Скиталецът Топорко и деветте жупанчета

I

Прошетал се жупан Юрина из своята обширна земя да види къде какво има и кому какво трябва. Така стигнал и до една малка ливада. На нея били покарали девет яворчета, но отникъде нямало вода. Оплакали се на жупан Юрина и той заповядал на селяните да доведат вода до тях. Изкопали те трап, прекарали оттам поток и когато потекла вода край корените на яворчетата, жупан Юрина рекъл:

— Сега, яворчета мои, растете и се възправяйте кому както позволява силата — и продължил нататък. А тъй като жупанът имал много грижи и голямо жупанство, скоро забравил за онези яворчета.

Докато жупанът се занимавал покрай яворчетата, в това време дядо Неумийко2 минавал през небето. Дядо Неумийко нито се смеел, нито се бръснел, нито ноктите си режел, ами минавал през небето сутрин на разсъмване и вечер по здрач. На краката имал цървули бързоходни, а на главата — за калпаче — ведро̀. С цървулите от облак до облак крачи — на две крачки минава небето; с ведрото-калпаче гребе вода от извора, та слага навред по ливадите роса. А с брадата си вятър размахва, с ноктите си облаците къса, където трябва, пуска дъжд. И мъглата разкарва, та слънцето земята да огледа, дали кълни пшеницата да види.

Така онова утро дядо Неумийко се случил над поляната и видял как жупанът се грижи за младите яворчета.

Дядо Неумийко ще се трогне, ако изправиш стръка на тревичката, а ако помогнеш на стъблото, той те има за брат. Защото за него няма нищо по-важно на света от гората и ливадите. Той ги гледа открай време от облаците, как са се покрили със земя, а когато някъде някой дворец се белне, дядото не разбира от тези работи и си мисли, че това е нищо и никакво!

Та като видял той как жупанът помогнал на яворчетата, рекъл:

— Добър човек е този жупан, щом гледа и дребните яворчета. Хайде да му помогнем.

И дядо Неумийко идвал всеки ден, росял яворите с роса, поливал ги с дъжд и ги огрявал със слънце. А яворчетата, деветте, расли, мили брате, за чудо и приказ! Край яворчетата порасъл един десети малък габър, та както яворите избуявали под облаците, така и габърът бързал след тях, но какъвто бил малък, не можел да ги стигне.

В това време лятото се сменило три пъти и една сутрин жупан Юрина излязъл на кулата в своя град. Погледнал той своето жупанство из околията и му било драго, дето се зеленее като китка по Гергьовден. Но когато съгледал на поляната онези девет явора, въздъхнал горкият. Имал той голяма мъка на сърцето си, че мъжките му деца смърт ги отнасяла, като че враг го бил проклел така.

— Ех, хубави яворчета, да имах аз в двореца си такива девет жупанчета! — въздъхнал жупанът.

Като проговорил това, пред него на кулата се появил старец. Дрехата му дрипава, брадата му невчесана. Погледнеш ли му дрехата и брадата, ще речеш, сетен бедняк е, но ако му загледаш очите, веднага ще видиш — може и да не знае това, което ти знаеш, но знае това, което ти никога няма да знаеш.

— Жупане, прати слуги на поляната. Нека ти отсекат деветте явора, нека ти донесат девет пънчета. А ти приготви девет люлки и нареди девет бавачки, нека люлеят пънчетата от първи звезди до полунощ. Когато стане полунощ, ще оживеят деветте пънчета, и ето ти в двора девет жупанчета. А ти недей ги носи в двореца, недей ги пази нито от роса, нито от студ. Нека растат момчетата в дъжд и слънце, защото те са яворчета, от земята поникнали.

Така наредил дядо Неумийко, защото той знаел как растат яворите, но ето че не знаел какво са жупановите дворци! Наредил той прочие така и изчезнал от жупановата кула.

Същия ден жупанът изпратил придворния със слугите на поляната. А когато слугите отсекли деветте явора, придворният казал:

— Отсечете и онова дребно габърче, ще ми бъде за дръжка на секирата.

Слугите отсекли габъра и го понесли с яворовите пънчета към жупановия дворец.

Когато стигнали до двореца, Елена, знатната госпожа, вече натъкмила деветте златни люлки в градината на двореца. Настанили яворовите пънчета в люлките, а бавачките почнали да ги люлеят. Люлели те така, люлели от първи звезди, та до полунощ. Като станало полунощ, бавачките заспали за миг. Докато се оборавят от съня, ето ти в люлките девет момченца като девет червени ябълки.

Елена, знатната госпожа, не знаела къде да се дене от преголяма радост. И като не смеела да носи жупанчетата в двореца, тя заповядала да опънат девет свилени шатри, да пазят децата от студ и пек.

— Кога са расли някога деца на жупан да ги роси нощем роса, а денем слънце да ги пече? Друго си е явор на поляна, а друго са жупанчетата в двореца на жупана! — умувала Елена, знатната госпожа.

Още същата нощ дошъл дядо Неумийко, та надникнал в градината. А като забелязал онези девет шатри, много се ядосал на всичко. Омразно му станало всичко, което наредил! Открай време гледал как се бели тънко платно на поляната, а ето и това все чудно му се виждало, все се колебаел, когато жените простирали някъде платно. А сега не би влязъл за нищо на света в шатрите, още повече в такива шатри — свилени, везани!

— Напразно изхабих деветте явора — ядосал се дядо Неумийко. — По-лесно бих пожупанил половината гора, отколкото да изнеса едно жупанче на роса.

Отишъл си дядото, и като си отишъл, повече не дошъл при жупанчетата. А понеже в първата нощ роса не оросила жупанчетата, главите им останали голи, лиси. Обаче в жупановия дворец не било тежко да си гологлав! Направили свилени калпаци на момчетата, за да не се виждат голите им глави. А децата взели да растат и избуяват, мало и голямо им се радвало в двореца. Само имало — да се не знае! — една черна душа, която не им се радвала.