Случка на улица „Балканска“

Кръстовището на „Балканска“ и „Народни фронт“

След като при хотел „Прага“ пресече кръстовището с широката улица „Народни фронт“, господин Божидар Гостиляц продължи по сега вече не толкова стръмната „Балканска“. Толкова минувачи се разминават, едни пристигат от столицата, а други се връщат. Може би затова — за да им бъдат подръка, в случай че им потрябват — има толкова ателиета за изработка на чанти. Няма да е лошо и той да си поръча една за такъв случай, помисли си, сричайки:

— Вл. Жигич Т. Милан…

Както обикновено пазачът на паркинга, издигнат зад олющените гърбове на двете жилищни кооперации, измери Гостиляц със заканителен поглед. Миналата година, докато си почиваше между колите, встрани от човешкия поток и наблюдаваше как весело се ветрее простряното сиромашко пране и цветните главички на висящите мушкати във вътрешния двор на сградите, голобрадият пазач го заплаши:

— Намерил си къде да стоиш! Не виждаш ли, че няма място дори за колите? Да не съм те видял повече от тази страна на бариерата!

През не особено чистата витрина на „Оптика“ трудно можеше да се разгледа нещо. Голямото неоново пано „Педикюр — Маникюр — Солариум“ светеше и посред бял ден. „Ноктопластика“ се перчеше точно зад него. Съседната фирма „Боядисване и чистене на кожи“ също можеше напълно да се отнесе към хората — добави наум Божидар Гостиляц. „Restoran Luxor“ — имаше печатен надпис отсреща, а под него с обикновени букви беше дописано „Фурна“. На вратата на магазина за струни на музикални инструменти „Симфония“ имаше кратко съобщение: „Нямаме струни за музикални инструменти“. В двете зали на кино „14 октомври“ се представяше филм със същото заглавие с продължения, от афишите не можеше да се разбере коя е първата и коя втората част. А после се нижеха вечно заключената градина на ресторант „Москва“, пастрочето „Бюфет Малката Москва“ и най-сетне стройният хълбок на изискания хотел „Москва“, където някога ходеше на чай с кехлибарен ром заради благосклонните кимвания на дамите и за да слуша забавна музика.

Колко мъчителни завръщания по наклонената „Балканска“ е имало по-рано, старият Божидар Гостиляц не можеше да си спомни. Остана му само чувството, че никога не можеше да си даде сметка кое е по-лошо: дали душевната потиснатост от бремето на неразбирането или физическата болка от отеклите вени, които с всяка измината крачка се сплитаха във все по-трудно разплитаемо кълбо. Следваше глуха самота и кошмарна нощ в мъничката квартира над шумното „Теразие“, ослепителните светлини на рекламите надничаха в стаята и се рояха навсякъде: от стъклото в овална рамка, всъщност снимка на покойната му съпруга, от стъклото в четвъртита рамка, всъщност Указ за повишение по предложение на министъра на строителството от помощник-инженер геодезист I класа в инженер геодезист IV класа, през разваления екран на телевизора, който наистина имаше звук, въпреки че по никакъв начин не можеше да се намали напуканата мурано-фигурка на балерина на бюфета, чашите и кръглото стъкълце на ръчния часовник върху нощното шкафче, лампиона с форма и цвят на ягода, обърнатите наопаки празни буркани върху шкафа, кристалните фруктиери с два-три изсъхнали ореха, останали от някоя отдавна отминала Коледа до огледалото и срещуположното огледало в огледалото, и огледало в огледалото на огледалата и огледалата в огледалата… Множаха се едно след друго Първа сръбска пивница, Казино, McDonald’s, Войводжанска банка, Осигурителен институт… А със зазоряването, което едва-едва се долавяше по отблясъците от куполите на църквата „Свети Марко“, се зараждаше и нова надежда, че чиновникът на Централна гара, отделен с дебела преграда, най-после ще му каже: „До Белград ли? Един? Да, заповядайте. Тръгването е еди-кога си. От еди-кой си коловоз. Приятно… Приятно пътуване ви желая, господине.“

Но сега това не е важно. Най-после всичко се уреди.

Хартийката беше в здравия джоб на вехтия шлифер. Не я изпускаше. По-точно казано: държеше се за нея. И все пак дали някой щеше да му повярва? Няма значение, едва ли има на кого да се похвали. Все пак на всяка цена трябва да каже на съседите. Филика, тази любопитна кльощава съседка, която съществуваше от трохите на клюките, от остатъците от всякакви, дори незначителни събития, научи още миналото лято за неговите опити. Не можеше да мине по стълбището, без тя пъргаво да отвори вратата и да надникне.

— Да не би да ни напускате, съседе Божо? — питаше и се наслаждаваше на неговото смущение. — Казвам им аз на всички: съседът Гостиляц няма да си тръгне, без да се сбогува с нас… — взираше се да открие поне някаква промяна на лицето му, тъй като той упорито мълчеше.

Сега непременно трябва да й се обади. Заради другите…

— Ами аз заминавам и дойдох да си взема довиждане — повтори полугласно Божидар Гостиляц думите, които смяташе да каже на Филика.

Тя ще има грижата да разгласи заминаването му. Още преди залез слънце всички чак във Врачар, Звездара или във Вождовац ще знаят, че господин Гостиляц е заминал за известно време в Белград.

— Заминал? Как?

— С влак.

— Кога?

— Точно в дванайсет и трийсет и четири.

— А знаете ли дали ще остане там по-дълго, или ще се върне скоро?

— Това не мога да ви кажа със сигурност.

— Но все пак известно време ще отсъства, така ли?

— Ами да… Ако искате нещо да му предам, с удоволствие ще го сторя… Разбира се, можете да проверявате… Ако е толкова спешно, може да ви се обади и оттам, от Белград, с телеграма…