Скрита звезда

ПЕТА ГЛАВА

— Зет ти е собственик на „Уестлейк“?

— Не лично той. Семеен бизнес.

— Семеен бизнес. — Главата на Бейли още се въртеше. По някакъв начин от разчистването на мухлясали сандвичи от кантонерката се бе озовала на стълбите на мемориала на Линкълн и ядеше ягодов сладолед. Това само по себе си бе смущаващо, ала начинът, по който Кейд се провираше през движението, караше на зигзаг и минаваше на жълто, съвсем я бе замаял.

— А-ха. — Той нападна своя шоколадов сладолед с ядки. Тъй като Бейли не бе изразила предпочитания, за нея взе ягодов, защото това му се струваше по-момичешки вкус. — Имат клонове из цялата страна, но основната им база е тук. Мъфи се запознала с Роналд на благотворителен турнир по тенис, когато го ударила по главата с една висока топка. Много романтично.

— Разбирам. — Или поне се опитваше. — И той се съгласи да ни позволи да ползваме оборудването?

— Мъфи се съгласи. Роналд прави всичко, което иска Мъфи.

Бейли ближеше топящия се сладолед и гледаше как туристите пълзят нагоре-надолу по стъпалата.

— Мислех, че ти е сърдита.

— Сдобрихме се. Е, подкупих я. Камила взема уроци и по балет. Следващия месец ще има рецитал, така че аз ще отида да гледам как се върти с балеринска поличка, което, повярвай ми, не е приятна гледка.

Тя едва сдържа смеха си.

— Колко си злобен.

— Хей, аз съм виждал Камила по балеринска поличка, а ти не си. Направо съм великодушен. — Харесваше му да я гледа как се усмихва, как просто се разхожда с него, яде ягодов сладолед и се усмихва. — После има един Чип. Това е другият мутант на Мъфи. Той свири на пиколо.

— Това вече си го измисляш.

— Не бих могъл да си го измисля, моето въображение си има граници. След две седмици ще трябва да седя на първия ред в средата и да слушам Чип и неговото пиколо на концерт на някаква група. — Кейд потрепери. — Ще си купя тапи за уши. Хайде да поседнем.

Разположиха се на гладките стъпала под мъдрия и меланхоличен президент. Духаше лек ветрец, който разклащаше задушния летен въздух, ала не можеше да направи нищо с горещата влага, която извираше от тротоарите. Бейли я виждаше как трепти на вълни във въздуха като пустинен мираж.

Във всичко това имаше нещо смътно познато — преминаващите тълпи от хора, блъскащите се пешеходци, щраканията на фотоапаратите, смесицата от гласове и акценти, миризмата на пот и изгорели газове, цветя в саксии, продавачи, разнасящи стоката си.

— Трябва да съм била тук — промълви тя. — Обаче всичко ми е размазано, като в чужд сън.

— Ще ти се проясни. — Той прибра кичур коса зад ухото й. — Вече ти се връщат някои неща. Знаеш как се прави кафе, как се работи на компютър, можеш да подредиш един кабинет.

— Може да съм била секретарка.

Кейд не мислеше така. Начинът, по който снощи бе избълвала сведенията за диамантите, го навеждаше на друга идея. Но искаше да я претегли, преди да я сподели с нея.

— Ако си била секретарка, ще ти удвоя заплатата, ако работиш при мен. — Весело се изправи и й подаде ръка. — Трябва да пазаруваме.

— Какво да пазаруваме?

— Имаш нужда от очила за четене. Да пообиколим магазините.

Това бе още едно преживяване — големият търговски център, пълен с хора, които търсят да купят нещо на сметка. Празничните разпродажби бяха в разгара си. Въпреки жегата се продаваха зимни палта с двадесет процента намаление, а есенната мода изместваше пообраните остатъци от летни дрехи.

Той я заведе в един магазин, в който обещаваха очила до един час, и сам попълни необходимите формуляри, докато Бейли разглеждаше изложените във витрините по стените рамки.

В него се разля вълна от топлина, когато я записа като Бейли Парис и написа собствения си адрес. Изглеждаше му правилно, чувстваше го правилно. А когато я заведоха отзад за преглед — безплатен, ако се купят рамки, я целуна по бузата.

След по-малко от два часа тя отново бе в колата му и разглеждаше красивите малки очила с телени рамки и пълната торба с покупки.

— Кога си успял да вземеш всичко това? — С чисто женско вълнение погали кожената чанта с презрамка за през рамо.

— Всичко е въпрос на стратегия и планиране, да знаеш какво искаш и да не се разсейваш.

Бейли надзърна в пликчето от магазина за бельо и видя плътна черна коприна. Предпазливо измъкна плата. Не бе кой знае колко голям, помисли тя.

— Трябва да спиш с нещо — обясни Кейд. — Това е от разпродажба. Направо го подаряваха.

Бейли може и да не знаеше коя е, ала бе съвсем сигурна, че можеше да различи нощница от бельо за прелъстяване. Пъхна коприната обратно в плика, разрови по-дълбоко и откри кесийка с кристали.

— О, прекрасни са.

— Имаше един такъв природонаучен магазин, така че избрах някои камъчета. — Спря на един стоп и се обърна да я погледне. — Избрах тези, които ми харесаха. Гладките са… Как се казват?

— Полирани камъни — прошепна тя и леко ги докосна с върха на пръста си. — Червен халцедон, цитрин, планински кристал, яспис. — Грейнала от удоволствие, разви опаковъчната хартия. — Турмалин, рубелит и верделит… Виждаш ли розовите и зелени оттенъци? А това е флуорит, един от любимите ми. Аз… — Замълча и притисна ръка към слепоочието си.

Той посегна и наслуки извади един камък.

— Какво е това?

— Александрит. Той е хризоберил, прозрачен камък. Цветът му се променя от светлината. Виж, сега е синкавозелен, но на изкуствена светлина става вишневочервен или виолетов. — Преглътна мъчително, защото знанията ги имаше, просто ги имаше в съзнанието й. — Има много предназначения, ала е рядък и скъп. Наречен е така в чест на цар Александър Първи.

— Добре, отпусни се, поеми дълбоко въздух. — Кейд направи завоя и пое по улицата с трите платна. — Ти познаваш камъните, Бейли.

— Очевидно.

— И те ти доставят удоволствие. — Лицето й буквално грееше, докато ги разглеждаше.

— Това ме плаши. Колкото повече информация се трупа в главата ми, толкова повече ме плаши.

Той спря на своята алея и се обърна към нея:

— Готова ли си да свършим с това днес?

Би могла да каже не, разбра тя. Кейд щеше да я заведе вътре, в къщата си, където щеше да бъде в безопасност. Можеше да се качи в прекрасната спалня и да се затвори. Нямаше да се налага да се изправи пред нищо, освен пред собственото си малодушие.

— Искам да съм готова. Ще бъда — добави Бейли и въздъхна. — Трябва да бъда.

— Добре. — Той бързо стисна ръката й. — Чакай ме тук. Аз ще взема диаманта.

„Уестлейк“ се помещаваше в прекрасна стара сграда с гранитни колони и високи прозорци със сатенени завеси. Това не бе място за сключване на сделки. Единственият знак бе дискретна елегантна месингова табелка до извитата входна врата.

Кейд мина отзад.

— Гласят се да затварят — обясни той. — Ако познавам Мъфи, тя е накарала Роналд да чака тук. Той може да не ми се зарадва много, така че… Да, ето я неговата кола. — Паркира до сериозния сив мерцедес. — Само се включи в играта, а?

— Да се включа в играта? — намръщи се Бейли, докато Кейд пъхаше камъните в новата й ръчна чанта. — Какво имаш предвид?

— Трябваше да измисля една малка историйка, за да я уговоря. — Протегна се и й отвори вратата на колата. — Просто се съгласявай с всичко.

Тя излезе и тръгна с него към задния вход.

— Може би ще ми бъде от полза да знам с какво ще се съгласявам.

— Не се безпокой. — Той натисна звънеца. — Аз ще се оправя.

Бейли намести тежката си вече чанта на рамото.

— Ако си излъгал роднините си, мисля, че би трябвало да… — Млъкна, когато тежката желязна врата се отвори.

— Здравей, Кейд — кимна отсечено Роналд Уестлейк. Кейд се оказа прав, помисли веднага Бейли. Този човек не му се зарадва. Бе среден на ръст, строен и представителен, с тъмносин костюм и вратовръзка на пастелни райета, толкова здраво стегната, че бе чудно как още диша. Лицето му бе загоряло, в старателно оформената му тъмна коса се забелязваха дискретни сребристи нишки. От цялото му същество се излъчваше достойнство.

— Радвам се да те видя, Роналд — отвърна Кейд весело, и сякаш поздравът на Роналд бе пълен с топлота, ентусиазирано раздруса ръката му. — Как върви голфът? Мъфи ми каза, че напредваш. — Докато говореше, той се вмъкна вътре, също като амбулантен търговец, помисли Бейли, подпрял вратата с крак. — Това е Бейли. Мъфи може да ти е споменавала нещо за нея. — Кейд собственически обви ръка около раменете й и я издърпа от вътрешната страна.

— Да, много ми е приятно.

— Пазя я за себе си — добави Кейд, преди Бейли да бе успяла да се обади. — Сигурно разбираш защо. — С естествен жест вдигна лицето й и я целуна. — Много съм ти благодарен, че ни позволяваш да си поиграем с твоята апаратура. Бейли е във възторг. За нея това е нещо като работа в извънработно време, да ми покаже как работи с камъните. — Раздруса чантата й и камъните вътре изтропаха.

— Никога досега не си проявявал интерес към скъпоценните камъни — подчерта Роналд.

— Преди не познавах Бейли — обясни нехайно Кейд. — Сега съм очарован. А след като успях да я убедя да остане в Щатите, тя ще трябва да помисли да отвори свой собствен малък бутик. Нали, любов моя?

— Аз…

— Загубата на Англия е печалба за нас — продължи той. — И ако някой от кралското семейство иска още някоя дрънкулка, ще трябва да дойде тук. Няма да те пусна. — Кейд отново я целуна, силно, докато Роналд се мусеше и подръпваше вратовръзката си.

— Кейд каза, че от известно време правите бижута. Толкова е отговорно кралското семейство да избира вашите произведения.

— Това е също нещо като всичко да е в семейството — намеси се отново Кейд и намигна. — След като майката на Бейли е братовчедка на Даяна. Трета ли беше, или четвърта, миличка? Е, всъщност каква е разликата?

— Трета — каза Бейли, изненадана от себе си не само че отговаря, а и че придава на гласа си едва доловим изискан британски акцент. — Те не са много близки. Кейд преувеличава. Просто преди няколко години една брошка, която аз бях измислила, привлече погледа на принцесата на Уелс. Тя е доста придирчив купувач, нали знаете.

— Да, да, наистина. — Акцентът имаше забележим ефект върху човек със светските изисквания на Роналд. Усмивката му стана по-широка, гласът му по-топъл. — Радвам се, че можахте да се отбиете. Иска ми се да можех да остана, да ви разведа.

— Не искаме да те задържаме. — Кейд вече го тупаше по гърба. — Мъфи ми каза, че имате гости.

— Ужасно е нахално от страна на Кейд да прекъсва празника ви. Аз толкова бих желала една обиколка някой друг път.

— Разбира се, винаги, винаги, когато пожелаете. И трябва да се опитате да минете през къщи тази вечер. — Ентусиазиран от идеята на гости да му дойде дори такава далечна роднина на кралска особа, Роналд ги поведе към бижутерската работилница. — Ние сме много строги в избора на оборудването си, както и на камъните си. Репутацията на Уестлейк е била безупречна поколения наред.

— Ах, да. — Сърцето й се разтуптя, докато оглеждаше оборудването в остъклената стая, работните маси, триончетата, везните. — Доста високо ниво.

— Ние се гордеем, че предлагаме на нашите клиенти само най-доброто. Често разрязваме и шлифоваме камъните си тук и имаме наши собствени шлифовани.

Ръката й леко трепна, когато докосна един шлифовъчен диск. Плоча, помисли Бейли, за придаване форма на камъка. Виждаше как бе направена — камъкът се залепва за дървен държач, който се шлифова върху шлифовъчния диск и постепенно се завърта за получаване на заоблена форма.

Тя го знаеше, почти чуваше звука, усещаше вибрациите.

— Обичам работата с шлифовъчен диск — каза тихо. — Каква прецизност.

— Боя се, че аз само се възхищавам от майсторите и художниците. Прекрасен пръстен. Може ли? — Роналд хвана лявата й ръка и се вгледа в трите камъка, подредени в изящна дъга върху гравирано злато. — По ваш проект ли е?

— Да. — Това й се стори най-добрият отговор. — Особено обичам да работя с цветни камъни.

— Трябва някой път скоро да видите какво имаме ние. — Роналд погледна към часовника си и изцъка с език. — Закъснявам. Когато свършите, пазачът ще ви изведе. Моля ви, стойте колкото искате. Страх ме е, че самата изложбена зала е заключена и ще трябва пазачът да ви отвори задната врата. — Усмихна се на Бейли като професионалист на професионалист. — Разбирате колко е важна сигурността в нашата работа.

— Естествено. Толкова ви благодаря, че ни отделихте от времето си, господин Уестлейк.

Роналд пое протегнатата й ръка.

— Роналд, моля. И удоволствието е изцяло мое. Не трябва да позволявате на Кейд да е такъв егоист и да ви пази само за себе си. Мъфи няма търпение да се запознае с бъдещата си снаха. Опитайте се да минете по-късно.

Бейли издаде някакъв сподавен звук, който Кейд бързо заглуши с бъбренето си и само дето не изхвърли Роналд навън.

— Снаха ли? — едва успя да попита тя.

— Трябваше да им кажа нещо. — Той разпери ръце, самата невинност. — Опитват се да ме оженят отново още откак изсъхна мастилото върху удостоверението ми за развод. А след като ти си кралска особа, така да се каже, си на няколко стъпала по-високо в социалната стълбица от жените, за които ме сватосват.

— Горкият Кейд, отляво и отдясно да му се нахвърлят жени.

— Много страдах. — В очите й се появи опасен блясък и той опита най-милата си усмивка. — Представа нямаш колко съм страдал. Дръж ме да не падна.

Бейли го плесна по ръката.

— И всичко това за теб е голяма шега?

— Не, но част от него е забавно. — Кейд реши, че ръцете му ще са на по-безопасно място в джобовете. — Гарантирам ти, че сестра ми е загряла телефонните жици, откак говорих с нея сутринта. А сега, когато Роналд те видя…

— Ти си излъгал роднините си.

— Да. Понякога е забавно. А понякога е просто необходимо за оцеляването. — Той наклони глава. — Ти добре се справи, миличка. Този акцент беше хубаво хрумване.

— Поддадох се и не съм горда с това.

— От теб би излязъл добър детектив. Да ти кажа, едно от основните изисквания в професията е да можеш да лъжеш бързо и добре.

— И целта оправдава средствата?

— До голяма степен. — Осъдителната студенина в гласа и започваше да го дразни. Имаше чувството, че тя не се чувства толкова удобно в сенчестите оттенъци, колкото той. — Вътре сме, нали? А малкият прием на Роналд и Мъфи ще има огромен успех. Къде е тогава проблемът?

— Не знам, ала не ми харесва. — Лъжата, самият факт, че има лъжа, я караше да се чувства ужасно неудобно. — Просто една лъжа води до следващата.

— А достатъчно лъжи понякога водят до истината. — Кейд взе чантата й, отвори я, извади кадифената торбичка и изсипа диаманта върху дланта си. — Истината ли искаш, Бейли? Или искаш честност?

— Мисля, че не би трябвало да има разлика. — Но взе камъка от него. — Добре, както казваш, ние сме тук. Какво искаш да направя?

— Провери дали е истински.

— Разбира се, че е истински — заяви тя нетърпеливо. — Знам, че е истински.

Той само вдигна вежди.

— Докажи го.

Бейли изсумтя, обърна се и се запъти към микроскопа.

Включи осветлението на тъмното поле и с инстинктивна точност нагласи фокуса.

— Красиво — промълви след малко с благоговейни нотки в гласа си. — Просто красиво.

— Какво виждаш?

— Вътрешността на камъка. Няма съмнение, че е с естествен произход. Включенията са характерни.

— Дай да видя. — Избута я настрани и се наведе над микроскопа. — Може да е какво ли не.

— Не, не. Няма въздушни мехурчета. Щеше да има, ако беше изкуствен. И примесите.

— На мен това не ми говори нищо. Син е, а син означава сапфир.

— Ох, за Бога, сапфирът е корунд. Мислиш ли, че не мога да различа корунд от въглерод? — Тя грабна камъка и се запъти към друг прибор. — Това е поларископ. Той проверява дали камъкът е единично или двойно пречупващ. Както вече ти казах, сапфирите са двойно пречупващи, диамантите единично.

Продължаваше да работи, като си мърмореше под носа, слагаше си очилата, когато имаше нужда, окачваше ги на деколтето на блузата си, когато не й трябваха. Всяко движение бе уверено, привично, точно.

Кейд пъхна ръце в задните джобове на панталона си, залюля се на пети и се загледа в нея.

— Ето, и рефрактомера — обяви Бейли. — Всеки идиот може да види, че според показателя на лъчепречупване това е диамант, а не сапфир. — Обърна се и вдигна камъка. — Това е син диамант, шлифован като брилянт, сто и две цяло и шест карата.

— Трябва ти само една бяла престилка — каза той тихо.

— Моля?

— Ти работиш с тези неща, Бейли. Мислех, че може да ти е само хоби, ала ти си прекалено точна, прекалено уверена. И прекалено лесно се дразниш от въпроси. Затова моето заключение е, че ти работиш със скъпоценни камъни. Това оборудване ти е също толкова познато, колкото и кафеварката. То просто е част от твоя живот.

Тя отпусна ръка и се облегна назад на стола.

— Ти не направи всичко това, не си причини тези неприятности, за да идентифицираме диаманта, нали?

— Да кажем, че това е допълнителна екстра. Сега трябва да разберем дали се занимаваш с търговия на скъпоценни камъни, или с бижута. Ето как това се е озовало в теб. — Взе диаманта от нея и го огледа. — А то не е нещо, което ще видиш да се продава в магазина на Уестлейк или на някой друг бижутер. То е от частна колекция или от музей. Тук, в града, има един наистина добър музей, нарича се Смитсънов институт. Може да си чувала за него.

— Ти мислиш… Че съм го взела от Смитсъновия институт?

— Мисля, че някой там може да е чул за него. — Небрежно пусна безценния камък в джоба си. — Ще трябва да почакаме до утре, сега е затворено. Не, по дяволите, до вторник. — Подсвирна през зъби. — Утре е четвърти, а понеделник не е работен ден.

— Какво ще правим до вторник?

— Можем да започнем с телефонните указатели. Чудя се колко гемолози има във Вашингтон.

Очилата означаваха, че можеше да се рови из всички книги, без да рискува да я заболи глава. И Бейли се ровеше. Това бе, мислеше си, като препрочитане на любима приказка. Всичко й бе познато, но й бе приятно отново да си го припомни.

Прочете за историята на гравирането върху камък в Месопотамия, за скъпоценните камъни от Елинистичния период, за флорентинските гравюри.

Чете за прочутите диаманти, за Варгас, за Джонкер, за Великия Могол, изчезнали преди векове. За Мария Антоанета и диамантената огърлица, която според някои й струвала главата.

Чете технически сведения за шлифоването на скъпоценните камъни, за разпознаването им, за оптичните им свойства и образуването им.

Всичко й бе съвсем ясно, четеше гладко като карнелиана, който търкаляше между пръстите си.

Как бе възможно да помни камъни, а да не помни хора? Без усилия можеше да разпознае и да обсъжда свойствата на стотици кристали и скъпоценни камъни. Ала в целия свят имаше един-единствен човек, когото познаваше.

И този човек дори не бе самата тя.

Бейли познаваше само Кейд. Кейд Парис, с неговия бърз, често смущаващ ум. Кейд, с неговите нежни и търпеливи ръце и невероятни зелени очи. Очи, които я гледаха така, сякаш тя можеше да е центърът на света.

И въпреки това неговият свят бе толкова голям в сравнение с нейния. Той бе населен с хора, със спомени, с места, където е бил, неща, които е правил, моменти, които е споделил с другите.

Огромният бял екран, който бе нейното минало, я преследваше.

Какви хора бе познавала, кого бе обичала или мразила? Обичал ли бе някой нея? Кого бе наранила, кой я бе наранил? И къде бе ходила?

Учен ли беше, или крадец? Любима или самотна?

Искаше да е любима. Любима на Кейд. Бе ужасяващо колко много го искаше. Да потъне с него в леглото и да остави всичко да се понесе по тази топла река от усещания. Искаше той да я докосва, истински да я докосва. Да чувства ръцете си върху нея, да ги усеща как се плъзгат по голата плът и я стоплят, да я отнасят някъде, където миналото не означаваше нищо и бъдещето нямаше значение.

Където имаше само настояще, ненаситното и прекрасно настояще.

И Бейли щеше да може да го докосва, да усеща мускулите по гърба и раменете му. Сърцето му щеше да бие срещу нейното, а тя щеше да се извие, за да го посрещне, за да го поеме. И тогава…

Подскочи, когато книгата с трясък се затвори.

— Почини си — заповяда й Кейд и премести книгата от другата страна на масата, на която бе седнала да чете. — Очите ти ще изпаднат.

— Ох, аз… — Мили Боже, помисли тя, като го гледаше с широко отворени очи. Само дето не трепереше, възбудена от собствените си фантазии. Пулсът й прескачаше като шейна по неравен лед. — Аз просто…

— Виж, цялата си се зачервила. — Той се обърна да вземе каната с чай с лед от хладилника и Бейли завъртя очи към гърба му. Зачервена? Зачервена ли беше? Не виждаше ли Кейд, че направо се бе разляла! Той й наля чаша чай с лед, а за себе си отвори бутилка бира. — Достатъчно свършихме като за един ден. Мисля си за пържоли на скара. Да видим дали можеш да направиш една салата. Хей! — Протегна ръка да задържи чашата, която й бе подал. — Ръцете ти треперят. Преуморила си се.

— Не, аз… — Едва ли можеше да му каже, че току-що сериозно се бе замислила да го захапе по врата. Внимателно свали очилата си, сгъна ги и ги остави на масата. — Може би малко. Толкова много неща са ми в ума.

— Аз имам идеална противоотрова срещу прекомерното мислене. — Хвана я за ръката и я издърпа към вратата и навън, където въздухът бе натежал от жега и от опияняващия аромат на рози. — Половин час бездействие. — Взе чашата й и я остави на малката масичка от ковано желязо до въжения хамак, сложи своята бира до нея. — Хайде, за малко ще погледаме небето.

Кейд искаше тя да легне до него? Да легне сгушена в него, докато цялото й същество крещеше, че го желае?

— Не мисля, че би трябвало…

— Разбира се, че би трябвало. — За да разреши проблема, той я бутна и се стовари в хамака с нея. Хамакът се разлюля, Бейли се вкопчи в него и Кейд се разсмя. — Просто се отпусни. Това е едно от любимите ми занимания. Тук винаги е имало хамак, откак се помня. Чичо ми обичаше да дреме в него, когато трябваше да работи в градината. — Пъхна ръка под нея и хвана нервната й длан. — Приятно и уютно. Между листата се виждат малки парченца небе. — Тук, под кленовете, бе прохладно. Когато той сложи преплетените им ръце върху гърдите си, тя усети как сърцето му бие равномерно. — Често се измъквах и идвах тук. Толкова съм мечтал, толкова планове съм кроил в този хамак. Тук винаги е спокойно и когато се люлееш в хамака на сянка, нищо не изглежда спешно.

— Сигурно е като да си в люлка. — Бейли си заповяда да се отпусне, разтърсена до мозъка на костите си от това, колко й се иска да се изтърколи върху него.

— Нещата изглеждат по-лесни от хамака. — Кейд се заигра с пръстите й, очарован от тяхната грациозност и от блясъка на пръстените. Целуна ги разсеяно и сърцето й се преобърна в гърдите. — Вярваш ли ми, Бейли?

В този момент тя бе сигурна, че каквото и да бе било миналото й, никога не бе вярвала повече на когото и да било друг.

— Да.

— Хайде да изиграем една игра.

Въображението й се завъртя около няколко еротични идеи.

— Ъ-ъ-ъ… Каква игра?

— Асоциация на думи. Ти ще изпразниш съзнанието си и аз ще кажа една дума. Каквото ти изплува в съзнанието, ще го кажеш.

— Асоциация на думи. — Бейли затвори очи. Не бе сигурна дали да изпищи, или да се разсмее. — Мислиш, че това ще раздвижи паметта ми?

— Няма да навреди, но нека просто да мислим за това като за мързелива игра, която да играем на сянка. Готова ли си?

Тя кимна, без да отваря очи, и се остави да се унесе от поклащането на хамака.

— Добре.

— Град.

— Тълпа.

— Пустиня.

— Слънце.

— Работа.

— Удовлетворение.

— Огън.

— Синьо.

Когато отвори очи и понечи да се размърда, той я привлече към себе си.

— Не, не спирай, не се опитвай да анализираш. Просто го остави да се появи. Готова ли си? Любов.

— Приятели. — Въздъхна и усети, че отново се отпусна. — Приятели — повтори Бейли.

— Семейство.

— Майка. — Издаде тих звук и Кейд я погали.

— Щастие.

— Детство.

— Диамант.

— Сила.

— Светкавица.

— Убийство. — Тя се задъха и се опита да скрие лице в рамото му. — Не мога да го направя. Не мога да погледна там.

— Добре, всичко е наред. Това е достатъчно. — Погали я по косите и макар че ръката му бе нежна, очите му бяха горещи, докато се взираха през балдахина на листата.

Който и да я бе изплашил, който и да я караше да трепери от ужас, щеше да си плати.

Докато Кейд прегръщаше Бейли под кленовите дървета, друг човек стоеше на каменната тераса над голямо имение с плавно издигащи се хълмове, добре поддържани градини, избликващи фонтани. Той беше бесен.

Жената бе изчезнала от лицето на земята заедно с неговата собственост. А неговите сили бяха разпилени като трите Звезди.

Би трябвало да е просто. Те бяха почти в ръцете му.

Ала онзи приказлив глупак бе изпаднал в паника. Или просто бе станал прекалено алчен. Във всеки случай, бе оставил жената да избяга, а неговите диаманти бяха изчезнали заедно с нея.

Прекалено много време бе минало, помисли той и потропа с малката си добре поддържана ръка по каменния парапет. Едната жена бе изчезнала, другата бягаше, а третата не можеше да отговори на неговите въпроси.

Това трябваше да се оправи, и то скоро. Графикът вече бе нарушен. За това можеше да обвинява само един човек, помисли той, влезе в изискания си кабинет и вдигна телефона.

— Доведи ми го. — Това бе всичко, което каза. Остави слушалката с небрежната арогантност на човек, свикнал нарежданията му да се изпълняват.