Скитник в непознати селения - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора lovech (ч. 2)

- До известна степен - отвърнах аз. - Кажете ми има ли други търговци на книги в Лондон, които се занимават с подобна литература?

- Няма като нас, но мога да ви дам някои имена. Не виждам защо да сме единствените, които да се насладят на удоволствието от компанията ви.

Той надраска необходимите сведения на лист хартия, но настоя да ме изпрати до вратата, преди да ми даде списъка.

- Довиждане - каза господин Дънуидж и ме пусна обратно в нощта. - Пазете се.

- Ще се видим отново, струва ми се - отговорих аз.

- Ще кажа на дъщеря ми - каза господин Дънуидж. - Ще се радва.

И той тръшна вратата в лицето ми.

VII

ПРЕЗ ПО-ГОЛЯМАТА част от следващия ден обходих търговците от списъка на Дънуидж, но не постигнах особен успех. Вече знаех за повечето от тях, защото бях видял техни квитанции сред документите на Молдинг, но всеки път се оказваше, че отношенията му с тях са били доста незначителни и включват само няколко тома с висока стойност. Когато заговорех за „Атласа на непознатите земи“, срещах от празни погледи до отричане на съществуването му. В същото време всяко споменаване на „Дънуидж енд Дотър“ предизвикваше много отрицателна реакция, подсилена от нещо, което до известна степен ми заприлича на безпокойство.

В „Станфорд“ още работеха, когато пристигнах. Беше отворено до по-късно от повечето подобни книжарници, за да може да обслужва студентите, чиито занятия в университетите отнемат целия ден. Попитах за Младия господин Блеър и ми казаха, че си взима шапката и палтото и ще излезе през главния вход. Зачаках там. Нощта се спусна окончателно, а мъглата обгърна града. Изсекнах се, за да си прочистя носа от мръсотията, и за пореден път се зачудих какво прави градският въздух с дробовете ми. Тях не можех да прочистя толкова лесно.

Младия господин Блеър се появи на входа подобно на бебе, излизащо от утробата, което е изтласкано от познатото топло местенце в студения, враждебен свят навън. За последен път хвърли умилителен поглед към вътрешността на сградата, сложи вълнена шапка на главата си и я нагласи, така че да покрие възможно най-много oт ушите си. До десния си крак постави старо, но не износено куфарче, а до левия опря чадър. Видях как се мъчи да се сети откъде ме познава, докато го приближавах, после лицето му светна. В него се усещаше благост, която ми харесваше, щастливо оттегляне от безсмислието и грозотата на градското напрежение, което можеше да се види у човек, открил начин да получи нещо, което предизвиква само любов и благодарност, и да го превърне в своя опора.

Поздравих и го попитах дали може да повървя с него известно време. Той кимна в знак на съгласие и изрече нещо като „Разбира се“ и „С удоволствие, драги“, макар тези думи да бяха придружени с толкова „хм“, „а“ и неясни словосъчетания, че не можех да бъда сигурен. Двамата се отправихме към „Тотнъм Корт Роуд“ и после към „Оксфорд Стрийт“. Когато стигнахме до първия от „Лайънс Корнър Хаусес“¹⁴¹, той с наслада подуши въздуха и не се наложи да го увещавам дълго да влезем.

Сервитьорка на име Гладис взе поръчката ни от чай и сандвичи и докато чакахме да пристигнат, Младия господин Блеър седеше с ръце, сплетени в скута, и приятна усмивка и се радваше на суетнята наоколо. Навярно беше доста оглушителна в сравнение с почти манастирската тишина в „Станфорд“, но Младия господин Блеър ѝ се наслаждаваше в блаженство. Не носеше пръстен, а не можех да си представя, че младите членове на персонала прекарват много от свободното си време с него, след като „Станфорд“ затвори. След кончината на неговия ангел на злото - Стария господин Блеър, той беше най-възрастният продавач и надали имаше много колеги, с които да си правят компания, дори и да разбираха поне малко от онова, което казва.

Спомних си копнежа в погледа му, отправен към книжарницата, когато си тръгваше. „Станфорд“ беше истинският му дом. Където и да полагаше глава през нощта, това място беше просто придатък.

Подозирах, че когато не е в книжарницата, Младия господин Блеър понякога е доста самотен.

И така - изядохме сандвичите и изпихме чая, а когато Младия господин Блеър облиза показалец и с него обра чинията, без да остави и троха по порцелана, предложих да си вземем ябълков сладкиш с бита сметана. Махнах с ръка на минаващата Гладис и Младия господин Блеър само с незначителна съпротива се съгласи, че, да, малко сладкиш ще ни дойде добре. Продължихме да се храним, наляха ни още чай и докато чакахме храната да се слегне в стомасите, отново повдигнах въпроса за „Дънуидж енд Дотър“.

Младия господин Блеър изду бузи, почеса брадичка и забарабани с пръсти по масата като човек, който се чуди дали да купи предмет, чиито произход и качество не будят доверие.

- Ужасна жена - измърмори той накрая, като че ли твърдението можеше да събуди съмнение. - Наистина, ама наистина ужасна.

Дадох да се разбере, че не искам да противореча на преценката му, и после обясних накратко затруднението си - нашият общ познат (тук Младия господин Блеър потупа върха на носа си с пръст и театрално намигна) потърсил при „Дънуидж енд Дотър“ книга (мръщене, още издуване на бузи, „ужасна жена“), но тя била толкова тайнствена, че не могли да я доставят.

При тези обстоятелства, поисках да знам, към кого може да се е обърнал нашият общ познат?

Младия господин Блеър се замисли.

- Окултна ли е? - поиска да знае той.

- Да.

- Лошо. Трябваше да стои настрани.

- Може би.

- Рядка ли е?

- Много.

- Скъпа ли е?

- Много, много скъпа.

- Магс - решително изрече Младия господин Блеър. - Магс е човекът.

- Как е малкото му име?

- Не знам. Никога не го използва. Долен човек. - Той се наведе над масата и прошепна: - Магс Мухата - тържествено наведе глава той.

- С търговия на книги ли се занимава?

- Аа, не, не, не!

Младия господин Блеър изглеждаше доста засегнат от това предположение, като че ли дори с намека за подобно нещо бях опетнил репутацията на работата му.

- Ловец на книги - поправи ме той.

- Какво е това?

- Издирва редки книги. Купува ги евтино от вдовици и подобни, точно така, и ги продава на търговците на книги. Не бих го пуснал в книжарницата. Крадец, хм? Измамник? Но ги намира. Всичко намира, стига да има корица. Може да се оправя с книгите този Магс. Обаче не ги обича. Ето това е. Трябва да ги обичаш. Иначе няма смисъл.

Младия господин Блеър красноречиво потърка върховете на палеца, показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

- Всичко е за това? Пари, хм? Нищо друго. Не е по-добър от онази жена. Трябва да се ожени за нея!

Той се разсмя на шегата и погледна джобния си часовник.

- Налага се да тръгвам - каза той.

Извади портфейл от вътрешния джоб на сакото, но аз му направих знак с ръка да го прибере.

- Благодаря ви - казах - за помощта.

- О - отговори той и ми се стори, че очите му се навлажняват. - О, драги мой. Много мило.

- Само още нещо - казах аз, докато той си събираше нещата. - Къде мога да открия този Магс?

- На „Принслет Стрийт“ - отговори. - До синагогата. Не знам номера. Трябва да попитате. Още веднъж - много мило, много мило. - Потупа ме по ръката и тържествено добави: - Внимавайте с Магс. Не обича книгите. Някога може да ги е обичал, но нещо се е случило. Окултно. Лоши книги, лоша работа. Разбирате ли?

Не разбирах. Не още, но му благодарих за пореден път. Стиснахме ръце и той се изгуби в нощта.

„Принслет Стрийт“ беше в Уайтчапъл, близо до Спиталфийлдс. Познавах тази част на града добре. Спомних си, че там има две синагоги - „Синагогата на „Принслет Стрийт“ и „Хевра Тора“. Погледнах часовника. Минаваше осем. Можеше да се върна в жилището си или да потърся Магс, ловеца на книги. Подобно на Младия господин Блеър, или на представата ми за прекарването му вкъщи, нямаше какво толкова да правя у дома. А може и да пренасях усещането за собствената си самота върху стария търговец на книги. Няма значение. Реших да потърся Магс.

VIII

АКО НИКОЙ В УАЙТЧАПЪЛ не казваше лоша дума за Магс, то беше само защото никой, когото срещнах, не желаеше да си хаби думите за него. Започнах да разпитвам около „Хевра Тора“, но бях грубо насочен към „Синагогата на „Принслет Стрийт“ по-надолу по иътя. Там въпросите за Магс бяха пресрещнати с мрачни погледи, а веднъж истински фонтан от слузеста слюнка се размина с обувката ми само на сантиметър. Накрая възрастен хасид със старинен сподик¹⁵¹ на главата ме упъти към уличка, която миришеше на котешка пикня и застояла вода. През отворена врата се виждаше същински лабиринт от малки апартаменти. На прага стоеше млада жена, която може и да беше проститутка, и пушеше.

- Тук ли живеете? - попитах аз.

- Тук живея, тук и работя - отговори тя, а начинът, по който посочи стълбите с глава, премахна съмненията относно професията ѝ. Като не реагирах, тя дръпна силно от цигарата и прокара мекия си розов език по устните. - Ченге ли си?

- Не.

- Приличаш на ченге.

- Това хубаво ли е?

- Не и по тези места.

- Опитвам се да открия мъж на име Магс. Казаха ми, че живее някъде тук.

- Загазил ли е?

- Защо мислиш така?

- Защото хора, които изглеждат като теб, не разпитват за хора като Магс. Трябва да има проблем.

- А що за човек е Магс?

- Човек, с когото не бих се въргаляла дори оная му работа да беше от злато и да ми я дадеше след това да си подпирам вратата с нея.

Впечатляващ образ.

- Полагам усилия да открия някой, който да каже добра дума за него - обясних. - Когато умре, на погребението му вероятно ще е много самотно.

- Не бих казала. Много хора ще се появят само за да се уверят, че е мъртъв.

- Сигурно предлагат обувки за танци за такива случаи.

- Ако не, ще се справя с това, което имам - усмихна се тя.

- Той тук ли е, този Магс?

- Май да. Прибра се по-рано, струва ми се. Чух го да се качва. Много кашля. Кашля, но не умира.

- Явно наистина не го харесваш?

- Гледа жените, като че ли ще ги накълца и продаде на килограм. Смърди, защото е лош отвътре. Би откраднал вонята на труп и няма да даде и пени дори за да спаси нечий живот.

Тя допуши цигарата и я хвърли в сенките.

- Номер девет. На последния етаж.

- Ти или той.

- Хм, аз живея на номер пет, ако си промениш намеренията.

- Няма, но въпреки това благодаря.

- Защо? Защото си прекалено добър за курва?

- Не, защото курвата е прекалено добра за мен.

Извадих пари от джоба и ги пъхнах в ръката ѝ - онова, което би взела, за да спи с мен. Както с момчето от пощата, не поисках разписка. Фонсли и Куейл трябваше да го приемат на доверие.

- Не е необходимо да правиш това. - Гласът ѝ омекна.

- Спести ми равностойността във време - уверих я аз.

Парите изчезнаха.

- Внимавай с Магс - предупреди ме тя. - Бил е в затвора.

- За какво?

- За убийство, казват. С нож.

Магс, изглежда, беше пълната противоположност на представата за света на книгите като място на боязливите и прилежните.

- Благодаря за предупреждението.

Точно преди да се разделим, се сетих за нещо. Извадих снимка на Лайънъл Молдинг от джоба и й я показах.

- Виждала ли си този човек наоколо?

Тя задържа снимката неподвижно и дълго време я гледа.

- Мисля, че да, но беше по-стар, отколкото на тази снимка.

- Кога беше това?

- Не съм сигурна. Преди по-малко от месец и повече от седмица.

- При Магс ли беше дошъл?

- Е, не при мен.

Тя ми върна снимката, вдигна поли, за да не се влачат в мръсната вода, и тръгна да търси работа другаде. Гледах как се отдалечава. Притежаваше сурова красота и ако продължеше с този занаят, красотата щеше да избледнее, а суровостта да се разпростре по сърцето ѝ като лед по езеро. В друг живот навярно бих отишъл с нея. Бих ѝ платил както за компанията, така и за физическото удоволствие, което бих изпитал.

Навярно преди войната, преди Хай Уд.

Докато се изкачвах по стълбите, в ума ми се оформяше история: Молдинг се обръща към „Дънуидж енд Дотър“ във връзка с „Атласа“. Тъй като те не могат да му помогнат, той го търси другаде и така попада на Магс. Предлага много пари за книгата - повече, отколкото Магс някога е виждал. Молдинг обаче е водил затворен живот, а Магс - не. Той вижда възможност за повече пари, отколкото си е представял. Примамва Молдинг с обещание за книгата и после го убива.

Магс - ловецът на книги с нож в ръка. Магс - убиецът.

Много чисто, много подредено, което означаваше, че вероятно не се е случило точно това. Ако обаче момичето беше право, Молдинг е идвал тук, а това превръщаше Магс в брънка от веригата събития, които водеха до изчезването му.

Стигнах до номер девет и почуках на вратата. Не получих отговор. Извиках името на Магс и отново почуках. Натиснах бравата, но вратата беше заключена. Само че заключената врата е повече обещание за сигурност, отколкото истинска сигурност. Извадих калъфа с шперцове и само за минута отворих вратата.

Вътре цареше мрак. Завесите бяха спуснати. Не се чуваше и звук, нямаше движение, никой не хъркаше. Още веднъж извиках името на Магс, преди да вляза, без да забравям за репутацията на търсения от мен човек и ножа му.

Озовах се в голяма стая, обзаведена с хлътнала кушетка, няколко различни стола и легло в ъгъла. Навсякъде другаде имаше книги, но след времето, прекарано в дома на Молдинг и в книжарниците на „Дънуидж енд Дотър“ и „Станфорд“, все повече привиквах с множеството книги, натъпкани на всяко свободно място. Преобладаваше миризмата на непрани дрехи и немито тяло, но под нея се усещаше смрад на изгоряло месо - свинско или нещо подобно.

От другата страна на леглото отворена врата водеше към малка кухня, където с гръб към мен край маса седеше изправен мъж. Носеше жилетка над сива риза, която някога може да е била бяла. Беше бос. Оплешивяваше и снопчета коса бяха полепнали по темето му като паяжини по камък.

- Господин Магс? - казах аз.

Магс, ако това беше той, не помръдна. Пъхнах ръка в джоба и извадих палката, но когато приближих, видях, че ръцете му са поставени на масата с дланите надолу и наблизо няма оръжие.

На няколко крачки от вратата спрях. Човекът оставаше неподвижен. Той или сдържаше дъха си, или беше мъртъв. Влязох в кухнята и причината за вцепенеността му се потвърди.

Трупът до масата нямаше очи и очните орбити бяха толкова дълбоки, че ако имах фенерче подръка и насочех светлината през дупките, със сигурност щях да видя вътрешността на черепа му. Наведох се напред и ми се стори, че от двете отверстия струи миризма на изгорено, сякаш два нагорещени шиша са били забити в мозъка и са го изпържили. Натиснах плътта. Беше скована, но не загнила, не още. Не беше мъртъв отдавна.

На масата пред него, между ръцете, лежеше плик. Взех го и погледнах вътре. Имаше петстотин лири. Голяма сума за човек като Магс, но все пак беше там. Откъде ли бяха дошли? Отново погледнах плика. Беше кремав, с добро качество и изящни ръбове. Сетих се за бюрото в „Дънуидж енд Дотър“ и писалките и хартията по него. В портфейла ми още беше списъкът с имена от Дънуидж. Разгънах листа и го сложих до плика. Хартията беше същата.

Тогава зад гърба ми се разнесе топуркане. Обърнах се. Очаквах да мярна плъх, но вместо това видях как членестоного ракообразно с остри щипки с гьрчене се скри зад печката. Веднага щом се осъзнах, сграбчих метлата от ъгъла на кухнята и коленичих. Подът беше лепкав. Не беше мит от години. Взрях се в мрака под печката и забелязах движение. С едната ръка хванах метлата за обратния край, а с другата стиснах дръжката по средата и сръгах съществото в сенките. Почувствах как метлата удря нещо и то се гърчи, притиснато до стената. Натиснах по-силно, но то се освободи. Придвижи се вдясно, но се оказа в капан и вече беше в ръцете ми. Мушках го отново и отново, докато спря да се съпротивлява, и после с помощта на метлата избутах останките му на светло.

Беше дълго между седемнайсет и двайсет сантиметра. Тялото му беше с черупка като на омар. Тя беше с млечночервен цвят, сякаш съществото е оцеляло след сваряване в тенджера. Преброих дванайсет чифта членести крачета и на първата става на всяко от тях имаше зловещ извит шип. На задната му част се виждаха щипки и те все повече ми заприличваха на щипките на създанието, което ме беше нападнало в дома на Молдинг. Многобройните очи в другия край напомняха по-скоро очи на паяк. Две големи черни орбити бяха разположени над челюстите, а около тях имаше гроздове по-малки органи без определен порядък. По самите челюсти имаше двойни редове от малки остри зъби, извити навътре, а около тях в четирите посоки на света стърчаха четири закривени приспособления за рязане и разкъсване.

Не ми се щеше да докосвам съществото, защото тялото му беше покрито с малки полупрозрачни косъмчета и дори след смъртта те продължаваха да изпускат млечно-бяла течност, която ни най-малко не желаех да докосвам. От него струеше топлина като от пламък в пещ, макар да ставаше все по-слаба. Преместих го, за да погледна по-добре в устата му, и ми се стори, че виждам нещо, захванато зад извитите зъби. В чиния на шкафа в кухнята имаше мръсни нож и вилица. Използвах ги, за да насиля челюстите на съществото да се отворят повече и да видя по-ясно какво има вътре. Беше бяло, но с леки нюанси на цвят. Почти като малко яйце, почти като...

Захвърлих ножа и вилицата и се запрепъвах назад. Усетих горчив вкус. Бях видял толкова ужасни неща, че се изненадах от възможността да бъда отвратен, но аз бях отвратен.

В устата на съществото се беше заклещила очна ябълка и можех само да предположа, че някога е принадлежала на нещастния Магс. Отново погледнах трупа до масата и съществото на пода. Отново долових отслабващата топлина и подуших смрадта на изгорено от празните орбити в главата на Магс и от двата канала, прогорени през мозъка му. Бях решил, че нещо като нагорещен ръжен е бил наръган двукратно в черепа му, но сега ми стана ясно, че за мой ужас съм сгрешил. Нима беше възможно вместо това нещо горещо да си е проправило път през главата му, докато се покаже на светло?

Защо тогава не се е раздвижил? Защо не се е борил с него? Защо тялото му седи изправено на стола с ръце, поставени на масата, като че ли е човек, който чака да му сервират храна? А това същество, този ужасен звяр, беше прекалено едро, за да мине през тесния канал. Дали не беше пораснало, не се беше подуло в новата си среда? Но как е възможно подобно същество да расте? Трябва да е сменило черупката си. Някъде на пода, вероятно. Ако се вгледах по-внимателно...

Канех се да застана отново на колене, за да търся доказателство за теорията си, но замръзнах на място. Имаше две дупки в главата на Магс, два канала през мозъка. Това същество, ако се беше появило от тялото на ловеца на книги, след като някак се е загнездило в мозъка му, беше пробило само единия от тях. Това означаваше...

Това означаваше, че някъде из жилището на Магс дебне още едно подобно страшилище. Застинах и се заослушвах за издайнически звуци. С метлата опипах ъглите на кухнята и под шкафа. После отидох в стаята и внимателно я претърсих. Дори смъкнах чаршафите от леглото и вдигнах дюшека, но не открих следа от второ същество. Нямаше го сред купчините книги, не се криеше и на прашните лавици. Ако бях прав за причината за втората дупка в черепа на Магс, значи по някакъв начин съществото бе избягало.

Върнах се в кухнята. Магс не беше помръднал, не че някога щеше да го направи, а парите още бяха в плика. И така нова история се наниза след първата: Молдинг отива при „Дънуидж енд Дотър“ и те на свой ред го представят на Магс. Сега вече Магс работи за тях, а не сам. Или - Магс намира книгата, която Молдинг търси, и затова получава награда от „Дънуидж енд Дотър“ или, което е по-вероятно, убеждава Молдинг, че книгата е при него. Молдинг носи парите и след като те са вече в ръцете му, Магс се отървава от Молдинг по поръчка на двамата Дънуидж и получава петстотин лири за усилието. Откъде обаче са се появили съществото и липсващият му близнак и как подобно създание се е озовало във ваната в дома на Лайънъл Молдинг?

Погледнах към Магс, като че ли можеше да ми даде отговор.

И той като че ли се опита, защото устата му се раздвижи. Брадичката се размърда, устните се разтвориха, но вместо думи от там излязоха четири щипки и разшириха отвора. Чух как челюстта пропуква от силата на натиска. Главата на второто същество се подаде от пастта. Червената му уста пулсираше, докато дъвчеше неопределена част от вътрешностите на Магс.

Нападнах го с дръжката на метлата. Ударих лицето на Магс толкова силно, че усетих как зъбите се разтрошаваг от удара и метлата се чупи. Тялото на Магс се олюля и падна на пода по гръб. След удара съществото се беше върнало в устата да търси убежище в хранопровода, но аз не се отказах. Виждах как очите му блестят в гърлото. Взех острия край на счупената метла и го натиках няколко пъти в устата на мъжа. Удрях, докато небцето и езикът се превърнаха в месеста маса, зъбите бяха напълно избити от главата, а пихтията от съществото едва се различаваше сред всеобщите поражения.

После се разридах.

НЕ ЗНАМ КОЛКО дълго съм седял в ъгъла на мръсната кухня с тялото на мъртвия Магс на пода пред мен. През това време ми се струваше, че влизам и излизам от предишния си живот - не, не само от един живот. Във всеки от тях имаше различен човек - син, съпруг, баща, войник, пациент, а в настоящия - неспокойна душа. Отново усещах и чувах как дръжката на метлата се удря в плътта на Магс. После вече не беше дръжка на метла, а пушка и щикът ѝ беше забит толкова здраво в гръдната кост на човека в калта пред мен, че се наложи да натисна гърдите му с крак, за да го издърпам. Бях коленичил пред разпятието на гробището в Сома до израненото тяло на измъчения Христос. В далечината беше Хай Уд, а пред мен Долината на смъртта. И гранатометният огън, неспирният огън. Стоях до яма в септемврийската утрин и наблюдавах как погребват първите от четиресет и седемте мъже от лондонските батальони в сивата кал, която така обвива телата им, че те стават част от нея като предвещание за предстоящото разлагане.

Тогава нещо в мен се счупи и светът се разпръсна на късчета.

„Крейглокхарт“. Медицинска сестра буташе количката към малка самостоятелна стая, където ме очакваха свещеник и побратим офицер. Някой шепнеше невъзможното, разкази за внезапно нападение от бомбардировачи „Гота“ на 13 юни, за жена, момиче и момче, погребани сред разрушенията.

Накрая стоях до друг ров в земята и в него полагаха още тела. Не ми бяха позволили да видя останките, преди да заковат капаците, сякаш никога преди не бях виждал човешки същества, превърнати в разкъсано месо и раздробени кости; сякаш онова, което си представях, можеше да е по-ужасно от пораженията, които им бяха нанесени.

Ако не съм съпруг, баща, войник, какво съм тогава?

Кой съм аз?

Трябваше да извикам полиция, но здравият разум надделя. Лицето на Магс беше ужасно размазано и аз бях отговорен за това. Мъртвото същество на пода най-после беше изстинало. През това време се беше превърнало в суха прах и когато го подритнах, се разпадна, като че беше направено от пепел. Съществото, заклещено в гърлото на Магс, се беше разпаднало по подобен начин и от него по гърлото и хранопровода на мъртвеца бяха полепнали черни люспи. Ако дойдеха полицаи, без съмнение щяха да ме обвинят в обезобразяването и убийството на ловеца на книги. Сетих се за жената, която ме упъти към жилището му. Тя не знаеше името ми, но без проблем можеше да ме опише, а не мислех, че съм ѝ дал достатъчно пари, за да купя мълчанието ѝ. Магс беше мършав и ако бях на по-усамотено място, щях да го отнеса от къщата на гръб и да се отърва от тялото, но не можех да вървя по улиците на Спиталфийлдс и Уайтчапъл с трупа на Магс, метнат на рамо.

Чу се почукване на вратата на Магс. Не му обърнах внимание, но то се повтори и от другата страна ме повика познат женски глас:

- Господине! Господине? Добре ли сте?

Беше жената от улицата.

- Господине? - викна отново тя.

Станах. Ако я пренебрегнех, можеше да реши да се обади в полицията. Нямах друг избор, освен да отворя вратата.

Открехнах я наполовина, само колкото да се увери, че съм добре, но да не види стаята зад гърба ми. Тя изглеждаше едновременно облекчена и озадачена.

- Притесних се - каза. - На господин Магс...

- Му се носи славата - довърших изречението. - Незаслужено, бих казал, или поне вече неприложимо.

- Добре ли е? - попита тя. - Нали не се наложи да го нараните?

- Не. Всъщност не се чувства много добре.

Направих жест като за пиене. Бях видял празните бутилки от евтин джин, струпани в ъгъла до леглото на Магс. Жената кимна с разбиране.

- Такъв е той - каза тя. - Не знам кога е по-добре - с пиенето или без пиенето. Почти няма значение.

- Е, ще го сложа в леглото и ще го обърна настрани, за да не се задави през нощта, и ще си тръгвам - казах аз.

- Не изглеждате добре - отбеляза тя. - Сигурен ли сте, че самият вие се чувствате добре?

- Като го споменахте...

По лицето ми имаше пот. Усещах я по устните си.

- Защо не дойдете в „Десетте камбанки“ - предложи тя. - С едно уиски ще се оправите. Аз черпя. За добрината ви одеве.

Изкушавах се да откажа и да се махна от там възможно най-бързо, но уискито изглеждаше добра идея, а и не беше евтината пиячка, с която Магс се наливаше. Не исках и да изглеждам подозрителен, като избягам.

- Знаеш ли, ще приема - казах. - Нека само се погрижа за Магс и ще дойда.

- Имате ли нужда от помощ?

- Не, ще се справя.

- Добре тогава. Ще ви чакам долу.

Усмихнах се и затворих вратата. Върнах се в кухнята и погледнах Магс. В момента нищо не можеше да се направи, но не бяхме далеч от реката. Ако изчаках градът да утихне, вероятно можеше да го занеса до брега под претекст, че е пиян, стига лицето му да остане скрито, и да го хвърля в Темза. Щяха да минат дни, преди да го открият, и сигурно щяха да обяснят пораженията по лицето му с престоя във водата или с перката на лодка. Взех плика с пари от масата и го прибрах в джоба си.

Ако ме смятате за крадец, нека кажа в своя защита, че не възнамерявах да го задържа, а да го предам на Куейл да го пази. Бяха пари на Лайънъл Молдинг. В това поне бях сигурен. Да ги оставя в жилището на Магс, означаваше в крайна сметка да се окажат в нечий друг джоб. Куейл щеше да се погрижи за тях. Куейл щеше да знае какво да прави. За момент почти се изкуших да му разкажа какво съм научил в кухнята на Магс, но се опасявах, че няма да ми повярва и дори че може да ме предаде на полицията.

Куейл беше хитър и предпазлив, но не беше наистина непочтен, не и когато ставаше дума за евентуално убийство. Мислех, че би ме предал със съжаление (След войната не е същият. Горкият човечец) и вероятно би застанал на моя страна, ако се стигне до процес, но не би ме защитил, ако ме сметне за виновен в убийство.

Слязох долу при жената. Казваше се Сали. Заедно стигнахме до „Десетте камбанки“ на „Комършъл Стрийт“. Кръчмата имаше лоша слава, защото се свързваше с Ани Чапмън и Мери Джейн Кели - две от жертвите на Джак Изкормвача, макар да не беше единственото подобно заведение, което можеше да се похвали, че е свързано с тези събития. Не ми се стори подходящо да обсъждам убийствата със Сали, а и тя не ги спомена. Вместо това говорихме за живота ѝ, като гледахме да избягваме темата за работата ѝ. Разказах за себе си, но не подробно, и не назовах истинското си име.

Скоро се появиха нейни познати и аз се приготвих да си тръгвам.

Сали вече беше пийнала. Опита се да ме целуне и понечи да ме заведе в стаята си. Отклоних поканата, но обещах да я потърся друга нощ. Тя прозря лъжата и обидата на лицето ѝ ми причини болка. Беше добро момиче, а аз не бях се радвал на компанията на жена от дълго време, от предишния си живот.

Оставих пари на бара и поръчах по питие за нея и приятелките ѝ. Тя ме гледа, докато излязох, гледа ме с помръкнали, наранени очи. Чудя се какво ли е станало с нея, но вече е прекалено късно. Прекалено късно е за всички нас.

И ТАКА - КОГА ЗАПОЧНАХ да се съмнявам, че полудявам? Дали когато първото от онези същества се появи във ваната, или когато съществото, състоящо се от експлозия от застинал мрак, се появи пред очите ми през нощта? Да, още тогава започнах да се съмнявам в здравия си разум, макар за мен те да бяха истински. В това поне бях убеден. Дали не беше, когато се видях с Фонсли и той ми каза, че е минала седмица, а не само ден, откакто е изпратил телеграмата? Може би тогава. Да, може би точно тогава започна всичко. Присъствието на ракообразните със странни членести крака в жилището на Магс беше просто поредното доказателство. Ако ме тормозеше собственото ми въображение, то тормозът беше твърде силен и връзката ми с действителността отслабваше толкова бързо, че накрая всяко съмнение щеше да отпадне и щеше да е добре да сложа край на всичко с куршум, докато все още имам проблясъци.

Истински започнах да се страхувам за здравия си разум обаче, когато се върнах в жилището на Магс, насърчен от изпитото уиски, готов да хвърля тялото в Темза, и видях, че е изчезнал. Тялото му вече не лежеше на пода в кухнята.

И това далеч не беше най-лошото. Самото жилище беше променено - подредбата на мебелите, на книгите, дори разпределението на стаите, - всичко беше различно. Сега кухнята беше отляво на входа, не отдясно. Леглото беше близо до вратата, не от другата страна на стаята.

Лавиците бяха изчезнали, а книгите бяха подредени в спретнати стройни редици като редове на сметало.

- Не - произнесох високо аз. - Не е възможно.

Но беше възможно. Беше се случило. Виждах го със собствените си очи.

Проверих в джоба на палтото. Пликът още беше там. Погледнах ръцете си и видях белезите, оставени от дръжката на метлата. Гадеше ми се. Уискито предизвикваше спазми в стомаха ми. До прозореца имаше стол и аз седнах да се опитам да се успокоя.

Няколко секунди по-късно забелязах движение в сенките на уличката под прозореца. Стоях неподвижно, скрит зад мръсните дантелени завеси на Магс, изцапани от мухите, и наблюдавах как Дънуидж, свободен от надзора на дъщерята, се измъква в нощта.

ЕТО КАК, СТРУВА МИ СЕ, нещата излязоха наяве.

Илайза Дънуидж се събуди от шум в стаите, онези на долния етаж, в които се съхраняваха прекрасните книги. Голяма част от най-ценните бяха опаковани на сигурно място в кутии, подготвени за преместване. Двамата с баща ѝ щяха да приберат останалите през следващите двайсет и четири часа. Е, щяха да ги приберат, ако и когато баща ѝ се върне. Трябваше вече да е вкъщи, но той беше човек на нощта и тя нямаше намерение да се притеснява на този етап от живота си.

Шумът се чу отново - тихо триене на нещо тежко в кожа и скърцане на дърво. Може би баща ѝ се беше прибрал, без тя да разбере, но той винаги се обаждаше, че се е върнал, независимо от часа.

Не, долу беше някой друг.

Извади палка изпод леглото. Някога тя беше принадлежала на служител на реда от Ливърпул, освободен от работа по време на полицейската стачка през 1919 г., който починал по-късно. Върнал униформата, но не и палката. Илайза Дънуидж я получила от вдовицата заедно с малка библиотека окултни книги, завещани на офицера от дядо му, за чиято стойност той и семейството му и понятие си нямали. Илайза беше направила на вдовицата доста добро предложение за томовете, при положение че би могла да ги купи за съвсем малка част от платеното от нея. Илайза нямаше навика да мами хората. Познаваше книгите по-добре от повечето хора. Книгите имат история, а историята е начин да се помни.

Окултните книги помнят по-добре от повечето.

Тя внимателно слезе по стълбите. Чу пукота на горящи цепеници и видя как светлината на пламъците се отразява в стените. Тогава се изплаши да не се е запалила къщата и книгите да са в опасност. Бързо влезе в стаята е единствената мисъл да ги спаси.

- Здравейте, госпожице Дънуидж - поздравих. - Чудех се кога ще се присъедините към мен. Запалил съм приятен малък огън, че навън нощта е студена.

Откъснах още няколко страници от книгата, която държах, и ги хвърлих в огъня в камината. Томчето беше озаглавено „Книга на церемониалната магия“ от Артър Едуард Уейт¹⁶¹. Беше публикувано за пръв път през 1913 г., макар че според увода в ръцете си явно държах по-ново издание. Бях избрал него, защото страниците бяха големи и от качествена хартия. Горяха много добре.

Илайза Дънуидж изпищя и се приготви да ме нападне с палката, но писъкът и атаката секнаха на мига, щом извадих пистолета - „Люгер“ с десетсантиметрова цев, който бях взел от немски труп на гробището при Сома. Не ми се беше налагало да го използвам, но отидох в жилището си да го взема след разговора със стария Дънуидж. Бях го догонил по „Комършъл Стрийт“ и го бях накарал да се върне с мен в жилището на Магс. Отначало не пожела да сътрудничи колкото ми се иска, но успях да го убедя да ми помогне в разследването.

- Не знам - беше повтарял и повтарял. - Не знам. Не ме питайте.

Ала все пак знаеше нещо, макар и не достатъчно.

- „Атласът“ - промълви накрая той, след като се наложи да го пообработя. - „Атласът“. Светът вече не е същият.

Тъкмо затова се върнах в „Дънуидж енд Дотьр“. Поставих полицейската палка до стола. Беше по-сигурно и за Илайза Дънуидж, и за мен аз да я пазя. Накарах я да седне и тя ме послуша. Уви се в халата, да не би при вида на плътта ѝ у мен да се породят лъстиви помисли. Попитах я за палката по-скоро защото се опасявах, че тя или баща ѝ може да имат връзки в полицията, което нямаше да е от полза. Разказът как я е получила ме успокои поне в това отношение.

Като държах пистолета насочен към нея, но леко отпуснат, с левия крак придърпах кутия с книги. Огледах няколко, докато тя напрегнато ме наблюдаваше. Изглеждаха много по-стари от томчето на Уейт и бяха внимателно опаковани.

- Май заминавате - казах. - Местите се на по-голямо място благодарение на парите на Лайънъл Молдинг.

- Заминаваме за провинцията.

- Може ли да попитам защо?

- В града вече няма сигурност.

- Определено не и за господин Магс. Всъщност се оказа, че му се е отразил доста зле.

Не мигна, но присъствието на баща ѝ на „Принслет Стрийт“ не оставяше съмнение за участието ѝ в онова, което беше споходило Магс. Старецът твърдеше, че не знае какво се е случило. Каза, че не бил влизал в стаята. Не бил местил тялото. Дори не знаел, че има тяло, докато не му казах за него. Странно, но му повярвах.

- Дали сте на Магс петстотин лири. Голяма сума за човек като него - казах на Илайза. - Защо?

Нищо не отговори.

Взех първата книга от кутията в краката ми и я метнах в огъня.

- Не.

Тя стана и когато вдигнах пистолета от скута си, едва се сдържа да не се хвърли да спасява книгата от пламъците.

- Ще стрелям във вас, госпожице Дънуидж - предупредих я. - Ще ви раня в стъпалото или в коляното, защото не искам да ви убия. Но много ще боли. Знайте също, че държа баща ви. Бъдещето на доброто му здраве, разклатено напоследък, е в ръцете ви.

Всъщност се наложи само два пъти да зашлевя стареца през лицето и той стана по-сговорчив. Дори ме накара да се засрамя, като се разплака, но не беше нужно дъщеря му да знае. Бях научил обаче, че се подчинява на дъщеря си и е бил посветен само в някои от сделките ѝ с Магс. Просто го беше изпратила да го осведоми за интереса ми към Лайънъл Молдинг и да го убеди да напусне Лондон за известно време, за да не би разследването ми да ме отведе до вратата му.

- Той е възрастен човек - каза тя.

- Ако ми сътрудничите, ще доживее до дълбока старост.

Тя преглътна.

- Моля ви, не горете повече книги - помоли ме.

- Няма, ако говорите с мен, госпожице Дънуидж. Просто ми кажете за петстотинте лири. Кажете ми истината за „Атласа“.

И на светлината на горящите книги тя ми разказа.

XII

ГОВОРЕШЕ МИ КАТО на дете.

- Книгата пренаписва света - започна тя.

При други обстоятелства щях да ѝ се изсмея в лицето, но изражението на Илайза Дънуидж не позволяваше подобен присмех, а и да си призная, вече бях склонен да ѝ вярвам. В крайна сметка бях видял промяната в жилището на Магс и бях чул болезненото, отчаяно признание на баща ѝ.

- Как? Как може книга да пренапише света?

- Огледайте се, господин Сотър. Книгите постоянно променят света. Ако сте християнин, сте били променен от Библията, от Божието слово или това, което е останало от него, след като се е процедило през ръцете на хората. Ако сте мюсюлманин, погледнете Корана, ако сте комунист - Маркс и Енгелс. Нима не виждате? Светът постоянно се променя от книгите. „Комунистическият манифест“ е публикуван през 1848 г., преди по-малко от век. „Капиталът“ е още по-отскоро. Въпреки това Русия вече е в тяхна власт и други нации скоро ще я последват.

- Но това са идеи - отвърнах аз. - Книгите ги разпространяват, а идеите завладяват умовете на хората. Самите книги не са виновни, не повече, отколкото пушката може да е отговорна за куршума, който изстрелва, или острието - за раната, която нанася. Хората изстрелват куршумите и размахват ножовете; хората променят света. Книгите може да ги вдъхновяват, но те са пасивни, не активни.

Тя поклати глава.

- Глупак сте, ако наистина вярвате в това. Книгата е преносител, а идеите, съдържащи се в нея, са зараза, която чака да бъде разпространена. Те се развъждат в човека. Приспособяват се към приемника. Книгите променят човека, а хората на свой ред променят световете.

- Не, това е...

Тя се наведе и постави длан на ръката ми. Въпреки че седяхме в топлината на огъня, докосването ѝ ме смрази до мозъка на костите. Почувствах физическа болка и едва не се отдръпнах. Тази жена беше противоестествена.

- Виждам, че ми вярвате - каза тя. - Изглеждате различно от последния път, когато се видяхме. Разкажете ми за Магс. Кажете ми какво видяхте.

Откъде знае за Магс, почудих се аз. И все пак знае.

- Имаше дупки, прогорени в черепа през орбитите на очите - подхванах аз. - Имаше същества. Насекоми или ракообразни, но не приличаха на нищо, което съм виждал или чувал в този свят. Мисля, че точно тези същества са издълбали главата на Магс и са излезли през очите му. Унищожих и двете.

- Магс - произнесе тя с тъжна нотка в гласа. - Той мразеше книгите. За него те бяха само източник на богатство. Обичаше единствено лова, не неговата цел, но невинаги е бил такъв. Беше започнал да се страхува от книгите. Случва се понякога на търговците в нашата област. Не всички книги, до които се докосваме, са красиви отвън и отвътре. Вдишваме прахта на най-лошите от тях, частици от отровата, и се отравяме. Мисля, че това се е случило с Магс. Той издирваше книги. Колкото по-различни, толкова по-добре, но не ги четеше. И все пак любопитството му към „Атласа“ е надделяло над страха. Погледнал го е и нещо от него се е загнездило в мозъка му.

- Как го е открил?

- Открай време го е търсил. Преследвал е шепот и мълва. Магс беше ловец, различен от другите, и искаше да постигне онова, което никой преди него не е успял. Тогава при мен дойде Молдинг. Опитах да го разубедя да търси „Атласа“, но и той беше съблазнен от него. Ако Магс беше ловец, различен от другите, то Молдинг беше уникален колекционер. Получи се съвкупност от сили, отлично стечение на обстоятелства. Дойде моментът на книгата и тя реши да се разкрие.

- Говорите за нея, все едно е жива - казах аз.

- Още не разбирате - отговори тя. - Книгите не са фиксирани обекти. Те предават думи и идеи. Въздействието им върху всеки читател е неповторимо. Те поставят образи в умовете ни и те се вкореняват. Видяхте Магс. Видяхте какво може да се случи на човек, който подценява книга, особено книга като „Атласа“.

Погледнах огъня. В него още горяха книги. Подушвах как гори кожата, как подвързиите се овъгляват. Страниците се извиваха, когато ги обхващаше пламъкът, сякаш агонизираха.

- Говорехте за „Атласа“ - подканих я аз.

- Магс най-накрая го откри на най-невероятното място - сред книгите на вдовица от Глазгоу. Богобоязлива женица, която явно дори не подозирала за съществуването му и не могла да каже откъде го има. Скрил се сред безполезни препечатки. Не се оставял да бъде прочетен, не и преди да му дойде времето. Тогава Магс го намерил, разпознал го и се свърза с мен. Попита дали мога да намеря купувач, без да знае, че и купувачът се е разкрил. „Атласът“ обаче знаел. „Атласът“ бил готов и за двамата.

- Значи сте платили на Магс награда за намирането и сте предали книгата на Молдинг?

- Да.

- Не го измамихте?

- Не. Имам скрупули за подобни неща.

- Проявявате морал за подобни неща?

- Не е морал. Изпитвам страх.

Пропуснах тази забележка.

- Разгледахте ли го? - попитах.

- Не.

- Защо?

- Повтарям - защото се страхувах.

- Видяхте ли го?

- За малко, когато Молдинг дойде да го вземе.

- Как изглеждаше?

- Беше шейсет на четирийсет и пет сантиметра, подвързията беше тъмночервена, а гръбчето беше захванато със златни халки. На корицата бяха прогорени две думи - „Тере инкогните“. Непознати земи.

- От какво беше направена подвързията? От кожа ли?

- Не точно.

- От животно?

За втори път поклати глава.

- Не и човешка кожа?

- За пореден път не. Мисля, че подвързията не беше от този свят. Книгата пулсираше под ръката ми. Можех да почувствам топлината ѝ, усещах как нещо изпомпва кръв из нея. Не искаше да остане в моите ръце. Само в ръцете на Молдинг. Той беше предопределен да я притежава. До известна степен тя винаги е била негова.

Изглеждаше невероятно. Напълно вярвах, че е получила книгата и я е продала на Молдинг, но ми беше трудно да приема останалото - жива книга, книга с намерения, книга, която се е крила до настъпването на правилния момент, до появата на точния притежател.

- Ако това, което казвате, е вярно, защо сега? Каква промяна е подтикнала книгата да действа?

- Светът - отговори тя. - Светът се е променил без влиянието на книгата. Злото предизвиква зло, а обстоятелствата са подходящи. Вие повече от всеки друг трябва да знаете, че това е така.

И аз разбрах.

- Войната.

- Войната - повтори тя. - Война, която да доведе до края на войната. Нали така казва Уелс. Не е прав, разбира се. Това беше война, която да доведе до края на световете, да доведе до края на този свят. Тъканта на съществуването беше скъсана - светът беше готов за книгата и книгата беше готова за света.

Затворих очи. Чувах влажния, тежък звук на тела, пускани в яма, и собствените си писъци, когато ми съобщиха за смъртта на съпругата и децата ми; виждах изкривени останки, отнасяни от руините на ферма, цяло семейство избито от единствена граната; деца, родени и неродени, доведени до края сред огън и разрушения. Права е, помислих си. Ако всичко е вярно, нека книгата превземе света, защото, каквото и да се появи след нея, няма да е по-лошо от онова, което вече бях видял. Жената на собственика на странноприемницата беше права. Не вярвах, че войната е пречистила света от отровните семена. Вместо това те бяха поникнали от пролятата кръв.

- Кой е написал книгата? - попитах аз. - Кой я е направил?

Тя отклони поглед.

- He-Богът - отговори.

- Дяволът?

Тя се изсмя - дрезгав, неприятен смях.

- Няма дявол - поясни. - Всичко това - тя посочи окултните книги, опаковани и неопаковани, все едно предаваше всяка от тях на пламъците - е само отклоняване на вниманието, забавление за непосветените. Имат толкова влияние върху света, колкото актьор, подскачащ по сцената, облечен с наметало и рога и размахал вила. Нещото, което е създало книгата, е по-велико и по-ужасно от който и да било триглав християнски бог. Има милиони глави и всяка има още милиони. Всяко същество, което беснее срещу светлината, е част от него, родено е от него. То е вселена в самото себе си. То е великото Непознато селение.

- Какво говорите? Че посредством тази книга някакво създание иска да промени този свят по свой образ?

- Не - отговори тя. Неумолимостта изчезна от лицето ѝ, то засия със светлината на фанатизма и тя стана по-грозна от преди. - Не осъзнавате ли? Този свят е престанал да съществува в момента, когато е била отворена. Той вече умираше, а „Атласът“ само се е отървал от остатъците и поставил своите земи на мястото на нашата. Това вече е Непознатото селение. Сякаш образът на криво огледало вече не е отражение, а реалността.

- Тогава защо не виждаме промените?

- Вие видяхте промените. Защо - не знам, но скоро и останалите ще ги видят. Някъде дълбоко в душите си, дълбоко сред нечистотията на съзнанието си те вероятно вече ги усещат, но отказват да признаят какво се е случило. Да го признаят, ще означава да се предадат на истината, а тази истина живи ще ги погълне.

- Не! - извиках аз. - Нещо все още може да се направи. Ще открия книгата. Ще я унищожа.

- Не може да се унищожи нещо, което вече се е случило.

- Мога да опитам.

- Прекалено късно е. Прекалено късно е за всички нас. Вредата е нанесена. Това вече не е нашият свят.

Станах. Стана и тя.

- Имам още един въпрос - казах. - Само един. После си тръгвам.

- Знам какъв е.

- Знаете ли?

- Той е първият и последният въпрос. Единственият въпрос, който има значение. „Защо?“ Защо го направих? Защо се предадох на книгата? Защо, защо, защо?

Беше права, разбира се. Можех единствено да кимна в знак на съгласие.

- Защото бях любопитна - продължи тя. - Защото исках да видя какво ще стане. Но както Магс, както Молдинг, мисля, че само се подчинявах на волята на „Атласа“, независимо дали го осъзнавах.

Ако „защо“ беше първият и последният въпрос, то „защото бях любопитна какво ще стане“ беше първият и последен отговор. Подобен отговор е бил даден на самия Бог в райската градина и винаги е бил предопределен да бъде причината за края на властта на човеците над нещата.

- Казвам ви - настоях аз, - ще намеря начин да спра това.

- А аз ви казвам - отговори тя, - че трябва да сложите край на живота си, преди да дойде най-лошото.

Тя отстъпи назад към камината. Раменете ѝ се изравниха с полицата. Халатът се възпламени. Платът разцъфна в червени и оранжеви езици и те обгърнаха краката ѝ. Тя ми обърна гръб. Голото ѝ тяло се покри с мехури и платът залепна за кожата. Преди да успея да помръдна, тя се хвърли с лице напред в пламъците. Докато я измъкна от огъня, главата ѝ се превърна в овъглена маса и тя вече умираше. Тялото потръпна в последна агония и книгите наоколо пламнаха в знак на състрадание.

Оставих всичко на огъня.

XIII

ДОКАТО СЕ ОТДАЛЕЧАВАХ от дома на Дънуидж, чувах писъци, викове и звуци от счупени прозорци. Преди да измина километър, звънците на пожарните коли проехтяха в далечината.

Не виждах причина да се връщам в жилището си. Имах пистолет, а в къщата на Молдинг бях оставил резервни дрехи. Работата ми в града беше приключила. Оставаше да направя само още нещо и да се върна в Норфолк, затова тръгнах пеша към „Чансъри Лейн“ и кантората на адвокат Куейл.

На около километър от там усетих, че ме следят. Обърнах се и на стотина метра видях момиченце със синьо-бяла рокля от другата страна на пътя. Беше с гръб към мен и не можех да видя лицето ѝ. След малко на същото разстояние, но от моята страна на пътя, от сенките между уличните лампи се появи момченце, което вървеше заднешком. Носеше къси панталонки и бяла риза. Движенията му бяха трескави и неестествени и ми напомняха кино-образи, които едновременно се прожектират и превъртат.

По някакъв начин момчето, също като момичето, разбра, че съм го забелязал, и замръзна с единия крак във въздуха. Едва тогава видях, че е босо, а краката му са странно деформирани. Напомняха ми крайници, които бях виждал в окопите, подути от гангрена и с изкривени счупени кости. И момичето беше босо, но краката му бяха с плоски стъпала и то приличаше на голям блед пингвин.

- Махайте се - извиках аз. И после по-високо: - Махайте се! Вървете си вкъщи. По това време децата не бива да са навън.

Още не бях изрекъл тези думи, когато осъзнах, че домът им, който и да е, се намира далеч, далеч от тук или пък ако Илайза Дънуидж беше казала истината, сега тук бе техният дом и винаги е било техният дом, а аз бях странникът, аз бях натрапникът.

Не исках да им обръщам гръб, затова и аз тръгнах заднешком. Навярно представлявахме необичайна гледка, но нямаше кой да ни види. Вървях, следван от момчето и момичето. Чувах как костите им пукат, докато напредват, сякаш за кратко време по крайниците им се беше оформил лед. Краката на момчето се кривяха и то правеше големи крачки със странната си походка. Момичето се клатушкаше на крака, извити встрани от тялото, и вече не приличаше на пингвин, а на жаба, която някак е успяла да извърши подвига да върви изправена; това впечатление се засилваше от широкото тяло, беше доста подуто дете.

В крайна сметка побягнах. Признавам си - побягнах. Обърнах им гръб и се втурнах напред. Чувах как ме следват; стъпалата им шляпаха все по-бързо по земята и аз започнах да се моля да се появи някой спътник в нощта и да ги накара да ме оставят на мира или поне да потвърди, че не съм напълно луд. Но нямаше никого: нямаше хора, нямаше коли, нямаше дори и кон с каруца. Градът спеше дълбоко, а може би нямаше вече град, и Лондон, който някога бях познавал, беше изчезнал завинаги и сега беше заменен от своя сянка, обитавана само от деформирани деца и мъже без очи.

Все още тичах, когато чух тишината. Нямаше ги. Спрях и с ръце на коленете задишах дълбоко и болезнено. Дробовете ми вече не бяха като навремето. Бях заминал за Франция млад човек, а сега бях старец във всичко освен по възраст. Пред мен се простираше „Уест Енд“. Там поне щеше да има хора дори в този час, а утрото още беше далеч. За последен път погледнах назад, за да се уверя, че съм сам, и се обърнах да продължа.

Там бяха, разбира се. Трябваше да знам. Бях изчел достатъчно истории за духове и бях прекарал доста часове с евтини криминални романи. Децата, ако въобще бяха деца, ме бяха заобиколили подобно на войска по време на война с намерението да нападнат врага от неочаквана посока. Бяха само на три метра пред мен, все още с гръб, но започнаха бавно да се обръщат. Въртяха се като тежест, окачена на въже, докато накрая видях лицата им.

Чудовищни деца. Противни същества. По горната част на лицата им без ред бяха разпръснати черни очички, десетина или повече, като стафиди в тесто. И двамата нямаха носове, а по две цепки, разделени от тънка преграда. Устата им представляваха гримаси без устни, разтегнати над нащърбени зъби като на гризачи, с остри издатини от двете страни, подобни на отровните челюсти на паяк.

Не спрях. Не мислех. Беше ме обладал първичен страх. Насочих пистолета към лицето на момичето и дръпнах спусъка. Куршумът го улучи в челото и излезе със струя течност, която не беше червена, а жълта като вътрешности на насекомо. То падна назад, без да издаде звук, а някъде от пастта на момчето се чу писък. Скочи към мен и аз стрелях и в него, но реакцията му ме изненада и първият куршум го застигна в рамото. То се изви и падна на земята, така че се наложи да го довърша, докато се гънеше под мен и челюстите му щракаха така, сякаш дори докато умираше, искаше да ме погълне.

След като приключих е тях, завлякох останките им в малка уличка и ги скрих зад препълнените кофи за боклук, от които се носеше смрад на гниещо месо. Нямаше време за полиция. Нямаше време за обяснения. Трябваше да открия книгата. Да я открия и да я унищожа.

XIV

ФОНСЛИ ПРИСТИГНА пръв както винаги. Беше скоро след осем. Бях чакал с часове, свит в ъгъла на мрачния двор. Затворените врати, заобиколени от тъмните прозорци с капаци, напомняха лица на спящи великани. Бях пробвал да вляза в кантората на Куейл, но ключалката не се беше поддала на обработката ми. Разбрах, че Куейл е свидлив за всичко, с изключение на собствената си сигурност.

Приближих Фонсли в гръб, докато си търсеше ключовете, но сянката върху вратата ме издаде. Той се обърна и пребледнялото му лице внезапно посивя още повече.

- Вие - възкликна той. - Какво търсите тук?

Гласът му трепереше и ключовете дрънчаха в ръката му, докато се опитваше да намери ключалката, без да сваля очи от мен.

- Дойдох да говоря с Куейл. Искам нещо от него.

- Нямате работа тук.

- Напротив. Имам важна работа. По-важна, отколкото си представяте. Знам какво се е случило с Молдинг или поне мисля, че знам. Близо съм. Мога да го спра. Светът се променя, но аз мога да го оправя.

- Нямам представа за какво говорите - каза Фонсли.

- Минаха седмици, човече, седмици! Дадохме ви пари, а вие изчезнахте. И нито дума. Нито дума. Предупредих ви, когато идвахте последния път. Казах ви какво се очаква от вас.

Самоувереният му тон не ме убеди. Тук имаше нещо друго, нещо, което не разбирах, но думите му отклониха вниманието ми. Не исках да са истина.

- Какво искате да кажете? Седмици? Бях при вас едва преди няколко дни.

- Глупости. Дванайсети ноември е. Бълнувате. Само се погледнете. Вижте на какво приличате.

Опитах се да не показвам страха си.

- Не съм аз - казах. - Става нещо със света. Погледнете в какво се е превърнал и какво е направил с мен.

Фонсли се поовладя, сякаш, като се престори на смел, успя да убеди и самия себе си. Ръката му спря да трепери, а страхът отстъпи пред лукавството.

- Може би трябва да влезете - каза той. - Да се стоплите. Знаете къде е чайникът. Направете си чай и починете. Аз ще отида да потърся господин Куейл. Днес е в Гражданския съд, но ще дойде, щом му кажа за вашите, хм, вълнения. - Той преглътна с усилие. - Много ви харесва въпреки всичко, което излезе наяве.

Гражданският съд е обичайно използваното название на Кралския съд в централен Лондон в Саутуърк. Беше доста далеч от кантората на Куейл и щеше да му коства усилия да пътува дотам и да се върне с работодателя си. Фонсли, когото познавах, не би се постарал толкова заради мен. Едва ли би си направил труда да пресече улицата, за да ми помогне, ако се спъна.

Показах му пистолета и на панталона му се появи тъмно петно.

- Не - промълви той. - Моля ви, недейте.

- Кажете ми. И ми кажете истината.

Смушках го силно с пистолета в ребрата, в случай че още се съмнява в сериозността на положението.

- Полицията - рече той. - Търсят ви. Казват, че сте убил човек в Уайтчапъл. Открили са тялото в мазето на сграда, а една жена, проститутка, е казала, че ви помни. Искат да говорят с вас и по други въпроси - пожар и...

Думите заседнаха в гърлото му и той млъкна.

- Говорете! - притиснах го аз.

Фонсли захленчи.

- Деца - каза той. - Убити деца.

- Те не бяха деца - казах аз. - Приличам ли на човек, който би убил дете?

Фонсли поклати глава, но избягна погледа ми.

- Не, сър, не приличате.

- Влизайте - настоях.

Той успя накрая да завърти ключа в ключалката. Последвах го в кантората.

- Не ме убивайте - замоли той. - На никого няма да кажа.

- Просто правете каквото ви наредя и ще гледам нищо да не ви се случи.

- Каквото кажете. Каквото искате - пари, храна. Само кажете.

Избутах го нагоре по стълбите. Спомних си кога бях тук за последно, тогава светът се беше напукал, но още не се беше разпаднал напълно.

- Не ми трябват нито пари, нито храна - обясних аз. - Само искам да разгледам документите за къщата на Молдинг.

ТРЪГНАХ СИ С ОНОВА, което търсех. Делата на семейство Молдинг бяха в ръцете на Куейл и предшествениците му от поколения и дядото на Куейл беше присъствал на покупката на „Бромдън Хол“ в началото на миналия век. Имах късмет, че старателно водените документи на фирмата съдържат подробен план на къщата, но пък и аз имах право на малко късмет.

Купих брой на „Таймс“ на „Хай Холбърн“. На първата страница пишеше 12 ноември. Фонсли не ме беше излъгал. Не бях се и съмнявал.

Градът сякаш ме притискаше и като че само волята Божия възпираше сградите да не рухнат и да погребат хората в развалини. За някои можеше да се окаже благословия, защото мъжете и жените по улиците ме поразиха с особената си нервност и грубост, угнетени от сниженото небе и безпричинната жега, надигнала се в ранните часове.

Малко след „Чансъри Лейн“ шофьорът на омнибус не беше преценил завоя и беше ударил каруцата на разносвач. Конят беше сериозно ранен и бедното животно лежеше на земята и отчаяно цвилеше - единият му заден крак беше толкова лошо усукан, че костта на бедрото стърчеше през кожата. Омнибусът беше тип „В“, подобен на стотиците, реквизирани за бойното поле като транспорт за войската, подвижни платформи за оръдия и дори гълъбарници за птиците, използвани за пренасяне на съобщения на фронта. Транспортната компания беше започнала да изважда от употреба старите тип „В“ и да въвежда „К“ и „S“ и цяло чудо беше, че това старо возило още работи, толкова разнебитено изглеждаше. От година не бях виждал такова. Вече беше анахронизъм.

Възрастен човек пушеше цигара наблизо. До него имаше голям куфар.

- Пътувам по този маршрут през по-голямата част от живота си и не съм виждал нищо подобно - каза той. - Може да помислиш, че човекът не е сядал зад волана досега, но той работи по автобусите, откакто Тилинг пусна първия от Пекъм, а това не беше вчера или онзи ден.

- През 1904 година - казах.

- Така е.

- Там съм отраснал. Помня го.

Шофьорът наистина изглеждаше опитен, но определено беше силно разстроен от случилото се. Той говореше тихо с каруцаря, докато полицай си водеше бележки. Нахлупих шапка и погледнах към паважа.

Възрастният мъж изпусна голямо кълбо дим и презрително наклони глава.

- Чух как се кълне, че пътят се е стеснил. Май е пиян.

Още полицаи тичаха насам. С тях беше и млад мъж със сако от туид на петна. В едната си ръка носеше черна чанта, а в другата - примитивен пистолет.

- Това трябва да е полицейският ветеринар - заяви възрастният човек. - Крайно време беше. Ако имах пистолет, лично щях да избавя животното от мъките му.

Инстинктивно посегнах към пистолета в джоба си. Възрастният човек ме изгледа особено.

- Добре ли сте?

- Добре съм - отговорих. - Заради... Заради коня е. Това е всичко. Не обичам да гледам агонизиращи животни.

- Скоро ще свърши - успокои ме възрастният човек и сякаш в отговор на думите му дойде изстрелът на пистолет, неестествен в притихналия лондонски ден. Затворих очи. Струваше ми се, че мога да подуша миризмата на кръвта на коня.

- Трябва да седнете, за да не паднете - каза мъжът.

- Не - рекох аз. - Ще тръгвам.

- Както искате.

Скрих се в тълпата, но се чувствах зле и замаян и се страхувах да вървя по улиците. Взех метрото до „Ливърпул Стрийт“ и там се качих на влака. Късно следобед стигнах в Норфолк. „Бромдън Хол“ беше притихнала и заключена. Опитах да отворя вратата, но не успях. Счупих прозорец на кабинета и влязох оттам. Не се качих горе, защото се чувствах по-сигурно на долния етаж. Намерих малко сух хляб в кухнята и го изядох с черен чай.

Исках да започна работа веднага, но разрушителното действие на изминалите часове ми се отразяваше. Легнах на кушетката в кабинета и се завих със сакото. Не знам колко дълго съм спал. Естеството на светлината се беше променило, когато се събудих. Нощта беше с цвят на меласа и тъмнината имаше плътност. Почувствах я, като вдигнах ръка да се предпазя от нея, като че ли природата на земното привличане се беше променила и атмосферата искаше да ме притиска надолу.

Някъде отблизо дочух неприятно драскане, като от нокти по черна дъска. Точно това ме беше събудило. Огледах се за причината и видях нещо да се движи пред прозореца. Драскането отново долетя. Бавно, с движения, все още затруднени от самия въздух, приближих прозореца. В ръка стисках пистолета с трите останали патрона.

На две от стъклата се виждаха успоредни драскотини и петна от черна течност като от мастило на сепия. Погледнах към земите на имението. На небето нямаше луна и не блестяха звезди. Мракът беше толкова гъст, че все едно бях на дъното на океана, и нямаше да се изненадам, ако през счупения прозорец се влее течна тъмнина и изпълни стаята, за да ме удави бавно.

Счупеният прозорец. Щом бях успял да вляза в къщата, като пъхнах ръка в отвора и дръпнах резето, тогава каквото и да беше навън, можеше да направи същото. Защо тогава стърже и драска?

Отговорът дойде първо като звук, после като форма. Различих едно-единствено дълбоко вдъхване навън, последвано непосредствено от по-кратки, по-бързи вдишвания и усетих миризма в тъмнината. Нещо сиво и сбръчкано се притискаше в прозореца с ужасяващ копнеж. Тънките крайници бяха разперени, отпусната кожа висеше от тях, напукана и сълзяща; пръстите приличаха на остри захванати куки за плетене. На ръст беше почти колкото човек, но нямаше окосмяване и очи, а плоският нос се сбърчи, когато ме надуши. А устата. Досега не я бях различил. Тя бавно се отвори, беззъба и червена, и от дълбините на челюстта напред се изстреля придатък - не толкова език, колкото месеста тръба, чийто засмукващ отвор беше об- рамчен с дребни пипалца. Съществото удари стъклото силно и по него остана още от черното вещество.

Душенето отново прозвуча. Съществото промени положението си и се сниши до разбития прозорец. Лявата му ръка на сляпо опипваше стъклото, докато откри дупката, пъхна се вътре и изцяло я запълни.

Приготвих се да го застрелям и спрях. Какво ли още можеше да е отвън? Замислих се. Какви ужасии можех да привлека с шума? А и куршумите. Бяха останали толкова малко, а нямаше откъде да намеря повече.

Огледах се за друго оръжие и на бюрото на Молдинг открих нож за отваряне на писма. Острието беше тъпо, но върхът - остър. Забих го силно в ръката на съществото и макар от раната да не потече кръв и да не се показаха вътрешности, видях как устата му се разтвори в беззвучна агония. Замахвах отново и отново. То се бореше да издърпа ръката си и плътта му се разкъса още повече от острите стъклени зъби, които стърчаха от рамката, докато накрая се освободи. Отстъпи в мрака и изчезна.

Прозорците имаха дървени капаци. От прахта и мъртвите насекоми по тях беше очевидно, че известно време не са използвани. Затворих ги и ги залостих. Залостих и останалите прозорци. Повече не заспах в очакване на утрото. Когато започна да просветлява, за малко да се разридая, защото бях започнал да се опасявам, че няма да видя зората отново; тъй черна беше нощта. Отворих капаците. По тревата се стелеше мъгла и слънцето къпеше тъмните облаци в червено.

Стори ми се, че никога не съм виждал нищо по-красиво.

XVI

ЗАПОЧНАХ РАБОТА още щом утрото трайно се установи над света. Проверих размерите на стаите в плановете на къщата, преди да ги обходя и да сравня собствената си преценка с оригиналните размери. За свой късмет започнах с кабинета - късмет или последно издихание на логиката и рационалността в свят, който, изглежда, се разпадаше по шевовете. Много лесно - на дължина кабинетът не беше колкото се очакваше и беше ясно, че лавиците в западната част на стаята са поставени на около два метра от стената. Въпреки това ми отне повече от час да открия начин да стигна до онова, което се криеше зад тях. Накрая се заех да изпразня лавиците до почти метър и седемдесет и механизмът се появи - обикновен лост, скрит зад луксозно подвързания първи том на „Залез и упадък на Римската империя“, ин кварто от 1776 г., както забелязах, защото, признавам си, започвах да се заразявам от тази работа с книгите.

Задвижих лоста и част от лавиците помръднаха със силен звук. За миг спрях, преди да разширя отвора, тъй като не бях сигурен какво ще се разкрие пред мен - смрад на поквара, друго от онези противни, ровещи същества, чието тяло изгаря в ужасяваща топлина, или самият водовъртеж, пътят, свързващ вселените? Вместо това, когато любопитството неизбежно надделя, видях само по-малка версия на стаята, в която се намирах, обзаведена с малка квадратна маса и единствен стол с права облегалка. На масата имаше незапалена свещ. Потърсих кибрита и поднесох клечка към фитила, тъй като вратата не се отваряше напълно или по план, или заради повреда на механизма, и едва бях успял да се промъкна. На трептящата светлина на свещта пред очите ми се разкри библиотеката от окултни книги на Лайънъл Молдинг - том до том, повечето стари, и дори само видът им говореше за нещо позорно, забранено и нечисто.

Вниманието ми не се задържа дълго върху тях, защото на масата лежеше книгата, която ме интересуваше най-много. Изглеждаше точно както я беше описала Илайза Дънуидж - голяма книга с катинарче, вече отключено, подвързана с материя, която несъмнено беше кожа. По нея се забелязваха гънки и белези и, Бог да ни е на помощ, нещо, което можеше да бъде дори плетеница от вени. Още по-лошо - повърхността на книгата сякаш пулсираше от живот, но това може и да беше следствие от едновременното въздействие от треперещата светлина на свещта, вида на подвързията и историята, разказана ми от онази жена Дънуидж. Въпреки това не изпитвах желание да я докосна. С червените корици и пожълтели краища на страниците болезнено напомняше уста. Спомних си Магс, ловеца на книги, и каналите, прогорени в главата му от онова, което книгата беше посяла в мозъка му.

Ала книгата ме призова. Бях стигнал толкова далеч. Исках да знам. Някъде сред страниците се криеше истината - истината, която беше сполетяла Лайънъл Молдинг, но по-важно - отговор на въпроса какво става или вече се е случило със собствения ми свят.

Отворих книгата. Погледнах.

Беше празна. Как да не бъде? В крайна сметка беше прехвърлила съдържанието си в този свят; беше изтрила всичко, съществувало някога, и беше написала собственото си съдържание върху света подобно палимпсест, който бавно и сигурно превзема оригинала.

Отнякъде едновременно близо и въпреки това неизмеримо далеч, заклевам се, чух смях, но това беше смехът на обречените.

XVII

ИЗГОРИХ КНИГАТА. Запалих огън в камината в библиотеката на Молдинг и я положих да легне върху цепениците и въглените, след като се уверих, че пламъкът е достатъчно силен. Книгата цвъртеше, съскаше, пукаше, сякаш се печеше месо, а не гореше хартия. В един момент издаде висок свирещ звук, почти като вик, но той секна, когато подвързията почерня. Смърдеше, докато загиваше. Миришеше на гнила плът, която най-накрая е хвърлена в крематориума.

Не знам колко дълго съм седял там. С ръжен ръчках книгата и разбутвах огъня. Накрая от нея не остана нищо освен миризмата. Задрямах и сънувах книгата, каквато вероятно някога е била, с подробни карти на светове не като този, с територии с отбелязани образи на зверове и демони, със сложната картография - дело на Не-Бога. Но тези страници бяха празни; всичко, което някога бяха съдържали, беше изтекло в този свят като пясък в пясъчен часовник. Сега не беше останало нищо и процесът на преобразяване беше започнал. Къде е Лайънъл Молдинг, не можех да кажа. Може би подобно на Магс е започнал да загива в момента, когато е отворил книгата и нейните идеи са покълнали в главата му, преди да избухнат и да го погълнат.

В мислите ми се появи и друга история, разбира се, макар че се отказах от нея с такава сигурност, с каквато исках да обърна гръб на вероятността един свят да замърси и поквари друг - книгата никога не беше съществувала. Всичко беше измама, извършена от двамата Дънуидж със съучастието на Магс и смъртта на нещастника е била внимателно режисирана, за да поддържат илюзията и да го принудят да замълчи. И аз бях съучастник. Бях изиграл своята роля. Бях се оставил да ме манипулират.

Какво обаче да кажа за ровещите същества, за съществото, избухнало в коридора на същата тази къща? Какво да кажа за деформираните деца, които ме бяха преследвали по улиците, или за сивото видение зад прозорците на кабинета? Какво да кажа за загубените дни... седмици според Фонсли? Какво да кажа за...

Всичко?

Защото имаше и трета история.

Беше късно следобед. Госпожа Гисинг не се беше появила. Не се беше появил и Уилкокс. Събрах багажа си в чантата, излязох от къщата на Молдинг и тръгнах към гарата. Влакът за Лондон щеше да пристигне скоро. Щях да се върна там. Щях да отида при Куейл. Какъвто и отговор да ми дадеше, щях да го приема. Дори да ме очакваха килията или въжето, не можеше да е по-лошо от това.

На касата нямаше никого, а откъм перона се чу смут. Последвах шума и открих началника на гарата, който увещаваше нещо пътниците, а до него стояха помощниците му и всички изглеждаха притеснени.

- Какво става тук? - попитах аз, без да се обръщам към някого определено.

- Влакът от Лондон тази сутрин не дойде - обясни пълна жена. - Влакът за Лондон дойде и замина, но няма влак от там.

Тя посочи началника на гарата.

- Старият Рон не знае нищо като всички нас, но аз трябва да стигна до Лондон. Дъщеря ми ще ражда първото си дете и аз ѝ се заклех, че ще отида да помагам.

Бях по-едър и по-висок от събралите се и лесно си пробих път през тълпата. Изправих се пред началника на гарата. Той отиваше към края си. Беше със сива коса и наднормено тегло, а дългите извити нагоре мустаци му придаваха вид на морж.

- Обяснете ми - обърнах се към него и нещо в гласа ми накара околните да млъкнат и възпря възрастния човек да ми се опълчи.

- Както казвам на тези хора, господине, никакви влакове не са минавали от сутринта и телефоните не работят. Не мога да се свържа с никого и да разбера какво става. Изпратих едно от момчетата с колело до Норич да види дали може да научи нещо, но още не се е върнало. Повече не мога да ви кажа.

Стоях на перона и гледах на югозапад. Може да е било игра на светлината, но изглеждаше, че небето натам е по-тъмно и с червени окраски, макар още да не беше залез. Отдалеч изглеждаше като огромен пожар. Погледнах часовника на гарата и проследих как се движи голямата стрелка.

- Часовникът - казах.

- Какво за часовника? - попита началникът на гарата.

Продължих да се взирам в циферблата. Наближаваше пладне, но вместо да се придвижва към дванайсет, стрелката беше отишла с едно деление към единайсет.

- Върви в обратна посока - изрекох аз.

Оставих ги и се върнах в „Бромдън Хол“. Затворил съм капаците на прозорците и съм залостил вратите. Разполагам с храна и вода. Небето потъмнява и повече няма да просветлее. От горния етаж и отвън долитат шумове. Затворих вратата на тайния кабинет на Молдинг. Зад нея се чува раздробяването на реалността като пропукването на лед на замръзнало езеро.

Това е пристигането на He-Бога. Имам три куршума. Ще чакам.

Notes

[

←1

]

¹ Места на ключови сражения от Първата световна война. — Бел. прев.

[

←2

]

² Генерал-лейтенант Уилям Пълтни (1861 - 1941) служи в различни кампании в Африка. По време на Първата световна война командва войскови части, но се слави като слаб офицер. - Бел. прев.

[

←3

]

¹ Мартин Руланд-старши (1569 - 1611) - немски лекар и алхимик. - Бел. прев.

[

←4

]

¹ Йохан Тритемий (1462 — 1516) - немски бенедиктински абат, известен като лексикограф, хроникьор, криптограф и окултист. - Бел. прев.

[

←5

]

¹ Литературен герой, ветеран от Първата световна война, който се впуска в поредица от приключения. - Бел. прев.

[

←6

]

¹ Хай Уд се намира в департамент Сома в Северна Франция. По време на боевете там има проблеми с връзките, което заедно с лошото време води до усложняване на ситуацията и многобройни жертви от двете страни. — Бел. прев

[

←7

]

¹ Ернст Мах (1838 - 1916) — австрийски физик и философ, въвел числото на Мах. Като критик на работата на Нютон се превръща в предшественик на теорията на относителността на Айнщайн. - Бел. прев.

[

←8

]

² Макс Планк - немски физик от XXв., известен като баща на квантовата механика и откривател на константата на Планк. - Бел. прев.

[

←9

]

³ Уилям Джеймс (1841 - 1910) - американски психолог и философ, един от родоначалниците на прагматизма. - Бел. прев.

[

←10

]

¹ Организация, която упражнява влияние над западния окултизъм през XIX и XX век. - Бел. прев.