Смърт в сенките

Никога не знаеше колко ще продължи всичко. Затова искаше да се наслади на всеки миг, като дете, което отваря коледните си подаръци, без да знае в кой от пъстрите пакети се крие подаръкът, който най-много желае. Номерът бе да се подреди всичко така, че да се постигне постепенна градация до върховия момент. Понякога не успяваше — мразеше усещането, че е изпуснал нещата от контрол, мразеше кипналата в него ярост, когато осъзнаеше, че тези уличници не оправдават доверието му, когато не издържаха достатъчно дълго, за да може той да изпие до последна капка насладата, която му доставяха техните страдания. Редно бе смъртта да е последната степен, най-високата нота в мелодията, която трябваше да върви в кресчендо, а не в жалко диминуендо, оставяйки утайка на недоволство в душата му.

Затова се стремеше така отчаяно към съвършенство. Опитът го бе научил, че всеки етап има своя специфичен чар — от първия миг, когато я избираше, до последния, когато я изоставяше. Тайната на успеха беше в планирането. Насладата от очакването удовлетворяваше почти толкова, колкото и целият спектър на чувствени удоволствия, които си осигуряваше при правилно изпълнение на плана. Също такава наслада му доставяше и съзнанието за ограничените мозъци, които се опитват да му се противопоставят, докато се боричкаха с творенията на неговия мозък, до окончателното си поражение.

В началото противниците му бяха незначителни като щурците, които скрибуцаха цяла нощ отвъд стените на този дом — най-сигурният сред сигурните. Малоумни помощник-шерифи, които не бяха разследвали нищо по-сериозно от някакъв левашки обир на местния супермаркет — те нямаха никакъв шанс да се доберат до него. Съзнаваше, че дори вероятността някой от тях да съумее да попълни бланка със съобщение за тежко углавно престъпление и да го прати в централата на ФБР, е много малка. Толкова много писане, което би нарушило дневния им план за поглъщане на определен брой хамбургери и бири — никакъв шанс.

Предизвикателството нямаше винаги да бъде толкова невзрачно. Той го знаеше и разчиташе на това. Искаше да противопостави ума си на най-добрите противници. Нямаше никакъв смисъл да се разправя с провинциални дръвници, които бяха постъпили в полицията само защото нямаха достатъчно ум, за да направят нещо смислено през живота си. Мислеха, че познават участъците си като петте си пръста, но това не му пречеше да навлезе в тях и да измъкне някоя жена изпод носовете им. Най-големият му триумф досега бе с номер пети. La Quinta5 беше дъщеря на местния шериф на едно малко градче в Небраска.

Както обикновено, я бе отвел от родния й дом. Беше събота вечер и родителите й бяха отишли на благотворителен прием, организиран от местния кандидат на републиканската партия за Сената. Момичето отвори вратата, без да се замисли, веднага щом видя униформата на магистралните патрули. Оттам нататък всичко беше елементарно. Повали я с един удар на земята. Завърза краката и ръцете й и тя прекара нощта в багажника, докато той караше по магистралата, поддържан от никотина и адреналина.

Малко преди обяд беше вече у дома. Заобиколен отвсякъде от гъста гора, защитен от погледите на любопитни очи, той я внесе в къщата и се зае да я приучава да бъде негова робиня. Прикована към една пейка в работилницата му, La Quinta научи, че болката може да има много аспекти. Закъснялото усещане при порязване с бръснач. Преминаването на болка от изгаряне и опарване към мъчително страдание, което нахлуваше в тялото, докато мирисът на изгоряло месо ставаше все по-силен. Страданието на плътта, която трябваше да се разпъне повече, отколкото бе възможно. Постоянната болка от счупена кост, която не бива оставена да зарасне. Тъпата болка от удар, съзнателно насочен към вътрешен орган. Минаха дни, докато умря.

Той се бе наслаждавал на всеки миг от тези дни.

После я върна обратно. Не чак до къщата й, разбира се. Това би било безразсъдство. Откара я до първия завой на един тих междуселски път след границата на щата и просна трупа й на платното, за да може следващата кола да мине през нея, преди нищо неподозиращият шофьор да успее да реагира.

La Quinta ги накара най-сетне да се стреснат и да му обърнат внимание. Беше чел достатъчно, за да знае какво следваше. Щяха да се обърнат към ФБР с молба за спешна помощ, после щяха да организират компютърно търсене в цялата страна, за да проверят дали има и други подобни случаи. Веднага щом разберяха, че той не си играе, машината щеше да се задвижи. Точно в съответствие с предвижданията му, мъжете с костюми пристигнаха. И най-накрая пристигна тя, посрещната на летището от журналистическа глутница с камери.

Сега вече играта можеше да започне.

Джей Шуман бе пристигнала. Доктор Джей Шуман, съдебномедицински психолог, която бе обърнала гръб на парите, гарантирани от частната практика, за да стане най-видният ловец на мозъци на ФБР. Джей Шуман, която сама бе успяла да възстанови доброто име на психологическото профилиране благодарение на поредица сензационни успехи. Джей Шуман, чиито проницателни тъмни очи контрастираха толкова ефектно с русата й коса. Джей Шуман, чиято очарователна личност накара шефовете й да ползват уменията й и по отношение на медиите, а не само на престъпниците.

През двайсетте години от онази вечер, когато тя го бе унизила — безогледно и ненужно — на абитуриентския им бал в онзи малък градец в Ню Ингланд, и двамата бяха изминали дълъг път. Но той не бе забравил нито за миг камшичния удар на нейния присмех, който се отпечата върху него с нажежено желязо и беляза живота му завинаги.

С първите пет приключи неговия период на подготовка. Следващите петнайсет трябваше да му помогнат да усъвършенства изкуството си. По една за всяка съсипана година от живота му. Едва след това, нито миг по-рано, Джей Шуман щеше да се изправи лице в лице с отмъщението — лично и професионално.

До този момент му предстоеше дълъг път. Но сега Джей Шуман се бе заела със случая. Най-сетне можеше да се заеме с истинското отмъщение.

Глава 14

Фиона хвърли последен поглед на бележките си, после вдигна очи към полупразната зала.

— Нека обобщим. Свети Павел, в Първото си послание до Коринтяните, казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разбирах; а като станах мъж, оставих младенческото.“

Но социално непригодният човек е нещо друго. Всички ние приемаме отрано, че не сме център на вселената, и че други хора могат също да споделят житейската сцена със собствените си житейски истории. Болестните отклонения на социално непригодната личност не допускат тя да се адаптира към тази мисъл. В ограничения светоглед на такъв човек останалите хора съществуват на по-ниско ниво. Тяхната единствена ценна функция е да задоволяват неговите нужди и желания. — Тя се усмихна леко и добави: — Затова много от тях постигат такива успехи като индустриални магнати. — Отбеляза със съжаление, че много малко от слушателите отвърнаха на усмивката й. Вероятно защото повечето вече бяха избрали за себе си именно такава кариера. Сериозно нещо са студентите в наши дни.

— И така, ако искаме да сме в състояние да проследим донякъде хода на мислите на престъпника психопат — продължи Фиона, — трябва да се научим да се връщаме назад във времето. Оставям ви да помислите върху това, както и върху един откъс от Библията, чиито текстове се отличават със забележително психологическо прозрение: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно“.6 Макар в нашата сфера на дейност да се попада по-лесно в ада. — Тя кимна любезно. — Благодаря ви, дами и господа. Очаквам ви идущата седмица по същото време.

Свела глава, Фиона се зае да събира записките си, докато студентите се изнизваха постепенно от аудиторията. До нея едва долитаха откъслеци от полугласните им разговори. Чудеше се доколко ги е разочаровала. Беше убедена, че повечето от тях са се записали за водения от нея семинар „Психиката на престъпника“, защото фантазията им се е развихрила, след като са гледали „Мълчанието на агнетата“. Сигурно са очаквали да им преподава някое второ издание на Джоди Фостър, движена изцяло от инстинкт и интуиция, а вместо това се налагаше да учат статистика и да пишат есета, спазвайки строги интелектуални ограничения. Броят на студентите, които се отказаха, смущаваше административния ръководител на катедрата, но не и Фиона. Никога не се бе интересувала от фантазьори.

Някакво шесто чувство я накара да вдигне очи и по лицето й грейна усмивка, лишена от всякакво кокетство. Едрата фигура на Кит си проправяше път между редовете. Той отвърна на усмивката й и се облегна на катедрата, докато тя прибираше последните листове в чантата си.

— Чудесен финал — отбеляза той. — Особено ми хареса представата за убиеца психопат като Питър Пан. Момчето, което така и не пораснало.

— Знаеш ли, сравнението наистина е интересно. Ако положа малко усилия, мога и да измъкна нещо от тази идея. Капитан Хук и Изгубените момчета. Уенди като майчински образ… Благодаря, Кит, смятам да ти открадна идеята. На какво дължа всъщност удоволствието?

Фиона слезе от подиума и го целуна леко по бузата.

— Днес работих като парна машина, но парата ми свърши преди около час. Тогава се сетих, че днес има премиера на новата книга на Адам Честър — в „Крайм ин Стор“, от шест часа. Реших да мина оттук и да проверя съществува ли макар и минимален шанс да ме придружиш — двамата се упътиха заедно към вратата.

— Нали не си забравил, че ще вечеряме у Стив? — попита Фиона.

— Канени сме чак за осем. Защо пък да не обърнем някоя и друга чаша на разноски на издателя мимоходом? Да припомня на конкуренцията, че все още участвам в играта. Както решиш, скъпа. Ако имаш други планове, ще се срещнем направо у Стив.

Кит обви кръста й с ръка и я притисна бързо към себе си, преди да излязат във вътрешния двор на факултета по психология.

Фиона се позамисли. Не я очакваше нищо по-спешно от проверяването на студентски писмени работи, а те можеха да почакат до утре.

— Само да погледна в кабинета си, да не би през последния час да е възникнало нещо, и тръгвам с теб.

Книжарницата за криминална литература беше препълнена с писатели, колекционери на първи издания и почитатели на романите на Адам Честър — прекрасно написани, поставени в петдесетте години, те превеждаха читателите през сложните плетеници на следствени процедури. По повод новата книга, която беше десета в поредицата, издателите му бяха преиздали предишните с нови корици. Снимките на мъгляви силуети по тях хармонираха с мрачната атмосфера на романите. Издателят и рекламният му агент стояха гордо до изложените книги и се усмихваха окуражаващо на потенциалните купувачи.

Още в мига, когато се появи на вратата, Кит бе заобиколен от едно възторжено трио — жени, които се появяваха на всяка премиера на криминална литература в столицата и очевидно предпочитаха него пред всички останали писатели. Фиона веднага им го предостави, промъкна се през тълпата и си взе чаша бяло вино. Кит беше професионалист; щеше да поговори с жените достатъчно дълго, за да затвърди убеждението им, че е приятен и непресторен човек, и веднага след това щеше да се измъкне, за да се отдаде на професионални клюки с приятели и колеги. Що се отнася до нея, нямаше нищо против да седи и да го наблюдава как се справя със ситуацията.

— Страхотен професионалист е — разнесе се възторжен шепот в ухото й. Фиона незабавно разпозна изискания единбъргски акцент на Мери Хелън Марголис, обърна се и я целуна.

— Мери Хелън, каква приятна изненада — каза тя напълно искрено. Не можеше да понася мелодраматичните исторически криминалета, чиято главна героиня бе по-малката сестра на Флора Макдоналд7, но имаше слабост към самата Мери Хелън, не на последно място и заради острия й език. — Кой вятър те довя дотук чак от шотландските планини?

— Налагаше се. Трябваше да разговарям с някакъв отвратителен дребосък от Би Би Си, който прави телевизионен сериал по книгите ми с Мораг Макдоналд.

— Но това е чудесно, нали?

Лицето на Мери Хелън се изкриви, като че ли бе захапала кисела ябълка.

— Нямаше да си толкова убедена, ако знаеше кого са избрали за ролята на Мораг.

— Кажи ми най-лошото — Фиона бе прекарала достатъчно време с писатели, за да знае как точно да реагира.

— Рейчъл Трилинг — гласът на Мери Хелън преливаше от неодобрение.

— Тя не беше ли… — Фиона се опитваше да се сети какво й напомня името. — Не е ли певицата от онзи рок състав, „Дед Соулс“?

Мери Хелън повдигна вежди.

— Боже мили! — възкликна тя. — Поне намерих жив човек, който да е чувал за нея. Но какво може да се очаква от продуцент, който смята, че „бяла кокарда“ е някаква тропическа птица?

— О, Мери Хелън, наистина съжалявам — каза Фиона.

— Най-добре ще е да последвам обичайния съвет на Кит, да прибера парите и да си кротувам — каза Мери Хелън с мрачна усмивка.

— Като изключим това, как е животът?

— Би бил значително по-приятен, ако ми подадеш още една чаша вино — отвърна Мери Хелън. Фиона изпълни молбата й, но не можаха да продължат разговора си, защото управителят на книжарницата започна встъпителното си слово. Адам говори кратко и остроумно за новата си книга, после прочете един откъс, отговори на няколко въпроса на публиката и дойде време за раздаването на автографи.

Докато купувачите чакаха на опашка пред масата, където седеше Адам, Кит се огледа из помещението.

— Охо! — обърна се той към двайсет и няколкогодишния Найджъл Съдърн, който пишеше пародии на черни криминални новели. — Май трябва да спасявам Фиона от ноктите на Лудата Мери Хелън.

Найджъл повдигна фино очертаните си вежди.

— Струва ми се, че дамата на сърцето ти може да се справи великолепно с шотландската харпия. Как се чувстваш всъщност като спътник в живота на жена, която по цял ден се рови в перверзните фантазии на психопати?

— Колкото и странно да ти се струва, ние рядко разговаряме за работата й. Имаме и други интереси — отвърна Кит. — Пък и тя не върши нищо подобно. Не се занимава с психоанализа, а с компютърен анализ.

Найджъл поклати съчувствено глава.

— На твое място щеше да ми бъде трудно. Искам да кажа, трябва да е властна жена. Не ти ли обяснява постоянно къде си сбъркал?

Кит го тупна добродушно по рамото.

— Още не знаеш нищо за живота на възрастните, нали? Виж какво, Найджъл, ако някога имаш късмета да срещнеш жена, дори наполовина толкова умна, интересна и привлекателна като Фиона, ще трябва да положиш известни усилия. Запиши се на подготвителен курс, преди да я поканиш на среща за първи път.

Без да изчака отговор, Кит се запровира през тълпата към двете жени и Мери Хелън потъна в мечешката му прегръдка.

— Как е кралицата на шотландските планини? — попита той и я целуна звучно по бузата.

— Вече по-добре, защото видях теб и Фиона. Ако трябва да бъда честна, дойдох тук тази вечер с надеждата да видя весели и оживени хора. Тази история с Дрю Шанд хвърли тежка сянка върху всички автори на криминални романи в Шотландия. От две седмици постоянно държим връзка по телефоните, за да се убедим, че всички сме още живи.

— Мери Хелън, трябвало е да станеш драматична актриса — каза шеговито Кит.

— Говоря съвсем сериозно, Кит — възрази Мери Хелън. — Шокът беше ужасен за всички ни.

— Но защо мислите, че някой от вас е застрашен? — попита Фиона. — Доколкото разбирам, полицията е почти напълно убедена, че Дрю е убит от човек, с когото се е запознал в онзи гей клуб, как му беше името?

— „Бреговете на Варвария“ — суфлира Кит. — Така че, освен ако не водиш двойствен живот и нямаш контакти със садомазохисти, за които ние не подозираме, надали си в опасност — каза той успокоително и обгърна с ръка раменете на Мери Хелън.

— Де да имах такива вълнуващи тайни — каза сухо Мери Хелън. — Но нещата не са толкова прости. В края на краищата, начинът, по който бе убит Дрю, възпроизвежда буквално начина, по който е убита едната жертва в първия му роман. Трудно е да не направиш извода, че който и да е убиецът, вероятно страда от някаква болезнена пристрастеност към жанра. Фиона, ти знаеш повече за тези неща. Не си ли съгласна с мен?

Прикована от проницателните сини очи на Мери Хелън, Фиона сви рамене.

— Трудно е да се каже. Не знам за случая нищо повече от всеки друг, който е чел вестници и е ровил из Интернет.

— Трябва да имаш някакви предположения — настоя Мери Хелън. — В края на краищата, това ти е работата. Хайде, не се стеснявай, всички сме близки хора.

Фиона направи гримаса.

— Според мен убийството носи всички белези на престъпление, извършено от маниак, който е следил Дрю. Някой, който е развил нездраво пристрастие към него и неговите книги — до такава степен, че в даден момент е решил да се излекува от манията си, като унищожи обекта й. Това, че самият Дрю му е осигурил идеалния сценарий, е най-злощастният момент в цялата история. Ако предположенията ми са верни, всички вие, останалите автори на криминални романи, сте в пълна безопасност, както и преди убийството на Дрю. Маниаците, които следят продължително жертвите си, не прехвърлят манията си от един обект на друг.

— Видя ли, Мери Хелън? Вече можеш да спиш спокойно — каза Кит.

— Не се опитвай да се държиш покровителствено, Кит Мартин — сопна се Мери Хелън и го удари шеговито по рамото. — Благодаря ти, Фиона. Наистина ме поуспокои. Като се върна на север, ще уведомя колегите за мнението ти.

— Чакай малко! — възрази Фиона. — Не мога да твърдя нищо със сигурност. Това, което казах, си е чисто гадаене.

Мери Хелън й се усмихна лъчезарно.

— И така да е, звучи ми по-смислено от баналните фрази на полицията. А сега ви оставям — трябва да поговоря с рекламния си агент, ако успея да го откъсна за малко от Адам.

Докато се отдалечаваше, Фиона поклати безпомощно глава.

— Всеки път й се хващам на въдицата. Разиграва сцената с чаровната усмивка и трапчинката и ме прави на последна глупачка.

— Не се ядосвай, тя погажда този номер на всички — Кит се пресегна за нова чаша вино. — Всички се хващаме, когато разиграва любимата си роля — „очарователна възрастна дама“. Освен това ми се струва, че тя наистина имаше нужда от няколко успокоителни думи. Не се шегуваше ни най-малко, като разказваше, че хората са се изнервили покрай смъртта на Дрю. Редакторът на Адам точно ми разказваше, че Джорджия категорично отказала обиколката за представяне на новата си книга — освен ако издателят не й осигурял лична охрана.

Фиона изсумтя.

— Джорджия Лестър би пропуснала такава възможност за отявлена самореклама единствено ако някой й зашие устата. Сам знаеш, че е така. Не помниш ли, че след атентата на ИРА в Докландс се появи на онази премиера в книжарница на „Уотърстоун“ в Хампстед, съпроводена от куче следотърсач?

Кит се ухили.

— Никой не може да те обвини в слабост към Джорджия, нали?

— Е, това е, защото за разлика от теб, мен не облъчва с неустоимия си чар. Не съм от подходящия пол.

Кит разпери ръце.

— Тя просто не е в състояние да постъпва по друг начин, скъпа. Нали я познаваш. Влезе ли й някакъв бръмбар в главата, губи всякаква представа за действителността. Редакторът на Адам каза, че ги била подлудила. Заплашвала да мине към друго издателство, да уведоми пресата, че се страхува за живота си, защото издателите отказват да й осигурят защита.

— Знам, че ти е приятелче, но ако отделяше за писане половината от енергията, която влага в саморекламата, книгите й щяха да стават по-добри, а не по-слаби с течение на времето — отбеляза цинично Фиона.

Кит постави пръст на устните си.

— Шт. Говори по-тихо. Току-виж си дала някоя идея на издателите й. Нищо не би вдигнало тиражите по-успешно от една смърт при драматични обстоятелства. Доколкото разбрах, предварителните заявки за новата книга на Дрю са се удвоили след смъртта му.

— Не ме учуди особено — въздъхна Фиона. — Дали да не го кажеш на ченгетата? Я си представи, че Дрю е искал да сменя издателството. Издателят решава, че като го губи така или иначе, би могъл поне да вдигне приходите като за последно.

Кит поклати скръбно глава.

— Такова ниско мнение за издателския бизнес! Да се чуди човек откъде си го възприела.

— Напоследък общувам прекалено много с писатели, та няма от кого да прихвана доброта и хуманност.

Кит прие остротата с усмивка.

— Наистина ли мислиш, че убиецът на Дрю няма да нанесе нов удар? Или просто се опитваше да успокоиш Мери Хелън?

Фиона сви рамене.

— Ако можех да предсказвам бъдещето, досега да сме взели голямата печалба от лотарията. Честно казано, не знам. Но ако повтори, жертвата няма да е автор на уютни криминални романчета като Мери Хелън. Ще избере някой от авторите на черни трилъри.

Лицето на Кит застина.

— Искаш да кажеш, някой като мен?

— Само не ми казвай, че досега не ти е минавало през ума?

Незабелязано за хората около него, мъжът в сако от туид наблюдаваше Кит Мартин от другия край на залата. За каквото и да говореше с приятелката си, нещо очевидно го бе смутило сериозно — това поне беше очевидно. Очите му се бяха разширили и обикновено подвижното му лице бе застинало като маска. Чудесно, каза си мъжът с дълбоко задоволство. Радваше го мисълта, че Кит Мартин е обезпокоен.

Ако всичко вървеше по план, Кит Мартин скоро щеше да има още по-сериозна причина за безпокойство. Устните на мъжа се извиха в презрителна усмивка, прикрита от брадата и мустаците. Видя как Мартин хваща приятелката си подръка и я превежда през претъпканата книжарница към изхода. Сбогува се с приятелите си набързо и разсеяно. Каквото и да му бе казала тази жена, думите й наистина го бяха стреснали.

Сега, когато основният обект на омразата му вече го нямаше, мъжът се запровира между хората към масата, където бяха поставени чашите с вино. Поднесе чашата си на сервитьора, за да я допълни, благодари с кимване и отново потъна в тълпата. Бяха останали тук-там още няколко писатели, но те не бяха достойни дори за презрението му, камо ли за някакво сериозно внимание. Той имаше достатъчно високо мнение за себе си и знаеше, че могат да го интересуват само най-добрите. Точно в това се криеше и проблемът още от самото начало. Сега вече разбираше. Те бяха принудени да предлагат само най-доброто — затова му бяха причинили толкова зло.

Но всичко това беше минало. Сега той се интересуваше единствено от отмъщението.

Глава 15

В таксито, на път към дома на Стив, Кит бе необичайно мълчалив. Фиона прояви достатъчно разум да не го принуждава да говори за това, което ангажираше мислите му. Опиташе ли да го заговори, той просто щеше да заяви нацупено, че нищо не го тревожи. Както повечето мъже, и той реагираше остро на съзнанието за собствената си ранимост. Фиона не искаше да го дразни допълнително, затова просто сложи ръка на коляното му и предпочете да мълчи. Вече излизаха на Пентънвил Роуд, когато Кит най-сетне проговори.

— Знам, че е невероятно, но наистина не се бях сетил, че убиецът на Дрю може да избере мен за следваща жертва — каза той, облегна глава на седалката и въздъхна. — Въпросът е дали това наистина са глупави фантазии или не.

— Нормалната реакция е да не обръщаш внимание на такива мисли — каза Фиона. — От къде на къде ти да си набелязан за следващата жертва на убиец, който е извършил предишното си престъпление на четиристотин мили оттук? Защо ти е да си внушаваш такова нещо? Ако — подчертавам, ако — убийството на Дрю Шанд е първото от цяла серия, ние все още не знаем каква негова отлика го е превърнала в мишена на убиеца. Хомосексуалността му? Творчеството му? А може би нещо от миналото му, за което никой от нас и не подозира? Или садомазохистичните му наклонности? Всички тези показатели си струва да бъдат обмислени, а ти отговаряш само на един от тях. От гледна точна на статистиката шансът ти да станеш жертва на сериен убиец е практически несъществуващ.

— И така да е, трябваше да се сетя, че някой луд може да ме е включил в списъка на жертвите си — каза рязко Кит. — Предполага се, че имам добре развито въображение. Ти се сети, а аз — не.

Фиона стигна ръката му над лакътя.

— Да, но огледалото, в което аз виждам света, е по-криво от това, в което го виждаш ти. Освен това те обичам и имам законното право да се тревожа неоснователно за теб.

Кит изръмжа и я притисна по-силно към себе си.

— Не се ли дразниш понякога, задето винаги се оказваш права?

Тя се усмихна.

— Като те бива в нещо, няма защо да се отказваш от него. И понеже призна правото ми да се тревожа за теб, искам да ми обещаеш да не разговаряш с непознати.

Кит сви рамене.

— Такова обещание е много лесно за изпълнение. Поне докато излезе следващата ми книга.

Таксито спря пред четириетажна къща в Излингтън. Стив живееше на партерния етаж. Можеше да си позволи по-голям апартамент, но прекарваше толкова малко време вкъщи, че не намираше смисъл да се занимава със смяна на жилища. Две спални — едната, от които използваше за кабинет — кухня и трапезария, откъдето през френски прозорец се излизаше на двора, и една дневна, в която се побираха два дивана и едно кресло. Повече не му и трябваше. Обзавеждането беше съвсем семпло. Фиона харесваше сдържания му стил, но Кит се дразнеше от клиничната чистота на линиите. Така или иначе, и двамата бяха убедени, че Стив надали забелязва обстановката. Стигаше му да се чувства удобно.

Ниските токове на Фиона затракаха по каменните стълби пред входа. Кит я последва. Възхищаваше се на отблясъка на светлината от уличните лампи върху кестенявата й коса. Стори му се толкова хубава, че се усъмни дали я заслужава. Застана зад нея, и докато тя натискаше звънеца, я прегърна, целуна отстрани шията й и прошепна дрезгаво:

— Обичам те, Фиона.

Фиона се засмя и отвърна тихо:

— Знам.

В този момент Стив отвори вратата и каза с широка усмивка:

— Дръжте се прилично! Какво ще кажат съседите?

Последваха го по дългия коридор към трапезарията. Масата беше отрупана с всевъзможни салати, сирена и пастети, откъм кухнята миришеше приятно на картофи и праз. Стив преживяваше предимно от супа. На печката му винаги имаше тенджера с нарязан зеленчук. Не готвеше нищо друго, освен супи. Кит обичаше да се присмива на кулинарната му ограниченост, но бе принуден да признае, че когато става дума за супи, Стив е ненадминат майстор и тъй като репертоарът му не бе никак малък, той вероятно провеждаше повече готварски експерименти от самия Кит.

— Лошото е само, че супата може да се сервира единствено в дълбока чиния и може да се яде единствено с лъжица — бе казал той веднъж. — Много предсказуемо ястие.

— Затова пък моите гости нямат нужда от инженерно образование, за да си нарежат вечерята — бе възразил Стив. — Спомням си как успях да разхвърлям твоя специалитет от агинари из цялата ти къща. Освен това при моя начин на живот имам нужда от храна, която да си затопля веднага, когато се прибера. При всички положения по-добре супа, отколкото сандвич с бекон.

Днес обаче никой не коментираше менюто. През двете седмици, откакто се прибра от Толедо, Фиона най-сетне бе успяла да отдели време и да прегледа досието за примамката, която полицията бе организирала на Блейк. Тъй като бе настояла участието й да остане неофициално, тя бе предложила да представи на Стив заключенията си днес на вечеря. Затова този път, когато насядаха около масата и Стив наля червено вино в чашите, атмосферата беше напрегната и заредена с очакване.

— Първо супата, после ще минем към лова — нареди Фиона.

— Както кажете, докторе — усмихна се Стив и започна да сипва гъста супа вишисоаз, от която се вдигаше пара. — Каква тема за общ разговор предлагате тогава?

— Какво ще кажеш за любовния ти живот? — предложи Кит.

— Обсъждането няма да отнеме повече от десет секунди — каза Стив, взе лъжицата и я огледа критично. — Любовният ми живот е като чудовището от Лох Нес — слуховете за съществуването му са силно преувеличени.

— Какво стана с онази адвокатка, която заведе на вечеря миналата седмица? — попита Фиона.

— Интересуваше се повече от забраните за огласяване на доказателствен материал, отколкото от мен — отвърна Стив. — Щях да прекарам по-забавно, ако бях излязъл с шефа и жена му.

Кит подсвирна.

— Трябва да е било много вълнуващо.

— Е, предполагам, че и аз не съм й се сторил кой знае колко интересен — отбеляза Стив и загреба лъжица супа.

— Ние имаме един общ проблем — каза Фиона. — И тримата проявяваме нездрав интерес към насилствената смърт. Може би Кит трябва да те запознае с някоя сексапилна писателка на криминални романи.

Кит едва не се задави със супата.

— Много ти е лесно да приказваш. Като изключим тези, които имат вече постоянна връзка, алкохоличките и лесбийките, не остава кой знае какъв избор.

— Пък и ти не би понесъл постоянно присъствие на конкуренцията — допълни Стив.

Когато приключиха със супата, Стив отнесе чиниите, а Фиона извади от чантата си няколко листа с бележки.

— Признавам, че материалите, които ми даде, се оказаха много интересно четиво — каза тя. — Особено ме заинтригуваха интерпретациите на Андрю Хорсфорт. Нещо като практическа демонстрация какво става, когато избързваш с теорията преди фактите. В известен смисъл заключенията му имат стойност — ако следиш второстепенните линии, а не основната част на изложението. Ако класираме всеки извод по степен на вероятност, той почти винаги е избирал най-малко вероятния, просто защото той е отговарял на първоначалното му убеждение, а именно, че Френсиз Блейк е убиецът.

— А ти, защото си умна, си започнала от обратното предположение — намеси се Кит с добродушна ирония. — Нали знаеш, никой не обича многознайковците.

Фиона му се изплези.

— Не позна. Започнах от неутрални позиции. Опитах се да пренебрегна още неоформеното си убеждение, че Блейк не е убиецът. Целта ми беше да постигна максимална обективност.

— Това е нещо, в което никой не би могъл да обвини Хорсфорт — каза Стив. — Може би ще ти е приятно да научиш, че той беше изключен от списъка на одобрените от Външно министерство консултанти след скандала в Олд Бейли.

— Необичайно категоричен ход от страна на Министерството — каза Кит неясно, защото устата му беше пълна със салата.

— Хорсфорт е по-подходящ за изкупителна жертва от някой висш полицейски служител — каза Стив. — Ние сме не по-малко виновни за случилото се от него, но точно сега не е момента полицията да става прицел на нови обвинения.

— Ще хвърчат депутатски глави — отбеляза саркастично Фиона.

— Стив, преди да ти кажа мнението си, искам да ми отговориш на един въпрос. Въпреки че знам приблизително къде е било извършено убийството, никога не съм била на местопрестъплението, затова искам да знам едно — има ли на Хампстед Хийт място, откъдето някой би могъл да наблюдава убийството, без да бъде забелязан от убиеца?

Стив се намръщи и вдигна очи към тавана в опит да си представи мястото, където се бе разиграла трагедията. После проговори бавно и замислено:

— Намерихме трупа в нещо като вдлъбнатина в терена. Между тялото на убитата и пътеката имаше редица рододендронови храсти, зад тях нещо като просека, където бе тялото. Зад просеката се издигаше хълмче, по което също имаше храсти. Предполагам, че човек, скрит в храстите на хълмчето, би могъл да не бъде забелязан от престъпника, прекалено зает с това, което е вършел. Но при огледа цялата околност трябва да е била претърсена основно, а не си спомням в доклада да се споменава за следи, говорещи за възможно присъствие на трето лице.

— Мислиш, че Блейк е видял убийството? — намеси се нетърпеливо Кит.

— Не почвай и ти като Хорсфорт — каза Стив. — Теоретизираш, без да разполагаш с данни. Може да е бил друг човек, който да е разказал на Блейк за видяното. Нека първо изслушаме Фиона.

Кит вдигна очи към небето.

— Забравих, че не може без цялата лекция. Никакво прелистване до последна страница, за да видим кой е убиецът — той поклати глава с добродушно примирение.

— Защо да променяме утвърдените навици? — усмихна се очарователно Фиона. — И така, ето какво мисля. От самото начало ни става ясно, че търсим самоуверен престъпник. Стигаме до този извод, защото Хампстед Хийт е място, открито за обществеността и съществува голяма опасност случайни минувачи да забележат, че се извършва престъпление посред бял ден. Освен това начинът, по който е оставено тялото, говори за опитен от наша гледна точка престъпник. Обаче досието на Блейк е крайно оскъдно и не демонстрира никаква ескалация, особено пък към подобен род престъпления. Това е първото, което ме накара да се усъмня, че той е извършителят.

— Чакай малко — възрази Кит. — Не можеш да твърдиш, че само защото няма досие в полицията, не е извършвал престъпления от вида, който ескалира към убийство по сексуални подбуди. Може да се е оказал достатъчно умен, за да ги прикрие, или просто да е имал късмет.

— Така е — призна Фиона. — Затова и не отписах Блейк само въз основа на това съображение. Не бих го отхвърлила като вероятен убиец и само въз основа на факта, че порнографската литература, открита от полицията в жилището му, макар и със садомазохистичен уклон, не включва снимки или описания, подобни на състоянието на трупа. И все пак тази подробност усили задръжките ми, защото престъпникът трябва да е имал конкретния образ във фантазията си — ако не от порнографската литература, то от някакъв случай в миналото му, горе-долу от времето, когато се е оформяла сексуалната му идентичност. Но проучванията на Стив не откриха нищо от този род в миналото на Блейк. Така че според мен това поставя още една въпросителна зад името на Блейк.

Стив се бе привел напред, опрял лакти на масата, и слушаше съсредоточено. Дотук всичко, което Фиона бе казала, отговаряше на собствените му убеждения. Но открай време знаеше, че убедителният начин, по който тя подреждаше мислите си, изясняваше събитията, а понякога и ги разместваше така, че картината се променяше. Усещаше накъде бие, и се чудеше дали предположението на Кит е правилно.

— Друго нещо, което бих добавила към профила на престъпника — продължи Фиона, — е, че той има проблеми в общуването с другия пол. Това отново не важи за Блейк. Имал е приятелка, а успоредно с това се е свързвал и с напълно непознати жени чрез обяви за запознанства. Няколко от жените, които свидетелстваха след призива на полицията, твърдят, че не е имало проблеми при сексуалните им контакти, макар някои да заявяват, че се е държал прекалено властно като партньор, за да пожелаят да продължат връзката си с него. Накратко казано, мъж, който няма проблеми в социалните и сексуални контакти с жените.

— Значи се справя по-добре от мен — отбеляза Стив. — Но ти си права. Това е една от причините, поради които и аз не можах да повярвам, че Блейк е извършителят. Не е някакъв комплексиран девственик, нито пък е имал нужда да бие жени, за да получи сексуално удовлетворение.

— Всичко това ми беше известно, преди да прочета описанието на организирането на клопка за Блейк — знам, че е било известно и на Стив. Но когато прочетох всички разговори между Ерин Ричардс и Френсиз Блейк, ми стана ясно, че той знае повече за убийството на Сюзън Бланчард, отколкото би могъл да научи от публикациите във вестниците. Знаел е например, че ръцете й са били събрани в молитвена поза, че пръстите са били сключени. От момента на арестуването си Блейк упорито твърди, че е чул тази подробност в някаква кръчма, но не можа да опише лицето, което според него му я е съобщило. Но към това ще се върна по-късно.

Кит кимна. Въпреки присмеха си, той бе увлечен от изложението на Фиона не по-малко от Стив. Беше убеден, че е познал, и че знае окончателния извод, но въпреки това му бе интересно да чуе как ще се аргументира тя. След толкова време, прекарано заедно, той не бе престанал да следи с интерес начина, по който тя разсъждаваше — толкова аналитично в сравнение с неговия чисто интуитивен подход.

— И двамата сме затаили дъх — каза той.

Фиона не се остави да бъде отклонена от темата и продължи.

— Това, на което бих обърнала внимание сега, са фантазиите, които Блейк описва в писмата си и разговорите със следовател Ричардс. Съдейки по своя опит, бих очаквала наличието на някои съвсем конкретни елементи в сцените, които рисува въображението на убиеца. Обектът на фантазиите му би трябвало да бъде много младо момиче или жена, не по-възрастна от двайсетина години, каквато е била Сюзън Бланчард. Те са по-податливи — и във въображението, и в действителност. В сценариите, които убиецът разиграва в мислите си, жената е обект. Фантазиите му се въртят около власт, насилие, поведение, което предизвиква у обекта прояви на страх. Би си представял как я заплашва с нож, причинява й болка, принуждава я да моли за милост — Фиона замълча и отпи голяма глътка от виното си. — Поради факта, че я е убил на открито, бих очаквала и сцената на фантазиите да е някъде на открито, в парк, гора или нещо подобно.

Но при Блейк не намираме нищо такова. Почти всички описания, направени пред следовател Ричардс, включват елементи на воайорство. Пише и говори за трети човек, който наблюдава и понякога се включва в секса. Признавам, и в неговите фантазии има елементи на насилие и подчинение, но те звучат по-скоро като игра и явно не предполагат причиняването на истинска болка. Но според мен решаващо е друго — във всички сценарии, които описва на жената, която иска да вкара в леглото си, жената, с която се разхожда из лондонските паркове — във всяка описана сцена сексуалните контакти са на закрито. В погребалното бюро, където работи, в канцеларията, където работи тя, в запустял склад, в собствения му дом. Нито една от тези подробно описани сцени не протича под открито небе.

Да не пропуснем и намерената в дома му порнографска литература. Действително, материалите са много — видеокасети и списания, при това доста крайни, с участието на млади жени и момичета. Но ако списъкът е точен, почти никъде няма садомазохистичен секс, само воайорски сцени и групов секс.

— Искаш да кажеш, че Блейк не отговаря на изискванията за ролята на убиеца — каза Стив категорично.

— Ако съди по резултатите от вашата операция, всеки непредубеден психолог с необходимата квалификация би стигнал до същото заключение — отвърна Фиона.

— Но има и още нещо, нали? — намеси се отново Кит. — Мислиш, че си разбрала какво се е случило всъщност, така ли е?

Стив тъкмо се канеше да намаже една филия с пастет, но застина на място и повтори:

— Така ли е?

Фиона започна да си играе със салфетката.

— Не е това, Кит. Не знам кой е убиецът на Сюзън Бланчард. Но залагам професионалното си име, че който и да е убиецът, не е Френсиз Блейк — тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Но мисля, че той е видял убиеца. Блейк е воайор. Затова възприема парковете по този особен начин. Обича да наблюдава отстрани. Ето какво се е случило според мен онази сутрин на Хампстед Хийт. Той се криел в храсталака, надявал се е някоя двойка да се уедини там. Но това, което видял, било нещо много по-различно. Френсиз Блейк стоял и гледал, докато някой друг изнасилил и убил Сюзън Бланчард. И това се оказало най-вълнуващото нещо, което бил виждал през живота си.

Глава 16

Възцари се абсолютно мълчание — като след бомбена експлозия. Кит беше предположил какво ще бъде заключението й още от самото начало, но категоричното й твърдение го стъписа. Стив притвори очи и отпусна глава, потривайки гърбицата на носа си с два пръста.

— Не е ли малко прибързано, Фай? — попита той.

— Отговаря съвършено на всички данни, за разлика от останалите теории — каза тя, взе бутилката и напълни отново чашата си, сякаш се подготвяше за защита на хипотезата си.

Стив вдигна очи и срещна погледа й. Искаше да й повярва, не на последно място защото тази теория му откриваше нови възможности за задвижване на следствието. Но съзнаваше, че слабостта му към нея можеше да го подведе. Винаги бе рискувал, защитавайки заключенията й пред шефовете си, и досега те винаги се бяха оказвали верни. Но този път цялата му кариера зависеше от начина, по който щеше да приключи случаят Сюзън Бланчард. Ако допуснеше нещата да се объркат още повече, с него щеше да бъде свършено. Никой не би го критикувал, ако оставеше случаят тихомълком да бъде прехвърлен към архива на нерешените престъпления. Обществеността щеше да остане с убеждението, че са хванали убиеца, но поради некадърност са провалили обвинението срещу него. Но ако настоеше да рискува и да продължи разследването въз основа на хипотезата на Фиона, трябваше да бъде почти стопроцентово сигурен в достоверността й. Той се изкашля и каза:

— А може пък Блейк да е напълно невинен.

Фиона завъртя отрицателно глава.

— Съвпаденията са прекалено много. — Тя започна да отмята на пръсти. — Знаем, че е бил на Хампстед Хийт същия ден. Знаем, че има воайорски фантазии. Известно ни е, че е знаел подробности за състоянието на трупа, които никога не са били огласявани. Да предположим, че човекът, който е бил на Хампстед Хийт същата сутрин, е същевременно и единственият човек, комуто някакво неидентифицирано лице е съобщило в неизвестна кръчма как точно е изглеждал трупът, според мен е малко прекалено. Всички причини, поради които Блейк е бил заподозрян, добиват друго обяснение — той просто е видял какво се е случило.

— Ако си права — а теорията ти ми се струва много убедителна — иронията в случая е, че Френсиз Блейк би могъл наистина да помогне на следствието — каза Кит. — Той знае за убиеца повече от който и да било друг.

— Ако от самото начало, в деня след убийството, се бяха държали с него като със свидетел, а не като със заподозрян, нещата може би щяха да се развият по друг начин, но… — Фиона сви рамене.

— Не е много сигурно. — Стив въздъхна. — Така или иначе, оплескахме всичко. Но мисля, че ти си права, Фиона. Не съм стопроцентово убеден, но ще имам предвид заключението ти.

Фиона го огледа замислено. Бе свикнала Стив да приема идеите й безрезервно. Тази негова необичайна предпазливост доказваше, че се намира под огромно напрежение. Не бе искала да се замесва в случая, но сега беше доволна, че се е опитала да му помогне поне малко.

— Надявам се да ти свърши работа — каза тя. Тонът й бе далеч по-смирен от обичайния, с който защитаваше професионалните си заключения.

— Не разбирам едно — намеси се Кит. — Защо Блейк не е признал истината, когато накрая го арестувахте по обвинение в убийство? Искам да кажа, това е бил очевидният изход! „Не бях аз, но видях човека, който го направи“.

— Би го сторил, ако не беше напълно уверен, че съдът никога няма да повдигне обвинение срещу него. Знаеше отлично, че не съществуват никакви веществени доказателства, които да го свързват с престъплението — каза Фиона. — Адвокатът му беше с него, нали, Стив?

— От самото начало. На първия разпит след ареста отказа да говори. Когато представихме доказателствата, адвокатът му поиска да поговори с него насаме. Когато се върнаха, Блейк призна само едно — че е бил на Хампстед Хийт същата сутрин. Твърдеше, че изгубил представа за времето, докато се разхождал и после разбрал, че закъснява за работа — затова тичал, когато го видели свидетелите. Що се отнася до казаното и написаното от него, когато са му залагали клопка, беше абсолютно категоричен, че става дума за чиста фантазия и нищо друго.

— Значи когато са разговаряли насаме, адвокатът го е убедил, че обвинението никога няма да издържи в съдебната зала — каза Кит. — И този мръсник си е седял доволно с пълното съзнание, че вие никога няма да знаете какво точно се е случило със Сюзън Бланчард, за разлика от него. Какъв гаден боклук е този човек!

Фиона кимна.

— Вероятно се е надявал обвинението да бъде отхвърлено при първото изслушване. Но сметките му се оказали криви, затова прекара осем месеца в предварителния арест. На този етап е нямал вече друг изход. Не би могъл изведнъж да промени показанията си и да признае какво е видял — защото вие бихте били толкова вбесени, че сигурно бихте го подвели под отговорност за съучастие. Вероятно вече е натрупал ужасно много омраза към полицията.

Кит се облегна на стола си.

— Не мисля. Не го ли видя по телевизията? Той просто се наслаждава на ситуацията. Това е върхов момент в живота му. Не само че е натрупал тези забележителни спомени, които му доставят удоволствие всеки път, когато преживява отново видяното, но има и допълнителното удовлетворение, че благодарение на него полицаите се представиха на обществеността като пълни идиоти.

— На всичкото отгоре ще получи и пари за това — изръмжа Стив. — Сериозна парична компенсация за незаконно лишаване от свобода, без да броим всичко, което изсмуква от вестниците. — Той въздъхна дълбоко. — Понякога ми идва да се разплача.

На мекото осветление в трапезарията лицето му изглеждаше още по-изпито от обикновено.

Настана дълго мълчание. Като че ли на никой вече не му се ядеше… Кит взе бутилката и напълни отново всички чаши.

— Какво можеш да направиш оттук нататък? — попита той Стив.

— Вероятно да започна отначало. След като не е бил Френсиз Блейк, някой друг е отишъл същата сутрин на Хампстед Хийт и е убил Сюзън Бланчард. Трябва да прегледаме наново всички свидетелски показания и да разпитаме отново свидетелите.

Кит се засмя.

— Е, да, надали Блейк ще бъде така любезен да сподели какво е видял.

— Може би трябва да вземеш едно нещо предвид — каза замислено Фиона.

Стив вдигна очи и застана нащрек.

— А именно?

— Не е изключено Блейк да е успял да идентифицира убиеца. Може да го е разпознал веднага, може да го е видял по-късно отново. Може дори да го е видял как напуска мястото, да е записал номера на колата му. Предвид обзелото го чувство на тържество, Блейк може да се самозабрави дотам, че да се опита да изнудва убиеца. Не знам разполагаш ли с възможности, след като никой не би искал да се вдига наново шум около случая, но те съветвам да го наблюдаваш, след като се върне от Испания. Подслушвай телефона му, отваряй пощата му, организирай много дискретно следене, проверявай редовно банковата му сметка. Шансът не е много голям, но съществува. Блейк може да те отведе право при убиеца.

Стив поклати недоверчиво глава.

— Изхвърляш се, Фай. Освен това никога няма да ми разрешат подслушване на телефона на базата на такава аргументация. Най-доброто, което бих могъл да направя, е много повърхностно следене.

— По-добре от нищо. Какво друго ти остава? — попита Кит. — Разбира се, повторен разпит на свидетелите. Но реално погледнато, какво смяташ да измъкнеш от тях след толкова време? Пък и всичко, което ще кажат от тук нататък, ще бъде неминуемо повлияно от медийния шум около ареста и процеса. Ще са още по-убедени от преди, че убиецът е Блейк. Това е естествено. Но дори малък шанс е по-добър от никакъв. Ако искаш да възстановиш доброто си име, нямаш друг избор, освен да предприемеш нещо.

— Нямам не само избор, но и бюджет — каза Стив с горчивина. — Идеята е да провеждам крайно дискретно проследяване, което да мога при случай да отрека. Почти нямам хора, на които да разчитам, а още по-малко пък средства. Не е възможно да организирам предлаганата от вас операция, дори да мислех, че мога да я оправдая.

— Може би е назрял моментът да помолиш за някоя и друга услуга — предложи Кит. — Убеден съм, че в екипа ти има хора, които са ти задължени. Или имат чувството, че не са се издължили пред Сюзън Бланчард и семейството й. Да не говорим за това колко полицаи са наскърбени от изказванията на съдията. Сигурно някои от тях биха поработили безплатно и извънредно, ако им обясниш идеята. Да му се не види, ако става дума само да киснеш пред къщата му в някаква кола, вземи мен. Не се предавай, Стив.

Стив отново поклати глава.

— Направо ме засрамихте и двамата. Фиона губи дни да анализира скапаната операция на Хорсфорт, ти предлагаш да следиш най-голямата гад в града, а аз само седя и хленча, че не мога да се справя. — Той изправи несъзнателно рамене. — Благодаря ви. Сега поне знам накъде мога да насоча разследването, за да съживя интереса на хората си.

Кит вдигна чашата си.

— Да пием за успеха на разследването — каза той.

Стив отвърна със скептична усмивка:

— За блестящ успех.

Когато се прибраха, минаваше полунощ. Кит обясни, че е прекалено буден, за да си ляга, и прекалено разкиснат от виното на Стив, за да работи, затова щял да се порови из Интернет, за да види дали няма да намери някой от обичайните си партньори в онлайн игрите — един от начините, по които се разтоварваше.

— Седем часа по Източното крайбрежие на Щатите — мърмореше той, докато се разхождаше из кабинета си. — Все трябва да има някой за убиване.

Фиона се упъти към таванското си убежище. Смяташе само да остави чантата с документите, после да си легне веднага, за да си осигури блаженството на седемчасов непрекъснат сън. Мигащата лампичка на телефонния секретар я спря тъкмо когато се канеше да тръгне към спалнята. Да остави съобщенията за утре или да ги изслуша? Чувството за дълг надделя, още повече, че съобщението бе само едно.

Беше Салвадор Берокал. Гласът му звучеше уверено, но малко приглушено.

— Мислех, че ще искате да знаете, че набелязахме заподозрян за двете убийства в Толедо — каза той. — Изпращам подробности по електронната поща, но исках да ви уведомя колкото е възможно по-бързо, че напредваме.

— Знаех си! — Фиона сви дясната си ръка в юмрук и удари дланта на лявата.

Беше се разсънила за миг. Отиде бързо до компютъра и отвори пощенската си кутия. Имаше няколко съобщения, но я интересуваше само едно. Свали го на харддиска и го отвори веднага.

Фиона дочете писмото докрай и се усмихна. По всичко личеше, че поне един полицай е на път да приключи с успех разследването. Досега се бе притеснявала, че в следващото си съобщение Берокал ще я уведоми за ново убийство. Но по някаква причина Делгадо — ако наистина той бе убиецът — не бе предприел нищо ново. Или просто още не бяха открили трупа.

Каквато и да бе истината, тя не можеше да направи нищо повече. Изключи компютъра и заслиза надолу по стълбата. Когато стигна предпоследната площадка на стълбата, видя Кит, който стоеше на прага на кабинета си. Държеше в ръка някакъв лист. Беше видимо разтревожен.

— Какво става? — попита тя.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха разширени, а когато проговори, гласът му прозвуча неестествено високо.

— Заплашват ме със смърт.

Глава 17

Кит подаде листа на Фиона. Тя го хвана много предпазливо за горния ляв ъгъл. Листът беше с формат А4, сгънат два пъти, за да влезе в стандартен плик. Не се отличаваше по нищо от всяка друга компютърна разпечатка. Стандартен шрифт, нищо необичайно при оформлението. Фиона регистрира първо тези подробности, докато събираше сили да прочете същинския текст.

Фиона препрочете отново злостното писмо. После го остави внимателно на масата, отиде при Кит и го прегърна.

— Горкият. Това е ужасно.

Той зарови лице в рамото й и тя почувства колко е напрегнат.

— Умът ми не може да го побере — каза той приглушено. — Просто не намирам никакъв смисъл.

Фиона продължи да го прегръща мълчаливо, докато почувства как тялото му постепенно се отпуска.

— Откъде дойде писмото? — попита тя след малко.

— Дойде със следобедната поща. Бях зает и оставих писмата зад вратата, както ги бяха пуснали. Като излизах, преместих целия куп в кабинета. Не очаквах нищо важно.

— Запази ли плика?

Той кимна.

— В кошчето е, хвърлих го там по навик.

Кит влезе в кабинета си, Фиона го последва и незабавно затъна в хаоса от книги и хартия, затрупал всички хоризонтални повърхности в помещението, включително и част от пода. Не за първи път се зачуди как бе възможно някой да работи насред тази бъркотия. Но Кит не само че работеше, но и очевидно винаги знаеше къде точно се намира всяка книга, папка или писмо. Отиде право при кошчето за отпадъци до бюрото, извади един обикновен бял самозалепващ се плик и започна да го оглежда намръщено. Фиона го прегърна през кръста и погледна плика. Адресът бе написан на компютър със същия обикновен шрифт.

— Печатът е от Западен Лондон, писмото е пуснато преди два дни, с обикновена поща — каза Кит и се изсмя нервно. — Е, очевидно убиецът не бърза особено с изпълнението на заплахата. Това трябва да бъде някакво успокоение.

— Трябва да съобщиш на полицията — каза категорично Фиона.

Кит пусна плика и той падна върху клавиатурата.

— Така ли мислиш?

Тонът му беше скептичен.

— Да, трябва. Писмото е наистина ужасно. При това те заплашва със смърт, за бога!

Кит се отпусна на стола пред бюрото, завъртя се и я погледна право в очите.

— Получавам постоянно ужасни писма, скъпа. Признавам, досега не са ме заплашвали, че ще ме убият, но сред писмата от почитатели редовно има и други, които оплюват и мен, и книгите ми. Възмутена читателка от Тънбридж Уелс ме уведомява, че е ужасена от някои сцени в „Специалистът по дисекции“. Мис Цензура от Ламбет е отвратена при мисълта, че непълнолетни деца биха могли да прочетат долнопробните сексуални фантазии в „Кралят на остриетата“. Има, разбира се, и такива, които ме обвиняват, че описанията на перверзии и трупове са недостатъчно детайлни и безцветни. Нали разбираш, не са само възторзи.

— Как откриват адреса ти? — попита Фиона, внезапно ужасена от представата, че в къщата й може да се заточи върволица психически нестабилни читатели.

Кит сви рамене.

— Повечето писма ми ги препращат от издателството. Други пристигат по електронната поща. Един-двама от по-изявените маниаци може и да са преровили общинските регистри на Дартмут Парк. Не съм толкова трудно откриваем.

Фиона потръпна.

— Писмото беше достатъчно ужасно, но сега наистина започна да ме плашиш. Наистина, Кит, най-добре го занеси в полицията.

Той започна да си играе с един молив.

— Ще ми се изсмеят, Фиона. Обикновено налудничаво анонимно писмо. Не съдържа нищо конкретно. Вътре пише само, че крада идеите на други хора. Което е пълна глупост. Сигурно някой перко си е внушил нещо.

Фиона явно не беше убедена.

— Струва ми се, че не бива да приемаш това толкова безгрижно, Кит. Наистина мисля така.

Обърна се и отиде до прозореца. Щорите бяха вдигнати както обикновено. Тя дръпна нервно шнура и ги спусна, за да изолира Кит и себе си от външния свят. Трябваше да върши нещо, за да не проговори за това, което тревожеше мислите й.

— Работата не е в това дали аз го приемам безгрижно. Полицаите ще са убедени, че им губя времето. И защо наистина да реагирам на това писмо по-различно, отколкото на всички оскърбителни анонимни писма, които съм получавал досега? Откакто издадох първата си книга, ми пишат всякакви кукувици. В това писмо няма нищо странно. Говоря ти честно. Просто първоначално се стреснах. Дори анонимните писма рядко се отличават с толкова отровен език. Но нито едно от писмата, които съм получавал досега, не е имало никакви последици, и не виждам защо това трябва да бъде по-различно.

Кит съзнаваше, че възразява прекалено настоятелно. Но не искаше да си позволи да се уплаши. Искаше това писмо наистина да се окаже едно от многото подобни, които бе получавал. Всяка друга реакция би отворила пред страха вратата, която той бе заключил здраво.

Но Фиона бе твърдо решена да облече в думи това, което се въртеше в главите и на двамата, колкото и неприятно да бе то.

— След онова, което се случи с Дрю, мисля, че не можеш да си позволиш да не обръщаш внимание на заплахи — каза тя тихо.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна раздразнено Кит. — Знаех, че не трябваше да ти показвам писмото. Господи, Фиона, трябва ли винаги да анализираш фактите и да ги свързваш един с друг? Това са две съвсем отделни събития. И това е. Става ли така?

— Не, не става — Фиона повиши тон. Бузите й пламнаха. — Защо се съпротивляваш толкова упорито? Само преди две седмици друг автор на криминални романи бе убит по отвратителен, ритуален начин. Сега ти получаваш заплаха, че ще бъдеш убит, и смяташ, че едното няма никаква връзка с другото? Погледни реалистично на нещата, Кит.

Той удари с молива по бюрото.

— Единствената връзка между убийството на Дрю и това писмо се състои в това, че някакъв малоумния е решил да се възползва от убийството, за да ме уплаши до смърт. Нали прочете писмото, Фиона. Убеден съм, че не е написано от човека, който е убил Дрю. В него няма никакъв намек за онова убийство, няма самодоволство, авторът не казва „Ще си получиш заслуженото също като Дрю Шанд“.

— Това не доказва нищо — избухна Фиона. — Писмото не е писано от нормален човек. И човекът, убил Дрю Шанд, не е нормален.

Кит стана и удари с юмрук стената.

— Фред и Роузмари Уест8 също не са били нормални, но това не означава, че са написали това писмо. Виж какво, Фиона — едно е сигурно. Ако се появя с тази дивотия в полицията, знам много добре какво ще кажат.

Фиона скръсти ръце на гърдите си.

— Бъди така добър да кажеш и на мен.

— Ще ми кажат, че се държа като Джорджия. Ще отпишат цялата работа като поредния опит на писател да си създава сензационна реклама. Няма да ме приемат сериозно. И какво всъщност биха могли да направят? Да пратят писмото в лабораторията, за да видят дали подателят не е оставил за тяхно удобство пръстови отпечатъци и материал за ДНК-анализ? Малко се съмнявам.

Фиона не можеше да не признае, че Кит е прав. Знаеше, че най-вероятно ще стане точно така. Но това убеждение не стапяше ледената буца страх, която се бе загнездила в стомаха й. Мъчителна беше мисълта, че някой мразеше Кит — и книгите му — до такава степен, че бе в състояние да излее толкова злост на белия лист. Според нея страхът, че тази омраза може да премине в насилие, бе напълно естествена реакция.

Мина покрай Кит и тръгна към антрето. На прага се обърна и каза:

— Решавай сам. Писмото е до теб. Но мисля, че грешиш.

— Значи нищо ново — той й обърна гръб. — Все някак ще го преживея.

Tqsaf mxafa ruzwp dqiet mzp. Mxxah qdftq etqim e. Ngfft zfsqf uf. Qhqdk napkt mpftq udaiz ftqad kmzpz afazq artfq yomyq oxaeq.

Много нещо се изписа за Дрю Шанд. Но не можаха да направят връзката. Всеки си имаше собствена теория и нито една от тях нямаше нищо общо с истината. Но скоро ще започнат да разбират. Що се отнася до мен, аз си кротувах като добро момче и се стараех да не привличам ничие внимание. Не че някой би се сетил да ми обърне внимание.

А това означава, че няма да имам проблеми с изпълнението на следващия етап от плана си. Джейн Елиъс. Тя е американка, но живее в Ирландия — сигурно защото в Ирландия писателите не плащат данъци. На тази мръсница не й стига, че печели луди пари, ами иска да задържи всичко до последния грош.

Не беше трудно да разбера къде живее. В страна като Америка може наистина да се правиш на отшелник, но в Ирландия е неосъществимо. Знаех, че е купила голямо имение в графство Уиклоу, край брега на едно езеро. Знаех; че имението е на около час път с кола от Дъблин. В един от сайтовете, съставен от нейни почитатели, имаше дори снимка на къщата. Така че просто отделих един ден да обиколя района с колата, въоръжен с подробна карта и бинокъл, и я открих.

На следващата сутрин се върнах пак до имението на Елиъс. Слязох, към брега на езерото и открих точно това, което ми трябваше — клуб по ветроходство. Имаше дълга бетонна рампа, на която бяха изтеглени много малки лодки. Наоколо нямаше жива душа. По-добре не би могло и да бъде. Слязох при лодките и огледах имението на Елиъс, което се падаше точно на отсрещния бряг. Успях да видя малък пристан и две лодки край него. Ако сведенията ми бяха верни, тя слизала на брега всеки следобед и тръгвала да обикаля с лодка езерото.

Така и стана. Появи се малко след два. Качи се на една от лодките, вдигна платната и потегли. Изчаках да мръкне и тя да се прибере, после свалих една от лодките във водата и се качих на нея. Още преди това бях намерил къде да се скрия — на едно място на брега, където дърветата слизаха до самата вода.

Отново се чувствах нервен. Притесняваше ме мисълта за това, което се налагаше да свърша на другия ден. Имаше толкова много възможни грешки, които бих могъл да допусна и да проваля цялата работа. А на всичкото отгоре накрая трябваше и да убивам. Реших този път да не се придържам толкова дословно към текста. Няма как да я измъчвам с часове. Не бих могъл да издържа такова нещо. А не разполагам и с място, нито пък с необходимото време за нещо толкова сложно.

Реших да я убия набързо с нож. После може да обработя трупа така, че да заприлича на трупа на жертвата в книгата. Важно е какво впечатление ще създам. Да не съм някакъв убиец фетишист, който се вманиачава в детайлите? Аз отправям послание към хората, не задоволявам някаква своя извратена страст. Ако съществуваше друг начин да обясня на тези мръсници, че не могат да пренебрегнат мен и моя живот, щях да избера него.

Опитвам се да не мисля за това, което трябва да направя с трупа й. Стомахът ми и без това не е добре. Просто трябва да си повтарям постоянно, че това няма да ми отнеме много време, и после ще мога да се прибера у дома.

Този път ще им се наложи да ми обърнат внимание.

Глава 18

Ранната утринна светлина беше перленосива. Тънка облачна завеса бе надвиснала над върха на хълмовете в графство Уиклоу и над стоманеносивите води на езерото Киларган. Невероятната пъстрота на есенната гора започваше постепенно да се откроява на зеления фон на хълмовете и да сгрява студения пейзаж.

Джейн Елиъс излезе в настлания с каменни плочи вътрешен двор и подсвирна тихо. На около двеста ярда от къщата имаше редица чинари, чиито корони сияеха в зелено, кафяво и охра. Щом Джейн подсвирна, иззад чинарите излетяха две черно-кафяви светкавици. Когато наближиха, стана ясно, че това са два добермана, които препускаха възторжено по тревата към нея. Джейн вдигна длан и кучетата се заковаха точно пред краката й. Остави ги да поближат ръцете й и след малко каза:

— Стига.

Доберманите послушно продължиха сутрешния си ритуал. Легнаха наблизо и зачакаха, докато тя направи няколко упражнения, за да раздвижи мускулите си след съня. После затича полека, а кучетата скочиха и препуснаха пред нея. За Джейн това беше най-хубавата част от деня. Все още нямаше неспазени обещания, написани изречения, проведени телефонни разговори. Все още всичко беше възможно.

Тя затича по-бързо и тръгна покрай зида, който ограждаше имението й. Пет мили и половина — идеална отсечка за сутрешно бягане. Можеше да обиколи границите на собствения си парк, без да се натъкне на натрапници, без да я дебнат любопитни очи — и без да се страхува от нищо.

Очите на човека от охраната, който следеше всичко, заснемано от многото камери на монитора, не влизаха в сметката. В края на краищата, нали тя му плащаше, за да не изпуска нищо от поглед. Не й пречеше, че я гледа, докато тича. Те обитаваха различни вселени — той седеше в онова помещение без прозорци, масивното му тяло бе натъпкано в риза със защитен цвят и тъмносини панталони, на колана му бе окачена радиостанция, а незначителният му животец протичаше някъде другаде; тя тичаше в свежия въздух, по своята земя, прибрала с лента изрусената на кичури коса, стегнатите й мускулести крайници бяха облечени в лек спортен екип, а краката й отмерваха равномерен ритъм, докато тя обмисляше работата, която й предстоеше сутринта.

След тичането отведе кучетата в помещението, където ги почистваха от калта и им сипа нарязани пържоли и сухи бисквити, обогатени с витамини. Докато доберманите все още душеха храната си, тя вече прекосяваше кухнята на голямата джорджианска къща. Влезе в личната си баня, която никой друг нямаше право да ползва, дори и любовникът й Пиърс Финеган. Точно пет минути под топлия душ, после една струя ледена вода, за да затвори порите на кожата й и Джейн премина към следващия етап от дневната си програма. Изтърка енергично тялото си с хавлиена кърпа, после се намаза от брадичката до пръстите на краката със скъпо тоалетно мляко. Овлажняващ крем за лице, гел около очите, тъмночервено червило.

Облече джинси и карирана риза и се върна в кухнята. Закуската й се състоеше от салата от пресни плодове, филия пълнозърнест хляб с фъстъчено масло и чаша доматен сок. Навремето тежеше с петнадесетина килограма над нормата. Това бе едно от многото неща от някогашния й живот, които никога не би допуснала да се повторят.

В седем и половина отиваше в кабинета си. Работата за деня бе подредена на две големи бюра до стените. Днес трябваше да прегледа коректурите на новия си роман. В продължение на пет часа вниманието й бе изцяло насочено към печатните страници — преглеждаше всеки ред за грешки, от време на време променяше по някое изречение, което сега й се струваше тромаво, понякога посягаше и към речника, за да провери усъмнилия я правопис на някоя дума.

Точно в дванайсет и половина Джейн бутна назад стола си и се протегна. Прекоси отново тихата къща и отиде в кухнята. Пусна радиото, което бе винаги настроено на станция с класическа музика, извади порция замразена зеленчукова супа от хладилника и я пъхна в микровълновата печка. Докато чакаше, прегледа сутрешната поща, която пазачът бе донесъл, докато тя работеше. Изяде супата с две филии хляб и се върна в кабинета си, където се зае да диктува отговори на днешните писма.

Остави касетката от диктофона на кухненската маса. Някой от охраната щеше да я вземе и да я предаде в близкия град на жената, която работеше като нейна секретарка. Писмата щяха да бъдат върнати на диск още същата вечер, готови да бъдат разпечатани и подписани. Двете жени се срещаха много рядко, само на някой празник в селото, но това не пречеше на съвместната им работа.

Джейн отиде в стаята, където бе оставила кучетата, взе едно дебело яке и пусна животните отново навън. Тръгна надолу по пътеката, към пристана. Вирнала глава, тя се наслаждаваше на свежото ухание на следобеда и проверяваше каква е посоката на вятъра. Облачната завеса бе изчезнала, небето бе яркосиньо, само тук-там се мяркаха облачета като бели кълба дим. По нейна преценка вятърът бе някъде около пет бала, чудесен за бърза разходка с двайсет и единфутовата „Бенето Фърст Класик“. Платноходът бе нейната слабост — една от трите яхти, които съставляваха частния й флот. Платната можеха да бъдат управлявани от един човек — не като по-голямата „Мууди“, която вършеше работа, когато двамата с Пиърс излизаха на разходка по езерото.

Тя се убеди, че с яхтата всичко е наред и я отдели от пристана. Остави я да навлезе по-навътре, преди да вдигне главното платно. Разгъна го почти напълно и се насочи към средата на езерото. Планираше следобедната си обиколка на ум, без да се консултира с картите. Познаваше тази част на езерото по-добре, отколкото собственото си лице. Почти всеки ден минаваше с платноходката по този маршрут — с малки отклонения в зависимост от посоката и силата на вятъра. Джейн се наслаждаваше на милувката на въздуха по страните й, обичаше чувството на свобода, което изпитваше, когато платноходката я понесеше по езерото. Кой го бе грижа какво си мислят хората? Какво от това, че я имаха за особнячка, за робиня на дневния си режим, за параноичка, която бяга от себеподобните си? Тя знаеше, че не е така. Нямаше нищо еднообразно в това, което вършеше всеки следобед, когато противопоставяше себе си и малката лодка на първичните сили на водата и вятъра. Тук тя беше кралица и беше свободна. Майната им на всички. Можеха да си приказват за нея, каквото искат. Това само доказваше колко малко я познават. Те не знаеха нищо за нея. Не знаеха нищо за усещанията й, когато стоеше зад руля. Не знаеха нищо и за дълбоката страст, която я свързваше с Пиърс, за връзката им, пазена в тайна и от двамата вече толкова време, че бяха забравили, че може да се живее по друг начин.

Той идваше при нея, когато можеше. Като се има предвид работата му като цивилен агент на отдела за борба с наркотиците на ирландската полиция, това не се случваше често. Бяха се запознали, когато той посещаваше семинар, организиран от ФБР в Куантико. Един от инструкторите, стар приятел на Джейн от колежа покани и двамата на вечеря и още тогава те се почувстваха неудържимо привлечени един от друг. Оттам нататък връзката им се разви мълниеносно. Само за няколко седмици тя успя да продаде имението си в Ню Ингланд и купи земя в Ирландия. Едва след като бе взела решение да се пресели, откри неочакваното допълнително предимство — данъчното облекчение, което Ирландия предвиждаше за писатели. Сега се бе установила така добре, сякаш живееше тук открай време.

Когато Пиърс пътуваше под прикритие, тя понякога наемаше стая в същия хотел, където отсядаше и той. Отшелничеството си имаше своите предимства. За разлика от другите автори, които постоянно се явяваха, за да говорят на една или друга тема по телевизията и лицата им се виждаха ясно на цветните снимки по кориците на книгите им, тя не можеше да бъде разпозната лесно. В хотелите представяше документи, издадени на името на Маргарет Дж. Елис, както бе кръстена, и никой от служителите не можеше и да предположи, че е някаква знаменитост. Само след два дни, когато приключеше с коректурите и ги пратеше в Ню Йорк, щеше да отлети за Мароко, където я чакаше Пиърс. Чудеше се как ще издържи дотогава.

След един дълъг галс зави и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Така щеше да може да навлезе спокойно в залива, да започне да събира полека платното, ще мине в дрейф и после ще завие обратно към средата.

Когато навлезе в залива, забеляза една малка лодка, която сновеше неуверено напред-назад, пресичайки пътя й. Джейн завъртя леко руля и измени посоката, като се надяваше другата лодка да реагира съответно. Но изведнъж лодчицата се наклони рязко встрани и човекът падна във водата. Само за секунди вятърът отнесе лодката в една посока, а течението влечеше човека в друга.

Проклинайки от все сърце глупаците, които не разбират нищо от плаване, а излизат на вода, Джейн запали мотора и започна бързо да прибира платното. За минута се насочи бавно към оранжевата спасителна жилетка — само това се виждаше от този идиот, който явно изобщо не умееше да управлява лодка.

Изравни се с него, спря мотора и спусна стълбичката. Човекът доплува несръчно до нея и се закатери нагоре. От него се стичаше ледена вода.

— Благодаря — каза той задъхано, разкопча жилетката си и бръкна в нея.

— Сигурно изобщо не познавате езерото — каза Джейн рязко и се обърна, за да включи отново мотора. Така и не видя палката, която профуча във въздуха и я удари по тила.

Глава 19

Погледнати отдолу, двете жени, които се движеха по стръмния склон на хълма, приличаха на два курсора, прекосяващи диагонално тъмнозелен екран. Бяха тръгнали от долината Уай при Литън Мил, минаха край дърветата при старата гара и започнаха да се изкачват бързо нагоре, към голия склон, осеян с варовикови скали, където дори овцете избягваха да се катерят. Стигнаха до най-високата точка и Фиона, която се движеше по-бързо по познатия й терен, седна на един заоблен камък, за да изчака Керълайн, която идваше задъхана след нея. Фиона я загледа с приятелска усмивка.

Когато Лесли стана първокурсничка в „Сейнт Андрюс“, тя започна да опознава не само избраната от нея наука, но и самата себе си. Едно от нещата, които можа да разбере, бе и накъде клони сърцето й. Когато я убиха, тя тъкмо изживяваше първата си любов. Разкритието за естеството на тази любов бе още един шок, с който родителите им не можеха да се справят. Фиона обаче не бе учудена, когато се разбра, че сестра й е споделяла леглото си с друга жена. Всъщност Лесли не й беше казала нищо конкретно, но Фиона бе разбрала всичко от начина, по който сестра й говореше за Керълайн Матюз.

Разбира се, двете бяха прикривали отношенията си, затова и Фиона бе единственият човек, пред когото Керълайн можеше да изплаче мъката си. От споделената мъка се роди и тяхното приятелство. Сега, дванайсет години по-късно, двете се срещаха винаги, когато Керълайн идваше в Лондон, разговаряха по телефона или си разменяха писма по електронната поща. Поне три пъти в годината се срещаха, за да направят по някой преход в Пийк Дистрикт9.

Керълайн бе останала в „Сейнт Андрюс“ като преподавател по математика. Беше съумяла да продължи да живее живота си, както и Фиона. Но и за двете загубата на Лесли продължаваше да съществува като подводно течение, което винаги присъстваше в приятелските им отношения. Чувството за вина спрямо Лесли, което и двете хранеха, укрепваше още повече приятелската им преданост.

Керълайн се добра до върха, задъхана и зачервена. Рухна на камъка до Фиона и задиша на пресекулки.

— О, господи — произнесе тя с усилие. — Изгубила съм всякаква форма. Това лято се разкиснахме напълно, почти не излязохме вън от града.

— Доколкото виждам, и на фитнес не си ходила — отбеляза Фиона.

Керълайн изкриви лице.

— Джулия ходи на степ аеробика в обедната си почивка и заряза другите упражнения. И двете сме ужасно натоварени с работа, и тя се цупи, когато ме няма две вечери седмично. Непрекъснато се опитвам да започна да ставам рано и да ходя на фитнес преди работа. Но все не успявам.

— Ще се почувстваш по-добре, ако успееш — Фиона отвори раницата си и извади шише с вода.

— Фиона… — в гласа на Керълайн се долавяше предупреждение.

Фиона се засмя.

— Съжалявам, права си. Аз не съм майка ти. Млъквам — тя протегна ръка и Керълайн я плесна лекичко по китката. Този навик бе останал от първите дни на приятелството им и на общата им скръб, когато в мъката си Фиона започна да приема Керълайн като заместител на Лесли и да й досажда с прекомерните си грижи.

Фиона отпи от водата и подаде шишето на Керълайн, но тя отказа.

— Ако започна да пия течности при тези температури, след пет минути ще трябва да се усамотя, а наоколо всичко е голо и се вижда от километри.

— Стига да не се обезводниш.

— Фиона! — този път Керълайн повиши тон. — Наистина не си майка ми. Мирувай.

— Извинявай. Сигурно се дължи на това, че живея постоянно с мъж. И то такъв, който през по-голямата част от времето се намира в някакъв паралелен свят.

— Вероятно свят, в който винаги се намира кой да вземе дрехите от химическо чистене и да му сервира храна в определените часове?

Фиона се засмя.

— Кит не забравя такива неща. Само че понякога е така погълнат от работата си, че се случва да си погледне часовника и да установи, че е трябвало да ме вземе отнякъде преди десет минути. Или си пропуска спирката в метрото, защото води задълбочен разговор със себе си, и когато реши да слезе на Лестър Скуеър, се оказва, че вече е в Кенсингтън.

— Как е той всъщност?

Фиона се изправи, натъпка шишето обратно в раницата и я метна на рамо.

— Инат както винаги.

Керълайн, чието дишане вече се бе успокоило, също стана и погледна замислено към Фиона. Фиона никога не се оплакваше от Кит. При това, ако Керълайн трябваше да каже кой от двамата е истинският инат, би посочила без замисляне Фиона. Доколкото се простираха впечатленията й, Кит беше далеч по-отстъпчив. Когато спореха, реагираше бързо и категорично, никога не нападаше така, както правеше Фиона, когато почувстваше слабост в аргументацията на противника.

— Май те е настъпил по опашката — каза тя предпазливо и тръгна редом с Фиона по тясната пътечка, която завиваше по хълбока на хълма. От другата страна се откриваше прекрасна гледка към долината.

— И така може да се каже — Фиона стисна устни и заби поглед в пътя пред себе си.

— Искаш ли да говорим за това?

— Така ме ядосва — избухна ожесточено Фиона. — Онази вечер се скарахме ужасно. Получи анонимна заплаха, че ще го убият, но отказва категорично да отиде в полицията. Казва, че в писмото нямало нищо необичайно, и че му пишели всякакви идиоти, но аз не съм толкова убедена, че е безобидно. Имах много неприятно усещане, когато го прочетох. И след това, което се случи с Дрю Шанд…

— Но нали убийството не е част от серия? — възрази Керълайн. — Във всички материали в шотландските медии се твърди, че убиецът му сигурно е споделял садомазохистичните му наклонности, но нещата са излезли извън контрол. Никъде не се споменава, че има опасност за хора, които не са хомосексуални.

Фиона се намръщи и загледа към хоризонта.

— Това е само една от много възможности. Не знаем дали Дрю Шанд не е получавал заплахи, защото ни е известно само това, което огласява полицията. Знам, би било пресилено да се твърди, че убийството може да е свързано по-скоро с творчеството на Дрю, отколкото с начина му на живот, но съществува и такава възможност, и докато тя съществува, считам, че Кит трябва да приема заплахата по-сериозно.

— Затова ли се скарахте?

— Почти не си говорим оттогава.

— Но Кит вероятно разбира защо реагираш така остро? — попита Керълайн, забърза и отново настигна Фиона.

— Предполагам, че е схванал колко се безпокоя за него — каза хладно Фиона.

— Но работата не е там, така ли?

Фиона не каза нищо. Продължи да крачи уверено напред и се загледа демонстративно към реката, която се разширяваше в яза на старата воденица до Кресбрук.

— Ти не мислиш само за Кит, Фиона. Мислиш и за Лесли.

Фиона се закова на място.

— Това няма нищо общо с Лесли.

Стиснатите зъби подчертаха упоритата линия на челюстта й.

Керълайн спря малко пред нея, обърна се и постави ръка над лакътя й.

— Не е необходимо да се преструваш пред мен, Фиона. Не можеш да понесеш мисълта, че може да го изгубиш, защото си изгубила Лесли и вече знаеш какво означава да убият човек, когото обичаш. И този твой страх преувеличава и най-малкия риск, превръща го в смъртна опасност, а теб — в целодневна бавачка. — Керълайн помълча. Фиона не отговори, затова тя продължи: — Симптомите ми са познати, защото аз правя същото и вбесявам Джулия. Ако закъснее някъде и е без кола, задължително отивам да я прибера. Казва, че се чувства като тийнейджърка, чиято майка се съмнява, че щом си обърна гърба, и малката ще хукне да се натиска с някой квартален гамен. — Керълайн се засмя неуверено. — Навремето, бяхме отскоро заедно, тя отиде на родителска среща и настоя категорично да не я чакам. Затова се навъртах около училището, докато излезе, и тръгнах подир нея. В една тъмна уличка в центъра едва не й изскочи сърцето, защото чу стъпките ми зад себе си и бе решила, че някой я следи, за да я нападне. Тогава разбра, че не се съмнявам в нея, а не мога да овладея собствените си страхове, затова търпи положението, макар да не й харесва. Фиона, трябва да поговориш с Кит, да му обясниш защо си реагирала така панически на това анонимно писмо. След като казва, че е безобидно, най-вероятно е прав, защото познава собствената си кореспонденция по-добре от теб. Но трябва да разбере, че това не е много шум за нищо. Трябва да знае, че поведението ти има основателна причина.

Фиона се вторачи яростно във варовиковите скали отсреща.

— Доколкото ми е известно, тук аз съм психологът.

Гласът й леко потреперваше.

— Ами тогава анализирай собственото си поведение.

Фиона загледа ожулените върхове на туристическите си обувки.

— Сигурно си права. Би трябвало да се постарая да говоря по-ясно за това, което мисля. — Тя вдигна очи и срещна спокойния поглед на Керълайн. — Ако нещо се случи с него, не бих могла да живея. — Очите й заблестяха от напиращите сълзи.

Керълайн я прегърна здраво.

— Знам.

Фиона се отдръпна и успя да се усмихне слабо.

— Ще поговоря с него, когато се прибера. Обещавам. А сега какво предлагаш — да стоим тук, докато измръзнем, или да отидем в „Монсал Хед“?

Керълайн се замисли престорено.

— Като прецених вариантите, мисля да гласувам за кръчмата.

— Да се надбягваме ли до яза? — Фиона хукна надолу по склона с убийствено темпо.

— Печелиш отсега — подвикна Керълайн след нея и я последва с по-разумно темпо. Бяха изминали дванайсет години, а смъртта на Лесли продължаваше да бъде решаващ фактор в живота на Фиона, както и в нейния. Колкото и да се опитваха да забравят, споменът ги дебнеше от всеки ъгъл. Понякога се чудеше дали някога ще се освободят от него. И дали всъщност искат да се освободят.

Фиона излезе от метрото и тръгна по хълма към Дартмут Парк, твърдо решена да поговори сериозно с Кит. Керълайн беше права; тя просто не си бе позволила да признае какво се крие зад желанието й да го принуди да приеме сериозно писмото. Привела глава, тя крачеше бързо по сухите листа и изпреварваше без усилие повечето хора, които се прибираха от работа по домовете си. Стигна до тяхната улица, зави наляво и забърза надолу по стръмното. Обзе я нетърпение, беше готова да се извини и да обясни всичко.

Затова настроението й се развали, когато отвори вратата и чу Кит да подвиква:

— Горе сме!

Който и да бе с него, точно сега Фиона не изпитваше никаква нужда от гости.

— Само да се събуя! — подвикна тя в отговор. Хвърли раницата на пода, якето на парапета на стълбата, развърза връзките и събу обувките си. Размърда пръсти, доволна, че ги чувства свободни. Колкото и удобни да бяха старите й туристически обувки, все пак не обичаше да ги държи прекалено дълго на краката си. Мина през кухнята, за да си вземе чаша, като прецени, че след като Кит е с някого, виното вече е отворено, и се отправи към дневната на първия етаж.

Лампите бяха запалени и езера от топла светлина сияеха из стаята. Кит седеше в любимото си кресло с чаша в ръка. Това би било прекрасно, стига да беше сам. Но освен него в дневната седеше последният човек, който Фиона би пожелала да види.

Сгушена на дивана, подвила крака под себе си и захвърлила елегантните си обувки на килима, седеше Джорджия Лестър. Една от легендите на епохата си, Джорджия Лестър бе публикувала над трийсет романа за двайсет и пет години, и съперничеше на Ф. Д. Джеймс и Рут Рендъл за титлата „Кралица на криминалния жанр“. Беше един от първите писатели на криминални романи, чиито произведения бяха получили блестящи телевизионни адаптации, което пък й гарантираше постоянно място в класациите за бестселъри. Беше любимка на медиите и експлоатираше безсрамно всяка възможност името й да се появи във вестниците, да се чуе по радиото или телевизията. Мъжете се поддаваха на способностите й да флиртува и да ласкае, както и на несъмнената й щедрост; повечето жени, включително Фиона, откровено я ненавиждаха.

— Джорджия е Барбара Картланд на криминалния жанр — бе заявила тя веднъж пред Мери Хелън Марголис, която едва не се задави с питието си и тутакси разпространи коментара й сред колегите от бранша, без разбира се да цитира източника.

Меката светлина беше изключително подходяща за Джорджия, защото така не се забелязваше прекалено опънатата с помощта на пластични операции кожа, по-естествен изглеждаше и сложният грим, с който Джорджия се опитваше да забави хода на годините. На тази светлина изглеждаше като четиридесет и две-три годишна — според Фиона същинско чудо, като се имаше предвид, че Джорджия със сигурност бе на петдесет и седем години, ако не и на повече.

— Фиона, скъпа — измърка Джорджия и поднесе бузата си така, че учтивата целувка бе задължителна.

Фиона се наведе покорно към нея, като мислеше, че кожата на лицето й пламти от вятъра, косата й не е сресана, а пуловерът й сигурно мирише на пот. Джорджия, разбира се, ухаеше на „Шанел №5“ и бе облечена в съвършена тъмносиня рокля с меки линии, които подчертаваха само стратегически точки от гърдите и бедрата. Косата й, боядисана в невероятен, но въпреки това убедителен пепеляворус нюанс, изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от фризьорския салон.

— Не очаквах да те видя тук, Джорджия — каза Фиона и си наля вино. После отиде до Кит и го целуна по бузата. — Здравей, скъпи — каза тя, надявайки се, че тонът й и целувката ще са достатъчни като предложение за примирие.

Той я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Изпита облекчение, че денят на открито, прекаран с Керълайн, като че ли бе прекършил враждебността й. Кит много се измъчваше, когато отношенията им се обтягаха, но бе разбрал от самото начало, че с нея или ще бъде така, или той ще трябва да свикне да се извинява дори когато е прав. Но така или иначе в повечето случаи отстъпваше, за да има мир. Понякога обаче се заинатяваше, готов да понесе неприятната атмосфера в къщи, за да може Фиона да си каже, че може пък и да не е била права.

— Добре ли прекара? — попита той.

— Имахме късмет с времето — отвърна Фиона и седна на страничната облегалка на креслото му. — Минахме около десет мили и гледките бяха фантастични.

Джорджия потръпна театрално.

— Десет мили? Не знам как го правиш, Фиона, наистина не мога да си представя. Не би ли предпочела да си седиш на топло с този прекрасен мъж?

— Възможностите не се изключват взаимно, Джорджия — каза сухо Фиона. — Освен това имам нужда от движение.

Джорджия се усмихна като учителка, която потупва покровителствено някое малко момиченце по главата.

— Винаги предпочитам физическото натоварване на закрито — заяви тя.

Фиона не й достави удоволствието да продължи темата.

— А ти как си, Джорджия? — попита тя. — Доколкото разбирам, си се притеснила за безопасността си.

Джорджия веднага превключи на трагичен тон.

— Горкият Дрю! Такава ужасна съдба и такава трагична загуба за всички нас!

— Мислех, че не познаваш лично Дрю — отбеляза Фиона въпреки желанието си да не се заяжда.

— Имам предвид творчеството му, скъпа. Унищожаването на такъв талант в началото на кариерата му е истинска трагедия.

Фиона изпита желание да се престори, че повръща, но устоя.

— Но все пак смъртта на Дрю не би трябвало да е повод за теб да се чувстваш застрашена, нали?

— Джорджия дойде тъкмо по този повод — намеси се Кит. Не искаше двете жени да продължават да се заяждат, докато накрая Фиона излезе от стаята. Беше го правила преди — предпочиташе да постъпва така, вместо да премине към откровена враждебност и да развали неразбираемото приятелство, което свързваше Кит и Джорджия. Но тази вечер Кит държеше тя да остане.

— Именно, скъпа. Когато Кит ми каза за ужасното писмо, което е получил, веднага прецених, че трябва да дойда. Той говореше толкова безгрижно! А когато ми каза как си реагирала ти, скъпа, разбрах, че имам съюзник в твое лице — тя удостои Фиона с пълния блясък на козметично усъвършенстваната си усмивка.

— Джорджия е получила писмо, подобно на моето — каза Кит. — Покажи го на Фиона — изглежда, че е писано от едно и също лице.

Джорджия взе един сгънат лист от ниската масичка пред дивана и го повдигна, принуждавайки Фиона да отиде до нея, за да го вземе. Фиона седна в другото кресло, отвори писмото и зачете. Хартията и печатът изглеждаха същите като в писмото на Кит. Стилът беше много подобен. Дори, ако си спомняше правилно, се повтаряха цели изречения.

Фиона сгъна внимателно писмото. Не се съмняваше, че произхожда от същия източник като другото, което толкова я бе смутило преди два дни.

— Кога получи това, Джорджия?

Джорджия размаха небрежно ръка.

— Може би има вече две седмици, не съм съвсем сигурна. Миналият вторник се прибрах от Дорсет и то ме чакаше заедно с останалата поща.

— Предприе ли нещо?

Джорджия плъзна пръсти по лявото си слепоочие.

— Честно казано, помислих, че е като онези налудничави писма, за които Кит често ми разказва. Нямам особен опит в това отношение — писмата, които получавам, са винаги от почитатели. Нали знаеш, книгите ми далеч не са толкова предизвикателни, колкото романите на Кит. Но когато Кит каза, че е получил нещо, което звучи почти по същия начин, реших, че не бива да го пренебрегвам. Искам да кажа, като имаме предвид и убийството на Дрю.

— Джорджия настоява да ги занесем в полицията — каза Кит. — Също като теб.

Фиона го погледна смутено. Беше се оплела в проблем, който си бе създала сама. Беше съгласна, че писмата са повод за сериозно безпокойство, но същевременно й бе крайно неприятно да се създава повод, името на Кит да бъде свързано с името на Джорджия — и в очите на публиката, и на полицията. Ако отидеха с писмата в полицията, само двайсет и четири часа щяха да са в центъра на медийния цирк. Каквото и да обещаеше сега Джорджия, Фиона знаеше, че примамливостта за безплатната реклама бе прекалено силна цел, и че тя няма да устои. Щеше да настане истински кошмар.

Последиците нямаше да се ограничат само с безобразно нахлуване в личния им живот. В резултат на цялата шумотевица, ако досега Кит не бе следен от маниак, рано или късно щеше да се намери някой да го направи. Снимките им нямаше да слизат от вестниците, превръщайки ги в удобна мишена за всеки психически нестабилен човек, който решеше, че нещо в книгите им има връзка с личното му психическо отклонение. Знаеше, че това вече не е параноя; познаваха поне един писател на криминални романи, чийто живот бе станал толкова непоносим благодарение на преследващия го маниак, че се наложи семейството да смени дома си и децата да бъдат преместени в други училища.

Но нали тя бе тази, която настояваше да се предприеме нещо, когато Кит получи писмото. Ако внезапно сменеше позиции, трябваше да измисли някакъв сериозен аргумент.

— Съгласна съм, че трябва да приемете сериозно тези заплахи — поде тя предпазливо. — Но не вярвам от предоставянето им на полицията да излезе нещо. Ти сам каза, Кит, че те няма какво да правят с тези писма. Надали по листовете има някакви следи, няма никакво указание за личността на автора, а пък полицията не разполага с необходимите възможности, за да охранява и двама ви. Единственото, което ще успеете да направите, е да привлечете вниманието точно на такъв тип хора, от които се боите.

Кит я погледна озадачено.

— Но нали снощи говореше друго?

Фиона се поусмихва смутено и повдигна рамене.

— Днес поразмислих. Разбрах, че съм прекалила и че ти беше прав.

Кит повдигна вежди.

— Удобно ли е да получа изявлението в писмена форма? — попита той.

— Радвам се, че се сдобрихте — намеси се нацупено Джорджия, — но все пак е възможно да сме изложени на сериозен риск. Искрено ли предлагаш да се преструваме, че няма нищо тревожно, Фиона?

Фиона поклати глава.

— Разбира се, че не, Джорджия. Ти и Кит трябва да вземете всички възможни предпазни мерки — тя се усмихна пресилено. — Доколкото разбрах, си настоявала пред издателя си да ти осигури охрана на срещите с публиката? Това например е добро начало.

Кит зяпна. Не можеше да повярва, че Фиона говори сериозно.

— Искаш да ме накараш да си взема пазач? — попита той невярващо.

— Не е задължително, ако постъпваш разумно. Не ходи нощем сам по улиците. Не се заговаряй с непознати, когато си сам — тя се усмихна и добави: — И най-вече, не посещавай гей клубове.

— Не мисля, че това може да бъде повод за шеги, Фиона — вирна нос Джорджия.

— Съжалявам. Права си, Джорджия. Но не забравяй, че е малко вероятно човекът, който е написал тези писма, да е същият, който уби Дрю.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Сега бе ред на Фиона да заговори покровителствено.

— Има една поговорка, която полицаите често си повтарят. „Куче, което лае, не хапе“. От психологическа гледна точка вероятността хората, които пишат заплашителни писма, да изпълнят заканата си, е минимална. Такива хора искат да предизвикат страх, но не и да си цапат ръцете. А пък хората, които смятат да извършат убийство, много рядко съобщават предварително намеренията си. Най-малкото защото това би затруднило сериозно изпълнението на плановете им. Ако искате, ще взема двете писма и ще ги дам за професионален психолингвистичен анализ. Ако заключението потвърждава съществуването на действителна опасност, аз сама ще дойда с вас в полицията. Става ли?

Джорджия изду устни. Ако можеше да види как тази мимика очертава ситни бръчици около устата й, никога повече нямаше да я повтори.

— Доверявам се на професионалната ти преценка, Фиона. Но признавам, че не съм никак спокойна. Въпреки всичко смятам да настоявам пред издателя за лична охрана.

— Разумно решение — каза Фиона, опитвайки се отчаяно да не се изкиска.

— А сега — Джорджия събра диплите на роклята си и обу обувките си с елегантно движение, — трябва да вървя. Скъпият Антъни и аз сме канени на вечеря от министъра на културата и неговата приятелка. Вече закъснях точно толкова, колкото е шик.

Докато Кит изпращаше Джорджия до колата й, Фиона се разположи на дивана. Просна се с цялата си дължина, за да обтегне добре мускулите си. Да, писмата наистина предизвикваха тревога. Но сега, когато осъзна какъв бе действителният повод за страха й, поне бе в състояние да погледне на събитията по-рационално. Според нея те не съдържаха реална заплаха.

Чу как Кит тича нагоре по стълбите. Той влезе забързано, отпусна се до нея на дивана, притисна я към себе си и заяви доволно:

— Ти си много зла жена.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— „Разумно решение“ — повтори той иронично.

— Е, заслужава си го. Честно казано, Кит, никога няма да разбера как търпиш това палаво кокетство.

— Винаги съм си падал по светски дами — обясни той. — Тя може да бъде наистина забавна, Фиона. И е наистина много добросърдечна.

— Само по отношение на мъжете, скъпи — заяви Фиона, имитирайки изискания говор на Джорджия.

— А пък казват, че мъжете проявявали непоносимост — той я прегърна по-здраво. — Значи ли това, че сме се сдобрили?

Фиона въздъхна.

— Реагирах пресилено. Никога не мога да забравя това, което се случи с Лесли. Мисля за нея, дори когато не го съзнавам.

— Моите благодарности на Керълайн — той зарови лице в косата й и я целуна по шията. Но после се отдръпна малко и каза: — Исках само да отбележа, че отдавна не съм те чувал да дрънкаш толкова глупости. — Той отново започна да я имитира. — Ще подложа писмата на професионален психолингвистичен анализ. Ама наистина, Фиона!

— На Джорджия идеята й хареса.

— Да, ама Джорджия не знае на кой свят се намира. Да не забравяме, че според нея всеки полицай задължително е чудесен човек. И че обвиненията в корупция са просто инсинуации и долни лъжи, дело на анархистично настроени заговорници.

— Ама не е ли така? — Фиона ококори престорено очи.

— Не знам как да ти го кажа, Фиона, но и Дядо Коледа не съществува.

Тя го привлече към себе си.

— Е, тогава трябва да проверя какъв подарък си ми приготвил ти.

Глава 20

На следващата вечер, както обикновено, Фиона купи „Ивнинг Стандард“ от будката при станцията на метрото, преди да се качи на влака за вкъщи. Водещата статия на трета страница така я смая, че тя напълно забрави да се качи на влака, когато той пристигна. Вместо това остана като закована на мястото си и продължи да чете.

Зашеметена, Фиона препрочете отново цялата статия, като че ли се надяваше, че втория път думите ще се подредят по друг начин. Но нищо не се промени. Тази жена, която само преди три месеца бе седяла на една вечеря срещу нея, беше станала жертва на убийство. Макар и да бе добре запозната с ужасните страни на криминалното следствие, това не можеше да противодейства на ледения ужас, който я заля като вълна.

Фиона нямаше спомен как се е прибрала у дома. Мислите й бяха погълнати изцяло от спомени за живата Джейн Елиъс и ужасни образи, родени от фантазията й, колкото и пъти да помислеше за начина, по който Джейн бе намерила смъртта си. Бяха се запознали, когато Джейн се бе появила за последен път в Лондон, по случай издаването на седмия си роман с Джей Шуман, „Двоен удар“. Тя и Кит имаха общ издател, и поради подчертаното й нежелание да участва в публични изяви, издателството бе организирало поредица вечери в затворен кръг, на които бяха поканени сериозни купувачи и някои изявени критици в жанра. За да се възползват по-цялостно от тези вечери, канеха и по няколко от другите си автори — така Кит и Фиона се запознаха с американката. Разбира се, веднага щом Джейн установи професионалната връзка на Фиона с криминалистиката, тя изгуби всякакъв интерес към останалите гости на вечерята и започна да разговаря изключително с нея. Двете жени прекараха почти цялата вечер в обсъждане на страховити подробности за убийствата и техните подбуди.

Фиона изпитваше симпатия към Джейн, не само заради остротата на интелекта й, но и заради хапливото й чувство за хумор. Сега й стана ясно защо Джейн бе успяла да надделее над естественото настояване на издателите си да участва по-активно в рекламните кампании на произведенията си. Всеки, който бе станал веднъж прицел на острия й език, надали копнееше това да му се случи втори път.

А сега тя бе млъкнала завинаги. Докато крачеше нагоре по хълма към Дартмут Парк, Фиона си мислеше, че смъртта й я бе поразила неочаквано тежко. А сега се налагаше да съобщи новината на Кит.

Когато отвори вратата, я посрещна ясният глас на Трейси Торн, който се носеше от стереоуредбата. Фиона влезе в кабинета на Кит. Той се бе привел над клавиатурата и пръстите му просто летяха по клавишите. Тя постави ръка на рамото му и го целуна по главата.

— Само още пет минути — каза той разсеяно.

Фиона го остави да пише. Лошите новини можеха да почакат. По-добре да свърши това, върху което се бе съсредоточил, вместо да наруши работата му върху текста с нещо толкова потресаващо. Отиде в кухнята, извади две чаши, наля в тях изстудено бяло вино, седна и зачака. Петте минути станаха десет, но повод за нетърпение нямаше. Те двамата не биха могли да сторят нищо за Джейн.

Най-сетне Кит се появи, широко усмихнат, но усмивката му изчезна, когато очите му срещнаха мрачния поглед на Фиона.

— Какво става? — попита той тревожно, сбръчкал чело.

Фиона побутна едната чаша към него.

— Лоши новини. — Не виждаше как такава вест би могла да прозвучи по-поносимо, затова не се и опита да усуква. — Джейн Елиъс е убита.

Кит посягаше към чашата, но ръката му се закова на половината път.

— Джейн? — повтори той недоверчиво. — Убита? Къде? Кога? Какво се е случило?

Фиона плъзна вестника по масата към него.

— Това е единственото, което знам.

Кит се отпусна тежко на един стол, взе чашата с вино и зачете статията.

— Ужасно — поклати той след малко глава. — Горката Джейн. Не мога да повярвам.

— Нито пък аз. Беше толкова силна личност, че просто не мога да си я представя като жертва.

— Какъв шибан кошмар! — Кит прокара объркано ръка по главата си. — И то само две-три седмици след смъртта на Дрю. — Ръката му замръзна на място. — Възможно ли е убийствата да са свързани? Някой наистина да избива автори на трилъри?

— Не, не мисля, че е така — каза твърдо Фиона, пресегна се и взе ръката му в своята. — Няма причини да мислим така, Кит. Различни страни, различен пол на жертвата, местата, на които са открити труповете, нямат никакви сходни характеристики. Фактът, че и двамата са писали психологически трилъри, е просто ужасно съвпадение.

— Ти си тази, която твърди, че такова нещо като съвпадение не съществува.

— Добре де, може да не става дума точно за съвпадение. Възможно е някой маниак, който е развил болезнено пристрастие към Джейн и книгите й, както убиецът на Дрю към него и неговото творчество, да е научил за убийството в Единбърг и да е решил, че и той може да постъпи по същия начин с обекта на манията си. Но би било глупаво въз основа на това да стигнем до извода, че съществува убиец, който е взел на прицел всички автори на криминални романи.

Кит поклати глава и въздъхна.

— Да, знам. Работата е там, че живея в свят, където теорията на конспирацията звучи винаги по-убедително от обикновената лудост. По-лесно е да се повярва в съществуването на сериен убиец, отколкото в успоредното съществуване на двама луди, които търсят удовлетворение в убийството на писатели. А като добавим и писмата… е, оставам с впечатлението, че процентът на лудите с изявен интерес към хора като мен е съмнително висок.

— Лично аз не виждам нищо неправдоподобно в теорията за двама луди. Наистина, не мисля, че става дума за нещо повече от неприятно съвпадение.

Фиона сама съзнаваше неубедителността на думите си. Каквото и да кажеше, не бе в състояние да помогне по никакъв начин. Ненавиждаше тази своя безпомощност.

Кит се отдръпна от масата и удари с длани по нея.

— И все пак, как е могло да се случи това с Джейн? Тъкмо с нея, която живееше така изолирано и бе толкова охранявана? Всички знаеха, че онова нейно имение е заприличало на крепост.

— Вероятно тъкмо това е предизвикало убиеца — каза замислено Фиона. Не можеше да възпре професионалната си реакция — прибягваше винаги до нея, когато не бе в състояние да изрази чувствата си. Не се гордееше особено с това, но не виждаше как да го промени. Не беше и много убедена, че иска да го направи. Склонността й да реагира като професионалист в тежки ситуации, които я засягаха лично, я бе навеждала на много плодотворни идеи.

— Как е възможно някой да я е ненавиждал толкова? — продължи да се пита Кит. — Разбира се, сигурно много писатели са й завиждали. Много хора сигурно казват, че биха извършили убийство, за да си осигурят тиражите на Джейн Елиъс, но това са просто приказки. Писателите не разчистват конкуренцията си на принципа на мафията. А ако убиецът не е от нашата гилдия — тогава пък защо?

Фиона сви рамене.

— Обичайните мотиви. Любов, омраза, пари, страх. Имаше ли любовник?

Кит сви рамене.

— Нямам представа. Никога не съм чувал клюки за личния й живот. Което е странно само по себе си. Нали знаеш, че в нашата професионална среда слуховете се роят неудържимо. Всеки знае всички професионални тайни на другия. Мога например да ти кажа на колко възлиза авансът, който й изплатиха наскоро…

— На колко?

— Осемнайсет милиона долара за три романа. Но никога не съм чувал с кого се чука, ако такова лице изобщо съществува. Може пък да е била от хората, които не държат особено на секса. Лично аз не съм долавял никакво сексуално излъчване у нея. А ти?

— Не — каза Фиона. — Никаква склонност към флирт, нито по отношение на мъжете, нито по отношение на жените на масата.

— Така е. Беше затворена, държеше се на разстояние. Забелязах у нея оживление само когато двете започнахте да обсъждате покорните жертви на сексуалния садизъм. — Кит стана, отвори хладилника и започна да вади всякакви зеленчуци. — Кускус с пържени зеленчуци — измърмори той на себе си.

— Готвенето се препоръчва при душевни вълнения — усмихна се добродушно Фиона. — Искаш ли да поговорим още за убийството?

— Не. Смятам да накълцам всичкия този зеленчук, а докато се готви, ще поработя още малко. По-добра психотерапия от това не ми е известна.

Тя допи виното си и стана.

— Ще бъда горе, ако ти трябвам за нещо.

Кит кимна.

— Отиваш да се ровиш в Интернет, нали?

— Прекалено добре ме познаваш. Нали не смяташ, че съм чудовище?

Кит се извърна и се ухили.

— Щастлив съм с моето чудовище — запя той басово. — Хайде, върви да измъкнеш цялата гадост. После можеш да ми я сервираш с вечерята, за да уталожиш неоснователните ми страхове.

Фиона отвърна на усмивката му. Неочаквано й мина през ума, че ако Джейн Елиъс все пак е имала любовник, тази нощ някой страда жестоко.

— Извикай ме, когато е готово — каза тя. Не посмя да му каже колко го обича, за да не предизвиква съдбата.

Uimef afmxx fqdqp mrfqd vmzqq xume. Mxxui mzfqp fapai meexq. Upupz fzqqp mzkbu xxefa wzaow yqagf quftqd…

Бях напълно съсипан след Джейн Елиъс. Единственото, което исках, бе да легна и да заспя. Сякаш се надявах, че сънят ще изличи спомена от съзнанието ми. До днес не можех да събера сили да взема, писалката и да попълня протокола.

Разбира се, не я убих на лодката, защото не исках да оплескам всичко с кръв. Такова нещо би било напълно неуместно от гледна точка на литературния контекст. Затова веднага, щом изгуби съзнание, трябваше да я откарам до рампата на клуба по ветроходство, да я извадя от лодката и да я довърша някъде в плиткото.

Имах късмет. Оставих повечето кръв да изтече във водата, после я качих в джипа и пуснах лодката по езерото. Много ми беше интересно да разбера каква теория ще съчинят този път.

После се заех с това, което бях длъжен да сторя. Не знам защо, но този път се чувствах по-зле, отколкото с Дрю Шанд. Може би защото беше жена. А може би защото трябваше да я съблека. Без дрехи изглеждаше много безпомощна.

Всичко мина точно по план. Ако съдя по това, което чета във вестниците, започват да осъзнават посланието, което се крие зад моята работа. Крайно време беше.

Сега трябва да обмисля убийство номер три, Джорджия Лестър. Наскоро отново препрочетох книгата й. Продължавам да не разбирам защо е трябвало да бъде издадена, да не говорим, че е и филмирана. Неприятно е, че планът ми ще увеличи продажбите на тази жалка книга. Но това не може да се промени. Длъжен съм да мисля за по-важни неща.

Вече огледах вилата и в Дорсет. Мястото отговаря идеално на намеренията ми. Трудното е да разбера кога тя ще отиде там.

Знам, че тази седмица ще бъде в Лондон, а като съдя по програмата, която е публикувана в нейния уебсайт, най-вероятно ще отиде в Дорсет за уикенда и ще се върне във вторник или сряда.

Никак не ми е приятно да мисля за изпълнението на предстоящата задача — това ще бъде най-тежката работа досега. Това, което трябва да сторя с нея, е ужасяващо. Непрекъснато препрочитам този откъс и ми се повдига, когато си помисля, че трябва да го възпроизведа. Но вече нямам право да спра. Такова нещо би обезсмислило досегашните ми усилия.

Когато ме обземат съмнения, се оглеждам и виждам докъде стигнах заради всички тях. Това, което върша, не ми доставя удоволствие, но ми помага да възвърна самоуважението си. Поне не приемам безропотно всичко, което ми причиниха — и това е нещо.

И така, налага се да стисна зъби и да свърша всичко, което трябва да бъде свършено. Отметнах двама, остават четирима. Дано накрая разберат смисъла на посланието ми.

Глава 21

Също като полицаите, военните и журналистите, Фиона отдавна бе разбрала, че най-бързото и ефикасно средство да издигне известна емоционална преграда между себе си и ужасните неща, които произтичаха от професията й, бе черният хумор. Затова, когато въведе името на Джейн Елиъс в търсачката и попадна на сайт, озаглавен: „Весело прекарване с мъртви знаменитости“, не устоя на изкушението.

Обществеността бе уведомена за смъртта на Джейн Елиъс едва преди двайсет и четири часа, но покойната бе получила вече карикатурен надгробен паметник. Фиона потвърди командата и на екрана се появи рамка с формата на ковчег, в която се мъдреше следният текст:

Разбира се, Фиона продължи да чете. Засега имаше само четири постъпления.

Фиона удостои със слаба усмивка само първия опит за остроумничене, затвори сайта и затърси по-традиционни публикации в памет на покойната. Първият сайт, на който попадна, бе дело на неин почитател. Там пишеше само:

Втория път откри нещо повече. Текстовете в този сайт бяха също дело на почитател на творчеството на Джейн. Поместено беше описание на убийството, а отдолу имаше връзки с други части на сайта. Предложеният избор беше: „Животът на Джейн Елиъс“, „Фотоалбум“ „Разследването“, „Книга за съболезнования“ и „Други“. Фиона отвори първо „Фотоалбум“. Интересно й бе да види до какво е успял да се добере създателят на сайта, като се има предвид пословичното нежелание на Джейн да се снима.

На първо място бе сложена единствената снимка, която се бе появила на корицата на първия й роман. Лицето й не беше особено забележително, едно описание не би могло да го отличи от милион други. Равно подстригана кестенява коса, която падаше до линията на челюстта, сресана на път отдясно; веждите по-скоро прави, отколкото извити, тъмни очи, най-обикновен нос, пълните устни бяха извити в лека, нищо незначеща усмивка. Разкопчаната яка на блузата позволяваше да се види тънката златна верижка на шията й. Изглеждаше по абсолютно същия начин като на вечерята, когато Фиона се запозна с нея — като изключим изрусената на кичури коса и повечето бръчици край очите.

Следващата снимка бе от албума на класа, съставен по случай завършването на колежа. Косата беше сресана пак на път отдясно, но беше по-дълга, падаше чак до малкия бюст. На осемнайсет години Джейн бе носила очила със старомодни, дебели рамки, от които погледът й изглеждаше странно разфокусиран. Лицето й бе по-закръглено, дори пълничко. По такава снимка Фиона никога не би могла да я разпознае.

На третата снимка се виждаше как връчват на Джейн първата от двете награди „Едгар“ на галавечеря, организирана от Американската асоциация на авторите на криминални романи. Беше се усмихнала широко и непресторено, изглеждаше изненадващо елегантна в тясната си черна рокля с пайети.

Последната снимка показваше Джейн Елиъс в съвсем различна светлина. Снимката бе направена на финиша на някакъв благотворителен маратон в Дъблин. Джейн бе заснета в движение, шортите и спортната тениска разкриваха добре развитите мускули на краката и ръцете й. Обективът бе запечатал образа й в състояние на откровена еуфория — състоянието на спортист, преминал бариерата на болката. Фиона си каза, че тук изглежда много по-хубава, отколкото на предишните снимки.

После премина на „Книга за съболезнования“. Ако участваше в разследването, задължително щеше да препоръча на полицаите да се поровят в писмата от почитателите й. Като се вземеше предвид обичайната склонност на убийците психопати да се натрапват сами в разследването на собствените им престъпления, логично бе убиецът на Джейн да отвори такъв сайт. Имаше дванайсет писма, Фиона ги изчете набързо, но й се сториха напълно безобидни. Все пак, имаше време да се появи и нещо по-странно и необичайно. Отбеляза сайта, и реши да го отвори отново след ден-два, за да види дали не се е появило нещо, което да напомня на писмата до Кит и Джорджия.

Не откри в сайта нищо друго, което да събуди интереса й, затова, като дете, което си оставя най-вкусното ядене за накрая, отвори „Убийство зад вестникарските заглавия“.

Написа „Джейн Елиъс“ в полето за търсене и натисна „ENTER“.

Фиона си пое дъх. Ако всичко това отговаряше на истината, сведенията бяха направо взривоопасни. Любовната връзка с таен агент от отдела за борба с наркотиците предлагаше много по-сериозен мотив за такова жестоко убийство от хипотезата, че някакъв сериен убиец е взел на прицел писатели на криминални романи. Като знаеше как органите на реда следят собствените си кадри, Фиона много се съмняваше, че връзката е останала неизвестна за шефовете на Финеган, но тъй или иначе, двамата бяха опазили тайната си много добре.

Не можеше да отрече, че почувства облекчение. Въпреки че трезвомислещата й част от самото начало отказваше да приеме предположението, че някакъв сериен убиец си е поставил за цел да отърве човечеството от писателите на трилъри, нищо не бе в състояние да пропъди постоянния й страх от момента, когато прочете съобщението за смъртта на Джейн във вестника. Фиона знаеше прекалено много за безмилостната логика на серийните убийци; от един час мисълта, че името на Кит може да е в списъка на бъдещите жертви, се въртеше в главата й, и сега изпитваше егоистично облекчение. Логичното обяснение за смъртта на Джейн изключваше всякаква връзка на убийството с човека, когото обичаше.

Изгаси компютъра и заслиза надолу по стълбите. Кит беше в кухнята и сипваше кускус в една тенджера с вряща вода. Обърна се към нея и каза с крива усмивка:

— Още десет минути.

— Успя ли да поработиш? — попита Фиона, допълни чашата му и наля и на себе си.

— Чуждата трагедия осигурява най-доброто творческо вдъхновение — каза той с горчива ирония. — Трябва да е някакъв защитен механизъм на човешката психика. Писането ми помага да изключа. Успея ли да се съсредоточа върху екрана и да започна да пиша, не мога едновременно с това да мисля какво ли е преживяла Джейн, преди този изрод да я убие.

— Отрицателните страни на богатото въображение — кимна Фиона. — Особено когато въпросното въображение има ориентация като твоята. Вероятно съчиняваш без проблем стотици сценарии, кой от кой по-ужасни. — Тя отиде до него, той се обърна и я прегърна. — Всички рани са нанесени след настъпване на смъртта. Не е била измъчвана.

— Вероятно трябва да бъдем благодарни и за това — измърмори Кит в косата й. После се отдръпна леко и попита: — Какво още откри?

— Заключението ли те интересува? Заключението ми е, че няма основания да се безпокоиш за себе си — тя седна и започна да описва в подробности всичко, което бе прочела.

— Знаеш много добре какво ми е мнението за тези типове — възрази Кит. — Откъде знаеш, че сведенията им за връзката с онзи таен агент са верни? Може да са били само приятели. Може би само й е давал нужната информация за книгите й, идеи и подробности от собствената му работа.

Фиона сви рамене.

— Разбира се, не мога да бъда сигурна. Но е повече от ясно, че имат много сериозни източници на високи постове и ги експлоатират най-безсъвестно. Така че, ако никой не опровергае тези сведения, предлагам да ги приемем като достоверни.

— Не става толкова лесно — изръмжа той.

— Хрумна ми нещо, което може да те успокои — като разговаряш с колеги и питаш получавали ли са анонимни писма, опитай да разбереш дали Джейн е получавала заплахи. Ако се окаже, че не е получавала, това ще потвърди теорията ми, че хората, които изпращат анонимни заплахи, не извършват убийства.

— Дали да не се обадя на полицията в Уиклоу, за да ги попитам?

— Ами обади се — ако смяташ, че са толкова луди да ти кажат.

— На мен не — но на Стив може и да кажат.

Фиона кимна в знак на съгласие.

— Така или иначе се уговорихме да излезем утре вечер — продължи Кит, докато вадеше зеленчуците от фурната и ги изсипваше върху кускуса. Сервира яденето с артистичен жест и седна до Фиона. — Наистина, мисля да помоля Стив да проучи дали Джейн е получавала анонимни заплахи за живота си — каза той. — Ако не е получавала, ти вероятно си права, и нищо не застрашава мен или Джорджия. Докато получим някакви сведения, обещавам да се пазя, без да развивам мания за преследване. Това задоволява ли те?

Фиона се усмихна.

— Напълно. И все пак, ако някой ти размаха нож под носа, откажи се от всякакъв излишен героизъм и просто си плюй на петите.

— Какво? Нима не искаш да се държа мъжки и да се бия до последна капка кръв? — подразни я Кит.

— Пази боже. Достатъчно съм заета, за да организирам и погребение. — Фиона опита ястието. — Чудесно е. Пази се много, скъпи, не бих могла да си позволя лукса да те заменя с готвач.

— Само готвенето ми ли ще ти липсва?

— Ако не ям всеки ден, ще умра — заяви Фиона. — Но няма да умра, ако не се чукаме, макар че и това ще ми липсва.

— Дали пък да не пробваме дали няма да умреш от липса на секс?

— По-добре да не рискуваме.

Той се засмя.

— Правилно, докторе. Значи предлагаш спокойна вечер у дома?

— Кит, откакто сме заедно, не сме прекарвали спокойна вечер у дома и не виждам защо трябва да започваме сега. Но ако става дума за чукане, не възразявам.

— Успя да ме убедиш — усмивката на Кит беше многообещаваща.

Джейн Елиъс скоро щеше да легне завинаги в земята. И те не забравяха това нито за миг. Единственото, което можеха да направят един за друг, беше да пропъждат призраците — и те го знаеха. От самото начало то бе част от неписания договор между двамата.

Глава 22

Джорджия Лестър седеше край кухненската маса. Държеше с две ръце чашата със слаб чай и се взираше невиждащо в опустошените от есента лехи, в голите клони на ябълковите дървета край оградата на градината. Не мислеше, че е време да се орежат многогодишните растения, че розите също трябва да се подкастрят и заровят, когато дойде градинарят. Това не беше нейна работа, а и не я интересуваше. Джорджия забелязваше градината само когато тя беше красива. Грозотата бе нещо, поето предпочиташе да загърбва. Достатъчно грозни сцени се въртяха в главата й, за да ги допълва и с външни впечатления.

Това, което най-много я привличаше към вилата, бе спокойствието. Да поддържаш образа на Джорджия Лестър бе уморителна работа. Необходими бяха постоянни усилия, за да остане ненарушена представата за красота и изискана елегантност, която хората бяха свикнали да свързват с нея. Разбира се, тя сама бе изградила у тях тази представа, бе създала личността и стила, с които искаше да се отличава от стадото. Но това не облекчаваше работата й, а напоследък всеки ден, когато се погледнеше в огледалото, трудът по поддръжката й се струваше все по-непосилен. Може би бе време за ново посещение при онзи очарователен хирург от „Харли Стрийт“, който свърши прекрасна работа с отпуснатата кожа под брадичката й.

Но тук, във вилата, се чувстваше свободна от задължението да поддържа фасадата. Поне когато беше сама, допълни тя на ум и ъгълчетата на устата й се присвиха в хитра усмивка. Човек има нужда от малко разнообразие, и макар милият Антъни да бе толкова всеотдаен, съвсем различен бе жизненият стимул, който можеше да й осигури едно стегнато младо тяло и съответният излишък от сексуална енергия. Тя не допускаше нито една история да надхвърли границите на кратковременен флирт. А и те действително не означаваха за нея нещо повече от обикновено кръвопреливане — нещо необходимо, но някак безлично.

Но за този уикенд програмата й бе по-различна. Нямаше да се гласи за никакви любовници, а да редактира. За разлика от повечето писатели, които познаваше, Джорджия обичаше да се връща към написания текст и да го преглежда. Това й даваше възможност да излезе от техническата работа по първоначалното съставяне на сюжета и да се съсредоточи върху качеството на текста. Беше си изградила репутацията на автор, който държи на стила, и винаги бе твърдяла, че това се дължи на този процес на преработка, когато изглаждаше книгата изречение по изречение. Предстояха й три дни, изпълнени с любимата й работа, и вече я обземаше нетърпение.

Мислите й избързваха и прехвърляха тази част от книгата, върху която искаше да работи днес. Ръкописът беше на масата, до него бе поставена писалката „Монблан“ — с нея винаги нанасяше корекциите, които секретарката й въвеждаше по-късно в компютъра. Нямаше намерение дори да се преоблича. Смяташе да се помотае в пухкавия халат, с коса, увита в копринен тюрбан, поне до обяд. После щеше да напълни ваната и да се накисне хубаво, докато слуша обедните новини по телевизията. Щеше да хапне нещо, а после се налагаше да прескочи до Дорчестър. Във фризера имаше предостатъчно храна, но по необясними причини беше свършило бялото вино, а вечеря без чаша изстудено шабли беше просто немислима. Беше твърдо убедена, че стриктно спазваният дневен режим е от голяма полза за творческата работа. Това, разбира се, включваше освен интелектуалните привички и дребните житейски наслади — съчетанието им й помагаше да публикува по един роман годишно.

Джорджия допи чая и си сипа нова чаша. Искаше да се наслади докрай на предстоящите дни. Върнеше ли се в Лондон, й предстоеше изтощителна рекламна обиколка за представяне на новата й книга. Тази мисъл я подсети, че още не бе успяла да убеди издателя си да поеме заплащането на красивия млад бодигард, когото бе наела, преди да напусне Лондон. Дълбоко в себе си бе убедена, че никой не я преследва — въпреки настояванията й пред милия Кит, че трябва да отнесат онези отвратителни писма в полицията. Но нямаше нищо против да се възползва от възможностите, които положението създаваше. Нямаше вреда от това, името ти непрестанно да се споменава в медиите. Самата мисъл, че произведенията й са достатъчно въздействащи, за да привлекат вниманието на някакъв маниак към нея, неминуемо щеше да й спечели нови читатели, тласкани от естествено любопитство. А Джорджия бе убедена, че всеки, който прочете един от романите й, със сигурност ще изгълта и всички останали.

Беше се изкачила на върха именно благодарение на блестящото си умение да планира. Отлично знаеше, че някои колеги не гледат с добро око на стратегията й. Но това ни най-малко не я вълнуваше. Те можеха да се преструват, колкото си искат, че ходове като нейните са под достойнството им. Всъщност завиждаха за всеки ред, който се публикуваше за нея във вестниците.

Без да подозира, че й предстои да предизвика най-голямата медийна сензация в писателската си кариера, Джорджия продължи да отпива доволно от чая си.

Глава 23

Фиона закъсняваше. В буквалния смисъл на думата. Промушвайки се през тълпите студенти, тя се добра до кабинета на секретарката си и връхлетя вътре.

— Проклетото му метро — каза тя задъхано, докато се опитваше да свали палтото си и да отвори вратата на кабинета едновременно. Влезе, оставяйки по пътя сакото и чантата си, където й попадне и грабна папката с бележки за катедрения съвет, който трябваше да е започнал преди пет минути. Секретарката ходеше по петите й.

— Търсиха ви от испанската полиция — каза секретарката и погледна едно листче, което държеше в ръка. — Някой си майор Салвадор Берокал. През последния половин час звъня пет пъти.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изфуча яростно Фиона.

— Каза да му се обадите колкото е възможно по-скоро — допълни услужливо секретарката, докато Фиона се колебаеше между бюрото и вратата. — Стори ми се, че има нещо наистина спешно.

— Трябва да отида на съвета — каза Фиона. — Барнард се опитва да се отърве от половината си часове и няма да допусна да ги натресат на мен. — Тя прокара пръсти през косата си. — Виж какво, обади се на Берокал и му кажи, че в момента съм ангажирана и не мога да телефонирам, но че ще се обадя при първа възможност. Извинявай, Лизи, бързам.

Тя затича по коридора и се закова пред вратата на залата, където се провеждаше съвета, предизвиквайки учудените погледи на всички, които я познаваха като въплъщение на елегантна невъзмутимост. Позволи си да остане така за миг, докато приглаждаше косата си и поемаше дъх, за да си възвърне обичайното спокойствие. Влезе и измърмори усмихнато:

— Имаше закъснение по моята линия — и седна от едната страна на дългата маса за заседания. Професор Барнард нито прекъсна сложното си изречение, нито я удостои с поглед.

Съветът й се стори най-дългият в историята на катедрата. Едва се удържаше да не нервничи видимо, докато се ровеха из безконечни организационни подробности. Успя да прикрие нетърпението си и не допусна властният професор Барнард да я принуди да приеме повече от един извънреден семинар. Но докато защитаваше позициите си, мислите й постоянно отлитаха към Берокал. Сигурно е арестувал заподозряния. Дано да е това.

Щом съветът приключи, Фиона награби бележките си и изхвърча навън, предизвиквайки повдигане на вежди и размяна на възмутени погледи у тези от колегите си, които и без това я считаха за прекалено самоуверена. Когато се върна в кабинета си, помоли Лизи да приема разговорите и да записва кой се е обаждал, и започна да набира номера на Берокал, още преди да седне.

Някой вдигна слушалката още при второто иззвъняване.

— Майор Берокал? — попита Фиона.

— Si. Доктор Камерън? — тонът му с нищо не подсказваше какви са новините.

— Съжалявам, че не можах да се обадя по-рано, но нямах никаква възможност — каза тя припряно. — Нещо ново ли има?

Той въздъхна.

— Да, но не това, на което се надявах. Има ново убийство.

Сърцето й се сви. Дотолкова се бе страхувала от такава новина, че не бе пожелала, да я възприеме като възможност.

— Съжалявам — каза тя безпомощно.

— Обаждах се, за да ви питам има ли някаква възможност да се върнете в Толедо, за да продължите да ни помагате в разследването. Може би информацията, която ще наберете от последното убийство, ще ви помогне да определите къде точно би трябвало да търсим заподозряния.

Фиона затвори очи.

— Съжалявам — каза тя. Надяваше се, че той ще различи искреността в гласа й. — В момента ми е невъзможно. Имам прекалено много ангажименти, които не мога да прехвърля другиму.

Настана потискащо мълчание. После Берокал каза:

— Опасявах се, че ще отговорите така.

— Но мога да прегледам данните, ако ми ги пратите по факса — отвърна тя. Чувството за дълг надделя над здравия разум.

— Възможно ли е?

— Програмата ми е много натоварена, но ще се опитам да отделя време, за да анализирам материалите — отвърна тя уверено, докато си задаваше въпроса къде точно ще вмести и тази работа.

— Благодаря ви — каза Берокал. Облекчението му се долавяше и по телефона.

— Ако имате време, можете да ми опишете най-общо нещата още сега — каза Фиона, придърпа един бележник и притисна слушалката между рамото и ухото си.

— Тялото беше открито в двора на двореца Алкасар — Берокал заговори отсечено и с клинична точност. — Жертвата е англичанка, Джени Шериф. Двайсет и две годишна, от Гилдфорд — той произнесе трудното име като две отделни думи. — Работела на рецепцията на хотел „Алфонсо Шести“ — за една година, на разменни начала, за да усъвършенства испанския си език. Снощи смяната й приключвала в десет часа. Казала на една колежка, че има уговорка с някакъв мъж да пият кафе на площада. Казала също, че бил много интересна личност, знаел абсолютно всичко за историята на Толедо.

— Споменала ли е името му? — попита Фиона.

— Не. Но открихме един барман, който си спомня, че е обслужил нея и някакъв мъж. Сервирал им кафе и бренди, малко след десет часа. Спомни си, защото я бил виждал много пъти преди това, обикновено сядала в същото кафене с приятели. Но не могъл да види ясно мъжа, с когото била тази вечер, защото той седял с гръб към бара. Барманът не помни и кога са си тръгнали, защото малко след тях пристигнала голяма трупа туристи.

— Кога е открито тялото?

— Днес сутринта. Пазачът, който идва първи и отваря на останалия персонал на музея в Алкасар, установил, че входът е отключен. Веднага щом влязъл в двора, я видял просната на земята. Била промушена няколко пъти с нож в корема. Първоначалният оглед ни кара да предполагаме, че оръжието, с което е убита, най-вероятно е байонет. Така са били убити много републиканци по времето, когато войските на Франко разбиват обсадата на Алкасар по време на Гражданската война. Това напълно съвпада с вашата теория за подбора на местопрестъпленията — историческо място, свързвано с насилствена смърт. Съществуват и други връзки. Вагината е била разкъсана от счупена бутилка от вино след настъпване на смъртта — също като при Мартина Албрехт. И накрая, в джоба й беше намерена туристическа карта на града от тези, които се раздават на гости на хотела. Според мен не остава място за съмнение, че става дума за същия човек, извършителя на двете предишни убийства — бил той Делгадо или друг.

— Няма ли следи от влизане с взлом? — попита Фиона.

— Не. Като че ли е имал ключове. В момента работим по тази линия. Може някой негов приятел да е имал достъп до ключовете, а може и той по някакъв начин да е успял да си извади копия. Ще проверим всички лица, които имат право да притежават ключове. Възможно е мястото, където се крие, да е наблизо до жилището на някой от тях. Може да е успял да влезе вътре и да се е сдобил по този начин с ключ.

Фиона въздъхна.

— Наистина, много съжалявам, майоре. Когато ми казахте, че имате заподозрян, реших, че с това всичко ще приключи.

— Аз също. Но Делгадо като че ли е станал невидим. Всеки полицай в града има снимката и името му, а досега нито един не го е видял.

— Трябва да е много мъчително за вас — докато говореше, тя се смръщи. Нещо недоловимо дразнеше съзнанието й.

— Така е. Но ще продължаваме да търсим. Щом събера целия наличен материал, ще ви го пратя веднага по факса.

Когато Берокал затвори, Фиона остана неподвижна, вперила поглед в стената, в очакване подсъзнанието й да изплюе дразнещото камъче. Но нищо такова не се случи. Телефонът иззвъня, и мислите й се отклониха към непосредствената й работа.

Въпреки че искрено се стараеше да се съсредоточи, само част от вниманието й бе насочено към семинара, който водеше тази сутрин. Нещо, свързано с проблемите на Берокал, продължаваше да чопли едно ъгълче на съзнанието й. Вбесена от невъзможността да измъкне дразнителя на бял свят, тя отиде да поплува в обедната почивка — сновеше напред-назад в басейна, опитваше се да не мисли, да изпадне с помощта на равномерното движение в нещо като транс. Въпреки това не можа да се досети какво я тормози.

Докато се връщаше на работа, тя се опита да си припомни как изглеждаше Алкасар. Може би така щеше да успее да разреши загадката. Внушителната сграда заемаше най-високата точка на стария град — съвършеното място за крепост, което бе използвано по предназначение от римско време до наши дни. Дворецът бе най-внушителната постройка в града, силуетът му изместваше всички останали на заден план, простите му геометрични форми се открояваха като своеобразен упрек към останалите сгради, хаотично разпилени по хълбоците на хълма надолу към Тахо.

Над сградата открай време висяла като че ли зла прокоба. Изгаряла няколко пъти до основи и пострадала много тежко през обсадата по време на Гражданската война. В силуета на Алкасар, погледнат отдалеч, имаше нещо заплашително, може би защото бе лишен от пищните орнаменти на двете други големи сгради на стария град — катедралата и „Сан Хуан де лос Рейес“. Строгите му линии се нарушаваха единствено от четирите кръгли кули в ъглите — всяка увенчана с пищно украсен покрив, който извикваше асоциации с Дисниленд.

Но вътре, отвъд високите стени, нещата бяха съвсем различни. Всяка от вътрешните фасади бе изпълнена в различен архитектурен стил. Фиона така и не успя да влезе в Алкасар, но беше гледала снимки на вътрешността, и й се струваше абсурдно, че постройка с такава пищна архитектура можа да се превърне в център на военната администрация и музей на войската.

Въпреки всичко, и днес сградата бе попълнила с нов случай кървавата си история. Сега в нея бе извършено убийство. Там бе открита последната жертва на безмилостния убиец — за чието залавяне трябваше да помогне и тя. По всичко личеше обаче, че е доста далеч от крайната си цел.

Въпреки всичките й усилия подсъзнанието й криеше тайната си и в ранния следобед Фиона се отказа да разбере каква е тя. Реши този ден да работи до късно, за да разчисти писмата, които чакаха отговор в застрашително нарастваща купчина на бюрото й. Кит щеше да се прибере късно — първо имаше среща с читатели в някаква книжарница, после щяха да отидат на кръчма със Стив, така че нямаше защо да бърза да се прибира. Когато най-сетне излезе от кабинета си, срещна няколко хонорувани преподаватели от катедрата по антропология и те я поканиха да пийнат нещо в клуба на персонала.

Допиваше втората си чаша вино, когато разговорът се разгорещи. Двама от колегите й се присмиваха на третия заради представите му за погребалните обичаи в Западна Африка. В мозъка на Фиона като че ли премина искра и тя внезапно разбра какво трябваше да каже на Берокал. Измънка някакво извинение, скочи и забърза обратно към кабинета си.

Разбира се, когато успя да се свърже с полицейската централа, Берокал вече си беше тръгнал. Не искаше да предава хрумването си по някакъв подчинен, защото съзнаваше колко странно ще прозвучи. От друга страна, не можеше и да чака до сутринта. Тя включи компютъра и влезе в електронната поща.

Глава 24

Кит затвори последната книга със замах и остави писалката.

— Благодаря — каза той на продавачката, която премести купчината книги настрана.

— Имате ли нещо против да подпишете и няколко екземпляра с меки корици? — попита тя.

— Няма проблем — той хвърли поглед към Стив, който се ровеше из лавиците с книги, съдържащи описания на действителни случаи. — Няма да се бавя много — подвикна той.

— Не се безпокой — отвърна Стив, който сваляше от рафта наръчник по съдебномедицинска антропология.

— Мисля, че мина добре — каза Кит разсеяно, докато продължаваше да подписва.

— Страхотно — отвърна ентусиазирано продавачката. — За първи път правим така — всеки ден от седмицата е посветен на някаква тема. Продажбите се вдигнаха доста — не само по време на премиерата, но и през деня.

— Това е, защото си вършите добре работата по рекламата — отвърна Кит. — Витрините ви приличат на витрини на книжарница, затова и хората влизат. Днес публиката беше прилична.

Жената направи гримаса.

— Като изключим онзи идиот на първия ред.

Кит сви рамене.

— Без такива не може.

— Да, знам, но това, че не спря да дърдори за Дрю Шанд и Джейн Елиъс… ама че болен мозък. Не се ли притеснявате, че такива кретени четат книгите ви?

Кит стана и отново сви рамене.

— Всъщност не. Според мен по-опасни са тези, които си мълчат. Така ли е, Стив?

Стив вдигна стреснато поглед.

— Извинявай, Кит, на мен ли говориш?

— Да, тъкмо казвам, че не си струва да следиш явните откачалки. Според мен са опасни тези, на които по нищо не им личи, че плачат за усмирителна риза.

Стив затвори рязко книгата.

— Така е. Съвършените убийства се извършват от хора, които са достатъчно интелигентни да ги представят като злополука и с достатъчно стабилна психика, за да не се раздрънкат впоследствие.

Кит изсумтя.

— За разлика от онзи тип от Шефилд, дето беше отрязал главата на жена си и я отнесъл на приятелката си, за да й покаже колко я обича.

Продавачката потрепери.

— Това си го измислихте.

— Де да беше така. Истината в повечето случаи е много по-ужасна от измислиците — каза Стив. — Приключи ли, Кит?

Заслизаха мълчаливо по стръмната уличка, където се намираше книжарницата, и все така, в мълчаливо съгласие, свърнаха в първата кръчма, където бирата според Кит беше прилична. Съдържателите на заведението бяха вложили доста средства, за да възпроизведат вида на бар от трийсетте години — само голи дъски и дървени столове. Бяха се въздържали единствено да не наръсят пода със стърготини. Когато си проправиха път и стигнаха до бара, Кит най-сетне проговори:

— Как мислиш, има ли някаква връзка между убийствата на Дрю Шанд и Джейн Елиъс?

— Не са ми известни достатъчно факти за двата случая, така че не мога да правя предположения — отвърна Стив, промуши се през последната редица клиенти, успя да привлече вниманието на барманката и поръча две бири.

Кит се ухили.

— Липсата на факти досега не е възпирала Фиона. Тя твърди, че вероятността да има връзка между убийствата е горе-долу равна на вероятността „Манчестър Юнайтед“ да изхвърчи от Висшата лига. Но може би просто така си приказва, за да не ме тревожи.

Стив отпи от бирата си и се ухили на свой ред.

— Ти какво очакваш, да й противореча ли? И да рискувам гневът божи да се излее върху мен?

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Стив? Оставил си Фиона да ти се качи на главата. Не съм те видял да отстъпваш пред някой друг така, както отстъпваш пред нея. С жена като Фиона не можеш да си позволиш лукса да си прекалено отстъпчив. Пусни я на един пръст чужда територия и тя ще реши, че може да командва целия свят.

— Нали знаеш колко упорито нещо са старите навици — отвърна добродушно Стив, усещайки, че Кит маркира територията си съвсем открито, като нескопен котарак. Но съзнаваше, че приятелят му е прав. Навремето, когато се запознаха с Фиона, той не бе разбрал, че жена като нея има нужда от човек, който да й се противопоставя и да я предизвиква. Сега беше много късно да промени нещата. Лошото бе там, че отношението му към нея остави траен отпечатък върху отношенията му с жените изобщо. Умееше отлично да бъде непреклонен към жените, с които работеше, и равнопоставени, и подчинени. Но при най-лекия намек за по-нежни чувства Стив се превръщаше автоматично в мухльото, който не бе успял да спечели Фиона. Това никак не му се нравеше, но нямаше нито достатъчно време, нито искрено желание да промени коренно нещата. Ако такава промяна би била изобщо възможна. Стив се откъсна рязко от мислите си и се заслуша в това, което говореше Кит.

— Не искам да ме успокояваш, искам само да ми кажеш искрено дали според теб трябва да бъда по-внимателен, особено като имаме предвид и анонимните писма.

Двамата се отправиха към една маса в ъгъла, за която знаеха от опит, че излиза от обсега на тонколоните. На това място можеха да разговарят спокойно — без опасност да прегракнат или да ги подслушват. Стив извади от горното джобче на сакото си пура и я запали.

— Повтори отново всичко, Кит. Не чух почти нищо от тази дандания на бара.

Кит поклати глава.

— Не чу, защото изобщо не ме слушаше, а мислеше за жени. А пък аз ти говорех за анонимните писма, които някой разпраща кажи-речи като циркуляр на писателите на криминални романи. Писмата съдържат заплахи за убийство. Аз получих такова писмо, Джорджия — също. Фиона ми предложи да поразпитам дали някой друг от бранша не е получавал анонимни заплахи. Днес написах няколко мейла и досега трима автори ми отговориха положително — Джонатан Луис, Адам Честър и Ения Фланъри. Литературният ми агент също е получил такова писмо, при това всички звучат така, като че ли са писани от един и същ човек. А Ения и Джонатан писаха, че подобни съобщения са били записани и на телефонните им секретари. Но гласът бил толкова приглушен, че не можели да го разпознаят, не можели дори да преценят познават ли говорещия или не.

— И ти си мислиш, че между двете убийства има връзка? Че някой храни патологична ненавист към авторите на криминални романи? — Стив се постара да не проличи колко абсурдна му се вижда тази теория. Знаеше, че Кит има добро самочувствие по отношение на творчеството си, но не бе подозирал, че той и колегите му от бранша искрено вярват, че са толкова забележителни личности, та могат да бъдат взети на прицел от сериен убиец.

— Е, мина ми през ума — отвърна Кит. — Не ми се струва толкова невероятно, като вземем предвид обстоятелствата. Едно откачено писмо може и да пренебрегнеш, но шест вече ми се виждат множко. Мислех си да те помоля да се обадиш на някой от колегите си от другата страна на Ирландско море и да опиташ да разбереш дали Джейн Елиъс не е получавала също анонимни заплахи.

— Кит, във всички вестници пише само за любовната история между Джейн Елиъс и ирландския полицай. Мен ако питаш, това ми се струва много по-сериозен мотив за убийство от каквото и да било друго. Доколкото разбирам, Пиърс Финеган е успял да си спечели доста врагове през годините — и в полицията, както и извън нея. Най-сигурният начин да стреснеш полицай е да посегнеш на човек, когото обича. Затова ти казвам — искрено вярвам, че няма повод да мислиш, че някой иска да те убие.

— Но все пак ще се обадиш, нали? Не само за да успокоиш мен, но и Фиона? — Кит наблюдаваше Стив над ръба на чашата си. Беше му ясно, че ако не го направи от приятелски чувства към него, ще се съгласи поради отживелите си представи за рицарска любов. Беше готов да се хване на бас.

— Ще видя какво мога да направя — предаде се Стив. Съзнаваше, че Кит го манипулира, но реши, че не си струва труда да се съпротивлява.

Кит кимна доволно.

— Това исках да чуя. Според Фиона връзка надали има, но продължавам да се съмнявам, че говори така, за да не ме плаши. От време на време имам чувството, че в представите й съм крехко цвете, което трябва да бъде пазено от бури и дъждове.

Стив се задави и опръска масата с бира.

— Да му се не види, Кит — каза той с усилие. — Крехък си колкото моста на река Форт.

Преди Кит да успее да отговори, спокойствието им бе смутено от съобщението, че всеки момент се очаква изява на ирландски състав на живо. Кит пресуши чашата си и стана.

— Да изчезваме. Ела до вкъщи, само на десет минути път сме.

Никой от тях не забеляза брадатия мъж, който бе седял и в един ъгъл на книжарницата по-рано тази вечер. Сега той заряза недопитата чаша „Гинес“, излезе след тях от бара и ги последва на почетно разстояние. Бе излязъл от книжарницата преди раздаването на автографи и изчака търпеливо в един близък вход Стив и Кит да излязат. Бе тръгнал подир тях надолу по хълма, а когато влязоха в кръчмата, се помота отвън, за да им даде време да си вземат напитките и да седнат. После седна до трима други мъже на бара, поръча бира и намери място, откъдето виждаше тила на Кит и профила на Стив.

Сега отново вървеше след тях по нощните улици и внимаваше много да не скъси разстоянието. Усмихна се на себе си. Това, разбира се, бе излишна предпазливост. Тези тъпанари нищо не разбираха. Когато двамата застанаха пред някакъв вход, той също спря и се наведе да завърже обувката си. После продължи надолу по улицата, като само хвърли един поглед на входа, в който бяха влезли. Не можа да потисне пристъпа на гняв, докато оглеждаше елегантните линии на къщата. Но ако постигнеше своето, Кит Мартин нямаше да се наслаждава още дълго на приятния си живот. Според плановете му шибаният господин Мартин трябваше много скоро да се почувства извънредно зле.

Когато влязоха, Фиона тъкмо довършваше спагетите, които Кит й бе оставил за вечеря.

— Много рано се прибирате — отбеляза тя.

— Решихме да те спипаме с тайния ти любовник — каза Стив.

Фиона му се изплези.

— Да, ама закъсняхте. Той току-що си тръгна.

— Заведението беше окупирано от ирландци — поясни Кит. — Не мога да я търпя тая уж автентична музика. — Той извади две бутилки тъмна бира от шкафа с напитките. — Затова решихме да дойдем тук и да ти провалим вечерта.

— Закъсняхте и в това отношение. Салвадор Берокал се обади преди малко и ми каза, че са открили нов труп в Толедо. Така че вместо да се поглезя с една гореща вана, се ровя в описанията на местопрестъплението и въвеждам данните, които той ми изпрати от Испания.

Кит направи гримаса и каза:

— Гадост.

— Как беше в книжарницата? — попита Фиона.

— Имаше много хора, като имаш предвид, че все пак не представях нов роман. Продадоха се доста книги и подписах всичко, което ми се изпречи пред очите.

— Пак скромничи, Фай. Зяпаха го в устата. Гледаха го като влюбени. Всички жени искаха да си го заведат вкъщи, а всички мъже — да отидат с него в близката кръчма — каза Стив и се разположи срещу тях.

— А късметлиите сте вие двамата — каза Кит. — Някога, на млади години, или в детството си…

— … трябва да сме направили нещо много лошо — прекъсна го Фиона. — Как са нещата при теб, Стив?

Той завъртя ръка в уклончив жест.

— Имахме късмет — успяхме да се справим с едно сериозно нападение над цветнокожи на Брик Лейн. Хванахме трима души и единият пропя като примадона. Това е може би най-доброто. Блейк не се е прибрал от Испания, но междувременно прегледахме финансите му и по нищо не личи да се е занимавал с изнудване. Единствените големи постъпления в сметките му са сумите, които му платиха от вестниците, за да разказва историята си. Част от парите е изтеглил в брой — вероятно ги харчи сега в Испания.

— Голям боклук са тия вестници — изръмжа Кит. — Да ти се доповръща.

Фиона въздъхна.

— Технически погледнато, той наистина е невинен. Няма основания да не му плащат, щом искат.

— Не е невинен, ако е наблюдавал изнасилването и убийството и после не е казал нищо — възрази Кит.

— Но ние не сме сигурни в това. Става дума само за моя теория — припомни му Фиона.

Като я видя, че побутва встрани чинията си, Стив извади пура и запали.

— Но послушах собствения си съвет да прегледам отново показанията на очевидците.

— Какво откри? — попита Фиона.

— Още е рано да се каже, но може и да има нещо. Прочетох отново първоначалните показания и забелязах, че едната от свидетелките споменава велосипедист, който идвал откъм мястото, където после бил открит трупът. Тя разхождала кучето си и го забелязала, защото се движел с много по-голяма скорост от повечето колоездачи по Хампстед Хийт. Навремето не проследихме тези данни. Занимавахме се с Блейк, който изглеждаше далеч по-подозрителен.

Фиона се намръщи.

— Знаеш ли, спомням си, че си отбелязах това за колоездача, докато още се занимавах официално със случая. Може дори да съм го споменала в първоначалния си доклад — каза тя замислено.

— Нареди ли да я разпитат отново? — попита Кит.

— Отидох да я видя лично — призна Стив и веднага вдигна ръце, за да пресече възраженията на Фиона. — Знам, че звучи жалко — следовател с моето положение да ходи да взема показания по домовете, знам, че би било редно да възложа задачата на подчинен, но ако се провалим отново и опера пешкира, нека този път да знам, че аз съм си виновен.

— И какво каза тя? — този път питаше Фиона.

— Не можа да добави кой знае какво. По време на разходката била минала вече покрай храстите, където била убита Сюзън, и все още се измъчва от чувство за вина, защото била с уокмен. Убедена е, че ако не слушала тогава реквиема на Моцарт, би чула нещо и можела да алармира полицията. Така или иначе, около десет минути по-късно край нея профучал колоездач, който идвал от същата посока. Запомнила го, защото колоезденето всъщност е забранено по това време на деня в тази част на Хампстед Хийт. Разбира се, намират се хора, които пренебрегват забраната. Но основното, което й направило впечатление, била скоростта, с която се движел. Профучал като луд, така казва.

Фиона въздъхна.

— При това положение надали може да го опише.

Стив поклати глава.

— За съжаление не. Видяла го е само гърбом и не разбира нищо от велосипеди, за да разберем поне дали колелото е било бегач или обикновено. Бил с шлем и пълен колоездачен екип. Клинът бил черен, доколкото помни, горната част на екипа също била в тъмен цвят. Тъмнолилаво, тъмносиньо или дори тъмнокафяво.

— Това, разбира се, много ни помага — отбеляза Кит.

— Все пак… — Стив вдигна пръст и се усмихна. — Свидетелката прие да бъде подложена на хипноза, за да опитаме да измъкнем още някакъв спомен, който може да е скрит в подсъзнанието й. После, когато разпитахме повторно останалите свидетели, всеки път задавахме и въпроса дали не са забелязали колоездач и имаме второ попадение. Една бавачка седяла на пейка в ниската част, под хълма, когато колоездачът минал покрай нея. Тя също казва, че се движел много бързо — толкова бързо, та си помислила, че няма да вземе завоя. Но той успял и се насочил към изхода на Хийт Роуд.

— Как така си пропуснал това първия път? — каза веднага Кит. Не пропускаше да го засече въпреки приятелските си чувства към него.

Стив каза смутено:

— Ами тя е от Филипините. Английският й е доста добър, но все пак го говори като чужд език. Когато разговаряхме с нея първия път, не осигурихме преводач. Полицаят, който взе показания от нея тогава, реши, че тя не може да каже нищо важно, затова не насрочи втори разговор с преводач. Този път направихме всичко както трябва.

— И добрахте ли се до нещо важно? — попита Фиона.

Стив отпи от бутилката и кимна.

— Може да се каже. Свидетелката твърди, че е бил с шлем, очила и тъмен екип. Казва също, че било колело за крос, работодателят й имал същото. Идентифицирахме марката и модела, но разбира се, тя може и да греши.

— Много ясни спомени след толкова време — каза замислено Фиона. — Налагаше ли се да помагате с въпроси?

— Ни най-малко — отвърна Стив мрачно. — Веднага щом я попитахме дали е виждала колоездач, тя започна да кима и видимо се развълнува. Каза, че се опитала да съобщи на полицая, който я разпитвал преди, но щом му казала, че не е виждала Блейк, той изгубил всякакъв интерес. В наша защита мога да кажа само, че тя не се появи при първия ни призив за очевидци. Дойде десетина дни след убийството. Обясни, че дотогава работодателите й отсъствали от Лондон и тя се притеснявала да отиде в полицията без тяхно разрешение. Така че, когато тя се появи, Блейк вече се бе очертал като основен заподозрян.

— Защитата не е кой знае каква — заяви Кит. — А имаш нахалството да се дразниш, когато тук-там в книгите ми се появи някой тъп следовател. И така, какво смяташ да правиш от тук нататък?

Стив повъртя пурата между пръстите си.

— Много се изкушавам да призова Блейк и да изискам от него свидетелски показания.

Кит изпръхтя презрително.

— Отсега мога да си представя показанията му. Хващам се на бас, че ще започват с фразата „Я си…“

Стив тупна Кит по рамото.

— Не се притеснявай да казваш точно това, което мислиш.

Без да им обръща никакво внимание, Фиона каза замислено:

— Ще трябва да действаш много внимателно. Направено е официално изявление, че не се провеждат активни издирвания на друг виновник за убийството. Ако призовете Блейк да дава свидетелски показания, само ще му дадете повод да ви обвини в тормоз, след като сами твърдите, че следствието е приключено. Ако кажете в своя защита, че търсенето продължава, това само ще предупреди истинския убиец, че го издирвате по-активно от преди.

— Но от другата страна на везните трябва да сложим това, което Блейк може да ни каже — възрази Стив.

— Мисля, че Кит е прав. Няма да ви каже нищо. — Тя поклати глава. — Прекалено много рискува, ако действително е присъствал на убийството. — Тя започна да брои на пръсти. — Първо: обвинение във възпрепятстване дейността на правозащитните органи. Второ, губи възможността да изнудва убиеца, ако е успял да го идентифицира. Трето, насладата от воайорските си фантазии. И на четвърто място образа си на невинно пострадал, благодарение на който измъкна вече доста пари от вестниците, а очаква и значително повече като обезщетение от Министерство на вътрешните работи.

— Така че на мое място би го оставила на мира — заключи Стив.

Фиона повдигна вежди.

— Не съм казала точно това. Казах, че няма да го разпитвам за убийството.

Стив се усмихна.

— От друга страна, ако колегите от пътна полиция бъдат предупредени да проверят дали не е пил, ако го засекат с една миля над допустимата скорост…

Кит поклати престорено тъжно глава.

— Това би било тормоз — каза той.

— Само ако пипаме несръчно. А тъй или иначе смятам да не го изпускам от очи, когато се прибере.

Фиона кимна одобрително.

— Шансът е минимален, но въпреки всичко може да те отведе до убиеца.

Стив стана изведнъж много сериозен.

— Възползвал съм се и от по-незначителни шансове. Можеш да ми вярваш, че ако Френсиз Блейк крие нещо, аз ще разбера какво е то.

Глава 25

Стив остави слушалката и записа нещо в бележника. По-рано през деня бе разговарял със следователя от ирландската полиция, който разследваше убийството на Джейн Елиъс и се бяха уговорили да чака сведения. Ирландският следовател беше обещал да му даде отговор колкото е възможно по-бързо, но му обясни, че само в кабинета на покойната има стотици писма и хиляди листове хартия. Както и да е, целият този материал вече се обработваше и той се бе обадил преди малко, за да каже на Стив, че досега поне не са се натъкнали на писмо, подобно на получените от Кит, Джорджия и останалите писатели.

Естествено, това все още нищо не означаваше. Възможно бе тя веднага да е изгорила писмото в откритата камина в дневната или да го е изхвърлила в кошчето за боклук. Но и около трупа не бе открито писмо, нито пък в полицията се бе получавало някакво писмено съобщение от предполагаем убиец. Нищо не говореше в полза на теорията, че авторът на анонимните писма и убиецът на Джейн Елиъс са едно и също лице. Стив бе доволен, че поне ще може да зарадва някого с добри новини; искаше му се някой да зарадва и него по същия начин.

Прозя се и се протегна така, че раменете му изпукаха. Съвсем не беше единственият следовател в Ню Скотланд Ярд, който бе още зад бюрото си в девет часа вечерта. Но чиновете на повечето от тези, които оставаха без да са нощна смяна, бяха доста по-ниски от главен инспектор. От друга страна, припомни си той с известно самосъжаление, повечето офицери с по-висши чинове имаха семейства, при които да се приберат. За себе си той бе приел отдавна, че надали ще постигне такова блажено състояние. Силата на любовта му към Фиона, останала скрита поради ясното съзнание, че не е взаимна, го извади автоматично от играта точно по времето, когато беше между двайсет и трийсетгодишен — времето, когато повечето му приятели създадоха семейства.

Той пренесе неудовлетворената си страст върху работата. В деня, когато осъзна, че вярното приятелство, което го свързваше с Фиона, в крайна сметка му е достатъчно, той разбра и че междувременно е подредил живота си така, че никога вече няма да има необходимото време, нужната енергия и подходящата възможност, за да завърже връзка, която би му донесла емоционално удовлетворение. Но напоследък бе започнал да се замисля отново по този въпрос.

Толкова много от приятелите му, които се ожениха навремето, отново заживяваха сами. Но като че ли не оставаха дълго самотни. Може би и за него не бе прекалено късно, въпреки че беше на трийсет и осем години. Може би трябваше отново да започне да се движи сред хора, които живееха сами също като него. Разбира се, ако Френсиз Блейк изпълнеше заплахата си да съди Министерство на вътрешните работи, не бе изключено отново да започнат да търсят изкупителна жертва. Целият скандал около примамката молеше да приключи така, че Стив внезапно да започне да разполага с извънредно много свободно време. Знаеше какво ще стане, ако шефовете му решаха той да бъде лицето, което да поеме вината пред обществеността. Най-малкото, което рискуваше, е да бъде забутан в някой по-маловажен отдел, където никога не би се занимавал с дело, вълнуващо общественото мнение. На такова място и професионалните предизвикателства бяха минимални. С такава работа би имал много свободно време. И това не бе време за убиване, а време, което би могъл да използва смислено.

От друга страна, не бе изключено да успее да разреши случая с убийството на Сюзън Бланчард. И макар мечтата за живот с жена и деца около него да го преследваше неотлъчно, той се стремеше да получи задоволство от добре свършената работа — защото това опиянение му бе познато, знаеше, че е осъществимо, и то никога не му омръзваше.

Стив въздъхна и затвори досието на Френсиз Блейк. Миналата седмица го бе препрочел повече от десет пъти, но не изпитваше чувството, че е пропуснал нещо, интуицията не му подсказваше накъде да се насочи. Искаше му се съветът на Фиона да не бе съвпаднал толкова точно със собствените му опасения как би реагирал Блейк. Поне настояването за свидетелски показания пред загорелия и нагъл Блейк би му осигурило мишена, която да атакува. Но той знаеше, че Фиона е права. Не можеше да намери друга причина да разпита Блейк, освен желанието си да притесни човек, когото ненавиждаше.

Мисълта за Фиона събуди отново тлеещата жарава на потиснатия му гняв. Ако само бяха продължили да работят заедно, сега нямаше да е затънал в тази каша. Гневът събуди забравен спомен и Стив скочи и отиде до шкафа с досиетата. В самото начало на работата по случая Фиона бе нахвърлила един предварителен профил и бе дала първоначални съвети за водене на следствието. В пълния хаос, който последва, Стив бе забравил изцяло за съществуването на тези материали — докато тя не ги спомена отново снощи, когато разговаряха за колоездача.

Той започна да рови из папките. Опитваше се да си спомни къде бе пъхнал записките на Фиона. При втория опит ги откри. В горния десен ъгъл на плътния жълт плик бе написано с черен маркер „ФК предв.“. Стив се усмихна и го извади. Пликът беше съвсем тънък, затова го бе пропуснал първия път.

Отвори го и се зачете в текста, написан в познатия стегнат и точен стил на Фиона. Както обикновено, тя не цитираше името на случая, защото не се доверяваше на сигурността на университетския компютър.

Стив си каза, че Фиона се изразяваше както винаги ясно и лаконично. Освен това снощи не му натри носа, че още в самото начало бе преценила правилно ролята на колоездача. В края на официалния доклад бе лепнала едно листче, на което бе написала няколко реда с дребния си, спретнат почерк.

Въпреки че случаят „Сюзън Бланчард“ официално бе приключен, Стив бе успял да се възползва от чувството за вина на шефа си, за да си издейства малък екип, който да продължава неофициално издирванията. Уговорката бе никой да не споменава публично тази дейност, освен ако не успееха да се доберат до заподозрян, който би заменил убедително Френсиз Блейк в очите на обществеността и обвинението. Разполагаше с двама редови следователи и един сержант, които работеха целодневно под негово ръководство, а можеше да ползва и услуги на добра воля от страна на много следователи, които бяха работили с него по първото следствие.

Като прехвърли на ум задачите на подчинените си, Стив реши да възложи прегледа на досиетата на следовател Джоан Гиб. Джоан беше съвестна, а умееше и да поддържа добри отношения с полицаите в лондонската централа и извън нея. Бе я виждал да успокоява враждебно настроени полицаи от други участъци, да ги убеждава да се откажат от ненавистта си към онези лондонски самохвалковци, които се месеха в работата им. Никой не би се справил по-добре със систематичното проучване на досиета за наличието на ключовите фактори, споменати от Фиона. Никой не би се справил по-добре и с измъкване на подробности от следователите, които са работили по случаите.

Стив преписа внимателно показателите, цитирани от Фиона, и остави бележка на Джоан да започне с изпълнението на новата си задача още на другата сутрин. Протегна се доволно, едновременно облекчен и оживен от мисълта, че е успял действително да задвижи нещо. Тази нощ може би щеше да спи спокойно, а не да се върти в леглото, както правеше напоследък.

Стана от стола, разгъвайки постепенно слабото си, високо тяло, и свали сакото си от куката, залепена на шкафа до бюрото му. Функционално, макар и не естетично, като голяма част от живота му — така казваше Фиона още от първите дни на тяхното приятелство. Може би, ако имаше чувството за стил на Кит, отношенията им щяха да се развият по друг начин, мислеше той, като потупваше всичките си джобове, за да открие ключовете. Такива мисли бяха напълно безполезни, разбира се. Ако имаше стила на Кит, би бил съвсем различен човек. А пък този съвсем различен човек може би нямаше да се наслаждава на плодовете от дългогодишното приятелство на Фиона.

Беше почти до вратата, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Стив размисли за миг, после се върна, вдигна слушалката и каза:

— Стив Престън.

— Главен инспектор Престън? Говори сержант Уилсън, от дежурна приемна. Току-що се получи факс от испанската полиция. Френсиз Блейк е купил билет за самолет. Ще лети утре от Аликанте за Станстед. Очаква се да пристигне в единадесет и четиридесет и пет. Казах си, че е най-добре да ви уведомя незабавно.

— Благодаря, сержант. Имаме ли други подробности за полета?

— Всичко е във факса. Ще ви го пратя по някого.

— Не е необходимо, аз ще го взема, когато си тръгвам.

Стив затвори телефона и си позволи да се усмихне. От утре следствието щеше да се движи по две линии. Докато Джоан търсеше следите на убиеца, сержант Джон Робсън и следовател Нийл Маккартни щяха да следят човека, който също би могъл да ги заведе при него.

Нещата определено се обръщат към по-добро, мислеше Стив, изправяйки несъзнателно рамене, докато се отправяше за втори път към вратата.