Смърт на косъм

III

Останалото е сложно. Това, което видяхме ние, земните жители, население и гръбнак на едно градче, взаиморазменими и повтарящи десетте хиляди малки мъртви петна човешки живот на земята, бе пречистено, избистрено от познавача, човека, който със собствените си очи е виждал самотната си сянка, носеща се по лицето на далечната, нищожна земя.

Тримата непознати се появиха на летището с наетата кола. Като слизаха от автомобила, караха се с напрегнати и приглушени гласове — пилотът и хубавецът с куция. Капитан Уорън ни каза, че спорели за парите.

— Искам да ги видя — казваше Гинзфарб. Бяха застанали близо един до друг; хубавецът извади нещо от джоба си.

— Ето ги. Виждаш ли ги? — каза той.

— Дай да си ги преброя — рече Гинзфарб.

— Хайде, хайде! — изсъска пилотът с напрегнат и приглушен глас. — Нали ти казахме, че сме взели парите. Какво искаш, някой инспектор да вземе и парите, и самолета и да ни тикне зад решетките? Я виж колко хора чакат!

— По-рано ме ижлъгахте — каза Гинзфарб.

— Добре — дръпна се пилотът, — дай му ги! Дай си му и самолета! Като се върне в града, той ще плати за автомобила, а ние… след петнайсет минути има влак от тука…

— Вие и по-рано ме ижлъгахте — настояваше Гинзфарб.

— Но сега не те лъжем. Хайде! Погледни тия хора!

Тръгнаха към самолета. Гинзфарб ужасно куцаше, гърбът му схванат, лицето — печално, бясно, студено. Доста хора се бяхме събрали: все фермери с работни комбинезони; мъжете представляваха една обща тъмна маса, на която се открояваха светлите дрехи на жените и момичетата. Момчетата и няколко мъже бяха вече наобиколили самолета. Видяхме как куцият извади от него разни неща: парашут, въжена стълба. Хубавецът приближи витлото, а пилотът се настани на втория люк.

— Марш! — остро и неочаквано извика той. — Пазете се, хора! Сега ще завъртим шията на тая дърта птица.

На три пъти се опитаха да запалят мотора.

— Хей, мистър, тук имам едно муле — подвикна един от фермерите. — Колко давате да ви издърпам?

Пришълците не се засмяха. Куцият беше зает, връзваше въжената стълба за едното крило.

— Я не ми ги разправяйте на мене! — обади се една от жените. — Тоя за такъв глупак ли го имате?

В този момент моторът подхвана. Витлото едва не вдигна от земята едно момченце, застанало отзад, за да го издуха встрани като лист. Зяпнахме го, а то се преобърна и се изтърколи по земята.

— И туй нещо щяло да хвърчи, а? — каза жената. — Господ очи ми е дал и виждам, че не хвърчи. Излъгаха ви, хора!

— Чакай! — обади се друг глас. — Нали трябва да обърне срещу вятъра.

— Че малко ли е вятър, там или тук, все един вятър! — каза жената. Но самолетът полетя. Обърна се срещу нас, а шумът стана оглушителен. Докато ни отминаваше и останахме встрани, не ни се стори да се движи много бързо, но между колелата и земята вече се виждаше празно, въздух. Уж не вървеше бързо, а увисна над земята и в следния миг оттатък и под него дървета и земя полетяха назад със зашеметяваща скорост, после се килна нагоре и се втурна към небето с рев, какъвто издава трионът на банцига, щом захапе дънер от бял дъб. — Ами че той е празен! — извика жената. — На мен ще ми ги разправят!

Третият, красавецът с шапката, бе вече в наетата кола. Всички я знаехме: една таратайка, чийто собственик би я дал под наем всекиму, който му брои капаро от десет долара. Стигна до края на летището, обърна се към пистата и спря. Отново погледнахме аероплана. Беше високо и се спускаше към нас; ненадейно някой изписка с тънък и мизерен гласец:

— Вижте! Отвън на крилото! Виждате ли?

— Нищо — рече жената. — Не вярвам!

— Нали ги видя, че се качиха ма! — каза някой.

— Не вярвам! — повтори жената.

И всички въздъхнахме. Рекохме „Аааааа!“ Под крилото на самолета забелязахме падаща точка. Разпознахме човек. Кой знае как усещахме, че тази самотна нищожна падаща фигура е жив човек, човек като нас. Падаше. Стори ни се, че пада години; накрая, когато изведнъж спря във въздуха, без да се вижда ни въже, ни нищо, разбрахме, че е не по-далече от самолета, отколкото е върхът на крилото, наподобяващо в профил драсването на перодръжка.

— Това не е човек! — изкрещя жената.

— Защо си кривиш душата? — каза един. — Нали го видя, като се качи.

— Все едно! — настояваше жената. — Това не е човек! Заведете ме у дома!

Останалото трудно може да се разкаже. Не защото видяхме твърде малко; видяхме всичко, което стана; а защото нямахме достатъчно опит с тия неща, за да има с какво да ги сравняваме. Видяхме стария очукан автомобил, който се движеше по летището все по-бързо, друсайки се в януарската размекната кал, след това боботенето на самолета го заглуши и той почти спря; видяхме размаханата стълба и човека с акулското лице, който се люлееше в долния й край под боядисания като смъртта аероплан. Стълбата помете покрива на автомобила от край до край, куцият все тъй висеше на нея, а от колата се подаваше нахлупената шапка на хубавеца. Оградата на летището се приближаваше, самолетът летеше по бързо от автомобила и го задмина. И нищо не се случи.

— Чуйте! — извика някой. — Говорят си!

Капитан Уорън ни обясни за какво — акулското лице на люлеещата се стълба, която сега приличаше на паяжина, и другият в колата си подвикваха, единият отгоре, другият отдолу, а оградата и краят на летището се приближаваха.

— Хайде! — викаше човекът в автомобила.

— Колко платиха?

— Скачай!

— Ако не са дали сто, не шкачам!

Самолетът изрева, стрелна се и разлюляната фигура на ефирната стълба полетя след него. Докато шофьорът отново нагласи автомобила, самолетът два пъти обиколи летището. И колата отново потегли; самолетът отново се спусна със своето диво трионено бръмчене, което премина в пърпорене, когато стълбата и завързаният на нея човек се залюляха към автомобила изотзад; и ние отново чухме двата заглушени гласа, кряскащи един-другиму, едновременно нелепи и ужасяващи: единият идваше право от горе, от въздуха, и се дереше за нещо, което се добива с пот само на земята и има стойност само там, никъде другаде.

— Колко каза?

— Скачай!

— Какво? Колко дадоха?

— Нищо! Скачай!

— Нищо? — човекът на стълбата проплака и гневният му писък замря. — Нищо? — Самолетът наново безвъзвратно провлачи стълбата покрай автомобила и приближи края на летището, оградата, дългия хамбар с прогнил покрив. Ненадейно до нас застана капитан Уорън. Говореше слова, каквито никога не бяхме чували от устата му:

— Хванал е кормилото с колене! О, възвишен господар на човечеството! Сладникав и свещен символ на вечния покой!

Бяхме забравили пилота, онзи, който все още се намираше в аероплана. Видяхме как машината му вдигна нос, а той, изправен в задната кабина, се наведе встрани, размахал две ръце към човека на стълбата. Чухме го да вика, а оня на стълбата отново премина край автомобила и го задмина, крещейки:

— Няма да шкоча! Няма да шкоча! — И докато крещеше, самолетът пак се извиси; видяхме го как се смалява в едно викащо над дългия покрив на хамбара петно, увиснало във въздуха. — Няма! Няма!

Преди, когато петънцето се отдели от самолета и почна да пада, за да бъде задържано от стълбата, ние знаехме, че това е жив човек. Сега, когато петното се откъсна от стълбата и взе да пропада, пак знаехме, че това е жив човек и че този път няма друга стълба, която да го задържи. Видяхме как прекоси студеното празно януарско небе и потъна в очертанията на хамбара; дори от това разстояние доловихме неговата побесняла неумолимост в жабешката поза. Някъде в тълпата една жена изпищя, но викът й бе удавен в трясъка на самолета. Той се насочи към небето с дивия си разкъсващ гръм — под него празната стълба се проточи назад, — а моторът сякаш застена, стон на облекчение и безнадеждност.