Скиталецът Топорко и деветте жупанчета

V

Така и станало. Трудно заживели децата при дядо Неумийко. Дядото спял в пещера на твърд камък, а жупанчетата и Топорко трябвало да са около него, кой където си заеме място. При дядото никога нямало ни обед, ни вечеря, тъй както рано-рано подранявал гладен, така и учениците гладни си лягали да спят. Сутрин давал всекиму по шепичка лешници, а на себе си голяма шепа взимал и това им било храната за цял ден. Като изядели лешниците, дядото се спущал с тях из дола както той си знае, чак до онези далечни поляни, които били близо до града.

Там трябвало да се хващат за работа — греби вода в чепче, вдигай се с мъглата по тъмно, размахвай утринен хлад, та навсякъде наоколо да сложиш роса. А да видиш колко било голямо онова жупанство! Колко билки и растения имало в него, и всичко зависело от дядо Неумийко! Та не стига всичката работа, ами дядото пращал децата да отварят през облаците пътека, през която да изгрее слънцето над жупанството.

— Учете се, ученици, жупанчета! Тежка грижа, силно жупанство! — говорел дядо Неумийко и се усмихвал понякога.

Трудно било сутрин, а още по-трудно вечер. Сутрин да станеш, да събудиш първата птица в гнездото, а вечер да не лягаш, докато не си успокоил нещастната тревица. На всичко учел дядото своите ученици — и как да полетят с облака, и как да отседнат на планината. Пущал ги да ходят по голямата планина, пущал ги да кръстосват с облаците по мрак. Само едно не рачил да ги научи мъдрият дядо — не ги учел как се слиза от облака на земята и как могат да спрат на тревата.

Всичкото това щели да изпълнят, но дядо Неумийко имал и особен навик. Като слизал сутрин от планината, не вървял нито по пътека, нито по просека, а седял на мъглата и където мъглата намери за добре — или през гората, или през канарите. Затова дрехата му била дрипава, а брадата рошава. Та когато първата сутрин децата слизали с него през короните на дърветата, клоните отнесли калпаците на жупанчетата, останали те без коси, гологлави. А като слизали на другия ден през тръните с мъглата, тръните им закачили сините долами, останали жупанчетата по една ризка. Като минали на третия ден през канарите, от зъбер на зъбер, изгубили си лъскавите ботушки. А когато на четвъртата сутрин паднал и ситен дъждец и на жупанчетата им порасла коса до раменете, никой не би могъл да ги познае, че това са същите онези жупанчета, боси, гологлави, само по ризки, с коси до раменете. А жупанчетата, момчета от знатен род, нито се оплакват, нито хленчат. Не ги били научили да хленчат, нито подобава томува, който е от господарски род, да се оплаква. Оплели си те пояси от лико, опасали с тях ризките си и чакали да тръгнат на работа с Топорко.

Погледнал дядо Неумийко жупанчетата, огледал ги, после рекъл:

— Ето че научихте първата мъдрост. Далече е, ученици мои, до седмата!

Топорко го загъделичкало гърлото. Щяло да каже нещо детето, но не посмяло и само си помислило: „Престарял си, дядо Неумийко! Не виждаш ли, че в една мъдрост проумяха всичките седем, като останаха боси и гологлави и не казаха нищо?“

И да мислел, и да не мислел Топорко, всичко останало така, както бил наредил дядото. А жупанчетата като че нищо не им било, продължили покрай Топорко да правят пътека през облаците по небето. Виждали, че няма как, трябва да изтърпят.

Другояче мислел рошавият Топорко.

Съжалил той братята си — не били навикнали на несгоди, а тук не се виждал краят на несгодите. Защото Топорко знаел, че дядото е твърдоглав, та по-лесно ще разрешеш брадата му, нересана от сто години, отколкото да го убедиш, когато се усъмни в някого.

— Като се намериш в беда, не чакай да ти се отвори голямата порта, ами се измъкни и през малката врата — мислел си черният Топорко. И докато такъв мъничък газел мъгла до раменете, отваряйки пътека за братята си, тихо им говорел:

— Не бойте се, мои девет братя! Ще ви измъкна от това робство!

Но това не било лесно. Далеко бил жупановият град — от планината до града имало равнина, равна като длан, един ден ходене дълга. Ако побегне Топорко с жупанчетата, не ще ли ги догони лесно по онази равнина дядо Неумийко със скороходните си цървули? Няма ли да се спусне от облака върху тях като сокол на мишка? А ако им провърви и това не се случи, къде пък ще отидат в жупановия град, като там може още да живее придворният злосторник?

Помислил си всичко това Топорко, но все пак решил да опита дали ще му провърви. Само да можел да разбере от дядо Неумийко как се слиза от облака на равнината.

И така един ден по пладне, когато всички растения кротуват и когато стоката пладнува, седнал дядо Неумийко в букака край една полянка. Гората била тиха като моминска душа. Пътеката и дърварите били далече, защото дядото странял от хората. Седнал дядото да го гали горската хладина, а жупанчетата заспали кой под леска, кой в папратта. Само Топорко останал покрай дядото и си хортували да им минава времето. Когато преобърнали вече всичко, Топорко рекъл:

— А защо така, дядо, ти ни учиш на всичко, а не щеш да ни научиш как да слезем сами от облака на тревата? Да не би да се боиш, че ще ти побегнем? Ами че ти имаш скороходки! Ще ни догониш и да сме накрай света!

— Не ставай глупав, скиталче Топорко! Дори и да ви науча, вие пак няма да можете да слезете, защото нямате това, което ви трябва.

— Няма нищо, ти ми го кажи да ни минава времето — отвърнал Топорко.

Излъгал се дядо Неумийко и така, почивайки на хлад, разказал на Топорко как биха могли те сами да слязат на земята, но за да стане това, трябвало да има някъде нещо тяхно, за което биха могли да се хванат, когато минават с облака над земята.

— А къде ще намерите нещо ваше над равнината на десет разтега височина — засмял се Неумийко на детето, цялата му брада се тресяла от смях.

— Аз, дядо, ей така те питам, за да се забавляваме. Но те моля, дядо, като баща, да ме пуснеш днес в лещака. Ще ти набера дванайсет пълни кошнички. Половината за тебе, половината за нас десетимата. Защото страшно са ти изгладнели учениците.

Стар бил дядо Неумийко, много знаел и много умеел, но кой си няма слабост! Така и той си имал слабост — като същество, което го храни гората, бил лаком за лешници. Дълго другарували гората и дядо Неумийко, но макар гората да му била дарила своята мъдрост, не му прощавала неговите недостатъци!

Помислил малко дядото, но не могъл да се противопостави: „Ще те пусна, казал той на Топорко, ама да ми се върнеш, докато излезе месечината. Пази се, момче, да не ми побегнеш, защото сам знаеш, че ще си погубиш главата.“

— Къде ще ти побягна, дядо? Виж колчави са ми крачката, като игличките на боровата гора! Да пъпля с тях цяла година, пак не бих стигнал нито до жупановия град, нито до моята колиба!

И така Топорко взел кошничките, но не отишъл с тях в лещака, а отишъл там, където знаел, че минава през гората пътека. Седнал на един пън покрай нея и взел да чака да мине някой.