Смъртоносна академия

Глава 1 Душеядецът

Реших, че Орион трябва да умре, след като за втори път спаси живота ми. И преди не го бях харесвала особено, но всичко си има своите граници. Нямаше да е проблем, ако бе спасил живота ми рекорден брой пъти — като, да речем, десет или тринайсет — тринайсет е запомнящо се число. Орион Лейк, личният ми бодигард; това бих могла да приема. Само че бяхме вече три години в Магьосническата академия и той не бе дал ни най-малък знак да ме е набелязал за специално отношение.

Ще кажете, че е много егоистично от моя страна да кроя убийствени планове относно героя, чиято бе заслугата за оцеляването на една четвърт от класа ни. Е, много жалко за загубеняците, дето не можеха да се справят без негова помощ. И без това не е предвидено всички да останем живи. Училището все някак трябва да се храни.

Ами какво да кажем за мен самата, ще попитате, след като също съм имала нужда да ме спаси? Че и два пъти дори. Е, точно по тази причина трябваше да си иде. Той устрои експлозията в кабинета по алхимия миналата година в схватка с онази химера. Наложи ми се да изпълзя изпод руините, докато той тичаше в кръгове и млатеше огнедишащата й опашка. А пък душеядецът не бе прекарал и пет секунди в стаята ми, преди той да се втурне вътре, явно го бе гонил по коридора. И онова чудо се бе намъкнало само в опит да се отърве.

Но кой ти дава възможност да обясниш? Химерата можеше да не се метне върху мен, в лабораторията този ден имаше повече от трийсет хлапета, но виж, драматично спасяване в спалнята ми е подвиг на съвсем друго ниво. В очите на цялото училище аз вече принадлежах към общата маса сакати нещастници, спасени от Орион Лейк по славния му път напред, а това бе нетърпимо.

Стаите ни не са много големи. Той бе само на няколко крачки от стола пред бюрото, все още приведен и задъхан над бълбукащите мехурчета на моравото петно от душеядеца, което постепенно се просмуквате в цепнатините между плочките на пода, та хубавичко да се разпростре из цялата ми стая. Избледняващият блясък по ръцете му осветяваше лицето му, не, да речеш, някакво супервпечатляващо лице: имаше голям клюнест нос, който някой ден може би би му придавал драматизъм, когато останалите му черти го догонеха, засега бе просто прекалено голям, по изпотеното му чело бе полепнала сребристосива коса, която трябваше да е подстригана поне преди три седмици. Повечето си време прекарваше зад непроницаема бариера от предани почитатели, така че за пръв път се оказвах в такава близост до него. Изправи се и обърса с ръка потта си.

— Добре ли си? Гал беше, нали? — попита ме, с което само добави сол в раната. От три години бяхме в една група в лабораторията.

— Не благодарение на теб и безграничната ти мания относно всички тъмни създания, пълзящи наоколо — отвърнах с леден тон. — И не съм Гал, никога не съм се казвала Гал, а Галадриел. — Не ме гледайте, името не е било моя идея. — А ако сричките ти идват твърде много и се справяш само с една, Ел върши работа.

Той поклати глава и замига насреща ми.

— О! Ъъъ… прощавай? — изрече с възходяща интонация, сякаш не му беше ясно какво става.

— Не, не — възразих. — Ти прощавай. Очевидно не изпълнявам ролята си според стандартите. — Мелодраматично притиснах длан до челото си. — Орион, толкова бях ужасена — промълвих и се хвърлих на врата му. Той залитна леко: бяхме еднакви на ръст. — Благодаря на небесата, че беше тук да ме спасиш, никога не бих се справила сама с душеядец. — След което захълцах в престорен плач, облегната на гърдите му.

Ще повярвате ли, той взе, че ме обгърна с ръка и ме потупа по рамото, ето доколко бе автоматизирал реакцията си. Забих лакът в корема му, за да го отблъсна от себе си. Той изквича като ритнато куче, отстъпи назад и ме зяпна стъписан.

— Не ми е притрябвала помощта ти, непоносим натрапник такъв — процедих. — Стой далеч от мен или ще съжаляваш.

Изблъсках го още назад и затръшнах вратата помежду ни, клюнестият му нос за малко не го отнесе. Изпитах краткото удовлетворение да зърна пълното объркване по лицето му, преди то да се скрие, след което останах изправена пред голата метална врата с голямата разтопена дупка на мястото на бравата. Благодаря, герой. Хвърлих гневен поглед на поражението, после се върнах при бюрото си, а през това време останките от душеядеца се доразпаднаха със съскане като пара, излизаща от тръба, и изпълниха стаята с остра воня.

Толкова бях ядосана, че ми отне шест опита да спретна заклинание за почистване. След четвъртия се изправих, запратих ронещ се древен свитък към непроницаемия мрак отвъд бюрото и нададох яростен крясък:

— Не ща да призовавам армия от скувара! Не съм си наумила да вдигам стени от смъртоносен пламък! Искам само да почистя проклетата стая!

В отговор от черната пустота долетя страховит том, подвързан в напукана бледа кожа с остри ръбове, които ме одраха неприятно при плъзгането му по металната повърхност на бюрото. Кожата вероятно беше свинска, но някой явно бе желал да създаде впечатлението, че е смъкната от човек, което си беше почти толкова лошо. Книгата се отвори на страница с инструкции как да се пороби цяло множество хора, тъй че да ти играят по свирката. Е, сигурно щяха да ми почистят стаята, ако им поръчах.

Наложи се чак да извадя един от глупавите кристали на майка ми, да седна на тясното си скърцащо легло и да медитирам десет минути, заобиколена от гадната смрад на душеядеца, която се просмукваше в дрехите, в чаршафите и в книжата ми. Човек би помислил, че всякаква миризма ще се разнесе бързо, след като една цяла стена липсва и стаята е отворена към панорамната гледка на мистичната непрогледна пустота, сякаш си в космически кораб, гмурващ се в черна дупка, само че би сгрешил. След като най-сетне успях да се завърна от нивото на задушаващ гняв, пратих книгата със свинска подвързия от далечния ръб на бюрото ми отново в празнотата — за всеки случай използвах писалка, за да я бутна — и изрекох толкова спокойно, колкото успях:

— Искам простичко домашно заклинание за почистване на нежелана мръсотия с лоша миризма.

С намусено тупване пристигна друг гигантски том, озаглавен „Амунан Хамуерод“, пълен със заклинания на староанглийски — най-слабия ми от мъртвите езици — а отгоре на това не се отвори на конкретна страница.

Все ми се случват неща от този род. Някои магьосници имат афинитет към магии за промяна на времето или за трансформации, или за фантастични битки като прескъпия Орион. Аз имам афинитет към масово унищожение. Това е изцяло по вина на майка ми, разбира се, също като глупавото ми име. Тя е от онези, които залагат на цветя, мъниста и кристали и танцуват под луната за Богинята. За тях всички са прекрасни хора, а злосторниците са просто неразбрани или нещастни.

Тя дори прави масажна терапия за простосмъртните, защото „е толкова релаксиращо да даряваш покой на хората, мила“. Повечето магьосници не си губят времето с банални професии — смята се за малко принизяващо — или ако се решат да се занимават, си намират служба с нищоправене. Човекът, който се пенсионира от фирмата след четиресет и шест години стаж и никой не може да си спомни какво точно е работел; отнесената библиотекарка, която зървате понякога да се мотае между рафтовете и май нищо не прави; третият вицепрезидент, отговарящ за маркетинга, който се появява само за заседания на висшето ръководство — ей такива неща. Има си заклинания да се надушват подобни служби или да се насърчи създаването им и тогава си подсигурил издръжката си, а също така разполагаш с много свободно време да градиш мана и да превърнеш евтиния си апартамент в дванайсетстайно имение. Но мама не е от тях. Таксата й е съвсем нищожна и я взема само защото предложиш ли масажна терапия безплатно, хората ще изпитат подозрения, както си е и редно.

Естествено, аз израснах скроена по съвършено противоположен модел, както би очаквал всеки с елементарни познания за принципа на балансиране, тъй че като искам да си разтребя стаята, получавам инструкции как да я изпепеля с огън. Колкото и да е странно, практически не е възможно да унищожиш с едно мигване цяла армия демони. Иска се сила, много сила. А никой няма да ти помогне да изградиш мана за призоваване на лична армия от демони, така че нека сме реалисти, иска се малия.

Всички — почти всички де — използват по малко малия тук-там, неща, които не приемат за злина. Да превърнеш филия хляб в парче торта, без първо да си изградил маната за това, неща от този род, които масово са приемани за безобидна шашма. Е, силата все пак трябва да дойде отнякъде, и ако не си я натрупал сам, то вероятно приижда от живо създание, защото е по-лесно да придобиеш сила от нещо, което вече е живо и мърдащо. Така че, хапваш си ти тортата, а междувременно цяла колония мравки в задния ти двор загива и се разпада.

Мама стига дотам, че чая си не би подгряла с малия. Но ако не си чак такъв праведник, а повечето хора не са, можеш да си приготвяш триетажна торта от пръст и мравки през всеки ден от живота си и пак да доживееш до 150, след което кротко да издъхнеш в леглото си, стига преди това да не се гътнеш от холестеролно отравяне. Започнеш ли обаче да използваш малия в голям мащаб, например за да сринеш град до основи или да избиеш цяла армия, или за каквото и да е от хилядите безполезни неща, които знам точно как се правят, не можеш да се наситиш и постоянно смучеш мана (или житейска сила, или тайнствена енергия, или вълшебен прашец, или както искате да я наречете, просто сега тенденцията е да се назовава мана) от неща с достатъчно сложна структура, че да притежават чувства по този въпрос и да ти се съпротивляват. Тогава силата се опорочава и дока то се опитваш да се отървеш от тяхната мана, много често те побеждават.

За мен обаче това не би било проблем. Бих била върховна в използването на малия, ако бях достатъчно глупава или отчаяна да прибегна до нея. Все пак трябва да призная заслугата на мама за това: тя бе посветена на онази щуротия с връзката родител-дете и в моя случай това означаваше, че искрящо чистата й аура обгръщаше моята достатъчно много, че да ме предпази да не използвам малия твърде отрано. Когато носех у дома жабчета с намерение да им извадя червата, тя ме убеждаваше с безгранична кротост: „Не, мила, не може да вредим на живи същества“, после ме отвеждаше до ъгловия магазин в селото ни и ми купуваше сладолед като компенсация, задето ми ги беше отнела. Бях на пет години, сладоледът беше единствената ми мотивация да желая власт, така че сами си представяте как отнасях при нея всичките си малки находки. Когато вече станах достатъчно голяма, та тя да не може да ме спре, бях и достатъчно зряла да разбирам какво се случва с магьосниците, използващи малия.

Най-често я подхващат тези от последния клас, тъй като дипломирането вече тропа на вратата, но има и неколцина от нашия, които вече са прибегнали до нея. Понякога, ако Йи Лиу те погледне твърде бързо, за миг очите й са съвършено бели. Ноктите й пък са станали чисто черни и мога да позная, че не е лак. Джак Уестинг изглежда съвсем добре, типичното русо и усмихнато американско момче, мнозина биха го взели за херувим, но минеш ли покрай стаята му и поемеш ли дълбоко дъх, долавяш бегъл мирис на скотобойна. Аз го долавям де, не всеки. Луиза, през три врати от него, изчезна в началото на годината и никой не знае какво й се е случило — не е особена рядкост, но аз съм сигурна, че каквото е останало от нея е в неговата стая. Имам добър усет за тези неща, макар да нямам желание да ги знам.

Ако аз се поддадях и започнех да използвам малия, щях да си изляза от тук летейки с крила, добре де, с отвратителни прилепски крила на демоничен звяр, но все пак крила. Академията много си пада да пуска в света злосторници, почти никога не убива някого от тях. Ние, останалите, си патим от душеядци, които ни се провират под вратите в средата на следобеда, или от ослепители, изпълзяващи от канала, обвиващи се около глезените ни, когато вземаме душ или си четем заданията, и устремяващи се да разтопят очните ни ябълки. Дори Орион не сколасва да спаси всички ни. Средно около една четвърт от випуска го докарва чак до дипломиране, а преди осемнайсет години — да пукна, ако е съвпадение, че тъкмо тогава е бил заченат Орион — са завършили само дузина ученици, при това всичките преминали към тъмната сила. Бяха се обединили в шайка, за да отстранят съучениците си и да натрупат стабилна доза сила.

То се знае, семействата на всички останали ученици си дадоха сметка какво се е случило — беше очевидно за всеки глупак; вместо първо да измъкнат хлапетата от анклавите, идиотите се втурнали да преследват злодейската дузина. Последният от тях бил мъртъв, когато дошло време мама да се дипломира на следващата година, и дотам се свършило с Раздаващите смърт, или както са се наричали.

Но дори да си от най-хитрите мошеници, прилагащи малия, дето избират умно жертвите си и ги нападат по нощна доба, тъй че деянието им да мине незабелязано, пак няма накъде да се придвижиш, освен да паднеш още по-ниско. Сладурът Джак вече краде жизнена сила от човешки същества, тъй че ще започне да гние отвътре в рамките на пет години след дипломирането си. Уверена съм, че има грандиозни планове как да отложи разпада си, с всички магьосници злодеи е така, но не мисля, че има нужните способности. Освен ако не му хрумне нещо гениално, след десет години, хайде, нека са петнайсет, ще го докара до финалната гротеска. А после, като разкопаят мазето му, ще открият стотици трупове, всички ще цъкат с език и ще викат: „Боже мили, а такъв чудесен младеж изглеждаше!^“

В момента обаче, докато се борех над страниците, в които на староанглийски и със ситен нечетим почерк се описваха крайно специфични домашни заклинания, изпитах силно желание да се почерпя с обилна доза малия. Поне ако после дойдеха чавки да ми изкълват мозъка — или нещо друго, знае ли човек — щях да бъда подготвена. Междувременно зад мен локвата от душеядеца с пукане изпускаше газ, подобно на далечни гръмотевици, докато накрая до носа ми не стигна ужасна воня.

Бях прекарала деня в учене за финалните изпити. Оставаха само три седмици от срока: когато човек поставеше длан на стената в банята, можеше да усети лекото потракване на механизмите, които се подреждаха в готовност да ни свалят с един оборот. Класните стаи си стоят на едно място в ядрото на училището, а спалните ни започват на нивото на столовата и се завъртат надолу като огромна метална гайка, която се смъква около стеблото на винт, додето стигнем чак долу за дипломирането. Следващата година идва редът ни за най-ниското ниво, не че е нещо, което да се чака с нетърпение. Никак, ама никак не искам да пропадна на изпитите, че да се върна за поправка на върха.

Вследствие на следобедното ми усърдие гърбът и дупето ме боляха, светлината на бюрото ми започваше да отслабва, докато седях приведена над дебелия том и примижавах, та да разчета буквите, а другата ми ръка, с която държах речника по староанглийски, бе изтръпнала. Все по — силно ставаше желанието ми да призова стена от смъртоносен огън и да изпепеля душеядеца, книгата със заклинания, речника, бюрото си и прочее.

Не е напълно невъзможно да останеш магьосник злодей за дълъг период от време. Лиу няма да пострада, тя е далеч по-предпазлива от Джак. Бих се обзаложила, че е използвала всичките си способности да вкара тук със себе си торба с хамстери или други твари и сега ги принася в жертва по график. Открадва си по няколко цигари седмично, не пуши като комин, да речеш, по четири пакета на ден. Но тя може да си го позволи, защото не е съвсем сама. Има голямо семейство — не чак толкова голямо, та вече да създаде свой анклав, но това е в обозримото бъдеще — и се носят слухове, че сред тях има много магьосници злодеи; при тях явно това е стратегия. Има братовчеди близнаци, които ще постъпят догодина и чрез използването на малия ще е в състояние да ги брани през първия им клас. След дипломирането й пред Лиу ще има избор. Ако иска да се откаже, може изцяло да загърби заклинанията, да се сдобие със скучна служба, която да й плаща сметките, и да разчита на роднините си да я закрилят и да правят по някоя магия в нейна услуга. До десет години ще е достатъчно излекувана физически, за да започне отново да използва мана. Или пък ще стане професионална злодейка, от онзи тип вещици, които получават солидни суми от анклавите, за да им вършат мръсната работа, без да бъдат задавани въпроси откъде иде всичката тази мощ. Стига да не се впусне в крайности — като моя тип заклинания — няма страшно за нея.

Аз обаче нямам семейство, само двете с мама сме, и със сигурност нямам зад гърба си анклав, готов да ме подкрепя. Живеем в комуната Лъчист ум край Кардиган в Уелс, населявана още от шаман, двама духовни лечители, кръг от езически магове, танцова фолк трупа — всичките горе-долу с еднаква мощ, тоест никаква. Направо изпадат в ужас, като видят мен или мама да вършим истинска магия. Добре де, мен. Мамината магия се състои в това да извиква мана с танци заедно с група доброволци. Казах й веднъж, че трябва да взема такса на хората, ама тя — не, а после пилее маната за радост и щастие, тра-ла-ла. Хората ни канят на трапезата си, защото я обичат, че как да не я обичаш? Построили й шатра, като отишла при тях право от Магьосническата академия, вече бременна в третия месец с мен. И все пак никой от тях не бе в състояние да ми помогне в магьосническите дела или да ме защити от върлуващите злодейства. Дори да можеха, не биха го направили. Те не ме харесват. Никой не ме харесва, само мама.

Татко умрял тук по време на дипломирането, докато измъквал мама. Наричаме го дипломиране, защото така му казват американците, те плащат лъвския дял от разноските на академията през последните седемдесет години. А както се знае, който плаща, той поръчва музиката. Не че може да става дума за веселба. Просто е момент, в който учениците от последния клас са натиквани до един в аулата за дипломиране много надолу, на самото дъно на академията, и се опитват да се преборят, за да се измъкнат от всички гладни злодейства, дето лежат там и дебнат. Около половината випускници — тоест половината от онези, успели да оцелеят до този момент — се спасяват. Татко не се спасил.

Виж, той е имал семейство; те живеят край Мумбай. Мама бе успяла да ги открие, но чак като бях вече петгодишна. Двамата с татко не бяха обменяли информация с външния свят за отношенията си, нито бяха правили планове за след дипломирането си. Това би било прекалено рисковано. Вътре били заедно за около четири месеца, но се открили като сродни души и вярвали, че любовта ще ги води по пътя им. За мама поне все още е естествено да разсъждава по този начин.

Та така, когато открила семейството на татко, се оказало, че то е свръхбогато, от порядъка на тези с дворци, скъпи бижута и безбройна прислуга, и по-важното — по мамините стандарти, произлизали от древен хиндуистки анклав, стриктно ограничаващ се до мана, който бил унищожен по време на британското управление, но те все така продължавали да спазват правилата. Не хапвали месо и още по-малко прибягвали до малия. Тя била щастлива да заживее с тях, а и те били много радостни да ни приемат. Дотогава изобщо не знаели какво се е случило с татко. Последно получили известие от него в края на първата му учебна година. Учениците от последния клас събират писма от нас, останалите, в седмицата преди дипломирането. Аз вече съм написала моето за тази година и раздадох копия на някои хлапета от лондонския. Кратко и мило: още съм жива, добре се справям с учението. Налага се да е кратко, та да нямат повод да ми откажат да го пъхнат в плика си.

Татко пратил подобна бележка на семейството си, та знаели, че дотам е оцелял. После така и не излязъл оттук. Поредното от стотици хлапета, захвърлени на боклука в това проклето място. Когато мама най-накрая открила семейството му и им казала за мен, те имали чувството, че част от него все пак се е завърнала. Пратиха ни еднопосочни билети, мама се сбогува с всички в комуната и стегна мен и всичките ни притежания.

Ала щом пристигнахме, прабаба ми още след първия поглед към мен изпадна в транс с видение и заяви, че съм обременена душа, че ще донеса смърт и унищожение за всички анклави в света, ако не ме спрат. Дядо ми и братята му действително се опитаха да осъществят въпросното спиране. И това е единственият случай, в който мама наистина си пусна парата. Смътно си спомням как стоеше в нашата стая, а четирима мъже с неудобство се мъчеха да я накарат да се дръпне и да ме предаде на тях. Нямам представа какво са възнамерявали да правят с мен — дотогава никой от тях и на муха не бе посягал — но явно трансът много ги бе разтревожил.

Разправяха се известно време по въпроса, после внезапно стаята се изпълни с ужасяваща светлина, от която ме заболяха очите, а мама ме загърна в одеялото ми. Пое боса и по нощница навън, а те стояха нещастни и не смееха да я докоснат. Тя отиде до най-близкия път, вдигна палец и минаващ шофьор ни качи и ни откара чак до летището. После един техномилиардер, канещ се да се качи на частния си самолет до Лондон, я видя да стои насред фоайето с мен на ръце и предложи да ни вземе със себе си. После продължи да идва в комуната веднъж годишно за едноседмично духовно пречистване.

Ето такава е моята майка. Но не и аз. Прабаба ми беше просто първата от дълга поредица хора, които се усмихват, щом ме срещнат, а после спират да се усмихват още преди да съм изрекла и дума. На мен никой не ми предлага да ме качи на стоп, нито да ме включи в танц в кръг сред гората, за да ми помогне да извикам сила, и по-същественото — не се изправя до мен срещу всички гадории, които редовно преследват маговете в търсене на храна. Ако не беше мама, нямаше да съм добре дошла дори в собствения си дом. Няма да повярвате колко много добри хора в комуната — от онези, които пишат дълги и искрени писма до политици и редовно участват в протести с всякакви каузи от социална справедливост до опазване на прилепи — ведро ми говореха, като бях на четиринайсет, колко ли развълнувана съм, че заминавам в училище с пансион (ха-ха!) и как ли съм мечтаела после да тръгна да опозная широкия свят и разни ми ти такива.

Не че ми е мечта да се върна обратно в комуната. Надали някой, дето не го е изпитвал, може да си представи колко ужасно е да си постоянно заобиколен от хора, които вярват абсолютно във всичко — от леприкони до индиански парни хижи и коледни песни, само не и в това, че действително можеш да правиш магии. Буквално съм го тикала в лицата на хората — или съм се опитвала поне; искат се тонове допълнителна мана, за да направиш дори нищожната магия да запалиш огън, докато те наблюдава простосмъртен, твърдо убеден, че ти си просто глупаво дете със запалка, скрита в ръкава, което дори не притежава нужната измамна сръчност. Но и да им спретнеш достатъчно впечатляваща магия пред очите, ще кажат „леле, удивително!“, а на другия ден ще обясняват какъв голям ефект са имали гъбите, дето са ги яли. А после още повече ме избягваха. Не искам да съм тук, но и там нямам желание да бъда.

О, това е лъжа, разбира се. По цял ден бленувах как ще се върна у дома. Сега съм го съкратила до пет минути дневно, когато заставам пред празнината в стената, на достатъчно безопасно разстояние, но все пак да чувствам движението на въздуха, затварям очи, притискам длани към лицето си, за да се предпазя от миризмата на прегоряло олио и стара пот, преструвам се, че вдишвам влажна пръст, сушен розмарин и печени моркови с масло, че това, дето се движи, е ветрецът в клоните на дърветата, и ако отворя очи, ще се озова легнала по гръб в горска просека, а слънцето току-що ще се е скрило зад облак. На мига бих сменила стаята си за шатрата ни сред гората, та дори там две седмици да е валял дъжд и всичките ми вещи да са мухлясали. Пак е по-добре от сладникавата воня от душеядец. Липсват ми дори хората, в което не бих повярвала, ако ми го предскажехте, но след три години бих прегърнала и разцелувала дори Филипа Уакс, ако зърнех киселото й лице със стиснати устни.

Добре де — не, чак това не бих направила, а и съм сигурна, че само седмица след като съм се върнала, всичката ми неприязън ще се появи отново. Така или иначе, беше ми дадено ясно да разбера, че не съм желана там, просто ме търпят. А може би не дори и това, ако се опитам да се установя там, след като се махна оттук. Комуналният съвет — в който Филипа е секретар — вероятно ще си намери повод да ме изхвърли. Негативност на духа бе фраза, която бях дочувала няколко пъти отдалеч и не чак толкова отдалеч. И тогава просто бих вгорчила живота на мама, защото тя би си тръгнала оттам, без да се замисли, само и само да е с мен.

Още преди да постъпя в академията, знаех, че единственият ми шанс за що-годе приличен живот — в случай че изобщо успеех да се измъкна оттук и да имам живот — е да попадна в анклав. Вярно, че всички това искат, но повечето независими магове поне могат да си намерят приятели, с които да се обединят и да си пазят взаимно гърбовете, да изграждат мана и да си сътрудничат. Дори ако хората ме харесаха достатъчно, че да ме допуснат сред тях, а такива още не са се намерили, не бих им била от никаква полза. Обикновените човешки същества искат парцал в килера си, не крилата ракета, а ей ме на — вече два часа отчаяно се боря да докарам магия за измиване на пода.

Виж, друго е, ако си във виден анклав от няколкостотин магьосници и смъртоносно изчадие изпълзи от дълбините на най-близката пещера или пък друг анклав им обяви война — тогава е добре да имаш наблизо някого, който може да пререже гърло на крава и да отприщи всичките огньове на ада в твоя защита. Като имаш на своя страна някого с такава репутация, това ти гарантира, че няма да те нападат, няма да се налага да бъдат жертвани крави, а пък аз няма да съм принудена да изгубя пет години от живота си за излежаване на психическо наказание, нито пък, още по-лошо, да разплача майка си.

Но всичко това ще важи, ако разполагам с репутация. Никой няма да ме покани в анклав или дори в съюз на дипломиралите се, ако ме приемат за сълзлива девица, която трябва да бъде спасявана от местния герой. А нямам никакъв шанс да ме поканят просто от симпатия. И между другото, на Орион не му се налага да впечатлява когото и да било. Той не просто е член на анклав. Майка му е една от топ кандидатките за следващата Домина на Ню Йорк, а засега това е най-мощният анклав в света, докато баща му е магистър вълшебник. На Орион му стига само да се оглежда с половин око, да знае отгоре-отгоре учебния материал и ще си излезе оттук, за да прекара остатъка от живота си в охолство и безопасност, заобиколен от най-изисканите магове и най-реномираните вълшебници в света.

И ето че вместо това той прекарва годините си в академията да се прави на велик. Душеядецът зад гърба ми беше май четвъртото му геройство за седмицата. Спасява всеки мухльо и слабак в училището, а не се замисля кой ще плаща цената. Защото цена безспорно ще има. Колкото и във всяка минута на всеки ден да ми се иска да си ида у дома, отлично съзнавам колко невъобразимо голям късмет е да попаднеш тук. Единствената причина такъв късмет да сполети мен, е, че училището в голяма степен е построено от Манчестърския анклав още по времето на крал Едуард, а сегашните американски анклави са се добрали до непропорционално голяма квота от места, които да раздават. Това би могло да се промени през следващите няколко години — анклавите в Шанхай и Джайпур заплашват да построят ново училище от нулата в Азия, ако скоро няма съществено преразпределение, но за момента всяко инди хлапе в САЩ, тоест такова, непринадлежащо към анклав, автоматично влиза в списъка.

Мама беше предложила да ме извади от избраните, но не бях чак толкова откачена, та да й го позволя. Анклавите бяха създали училището, защото навън е още по-зле. Всичките гадории, спотайващи се във вентилационните тръби и канализацията и проникващи под вратите, не произлизат от Магьосническата академия — дошли са тук заради нас — крехки млади магове, пращящи от мана, която още се мъчим да овладяваме за използване. Благодарение на учебника ми за зловредни гадини от първия клас на обучение съм осведомена, че нашата притегателност преминава на ново, по-високо ниво на всеки шест месеца, докато сме на възраст между тринайсет и осемнайсет, увити сме в тънка и чуплива захарна черупка вместо в твърдата и жилава обвивка на вече възрастния маг. Това не е метафора, измислена от мен: пише си го в книгата, която надълго и широко с удоволствие описва колко силна е страстта на зловредните гадини да ни изядат: много, много силна.

Тъй че в края на деветнайсети век видният вълшебник сър Алфред Купър Браунинг — трудно е да забравиш името му тук, написано е къде ли не — излязъл с идеята да се създаде Магьосническа академия. Нищо че правя гримаси пред вездесъщите плакати с него, планът му наистина е имал ефект. Училището има много бегла връзка с външния свят само на едно място: портите за дипломиралите се. Те са заобиколени от безброй редове магически защити и вълшебни бариери. Когато някоя особено предприемчива гад успее да се провре, влиза само в аулата за дипломиране, която не е свързана с останалата част от училището, освен чрез минимума тръби и въздухопроводи, нужни да обслужват мястото, а те също са отрупани с всевъзможни предпазни слоеве.

Така че гадовете се заклещват и прекарват много време и усилия в това да се вмъкнат и да се издигнат, като междувременно се изяждат едни други, а най-големите и опасните в действителност изобщо не могат да се промъкнат нагоре. Налага им се просто да висят цяла година около аулата и да похапват от себеподобните си, докато чакат пира в деня за дипломиране. Така че, като живеем тук, е много по-трудно да се доберат до нас, отколкото ако сме навън, на открито, в шатра например. Дори хлапета от анклавите са били масово изяждани, преди да бъде изградено училището, а ако си от необвързаните и не влезеш в академията, тези дни шансовете ти да оцелееш отвъд пубертета, са едно към двайсет. За сравнение: едно към четири си е приемливо.

Но на нас ни се налага да плащаме за тази закрила. Плащаме с работата си, с нещастието и ужаса си, а те всички изграждат мана, зареждаща училището. И плащаме най-вече с онези, които не оцеляват, тъй че какво точно добро си въобразява Орион, че върши, като спасява хора? Сметката си виси и накрая все пак трябва да се плати.

Само дето никой не разсъждава по този начин. Тази година дотук умряха двайсет първокурсници — обичайното ниво е стотина и повече — и всички в академията го величаят, сякаш той е качил луната на небето и е от прекрасен по-прекрасен. Естествено, за нюйоркския анклав ще има пет пъти повече кандидати в сравнение с преди. Мога да забравя за надеждите си да попадна там, а и перспективите за анклава в Лондон не са розови. Вбесяващо е, особено при положение че би трябвало да съм сензация. Вече владея десет пъти повече заклинания за унищожение и власт от всички в последния клас, взети заедно. И нищо чудно, като всеки път трябва да усвоявам по пет само за да си почистя проклетия под.

Хубавото е, че днес научих деветдесет и осем полезни домашни магии на староанглийски, додето се добера до деветдесет и деветата, която да премахне вонята. Даже книгата не успя да изчезне, докато търсех. Понякога училището създава пречки от този род, когато реши да е най-гадно, вбесяващо и дребнаво. Неволите, търпени, докато превеждах деветдесет и девет магии, окръжена от вонята и пльокането на мъртвия душеядец зад мен, бяха достатъчно голямо изпитание, че да се сдобия с допълнително полезно познание.

До седмица или две ще съм благодарна за това премеждие. За момента трябва да изпълня по идеален начин петстотин подскока с разкрачване и вдигане на ръцете, съсредоточена върху кристала си за съхраняване, а да набера достатъчно мана за измиване на пода си, без по случайност да убия нещо живо. Не смея да хитрувам дори и мъничко. Тук няма мравки и хлебарки, чиято сила да изсмуча, а и с всеки ден мощта ми расте — както на всички нас тук. С моята конкретна дарба, ако се опитам да мамя при магия за почистване, като нищо мога да утрепя по трима от съседите си от всяка страна и цялото крило ще блесне от чистота като дезинфекцирана морга. Имам си съхранена мана, естествено: мама ме зареди с кристали, които е създала със своя кръг, така че мога да си запазя мана за по-нататък и да добавям към запасите си при всяка възможност. Но не бих ги докоснала, за да почистя стаята си. Кристалите са за спешни случаи, когато наистина ми трябва мощ на мига. Като дипломирането.

След като подът бе почистен, добавих петдесет лицеви опори — влязох в доста добра форма през последните три години — и направих любимата заличаваща магия на мама. Така цялото ми стайче замириса на изгорял градински чай, но все беше някакво подобрение. Осъзнах, че почти бе дошло време за вечеря. Един душ би ми дошъл много добре, само че не ми се искаше да се боря с нещо, дето можеше да изпълзи от канала на банята, а то със сигурност щеше. Затова просто си смених блузата, сплетох си косата наново и си изплакнах лицето с вода от каната. С остатъка си изпрах тениската и я проснах да съхне. Имах само тези две блузи и те почти се бяха разпаднали. В първата година ми се наложи да изгоря половината си дрехи, когато безименна сянка изпълзя изпод леглото, а нямаше откъде другаде да почерпя мана. Жертването на дрехите ми даде достатъчно мощ да изпържа сянката, без да привличам жива сила отнякъде. Не бях имала нужда от Орион Лейк да ме спаси тогава, нали така?

Дори след всичките ми усилия все още явно имах достатъчно чудат вид, че като стигнах до мястото на срещата преди вечеря — естествено, движехме се по групи, защото да вървиш сам, означава да си дириш белята — Лиу ми хвърли един поглед и ме попита:

— Какво ти се е случило, Ел?

— Славният ни спасител Лейк реши да стопи душеядец в стаята ми днес и ме остави да разчиствам мръсотията — обясних.

— Стопил го е? Пфу! — промърмори тя. Лиу може да е черна вещица, но поне не гъне гръб пред трона на Орион.

Харесвам я, при все че може да е злодейка: една от малкото хора тук е, които не възразяват да общуват с мен. Има повече социални опции от мен, но винаги е любезна.

Само че и Ибрахим беше там — внимателно стоящ с гръб към нас, докато чакаше приятелите си, като ясно даваше да се разбере, че не сме желани — но сега се извъртя внезапно силно възбуден.

— Орион те е спасил от душеядец! — възкликна. Изцвърча по-скоро. Орион му беше спасявал живота три пъти — а на него наистина му се налагаше да бъде спасяван.

— Орион подгони душеядец в стаята ми и го размаза по целия ми под — процедих през зъби, но без полза — Когато към нас се присъединиха Аадхия и Джак, тъй че вече имахме група от петима, за да се качим горе, вече се тръбеше как Орион геройски ме е спасил от душеядец и естествено, до края на вечерята — само двама от класа ни повърнаха днес, ставахме все по-добри в защитните си магии и антидоти — новината бе гръмнала из цялото училище.

Повечето видове зловредни гадини дори нямат имена, разновидностите им са толкова много, появяват се и изчезват. Но душеядците са от по-опасните: един самичък бе унищожил дузина ученици от други класове, а това е изключително отвратителен начин да си идеш, придружен с драматично светлинно шоу (от страна на душеядеца) и пронизителни писъци (от жертвите). Можех да си изградя репутация, ако лично бях видяла сметката на душеядец, и ми беше по силите да го направя. Та аз държа двайсет и шест напълно заредени кристала в ръчно гравираната кутия от сандалово дърво под възглавницата си, запазени именно за такива ситуации, и преди шест месеца, когато се опитвах да закърпя разръфания си пуловер, без да прибягвам към ужасите на работа с една кука, изобретих напев за разгръщане на души. Това би разпорило отвътре един душеядец — без съпътстваща воняща утайка — и дори би оставило зад него леко сияние.

Повечето зловредни гадини не обичат светлината. Това е предимство, което може да те подсигури да оцелееш чак до дипломирането. А вместо това получих нежеланото удоволствие да предоставя поредното отличие на Орион.

Моето не чак толкова опасно за живота преживяване поне ми осигури добро място на вечеря. Обикновено се налага да седя в далечния край на слабо запълнената маса от най-отхвърлените социално индивиди в дадения момент, иначе хората на групи стават и се местят надалеч от мен, докато се озовавам напълно сама, което е още по-лошо. Днес се настаних на една от централните маси точно под слънчевите лампи — от месеци не бях поемала толкова витамин Д, ако не се брояха хапчетата — с Ибрахим, Аадхия и половин дузина други умерено популярни хлапета; дори едно момиче от малкия анклав на Мауи седна при нас. Но това само ме правеше по-ядосана, тъй като бях принудена да ги слушам как обсъждат почтително прекрасните дела на Орион. Неколцина дори ме помолиха да опиша схватката.

— Ами най-напред той го подгони в стаята ми, после ми разби вратата, за да влезе, и накрая го изгори, преди да съм успяла да гъкна, при което остави воняща мръсотия на пода ми — изрекох троснато, но сами се досещате каква беше реакцията. Всички искат да вярват, че той е великолепният герой, който ще ги спаси до един. Пфу!