Скватерите

IЛагерът на младите скватери

Близо до мястото, където се сливат Жълтата и Оранжевата река, тези два големи водни пътя на Южна Африка, се е настанила група млади скватери. Те са направили лагер под сянката на плачещи върби, чиито сребристи листа се спускат грациозно надолу, от двете страни на реката, и образуват нещо като ресници.

Плачещата върба е извънредно красиво дърво. Палмите, тези принцове на горите, едва ли са по-хубави от нея. Когато виждаме това дърво в Европа, без да искаме, ставаме тъжни. Свикнали сме още от детинство да свързваме с това дърво чувство на скръб. Нарекли сме го плачеща върба и сме обградили гробовете с нейния посърнал листак като със саван, обшит със сребро.

Съвсем друго впечатление ни прави това дърво сред пустинните равнини на Южна Африка. Плачещата върба е сигурен признак, че в този край има вода, макар че земята е толкова бедна откъм реки и извори; вместо скръб, напротив, върбата предизвиква чувство на радост.

И наистина, весело оживление царуваше в лагера, разположен под върбите, с които от край до край са покрити бреговете на Оранжевата река. Чуваше се непрекъснат буен смях, повтарян от ехото на двата бряга на реката.

Кой се веселеше толкова шумно? Нашите млади ловци. Кои ловци?

Да отидем по-близо до лагера им и ще ги видим. Макар че е нощ, лесно ще разпознаем лицата им и ще опишем външността им, благодарение на светлината на огъня, около който са се настанили.

Те се шестима. Между тях има двама или трима, а може би и повече, които искат да приличат напълно на възрастни хора.

Измежду тях тутакси ще познаете нашите стари приятели Ханс, Хендрик и Ян.

Изминаха няколко години от последната ни среща с тях. Те пораснаха, макар че още не бяха възмъжали напълно. Последният от тях, когото наричахме едно време Мъничкия Ян, и сега носеше същото име. Той трябваше да застане много изправен, за да стане висок един метър и десет сантиметра. Струва ми се дори, че той достига тази височина само когато се изправи на пръсти.

Ханс порасна, откакто се разделихме с тях. Той може би беше поотслабнал. Във всеки случай, беше станал по-бледен. Прекара две години в училище, занимаваше се усърдно и получи всички първи награди.

Що се отнася до Хендрик, той се беше променил съвсем. По-висок на ръст и с по-здраво телосложение от по-големия си брат, той сега беше истински младеж, който прехвърляше осемнадесетте си години. Вървеше изправен и човек тутакси забелязваше военната стойка в цялата му външност и в израза на лицето му, което не бе никак чудно, защото от миналата година беше станал знаменосец на капските стрелци. В това вие можете да се уверите и по униформената му фуражка, чиято лента беше обточена със злато.

Такива бяха сега горските деца, нашите стари познайници.

Но кои бяха другите трима, седнали с тях около огъня? Очевидно техни другари, ако се съди по най-добрите им приятелски отношения. Това бяха тримата синове на Дитрих фон Дик.

А кой беше Фон Дик? Един заможен скватер. В неговите краали се събираха всяка вечер повече от три хиляди глави едър добитък, в това число и конете, и пет пъти повече кози и овце. Дитрих фон Дик се смяташе за най-състоятелния скотовъдец в селището Грааф-Райнет. Фермата, или по-скоро имението на Дитрих, беше съседно на имението на нашия стар познайник Хендрик фон Блум. Топла дружба свързваше съседите. Не минаваше ден без те да се видят поне веднъж. Всяка вечер Хендрик яхваше коня си и се запътваше към Дитрих или Дитрих навестяваше Хендрик, за да изпуши с него лула тютюн или да изпие чаша домашно питие от праскови. Те бяха стари приятели в пълния смисъл на тази дума. На младини и двамата бяха военни и като всички бивши военни обичаха да си спомнят за миналите походи и сражения, в които и двамата бяха участвали. При тези условия беше напълно естествена сърдечната дружба и между децата на двамата съседи. Освен приятелството между бащите имаше още една връзка между двете семейства: жените в семействата Фон Дик и Фон Блу бяха роднини. Майките им бяха родни сестри. Следователно децата им се оказваха братовчеди и братовчедки. Вероятно беше в бъдеще да се постигне още и по-тясно сближаване между двете роднински линии. Хендрик имаше прелестна, светлоруса дъщеря Гертруда, а Дитрих — дъщеря Вилхелмина, миловидна брюнетка. Във всяко семейство имаше и по трима синове. Тези младежи не бяха още за женене. Все пак обаче става дума за брачни връзки в едно по-близко или по-далечно бъдеще между семействата Фон Блум и Фон Дик за голямо удоволствие на двамата стари приятели.

И тъй, във всяко семейство имаше по трима синове. Вие вече познавате синовете на семейство Фон Блумй Ханс, Хендрик и Ян. Запознайте се сега с тези на Фон Дик: Вилхелм, Аренд и Клаас. Вилхелм Дебелия макар да не беше навършил още деветнадесет години, вече се чувстваше мъж. Наричаха го заради снажната му фигура Дебелия Вилхелм. Физическата сила отговаряше на ръста му. Той не се отличаваше с изтънченост в облеклото си. Куртката му беше от дебел домашен плат, ризата му беше на квадратчета, широките му кожени панталони го правеха още по-голям, отколкото беше; широкополата му шапка от агнешка кожа беше нахлупена до очите му; носеше обувки, много по-широки от краката му. Характерът му беше твърде сговорчив. Той беше силен като бик, осъзнаваше това и все пак и на мравката правеше път. Доброжелателен и способен на вярна дружба, той предразполагаше към себе си всички, които имаха работа с него.

Вилхелм беше първокласен ловец, въоръжен с пушка, грамаден калибър, същинска холандска пушка. Носеше също грамаден барутник и торбичка с куршуми. За един обикновен човек тази тежест би била непосилен товар, но за Дебелия Вилхелм беше нищо.

Не трябва да се забравя, че Хендрик фон Блум беше изпитан ловец. Искрената дружба между него и Фон Дик не допускаше съществуването на завист, но все пак не може да не се спомене за едно малко съперничество — Хендрик предпочиташе карабината, Вилхелм — обикновената пушка. Често възникваха спорове, понякога твърде горещи, между двамата ловци за достойнствата на тяхното оръжие. Но тези спорове не минаваха границите на благоприличието, защото Дебелия Вилхелм, въпреки привидната си разпуснатост, беше напълно възпитан младеж.

Аренд, вторият син на Фон Дик, по външност и държание беше много по-изискан от Вилхелм. Неговата мъжествена хубост, изведнъж се набиваше в очи и можеше да се сравни успешно с красотата на Хендрик, макар че нямаше никаква прилика между тях. Хендрик беше светлорус, Аренд — черноок, с мургаво лице. Всичките Фон Дик бяха чернооки, родом от онази част на Холандия, където наричат жителите „черните холандци“. Мургавият цвят на кожата подхождаше на нежните черти на лицето на Аренд и едва ли имаше по-красив младеж от него в цялата колония.

Мълвеше се, че така мисли и Гертруда Фон Блум. Това може би бяха клюки, защото красивата блондинка беше само на тринадесет години и всички знаеха, че е невъзможно тя да има вече определено мнение по този въпрос.

Аренд се обличаше изящно: костюмът му се състоеше от куртка от кожата на антилопа, добре скроена и много красива. Беше обточена с леопардова кожа. Той носеше широки панталони също от кожа на антилопа с лампази от леопардова кожа. Впечатлението беше, че костюмът е богат и изящен. Както и Хендрик Аренд носеше униформена шапка на полка на капските стрелци и мога да ви уверя, че беше изящен офицер.

Клаас, последният Фон Дик, беше връстник на Ян, висок колкото него. Но докато Ян беше пъргав и нервен юноша, то приятелят му Клаас беше нисък на ръст и толкова дебел, че бяха нужни два колана на Ян, за да опашат кръста на Клаас. И двамата носеха къси куртки, широки панталони и широкополи шапки. И двамата посещаваха едно и също училище и макар че никак не си приличаха, бяха твърде изкусни птицеловци. Тъй като бяха въоръжени с едноцевки малък калибър, те не мечтаеха да ходят на лов за антилопи. Но беше жалко за яребиците и дивите петли, които им разрешаваха да се приближат до тях.

По-горе споменахме за едно ловно съревнование между най-големите братя от двете семейства. Също такова съревнование с мъничко завист съществуваше отдавна и между най-младите ловци и понякога то преминаваше в неочаквани, но краткотрайни свади. Ханс и Аренд не изпитваха чувства на завист към братовчедите си. Ханс беше твърде голям философ и не завиждаше на никого. По специалност беше ботаник и в тази област нямаше съперници. Всичките му приятели се прекланяха пред неговата ученост и приемаха мнението му без никакви възражения. Що се отнася до Аренд, той също нямаше възражения. Едва ли можеше да се намери по-скромен младеж, макар че бе красив, изящен, храбър и благороден.

IIБушменът и зулусът

Както вече казахме, нашите приятели се бяха разположили край брега на Оранжевата река. Какво ли ги беше довело тук?

Бивакът беше твърде далече от бащините им имения. Наблизо нямаше нито една ферма, нито един скватер не беше идвал тук преди тях, освен може би някой случаен търговец, проникнал навътре в Африка за разменна търговия, или пък някой скитник пастир със стадата си се беше появявал в тази почти непозната местност, която въпреки тези случайни посещения беше необитаема и продължава да си бъде, както е била пустиня.

С каква цел нашите приятели бяха дошли в тази пустиня?

Само за лов.

Това пътуване беше решено отдавна. Не бяха ходили на лов откакто беше завършил големият лов на слонове. Хендрик и Аренд се върнаха при знамената си, Ханс и Ян, както и Клаас ходеха на училище. Само на Вилхелм Дебелия му се случваше понякога да отиде на лов за антилопи или други животни наблизо до именията. Сега младите ловци бяха решили да се отдалечат от границите на Капската колония. Без да се придържат в определени граници, те се насочиха накъдето им хареса. За това бяха получили съгласието и на семействата си, които им бяха осигурили и нужните средства. Всеки скватер имаше добър кон, а две грамадни коли превозваха лагерните принадлежности и служеха за нощуване. Всяка кола се водеше от колар и от десет вола. Воловете пасяха наблизо, пазени от малка група кучета, сърдити и с остра козина, предназначени специално за лов на антилопи. Воловете и конете бяха привързани за колите и околните дървета, а кучетата лежаха около огъня.

Трябва да не забравяме и други две важни личности, без които щеше да е трудно движението на колите. Това бяха коларите, които седяха на капрата с не по-малка важност от тази на кочияшите от каляските с гербове. Единият от тях беше с голяма глвава, с изпъкнали скули, сплескан нос, полегати очи, типични за монголоидната раса, с къси кичури коса, които растяха тук-там по огромния му череп, с жълтеникав цвят на лицето, нисък на ръст — най-много метър и десетина сантиметра. Тялото му беше покрито едва-едва от платнена червена риза и панталони от тъмна кожа. Това беше старият слуга на Фон Блумови — Фацетане.

Верен слуга, ловък колар, остроумен мъжага, той караше колата на Фон Блум.

Коларят на Фон Дик се различаваше от Фацетане толкова, колкото се отличава еленът от мечето. Първо, той беше с около една трета по-висок от него и носеше не обувки, а сандали. Лицето му беше по-тъмно, макар че беше по-скоро бронзово, отколкото черно. Косите му, също къдрави, бяха по-дълги от тези на бушмена, а носът му беше почти орлов. Очите му изглеждаха красиви, зъбите — бели и правилно подредени, устните — средно дебели, телосложението — пропорционално, с благородна и горда походка. Всичко това правеше този човек пълна противоположност на ниския и уродлив бушмен. Облеклото му не беше лишено от изящество. То се състоеше от блуза, пристегната в кръста и стигаща до коленете, която беше направена от нещо като бели ресни — истинско дивашко облекло. Това бяха опашки от антилопи гну. На раменете си имаше също такова наметало. На ръцете и краката му бяха нанизани медни гривни. Върху главата му се развяваха щраусови пера, а на шията си носеше огърлица от стъклени мъниста. Този човек се казваше Конго, бе кафър и колар на Фондикови.

„Кафър — колар? Това не е възможно!, ще помислите вие, недопустимо е един воин с толкова възвишена душа да изпълнява такава нищожна длъжност“. Но такава бе истината. И днес хиляди кафри са на служба у капските колонисти и понякога заемат длъжности, много по-лоши от тази на колар, която за колонистите пък съвсем не е проста работа. Човек може често да срещне синове на най-заможни скватери, седнали на капрата на някоя кола, ловко да я управляват с бамбуков камшик. Затова никак не е чудно, че коларят на Фон Дик беше кафър. Конго беше потърсил убежище на английска територия, където беше приет и защитен от колонистите. От този момент той беше станал полезен член на цивилизованото общество, макар че споменът за родината му беше толкова силен, че той не можеше да се раздели с родната си носия.

Кой можеше да го упрекне за това? Загърнат в широкото каросо (наметка на туземците от Южна Африка) от леопардова кожа, която лежеше на раменете му като тога, с блуза от свободно развяващи се сребристи опашки, с металните гривни, бляскащи от светлината на огъня, той наистина имаше див, но и чудно величествен вид. Несъмнено никой нямаше да упрекне зулуса Конго, че желае да покаже прекрасната си фигура след като е в такова неподходящо за това облекло. Всички млади скватери се възхищаваха от него и едва не му завиждаха.

Но не, между спътниците на великолепния зулус имаше един, чиито чувства не бяха никак приятелски и който не беше в състояние да слуша похвали за Конго. Това беше хотентотът Фацетане. Споменахме вече за съперничеството между Вилхелм Дебелия и Хендрик по отношение на лова, между Клаас и Малкия Ян заради лова на птици; всички тези чувства, многократно умножени, не могат да се сравняват с постоянната завист и съперничество между бушмена и зулуса.

Конго и Фацетане бяха единствените слуги, които тръгнаха с младите скватери, не защото богатият Фон Блум, който сега беше старши съдия в окръга, или приятелят му Фон Вик, който беше още по-богат, нямаха достатъчно средства, за да осигурят на синовете си дори много повече слуги. Просто двамата стари войници не искаха да създават излишен разкош за синовете си. „Щом момчетата искат до отидат на лов — говореха помежду си двамата приятели, — нека изпитат не само радостите, но и неволите. И като им пожелаха успех, двамата бащи снабдиха синовете си с по един добър кон за езда и коли за превозване на провизиите и убитите животни в случай на сполучлив лов.“

Всъщност нашите млади скватери не се нуждаеха от прислуга. Те можеха сами да вършат всичко. Дори най-младият от тях можеше да одере антилопа и да я опече на огън, който е стъкмил сам. Тези скромни готварски умения задоволяваха напълно здравите им стомаси и благодарение на апетита, който се поражда от лова, такава храна им беше по-вкусна дори и от тези, приготвени от най-добрите готвачи.

Младежите бяха напуснали Грааф-Райнет преди няколко седмици. Макар че ходеха често на лов, все още не бяха попаднали на едър дивеч и досега не се беше случило нищо интересно. През последните няколко дни бяха започнали спор дали да минат оттатък реката и запътили се на север, да търсят жирафи и слонове, или пък да останат на южния бряг и да се задоволят с лов на антилопи. Най-сетне след дълги разногласия беше решено да преминат Оранжевата река и да тръгнат на север.

Вилхелм Дебелия горещо настояваше за това решение, поддържан от Ханс. Вилхелм се привличаше от лова на слонове и биволи, в какъвто не беше участвал до сега. Младият ботаник Ханс също беше привлечен от възможността да посети непознати места и да открие неизвестна растителност.

Макар и изненадващо, Аренд изрази мнението да се върнат в Грааф-Райнет, а също така мислеше и Хендрик, въпреки страстта си към лова. Ханс изказа предположение, че брюнетката Вилхелмина е причината за това желание на брат му, а Вилхелм Дебелия твърдеше, че хубавецът Аренд иска да се върне в къщи заради братовчедка си Гертруда.

Тези думи засрамиха Хендрик и Аренд и те повече не се противопоставяха на плана за по-нататъшния маршрут.

— И тъй, напред на север! — викнаха ловците. — Натам, където има леопарди, слонове и биволи!

Ние намерихме младите скватери точно в момента на взимане на това решение на левия бряг на Оранжевата река, срещу брода, който трябваше да преминат. За съжаление, равнището на водата неочаквано се беше повишило и ловците трябваше да изчакат спадането й.

IIIНачин за преминаване на реката през брод

Ловците се събудиха на другата сутрин в тъмни зори и веднага погледнаха към реката. Водата беше спаднала за голямо тяхно задоволство и това можеше да се види по мокрите следи върху крайбрежните дървета.

Всички реки в Южна Африка, а и всички потоци в тропическите страни, особено в гористите места, излизат много по-лесно от бреговете си, отколкото реките в умерените географски пояси. Това е заради огромното количество влага, което се получава след тропическите поройни дъждове, по нищо не приличащи на нашите. У нас дъждовете падат на отделни капки, а тропическите дъждове са порои, които се изливат в продължение на часове, и след тях реките преливат. Също както у нас лятно време след силен дъжд долчинките се превръщат в потоци, а потоците — в реки. Разбира се, поройните дъждове в нашия географски пояс не са продължителни, най-много половин час. Но представете си пороен дъжд, който вали седем-осем денонощия без спиране и ще разберете какви страшни наводнения може да има в тропиците.

Не е трудно да се обясни и бързото спадане на водата в африканските реки. Тъй като наводненията стават след дъжд, а не поради топене на ледници и снегове, както е у нас, то след спирането на дъжда, веднага настъпва и спадане на водата в реката. Като се вземе предвид и бързото й изпаряване под лъчите на тропическото слънце и грамадното количество вода, попило в изсъхналата почва, става ясна причината за бързото спадане на водите до естественото им равнище. Затова не е чудно, че нашите ловци дочакаха спадането на водата още на сутринта.

Но те все още не знаеха дали ще могат да преминат реката през тукашния брод. Знаеха само, че хотентотите, бечуаните, търговците и скитниците бури използваха този брод. Но сега трябваше да измерят дълбочината на реката, защото равнището й бе по-високо от обикновено.

Нямаше никакъв признак, по който да се съди за дълбочината на водата. Дъното не се виждаше през мътната и жълта вода, която беше обикновено явление след прииждането на водата. Дълбочината можеше да бъде метър и половина, но можеше да бъде и два метра и половина. Течението беше бързо и можеше да ги отнесе.

Какво да правят? Искаха час по-скоро да минат на отвъдния бряг, но как да преминат, без да се изложат на опасност?

Хендрик предлагаше да минат, яздейки конете, защото беше уверен, че неговият кон ще успее да преплува през брода. Дебелия Вилхелм, който не искаше да остане по-назад, също поддържаше това предложение.

Ханс обаче, който беше най-възрастен от всички и чиито благоразумни съвети се приемаха винаги на драго сърце, се противопостави на това предложение. Силното течение можеше да отнесе плуващите коне към такова място, от което да не могат да излязат, и тогава и конниците и конете, щеше да ги очаква неминуема гибел. Пък дори и конете да преминеха с плуване до отсрещния бряг, как щяха да минат воловете и колите? Така че за предпочитане беше да се чака спадането на водата до обикновеното й равнище. А това нямаше да ги задържи повече от едно денонощие на същото място в бивака.

Решението беше добро. И Хендрик, и Дебелия Вилхелм признаха това. Но последният гореше от толкова голямо желание да се окаже по-скоро между слоновете и жирафите, че му се искаше на всяка цена на мине на другия бряг. Хендрик споделяше това негово желание не толкова от страст към лова, колкото от стремеж към приключения. Той имаше само един недостатък: беше прекалено смел.

Тъй като очевидно воловете, запрегнати в колите, не можеха да преминат с плуване през реката, Хендрик макар и с неохота се подчини на общото решение да се чака още едно денонощие.

Но не се наложи да чакат дълго. Само след един час не само конете и конниците, но и колите с воловете успяха да минат през реката и да стигнат до отвъдния бряг.

Но защо ловците толкова скоро решиха да тръгнат? Как успяха да се убедят, че воловете ще могат да минат през брода? За това им помогна Конго.

Докато правеха предположения за дълбочината на реката, зулусът стоеше на брега и хвърляше камъни в реката. Като мислеха, че той само се забавлява с това или изпълнява някакъв обред, нашите приятели не му обърнаха внимание и продължиха да спорят. Хотентотът обаче го следеше с очи и очевидно проявяваше голям интерес към неговите занимания.

Вниманието на младежите се насочи към слугите след неочаквано избухналия презрителен смях на хотентота и присмехулните му думи.

— Конго — викаше Фацетане, — нещастен безумецо! Ти си мислиш, че по този начин ще разбереш колко е дълбока реката? Имаш ли ум, глупак такъв?

Но зулусът продължаваше да хвърля камъни, без да обръща внимание на това оскърбително отношение.

Ловците също започнаха да го следят и забелязаха, че при хвърлянето той също така следи за нещо. Щом хвърлеше камък, той веднага се навеждаше към повърхността на водата и се вслушваше внимателно. След затихването на звука от потъването той се изправяше, хвърляше друг камък, малко по-далеч от преди, и пак се вслушваше в звука.

— Какво прави твоят зулус? — се обърна Хендрик към Вилхелм, който беше господарят на Конго.

— Нищо не разбирам — отговори младият Фон Дик.

— Може би това е хитър зулуски трик. Той знае много такива, за всички случаи, които животът може да поднесе.

— Но аз наистина не разбирам към какво се стреми. Слушай, Конго — викна Вилхелм, — какво правиш?

— Проверявам колко е дълбока реката — важно отговори зулусът.

— По такъв начин ли ще разбереш? Негърът утвърдително кимна с глава.

— Това е глупост! Той нищо не знае, старият глупак! — провикна се Фацетане, който от завист не можеше да понесе и най-малкото внимание, оказано на съперника му.

Макар и малко раздразнен от тези думи на бушмена, кафърът и сега не възрази нищо и продължи да хвърля камъни, докато последният от тях не достигна на около два метра от срещуположния бряг, по-точно на около стотина метра далеч. Тогава зулусът се изправи в цял ръст, обърна се към бушмена и каза с уверен и учтив тон:

— Господине, вие ще можете да минете през брода. Всички го изгледаха с недоверие.

— Колко е дълбоко според теб? — попита най-възрастният Фон Блум.

Кафърът допря ръка до бедрото си, с което показваше, че водата в реката е до пояс.

— Какво говори старият глупак! — завика Фацетане. — Водата е два пъти по-дълбока! Заради него всички ще се издавим!

— Ти може и да се удавиш — спокойно отговори зулусът, като измери с поглед ниския хотентот, чийто вид предизвикваше презрение у него.

Ловците се разсмяха силно, а Фацетане, силно засегнат, не беше в състояние да говори цели няколко минути. Най-после той се окопити и каза:

— Глупости дрънкаш! Хитър си, то се знае. Да пуснем колите, че да потънат и те, и воловете! Не, я се опитай да минеш сам през брода, щом не е толкова дълбок. Хайде де, тръгвай напред, разбойнико!

Като мислеше, че зулусът няма да рискува да тръгне сам през реката въпреки увереността си, Фацетане предварително тържествуваше, без да предвиди очакващото го поражение.

Зулусът слезе до брега на реката. Щом разбраха намерението му, ловците му завикаха да се върне на брега и да не рискува напразно. Но силно засегнат от обидите на бушмена, Конго не се вслуша в тези предупреждения и смело нагази във водата, носейки в ръце над главата си един близо петдесеткилограмов камък. Отначало ловците бяха учудени, но скоро разбраха, че по този начин той увеличаваше теглото си за по-голяма устойчивост спрямо течението на реката. След малко действията на зулуса се увенчаха с пълен успех, не минаха и пет минути и той се изкачи на противоположния бряг на реката здрав и невредим. После се върна обратно и беше възнаграден от ръкопляскания, в които обаче бушменът не участваше.

Веднага пристъпиха към събиране на багажа. Впрегнаха воловете, оседлаха конете, възседнаха ги и след малко конниците, воловете и кучетата преминаха от другата страна на реката и потеглиха на север.

IVОтвъд Оранжевата река

Веднага след преминаването на реката започнаха приключенията.

Организираха бивак на брега на едно езерце, сред широка равнина със сочни пасища. Така нуждите им от вода и храна за добитъка бяха задоволени. Наоколо бяха разпръснати храсти и дървета, а между тях имаше мравуняци, издигащи се като кули над земята.

Младите скватери току-що бяха привършили подреждането на бивака, бяха разпрегнали воловете и ги бяха пуснали да пасат край водата, когато до тях стигна викът на бушмена:

— Лъвове! Лъвове!

Всички се обърнаха натам, накъдето сочеше хотентотът, и видяха огромен лъв, който се насочваше към воловете. Като излезе от храстите, той приклекна, дебнейки ги, както котката — мишка. В този момент от гъсталака се появи още един лъв — беше лъвица, защото нямаше грива, беше по-дребна от другаря си и външният й вид напомняше по-скоро тигър. Като стигна до лъва, тя легна редом с него и двамата, с глави, обърнати към лагера, следяха животните внимателно.

Те не обръщаха внимание на конете, хората и кучетата, интересуваше ги само вкусната за тях плячка и изчакваха само сгоден случай да се нахвърлят върху нея. Очевидно, бяха твърдо решили да си хапнат волско месо или поне малко конско. Нашите ловци не бяха се срещали с лъвове, откакто бяха напуснали Грааф-Райнет. Много пъти бяха попадали на следите им, бяха чували рева на лъв, обикалящ около бивака им, но за пръв път негово величество се появяваше пред очите им. Това предизвика голямо вълнение в лагера и дори нещо като страх.

Страхуваха се преди всичко за себе си. Фацетане и Конго също се страхуваха. Но след малко осъзнаха, че лъвовете няма да нападнат хората. Такива случаи са твърде редки. Лъвовете бяха избрали животните за своя плячка. Докато имаше друга плячка — волове или дори коне — хората нямаше защо да се страхуват. Като поразсъждаваха за това, младите ловци се успокоиха и хладнокръвието им се възвърна.

При все това обаче не искаха да позволят някое тяхно животно да стане жертва на хищниците. Би ги затруднила загубата дори само на един вол. Час по-скоро трябваше да се погрижат за животните — да направят нещо като обор, където те да бъдат защитени от нападение. Лъвовете си стояха в същото заплашително положение. Малко вероятно беше да нападнат воловете толкова близо до лагера, тъй като досега те не бяха виждали коли, не знаеха за какво служат и имаше защо да се страхуват от тези големи предмети. Затова нямаше да смеят да се доближат до тях. Двата лъва изчакваха воловете да се отдалечат или поне да настъпи тъмнината и под нейното прикритие да се промъкнат незабелязано до плячката.

Когато стана ясно, че лъвовете няма да нападнат скоро, Вилхелм и Хендрик яхнаха конете, предпазливо тръгнаха към мястото, където пасяха воловете и ги подкараха към водата. Оставиха Клаас и Ян да ги пазят, а останалите с двамата негри се запътиха, въоръжени с брадви, към близката акациева горичка. Акацията има грамадни бодли и шеговито се нарича „почакай малко“. След половин час нашите приятели вече бяха се запасили с голям куп бодливи клони, и направиха голям обор за животните и колите. След това се успокоиха напълно. Запалиха грамадни огньове в ъглите на обора, като разчитаха с това да държат лъвовете далеч от добитъка. Освен това разчитаха и на точната си стрелба в случай на нападение. Като свършиха работата си, ловците се настаниха около огъня и се заловиха да си приготвят вечеря. Имаха в запас само пушено месо. Последното парче еленово месо, добито отвъд Оранжевата река, беше изядено предишната вечер и сега те трябваше да се задоволят с пушеното месо, което си носеха за запас. Имаха и дивеч — антилопа, която живееше в тръстиките покрай бреговете на реките. Но нейното месо не беше добро, тъй като обитаваше и се хранеше из тези блатисти места, и затова го оставиха на негрите, а те предпочетоха пушеното месо.

Хендрик и Вилхелм щяха да потърсят на драго сърце някакъв друг дивеч, но това не беше възможно поради присъствието на лъвовете. Лъвът и лъвицата си стояха, както и преди, на същото място, и чакаха настъпването на нощта, а младите скватери на шиш над огъня започнаха да приготвят пушеното месо.

Вилхелм Дебелия и съперникът му Хендрик изразиха желание да нападнат първи. Но все пак се съгласиха с ботаника, който им припомни думите на баща им: никога не нападай лъв, щом не си принуден на това, а се старай да запазиш възможно най-голямо разстояние между себе си и него. Много рядко лъв напада човек, без да е предизвикан. Този съвет беше много мъдър.

Вниманието на скватерите беше привлечено от две прелестни животни, които се появиха неочаквано в равнината. Те бяха големи колкото магаре, със силни тела, но бяха и грациозни. Главите им бяха бели, с четири тъмни ивици около муцуната. Първата ивица се спускаше по челото, втората минаваше покрай очите и слизаше към ъглите на устата, третата обграждаше носа, а четвъртата беше от основата на ухото, надолу по гърлото и приличаше на юзда. Гривата, черната ивица на гърба, тъмната опашка, дълга чак до земята, правеха силно впечатление. Но най-интересното нещо бяха чудните им рога — прави, тънки, обърнати почти хоризонтално назад, на правилни пръстени чак до върховете, които бяха остри като игли. Тези рога бяха сякаш от черно дърво, полирани като стомана, дълги най-малко осемдесет сантиметра, а по-малкото от двете животни имаше по-дълги рога, колкото и да беше чудно това. Значи женската беше по-добре въоръжена от мъжката, нещо, което е изключение в сравнение с другите животински видове. Тези животни бяха антилопи. На нашите приятели им беше достатъчен само един поглед, за да ги разпознаят и да определят вида им — орикси — най-красивите животни в Африка и най-съвършените творения в цялата вселена.

VЛъвовете и ориксите

Като видяха антилопите орикси, първата мисъл на скватерите беше да потърсят начин на уловят поне една от тях. Колкото и да бяха красиви, нашите приятели предпочитаха да ги видят на шиш, защото от опит знаеха, че тяхното месо е по-вкусно от това на всички други животни в Африка с изключение, може би, на елените. На нашите ловци се усмихваше възможността да имат къс прясно месо за вечеря вместо пушеното месо, дори и с риск да отложат малко вечерята.

Те оставиха настрана опечените вече късове месо, грабнаха пушките и се отдалечиха от огъня.

Но как да достигнат целта си!

Беше почти невъзможно да се приближат до ориксите. Те са толкова предпазливи, че рядко минават покрай гъсти храсти, където би могъл да се крие някой враг. Ходят винаги по открити места. И няма нищо по-трудно от това да бъдат издебнати. Ловците успяваха да ги настигнат едва след дълго преследване и то с бърз кон. Но се случва и най-добрият кон да не може да догони орикса, защото неговият бяг по бързина може да се сравни само с вятъра. Все пак опитният конник, ако има и издръжлив кон, успява рано или късно да настигне орикса.

Щяха ли нашите приятели да яхнат конете и да се спуснат да преследват двата орикса? Те не биха се поколебали за това, но забелязаха, че всъщност антилопите сами бяха се запътили към тях. И ако се съди по бързината на движението им, те скоро щяха да се приближат, което спестяваше преследването от страна на ловците. И без това нашите приятели умираха от глад, пък и конете бяха изморени от пътуването през деня.

Оборът, който бяха направили за добитъка, беше скрит сред храстите и само димът показваше неговото местоположение. Той не изплаши антилопите. Хендрик и Дебелия Вилхелм предположиха, че те са се запътили към водата, но ботаникът отбеляза, че ориксите никога не пият вода. Те са създадени да живеят в безводна пустиня. Изглежда животните преследваха някаква друга цел, а не водата.

Те бяха вече на разстояние около километър от лагера. Ловците нямаше да успеят дори и да оседлаят конете, когато те щяха да се приближат на един изстрел разстояние. Затова, като промениха плана си, нашите приятели стигнаха пълзешком до най-близката групичка дървета и се скриха зад храстите в очакване на антилопите.

Без да предчувстват опасността, горките животни приближаваха към лагера. Навярно не бяха забелязали обора, защото не проявяваха нито любопитство, нито страх. Те се движеха по посока на вятъра и това им пречеше да надушат врага. Но не им беше съдено да загинат от човешка ръка.

Следейки антилопите, скватерите не обръщаха внимание на лъвовете, които също бяха забелязали ориксите още при самото им появяване, и несъмнено щяха да ги нападнат, щом минеха покрай тях.

Само че от мястото, където лежаха, лъвовете не можеха да настигнат антилопите, ако те запазеха първоначалната си посока на движение. Ориксът може лесно да избяга от лъва, защото царят на животните не тича много бързо, а хваща плячката си изключително с неочакван скок. Но ако скокът му се окаже несполучлив, той не преследва жертвата си. Ето защо двата лъва трябваше толкоз да се приближат до ориксите, че да могат да ги нападнат внезапно. Всичките им усилия бяха съсредоточени в незабелязаното приближаване. Лъвът запълзя по тревата, по корем, като котка, която дебне яребица, спираше зад храстите и после запълзяваше пак в тревата. Той беше с намерение да залегне между бивака и антилопите, които както преди се движеха към ловците. Най-после той стигна до един огромен мравуняк, който беше точно на пътя на ориксите. Доволен от това свое прикритие, лъвът залегна навътре в мравуняка, като подаде само част от главата си навън. Нашите ловци го виждаха много добре от своето прикритие и не изпускаха от поглед нито едно негово движение. А лъвицата какво правеше през това време? Тя напусна предишното си място, но не последва съпруга си, а се насочи точно в обратна посока.

Заети да наблюдават лъва, младежите съвсем забравиха за другарката му, а когато се сетиха за нея и я потърсиха, видяха, че тя е вече далеч в равнината, промъквайки се както лъва преди малко: ту с пълзене по тревата, ту с притичване от храст до храст, като се оглеждаше дали би могла да пресече пътя за отстъпление на антилопите. Вече стана ясен планът на хищниците — мъжкият пое атаката срещу ориксите, а лъвицата трябваше да им попречи да се отклонят от този път или да се върнат обратно, ако забележат лъва.

Планът им беше отличен и макар че младите скватери се лишаваха от плячка, те дотолкова се заинтересуваха от тактическите маневри на хищниците, че забравиха всичко и следяха с неотслабващо внимание драмата, разиграваща се пред очите им.

Ориксите приближаваха мравуняка, където ги дебнеше врагът им. Те тичаха бодро и уверено и отвреме-навреме размахваха пухкавите си опашки да отпъдят мухите. Лъвицата беше стигнала до избраното място и се притаи в тревата, за да пресрещне клетите животни при отстъплението им. Когато антилопите се озоваха близо до лъва, той дръпна главата си назад така, че тя се скри под гъстата му грива. Ориксите не го забелязаха, но и той не ги виждаше и разчиташе единствено на слуха си, за да определи момента за скок. Точно когато животните минаваха на около петнадесет-двадесет крачки от него, лъвът, удряйки хълбоците си с вдигната като струна опашка и с опъната напред глава, скочи и тялото му прелетя във въздуха като с крила. Той преодоля разстоянието до близкия орикс с един скок и се озова на гърба на уплашеното животно. Повали го с един страшен удар на лапата си, ориксът подви крака, а втори удар го повали на земята. Без да обръща внимание на втората антилопа, лъвът прегриза с мощните си челюсти гърлото на жертвата си и почна да пие кръвта й.

Жертвата беше мъжката антилопа, която тичаше първа. А женската, изплашена от нападението, побягна Двойно по-бързо и ловците вече си мислеха, че е успяла да се спаси. Но такова предателство не беше в характера на благородния орикс. След като се съвзе от първоначалната уплаха, женската се насочи към врага, наведе глава към земята така, че рогата й застанаха хоризонтално, и се хвърли към лъва, който беше зает с кървавата си трапеза, без да подозира някаква опасност. Две остри копия се забиха в хълбока му и започна страшна борба.

Движенията на животните бяха толкова бързи, че ловците трудно можеха да следят борбата. Ревът на лъва престана, но се чуха други, по-остри звуци. След малко на мястото на боя дотича лъвицата. Тя повали с един удар женския орикс и с това борбата приключи. Но ревът на лъвицата не изразяваше победно тържество. В него имаше нещо странно. А защо не й отговаряше лъвът? Той си седеше върху трупа на мъжкия орикс и сякаш продължаваше да пие кръвта му. Но не се движеше, нито един мускул не потрепваше по тялото му и като че ли беше престанал да диша. Дали не беше загинал от ударите на антилопата?

VIПобеснялата лъвица

Имаше нещо необяснимо във всичко, което се случи. Неподвижният и безмълвен лъв, тревожният рев на лъвицата, която се мяташе около повалените трупове… В краката на лъвицата лежеше плячката й, но тя дори и не помисляше да утоли глада си. Може би не й позволяваше царственият й съпруг? Дали той не беше решил да остави само за себе си и двата орикса?

Наистина, случва се понякога старият лъв да отпъжда от плячката си всички други членове на семейството си, докато самият той напълно засити глада си, и едва тогава допуска другите до остатъците от плячката. Но сега не беше така. Плячката можеше да стигне и дори да пресити и двете животни. Ловците си мислеха, въпреки примерите, които се срещат сред хората, че такова благородно и великодушно животно като лъва не е способно на груба постъпка и честно ще раздели с Другарката си плячката.

Но как би могло да се обясни поведението на лъвицата? Тя продължаваше да се върти около окървавените трупове; ту се навеждаше към земята, ту докосваше муцуната на лъва, сякаш го целуваше. Но нито нейните милувки, нито жалните й стонове получиха отговор. Ясно беше, че лъвът е мъртъв като двете антилопи. Като се убедиха в това, младежите започнаха Да обмислят как биха могли те да вземат двете антилопи.

Не беше възможно обаче да се приближат, докато лъвицата беше там.

Също така не можеха да изгонят лъвицата, която беше изпаднала в ярост: ударите с опашката, бързите стъпки, гневният рев, кръвожадните погледи — всичко това изразяваше скръб. Всяко движение съдържаше заплаха. Ловците дори и не помислиха да я нападнат, а благоразумно се отдръпнаха към колата, където да могат евентуално да се скрият при нападение от нейна страна. Надяваха се все пак, че хищникът скоро ще се отдалечи и тогава ще могат да вземат двете антилопи.

Но времето минаваше, а поведението на лъвицата не се променяше. Тя продължаваше да обикаля труповете, не се докосваше до ориксите, макар че сочното им месо сигурно я привличаше. Тя пазеше храната като вярно куче, без да се докосва до нея, но и без да разрешава на някого да се доближи.

Продължаваше да надава рев, в него имаше ярост и отчаяние и той всяваше страх у младите бури и добитъка им. Дори кучетата трепереха и се криеха под колите. А те биха нападнали смело, ако ловците ги насъскат, макар че щеше да ги чака участта на антилопите. Младите ловци знаеха това и не изпратиха на сигурна смърт верните си слуги.

Като разбраха, че лъвицата няма намерение да се отдалечи, нашите приятели се простиха с надеждата да имат за вечеря прясно месо.

Малко след това се появиха други зверове, пет или шест хиени, които се приближиха до мястото на кървавия бой, но все още стояха настрана от страх пред лъвицата. Все пак техните жадни погледи ясно изразяваха какви са намеренията им.

Тези неприятни животни станаха причина ловците да променят плана си. Ако лъвицата допуснеше хиените да се докопат до антилопите, от животните скоро нямаше да остане нищо. И тъй като младите бури искаха да имат прясно месо, ако не за вечеря, то поне за закуска, трябваше да прогонят хиените. Но как? Хендрик и Вилхелм предложиха да нападнат лъвицата и така да прогонят хиените и всички хищници. Но ботаникът пак им възрази и успя да ги възпре.

Може би той трудно би успял в това, ако не беше направено едно неочаквано предложение от Конго: той сам да се справи с лъвицата.

— Как така, съвсем сам ли? — попитаха момчетата.

— Да, съвсем сам — отговори кафърът.

— Ти си луд, та лъвицата ще те разкъса!

— Не се бойте, Конго ще я убие и ще се върне без драскотина дори…

— Ще вземеш ли пушка?

— Конго не може да стреля — отговори зулусът. — Той моли само младите господари да не му помагат и да не мърдат от местата си.

— Но защо не искаш някой от нас да дойде с теб? Лъвицата е толкова разярена…

— Да, лъвицата е разярена. Толкова по-добре за Конго. Значи тя няма да избяга.

— Какво ще направиш?

— Ей сега ще видите.

Всички бяха уверени, че Конго рискува напразно. Фацетане считаше това предложение за самохвалство и би му се присмял, но все още помнеше последното си поражение, след като се присмя на Конго при преминаването на реката. Въпреки страха, че съперникът му може би щеше да прояви по-голяма смелост от него бушменът се въздържа да изрази на глас завистта си.

Младите скватери, особено Ханс, се постараха да разубедят Конго, но Дебелия Вилхелм мислеше иначе. Той познаваше кафъра по-добре от другите и беше уверен, че намеренията му не са самохвалство.

— Щом е уверен в успеха си, можем да му вярваме — заключи Вилхелм.

Тази увереност, а също и любопитството от един такъв двубой надделяха над последните съмнения и на Конго му беше разрешено да нападне лъвицата.

VIIБорбата на Конго с лъвицата

Напълно обяснимо бе всеобщото внимание към зулуса и вълнението, което обхвана зрителите, докато той се приготвяше за битката. Всички си спомняха как той определи дълбочината на реката и как я премина, но сега нещата бяха много по-различни и по-опасни.

Приготовленията не траяха дълго. Зулуският воин се напъха в колата и излезе оттам в пълно бойно снаряжение, което си заслужава да бъде описано.

В дясната си ръка Конго държеше шест асагая. Асагай, това е копие, по-късо и по-леко от обикновените, и се хвърля срещу противника от доста далеч.

Трудно е човек да си представи колко ловко действат с това копие всички диви племена в Африка, и особено кафрите. Те го хвърлят с една ръка от около сто метра разстояние и улучват целта с такава точност и сила, както и стрелата или куршумът.

И тъй, Конго държеше в дясната си ръка шест такива асагая, а в лявата — някакъв продълговат предмет, дълъг около два метра и широк около един. Той беше направен от кожа и беше огънат така, че напомняте лодка. Това беше зулуски щит, макар и малко по-голям от тези, които кафрите употребяват в бой. Въпреки големината си щитът беше лек и едновременно с това толкова здрав, че не биха го пробили нито куршум нито копие, нито стрела. Посредством два здрави кожени ремъка щитът можеше да бъде придвижван свободно. Зад него можеше да се скрие и най-високият зулус.

Конго се отдалечи мълчаливо от лагера, като държеше в едната си ръка щита и петте копия, а в другата — шестото копие, готово за хвърляне.

През това време не бяха настъпили никакви промени. Лъвицата продължаваше да се върти наоколо с ужасен рев, а хиените се опитваха да се приближат до труповете, без да свалят очи от нея.

Като видяха зулуса, хиените страхливо побягнаха към близките храсталаци. А лъвицата сякаш изобщо не забелязваше ловеца. Тя дори не обърна глава, а само продължаваше да реве.

Зулусът се приближи и спря на около двадесет стъпки от нея, опря щита на земята и го задържа отвесно, а после хвърли с дясната си ръка асагая толкова силно, че той изсвири във въздуха. Копието се заби между ребрата на лъвицата. Тя приклекна, захапа копието и го пречупи със зъбите си като сламка. Железният връх обаче остана в раната. Лъвицата повече не се опита да го извади, защото беше забелязала зулуса. Тя изрева и се хвърли към него. С един скок успя да измине три четвърти от разстоянието между тях и със следващия скок сигурно щеше да бъде вече върху раменете му, но кафърът беше готов и когато тя скочи, той като че ли изчезна.

Това негово изчезване беше странно, но ако младите скватери не бяха следили всяко негово движение, нямаше да знаят, че той се бе скрил зад щита, също както костенурка в черупката си, и напрягаше всичките си сили да издържи на силния удар.

Лъвицата беше още по-учудена. Вместо върху плячката, тя се намери върху нещо твърдо, което изкънтя от удара, но не се поддаде на ноктите й. Измамена по този начин, тя се хвърли встрани и започна да оглежда чудния предмет. После изрази недоволството си със странен рев и се отдалечи с големи и бързи крачки.

Като разбра, че лъвицата се е отдалечила, зулусът повдигна единия край на щита и като видя, че звярът е далеч, изправи се в цял ръст и хвърли второто копие.

И този асагай се заби в тялото на лъвицата. Без да губи време да го прегризва, тя бързо се обърна и с още по-голяма ярост се нахвърли върху противника си. Но както и първия път ноктите й срещнаха само една твърда повърхност. Съвсем разярена, лъвицата не тръгна да бяга, а се опитваше със силните си лапи да разкъса странния предмет, който скриваше врага й, или поне да го отмести. Човек лесно можеше да си представи колко голяма беше опасността. Ако лъвицата успееше да отхвърли щита, неизбежна смърт очакваше Конго. Осъзнавайки това, той държеше щита с всичките си сили.

В продължение на няколко минути опитите на лъвицата бяха безуспешни. Тя отново се отдалечи и по ръмженето й зулусът можеше да определи мястото, където тя се намираше. Той отново се надигна и във въздуха изсвири третият асагай, който улучи шията на лъвицата.

Новата рана още повече разяри звяра. За трети път той се хвърли към недостъпния си противник, който едва успя да удържи щита прав пред себе си. Още секунда и той щеше да бъде разкъсан. Но горкият зулус беше спасен от здравината на биволската кожа, от която бе направен щитът. Лъвицата трябваше отново да се откаже от нападението си. Но сега, вместо да се отдалечи, тя започна да заобикаля непроницаемата броня, зад която се криеше врагът й. Горкият Конго, той се озова в обсада!

Макар че не бяха съвсем близо, младите скватери разбраха, че звярът е решил твърдо да не напуска поста си, без да победи, и че Конго е попаднал в собствения си капан.

Какво ли щеше да стане с него, ако лъвицата вземеше решение да продължи обсадата? Ясно беше, че ако Конго повдигне щита, за да се опита да хвърли ново копие, с него ще бъде свършено.

Имаше дори нещо комично в наблюдаваната картина: лъвицата, която яростно ревеше на две крачки от щита и го гледаше втренчено и злобно, и до нея грамадната броня, под която неподвижен и мълчалив лежеше кафърът.

Младите ловци се развикаха да го предупредят, като мислеха, че той не я вижда. Но това не беше вярно — по рева и тежкото дишане Конго много точно усещаше къде се намира противникът му и можеше да разбере, че не бива да се показва извън прикритието си.

Беше изминал вече половин час от началото на обсадата, но страшният звяр не показваше никакво намерение да напусне поста си. Нашите приятели решиха да се намесят и да се опитат, ако не да убият, то поне да прогонят лъвицата.

Слънцето залезе, нощта наближаваше. Какво щеше да се случи в нощната тъмнина? Конго можеше да се умори, да задреме и тогава безжалостната лъвица щеше да победи. Трябваше да нападнат веднага, за да успеят да освободят кафъра, като използваха последната Дневна светлина.

Вече бяха оседлали конете, но ботаникът, който имаше много остър поглед, видя, че разстоянието между щита и разярения звяр се е увеличило. Явно беше, че лъвицата, която най-внимателно пазеше врага си, не се е помръднала от мястото си.

— Я вижте — викна Ханс с поглед, вперен в звяра. — Щитът се отдалечава!

Това беше съвсем вярно. Бронята, макар и наведена към земята както преди, бавно се отместваше също като грамадна костенурка.

Скватерите задържаха конете и със замрели сърца зачакаха по-нататъшното развитие на драмата, която се разиграваше пред очите им. След няколко минути щитът престана да се движи. Звярът, който или не забелязваше какво става, или не се безпокоеше от това, си стоеше, както и преди, твърдо уверен, че жертвата не може да избяга по никакъв начин. Може би след малко лъвицата би направила нещо, но в този момент щитът се повдигна и отново изсвири нов асагай, хвърлен от ръката на храбрия Конго.

Този път зулусът се прицели по-добре. Лъвицата беше изложила на прицел гърдите си и желязното острие прониза сърцето й. Последва остър, къс рев, могъща въздишка, последно потреперване — и страшният звяр вече лежеше неподвижен на земята…

Победните викове на всички се сляха с последната въздишка на лъвицата. Ловците долетяха на мястото на сражението и горещо поздравиха зулуса с чудесната победа.

Като стигнаха до мястото, където лъвицата пазеше от хиените трите трупа, бяха поразени от нова изненада: начинът, по който бяха преплетени телата на мъртвия лъв и пронизалия го орикс. Антилопата не беше успяла да извади рогата си от тялото на своята жертва и беше посрещнала смъртта си още преди да е нанесла смъртоносния си удар лъвицата.

Както разказаха Конго и Фацетане, такъв край на борбата между лъв и орикс се срещаше често. Случвало се е победителят орикс дори да загине от глад, защото не е успявал да извади рогата си от тялото на победения звяр.

Ловците одраха веднага женския орикс, чието месо беше по-крехко. Пренесоха го в лагера нарязано на сочни късове и докато го печаха, весело си припомняха подробностите от току-що преживяното.

VIIIРазкази за лъвовете

Докато стане готова вечерята, ловците пренесоха в лагера труповете на лъва и лъвицата. Зверовете бяха тежки и се наложи да ги влачат по тревата, с помощта на яки кожени ремъци.

Възнамеряваха да одерат кожите им. Лъвската кожа не е много ценна, но е доказателство за голяма ловджийска смелост. Тези трофеи не биваше да бъдат оставяни през нощта в полето, защото хиените щяха да ги разкъсат. Неверни са твърденията, че хиените не се докосват до трупа на лъв. Хиената яде всичко — дори друга мъртва хиена и затова е най-отвратителното животно на света.

От само себе си се разбира, че взеха и мъжкия орикс. Много голям и тежък, той създаде доста работа на ловците. Точно удобен случай за Вилхелм да прояви голямата си физическа сила. Той отстрани тримата приятели, които напразно се мъчеха да помръднат трупа, и само с една ръка затегли ремъка. Влачеше животното толкова леко и без усилия, все едно че беше котенце.

Нарязаха грижливо месото на антилопите на удобни за пренасяне и сушене парчета. Решиха да не остават повече на това място, защото водата не беше добра за пиене.

Рогата на ориксите още повече заслужаваха да бъдат запазени като ловни трофеи, заради красотата им: дълги, лъскавочерни, с чудни пръстени. И те намериха място в колите.

Като привършиха всичко това, младите скватери можеха вече да се настанят удобно около огъня и да се заемат с вечерята. Всички признаха, че печеното месо е превъзходно и, както казахме вече, бяха в отлично настроение. Разговорът, разбира се, се отнасяше до лъвовете и силен, весел смях екваше при припомнянето на военната хитрост на Конго.

Всеки от тримата наши приятели, без малките Клаас и Ян, имаше какво да разкаже. Аренд и Дебелия Вилхелм бяха вече участвали в лов на лъвове в околностите на Грааф-Райнет. Ханс и Хендрик бяха срещали лъвове по време на експедицията си за лов на слонове, а бушменът беше най-старият ловец измежду всички. По-добър и от него, разбира се, беше зулусът Конго, макар че такова признание би разярило дребния бушмен. Много неща разказаха двамата туземци за ловните си приключения.

Някои от нашите приятели бяха чували за един практикуван от бечуаните и зулусите лов на лъвове, който се състоеше в следното: Няколко ловци, въоръжени само с копия и снопчета щраусови пера, забодени на пръчка, почти голи, както е обичаят на повечето туземци, нападат лъва — все едно дали в горски гъсталак или в открито поле. Щраусовите пера служат за подмамване на звяра, който се насочва към пръчката с перата, която е забита в земята, а ловецът всъщност стои встрани.

Друг начин е този, който беше приложил Конго. Но той е много опасен и трябва да се използва само от опитни ловци. Представете си, че вместо да хвърли копието отдалеч, както беше направил Конго, ловецът реши да се приближи и да го забие в лъва отблизо. В такива случаи неприятните последствия са неизбежни, дори някои от нападателите можеха да бъдат убити или ранени. Учудвайки се на такова безразсъдство и равнодушие към собствения живот, скватерите помолиха Конго да им разкаже повече за този начин на ловуване. Зулусът потвърди, но добави, че такова нападение не е по волята на ловците, а по заповед на вожда.

Такова нещо е имало и в родината на Конго, откъдето той беше избягал, за да се спаси от местния вожд Шаака. Този кръвожаден тиранин считал всичките си поданици за своя собственост и за свои роби. Само за прищявка или удоволствие той можел да избие наведнъж по няколко хиляди души. А преди това, за още по-голямо свое удоволствие ги подлагал на мъчения. Самият Конго лично беше участвал няколко пъти в нападение на лъв отблизо, по заповед на самия вожд. Веднъж десет души намерили смъртта си, за да изпълнят желанието на безсърдечния вожд — да му доставят жив, дори не ранен лъв. При това, и най-малката драскотина по тялото на лъва щяла да бъде причина за най-строго наказание. Нещастниците, уплашени от страшните наказания, се хвърлили върху лъва с голи ръце и едва след като разкъсал десет жертви, лъвът бил хванат и вързан.

IXЕднорогът

Като поговориха доста за лъвовете, нашите приятели преминаха на темата за ориксите. Оказа се, че най-запознат с тях е Фацетане, тъй като ориксите се срещаха много често в неговата родина, страната на кафрите. Ориксът живее в безводните пустини и се храни с тревата, която се среща тук-там из тези безплодни пространства. Той е благородно и смело животно, което често обръща в бяг дори и лъвовете със заплашителния си вид и особено с рогата си, както успяха да се уверят и нашите скватери. Когато бъде преследван, ориксът не се крие в гъстия храсталак; не бяга към водата, както правят другите антилопи, а се насочва към пустинята, като разчита единствено на бързия си бяг и в повечето случаи успява. Може да бъде настигнат само с много бърз и издържлив кон.

Нашите приятели бяха чували за това, че ориксът е отъждествяван с митичния еднорог, чието изображение се среща в древните гробници, и помолиха ботаника да им го разясни. Според Ханс това се оказваше резултат на недоразумение. В гробниците еднорогът е нарисуван в профил. Ориксът, погледнат отстрани, също като че ли има само един рог, а всъщност формата на главата и рогата му нямат нищо общо с животното от гробниците. Например, рогата на орикса са насочени толкова силно назад, че почти докосват гърба му, а рогът на митическия еднорог е насочен напред.

— Ако допуснем, че изображението е на съществуващо животно, и то живее в Африка — добави Ханс, — това несъмнено е обикновената антилопа гну. Учудвам се, че учените не са признали това до сега. Еднорогът и гну имат еднакъв строеж на главата и тялото, една и съща закръгленост на крайниците, еднаква опашка, завършваща със снопче косми. Наистина, антилопата има два рога, но те са разположени така, че отстрани изглеждат като един. Краищата им не се издигат по-високо от главата и вторият рог се слива с тъмния цвят на тялото и с гривата на животното. А рогът, който се вижда, е насочен напред също както при еднорога. Съвременните художници рисуват този рог прав, но по стените на гробниците извивката на рога е както при гну. Съвременните рисунки също могат да се приемат за верни, защото животното гну, докато е младо, има прави рога. Но аз нямам предвид само тази гледна точка. Древните египтяни несъмнено са познавали всички животни и навярно са избрали гну заради интересните му навици и необикновен външен вид. И няма нищо чудно в това, че египтяните са го избрали за рисунките в гробниците. Разпознаването му като животното еднорог е следствие на погрешно възприемане и тълкуване. Аз мисля, че ако е изобразено съществуващо тогава животно, това е била антилопата гну.

— А еднорогът, който се споменава в Библията, също ли е антилопа?

— Не — отговори Ханс, — еднорогът от Библията няма нищо общо с животните от египетските гробници. Когато Йов казва: „Можеш ли да привържеш еднорога с въже, да ти стане пазач? Ще се облегнеш ли на него, защото е много силен и ще му оставиш ли работата си? Ще му повярваш ли, че той ще възвърне семето ти и ще го посади в градината ти?“ — няма съмнение, че той говори за носорог.

Заговаряйки отново за орикса, младият учен каза, че това животно е вид антилопа. Други такива видове са адакс, абу-харб и алгазела. Адаксът се среща в Централна Африка. Той е голям, колкото капския орикс, но рогата му не са прави, а спираловидни, по-малки са у женската, както и при всички други животни с изключение на ориксите. Главата и шията на адакса са тъмночервени, тялото — възсиво, а на муцуната му има бяло петно. Адаксите ходят по двойки, но никога на стада и живеят в пясъчните пустини. Раздвоените им копита им позволяват свободно да се движат по пясъка. Адаксът е бил известен на древните хора, за него още Плиний споменава. Абу-харб е антилопа, висока на ръст, с остри и дълги рога, извити малко назад; с бледожълта козина и с кафяви петна по челото и бузите; шията и гърлото й са с ръждив цвят. По всичко друго този вид антилопа прилича на орикса. Точно с това име са наричали старите гърци и римляните това животно. Изображения на абу-харб се срещат в Египет и Нубия. За разлика от адакса, антилопите абу-харб живеят само на стада.

Колкото се отнася до алгазелата, която живее в Централна Африка, то за нея се знае твърде малко. Някои учени я считат за разновидност на абу-харб.

Когато Ханс завърши разказа си, беше станало време за лягане и всички пътешественици се настаниха в колите. След малко вече бяха заспали дълбоко.

XКамилската птица

След прекосяването на Оранжевата река, младите скватери се отправиха на североизток. Ако бяха тръгнали право на север, скоро щяха да стигнат до границата на пустинята Калахари, тази южноафриканска Сахара, и щеше да им се наложи да я заобиколят откъм запад или изток. Бяха решили отдавна да стигнат до местността, намираща се източно от пустинята, където в изобилие се срещаха слонове, жирафи и биволи, а в реките — носорози и грамадни крокодили.

Водач беше Конго. Той беше обещал да заведе ловците на място, където се срещат грамадни животни, и никой не се съмняваше в това.

На следващия ден, след двубоя на Конго с лъвицата, керванът потегли на път и спря едва надвечер, след дълго дневно пътуване, край една височина. Единствената растителност по изсушената от слънцето равнина беше цъфналото алое, чиито яркочервени цветове бяха пръснати между редките палми и акации с грамадни бодли. Редките растения не можеха да прикрият голата, тъмносива, съвсем равна почва. Преди да стигнат до местата с богат лов, младежите трябваше да прекосят едно пустинно място, дълго повече от сто километра. Сто километра, без капка вода по пътя!

Спряха за почивка около един извор с бистра вода, може би последният в тази част на безплодната пустиня, която трябваше да преминат, и мислеха да останат там поне два дни, за да успеят да изсушат месото на ориксите и да оставят конете и воловете да съберат сили за тежкия преход.

Надвечер успяха да привършат устройването на лагера.

Ханс, който обичаше да се усамотява, беше седнал под едно дърво, малко надалеч от другите. Погледът му обхождаше безплодната равнина и изведнъж той забеляза под лъчите на залязващото слънце, съвсем близо до себе си, три двукраки животни, много приличащи на птици. Това бяха щрауси. Техният ръст и външен вид бяха толкова необикновени, че не можеха да бъдат сбъркани с друго животно.

Бяха един мъжкар и две женски. Мъжкият щраус е по-висок от женската, перата му са по-тъмни и рязко контрастират с белите пера по шията и опашката му. Женската е сивобяла и перата й не са така красиви, като тези на мъжкия, и затова се ценят много по-малко, както от диваците, така и от културните народи.

Щраусите вървяха бавно напред, без каквото и да било безпокойство; очевидно не бяха усетили присъствието на хората. Без да спират, щраусите протягаха шии наляво и надясно и пощипваха листа, кълвяха семена и плодове. Тъй като вървяха все направо, ботаникът реши, че са се запътили нанякъде, за да прекарат нощта. Те минаха близо до него и скоро се отдалечиха.

Първата мисъл на Ханс беше да се обади на приятелите си, които, заети със своя работа, сигурно не бяха забелязали щраусите. Мина му през ума, че може би ще успеят да убият трите птици, които сякаш нарочно се появиха, за да бъде устроен лов за тях.

Но като размисли, той се отказа от това намерение. Щраусите не бяха много интересни за лов, освен може би за птицеловците Клаас и Ян. Но малките бяха много уморени и заспаха още щом слязоха от конете. По-добре беше да не ги събуждат.

А колкото до лова на щрауси, той беше почти невъзможен в тази открита равнина, където птиците не можеха да бъдат изненадани. Ханс знаеше от собствен опит колко бързо тичат те и не можеше да мисли, че ще могат да ги настигнат с изморените коне.

Без да мръдне от мястото си, Ханс само проследи с поглед огромните птици, които бавно се отдалечиха и скоро съвсем изчезнаха. Но бързо след това нещо ново привлече вниманието на Ханс.

XIНай-малката лисица

Ханс видя едно малко животно, колкото домашна котка, но съвсем неприличащо на нея. То имаше продълговата глава, остра муцуна, дълга, пухкава опашка и с крака, по-дълги отколкото на всички котешки представители. Но най-интересното нещо у него бяха ушите му, твърде дълги за тялото му, което беше най-много тридесет сантиметра дълго.

А само ушите бяха около петнадесет сантиметра, прави и широки, заострени към върха.

Гръбчето на малкото животно беше тъмножълто, а гърдите и корема — матовобели. Това не беше котка, но не беше и куче.

Веднага ще кажем, че то всъщност принадлежеше на кучешката порода. Това беше най-малката известна досега лисица, която в Южна Африка носи името каама.

Ту с долепване до земята и с пълзене като лисица, ту с притичване в лек тръс, а после пак със спиране и пълзене, сякаш криейки се, малкото животно продължаваше да се движи напред, очевидно по предварително определен път.

Накъде ли отиваше то? Каква ли плячка дебнеше?

Ханс продължаваше да следи животното и с голямо учудване забеляза, че каамата съобразяваше придвижването си с това на щраусите. Тя вървеше след тях и непрекъснато ги следеше с поглед. Щом щраусите се спираха, каамата се притискаше до земята, за да се скрие от тях, и пак се затичваше, когато птиците тръгваха напред. Каамата се криеше във всеки срещнат храст, без да сваля очи от трите двукраки пред себе си. Явно каамата ги преследваше. Но с каква цел? Макар че проявяваше голяма предпазливост, не можеше да се мисли, че това малко животно има неприятелски намерения към грамадните щрауси. Сигурно то много добре знаеше, че само един удар с крак на огромната птица ще го запрати надалеч.

Но все пак защо вървеше след тях? Каамата дебнеше щраусите за голямо учудване на Ханс, който не можеше да разбере причините, които караха мъничката лисица да преследва опасните за нея животни.

Когато щраусите и преследващата ги каама се отдалечиха твърде много, ботаникът извади далекогледа си, с който не се разделяше никога, и успя да забележи, че малкото животно продължаваше преследването си.

Изведнъж трите щрауса се спряха. Сякаш се посъветваха за нещо, а после мъжкият приседна на земята. Дългите му крака се скриха и като че ли той стана по-дебел и по-широк. Сякаш мътеше яйца. Ако се съдеше по местността, можеше да се предположи, че на това място може би има гнездо. Наоколо се виждаха и някакви купчинки, също като краищата на гнездо. На щраусите им е достатъчна само една дупка в пясъка, където да снесат яйцата си, и затова гнездата им трудно можеха да бъдат забелязани. През далекогледа се виждаха и някакви бели предмети наоколо, които много напомняха яйца. Те бяха кръгли и големи, колкото топки за билярд. Ханс съобрази, че всъщност са много по-големи и са именно щраусови яйца.

Като минаха малко по-настрани, женските на свой ред приседнаха, по-точно коленичиха, а мъжкият дори долепи гърдите си до земята. Това окончателно убеди Ханс, че мъжкият мътеше яйцата, а женските се приготвяха да спят.

Ханс не се учуди. Той знаеше, че при тези птици мъжкият участва в мътенето, обикновено нощем, когато ставаше студено и с по-голямото си тяло успяваше да затопли гнездото. Освен това, през нощта той беше и по-добър защитник в случай на нападение. На разсъмване щеше да го смени едната от женските. Често щраусът има повече от една другарка.

От всичко до тук Ханс заключаваше, че на това място се намира гнездото на щраусите, и че мътенето трае вече известно време. През деня птиците изоставяха гнездото и се отдалечаваха, но това не можеше да попречи на мътенето заради горещината. И колкото по-горещ беше климатът, толкова по-бързо се излюпваха яйцата.

Увлечен в наблюдението си, Ханс беше забравил за малката лисица и когато се сети за нея и потърси да я види с далекогледа си, намери я под един храст, сякаш легнала да нощува. Тя обикновено предпочиташе някаква дупка, но явно наоколо нямаше такава.

Беше се стъмнило вече съвсем и Ханс се отказа от наблюдението си. Като прибра далекогледа, той се присъедини към другите скватери.

XIIПтици без крила

Ханс веднага разказа това, което беше видял. Всички го изслушаха с голямо внимание, особено Клаас и Ян, които съжаляваха много, че не са успели и те да видят щраусите и лисицата. Дори се разсърдиха, че Ханс не ги е повикал. Не можеха да бъдат сигурни, че ще има друг подобен случай и че щрауси ще се осмелят да се приближат толкова много до хората. Те обвиняваха Ханс, че е забравил за приятелите си и е мислил само за собственото си удоволствие.

Ако ставаше дума за биволи, жирафи или дори слонове, двете момчета нямаше да бъдат чак толкова ядосани, защото ловът на такива зверове не ги вълнуваше колкото Хендрик или Виллхелм, но малките признаваха само лов на птици. Нямаше значение, че с дребните си сачми не биха причинили на щраусите дори и драскотина.

Кой знае още колко време щяха да мърморят хлапетата, ако Ханс не беше започнал друг разказ, който също ги заинтересува.

Фацетане също се включи: той беше прекарал по-голямата част от живота си в пустинята, където имаше много щрауси. Бушменът страдаше от липсата на внимание към себе си, особено след подвига на Конго, и сега беше щастлив, че му се удаде случай да повиши авторитета си и да разкаже всичко, което знаеше за щраусите.

И така, като съчетаваха опитността на бушмена и знанията на Ханс, започнаха заедно да разказват за птиците-великани.

Пръв започна Ханс:

— Щраусите живеят главно в Африка, но се срещат и на други места. Същото име са дали на местните птици, много приличащи на щраусите, пътешествениците из Южна Америка, Австралия и островите на Индийския океан. Щраусите обитават пясъчните пустини на Африка, Сирия, Персия, Арабия, но никога горските блатисти и плодородни местности. Щраусите са били известни от незапомнени времена. Знае се, че на римския император Хелиогабал са били поднесени по време на пир шестстотин мозъка от щрауси наведнъж. Това показва, че тогава е имало твърде много щрауси.

— Ама че лаком човек! — възкликна Клаас.

— Страшно лаком! — потвърди и Ян; те двамата с Клаас винаги бяха на едно и също мнение.

— Сигурно след такова ядене той е имал в корема си повече мозък, отколкото в главата — отбеляза Аренд.

— Уверен съм в това! — на свой ред се обади Дебелия Вилхелм.

— Щраусът се нарича още камилска птица, защото напомня камилите — тези кораби на пустинята. И наистина, двата пръста на краката на щрауса са дълги като при камилата, шията и бедрата на щрауса също са голи, а на гърдите си има възглавничка, както и камилата. Плиний и Аристотел описват щрауса като полуживотно, полуптица.

По-нататък след научното описание, с участието и на Фацетане, който познаваше навиците на тези птици, разказът беше допълнен.

Щраусът е кротък, живее на стада до около петдесет птици, и мирно пасе из пясъчните пустини редом със зебри и антилопи. Мъжкият е многоженец — с по две или дори шест женски. Всяка женска снася от дванадесет до шестнадесет яйца. Издълбават гнездото в пясъка — дупка с диаметър около два метра. Мътят се най-много половината от снесените яйца, другите се оставят около гнездото, за да послужат по-късно за храна на новоизлюпените пиленца. Така мислеше бушменът, но Ханс не беше съвсем съгласен. Ученият мислеше, че в гнездото се оставят за мътене само толкова яйца, колкото би могъл мъжкият да покрие с тялото си, а другите просто се оставят наоколо за запас. Обикновено наведнъж се мътят около тридесет яйца. Фацетане разказа, че бил намирал дори и по четиридесет яйца в едно гнездо.

Казахме вече, че мъжкият участва в мътенето на яйцата, главно през нощта, а после го заменя някоя женска. Когато стане горещо, птиците напускат гнездото и оставят на слънцето грижата за топленето на яйцата. В зависимост от горещината, яйцата се излюпват за време от тридесет до четиридесет дни.

Малките се появяват напълно развити и тръгват още на следващия ден заедно с родителите си да търсят храна. Пиленцата са големи колкото малка кокошка.

Родителите полагат много големи грижи за малките. Ако се появи опасност, женските се стараят да привлекат вниманието на нападателя върху себе си: преструват се на ранени, куцат, падат на земята. А в това време мъжкият се опитва да отведе малките надалеч.

По същия начин постъпват дивата патица, яребицата и много други птици.

Яйцата на щрауса са белезникави. Не са с една и съща големина и затова и излюпените пиленца са различно големи. Обикновено яйцето е около шестнадесет сантиметра голямо и тежи малко повече от килограм и половина. Печените щраусови яйца са много вкусни и дори само едно е достатъчно да задоволи апетита на гладен човек. В сравнение с обикновените кокоши яйца, едно щраусово се равнява по обем на около двадесет и четири кокоши.

Черупката им е много твърда и се използва за домакински съдове от бушмените и някои други африкански племена.

Напълно развитата мъжка птица е висока около три метра и тежи до сто и петдесет килограма. Краката й са дебели и мускулести, а само бедрото е по-голямо от всеки овнешки бут.

Някои казват, че щраусът е най-бързото животно на света. Едно е сигурно — конник не може да го стигне, освен ако не успее да му пресече пътя. Освен това щраусът е и много издръжлив и успява да избяга дори при много дълго преследване.

Когато тича, пръстите му чаткат като копита и изпод тях летят камъни. При по-силен бяг той разперва и крилата си.

Щраусът се защитава, ритайки с крака. Ударът му е толкова силен, че може дори да счупи ръката или крака на човек.

Но главното му средство за защита е неговата бдителност и силното му зрение, което му позволява да забележи отдалеч дори и много малък противник.

Всичко това много затруднява лова на щрауси. Птицата може да бъде издебната и убита само от засада, около нейното място за водопой.

Тъй като щраусите обикновено обитават места, отдалечени от реки и извори, много пътешественици са изказали предположението, че те изобщо не пият вода. Това не е вярно, дори и само поради факта, че разстоянията за тях нямат никакво значение. Други пътешественици, напротив, твърдят че ежедневно щраусите отиват към някое определено място да пият вода. Също така е наблюдавано, че заловените живи щрауси пият твърде много вода.

Но щом засити жаждата си, щраусът вече не може да тича толкова бързо и именно това използват ловците, които ги дебнат при мястото на водопоя.

Щраусите са ценени високо и много ловци са превърнали в професия тяхното преследване. Кожата им, която е много твърда и се отделя трудно, се използва за ушиване на дрехи. Перата им също са много ценни.

Вилхелм Дебелия каза, че тези птици лесно се опитомяват, че самият той е виждал опитомени щрауси в пограничните имения. Но той мислеше още, че това опитомяване не е изгодно, защото голямата птица, вместо да служи само като пазач на по-малките птици, ги мачка с крака и ги изяжда от лакомия. Освен това, щраусът поглъща и всичко, което му попадне пред очите — дреха, парче дърво или метал. Основно щраусите се хранят с клони от дървета и храсти, със семена и плодове, но от лакомия поглъщат и най-несмилаемите неща.

Както и другите птици, щраусите обичат солта, и затова големи стада могат да бъдат срещнати на солените почви в безплодните африкански равнини.

Месото на младите птици е вкусно, но това на възрастните е твърдо и с неприятен мирис. Яйцата са вкусни, особено за любителите. Викът на щраусите напомня звънливо кудкудякане, но понякога прилича и на лъвски рев. Когато е ранен или повален, щраусът съска като разсърдена гъска.

В Южна Америка живеят два вида щрауси: нанду и петизе. Те си приличат по вид, цвят и начин на живот, но не са еднакви на ръст и живеят на различни места. Нанду, който обитава широките равнини на Ла Плата, е по-едър от петизе, който се среща изключително в южната част на Патагония.

По външен вид нанду прилича на африканския щраус, перата му са сивокафяви. Но на ръст е по-малък, не повече от метър и половина. Перата му не се търсят толкова много и от тях се правят само домашни метлички и ветрила. Навиците на нанду са същите като на африканския щраус: живее на стада, изравя гнезда в пясъка, излюпва около тридесет-четиридесет яйца, много е подозрителен и предпазлив, бяга много бързо, рита много силно и остро пищи, когато го нападнат.

Но нанду си има и някои особености. Храни се с трева, корени и малки рибки, които остават на брега след спадането на водата в реките, с удоволствие гази във водата и плува през реките и бързите потоци. Ловците го залавят с ласо.

Петизе е по-малък от нанду, но по всичко друго прилича на него. Петизе е прекрасен ловец и живее край реките и дори в хладни местности. Яйцата му са светлосини.

В Северна Америка не се среща нито един от тези видове животни, макар че и там има огромни равнини.

В Южна Америка нанду живее в ограничена област, по на север към екватора.

Друг близък роднина на щрауса е птицата ему. По външен вид и навици тя напълно се доближава до щрауса и нанду. Възрастният мъжкар достига два метра височина. Ему живее също на стада, прави гнезда в пясъка, много е подозрителен, бързо тича, защитава се с ритане, отлично плува, издава звуци, напомнящи биене на барабан. Снася яйца, колкото тези на щрауса, но светлозелени на цвят.

В Австралия живеят две породи местни щрауси, а също и две породи нанду. По-дребните се срещат в Северна Австралия.

На полуостров Малака и Зондския архипелаг живее птицата казуар, също от семейството на щраусите, но напомня повече нанду и петизе. Тя има гъсто, тъмно оперение, което по-скоро прилича на косми, отколкото на пера. Шията и главата й са голи, кожата й е синкава, с оттенък на тъмночервено. Казуарът живее не в пустините, а в плодородните равнини и се храни със сочна трева. Навиците му са същите като на другите видове щрауси. И той рита при самозащита, снася яйцата си в пясъка и ги оставя да се мътят под лъчите на слънцето; тича бързо, брани се храбро и може да бъде считан за едно от най-интересните животни.

Накрая, Ханс разказа за птиците, които въобще нямат крила: аптериксите или киви-киви, които живеят в Нова Зеландия и са нощни птици. Но те нямат нищо общо с щраусите.

XIIIЛисицата и щраусовите яйца

Преди да заспят, нашите скватери съставиха план за лова на щрауси, който решиха да направят на следващия ден. Решиха да обградят птиците, така че те винаги да се натъкват на някой от ловците, накъдето и да побягнат, а той пък от своя страна да ги подгони към съседа си. Разпределението беше следното: Хендрик и Дебелия Вилхелм трябваше да тръгнат преди другите и като заобиколят много отдалеч, да застанат от противоположната страна на гнездото, при това доста далеч от него. Ханс и Аренд трябваше да застанат отляво и отдясно, а Ян и Клаас — на тръгнат право към гнездото. Този начин на подреждане на ловците беше използван често от туземците в Южна Африка. Щраусът, гонен насам и натам, в края на краищата се обърква и попада под изстрела на някой от ловците. Винаги предпазливият Ханс все пак предупреди приятелите си да бъдат извънредно внимателни, защото в такива случаи е възможно ранената птица да нанесе с крак силни удари на доближилите я ловци.

След това ловците се разделиха до сутринта, мечтаейки си за утрешните трофеи и за стария щраус и прекрасните му пера.

Смущаваше ги само съмнението дали шест души, от които двете — още момчета, ще бъдат достатъчни за залавянето на щрауса. Поради това решиха да вземат и двамата туземци, които макар и без коне, но много пъргави и издръжливи, нямаше да изостанат. Пък и оръжието им можеше спокойно да съперничи на огнестрелното. Като добавеха към тези сили и около половин дузина кучета, можеха да разчитат на успех.

Но този разумен план не можа да бъде осъществен заради едно съвсем непредвидено и досадно обстоятелство. Трябваше да бъдат заменени колана и част от седлото на Ханс, които през нощта бяха изядени от една хиена.

А през това време щраусите успяха да се отдалечат от гнездото си, защото дневната горещина беше започнала да се засилва. Те бяха си избрали посока, съвсем обратна на ловците, и скоро се загубиха от поглед. Това Ханс успя да види през далекогледа си.

Всеки ловец, който е бил задържан вкъщи от дъжд или сняг, след като вече е бил готов да тръгне, би разбрал много добре чувството на досада и разочарование, което завладя ловците и най-много — Ханс. Той проклинаше неприятната случка със седлото, а същото и хиената. Тя щеше да си изпати, ако в този момент му беше попаднала пред очите. Това чувство се споделяше, в по-голяма или по-малка степен, и от другите ловци.

— Все пак да тръгнем към гнездото, поне яйцата са там — предложи Аренд. — Нямам нищо против хапването на пържени яйца, за разнообразие след нашето пушено месо и дивеча.

— Напълно съм съгласен с тебе — добави Дебелия Вилхелм, — и с удоволствие ще закуся с печено яйце, стига да не е развалено.

Младежите вече се канеха да тръгват.

— Почакайте! — викна Ханс. — Почакайте! Още не всичко е загубено!

— Какво видя? — попитаха го приятелите му. — Може би щраусите се връщат?

Ботаникът мълчеше и продължаваше да гледа през далекогледа към гнездото, макар че птиците не бяха там.

— Тя е, не се заблуждавам! — най-после викна той.

— Коя тя? — заваляха въпросите.

— Лисицата! — отговори Ханс.

— Коя лисица?

— Която видях вчера. А сега я виждам съвсем близо до гнездото. Много е заета с нещо, което не мога да разгледам.

— Обзалагам се, че е там заради яйцата — предположи Дебелия Вилхелм.

— Да тръгваме да ловим лисицата! Към лисицата! — викна Хендрик, светнал от удоволствие.

— Към лисицата! — повториха след него Клаас и Ян.

— Добре, нека ловът да е за лисици! — от своя страна и Ханс се съгласи и четиримата препуснаха с конете, като подсвирнаха и на кучета на тичат след тях.

Тръгнаха право към гнездото, нямаше нужда да обхождат предпазливо. Зверчето не можеше да избяга, би се опитало само да се скрие в някоя дупка някъде близо до гнездото. То обича много яйцата, особено щраусовите, и Фацетане уверяваше, че този вид лисици постоянно вървят след големите птици, дори и километри наред, да открият гнездата им.

Предишната вечер Ханс беше наблюдавал как лисицата преследваше щраусите, не за да ги напада, а за да открие гнездото им.

Но имаше нещо, което бушменът не можеше да си обясни. Как успяваше малкото животно да счупи яйце с такава твърда черупка? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Ханс знаеше много за анатомията на това животно. Например, че в черепа му липсва кухина, в която обикновено се намират слепоочните мускули, и поради това силата на челюстите му е много по-малка от тази на обикновената лисица. Така че не е възможно да успее да прегризе черупката. Не можеше и да я разчупи с лапите си, защото долната част на пръстите на краката му беше покрита, както при птиците, с меки и нежни косми. Това беше много странно за животно, което обитава страни с горещ климат.

Фацетане знаеше само, че пясъчната лисица изсмуква яйцето до капка. Но не му беше ясно само как зверчето счупва черупката. Така беше и при другите. Но скоро щяха да си го изяснят.

Конниците спряха на разстояние около километър от гнездото и започнаха да наблюдават. Въпреки тънкия си слух, лисицата дори не подозираше за присъствието им — до такава степен беше погълната от работата си. Погледите, които от време на време хвърляше в посоката, където се бяха отдалечили щраусите, показваха, че тя се тревожи единствено от тяхното завръщане. Но с какво се занимаваше зверчето?

Не можеше да се отговори веднага, защото то беше с гръб към ловците. След малко видяха, че то търкаляше пред себе си голямото яйце към един камък. Като го наближи, силно блъсна яйцето към камъка. Чу се пращене и яйцето беше счупено.

Закуската на животинчето беше готова. То се готвеше да си похапне сладко, но нашите ловци също бяха гладни. Те пришпориха конете, свирнаха на кучетата и се втурнаха напред. Кучетата настигнаха лисицата много скоро. Трябваше бушменът да се намеси, за да им попречи да разкъсат красивата й кожа.

Почнаха да събират яйцата. Тези, които бяха в гнездото, явно вече бяха негодни за ядене, но наоколо намериха доста пресни яйца и си устроиха чудесна закуска. Бушменът показа най-добрия начин за печене на такива яйца: яйцето се зарива в гореща пепел и през една дупка, пробита в черупката му, с пръчка се разбърква, докато се опече равномерно.

XIVБлайбоките

Младежите не бяха доволни само от лисицата като ловен трофей. Но още същия ден им провървя с едно друго, много по-интересно животно.

Отвъд гората, където ловците се бяха разположили, имаше обширна равнина, заобиколена от дървета. Тяхната зеленина ясно се различаваше на фона на започващата след тях пустиня. Далеч на хоризонта се виждаше акациева горичка и тези няколко храста с перести, светлозелени листа оживяваха донякъде пустинната местност. Сигурно имаше живи същества по тези чудесни пасища. Макар че нямаше и следа от присъствието на човек, тук би трябвало да има животни и птици.

Видяха птица-секретар, която се хранеше със змии, тя дебнеше из тревата своята пълзяща и отровна плячка. На нея не й трябваше да си служи с криле, за да избяга от враговете си: дългите й крака успяваха да я отнесат Далеч от хиените, леопардите и чакалите. Тя тичаше бързо, почти колкото щрауса. Редом с нея се виждаше една дропла, също едра птица, която бурите наричаха „Див паун“.

Орляци токачки, които пасяха по поляната между храстите, вдигаха голяма врява, напомняща стържене на желязо. От храст на храст прелитаха пъстри папагали, зелени гълъби, гургулици и колибри. По дървета висяха много птичи гнезда.

Но в това чудно кътче имаше не само птици, зелените поляни се разхождаха грациозни четирикраки или си почиваха под сянката на дърветата. Можеха да с& срещнат стада газели, които побягваха с огромни скокове, щом усетеха някаква опасност. Чудните антилопи гну, с гъста, белезникава грива, препускаха из равнината, като описваха големи кръгове. Виждаха се стада от кваги и зебри. Из тревата и храстите дебнеха леопарди и, разбира се, също и страшните лъвове, които взимаха кървавия си данък от беззащитните тревопасни.

Цялата местност беше пълна противоположност на пустинята, която започваше в съседство и се губеше далеч зад хоризонта.

Малко разочаровани от това, от бягството на щраусите, недоволни и от лисицата, ловците решиха да подгонят някои от животните наоколо. Бяха сигурни, че ще намерят поне газели. Още предната вечер, като водиха животните на водопой, по многобройните следи бяха се убедили, че в равнината има много и разнообразен дивеч.

Оставиха двамата туземци да пазят лагера, яхнаха конете, повикаха кучетата и се запътиха към равнината.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато вървящият отпред даде знак за спиране, Пред тях пасяха няколко толкова красиви животни, каквито не бяха виждали. Познаха само, че са антилопи, по рогата и формата на тялото. Бяха високи малко повече от метър. Рогата им, подобни на саби, бяха насочени назад, и имаха пръстеновидна форма. Тъмната им и лъскава кожа проблясваше през светлосивата козина.

Макар че по-възрастните скватери преди това не бяха виждали такава антилопа, те знаеха как се казва и бяха чували за нея от родителите си. Преди години този вид често бе срещан в Капската колония и бурите го бяха нарекли „блайбок“, което на холандски означава „син козел“.

Тези антилопи са пет вида. Всички те обитават долината на Оранжевата река в Южна Африка. Първият вид — „водният козел“ — има синкавосива козина, живее покрай реките, обича водата и смело се хвърля да плува, затова са го нарекли така. Това силно и храбро животно, когато бъде ранено, толкова се разярява, че става опасно за ловеца.

Другият вид е „тахеце“, която има грива и дълга брада. И тя е също толкова храбра и опасна като водния козел, но живее по високите места, не обича водата и се храни с акациеви листа.

Третият вид е антилопата-кон. Силно, свирепо животно, с рога насочени назад и извити много повече. Живее в планините и в равнините изобщо не слиза.

Най-красивата порода, несъмнено, е черната антилопа. Тя е по-едра от другите, рогата й са извити като ятаган и са дълги близо един метър. Козината й е тъмна, с бели петна по корема, и по шията и главата. Черните антилопи не се събират на стада и затова много рядко могат да бъдат срещнати.

Най-рядко срещан, особено в колонизираните части на Африка, е последният вид — блайбокът.

XVЛовът на антилопи

Пасящите антилопи бяха седем на брой. Мъжкарят, който силно се различаваше от другите с ръста си, имаше рога, дълги повече от метър, и вървейки начело, се беше запътил към някаква река, за да се спаси стадото с плуване. Ловците започнаха да кроят план за нападението, но в този момент едно младо и неопитно; куче се нахвърли върху животните със силен лай. По сигнала, подаден от водача, антилопите се обърнаха и мигом изчезнаха.

Ловците трябваше да се откажат от всякакви ловджийски хитрости и да се задоволят засега само да; преследват животните.

Преследването беше ожесточено. Веднага след антилопите тичаха кучетата, а след тях — конниците. Но бързината на животните беше толкова голяма, че скоро ловците започнаха да изостават. Най-напред се умориха дребните кончета на Ян и Клаас. После конят на Ханс, който беше кротък и издръжлив при пътуване, но не и при такова препускане. Накрая изостана и Аренд, но не и защото конят му се беше изморил, а защото на самия него не му харесваше това бясно преследване в тази горещина. И той предпочете да спре под сянката на една акация и да си отдъхне.

Страстните ловци обаче, Вилхелм и Хендрик, не изоставаха от кучетата и явно бяха решили да довършат преследването успешно.

Конете и на двамата бяха отлични. Този на Хендрик беше черен, среден на ръст, с малко арабска кръв, с чудесни качества за ловджийски кон, но не и за надбягване. Конят на Вилхелм Дебелия беше съвсем различен: едър, не особено красив, с дълги кокалести крака. Тялото му беше съвсем плоско, главата — ъгловата и с изпъкнала муцуна, с тънка и суха опашка. Трудно можеше да се намери по-некрасив кон, но Вилхелм не би го заменил за никой друг. Самият Вилхелм също не беше особено хубав, но когато трябваше да се действа, надминаваше всякакви очаквания. Също такъв беше и конят му: можеше да настигне и антилопи и кваги, изпреварваше кучетата и другите ловци, въпреки големия товар на гърба си. За това не беше за учудване привързаността на Вилхелм Дебелия към него.

Хендрик обичаше своя кон също толкова много. Двамата братовчеди често водеха спорове за достойнствата на конете си. Единствено неоспорима беше красотата на Хенриховия кон.

Досега не бяха имали възможност да сравнят двата коня по бързина и издръжливост. Тичащите пред тях антилопи сякаш нямаха намерение да спрат, преди да изминат много километри. Вилхелм беше уверен, че конят му ще издържи.

Също така си мислеше и не по-малко самолюбивият Хендрик, но не смееше много да пришпорва своя кон, защото беше ясно, че щяха на тичат много дълго.

Известно време съперниците препускаха един до Друг, пред тях тичаха кучетата. Антилопите минаха покрай малка горичка, но не направиха опит да се скрият в нея, а продължиха право напред в посока към водата. Някои от кучетата вече ги настигаха и животните се пръснаха в различни посоки. Редът се промени: всяко от кучетата беше подгонило най-близката до него, антилопа и бързината на преследването намаляващото тичаха на различни страни. Това даде възможност на: двамата ловци да си набележат жертва и да се насочат към нея. Все още препускаха редом и не се отказваха от състезателната страст. И конете, усещайки че се оценява тяхната издръжливост, сякаш се поглеждаха един друг недоверчиво. Двамата ловци бяха си избрали една и съща жертва — старият мъжкар, който продължаваше да бяга напред, преследван от две кучета.

XVIПреследването на блайбока

Ловът ставаше интересен. Кучетата, антилопата и конниците се съревноваваха по бързина. Големият мъжкар тичаше право напред, без да се отклонява встрани. Той не се уплаши от кучетата като женските, а бързаше да стигне до водата. Вече се виждаха дървета, които явно растяха на брега на някаква река. Към тях се беше устремил и мъжкарят. Но все още му оставаше да измине голямо разстояние, преди да има възможност да се скрие между тръстиките.

Двете кучета, които бяха по петите му, също както двата коня, като че ли също се съревноваваха помежду си. Едното от тях беше на Хендрик, другото — на Дебелия Вилхелм. И за кучетата и техните достойнства бяха водени безкрайни спорове.

И тъй, конете, кучетата и ловците напрягаха последни сили, да спечелят надпреварата. Но в нея нямаше завист или други лоши чувства. На всеки от двамата ловци му се искаше да победи неговото куче и неговият кон. Всеки от тях искаше да защити ловджийската си чест и да се върне в лагера с разкошните рога на антилопата като доказателство за победата.

От своя страна блайбокът продължаваше на бяга леко и бързо. При всеки скок тялото му се опъваше във въздуха, главата му гордо се изправяше, а рогата почти опираха гърба му. Той беше много красив в летенето си. Понякога успяваше да остави преследвачите си далеч назад. Но скоро кучетата го настигаха отново, а ловците бяха на около стотина метра след тях. Блайбокът се обливаше в пот и от това козината му изглеждаше още по-тъмна. Парцали пяна висяха по шията и хълбоците му; червеният му език беше изплезен и ловците щяха да доловят тежкото му и пресекливо дишане, ако то не беше заглушавано от също толкова тежкото дишане на конете им.

Така изминаха около десетина километра и все повече приближаваха до дърветата. Ако блайбокът успееше да стигне там пръв, несъмнено щеше да се спаси, като преплува реката. Като прецениха това, ловците буйно пришпориха конете си. Беше настъпил решаващият миг на лова.

Конете напрягаха всичките си сили, но след третия си скок конят на Вилхелм се препъна и тежко се повали на земята заедно с тежкия си ездач. Шумът от падането стигна до Хендрик, но той дотолкова се беше увлякъл в преследването, че продължи напред, без да се обръща и без да направи опит да задържи коня си.

Горкият Вилхелм! Не му вървеше! След малко кучетата настигнаха антилопата, но именно кучето на Вилхелм стана жертва на страшните рога. С един удар мъжкарят прободе животното, вдигна го нагоре и го захвърли вече мъртво. Същата участ очакваше и другото куче, това на Хендрик, но самият той беше вече стигнал до антилопата и внезапното му появяване я изплаши. Тя се хвърли в храстите и изчезна от погледа на ловеца. Той долавяше само шума от чупене на клони и лая на кучето, което бягаше по петите на блайбока. Хендрик придържа коня и пристъпи навътре, ориентирайки се за посоката по шума. Но лаят, който би трябвало да означава, че кучето е спряло антилопата и се е нахвърлило върху нея, не се долавяше. Може би Хендрик трябваше да се върне назад също така безславно и да се откаже от лова?

След малко се чу плясък на вода от падането на тежко тяло, а след това втори плясък — явно кучето бе последвало антилопата в реката.

Хендрик знаеше, че блайбокът е много по-добър плувец и ще избяга от кучето. Единствената възможност, която оставаше на ловеца, беше да се опита да стигне на брега на реката и да стреля по антилопата.

Хендрик се огледа и намери малка пътечка между храстите и тръгна по нея. Стигна до такова място, където водата беше дълбока, но течението не беше много силно. По повърхността още се носеха малки вълни от плуващите животни.

Нямаше време за слизане от коня, защото антилопата беше стигнала отсрещния бряг и вече излизаше от водата. Хендрик стреля, макар и с много слаба надежда да улучи.

Широкият гръб на животното беше отлична мишена. Във въздуха хвръкна снопче козина, рукна кръв от синкавото туловище, и преди още да бе заглъхнал изстрелът, антилопата се свлече и падна близо до водата. Чудесните рога бяха спечелени от Хендрик.

XVIIОтчаяна борба

Да, чудесните рога бяха спечелени от Хендрик! Младият ловец ги смяташе вече за своя плячка.

Но след малко разбра заблуждението си. Наистина антилопата беше паднала на земята, право в зъбите на кучето. Но след малко успя да се изправи на краката си и с могъщ удар на рогата да отхвърли кучето. После отново се гмурна във водата. Кучето я последва.

Отново двете животни заплуваха едно след друго през реката. Въпреки яростта си, обаче, кучето не успя да настигне антилопата във водата и след малко тя излезе от реката на същото място, където преди малко се беше хвърлила във водата, почти в краката на Хендрик. От другата му страна яростно лаеше кучето и му препречваше спасителния път към водата.

Нямаше време за губене. Ловецът не можеше да стреля от толкова близо, защото имаше опасност да улучи кучето.

Хендрик с бързо движение извади ловджийския си нож, изправи се върху коня, хвърли юздите настрани и се хвана за най-близкия клон. Вдигна се на ръце, залюля се и с едно гъвкаво движение на тялото в миг се озова на гърба на антилопата.

Раненото животно рязко и уплашено се изправи, като искаше да отхвърли нападателя. Но ловецът успя да се задържи благодарение на силата, с която притискаше с краката си хълбоците на антилопата. Тъкмо щеше да замахне с ножа, когато силен удар в лявата ръка едва не го повали настрана.

В този момент някъде наблизо зад дърветата се чу изстрел, но не се виждаше нито кой е стрелял, нито по каква мишена.

Хендрик можа да се убеди на практика колко силен може да бъде ударът от рогата на блайбока. Той преодоля болката със стиснати зъби и заби със замах ножа до дръжката в гърлото на животното. Последва силен рев, хъркане, потреперване и огромната антилопа се срути на земята. От гърлото й рукна силна струя кръв. Хендрик успя да се освободи от животното и реши да го остави там, където беше паднало, с намерение да го прибере после с помощта на другарите си, и реши тутакси да се върне на мястото, където се беше спънал Вилхелм.

Макар че Хендрик нямаше време да привърже коня и просто беше отхвърлил юздите свободно, благородното животно не беше побягнало и след малко Хендрик вече вървеше по току-що изминатия път.

Тревожеше го изстрелът, който беше чул по време на борбата си с антилопата. Дали Вилхелм беше стрелял по някакво животно или пък това беше зов за помощ? Последната мисъл засили тревогата на младежа.

Първото нещо, което видя при излизането си от горичката, беше Вилхелм Дебелия, възседнал коня си и запътил се насреща му. Хендрик се зарадва, че от падането не са пострадали нито конят, нито ездачът, докато него много го болеше ръката от удара на блайбока.

Вилхелм гледаше много мрачно и Хендрик не проговори, за да пощади самолюбието му. На въпроса дали той е стрелял преди малко, Вилхелм Дебелия кимна утвърдително и с глава посочи към едно току-що убито животно на земята.

Хендрик се приближи и започна внимателно да го оглежда. То беше голямо колкото едро куче, с ниска задница, като на хиена, и донякъде приличаше на хиена. Но муцуната му беше заострена, а гърбът извит, а не прав като на хиените. Тялото му беше червеникавосиво, с тъмни напречни ивици.

Това животно беше протел, една от тези междинни породи животни, които все още си оставаха загадка за учените и се срещаха само в Южна Африка. Някои го отнасяха към семейството на кучетата, други — към хиените, трети — към лисиците. Звярът, който Хендрик разглеждаше, не приличаше на нито едно от тези животни толкова много, че да бъде отнесен към съответното семейство, но едновременно притежаваше белези на всичките тях. Хендрик и Вилхелм познаваха това животно с името земен вълк, което му бяха дали жителите на Капската колония, защото си изравя дупки в земята. То се срещаше навсякъде в Южна Африка и беше нощно животно. Прекарваше дните в дупката си, а нощем нападаше главно стада овце, като им прегризваше главно тлъстите опашки.

Хендрик и друг път беше виждал това животно. Но все пак го оглеждаше внимателно, за да разбере къде го е улучил куршумът.

— Откъде се появи? — попита младежът.

— Изскочи от дупката си — отговори Вилхелм Дебелия и му разказа как конят му се е спънал точно в неговата дупка и оттам изскочил звярът, много уплашен. Ловецът, ядосан от падането, веднага го застрелял.

При друг случай нямало да постъпи така, защото мислил, че това противно животно е недостойно дори и за куршум.

Младежите се запътиха към убития от Хендрик блайбок, с намерение да го одерат и вземат месото му. След малко към тях се присъединиха Ханс и Аренд, които бяха ги открили по оставените следи.

Всеки нарами по една четвърт от трупа на животното и потеглиха към лагера. Всички бяха весели, с изключение на Вилхелм Дебелия, който тъгуваше за кучето си и беше ядосан от несполуката си в лова. Ханс и Аренд не пощадиха като Хендрик самолюбието на ловеца и жестоко му се присмиваха, че едно глупаво препъване е спряло неговия устрем.

XVIIIОтровните стрели

След прибирането си в лагера, Клаас и Ян се вмъкнаха в колите и повече не излязоха оттам. Но не бива да се мисли, че те бяха мързеливи. Просто много се умориха и сега можеха само да седят и да приказват.

За какво ли? Разбира се, за птици. Пък и старият бушмен беше с тях. Те го обожаваха, защото нямаше в цяла Африка птица, която Фацетане да не би могъл да улови.

След като беше завел воловете на безопасно място, той показваше на момчетата как се правят примки за птици. Двете момчета винаги го слушаха с голямо удоволствие, но сега проявиха особен интерес, защото ставаше дума за най-голямата птица на света — щрауса.

Бушменът си беше наумил да хване стария щраус, на когото скватерите и пясъчната лисица бяха ограбили гнездото. Как щеше да го залови? Жив ли? Ние вече разказахме колко трудно се преследва това двукрако животно, дори с бързи коне.

Бушменът имаше намерение не да го преследва, а да го издебне и убие. Щеше да получи много пари за кожата и перата на птицата.

Но как щеше да го убие? Може би с куршум от пушка, взета назаем? Нищо подобно! Фацетане стреляше с пушка много лошо. Той не би улучил дори и слон, да не говорим за птица. Но затова пък отлично стреляше с лък. С малкия си, почти детински лък той улучваше толкова точно, колкото и Дебелия Вилхелм с грамадната си пушка. Човек, като гледаше тънката тръстикова стрела с невзрачно желязно връхче, не можеше да допусне, че това нещо може да убие грамадния щраус. Преди известно време точно с такава стрела Фацетане беше убил няколко жирафа. Толкова опасни всъщност са стрелите на бушмените! И то не заради големината или силата, с която летят, а заради отровата, в която предварително ги потапят. Тази отрова прониква в раната и предизвиква смъртта на животното. Като истински бушмен, слугата на Фон Блум винаги намазваше с отрова стрелите си.

Заслужава си да се спрем на едно интересно явление в историята на човешкия род — абсолютно еднаквия начин на употреба на лъка и стрелите у всички племена на света, независимо от това къде живеят. Различията са съвсем малки и само в някои дребни подробности. Понякога са намирали еднакво оръжие у племена със съвсем различни обичаи, нрави, вкусове и характер. Едно и също решение на една и съща задача. Означава ли, че поради еднаквото за всички народи първобитно оръжие, колкото и да са отдалечени те един от друг, имат общ произход или пък са поддържали връзки в древни времена?

Не по-малко интересен е и обичаят да се намазват стрелите с отрова, който също се наблюдава при всички племена в различни места на земното кълбо. Трудно е да се допусне, че бушмените от Африка и червенокожите индианци от Америка са имали връзки помежду си, но и едните, и другите, намазват с отрова върховете на стрелите си. За направата на тази отрова се използват почти еднакви рецепти: смес от растителни и змийски отрови. В Северна Америка за тази цел се използват гърмящата змия и някои местни отровни растения. Индианците от Южна Америка смесват растението кураре с отровата на различни змии. А в Южна Африка туземците смесват луковиците на отровния амарилис и отровата на местните кобри и усойници.

Бушменът превъзходно познаваше всички рецепти, изнамерени от неговия народ. Винаги когато ловците трябваше да убият някоя отровна змия, изпречила се на пътя им — а това се случваше често — Фацетане внимателно изцеждаше капката отрова от нея и я събираше в едно шишенце. Той винаги носеше със себе си и известно количество черна смола, насъбрана от стените на пещерите, от която омесваше тесто, с отрова в него, и слагаше на върховете на стрелите си по едно такова топче. По същия начин постъпват и индианците в Южна Америка, но вместо смола те използват растителни сокове.

Отровният амарилис се намираше в изобилие навсякъде и така бушменът си набавяше и тази съставка на отровата, Фацетане беше се запасил с отровните луковици.

И така, Клаас и Ян можеха лично да наблюдават целия процес на приготвяне на бушменската отрова за стрели. Бушменът смачка една луковица от амарилис, постави я в гърненце, после сложи гърненцето на слаб огън и изля в него змийската отрова, пазена в шишенцето. Разбърка сместа с една пръчка. Когато кашата стана тъмнокафява на цвят, той съвсем спокойно я опита на вкус, за да провери дали се е сварила добре.

Младите скватери гледаха с ужас и очакваха неизбежната му смърт, те знаеха, че много по-малко количество от змийската отрова може да повали дори и слон.

Но нищо такова не се случи. Отровите действат по различен начин. Например, човек не може да си позволи да глътне дори и малко количество арсеник, но би могъл да излапа съвсем безнаказано цялата глава на една отровна змия, заедно с жлезите, които отделят отровата. Ако обаче дори и само една капка от тази отрова попадне направо в кръвта, смъртта е неизбежна. От друга страна, ако арсеникът, дори и в много голямо количество, се вкара в тялото не през стомаха, а в кръвта, няма да има вредни последствия.

Бушменът знаеше добре, че ако по устните и устата няма драскотини, и отровата влезе само в стомаха, няма да има опасност за него.

После Фацетане пусна в гърненцето малко смола и продължи да бърка с пръчката, докато сместа се втвърди. Тогава той натопи в нея няколко стрели и ги остави да съхнат. Така стрелите станаха отровни и той се надяваше поне едната от тях да улучи щрауса още преди залез слънце.

XIXКак бушменът измами щрауса

Клаас и Ян не се интересуваха толкова от начина на приготвяне на отровата, колкото от това как щяха да подействат отровните стрели, Фацетане им обеща да ги вземе на лова и те горяха от нетърпение, но трябваше да се изчака залеза на слънцето, когато щраусите щяха да се завърнат при гнездото си.

Момчетата запълваха чакането с разговор около предстоящото приключение и се чудеха как ще успее бушменът да се приближи незабелязано до птицата и то толкова близо, че да може да я улучи със стрелата. Пък можеше да се случи така, че птиците да хукнат веднага да бягат, като видят пораженията върху гнездото си.

Имайки предвид и тази възможност, той възнамеряваше да ги издебне, преди още да са стигнали до гнездото. Но дали щеше да успее да остане незабелязан от подозрителните птици? Стрелата можеше да отлети на разстояние най-много петдесет метра. А засадата трябваше да се направи до самото гнездо, защото не беше известно от коя посока щяха да дойдат птиците. На близо километър наоколо пустинята беше съвсем гола и нямаше друго място за криене, освен самото гнездо. А то беше толкова плитко, че можеше да се скрие само котка. Въпреки разпространеното мнение за безкрайната глупост на щраусите, те всъщност бяха много предпазливи, оглеждаха всичко със зорките си очи и не се доближаваха до гнездото, без да се огледат добре.

Клаас и Ян не можеха да измислят как ще се прикрие бушменът. Пък и той не им казваше предварително и не искаше да ги посвещава в тайните си. Момчетата бяха добре възпитани, а също и дисциплинирани ловци, и успяха да сдържат нетърпението си, като се задоволиха само да наблюдават действията на туземеца.

Той междувременно беше се заел с мъничката лисица, убита сутринта, и с помощта на разни клечки направи така, че тя да стои изправена и отдалеч да изглежда като жива.

Беше обещал на младежите да го придружат при дебненето на щраусите, но те трябваше да останат надалеч, за да не уплашат животните, и да наблюдават лова през далекогледи.

Като завърши всичките си приготовления и взе лисицата под мишница, Фацетане тръгна към мястото, откъдето предполагаше, че ще се появят щраусите.

Почти по същото време в лагера се завърнаха и другите ловци и бяха не по-малко заинтригувани от предстоящото зрелище. Те също се присъединиха към момчетата. Като избраха подходящо място за наблюдение, те се разположиха така: двете момчета се покачиха на самия връх на една акация и обещаха да разказват на другите под дървото всичко, което виждат през далекогледите си. Те можеха да видят не само гнездото и бушмена, но и цялата околност много надалеч.

Бушменът се беше запътил към един самотен храст, който растеше в посоката, която сутринта бяха поели щраусите, и от която най-вероятно щяха да се появят сега.

Наблюдателите на дървото видяха това и докладът им започна:

— Фацетане е при храста — извика Ян. — Той остави там лъка и стрелите и тръгна към гнездото, като носи и лисицата. Сега се спря… все още е по-близо до храста, отколкото до гнездото.

— Разбира се, че е по-близо до храста — прекъсна го Клаас, — той измина само двадесетина крачки.

— Все едно — намеси се и Хендрик. — Какво ли се кани да прави? Като че ли се наведе.

— Да — отговори Клаас, — и сложи лисицата на земята. Наистина тя е като жива.

— Фацетане постъпва много правилно — на свой ред се обади Ханс. — Аз вече се досещам как си е наумил да излъже щраусите.

— И ние също! — в един глас викнаха Хендрик и Дебелия Вилхелм.

— Сега пък тръгна към гнездото — продължи Клаас. — Стигна до него и го заобикаля. Навежда се, от времена време рита нещо с крак, не мога да видя какво.

— Май че събира черупките от яйцата, които ние оставихме — подхвана Ян.

— Вярно! — съгласи се Клаас. — Сега взима едно яйце от гнездото и го държи в ръце.

Както разказахме, нашите ловци бяха взели само няколко яйца, пръснати около гнездото. То все още си оставаше пълно с полуизлюпени яйца.

— Фацетане пак се връща назад — викна Ян. — Държи в ръцете си едно яйце. Виж, Клаас, ако не греша, той слага яйцето на земята, точно под муцуната на лисицата!

— Точно така трябва! — дружно викнаха ловците. — Ама че хитър е нашият бушмен!

— Сега пак отиде при храста — съобщаваше Ян, — и се скри зад него.

Действията на Фацетане се основаваха на известната му омраза на щраусите към лисицата, която ограбваше гнездата им. Това тяхно чувство е толкова силно, че птицата, щом види малкото животно отдалеч, веднага се нахвърля върху него и се стреми да го смачка с крака. Зверчето може да успее да избегне жестокото наказание, само ако по пътя на бягството си успее да открие някаква дупка, скална пукнатина или храст, където да се скрие. Защото колкото и бързо да тича то, щраусът може винаги да го настигне и да се разправи с него.

Като постави на видно място трупа на лисицата, бушменът имаше за цел да примами щраусите към нея. Отчаяни от разоряването на гнездото и сигурни, че тя е виновникът за това, птиците сигурно щяха да се нахвърлят върху своя заклет враг.

— Ето ги и щраусите! Още са далече. Един мъжки и две женски, навярно вчерашните. Връщат се от същата посока, в която потеглиха сутринта — викна Ян след кратко мълчание.

— Приближават се до гнездото — продължи Клаас. — Но какво им стана? Започнаха да се въртят като обезумели, клатят глави и удрят с крака земята. Май че те сами чупят яйцата си!

— В това няма нищо чудно — възрази Ханс. — Така правят винаги, като забележат, че до тях се е допирал някой друг — хора или животни.

Последното беше потвърдено и от Хендрик и Дебелия Вилхелм.

— И трите хукнаха от гнездото към лисицата… Как се нахвърлиха върху нея! Повалиха я на земята, тъпчат я с крака и я кълват — извика Ян. — Фацетане се раздвижи, опъва лъка… Ето, пусна една стрела… Щраусите побягнаха и навярно повече няма да се върнат!…

Ян грешеше. Наистина щраусите побягнаха след хвърлянето на стрелата. Но след като изминаха неколкостотин метра, мъжкият започна на кръжи наоколо с отпуснати крила. Същото започнаха да правят и женските. Движенията на мъжкия бяха много странни. Очевидно, той беше улучен от стрелата и отровата беше започнала да действа. След малко нещастната птица се олюля, падна два или три пъти на колене, после пак се изправи, измина няколко крачки, размаха крила, опъна дългата си шия надясно и наляво и накрая се строполи на пясъка.

В продължение на няколко минути тя усилено махаше с крака и вдигаше облаци прах. Но скоро движенията й престанаха и тя остана да лежи мъртва на земята.

Женските гледаха поразени и изплашени това, което ставаше. После трепнаха и хукнаха да бягат, защото забелязаха бушмена, който излезе зад храста и се запъти към тях.

Наблюдателите съобщиха, че Фацетане се е навел над жертвата си и е започнал да я дере.

И наистина, след около час той се върна в лагера, като носеше плячката си на рамене. Когато минаваше покрай зулуса, изгледа го с победоносен поглед, сякаш искаше да каже: „Е, Конго, сега е твой ред! Я се опитай да направиш и ти същото!“.

XXПреследването на набразден гну

Нашите ловци бяха се запътили към реката Мололо, но никой от тях не знаеше как точно щяха да стигнат до нея. Дори водачът им, зулусът Конго не беше минавал по този път и не можеше да каже нищо за дивеча, който може би щяха да срещнат по пътя си.

Като не знаеха кога пак ще могат да се сдобият с прясно месо, те решиха да останат на лагер около извора поне още два дни, за да изсушат месото на антилопата. Оставиха на Ханс, най-възрастния и най-учения, задължението да изсуши достатъчно количество месо за преминаване на необитаемата пустиня.

Закачиха месото на слънце, достатъчно високо, за да не го достигнат хиените и чакалите през нощта, а през деня Конго и Фацетане щяха да отпъждат грабливите птици. Останалите възседнаха конете и се запътиха към мястото, където Хендрик се беше борил с антилопата, с надеждата да попаднат на още дивеч.

Очакванията им скоро бяха възнаградени. Още щом стигнаха в равнината, видяха различни породи животни — стадо зебри и група ивичести гну.

Този вид антилопи са по-едри от другите. Главата и извивката на шията им не са така красиви като на обикновения гну. Имат по-гъсти грива и брада. Цветът на козината им е съвсем различен от този на обикновените гну — той е мръсносинкав, на неправилни ивици, като бразди по тялото.

Двете породи гну никога не обитават едни и същи местности. Набразденият гну пасе винаги заедно с онзи вид зебри, които видяха нашите ловци. А стадата бели гну съжителстват с газели, антилопи и щрауси.

Младите хора спряха конете и огледаха оживената картина пред себе си. Имаше и газели, които си пасяха кротко наоколо и от време на време подскачаха радостно. Зебрите сновяха насам-нататък и изведнъж препуснаха в галоп, за да спрат на друго място, сякаш обладани от внезапна радост и веселие. Женските гну, около тридесет или четиридесет на брой, пасяха, обградени от мъжките, събрани на групи по три или четири. Те стояха на едно място, без да мърдат, като на пост. След известно време някой от тях започваше силно да пръхти, да фучи и да надава остър рев, сякаш предупреждаваше другите за някаква опасност и им даваше някакви нареждания. Всичко това приличаше напълно на навиците на обикновените гну, където мъжкарите също стояха отделно и сякаш пазеха другарките си.

Като се посъветваха помежду си, ловците решиха веднага да нападнат антилопите и да си изберат една от тях, да я подгонят и да се приближат достатъчно за стрелба. Не се налагаше да заобикалят отдалеч. Понеже имаха нужда от месо, не им трябваше да избират жертвата по красота. Знаеха, че месото на гну се доближава до говеждото и решиха да съсредоточат вниманието си върху тях, а не върху газелите или зебрите.

Без да взимат мерки да се крият, потеглиха направо към стадото, с пет кучета отпред.

Щом ги усетиха, всички животни хукнаха да бягат. Зебрите се скупчиха заедно и се понесоха в една и съща посока. Газелите се разпръснаха на различни страни; гну също се събраха накуп и тръгнаха отначало в една и съща посока, но след малко започнаха да се разпръскват, едни наляво, други — надясно.

След няколко минути картината се промени изцяло: зебрите и газелите бяха изчезнали, виждаха се само антилопите, препускащи в различни посоки, ту пред кучетата, ту зад тях, като понякога се опитваха дори да ги нападат. Свирепият израз в очите им, заострените им и закривени рога, гъстата грива и тъмния кичур косми, който падаше над очите им — всичко това придаваше застрашителен вид на животните. Раненият гну беше опасен дори и за ловец на кон, който го преследва, а без кон трудно можеше да се спаси някой от гнева му.

Ловците забелязаха нещо интересно при преследването: мъжкарите не само че не гледаха да се спасят сами чрез бягство, както женските и малките животни, но нападаха на свой ред и, освен това, се биеха и помежду си и свирепо се нахвърляха едни срещу други. Но въпреки това, противниците се разделяха, преди да ги настигнат ловците. На пръв поглед като че ли те не се и опитваха да се скрият от погледа на нападателите, но ловците така и не успяваха да се приближат достатъчно До тях. Ако не бяха кучетата, нашите ловци щяха да се върнат в лагера с празни ръце.

Кучетата бяха си избрали един мъжкар и с лая си го накараха да се отдели от стадото. Те съсредоточиха всичката си ярост върху него. След тях препускаха Хендрик и Вилхелм, последвани от другите скватери.

Като измина около три километра, мъжкият изведнъж се обърна, нахвърли се върху двете най-близки кучета и ги запрати с рога надалеч от себе си. Същата участ щеше да сполети и останалите кучета, ако ловците не им се бяха притекли на помощ. Уплашена, мъжката антилопа хукна към горичката, която се виждаше на около километър далеч. Отначало гну успя да се откъсне от кучетата, но на около стотина метра преди горичката се запъхтя и намали темпото. Кучетата се нахвърлиха върху него. Той се обърна и успя да устои известно време в борба с тях. Но едно куче го захапа за гърлото, а другите увиснаха отстрани на хълбоците му. Още преди да беше се строполил на земята, улучиха го два куршума — на Хендрик и на Вилхелм — и улесниха тежките му предсмъртни мъки.

XXIНосорогът

Ханс и Аренд, които бяха изостанали, а също и Клаас и Ян, пристигнаха в последния миг на кървавата борба. Всички скочиха от конете си и пристъпиха към одирането на плячката.

Задълженията им се бяха разпределили от само себе си: Аренд приготвяше яденето, Хендрик и Вилхелм се занимаваха с разделянето на месото, Ханс търсеше различни треви и плодове за трапезата, които той разпознаваше благодарение на знанията си.

Месарите пристъпиха бързо и ловко към работата си, а Ханс и Аренд се заловиха с препарирането на главата и рогата, за да ги присъединят по-късно към другите ловни трофеи, окачени по стените на къщите на Фон Блум и Фон Дик. Рогата на обикновения гну често се срещаха в Граф-Райнет. Но такива на набразден гну са много по-редки и се ценят по-високо.

От своя страна Клаас и Ян полагаха всички усилия да бъдат полезни на другите.

Всички бяха изцяло погълнати от заниманията си и не се оглеждаха наоколо. Изведнъж до слуха им достигна страшен звук, нещо като хрущене, придружено с остро, пискливо дишане, което напомняше донякъде грухтенето на свиня, но беше много по-силно. Едновременно с това се чуваше пращене от чупене на клони.

Ловците трепнаха, скочиха на крака и въпреки смелостта си, усетиха страх. И наистина, това, което видяха, можеше да уплаши и по-опитни ловци от тях.

Мачкайки всичко по пътя си, пред погледа им се появи огромно четирикрако. По правия рог на носа му и по мощното му телосложение можеше лесно да се разпознае, че това е носорог.

В Африка, както е известно, се срещат четири породи носорози. Тъмният цвят на кожата и двойните рога показваха, че появилото се животно е черен носорог — най-свирепият и най-опасният измежду всичките четири породи.

Той излезе от гъсталака и бързо са запъти към ловците. Вървеше с вирната глава, мърдаше опашка и уши, гледаше злобно напред и очевидно беше раздразнен от нещо. Силното му дишане и звуците, които издаваше, засилваха у всички чувството за страх, което човек и без това изпитва при вида му.

Скватерите веднага разбраха, че животното се насочва към тях с намерение да ги нападне. Те добре знаеха, че черният носорог напада всичко по пътя си — човек или животно, дърво или птица. Лесно може да се разбере колко опасно беше положението на ловците в голата равнина, на стотина метра далеч от носорога, който тичаше право към тях. За щастие конете не бяха разседлани и юздите не бяха вързани за храстите, а само преметнати през седлата. Ловците захвърлиха всичко, което държаха в ръце, оставиха работата си, втурнаха се към конете и мигом ги възседнаха. За всичко това им бяха достатъчни десетина секунди, но носорогът за това време беше успял да се приближи толкова много, че конете от страх се дръпнаха встрани и конниците едва се удържаха върху тях. След това ловците препуснаха, а носорогът ги последва.

Когато успяха достатъчно да се отдалечат, защото конете им бяха по-бързи, младите хора се поуспокоиха, особено Хендрик и Вилхелм, които препускаха най-отпред. Обърнаха се да погледнат назад, но гледката съвсем не беше успокояваща и тържеството им беше преждевременно: опасността съвсем не беше минала, особено за конниците, които бяха изостанали по-назад.

Шестимата се бяха разделили на двойки, препускащи една след друга на известно разстояние. Първи бяха Хендрик и Дебелия Вилхелм, съвсем спокойни от това, че са далеч пред носорога; Ханс и Аренд можеха също да считат, че са в безопасност; но Клаас и Ян бяха толкова изостанали от другите, че между тях и носорога имаше само около двадесет и пет метра и всеки момент той щеше да го настигне.

На по-големите четирима младежи едновременно им мина през ума страшната мисъл: добре, техните собствени коне няма да се оставят на носорога, ами малките кончета на децата? Тях носорогът можеше лесно да ги стигне и тогава смъртта на момчетата щеше да бъде неминуема.

А в това време разстоянието между тях ставаше все по-малко.

В този момент през главата на Хендрик премина спасителната мисъл за една маневра, която би могла да бъде приета за най-големия му ловджийски подвиг. Той бързо изви коня си назад, махна с ръка на Вилхелм да го последва и препусна право срещу носорога.

Вилхелм се насочи на ляво, а Хендрик — надясно. Те се спряха, напълниха пушките си и изчакаха да минат край тях първо Ханс и Аренд, после Ян и Клаас, след които вече идваше носорогът. Двамата едновременно стреляха в тичащия звяр, отново напълниха пушките си и тръгнаха след него.

Макар че и двата куршума го бяха улучили, звярът все още тичаше напред и не се отказваше от преследването на малките кончета. Неговият бяг постепенно ставаше все по-бавен, но и кончетата бяха се изморили и не се знаеше как би свършило всичко това, ако Ханс и Аренд също не бяха стреляли и не бяха ранили носорога в главата.

Отново ранен, но все още не смъртоносно, звярът изостави преследването на кончетата и се нахвърли върху най-близкия си противник.

По правило носорогът бяга по права линия при преследване и нападение и по този начин неговият противник може да се спаси лесно, като малко се отклони встрани.

Борбата вече продължаваше четвърт час: скватерите пълнеха пушките си и стреляха един след друг, а носорогът продължаваше да ги напада с предишния устрем. Най-после един куршум на Вилхелм успя да простреля черепа му, страшилището падна и повече не се помръдна.

Радостни викове изразиха победата. Шестимата ловци слязоха от конете и се приближиха до носорога, прострян на тревата.

Вилхелм изтича до лагера и се върна с брадва, с която отсякоха рога на звяра. Те добавиха този славен трофей към другите.

Насечената на части антилопа натовариха на конете и я пренесоха в лагера.

XXIIПрекъснатата закуска

На другия ден сутринта, преди да потеглят по-нататък на дълъг път, решиха да оставят конете да си отпочинат добре, и затова дълго се излежаваха до по-късно. После пристъпиха към приготвяне на закуската, която щеше да се състои от език на гну, кафе и хляб, които носеха със себе си от Грааф-Райнет.

Хлябът, наистина, беше вече станал доста твърд. Но те биха могли да минат и без него. За много хора от Южна Африка, хлябът е изключителен разкош. Повечето туземци не са го дори и опитвали. Също и хиляди колонисти по границите на Капската колония минават без него.

Жителите на Южна Африка — и бурите, и туземците — се занимават изключително със скотовъдство. Цялото им време е запълнено с отглеждането на стада овце. Само някои много богати колонисти — скватери — засяват по няколко декара царевица и пшеница, имат градини, в които садят зеленчуци и плодове: дини, краставици, тикви, ябълки, круши, праскови, дюли и нарове, развъждат лозя. Тези неща почти ги няма при по-бедните колонисти. В къщите им много рядко има хляб и всекидневната им храна е пушено биволско месо, прясно волско и овнешко, приготвено по различни Начини. В местностите, където се среща и дивеч, скватерите се хранят главно с него. Около къщите в Капската колония, там където има газели и антилопи гну, около жилищата се виждат множество рога от тези животни. Както казахме вече, месото на гну се доближава до телешкото. То е много вкусно, опечено в собствения си сос, или с първокачествена мазнина, получена от тлъстите овчи опашки.

Нашите приятели, които бяха израснали в богати семейства, бяха свикнали да ядат хляб, но не чак до там, че да не могат да минат без него. Те носеха няколко чувала сухари и ги гризяха с голямо удоволствие, заедно с опечения език на гну, докато чакаха кафето.

Шестимата бяха в отлично настроение и си припомняха вчерашната случка, която сега, след като опасността беше преминала, им се струваше много забавна. Тъй като бяха решили да почиват цял ден, те дъвчеха бавно, но изведнъж при тях дотича Конго запъхтян и им съобщи, че в равнината са се появили няколко щрауса.

Ловците посрещнаха тази новина с възторг, особено Клаас и Ян. Челюстите заработиха по-бързо, късчетата месо бяха доизядени набързо, изпиха кафето наведнъж. Закуската бързо завърши.

След десетина минути конете бяха оседлани, а ловците — изцяло погълнати от мисълта за предстоящия лов на щрауси.

Но къде се беше дянал Фацетане? Без неговите съвети и лично участие ловът нямаше да бъде толкова успешен. Всички признаваха единодушно и ценяха неговия опит при лов на щрауси, Фацетане беше ненадминат.

Това беше признато дори и от Конго, който пък беше незаменим, когато ставаше дума за лъвове, леопарди, хиени и други грамадни хищници в тази част на Африка. Неговото племе, зулусите, имаха огромни стада от овце, а щраусите не представляваха заплаха за тези животни.

Бушмените, напротив, нямаха никакви домашни животни и затова бяха станали добри ловци и се хранеха с всякакъв дивеч, като се започне от скакалеца и се свърши с жирафа и слона. Така се обясняваха техните всестранни знания за навиците на всички хищни животни, които живееха по тези места. Колкото до Фацетане, той минаваше за много опитен ловец на хищници, дори и между съплеменниците си.

Но къде беше той точно в този момент, когато най-много се нуждаеха от него? Не се виждаше никъде от един час насам. Както съобщи Конго, бил отишъл при воловете на пасището и може би още беше там. Някой предложи да отидат да го повикат. Друг възрази, че така ще загубят време, защото воловете пасяха далече от лагера, а докато дойдеше и бушменът, възможно бе щраусите да изчезнат.

Решиха да не го чакат и Хендрик даде знак за начало на лова.

XXIIIЛов на щрауси

Криейки се зад последните дървета, ловците установиха, че Конго има право: виждаха се две семейства щрауси — пет женски и два мъжки. Имаше още един мъжкар, който стоеше по-настрана. Перата на мъжките се различаваха от тези на женските толкова много, че човек можеше да ги различи от много далеч. Но това не беше така при малките птици, децата-мъжкари трудно можеха да бъдат отличени от майките им.

В този случай щраусите се виждаха много добре и ясно се различаваха пет женски и три мъжки.

По всичко личеше, че седемте от тях, които бяха заедно, нямаха никакво намерение да напуснат мястото си. Някои от тях пристъпваха важно-важно и понякога навеждаха глави, за да глътнат камъче или няколко зърна пясък. Или поне така можеше да се предположи, защото наоколо нямаше никаква растителност. Другите седяха на земята, подвили под коремите дългите си крака, ровеха из пясъка и вдигаха Огромни облаци прах, също като кокошките и пуйките през горещите летни дни. Самотният мъжкар полека се доближаваше до другите, кълвейки нещо от време на време.

Ловците ги наблюдаваха и крояха план как да ги обградят. Тъй като птиците се намираха далеч от разореното гнездо, можеше да се заключи по спокойствието им, че те нямат нищо общо с онова семейство, чийто баща бушменът беше убил предишната вечер, женските не биха се върнали на мястото на такава тежка загуба за тях.

Независимо дали беше така или не, скватерите бяха доволни от появяването им на това място, защото то беше много удобно за лов. Можеха да отрежат пътя на птиците за отстъпление към пустинята, като по време на заобикалянето се крият под дърветата.

Приеха следния план за действие:

Хендрик и Вилхелм, понеже техните коне бяха най-бързи, трябваше да минат през гората, да излязат на открито място от другата страна на птиците и да им отрежат пътя за отстъпление.

На Ханс и Аренд се падна да останат скрити в засада и да дебнат удобния момент. Малките Клаас и Ян трябваше също да останат скрити и да чакат заповедите на възрастните.

Шестимата потеглиха едновременно, едните надясно, другите наляво. Конго трябваше да върви заедно с Хендрик и Вилхелм, бързите му крака трябваше да му заменят коня.

Може би предстоеше интересен и сполучлив лов и Щеше да бъде възможно дори залавянето на едната от птиците жива, ако тримата ловци успееха да се приближат незабелязано откъм другата страна.

За осъществяване на този план беше нужно време и то достатъчно дълго. Ивицата, която бяха заели щраусите, беше най-малко пет километра широка. Тримата трябваше да изминат този път ходом, криейки се в гъстите храсталаци, и едва след това да излязат на открито място.

Като навлязоха в гъсталака, те трудно можеха да виждат какво правят щраусите. А нямаха и време, защото всяка минута беше ценна и трябваше да се използва. Само Конго хи позволяваше да се взира от време на време към мястото на птиците.

XXIVНеобикновеният щраус

И тъй, Конго наблюдаваше щраусите, доколкото му позволяваха ослепителните слънчеви лъчи. Той забеляза, че винаги, когато самотният мъжкар се приближаваше на няколко метра от другите, всички птици тревожно се изправяха, протягаха шии и се дръпваха назад. Но той не се отказваше, опитваше се отново да ги доближи, те пак се отдръпваха. Изглежда двете семейства птици се отнасяха много враждебно към дотегливия непознат.

Той обаче оставаше равнодушен към тази тяхна неприязън и продължаваше да приближава със същия малък успех. Постепенно придвижвайки се така, цялата група от птици беше описала голям кръг и се беше озовала отново на предишното си място. Но това придвижване беше извършено само от женските, а мъжките оставаха неподвижно по местата си. Единият от тях седеше на пясъка, а другият обикаляше около него с несигурни движения. След малко този, който седеше, се простря на земята и притихна. Другарят му приклекна до него, а към тях се присъедини и една женска.

Роден в места, където не се срещат щрауси, и почти незапознат с навиците им, зулусът не разбираше нищо от това, което виждаше. Може би всичко това бе някакво забавление за тях.

Не по-малко учудени бяха Ян и Клаас, които вече бяха пристигнали на определените им места. Същото забелязаха и Ханс и Аренд. Но и те не разбираха нищо от това, което се разиграваше в равнината.

Нямаха време дълго да размислят, защото вниманието им беше съсредоточено към мястото, откъдето трябваше да се появят Хендрик и Вилхелм след заобикалянето. След няколко минути вече ги видяха да излизат от гората от срещуположни краища и да тръгват един към друг, приближавайки към щраусите.

Едновременно с тях се показаха и другите петима ловци, включително и зулусът, и се запътиха към птиците.

Тук недоумението на всички стана особено голямо. Те бяха запознати с безкрайната предпазливост на щраусите и очакваха птиците да побягнат веднага, щом ги забележат. Но напротив, повечето от щраусите продължаваха да си седят спокойно или да лежат на пясъка. Само две женски проявиха безпокойство и затичаха нанякъде, но насреща им се бяха появили Хендрик и Вилхелм и те се върнаха на предишните си места. От мъжките прав беше само самотникът, но и той не проявяваше признаци на страх и не мислеше да бяга. Хендрик и Вилхелм се насочиха към него.

Щом доближиха на около триста крачки от него, се приготвиха да стрелят, но чуха предпазлив вик, перата на Щрауса се свлякоха на земята и пред изумените им погледи застана бушменът, с намазани с бяла боя крака.

Да, това беше Фацетане, любимецът на Клаас и Ян, облечен в кожата на щрауса, който беше убил предишния ден. Неговите пет или шест отровни стрели бяха Накарали птиците да стоят в онези странни положения, които ловците не можеха да си обяснят. Пет от птиците бяха вече мъртви или вече умираха. Само две успяха да избягат и то заради появяването на Хендрик и Вилхелм, което принуди бушмена да смъкне от себе си странните одежди. Само още един миг — и остроумният Фацетане щеше да бъде сполетян от участта на жертвите си. После той разказа, че увлечен от лова, изобщо не поглеждал наоколо и не се досещал какъв ловен план може да са разработили скватерите. Освен това, щраусовата маскировка му пречела да чува и да вижда и той съвсем случайно забелязал опасността, която го заплашвала.

Ловците наобиколиха бушмена и се смяха до сълзи от вида му, а Фацетане, горд от успеха си, гледаше тържествуващ.

XXVБлесбоки и бонтебоки

На другата сутрин малкият керван потегли на североизток. Нужни им бяха две денонощия за преминаване на безводната пустиня. Ловците, за разлика от воловете, нямаше много да страдат от жажда, защото се бяха погрижили да напълнят с вода няколко буренца. Част от водата беше предназначена за конете. Но въпреки това, и хората, и животните трябваше да понесат мъчителен преход, защото сухият въздух и горещината бяха толкова нетърпими, че и най-доброто разхладително питие не можеше да засити жаждата им за повече от няколко минути.

След като понесоха тези тежки изпитания, ловците навлязоха в една местност, която по нищо не напомняше преминатата безводна пустиня. Това беше широко плато, заобиколено от планински върхове със странни форми, кръгли или заострени, или пък съвсем плоски.

Тази местност напомняше високите равнини в Кордилерите на Америка, но по геологическия си строеж беше по-близка до мексиканските планини.

Всички върхове бяха почти еднакво високи, някои бяха напълно лишени от растителност, други, напротив, бяха покрити с гъсти гори, чак до върха, чийто бял кварц бляскаше на слънцето. Многобройните долини между тях, различни по големина и форма, бяха покрити с трева, която изглеждаше като току-що окосена или опасана от животни. И наистина тук живееха грамадни стада тревопасни, които предпочитаха нискораслата възсолена трева на тези долини пред меката, пухкава трева по южните склонове на Оранжевата река. На много места в тези долини има солени наноси и заради тях тревата изглежда като заскрежена. Срещаха се и големи залежи от чиста сол, които заемаха по няколко квадратни километра.

Тази местност, наречена от бурите „Зуурфелд“, т.е. „кисело поле“, беше любимо място на блесбоките и бонтебоките. Това бяха две породи газели, които се различаваха по красотата и бързината си, а също и по цвета на козината си. Блесбокът беше по-дребен и не, толкова пъстър на цвят като бонтебока. Рогата на първия бяха бели, а на втория — черни.

Краката на блесбока бяха бели само от вътрешната страна, а на бонтебока целите бели — от стъпалата до коленете.

Бонтебокът беше не само най-красивата, но и най-бързата газела, голяма колкото европейския елен, но полека и по-грациозна от него. Рогата й бяха дълги около тридесет и пет сантиметра, черни и доста дебели в основата си, отначало се издигаха право нагоре, после се отклоняваха назад към гърба и след това се раздвояваха и се извиваха навън. Кожата й беше на синкавочервени и тъмни ивици, които се редуваха и даваха и името й — на холандски „бонтебок“ означаваше „пъстър козел“.

Блесбокът имаше почти същия цвят на козината, но малко по-тъмен, с не толкова правилно редуващи се ивици.

Туземците ценяха твърде много кожите и на двете животни и си правеха от тях „кароси“ — нещо като дреха, която през деня служеше за наметало, а през нощта — за завивка.

Навиците и на двата вида газели бяха едни и същи. Те обитаваха солените долини на Зуурфелд и се движеха на стада по няколко хиляди глави.

Когато бяха уплашени от нещо, бягаха срещу вятъра с приведени надолу глави, също като ловджийските кучета.

По-рано и двата вида са се срещали и в Южна Америка, но сега живееха само на север от Оранжевата река.

XXVIХайка за блесбоки

Колкото повече навлизаха в планинската местност, толкова по-голямо ставаше желанието на скватерите да присъединят към трофеите си и няколко прекрасни кожи и рога от тези газели. Когато решиха да спрат за ден-два, избраха един поток и направиха лагера си до него. И още на другата сутрин потеглиха да търсят газелите, като оставиха двамата туземци да пазят лагера.

Нямаше съмнение, че ще успеят да ги намерят, щом стадата им са толкова многобройни. Но никой не знаеше как трябваше да се постъпва с тези животни.

Вилхелм беше на мнение, че трябва да устроят засада, към която да подгонят стадото. Хендрик, обратно, мислеше да нападнат открито и да ги преследват с конете и кучетата. Ханс и Аренд искаха да се доближат незабелязано към блесбоките и да се опитат да стрелят точно.

Решиха отначало да нападнат пеша, с хайка, за да не изпуснат стадото. Ако не успееха да се доближат незабелязано, можеха да опитат да направят засада, и ако тя не сполучи — да преследват с конете на дълго разстояние.

Ловците слязоха от конете и тръгнаха бавно и предпазливо пеша. Оставиха Ян и Клаас да пазят конете и кучетата.

Но как можеха да се доближат достатъчно до такива предпазливи животни, които пасяха в откритата, съвсем плоска равнина, без нито една скала, дърво или висока трева, където човек да може да се скрие?

Ловците решиха да направят единственото възможно нещо в тези условия — да използват разпръснатите мравуняци, които бяха на около двеста метра един от Друг.

Всичките им надежди бяха свързани с тези мравуняци. Когато доближиха до животните на неколкостотин метра, газелите все още продължаваха безгрижно да си пощипват трева. Но ако някой от ловците се опиташе да се приближи малко повече, цялото стадо вкупом се отдалечаваше и запазваше предишното разстояние.

Напразно пълзяха ловците, прикривайки се зад мравуняците. Също толкова несполучлив излезе и опитът поотделно и от различни страни да се доближат до стадото. Газелите продължаваха да си пасат, сякаш нищо не забелязваха, но все пак избягваха мравуняците, зад които се криеха преследвачите им и запазваха неизменно разстоянието между тях и себе си.

След двучасови несполучливи опити, младежите решиха да се откажат от намерението си да обградят блесбоките. А Хендрик и Вилхелм се присмяха жестоко на Ханс и Аренд, които бяха дали идеята за този начин на лов, и ги заклеймиха, че нищо не разбират. Решиха да пробват и начина със засадата — може би той щеше да бъде по-сполучлив?

XXVIIЛовът на блесбоките продължава

Върнаха се при конете и ги възседнаха. Тръгнаха дори и момчетата Клаас и Ян, на които беше възложена задачата да подплашат стадото и да го подкарат към по-възрастните ловци, които щяха да дебнат в засада и да стрелят по бягащите животни.

По време на преследването с хайката стадото се беше преместило с няколко километра по-нататък, затова решиха момчетата да тръгнат наляво, а стрелците в полукръг се спотаиха зад мравуняците.

Клаас и Ян трябваше да преминат от другата страна на стадото, но да внимават и да не подплашат мъжките; а след това да подгонят всички животни към засадата. Ако планът успееше, ловците щяха да ги посрещнат с изстрели.

Вилхелм беше във възторг, че именно неговият план беше приет и очевидно щеше да се окаже по-добър от предложенията на другите. Преди всичко, за него това щеше да бъде нова победа над постоянния му съперник Хендрик.

Нямаше никакви съмнения в успеха. Ловците бяха заели отлични места. Ян и Клаас бяха вече заобиколили стадото, приближаваха се внимателно и засега отлично се справяха с възложената им задача. Газелите бавно се движеха точно срещу момчетата и когато ги видеха, сигурно щяха да побягнат обратно, в посока на ловците от засадата.

Но нищо такова не се случи. Вместо да се обърнат обратно, според очакванията на скватерите, упоритите животни продължаваха пътя си напред, и само малко се отклониха, да не се сблъскат с момчетата. Щом се размина с тях, стадото отново се съедини и продължи в същата посока.

Това огорчи твърде много Вилхелм, който на свой ред трябваше да понесе присмеха на останалите, но най-обидно за него беше пренебрежителното равнодушие от страна на съперника му.

— Уверен бях, че нищо няма да стане — каза Хендрик. — Наивно е да се мисли, че блесбоките са глупави и ще изменят посоката си на движение, само като видят момчета на коне.

Макар че се опитваше да възрази, самолюбието на Вилхелм беше много засегнато. Той предложи да опитат отново, но с разменени места на преследвачите и стрелците. Това беше възприето и без други възражения пристъпиха към изпълнението му.

Очевидно, когато бягаха да се спасят, блесбоките тичаха срещу вятъра. И затова не бяха променили посоката си, когато видяха Клаас и Ян. Така че, ако застанеха срещу вятъра, ловците можеха да се надяват, че животните ще се насочат към тях и някои можеха да бъдат улучени. Ако пак не успееха, оставаше само предложението на Хендрик — да изберат едно животно и да преследват само него.

Щом оформиха плана си, четиримата ловци заеха места пред газелите, а Клаас и Ян застанаха в тила на стадото и трябваше да го подкарат в посока към ловците.

След известно време всички бяха на новите си места, и очаквайки приближаването на стадото, ловците жадно започнаха да си избират плячката.

Все по-ясно се различаваха белите ивици по муцуните на блесбоките. Още няколко крачки и щяха да могат да стрелят с надежда на улучат някое животно.

Но изведнъж животните от предните редици, с вирнати глави и силно блеене, устремно препуснаха напред и увлякоха след себе си цялото стадо.

— Ето ги! — помисли си всеки от ловците, застанал в поза за стрелба — на коляно, и спотаен зад прикритието си.

— Най-после! — измърмори под нос Дебелия Вилхелм. — Сега ще дойде и мой ред да се смея!

Но и него го очакваше разочарование. Блесбоките минаха толкова далеч от засадата, че нямаше смисъл да се стреля по тях. Съзнавайки това, Вилхелм дори и не направи опит да дръпне спусъка, защото съвсем сигурно нямаше да улучи и това щеше да увеличи огорчението му.

След още малко време блесбоките бяха вече толкова далеч, че можеха да се чувстват в пълна безопасност. И пак започнаха да си пасат кротко, защото никой повече не ги преследваше.

Сега беше ред на Хендрик. Уверен, че ще успее да настигне поне някои от животните, той викна:

— След мен, напред!

Ловците скочиха на конете и се понесоха към стадото, и колкото повече наближаваха, толкова по-бавно се движеха, да не изплашат животните. Но когато бяха стигнали на около четиристотин метра от животните, те се втурнаха напред, както и преди това.

— След мен! — отново позова Хендрик.

Пуснаха кучетата, конете препуснаха с всички сили и ловът започна. Но след малко Хендрик разбра грешката си: стадото препускаше много по-бързо от конниците и разстоянието между него и ловците бързо се увеличаваше. Един след друг ловците започнаха да изостават. Двадесет минути след началото на преследването Хендрик с коня си и още две кучета останаха по следите на блесбоките единствени.

XXVIIIПреследването на Хендрик

Газелите препускаха из равнината, без да променят посоката си, а разстоянието между тях и Хендрик си оставаше все същото. Сега успехът зависеше от това кой ще се измори по-бързо — кучетата, конят или животните?

Първо изостанаха кучетата, отначало едното, после другото, което беше любимец на Хендрик.

След още петнадесет километра луд бяг Хендрик все още не се беше приближил до стадото на разстояние, достатъчно за стрелба. Животните бяха започнали да се изморяват и, ако той имаше и запасен кон, сигурно щеше на ги настигне. Може би щеше да успее и с уморения си кон, ако не му пречеха и не го бавеха многобройните мравуняци, на които се натъкваше по пътя си.

Припомняйки си за съперничеството с Вилхелм и като си представяше с какъв присмех щеше бъде посрещнато безславното му връщане в случай на несполука, Хендрик продължаваше с всички сили да пришпорва коня.

Но отчаянието го обхващаше все повече. Струваше му се, че газелите тичаха все така леко и неуморно, а конят му вече дишаше тежко и напрягаше последни сили. Дожаля му за горкото животно и вече се канеше да дръпне поводите и да го спре, когато изведнъж забеляза пред себе си планински върхове, които тук пресичаха долината и образуваха ъгъл. И точно към този капан се бяха запътили блесбоките.

„Когато се спрат, ще ги настигна. Ще се скрия зад някоя скала или храст, ще се доближа до тях и ще успея да застрелям някое животно“ — мислеше си Хендрик.

Като се огледа внимателно напред, той забеляза с радост, че скалистите склонове са непроходими и животните със сигурност ще паднат в капана. Може би щеше да успее да повали и повече животни. Мечтите му не бяха чак толкова големи, стигаше му дори само една газела. Окрилен от надежда, Хендрик продължи преследването. Оставаше още най-много един километър.

След още малко той стигна на около половин километър от скалите и на триста крачки до стадото, което продължаваше право напред, към ъгъла, образуван от планинските склонове. Сега вече той беше уверен в успеха си. Според неговата преценка, само след минута стадото щеше да бъде принудено да спре или да се върне обратно.

Хендрик добави няколко едри сачми към останалия пълнеж на пушката, защото трябваше да стреля в гъстата маса от животни, и огледа цевта и ударника. После отново погледна към стадото и какво беше учудването му, когато установи, че него го няма!

Къде се беше дянало? Не можеше да се изкачи по скалите, ако беше така, все пак животните щяха да се виждат по склоновете. Хендрик спря коня и с недоумение загледа стената, която се издигаше пред него.

Скоро всичко се изясни. Задънената улица, както му се беше сторило, съвсем не беше такава. Все пак имаше един тесен проход между двата съединяващи се планински склона, който водеше оттатък, към друга долина. Ясно беше, че животните знаеха за него и затова така уверено избягаха напред.

Преминавайки през този проход, Хендрик забеляза червените гърбове на животните толкова далеч пред себе си, че нямаше никакъв смисъл да продължава преследването.

Той слезе огорчен от коня. Олюлявайки се от умора, пристъпи няколко крачки и приседна на скалата, без дори да привърже умореното животно.

XXIXЧерният носорог

Лесно може да се допусне какво преживяваше Хендрик. Чувстваше се унизен и страшно ядосан. Той съжаляваше, че изобщо се е срещнал с тези проклети блесбоки! Как щеше да се завърне в лагера? Много добре умееше да се присмива на другите, сега дойде и неговият ред да бъде осмян! Ханс и Аренд щяха да си върнат всичките подигравки с лихвите! Ами Вилхелм, чиито предложения той беше посрещал с присмех? Дебеланкото, както му казваше той, несъмнено щеше да си отмъсти за пренебрежението. На всичко отгоре конят му беше страшно изморен, дори преуморен. Щеше ли да може да го пренесе до лагера? В най-добрия случай едва-едва щеше да стигне до там и без ездач.

Погълнат от тези мрачни мисли, Хендрик неочаквано беше откъснат от тях от един особен шум, който достигна до него и го накара веднага да скочи от мястото си. Този шум беше подплашил и коня — той вдигна глава, замърда уши, зацвили високо, заудря с копито по земята и се понесе в галоп напред през тесния проход, през който бяха минали животните. Хендрик не му обърна никакво внимание. Изцяло беше погълнат от внезапната поява на животното, което беше предизвикало с рева си такъв страх у него. Грухтенето и шумното дишане, като от ковашки мехове, бяха много добре познати на ловеца и той знаеше, че като се обърнеше, щеше да види зад себе си черен носорог. И наистина, огромното животно вече излизаше иззад скалите.

Отначало Хендрик не се уплаши прекалено много. Той и друг път беше участвал в лов на носорози и не ги смяташе за чак толкова опасни, колкото бяха всъщност. Хендрик винаги беше успявал да избегне приближаването на животното. Но той беше забравил, че в тези случаи яздеше чудесен кон и на него бе дължал спасението си. А сега беше сам между скалите. Сам-самичък, без кон, на двадесетина метра от свирепото животно, животът му висеше на косъм.

Първата мисъл, която му хрумна, беше да се покатери по планинския склон и така да се спаси. Но като погледна почти отвесните скали, недостъпни дори и за котка, разбра, че такова бягство е неосъществимо.

Невъзможно беше и да се скрие в прохода. Едва много далече в долината се виждаха няколко дървета, или по-скоро храсти, но и да беше се оказал там в миг, по някакво чудо, и тях носорогът щеше да помете с един удар.

Нямаше смисъл да мисли за спасение чрез бягство. Хендрик знаеше, че носорогът ще изпревари всеки бегач. За нещастие, беше оставил и пушката си, привързана за седлото на коня, който пък вече беше някъде далече оттатък планината. Единственото му оръжие, което му беше останало, беше ловджийският нож. Но какво можеше да направи един нож срещу носорог? Все едно да се опитваше да се защити с игла!

Единствената надежда на нещастника беше да остане незабелязан от звяра.

Носорогът няма добре развито зрение. Очите му са малки, макар че добре виждат предметите, които са съвсем близо. Очите му са разположени така, че не може да вижда добре настрани, вратът му също трудно се завърта, както и тромавото му тяло. Поради това Хендрик можеше да се надява, че ще остане незабелязан от страшния звяр.

Можеше да се приеме, че звярът все още не е открил присъствието му, защото иначе щеше вече да го е нападнал. Черният носорог напада всичко, което му попадне пред очите, независимо от това дали се защитава или не; той напада поради вродената си жестокост и гневът му се насочва дори срещу най-невинните и кротки същества.

Стараейки се да се отдръпне колкото е възможно от пътя на страшилището, Хендрик се прилепи до скалата.

Носорогът нямаше силно зрение, но природата го беше надарила с тънко обоняние и слух. Дори и най-слабият шум на листата, и най-тихите крачки можеха да насочат носорога към набелязаната жертва. Ако и зрението му беше така добро, както обонянието и слуха му, носорогът щеше да бъде най-страшният звяр на света.

Затова не е чудно, че нашият носорог много скоро подуши Хендрик и очите му веднага се насочиха към мястото, където стоеше той. Щом го видя, чудовището спря, заръмжа глухо, размърда уши, размаха късата си опашка, приготви се за нападение и яростно се нахвърли върху младежа.

Ловецът трябваше да прояви голямо хладнокръвие и да направи нещо, за да избегне смъртта си. Когато звярът го връхлетя, той бързо и ловко отскочи встрани. Ако малко беше закъснял, страшният рог щеше да прониже гърдите му.

Хендрик не направи опит за бягство — знаеше, че това би било безполезно — а се запъти към средата на прохода и зае позиция срещу страшния враг. Носорогът го последва. Хендрик смело дочака, без да помръдне, оня миг, в който рогът почти се докосна до него, и едва тогава, отскачайки встрани, се размина с носорога и се насочи към противоположната стена на прохода. Звярът бързо се обърна и се приготви за ново нападение. Маневрата на Хендрик беше повторена по същия начин. Някога той беше запомнил от разкази на стари ловци, че това е единственият начин да се спаси човек от носорог, когато са се срещнали на ограничено и равно място. Той си припомни също така, че трябваше да се изчаква най-последния момент за отскачането настрани, за да се избегне погледа на носорога. Отскачайки от едната стена на прохода до другата, Хендрик се движеше и напред и така успя да се измести на около двеста метра по продължението на прохода. При поредната си атака страшният звяр май че се досети най-после по какъв начин успяваше да му избяга жертвата и да се окаже зад него.

И сега вече, вместо да се хвърли напред, когато вече я беше загубил от поглед, той спокойно се завърташе обратно. Това намаляваше надеждите на Хендрик за спасение. Нещастният ловец не биваше нито за миг да остава неподвижен, трябваше непрекъснато да отскача вляво и вдясно, а противникът му все повече се приближаваше. Ако само се препънеше и паднеше, с младежа беше свършено.

Хендрик започна да се отчайва. Запъхтян, изпотен, изнемогващ от умора, с подкосяващи се крака, той вече усещаше, че няма да бъде в състояние да продължи тази своя защита. А в същото време нямаше никакви признаци носорогът да се откаже от преследването, той съвсем не беше уморен, изпълваше го само раздразнение.

Нещастникът си припомни за семейството си, за сестрите и братята, за Вилхелмина, за Грааф-Райнет, които може би повече нямаше да види. Далеч от всички тях щеше да загине тук, разкъсан от звяра, който не го оставяше и настървено го преследваше в тесния проход. Това беше наистина ужасно!

— Ах! — неочаквано извика той, озарен от щастлива мисъл.

Дебненето продължаваше вече четвърт час, когато Хендрик случайно погледна нагоре и забеляза нещо като стъпало на около два метра от земята и също около два метра широко. Точно то го беше накарало да извика от радост. В дъното на тази издатина се виждаше тъмнееща се вдлъбнатина — пукнатина или дори пещера. Без повече да се колебае, Хендрик подскочи и се залови за ръба на издатината, и бързо се покатери на тази спасителна за него площадка, която го отърва от страшния звяр.

Оттам той можеше без страх да погледне разярения си противник, който вече не можеше да му навреди.

XXXХендрик в обсада

Като се изкачи на площадката, Хендрик въздъхна облекчено. Сега можеше да бъде напълно спокоен, защото носорогът не можеше да го достигне. Дори изправен на задни крака, звярът само с глава можеше да достигне ръба на площадката. Така и правеше, ревейки гневно, и се мъчеше с устни да докопа жертвата си.

Не по-малко ядосан от него, младежът се опита да му окаже възможната съпротива. Като се възползва от сравнително безопасното си местоположение, той ритна с тежката си обувка чудовището по муцуната. Носорогът се дръпна от болка и повече не направи опити да се покачи на площадката, въпреки яростта си. Той се ограничаваше само със сноване нагоре-надолу из прохода в подножието на скалата, явно с намерението да се справи с врага си чрез обсада.

В този момент Хендрик можа да го разгледа спокойно. Досега ловецът не беше виждал точно такова страшилище, но беше чувал от други ловци за него. От Ханс знаеше, че в Африка се срещат четири породи носорози, из целия континент — от тропика но Козирога чак до нос Добра Надежда. От тях двете породи бели, а другите две — черни носорози. Белите са по-големи от черните, но не са чак толкова свирепи като тях. Хранеха се с трева, а черните — с пъпки и листа от дърветата. Белите имат по един рог, който достига до тридесет и пет сантиметра дължина, а вторият е само леко загатнат като пъпковиден израстък. Белите и черните носорози се отличават едни от други не само по външен вид и цвят, но и по навиците си.

Звярът, който беше обсадил Хендрик, беше от порода, която живееше повече на север. Тази порода беше много по-свирепа от южните черни носорози и от нея туземците се страхуваха много повече, отколкото от лъва или от бивола. И скоро Хендрик сам се убеди в основателността на този страх.

Ненадейно носорогът се нахвърли върху един храст, който растеше наблизо, с ярост изпочупи клоните му с рогата си, и изпотъпка всичко под краката си — с една дума, изразяваше такъв яд, все едно че беше срещнал най-големия си враг. Прекрати действията си, едва когато от храста не остана нито едно клонче и когато всичко беше унищожено и изпотъпкано.

Цялата тая сцена беше толкова смешна, че напомни на Хендрик за битката на Дон Кихот с вятърните мелници и той не можа да сдържи смеха си. Но веселостта му не трая дълго. Страшните погледи, които му хвърляше носорогът, ясно изразяваха колко беше опасен и непримирим врагът му.

Като приключи с храста, звярът отново се върна в подножието на площадката и отново впери поглед в младежа. Това ясно показваше, че той нямаше намерение да си отива и това правеше положението на Хендрик много опасно.

Измина още един час без промяна в разположението на противниците. Носорогът си стоеше на предишното място, а тревогата на Хендрик непрекъснато растете. Той чувстваше жажда още от момента, когато започна да преследва блесбоките. А сега беше вече пладне и той нямаше никаква възможност да се скрие от горещината и трябваше да стои допрян до нагорещената стена, неизвестно още колко време.

Страдаше и физически, и душевно, но нямаше друг изход, освен да стои там, където беше.

Надяваше се Ханс и другите ловци да тръгнат по следите му да го търсят, обезпокоени от отсъствието му. Но често се случваше някой да се отдалечи от лагера сам и да се върне едва късно вечерта, и те щяха може би да се разтревожат чак довечера ида тръгнат да го търсят едва на сутринта. Но как щеше той да издържи до тогава при тая страшна жажда, която изгаряше всичките му вътрешности?

Ако можеше да дочака нощта, възможно беше да завали дъжд и да изтрие следите на коня му, значи другарите му нямаше изобщо да могат да го намерят. Какво го чакаше в такъв случай? Такива бяха тъжните му мисли, като поглеждаше към страшния пазач пред клопката си.

Носорогът, както и преди, беше нащрек и не отместваше от ловеца настървените си, пълни със злоба, очички.

XXXIНеочаквано спасение

Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше жаждата, измъчваща Хендрик. Той изпадна в отчаяние. Оглеждането на планинския склон, който се извисяваше над него, го увери в невъзможността за бягство по него, макар че и по-нагоре имаше площадки като неговата.

А неговата площадка беше тясна, точно колкото стъпалото му, и той не можеше да се помръдне; но все пак оставаше недосегаем за носорога.

Като обмисляше положението си, Хендрик си припомни за отвора в скалата, който беше видял. Съзнаваше, че той няма много да промени нещата, но все пак можеше да го спаси от горещите слънчеви лъчи. Не го оставяше и смътната надежда, че врагът му, ако не го вижда, ще се откаже от обсадата.

Без да сваля поглед от звяра, Хендрик запълзя по скалата към мястото, където мислеше, че се намираше пукнатината. Звярът неотстъпно го следеше. Ловецът трябваше да премине и през по-тесни места, където имаше опасност звярът да го достигне с уста, затова той мобилизира всичката си ловкост и пъргавина и най-сетне успя да стигне благополучно до отвора на пещерата, въпреки всичките усилия на страшилището.

Оказа се, че пещера е доста дълбока, тъмна и с достатъчно широк вход, за да може човек да се провре през него.

Но беше направил само няколко крачки навътре, когато се чу неочакван шум, после страшен рев, който смрази кръвта в жилите на младия ловец. От уплаха Хендрик беше готов да скочи право върху страшните рога на носорога, които проблясваха наблизо.

Нямаше никакво съмнение: това беше лъв, в чието леговище Хендрик се беше вмъкнал. Освен неговият рев се чуваха и удари на камъни по стените, изритани от мощните му лапи. Хищникът се беше запътил към изхода на пещерата.

С бързината и пъргавината на сърна, Хендрик изскочи обратно на тясната площадка и с ужас хвърли поглед надолу.

Но носорогът не му обърна никакво внимание. От уплаха или учудване при появата на новото действащо лице на сцената, той беше останал в същото положение, от което се мъчеше да достигне ловеца: с глава, допряна до ръба на площадката и с очи, вперени към входа на пещерата.

В този момент оттам се подаде косматата глава на царя на животните.

Двете огромни животни се изправиха едно срещу друго. Няколко секунди се гледаха втренчено очи в очи. Навярно носорогът беше обхванат от страх, защото се отдръпна назад и свали предните си лапи от ръба на скалата. Ясно беше, че той нямаше намерение да влиза в схватка с новия си противник. Ала това не съответстваше на намеренията на хищника, който не искаше да остави безнаказано нарушаването на спокойствието си.

Като се удряше отстрани с опашка, лъвът приклекна и с един скок се намери върху огромния гръб на носорога. Но не можа да се задържи там, защото грамадното животно само леко се разтърси и го свали на земята. Носорогът не му позволи да направи още един скок и от своя страна нападна. Лъвът подви опашка и хукна да бяга, последван от него.

Хендрик следеше с голям интерес този двубой, но не успя да види неговия край и кой щеше да бъде победителят — дали дебелокожото животно или царственият хищник. След като те се отдалечиха, ловецът скочи от площадката и побягна в противоположна посока с всичките си сили.

Когато стигна в долината, той пое по същия път, по който беше вървял при преследването на блесбоките. От време на време се обръщаше назад да види дали не го преследва предишният му враг. Но се увери, за голямо свое успокоение, че нищо не го заплашва. След малко установи по следите, че и конят му е преминал по този път. Вървейки по тях, той скоро успя да го открие как спокойно си пасе до един храст.

Хендрик лесно улови благородното животно, яхна го и потегли по многобройните следи обратно към лагера. Пристигна там след около два часа, и по пътя подбра изоставените кучета.

Горкият Хендрик, наложи му се да изтърпи доста заядливи подигравки от страна на Ханс и Аренд. Вилхелм си припомни благородството, което Хендрик беше Проявил след неговото падане от коня при преследването на антилопата, и му го върна по същия начин, като се въздържа от забележки. Несъмнено беше, че те двамата с Хендрик и за в бъдеще щяха да си останат големи Приятели.

XXXIIСтадото антилопи

На следния ден ловците видяха огромно стадо антилопи, което бягаше из равнината, преследвано от страшен враг. Огромната маса животни на широчина беше не по-малка от осемстотин метра в гъсти редици и беше толкова голяма, че в продължение на цял един час се изнизваше покрай ловците, с протегнати шии и с наведени глави. В гъстите редици имаше и разреждания, където тичаха мъжкарите, а имаше и съвсем празни междини, сякаш за да разделят отделните отряди от бягащи животни.

Това явление се дължеше на чувството за солидарност между всички животни, които пасат заедно. Когато бягащите минеха покрай всяко пасящо животно се присъединяваше към тях.

От само себе си се разбира, че нашите ловци се изкушаваха да се реваншират заради вчерашната си несполука с блесбоките. Но вече научени от опита си, сега не се опитваха да отделят от стадото някое животно и да подгонят само него, а се ограничиха само с това да препускат около стадото, чакайки удобен момент да изпратят някой точен куршум. Макар че резултатите не бяха толкова окуражителни, колкото им се искаше, все пак успяха да повалят три мъжки и три женски животни. Решиха да се задоволят с това.

Преследването беше кратко. Ловците трябваше да се върнат в лагера колкото може по-скоро, защото конете им се нуждаеха от почивка. Прибраха само рогата и кожите на блесбоките и съвсем малко месо, колкото да им стигне за ден-два.

Ловците бяха изненадани от приятния аромат, който се отделяше от кожата на тези красиви животни. Това се дължеше на сладките и ароматни треви, с които се хранеха блесбоките.

Като изстъргаха мазнините и изсушиха кожите на слънце, прибраха ги при другите трофеи в колата. Както винаги, това извършиха Хендрик и Вилхелм. С препарирането на главите, което изискваше специални познания, се зае естественикът Ханс. Той беше се запасил с нужните химикали и заедно с Аренд още привечер завършиха четири прекрасно препарирани глави — две мъжки и две женски — които щяха да подарят на старейшините на семействата Фон Блум и Фон Дик.

Женският блесбок се отличаваше от мъжкия с по-късите си и не толкова дебели рога, на ръст беше по-малък и не толкова пъстър. Също такава беше разликата и между мъжките и женските бонтебоки, с рога и кожи, на които нашите ловци успяха да се сдобият още на следващия ден.

Но ловците вече използваха достатъчно успешно начина на лов, предложен от Вилхелм — да дочакат на някое място бонтебоките, които пък да бъдат уплашени и подгонени към тях от Клаас и Ян. Така скватерите Ханс, Хендрик, Аренд и Вилхелм успяха да свалят един Прекрасен мъжкар.

Този начин на ловуване чрез засада, който се оказа Несполучлив по отношение на блесбоките, не зависеше от породата и от разликата между тях, а само от вятъра, чрез който животните можеха да усетят присъствието на ловците. Трябваше да няма никакъв вятър, защото иначе беше немислимо да се изненада стадото — бонтебоките се доверяваха повече на обонянието, отколкото на очите си.

Като препарираха глави и на бонтебоки по същия начин, ловците развалиха лагера и продължиха пътешествието си по Зуурфелд.

XXXIIIСтранната планина

Казахме вече, че там, където пътешестваха нашите скватери, имаше най-разнообразни по височина и вид планини: куполовидни, квадратни, с площадки на върха, конични, стреловидни или напомнящи средновековни стени с високи кули.

Една сутрин, когато пътниците се движеха из широка долина, вниманието им беше привлечено от една странна и необикновена планина. Тя се издигаше само на около двеста и седемдесет метра над равнината и не би заслужавала да се нарича планина, ако не бяха голите й сиви гранитни склонове, които рязко изпъкваха на фона на изумрудената зеленина на равнината. Отдалеч тя приличаше на много правилен конус, сякаш направен от човешка ръка. С приближаването си към нея видяха, че тя по-скоро е пресечен конус, върху който се издига гранитна скала, висока около девет метра.

Тази невидима отдалече скала предизвика у ловците желанието отблизо да разгледат тази наистина странна планина.

Решиха колите да продължат по избрания път до мястото за нощуване, а конниците се запътиха към планината.

Започнаха да обсъждат колко ли далеч е тази планина. Всички мислеха, че разстоянието до там е не повече от два километра. Само Ханс мислеше, че са повече — около осем или девет. Останалите петима му възразиха и той млъкна. Но като си знаеше, че е прав, че лесно се лъже окото, младият учен предложи да измерят спорното разстояние. Нямаха, разбира се, подходящи инструменти за тая цел и затова решиха да използват един от скъпоценните навици на коня на Вилхелм: да върви съвсем равномерно и да изминава за определено време точно един и същ брой крачки.

Така че Вилхелм потегли в права посока с часовник в ръка.

Опонентите на Ханс отначало му се присмиваха за оценката на разстоянието, но когато и след половин час път планината изглеждаше все така далеч, както и преди, постепенно се отказаха от недоверието си.

След още половин час вече бяха стигнали до подножието на планината и никой не изказа учудване, когато младият учен пресметна и тържествуващо съобщи, че са изминали десет километра! Повече никой не смееше да оспорва мнението на Ханс.

XXXIVИзследването на планината

Отблизо планината изглеждаше много по-различна. Склоновете й бяха образувани от огромни скали, прилични на останките на древни гробници, но това не беше дело на човешка ръка.

Тук-там се забелязваше някаква растителност: кактуси, млечки, отделни дървета с листа, приличащи на мирта, и благоухаещи като нея, виждаше се и цъфнало алое, чиито тъмночервени цветове се открояваха рязко върху тъмния гранит.

Приеха единодушно предложението да се изкачат на самия връх на планината, макар и от различни подбуди: някои от приятелите искаха да огледат местността отвисоко, с надеждата, че може би ще открият по-удобен път. Клаас и Ян разчитаха да видят отблизо орлите, които бяха забелязали още от подножието; Ханс го привличаше растителното царство, което много се отличаваше от това на равнините, а преди всичко споменатите дървета, подобни на мирта.

Завързаха конете един за друг и пеша започнаха да се изкачват нагоре. Всички, с изключение на Ханс, си Мислеха, че само след пет минути ще бъдат на върха. Но като знаеше, че и тези преценки са неверни, Ханс предупреди другарите си, че ще им е необходим най-малко половин час, да се изкачат до върха на конуса.

Сега вече младежите приеха това предупреждение малко по-различно, макар че продължаваха да бъдат недоверчиви.

Но след малко им се наложи отново да признаят грешката си. След като измина четвърт час, а те не бяха изминали дори и половината от пътя до върха, решиха да спрат малко да си починат точно под едно от дърветата, които толкова бяха заинтересували Ханс.

Това дърво, средно голямо, нискорасло и изобщо неинтересно за другите, представляваше всъщност много голям интерес за ботаника. Клоните му бяха покрити с малки, зелени листа, като тези на миртата; цветовете едва се забелязваха. По тях Ханс успя да определи, че това дърво се отнася към семейството на сандаловите. В Европа внасят такава дървесина от Индия или от островите на Индийския архипелаг. Тя се цени много заради силния си, приятен мирис, който не само предпазва самото дърво от гниене, но и всички металически предмети, поставени в сандъци от тази дървесина, от ръжда и вредни насекоми. Това чудно свойство, забелязано отдавна, е станало причина от сандалово дърво да се правят много мебели и сандъци, които не само да предпазват от разваляне нещата, поставени в тях, но и да им придават приятен мирис. От това дърво индийските брамини правеха благоуханно масло за храмовете на бога Вишну. Сърцевината на дървото беше по-твърда и значи — по-ценна, с кехлибарен цвят, а самата дървесина беше бяла.

След отсичането му всяко дърво биваше заравяно за около два месеца в земята и така естественият му мирис ставаше още по-силен и по-приятен. Името на дървото на персийски означава „полезен“ и напълно отговаря на неговите качества. Сандаловите дървета, които растяха по Сандвичевите острови, принадлежаха към друго семейство а не към това на белия сандал от Индия. Всичко това Ханс разказа на спътниците по време на почивката. Щом се ободриха, ловците продължиха изкачването на планината и след още четвърт час стигнаха върха.

XXXVГираксът

Над главите им се извисяваше онази остра скала, която бяха видели отдалеч. Висока около десет метра, с изронени стени, стесняваща се към върха, като най-горе беше само около тридесетина сантиметра широка, тя беше обградена от множество също такива остри върхове и изцяло приличаше на голяма готическа кула, оградена от по-малки кулички.

Ловците изобщо не си и помислиха, че биха могли да се изкачат на тази игла, защото това беше по силите само на котка или птица.

След като се огледаха, младите скватери започнаха да изучават основата на скалата. Успяха да се покатерят на скалистата площадка, от която тя започваше. В този момент видяха на гранитния връх една едра птица, цялата почти съвсем черна, с изключение на едно белоснежно петно на раменете и кафявите пера по краката.

— Орел! — завикаха някои от ловците.

Това беше наистина орел, и то най-едрия от всички видове орли, хищникът веро.

Отдалечен на около двеста метра от ловците, той изглежда и не подозираше, че те са толкова близо. Вниманието му беше погълнато от нещо, което той зорко следеше с глава, наведена към земята. Можеше Да се предположи, че хищникът дебнеше плячката си.

Точно така беше. След малко, на тясната площадка, двадесет метра по-ниско от мястото на орела, се появи малко, четирикрако животно, сивокафяво на цвят, с по-светъл корем, малко по-голямо от заек, и с по-къси уши от неговите. То беше без опашка. Четирите пръста на предните му крака образуваха копито, а от трите пръста на задните му крака, два бяха сраснали в копито, а средният завършваше с нокът.

Разбира се, всички тези подробности не бяха веднага забелязани от ловците, които бяха доста далеч от животното. При това то постоянно се местеше от място на място и си похапваше листа. За всичко това по-късно им разказа Ханс, а също им съобщи и името на животното — гиракс. То обитаваше скалистите планини, живееше на групи, криеше се из пукнатините на скалите и излизаше да се погрее на слънце или да се нахрани с трева и листа от някои храсти. Поради недостъпността на своето убежище, това животинче, наречено още черен заек, благополучно избягваше нападенията на читирикраките хищници, но не и на орлите.

Щом се появиха три или четири такива животинки, орелът се стрелна към тях. Чу се остър писък, но нито едно от тях не попадна в страшните му нокти — толкова бързо се разбягаха те и се изпокриха из дупките си. Нашите ловци бяха страшно учудени, а орелът прелетя на другия склон на планината.

XXXVIПланинската антилопа

Орелът беше толкова далеч, че нямаше смисъл да се стреля по него. Можеше да се очаква, че хищникът, като не намери плячка тук, ще се отправи към съседните планини. Птицата се издигна много високо и вече се скриваше от очите на ловците, когато изведнъж се спря и пак се загледа в някакъв предмет в подножието на планината.

С надежда да стреля по него, Ханс беше пропълзял напред и след малко, вперил поглед вече не в планинските зайци, а в съвсем други животни, забеляза, че и орелът се е насочил към тях. Това бяха четирикраки животни, с маслинен цвят, преливащ в жълто, и различни по големина: най-едрите имаха рога и бяха големи колкото ловджийски кучета. Най-малките бяха големи колкото козле, а имаше и по-едри, но без рога. Това беше семейство антилопи, които живееха в скалистите планини и теснини, недостъпни за ловците, кучетата и хиените. Те никога не слизаха в долините и не напускаха планините, като превъзхождаха всички четирикраки по катерене на най-стръмни височини и прескачане на огромни пропасти. Недостижими за ловци и хищници) тези планински кози имат само един враг — орелът.

Около петдесет сантиметра високо, това животно беше много по-силно от антилопите, които живееха в равнините. Рогата му, около девет сантиметра дълги, стърчаха малко приведени над главата. Козината му беше гъста, дълга, твърда, щръкнала и това му придаваше далечна прилика с бодливеца.

Главната разлика между този вид антилопа и другите бяха копитата й — с цилиндрична форма, назъбени по краищата и само благодарение на тях животното се изкатерваше и по най-гладките скали.

Като набеляза новата си жертва, орелът спря и я връхлетя стремително. Но със същата бързина и трите животни скочиха от площадката, където до този момент седяха, и след малко се показаха иззад друга скала. Орелът отново ги нападна и макар че те още веднъж избягаха от ноктите му, той все повече намаляваше кръговете, които описваше около жертвите си и по такъв начин изтощаваше малките на антилопите. Напразни бяха усилията на родителите да привлекат вниманието му върху себе си. Орелът не им обръщаше никакво внимание и съсредоточи всичките си усилия върху една млада антилопа. Като я доведе до пълно изтощение, крилатият хищник се стрелна надолу и заби страшните си нокти в гърба на жертвата си, готов вече да отлети. Но в този миг отекна пушечен залп, повторен от ехото, и хищникът, без да изпуска жертвата от ноктите си, полетя право към земята.

XXXVIIЛов

Ловците хукнаха тичешком надолу, където бяха паднали двата трупа. Ноктите на убития орел все още стискаха плячката.

Младежите решиха на всяка цена да се сдобият с рога на мъжка антилопа от тази порода, каквито нямаха в колекцията си.

Подскачайки от камък на камък и от един подстъп на скалата към друг, антилопите за кратко време след стрелбата, която беше повалила орела, се намериха в подножието на планината.

Хендрик предложи да подгонят животните и да ги закарат на равно място, където кучетата щяха лесно да ги настигнат, защото планинските антилопи не можеха да бягат бързо по равното. Предложението му беше прието, кучетата — отвързани, и планът сигурно щеше да успее, ако животните все още си бяха стояли на предишното място.

Макар че животните бяха слезли доста ниско, те много бързо се изкатериха обратно и с безумно смели скокове се озоваха много далеч от ловците. Опитът да ги доближат от другата страна на склона също не успя, защото пъргавите животни лесно се отдръпнаха отново от ловците. Поради скалистата местност не беше възможно преследването с кучета, а невъобразимите скокове на антилопите ги спасяваха от куршуми.

Всички опити на ловците да накарат животните да слязат по-ниско бяха неуспешни. Трябваше да променят плана за преследване: вместо да ги подгонват надолу, да се опитат, напротив, да ги подкарат нагоре. Разделиха се на групи. Всеки, освен Клаас, водеше по едно куче и тръгнаха до обградят върха.

Започнаха тежко изкачване, без да губят връзка помежду си и взаимно си съобщаваха къде се намираха антилопите. А те тичаха на различни страни с подскоци, описваха криви линии, но непрекъснато се движеха все нагоре.

Когато стигнаха средата на изкачването, антилопите се усетиха, че са в клопка, и се нахвърлиха отчаяно срещу ловците. Най-близо се оказа Ханс, който като добър стрелец, веднага се прицели и повали женската. Мъжкарят се обърна назад и отново тръгна нагоре. Кучетата го следваха отблизо. Най-после преследваното животно стигна до самия връх на скалата. Ловците не можаха да сдържат вика си на учудване, като видяха антилопата на това малко място, най-много дванадесет сантиметра широко. Те с възхищение гледаха животното, достигнало до последното си безопасно място и застанало там като върху игла. Но ловците напразно си мислеха, че то вече им принадлежи. С един невероятен скок неочаквано се намери на скалата зад тях и скачайки от скала на скала, след няколко минути стигна долу, в полите на планината.

Всичко това стана толкова неочаквано, че ловците не успяха да дръпнат спусъците на пушките си. Те объркано гледаха надолу, и в този момент видяха бяло облаче и чуха изстрел. Беше стрелял Клаас, който Изморен от дългото катерене, беше предпочел да изчака другарите си долу, като си почиваше на един камък. При скачането си долу, антилопата не беше забелязала момчето и беше се спряла за миг да си поеме дъх. Точно тогава Клаас беше стрелял и беше повалил на място животното.

Макар че Ян, малко засегнат от успеха на съперника си, заяви, че успехът му е случаен, несъмнено животното беше повалено от куршума на Клаас и той много се гордееше с това.

XXXVIIIСмелата птица

След тридневен преход из равнините на Зуурфелд, пътешествениците стигнаха една река и потеглиха на горе по течението й. Местността изглеждаше вече съвсем друга: по бреговете на реката растяха върби и тръстики, а на отсрещния бряг се разстилаше широка, зелена равнина, която по нищо не напомняше безплодните долини, вече прекосени от ловците.

Те решиха да се възползват от прекрасните пасища за добитъка си и се разположиха на една полянка, близо до водата, като отсякоха няколко дървета за огън.

Докато строяха лагера, Клаас и Ян забелязаха някакви птици, които летяха над водата и отдалеч приличаха на лястовици. Бяха големи колкото гълъби, ръждивосиви на цвят с примеси от сиво и бяло — оперение, твърде бледо за тропическите страни. Раздвоената опашка, която напомняше тази на лястовицата, общият строеж на тялото и цвета на перата показваха, че тези птици принадлежат на семейство ястреби. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че те само си играеха над реката. Но при по-внимателно наблюдение лесно се забелязваше, че те често се гмуркат във водата и после всеки път се появяват с риба в човката. Значи ястребите ловуваха. Но те не се задоволяваха само с риба. Спокойно можеха да бъдат отнесени към всеядните животни, защото не пренебрегваха и малките четирикраки, и птиците, и влечугите, а дори и мърша, при липса на друга храна.

След като напразно чакаха повторното появяване на ястребите над реката, с надеждата да стрелят по тях, Клаас и Ян се отказаха от намеренията си и отново се върнаха в лагера за обяд.

Вилхелм Дебелия сутринта беше издебнал една дропла и сега ловците щяха да си похапнат от този вкусен дивеч.

Седнаха да обядват и се учудиха от накацалите наблизо ястреби, които толкова бяха се осмелили, че дори им издърпваха яденето от ръцете или от устата на кучетата.

Възмутени от тази дързост, Клаас и Ян грабнаха пушките, но макар че убиха или раниха няколко птици, другите не се уплашиха и дори не се отдръпнаха от лагера и продължаваха да дебнат обядващите. Случи се и нещо доста смешно: Когато завършиха обяда, Ханс се зае с препарирането на изумрудения гълъб, който беше убил сутринта, и който се среща само в Южна Африка. Той хвърли месото му на кучетата и пристъпи към главата, когато изведнъж един ястреб грабна птицата, от ръцете му, изпърха с криле и бързо отлетя с ненужната му плячка, по която нямаше вече късче месо.

XXXIXВодната антилопа

Бреговете на реката се извисяваха на около два метра над водата, спускаха се към нея доста полегато, с нещо като стъпала. Изглежда тези стъпала са направени от някакви огромни четирикраки животни от рода на носорозите, които си бяха прокарали този път за водопой или за преминаване на отсрещния бряг. Това предположение се потвърждаваше и от многото следи на животни и по двата бряга на реката. Вилхелм и Хендрик решиха да направят засада, като използват лунната нощ и изчакат появата на хищниците за водопой. Не дочакаха дори и пълния залез на слънцето.

Когато обмисляха нощния си лов, вниманието им беше привлечено от неочакван шум на отсрещния бряг. От гъсталака се показа красиво животно, каквото бурите не бяха виждали до сега. То беше около метър и половина високо и дълго около два метра, със сиво-черна козина, с бяла муцуна, бяло петно на шията, с опашка, около петдесет сантиметра дълга, която завършваше с кичур косми. Това животно имаше жълта, щръкнала козина. Дългите му, шестдесетсантиметрови светлозелени рога бяха малко извити и сякаш се състояха от нанизани пръстени.

Ханс определи, че това е водна антилопа, най-красивата порода. Наричат я „водна“, защото никога не се отдалечава от реките и езерата. Прекарва горещите часове на деня във водата, плува отлично и когато е преследвана, търси спасение във водата, като предпочита да посрещне нападението във водата, а не на сушата. Тази антилопа живее в блатистите, обрасли с тръстика брегове, и рядко се показва, когато реките са придошли. Този период тя прекарва в непристъпните за ловците блата. Благодарение на дългите си крака, които завършват с грамадни копита, водната антилопа тича свободно из мочурливите блата, където другите породи антилопи биха затънали.

XLЛакомото влечуго

Като пристъпваше бързо и леко, антилопата слезе от брега и нагази смело във водата.

Предполагайки, че животното ще мине на отсрещния бряг, Хендрик и Вилхелм тръгнаха към пътеката след него, като се криеха зад тръстиките. Но явно антилопата нямаше такова намерение, а искаше само да засити жаждата си.

На мястото, където антилопата беше навлязла във водата, успоредно на брега лежеше нещо като повалено дърво, на което нито ловците, нито животното обърнаха внимание.

Но за голямо учудване и на ловците, и на антилопата, този дънер изведнъж се размърда и се стрелна към благородното животно. Това се оказа крокодил, който бързо захапа муцуната на антилопата и напрягаше всичките си сили да завлече жертвата към водата.

Антилопата мъжествено се съпротивляваше — гмуркаше се, пак изплуваше, риташе врага си, но всичко беше напразно. Заловена за муцуната, тя не можеше да употреби най-главното си средство за защита — рогата. Крокодилът продължаваше да я държи като в клещи. Най-после той успя да завлече жертвата си на дълбоко място. Водата избълбука и страшно, и скръбно за последен път и двете животни изчезнаха: крокодилът беше завлякъл жертвата си на дъното на реката. Червената пяна, която се появи на повърхността на водата, беше отнесена бързо от течението и отново се възцари предишната тишина.

След връщането на Хендрик и Вилхелм в лагера, заговориха за крокодилите от тази част на Африка. В разговора взе участие и Конго, който дълго време беше скитал по бреговете на Лимпопо — голяма река североизточно от мястото, където се намираха сега нашите пътници. В тази река имаше много крокодили, според думите на Конго, дълги до девет метра и дебели като носорози. Тези крокодили нападаха биволите при водопой, хващаха ги за муцуните и ги отмъкваха във водата. При това, добави Конго, крокодилът никога не започва да яде плячката си, преди тя да се е разложила напълно, и затова, когато удавеше животното, той го извличаше обратно на брега и чакаше то да се разложи.

По време на разговора ловците доловиха необикновен шум и вълнение в тръстиките на брега. Те доближиха дебнешком и видяха нещо грамадно и движещо се. Беше крокодилът, който вадеше от водата, ту с влачене, ту с блъскане, трупа на антилопата. Като издебна момента, когато чудовището си отпочиваше, Вилхелм му изпрати куршум в главата; куршумът попадна в очите му и раздроби черепа. Чудовището успя да влезе във водата и тя се боядиса в червено от кръвта му. След малко то се показа на повърхността пак, но вече се гърчеше предсмъртно, гмурна се още веднъж, отново изплува и потъна като камък, завинаги.

Негрите откриха в тръстиките трупа на антилопата, малко разкъсан от зъбите на чудовището, и го помъкнаха към лагера с тържествени викове.

XLIТокачки

Вечерята на ловците — прекрасно опечена токачка — разбира се, беше много по-вкусна от вечерята на двамата слуги, които се бяха заели с антилопата, защото месото на водната антилопа никак не е вкусно.

Всеки познаваше токачките. Африка е тяхната родина, но те живееха и навсякъде в Европа, където се ценяха скъпо — заради месото им и като носачки на яйца. А на Антилските острови токачката не беше питомна птица, както в Европа, защото, поради големия си брой, токачките нанасяха големи щети на полетата. Плантаторите там смятаха тази птица за вредна и не ходеха на лов за нея, а просто я унищожаваха.

Дивите токачки се движеха на грамадни орляци по земята и само когато бяха разтревожени, литваха и накацваха по дърветата, където и нощуваха. Хранеха се със семена, плодове и червеи. Улавянето им беше много по-трудно, отколкото би могло да се стори на пръв поглед. Те рядко летяха, но толкова бързо тичаха, че на равно място човек не можеше да ги стигне. Имаха добър слух и не оставяха никой да се приближи до тях. Най-лесно можеха да бъдат уловени с преследване от куче, докато то ги принуди да кацнат на дърво и тогава да се стреля по тях.

Нашите ловци вече се бяха възползвали от този начин на лов. Това се беше случило сутринта, когато бяха убили крокодила.

На полето, където беше разположен лагера, се беше появило ято токачки, и след малко седем от тях станаха плячка на ловците.

На акациите, където накацаха токачките и където ги настигнаха ловците, се виждаха и други птици, а между тях и една африканска едольо, наречена така, както и европейската кукувица, заради особеното й кукане. Африканската едольо снасяше, както кукувицата, яйцата си в чужди гнезда и оставяше грижата за мътенето на другите птици. Изобщо по начина на живот много приличаше на кукувицата.

Скватерите бяха нарекли тази птица новогодишна, защото мислеха, че тя се явява само в началото на януари, пищи, когато е гладна и тогава другите птици й носят храна.

Ханс каза на другарите си, че новогодишната птица всъщност е малкото на едольо. Скватерите не бяха съгласни с това, защото считаха, че малкото никак не прилича на възрастната птица. Появяването на птицата по Нова година съответства на времето, когато малките едольо излизат от гнездото и се учат да летят. Птиците от този вид, които ловците видяха, несъмнено бяха възрастни.

XLIIЧервената антилопа

Нагоре по течението на реката, долината постепенно се стесняваше и преминаваше в две тесни ивици по двата бряга, обрасли с гъста гора, която на места стигаше до самата вода.

Равнината се разделяше на отделни тераси.

Макар че навсякъде се срещаше много и различен дивеч, ловците се ограничаваха само с толкова лов, който им беше нужен да попълнят запасите си от прясно месо.

Когато се изкачиха на най-горната тераса над реката, те срещнаха стадо антилопи, които не им бяха известни. Това беше достатъчно да спрат и да се приготвят за лов.

Животните бяха средни на ръст, с ясночервеникава козина, която по главата, шията и предните части на тялото ставаше по-светла и беше млечнобяла на корема. Хендрик и Вилхелм ги нарекоха с името, дадено им от бурите: „червена антилопа“ или „пелахи“, както им казваха туземците. Вилхелм потвърди, че това са точно такива животни, ако се съди не само по цвета на козината им, но и по особената форма на техните лирообразни рога, дълги до петдесет сантиметра и не толкова прави, както у спрингбоките.

В цялата група само едно животно имаше напълно развити рога, а това показваше, че не са стадо, а семейство. Освен стария мъжкар, имаше няколко женски и пет-шест рожби.

Ловците бяха чували, че пелахите се недоверчиви и много пъргави, и тяхното настигане не е никак лесно.

Щом видяха животните от високо, ловците решиха да слязат по-долу и с пълзене да стигнат до животните, криейки се из тревата.

Хендрик и Вилхелм трябваше да застанат от другата страна на хълма, скрити в гъсталака, и оттам да наблюдават пелахите. После, като дочакат удобен момент, да нападнат антилопите, които в този случай щяха да се окажат между два огъня. И тъй като отдясно се издигаха стръмните склонове на планините, а отляво течеше дълбока река, пелахите нямаше да могат да избягнат участта си.

Завързаха конете за едно дърво, слязоха от височината и тръгнаха надолу.

С бърза крачка напред стигнаха до онази част от хълма, която до тогава не можеха да видят. И какво беше учудването им, когато там видяха съвсем други животни, а не тези, които очакваха! По външния им вид можеше безпогрешно да се определи, че те не са кротки, преживни животни, а страшни, хищни зверове!

XLIIIЧетирикраките ловци

Пред очите на младите хора стояха дванадесет лъва: стари мъжкари, женски и рожбите им, на различна възраст. Страшна гледка за тези, които са само да шестстотин метра далеч!

Разбира се, в първата минута нашите ловци се уплашиха и веднага забравиха за лова на антилопите. Те се обърнаха бързо назад, към конете, и едва когато ги възседнаха, се поуспокоиха малко. Храстите ги скриваха от лъвовете, а вятърът не донасяше миризмата им до чувствителните ноздри на хищниците, които явно не подозираха близкото си съседство с ловците. При това те бяха сигурни, че конете им, дори и кончетата на Клаас и Ян, ще спасят и себе си, и конниците от преследването на лъвовете.

Интересно им беше да наблюдават лъвовете от толкова близко разстояние. Те изпратиха Клаас и Ян в лагера, а четиримата по-възрастни се върнаха на мястото, откъдето видяха за пръв път лъвовете.

Пелахите си пасяха кротко сред долината, без да подозират близостта на страшните съседи. Посоката, в която духаше вятърът, не донасяше до тях миризмата на лъвовете, скрити от гъстата горска завеса. А лъвовете, очевидно, знаеха за присъствието на антилопите. От време на време някой от лъвовете пълзешком се приближаваше, разглеждаше антилопите и после се връщаше при другите, които сякаш се събираха на съвещание и изслушваха съобщенията на наблюдателя. След малко всички лъвове се разпръснаха в различни посоки. Някои навлязоха в долината, други, обратно, се доближиха до височината.

Ясно беше, че лъвовете, които бяха слезли надолу, щяха да подгонят плячката.

Те бяха три, а ролята на „ловците“ трябваше да се изпълнява от другите девет лъва.

Преследвачите се скриха след малко в гъсталака. А „ловците“ се разпръснаха и чакаха, скрити в храстите. Антилопите вече подушиха опасността. Мъжкарят вдигна глава, огледа се, изсвири и заудря земята с крак; другите застанаха нащрек. След като повтори призива си, мъжкият хукна да бяга, колкото му позволяваха силите, последван от семейството си, точно натам, където беше засадата. Когато се изравниха с нея, от храстите изскочиха и другите лъвове, сякаш изхвърлени от невидима пружина. Всеки от тях с огромен скок връхлетя върху предварително набелязаната си жертва и след още няколко секунди лъвовете, победоносно настъпили труповете на антилопите, вече ги разкъсваха със зъби и нокти.

Трите пелаха, които успяха да избягат нападението от засадата, станаха жертва на тримата преследвачи.

Благоразумният Ханс трудно успя да разубеди Вилхелм и Хендрик да отидат на мястото на борбата и да изпратят няколко куршума по хищниците. Той също така настояваше да се отдалечат от това опасно съседство и да пренесат лагера си на отсрещния бряг. Успяха да намерят брод и да прекосят реката, където се настаниха за нощуване.

През цялата нощ до тях достигаше рев, който потвърждаваше колко беше прав Ханс в опасенията си. Очевидно, лъвовете бяха заели твърдо другия бряг на реката, като свое временно местоживеене.

XLIVВидуа

Когато се разсъмна, потеглиха нагоре по течението на реката.

Терасите продължаваха, ставаше все по-трудно да се върви и заради планинските склонове, които се доближаваха до брега. Понякога изкачването беше толкова трудно, че и хора, и животни трябваше да проявяват големи усилия. За да се пребори с упоритостта на воловете, Конго използваше един много прост, но остроумен начин: намазваше с техния тор камъните по пътя и по такъв начин ги измамваше, че предстоящият път е по-лесен от изминатия, защото други волове вече са минавали по тези места.

Най-после слязоха в тясна и камениста долина. На това място реката беше тясна като поточе. Коритото й беше толкова притиснато от двете страни с грамадни скали, че се образуваше само тесен проход. Понеже водата беше малко, това беше най-удобното място за преминаване на другия бряг.

Като решиха да постъпят именно така, пътешествениците отложиха преминаването за другата сутрин и се разположиха за нощувка в долината, която отвсякъде беше обградена от високи скалисти планини. В долината растеше сочна трева, наблизо имаше вода, т.е. всичко нужно за измъчените волове.

Из храсталаците и високата трева пърхаха много птици, навярно се криеха и леопарди. Клаас и Ян бяха заинтересувани най-много от едни особени птици, които приличаха на врабци и прехвърчаха около гнезда, които по формата си приличаха на пъпки. Те бяха направени от трева и оплетени отвън с някакво влакнесто вещество от растителен произход. Ловците познаваха този вид птици; те бяха от семейството тъкачи. Бяха наречени така заради особения начин, по който построяваха гнездата си. Гнездата, които ловците откриха, се оказаха много полезни: с техните влакна можеше да се поднови материалът за пълнене на пушките, който беше вече на свършване. Но това не беше лесно — първо трябваше да се разрушат гнездата, за да се вземат само влакната.

След малко видяха една още по-рядка и по-интересна птица, голяма колкото канарче. Опашката й беше няколко пъти по-дълга от тялото. Лъскавочерна с оранжева огърлица, тази чудна птица поразяваше с дългите си и правилно разположени пера на опашката. Ханс поясни, че тя се наричаше видуа, по името на една местност от Западна Африка, където тези птици за пръв път са били видени от португалците.

Веселият характер и красивите пера са направили тази птица любимка за птицеловците. Тя се храни със семена и трева, сменя перата си два пъти в годината, като през единия от тези периоди мъжкият започва да прилича изцяло на женската. Тази птица по навиците си прилича на райската птица, която се среща само в Западна Африка.

Ловците убиха две птици видуа и попълниха с тях колекцията си.

XLVБуфага

Ловците се занимаваха с препариране на убитите птици, когато вниманието им беше привлечено от някакъв шум — като глас на дрозд. Птичката, която го издаваше, беше голяма колкото дрозд, но и ловците, и кучетата, и воловете бяха обхванати от безпокойство при нейното съседство. Конете се отвързаха и бясно препуснаха далеч от лагера, а воловете започнаха да мучат страшно. За да се обясни такова извънредно безпокойство, ще бъде достатъчен един откъс от съчинението на френския орнитолог Левалян:

„Човката й — пише Левалян за тази птица, — прилича на клещи и й служи да извлича личинките на мухите от кожата на биволите, антилопите и други четирикраки, по които мухите снасят яйцата си; животните сякаш разбират услугата, която им се прави и търпеливо понасят тази операция.“

Птиците от това семейство се срещат в Америка и Африка, като следват стадата бизони, биволи и овце. Някои от тях, които нямат толкова здрави човки, се задоволяват с това да ловят насекомите, които безпокоят животното. Другите, които имат силни човки, извличат самите личинки изпод кожата на животните. Тези последните се наричат „буфага“ (волояд). Различават се два вида буфаги: с червена и с жълта човка. И двата вида се срещат в Африка, а само първият — в Мадагаскар.

Буфагите живеят на малки семейства, от шест до осем птици.

Те са много плахи и могат да бъдат издебнати и убити само с хитрост — като напред за примамка се подкарва вол.

Но от всички животни, след които вървят, буфагите предпочитат носорозите. Грамадното тяло на тези дебелокожи е подходящо и широко поле за снасянето на яйцата на насекомите, а следователно — изобилен запас от храна за буфагите. И четирите породи носорози, които се срещат в Африка, винаги се придружават от буфаги. Накъдето и да се запъти носорогът, те са винаги след него. Той се отнася към тях съвсем спокойно, защото съзнава ползата от тях. Птиците, освен че го освобождават от личинките, но го и предупреждават за опасност — с гласа си и с удари на човката по неговата глава. По същия начин постъпват тези птици и при хипопотама и слона.

Това беше известно, както на ловците, така и на всички животни, които се намираха в лагера. Страхът, който обхвана всички, се дължеше на осъзнаването на близостта на страшен враг, когото тези птици съпровождаха.

XLVIМухохо

След малко, от посоката откъдето се чу писъкът на буфагите, прелетя леопард, изчезна като стрела, после се появиха два големи бели носорога. Ханс веднага позна по грамадните рогове, които бяха извити малко към очите, че тези носорози принадлежат към породата, наречена от туземците „мухохо“.

Белите носорози са най-едрите четирикраки след слоновете; хранят се само с трева, докато техните събратя — черните носорози — ядат листа на дървета и храсти и поради това тяхната долна устна е по-развита и подвижна.

Белите носорози са по-тромави и по-бавни.

Като излязоха от потока, двата носорога се намериха в средата на долината. Ловците можеха да ги огледат много добре. Видяха им се особено големи, най-вече единият — едър почти колкото женски слон.

Като доближиха мухохо, ловците за голямо свое учудване забелязаха и трети носорог. Той беше колкото едра свиня, без характерния рог на носа. Очевидно това беше малкото на двете животни. Това много зарадва ловците, особено Фацетане, защото месото на младия носорог е много по-крехко от това на възрастните.

Увлечени от ловна страст, младежите съвсем бяха забравили колко е опасно да се закачат белите носорози когато с тях са малките им. Започна се честа стрелба, единственият резултат от която беше свирепото и съвсем неочаквано за ловците нападение на леко ранените мухохо.

Без да дочакат сблъсъка с побеснелите животни, шестимата ловци, към които се присъединиха и бушменът, и зулусът, хукнаха да бягат.

XLVIIЕзда на носорог

За тяхно щастие, наблизо бяха колите им. Ако не беше така, само след двадесетина крачки, поне двама от тях щяха да бъдат нанизани на рога на чудовището или да бъдат смачкани от краката му.

Щом и последният конник успя да се скрие в колата, тя бе разтърсена от удара на рога на разяреното животно. Ловците осъзнаха колко ненадеждно е укритието им, но нямаха друго на разположение. Младежите се надяваха, че чудовищата ще се откажат от нападението си, като не ги виждат повече. И колко голямо беше отчаянието им, като видяха, че най-едрият мухохо с наведена глава се нахвърля върху колата, където те се бяха скрили.

Ударът беше страшен. Рогът проби предната дъска на колата, а цялата тя се премести на няколко метра встрани.

Носорогът се готвеше за второ нападение, но изведнъж в хълбоците му се впиха две кучета, а трето увисна на опашката му — най-чувствителното място на носорога. Дълго време всички усилия на животното да отърси от себе си кучетата бяха напразни. Най-после двете кучета полетяха към тревата; едното от тях веднага беше стъпкано от мъжкия, а женската разпори корема на другото.

Все пак храбрите кучета успяха да отвлекат мухохо надалеч от колата и имаше надежда, че разярените животни няма да подновят нападението си.

Малко поуспокоени, пътниците започнаха да се безпокоят за конете, които бяха побягнали при появяването на носорозите, преминаха на отсрещния бряг на реката и бяха се събрали при една скала. Носорозите се запътиха натам, гонени от другите кучета. Щом видяха конете, те ги подгониха. За щастие тясната долина даде възможност на ловците да си послужат с пушките. Вилхелм и Хендрик сполучиха да спрат най-напред двата възрастни носорога, а после рожбата им.

Тогава стана нещо, което отначало изплаши ловците, но после ги накара да се смеят много.

Рядко се случва засегнатият от куршум носорог да падне настрани, на хълбок. Също като бивола, той обикновено пада напред и запазва това си положение. Точно по този начин паднаха двата мухохо.

Според обичая на бушмените — да възседнат животното и да забият ножа си в тялото му, за да определят дебелината на сланината му, а значи и неговата ценност — Фацетане скочи на гърба на грамадното четирикрако и с тържествуващ вик заби в него ножа си. Но в този миг носорогът, поради силната болка, която изпита, се изправи на крака и бързо побягна напред.

Тържественият вик беше заменен с викове на безпокойство и страх. Фацетане не се решаваше да скочи от гърба на животното от страх да не бъде прободен от страшния му рог и здраво се държеше за дръжката на ножа, като за единствена опора.

Кой знае как щеше да свърши това, ако носорогът имаше още сили. Но тичането му постепенно ставаше по-бавно, а след малко той коленичи и повече не се вдигна.

Бушменът, който излетя при падането на няколко метра напред, хукна да бяга без да се оглежда към колата, където то посрещнаха с буен смях.

След малко воловете бяха открити и заведени обратно в лагера. Вилхелм одра на място младия мухохо и той послужи за вечеря на ловците.

XLVIIIЯн и курхааните

Следващият престой на ловците беше в една чудесна долина, приличаща на онази, в която бяха срещнали лъвовете, но много по-широка и цялата покрита с цветя. От всички страни беше защитена от вятъра с високи планини. През средата й течеше буйно поточе. По неговите брегове имаше извънредно богата растителност — плачещи върби и акации, а също и други цъфтящи дървета. Много пъстри птици и рояци пчели прелитаха от дърво на дърво и от цвят на цвят.

Ловците стигнаха до това чудесно кътче още по светло и се приготвиха за нощувка по-рано от друг път. Направиха лагер до водата и легнаха да си починат под олеандрите. Унасяни от пеенето на птиците, от бръмченето на пчелите и тихото бълбукане на потока, някои от тях скоро заспаха.

Клаас и Ян, изморени повече от другите, видяха близо до колата две птици, които много ги заинтересуваха. Ян, който гореше от нетърпение да се прояви като ловец и да достигне Клаас, който беше повалил антилопата в планината, не спираше да мисли какво необикновено нещо да извърши. Може би сега му се падаше удобен случай за това? И щом видя птиците, които му бяха познати, той реши да покаже на Клаас как се ловят те.

Какви бяха тези птици? Не по-големи от домашна кокошка, но много красиви, те бяха известни в Южна Африка с името курхаани и принадлежаха към порода, междинна между дроплата и глухаря; месото им е много вкусно.

Ян направи нещо като примка от конски косми и като я закрепи на камшика си, възседна своето конче и препусна надалеч от лагера. Клаас учудено следеше приготовленията му.

Като наближи на стотина метра до курхааните, Ян накара коня си да обикаля в кръг около птиците. Като стесняваше постепенно кръговете, ездачът не сваляше очи от птиците, които следяха спокойно неговото обикаляне. Най-после Ян се доближи достатъчно, за да може да използва дръжката на камшика си и ловко метна примката върху една птица. После тържествено завлече жертвата си в лагера.

XLIXВилхелм и боата

Вилхелм се събуди преди другите, два часа преди залез слънце, и забеляза надалеч един червенеещ се предмет. Той подсвирна на кучето, взе пушката и се запъти към този предмет, който му приличаше на животно.

Наблизо до този предмет, в самия край на долината, имаше горичка и ловецът тръгна към нея с намерение да се примъкне незабелязано до животното и да го застреля.

Когато наближи, Вилхелм успя да разгледа животното: беше малка антилопа, мургава, с тъмна глава и муцуна, и с бял корем. Направи му впечатление странното й поведение. Тя изглеждаше неспокойна. Застанала срещу няколко олеандрови храста, антилопата се мяташе отляво надясно, пак заставаше точно срещу храста, без да сваля поглед от една определена точка.

Ясно беше, че това, което й действаше толкова особено, се намира в храстите. Там Вилхелм забеляза неподвижна, лъскава маса и след като я разгледа внимателно, откри, че това е грамадна змия.

Дебела колкото човешко бедро, тя се беше навила на спирала и опашката обвиваше стъблото на дървото. Туземците я наричат каменна боа, заради местата, където тя се среща.

Всички змии от тази порода изчакват плячката неподвижно, улавят я със зъби, увиват се около нея и я удушват, след това я поглъщат цяла, колкото и голяма да е.

Змията изведнъж вдигна главата си и се изправи на около половин метър над земята. Въпреки страшния й вид, разтворената уста, раздвоения изплезен език и искрящите очи, антилопата сякаш не чувстваше никакъв страх и се приближаваше към разтворената паст. Когато вече беше на няколко метра от мястото, където се полюляваше змията, влечугото бързо протегна глава напред, захапа антилопата със зъби и я притегли към дървото. След още една секунда тъмното тяло на антилопата изчезна между петнистите пръстени на змията и се превърна в безформена маса.

LДвубоят на Вилхелм с боата

Един приятел на Вилхелм, млад лекар и любител-зоолог, горещо беше го помолил, ако му се удаде удобен случай, да му донесе една боа от тази твърде рядка порода. Но всички старания на Вилхелм да изпълни молбата на приятеля си досега оставаха напразни. И не е за учудване, че щом сега беше срещнал случайно такова страшилище, дълго шест метра и повече от тридесет сантиметра дебело, той изцяло се отдаде на желанието да се сдобие с кожата му на всяка цена. Вилхелм стреля по змията, но тя се разви, отхвърли безформената маса, която се канеше да погълне, и запълзя толкова бързо, сякаш изобщо не беше ранена. Щом забеляза, че змията се насочва към скалите, където можеше да се скрие и да му избяга, ловецът, без да губи време за пълнене на пушката си, бързо тръгна след нея и след малко настигна опашката й. Змията не обръщаше никакво внимание на тежките удари от приклада и продължаваше да пълзи напред, като половината й тяло вече беше скрито в една пукнатина на скалата. Като видя, че влечугото ще му избяга, младежът реши със собствените си ръце да му попречи да се скрие в дупката. Той захвърли пушката настрана, с двете си ръце хвана опашката и я задърпа с всички сили. Но успя да издърпа змията навън само отчасти.

Започна отчаяна борба. Вилхелм не можеше едновременно да държи змията и да й нанася удари, за да я накара да изпълзи обратно. Изведнъж му хрумна великолепна мисъл — да завърже опашката на змията за дърво и по този начин да освободи ръцете си, а после с удари да я накара да изпълзи от пукнатината. Той изпълни веднага намерението си с помощта на едно въже, което намери в джоба си; откърши здрав клон и с него започна да удря змията. След третия удар тя изпълзя, и то толкова бързо, че ловецът не успя да се отдръпне. Змията веднага се уви около него. Пред самото му лице застана страшната разтворена уста, изплезения, раздвоен език и злите втренчени очи…

Положението беше ужасно! Вилхелм не загуби самообладание и с цялата сила на отчаянието си стисна с две ръце змията за гърлото. Вързана с опашката за дървото и стисната за гърлото, змията не можеше да се бори свободно и да използва всичката си грамадна сила. Все пак, изходът на борбата трудно можеше да бъде в полза на ловеца, чиито сили не бяха достатъчни да я удушат.

За щастие, Вилхелм си спомни, че има ловджийски нож, окачен на кръста му. Трябваше да поотслаби за момент усилията си да стиска гърлото на змията и тя веднага се възползва от това, като обви още по-здраво жертвата си. Скватерът все пак успя да измъкне ножа си и с няколко силни удара довърши страшния противник.

Вилхелм беше спасен и имаше пълно право да се гордее с такава победа!

LIМедарят

Всички единодушно признаха, че борбата на Вилхелм с чудовищната змия надминава по героизъм всички други приключения, които бяха преживели до сега. Двубоят със змията стана тема на дълги разговори. Всички ловци, с изключение на Аренд, можеха да се похвалят с някаква случка, на която те бяха главни герои. А Аренд, освен че нямаше с какво да се гордее, но си спомняше със срам как веднъж попадна с коня си в капан, предназначен за слонове. Макар че той не беше толкова страстен ловец като приятелите си, все пак беше също толкова смел и пъргав като тях. Само че не беше имал удобен случай да прояви храбростта и досетливостта си.

Наскоро на Аренд му се падна да вземе участие в една случка, с която завърши пътешествието на ловците.

След цъфтящата долина бяха навлезли в друга, с повече кактуси. Вниманието им беше привлечено от една интересна птица. Съвсем обикновена наглед, голяма колкото врабче, тя прелиташе от клон на клон. Наричаше се медар, защото водеше всеки човек, който срещне, до мястото, където има пчелни кошери. Тя щеше да се възползва от остатъците след поражението на кошера. Природата я беше надарила с плътна и дебела кожа, която я предпазваше от пчелното ужилване. Понеже ловците бяха привършили запасите си от захар, много се зарадваха на възможността да се снабдят с мед за кафето.

Всички тръгнаха след птицата, която прехвръкваше от клон на клон с особен писък. Най-после тя кацна на едно дърво, сякаш посочваше края на пътя. На това дърво се намираше пчелният кошер.

Като отсякоха дървото и опушиха пчелите, ловците взеха медените пити и оставиха малка част на птицата-медар за благодарност. Тази вечер всички ядоха мед до пресищане.

LIIЗаключение

Но за тях щеше да бъде много по-добре, ако не бяха намерили меда.

Един час след вечеря им стана много горещо и задушно. Медът, събран от пчелите, беше отровен. За щастие, в походната аптека на Ханс намериха нужните лекарства и си помогнаха.

Но бяха страшно отслабнали и се принудиха да останат на едно място за няколко дни.

Това неочаквано премеждие ги накара да прекратят похода си и да потеглят назад.

Аренд и Хендрик бяха много доволни, защото вече им беше домъчняло за Гертруда и Вилхелмина. Клаас и Ян вече предвкусваха вкусните домашни ястия, а ботаникът желаеше час по-скоро да пристъпи към съставяне на новата си колекция.

Само Вилхелм беше недоволен. Той съжаляваше, че не успя да осъществи заветното си желание: да стигне до местата на огромните четирикраки, отвъд границата, по бреговете на Лимпопо. Утешаваше се само с мисълта, че скоро ще бъде замислена друга експедиция в тази посока.

След известно време пристигнаха в Грааф-Райнет здрави и невредими. Трябва ли да описваме с каква радост бяха посрещнати в бащиния си дом, колко мили и внимателни бяха Вилхелмина и Гертруда, и какъв тържествен обяд беше приготвен в тяхна чест?