Смъртите на Бен Бакстър

I.

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…

Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за фанатична гордост, а здраво стиснатите му устни намекваха за прикрито неразумно упорство. Движенията му имаха контролираната сила на човек, който непрекъснато се наблюдава и самооценява.

Беше готов за излизане. Той взе под мишница бастунчето си и пъхна в джоба на сакото си книжката „Американската аристокрация“ от Съмърсет. Никога не се движеше без този незаменим справочник.

Накрая той постави на ревера си украшението, изобразяващо слънце, което показваше ранга му. Брайн беше шамбелан втори клас и се гордееше с този факт. Някои хора го смятаха твърде млад за толкова високопоставена длъжност. Но трябваше да се съгласят, че Брайн се справяше с прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.

Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от обикновени хора но имаше и двама флигел-адютанти. Всички му сториха път, когато дойде асансьорът.

— Приятен ден, шамбелан Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.

Брайн наклони с няколко сантиметра главата си в обикновения отговор, който даваше на обикновен човек. Бе дълбоко замислен за Бен Бакстър. Но с крайчеца на окото си забеляза един от пътуващите с асансьора — висок, здрав мъж, със златистокафяви полинезийски черти и дръпнати тъмни очи. Брайн се зачуди какво ли прави такъв човек в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че по-ниското им обществено положение ги правеше незначителни, за да ги поздравява.

Асансьорът пристигна във фоайето и Брайн забрави за полинезиеца. Днес имаше да мисли за други неща. Имаше известни проблеми, свързани с Бен Бакстър, проблеми, които се надяваше да разреши преди срещата. Той излезе навън в неприветливата сива априлска сутрин и реши да отиде до кафенето „Принц Чарлз“, за да закуси.

Беше 10,25 часа, сутринта.

— Как ти се струва? — попита Аюи.

— Изглежда умен чешит — отвърна Роджър Бийти. Той вдъхна дълбоко и се наслади на свежия въздух. Беше приятен лукс да диша колкото си иска кислород. По негово време дори и най-богатите изключваха кислородните си резервоари нощем.

Те вървяха на половин пресечка зад Брайн. Дори и в сутрешната блъсканица в Ню Йорк високата наперена фигура на Брайн не можеше да остане незабелязана.

— Той те забеляза в асансьора — каза Бийти.

— Знам — ухили се Аюи. — Нека има от какво да се тревожи.

— Не ми прилича на тип, който да се тревожи — отвърна Бийти. — Искаше ми се да имахме повече време.

— Това беше най-близкото време до събитието, което можехме да използваме — повдигна рамене Аюи. — Иначе трябваше да се появим преди единадесет години. И пак трябваше да чакаме досега, за да се намесим директно.

— Поне тогава щяхме да знаем нещо за Брайн. Не ми изглежда на човек, който се плаши лесно.

— Така е — съгласи се Аюи. — Но нали избрахме този начин на действие.

Те продължиха да го следят, забелязвайки, че тълпата се разделяше, за да направи път на Брайн, който се движеше направо, без да поглежда встрани. Тогава се случи…

Брайн, който се бе замислил, се сблъска с един пълен, червендалест мъж, който носеше на ревера си заслепяващо пурпурносребърен медальон на Кръстоносец първа степен.

— Не виждаш ли къде ходиш, глупако? — изръмжа кръстоносецът.

Брайн забеляза ранга на мъжа, въздъхна и промълви:

— Извинете, сър.

Но кръстоносецът не можеше да бъде успокоен толкова лесно.

— Да не ти е станало навик да се блъскаш в по-висшестоящите, господинчо?

— Не — отвърна с почервеняло лице Брайн, който се мъчеше да овладее яростта си. Наоколо се бе събрала да гледа тълпа обикновени хора. Те заобиколиха блестящо облечените мъже и се хилеха и подбутваха.

— Тогава гледай къде ходиш! — изръмжа дебелият кръстоносец. — Не се мотай по улиците като сомнамбул, за да не се налага да те уча на добро държание!

— Господине, ако чувствате нужда да ме научите, аз с удоволствие ще се срещна с вас на място и във време, избрани от вас, и с оръжие, каквото предпочитате — отговори съвсем тихо Брайн.

— Аз? Да се срещам с теб? — като че невярващ на ушите си попита кръстоносецът.

— Моят ранг го позволява, сър.

— Твоят ранг? Та ти си с поне пет степени под мен, простак такъв! Хайде стига, че да не се наложи да изпратя слугите си, които те превъзхождат, за да те научат на добри маниери. Ще запомня лицето ти, млади човече. А сега ми се махай от очите!

Като каза това, кръстоносецът го бутна и отмина.

— Страхливец! — изръмжа Брайн с почервеняло лице. Но го каза тихо и обикновените хора забелязаха това. Брайн се обърна към тях и ръцете му стиснаха бастуна. Тълпата, весело ухилена, бързичко се разпръсна.

— Тук дуелите разрешени ли са? — попита Бийти.

Аюи кимна.

— Имало е законен прецедент през 1804 година, когато Александър Хамелтон убил Аарон Бур на дуел.

— Май е по-добре да се захващаме за работа — каза Бийти. — Но ми се иска да имахме по-добро оборудване.

— Взехме всичко, което можахме. Хайде, да си вършим работата.

В кафенето „Принц Чарлз“ Брайн седна на една маса в дъното на салона. Ръцете му трепереха и той ги удържаше с усилие на волята. Дяволите да го вземат този кръстоносец първа степен! Тъп, самомнителен простак! Но дали би приел дуела? Не, разбира се, че не. Затова се скри зад привилегиите на положението си.

В Брайн се надигаше черна, зловеща ярост. Трябваше да го убие тоя! По дяволите обстоятелствата! По дяволите всичко! Никой не можеше да се държи с него по този начин…

Стига, каза си той. Нищо не можеше да се направи. Сега трябваше да мисли за Бен Бакстър и срещата с него, от която зависеше всичко. Той погледна часовника си и установи, че е почти единадесет часа. След два часа и половина той ще бъде в кабинета на Бакстър и…

— Поръчката ви, господине? — попита го сервитьорът.

— Горещ шоколад, препечена филийка и яйца на очи.

— Пържени картофи?

— Ако исках, щях да ти кажа! — развика се Брайн.

— Да, господине, извинете, господине — преглътна пребледнял келнерът и побърза да се отдалечи.

„Ето — помисли си Брайн. — Стигнах до такова падение, че да се карам на обикновени. Контрол… Трябва да се контролирам.“

— Нед Брайн!

Брайн се стресна и се огледа. Ясно чу, че някой прошепна името му. Но на шест метра наоколо му нямаше никой.

— Брайн!

— Какво става? — прошепна, без да иска Брайн. — Кой говори?

— Ти си нервен, Брайн, губиш контрол над себе си. Трябва ти почивка, отпуск, промяна.

Брайн направо побеля под загорялата си кожа и огледа цялото кафене. Беше почти празно. Близо до вратата имаше три възрастни дами. Зад тях се виждаха двама мъже, които разговаряха задълбочено.

— Иди си у дома, Брайн, и си почини. Освободи си малко време, докато още можеш.

— Но аз имам важна среща — каза с треперещ глас Брайн.

— Значи бизнесът ти е по-важен от здравето? — заяви подигравателна гласът.

— Кой говори с мен?

— Какво те кара да мислиш, че някой говори с теб? — попита иронично гласът.

— Значи си говоря сам?

— Би трябвало да знаеш.

— Яйцата ви, господине — каза келнерът.

— Какво? — изръмжа Брайн.

Келнерът бързо отстъпи и разплиска горещия шоколад в чинийката.

— Господине? — попита той.

— Не ми се моткай така наоколо, идиот такъв.

Келнерът изгледа недоверчиво Брайн, остави храната и изчезна. Брайн погледна подозрително подире му.

— Ти не си в състояние да се срещаш с никого — каза му гласът. — Иди си вкъщи, легни си, вземи хапче, лекувай се!

— Но какво става? Защо?

— Защото разумът ти е в опасност! Този външен глас е последното му усилие да възстанови стабилността си. Не можеш да си позволиш да не обърнеш внимание на това предупреждение, Брайн!

— Не може да бъде — запротестира Брайн. — Аз съм нормален. Аз…

— Извинете, господине — каза един глас до него.

Брайн се извъртя, готов да накаже поредното нарушение на самотата си. Видя синята униформа на един полицай, който се бе надвесил над него. Мъжът носеше бели еполети на Благороден лейтенант.

Брайн въздъхна тежко.

— Какво има, офицер? — попита той.

— Сър, келнерът и управителят ми казаха, че си говорите сам и се държите заплашително.

— Глупости — изсъска Брайн.

— Вярно е! Вярно е! Ти подлудяваш! — изписка гласът в главата му.

Брайн погледна квадратната грамада на полицая. Той сигурно е чул гласа! Но явно Благородният лейтенант не беше го чул, защото продължаваше да гледа мрачно към него.

— Не е вярно — каза Брайн, сигурен, че неговите думи ще бъдат приети за истина срещу тези на обикновените хора.

— Аз лично ви чух — каза Благородният лейтенант.

— Е, господине, щом казвате — заговори Брайн, подбирайки внимателно думите си. — Аз просто…

— Кажи му да върви по дяволите, Брайн! — изписка гласът в главата му. — Кой е той, че да те разпитва? Изобщо може ли някой да се съмнява в теб? Удари го! Простри го! Убий го! Унищожи го!

— Напълно вярно е, че си говорех сам, офицер — каза Брайн, като с усилие преодоля бариерата на гласа в главата си. — Аз често мисля на глас. Това ми помага да организирам по-добре мислите си.

— Но вие се държахте зле, без да бъдете предизвикан, господине — отвърна с леко кимване лейтенантът.

— Без предизвикателство ли? Питам ви аз, господине, студените яйца не са ли предизвикателство? Прегорената филия и разлятият шоколад не са ли предизвикателство?

— Но яйцата бяха горещи… — опита да се защити сервитьорът.

— Не бяха и точка. И нямам намерение да седя тук и да споря за неоспорими факти с един обикновен.

— Прав сте — закима утвърдително този път Благородният лейтенант. — Но мога ли да ви помоля да укротите някак яда си, макар и напълно правомерен. Не може да се очаква твърде много от обикновените, нали?

— Знам — съгласи се Брайн. — Между другото, пурпурните кантове на еполетите ви, господине, не показват ли нещо общо с О’Донъл от ложата Муз?

— Той ми е трети братовчед по майчина линия — каза Благородният лейтенант, който сега се загледа внимателно в слънчевия медальон на Брайн. — Синът ми влезе в подготвителния клас на училището за шамбелани. Високо момче на име Калахан.

— Ще запомня името — обеща Брайн.

— Яйцата бяха горещи! — настоя сервитьорът.

— Не противоречи на този джентълмен — заповяда офицерът. — Това може да ти донесе сериозни неприятности. Приятен ден, господине. — Благородният лейтенант козирува и си тръгна.

— Хитър приятел — с горчивина изрече Аюи и прибра малкото микрофонче в джоба си. — За миг си бях помислил, че сме успели.

— Щяхме, ако бе имал някакви подозрения по отношение на здравето си. Е, сега да опитаме нещо по-директно. Взе ли нещата?

Аюи измъкна два ръчни бокса от джоба си и подаде единия на Бийти.

— Гледай да не го загубиш — каза той. — Трябва после да ги върнем в музея на примитивизма.

— Добре. Слага се на ръката, нали? О, да, ясно.

Те платиха и побързаха да излязат.

Брайн реши да се разходи към пристанището, за да успокои нервите си. Видът на големите кораби, пристанали спокойно в доковете си, винаги го успокояваше. Той тръгна уверено, опитвайки се да разбере какво му се бе случило.

Тези гласове в главата му…

Наистина ли губеше разума си? Един чичо от страна на майка му бе прекарал последните си години в лудница. Необратима меланхолия. Дали няма някой експлозивен фактор, който да се развива тайно и в него?

Той спря и погледна носа на един огромен кораб. „Тезей“.

Накъде ли отива? Може би в Италия. Той помисли за синьо небе, блестящо слънце, вино и почивка. Тези неща никога няма да му принадлежат. Работа, непрекъсната работа. Това беше животът, който бе избрал. Дори и ако това означаваше да загуби ума си, той щеше да продължи да работи под стоманеносивото небе на Ню Йорк.

Но защо, запита се. Та той бе сравнително богат. Работата му можеше да се погрижи сама за себе си. Какво можеше да го спре, ако пожелаеше да се качи на този кораб, да изостави всичко, да прекара една година на слънце?

Когато осъзна, че нищо не го спира, той се изпълни с радост. Зависеше единствено от себе си. Беше упорит, силен мъж. Ако имаше сили да успее в бизнеса, имаше ги и за да го изостави, да зареже всичко и да се махне.

— По дяволите Бакстър! — каза си той.

Разумът му беше по-важен от всичко. Той ще се качи на този кораб веднага, ще изпрати телеграма на съдружниците си от морето, ще им каже…

Двама мъже вървяха към него по пустата улица. Той позна единия по златистокафявите полинезийски черти.

— Господин Брайн? — попита другият, строен мъж с рошава кестенява коса.

— Да? — каза Брайн.

Полинезиецът без предупреждение го обгърна с ръце, а другият се нахвърли върху му с юмрук, който просветна в златисто!

Напрегнатите нерви на Брайн реагираха веднага. По време на Втория световен кръстоносен поход той бе Неукротим рицар. Сега, години по-късно, всичките му условни рефлекси бяха запазени. Той избегна удара на буйнокосия и удари с лакът в стомаха полинезиеца. Мъжът изстена и хватката му се отпусна за миг. Брайн се освободи.

Той удари полинезиеца с опакото на ръката си в нервния възел на врата. Човекът падна, като се мъчеше да си поеме дъх. В същото време буйнокосият се нахвърли върху него и го заудря с обвития си в месинг юмрук.

Брайн се отдръпна, но не успя напълно, получи силен удар в слънчевото сплитане и остана без дъх. Периферното му зрение потъмня. Получи нов удар и падна, като едва не загуби съзнание. Но врагът му допусна грешка.

Буйнокосият се опита да го довърши с ритник, но не знаеше да рита. Брайн го хвана за крака и дръпна. Загубил равновесие, мъжът падна върху паважа и удари главата си.

Брайн се изправи залитайки и задъхан. Полинезиецът се бе прострял на пътя със зачервено лице и правеше немощни движения като за плуване с ръце и крака. Другият мъж лежеше неподвижно и от косата му бавно се точеше струйка кръв.

Би трябвало да докладва за този инцидент в полицията, помисли Брайн. Но ако бе убил буйнокосия? Ще бъде обвинен най-малкото в убийство. Пък и Благородният лейтенант ще докладва предишното му особено държание.

Той се огледа. Никой не бе видял инцидента. Най-добре беше просто да се махне. Нека нападателите му да докладват, ако искат.

Сега нещата започнаха да си идват по местата. Тези мъже трябва да са били наети от някой от многото му съперници в бизнеса, които също се опитваха да се съюзят с Бен Бакстър. Даже и гласът в главата му трябва да беше някакъв хитър номер.

Е, нека се опитат да го спрат! Все още задъхан, той тръгна към офиса на Бен Бакстър.

Сега всичките мисли за пътуване до Италия бяха забравени.

— Добре ли си? — попита един глас някъде отгоре.

Бийти бавно дойде в съзнание. За една кратка тревожна секунда той помисли, че му е счупен черепът. Но като го пипна леко, реши че все още е цял.

— С какво ме удари той? — попита.

— Мисля, че сам се удари в паважа — каза Аюи. — Извинявай, че не можах да ти помогна. Той ме отстрани преди това.

Бийти седна и хвана главата си с ръце. Болеше го силно.

— Какъв бияч!

— Подценихме го — каза Аюи. — Той трябва да е обучаван някъде. Мислиш ли, че ще можеш да ходиш?

— Мисля — отвърна Бийти и позволи на Аюи да му помогне да се изправи. — Колко е часът?

— Близо един. Срещата му е в един и тридесет. Може би ще можем да го спрем пред кабинета на Бакстър.

След пет минути те хванаха такси, което да ги закара бързо до сградата на Бакстър.

Администраторката бе млада и красива и зяпна, когато влязоха. Те бяха успели да почистят малко дрехите си в таксито, но изглеждаха доста зле. Бийти имаше някаква импровизирана превръзка на главата си, а лицето на Аюи зеленееше.

— Какво искате? — попита администраторката.

— Мисля, че господин Бакстър има среща с господин Брайн в един и тридесет — каза Аюи с най-служебния глас, който успя да измъдри.

— Да…

Часовникът на стената показваше един часа и седемнадесет минути.

— Ние трябва да видим господин Брайн преди да влезе — продължи Аюи. — Много е спешно. Така че, ако нямате нищо против, ние ще го почакаме тук.

— Можете да чакате — отговори момичето. — Но господин Брайн вече влезе.

— Но часът още не е един и половина!

— Господин Брайн дойде по-рано и господин Бакстър реши да го приеме веднага.

— Трябва да говоря с него — каза Аюи.

— Заповядано ми е да не ги безпокоя — отвърна изплашено момичето и пръстът му се насочи към един бутон върху бюрото.

Аюи знаеше, че с този бутон тя вероятно ще повика помощ. Човек като Бакстър сигурно има охрана по всяко време. Срещата вече се провеждаше и той не посмя да я прекъсне. Може би предишните му действия все пак бяха променили течението на събитията. Имаше известна вероятност. Брайн, който се намираше в този кабинет, беше различен човек. Човек, разтревожен от приключенията, които бе преживял сутринта.

— Добре — каза Аюи на администраторката. — Ние просто ще останем тук и ще изчакаме.

Бен Бакстър бе нисък, здрав мъж с широки гърди. Бе напълно плешив и очите му зад златното пенсне бяха безизразни. Костюмът му беше строг и на ревера му блестеше перлено-рубинената емблема на Камарата на лордовете на Уол стрийт.

Брайн бе говорил вече половин час, бе разпръснал документите по бюрото на Бакстър, споменавал цифри и тенденции, предсказвал бъдещи действия. Сега се потеше от нетърпение, чакайки Бакстър да каже думата си.

— Хммм — промълви Бакстър.

Брайн чакаше. Слепоочията му пулсираха от постоянна, тъпа болка и стомахът му се бе свил на възел. Бяха минали години, откакто бе влизал яростен в битка. Сега бе отвикнал. Надяваше се, че ще успее да се контролира, докато завърши срещата.

— Условията, които предлагате — каза Бакстър, — са просто абсурдни.

— Господине?

— Казах абсурдни, господин Брайн. Вие може би не чувате добре?

— Чувам — каза Брайн.

— Чудесно. Тези условия, които предлагате, могат да бъдат добри между две фирми с еднакви капитали. Но при нас случаят е съвсем друг, господин Брайн. И се предполага, че компания като вашата не може да предлага подобни условия на „Бакстър Ентърпрайзис“.

Очите на Брайн потъмняха. Той бе чувал, че Бакстър обижда хората. То не бе нещо лично, напомни си той. Просто бизнес маневра, която той самият често използва. Трябваше да го приеме точно така.

— Позволете да ви припомня ключовото значение на гората, която ми предлагат. С достатъчна капитализация, ние можем да увеличим многократно печалбите, да не говорим за…

— Надежди, мечти, обещания — въздъхна Бакстър. — Може би все пак имате нещо реално? Засега обаче не виждам такова нещо.

„Това е бизнес — напомни си Брайн. — Той иска да ме подкрепи… Сигурен съм. Очаквах, че ще намали цената при пазарлъка. Естествено е. Той просто иска да промени условията в своя полза. Това не е лично отношение…“

Но на Брайн му се бяха случили твърде много неща в един и същи ден. Червендалестият кръстоносец, гласът в ресторанта краткотрайната му мечта за свобода, боят с двамата мъже… Той разбра, че няма да може да понесе нещо повече.

— Предлагам ви, господин Брайн, да направите една по-скромна оферта — каза Бакстър. — Съобразена със скромното състояние на вашата фирма.

„Той ме изпитва“ — помисли Брайн. Но това му дойде вече в повече. Той беше не по-малко благороден по рождение от Бакстър. Как си позволяваше този човек да се отнася така с него?

— Господине — каза той със стиснати устни. — Аз си направих изводите.

— Какво? — попита Бакстър и на Брайн му се стори, че вижда в очите му насмешка. — Какви изводи сте си направили?

— От вашите твърдения, господине, и начина, по който ги изрекохте. Предлагам ви да се извините.

Брайн се бе изправил и чакаше. Главата вече го болеше направо нечовешки и стомахът му отказваше да се отпусне.

— Не виждам за какво трябва да се извинявам, господине — отговори му Бакстър. — И не виждам защо трябва да работя с човек, който не може да сдържа нервите си при един обикновен служебен разговор.

„Той е прав — помисли Брайн. — Аз би трябвало да му се извиня.“ Но не можеше да се спре.

— Предупреждавам ви, че трябва да ми се извините, господине! — отчаяно произнесе той.

— Вижте, не можем да работим по този начин — каза Бакстър. — Честно казано, господин Брайн, всъщност се надявах, че ще работя с вас. Ще се опитам да говоря спокойно, ако и вие се опитате да се държите по подходящ начин. Препоръчвам ви да оттеглите искането си за извинение и да продължим нататък.

— Не мога! — възкликна Брайн, който всъщност страстно желаеше да би могъл.

Бакстър изправи ниското си мощно тяло. Той излезе иззад бюрото с потъмняло от ярост лице.

— Тогава се махай оттук, нахално младо псе! Махай се, за да не ми се наложи да те изхвърля, глупак такъв! Махай се!

Брайн, който наистина искаше да може да се извини, си спомни червендалестия кръстоносец и двамата си нападатели. Нещо в него се скъса. Той замахна с цялата сила и тежест на тялото си.

Юмрукът му удари Бакстър във врата и го накара да се строполи върху бюрото. Бакстър се удари и падна на пода с безсмислен поглед.

— Съжалявам! — извика Брайн. — Извинявам се! Извинявам се!

Той коленичи до Бакстър.

— Добре ли сте, господине? Наистина съжалявам. Извинете ме…

С част от ума си, разсъждаваща съвсем хладнокръвно, той разбра, че се намира в неразрешима ситуация. Желанието му за действие бе точно толкова силно, колкото и желанието да се извини. И той бе разрешил дилемата, като бе извършил почти едновременно и двете неща по обикновения двойствен начин. Бе ударил, а след това се бе извинил.

— Господин Бакстър? — извика отново той.

Лицето на Бен Бакстър се бе отпуснало и от крайчеца на устните му се проточи капка кръв. После Брайн забеляза, че главата на Бакстър е извърната по особен начин спрямо тялото му.

— О… — изпъшка Брайн.

Бе служил три години в ордена на Неукротимите рицари. И това не бе първият пречупен врат, който виждаше.