Уилям ФокнърСмърт на косъм

I

Аеропланът се появи над града неочаквано, едва ли не като привидение. Летеше бързо и преди да разберем какво става, той вече бе направил лупинг точно над площада, нарушавайки както градските, така и правителствените наредби. При това лупингът не струваше — беше изпълнен зле, немарливо и при максимална скорост, сякаш пилотът е или много нервен, или много бърза, или пък се е мъчил да направи дадената маневра по най-съкратения начин, за да пести бензина (това научихме от един бивш военен летец, който живее в нашия град). Когато самолетът се появи от север към юг, той тъкмо излизаше от пощата и видя прибързания и грозен лупинг. Самолетът се спусна от горния край на кръга с едното крило напред, като че искаше да направи завоя на Имелман. След това се завъртя на половин вретено, обиколи в три-четвърти кръг и при неотслабващото виене на мотора, форсиран до краен предел, все тъй с максимална скорост и с внезапността на привидение изчезна на изток, към нашето летище. Първите момчета, които стигнаха аеродрума, завариха самолета на земята, изтеглен до един ъгъл на оградата, в края на летището. Стоеше неподвижен и празен. Наоколо не се виждаше никой. Излегнал се в почивка, мъртъв и празен, кърпен и разпокъсан, несръчно боядисан с един единствен пласт мъртвешко черно, той отново ни се стори някак призрачен, сякаш бе долетял, направил лупинга и кацнал сам-самичък.

Нашето летище се намираше в съвършено първобитно състояние. Градът ни е построен на хълмове, а полето, навремето засаждано с памук, представляваше четирийсетина акра буци и трапища, над които след съответното разкопаване и попълване успяхме да опънем две кръстосани писти, отговарящи на ветровете, които преобладават в нашия край. Самите писти са достатъчно дълги, но както и градът, летището се управляваше от хора на средна възраст, а първо започнаха да летят по-младите и затова не винаги условията бяха добри. В единия край имаше горичка, която собственикът й не разрешаваше да изсекат; в другия пък — стопанският двор на една ферма: навеси и постройки, дълъг хамбар с покрив от прогнили греди и копи сено. Самолетът бе оставен в ъгъла до хамбара. Момчетията, един-двама негри и един бял, дошъл от спрялата на пътя каруца, стояха занемели наоколо, когато ненадейно иззад хамбара се показаха двама с шлемове и вдигнати очила. Единият беше висок, в мръсен комбинезон. Другият — съвсем нисък, с брич и навуща и светло омазнено палто, сякаш навлечено мокро, а после изсъхнало на него. Ходеше с очебийно накуцване.

Спряха до ъгъла на хамбара. Уж не се озъртаха, а като че светкавично, с един поглед разбраха какво става. Високият проговори:

— Кой е този град?

Едно от момчетата му каза името на града.

— Кой живее тук? — попита високият.

— Кой живее тук ли? — повтори момчето.

— Чий е аеродрумът? Частен ли е, какво?

— А, това ли? Градски е.

— Всичките ли живеят тук? Тия, дето се грижат за него?

Белият, негрите, момчетата — всички зяпнаха високия.

— Искам да кажа има ли в града хора, които летят, да имат аероплани. Или все пришълци го използват.

— Да — рече едно момче, — има тук един, дето е летял през войната в английската армия.

— Капитан Уорън е бил в Кралските въздушни сили — допълни друго момче.

— Точно това и аз викам — каза първото.

— Ти каза английската армия — каза второто.

Сега се намеси ниският, тоя, дето накуцваше. Обърна се към високия тихо, с тайнствен глас и произношение, каквито ще чуеш във водевилите на Уебър и Фийлдз.

— Какво жначи това? — рече той.

— Нищо — отвърна високият и пристъпи напред. — Май че го познавам.

Ниският го последва, патрав, ужасяващо грозен, като рак. Под двудневната си брада високият имаше дръгливо лице. Очните му ябълки изглеждаха пожълтели, с напрегнат и втренчен израз. Носеше мръсен шлем, ушит от евтин тънък плат, макар че бе януари. Очилата му бяха доста овехтели, но дори ние можахме да познаем, че са скъпи. Но скоро всички отместиха поглед от него, за да огледат ниския; по-късно, когато го видяхме и ние, възрастните, казахме си, че по-трагично от неговото лице никога не сме виждали — то имаше израза на отчаяние, доведено до крайност, отчаяние решително и несломимо, като на човек, който сам си е избрал да носи в джоба си бомба, която всеки ден в определен час може и да избухне, и да не избухне. Носът му беше такъв, че би бил голям и за човек висок шест стъпки. Поради нахлупения шлем цялата горна половина на главата му до върха на носа би подхождала повече на едър мъжага. Ала надолу, под линията, която презполовяваше лицето му от носа до тила, челюстта и долната част на главата бяха едва три пръста. Челюстта му представляваше дълга плоска ивица, която се затваряше под носа като челюст на акула, тъй че върхът на носа и върхът на брадата почти се допираха. Очилата му се състояха от прави късове прозоречно стъкло, вместени във филцова рамка. Шлемът му беше кожен. На тила, от темето до долния си край, той беше жестоко разпран и се крепеше благодарение на две почернели парченца лейкопласт, сложени горе и долу, мръсни и мазни.

В този момент иззад хамбара се появи трети човек, с такава внезапна неподвижност, сякаш се бе взел направо от въздуха, макар че когато го забелязаха, той вече се движеше към групата. Над спретнат цивилен костюм бе облякъл палто, имаше шапка. Беше малко по-висок от куция, широкоплещест и набит и красив по някакъв свой неясен, тих начин. От лицето му можеше да се отсъди, че не е от разговорливите. Като се приближи, събраните решиха, че и той е евреин като куция. Разбраха тоест, че двамина от непознатите са по-различни от тях, без да могат да кажат в какво по-точно се състои тази разлика. Може би момчето, което се обади първо, посочи разликата със следващия си въпрос. Както другите момчета, и то наблюдаваше куция.

— И ти ли си бил във войната? — попита момчето. — Въздушната война.

Куцият не каза нищо. Двамата с високия гледаха вратата. Събралите се също погледнаха натам и видяха един автомобил, който влезе и се отправи по края на летището към тях. От него слязоха трима мъже и дойдоха по-наблизо. Куцият тихо запита високия:

— Тожи ли е?

— Не — рече високият, без да го погледне, наблюдаваше новодошлите и местеше очи от лице на лице. Накрая се обърна към най-стария: — Добър ден, ваш ли е аеродрумът?

— Не — каза новодошлият. — Трябва да се отнесете до секретаря на панаирното дружество, само че е в града.

— А да го използваме такса трябва ли?

— Не знам. Според мен дори ще се радват да го използвате.

— Иди да платиш — намеси се куцият.

Тримата новодошли погледнаха самолета с онзи празноват, всезнаещ и почтен израз, който имат всички земни твари. Той се подпираше на калните си колела с неподвижно витло, настръхнал, застинал, но сякаш готов за скок, пълен с движение. В носа си имаше грамаден мотор, крилата му опнати, а корпусът оплескан с масло зад ръждеещите ауспухови тръби.

— Вие нещо по работа ли? — попита най-старият.

— Ще ви дадем представление — каза високият.

— Какво представление?

— Каквото си искате. Ходене по крило, смърт на косъм…

— Смърт на косъм ли? Какво е то?

— Ами, пускаш отгоре човек върху покрива на автомобил и после го изтегляш. Колкото повече хора се съберат, повече неща ще ви покажем.

— Ще си струва парите — добави куцият.

Момчетата продължаваха да го разглеждат.

— Ти бил ли си на война? — попита първото момче.

До този момент третият непознат мълчеше. Сега каза:

— Да отидем в града.

— Правилно — рече високият. Говореше все общи приказки с равен, замрял глас, същия глас, с който очевидно си служеха и тримата непознати, сякаш им беше общ език. — Откъде да вземем такси? В града имате ли?

— Ние ще ви откараме до града — казаха тия, които бяха дошли с автомобила.

— Ще си платим — каза куцият.

— Но това за мен е удоволствие — обади се шофьорът. — Нищо няма да ви взема. Сега ли искате да тръгнем?

— Разбира се — каза високият. Тримата непознати се качиха в колата и седнаха отзад. Другите трима се настаниха отпред. Трите момчета ги последваха до автомобила.

— Мистър Блек, нека се кача до града — рече едно от момчетата.

— Качете се — каза шофьорът. Момчетата се метнаха на страничните стъпала. И автомобилът потегли към града. Тримата отпред чуваха тримата отзад. Говореха тихо, със снижени, замрели гласове, някак безшумно, но трескаво — спореха за нещо помежду си, като най-много приказваха високият и хубавият. От куция тримата отпред чуха само едно изречение:

— Няма да вжема по-малко…

— Разбира се — каза високият. Наведе се и повиши глас: — Къде мога да намеря тоя Джоунз, секретаря?

Шофьорът обясни.

— В редакцията на вестника или в печатницата? Имам нужда от афиши.

— Ще ви покажа — обеща шофьорът. — Ще ви помогна да се оправите.

— Чудесно — каза високият. — Елате днес следобед, ако имам време, ще ви повозя.

Автомобилът спря пред редакцията на вестника.

— Тук ще ви направят афишите — каза шофьорът.

— Добре — рече високият. — А кантората на Джоунз къде е? Пак ли на същата улица?

— И там ще ви заведа — каза шофьорът.

— Тогава вие се вижте с редактора — разпореди се високият, — пък аз мисля да потърся Джоунз. — Слязоха от колата. — Тук ще ви намеря — каза високият и продължи по улицата с леки стъпки, мръсен комбинезон и шлем. Пред редакцията към групата се бяха присъединили други двама. Влязоха всички, напред вървеше куцият, следван от трите момчета.

— Ишкам малко афиши — почна куцият. — Ей като тожи — извади от джоба си сгънат лист розова хартия. Отвори го; редакторът, момчетата и петимата мъже се наведоха да видят. С тлъсти черни букви там пишеше:

ДЕМОН ДЪНКАН
ВЪЗДУШНИЯТ СМЕЛЧАГА

показва как си играе със смъртта.

Под покровителството на…


Днес следобед в 2 часа.

ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ДА ВИДИТЕ

КАК ДЕМОН ДЪНКАН ПРЕДИЗВИКВА СМЪРТТА

В СМЪРТОНОСЕН СКОК И СМЪРТ НА КОСЪМ!

— Ишкам ги за един час — каза куцият.

— А какво да се пише тук, на празното място? — попита редакторът.

— Вие какво имате в града?

— Какво имаме ли?

— Чие покровителство? Американшкият легион? Ротарианшки клуб? Търговшка палата?

— Имаме ги и трите.

— Шлед минутка ще ви кажа — рече куцият, — нека се върне партньорът ми.

— Но преди да организирате представлението, трябва да имате гарант, нали? — каза редакторът.

— Естествено. Да не мишлите, че правим безразсъдства без гаранция? Да не мишлите, че скачам от аероплана само за едно петаче?

— Кой ще скача? — попита един от новоприсъединилите се. Беше шофьор на такси.

— Вие не се безпокойте — погледна го куцият. — От вас се ишка да си платите. Платите ли, има да ви скачаме колкото си ишкате.

— Аз просто питах кой от вас е скачачът.

— Питам ли ви аз как ще ми платите, в сребро или в хартия? — сопна се куцият. — Питам ли ви?

— Не — рече шофьорът на такси.

— Относно афишите — намеси се редакторът, — казахте, че ги искате за един час.

— Не можете ли да почнете и да оштавите това мяшто пражно, докато се върне партньорът ми?

— Ами ако не дойде, а ние ги извъртим?

— Е, та аз ли ще бъда виновен?

— Добре — каза редакторът. — Платете си.

— Да не ишкате да плащам, беж да има покровителштво?

— Пък аз не се занимавам с тия работи, защото си имам други — каза редакторът.

— Да почакаме — каза куцият.

Зачакаха.

— През войната летец ли бяхте, мистър? — попита момчето.

Куцият обърна към него дългото си трагично и клето лице.

— Войната ли? Защо ми е трябвало да летя преж войната?

— Помислих си, като ви гледам крака. И капитан Уорън куца, а той е ходил на война. Тогава, значи, го правите само за удоволствие.

— За удоволствие? Какво за удоволствие? Да летя? И таж хубава! Де да ми паднеше сега тожи, дето е открил аеропланите! Мражя ги! Щях да го туря в оная машина на полето и на гърба му щях хиляда пъти да напиша „Недей!“

— Тогава защо го правите? — попита човекът, който бе влязъл с шофьора на таксито.

— Жаради тоя републиканец Кулидж1. Бях търговец, а Кулидж съсипа търговията, съсипа я. Затуй! За удоволствие, а? И таж хубава!

— Предполагам, че имате разрешително — каза вторият новоприсъединил се.

Куцият го погледна.

— Ражрешително ли?

— За аеропланите не се ли иска разрешително?

— О! Ражрешително! За аеропланите. Да се лети. Яшно, ражбирам. Ражбира се. Имаме. Да ви го покажа ли?

— Трябва да го показвате на всеки, който ви поиска.

— Естествено. Ишкате ли да го видите?

— Къде е?

— Къде може да бъде? Жаковано е на аероплана. От властите. Да не мишлите, че е жаковано на мене? Сигурно си мишлите, че трябва да имам и мотор, и крила. На аероплана е. Вжемете такси, идете при аероплана и го вижте.

— Аз имам такси — каза шофьорът.

— Имайте си. Вжемете тожи джентълмен и го закарайте на летището да види ражрешителното на аероплана.

— Ще струва четвърт долар — каза шофьорът. Но куцият не му обърна внимание. Беше се навел над писалището. Видяха, че извади от джоба си пръчковидна дъвка, разви я и я пъхна в устата си. — Казах, че ще струва четвърт долар, мистър — повтори шофьорът.

— Ама вие на мен ли говорите? — каза куцият.

— Разбрах, че искате такси до летището.

— Аз? Жа какво ми е? Притрябвало ми е да ходя на летището. Нали оттам идвам. После аз не ишкам да видя това ражрешително. Виждал съм го. Когато властите го жаковаха на аероплана, аз нали бях там!

Загрузка...