отдръпна. Вълка отпусна ръката си и стисна ръба на плота.

— Съжалявам. Имаш… косата ти.

Скарлет остави бурканите, опипа косата си и откри, че се е заплела на възли и стърчи навсякъде като разплетена кошница. Тя бутна маслините към Вълка.

— Я опитай да ги отвориш с отварачката.

Тя разсеяно започна да разплита възлите, а в това време намери една вилица и седна на дългата маса. През годините върху нея бяха издълбани инициалите на много войници и това й напомни за килията й в операта. Макар че на кораба беше несравнимо по-добре, отколкото да стои арестувана в онова подземие, затвореното пространство я притискаше, почти я задушаваше. Знаеше, че баба й сигурно е била назначена на подобен кораб по време на службата си в армията. Нищо чудно тогава, че, когато се беше пенсионирала, беше избрала фермата с откритото небе и далечния хоризонт.

Дано Емили да се грижи за животните.

Когато не можа да открие повече възли, тя приглади косата си с две ръце и отви капака на буркана с артишока. Като погледна нагоре, видя, че Вълка все така стои с доматите и маслините във всяка ръка.

— Добре ли си?

Очите му светнаха. Паника, помисли си тя. А може би страх.

— Защо ме доведе тук? — попита той. — Защо не ме остави?

Скарлет погледна надолу, набучи едно плодче с формата на сърчице и се загледа, докато мазнината се оттичаше в буркана.

— Не знам. Не съм се спряла, за да претегля на кантар плюсовете и минусите. — Тя остави плодчето да падне обратно в маринатата. — Но не ми се струваше правилно да те зарежа там.

Той й обърна гръб, остави кутиите на плота и взе отварачката. От третия опит успя да я захване за ръба на консервата и да я завърти по края й.

— Ти защо не ми каза истината? — попита го Скарлет. — Преди да стигнем в Париж.

— Това нищо нямаше да промени. — Той остави отворените кутии на масата. — Ти пак щеше да настояваш да отидеш при баба си. Мислех си, че ще мога да те защитя пред Яил, да го убедя, че си безполезна и трябва да те пусне да си вървиш. Но можех да извърша това само ако им останех верен.

Скарлет отново прободе плодчето с форма на сърчице и го мушна в устата си. Не искаше да мисли какво би станало, ако бяха направили това или онова. Не искаше да умува над всички възможности, които можеха да свършат с благополучното им завръщане с баба й обратно във фермата. Дори не знаеше дали тези възможности наистина съществуваха.

Вълка свали поглед и се намести на пейката срещу нея, като при всяко движение лицето му се сгърчваше от болка. Когато се настани, извади един домат от консервата и го мушна в устата си. Носът му се сбърчи. Имаше вид, сякаш беше лапнал червей, който преглъщаше с мъка.

Скарлет стисна устните си, за да не се разсмее.

— Виждам, че оценяваш градинските ми домати сега, а?

— Оценявам всичко, което си ми дала. — Той взе маслините и ги подуши, като се пазеше да не бъде изигран отново. — Макар че нищо не съм заслужил.

Скарлет прехапа устни. Помисли си, че той не говореше за зеленчуците.

Като наведе глава, тя топна вилицата си в консервата с маслините, които Вълка държеше в ръката си, и успя да набучи две на остриетата й.

Хранеха се мълчаливо, а Вълка установи, че маслините му харесват, но се прежали да хапне още два подгизнали домата, докато Скарлет накрая му предложи един артишок. Комбинацията от двете, както констатираха и двамата, беше почти поносима.

— Ще е хубаво, ако има и малко хляб — каза Скарлет и огледа откритите лавици зад Вълка, на които имаше различни чинии и големи чаши за кафе с герба на американската република.

— Толкова съжалявам.

Тя настръхна и все пак се осмели да го погледне, но той гледаше втренчено в консервата от домати и почти я бе смачкал в ръцете си.

— Отделих те от всичко, което е важно за теб. И баба ти.

— Недей, Вълк. Не говори така. Не можем да променим станалото и… а и нали ти ми даде онзи чип. Ти ме отърва от Ран.

Той преви раменете си. Половината от косата му беше рошава, буйна и нормална, а другата беше сплъстена от засъхналата кръв.

— Яил ми каза, че щял да те измъчва. Смяташе, че така ще накара баба ти да проговори. И аз просто не можах…

Скарлет потрепери и затвори очи.

— Знаех, че ще ме убият, когато научат, но… — Той с трудност намираше думите и затова остро въздъхна. — Мисля, че осъзнах, че по-скоро бих умрял, защото съм предал тях, отколкото да живея, защото съм предал теб.

Скарлет избърса в дънките си мазните си пръсти.

— Връщах се за теб и баба ти, когато видях, че Ран те преследва. В главата ми цареше такава бъркотия, че не можех да мисля ясно и честно, не знам дали исках да ви помогна, или да ви убия и двете. И тогава, когато Ран те хвърли в статуята, нещо просто… — Кокалчетата му побеляха. Той поклати глава и връхчетата на косата му се поклатиха. — Няма значение.

Закъснях много.

— Ти ме спаси.

— Ако не бях аз, нямаше да имаш нужда някой да те спасява.

— О? Значи, ако не бяха избрали точно теб да ме отведеш при тях и да ме разпиташ какво знам, щяха да ме оставят да си живея спокойно, така ли? Не, не. Ако не бяха изпратили теб, а някой друг, досега щях да съм мъртва вече.

Вълка се намръщи на масата.

— И за миг не вярвам, че си се върнал, за да ни убиеш. Няма значение какъв контрол е имал над теб онзи чародей, там, в операта, това си беше пак ти. Ти нямаше да ме нараниш.

Тъжен и смутен, Вълка срещна погледа й.

— Искрено се надявам, че никога вече няма да се наложи да изпробваме тази теория. Защото наистина не знаеш колко малко ми оставаше.

— И все пак успя да надвиеш желанието си да ме убиеш.

Лицето му се сгърчи, но тя остана доволна, когато той не й възрази.

— Не би трябвало да мога да му устоя толкова лесно. С онова, което ни причиниха… на мозъците ни… те промениха начина, по който мислим. Гневът и насилието идват толкова лесно, но другите неща… не би трябвало изобщо да е възможно. — Ръката му тръгна към нея, но спря по средата на пътя. Той бързо я отдръпна и захвана да си играе със смачкания етикет на доматите.

— Ами ако… — Скарлет наклони глава. — Нали каза, че успяват да ви контролират, когато животинските ви инстинкти вземат връх над собствените ви мисли? Но ловът и борбите не са единствените инстинкти, които имат вълците. Да започнем с това, че… вълците не са ли моногамни? — Бузите й започнаха да горят и тя трябваше да отмести поглед, докато с вилицата си дращеше по едни инициали. — И не е ли именно алфа самецът, който има грижата да пази живота на всички? Не само на глутницата, но също и на женската си? — Тя пусна вилицата и разпери ръце във въздуха. — Не казвам, че си мисля, че ти и аз… само след… знам, че тъкмо се запознахме и това е… но все пак не може да се отхвърли, нали? Не може да се отхвърли, че инстинктът ти да ме защитиш може би е точно толкова силен, колкото и инстинктът ти да убиваш, а?

Тя затаи дъх и се осмели да вдигне поглед. Вълка я зяпаше открито и за миг изглеждаше почти засрамен, но после се усмихна широко с озадачен, но топъл поглед. Скарлет зърна за миг лъскавите му остри зъби и от гледката коремът й се обърна.

— Може и да имаш право — рече той. — Има известен смисъл. На Луна винаги ни държат толкова далеч от останалите хора, че няма никакъв шанс да се…

Скарлет остана доволна, когато и той започна да се изчервява.

Той се почеса по ухото.

— Може би това е причината. Може би контролът на Яил е работил против самия него, защото инстинктът ми прошепна да те защитя.

Скарлет опита да се усмихне равнодушно.

— Ето на, намерихме отговор. Докато наоколо ти има алфа женска, всичко ще бъде наред. Няма да е трудно да ти намерим някоя, нали?

Изражението на Вълка се вледени и той погледна настрани. Гласът му отново беше станал неспокоен.

— Знам, че сигурно не искаш да имаш нищо общо с мен. Не те виня. — Вълка изпъна раменете си и срещна очите й с изражение, на което се четеше разкаяние. — Но, Скарлет, ти си единствената. Винаги ще бъдеш единствената.

Сърцето й запърха.

— Вълк…

— Знам. Срещнахме се едва преди седмица и през това време аз само те лъгах, мамих и те предавах. Знам. Но ако ми дадеш шанс… не искам нищо друго, освен да те пазя. Да бъда близо до теб. Докато мога.

Тя прехапа устни, протегна ръка и издърпа пръстите му, които обвиваха консервата. Видя, че беше накъсал етикета, докато си е играл разсеяно с него.

— Вълк? Да не би да ми предлагаш да бъда… твоята алфа женска?

Той се поколеба.

Скарлет не можа да се сдържи и избухна в смях.

— О, извинявай. Беше подло от моя страна. Знам, че не биваше да се шегувам така. — И като не спираше да се смее, тя понечи да отдръпне ръката си, но той неочаквано я стисна и отказа да я пусне. — Просто имаш толкова уплашен вид, сякаш всеки миг ще изчезна. Вълк, ние се намираме на космически кораб. Няма къде да избягам.

Устните му се огънаха и макар ръката му да продължи да я стиска напрегнато, нервността му започна да се топи.

— Алфа женска, а? — измърмори той. — Това ми харесва.

Скарлет засия и сви леко рамене.

— Може и аз да започна да го харесвам.

Глава четиридесет и седма

Синдер лежеше по гръб и се взираше нагоре към вътрешностите на двигателя на Рампион. Единствено изкуствената й ръка се движеше, като премяташе през пръстите й малкия, блещукащ чип за директна връзка. Беше хипнотизирана от това как странният материал на чипа улавяше светлините от главния компютър на стената и ги отразяваше, а после запращаше рубини и смарагди, които трепкаха по жиците, по вентилаторите и по бучащите трансформатори. Беше хипнотизирана, но без да вижда цветовете в действителност.

Мислите й бяха разпънати между пространство от хиляди километри.

Земята. Източната република. Нов Пекин и Кай, който се беше сгодил за кралица Левана. Стомахът й се обърна и тя продължи да си припомня жлъчта в гласа му, когато бяха разговаряли за кралицата. Опита се да си представи през какви изпитания минаваше сега. Но имаше ли друг избор пред него? Тя не знаеше с положителност. Искаше й се да каже „да“ и че всичко друго — война, чума, робство — би било за предпочитане пред това да избере за императрица Левана, но не знаеше дали наистина беше така. Не знаеше дали някога изобщо е имал друг избор, или решението му винаги е било неизбежно.

От Земята мислите й се насочиха към Луна. Страна, която не помнеше, дом, който никога не бе познавала. В този час кралица Левана сигурно празнуваше победата си, без дори да помисли за всички хора, чийто живот бе погубила.

Кралица Левана. Лелята на Синдер.

Чипът чат-чат-чаткаше по пръстите й.

— Синдер? Тук ли си?

Пръстите й застанаха неподвижно и чипът се закрепи върху кокалчето на малкия й пръст.

— Да, Ико, тук съм.

— Ще можеш ли да ми вземеш едни сензори следващия път, когато слезем на Земята? Чувствам се, сякаш подслушвам нарочно, защото аудиото ми е включено през цялото време. Започва да става неловко.

— Неловко ли?

Аварийните светлини светнаха по-ярко и напомниха на Синдер изчервяване. Питаше се дали беше нарочно.

— Вълка и Скарлет са се разнежили в кухнята — рече Ико. — Обикновено обичам сантименталностите, но с истински хора е по-различно. Предпочитам драмите по нета.

Неочаквано Синдер се улови, че се усмихва.

— Ще направя всичко възможно да те уредя със сензори следващия път, когато отидем на Земята. — И тя продължи да си играе с чипа. Той се преобръщаше, потропваше, обръщаше се, завърташе се. — Как се чувстваш, Ико? Свикваш ли с живота на система за автоматичен контрол? Става ли ти по-лесно?

Нещо забуча на компютърното табло.

— Шокът вече изчезна, но пак продължавам да се чувствам, сякаш се опитвам да бъда по-силна, отколкото съм в действителност, и ме е страх, че ще разочаровам всички. Отговорността е тежка. — Жълтите лампички по пода светнаха. — Но в Париж се справих отлично, нали?

— Беше невероятна!

Температурата в машинното отделение скочи рязко нагоре.

— Бях съвсем невероятна!

— Всички щяхме да умрем, ако не беше ти.

Ико изпусна един необичайно остър звук, който според Синдер сигурно беше притеснено кикотене.

— Предполагам, че не е чак толкова зле да си кораб. Докато ти имаш нужда от мен, разбира се.

Синдер се усмихна самодоволно.

— Ико, щедростта ти е голяма… като теб.

Един от вентилаторите в двигателя намали.

— Това беше шега, нали?

Синдер се засмя и опита да завърти чипа като пумпал на върха на пръста си. След няколко упражнения вече се научи и сега можеше да го гледа как блести и танцува без никакви усилия.

— Ами ти? — каза Ико след миг. — Как се чувстваш като истинска принцеса?

Синдер трепна. Чипът падна от пръста й и тя едва успя да го хване.

— Досега изобщо не е толкова забавно, както би си помислил човек. Ти какво каза за това да имаш твърде много сила и отговорности и да се страхуваш, че ще разочароваш всички? Звучеше ми доста познато.

— И аз така си помислих.

— Сърдиш ли ми се, че не ти казах?

Последва дълго мълчание, което сви стомаха на Синдер на възел.

— Не — най-сетне рече Ико и на Синдер й се прииска детекторът й за лъжа да може да работи и на андроиди или на кораби. — Но се тревожа. Преди си мислех, че кралица Левана все някога ще се умори да ни търси и най-накрая ще можем да се приберем у дома. Или поне да се върнем на Земята и отново да заживеем нормално. Но това никога няма да стане, нали?

Синдер преглътна с мъка и отново започна да върти чипа на пръстите си.

— Не, не мисля.

Чат, чат, чат.

Тя въздъхна дълго, превъртя чипа за последен път и го стисна в юмрук.

— Левана ще убие Кай след сватбата. Ще изчака да я коронясат като императрица, после ще го убие, а цялата Източна република ще остане под нейна власт. След това е въпрос само на време да завладее и останалата част от Съюза. — Тя отметна косата от челото си. — Или поне така ми каза онова момиче. Програмистката на кралицата.

Тя отпусна хватката си — изведнъж се беше уплашила да не би металната й ръка да счупи чипа, докато тя не внимаваше.

— Но аз харесвам Кай.

— Ти и всяко друго момиче в галактиката.

— Всяко момиче ли? Да не би най-сетне да включваш и себе си в това число?

Синдер прехапа устни. Знаеше, че Ико си беше спомнила как Синдер винаги дразнеше Пеони заради безнадеждното й влюбване в принца, като сама се преструваше, че е имунизирана срещу подобна болест. Но сега всичко й се струваше, че се е случило много, много отдавна. Почти не помнеше онова момиче, което беше тогава.

— Знам само, че не мога да го оставя да се ожени за Левана — рече тя с рязък глас. — Не мога да го оставя да поеме по този път.

Тя вдигна чипа между палеца и показалеца си. Все още чувстваше ръката си прекалено нова. Беше толкова чиста, без никакви петна. Присви очите си и остави електрическия поток да потече по гръбнака й и да стопли китката й, докато ръката й не заприлича на човешка. С кожа и кости.

— Съгласна съм с теб — рече Ико. — Тогава какво смяташ да правиш?

Синдер преглътна и смени обаянието. Плътта на ръката й отново се превърна в метал, но не в безупречното титаново покритие, а в обикновена стомана, очукана от времето, мръсна, захабена по пукнатините, малко дребна ръчичка, малко скована. Старата й киборгска ръка. Онази, която винаги криеше под тежките памучни ръкавици на петна. А веднъж скри и под копринените.

Момичето, което беше тогава. Момичето, което винаги се бе опитвала да скрие.

В ъгъла на окото й светна оранжевата лампичка. Тя не й обърна внимание.

— Ще накарам Вълка да ме тренира. Ще стана по-силна от нея. — Тя отново превъртя чипа. В началото беше малко странно, защото трябваше да следи дали пръстите в илюзията се движат, както трябва, и дали ставите се огъваха и се местеха в точния момент. — Ще намеря доктор Ърланд и той ще ме научи как да я надвия. След това ще проследя момичето, което е програмирало този чип, и то ще ми разкаже всичко, което знае за Луна, за охраната там и за тайните на кралицата.

Чат. Чат. Чат.

— И тогава ще спра да се крия.