Смърт край Змийската река

11.

Рийс се затича нагоре към апартамента си през следващата почивка. Взе ключа, който Мак бе оставил на Джоуни, и доволно отключи новото си солидно резе.

Рязкото изщракване я зарадва. Изпробва механизма няколко пъти и въздъхна облекчено.

Напомни си, че трябваше да бърза. Да приготви маринатата и да сложи месото в нея, да изтича обратно долу и да довърши смяната си.

На плота в малката кухничка намери бележка от Мак, написана с грижливия му, спретнат почерк, пъхната под новата тава, която бе включила в списъка си.

Какъв сладур, помисли си Рийс, като се зачуди как някоя тарикатка не го е хванала досега.

Извади нужните продукти от хладилника, после отвори шкафчето под плота, където държеше голямата купа.

Но тя не беше там. Никоя от купите й не беше там! На тяхно място стояха туристическите й обувки и раницата й.

Рийс бавно се отпусна на колене.

Не ги беше оставила там. Не беше! Винаги прибираше обувките и раницата в малкия килер. Предпазливо, сякаш обезвредяваше бомба, тя ги извади и се вторачи в тях. Дръпна ципа на раницата и видя резервното шише вода, компаса, ножчето, крема против слънце. Всичко си беше на мястото.

С разтреперани ръце отнесе нещата си до килера. Купите бяха подредени на рафта над закачалките.

Това не означава нищо, каза си тя. Просто съм проявила разсеяност. Всеки може да допусне подобна тъпа грешка. Абсолютно всеки.

Остави обувките на пода и закачи раницата на малката кукичка. И си припомни как бе направила точно същото, когато се върна от реката с Броуди. Още преди да вземе аспирина и да напълни ваната, си събу обувките и ги остави заедно с раницата в килера.

Беше готова да се закълне, че го бе направила.

Ами купите? Защо изобщо да ги прибира в килера?

Но очевидно го беше направила. Както бе маркирала и картата. След което бе забравила напълно. Губят ми се моменти, помисли си тя, като облегна глава на вратата на килера. Не искаше да повярва, че отново забравяше така, както по време на тежката нервна криза. Но пък купите бяха в килера, нали?

Мак Дръбър надали ги бе сложил там, за да се пошегува с нея. Значи оставаше само тя.

Това е стрес, опита да се успокои тя. Травмата от убийството я бе потиснала и ето че бе оставила нещата си на погрешно място. Но нямаше проблем, след като осъзнаваше какво е направила.

Отнесе купите в кухнята, сложи голямата на плота и прибра останалите в шкафа.

Отказа да мисли повече за случилото се и се зае да приготвя маринатата.

След като смяната й свърши, отново отключи вратата на апартамента си. Този път провери всичко вътре. Шкафове, килер, скрин.

Всичко си беше на мястото. Реши да забрави за малкия инцидент и изми новата тава, доставена от Мак. После се залови с любимата си дейност.

От дълго време не бе приготвяла сериозна интимна вечеря. Стори й се, че открива любовта за първи път.

Докато зеленчуците се задушаваха в сока от печеното, Рийс отвори бутилка „Каберне“ и го остави да подиша. Вероятно бе глупаво да купува салфетки от плат в ярки цветове с щампи на цветя, помисли си тя, докато подреждаше приборите, но пък не можеше да се насили да използва хартиени салфетки, когато бе поканила гост на вечеря.

Те изглеждаха толкова красиво и празнично върху семплите бели чинии. Свещите бяха не само елегантни, но и практични. Токът можеше да спре, а батерията на фенера й да се изтощи. Пък и малките свещници от синьо стъкло не бяха скъпи.

Беше решила да остане в града за повечко време, нали? Нямаше да й навреди да си купи някои неща, за да направи апартамента по-привлекателен. Все пак не възнамеряваше да се разори с купуване на килими, завеси и картини.

От друга страна, един ярък пъстър килим щеше да изглежда великолепно върху старото очукано дюшеме. Можеше да го продаде, когато реши да напусне града. Е, щеше да помисли по въпроса.

Рийс се улови, че си тананика весело, докато; приготвяше пълнежа за гъбите. Това бе сериозно доказателство, че е добре. Нямаше за какво да се тревожи.

Преди винаги бе слушала музика, докато работеше в кухнята — рок, опера, блус — каквото подхождаше на настроението й и на случая.

Може би не бе зле да си купи малка уредба. Ей така, за компания. Хвърли бърз поглед към новото стоманено резе, което блестеше на фона на избелялата врата. Тук беше в безопасност. Защо тогава да не си създаде удобства и да живее щастливо?

Щеше да си прави екскурзии из планината. Можеше да си наеме лодка, с която да излезе на езерото. Дали бе трудно да гребеш? Е, щеше да разбере.

Така ще направи още една стъпка към връщането в нормалния свят.

А сега имаше среща, нали? Напълно нормално. Десетминутното закъснение на Броуди също бе нормално.

Освен ако бе решил да не дойде. Може да се бе замислил върху случилото се между тях и да бе решил да се оттегли, преди нещата да се усложнят. Защо хубав мъж като него би се забъркал със съсипана емоционално жена? Жена, която проверява вратата по три пъти и все пак успява да я остави отключена. Която не можеше да си спомни, че е надраскала картата си с червен маркер. И прибираше туристическите си обувки в кухненско шкафче.

Сигурно съм станала сомнамбул, помисли си Рийс и въздъхна тежко. Все повече се скапвам. Навярно скоро ще започна да се разхождам гола из улиците.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Усети уханието на гъбите, чушките, лука и печеното месо.

Не само бе в безопасност и сравнително нормална, но и твореше. Тази вечер не трябваше да се тревожи за нищо друго, освен за приготвянето на вкусна вечеря. Дори и да й се наложеше да я изяде сама. В мига, когато си го помисли, чу стъпки по стълбите.

Първоначалната паника премина бързо. Бе спокойна, когато чу почукването. Избърса ръцете си в малката кърпа, закачена на колана й, и отиде да отключи вратата.

Спокойна съм, но не съм малоумна, помисли си тя и попита предпазливо:

— Броуди?

— Да не очакваш някого друг? Какво има за вечеря?

Рийс се усмихна и отключи.

— Котлети от сьомга и задушени аспержи.

Той присви очи и влезе в апартамента. После вдъхна уханията и се ухили доволно.

— Месо. Ура! А това май можеш да го прибереш за някой друг път — добави, като й подаде бутилка вино.

Рийс забеляза, че беше „Пино Гриджио“. Осъзна, че Броуди обръщаше внимание на думите й, макар да се правеше на ударен.

— Благодаря. Отворих бутилка „Каберне“. Надявам се, нямаш нищо против.

— Няма да откажа — ухили се гостът й, като свали якето и го метна на стола. — Ново резе?

Да, наистина забелязва всичко, помисли си Рийс.

— Да, Дръбър ми го монтира. Вероятно прекалих малко, но ще спя по-спокойно.

— И телевизор. Напредваш.

— Реших да се порадвам на технологията.

Рийс му наля чаша вино, завъртя се, извади печеното от фурната и го остави отгоре на печката.

— Охо, точно каквото майка ми правеше.

— Наистина ли?

— Не. Майка ми можеше да изгори и доставено от ресторант.

Рийс се усмихна и приключи с пълненето на гъбите.

— Какво работи майка ти? — попита.

— Психиатър е. Има частна практика.

Рийс се опита да не обръща внимание на автоматичното присвиване на стомаха си, като се съсредоточи върху гъбите.

— Аха.

— И прави макрамета — добави Броуди.

— Какво?

— Усуква въжета, връзва ги на възел и се получават произведения на изкуството. Веднъж дори украси с тях малък апартамент. Смахната е в това отношение.

Рийс пъхна гъбите във фурната.

— А баща ти?

— Баща ми обича барбекю навън, дори през зимата. Професор е, преподава в колеж. Романски езици. Според някои родителите ми са странна двойка. Майка ми е енергична и обича светски събирания. Баща ми е свенлив и вечно замечтан. Но бракът им върви добре. Ти няма ли да пиеш вино?

— След минута — отвърна тя. — Имаш ли братя и сестри?

— Двама братя и две сестри.

— Винаги съм искала брат или сестра. Или да се карам с него, или пък да се съюзим срещу останалите. Но съм единствено дете, а и двамата ми родители бяха сами деца.

— Така всеки получава по-голяма порция пуйка в Деня на благодарността.

— Да, винаги има и положителни страни. Една от причините да обичам работата си в „Манео“ бе, че там бе адски шумно, весело и оживено. У дома не беше така. Баба ми е чудесна. Солидна, добра и справедлива. И много мила към мен — добави Рийс и вдигна чашата си за наздравица. — Доста я разтревожих през последните две години.

— Знае ли къде си сега?

— Разбира се. Обаждам й се на всеки една-две седмици, пиша й редовно по имейла. Тя страхотно се кефи на имейлите. Баба ми е модерна жена. И води пълноценен живот. Развела се с дядо ми, преди да се родя. Никога не съм го виждала. А след това започнала собствен бизнес — вътрешно обзавеждане.

Рийс разсеяно огледа малкия си апартамент.

— Направо ще се поболее, ако види къде живея. Но няма значение. Тя обича да пътува. Но когато родителите ми загинаха — в зловеща катастрофа, когато бях на петнадесет години, тя заряза личния си живот и започна да се грижи за мен. Не искаше да напускам Бостън, но не можех да остана там.

— Сигурен съм, че предпочита да си щастлива и спокойна, отколкото да си при нея в Бостън.

Рийс се замисли.

— Прав си, но през последните месеци определено се чувствах виновна. Както и да е, успях да я убедя, че вече съм добре. В момента е в Барселона, пазарува разни неща за магазина си.

Рийс извади гъбите от фурната и ги поръси с пармезан.

— Щяха да са по-хубави с прясно сирене, но не успях да намеря.

— Вероятно ще мога да хапна няколко — ухили се Броуди.

Тя подреди гъбите в чинията и я сложи на плота.

— Това е първата вечеря, която приготвям за някого от две години.

— Всеки ден готвиш долу в ресторанта.

Рийс поклати глава.

— Онова е работа. Имам предвид, че е първата вечеря, която готвя с удоволствие. Онази вечер не се брои. Беше съвсем набързо и без подготовка. Това готвене ми липсваше. Не осъзнавах обаче колко много чак до тази вечер.

— Радвам се, че мога да ти помогна — усмихна се той, като грабна една от гъбите. — Страхотни са.

Рийс също си взе гъба и я опита.

— Да, хубави са — потвърди доволно.

Не беше толкова трудно. Всъщност й бе много по-лесно, отколкото да излезе навън и да се чуди с какво да се занимава, за да убие времето. Тук можеше да се отпусне и да се порадва на последните приготовления за вечерята. А най-странното бе, че дори се наслаждаваше на компанията на писателя.

— Нямам голяма маса, за да подредя всичко на нея, затова ще е по-разумно да сложа храната в чиниите. Имаш ли нещо против?

— Давай — отвърна той, като махна към чинията си. — И не се стискай.

Докато Рийс сервираше, той допълни чашите. Беше забелязал свещите, елегантните салфетки и професионалната мелничка за пипер. Всичко бе ново, явно закупено след последното му посещение тук.

Освен това бе забелязал и книгата на нощното й шкафче.

Да, Рийс очевидно бе решила да се установи тук поне за известно време. Вероятно скоро щеше да види и вази с цветя и картини по стените.

— Започнах книгата ти — каза тя, като вдигна очи към него.

Сърцето на Броуди заби ускорено. Жената имаше невероятни очи.

— Какво е мнението ти? — попита.

— Харесва ми.

Рийс заобиколи плота, настани се до него и разстла салфетката в скута си.

— Страшничка е и много увлекателна. Забравям за собствените си нерви и проблеми. Харесвам и Джак. Надявам се да не се озове в гроба, който копае. Мисля си, че Лия може да му помогне да се стегне.

— Това ли правят жените? Помагат на мъжете да се стегнат?

— Хората трябва да си помагат, когато могат. И когато държат на някого. А тя държи на него. Надявам се да се съберат.

— И да живеят щастливо завинаги?

— Справедливостта трябва да възтържествува и любовта да победи всичко. Поне в романите. Истинският живот си е достатъчно скапан.

— Щастливият край обикновено не води до спечелването на „Пулицър“.

Рийс стисна устни и се вторачи в него.

— Ти към „Пулицър“ ли се стремиш?

— Ако се стремях, все още щях да работя в „Трибюн“. А пък приготвянето на печено за вечеря и бизонските хамбургери в ресторанта няма да ти спечелят някоя висока кулинарна награда.

— На времето си мислех, че искам признание и награди. Но сега предпочитам да приготвям печено у дома — отвърна тя. — Какво мислиш, вкусно ли е?

— Готов съм да ти дам награда — ухили се Броуди, като лапна парче от печеното и го придружи с щедро намазана с масло кнедла. — Откъде взе кнедлите?

— Опекох ги.

— Стига бе! — искрено се изненада той. — С брашно?

— Да, това е една от съставките — развесели се Рийс, като му подаде купата.

— Определено са по-добри от готовите кнедли, които ядях у дома.

— Надявам се. Аз съм кулинарен сноб. Позволи ми да отгатна с какво е зареден хладилникът ти. Замразена пица, консерви готова супа, гофрети. Може би кренвирши и няколко от готовите микро вълнови вечери.

— Забрави за макароните със сирене.

— О, да. Любимото ядене на ергените.

— Е, запълва стомаха.

— Да, също като цимента.

Броуди набоде едно от малките пресни картофчета.

— Ще ми помогнеш ли да се стегна, слабаче?

— Ще те храня от време на време. Помага и на двама… — Рийс замръзна, когато се разнесе рязък гърмеж отвън.

— Пикапът на Карл — успокои я Броуди.

— Да, пикапът на Карл — кимна тя и хвана чашата си с две ръце. — Стряска ме всеки път. Иска ми се да поправи проклетата машина.

— Всички тук имат същото желание. Някога записваш ли тези неща?

— Кои неща?

— Рецептите си.

— Ъъъ…

Рийс си заповяда да вземе вилицата и да започне да се храни, въпреки че стомахът й все още бе свит от страх.

— Разбира се. Бях организирана и прекалено педантична още преди да откача. На лаптопа имам рецепти, а са качени и на дискети. Защо? Да не смяташ да се пробваш в печенето?

— Не. Просто се чудех защо не си публикувала готварска книга.

— На времето мислех, че ще водя кулинарно шоу по телевизията — усмихна се тя. — Забавна програма, насочена към модерните млади хора.

— Човек не трябва да чака. Ако искаш да направиш нещо, просто го направи.

— В скоро време не се очертава да се появя по телевизията. А и не бих могла да се справя.

— Имах предвид готварската книга.

— Ами… всъщност не съм мислила по въпроса.

Защо пък да не напише готварска книга? Имаше стотици рецепти и бе готвила по всяка от тях.

— Може и да си поиграя. Някой ден.

— Ако сглобиш нещо, ще го изпратя на агента ми.

— Защо?

Броуди лапна последното си парче месо.

— Страхотно печено. Позволи ми да ти обясня. Ако напишеш роман, ще ме накараш да го прочета само ако опреш пистолет в челото ми. И чак тогава, ако не е прекалено скапан, може да го пратя на агента ми. Но тъй като лично опитах готварските ти умения, мога да ти предложа помощ, без да ме заплашваш с пистолет или да ме съблазняваш със секс.

— Звучи разумно — кимна Рийс. — Колко ръкописа си изпращал на агента си при подобни условия?

— Нито един. Няколко пъти ставаше дума за това, но успявах да се измъкна.

— Трябва ли да спя с теб, ако ми помогнеш?

— Разбира се — ухили се той, като поклати глава, сякаш искаше да подчертае, че въпросът й е абсурден. — Не е ли очевидно?

— Добре, ще си помисля — усмихна се Рийс, като най-после се успокои и се облегна на стола. — Бих ти предложила допълнително, но обещах на Мак Дръбър остатъците. А и ще ти увия малко от месото да си го занесеш у дома и да си правиш сандвичи. Пък и трябва да имаш място за десерта.

— Защо Мак ще получава остатъците?

— За благодарност, тъй като ми сложи резето. Не ми позволи да му платя.

— Пада си по теб.

— И аз по него. Защо не е женен?

Броуди въздъхна тежко.

— Типично женски въпрос. Имах по-високо мнение за теб.

— Прав си. Въпросът е типичен. Но ми се иска някоя мила жена да прави печено за господин Дръбър и да му помага в магазина.

— Доколкото виждам, с печеното си се заела ти. А Леон и старият Франк му помагат в магазина. Бек също поработва там, когато Мак го помоли.

— Не е същото. Друго си е някой да се грижи за теб и да ти предлага хубава вечеря в края на деня.

— Разправят, че му разбили сърцето преди около четвърт век. Бил сгоден, но любимата го зарязала. Е, не пред свещеника, но малко преди сватбата. Избягала с най-добрия му приятел.

— Наистина ли?

— Така говорят. Вероятно преувеличават, за да направят историята по-интересна, но може да има и някаква истина.

— Каква кучка! Не го е заслужавала.

— Мак вероятно вече не помни дори името й.

— Разбира се, че го помни! Обзалагам се, че тя вече е омъжена за четвърти път и е пристрастена към безброй хапчета, които е почнала да взима след третата си пластична операция.

— Страшно си проклета. Но ми харесва.

— Ставам адски зла, когато наранят човек, на когото държа. Защо не се настаниш в елегантния ми салон? Аз ще разчистя тук набързо.

— Какво ще правиш?

— Гледай и се учи.

— Добре, ама гледката е по-хубава оттук. Видях снимката ти отпреди няколко години. Статии в интернет — обясни, когато тя се вторачи в него изненадано.

— Защо си издирвал статиите?

— От любопитство. Косата ти е по-къса на снимките.

Рийс отнесе чиниите в мивката.

— Да. Редовно посещавах скъп фризьорски салон в Нюбъри. Но си струваше всеки цент. Поне тогава мислех така. Не мога да вляза в салон откак…

Тя пусна водата и сипа препарат за миене в мивката.

— Затова си оставих косата дълга.

— Хубава коса.

— Обичах да ходя на фризьор и някой да се грижи за вида ми. Да седя там спокойно, да отпивам вино или газирана вода и да излизам освежена и подновена. Това бе един от типично женските ми навици.

Рийс започна да пълни две кутии с остатъците от вечерята.

— След като излязох от болницата, баба реши да ме поглези с пълната програма в салона, който посещавах. Прическа, маникюр, масаж. Всички бяха адски мили с мен. Но се паникьосах още в съблекалнята. Дори не успях да си разкопчая блузата, за да облека халата. Просто побягнах.

Рийс прибра кутиите в хладилника.

— Фризьорът ми, с когото се познавах от години, предложи да дойде у дома, за да ме разкраси. Но просто не можех да го приема.

— Защо?

— Най-вече от срам.

— Звучи глупаво.

— Така е, но беше съвсем реално. И ми бе по-лесно да се срамувам, отколкото да се страхувам. В крайна сметка фобията от фризьорски салони не е чак толкова кошмарна. Но не е единствената ми фобия.

— Може би трябва да опиташ отново.

Тя го погледна през рамо.

— Толкова ужасно ли изглеждам?

— Напротив, великолепно. Имаш добри гени. Но е глупаво да се отказваш от нещо, на което си се наслаждавала.

Добри гени, помисли си, като извади чиниите от мивката и ги изплакна. Не звучи като истински комплимент. Но все пак се почувства по-добре.

— Добре, ще го прибавя към списъка си със задачи.

Обърна се и избърса ръцете си в кърпата. Броуди стана от стола. Рийс успя да се въздържи и не отстъпи назад. Нямаше да й помогне. А и не бе сигурна дали иска да отстъпи назад, или да пристъпи към него.

Броуди дръпна кърпата от ръцете й и я хвърли небрежно настрани. Протегна се и опря ръце в мивката от двете й страни, както бе направил до колата.

— Какво има за десерт? — попита.

— Ябълков пай с ванилов сладолед. Седи във фурната, докато…

Устните му допряха нейните. Рийс усети вкуса на виното по езика му. Кръвта й закипя.

— О, Господи — изстена. — Имам чувството, че в мозъка ми е станало късо съединение. Всичко съска и пуши.

— Май трябва да си полегнеш.

— Бих искала. Наистина. Дори изпрах чаршафите за всеки случай.

Броуди се ухили весело.

— Изпра чаршафите?

— Да. Стори ми се разумно. Но… би ли отстъпил малко назад? Не мога да дишам.

Той се отдръпна леко.

— По-добре ли е така?

— И да, и не.

Помисли си, че писателят е невероятно привлекателен. Не красив, но адски сексапилен. Страхотно мъжествен. Големи ръце и крака, твърди устни и тяло.

— Искам да спя с теб. Искам отново да усетя всички онези прекрасни неща. Но мисля, че трябва да изчакам, докато съм по-уверена в себе си.

— И по-сигурна в мен.

— Това е една от чертите, които харесвам у теб. Веднага схващаш. За теб сексът ще е нещо нормално. Може да ти хареса, но все пак ще бъде нормално. А за мен ще е велико приключение. Искам и двамата да сме сигурни, защото за теб товарът също няма да е малък.

— Ясно. Няма да правиш секс само заради мен.

— Нещо такова.

— Адски мило от твоя страна.

Той отново залепи устни в нейните. Плъзна ръце по кръста, после по гърдите й. След миг отстъпи назад.

— Какво е положението с ябълковия пай? — попита.

— Какво? А, почакай.

Тя затвори очи за момент, като се опитваше да уталожи възбудата си.

— Страшно е вкусен. Иди и седни, след миг ще ти докажа. Искаш ли кафе?

— Нямаш кафе.

— Всъщност… — тя отстъпи встрани, за да избегне физическия контакт с Броуди, и взе термоса от плота. — Взех кафе от ресторанта.

— Имаш кафе?

Рийс забеляза, че най-после го бе изненадала.

— С мляко и една бучка захар, нали? — попита развеселено.

— Да, благодаря.

Рийс поднесе десерта във всекидневната.

— Не е секс — каза, — но е добър финал за вечерята.

Броуди лапна голямо парче.

— Къде беше този десерт през целия ми живот?

— Научих се да го правя заради баща ми. Беше любимият му сладкиш.

— Баща ти е бил човек с вкус.

Рийс се усмихна.

— Още не си казал нищо за… не знам как да го нарека.

— Мисля, че терминът е „убийство“.

— Да, терминът е „убийство“. Една от теориите на шерифа е, че съм сбъркала мястото, а жената не е била мъртва. Смята, че съм видяла двама души да се карат, но не се е стигнало до убийство. И затова никой не е съобщил за изчезнала жена.

— Но ти не си съгласна с него.

— Не съм. Знам какво видях и къде го видях. Може да не са съобщили за изчезването на жената, тъй като не е била важна за никого. Или пък е била от Франция.

Броуди се усмихна.

— Откъдето и да е била, все някой трябва да я е видял. Да сипва бензин, да си купува продукти, или да се мотае в някой мотел или къмпинг. Можеш ли да я опишеш добре?

— Вече ти казах.

— Имам предвид дали можеш да я опишеш на художник?

— На полицейски художник ли?

— В Ейнджълс Фист полицията не разполага с такъв, но в града има талантливи художници. Мислех си за доктора.

— За доктора?

— Той прави скици с въглен. Хоби му е, но наистина е добър.

— И ще му описвам жертва на убийство, а няма да бъда подложена на преглед?

Броуди сви рамене.

— Ако нямаш доверие на доктора, мога да намеря друг.

— Имам доверие на теб — отвърна Рийс и се усмихна, когато Броуди се намръщи. — Виждаш ли? Казах ти, че е бреме. Да, имам ти доверие, затова съм готова да опитам с доктор Уолъс. Ако дойдеш с мен.

Броуди вече бе планирал да отиде с нея. В никакъв случай не би пропуснал нищо от историята. Но продължи да се мръщи, докато ядеше десерта си.

— Какво ще получа в отплата? — попита той. — Може би нещо, което би вървяло с бутилката бяло вино в хладилника ти?

— В неделя имам почивен ден. Ще се погрижа за менюто.

Той глътна и последната хапка.

— Добре, и аз ти имам доверие. Ще говоря с доктора.

12.

— Е, как мина? — попита Линда-Гейл, като остави чиниите на плота и сръчка Рийс с лакът.

— Кое как мина?

— Срещата ти с Броуди снощи.

Рийс обърна хамбургерите.

— Просто му приготвих вечеря. Трябваше да му се отплатя за една услуга.

— Само вечеря — ухили се Линда-Гейл и завъртя очи към Пийт. — И твърдиш, че не се възползва?

— Рийс е влюбена в мен — обади се Пийт. — Лудо влюбена. Едвам се сдържа.

— Вярно е. Всеки път се боря със себе си.

— Купи свещи — напомни й Линда-Гейл. — И ленени салфетки. И скъпо вино.

— Господи — изкиска се Рийс. — Никакви тайни ли няма в Ейнджълс Фист?

— За мен никакви. Хайде, сподели. Собственият ми любовен живот е мизерен като косата на Пийт напоследък.

— Хей! Косата ми просто си почива от растенето за известно време — намеси се Пийт, като приглади оплешивяващото си теме. — Вече чувствам как скалпът ми се готви за новата реколта.

— Трябва да я наториш — посъветва го Линда-Гейл, после се обърна отново към Рийс. — Добре ли се целува?

— Пийт ли? Невероятен е. Поръчката е готова — оповести накрая, след като подреди чиниите с хамбургери, пържени картофи и салата.

— Ще изтръгна поне малко информация рано или късно — закани се келнерката, като взе порциите и потегли към салона.

— Наистина се целувам страхотно — заяви Пийт. — Просто ти съобщавам.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Мъжете като мен, нали знаеш — дребосъците — са страхотни любовници. Ние… мамка му!

Рийс го погледна и пребледня. От ръцете му течеше кръв и капеше по пода.

— Кога ще се науча да внимавам и да гледам какво има във водата, по дяволите! Страхотно се порязах. Хей! Хей!

Тя чу, че Пийт й крещи, но не разбра думите му. Струваше й се, че е застанал на планински връх, а тя е някъде долу в подножието. Внезапно настъпи пълна тишина.

Съвзе се от шамарите по бузите й. Видя уплашеното лице на Джоуни. Отново й се зави свят и й се доповръща.

— Има кръв — прошепна.

— Добре ли е? Господи, Джоуни, тя припадна! Добре ли е?

— Престани да ми дишаш във врата, Пийт! Няма да умре днес — скастри го Джоуни и постави ръка на челото на Рийс, а после опипа главата й за цицини. — Бягай при доктора да ти зашие ръката.

— Трябва да се уверя, че Рийс е добре. Може да е получила мозъчно сътресение или нещо подобно.

— Колко пръста виждаш? — обърна се Джоуни към Рийс, като вдигна ръка.

— Два.

— Чудесно. Видя ли, Пийт? Нищо й няма. Отивай да ти зашият ръката. Рийс, можеш ли да седнеш?

— Да. Пийт, как ти е ръката? Много лошо ли пострада?

— Абе, ще се оправи. Докторът ще ме зашие.

Бе увил ръката си с кърпа, но Рийс видя кървавите петна, избили по нея.

— Ужасно съжалявам — промълви.

— Аз съм си виновен. Успокой се — потупа я той по рамото.

— Имаш цицина на тила. Ще отида да ти донеса лед — каза Джоуни.

— Добре съм — отвърна Рийс, като я стисна за ръката. — Просто трябва да си поема дъх. Някой трябва да придружи Пийт. Раната му е дълбока.

— Стой спокойно — нареди й Джоуни, като се надигна. — Хей, Тод! Закарай Пийт при доктора. Хамбургерът ти ще почака пет минути. А и няма да плащаш за него. Доволна ли си? — обърна се тя към Рийс.

— Има кръв.

— Виждам. Всеки кърви, когато се пореже. В кухнята непрестанно се случва.

— Аз ще почистя, Джоуни — обади се Линда-Гейл. — Хуанита ще се погрижи за масите ми.

Шефката не отговори, докато вадеше малък пакет с лед от хладилника и го увиваше в тънка кърпа.

— Сложи това на цицината — заповяда тя на Рийс. — А след като се съвземеш, можеш да се качиш горе. Аз ще поема смяната ти.

— Не, добре съм. Мога да работя. Предпочитам да работя.

— Добре тогава. Ставай и да видим дали краката те държат. Бледа си като платно — заяви Джоуни, когато Рийс се хвана за плота и се изправи. — Почини си малко. Поеми си въздух. Пийни вода. Когато цветът се върне на лицето ти, можеш да започнеш работа — добави тя, като пъхна шише вода в ръката на Рийс.

— Да, точно така ще постъпя. Чистият въздух ще ме освежи. Благодаря.

Джоуни завъртя глава, Линда-Гейл кимна и поведе Рийс навън.

— Искаш ли да седнеш? — попита келнерката.

— Не. Просто ще се облегна тук за минута. Няма нужда да ме пазиш да не падна. Нищо ми няма. Само съм малко замаяна и се чувствам адски глупаво.

И трепериш, помисли си Линда-Гейл, като взе шишето от ръката на Рийс и отвъртя капачката.

— И на мен ми става така, когато видя паяк. И то не само онези големите, които сякаш могат да понесат цяла котка на гърба си. Дори миниатюрните паячета ми изкарват акъла. Веднъж се втурнах да бягам от стаята, където бях видяла малко паяче, и се шибнах във вратата с такава сила, че паднах. Сложи си пакета с лед на главата, както ти каза Джоуни. Обзалагам се, че те мъчи зверско главоболие.

— Май има нещо такова. Но Пийт…

— Припадъкът ти го стресна ужасно и той съвършено забрави за ръката си. А това не е малко.

— Ясно, доброто ми дело за деня.

— Джоуни пък е толкова разтревожена и за двама ви, та дори забрави да се ядоса, че ще й се наложи да търси заместник на Пийт, докато му махнат конците. Ето че добрите ти дела стават две.

— Пълна съм с такива.

— Искаш ли по-късно да излезем да пийнем по бира, за да отпразнуваме добрите ти дела?

Рийс отпи голяма глътка вода.

— Знаеш ли какво? С удоволствие ще го направя.

Храната в бара на Кланси не беше лоша, особено ако я полееш с бира. Но за Рийс отиването в бара представляваше важна стъпка напред.

Седеше в бар с приятелка.

При това странен според бостънските й разбирания бар.

По стените висяха ловни трофеи. Глави на мечки, елени и лосове украсяваха боровата ламперия, имаше и някакви зловещи на вид риби. Според Рийс препарираните животни наблюдаваха посетителите в бара с отегчение.

Ламперията сякаш бе всмуквала в продължение на живота на няколко поколения цигарен дим и бирени пари.

Подът бе бая издраскан — очевидно по него бяха търкаляли доста бурета с бира, част от която се бе разливала. Пред малката естрада имаше дансинг.

Барът беше огромен и черен и зад него царуваше Майкъл Кланси, пристигнал от Ирландия в Уайоминг преди около дванадесет години. Жена му имаше четвърт индианска кръв и се наричаше Дъжд. Кланси бе типичният едър ирландски барман. Дъжд приготвяше начос и пържени картофи и още нещо, ако бе в подходящо настроение.

Кожата на столовете пред бара беше лъсната и изтъркана от безбройните задници, седели там през годините. Менюто предлагаше наливен „Бъдуайзър“, „Гинес“ и бутилирани местни бири, включително нещо, наречено „Грозен кехлибар“, което Рийс не посмя да опита. Останалите възможности бяха бутилиран „Харп“, а за жените — или педалите според Кланси — светъл „Бъд“. Повечето бутилки зад бара съдържаха различни видове уиски.

Линда-Гейл бе предупредила Рийс, че виното, което Кланси сипваше от кутия, е евтино и има вкус на топла урина.

В съседната зала се помещаваха няколко маси за билярд и тракането на топките заглушаваше музиката от колоните.

— Как ти е главата? — попита Линда-Гейл.

— Все още стои на рамената ми, а и вероятно е много по-добре от ръката на Пийт.

— Седем шева. Ужас! Но страшно му хареса суетенето ти около него, когато се върна от доктора. Направо се разтопи, когато го накара да седне и лично му сервира прясно изпържената пъстърва.

— Пийт е сладур.

— Да, такъв е. А като говорим за сладури, сега, след като те зашеметих с алкохол, разказвай. Бива ли си го Броуди?

Рийс реши, че ако иска да има приятелка, трябва да се държи подобаващо. Наведе се към Линда-Гейл и прошепна доверително:

— Невероятно темпераментен е. Имам чувството, че ще избухне всеки момент.

— Знаех си! — извика келнерката и удари с юмрук по масата. — Личи си. Устата, очите. Разбира се, има страхотна фигура и всичко друго, но устата му е най-привлекателна. Имаш желание да я захапеш още щом го видиш.

— Признавам си, че е така.

— Какво друго успя да захапеш?

— Нищо друго, но мисля по въпроса.

Линда-Гейл се ококори и се облегна на стола.

— Имаш нечовешки самоконтрол. Наследен или заучен?

— По-скоро е продукт на страх. Вече знаеш историята ми.

Линда-Гейл отпи замислено от бирата си.

— Това притеснява ли те?

— Не знам. Понякога да, но друг път е облекчение.

— Не знам дали да кажа нещо или не. Особено след като Джоуни… — замълча и внезапно прояви силен интерес към бирата си.

— Какво Джоуни?

— Не е редно да повтарям казаното от нея. Но след като вече се изтървах, мога да ти доразкажа. Джоуни доста ни се накара, когато Хуанита започна да говори за теб. Не е казала нищо лошо, но просто не може да си държи устата затворена. Нито пък краката събрани, ако трябва да сме честни. Както и да е, Джоуни я закова веднага. И ни нареди да не клюкарстваме за теб. Но след като ти заговори…

— Няма проблеми — успокои я Рийс.

Ама че странно! Властната Джоуни Паркс бе поела ролята на неин защитник.

— Просто не обичам да говоря по въпроса.

— Не те обвинявам — кимна Линда-Гейл, като я потупа по ръката. — Ни най-малко. Ако бях преживяла нещо подобно, още щях да се крия в ъгъла и да плача за мама.

— Надали, но все пак благодаря, че го казваш.

— Добре, тогава ще говорим за обичайното — секс, храна и обувки.

— Става — усмихна се Рийс и протегна ръка към чипса. — Колкото до храната, знаеш, че това по чипса няма нищо общо с истинско сирене.

— Оранжево е — ухили се Линда-Гейл и натопи чипса си в нещо, което претендираше да е гуакамоле4. — И поне прилича на сирене. А като говорим за мъже, трябва да ти призная, че ще се омъжа за Ло.

— О, Господи! — възкликна Рийс изненадано и изпусна чипса си. — Това е страхотно! Нямах представа.

— Нито пък той — засмя се Линда-Гейл. — А и смятам, че ще ми е нужно известно време, за да го превърна в годен за женене мъж. Но ме бива в проектите.

— Аха. Значи си влюбена в него?

Красивото лице на келнерката доби замечтан вид.

— Обичам го откакто се помня. Всъщност от шестнадесетгодишна, минало е доста време. Ло също ме обича, но се справя с чувствата си, като тича наоколо като смахнат и чука всяка жена, която види, за да не мисли за мен. Реших да го оставя да се наиграе, но времето му вече изтича.

— Хм. Доста си либерална.

— Напоследък ми е все по-трудно.

— Ло и аз никога… в случай че се питаш…

— Знам. Но не бих те обвинила, ако бе направила нещо с него. Поне не много. Разбирам се чудесно с Хуанита, а преди известно време Ло я чукаше редовно. Пък и коя ли не е чукал? — изсмя се тя горчиво. — Но сигурно нямаше да те черпя бира, ако и ти бе минала през леглото му. С него бяхме гаджета, когато бяхме по на шестнадесет години, тогава още не бяхме готови за сериозна връзка. Кой ли пък е готов за сериозни отношения на шестнадесет?

— Но сега си готова.

— Да, сега съм готова. А ако случайно се чудиш, Броуди не е имал връзка с никоя от Ейнджълс Фист. Носеше се слух, че се виждал с някаква адвокатка в Джаксън, имаше подозрения, че е флиртувал с няколко туристки, но не е спал с никоя от местните жени.

— Предполагам, че не е лошо да го знам. Но всъщност не съм сигурна какво има между нас. Като изключим адски силното сексуално привличане.

— Никак не е малко.

— Мина доста време от последната ми връзка. — Рийс се заигра с крайчетата на косата си докато оглеждаше прическата на Линда-Гейл. — Къде си правиш косата? — попита тя.

— Когато бързам или когато съм склонна да похарча пари?

— Мисля си по въпроса и аз да изхарча малко за косата си.

— Рийс, хич не му мисли. Просто го направи. Знам подходящото място. Следващата седмица ще помолим Джоуни да ни даде едновременно почивен ден и ще те заведа на фризьор.

— Длъжна съм да ти призная, че последния път, когато отидох на фризьор, избягах от салона като подплашен заек.

— Хубаво, че ме предупреди — ухили се Линда-Гейл, като облиза сиренето от пръстите си. — Ще донеса въже.

Един от местните каубои се качи на малката сцена. Беше поне метър и осемдесет, издокаран в кожени ботуши и избелели джинси.

— Представление ли ще има? — попита Рийс, когато мъжът хвана микрофона.

— Зависи какво разбираш под представление. Караоке — обясни Линда-Гейл, докато вдигаше чаша към каубоя. — Всяка вечер се забавляват по този начин. Това е Рубен Гейтс. Работи в ранчото заедно с Ло.

— Черно кафе, яйца с препечени филии, бекон и пържени картофи. Редовен клиент в неделя сутрин.

— Точно така. Добър певец е.

Рубен имаше плътен баритон и очевидно тълпата си падаше по изпълненията му. Всички заръкопляскаха възторжено, когато каубоят запя „Руби“.

Докато го слушаше как пее за неверни жени, Рийс се опита да си го представи на брега на реката в черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Не е невъзможно, помисли си. Ръцете му бяха силни, а и стойката му изглеждаше подходяща.

Да, би могло убиецът да е човек, за когото тя пържеше яйца и картофи в неделя сутрин. Но също така би могъл да е и всеки от мъжете, седнали до бара или около масите. Всеки от тях можеше да е убиец. Всеки един, повтори си и усети как я обзема дива паника.

Разговорите в заведението продължаваха приглушено от уважение към изпълнителя. Чашите потракваха по дървения бар, столове стържеха по пода.

А противната паника започна да блокира достъпа на въздух до гърдите й.

Виждаше лицето на Линда-Гейл и движението на устните й, но тревогата бе натъпкала ушите й с памук. Насили се да си поеме дълбоко дъх.

— Какво? Извинявай, не те чух.

— Добре ли си? Ужасно пребледня. Главата ли те заболя?

— Не. Добре съм — едвам пророни Рийс и се насили да погледне към сцената. — Предполагам, че все още имам проблеми, когато съм сред много хора.

— Искаш ли да излезем? Не сме длъжни да седим тук.

Но всеки път, когато побягваше отнякъде, правеше стъпка назад.

— Не, добре съм. Ти пееш ли в бара понякога?

Келнерката хвърли бърз поглед към сцената, където Рубен се покланяше под ентусиазираните аплодисменти.

— Разбира се. Искаш ли и ти?

— Не и за милион долара. Е, добре, не и за половин милион.

На сцената се качи друг мъж. Беше около метър и седемдесет и тежеше поне сто кила. Рийс реши, че може да го елиминира от списъка със заподозрените.

Мъжът я изненада с нежния си тенор.

— Не го познавам — отбеляза тя.

— М. Ънгър. Преподава в гимназията. М е за „мече“. И онази брюнетка в бялата риза е Арлийн, жена му. Не идват често в ресторанта на Джоуни — заети са с двете си деца. Но веднъж седмично посещават бара на Кланси, защото той обича да пее. Арлийн също работи в гимназията — сервира в трапезарията. Много са сладки. И страшно влюбени един в друг.

Не е лъжа, помисли си Рийс, като загледа как „мечето“ пееше любовната си песен, вторачен в очите на жена си.

По света има нежност и мили хора, напомни си тя. И любов, и радост. Хубаво бе, че отново ставаше част от тях.

Не по-малко приятно й бе да се посмее на следващата изпълнителка — блондинка с кошмарен слух, но добро чувство за хумор, която съсипа една от песните на Доли Партън.

Рийс изкара в бара цял час и реши, че е постигнала невероятен успех.

Докато крачеше към апартамента си по тихите безлюдни улици, се почувства в безопасност и почти напълно спокойна.

А когато отключи вратата си, се почувства у дома.

Заключи, пусна резето, подпря стола под топката на вратата и отиде да се измие.

Замръзна до вратата на банята. Нито една от тоалетните й принадлежности не беше на мястото си на рафта до мивката. Рийс затвори очи, но когато ги отвори, рафтът все още си беше празен. Дръпна огледалната вратичка на шкафчето, където държеше лекарствата си и пастата за зъби. То също бе празно.

Изстена притеснено и се завъртя, за да огледа стаята. Леглото беше оправено и спретнато, както го бе оставила сутринта. Чайникът блестеше на печката. Но анцугът с качулка, който бе оставила на закачалката, липсваше.

А платненият й сак стоеше до леглото.

Краката й се разтрепериха, когато отиде до сака, дръпна ципа и откри всичките си дрехи грижливо прибрани вътре.

Всичко, с което бе пристигнала в града. Всичките й неща бяха спретнато подредени. Готови за пътуване.

Кой би направил подобно нещо?

Рийс се отпусна на крайчеца на леглото. И погледна истината в очите. Никой не би могъл да го направи. Не и с новото резе на вратата.

Значи беше нейно дело. Нямаше друга възможност. Някакъв инстинкт или пък остатъците от нервната й криза я бяха накарали да събере нещата си. Да се приготви да побегне за пореден път.

Но защо не можеше да си спомни?

Не ми е за първи път, напомни си тя и стисна главата си с ръце. Не за първи път й се губеха моменти и не можеше да си спомни какво е правила.

Но бяха изминали месеци откак й се бяха случвали подобни неща.

Почти у дома, каза си тя отчаяно. Наистина бе повярвала, че тук е намерила новия си дом. Но явно нещо дълбоко скрито в душата й знаеше, че дори не се е доближавала до него.

Може би трябваше да послуша инстинкта си. Да грабне сака, да го метне в колата си и да поеме на някъде. Където и да е.

Но ако го направеше, значи се предаваше. А тук се справяше добре. Беше приготвила интимна вечеря, беше излизала с приятелка. Имаше си работа и апартамент. Имаше дори самоличност.

Рийс прибра дрехите си в гардероба и върна четката и лекарствата на мястото им. После включи компютъра. Уви се в дебело одеяло, за да се пребори с ледените тръпки по гърба си, и започна да пише.

13.

Доктор Уолъс поднесе кафе и чай в красиви керамични чаши. Захаросаните бисквити бяха подредени в чиния от бледозелено стъкло. Закуската бе поднесена сред семейните снимки и пъстрите възглавници във всекидневната на доктора, който сервираше с финеса на възрастна изискана дама, приемаща приятелките от литературния си клуб.

Беше положил усилия да успокои Рийс и бе успял. Тя се чувстваше очарована, а не паникьосана, докато седяха пред пламтящия в камината огън в уютната стая, ухаеща на гардения.

Първото й впечатление беше за удобство и добър вкус, а второто, че този мъж е прекрасен домакин.

По стените нямаше животински глави, нито колела от каруца, нито дебели индиански одеяла. И макар докторът да бе запален рибар, над камината не висеше грозна риба, а великолепно овално огледало в черешова рамка.

Баба й определено щеше да одобри жилището на доктора.

Всъщност, подобен дом можеше да се срещне често в бостънския Бийкън Хил, помисли си тя и го сподели с домакина.

— Това беше любимата стая на Сюзън — обясни й той, като й поднесе чаша чай. — Обичаше да седи тук и да чете. Четеше страшно много. Запазих стаята такава, каквато я харесваше.

Усмихна се леко и наля чай на Броуди.

— Страхувах се, че в противен случай духът й ще ме преследва вечно. А истината е… — замълча за момент, а очите му станаха тъжни. — Мога да седна тук след дълъг тежък ден и да си говоря с нея. Някои хора смятат, че това е лудост — мъж, който говори с починалата си съпруга. Но според мен е напълно човешко. Много неща, които според хората са лудост, са си просто човещина.

— Да си леко смахнат си е човешко — отбеляза Броуди, като си взе бисквита.

— Значи аз съм пример за човек — обади се Рийс. — Докторе, благодаря, че се опитваш да ме успокоиш. Чувствам се чудесно. Но знам, че съм гювеч от неврози и фобии, подправени с параноя.

— Хубаво е да познаваш себе си — ухили се Броуди, като захапа бисквитата. — Повечето хора не знаят, че са откачени, а това е досадно за останалите.

Рийс го изгледа мрачно, после се съсредоточи върху доктор Уолъс.

— Но също така знам, че каквото видях край реката, беше съвсем реално. Не беше сън, нито халюцинация. Нито продукт на развихреното ми въображение. Както мисли шерифът… или всеки друг, но съм сигурна какво видях.

— Не се ядосвай на Рик — меко каза докторът. — Върши си работата. Всички в града са доволни от него.

— Да, така се говори — Промърмори тя тихо.

— Но пък може и да успеем да му помогнем.

— Вярваш ли ми?

— Няма значение дали ти вярвам или не. Но нямам причини да отхвърля твърденията ти. Не смятам, че си от хората, които се стремят да предизвикат внимание.

Докторът сипа щедро мляко в кафето си, протегна крака и кръстоса глезените си.

— Принудена съм да изтъкна, че опитите ми в това отношение не се увенчаха с голям успех.

— Е, да, съобщаването на убийство насочва светлината на прожекторите към вестоносеца. Затова не вярвам да си измислила историята с цел да обърнеш вниманието към себе си — отбеляза докторът, като побутна очилата си нагоре и я погледна през блестящо чистите стъкла. — Пък и Броуди очевидно ти вярва, а го познавам като човек, който не се доверява лесно. Така че…

Уолъс остави кафето си на масата и взе скицника и молива си.

— Трябва да призная, че това е наистина вълнуващо за мен. Имам чувството, че участвам в „Закон и ред“.

— Коя версия?

Докторът се ухили.

— Аз лично предпочитам оригинала. Е, добре, Броуди ти е казал, че обичам да рисувам. Дори няколко от скиците ми с въглен са изложени в галерията.

— Вечно забравям да отида да я разгледам.

— Не е лошо да го направиш. Ще видиш учудващо добри картини от местни художници. Но пък преди не съм правил нищо подобно, затова се порових за малко информация. Първо, ще те помоля да ми опишеш формите. Припомни си формата на лицето й. Квадратно, овално, триъгълно. Можеш ли да го направиш?

— Да, мисля, че мога.

— Затвори очи за момент и си представи жената.

Рийс го направи и я видя.

— Овално. Но издължен, тесен овал. Елипса?

— Добре. Значи слабо лице.

— Да. Косата й беше дълга, а шапката, червена шапка, бе спусната ниско на челото й. Но останах с впечатление, че има тясно лице. Отначало не можах да видя очите й — продължи тя. — Носеше слънчеви очила.

— Какво ще кажеш за носа й?

— Носът й? — замисли се тя. — Господи, не съм сигурна, че ще мога да го опиша.

— Направи каквото можеш.

— Мисля… мисля, че беше дълъг и тесен, като лицето й. Но не голям. Забелязах устата й, защото се движеше. Говореше, всъщност крещеше, през повечето време. Устата й ми се стори решителна и твърда. Тя самата ми се стори твърда. Не знам как да го обясня.

— Тънки устни?

— Не знам. Може би. Непрестанно се движеха. А когато не говореше, се мръщеше и гледаше заплашително. Носеше обици. Май халки. Не съм сигурна. Забелязах блясъка им. Косата й падаше по рамената, вълниста и много тъмна. Слънчевите й очила паднаха, когато той я събори на земята. Но всичко стана адски бързо. Тя беше ядосана. Останах с впечатление за големи очи, но беше ужасно бясна, а после шокирана, а накрая…

— Някакви отличителни белези? — попита докторът меко. — Белези, бенки, лунички?

— Не си спомням такова нещо. Грим — добави тя внезапно. — Мисля, че носеше доста грим. Червено червило. Наситеночервено. И много руж. Цветовете изглеждаха пресилени. Може да ми се е сторило така заради гнева й, но тогава си помислих, че е прекалила с ружа. Ала все пак бях доста далеч от тях.

— Добре. Би ли могла да отгатнеш възрастта й?

— О, Боже. Вероятно в края на тридесетте. Плюс-минус десетина години — замисли се Рийс и притисна пръсти към слепоочията си. — Мамка му!

— Карай с първото си впечатление. Това доближава ли се до нея?

Рийс се наведе напред, когато Уолъс завъртя скицника към нея.

Беше по-добър, отколкото бе очаквала. Жената, която я гледаше от скицника, не бе съвсем същата като онази на реката, но определено имаше прилика.

— Добре, добре — промърмори тя, като усети как свитият й стомах се отпуска. — Мисля, че брадичката й беше по-остра. Съвсем малко. А очите — не толкова кръгли. По-удължени.

Рийс взе чашата си с чай и отпи, докато чакаше доктора да нанесе поправките.

— Не можах да видя цвета на очите й, но мисля, че бяха тъмни. Устата й не беше толкова широка. А веждите й, Господи, надявам се, че не си измислям, веждите й бяха тънки и силно извити. Сякаш ги бе скубала до смърт. Когато убиецът я дръпна от земята за косата, шапката й падна. Споменах ли това преди? Шапката й падна. Имаше широко чело.

— Поеми си дъх — посъветва я Броуди.

— Какво?

— Поеми си дъх.

— Добре.

Тя последва съвета му и внезапно осъзна колко учестено биеше сърцето й. Ръцете й трепереха толкова силно, че чаят й се разплиска.

— Ноктите й бяха лакирани — продължи Рийс. — Май в червено. Но бях забравила и за това. Видях как ноктите й ровеха пръстта, докато той я душеше.

— Тя одра ли го? — попита я Броуди.

— Не. Не, нямаше как. Той я възседна и коленете му приковаха ръцете й към земята. Не можеше да го одере. Нямаше никакъв шанс. След като падна на земята, всичките й възможности се изпариха.

— Как е сега? — попита докторът.

Рийс разгледа скицата. Помисли, че някои неща липсваха. Но не бе сигурна, че можеше да ги предаде правилно. Яростта, страстта, страха. Но все пак приликата бе забележителна.

— Да, да. Добра е. Виждам я. Това е важното, нали?

— Така мисля. Добре, да видим дали ще успеем да я подобрим малко. Рийс, изяж поне една бисквита, преди Броуди да омете всичките. Дик ги приготви. Тоя тип прави страхотни бисквити.

Рийс започна да гризе бисквитата нервно. Докторът й зададе няколко въпроса. Тя изпи още една чаша чай, докато го наблюдаваше как променя формата на очите и устата на жената и изтънява веждите й.

— Точно така — каза тя, като остави чашата си на масата. — Това е тя. Чудесна скица. Точно такава си я спомням. Поне така ми се струва и…

— Престани да се съмняваш в себе си — нареди й Броуди. — Ако скицата се доближава до впечатлението ти от нея, значи сме свършили добра работа.

— Не е от Ейнджълс Фист — каза докторът, като погледна Броуди. — Не прилича на никоя от жените, които познавам.

— Не. Но ако е минала оттук, все някой я е видял. Сигурно е заредила с бензин или си е купила някакви продукти. Ще покажем скицата наоколо.

— Рик може да изпрати по факса копия до други те градчета — сети се докторът. — И на парковите власти. Но жената със сигурност не ми е позната. Лекувал съм всички жители на Ейнджълс Фист и околностите, включително туристи и минаващи от тук. Мамка му, вероятно съм плеснал и задничето на всяко новородено през последните двадесетина години. Жената не е оттук.

— А ако не са минали през градчето — отбеляза Рийс тихо, — може никога да не узнаем коя е била.

— Ей това ти харесвам, слабаче — обади се Броуди. — Винаги мислиш позитивно — ухили се той, като лапна още една бисквита. — Защо не опиташ да опишеш и мъжа?

— Не го видях. Поне не добре. Част от профила му. Гърбът и ръцете му, но носеше ръкавици. Стори ми се, че има големи ръце, но може и да съм си въобразила. Кепе, слънчеви очила, яке.

— Видя ли коса под кепето? — попита докторът.

— Не. Не мисля. Не забелязах. Тя беше… в светлината на прожектора. А когато я просна на земята, изпаднах в шок. Макар че продължих да гледам. Не можех да спра въпреки онова, което й се случваше.

— Можеш ли да кажеш нещо за брадичката и челюстта му?

— Единственото, което си спомням, е, че изглеждаше твърд. Но казах същото и за нея, нали? — тя разтърка очи и се опита да си припомни. — Беше спокоен през повечето време и останах с впечатление, че има страхотно самообладание. Тя се движеше много, беше разгневена, а той просто стоеше и почти не помръдваше. Тя размахваше ръце, сочеше с пръст и беснееше. В началото мъжът я бутна, сякаш отпъждаше досадна муха. Но може и да си въобразявам.

— А може и да не си въобразяваш — успокои я док торът. — Какво ще кажеш за фигурата му?

— Стори ми се едър и масивен, но не съм сигурна. По-висок и по-силен от нея. Накрая, когато я възседна и започна да я души, мисля, че е знаел точно какво прави. Затисна ръцете й и можеше да я задържи на земята, докато се успокои, за да могат да поговорят. Но вместо това я уби съвсем хладнокръвно. Може да е било заради разстоянието, но ми изглеждаше студен и решителен.

Докторът завъртя скицата отново и я поднесе на Рийс. Тя я погледна и потръпна.

Портретът беше в цял ръст. Мъж, обърнат с гръб към нея. Виждаше се само четвърт от профила му. И тъй като можеше да е кой ли не, стомахът й се сви уплашено.

— Анонимност — отбеляза тя.

— Но все пак можеш да елиминираш някои хора от Ейнджълс Фист — каза Уолъс. — Например Пийт. Той е дребен и кльощав. Или Малкия Джо Пиърс, който има поне петдесет наднормени килограма, плюс високо кръвно.

— Или Карл. Тялото му е с формата на буре — добави Рийс, като се поуспокои малко. — Прав си. Не мисля, че беше млад. Имам предвид, не беше тийнейджър, нито млад мъж над двадесет. Стойката и движенията му бяха на по-зрял човек. Благодаря ти. Това проясни главата ми.

— Не бях аз — намеси се Броуди. — Освен ако не съм успял да се превърна в Супермен и да прелетя над реката.

— Не — усмихна се Рийс за първи път. — Не беше ти.

— Ще направя копия и ще закача едно от тях в кабинета ми. Почти всички минават редовно оттам — каза докторът, като взе скицата на жената. — Ще занеса копия и в службата на шерифа.

— Благодаря ти.

— Както ти казах, приятно ми е да си играя на детектив. Интересно разнообразие за мен. Броуди, защо не отнесеш таблата в кухнята?

Погледът, който Уолъс отправи на Броуди, подсказа на Рийс, че лекарят се бе върнал, а тя бе пациентът. Опита се да не възнегодува, особено след услугата, която й бе направил, но гърбът й се скова, когато писателят излезе от стаята.

— Не дойдох тук за медицинска консултация — започна тя.

— Май няма да е лошо да я направиш. Аз съм стар селски доктор, а ти седиш в стаята ми. Очите ти са изморени. Как спиш?

— Накъсано. Някои нощи е по-добре от други.

— Апетит?

— Идва и си отива. Но вече се храня много по-добре отпреди. Знам, че физическото ми здраве е свързано с психическото. И не пренебрегвам нито едно от двете.

— Главоболия?

— Да — въздъхна тя. — Не толкова чести както преди и не толкова силни. Но все още неочаквано изпадам в паника. Преди изпитвах див ужас нощем, а сега само сънувам кошмари от време на време. Но съм по-добре. Пих бира в бара на Кланси с Линда-Гейл. А цели две години не можех да седна в бар и да си говоря с приятелка. Мисля си, че искам да спя с Броуди. Не съм била с мъж от две години. А всеки път, когато се зачудя дали да напусна града, не го правя. Дори разопаковах нещата си снощи и ги прибрах по шкафовете.

Очите му я погледнаха изненадано.

— Значи преди това си събрала багажа си?

— Аз… — тя заекна за момент. — Да. Не помня да съм си събирала багажа и знам, че това определено е черна точка за мен, но я изличих, като си разопаковах нещата. А и дойдох тук. Справям се с живота. Функционирам.

— И се отбраняваш — добави докторът. — Значи не помниш, че си събрала багажа си, така ли?

— Не, не помня. И това ме плаши. А предишния ден бях сложила някои неща не на местата им и просто не си спомнях. Но се справих. А преди година нямаше да мога.

— Какви лекарства взимаш?

— Никакви.

— По лекарска препоръка?

— Не. Започнах да намалявам количествата постепенно, а преди около шест месеца спрях да взимам каквото и да било. Лекарствата ми помогнаха, когато се нуждаех от тях. Знам, че благодарение на тях успях да възстановя равновесието си. Но не мога да живея пълноценно, ако се тъпча с хапчета. Помогнаха ми да изкарам най-лошите моменти, а сега искам да живея. Искам отново да съм самата аз.

— Ще дойдеш ли при мен, ако прецениш, че се нуждаеш от медицинска помощ?

— Добре.

— Ще ми позволиш ли да те прегледам?

— Аз не…

— Просто преглед, Рийс. Кога си преглеждана за последен път?

Тя въздъхна.

— Преди около година.

— Защо не дойдеш в кабинета ми утре сутрин?

— На работа съм.

— Добре, утре следобед. В три часа. Ще ми направиш услуга.

— Не е честно — промърмори тя. — Е, добре — склони накрая. — Харесвам къщата ти. И се радвам, че си запазил стаята такава, каквато я е обичала жена ти. Иска ми се да мисля, че някой ден и аз ще имам такава стая и някой, който да държи на мен достатъчно, за да я запази същата. Опитвам се да го постигна. А сега трябва да отивам на работа — добави и стана.

Докторът също се надигна.

— Утре в три — каза той, като протегна ръка към нея, сякаш за да скрепят сделката.

— Ще дойда.

Уолъс я изпрати до вратата. Броуди се присъедини към тях. Излязоха заедно навън и писателят тръгна към колата си.

— Ще се поразходя — съобщи му Рийс. — Нуждая се от малко чист въздух, а и имам малко време преди смяната.

— Добре. Ще те придружа, а ти ще ми приготвиш обяд.

— Току-що се натъпка с бисквити.

— Е, и?

Тя поклати глава.

— После ще трябва да се върнеш дотук пеша, за да си вземеш колата.

— Това ще ми помогне да смеля обяда. Правите ли печено пиле?

— Мога да го приготвя, но не е в менюто.

— Готов съм да си платя допълнително. Яде ми се сандвич с печено пиле и лучени кръгчета. По-добре ли се чувстваш?

— Мисля, че да. Доктор Уолъс го бива в успокояването — каза тя, като пъхна ръце в джобовете на дебелия анцуг, с който се пазеше от упорития пролетен хлад. — Но ме изнуди да отида на преглед утре. А ти вероятно си знаел, че ще го направи.

— Спомена ми го. Той си е любопитен. Попита ме дали спя с теб.

— Защо?

— Такъв си е. Щом живееш в Ейнджълс Фист, трябва да се грижи за здравето ти. Затова съм сигурен, че ако жената бе прекарала тук известно време, щеше да я познава. Виж, кучето на шерифа пак е в езерото. Това животно предпочита да плува, вместо да ходи.

Спряха да погледат кучето, което подскачаше ентусиазирано във водата.

— Ако остана тук, ще си взема куче и ще го науча да вади топката от езерото, както Аби прави с Моузес. И ще си наема една от хижите, за да може да е на чист въздух, когато съм на работа. Баба ми има малко пуделче на име Марсо, Пътува навсякъде с него.

— Дребно пуделче на име Марсо не е истинско куче.

— Съвсем истинско си е и е невероятно сладък.

— Това си е играчка с педалско име.

Рийс се засмя.

— Марсо е много умен и верен.

— Носи ли сладки жилетчици?

— Не. Баба ги смята за кич. А макар да обичам Марсо, възнамерявам да си взема голямо рошаво куче като Моузес. Куче, което предпочита да плува, вместо да ходи.

— Ако останеш тук.

— Да. Ако остана.

Рийс си представи как Моузес се гмурка във водата и реши да последва примера му и да се гмурне надълбоко.

— Мисля да дойда в дома ти утре вечер, да ти сготвя и да остана цяла нощ.

Броуди продължи да върви с нея. Минаха покрай къща, където жена садеше теменужки в малка кръгла леха в средата на полянката си, осеяна с джуджета с островърхи шапки. Той се зачуди защо хората омаскаряваха ливадите си с пластмасови кукли и животни.

— Оставането през нощта означава ли секс? — попита.

— Господи, надявам се. Не мога да обещая нищо, но се надявам.

— Добре — кимна Броуди, като отвори вратата на ресторанта. — Ще изпера чаршафите.

Рийс спази часа си при доктора и прие това за още една стъпка напред. Мразеше силно неприятното усещане за голота, когато носеше само простата памучна нощница.

Но пък ако не можеше да се съблече пред лекар, как очакваше да прави секс с Броуди?

Ще го направя на тъмно, помисли си тя, седнала на масата за прегледи, докато сестрата мереше кръвното й. Загасени лампи и затворени очи.

А и алкохолът щеше да помогне. Много алкохол и пълна тъмнина.

— Кръвното ти е повишено, сладурче.

Уилоу, сестрата, бе от племето шошони. Индианската кръв си личеше в гъстата черна коса, която носеше на дебела плитка, и тъмнокафявите очи.

— Нервна съм. Лекарите ме изнервят.

Уилоу я потупа по ръката.

— Не се тревожи. Докторът е сладур. Трябва да ти взема кръв. Свий си ръката в юмрук и си мисли за приятни неща.

Рийс едва усети боцването и писа шестица на Уилоу. След раняването я бяха боли милиони пъти. Някои от сестрите имаха ръце на ангели, други — на дървари.

— Докторът ще дойде при теб след минута.

Рийс кимна и се шашна, когато казаното от Уилоу се оказа истина.

Доктор Уолъс изглеждаше различен с бялата престилка над карираната риза, със слушалката, увиснала на врата му, и снежнобелите маратонки. Той й намигна и взе картона й.

— Веднага мога да ти кажа, че трябва да качиш най-малко пет-шест кила — започна той.

— Знам, но преди няколко седмици се нуждаех поне от петнадесет.

— Нямаш операции, освен след раняването, нали?

Рийс навлажни устни.

— Не. Винаги съм била здрава.

— Не си алергична към нищо. Кръвното ти може да е по-ниско, а сънят — по-солиден. Цикълът ти е редовен.

— Да. След като ме простреляха, не беше. Регулирах го с хапчета против забременяване. Не че иначе имах нужда от тях.

Но това може да се промени довечера, помисли си тя и се зачуди дали кръвното й пак внезапно не се е повишило.

— В семейството ти няма сърдечни заболявания, рак на гърдата, диабет. Не пушиш, а количеството алкохол, което консумираш, е сведено до минимум.

Уолъс продължи да разглежда картона й, после кимна и го остави настрани.

— Добра основа.

Преслуша дробовете и провери рефлексите й, после я накара да стане права, за да прегледа координацията и равновесието й. Насочи светлина в очите и ушите й, огледа сливиците и лимфните й възли.

През цялото време водеше безгрижен разговор, подправен с градски клюки.

— Чу ли, че най-големия син на Бебе и две от приятелчетата му ги хванали да крадат шоколади от бакалията?

— Под домашен арест е — кимна Рийс. — Шестдесет дни, без възможност за преждевременно освобождаване. Може да отива само на училище и до ресторанта на Джоуни. А два часа всеки следобед изпълнява задачите, които господин Дръбър му възлага.

— Браво на Бебе. Чух, че Мейси Наб изхвърлила дрехите на Бил през прозореца отново. А и спортните му награди от годините, когато играеше в гимназиалния отбор.

Рийс осъзна, че прегледът не бе чак толкова страшен. А разговорите за хора, които и двамата познава ха, определено бяха приятни.

— Носи се слух, че загубил на покер парите, които спестявал, за да й купи годежен пръстен — каза Рийс. — Бил твърди, че играл, за да спечели достатъчно за скъп пръстен, но тя не му вярва.

— Мейси му изхвърля багажа поне четири пъти годишно. Бил пести за пръстен от пет години, така че дрехите му са се озовавали на тротоара двадесет пъти. Внукът на Карл в Ларами спечелил стипендия за университета.

— Така ли? Това не го знаех.

— Аз съм светкавица — ухили се докторът с блеснали очи. — Самият Карл научи едва днес следобед. И сега е невероятно горд. Отивам да повикам Уилоу. Ще вземем цитологичната намазка и ще прегледаме гърдите ти.

Рийс примирено се отпусна на гинекологичния стол. Вторачи се в тавана и изрисуваните по него пеперуди.

— Изглежда здрава — отбеляза докторът.

— Това е чудесно, като се има предвид, че не е правила никакви упражнения от дълго време.

Рийс чу смеха на Уилоу и затвори очи. Трябваше да не забравя да внимава с мислите си, които внезапно се превръщаха в думи.

След като свърши, Уолъс я потупа по глезена и се изправи, за да я заобиколи и започне прегледа на гърдите й.

— Преглеждаш ли се сама всеки месец?

— Да. Не. Правя го, когато си спомня.

— Под душа, през първия ден от цикъла ти. Превърни си го в навик и няма да забравиш — посъветва я той, като докосна нежно белега й. — Изтърпяла си сериозна болка.

— Да — потвърди Рийс, като продължи да гледа пеперудите. — Ужасна болка. А понякога изпитвам и фантомна болка — по време на кошмар или след него. По време на пристъп на паника. Знам, че не е истинска болка.

— Но ти се струва съвсем реална.

— Да.

— Колко често се случва това?

— Трудно е да се каже. Един-два пъти седмично. Сериозно подобрение в сравнение с един-два пъти на ден.

— Можеш да седнеш — каза докторът, като се върна на стола си, а Уилоу излезе от стаята с безшумни стъпки. — Не се ли интересуваш от продължаване на терапията си?

— Не.

— Нито от помощта на химията?

— Не. Изпробвах и двете й както ти казах, помогнаха ми, но трябва да продължа живота си без тях.

— Добре. Заключението ми е, че си малко изтощена, но надали ще те изненадам. Подозирам, че резултатът от кръвния тест ще покаже, че си, на границата на анемията. Искам да включиш в храненето си богати на желязо храни. Ако не знаеш кои са богати на желязо, ще накарам Уилоу да ти разпечата списъка.

— Готвачка съм. Познавам храните.

— Тогава ги яж — нареди и той, като размаха пръст заплашително. — Ще ти дам и билки, които ще ти помогнат да спиш по-добре. Билков чай, който ще пиеш преди лягане.

Рийс повдигна вежди.

— Лечение с билки?

— Билките са използвани като лекарства от векове. Преди играех шах с дядото на Уилоу. Беше шаманът на племето и невероятен шахматист. Научи ме на страшно много неща за природните лекове. Миналата есен почина в съня си. Беше на деветдесет и осем години.

— Добра препоръка.

— Ще приготвя билките и утре ще ги оставя в ресторанта на Джоуни заедно с указанията.

— Надявам се, че не съм нахална, но може ли да получа и списък с названията на билките?

— Разумно. Настоявам да дойдеш пак на преглед след четири-пет седмици.

— Ама…

— Искам да проверя теглото ти, кръвта и общото ти състояние. Ако има подобрение, следващият преглед ще бъде чак след три месеца. Ако не — той сложи ръце на раменете й и я погледна строго в очите, — ще стана лош.

— Добре, докторе.

— Послушно момиче. Чух, че правиш страхотно печено с всичките му гарнитури. Това ще е таксата ти за днес, като се има предвид, че те изнудих да дойдеш на преглед.

— Не е справедливо.

— Ако печеното не ми хареса, ще ми платиш в пари. Хайде, иди да се облечеш.

Рийс остана седнала още няколко минути, след като докторът излезе и затвори вратата зад себе си.

14.

Броуди не забрави да изпере чаршафите, но работата пред компютъра го погълна за около шест часа и чак след това си спомни да ги пъхне в сушилнята.

След като се измъкна от проливния дъжд и калта, в които бе хвърлил героите си, внезапно ужасно му се прииска да запали цигара. Не беше дърпал от великолепните „Уинстън“ цели три години, пет месеца и дванадесет дни, изчисли той, когато се улови, че протяга ръка към несъществуващия пакет.

Но ползотворната писателска работа, също като добрия секс, често го караше да изпита нуждата отново.

Затова просто седна и си пофантазира за момент. Простичкото, но съблазнително смъртоносно удоволствие от ваденето на цигарата от пакета, откриването на една от стотиците запалки, които се търкаляха наоколо, щракването и поемането на първата глътка дим.

По дяволите, можеше да усети вкуса на цигарата — леко сладникав и приятно замайващ. Това бе проклятието на доброто въображение.

Нищо не го спираше да отиде до града още сега и да си купи цигари. Но за него това бе въпрос на чест. Беше отказал цигарите и бе сложил край. Всъщност така бе постъпил и с „Трибюн“.

След като затвореше някоя врата, никога вече не я отваряше.

А това пък бе проклятието да си упорито копеле.

Можеше да слезе долу и да си достави удоволствие с пакет чипс. Или пък да си направи сандвич.

Мисълта за храна му напомни, че Рийс щеше да се появи след няколко часа. А това пък го накара да си спомни за пералнята.

— Мамка му! — изруга той, надигна се от бюрото и се отправи към мокрото помещение.

Натъпка чаршафите в сушилнята и влезе в кухнята. Чиниите от предишната вечер седяха в мивката. Местният вестник и страниците от „Чикаго Трибюн“ бяха разпилени по масата, заедно с няколко тетрадки, моливи, химикалки и купчина писма.

Примири се с факта, че трябваше да разтреби. А тъй като разтребването предвещаваше великолепна вечеря и може би секс, определено си струваше да го направи.

Освен това не беше прасе.

Нави ръкавите на любимия си вехт анцуг и се зае с чиниите.

— Защо изобщо ги слагаш в мивката? — запита се той на глас. — Всеки път, когато го правиш, ти се налага да ги вадиш оттам.

Свърши работата бързо, като през цялото време си мислеше колко хубаво щеше да е, ако в къщата имаше миялна машина. После се замисли за Рийс.

Зачуди се дали бе спазила часа си при доктор Уолъс. После се запита какво щеше да види в огромни те й тъмни очи, когато влезеше в дома му тази вечер. Спокойствие, страх, веселие или тъга?

Как ли щеше да изглежда в кухнята му, докато готвеше както художник твори? Рийс бе майстор в създаването на форми, цветове и вкусове. А най-прекрасният вкус бе нейният. Да, наистина мислеше за нея прекалено много напоследък, а това не бе типично за него.

Остави чиниите да се сушат и се захвана с масата. Помисли си, че досега не бе вечерял в компания в дома си. Ако Мак или докторът се отбиеха, пиеха бира и замезваха с чипс.

Няколко пъти бе канил компания за покер, но отново се бяха задоволявали с бира, чипс и пури.

Веднъж бе ял пържени яйца с вино в два сутринта, когато сладката Гуен от Ел Ей, дошла на ски в градчето, се бе озовала в леглото му в една паметна нощ през януари.

Но нито едно от тези преживявания не можеше да се сравни с посещението на жена, която да сготви и да сподели вечерята в дома ти.

Броуди отнесе вестниците в мокрото помещение и ги сложи върху купчината, която предаваше на вторични суровини всяка седмица. Намръщи се на кофата и парцала, но все пак ги взе.

— Виждате ли, не съм прасе? — промърмори той на глас, докато миеше пода в кухнята.

Нямаше да е зле да оправи и спалнята, в случай че се стигнеше до секс. А пък ако не се получеше, поне нямаше да му се налага да гледа бъркотията, докато се върти сам в леглото си.

Прокара ръка по лицето си и си напомни да се обръсне. Не си беше направил труда сутринта.

Рийс вероятно щеше да иска свещи, затова изрови няколко от чекмеджето. Без съмнение бе приятно да седиш и да вечеряш с красива жена на свещи.

Но когато се улови, че се чуди дали лалетата вече са цъфнали, застина.

В никакъв случай. Това бе откачена работа. Когато мъж купеше цветя на жена, особено любимите й цветя, все едно я молеше да го приеме сериозно. А това бе опасно.

Никакви проклети лалета.

Освен това, ако купеше цветя, щеше да му се наложи да купи и ваза, в която да ги сложи. Не, нямаше да се захваща с подобни идиотщини.

Чистата кухня щеше да свърши работа, а ако не й харесаше…

— Вино! Мамка му!

Знаеше си, че има само бира и бутилка „Джак Даниълс“ в хладилника. Намръщи се и се приготви да отиде до града, но внезапно го осени вдъхновение.

Изрови бележника с телефонните номера и звънна в магазина за алкохол.

— Хей, Рийс Гилмор идва ли за вино днес? Така ли? Какво… А, добре, благодаря. Добре съм, благодаря, ти как си? Аха…

Броуди се облегна на плота и си помисли, че само след няколко минути из градчето щеше да се разнесе мълвата за вечерята му с Рийс и храната, която вървеше със „Совиньон Блан“.

Заслуша се внимателно, когато продавачът му спомена, че и шерифът се е отбил в магазина с копие от скицата на доктор Уолъс.

— Позна ли жената? — бързо попита, той. — Не. Да, видях я. Не, не мисля, че прилича на Пенелопе Крус. Не, Джеф, наистина не вярвам, че Пенелопе Крус е била в градчето и са я убили. Разбира се, веднага ще те уведомя, ако чуя нещо. Чао.

Броуди затвори и поклати глава. Хората бяха адски забавни, ала можеха да станат и доста досадни. Но това пък поддържаше равновесието.

— Пенелопе Крус — промърмори той, като изсипа водата от кофата в мивката.

Спомни си за чаршафите, след като откри две бели свещи, прибрани в чекмеджето за аварийни ситуации, и буркан със свещ, който някой му бе подарил за Коледа, но никога не бе използвал. Бурканът носеше гордото име „Ябълковият пай на мама“.

Не беше особено романтично, но по-добре от нищо.

Занесе буркана и чистите чаршафи в спалнята. Бе твърдо решен да оправи стаята, но допусна грешка, като погледна през прозореца.

По езерото се носеха няколко лодки. Позна кануто на Карл в северната част. Сигурно бе излязъл за риба. Животът му се състоеше основно от риболов и клюкарстване с Мак.

После видя хлапето на Рик с Моузес. Кучето се втурна след топката и подплаши чапла. Птицата се издигна нагоре стреснато и полетя към тръстиката.

Хубава картина, разсеяно си помисли Броуди. Красива, спокойна и…

Нещо в светлините и сенките по езерото го върна към книгата му. Присви очи, когато Моузес изскочи на брега, стиснал топката в зъбите си.

Ами ако не беше топка…

Заряза чаршафите на леглото и се върна в кабинета си. Обеща си, че ще напише само тази сцена. Не повече от половин час с книгата, после щеше да разтреби спалнята, да се обръсне, изкъпе и да облече нещо прилично, което не изглеждаше сякаш бе спал с него.

Два часа по-късно Рийс остави огромна кутия с продукти на терасата на Броуди, почука на вратата и се върна до колата си за следващата кутия.

Вторият път почука по-силно. Липсата на отговор я накара да се намръщи и да натисне дръжката.

Знаеше, че инстинктивната й тревога дали Броуди не се е удавил във ваната, паднал по стълбите или е бил убит, е абсурдна, но все пак се уплаши.

Къщата бе невероятно тиха и изглеждаше празна. Не можа да се принуди да пристъпи през прага, но образът на Броуди, потънал в кръв някъде вътре, я накара да го направи.

Тя влезе и извика името му.

Чу скърцането на дъски горе, грабна готварския си нож от кутията и стисна дръжката му с две ръце.

Броуди се появи на горната площадка на стълби те.

— Какво? Колко е часът?

Рийс едва не припадна от облекчение, но успя да се облегне на вратата и запази равновесие.

— Шест. Почуках, но…

— Шест! Мамка му! Аз… увлякох се…

— Няма проблеми — успокой го тя.

Болката в гърдите й се замени с умиление. Броуди изглеждаше толкова раздразнен, рошав, огромен и мъжествен. Ако краката я държаха, щеше да се втурне нагоре по стълбите и да му се метне на врата.

— Искаш ли да отложим вечерята? — попита тя.

— Не — намръщи се той. — Трябва да… трябва да пооправя — обясни, като се сети ядосано за проклетите чаршафи. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Всичко е наред. Ще започна да приготвям вечерята, ако нямаш нищо против. Ще ми отнеме около два часа, може и по-малко. Така че действай спокойно.

— Добре — кимна Броуди, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Какво щеше да правиш с ножа?

Рийс бе забравила за готварския нож в ръцете си и сега го погледна с объркване и срам.

— Не знам — отвърна.

— Остави го на масата, иначе ще се пъхна под душа треперещ от страх да не ме заколиш.

— Разбира се.

Тя се завъртя да прибере ножа в кутията, а кога то се обърна, Броуди бе изчезнал.

Внесе и двете кутии в къщата. Искаше й се да заключи предната врата, ала не посмя — все пак къщата не бе нейна. Но пък как бе възможно Броуди да не осъзнава колко лесно някой бандит можеше да проникне в дома му? Та нали тя самата бе влязла вътре без изобщо да я усети. Как можеше да си стои горе и да не му пука за отключената врата? И да се къпе на всичкото отгоре!

Господи, колко й се искаше да притежава неговата самоувереност, макар да й се струваше глупава.

Но тъй като не я притежаваше, заключи вратата. А след като отнесе продуктите в кухнята, заключи и задната врата.

Къщата не бе нейна, но все пак сега се намираше в нея. Как можеше да се съсредоточи върху приготвянето на вечерята, ако вратите бяха отключени?

Успокоена, Рийс извади гювеча, който бе приготвила, и го остави на печката. Сипа мляко в малка тенджерка и го сложи да ври на котлона. После взе новия си комплект кухненски ножове от кутията. Харчеше прекалено голяма част от заплатата си за кухненски прибори, но не можеше да се спре. Извади и свинските пържоли, накиснати в специалната марината още от предишната вечер.

Рийс ги остави настрани и сложи виното в хладилника, после огледа съдържанието му набързо.

Беше по-зле отколкото си бе представяла. Добре че бе донесла всичко, от което имаше нужда. Броуди имаше две-три яйца, парче масло и малко сирене. Кисели краставички, мляко с изтекъл срок на годност, и осем бутилки бира. Два сбръчкани портокала седяха на долния рафт и никъде не се виждаха зеленчуци. Тъжна работа!

Но докато сипваше горещото мляко върху нарязаните картофи, долови уханието на боров препарат за чистене. Очевидно Броуди си бе направил труда да измие преди идването й.

Рийс пъхна гювеча във фурната и нагласи часовника.

Броуди влезе в кухнята след около половин час, тъкмо когато Рийс слагаше и свинското да се пече. Масата бе подредена с неговите чинии, но Рийс бе донесла тъмносини салфетки, чаши за вино, свещи и малка стъклена купа, в която плуваха миниатюрни жълти рози.

В кухнята ухаеше на нещо сочно от фурната, а от зеленчуците на плота се носеше свеж аромат. А самата Рийс бе комбинация от сочност и свежест.

Извърна се към него и Броуди отбеляза доволно, че очите й не излъчваха тъга и страх. Бяха просто невероятно красиви и тъмни, и много топли.

— Мислех да… Ох…

Рийс отстъпи леко назад, когато Броуди се приближи. В очите й проблесна лека тревога, когато я хвана за ръцете и я повдигна леко.

Но той усети само топлина, когато притисна устни в нейните. Рийс повдигна ръце и обгърна рамената му. Беше готов да се закълне, че я усети как се разтапя.

Пусна я, отдръпна се леко и каза:

— Здрасти.

— Здрасти. Ъъъ… къде съм?

Той се ухили.

— Къде искаш да си?

— Май точно тук. Канех се да направя нещо. А, да, мартини.

— Без майтап?

— Да.

Рийс отиде до хладилника и извади двете изстудени чаши, които бе донесла със себе си. Внезапно се закова на място.

— Не обичаш ли мартини? — попита тя притеснено.

— Обичам, разбира се. Но Джеф не ми каза, че си купила и водка.

— Джеф?

— Джеф от магазина за алкохол.

— Джеф от магазина за алкохол — повтори тя, като въздъхна леко. — Да не би да правят списък на алкохола, който купувам? Да не ме смятат за градския пияница?

— Не. Уес Прит е непобедим в тази категория. Звъннах в магазина, защото предположих, че ще искаш вино. Реших, че ако вече си го купила, ще си спестя отиването до града.

— Аха, разумно. Сетих се за мартинито чак след като приготвих всичко. Взех чашите и шейкъра на заем от Линда-Гейл. Тя си ги купила преди няколко години, за да си прави „Космополитън“.

Броуди отстъпи назад и я загледа как отмерва алкохола, раздрусва шейкъра и добавя маслини. После огледа резултата в чашата, която му подаде.

— Не съм пил мартини от… не помня откога. В бара на „Кланси“ просто не си поръчваш подобно нещо.

— Е, малко изисканост в Ейнджълс Фист — усмихна се Рийс, като чукна чашата си в неговата.

— Дяволски добро мартини — отбеляза той, като я загледа над ръба на чашата. — Невероятна си.

— Така е — съгласи се Рийс. — Опитай това. Тя му поднесе малка чинийка с нещо, което приличаше на пълнена целина и бе подредено в сложна геометрична форма.

— Какво е това? — учуди се.

— Държавна тайна, но основно сирене „Гауда“ и изсушени домати.

Броуди не беше почитател на суровата целина, но реши, че водката ще убие вкуса й, затова посмя да я опита. И веднага си промени мнението.

— Не знам каква е държавната тайна, но определено върви с целината повече, отколкото фъстъченото масло, което майка ми слагаше.

— Надявам се да е така. А сега седни и се наслаждавай — каза тя, като отпи от мартинито си. — Аз ще направя салатата.

Броуди не седна, но я загледа как пече кестени. Представете си само, печени кестени! После я видя да слага някакви треволяци в тиган.

Изпита силно подозрение към треволяка, а на всичкото отгоре и печен?

— Ще готвиш салата? — попита той разтревожено.

— Приготвям салата от спанак и червено зеле с печени кестени и сирене „Горгонзола“. Не мога да повярвам, че Мак поръча да му доставят „Горгонзола“, след като миналата седмица му споменах, че ми иска да си купя малко.

— Не забравяй, че Мак си пада по теб.

— Страхотен късмет е, че човек, който може да ми достави „Горгонзола“, си пада по мен. Доктор Уолъс каза, че имам нужда от желязо. А спанакът е богат на него — поясни Рийс, а като го погледна, видя уплашеното му изражение и се засмя. — Ти си голямо момче. Ако не харесаш салатата, не си длъжен да я ядеш.

— Дадено. Как мина при доктора?

— Много е внимателен и е невъзможно да спориш с него. Смята, че съм поизтощена и леко анемична, но иначе съм добре. Лекарите са ми омръзнали до смърт, но прегледът мина по-добре, отколкото очаквах. А когато се отбих в магазина за алкохол, Джеф спомена, че шерифът идвал с копие от скицата.

— Да, и аз го чух. Джеф каза ли ти за Пенелопе Крус?

Рийс се усмихна.

— Да. Шерифът изпратил копие и в ресторанта на Джоуни, но никой не я позна.

— Ти да не би да очакваше да я познаят?

— Не знам какво очаквах. Предполагам, че дълбоко в себе си таях надеждата някой да я види и да възкликне: „Я, това е Сали Джоунс, която живее на изток от града. Напоследък си има доста проблеми с гадния си съпруг.“ След което шерифът да арестува проклетия съпруг и всичко да приключи.

— Чудесен сценарий.

— В известно отношение. Както и да е, довърших книгата ти. Радвам се, че не погреба Джак жив.

— И той се радва.

Рийс се засмя.

— Обзалагам се. Харесва ми, че не го идеализираш. Много човечен и весел, и готов да се провали, но смятам, че Лия ще му помогне да се превърне в истински добър мъж. А и я остави да победи лошите. Според мен това беше чудесно.

— Радвам се, че ти харесва.

— О, да, много. Дори си купих следващата ти книга — „Кръвни връзки“ — гордо му съобщи тя, после видя, че леко се намръщи. — Какво?

— Книгата е… има доста насилие. Може да не ти хареса.

— Защото съм преживяла подобно насилие лично?

— Може да ти напомни прекалено много неща.

— Ако ми се отрази зле, ще я зарежа. Ти пък можеш да зарежеш салатата от спанак — усмихна се тя, като отиде да нагледа печеното. — Всичко върви по график. Защо не запалиш свещите и не отвориш виното?

— Добре.

— Е, какво те увлече днес?

— Да ме увлече?

— Когато дойдох, каза, че си се увлякъл.

— А, да — кимна Броуди и запали тъмносините свещи, които Рийс бе донесла. — Работа.

— Значи книгата ти върви добре?

— Да — потвърди, докато вадеше виното от хладилника. — Денят мина доста добре.

— Но не искаш да говориш за това.

Броуди затърси тирбушон, но Рийс му подаде онзи, който бе донесла.

— За кое?

— За книгата ти.

Той се замисли, докато отваряше виното. Рийс добави още спанак в тигана.

— Възнамерявах да я убия. Вероятно си спомняш, че ти споменах за плана си онзи ден на пътеката.

— Да, помня. Каза, че убиецът ще я отведе горе и ще я бутне от скалата.

— Точно така. И той се опита. Нарани я, измъчи я, но не успя да я бутне от скалата, както възнамеряваше.

— Избяга ли му?

— Не. Скочи сама.

Рийс го изгледа учудено.

— Скочи?

Броуди нямаше навика да говори за работата си с никого. Дори се дразнеше, когато започнеха да му задават въпроси. Но сега откри, че искаше да разкаже всичко на Рийс и да види реакцията й.

— Вали силен дъжд. Пътеката е мокра и кална. Тя е ранена, кракът й кърви. И е горе сама с него. Няма кой да й помогне. Не може да му избяга. Той е по-силен и по-бърз. И напълно откачен. Затова тя скача. Смятах, че все пак ще умре. Не планирах да изкара дори до осма глава. Но се оказа, че греша.

Рийс мълчаливо заля салатата със соса, който бе приготвила предварително.

— По-силна е, отколкото си мислех, когато я срещнах за първи път. Притежава невероятна воля и желание да оцелее. Скача във водата, защото знае, че това е единствената й възможност, и предпочита да умре, когато се опитва да оживее. Не иска да му се остави да я убие. И се бори във водата. Реката се опитва да я погълне, но тя се измъква.

— Да — съгласи се Рийс. — Без съмнение, силна.

— Тя не се смята за такава. Всъщност, изобщо не мисли, а просто действа. Уплашена е. Наранена. Самотна и измръзнала. Но е жива.

— Ще остане ли жива?

— Зависи от нея.

Рийс кимна. Подреди салатите в чиниите и ги посипа със сирене.

— Ще й се иска да се предаде, но се надявам да не го направи. Надявам се да победи. Ти… държиш ли на нея?

— В противен случай не бих прекарвал толкова много време в компанията й.

Рийс остави чиниите на масата, после добави малка кошничка с маслинени хлебчета и си наля вино.

— Прекарваш доста време и с убиеца.

— И държа на него. Но по различен начин. Седни. Обичам да гледам очите ти на светлината от свещите.

Рийс се усмихна щастливо.

— Опитай салатата. Няма да се обидя, ако не я харесаш.

Броуди се подчини, после й се намръщи престорено.

— Досадна работа. Не обичам целина, никога не съм харесвал спанак. Пък и кой ли го харесва? Не си падам и по промените.

— Но харесваш целината и спанака ми.

— Очевидно. Може би просто харесвам всичко, което сложиш пред мен.

— Това е истинската награда за готвача. Да пием за желязото в кръвта.

— Мисли ли по въпроса за готварската книга?

— Да. Всъщност размишлявах за това снощи, след като приключих вечерната смяна.

— Затова ли имаш изморен вид?

— Въпросът ти е неуместен. Особено след като каза, че харесваш как изглеждам на светлината от свещите.

— Харесвам те. Особено очите ти. Но това не означава, че не забелязвам умората ти.

Рийс предположи, че Броуди винаги щеше да е брутално откровен с нея. Това можеше и да не се отразява добре на самочувствието й, но определено й харесваше повече от успокоенията и милите лъжи.

— Не можах да заспя, а плановете за книгата ми помогнаха да убия времето. Реших, че заглавието ще е нещо като „Семплият гастроном“.

— Не е лошо.

— Имаш ли по-добра идея?

Броуди продължи да се храни, развеселен от раздразнението в гласа й.

— Ще си помисля. Защо не можа да заспиш?

— Откъде да знам? Докторът ще ми даде някакъв чай от билки, за който твърди, че ще ми помогне.

— Сексът е добро приспивателно.

— Може и така да е. Особено ако партньорът ти не е много добър. Можеш да подремнеш набързо по време на акта.

— Мога да ти обещая, че няма да те оставя да заспиш.

Рийс се усмихна и започна салатата си.

Не го остави да нареже печеното, което му се стори обидно. Направи го лично, след като задуши аспержите. Броуди реши да не се оплаква, тъй като месото ухаеше великолепно. На всичкото отгоре забеляза, че го очакваха и златисти пресни картофи.

— Ние с теб трябва да сключим сделка — започна Броуди, като си отряза парче свинско.

— Сделка?

— Да. Изчакай една секунда — каза той и опита месото. — Точно както предполагах. Та ето каква е сделката. Бартер. Секс срещу храна.

Рийс повдигна вежди и стисна устни, сякаш мислеше усилено.

— Интересно. Защо ли си мисля, че ти ще спечелиш и от двете части на сделката.

— Ти също ще спечелиш. Но ако сексът не свърши работа, ще опитаме с нещо друго. Мога да ти помогна с някои мъжки дейности. Да боядисам апартамента ти. Или да поправя крановете в банята. Каквото и да е. А в замяна ти ще ме радваш с топла храна.

— Може и да го направим.

Броуди опита картофите.

— Господи, трябва да те обявят за светица! — възкликна той. — „Семплият гастроном“!

— Света Рийс, семплата гастрономка?

— Не. Това е заглавието на книгата ти. Но в готвенето ти няма нищо семпло. Невероятно е. И няма нужда да се потиш цял ден над печката или да вадиш семейните сребърни сервизи, за да му се наслаждаваш. Просто ще помогнеш на хората да живеят по друг начин, а не само да се опитват да впечатляват гостите си.

Рийс се облегна на стола.

— Звучи добре, по дяволите.

— Професионалист съм.

— Изяж си аспержите.

— Да, мамо. Между другото, дори не си мисли, че ще те оставя да прибереш остатъците.

— Добре.

Броуди продължи да яде и да я наблюдава. В един момент се унесе и забрави за небрежните разговори.

— Рийс?

— Да?

— Очите. Най-вече очите. Направо ме зашеметяват. Но и останалото изглежда великолепно.

Неочакван комплимент, помисли си тя. Броуди винаги казваше нещо неочаквано. Тя му се усмихна и се остави на удоволствието от момента.

15.

Тя настоя да разчисти. Броуди го очакваше, тъй като знаеше, че обича реда. Дори прекалява с обичта си към него. Бе готов да се обзаложи, че е била спретната още преди насилието в Бостън, където вероятно бе имала спретната къща и още по-спретната кухня. И навярно винаги бе знаела къде стоят купата за тесто, любимата й синя риза и ключовете за колата.

А случилото се само бе засилило педантичността й. И в настоящето не само искаше ред, но и се нуждаеше от него, защото й даваше чувство за сигурност.

Той пък смяташе, че се справя много добре, ако успееше да намери два еднакви чорапа още при първия опит.

Реши да й помогне, като избърше чиниите и ги прибере в шкафа. После се дръпна от пътя й и я остави да подреди остатъците в хладилника, да прибере готварските си прибори и да почисти печката.

Нервността й се завърна. Рийс притихна и довърши работата си мълчаливо. Броуди предположи, че след като вечерята бе приключила, а и почистването беше към края си, мисълта за секс се бе настанила в стаята като интересен, но леко неудобен гостенин.

Зачуди се дали да не грабне Рийс и да я отнесе в спалнята, без да й остави много време да размишлява по въпроса. Подобно действие си имаше предимства и вероятно щеше да успее да я съблече преди тя да си промени решението. Но за момента реши да действа с по-голям финес.

— Искаш ли да се поразходим до езерото? — попита той и незабавно забеляза облекчението и изненадата, които се изписаха по лицето й.

— Няма да е лошо — отвърна тя. — Все още не съм се разхождала от тази страна на езерото.

— Нощта е ясна, така че ще имаме достатъчно светлина, но си вземи якето.

— Добре — кимна Рийс и отиде да откачи дрехата от закачалката.

Броуди застана зад нея и протегна ръка към собственото си яке. Рийс се скова, когато телата им се докоснаха, отдръпна се леко назад и пристъпи към вратата.

— Навън е прекрасно — възкликна, като вдиша аромата на бор и влажна земя. — Досега не успях да събера смелост да се разходя сама по тъмно. Но все пак мисля по въпроса — доволно отбеляза, като се сгуши в якето си. — Ала винаги е прекалено тихо или пък не достатъчно тихо и вечно си намирам причина да се прибера в апартамента, след като ми свърши смяната.

— По това време на годината повечето хора, които се разхождат нощем, са местни.

— Очевидно не се сещаш за смахнатия психопат, който се крие в блатото. Нито за серийния изнасилвач, минаващ през града, или пък за симпатичния учител по математика, който убива жертвите си с брадва.

— Предполагам, че съм ги пропуснал.

Рийс го погледна замислено, после сви рамене.

— Една нощ миналата седмица бях неспокойна и ми се искаше да се разходя. Дори реших да взема със себе си голямата вилица за сервиране, в случай че трябва да се защитя от някой въображаем убиец.

— Вилица за сервиране?

— Да. Ножът ми се стори прекалена работа. Но можеш да нанесеш доста добри удари с вилица за сервиране. После се отказах от разходката и изгледах стар филм по телевизията. Абсурдна история. Аз самата съм абсурдна. Защо всъщност искаш да си с мен, Броуди?

— Може би смятам невротичките за привлекателни.

— Не, не ми се вярва — възрази Рийс, но все пак се засмя и вдигна очи към небето. — Господи, толкова е красиво. И невероятно ясно. Виждам Млечния път. Или поне си мисля, че това е Млечния път. И Голямата мечка. Астрономическите ми познания не са особено задълбочени.

— Хич и не поглеждай към мен. Виждам само купчина звезди и луна.

— Е, и? Измисли си. Нали работата ти е да измисляш разни неща.

Броуди пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в звездите.

— Ей там е Самотния Херман. До него е Еднокракия дебелак. А на запад е богинята Сали, която се грижи за готвачите в ресторантите за бързо хранене.

— Сали? Никога не съм предполагала, че си имам закрилница.

— Ти не си готвачка в ресторант за бързо хранене.

— В момента съм. А и ми харесва Сали да е моята закрилница. Виж как се отразява във водата.

По повърхността на езерото плуваха милиард звезди, а луната бе направила блестяща пътека. Във въздуха се носеше зашеметяващ аромат на бор, трева и земя.

— Понякога Бостън толкова ми липсва, че усещам едва ли не физическа болка — сподели Рийс. — И си мисля, че трябва да се върна там и да намеря полузабравения си живот. Заетите ми приятели, работата. Да вляза отново в апартамента си със стени в китайско червено и черна трапезария.

— Китайско червено?

— На времето харесвах дръзките цветове — обясни, като си помисли, че по онова време самата тя бе дръзка. — После обаче заставам на място като това и си мисля, че дори да можех да залича напълно станалото, не знам дали, ако се върна в Бостън, ще намеря нещо, което искам или от което се нуждая. Вече не ме привлича китайско червено.

— Какво значение има? Създаваш си собствено място там, където си. А ако не ти подхожда, го създаваш някъде другаде. И използваш всички цветове, които искаш.

— Точно това си казах, когато напуснах Бостън. Продадох всичките си вещи. Елегантната черна трапезария и всичко друго. Казах си, че така е най-разумно. Не работех, а ми се налагаше да платя доста сметки. Безброй сметки. Не исках да съм обременена с каквото и да е.

— Нещата са си били твои, както и решението да ги продадеш — каза Броуди, но си помисли колко ужасно е било за нея да се раздели с всичко, което е обичала. Ужасно и тъжно.

— Да. Решението си беше мое. И си платих сметки те. А сега съм тук.

Тя пристъпи към езерото.

— Жената от книгата ти — онази, която все пак не уби. Как се казва?

— Мадлин Брайт. Мади.

— Мади Брайт — повтори Рийс. — Харесва ми. Дружелюбно, но и някак силно име. Надявам се да се справи.

— И тя се надява.

Постояха мълчаливи за малко, загледани в езерото и величествения силует на планината.

— Онзи ден, когато бяхме на пътеката и ти се чудеше как Мади ще умре, остана на мястото си, за да се увериш, че съм в безопасност, нали?

Броуди продължи да гледа планината.

— Денят беше хубав. И нямах какво друго да правя.

— Беше тръгнал нагоре още преди да чуеш, че тичам към теб.

— Нямах какво друго да правя — повтори той. Рийс се извърна към него.

— Прояви се като адски мил човек.

Тя реши да рискува и пристъпи към него. Адски сериозна стъпка. Все едно да скочиш от скала в реката. Вдигна ръце да го погали по лицето и докосна с устните си неговите.

— Страхувам се да не прецакам всичко. Трябва да го знаеш, преди да се върнем в къщата. Но искам да се върнем и да се любим.

— Страхотна идея.

— От време на време ми идват такива идеи. Няма да е лошо да ме хванеш за ръка, в случай че се уплаша и се опитам да избягам.

— Разбира се.

Рийс обаче не се уплаши и не се опита да побегне. Но с всяка следваща стъпка съмненията й се усилваха.

— Може би трябва първо да пийнем по още една чаша вино — предложи тя.

— Пих достатъчно, благодаря — отвърна той, като продължи напред, хванал ръката й.

— Няма да е лошо и да поговорим накъде ще ни отведе това.

— В момента ни отвежда в спалнята ми.

— Да, но… — заекна тя, но Броуди вече я дърпаше вътре в къщата. — Ъъъ… трябва да заключиш вратата.

Броуди щракна ключалката.

— Ето.

— Наистина смятам, че трябва да…

Тя замълча, зашеметена, когато Броуди я метна на рамо.

— Е, добре.

Мислите й запрепускаха лудо. Не можеше да реши дали отнасянето й към спалнята е романтично или ужасяващо.

— Не съм сигурна, че това е правилният подход. Мисля, че ако отделим няколко минути да обсъдим… просто искам да те помоля да не очакваш прекалено много от мен, защото не съм се упражнявала от дълго време и…

— Говориш прекалено много.

— Ще стане още по-лошо — увери го тя, като стисна очи, когато я понесе нагоре по стълбите. — Усещам как думите ми напират да изскочат. Слушай, когато бяхме навън, можех да дишам и мислех, че ще успея да се справя. Не че не искам това да стане, но просто не съм сигурна. Не знам. Господи! Спалнята има ли ключалка?

Броуди изрита вратата, за да я затвори, после се завъртя и я заключи.

— По-добре ли е?

— Не знам. Може би. Сигурно се държа като идиотка, но…

— Да знаеш, че си идиот, означава да направиш първата стъпка към съвземането — успокои я той, като я пусна на пода до леглото. — А сега е време да замълчиш.

— Просто мисля, че ние…

Мислите й се объркаха напълно, защото Броуди я привлече към себе си, залепи устни в нейните и я накара да се разтрепери от желание.

— Мисля, че…

— Замълчи — повтори той и отново я целуна.

— Знам. Може би ти трябва да говориш. Но би ли загасил лампата?

— Изобщо не съм я светвал.

— О!

Сребристата лунна светлина, която изглеждаше толкова красива навън, сега й стори прекалено ярка.

— Представи си, че още те държа за ръката, за да не избягаш.

Рийс усети как ръцете му пробягват по тялото й. Палците му погалиха нежно гърдите й. Невероятно усещане.

— Колко ръце имаш? — учуди се тя.

— Достатъчно много, за да свършат работа. Трябва да ме погледнеш. Погледни ме, Рийс. Точно така. Помниш ли първия път, когато те видях?

— В… в ресторанта. В ресторанта на Джоуни.

— Да — потвърди той, като разкопча ризата й и я захапа лекичко по врата, от което Рийс затрепери. — Още първия път, когато те видях, усетих как кръвта ми закипява. Разбираш ли ме?

— Да. Да. Броуди, аз…

— Понякога човек следва инстинкта си и започва да действа. Понякога не го прави, но така или иначе знае кога е усетил нещо сериозно.

— Ако беше тъмно… щеше да е по-добре, ако беше тъмно.

Той хвана ръката, която Рийс бе вдигнала, за да прикрие белега на гърдите си, и я бутна настрани.

— Някой път ще проверим теорията ти. Имаш великолепна кожа, слабаче.

Погали рамената й и плъзна ризата й надолу.

— Гладка и мека — добави. — Иска ми се да те погълна. Не, не го прави — нареди й, като я хвана за косата и повдигна лицето й към своето. — Продължавай да ме гледаш.

Котешки очи, помисли си тя. Смесица от зелено и кехлибарено. И невероятно наблюдателни. Не се чувстваше в безопасност, вторачена в тях, но страхът й бе вълнуващ и възбуждащ.

Пръстите на свободната му ръка откопчаха сутиена й. Рийс ококори очи. Броуди се притисна плътно в нея. Всичко в тялото му бе твърдо, силно и малко грубо. Точно както тя искаше.

Ръцете му се плъзгаха по кожата й и научаваха тайни, които Рийс бе забравила, че притежава. Зъбите му я хапеха лекичко и я караха да потръпва. Броуди разкопча колана на джинсите й и пъхна ръка под грубия плат.

Рийс обезумя от възбуда. Започна да разкопчава ризата му с треперещи ръце. Броуди едва се въздържа да не й се нахвърли като звяр. Повдигна и я положи на леглото. Рийс изрита обувките си и се повдигна, за да го улесни в свалянето на джинсите й.

Устните му се отделиха от нейните и се плъзнаха надолу по врата й. Тя заби пръсти в рамената му. Броуди захапа зърното й и пулсът се ускори.

Тежестта му я приковаваше към леглото, устните му не спираха да я дразнят. Но въпреки силното желание, Рийс усети как я обзема паника. Помъчи се да я прогони и да се остави на желанията на тялото си, но накрая дробовете й я предадоха.

— Не мога да дишам! Не мога! Чакай! Престани!

Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че е изпаднала в шок. Отдръпна се от нея, хвана я за рамената и я повдигна да седне.

— Дишаш — разтърси я леко той. — Престани да си поемаш дъх дълбоко. Ще ти се завие свят.

— Добре, добре.

Знаеше какво да прави. Трябваше да се съсредоточи върху всеки дъх, върху простичкото физическо действие на бавно вдишване и издишване.

Почервеняла от срам, тя скръсти ръце пред гърди те си.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Писна ми да съм откачалка, по дяволите!

— Тогава престани да се държиш като откачалка.

— Да не мислиш, че е толкова лесно? О, просто ще щракна с пръсти и ще стана нормална. Да не смяташ, че ми е приятно да седя тук гола и унизена?

— Не знам. Приятно ли ти е?

— Долно копеле!

— Ето, пак мили думи.

Гневът в очите й му хареса. Но след миг долови влажния блясък.

— Ако започнеш да плачеш, наистина ще се ядосам.

— Няма да плача, задник такъв! — извика тя и бързо избърса сълзите си.

— Виж какво направи — скара й се той престорено. — Пак ме възбуди. Нараних ли те?

— Какво?

— Нараних ли те?

— Не. Господи — изстена Рийс и покри лицето си с ръка. — Не. Просто… не можех да си поема дъх. Чувствах се заклещена под теб. И се получи смесица от клаустрофобия, тревога заради представянето ми и така нататък.

— Е, ако това е всичко, мога да ти помогна — успокои я той, като легна по гръб и я придърпа към себе си. — Ти можеш да си отгоре.

— Броуди…

— Просто ме погледни.

Започна да я гали и забеляза как възбудата й се завръща.

— Толкова си нежна и гладка. Малко кльощава, но адски привлекателна. Целуни ме.

Тя притисна устни в неговите и прогони паниката. Сърцето му биеше силно до нейното, устните му жадуваха за нейните. Вкусът му събуди отдавна забравени желания.

Но пак започна да протестира и се опита да се отдръпне, когато Броуди повдигна бедрата си. Той обаче я задържа, приковал очи лицето й, и се плъзна в нея.

Заля я вълна от неочаквано удоволствие. От тласъците му тялото й запя. Извика високо при първия си оргазъм и се остави напълно на момента.

Слава богу, помисли си задъхано.

Броуди се надигна и я захапа по рамото. Рийс се задвижи енергично и двамата свършиха едновременно.

Лежеше замаяна, облекчена и благодарна. И без да има представа какво да каже или да направи. Сърцето й все още препускаше лудо, но тялото й бе абсолютно отпуснато. Ако имаше достатъчно сили, щеше да се отметне от думата си и да заплаче.

Сълзи на истинско удоволствие.

Беше правила секс. Бе докосвала и я бяха докосвали. Бе стигнала до оргазъм.

И знаеше, че Броуди също се бе наслаждавал.

— Искам да ти благодаря. Глупаво ли звучи?

Той я погали по гърба.

— Повечето жени ми изпращат скъпи подаръци. Но този път ще се задоволя и с благодарност.

Тя се засмя и сведе очи към него. Броуди лежеше отпуснато със затворени очи. Типично мъжкото му изражение на пълна задоволеност едва не я накара да скочи от леглото и да затанцува въодушевено.

— Сготвих ти вечеря — напомни му тя.

— Вероятно, това си е вид подарък — ухили се той и отвори очи лениво. — Как си, слабаче?

— Истината ли да кажа? Бях престанала да вярвам, че отново мога да се почувствам по този начин. Още една от загубите ми. А това си е сериозна загуба, мамка му. Затова ти благодаря, че остана твърд. Май прозвуча доста неприлично — добави тя, когато Броуди се изсмя. — Сега вече ще замълча.

— Да бе!

Тя се заигра с косата му. Искаше й се да се сгуши в него и да заспи.

— Предполагам, че трябва да се облека и да се прибера у дома.

— Защо?

— Става късно.

— Да нямаш вечерен час?

— Не, но… искаш ли да остана?

— Реших, че ако останеш цяла нощ, утре сутрин ще се почувстваш задължена да ми приготвиш закуска.

Сърцето й запя.

— Е, вероятно би могъл да ме убедиш да ти сготвя.

— Сутрин съм адски убедителен — увери я той, като изрита чаршафа и я придърпа към себе си. — Освен това още не е късно, а и не съм свършил с теб.

— В такъв случай ще остана.

По-късно, когато Броуди заспа, Рийс се почувства неспокойна и притеснена. Започна да се бори със себе си, но накрая се предаде и стана от леглото.

Трябваше да провери ключалките. Само веднъж, обеща си тя, като взе ризата му и излезе на пръсти от стаята. Поскърцването на дъските я накара да се намръщи уплашено.

Първо провери предната врата. Видя ли, заключена е, скара се на себе си. Ти самата я заключи, нали? Но пък какво толкова лошо имаше в проверката? Задната врата също бе заключена. Разбира се, че беше. Но…

Отиде до нея и опита ключалката. Загледа се в кухненските столове. Искаше й се да пъхне един под бравата и едва успя да се въздържи.

Все пак не беше сама в къщата. До нея спеше едър, силен мъж. Бездруго никой нямаше да се опита да проникне тук. Но и да опиташе, Броуди щеше да се справи с него.

— Проблем ли има?

Рийс не изпищя, но се спъна стреснато и се халоса болезнено във вратата. Броуди пристъпи към нея.

— Не си много сръчна, а?

— Ха-ха. Може и да не съм. Аз просто…

Броуди я беше чул да излиза от спалнята и бе решил, че сигурно отива до банята. Но после бе чул скърцането на стълбите. Любопитството го бе накарало да обуе джинсите си и да я последва.

— Всички врати ли са заключени? — попита небрежно.

— Да. Просто исках да… проверявам ключалките, преди да заспя. Не е кой знае какво.

— Кой твърди, че е? Това моята риза ли е?

— Ами да. Не мога да се разхождам наоколо гола.

— Не виждам защо не. Но след като не ме попита дали можеш да я вземеш назаем, значи си неучтива. Качвай се горе и си ми я върни.

— Прав си — усмихна се Рийс облекчено. — Ужасно се срамувам.

— Така и трябва — хвана я той за ръка и я поведе нагоре. — Би ли ти харесало, ако аз започна да се перча наоколо в твоите дрехи?

— Знам ли, може да го намеря за забавно.

— Да бе, като че ли някоя от дрехите ти ще ми стане. Как искаш вратата?

Тя се вторачи в него и се зачуди дали Броуди чу как сърцето й пада в краката му.

— Затворена и заключена, ако нямаш нищо против.

— За мен е без значение — каза той, като заключи. — А сега си ми върни проклетата риза.

Кошмарът я събуди. Обърканите образи, острата болка. Отвори бързо очи. Не беше в килера, не кървеше. Но сенките и силуетите в стаята бяха непознати и накараха сърцето й да се разтупти от страх, докато си спомни къде се намираше.

Спалнята на Броуди. Леглото на Броуди. И лакътят на Броуди, забит в ребрата й, което й се стори странно успокояващо.

Не само беше в безопасност, но и се чувстваше страхотно.

Броуди спеше по корем, с разперени ръце и крака. През нощта я бе избутал почти до края на матрака. Но това не беше важно. Беше успяла да поспи дълбоко няколко часа, въпреки малкото място.

А преди това бе използвала пълноценно удобното легло.

Рийс се надигна и изпита леко разочарование, когато Броуди не се протегна към нея. Всъщност не е лошо, каза си тя. Трябва да свърша безброй неща и да приготвя закуска. При това с ограничените запаси в кухнята на Броуди.

Излезе на пръсти от спалнята и влезе в банята. Натисна бутона на ключалката, но вратата не се заключи. Остана вцепенена няколко секунди, притиснала купчината дрехи към гърдите си.

Как бе възможно вратата да не се заключва? Спалнята имаше ключалка, но не и банята. Абсурдна история. И адски нередна. Трябваше да се заключва.

Няма нужда да заключвам вратата, опита да се успокои тя. Никой не проникна в къщата снощи. Жива съм. Никой няма да влезе и днес. Броуди спи в стаята отсреща. Ще остана само три минути под душа и край. Всичко ще бъде наред.

Банята му беше два пъти по-голяма от нейната, със стандартна бяла вана и душ. Тъмносини хавлиени кърпи, които не отиваха на зелените шкафове. Но нямаше нищо странно. Тя се вторачи във вратата и колебливо завъртя крановете за водата.

Хареса гладките стени от дървени трупи, плочките, които приличаха на речни камъни. Броуди трябва да си купи сиви хавлии, помисли си. Или да се опита да намери нещо в зеления цвят на шкафовете.

Насили се да се съсредоточи върху тази идея, докато се пъхаше под душа.

Грабна сапуна и започна да си повтаря таблицата за умножение. Изпусна го стреснато, когато на вратата се почука.

Убийците не чукат, успокои се тя.

— Броуди? — попита Рийс с разтреперан глас.

— Да не очакваш някой друг? — ухили се той, като отвори вратата и дръпна завесата на душа.

Беше чисто гол.

— Защо си повтаряш колко е осем по осем, докато се къпеш?

— Защото пеенето под душа е прекалено обикновено — отвърна Рийс, като се зачуди какво да прави с ръцете си, без да се издаде, че искаше да се прикрие. — Ще изляза след минута.

— Мисля, че те видях цялата снощи. Да не би водата да те прави срамежлива?

— Не — решително отговори тя, като отпусна едната си ръка.

Другата обаче остана пред гърдите й.

Броуди се протегна и я дръпна. Рийс я вдигна отново. Той се намръщи и пак я дръпна. После огледа белега, който се опитваше да прикрие.

— Опасна работа.

— Може да се каже.

Рийс понечи да се завърти настрани, но Броуди я стисна здраво за ръката и се пъхна при нея във ваната.

— Да не смяташ, че белегът те прави непривлекателна?

— Не. Може би. Просто…

— Защото имаш и други недостатъци. Например кльощави бедра.

— Така ли?

— Да. Косата ти е мокра и ми позволява да огледам главата ти добре. Ушите ти не са разположени на едно и също място от двете страни на главата.

— Съвсем равни са си.

Инстинктът и обидата я накараха да протегне ръце нагоре, за да ги опипа. Броуди се възползва от положението и обви ръце около нея.

— Но с изключение на това, не си лоша. Мисля да се възползвам.

Притисна я към стената и изпълни обещанието си.

16.

Месец май реши да разочарова жителите на Ейнджълс Фист и вместо със сияйно пролетно слънце ги заля с безброй бури. Гръмотевици трещяха над планината и див вятър виеше над езеро то. Но дните се удължиха и прогониха ранния здрач. Рийс забеляза как снегът в подножието на планината се топи. В уютната долина дърветата цъфнаха, а ливадите позеленяха.

Нарциси грееха в яркожълто въпреки проливните дъждове. Струваше й се, че самата тя процъфтява.

А в днешния паметен ден щеше да излезе от града за известно време.

За повечето жени ходенето на фризьор е обикновена, почти всекидневна част от живота. За нея бе изпълнено с възбуда и вълнение като скачане с парашут. И като истински новак се страхуваше да направи първата стъпка.

— Мога да променя графика си лесно — каза тя на Джоуни. — Ако си заета днес…

— Не съм казвала подобно нещо — възрази Джоуни, като сипа тестото за палачинки в тигана.

— Да, ама благодарение на хубавото време вероятно на обяд ресторантът ще е претъпкан. Нямам нищо против да помогна.

— Справях се с кухнята и преди да се появиш в града.

— Разбира се. Но ако имаш нужда от помощ…

— Имам две ръце, а и Бек е тук.

Бек, здрав и солиден като дъб, се ухили весело и продължи да реже зеле.

— Джоуни ще ме съсипе от работа, Рийс — престорено се оплака той.

— Ако салатата не е готова до единадесет, Рийс няма да ми попречи да те сритам по задника — заплаши го Джоуни.

— О, стига бе, Джоуни.

— Искаш ли да си полезна? — обърна се Джоуни към Рийс. — Сипи кафе на Мак, преди да излезеш.

— Добре. Мобифонът е у мен, в случай че си промениш решението. Няма да тръгна поне още един час.

Рийс се помота още малко, но накрая взе каната с кафето и отиде зад бара, където Мак чакаше палачинките си.

— Да не прекъснах скандал между теб и Джоуни? — попита той.

— Не. Нищо такова — усмихна се младата жена и му наля кафе. — Просто се отбих в ресторанта. Днес имам почивен ден.

— Така ли? Имаш ли интересни планове?

— Да. Нещо такова. Двете с Линда-Гейл отиваме в Джаксън.

— Обиколка на магазините?

— Вероятно — кимна Рийс, като си припомни, че Линда-Гейл я бе заплашила със здраво пазаруване. — И ще се подстрижа.

— Отиваш чак до Джаксън, за да се подстрижеш? — учуди се Мак. — И тук си имаме фризьорски салон. „Гребенчето Къри“.

„Гребенчето Къри“ бе малка бръснарничка с два стола, където правеха войнишки подстрижки и зловещи къдрения. Рийс се усмихна развеселено и му пода де захарницата.

— Звучи глупаво, нали? Линда-Гейл каза, че отива ме да харчим пари. Но май няма нужда да ходя дотам.

— Изчезвай — нареди й Джоуни, като постави пред Мак палачинките му.

— Тръгвам — обеща Рийс и взе чантата си и тънката папка, която бе донесла. — Възнамерявам да покажа скицата на доктор Уолъс из Джаксън — обясни тя. — Все още не си се натъкнал на човек, който да я познае, нали? — обърна се към Мак, като извади едно от копията и му го показа за пореден път.

— Не. Залепил съм скицата на щанда в магазина, за всеки случай.

— Благодаря ти, че си се сетил. Е, Джаксън е голям град. Може и да извадя късмет там.

— Не се връщай в ресторанта хленчеща, ако в Джаксън те скалпират — предупреди я Джоуни, после се разсмя гръмко, когато видя, че младата жена пребледнява. — Заслужаваш си го, щом като не си харчиш заплатата в Ейнджълс Фист. Но както и да изглеждаш, утре сутрин в шест трябва да си тук.

— Е, ако положението е много лошо, можеш да носиш шапка — обади се Мак.

— Благодаря. Много ви благодаря. Тръгвам.

Тя излезе навън, подмина бързо витрината и прокара ръка през косата си. Щеше да накара Линда-Гейл да седне първа във фризьорския стол. Не бе длъжна да се подстригва. Това бе избор, а не задължение.

Но отиването в Джаксън бе добра идея и й даваше възможността да разпространи скицата. Никой в Ейнджълс Фист не позна жената. Единствено Джеф от магазина за алкохол твърдеше, че това е Пенелопе Крус.

Ако жената бе пътувала из района, вероятно се бе отбила в по-голямо и интересно място като Джаксън.

Тъй като имаше малко свободно време и не искаше да мисли за косата си, Рийс реши да се отбие в офиса на шерифа.

Бе минала почти цяла седмица откакто пита Рик Марсдън дали е научил нещо ново. Разбира се, през тази седмица бе работила здраво и бе прекарала доста време в леглото на Броуди. Но точно заради това Марсдън не можеше да я обвини, че му досажда непрестанно.

Ханк О’Брайън бе дежурен в участъка. Ханк имаше гъста черна брада, баба му бе от племето шошони и бе местна легенда благодарение на керамичните си изделия.

В момента Ханк пиеше кафе и тракаше по клавишите на компютъра. Вдигна очи към нея и попита любезно:

— Как си, Рийс?

— Чудесно, благодаря. Как е баба ти?

— Хвана си гадже. Старейшината на племето загуби жена си преди около година. Дядката е на деветдесет и три години, но още души наоколо и носи на баба цветя и бонбони. Не знам какво да мисля.

— Адски мило — усмихна се Рийс, но забеляза болезнената гримаса на Ханк и добави бързо: — А баба ти е щастлива, че се грижиш за нея. Чудя се дали шерифът е зает. Просто искам да…

Още преди да довърши, чу весел смях. Марсдън излезе от кабинета си, хванал жена си за ръка.

Това също е адски мило, помисли си Рийс. Начинът, по който хората изглеждат, когато наистина се обичат. Шерифът бе широко усмихнат, а Деби още се смееше и люлееше хванатите им ръце, докато вървяха.

Деби беше хубава блондинка със спортна фигура, къса рошава коса и смарагдовозелени очи. Носеше тесни джинси, кафяви каубойски ботуши и червена риза под избеляло джинсово яке. Златна верижка, от която висеше медальон във формата на слънце, украсяваше врата й.

Тя ръководеше малка туристическа агенция, която се намираше точно до хотела, организираше екскурзии, продаваше разрешителни за лов и риболов. И беше близка с Бренда. В неделя следобед водеше двете си дъщери в ресторанта на Джоуни, за да ядат сладолед.

Деби се усмихна дружелюбно на Рийс.

— Здрасти, мислех, че днес ще се забавляваш в Джаксън — поздрави тя.

— Ами, да. По-късно.

— Вчера видях Линда-Гейл. Направили сте страхотен план за деня. Значи ще се подстригваш? Косата ти е толкова красива. Но сигурно ти пречи в кухнята. Мъжете харесват дълги коси. Горкият Рик — добави тя засмяно. — Аз вечно нося моята къса.

— Харесвам те и така — успокои я шерифът, като се наведе и я целуна по бузата. — Ти си моето слънчице.

— Чуйте го само — ухили се Деби, като сръчка мъжа си. — Колко е мил и любезен. А като го помолих да си вземе един час почивка, за да поязди с мен, той ми отказа.

— Не мога да бягам от работа. Жена ми откача, когато се качи на коня, часът автоматично се превръща в половин ден. Мога ли да направя нещо за теб, Рийс?

— Реших да се отбия, преди да тръгна към Джаксън. Мислех да проверя дали си открил нещо ново — обясни, изчака две-три секунди и извади скицата. — За жената — добави тя.

— Ех, да можех да ти кажа, че съм открил нещо! Но в района няма съобщения за изчезнали и никой не я разпозна. Не мога нищо друго да направя.

— Така е. Е, знам, че направи всичко възможно. Вероятно ще извадя повече късмет в Джаксън. Ще се поразходя там и ще покажа скицата на хората.

— Не те спирам да го правиш — бавно започна Рик. — Но имай предвид, че скицата е доста груба. Не че искам да кажа нещо против доктора. Но тъй като нямаш по-подробно и задълбочено описание, вероятно ще се натъкнеш на доста хора, които смятат, че може и да са видели някой като нея. И неволно ще те пратят за зелен хайвер.

— Сигурно си прав — кимна Рийс, като прибра скицата. Не пропусна да забележи погледа на Деби, изпълнен с безмълвно съчувствие.

— Все пак смятам да опитам. А сега вече ще тръгвам. Благодаря, Рик. Радвам се, че се видяхме, Деби. Чао, Ханк.

Рийс се изчерви от смущение, докато излизаше от офиса на шерифа. Знаеше, че освен съчувствието в очите им имаше и доста въпроси. Например — напълно откачена ли е Рийс Гилмор?

Майната им. Просто майната им, каза си тя, докато се връщаше към ресторанта на Джоуни, за да си вземе колата. Нямаше да се преструва, че не бе видяла убийството, нямаше да прибере скиците в чекмеджето и да забрави за тях.

Нито пък да се остави черните мисли да я завладеят и да провалят деня й.

Днес отиваше в града, където щеше да се разкраси.

Господ да й е на помощ.

Рийс се загледа в красивата природа наоколо. Трио пеликани се издигна във военна формация над блатото. Кльощав койот вървеше бавно в полето. Гледката я накара да помоли Линда-Гейл да спре колата.

Келнерката нарече койота „едър плъх“, но изпълни молбата й.

— Изглежда като опасен хищник — каза Рийс.

— Койотите са долни копелета.

— Може и така да е, но ми се иска да чуя как вият. Също като по филмите.

— Забравих, че си градско чедо. Когато времето се затопли достатъчно, за да държиш прозорците отворени нощем, ще можеш да ги чуеш понякога.

— Ще впиша това в списъка си със задачи. Благодаря ти, че спря заради градското чедо.

— Няма проблеми — усмихна се Линда-Гейл и подкара колата.

Понесоха се по пътя към Джаксън.

Рийс намираше Ейнджълс Фист за груб и интересен нешлифован диамант. В сравнение с него Джаксън бе голям, излъскан и с многобройни фасети. Магазини, ресторанти и галерии изпъстряха широките дървени тротоари. Улиците бяха оживени. И всички изглеждаха забързани нанякъде. Вероятно се отбиваха в града, преди да посетят някои от парковете.

Други пък бяха дошли на пазар, на делова среща или просто на обяд.

Помисли си, че градът процъфтява. А отвъд цивилизацията се издигаха могъщите, покрити със сняг върхове на планината, които блестяха под слънцето като скъпоценни камъни.

За по-малко от две минути Рийс реши, че въпреки зашеметяващите гледки тук бе направила по-добър избор с Ейнджълс Фист.

Тук имаше прекалено много хора. И животът течеше по-бързо. Хотели, мотели, ресторанти, зимни спортове, летни спортове, агенции за недвижими имоти.

Едва бе влязла в града, когато й се прииска да се върне обратно.

— Страхотно ще се забавляваме! — въодушевено извика Линда-Гейл, като подкара бързо из оживеното движение. — Ако си леко притеснена, просто затвори очи.

— И да пропусна катастрофата?

— Аз съм страхотен шофьор — успокои я приятелката й и го доказа, като профуча сръчно между голям джип и мотор, махна весело на шофьорите, после взе завоя със свистене на гуми. — Мисля да се боядисам в червено.

— Аз пък вече позеленях. Линда…

— Почти стигнахме. Някой път трябва да се поглезим сериозно. Да си поръчаме пълната програма в един от козметичните салони. Тук са направо страхотни. Искам някой да ме намаже с кал, да ми направи билков масаж и… Господи, място за паркиране!

Тя се устреми към мястото за паркиране. Притесненията на Рийс от тълпите, движението и косата й се стопиха, погълнати от страха от приближаващата смърт.

Но преди да успее да затвори очи и да се помоли на Бога, колата бе паркирана до бордюра.

— На две пресечки сме от мястото, но няма да ги усетиш. А и така ще имаш възможност да поразгледаш града — каза Линда-Гейл.

— Едва ли ще мога да вървя, краката ми треперят от ужас.

Линда-Гейл се засмя и я сръчка въодушевено.

— Хайде. Да вървим и да се позабавляваме с новите си прически.

— Колко глоби на година отнасяш? — попита Рийс. — И колко коли унищожаваш през този период?

Приятелката й се ухили и я хвана подръка.

— Не се дръж като някоя бабичка. О, Господи! Виж! Погледни това яке! — извика тя и повлече Рийс към витрината на магазин, където се вторачи възхитено в кожено яке в шоколадовокафяво. — Изглежда невероятно меко. Но сигурно струва милиони. Хайде да го пробваме. Не, ще закъснеем. Ще го пробваме с новите си прически.

— Нямам милион долара.

— Нито пък аз, но нищо не ни струва да го облечем. Изглежда тясно, така че на теб ще ти стои по-добре. Но пък ако имах милион, щях да си го купя.

— Май имам нужда да полегна.

— Ще се оправиш. А ако ужасно се разтревожиш, имам плоско шише в чантата.

— Ти… — заекна Рийс. — Шише с какво?

— Ябълково мартини, в случай че се нуждаеш от нещо, за да се отпуснеш. Или пък просто за да се порадваш на живота. Уха! Дий!

Рийс завъртя глава и забеляза висок, слаб каубой в ботуши, избелели джинси и шапка.

— Сладур — отбеляза Линда-Гейл.

— Мислех, че си влюбена в Ло.

— Да, но това е същото като с якето, Рийс. Нищо не ти струва да погледаш. Обзалагам се, че не само си се гледала с Броуди, нали? Страхотен ли е сексът с него?

— Май ще трябва да пийна мартинито.

— Добре де, сподели поне едно — задникът му толкова хубав ли е гол, колкото в джинси?

— Да. Определено мога да кажа, че е дори по-хубав.

— Знаех си! Стигнахме — оповести Линда-Гейл, като хвана здраво приятелката си за ръка и я дръпна вътре.

Рийс не грабна плоското шише, макар да й се стори невероятно изкушаващо. Едва не побягна, докато чакаха фризьорите.

Но научи нещо.

Не бе толкова лошо като първия път, когато опита да отиде на фризьор. Стените не я притиснаха. Звуците не накараха сърцето й да запрепуска лудо. А когато фризьорът й се представи като Серж, не избухна в сълзи и не хукна към вратата.

Серж имаше лек славянски акцент и дружелюбна усмивка, която се превърна в загриженост, когато я хвана за ръката.

— Кукличке, ръцете ти са ледени. Трябва ти билков чай. Нан! Донеси чаша чай от лайка. А ти ела с мен.

Рийс го последва послушно като кученце. Серж я настани на стола, зави я с яркозелена наметка и зарови ръце в косата й.

— Не съм сигурна, че…

— Великолепна коса. Толкова гъста. И адски здрава. Добре се грижиш за нея.

— Предполагам, че да.

— Но къде й е стилът? Финесът? Крие лицето ти като завеса. Какво искаш да направим днес?

— Аз… честно казано, не знам. Не мислех, че ще стигна дотук.

— Разкажи ми за себе си. Нямаш пръстен. Омъжена ли си?

— Не. Не.

— Не мога да повярвам. И си някъде от Изток.

— Бостън.

— Аха — кимна той, като продължи да разучава косата й. — И какво работиш, ангелче?

— Готвачка съм — отговори тя и се отдаде на удоволствието от масажа по скалпа й. — Работя с Линда-Гейл. Тя наблизо ли е?

— Линда-Гейл е добре. Не я виждаме тук достатъчно често — отвърна Серж, като й се усмихна нежно. — Имаш ли ми доверие?

— Аз… О, Господи. Можеш ли да сложиш малко валиум в чая?

Беше забравила приятните усещания от ходенето на фризьор. Нежни ръце в косата й, успокояващ чай, лъскави списания, бъбрене на женски гласове.

Правеха й кичури, защото Серж реши така. Вероятно не можеше да си ги позволи, но реши да се подчини. По някое време Линда-Гейл се приближи към нея. Косата й бе покрита с боя и найлонова шапка.

— Яркочервено — съобщи й тя. — Реших се. И ще си направя маникюр. Ти искаш ли?

— Не. Не мога да понеса повече.

Но всъщност задряма над списанието, докато стана време да й измият косата и да я подстрижат.

— Е, разкажи ми за мъжа в твоя живот — подхвърли Серж, като започна да я подстригва. — Сигурно имаш такъв.

— Предполагам, че да.

Господи, наистина имаше мъж в живота й!

— Писател е. Тъкмо започнахме да се виждаме.

— Вълнение. Откриване на нови територии. Възбуда.

Лицето й засия в усмивка.

— Точно така. Той е умен, хубав и харесва как готвя. И… крие невероятното си търпение под хапливи забележки. Не се отнася с мен като с крехък порцелан, а всички останали го правеха прекалено дълго. Вече се чувствам по-силна благодарение на него. О, почти забравих за това.

Серж дръпна ножицата от косата й, когато Рийс се протегна към папката си.

— Чудех се дали можеш да познаеш тази жена — каза тя, като му подаде скицата.

Фризьорът я разгледа внимателно.

— Не мога да кажа със сигурност, но не мисля, че съм я виждал. Бих я посъветвал да скъси косата си — крие лицето й. Нещо общо ли имаш с нея?

— В известно отношение. Мога ли да оставя едно копие тук? Някой може и да я познае.

— Разбира се. Нан!

Деловата Нан се приближи и взе скицата. Рийс се съсредоточи върху вида си и примигна стреснато.

— Уха! Доста коса махна от главата ми.

— Не се тревожи. Виж се само. Великолепна си — успокои я фризьорът, като спря за момент и се възхити на червенокосата Линда-Гейл.

— Влюбена съм в косата си! — извика тя, като се завъртя да покаже новия си искрящ цвят и елегантната прическа. — Нов човек съм. Какво мислиш? — обърна се към Рийс.

— Великолепна е. Адски изискана.

Яркочервената коса превърна Линда-Гейл от сладка малка блондинка в сексапилна красавица.

— Изглеждаш направо зашеметяващо.

— Позабавлявах се с мострите от гримовете — обясни келнерката, като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. — И наистина изглеждам зашеметяващо. Когато се върнем, ще се появя пред Ло и ще го накарам да страда — закани се тя. — Рийс, харесвам кичурите ти. И идеята на Серж да те подстриже така. Очите ти изглеждат по-големи, макар да нямаш нужда от това, тъй като си късметлийка, надарена си със страхотни очи. А и лицето ти е на показ. Поздравления за бретона, Серж. Секси.

— Адски си права. Трябваше да подчертаем тези прекрасни очи, Рийс. И бремето от раменете и врата изчезна. А и ще ти бъде по-лесно да си правиш косата сама.

Рийс се вторачи в отражението си. Почти познавам тази жена, помисли си тя. Почти виждам себе си.

Очите й се напълниха със сълзи. Серж отпусна ножицата стреснато и се завъртя притеснено към Линда-Гейл.

— Не се харесва. Рийс, мразиш ли ме? Мразиш ли прическата си?

— Не, не, точно обратното. Просто мина дълго време откакто за последен път се погледнах в огледалото и се харесах.

Линда-Гейл подсмръкна съчувствено.

— Имаш нужда от грим.

Серж потупа Рийс по рамото.

— Ще ме накараш и аз да заплача. Позволи ми да ти изсуша косата първо.

Искаше й се да се покаже. Беше прекарала великолепен ден. И й личеше. Разбира се, не трябваше да позволява на Линда-Гейл да я убеждава да си купи блузата, макар да бе в невероятно красиво жълто. Но пък бе дала на продавачката копие от скицата. Беше постъпила по същия начин във всеки магазин, където приятелката й я заведе.

Тя се оказа права — якето наистина отиваше повече на Рийс. Но макар да не струваше милион долара, пак бе ужасно скъпо и просто не можеше да си го позволи.

Великолепната прическа и красивата блуза бяха достатъчни.

Възнамеряваше да се прибере у дома, да се порадва на вида си пред огледалото, да облече новата блуза и да се обади на Броуди, за да го покани на вечеря.

Беше открила чудесни пресни зеленчуци на пазара в Джаксън, както и великолепни миди. Дори намери шафран, който бе ужасно скъп. Но пък щеше да е хубаво да направи пюре от шафран и босилек за мидите. А после бри с див ориз.

Линда-Гейл се наслаждаваше на стоките в бутиците, но Рийс бе потреперила от удоволствие на пазара.

Втурна се нагоре по стълбите, понесла торбите с покупки. Отключи вратата, като си тананикаше и се чувстваше толкова безгрижна, че реши да заключи, след като остави продуктите в кухнята.

— Господи, Рийс, ще се превърнеш в истинско момиче за нула време — извика тя на глас.

После отиде с танцова стъпка до вратата и заключи. Реши, че всичко друго ще почака и първо ще се порадва на отражението си в огледалото.

Заподскача към банята щастливо.

И се вцепени. Лицето й пребледня, мускулите на тялото й се стегнаха, когато се вторачи в огледалото.

Скицата на убитата жена бе залепена на него и я гледаше строго. По стените, пода и малката тоалетка с маркер, яркочервен като кръв, бе написан въпросът:

Рийс се отпусна на пода и се сви на топка.

Вече трябва да си е у дома, помисли си Броуди, като подкара покрай езерото. Колко време й бе нужно, за да си направи нова прическа, по дяволите? Не отговаряше на телефона. Чувстваше се като глупак, тъй като през последния един час й бе звънял четири пъти.

Мамка му, наистина му липсваше. А това беше направо абсурдно. Никога никой не му бе липсвал. При това Рийс я нямаше само от няколко часа. Осем часа и половина. Други дни не я бе виждал много по-дълго от осем часа. Но пък тогава знаеше, че е от другата страна на езерото и може да отиде да я види веднага щом си поиска.

Още не се бе принизил дотам да звъни на мобифона й като мухльо, който не може да изкара един ден без любимата жена, без да й звънне. И без да чуе гласа й.

Щеше да отиде в ресторанта, да се помотае там, да пийне една бира. И да я чака. Небрежно.

Никой нямаше да разбере.

Забеляза колата й на обичайното място и реши, че е извадил късмет. Щеше да се качи при нея и да й каже, че е дошъл в града за… за какво? За хляб.

Имаше ли хляб у дома? Не можеше да си спомни. Е, това беше без значение. Щеше да се придържа към историята си.

Искаше да я види, да усети уханието й. Да я прегърне. Но Рийс не трябваше да узнава, че през последния час бе обикалял нервно из къщата си като изгубено кученце.

Докато паркираше, осъзна, че се бе предал. Измисляше си извинения да дойде в града, за да я види.

А това го караше да се чувства като абсолютен мухльо.

Най-разумното бе да се престори на раздразнен. Намръщи се, изкачи бързо стълбите и потропа по вратата й.

— Броуди е — извика той. — Отвори.

Мина толкова дълго време, преди Рийс да отговори, че намръщената му гримаса се замени с разтревожена.

— Броуди, съжалявам, легнала съм си. Имам главоболие.

Той натисна бравата, но вратата бе здраво заключена.

— Отвори вратата.

— Наистина, започна да ме мъчи мигрена. Просто трябва да поспя. Ще ти се обадя утре.

Звукът на гласа й не му хареса.

— Отвори вратата, Рийс.

— Добре де, добре.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Да не би да не разбираш какво казвам? Имам главоболие. Не искам компания. Определено нямам мерак да затоплям чаршафите.

Той не обърна внимание на думите, тъй като забеляза мъртвешката й бледност.

— Не си от жените, които откачат, когато им направят кофти прическа, нали?

— Разбира се, че съм. Но пък прическата ми е великолепна. Страхотна. Но денят бе адски дълъг и доста ме умори. Сега съм изтощена и те моля да си тръгнеш, за да си легна.

Броуди огледа стаята и забеляза покупките на кухненския плот.

— Откога си у дома?

— Не знам. Може би от около час.

Главоболие, друг път, помисли си. Вече я познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че Рийс можеше, да си счупи ръцете, и все пак първо щеше да прибере, покупките си, когато се прибере.

— Какво е станало?

— Господи, няма ли да престанеш? Просто се чукахме, което бе прекрасно. Ангелите запяха. И скоро ще го направим пак. Но това не означава, че нямам право на малко самота.

— Вярно е — меко каза той. — И ще те оставя на мира веднага щом ми обясниш какво, по дяволите, става. Какво си направила с ръцете си? — попита, като грабна едната й ръка, ужасен от кръвта по пръстите и дланите й, преди да забележи, че петната бяха от мастило. — Какво, по дяволите, е това? Мастило?

Рийс заплака безмълвно. Никога не бе виждал нещо по-сърцераздирателно от сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Господи, Рийс, какво има?

— Не мога да го измия. Не мога да го измия, а не си спомням да съм го направила. Не си спомням и не мога да го изчистя.

Тя покри лице с изцапаните си ръце. Не се възпротиви, когато Броуди я вдигна, отнесе я до леглото и я залюля в прегръдката си.

17.

Част от стените и пода бяха замазани — там, където Рийс бе успяла да стигне с мократа кърпа, която сега лежеше във ваната. Броуди си помисли, че хавлията вече е станала на парцал, а това щеше да я притесни, когато се успокои достатъчно.

Беше съдрала скицата, оставяйки парченца хартия и лепенка по огледалото, беше я смачкала и метнала в кошчето за боклук до мивката.

Представи си какъв ужас е изпитала горката Рийс, как трескаво е грабнала хавлията, намокрила я е и е започнала да търка написаното.

Но въпросът все още се виждаше на около десетина места.

— Не си спомням да съм го направила.

Броуди не се обърна към нея, а продължи да оглежда стените.

— Къде е червеният маркер?

— Аз… не знам. Трябва да съм го прибрала.

Замаяна от главоболието и сълзите, Рийс отиде до кухнята и отвори чекмеджето.

— Не е тук — отчаяно изплака, после започна да рови из следващото чекмедже.

— Престани.

— Не е тук. Сигурно съм го взела със себе си и съм го изхвърлила. Не си спомням. Също като предишните пъти.

Броуди се вторачи в нея, но гласът му си остана същия — спокоен и твърд.

— Какви други пъти?

— Мисля, че ще повърна.

— Не, няма да повърнеш.

Тя затръшна чекмеджето, а зачервените й от плача очи заблестяха от гняв.

— Не ми казвай какво да правя.

— Няма да повърнеш — повтори Броуди, като пристъпи към нея и я хвана за ръката. — Още не си ми разказала за предишните пъти. Хайде да седнем.

— Не мога.

— Добре, ще стоим прави. Имаш ли бренди?

— Не искам бренди.

— Не те питах какво искаш — сопна се той и започна да отваря шкафовете, за да намери малката бутилка.

При други обстоятелства би засегнал чувството й за естетика с това, че сипа брендито в чаша за сок.

— Изпий го, слабаче.

Може и да бе ядосана и отчаяна, но знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Взе чашата и погълна двата пръста бренди на един дъх. Потръпна.

— Скицата. Може и да съм аз.

— Защо реши така?

— Ако съм си въобразила… преживях насилие…

— Някога душили ли са те?

— Не, но може да съм си въобразила — повтори тя, като тресна чашата на плота. — Някой се опита да ме убие на времето и през последните две години очаквах отново да се случи. А има и известна прилика между мен и жената от скицата.

— Вярно. И двете сте жени и имате дълга, тъмна коса. Поне ти имаше доскоро.

Намръщи се леко и протегна ръка да докосне крайчетата на косата, които сега не стигаха до раменете й.

— Лицето от скицата не е твоето.

— Но не я видях много добре.

— Все пак си я видяла.

— Не знам.

— Аз пък знам.

Броуди бе сигурен, че Рийс нямаше кафе, затова отвори хладилника и отбеляза доволно, че бе купила любимата му бира. Взе една и завъртя капачката.

— Видяла си двама души до реката.

— Защо си толкова сигурен? Ти не ги зърна и за миг.

— Видях теб — простичко отговори той. — Но да се върнем на въпроса. Какви други неща не си спомняш?

— Не си спомням да съм маркирала картата си. Нито пък да съм отключвала вратата си през нощта и дори да съм я оставила леко открехната. Или да съм прибирала проклетите купи в килера, а ботушите и раницата в кухненския шкаф. Или да съм си приготвила багажа. И други разни дребни неща. Трябва да се върна.

— Къде да се върнеш?

Тя разтърка лицето си с ръка.

— Не се подобрявам. Трябва да се върна в болницата.

— Глупости. Каква е тази история с опаковането на дрехите?

— Една вечер се прибрах у дома — беше вечерта, когато отидох в бара на Кланси с Линда-Гейл — и всичките ми вещи бяха опаковани. Всички дрехи бяха прибрани в сака ми. Сигурно съм го направила сутринта или по време на някоя от почивките. Не помня. А веднъж фенерът, който държа до леглото си, се озова в хладилника.

— Аз пък веднъж намерих портфейла си там. Странно.

Рийс въздъхна.

— Не е същото. Аз никога не слагам нещата където заваря. Никога. Поне… когато съм на себе си… когато съм здрава. Определено не е нормално за мен да сложа купите в килера. Никога не си губя вещите, защото не мога да правя каквото и да е, ако не знам къде е всичко. А явно в момента за нищо не ставам.

— Поредната дивотия — небрежно подхвърли Броуди и зарови из торбата с покупките. — Какви са всичките тия зелени неща?

— Зеленчуци за салата — отговори Рийс, като разтърка слепоочията си, за да прогони зверското главоболие. — Трябва да се махна оттук. Сигурно това съм си мислила, когато съм си опаковала нещата. Вероятно тази мисъл ме е глождила през цялото време, още тогава, на пътеката, а после просто съм се преструвала, че всичко си е нормално.

— Докато беше на пътеката, видя как убиват жена. А това не е нормално. По онова време се съмнявах, но сега…

— Съмняваше се?

— Не за това, че си ги видяла. Не бях сигурен, че жената е мъртва. Възможно бе да е станала и да си е тръгнала. Но явно е мъртва като Елвис.

— Ти въобще слушаш ли ме? Видя ли какво съм направила там? — посочи тя банята.

— Ами ако не си го направила?

— Кой друг може да е? — избухна тя. — Психиката ми не е стабилна. Господи, Броуди, халюцинирам убийства и пиша по стените.

— Ами ако не си ти? — повтори той със същия убедителен тон. — Слушай, изкарвам си хляба с думата „ако“. Ако си видяла точно каквото казваш, че си видяла?

— И какво ако съм? Това нищо не променя.

— Променя абсолютно всичко. Гледала ли си някога „Газ“?

Рийс се вторачи в него.

— Сигурно затова си падам по теб — откачен си като мен. Какво общо, по дяволите, има „Газ“ с изпадането ми в лудост и драскането по стените?

— Ами ако не ти си драскала по стените?

Сърцето я заболя, а стомахът й се сви. Нямаше сили да се добере до стола, затова просто се отпусна на земята и се облегна на хладилника.

— Ако мислиш, че някой ми прави номера, значи наистина си луд като мен.

— Кое те плаши повече, Рийс? — клекна той до нея. — Да вярваш, че отново си изпаднала в нервна криза или че някой друг иска да го повярваш?

Рийс потрепери.

— Не знам.

— Хайде, да поразнищим въпроса. Виждаш как убиват жена. Няма друг свидетел. Съобщаваш за убийството и историята се разчува. Убиецът е дочул нещо или, както мислехме преди, те е видял. А това означава, че не е успял да извърши идеалното убийство. Заличил е следите си, но все пак не се е измъкнал.

— Защото има свидетел — прошепна тя.

— Да. Но единственият свидетел има психични проблеми, предизвикани от насилие. Убиецът може да използва това обстоятелство. Бездруго не всеки в града вярва на свидетелката. Тя е нова тук и е прекалено нервна и уплашена. Защо тогава да не засили страха и да обтегне допълнително нервите й?

— Господи! Защо просто не ме гръмне и не приключи историята?

— Ако стане още едно убийство, хората ще приемат историята ти на сериозно.

— Посмъртно?

— Да.

Рийс все още притежаваше някакви сили, помисли си Броуди. Не много наистина, но все пак щеше да издържи.

— Погажда й няколко номерца и разчита, че тя ще направи едно от двете: ще затанцува гола из улиците или ще побегне от града. И при всяко положение хората напълно ще спрат да вярват на историята й за убийството.

— Но това е…

— Откачено? Не, не е. Всъщност е адски умно и хладнокръвно.

— Значи вместо да вярвам, че съм се провалила напълно в емоционално и психическо отношение, искаш да приема, че ме преследва убиец. Прониква в апартамента ми и се опитва да ме подлуди.

Броуди отпи от бирата си.

— Теорията ми звучи добре.

Гърлото й пресъхна, когато осъзна смисъла на думите му.

— Първата възможност ми се струва по-лесна. Нея съм я преживявала вече.

— Обзалагам се, че е по-лесна, но ти не обичаш лесните неща.

— Странно е да кажеш подобно нещо за жена, която повече от година бяга от всичко, включително и от себе си.

— Ако така гледаш на нещата, значи наистина си откачена.

Броуди се надигна и й протегна ръка. Рийс се поколеба, но я пое и се изправи.

— А ти как виждаш нещата?

— Виждам жена, която оцелява. Приятелите й, по-близки от семейство, са убити. Една от тях — пред очите й. Тя самата е простреляна и оставена да умре в тъмен килер. Хваната в капан в тъмнината, потънала в кръв. Всичко, което е обичала, е унищожено за миг. Тя остава лишена от нормалното чувство за сигурност. И все пак две години по-късно стои пред мен, защото е успяла да се пребори с всички проблеми стъпка по стъпка. Мисля, че това е една от най-силните жени, които някога съм срещал.

— Май не се срещаш с много хора — опита да се пошегува Рийс.

— Видя ли — усмихна се той, като докосна челото й с пръст. — Закова ме. А сега си приготви някои неща. Тази вечер ще спиш при мен.

— Не мога да приема…

— Ще го направиш — настоя той и зарови из торбата. — Това ли е вечерята?

— Мамка му! Мидите!

Броуди се увери, че Рийс е дошла на себе си, когато се втурна към торбата.

— Слава Богу, че помолих да ми ги опаковат в лед. Все още са студени. В крайна сметка се оказа разумно да поддържам по-ниска температура у дома.

— Обичам миди.

— Май няма храна, която да не обичаш — каза Рийс, като се облегна на плота и затвори очи. — Няма да ме оставиш да изпадна в истерия, нали?

— Вече ти споменах, че се дразня от истерични жени.

— Но веднъж ми каза, че си падаш по невротички.

— Да, така е. Но между истерия и невроза определено има разлика. Ти дори не си достатъчно невротична за мен. И затова просто ще се възползвам от теб, докато се появи нещо по-добро.

— Справедливо.

— А дори да се появи нещо по-добро, пак можеш да ми готвиш.

— Благодаря — кимна тя, като отпусна ръце и се загледа в него. — Прегърна ме, докато плачех. Вбесяващо за теб.

— Не беше изпаднала в истерия, а просто бе наранена и те болеше глава. Но не го превръщай в навик.

— Обичам те. Влюбена съм в теб.

Няколко секунди Броуди не проговори. А когато го направи, Рийс долови лек страх, примесен с раздразнението му.

— Мамка му! Не мога да направя и едно добро дело безнаказано.

Тя се засмя весело и усети как се успокоява.

— Така си е. Сигурно напълно съм откачила. Но не се тревожи, Броуди.

Завъртя се към него и забеляза, че я гледаше с уважението и страха, предизвиквани от тиктакаща бомба.

— Извън всички неврози съм разумна, съвременна жена. Не си отговорен за чувствата ми, нито пък задължен да им отговориш. Но когато преживееш всичко, което аз съм преживяла, просто се научаваш да не приемаш нещата за дадени. Времето, хората, чувствата. Психиатърът ми ме посъветва да си водя дневник — продължи тя, докато опаковаше необходимите продукти. — И дневникът ми помогна да се справя с емоциите и страховете си. Ти също ми помагаш в това отношение.

— Смесваш доверието с незаслужена благодарност и с факта, че между нас има страхотно сексуално привличане.

— Главата ми може да е объркана, но сърцето ми си е съвсем наред. Но ако чувствата ми те плашат, мога да се обадя на Линда-Гейл и да поживея при нея, докато реша какво да правя.

— Просто вземи всичко, от което ще имаш нужда — каза той решително. — Включително всички съставки за добра вечеря.

Не беше влюбена в него. Но мислеше, че е, и това го притесняваше. Опитваше се да й помогне, което вероятно бе първата му грешка, а сега тя усложняваше всичко. Типично за жена, помисли си. Връзва панделки на всяко нещо.

А панделките го задушаваха.

Е, поне вече не говореше за това. Нито пък трепереше заради станалото в апартамента й.

Точно както бе предполагал, готвенето на вечерята я успокои. Той самият се успокояваше с писане. Човек потъваше в работата си и забравяше за проблемите.

Но по-късно щеше да й се наложи да се върне към действителността. Ако теорията му бе вярна, Рийс определено бе изпаднала в беда.

— Искаш ли вино? — попита я той.

— Не, благодаря. Ще си остана на вода — отговори младата жена, докато подреждаше салатата в малки чинии. — За останалото са нужни още няколко минути, така че ще започнем с това.

Броуди прецени, че е ял повече салата през последните няколко седмици, отколкото обикновено ядеше за цели шест месеца.

— Джоуни ще откачи, когато си види банята.

— Ами боядисай я.

Рийс набоде лист салата.

— Не мога да боядисам плочките и пода.

— Мак вероятно има някакъв препарат, който ще изчисти маркера. А и бездруго апартаментът ти не е особено луксозен, слабаче. Нуждае се от ремонт.

— Да, винаги има някаква утеха. Броуди, и преди ми се губеха моменти. Не през последната година, но преди ми се случваше.

— Но не означава, че и сега ти се случва. Напоследък прекарвах доста време с теб. Не съм те виждал да ходиш насън, нито пък да украсяваш стените на вилата ми със странни послания. Всъщност не съм те виж дал да правиш нищо по-странно от подреждането на кухненските ми чекмеджета.

— Имаха нужда — оправда се тя. — Цареше пълна бъркотия.

— Можех да си намеря нещата. Рано или късно. Някой в ресторанта на Джоуни споменавал ли е да си направила нещо странно?

— Джоуни смяташе, че е странно да искам бамя за супата.

— Бамята си е странен зеленчук. На времето в Бостън, когато ти се случваха подобни неща, имаше ли някой около теб?

Рий се надигна, за да поднесе основното ястие.

— Не. И винаги се притеснявах, защото се плашех, че може да ми се случи къде ли не. Когато излязох от болницата, отидох да живея при баба. Тя ме заведе на пазар. И по-късно открих кошмарен кафяв пуловер в чекмеджето си. Попитах я откъде се е взел. Усетих, че става нещо нередно по начина, по който ме изгледа. Притиснах я да ми каже и тя ми обясни, че аз съм го купила. Каза, че сме спорили заради пуловера, защото никак не отговаряше на стила ми. Но съм й обяснила, както и на продавачката, че го искам, защото е брониран.

Рийс обърна мидите със сръчно движение на китката.

— Друг път баба влезе в стаята ми посред нощ, защото чула страхотен шум. Аз заковавах прозорците си. Не помня да съм взимала чука и пироните.

— И двата инцидента ми звучат като пресилени мерки за безопасност. В този смисъл са нормални — била си уплашена.

— Уплашена е меко казано. Имаше и други инциденти. Сънувах кошмари. Чувах изстрелите и писъците. Опитах се да разбия вратата. А една нощ изскочих през прозореца, който се бях опитвала да закова. Един съсед ме намери по нощница на тротоара. Не знаех къде съм, нито как съм се озовала там.

Рийс постави чиния пред Броуди.

— Тогава отидох в болницата. А сегашното ми състояние може да означава просто влошаване.

— И това удобно се случва, докато си сама? Не вярвам. Работиш в ресторанта на Джоуни осем часа, пет или шест дни седмично. Прекарваш време с мен, с Линда-Гейл, движиш се из града. Но не си имала никакъв друг инцидент, освен тези в апартамента ти, когато наоколо няма жив човек. „Газ“.

— И ти си Джоузеф Котън?

— Обичам жени, които познават класическите филми — ухили се той, като я погали по ръката. — Ето ти още един. „Прозорец към двора“.

— Джими Стюарт вижда убийство в апартамент на отсрещната кооперация, докато си лежи у дома със счупен крак — бързо каза Рийс, остави чинията си на масата и седна. — Никой друг не вижда убийството. Никой не му вярва. Дори Грейс Кели не му вярва. Нито приятелят му, ченгето… как му беше името?

— Уендъл Кори.

— Точно така! Нито великолепната Телма Ритър. Никой не вярва, че Реймънд Бър е убил жена си.

— Няма улики, които да подкрепят твърденията на героя. Няма труп, няма следи от борба, няма кръв. А Джими напоследък се държи странно.

— Значи според теб съм попаднала в смесица от „Газ“ и „Прозорец към двора“?

— Внимавай за типове, които приличат на Пери Мейсън или имат френски акцент.

— Караш ме да се чувствам по-добре. Преди няколко часа… — тя замълча и притисна ръце към очите си. — Лежах свита на пода и скимтях. Само дето не си смучех палеца. Бях паднала на дъното.

— Не, просто се бе смъкнала малко надолу. Но сега отново си отгоре. А това е истинска смелост.

Рийс отпусна ръце.

— Не знам какво да правя.

— В момента трябва да си изядеш мидите. Великолепни са.

— Добре — кимна тя и решително лапна една мида, която наистина бе великолепна. — Качих два килограма.

— Цели два килограма! Трябва да празнуваме.

— Сигурно защото готвя повече. Не само в ресторанта, но и тук. Това ми харесва.

— Радвам се, че помагам.

— И правя секс редовно.

— Повтарям, винаги съм готов да помогна.

— Направих си косата.

— Забелязах.

Рийс наклони глава. Бе готова да се бори, за да чуе желаното.

— Е, харесва ли ти или не?

— Бива.

— О, я престани. Защо толкова внимаваш с комплиментите?

— Такъв съм си.

Тя прокара пръсти през кичурите.

— Аз си я харесвам. А ако си на друго мнение, просто ми кажи.

— Ако не я харесвах, щях да ти кажа. Или пък щях да ти кажа, че си е лично твоя работа, ако искаш да се разхождаш наоколо с птиче гнездо на главата.

— Да, наистина би го казал — усмихна се тя. — Времето с теб ми се отразява добре. Приятно ми е да сме заедно и да си говорим. Обичам да ти готвя и да спя с теб. Чувствам се като… не мога да кажа като жената, която бях, защото никога вече не бих могла да се върна назад.

— Може би не трябва да се връщаш назад.

— Вероятно си прав. Откакто съм с теб, усещам как се превръщам в жената, която искам да бъда. Но и двамата знаем, че ще е по-разумно, ако леко се отдръпнем един от друг.

Той се намръщи и лапна поредната мида.

— Слушай, ако говориш за хрумването си, че си влюбена в мен, положението става тревожно и…

— Не е тревожно — възрази тя. — Трябва да се смяташ за късметлия, ако съм влюбена в теб, въпреки нестабилната ми психика. Много жени може и да те намират сексапилен, но не биха задълбочили връзката заради вечната ти заядливост. Ала сега не говоря за чувства. Просто смятам, че ако изпадам в нервна криза, не ставам дори за обикновена връзка. А ако си прав и някой ме преследва, съм още по-опасна за теб.

Броуди отпи замислено от бирата си.

— Ако си откачена и аз се отдръпна, значи не мога да се справям с хората. Същото важи и за теорията, че някой се опитва да те изкара луда. Искам да си изясня всичко. Пък и не съм готов да се откажа от хубавата храна и секса.

— Звучи разумно. Но ако по-късно си промениш мнението, няма да се обидя.

Рийс се протегна към каната с вода, в която плуваха тънки парченца лимон. Броуди хвана ръката й и зачака да го погледне в очите.

— Не става дума само за ядене и секс. Имам…

Чувства ли, запита се той. Чувствата можеха да означават какво ли не.

— Държа на теб.

— Знам.

— Добре. В такъв случай няма нужда да обсъждаме чувствата ми през следващия час.

Ръката й бе нежна и мека. Постави я на масата, но задържа своята върху нея.

— Ще се справим, Рийс.

И точно в този момент, затоплена от нежното му докосване, Рийс му повярва.

След като приключиха вечерята и оправянето на кухнята, Рийс седна доволно с чаша чай пред себе си. Броуди реши да направи следващата стъпка.

— Ще се чувстваш ли добре, ако останеш сама тук за около час?

— Защо?

— Мислех да взема Рик и да отидем да огледаме апартамента ти.

— Недей — поклати глава тя, загледа в пламъците на огъня, който Броуди бе запалил във всекидневната. — Рик не вярва, че съм видяла убийство на пътеката. Направи всичко, което се изискваше в подобен случай, и според всички се е спра вил добре. Но не ми вярва. Сутринта се отбих в офиса му. Видях се с него, Деби и Ханк. А когато извадих скицата и им съобщих, че възнамерявам да я покажа из Джаксън, забелязах съчувствие по лицата им.

— Ако някой е влизал в дома ти…

— Ако някой е влизал, никога няма да успеем да го докажем. А и как са влезли? Вече имам дори резе.

— Ключалките могат да бъдат отключвани. А от ключовете могат да се правят дубликати. Къде държиш ключовете си?

— Във вътрешния джоб на чантата ми.

— А когато работиш?

— Във вътрешния джоб на чантата. А ако не нося чанта, в джоба на якето ми. В десния джоб, ако държиш на подробностите.

— Къде стоят чантата и якето ти, докато работиш?

— В кабинета на Джоуни. Тя има дубликати от ключовете в шкафа си. Но не можем да си направим извода, че съм объркала Джоуни с мъж, а тя е убила любовницата си и прониква в апартамента ми, за да ме тормози.

— Да, но не е кой знае колко трудно някой да влезе незабелязано в кабинета й и да си направи дубликати от ключовете.

Чашата в ръката й затрепери.

— Мислиш, че е някой от Ейнджълс Фист?

— Възможно е. Или човек, който е живял тук по време на престъплението. И е останал, когато се разчу за убийството. А това стана доста бързо.

— Но никой не позна жената.

— Не казах, че жената е тукашна.

Рийс се облегна назад.

— Не, не го каза. Просто реших, че ако жената не е оттук, значи и мъжът не е.

— Всичко е възможно. Може да е човек от града или пък някой, който редовно го посещава. Или някой, който е дошъл на лов, или просто турист. Човек, който е наясно как да заличи следите си, а според мен това изключва обичайните градски чеда. Кой знаеше, че днес ще отсъстваш от града?

— Че кой не знаеше?

— Да, така е. Трябва да помислим за времето — замислено отсъди Броуди. — Спомена, че си водиш дневник.

— Да.

— Дай да го прегледам.

— Никога!

Той се намръщи, после се ухили.

— И аз ли съм вписан там?

— Разбира се, че не. Кой изобщо е чувал за жена, която да пише за мъжа, по когото си пада, или пък за сексуалните си преживявания? Абсурд.

— Добре де, ще прочета само сексуалните преживявания, за да се уверя, че си ги предала точно.

— О, точни са. Аз ще прегледам всичко и ще ти запиша датите и часовете, когато се случиха тези ужасни неща.

— Добре, но не тази вечер. Изглеждаш съсипана. Време е да си лягаш.

— Мога да остана тук още няколко минути.

— Да, ама после ще ми се наложи да те нося догоре заспала. Аз отивам да свърша малко работа в кабинета си.

— О… — въздъхна тя и погледна към вратата. — Добре, може би…

— След като проверя ключалките. Отивай да си лягаш, слабаче.

Глупаво бе да се преструва, че не е изморена, затова се надигна.

— Утре съм първа смяна. Ще се опитам да не те събудя, когато стана.

— Благодаря.

— А аз ти благодаря за помощта, Броуди. Благодаря ти за рамото, на което си поплаках.

— Не си използвала рамото ми.

Тя се наведе и го целуна нежно.

— О, да, използвах го. Няколко пъти тази вечер.

Знаеше, че Броуди ще провери ключалките, защото й бе обещал. Докато се приготвяше за лягане, чу стъпките му по стълбите. Надникна в коридора и забеляза, че в кабинета му светеше, после чу тракането на клавишите.

Мисълта, че Броуди е близо до нея, й позволи да си легне и да остави вратата незаключена.

Същата тази мисъл й помогна да затвори очи и да заспи.

18.

Броуди клекна пред вратата на апартамента на Рийс, въоръжен с фенер и лупа. Чувстваше се съвсем идиотски. Макар да смяташе късното ставане сутрин за едно от предимствата на писателската професия, днес се бе измъкнал от леглото заедно с Рийс. И не обърна никакво внимание на уверенията й, че може да стигне сама от къщата му до ресторанта.

Да бе, никакъв проблем за жена, преследвана от убиец, да се разхожда сама по тъмно, като малоумна героиня във филм на ужасите.

За награда не само бе получил две чаши от прясно свареното кафе в ресторанта на Джоуни, но дори го бяха нахранили с яйца, бекон и пържени картофи още преди да отворят.

А сега клечеше и си играеше на детектив. Тъй като нямаше никакъв личен опит във влизането с взлом, не можеше да е абсолютно сигурен дали някой не бе насилвал ключалката, но не забеляза никакви следи от подобно действие.

Зачуди се дали да не престъпи желанието на Рийс и да не се обади на шерифа. Но пък не смяташе, че Рик може да стори нещо повече от това, което той правеше в момента.

А и ставаше дума за доверие. Рийс му имаше доверие, а ако се обадеше на Рик, щеше да я предаде.

Твърдеше, че е влюбена в него, но не трябвало да се чувства задължен. Жени! Просто смесваше секса и приятелството с любов. На всичкото отгоре бе уязвима заради кошмарните си преживелици. А и все още не бяха минало — продължаваха да й се случват странни неща.

Броуди се изправи и извади ключа, който Рийс му бе дала. Вторачи се в него замислено.

Какво трябваше да направи?

Отключи вратата и влезе в апартамента.

Във въздуха се носеше леко ухание. Ароматът на Рийс. Би го познал навсякъде. Откри, че е учудващо вбесен задето някой друг бе влизал в дома й и бе доловил същия аромат.

Светлината от прозорците падаше върху голия под, вехтите мебели и яркосиньото одеяло, което Рийс бе купила за тясното си легло.

Смяташе, че тя заслужава нещо по-добро. Вероятно би могъл дай помогне, да й даде малко пари, за да си купи килим и боя, за бога.

Плъзгаш се по наклона, Броуди, възпря се сам. Купиш ли килим на жена, тя после ще очаква венчален пръстен.

Е, Рийс поне се радваше на гледка, която не можеше да се купи с пари. Кой се нуждаеше от килими и картини, когато виждаше през прозореца си величествените планини, а езерото бе точно пред прага му?

Броуди изключи лаптопа и го прибра в чантата, за да го вземе със себе си. Рийс се нуждаеше от поне още една нощ вън от апартамента си. Нямаше да е лошо вещите й да са си при нея.

Лениво отвори чекмеджето на малкото бюро, което Джоуни бе дала на Рийс. В него откри два остри молива, счупени на равни половини, черен маркер и тънко кожено албумче, в каквото хората носеха снимки на децата или кучетата си. Отвори го любопитно.

Снимка на интелигентна възрастна жена, седнала на пейка в идеално поддържана градина. Лицето й бе зачертано с голямо черно Х. Имаше и други. Същата жена в бяла риза и черен панталон държеше пуделче с размера на пощенска марка. Двойка в дълги готварски престилки, група хора, вдигнали чаши с шампанско. Мъж с широко разперени ръце, застанал пред огромна фурна.

Всяко лице бе зачертано с Х.

На последната снимка Рийс стоеше сред голяма група хора. Броуди реши, че снимката бе направена в ресторанта, където бе работила. „Манео“. Нейното лице бе единственото, което не бе зачертано, и грееше в широка усмивка.

Под всички останали от снимката бе написано с печатни букви „Мъртъв“. А под лика на Рийс пишеше „Луда“.

Броуди се зачуди дали Рийс вече бе видяла снимките. Надяваше се да не е. Прибра албумчето в джоба на компютърната чанта. Щеше да го извади по-късно и да реши как да действа, когато се прибере у дома.

Не бе възнамерявал да се рови из личните й вещи, но започна да претърсва чекмеджетата на грозния скрин.

Потисна неудобството от тършуването из бельото й, като си напомни, че вече го бе свалял от тялото й няколко пъти. Щом можеше да го докосне, когато бе върху нея, значи бе нормално да го пипа и сега.

Но наистина се почувства странно.

Ала тършуването из скрина не му отне много вре ме — Рийс не притежаваше много вещи.

Кухненските чекмеджета бяха друга работа. Там тя бе вложила душата си. Бяха идеално подредени. Никакъв безпорядък. Броуди откри мерителни чаши, лъжици и безброй други кухненски прибори и уреди.

Няколко от тях изобщо не разпозна за какво служат, но както всичко останало, бяха безукорно под редени.

Откри спретната купчина купи и тави с различни размери. Кой въобще се нуждаеше от толкова много тави, за Бога?

В следващия шкаф намери купа, пълна догоре с хапчета. Извади я и я остави настрани.

Влезе в банята. В шкафчето всички шишета, които бе виждал и преди, стояха на рафта. Празни.

Малки, долни капанчета, помисли Броуди вбесено. Хитро копеле.

Неволно сви ръцете си в юмруци, после ги пъхна в джобовете и заоглежда стените.

Отново спретнати печатни букви. Нищо не бе надраскано набързо. Но в застъпването на думите се долавяше трескавост и определено лудост. Идеята някои от думите да се изпишат от пода към тавана също бе умна.

Който бе надраскал стените, бе предпазлив, внимателен и много умен.

Броуди извади дигиталния си фотоапарат. Направи снимки от всеки ъгъл, в близък план на целия въпрос, после на всяка отделна дума и буква.

След като документира всичко, се облегна на вратата.

Рийс в никакъв случай не можеше да се върне в апартамент, който изглеждаше по този начин. Щеше да му се наложи да отиде до магазина на Мак и да купи някакъв препарат, с който да почисти маркера от пода, ваната и стените. Не бе кой знае каква работа.

Можеше да купи и боя. Стаичка като нейната не изискваше големи усилия. Два-три часа и край.

Не бе като да й купи килим или нещо подобно.

Разбира се, Мак започна да му задава въпроси. Броуди си каза, че в Ейнджълс Фист човек вероятно можеше да си купи единствено тоалетна хартия, без да започнат да го разпитват, но всичко друго щеше да предизвика въпроса: „С какво си се захванал?“

Не сподели нищо за боядисването на жилището на Рийс. Хората щяха да си извадят погрешни заключения, ако научеха, че боядисваше апартамента на жената, с която спеше.

След нула време той, който смяташе всяка домакинска работа за дяволско творение, стоеше на колене в банята на Рийс и търкаше ожесточено пода.

Рийс завъртя бравата предпазливо. Не й харесваше, че е отключено. Ужаси се, че Броуди може да лежи окървавен в апартамента й.

Защо бе още тук? Смяташе, че ще се върне в ресторанта дълго преди почивката й. Но не го бе направил, а колата му все още бе навън.

И вратата на апартамента не бе заключена.

Тя я открехна леко.

— Броуди?

— Да. Тук отзад съм.

— Добре ли си? Видях колата ти и… — тя се закова на място и задуши въздуха. — Какво е това? Боя?

Броуди излезе от банята с мече в ръка. Малки капчици боя изпъстряха косата и ръцете му.

— Не са арабски парфюми.

— Боядисваш банята?

— Не е кой знае какво. Надали има повече от два квадратни метра стена.

— Повече са — развълнувано възрази тя. — Благодаря ти — почти се просълзи Рийс и пристъпи към банята.

Броуди вече бе боядисал тавана и довършваше стените. Цветът беше красиво бледосиньо, сякаш облаците се бяха потопили за миг в езерото и приели лек нюанс от цвета му.

Никоя от червените букви не се виждаше. Рийс се облегна на рамото на Броуди.

— Цветът ми харесва — каза тя.

— Човек няма богат избор, когато иска да купи нещо набързо в бакалията. Видях обаче едно пембено, което ми хвана окото.

Рийс се усмихна.

— Оценявам въздържаността ти. И добрия ти вкус. Явно ще трябва да ти се отплатя с вечеря.

— Добра идея. Но ако искаш да подновиш и стаята, те зарязвам. Бях забравил колко мразя да боядисвам.

Рийс го целуна.

— Мога да довърша, след като ми свърши смяната.

— Аз започнах, аз ще довърша.

Броуди внезапно, осъзна, че несъзнателно е залепил устни в челото на Рийс. Но вече бе прекалено късно да се спре. Прекалено късно бе за много неща, осъзна той, когато Рийс отметна глава назад и прикова невероятните си очи в него.

— Предпочитам боядисването пред диаманти. Просто да го знаеш.

— Слава Богу. Тъкмо изчерпих диамантите.

Рийс облегна глава на гърдите му и въздъхна. Сърцето му се сви от нежност.

— Не исках отново да видиш апартамента си в онзи вид — каза той.

— Знам. Но се чудех дали все пак не мога да остана при теб и тази нощ — сгуши се тя в него. — Знаеш, че миризмата на боя не изчезва веднага.

— Да. Не бива да дишаш изпаренията.

Тя отново отметна глава назад и този път повдигна устни към неговите. Дълга и бавна целувка, почти непоносимо гореща и сладка. Свободната му ръка се плъзна по гърба й.

Тя засмяно отстъпи назад. Сияе, помисли си Броуди. Стресът и тревогата от предишната нощ бяха изчезнали.

— Просто трябва да си взема някои неща… Какво си счуквал?

Броуди, все още замаян от целувката, едва успя да промълви:

— Моля?

— Извадил си чукалото и хавана.

Той се прокле, че ги бе забравил на шкафа.

— Рийс…

— Какво има тук? Изглежда…

Сиянието по лицето й се стопи.

— Не ги взимам — вгледа се в него с отчаяни очи. — Просто ги пазя да ми напомнят от какво бягам. Не искам да мислиш…

— Не съм ги сложил там.

— Тогава… Ох!

— Това са капани, Рийс — обясни й той, като остави мечето и се приближи до нея. — Залага ти капани, но ти не бива да се хващаш в тях.

— И какво, според теб, иска да ми каже? — попита Рийс, като зарови пръсти в купата и остави хапчетата да се плъзнат между тях. — Защо не ги счукам на пастет, не ги намажа на препечени филийки и не заспя завинаги?

— Няма значение какво казва, ако не го слушаш.

— Има — завъртя се тя рязко и циганските й очи проблеснаха разгневено. — Не мога да отговоря, ако не слушам. Как да му дам да разбере, че няма да успее да ме върне обратно при хаповете и лекарите? Как да му заявя, че няма да потъна отново в тъмнина заради един убиец, страхливец и долно копеле!

Тя грабна купата и Броуди зачака да я разбие в стената, но вместо това изсипа съдържанието й в мивката и пусна водата.

— Нямам нужда от тях. Не ги искам. Майната му.

— Трябваше да знам, че не си от типа жени, които чупят чинии — ухили се той, като постави ръце на рамената й загледа как хапчетата се топят. — Убиецът дори не може да си представи какво го очаква.

— Вероятно ще се паникьосам по-късно, когато осъзная, че съм останала без лекарства. Те бяха нещо като топло одеяло за зимата.

— Предполагам, че доктор Уолъс ще ти напише рецепта, ако изпиташ отчаяна нужда от одеялото си.

— Да, сигурно ще го направи.

Рийс въздъхна дълбоко. Беше изсипала хапчетата в мивката, за да докаже нещо.

— Но първо ще опитам да се справя и без одеялото.

Броуди се замисли за снимките, които бе прибрал с идеята да я предпази. Но сега осъзна, че Рийс не се нуждаеше от предпазване. Потребна й бе само вяра. И човек, който да вярва, че е стабилна.

— Има и още нещо. Ще те засегне по-силно от хапчетата.

— Какво?

Тя се огледа наоколо за капана. Броуди отиде до компютърната чанта и извади малкото албумче.

— Направил го е, за да те разстрои. Не го оставяй да победи.

Рийс отвори книжката. Този път ръцете й не потрепериха, но сърцето й се сви.

— Как е могъл да го направи? След всичко, което преживяха и загубиха, да ги задраска, сякаш са нищо.

— За него са нищо.

— Никога не бих постъпила така — каза тя. — Не зависимо колко се принизя, никога не бих го направила. А той допусна грешка с това си действие, защото вече съм сигурна, че не съм аз — добави, като нежно погали зачертаните лица на загиналите си приятели. — Обичах ги и никога не бих се опитала да ги залича.

Разгледа внимателно всяка страница, както бе постъпил и Броуди, после затвори албума.

— Копеле. Шибано копеле. Не, няма да победи — решително се зарече, като се върна до бюрото и остави албумчето на мястото му. — Няма да победи.

Броуди се приближи до нея и я привлече да се облегна на гърдите му.

— Мога да подменя повечето фотографии. Баба ми има копия от тях. Но груповата снимка бе единствената, с която разполагах.

— Семействата на мнозина от сниманите може да имат копия.

— Разбира се. Сигурно си прав — съгласи се тя и отстъпи леко назад. — Мога да се свържа с тях и да помоля да ми ги изпратят. А сега е време да се връщам долу и да си довърша смяната.

— Ще дойда в ресторанта, когато приключа тук — обеща Броуди и я погали по косата. — Може да направим нещо интересно по-късно. Да се разходим с колата. Или да вземем лодка под наем. Или нещо друго.

— Звучи добре. И аз също съм добре. И ще съм още по-добре.

Пийт се бе върнал на работа и й намигна, когато влезе в кухнята.

— Пилето териаки, което приготви, се превърна в хит сред обядващите. Връщат си чиниите абсолютно изблизани.

— Чудесно.

— Доста си удължи почивката — отбеляза Джоуни.

— Съжалявам. Ще остана и след като ми свърши смяната.

— Броуди боядисва ли горе?

Рийс се закова на място.

— Откъде знаеш? — изненада се тя.

— Карл се отби да пие кафе и каза на Линда-Гейл, че Броуди купил от бакалията боя и четки. Колата му е все още отпред. Събрах две и две.

— Да, прави ми услуга.

— Надявам се да не е някакъв смахнат цвят.

— Много бледосиньо. И само в банята. Аз… имах нужда от това.

— По-скоро банята имаше нужда — усмихна се Джоуни, като метна сочна пържола на скарата. — Хубаво е да имаш мъж, който да се грижи за теб.

— Така е.

Рийс си избърса ръцете и се зае със следващата поръчка.

— Не си спомням Броуди да е правил същото за друга жена наоколо. Ти помниш ли, Пийт?

— Не мога да кажа, че си спомням.

Пийт беше прав за пилето териаки. Рийс получи набързо две поръчки. Едната — с гарнитура от лучени кръгчета, другата — с боб. И се залови за работа.

— И двамата знаете, че спя с него — каза меко тя. — Мъжете често помагат на жените, с които спят.

— Не си първата, с която е спал откакто пристигна в града — отвърна Джоуни. — Но Броуди не боядиса ничия друга баня.

— Може просто да съм по-добра в леглото.

Джоуни се изсмя весело и метна нарязаните картофи във фритюрника.

— Следващата поръчка! Дени, как си?

— Благодаря, добре, Джоуни.

Вместо да седне, заместник-шерифът остана прав до бара.

— Шерифът ме изпрати тук. Ще пуснеш ли Рийс да отиде при него за няколко минути?

— Мамка му, Дени, тя тъкмо се върна от почивката си, а обедната лудница вече започна.

— Ами… — притесни се Дени и се почеса по главата — Просто… аз… може ли да вляза при теб за минута?

Джоуни му махна раздразнено.

— Какво става? — прошепна Линда-Гейл, която стоеше зад бара.

— Нищо, което да те засяга както взимането на поръчката на платежоспособен клиент — скара й се Джоуни откъм кухнята. — Е, защо Рик иска да ме лиши от готвачката ми точно когато съм затънала до гуша в работа?

— Шерифът иска да се види с мен? — изненада се Рийс, като вдигна глава от пилето, което цвъртеше на скарата.

— Иска да дойдеш с мен само за няколко минути. Работата е… не исках да говоря за това… нали разбираш, хората се хранят — обясни Дени на Джоуни. — Всъщност намериха труп на жена в тръстиките до Лосовото блато — добави той, като погледна Рийс. — Шерифът иска да ти покаже няколко снимки. Да видиш дали е същата жена, която си видяла до реката.

— Тръгвай — делово й нареди Джоуни.

— Да — едва промълви Рийс. — Трябва да се кача и… първо ще си довърша поръчката.

— Аз ще довърша проклетата поръчка. Пийт, изтичай горе и доведи Броуди.

— Не, не го притеснявай — възпротиви се Рийс, като развърза престилката си. — Добре съм. Можем да тръгваме.

Пийт я изчака да се отдалечи, за да не го чуе, и се обърна към Джоуни:

— Искаш ли да повикам Броуди?

— Рийс не иска. Тя знае най-добре — рязко отговори Джоуни, но по лицето й се изписа тревога.

Дени бе с полицейската кола, така че отиването им до участъка бе светкавично и не й остави време да размишлява и да се измъчва. Помисли си, че всичко щеше да приключи за няколко минути. А след това можеше да забрави. Е, поне да се опита.

— Ще те заведа направо в кабинета на Рик — побутна я Дени нежно, когато излязоха от колата. — Искаш ли кафе? Или вода!

— Не, благодаря — отвърна Рийс, не би могла да преглътне нищичко. — Знаеш ли как… как е умряла?

— По-разумно ще е да поговориш с шерифа — отговори Дени и й отвори вратата.

Ханк, който дежуреше като диспечер, покри микрофона с ръка.

— Няколко смахнати туристи преследвали с джипа си бизон, за да го снимат. Сега си имаме смачкан джип и разярен бизон — съобщи той, после се усмихна на младата жена. — Добре ли си?

— Да.

— Дени, налага се да придружиш Лин. Докарайте откачените туристи тук и повикайте пътна помощ за джипа. Тълпа кретени! Извини ме, Рийс.

— Няма проблеми — увери го тя. — Просто ще отида да се видя с шерифа.

Вратата беше отворена и Марсдън вече заобикаляше бюрото си, за да я посрещне.

— Благодаря ти, че дойде.

— Намерили сте някого. Жена. Труп.

— Седни — хвана я той за ръката и я поведе към стола. — Хлапета се натъкнали на трупа. Жената отговаря на описанието ти. Направих няколко снимки. Предупреждавам те, че са зловещи, но ако събереш сили да ги разгледаш, кажи ми дали това е жената, която видя. Страхотно ще ми помогнеш.

— Удушена ли беше?

— Има следи, че може да е била душена. Мислиш ли, че можеш да разгледаш снимките?

— Да, мога — отговори Рийс, като стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Не бързай.

Рик се настани на стола до нея и й подаде първата снимка. Рийс не я взе, тъй като не смееше да отпусне скованите си пръсти, но я огледа внимателно. После отмести очи настрани и се опита да си поеме дъх.

— Тя е… О, Господи!

— Знам, че е страшно. Била е в блатото доста време. Поне ден-два. Съдебният лекар още не е определил точния момент на смъртта.

— Ден-два? Как така? Минаха седмици.

— Ако си е тръгнала с него в онзи ден, наранена, но жива, може да я е убил по-късно.

Рийс поклати глава отрицателно. Рик вдигна ръка.

— Можеш ли да потвърдиш със сигурност, че е била мъртва?

Рийс искаше да отговори, че е напълно сигурна. Но как можеше да е сто процента сигурна?

— Не се съмнявам — каза все пак.

— Добре, това е достатъчно засега. Това ли е жената, която видя?

Тя отново стисна пръсти и се възползва от острата болка, за да се овладее.

Лицето бе насинено и подуто, с белезникави порезни рани, спускащи се до гърлото, което бе червено и издрано. Животните в блатото бяха наръфали трупа. Беше чувала, че рибите и птиците се нахвърлят първо на очите. Сега знаеше, че е истина.

Косата беше дълга и тъмна. Раменете изглеждаха тесни.

Рийс се опита да си представи жената, която бе видяла.

— Не знам… изглежда по-млада, а косата й… косата й изглежда по-къса. Не знам.

— В онзи ден си била доста далеч от двойката.

— Той не я би. Лицето й… това лице… някой я е бил. Той само я бутна на земята преди… не я е удрял по лицето, поне не толкова много…

Рик не проговори за момент, а когато Рийс отново отмести очи от снимката, я обърна с лицето надолу.

— Може да не е била мъртва, когато ти си се втурнала да търсиш помощ. После той я е отнесъл някъде и е заличил следите си. И след като се е съвзела, да са се сдобрили за известно време. Да са попътували из района. А след няколко седмици са се скарали пак и тогава я е пребил. Мъж, който е душил жена веднъж, лесно може да го направи отново.

— Отново… — повтори тя замаяно.

— Трябва да изчакаме аутопсията и изследването на уликите. Но според мен е твърде вероятно да е същата жена, която си видяла. Ако успееш да я разгледаш пак, като първо проясниш мислите си, можеш да ми помогнеш. Жената нямаше никакви документи. Проверихме отпечатъците й, но не са в мрежата. Ще вземат отпечатъци от зъбите й и ще проверят списъците с изчезнали. Но ако сме сигурни, че е била там, където ти си видяла двойката, и сме убедени, че е била с онзи мъж, ще ни бъде по-лесно.

Рийс прикова очи в неговите.

— Преди не ми повярва. Нито за убийството, нито че съм видяла някого там.

— Няма да те лъжа, определено се съмнявах. Но това не означава, че не съм направил всичко възможно да разбера какво става.

— Прав си.

Рийс протегна ръка към снимката. Шокът бе избледнял и сега я заля само съчувствие.

— Не знам. Съжалявам. Иска ми се със сигурност да потвърдя, че това е жената, която видях, но не мога. Мисля, че беше по-възрастна от тази, косата й беше по-дълга, а лицето — по-тясно, но не съм сигурна. Ако те… когато я идентифицират, трябва да видя нейна стара снимка, на която е жива и здрава. Тогава ще бъда по-сигурна.

— Добре — кимна Рик, прибра снимката и я потупа по ръката, която бе студена като лед. — Знам, че ти беше трудно. Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря.

— След като я идентифицират, ще те помоля да видиш снимката й. Благодаря ти, че дойде дотук. Ще накарам Дени да те закара обратно.

— Мисля, че той отиде по задачи.

— Добре, тогава аз ще те закарам.

— Мога да се върна и пеша — каза тя, но като се надигна, краката й се подкосиха. — Май няма да успея.

— Ще те закарам. Но първо поседи още няколко минути.

Рийс поклати глава.

— Да приемем, че си прав и че е била жива в онзи ден. Защо е останала с него? Как може доброволно да остане с мъж, който се е опитал да я убие?

— Трудно е да разбереш как мислят хората. Ханк, отивам да закарам Рийс. А може и да греша — добави той, като й отвори вратата. — Може този труп да няма нищо общо с жената, която си видяла. Но отговаря на описанието ти.

— Не е съобщено, че е изчезнала, тъй като е била с него, а той не би съобщил подобно нещо.

— Възможно е.

Тя се качи в колата и облегна глава назад.

— Иска ми се да бях сигурна, че е същата жена. Щеше да е много по-лесно за мен.

— Опитай да забравиш за случая засега. Остави полицията да си върши работата.

— Ще ми се да можех.

Рик спря пред ресторанта. Рийс вдигна очи и видя Броуди да излиза от вратата на апартамента й.

Когато я зърна в полицейската кола, той се втурна надолу по стълбите.

— Какво става?

Изглеждаше страхотно разтревожен, а Рийс не бе свикнала да вижда тревога по лицето му. Сърцето й се сви от умиление.

— Намерили са женски труп и отидох да разгледам снимките… не съм сигурна дали е тя. Лицето беше прекалено съсипано. Не мисля, че е жената, която видях, но…

— Беше намерена в Лосовото блато — обясни Рик, като излезе от колата.

— Ще поседна на стъпалата за минута, преди да се върна на работа. Имам нужда от малко чист въздух — каза Рийс, като се отпусна тежко на стълбите.

— Женски труп — продължи Рик шепнешком. — Дълга, тъмна коса. Следи от душене. Пребита и изнасилена. Може би удавена. Съдебният лекар прави аутопсията в момента. Откриха я хлапета. Гола, без документи, никакви дрехи наоколо.

— Кога я намериха?

— Вчера. Научих за това днес и направих снимки на местопрестъплението.

— Господи, Рик, как очакваш Рийс да идентифицира жена, престояла в блатото почти цял месец?

— Ден или два — поправи го шерифът. — Ако е същата, която Рийс е видяла миналия месец, и е била отнесена от реката все още жива, може и да е тя. Трябваше да разбера дали Рийс ще успее да я идентифицира. Справи се много добре. Смела жена.

— Трябваше първо на мен да се обадиш, за да я доведа в участъка — намръщи се Броуди. — Знаеш, че държа на нея.

— Ако Рийс искаше да я придружиш, щеше да ти се обади. Какво, по дяволите, имаш в косата си?

— Мамка му — изсумтя Броуди и прокара ръка през косата си. — Боя. Реших да помогна на Рийс да пооправи апартамента си.

— Така ли? — повдигна вежди шерифът. — Явно си хлътнал повече, отколкото си мислех.

— Просто някаква си боя.

Рик му се ухили весело.

— Красиво светлосиньо. На времето, когато двамата с Деби станахме гаджета, вечно й помагах да поправи или купи нещо. И преди да се усетя, наех смокинг и казах „Да“.

— Майната ти, Рик. Става дума само за боя.

— Все отнякъде трябва да се започне.

Шерифът се приближи до Рийс и коленичи.

— По-добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря, че ме докара.

— Част от задълженията ми.

— Шерифе? — извика тя, когато Рик тръгна към полицейската кола. — Ще ми се обадиш веднага щом я идентифицират, нали?

— Ще ти се обадя. Обещавам. А сега се погрижи за себе си. А ти внимавай Рийс да не те издокара в престилка — подметна ухилено на Броуди.

— Целуни ме по… — започна Броуди, но шерифът вече затваряше вратата на колата.

Тъй като Рийс се надигна, той се приближи към нея.

— Хайде, ела да съберем нещата ти и да отидем у нас. На разходка с колата или нещо друго.

— Не, трябва да се върна на работа.

— Джоуни няма да те уволни, за бога!

— Трябва да работя. Имам нужда от пари. И й дължа цял час. А и се чувствам по-спокойна, когато съм заета. Ще се разходим друг път.

— Добре — кимна писателят, извади ключа от джоба си и й го подаде. — Заключих горе. Аз ще си бъда у дома.

— Чудесно — усмихна се тя и го целуна нежно. — Смятай това за начална вноска от хонорара ти за боядисването.

— Мислех, че ще ми платиш с храна.

— Това е само началото.

19.

Джоуни не започна да я разпитва. Беше предупредила и останалите, че не иска да чува никакви въпроси към Рийс, ако не са свързани с храната.

След като обедната тълпа оредя, се загледа как Рийс режеше лук и целина. Момичето действаше с бързината и прецизността на шампион, но мислите й определено не бяха съсредоточени върху работата й.

— Смяната ти свърши — напомни й Джоуни.

— Дължа ти време. А и картофената салата почти свърши.

— Дължеше ми десет минути и вече си ги изработи.

Рийс поклати глава и продължи да реже.

— Бях с шерифа повече от половин час.

Смъртно обидена, Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Казвала ли съм, че трябва да изработиш този половин час? Господи!

— Дължа ти половин час — упорито повтори Рийс, като изсипа лука и целината в нарязаните сварени картофи. — Салатата ще е по-хубава с пресен копър.

— И аз ще се изкефя повече, ако си направя тройка с Харисън Форд и Джордж Клуни, но желанието ми няма да се изпълни. Не чувам клиентите да се оплакват, а и вече казах — смяната ти е приключила. Не плащам извънреден труд.

— Не ти искам проклетите пари. Искам пресен копър, къри и сирене, което да не е от пластмаса. А ако клиентите не се оплакват, то е защото вкусовите им луковици са закърнели.

— Може и така да е — сопна се Джоуни. — Следователно хич не им пука за пресния копър.

— А би трябвало — изсумтя Рийс, като тресна буркан с майонеза на плота. — И на теб би трябвало да ти пука. Защо хората се задоволяват с най-малкото? Писна ми да се задоволявам с най-малкото.

— Тогава се разкарай от кухнята ми.

— Добре — дръпна Рийс престилката си. — Изчезвам.

Изпълнена със справедлива ярост, тя се втурна в кабинета на Джоуни, грабна си чантата и се отправи към вратата. Спря до едно от сепаретата, където трима туристи довършваха обяда си и се преструваха, че не подслушват.

— Джоджен — извика тя, като посочи купичките с чили. — Имат нужда от джоджен.

След тези думи изфуча навън.

— Джоджен, за бога — промърмори Джоуни, после се нахвърли върху Пийт. — Връщай се на работа. Не ти плащам да мързелуваш с тъжен поглед.

— Мога да я настигна.

— Можеш да останеш без работа — закани се Джоуни и отиде да довърши картофената салата.

Рий се тръшна в колата си и си каза, че просто трябва да се махне от града. Нямаше нужда от него, от обитателите му, от абсурдната работа, която бе подигравка с истинската кулинария. Можеше да отиде в Ел Ей. Да започне работа в истински ресторант, където хората разбираха, че храната е нещо повече от натъпкване на шкембето.

Изскочи от колата си пред бакалията. Дължеше на Джоуни работно време, но кучката не го искаше. Дължеше на Броуди вечеря заради боядисването и щеше да си плати дълга.

Нахлу в магазина и начумерена, се насочи към касата, където Мак прибираше парите на Деби Марсдън.

— Имам нужда от лешници — заяви грубо.

— Ъъъ… мисля, че нямам.

Как, по дяволите, щеше да сготви пиле „Франджелико“ без лешници?

— Защо нямаш?

— Ами никой не ги купува. Но мога да поръчам, ако искаш.

— По-късно няма да ми свършат никаква работа.

Обиколи рафтовете с хранителни продукти в търсене на вдъхновение и хубави съставки. Абсурдно бе да се надява, че може да намери нещо свястно в проклетата селска бакалница.

— О, чудо! — промърмори тя. — Сушени домати.

Метна ги в кошницата си и огледа критично пресните домати. Оранжерийни, помисли си Рийс отвратено. Опаковани в целофан, по дяволите. Безвкусни и безцветни.

Е, налагаше се да се задоволи с тях. Нямаше избор. Не намери гъби, нито патладжани. И никакъв шибан пресен копър.

— Здрасти, Рийс.

Тя сложи няколко чушки, които определено не отговаряха на изискванията й, в кошницата си и се намръщи на Ло.

— Ако майка ти те е пратила да ме търсиш, върни се и й кажи, че съм приключила с нея.

— Мама? Още не съм се отбивал в ресторанта. Просто видях колата ти отпред. Дай да ти нося кошницата.

— Няма нужда — грубо отвърна тя и я дръпна. — Май си забравил категоричното ми заявление, че няма да спя с теб.

Ло ококори очи стреснато и ченето му увисна.

— Не съм забравил. Слушай, влязох тук, защото видях колата ти и допуснах, че може да си разстроена.

— Защо пък да съм разстроена? О, червени картофи. Чудо!

— Разбрах за жената от Лосовото блато. Подобни новини се разчуват бързо — добави той, когато Рийс се вторачи в него мрачно. — Сигурно не ти е било лесно.

— На нея й е било много по-тежко — отбеляза тя, като прехвърляше пакетите с пилешки гърди.

— Предполагам, че си права. Но и за теб не е било лесно. Да я видиш отново, макар и само на снимка. Да си припомниш онзи кошмарен ден на пътеката — каза Ло и се размърда нервно. — Но поне знаеш, че са я намерили.

— Не съм сигурна, че е същата жена, която видях.

— Трябва да е тя.

— Защо?

— Ами логично е — отсъди Ло и тръгна след нея към касата. — Всички казват така.

— Какво ли знаят пък те. Не мога да твърдя, че жената е същата, след като не съм сигурна, само за да им угодя.

— Господи, Рийс, не исках…

— Странно е как намирането на трупа най-после убеди хората, че не съм си измислила историята. Смахнатата Рийс май не е толкова откачена все пак.

Мак опакова покупките й по-внимателно от обикновено.

— Никой не мисли, че си смахната, Рийс — увери я той.

— Разбира се, че го мислят. Щом веднъж си бил луд, значи завинаги ще си останеш такъв.

Тя извади портфейла си и забеляза раздразнено, че след като платеше сметката, щяха да й останат само около десетина долара.

— Не трябва да говориш така — посъветва я Мак, като прибра парите й и й върна ресто. — Обиждаш и себе си, и нас.

— Може и така да е. Обидно е да се разхождаш по улицата или да влезеш някъде и да забележиш как хората те сочат като нещастната луда, дошла от Източното крайбрежие. Или как те поглеждат страхливо с крайчеца на очите си. Опитай да поживееш известно време по този начин — предложи му тя, като вдигна кашона. — И виж дали няма да се подразниш. А ти кажи на майка си — обърна се тя към Ло, — че ми дължи пари за двадесет и осем часа.

Закрачи към вратата и подхвърли през рамо:

— Кажи й, че утре ще отида да си прибера чека.

Звукът от затръшването на предната врата изкара Броуди от унеса, в който бе потънал, докато описваше напрегната сцена между героинята си и мъжа, на когото тя нямаше как да не се довери.

Изруга и протегна ръка към кафето си, но откри, че чашата е празна. Първата му мисъл бе да слезе долу и да я напълни, но чу още няколко затръшвания на врати — вероятно кухненските шкафове — и реши да мине без кофеин.

Разтри енергично врата си, схванат от боядисването на тавана на банята на Рийс. После затвори очи и се върна към сцената.

По някое време му се стори, че чува отварянето на предната или задната врата, но продължи да пише упорито.

Завърши сцената и се облегна доволно назад. Двамата с Мади бяха преживели страхотен ден и макар да я очакваха още приключения, Броуди реши, че вече може да си позволи студена бира и горещ душ.

Но бирата беше на първо място. Тръгна към кухнята с бърза крачка. Прокара ръка по лицето си и усети наболата брада. Май нямаше лошо да се обръсне, помисли си лениво. Човек можеше да забрави за това тегаво задължение, когато живееше сам, но след като се появеше жена, настъпваше време за редовни сеанси с проклетата бръсначка.

Щеше да се обръсне под душа.

Не, по-хубаво да убеди Рийс да се изкъпе с него. Бръснене, душ, секс. А после студена бира и топла храна.

Страхотен план.

Само че нищо не къкреше на печката и това го изненада. Напоследък бе свикнал да вижда как нещо се готви, когато влезе в кухнята. И не по-малко се изненада, когато осъзна, че липсата на тенджери го раздразни.

Нищо не се вареше или печеше, на масата нямаше пъстри чинии и свещи, а задната врата бе широко отворена.

Рийс седеше на верандата с бутилка вино до себе си. А като се съдеше по останалото количество вино в шишето, явно бе седяла тук доста време.

Броуди излезе и седна до нея.

— Купон ли си правиш? — попита.

— Разбира се — вдигна чаша тя. — Страхотен купон. Можеш да си купиш хубаво вино тук, но само се опитай да намериш пресен копър или някакви си скапани лешници.

— Миналата седмица се оплаках от тези липси на кмета.

— Не би познал пресния копър, дори да ти го натикам в носа — изсмя се Рийс, като отпи щедра глътка и размаха чашата с несигурна ръка. — От Чикаго си, за бога. Би трябвало да имаш някакъв стандарт.

— Ужасно съм засрамен.

А тя бе ужасно пияна.

— Канех се да приготвя пиле „Франджелико“, но не намерих лешници. После се спрях на пиле по мексикански, но доматите са гола вода. На всичкото отгоре единственото сирене пармезан, което можеш да купиш тук, е на прах. Ама че дивотия!

— Истинска трагедия.

— Има значение.

— Очевидно. Слабаче, пияна си като мотика. Хайде да се качиш горе и да поспиш.

— Не съм приключила с пиенето.

— Твоя си работа. И махмурлукът ще си е твой.

Броуди реши, че ще е благороден жест от негова страна да надигне бутилката и да спаси организма на Рийс от кошмарен махмурлук на следващата сутрин.

— Щом иска да прави картофена салата с готов сос и без копър, нейна си работа. Аз напускам.

Явно ставаше дума за Джоуни.

— Това ще й даде да се разбере — ухили се Броуди.

— Работиш без претенции, не вдигаш шум, никой не те забелязва. Не ми обръщайте внимание, моля, гледайте си работата.

Рийс размаха ръце лудо и той бързо хвана чашата й, за да не я разплиска върху него.

— Писна ми. Писна ми от всичко. Хванах се на работа, която е толкова елементарна, че мога да я върша със затворени очи и една ръка. Живея в скапан апартамент над скапан ресторант. Губя си времето. Това е. Просто си губя времето.

Броуди се замисли и отпи от виното. Не само бе пияна, но и се тресеше от самосъжаление.

— Дълго ли възнамеряваш да мрънкаш? Защото ако смяташ да продължиш, мога да се кача горе и да поработя още няколко часа.

— Типично. Типичният мъж. Ако не се говори за теб, няма защо да слушаш. Какво, по дяволите, правя с теб?

— В момента ли? В момента се напиваш на задната ми веранда, самосъжаляваш се и ме дразниш.

Очите й бяха помътнели от пиенето, но това не й попречи да ги вторачи мрачно в него.

— Ти си самовглъбен егоист и грубиян. Единственото, което ще ти липсва, когато си тръгна, е горещата храна. Майната ти, Броуди. Ще отида да се самосъжалявам някъде другаде.

Рийс се надигна, олюля се и главата й се замая.

— Трябваше да подмина този скапан град. И да ти кажа да вървиш по дяволите, когато започна да ме сваляш. Трябваше да кажа на Марсдън, че мъртвата жена е същата, която видях. И после да забравя за станалото. И точно така ще постъпя.

Тя направи нестабилна крачка към кухнята.

— Но не в този ред. Ти си първи. Върви по дяволите.

Влезе в кухнята и протегна ръка към чантата си, но Броуди беше по-бърз.

— Хей — извика тя и се опита да я издърпа. — Чантата си е моя.

— Ще си я получиш обратно. С изключение на ключа от колата.

Той извади ключодържателя й от вътрешния джоб на чантата. Смахната, пияна или нормална, винаги държеше на реда. Броуди извади ключа от колата й от халката, пъхна го в джоба си и остави останалите ключове на масата.

— Можеш да отидеш където си искаш, но няма да шофираш. Ще ти се наложи да ходиш пеша.

— Чудесно. Ще отида при шериф Марсдън Работягата и ще му кажа това, което иска да чуе. Така ще си измия ръцете. И ще забравя и за него, и за теб.

Почти бе стигнала до вратата, когато стомахът й се сви. Притисна го с две ръце и се втурна към банята.

Броуди влезе след нея. Не се изненада, че повръща. Дори се зарадва, тъй като щеше да й помогне да се пречисти от алкохола. Организмът й се опитваше да се брани от идиотщините й.

Задържа косата й встрани от лицето, после й подаде влажна кърпа.

— Вече готова ли си да поспиш?

Тя не помръдна, притиснала кърпата към лицето си.

— Може ли просто да ме оставиш на мира?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. И ще го направя след минута.

Вдигна я на ръце и заизкачва стълбите. Рийс изстена измъчено.

— Ако ще повръщаш отново, кажи ми.

Тя поклати глава и затвори очи. Дългите тъмни мигли се откроиха на фона на бледото й лице. Броуди я занесе горе и я сложи да легне. Метна одеяло отгоре й и дръпна кошчето за боклук до леглото.

— Заспивай — нареди й и излезе от стаята.

Рийс се сви, потрепери и придърпа одеялото до врата си. Щеше да изчака да се стопли и после щеше да си тръгне.

Но след минута вече спеше.

Сънуваше, че се вози на виенско колело. Цветове, движение, въртене. Отначало виковете й бяха от удоволствие.

Но колелото се завъртя по-бързо. Музиката засвири по-силно. Удоволствието се превърна в страх. Намалете. Моля ви, намалете!

Все по-бързо и по-бързо. Виковете й се изпълниха с ужас. Колелото се залюля диво.

Не е безопасно. Трябва да сляза. Спрете колелото! Спрете и ме пуснете да сляза!

Но скоростта се засили. Внезапно колелото се откачи от оста си и се понесе надолу към тъмнината.

Рийс отвори очи ужасено. Пръстите й стискаха одеялото трескаво. Виковете отекваха в главата й.

Не летеше във въздуха. Не се носеше надолу към сигурна смърт. Просто кошмар. Нищо повече. Вдиша дълбоко и се опита да се ориентира.

Нощната лампа до леглото светеше. В коридора също бе светло. За момент не можа да си припомни нищичко. Но след миг паметта й се завърна и й се дощя да се завие през глава и да потъне в забрава.

Как ще погледне Броуди в очите? Или когото и да било друг? Трябваше да намери ключовете си и да се измъкне от града като крадец.

Надигна се на лакът, изчака да провери дали стомахът й нямаше да се разбунтува отново, после седна. На нощното шкафче стоеше сребърна чаша с капаче. Тя я погледна учудено, свали капачето и подуши.

Билковият й чай. Броуди й беше направил чай и го бе сипал в тази чаша, за да е топъл, когато се събуди.

Ако й бе рецитирал Кийтс и я бе засипал с бели рози, нямаше да се трогне толкова. Беше му наговорила ужасни неща, беше се държала отвратително. А той й бе направил чай.

Рийс изпи чая. Стомахът й се успокои. Чу тракането на клавишите на компютъра и стисна очи, за да си даде смелост. Надигна се предпазливо и се приготви да застане срещу него.

Броуди вдигна глава, когато тя влезе в кабинета, и я погледна въпросително.

Странно е, помисли си Рийс, колко изражения можеха да се изпишат едновременно на лицето му. Интерес. Раздразнение. Смях. А в момента? Абсолютно отегчение.

Би предпочела силен плесник.

— Благодаря за чая.

Броуди не отговори, зачака търпеливо продължението. Рийс осъзна, че все още не бе събрала достатъчно смелост.

— Мога ли да се изкъпя?

— Знаеш къде е банята.

И отново затрака по клавишите, макар че по-късно щеше да му се наложи да изтрие безразборно начуканите букви. Рийс приличаше на призрак и говореше като уплашено дете. Това не му хареса.

Усети я как излиза от стаята и изчака да чуе водата във ваната. После изтри буквите и изключи компютъра. Слезе в кухнята, за да й притопли супа.

Не се грижеше за нея. Все още бе ужасно раздразнен и просто правеше обичайното, което се прави, когато си имаш работа с болен човек. Супа, препечени филийки. Такива неща.

Зачуди се какво ли количество от отровата, която бе насъбрала към него, бе изхвърлила заедно с виното. Ако отново започнеше да се заяжда, щеше да…

Нищо нямаше да направи. Осъзна, че бе ядосан не само на Рийс. Бе ядосан и на себе си. Нормално бе да очаква тя да избухне по някое време. Досега се бе справяла адски добре, съвземаше се след всеки пореден удар. Но бе потискала надълбоко ужаса, гнева и болката си. Рано или късно те трябваше да изскочат на бял свят.

И днес това бе станало.

Гнусната психологическа война, която някой водеше срещу нея, разглеждането на снимките на убитата жена. Не знаеше нищичко за пресния копър, но очевидно той е бил последната капка.

Сега Рийс щеше да се извини, а той не искаше да слуша извинения. Вероятно щеше да му каже, че й се налага да си тръгне, да намери нов подслон за изтерзаната си душа, а той не бе готов да я пусне. Не искаше да я загуби.

А това му се стори унизително.

Рийс се върна в кабинета, ухаеща на сапун и с мокра коса. Броуди забеляза, че бе положила усилия да скрие факта, че е плакала. А мисълта, че бе седяла във ваната разплакана, го накара да потръпне.

— Броуди, толкова…

— Направих супа — прекъсна я той. — Не е пиле по мексикански, но ще ти се наложи да се задоволиш с нея.

— Направи супа?

— По рецепта на майка ми. Отваряш консерва, изсипваш съдържанието в купа, мяташ я в микровълновата. Световноизвестна рецепта.

— Звучи невероятно вкусно. Броуди, съжалявам, ужасно ме е срам.

— Но си гладна, нали?

Тя притисна ръце към слепоочията си. Устните й затрепериха.

— Недей — заповяда й той строго, но Рийс долови отчаянието зад твърдия му тон. — Изчерпах лимита си за нежности. Искаш ли супата или не?

— Да — кимна тя и отпусна ръце. — Искам супа. Ти няма ли да ядеш?

— Направих си сандвич, докато ти си отспиваше виното.

Рийс издаде звук — нещо между смях и изплакване.

— Не мисля всичките тези неща, които ти надрънках.

— Млъкни и яж.

— Моля те, остави ме да ти кажа.

Той сви рамене, сложи купичката със супа на масата и я забеляза да примигва изненадано, когато добави препечените филийки с масло.

— Наистина не ги мисля. Груб си, но това ми помага. Не си егоист. И не искам да отиваш по дяволите.

— Е, отиването в ада не е твое решение.

— Не си спомням дали съм казала още нещо, за което да се извиня. Ако искаш да се махна, ще го направя.

— Ако възнамерявах да те изритам навън, защо тогава си дадох толкова труд да направя супа по рецептата на майка ми?

Рийс пристъпи към него, обви ръце около врата му и притисна лице в гърдите му.

— Просто се разпаднах.

— Не, не се разпадна.

Броуди не можа да се въздържи и притисна устни към главата й.

— Беше обикновена пияна скандалджийка.

Настани я на стола, наля си кафе и седна срещу нея.

Рийс опита супата и си призна всичко.

— Изпокарах се с всички. Слава Богу, населението в града не е многобройно. Но скандалите ме оставиха безработна и вероятно бездомна. Предполагам, че щях да остана и без любовник, ако той не беше толкова дебелокож.

— Искаш ли ги обратно? Имам предвид работата и апартамента.

— Не знам — отговори тя, като отчупи парченце хляб и го изрони в чинията си. — Мога да приема днешния ден за знак, че е време да си тръгна. А много ме бива да тълкувам знаци.

— И къде ще отидеш?

— Разумен въпрос. Мога да се просна ничком пред Джоуни и да й обещая, че никога вече няма да спомена за пресни подправки.

— Или да се върнеш на работа утре и да застанеш пред печката.

Тя го изгледа объркано.

— Просто така?

— Днешната разправия със сигурност не е първата в ресторанта. Какво всъщност искаш, Рийс?

— Да върна нещата назад. Но след като не мога, трябва да се справя с последствията.

Този път лапна отчупеното парче хляб.

— Утре ще поговоря с Джоуни и ще разбера как стоят нещата.

— Нямах това предвид. Искаш ли да напуснеш града, или искаш да останеш?

Рийс се надигна и отиде до мивката. Натопи купичката и отвърна:

— Харесва ми да се разхождам из града и околностите. Приятно ми е хората да ми махат при среща или да спират да си поговорим. Харесвам смеха на Линда-Гейл и песните на Пийт, докато мие чиниите. Въздухът е свеж, а скоро и цветята ще разцъфнат. Но има и други места с красиви гледки и дружелюбни хора. Проблемът е, че ти не си там. Така че искам да остана.

Броуди, отиде до нея и с невероятна нежност погали косата й.

— Аз също. Искам да останеш.

Целуна я бавно и нежно. Тя обви ръце около врата му.

— Ако нямаш нищо против, знам, че вече си създаде доста проблеми заради мен днес, но ако нямаш нищо против, покажи ми какво искаш — каза Рийс, като се притисна към него.

Излязоха от кухнята прегърнати.

— Поглези ме — помоли тя.

— Точно това си мислех да направя.

— Не — засмя се тя весело. — Поглези ме, като ми повтаряш, че искаш да остана в града.

— Жените вечно искат уверения в любов — изсумтя Броуди, като я побутна към всекидневната. — Да, искам да останеш.

О, да, по-добре от Кийтс, помисли си тя доволно и го прегърна здраво, когато я положи на канапето.

Огънят в камината пламтеше весело и в стаята бе приятно топло. На Рийс й хрумна, че Броуди по същия начин я затопляше с любовта си.

Можеше да му се радва, да зарови пръсти в косата му, да се остави на целувките му. А през нощта щеше да спи спокойно в прегръдките му. Беше й направил чай и супа и бе поискал да остане в града.

Заля я вълна от любов и нежност.

Протегна се към него, готова да му се отдаде изцяло. Но не жаждата да я вземе тласкаше Броуди, а желанието да я успокои и да премахне неприятностите й. Никоя жена досега не бе прониквала толкова дълбоко в душата му, не бе стигала до скритата нежност.

А сега тя бе избликнала и искаше да й я даде, за да се порадва на удоволствието й. Всяка нейна въздишка само засилваше собственото му удоволствие.

Докато я събличаше, пръстите му галеха меката й кожа. Ароматът на неговия сапун, който се излъчваше от тялото й, събуди чувството му за собственост. Беше негова. Само негова. Можеше да я докосва, гали, целува.

Силата, мускулите му, големите ръце и здравата му фигура я възбуждаха лудо. Беше замаяна от удоволствие.

Кръвта запулсира под кожата й, нервите й се отпуснаха. Изстена, отвори очи и ги прикова в неговите. Броуди потъна в тях, а сърцето му потръпна.

— Не затваряй очи — прошепна й, като впи устни в нейните и я загледа нежно.

Ритъмът се ускори, дишането им също. Поеха на горе към върха. Броуди стисна ръцете й и загледа неустоимите й очи, докато тя стенеше името му.

Собственото му зрение се замъгли, когато свършиха едновременно.

Лежаха прегърнати и наблюдаваха как пламъчетата в камината намаляват и постепенно угасват. Броуди усети, че Рийс се унася и придърпа одеялото.

Тя се сгуши в него и промърмори нещо, после заспа.

На свой ред затвори очи и се усмихна. Не беше го помолила да провери ключалките, а просто бе заспала без страх.

Ло пъхна ръка под блузата на Линда-Гейл, а с другата напипа презерватива в джоба си. Част от мозъка му, която все още се намираше над колана, го върна към онова чудесно време, когато бяха на шестнадесет години и в същото положение.

Но сега се намираха в малката къщичка на Линда-Гейл, а не в стария пикап, който Джоуни му бе помогнала да си купи. И спалнята бе наблизо, макар че и канапето щеше да свърши работа.

Красивите гърди на Линда-Гейл, които не бе виждал от онова далечно лято, бяха меки и топли под пръстите му. Устните й, които също не бе забравил, бяха горещи и сладки като шоколад.

И ухаеше неземно.

Беше страхотно съблазнителна. С повече извивки, отколкото на шестнадесет, и то на всички подходящи места. И макар отначало да се раздразни, че си е боядисала косата, сега я намираше за безумно секси.

Но когато ръката му се плъзна да разкопчае джинсите й, тя я хвана здраво и каза:

— Не.

— О, стига, скъпа — погали я нежно и усети как потреперва. — Просто искам…

— Не можеш винаги да получаваш каквото искаш, Ло. Тази вечер например няма да го получиш.

— Знаеш, че те желая. Винаги съм те желал, за бога. И ти ме искаш — целуна я той страстно. — Защо ме измъчваш по този начин, скъпа?

— Не ме наричай скъпа, ако наистина не го мислиш. И не те измъчвам.

Беше й нужно страхотно усилие на волята, за да се отдръпне от него, но успя да го направи. Забеляза изненадата по лицето му и следи от гняв.

— Нещата между нас няма да стоят така.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ме изчукаш, а после да изчезнеш.

— Господи, Линда-Гейл — изстена той, а по лицето му се изписа искрено объркване. — Нали ти ме покани?

— Да, за да поговорим за Рийс.

— Глупости. Не се разкрещя за помощ, когато те целунах.

— Приятно ми беше. Винаги ми е било приятно, Ло.

— Защо се дърпаш тогава?

— Вече не сме деца и не търся преживяване за една нощ. Ако това имаш наум, отиди при някоя от жените, които се задоволяват с подобна авантюра. Моят стандарт е по-висок.

— По-висок стандарт? — ядоса се Ло. — Ама че идиотщина. Покани ме тук, за да ме дразниш, а после ме гониш. За такива жени си има име.

Линда-Гейл вдигна глава и прикова очи в неговите. Изглеждаше бясна.

— Щом мислиш така, изчезвай. Веднага.

— Тръгвам — скочи той. — Какво, по дяволите, искаш всъщност?

— Върни се, когато проумееш какво искам — метна шапката му по него. — Но ако отидеш при друга жена сега, ще разбера и никога вече няма да те пусна тук.

— Значи не бива да съм с теб, нито с някоя друга, докато не получа твоето разрешение?

— Не, Ло. Не можеш да си с никоя жена, докато ти самият не осъзнаеш за какво става дума. Е, поне знаеш как да излезеш оттук.

Раздразнена от безсилна ярост и потиснато сексуално желание, Линда-Гейл влезе в спалнята си и затръшна вратата.

Ло остана неподвижен за момент. Какво, по дяволите, й стана? Бе усетил вкуса на устните й. Ръката му бе все още топла от допира до гърдите й. А тя си влезе в спалнята и затръшна проклетата врата.

Изскочи навън напълно вбесен. Жени като нея, които използваха мъжа, заповядваха му, играеха игрички, трябваше да си платят за това.

Тръшна се в пикапа си и изгледа свирепо къщичката с жълтите капаци. Линда-Гейл мислеше, че го познава, мислеше си, че го е сложила на мястото му.

Но допускаше грешка. Смъртоносна грешка.

20.

Не й бе трудно да влезе в ресторанта на Джоуни. Какво можеше да загуби? Пък и по време на терапията бе научила колко важно е да решаваш проблемите си и да поемаш отговорността.

Каза си, че срамът е ниска цена за психическото й здраве. А приемането на срама можеше да й върне работата.

Дневният й хороскоп също я съветваше да понесе бремето си. Без съмнение добър знак.

За всеки случай влезе през задната врата десетина минути преди отварянето. Нямаше смисъл да се излага пред клиентите, похапващи бекон и яйца, ако не се налагаше.

Джоуни, застанала права в удобните си обувки, бъркаше тесто в гигантска купа. Въздухът ухаеше на кафе и топли палачинки.

— Закъсня — рязко каза Джоуни. — И не мисли, че няма да ти удържа парите от чека, ако нямаш бележка от доктора.

— Но…

— Не искам извинения, а отговорност. Нуждая се от лук, чушки и домати, нарязани за салата. Остави си нещата и се залавяй за работа.

— Добре.

По-засрамена, отколкото ако Джоуни й бе показала вратата, Рийс влезе в кабинета и остави чантата и якето си. Върна се в кухнята и грабна престилка.

— Искам да ти се извиня за вчера.

— Извини се, докато работиш. Не ти плащам да говориш.

Рийс застана до плота.

— Съжалявам, че се държах като проклетница вчера. Нямах право да те обиждам, въпреки че пресните подправки биха подобрили менюто ти.

Рийс забеляза как Джоуни повдига вежди и устните й потрепват в лека усмивка.

— Май това е достатъчно — кимна шефката.

— Добре.

— Но не копърът те накара да побеснееш.

— Не. Просто стана повод да се нахвърля върху теб.

— Веднъж ми се наложи да се разправям с труп.

— Какво?

— Бях дала под наем една от вилите си на тип от Атланта. Две години поред. Идваше за две седмици през лятото заедно със семейството си. Беше преди около десетина години. Но едно лято дойде сам. Жена му поискала развод. Започвай да пържиш надениците. Линт ще е първи тази сутрин, а той обича наденици с яйца.

Рийс послушно извади кутията с наденици от хладилника и започна да ги приготвя.

— Та този тип от Атланта не се появи в града, за да ми върне ключовете, и ми се наложи да отида до вилата. А и бездруго тогава сама си чистех къщите под наем. Понесох се натам с препаратите за чистене. Колата му беше пред къщата. Потропах на вратата и ужасно се раздразних, тъй като трябваше да си е заминал преди десет часа. В три щеше да пристигне новият наемател. Но не ми отвори и…

Тя замълча колкото да отпие от кафето си и продължи:

— Влязох вътре. Очаквах, че ще го намеря потънал в пиянски сън. Типът, който притежаваше магазина за алкохол тогава, казваше се Франк, ми бе казал как доброто момче от Атланта си купило две шишета „Уайлд търки“ предишния ден. Но намерих само останките му на пода пред камината. Предполагам, че е шофирал от Атланта до тук с пушка в пикапа си. Но си бе донесъл пушката не за да ходи на лов, а просто да си пръсне черепа.

— О, Господи!

— И се беше справил доста добре. Навсякъде имаше кръв и мозък. Беше се прострелял в главата.

— Ужасно! Сигурно си обезумяла, когато си го на мерила.

— Е, не ми напомни за разходка по плажа. След като ченгетата си свършиха работата, трябваше да се върна във вилата и да почистя проклетото място.

— Сама?

— Съвсем сама, мамка му. Търках като луда и проклинах. Вижте какво направи на горката ми вила това гнусно копеле. Шофира хиляда мили, за да си пръсне черепа в дома ми. Изсипах десетки кофи с кървава вода и изхвърлих чудесен килим, който ми струваше петдесет долара. И се нахвърлях върху всички, притекли ми се на помощ. Едва не одрах Уилям жив, когато се опита да ми помогне.

— Разбирам — кимна Рийс.

— Направо бях откачила. Беснеех и дори напердаших сина си, защото искаше да ми помогне. Но ако не го бях направила, просто нямаше да мога да понеса ужаса.

Джоуни отиде до мивката и изля кафето си, което бе изстинало.

— Тази вила вече не я давам под наем на непознати. Само на местни хора, които отиват на лов или риболов.

Наля си ново кафе и продължи:

— Така че разбирам какво ти беше вчера. Вярно е, че не знаеше тази история, но би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Джоуни…

— Наясно съм, че имаше нужда да побеснееш малко, но е глупаво и обидно за мен да смяташ, че бих се настроила срещу теб заради това.

— Абсолютно си права. Би трябвало да те познавам по-добре — кимна Рийс, като хвърли бърз поглед към шефката си, която тъкмо вадеше бисквитите от фурната. — Беснях най-много срещу теб и Броуди, защото сте ми най-близки. На вас двамата се доверявам най-много.

— Това е сериозен комплимент.

— Ло дойде ли в ресторанта след срещата ни в бакалията?

— Дойде. Линда-Гейл, отваряй вече! Но тъй като не приемам заповеди от теб, ще си получиш чека в деня за заплати, също като всички други.

— Съжалявам, наругах и него, и горкия Мак Дръбър.

— Зрелите мъже трябва да могат да се справят с женски изблици от време на време.

Линда-Гейл изсумтя и Джоуни я стрелна с поглед.

— Но някои така и не узряват. Цял живот си остават разглезени момченца. Единственият начин да нараниш чувствата на Ло, Рийс, е да го стиснеш за топките му. Те са единственото, което го вълнува.

— Ло може да е всякакъв, Линда-Гейл — меко каза Джоуни, — но все пак е мой син.

Келнерката почервеня и сви рамене.

— Не мога да си променя чувствата към него. Но, ако се тревожиш, че се е обидил, Рийс, спомена ми колко си била разстроена и дори ти съчувстваше.

Вратата на ресторанта се отвори широко.

— Здрасти, докторе. Здрасти, Мак — извика Линда-Гейл и грабна каната с кафе. — Доста сте подранили тази сутрин.

Рийс се притесни, но побърза да извади яйцата и бекона.

— Не мисля, че и Мак ти е сърдит — успокои я Джоуни, като я потупа нежно по рамото. — Вземи си почивката по-късно и от кабинета ми се обади на доставчика на продукти. Ще ти отпусна бюджет от петдесет долара, нито цент повече, за да поръчаш някои от луксозните подправки, за които вечно хленчиш.

— Мога да направя доста неща с петдесет долара.

Поне като начало, помисли си Рийс доволно.

— Е, сега определено изглеждаш по-добре — промърмори Джоуни.

В сепарето доктор Уолъс се нахвърли енергично върху палачинките си. Днес не бе денят му за богата закуска, но му бе трудно да се въздържи, след като Мак го бе поканил на сутрешна среща. А ако изпиеше втора чаша истинско кафе, вместо безкофеиново, нямаше да умре.

— Мак, знаеш, че не мога да обсъждам медицинските проблеми на Рийс. Работата на лекаря е поверителна.

— Не те моля да ги обсъждаш, а да ми кажеш какво мислиш. Смятам, че момичето си има неприятности. Не я видя вчера — каза Мак, като размаха вилицата си. — Аз обаче я видях.

— Чух достатъчно по въпроса.

— Не бях сигурен, че ще я заваря тук — замислено отбеляза Мак. — Всъщност смятах, че вече е потеглила на път.

— Може би има причина да остане.

— Не знам, докторе — загрижено се намръщи Мак.

— Само като си спомня начина, по който нахлу в магазина… Беше бясна, разбира се, но и не изглеждаше добре. Разтревожих се за нея и отидох да проверя как е, след като затворих. Но апартаментът й бе заключен, а колата й бе изчезнала. Реших, че е напуснала града.

Мак започна яйцата си.

— Реших да поговоря с теб по въпроса. И си призна вам, че страхотно се учудих, когато я видях в кухнята тази сутрин. Почувствах и известно облекчение, разбира се. Не ми се нравеше мисълта, че е потеглила на път в това състояние.

— Хората изпадат в подобни състояния, Мак — увери го докторът, като се засмя на угриженото му лице.

— Някои по-често от други. Явно Рийс е преживяла тежък ден вчера.

— Това е другият проблем.

Мак хвърли бърз поглед към бара, за да се увери, че Линда-Гейл не се приближава към тях, за да допълни чашите им. Джубоксът мълчеше — до десет сутринта Джоуни не разрешаваше музика, но шумът от разговорите на околните бе достатъчен да заглуши гласа му.

— Първо, смятам, че не беше разумно от страна на Рик да я кара да отиде сама при него и да гледа онези ужасни снимки. Господи, докторе, повечето жени не биха могли да понесат подобна гледка. А Рийс е преживяла зловещи неща. Рик трябваше да покани и теб в участъка.

— Мак, не мисля, че шерифът е трябвало да ме вика. Аз съм семеен лекар, а не психиатър.

— Трябваше да си там — упорито повтори Мак. — Второ, вчера Рийс спомена, че убитата не е същата жена, която е видяла край реката. Въпреки че би трябвало да е тя, нали? Не сме в Ню Йорк. Тук не убиват хората безразборно.

— Не разбирам накъде биеш.

— Чудя се дали Рийс просто не иска това да е друга.

Докторът се усмихна.

— Кой си играе на психиатър?

— Обслужването на хората в магазина в продължение на десетки години те превръща в нещо като психиатър. Не всички повярваха на Рийс, когато съобщи за убийството край реката — изтъкна Мак, като размаха вилицата си. — Но аз й повярвах. Също както съм сигурен, че същата нещастна жена се е озовала в блатото. Но смятам, че Рийс не може да се справи с тази мисъл.

— Може и така да е.

— Ами ти си доктор, помогни й.

— Вие двамата сте ужасно сериозни и потайни — ухили се Линда-Гейл като допълни чашите им. — Седите тук като някакви заговорници.

— Мъжки приказки — намигна й докторът.

— Секс, спорт или коне?

Докторът се ухили и набоде палачинка.

— Как е Рийс? — попита Мак.

— По-добре от вчера — отговори келнерката, като хвърли поглед през рамо. — Да сте чули дали шерифът е идентифицирал жената?

— Днес нищо не съм чул, но е още рано. Ужасна история — отговори докторът.

— И страшна. Само си представете, че в града живее човек, който убива жени. Лосовото блато е сравнително далеч от Ейнджълс Фист, но все пак…

— Жени? — намръщи се Мак.

— Ако жената от блатото не е онази, която Рийс е видяла, значи става дума за две жени. Може един и същи човек да е убил и двете. Сериен убиец, представяте ли си.

— О, я престани, Линда-Гейл — поклати глава Мак. — Гледаш прекалено много телевизия.

— Нямаше да дават филми за убийци, ако такива хора не съществуваха, нали? Ще ти кажа и още нещо — сниши глас келнерката. — Ако Рийс не бе на пътеката в онзи ден, никой нямаше да знае за убийството. Възможно е убиецът да го е правил и преди. Казвам ви, аз ще си стоя у дома, докато го хванат.

— Това, мамка му, е друг проблем — почеса се по главата Мак. — Преди да се усетим, хората в Ейнджълс Фист ще започнат да се гледат подозрително и да се чудят дали сред тях има психопат убиец. А може някой проклет журналист да напише обвинителна статия и ще загубим туристите през летния сезон. Или някой ядосан местен ще удари две-три питиета в бара на Кланси и ще предизвика масово сбиване.

Докторът се намръщи замислено.

— Да, тук може и да си прав.

Тъй като все още разполагаше с един час преди да отвори кабинета си, докторът реши да се отбие в участъка. Дени го погледна усмихнато.

— Как си, докторе?

— Не мога да се оплача. Майка ти има ли си проблеми с глезена?

— Не. Вече тича наоколо енергично.

— Кажи й, че още е рано да тича и да танцува. Изкълчването беше лошо. Тук ли шефът?

— Не още. Идва към десет, ако не е станало нещо извънредно. Напоследък работи много. Предполагам, че вече си чул за трупа, който намериха в Лосовото блато?

— Да. Идентифицирали ли са жената?

— Засега не. Дяволска работа. Копелето явно я е оставило жива няколко седмици. Господ знае какво й е причинил през това време.

— Но дали това е жената, която Рийс е видяла?

— Ами, разбира се — озадачено отвърна Дени. — Коя друга може да е? Шерифът смята, че е същата.

— Имаш ли нещо против да погледна снимките?

— Не знам, докторе. Шерифът…

— Виждал съм трупове и преди, Дени. Може пък да я позная. Представи си, че съм я лекувал по някое време. А и Рик използва скицата ми, за да определи дали е същата жена.

— Да, предполагам, че си прав. Здрасти, Ханк — поздрави, когато диспечерът влезе в участъка.

— Нещо ново, освен лошото кафе? Здрасти, докторе.

— Ханк. Как са коленете?

— Мъчат ме, но не много.

— По-добре ще са, ако свалиш десетина килограма. Но това няма да стане, ако изядеш всички понички, които носиш в плика си.

— Човек трябва да си поддържа енергията.

— Прекаленото количество захар не е енергия — възрази лекарят, като нагласи очилата си, когато Дени излезе от кабинета на Рик с папка в ръка.

Уолъс отвори папката и стисна устни с интерес и съжаление.

— Изглежда, че и човекът, и животните са се отнесли грубо с нещастната жена.

— Пребил я е зверски. И я изнасилил — обясни Дени с мрачен поглед. — Шерифът не показа на Рийс всички снимки от местопрестъплението. Не искаше да я разстройва допълнително. Виждаш ли тук? Китките и глезените й са издрани и насинени. Връзвал я е.

— Да, виждам.

— Завлякъл я е някъде от реката. В пикап или джип, или нещо друго. Държал я е завързана и е правил с нея каквото си поиска. А после я е хвърлил в блатото. Познаваш ли я, докторе?

— Не. Мисля, че не съм я виждал. Съжалявам, Дени. Искаше ми се да помогна. Но вече е време да се погрижа за пациентите си. Ханк, внимавай с проклетите понички.

— О, докторе!

Докторът се замисли на път към дома си. За разговора си с Мак, за снимките, които току-що бе разгледал. За града и за дългото време, което бе прекарал тук. За това как винаги държеше да знае какво става наоколо.

Влезе в къщата си, която не бе заключвал от двадесет години, но вместо да отиде в кабинета си, се насочи към всекидневната и вдигна телефона. Уилоу ще се справи с ранните пациенти, помисли си той.

Обади се, после лапна ментов бонбон, за да прогони миризмата на кафе от дъха си, преди да приеме първия си пациент.

Малко след дванадесет Броуди се разхождаше нервно из всекидневната на доктор Уолъс. Инструкциите на доктора бяха да дойде по обед и да се настани удобно. Броуди си помисли недоволно, че това прекъсва творческия му устрем точно в момент, когато книгата му вървеше страхотно.

Ако искаше да си даде почивка в средата на деня — а определено нямаше желание да го прави — предпочиташе да стане в ресторанта на Джоуни. Да обядва и да види Рийс.

Е, поне вярваше, че ще я види. Не му се беше обадила, за да му съобщи, че е безработна, а колата й бе паркирана пред заведението. Но все пак искаше да се увери със собствените си очи.

Не че се грижеше за нея, увери се той. Просто проверяваше.

Ако докторът не бе толкова загадъчен по телефона, нямаше да успее да възбуди любопитството му и сега писателят щеше да си седи пред компютъра.

Главната му героиня го водеше енергично напред. Почти го влачеше след себе си. А отначало я бе смятал за жертва. Бе решил да й отдели само няколко глави, ужасна смърт и да забрави за нея.

Е, ама тя не бе съгласна с плана му.

Искаше да се върне към работата си. Но след като бездруго бе вече в града, Мади щеше да почака, а той щеше да се отбие в ресторанта, за да обядва и да види Рийс. Не е зле да й предложи да остане при него и тази нощ.

Не, май щеше да е по-разумно да не го прави. По-добре да се върне в собствения си апартамент, преди нещата да се объркат и да заживеят официално заедно.

Цял живот бе избягвал подобно обвързване. Нямаше нужда да се впуска в авантюри сега.

Отиде до прозореца, загледа се за момент, после се върна назад. Застана пред библиотеката и огледа книгите. И както винаги потръпна от удоволствие, когато видя един от собствените си романи и името си, отпечатано с ярки букви.

После отново се заразхожда.

Снимките, разпръснати из цялата стая, приковаха вниманието му. Взе една небрежно и се загледа в доктора и любимата му съпруга. Къмпингови екипи, ярко слънце. Уолъс държеше връзка с прясно уловени риби, а жена му се усмихваше.

Изглеждаха чудесно заедно. Щастливи. Макар че очевидно бяха живели заедно поне двадесет години, когато бе направена снимката.

Вдигна следващата фотография. Цялото семейство. На друга младите господин и госпожа Уолъс държаха бебе. Няколко снимки от абитуриентски балове, от сватби, от кръщенетата на внуците.

Животът на един човек и семейството му, помисли си Броуди.

Какво ли представляваше?

Нямаше нищо против брака като идея. Вършеше работа на някои хора. Очевидно докторът бе имал щастлив брак. Родителите на Броуди също се радваха на чудесен живот заедно.

Но пък бе толкова… окончателно. До края на живота ти. Близост само с един човек, освен ако не искаш да преживееш кошмарите на развода.

Ами ако си промениш решението или нещата се объркат? А това ставаше в петдесет процента от случаите.

И дори нищо да не се объркаше, цялото това приспособяване, прибягване до компромиси и какво ли не друго. Нима не беше кошмар. Човек просто вече не можеше да прави каквото си иска, когато си иска.

Ами ако например му хрумнеше да се върне в Чикаго? Или да отиде на Мадагаскар, по дяволите? Не че искаше, но пък можеше да поиска. Ала нямаш право да се ръководиш от капризите си, когато си женен.

И вече не си мъж, а част от двойка. После си баща и след нула време — цяло голямо семейство. И няма връщане назад. Няма редактиране и поемане по нов път.

Вероятно не беше влюбен в нея. Не повече отколкото тя в него. Ставаше дума само за… за връзка. Връзката беше нещо друго.

Обърна се, когато лекарят влезе в стаята.

— Съжалявам, появиха се неочаквани пациенти — извини се той. — Благодаря ти, че дойде, Броуди.

— Защо искаше да ме видиш?

— Ела в кухнята. Ще приготвя набързо нещо за обяд, докато си говорим. Е, няма да е като изкушенията, с които си свикнал напоследък — добави той усмихнато. — Но ще утоли глада.

— Не съм придирчив.

— Чух какво е станало с Рийс вчера.

— Говори ли с нея?

— Не днес — отговори Уолъс, като извади пуешко филе, няколко от омразните на Рийс оранжерийни домата и буркан с кисели краставички. — Но говорих с Мак, а той се тревожи за нея. Чудех се дали и ти се тревожиш.

— Защо?

— Опитвам се да сглобя цялата картинка. Не мога да ти кажа нищо, което Рийс е споделила с мен като с лекар. А вероятно на теб не ти се иска да ми довериш нещо, което е споделила с теб като с… приятел. Но ако си склонен да го сториш, кажи ми споменавала ли ти е нещо, което да определиш като притеснително?

— Каза ли ти, че една вечер се прибрала у дома и намерила всичките си дрехи опаковани? — попита Броуди. — Не си спомня да ги е опаковала. И не мисля, че го е направила.

— Кой друг може да го е направил?

— Същият човек, който надраска цялата й баня с червен маркер, размести нещата й из целия апартамент и сложи на друго място хапчетата й. И други подобни номера.

Докторът остави ножа.

— Броуди, ако Рийс си губи паметта, трябва да бъде лекувана.

— Не смятам, че има подобен проблем. Убеден съм, че някой си играе с нея.

— А това ти мнение само подсилва проблемите и халюцинациите й.

— Не са халюцинации, ако е истина. Защо тези неща се случват само когато е сама?

— Не съм достатъчно квалифициран, за да…

— Защо всичко започна, след като видя да убиват жената?

Докторът въздъхна и се върна към приготвянето на сандвичите.

— Не можем да твърдим със сигурност, че не е имало други епизоди. Но ако са започнали по онова време, може да има няколко причини. Едната е, че видяното е засилило симптомите й.

Уолъс постави сандвичите в чинии, добави по две краставички и малко чипс във всяка. После сипа две чаши мляко.

— Прекарвам много време с нея. Не съм виждал никакви симптоми. Не и каквито ти имаш предвид — възрази Броуди.

— Но си видял нещо.

— Не ми харесва положението, в което ме поставяш.

— Аз пък не харесвам положението, в което е Рийс — контрира го лекарят.

— Добре, ще ти кажа какво видях. Видях една жена, която прави всичко възможно да се измъкне от тъмнината. Която трепери насън повечето нощи, но всеки ден става и върши каквото трябва. Виждам жена, която отказва да е жертва и оцелява благодарение на волята си и чувството си за хумор, и се опитва да си изгради отново живота.

— Сядай и яж — подкани го докторът. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?

Стомахът на Броуди се сви, но той седна послушно. Взе сандвича и отхапа.

— Не съм казвал, че съм влюбен в нея.

— Подтекст, Броуди. Писател си. Знаеш всичко за подтекста.

— Държа на нея — натърти той и усети, че се отбранява. — Да не го обсъждаме повече.

— Добре. Ако те разбирам правилно, смяташ, че всичко, случило се на Рийс напоследък, е дело на човек, който иска да я нарани — рече лекарят замислено и отпи от млякото си. — Единственият, който има мотив да я нарани, е човекът, когото твърди, че е видяла да души жената.

— Не само твърди. Видяла го е.

— Съгласен съм, но засега нищо не е доказано. От друга страна, ако си прав… говори ли с шерифа по въпроса?

— Рик ще реши, че Рийс е луда. И доверието към нея като към свидетел на престъпление ще се изпари.

— Ако не разполага с всички факти, Рик не може да си върши работата.

— Засега аз ще се грижа за Рийс. А шерифът да се съсредоточи върху идентифицирането на трупа при Лосовото блато и издирването на жената, убита при Змийската река. Казвам ти го под секрет.

— Добре, добре — размаха ръце докторът. — Не се притеснявай. Отбих се в участъка и Дени ми показа снимките.

— И?

— Мога да съдя само по описанието, което Рийс ми даде, и одобрената от нея скица. Не съм сигурен. Възможно е да е същата жена.

— Ами времето? Минаха седмици откакто Рийс видя убийството.

— Това ме притеснява. Предполагам, че притеснява и властите. По китките и глезените на жената има следи от охлузвания, причинени от въже. Може да е била държана завързана някъде през цялото време. Но това не обяснява защо нямаше следи край реката, където Рийс е видяла хората. Защо някой ще души жена достатъчно силно, та Рийс да повярва, че жертвата е мъртва, а после ще я отнесе някъде и ще заличи следите си? При това толкова добре, че Рик, който е опитен следотърсач, няма да открие абсолютно нищо.

— Защото убиецът я е видял.

— Видял я е?

— Може би не достатъчно добре, за да я разпознае, но е видял жена на отсрещния бряг на реката. Или е зърнал нещата й на скалата, когато Рийс се втурна обратно към мен. Знаел е, че някой е станал свидетел на случилото се.

— Възможно ли е? — усъмни се докторът. — От това разстояние?

— Рийс имаше бинокъл. Можем ли да твърдим, че и той не е имал? Може да е огледал района, след като е убил жената. Просто още един начин да си заличи следите.

— Не мога да споря. Но това са само предположения, Броуди.

— Добре, да допуснем следното: независимо дали намереният труп е на същата жена, човекът, когото Рийс е видяла, е знаел, че някой е станал свидетел на престъплението. В противен случай не е имало нужда да заличава следите си. Да отнесе трупа, да. Глупаво е да го остави там, където някой турист може да се натъкне на него. Отнася го, изчаква да се стъмни, заравя го или се освобождава от него по друг начин. Но да заличи следите си? Не би го направил, ако не знаеше, че са го видели.

— Да, прав си — съгласи се докторът. — А щом знае, че са го видели, трябва просто да си държи ушите отворени и скоро ще научи кой е свидетелят.

— И оттогава някой си играе с Рийс и се опитва да я накара да повярва, че откача. Но няма да го оставя да я подлуди.

— Иска ми се пак да поговоря с нея. Тази сутрин обясних на Мак, че не съм психиатър, но имам известен опит.

— Това зависи от нея.

Докторът кимна.

— Така е. Случилото се е сериозно бреме за човек с нейното минало. Има ли ти доверие?

— Да.

— И ти носиш бреме. Кажи й, че си говорил с мен — реши докторът след минута. — Не разбивай доверието й. Но ми се иска да ме държиш в течение. Как е сандвичът?

— Страшно вкусен. Но не те превръща в изискан кулинар.

Той се върна до реката. Нямаше следи от случилото се. Беше сигурен в това. Внимаваше. Винаги бе внимателен.

Изобщо не трябваше да става така, разбира се. И нямаше да се случи, ако имаше избор. И всичко, което бе извършил оттогава, бе защото тя не му остави избор.

Все още чуваше гласа й. Крещеше му, заплашваше го.

Заплашваше го, сякаш имаше право.

Сама си бе виновна за смъртта си. Той не чувстваше вина. Другите не биха го разбрали, затова просто правеше нужното да се предпази.

Откъде да знае, че някой ще стои на пътеката и ще го наблюдава с бинокъл? Дори и най-предпазливият човек не би могъл да предположи подобно нещо.

Рийс Гилмор.

Уж трябваше да се справи с нея невероятно лесно. Смяташе, че няма да е трудно да я дискредитира, дори и в собствените й очи. Но тя упорито не се предаваше.

Е, все пак имаше начин да оправи нещата. Бе заложил прекалено много, за да позволи на бегълка от психиатрията да го провали. Ако му се наложеше да засили натиска върху нея, щеше да го направи.

Погледнете това място, помисли си той, загледан възхитено в реката, хълмовете и дърветата. Съвършено. Девствено. Уединено. Неговото място. Единственото, което искаше. Всичко, което обичаше, бе свързано с планините и реките тук.

И щеше да направи всичко необходимо, за да запази онова, което обичаше.

Рийс Гилмор просто трябваше да изчезне оттук.

По един или друг начин.