Сляпа страст

Четиринадесета глава

Силен звън я накара да излезе от банята. Настойчивият звук проникна през шума на водата и Хелън ядосано се отправи към вратата. Предполагаше, че е баща й, който сигурно е решил да доведе Алекса. Грабна хавлията и се загърна. Косата й бе мокра и струйки вода се стичаха по врата й. Едва когато прекоси всекидневната, осъзна, че не е баща й. Той не можеше да знае, че тя вече си е вкъщи. Сигурно бе търговец, който звъни на всички подред.

— Кой е? — попита остро, като вдигна домофона.

— Хелън?

Този глас я накара да изпусне слушалката. В един миг си помисли, че халюцинира. Нямаше начин да е тук, в Англия и да стои пред вратата. Освен това не знаеше къде живее.

— Хелън! — повтори Рийд и страховете й се потвърдиха. — Може ли да вляза? Искам да говоря с теб.

Да, наистина беше той. Защо бе дошъл? Сигурно бе открил истината за Алекса!

— Хелън, за Бога, ще отговориш ли?

Гласът му вече звучеше сърдито. И ядосано. Но ако не му отговореше, можеше да го заблуди, че не е вкъщи.

Остави тихо слушалката и се отдалечи. Вратата долу бе заключена. По това време в сградата едва ли имаше други хора. Звънецът зазвъня отново. Още по-силно. И отново и отново, докато тя затисна уши. Накрая замлъкна.

Хелън мина през хола и спалнята и влезе в банята. Стаите бяха така разположени, че водеха една в друга. Взе хавлия и уви косата си, сетне облече халата. Върна се в коридора. Домофонът мълчеше, но трябваше да разбере дали Рийд е все още навън. Единственият начин бе да надникне през прозореца на коридора, който гледаше към улицата. Не беше много умно, но нямаше как.

Остави вратата отворена и излезе в коридора. Подът бе студен под босите й крака, но тя не го усещаше. Почти стигна до прозореца, когато някой се изкашля зад гърба й.

— Рийд! — извика и притисна ръка към устните си.

Той приближи. Хелън затаи дъх. Трябваше да се облече. Макар че едва ли можеше да избяга, дори и облечена.

Беше отслабнал. И изглеждаше изморен.

— Само ми кажи какво мислиш, че правиш? — попита Рийд. — Защо не ми отваряш? Знаеш, че съм аз.

— Не искам да говоря с теб — отвърна тя и гневът я накара да се успокои. — Ако търсиш Джон, не съм го виждала от…

— Не търся Джон — каза той и погледна отворената врата. — Може ли да вляза? Не съм спал повече от трийсет и шест часа и бих пил една бира, ако ти се намира.

— Не — машинално отговори Хелън. Не искаше да остава с него насаме. Не знаеше какво може да се случи, ако влезе. Трябваше да мисли за Алекса. Алекса…

— Защо си дошъл? — попита импулсивно. Трябваше да узнае дали се е досетил, дали е открил истината. Нямаше да си намери място, докато не разбере. Щом не търсеше Джон, то каква бе причината?

Рийд въздъхна и се подпря на стената.

— Това ли е прочутото ви британско гостоприемство? — Очите му потъмняха. — По дяволите! Ти как мислиш, защо съм дошъл? Да те видя. За какво друго? Да разбера има ли някакъв шанс да започнем отначало.

— Какво? — зяпна от изненада Хелън.

Мозъкът й напразно се мъчеше да възприеме чутото. Защо му е да започват отначало, ако знае за Алекса? Паниката я направи непредпазлива. Обичаше го. Господи, обичаше го! Но трябваше да мисли за детето. Не можеше да живее със знанието, че я използва, за да стигне до дъщеря си.

Мина бързо покрай него и се опита да затвори вратата. Но той й попречи.

— В името на Бога! Полудя ли? Или пък аз съм луд? Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш!

О, Господи! Как да се бори с него! Без значение защо бе дошъл, тя вече нямаше желание да го изгони. Той дълго я гледа, после се обърна и освободи вратата.

— Значи искаш да си отида. Какво ли си въобразявах? — Каза го сякаш на себе си и като сви рамене, отстъпи назад.

— Не…

Странният звук, който издаде, бе изненада и за нея самата. Не биваше да му позволява да си отиде! Няма значение колко глупаво е решението й, не можеше да го пусне да си отиде.

Той обаче тръгна, сякаш не беше я чул. Хелън се втурна след него. Импулсивно постави ръце на раменете му. Притисна се и долепи устни към гърба му. Уханието на кожата му през тънката материя на ризата я замая. Почувства моменталната му реакция и придобила увереност, плъзна ръце около кръста му. Той издаде дрезгав звук и се обърна.

— Господи! Хелън!

Бутна вратата с една ръка и с другата обгърна младата жена. Потърси устните й и пламенно я целуна.

И преди се бяха целували, но сега бе различно. Сякаш цял живот бе очаквала този миг. Миналото бе мъртво, беше останало далеч назад, а бъдещето бе така несигурно. Но сега той беше тук. И ако трябваше да плаща за това по-късно, така да бъде.

Мъжът обхвана лицето й и целувката му изтри всичките й съмнения. Хелън се прислони към него, защото коленете й трепереха. Без да знае как, измъкна ризата от панталоните му и ръцете й се плъзнаха по гладката кожа. Неговите слязоха под хавлията й и когато я смъкна от раменете й, изведнъж я обзе колебание.

— Недей — прошепна Рийд, при нейното инстинктивно движение да се загърне. — Почакай. Аз го искам. Мислих много през последните седмици.

— Аз… ние… не бива. — Но той не я слушаше. Ръцете му нежно обхванаха гърдите й и когато пръстите му погалиха зърната й, тя се остави на ласките му.

— О, любов моя! — Сърцето й спря при тези думи. — Докосни ме! — Хвана ръцете й и ги насочи. Беше възбуден.

Но тя се колебаеше. Всичко бе така неочаквано!

— Да заключим вратата. Някой може да дойде.

— А, да — съгласи се Рийд. Очите му бяха потъмнели от желание. Разкопча ризата си, хвърли я на пода до халата и якето. Пристъпи, вдигна младата жена на ръце и прекоси всекидневната.

— Желая те! — Тя знаеше, че е така. И тя го желаеше… Но как да му каже, че след него не бе имало никой друг в живота й! Че след всичките тези години, все още бе толкова неопитна, колкото в онази първа нощ?

Той лесно намери спалнята. Когато видя двете единични легла, устните му се свиха и Хелън с ужас си помисли какво ли си въобразява. Не биваше да допуска това да се случи. Ако се любеха тук, никога повече нямаше да спи спокойно. Щеше винаги да мисли за него. Но беше късно. Той нежно я повали на леглото, като безпогрешно избра нейното. И тя разбра, че е загубена. Нямаше сили да се съпротивлява. Тялото му бе така близо и толкова желано, толкова познато…

Не можеше да отдели ръце от него. Устните му се откъснаха от нейните и намериха гърдите й. Поеха зърната й. Езикът му си играеше с тях и Хелън усети как тялото й тръпне. Заби нокти в раменете му, неспособна да устои на невероятното удоволствие, което изпитваше. Ласките му я подлудяваха. Тялото й гореше от желание.

— Хелън… Опитвам се да бъда спокоен, да не бързам, но ти не ми помагаш много. Не прави така, защото ще изгубя контрол.

Тя го погледна. Харесваше й мисълта да го извади от равновесие. Плъзна пръсти по лицето му и докосна устните.

— Може би… искам точно това — прошепна, като ги разтвори, а той захапа пръста й. — Дори мисля, че го искам много силно.

— О, Господи! — простена Рийд и неспособен да се владее, проникна в нея. Усети съпротивление и изведнъж проумя, че всъщност години наред никой не беше се докосвал до нея. Но беше късно да задава въпроси. Топлата й щедра плът копнееше за него, а той бе стигнал точката, откъдето връщане нямаше.

Няколко минути по-късно Хелън отвори очи. Беше потънала в удоволствието, отмаляла и неспособна да възприеме околния свят. Не искаше да слиза на земята. И най-малко искаше да мисли за причините, които бяха довели Рийд. Нито да размишлява за бъдещето, основано на грешки от миналото. Искаше да живее с настоящето. Искаше да продължи мига до безкрайност. Да си мисли, че Рийд я обича без всякакви задръжки.

Но той явно не мислеше така. Беше се подпрял на лакът и я наблюдаваше. А лицето му изразяваше изненада и учудване. Тя предположи какво ще последва и затвори очи, за да избегне настойчивите въпроси.

— Съжалявам — продума накрая Рийд. — Мислех… Трудно ми беше да повярвам, когато ми каза, че е имало само още един друг мъж в живота ти. Но сега вярвам. — Наведе глава и докосна нослето й е устни. — Било е много отдавна, нали?

— Друг мъж ли? — повтори Хелън. За какъв друг мъж говори? Едва ли мисли за Джон.

— Ами, дъщеря ти, Алекса, нали така се казва? Та нейният баща… Не искам да те обиждам, но когато човек обича някого, невинаги казва най-любезните неща.

— Ти… ме обичаш?

Гърлото й бе пресъхнало, имаше проблеми и с дишането. Това не беше вярно! Казваше го само за да се докопа до Алекса! Той не я обичаше!

— Да, обичам те — повтори Рийд. — Не ти ли го казах вече? Не? Ти си виновна. Доколкото си спомням, не ме посрещна с отворени обятия — усмихна се закачливо.

Трябваше да стане. Да се отдалечи от него. Не можеше да мисли трезво, когато телата им бяха тъй чувствено преплетени. Сега беше в състояние да обещае всичко. Затова сложи ръце на раменете му и се опита да стане. Но леглото бе тясно и тя тупна на земята. Хавлията й бе наблизо, грабна я и се зави.

— Удари ли се? — скочи и той. В гласа му се долавяше загриженост и тя си помисли, че е много добър актьор. Би заблудил всеки, че е искрен.

— Трябва да поговорим. Как разбра? Джон… досеща ли се за истината?

— Не разбирам за какво говориш — намръщи се Рийд. — Но аз казах всичко на Джон. Той ми даде адреса ти.

Тя се зави още по-плътно в хавлията.

— Защо си му казал?

— Защото трябваше да знам какво има между вас. Когато си тръгнахте, се чудех какво да мисля. Исках да те видя отново. Никога не съм изпитвал подобни чувства към никоя друга жена, дори към Даяна. Трябваха ми три седмици да стигна дотук. Вече съм малко стар, за да поемам рискове и авантюри. Нито да преглътна отказ.

— Това не е… отказ.

— Не е ли? Така изглежда. Знаеш ли, за миг… — погледна към леглото — за миг си помислих, че съм ти скъп. Колко съм се заблуждавал! Действително смятах, че Джон е единствената пречка.

— Джон?

— Да. Само той можеше да застане между нас. Но когато говорих с него… когато му разказах какво се е случило преди десет години, стана нещо странно. Той се държа много мило. Сякаш разбра.

— Ти си му казал всичко? — изтръпна Хелън.

— Не се тревожи. Той ме увери, че няма да се виждате повече. Но бе изненадан. Всъщност е съвсем естествено. Не се случва всеки ден баща ти да се влюби в жена, която е два пъти по-млада от него.

— Не съм два пъти по-млада от теб.

— Е, така ми се струва. Бих желал преди малко да беше ме оставила да си отида.

— Да те пусна да си идеш? Трябваше ли?

— Трябваше. Не съм мазохист. Наистина ли мислиш, че бих се самоизмъчвал по този начин?

Хелън премига недоумяващо.

— Но какво ще стане с Алекса?

— Какво общо има тук Алекса? Знам, че е твоя дъщеря и съм сигурен, че заема първо място в живота ти. Мога да живея с това. Моля те, не ми казвай, че е свързано с нея. Не очаквам да избираш между двама ни!

— Ти не знаеш! — изтръпна Хелън.

— Какво? — Той вдигна рамене и Хелън осъзна без всякакво съмнение, че действително не знае нищо. Не знае, че Алекса е негова дъщеря. Не е дошъл да си я вземе. Но ако е така, то значи наистина я обича…

Тя се задъха. Трябва да му каже. Как? Как ще го приеме? Как ще й прости, че е мълчала толкова години? О, беше лесно да се извини, че не е знаела къде да го намери. Но тя не беше се и опитала.

Рийд обуваше чорапите си, явно пропуснал въпроса й покрай ушите. Не беше разбрал за какво става дума.

— Не си отивай — облиза пресъхналите си устни Хелън и пристъпи към него. Той вдигна глава и я погледна, а тя добави нежно: — Обичам те. Само исках да бъда сигурна за нещо. Това е. Ще ми простиш ли?

Болката и нерешителността изчезнаха от лицето му.

— Наистина ли? Господи, Хелън, никога не прави повече така! — Той скочи и се взря в очите й, сякаш все още не вярваше на това, което е чул. — Никога вече няма да позволя да си отидеш.

Устните й се подчиниха на неговите, разтвориха се като цвете под слънчеви лъчи, и когато смъкна халата й, тя не се възпротиви. Последните минути бяха непоносими. Искаше да ги забрави. Да ги изтрие от паметта си.

Звукът на ключ във вратата й подейства като студен душ. Когато се прибра, беше рано, а откакто Рийд бе дошъл, загуби представа за времето. Сега той я държеше в обятията си съвсем гола и тя осъзна, че е късно. Много късно, за да направи нещо, с което да обясни положението. Майка й едва ли щеше да повярва, че нищо не се е случило. Но това бе най-малкото зло. Много повече я притесняваше какво щеше да си помисли Алекса. Как щеше да посрещне баща си!

— Майка ми — обясни Хелън. — Води Алекса. — Огледа се и видя разхвърляните дрехи. По дяволите!

Нахлузи роклята през глава, като се надяваше никой да не забележи, че отдолу е гола.

Рийд се намръщи, но се наведе и взе обувките си. А Хелън му се усмихна и се запъти към всекидневната. Най-добрата защита е нападението, каза си, като влезе в стаята, където стояха дъщеря й и майка й. Какво пък, ще продължи да бъде актриса. Откакто срещна Рийд, непрекъснато играеше.

— Чие е това? — попита Алекса, като вдигна учудено черното кожено яке на Рийд. — На Джон ли? Той да не би да е тук? Нали каза, че няма да го видим повече?

— Не. Аз… — Хелън бе изненадана повече от изражението на майка си, отколкото от въпросите на дъщеря си, тъй като госпожа Колдуел държеше в едната си ръка халата й, а в другата — ризата на Рийд. Нямаше начин да я заблуди. Явно бе, че не се съмнява какво става тук.

— Трябваше да ни предупредиш, че имаш гост — рече, като остави дрехите на стола. — Надявам се да не сме попречили много.

— Не, разбира се.

Хелън се наведе да целуне Алекса и в същия миг Рийд влезе в стаята. Беше облякъл един от нейните по-големи пуловери. Косата му бе разрошена и нямаше никакво съмнение какво са правили.

Изведнъж Алекса направи крачка напред.

— Знам кой си — обяви невъзмутимо тя. — Бащата на Джон, нали? Много си приличате.

Хелън усети, че сърцето й пропада някъде. Не беше й идвало наум, но бе самата истина. Джон наистина приличаше на баща си. Както и самата Алекса.

— Господи!

Не чу какво каза Рийд, но осъзна, че дъщеря й, без да ще, разкри цялата истина. Беше късно за обяснения. Алекса разкри бащинството му и сега всички стояха като статуи сред пълна тишина. Детето проговори отново.

— Какво има? — Никой не й отговори, тя се намуси и очите й се напълниха със сълзи. — Но какво става? — Хвана майка си за ръка, а сетне и баба си. — Защо гледате така? Не съм направила нищо лошо. Той наистина прилича на Джон. Защо сте толкова сърдити?

— Не на теб, миличко — отговори Рийд, прекоси разстоянието помежду им и клекна пред нея. — Майка ти и баба ти са объркани, защото аз съм тук. Но веднага си отивам.

Алекса все още го гледаше разплакана, а Хелън почувства, че и нейните очи се пълнят със сълзи.

— Не трябва да си тръгваш — рече бързо тя, но мъжът я погледна хладно и обвинително.

— О, напротив! — каза рязко, взе ризата и якето си и се отправи към вратата. — Довиждане, Алекса — каза с горчива усмивка, кимна на госпожа Колдуел и излезе от апартамента.