Смъртоносна академия

Глава 12 Ордата на дипломантите

Звънецът за вечеря не беше ударил още; гишетата за храна не бяха отворени. Но бяхме тъй многолюдна тълпа, нямаше защо да се тревожим, както в нормалния случай, ако искаш да идеш в столовата, докато учебните часове още не са свършили. Събрахме шест маси, обезопасихме периметъра и направихме проверка на всичките, след което седнахме и зачакахме сервирането, като през това време обменяхме слухове.

— Какво се случи с нашите приятели, дипломантите? — попитах Орион.

— Предполагам, че се крият някъде из библиотеката — отговори Орион. — Успях да се изтръгна от заклинанието за отнасяне на площадката на това ниво, но те продължиха нагоре по стълбите.

— Ще се върнат само десет минути след вечеря да ти съсипят труда — каза Магнъс. Двамата с Клои бяха седнали на нашата маса. Но той говореше само на Орион; в английския език местоимението е двузначно за „твоята“ и „вашата“, но в този случай бе много очевидно как той влага смисъл за единствено число — „твоята работа“. — Трябва да свикаме трибунал срещу тях.

В колкото и часове по литература да се опитват да ви втълпят „Повелителят на мухите“, този сюжет е точно толкова реалистичен като произведението, от което иде името ми. Хлапетата тук не се настървяват на масови побоища. Всички знаем, че не можем да си позволим глупави схватки помежду си. Хората непрекъснато си изпускат нервите, но ако ги държи дълго, непременно ще ги спипа нещо гладно. Опита ли се някой да организира нещо наистина тревожно като банда от черни вещери и другите научат за това, но нямат мощта да го спрат сами, могат да свикат трибунал, което е просто претенциозна дума за качване върху масата в столовата по време на обяд или вечеря и изкрещяване, че еди-кой си е преминал към тъмната страна и се призовават всички за сразяването му.

Само че това не е правосъдие. Ръката на закона не се протяга церемониално да те напляска, ако си бил немирен. Тод още си беше сред нас, влизаше в часове, ядеше, вероятно и спеше, макар, надявам се, не много добре. Ако си патиш от някого, това е твой проблем; ако някой си пати от теб, това е негов проблем. Всички останали ще игнорират ситуация, която малко от малко подлежи на игнориране, защото си имат свои проблеми. Струва си да се свика трибунал само ако основателно можеш да очакваш всички в училището да се съгласят, че има ясна и непосредствена заплаха за живота им от страна на човека, когото обвиняваш.

А случаят тук не беше такъв.

— Дипломантите ще застанат на тяхна страна — отбеляза Аадхия, тъй като на Магнус очевидно трябваше да му се каже.

На него не му се хареса. Мога да си представя как самонадеяно е хранил мисълта, че може да свика трибунал, ако някога види заплаха за своя живот, и всички ще се съгласят: като Клои с нейните заявки към поддръжката.

— Дипломантите не могат да завземат цялото останало училище — понечи да се защити той. — А и няма как да си позволят схватка в седмицата преди дипломирането.

— И ние не можем да си я позволим — обадих се. — Какво би ни донесло това? Онези петимата се дипломират след седмица. Нима искаш да ги накажеш, че се опитват да си подобрят шансовете за нечия чужда сметка? Мога да се сетя за хора от нашия курс, които биха сторили същото. — Той ме зяпна, шокиран, че дори съм намекнала за паралел.

Самият Орион не взе отношение, вече се надигаше от масата. Гишетата за храна се бяха отворили и всички поехме да получим наградата си, задето първи сме се озовали пред бюфет, зареден с прясна топла храна. Орион провери пространството пред нас, като ликвидира няколко зловредни пътьом, и всички си тръгнахме с накамарени подноси. Никой не проговори до края на вечерята: сигурно не се бяхме хранили така добре поне от година, ако не и от три, като това включваше и учениците от анклави. Останалите от училището влязоха и насядаха наоколо ни. Може би някъде по средата на храненето се появи наежено дори нашата амбициозна група дипломанти: явно се бяха уморили да чакат началото на всеобщите предсмъртни писъци. Втренчиха се безмълвно към нас от вратата, после бавно се насочиха към гишетата за храна след проведена кратка дискусия. По пътя си срещнаха доста враждебни погледи, тъй като вече всички знаеха какво са се опитали да направят. Но Аадхия беше абсолютно права: нито един от враждебните погледи не идеше от други дипломанти, тъкмо обратното, направиха място за тях на най-добрите маси и групата започна да яде, охранявана от съвипускниците си — така се отплащаш на някого, който поне е направил опит да ти помогне.

— Ще се опитат да изпълнят нещо — изрече мрачно към мен Магнъс. — Ако новата стена издържи, ще ударят другите стълбища. И ако не им причиним ответна болка, всички останали дипломанти ще се втурнат да им помагат.

— Няма да го направят — изрече тихо Орион. Опря ръце на масата и понечи да стане, но аз бях подготвена за това; ритнах го зад коляното и той рязко изохка, стовари се на стола и стисна крака си. — Ел, това адски заболя! — изскимтя.

— Нима? Толкова ли заболя, колкото да те залепят за стената с нагорещен тигел? — прецедих през зъби. — Веднъж поне зарежи драматичните изпълнения, Лейк. Няма да се дипломираш предсрочно.

Половината от хората на масата ни, които зяпаха мен, се обърнаха вместо това да се втренчат към Орион, който вече издайнически се беше изчервил. На всеки се дава шанс да се дипломира предсрочно, просто трябва да се погрижиш да си в сектора на дипломантите, когато завесата се спусне. Идеята е почти толкова разумна, колкото да се скатаваш от всички учебни часове, но никой не ти пречи да я осъществиш.

Долната челюст на Орион увисна глуповато.

— Аз съм този, който им създаде затруднения…

— Ще ги създадеш и на нас, ако лишиш зловредните от половината им гощавка с випуска на дипломантите — Заявих. — И с какво това е по-добро? Дори да допуснем, че няма да намериш гибелта си?

— Чуй, дори дипломантите да не направят отвор, като разрушат стълбищата, зловредните ще разбият преградата. Ако не сега, то следващия учебен срок, и то вероятно още в началото му. В случай че са достатъчно изгладнели и отчаяни да атакуват спалните помещения, ще упорстват в усилията си. Целта ми е не само да се справя с дипломантите, а и със зловредните, изникващи при дипломиране.

— Портите остават отворени най-много половин час. Дори ако Търпение и Кураж не ти видят сметката, няма как да избиеш достатъчно зловредни за това време, само ще отвориш пространство за малките да порастат — възразих аз. — Или си замислил да се установиш тук завинаги? Доста ще изгладнееш там, в залата за дипломиране, освен ако не започнеш да ядеш зловредни, вместо само да им източваш силата. Знам, че просто изчакваш ние, останалите, да ти вдигнем паметник, но това не е причина да си толкова тъпо упорит.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — тросна ми се в отговор той.

— Не ми трябва по-добра идея, та да знам, че твоята изобщо не струва — срязах го.

— Аз имам по-добра идея.

Не го каза някой от нашата маса. До нас се бе приближила и стърчеше права Кларита Асеведо-Крус. Никога преди не бях разговаряла с нея, но всички знаехме коя е — кандидатка от последния курс за дипломиране с отличие.

В ранните години на съществуването си училището редовно е отбелязвало академичните успехи. На стената в столовата има четири огромни табла с позлатени ръбове — по едно за всеки випуск с годината за дипломирането му изписана отгоре с блестящи цифри. В края на всеки срок имената са подредени по успех. Тази практика обаче насърчавала лошо поведение — опити да убиеш онези, дето са по-добри от теб. Тъй че сега по Нова година излиза само класацията на последния випуск, а останалите табла остават празни. Всички ученици, които се борят за завършване с почести, полагат всевъзможни старания да скрият оценките си. Отгатваш кандидатите единствено по усърдието, което влагат в учебния процес, но е трудно да се разбере как точно се справят. Онези, които се добират на достатъчно близко разстояние от заветната цел, трябва да имат огромно его и шампионската мотивация на елитен расов кон и ако не са от типа побъркани гении, то трябва да са брутално отдадени на учението.

Кларита не просто бе отличничка, но така умело се бе прикривала, че никой не бе подозирал как се състезава за дипломиране с почести. Дори от време на време бе поемала смяната на ученици от поддръжката, нуждаещи се от свободно време, затова мнозина бяха смятали и нея за част от екипа по поддръжка. В това число влизаха двайсетте, наредили се директно зад нея в класацията, които бяха прекарали академичната си кариера в ожесточено, понякога преминаващо към насилие съперничество, като бяха саботирали взаимно проектите си. След като списъкът накрая се появи и нейното име го оглавяваше, из училището дни наред се говореше само за това. И всички я описваха като „оная скучната от…“ добавяйки произволна испаноговоряща страна. В действителност тя беше от Аржентина, където майка й понякога работеше по поддръжката в анклава в Салта, но отне две седмици вярната информация да си пробие път, защото почти никой не знаеше нищо за нея. Дотогава бе лесно да не я забелязваш: ниска и слаба, с изопнато строго лице и винаги облечена — преднамерено, както се разбра впоследствие, — в бежово или сиво.

Беше изключително умна стратегия. Дори да бе завършила само сред първите десет, пак би изпъкнала по-силно заради изненадата, че се е появила отникъде, отколкото ако от самото начало бе набелязана като стремяща се към върха. Три и половина години да криеш блясъка си зад параван, да поемаш смени по поддръжката навръх учебните си задания, без нито веднъж да се похвалиш с бележка от проект или изпит — това изискваше повече самодисциплина, отколкото притежават масата тийнейджъри, когато единственото, за което те е грижа в училището, са оценките. Така де, освен стремежа да оцелееш.

И тази й самодисциплина й се бе отплатила с гарантирана позиция в Ню Йорк. Хората нехаеха дали си скучен, ако осъществиш шест мощни заклинания накуп, което тя бе съумяла да стори в дипломния си проект. Всички знаехме за това, защото след като оценките излязоха на таблото, тя окачи в коридора до вратата на стаята си списък с всичките си постижения за трите години и половина, та всеки да може да ги види, вероятно като компенсация, че не се бе перчила с тях дотогава.

Жалко за нея, че бе обременена с присъствието на Тод в екипа й. Орион не бе пожелал да каже много по въпроса, но установих, че бащата на Тод действително заема висша позиция в съвета на анклава и въпреки гаранциите на Клои в библиотеката, останалите дипломанти от Ню Йорк в екипа му очевидно проявяваха неохота да се отърват от скъпото си момче. Силно вероятно бе той да държи под контрол един или два от по-добрите защитни артефакти, които възнамеряваха да използват. А Кларита нямаше глас, освен ако не искаше да се откаже от въпросния съюз, а заедно с това и от гарантираното си място в нюйоркския анклав, което нямаше как да замени толкова близо до дипломирането.

Но това, че Тод й бе натрапен, не бе нейна вина и никой от нас не се нуждаеше от убеждаване, та да я приеме сериозно. Всички по близките маси бяха прекратили шушуканията си и се напрягаха да я чуят.

— Запознах се с цифрите — каза тя на Орион. — В библиотеката има архив за въведените и дипломиралите се ученици. Спасил си живота на шестстотин души, откакто си започнал обучението си. — Тихо изречените думи се разнесоха наоколо чрез шепот, с който информацията се предаваше по-нататък. Знаех, че е отървал сериозна бройка, но чак толкова и аз не си бях представяла. — Само тази година са повече от триста. Ето защо всички сме гладни, не само зловредните. Не се предполага подносите с храна да са празни, ако стигнеш тук, преди да е ударил звънецът.

Орион се изправи насреща й със стисната челюст.

— Не съжалявам за това.

— И аз не съжалявам — отвърна тя. — Само негодник би съжалявал. Но това е маната, която трябва да платим обратно. Останали са деветстотин дипломанти. В обикновена година би се очаквало половината от нас да излязат навън. Но ако само ние трябва плюс всичко друго да се отплатим за спасените от теб тази година, няма да има повече от сто оцелели. Не е справедливо нашият випуск да понесе това бреме.

— И какво, да пуснем зловредните в училището ли? — обади се Клои. — Тогава всички вие ще излезете, първокурсниците ще изгинат до един, учениците ще продължат да умират, докато училището не бъде напълно затворено, та да го ликвидират напълно, ако изобщо успеят. Нима това е справедливо?

— Разбира се, че не е — отговори рязко Кларита. — Ако се измъкнем по този начин, през труповете ви, това си е малия, независимо че не сме я употребили директно. Повечето от нас не го искат. — Не че тя се обърна да стрелне с очи Тод в другия край на помещението, но смисълът на казаното не ни убегна. На нейно място аз най-много на него бих се гневила: три години и половина се бе бъхтила, за да достигне до върха на планината, а ето какво получаваше срещу усилията си. Не само че пред нея стоеше тревогата доколко пренебрежим би могъл да сметне Тод собствения й живот, ами щеше да излезе с репутация, по асоциация свързвана с него. Всички щяха да я запомнят като завършилата с почести, избрала да се съюзи с бракониер, та макар и всъщност да е разполагала с твърде нищожен избор.

— Не го искам — добави тя. — Но също така нямаме желание да ви позволим да откупвате своя живот с цената на нашия. Това чувам да казват дипломантите. Нека разтворим училището, но пък можем да допуснем вашия випуск да се дипломира заедно с нас. Повечето спасени от Орион са от него. — Клои видимо трепна, а много от другите на масата ни се напрегнаха. — И тъй, имате ли желание всички вие да го направите, да се дипломирате предсрочно, за да спасите горките малки първокурсници? Ако не, може да спрете да тръбите — тя направи драматичен жест — колко зли сме ние, защото не сме искали да умираме. Това на никого не помага. Знаем какво трябва да се направи, ако не желаем да го отплащаме с кръв. Ще го отплатим с работа.

Кларита отново се обърна към Орион.

— В момента тук сме повече от четири хиляди души. Десет пъти повече от магьосниците, създали училището. Разполагаме с малко повече от седмица. Хващаме се всички на работа, набираме колкото може повече мана, а ти може да идеш в аулата за дипломиране и да я използваш за поправката на остарялото оборудване. Това ще разчисти аулата преди дипломирането ни достатъчно, та да не се налага целият ни випуск да измре. Защото ще сме изплатили дълга заедно. — Наложи й се да повиши глас, за да довърши: навред в столовата бяха бликнали шумни разговори.

Планът й наистина звучеше добре. Ако се сложеше настрани предизвикателството да се достигне до почистващото оборудване долу, мъчнотиите по поправянето му не бяха непреодолими. Нямаше да се наложи да изобретяваме нещо ново. Подробните планове за цялото училище бяха на показ навсякъде и те включваха машините, генериращи стени от пламъка на простосмъртните за пречистване. На най-умелите сред майсторите щеше да им е по силите да изработят части за подмяна, а най-добрите от екипа по поддръжка щяха да успеят да ги инсталират.

По звука на гласовете в помещението личеше, че всички започват да се вълнуват от идеята. Ако можехме да пуснем в действие пречистващите огньове в аулата за дипломиране, не само тазгодишните дипломанти щяха да са облагодетелствани. Години наред в училището щеше да има по-малко зловредни, а пречистването можеше да бъде повторено за нашето дипломиране, както и за това на випуска след нас.

Уви, де факто не можеш да отстраниш предизвикателството за добиране до оборудването. То се бе повредило за пръв път през 1886 година. Първият ремонтен екип — първоначалната идея на анклавите за поддръжката на училището била платени екипи от възрастни магьосници да влизат от време на време през портите и да се качват горе, ха-ха, — та, първият изпратен екип не излязъл повече обратно, нито пък поправил нещичко. Вторият, много по-голям екип успял да ремонтира оборудването, но навън излезли само двама и имали големи ужасии за разправяна. Дотогава аулата за дипломиране вече била обитавана от най — старшите зловредни пасти, както и от няколкостотин отбрани гадории — от онези, достатъчно умни да осъзнаят, че намърдат ли се веднъж през портите, могат да си лежат в залата и да чакат ежегодния пир от крехки начинаещи магьосници. Пречистването отново не могло да бъде осъществено през 1888 година. Имало защитни стени около оборудването, но зловредните пак някак успявали да се проврат. По цяла година нямали какво да правят освен да седят там и да човъркат по машинариите.

По онова време анклавите взаимно си отправяли обвинения и лично сър Алфред повел голяма група от героични доброволни да осъществят траен, както той уверявал настоятелно, ремонт. Той бил Доминът на Манчестър — спечелил поста с това, че изградил училището — и бил общопризнат за най-могъщия магьосник на своето време. Последно бил видян да крещи, хукнал покрай Търпение или може би покрай Кураж — твърденията на свидетелите се разминават по въпроса от коя страна на портата е била зловредната паст — заедно с половината от екипа си. „Трайният“ му ремонт сдал само след три години.

Имало е още няколко опита от групи отчаяни родители със завършващи деца, но те приключили със смъртта им, а ремонт не бил осъществен. Манчестър бил в хаос, след като загинали Доминът и няколко от членовете на управителния съвет, анклавите по целия свят надигали вой до небето. Заговорило се училището да бъде напълно изоставено, само дето това щяло отново да върне нещата на изходната точка, когато измирали повече от половината от децата им. Насред всичко това Лондонският анклав устроил нещо като преврат, завзел Магьосническата академия и удвоил броя на учащите — спалните помещения станали значително по-тесни, — като отворил учебно заведение за независими ученици. Кажи-речи в същия дух като на дипломантите, които искаха да включат и нашия випуск за дипломиране.

Резултатът бил чудесен. Сега децата от анклавите в повечето случаи излизат живи — процентът на оцелелите е около осемдесет, значително подобрение с шанса им от четиресет процента, ако си стоят у дома. Наоколо им има толкова много по-слаби и по-малко защитени магьосници, а дори и в аулата за дипломиране зловредните не могат да уловят всичката сьомга, плуваща срещу течението. И това е най-доброто решение, което са успели да предложат най-могъщите и талантливи магьосници през последния век. Оттогава никой не се е опитвал да поправи повреденото оборудване. Ала зад нито едно от развълнуваните и доволни лица в помещението, обърнати с възхищение към Кларита, гения, измислил този план, не се мяркаше и за секунда въпросът как така Орион щеше да бъде закачен като стръв. Важеше дори за самия Орион, който, както виждах, след като преодоля първоначалната си изненада, беше готов да й закима.

Бутнах стола си назад, като умишлено предизвиках рязко стържене по пода, преди да е успял да го стори.

— Канеше ли се да отправиш любезна молба на някакъв етап? — зададох въпрос на висок глас. Кларита и Орион едновременно се извърнаха рязко към мен. — Прощавай, питах се дали едно „моля“ би се вместило в гениалната ти идея, която се опира изключително на това Орион да се сервира на тепсия вместо всички нас. Спасил е живота на шестстотин души, а сега му се налага да спаси още, та да се реваншира за това, така ли? Може ли някой да ми посочи единствен случай, когато да е бил възнаграден, задето е спасил някого от нас? — Обходих с поглед помещението и той явно бе силно гневен, защото малцината, които срещнаха с очи лицето ми, трепнаха и бързо ги сведоха. — От мен никога нищо не е поискал, а бройката на спасяванията ми стигна единайсет. Но да, редно е да иде долу в аулата за дипломиране съвсем сам и да поправи оборудването за пречистване. С едната ръка ще работи, а с другата ще отбива зловредни, така ли? Малко неудобно ще му дойде. И как точно ще осъществи ремонта? Основната му дисциплина не е майсторство, нито пък е изкарал и една смяна в поддръжката.

— Ще му създадем голем… — подхвана Кларита.

— Да бе, голем — изрекох с презрение, — защото това никой никога не го е опитвал. Как ли не. А ти да не си посмял да отвориш уста, гигантски леминг такъв! — троснах се на Орион, който ме стрелна вбесен, защото точно това се бе канил да направи, да отвори уста. — Никой не би оцелял, ако отиде там самичък, нито дори ти, и никакъв голем не би се справил, преди ти самият да си ликвидиран. Това не е героизъм, а чиста проба самоубийство. А след като вече си мъртъв, ние всички ще сме пак тук, само дето след като вече те няма, дипломантите ще са в много по-изгодна позиция те да вземат решението от името на всички как да постъпим. — Тези ми думи предизвикаха приглушено обсъждане.

Кларита стисна още по-плътно тънката си уста. Да, знаеше го и никак не й стана драго, че го изрекох гласно пред всички.

— Може би си права — каза тя. — Ако има нужда от помощ, ще разиграем лотария за хората, чийто живот е спасил, и ще изберем кои сред тях да го придружат. Може би ти ще идеш, след като си се качила чак до числото единайсет.

— Сам мога да го свърша — намеси се Орион, с което никак не помогна. — Ще опазя голема от зловредните.

— Ще се е разпаднал още преди да си прекосил до половина аулата. И точно така, аз ще отида — заявих на Кларита, която се намръщи. — Очевидно се беше надявала да дам заден. — Но няма да слезем там долу сами само за да бъдем изядени, задето ви създаваме затруднения, нито пък ще организираме някаква си лотария. Ако искаме това да проработи, трябва да дойдат дипломанти, при това най-добрите. И тогава действително ще имаме шанс да извършим ремонта, ако Орион държи зловредните настрани, а зад гърба ни е маната на цялото училище.

Не знам всъщност дали Кларита не отправи предложението си като хитър опит да ни укроти, който в най-лошия случай поне щеше да ги отърве от Орион. Но надеждата е силно и замайващо питие, особено ако намериш друг, дето да го отнесе вместо теб. Няколко дипломанти от Берлинския анклав си зашепнаха напрегнато; когато свърших да говоря, един от тях стъпи на пейката и изрече високо на английски:

— Берлин ще гарантира място на всеки, който тръгне с Орион! — Погледна към масите на Единбург и Лисабон в съседство с тяхната. — Някой друг анклав ще даде ли същото обещание?

Въпросът препусна из столовата, беше преведен на няколко дузини езици, дипломантите от анклавите се скупчиха за обсъждане и после представители почти на всичките се изправиха един по един, за да се присъединят. Това промени уравнението доста драматично. Елитните ученици през целия си престой в Магьосническата академия се бяха опитвали да сключат тъкмо тази сделка с тези от анклавите: тяхната помощ в борбата със зловредните по пътя навън в замяна на дом от другата страна на портите. И повечето не бяха получили гарантирани места при всичките си усилия.

Първите трима — да, но по-посредствените след тях бяха принудени да се удовлетворяват със съюзи и надежда, освен ако не се бяха прицелили в гарантирани места в малки анклави, а дори те бяха налични само за учениците от първата десетка. Ето защо състезанието за първенец на випуска бе толкова безпощадно.

Междувременно онези от поддръжката си бяха уредили друг вид сделка: най-добрите сред тях вероятно щяха да получат дом, но те вече бяха свършили куп черна работа и щяха да продължат да го правят до края на живота си. В действителност децата им щяха да са членове на анклава, не те. Подобно предложение означаваше шанс за тях, шанс, от който се бяха отказали още в първи курс.

Всеки би могъл да ви каже кои дипломанти мислеха за това и в кой анклав искаха да живеят само като погледнете към коя маса обръщаха глави. Имаше много такива. Самата Кларита се бе втренчила не към масата на Ню Йорк, където се бе изправила една от дипломантките да обяви, че те също участват, а към масата в периферията, където още седеше Тод с жалкия си антураж от първокурсници.

Всички навлизаме в последната седмица от училище — терминът адската седмица тук има съвсем ново значение — с много подробни планове дори ако не се дипломираш тази година. Освен финалните изпити, дипломни работи и проекти и все по-възбудените зловредни, до едно достигащи своя пик, това е също най-активното време за търговия. Дипломантите разпродават всичките си притежания, които няма да им бъдат нужни за измъкването от аулата за дипломиране; всички останали продават вече ненужни им вещи или такива, които могат да заменят с нещо по-добро от заминаващ си дипломант. Всеки, можещ да си позволи да трупа предмети или мана за търгуването в края на годината, търчи лудешки наоколо да урежда съществени сделки; всеки, лишен от тази възможност, също търчи лудешки наоколо в отчаяно дирене на възможност да осъществят поне дребни сделки.

По изключение и аз очаквах мъничко успех. Освен аукциона, който Аадхия уреждаше за мен, вече бях изтъргувала малко живак с второкурсник от специалност алхимия срещу полуизгорялото му одеяло, тъй като той си бе набавил друго от дипломант в замяна на мъничко мускалче с три капки живителна отвара. Щях да успея да го разплета и да си изплета на една кука много нужен ми нов пуловер и в същото време да натрупам мана.

Може да звучи като нелеп повод за тревога — по това време на годината дори и при по-нормални обстоятелства, когато всеки час довежда нови изригвания на зловредни, понякога в буквалния смисъл — като ятата вресливци, излетели в петък сутринта от всички мивки в най-близката женска баня. Но по всяко друго време на годината нова блуза би ми струвала шест жетона за снекбара, ако изобщо можех да си набавя такава, или щеше да се наложи да пожертвам собственото си одеяло и да спя частично незавита, което в най-добрия случай гарантира същия кървав обрив, какъвто един нещастен второкурсник — или иначе погледнато голям късметлия — имаше над ръба на лекьосаните си и разръфани чорапи, а в най-лошия ти докарва ухапване от парализиращ скорпион и изяждане жива. Не се ли справиш добре с търгуването в края на годината, изпадаш в потенциално фатална дупка.

То се знае, сега вместо това бях насред планове да се озова във фатална дупка с далеч по-голям потенциал, а именно аулата за дипломиране. Хубавото на това — ама много скромно хубаво — беше, че нямаше да се наложи да залягам за нито един изпит. Вече бях приключила със задачата в работилницата; Лиу беше обещала да оформи финално есето ми по история; Клои бе организирала дузина ученици от специалност алхимия да довършат моите и на Орион лабораторни проекти, а иначе безполезният фукльо Магнъс бе наредил на група хора да положат вместо нас изпитите по математика и езици. Училището те погва, ако работата ти не е свършена, но хич не го е грижа дали не мамиш. Дори не влязох в часовете си в петък, освен че се отбих на семинара по зловреднология — може би донякъде в мазохистичен дух — да погледна гигантския стенопис на аулата за дипломиране. Единственото облекчение, което получих, бе, че този път поне нямаше да припарвам в близост до гигантски пасти. Оборудването бе в противоположния край на портите.

Прекарах деня в приготовления.

— Обещавам да ви изработя кутията веднага щом приключим с тези глупотевини, които изобщо не са толкова важни, колкото вас — казах на сутрите и в знак на извинение погалих корицата, преди да ги предам на Аадхия. Тя щеше да е бавачка на книгата ми в мое отсъствие. — Трябва да помогна да спасим живота на всички, нищо повече. — Е, може би го раздавах малко пресилено, но по-добре човек да е подготвен, отколкото да се кае после. Книгата бе извън обращение повече от хиляда години и вероятно десетки библиотекари на анклави и стотици независими магьосници бяха издирвали поне някои от заклинанията в нея. Все още не бе за вярване, че изобщо я бях получила, а сега, като разполагах със заклинанието за контрол на фазата, още по-отчаяно копнеех да продължа с превода на останалото. — Аадхия ще се грижи добре за вас, гарантирам.

— Самата истина — потвърди Аадхия, като пое внимателно книгата с две ръце. — Абсолютно нищо няма да й се случи, докато те няма. — Бавно и прецизно подложи под гърба нагънато парче коприна, за да защити гравирания амарант, после уви книгата в калъфа, от който току-що я бях извадила, и го пъхна под възглавницата си. Положи длан върху нея и каза, без да поглежда към мен: — Ел, знаеш, че има много дипломанти, желаещи да се пробват сега, когато анклавите предлагат гарантирани места.

Беше нещо средно между предложение и молба. Вече не бях единична величина. Сега бях Ел в съюз с Аадхия и Лиу, имената ни бяха изписани редом на стената край най-близката баня, под лампата. Това не беше някаква дреболия. Означаваше всичко за мен. Ако идех в аулата за дипломиране и не излезех от там, пращах по дяволите себе си и съюза ни. Тъй че Аадхия имате право да се пробва, да каже, че може би не е редно да поемам този риск, който опираше не само до мен, но и до тях.

Само че аз не тръгвах на тази мисия за развлечение. Залогът беше животът на всички ни, а в известен смисъл това, че бяхме в съюз, означаваше да ме подкрепят до степен самите те да ме придружат. В деня на дипломирането разполагаш в най-добрия случай с петнайсет минути между първата стъпка в залата и последната, която те извежда извън портата. Не подписваш с някого, ако нямаш готовността да свърнеш, когато ти извика „Поеми наляво!“. Като заговори, Аадхия практически ме подканяше да повикам нея и Лиу да дойдат.

Обгърнах колене върху леглото. Исках да се възползвам от извинението, много исках, и да се отърва. Една мъничка егоистична част от мен отчаяно копнееше да приема предложението на Аадхия. Естествено, че бих искала нея и Лиу зад гърба си, а не група непознати ми дипломанти, които имаха отлична стратегическа причина да ме зарежат, ако нещата тръгнеха зле. Само че нямаше да ги изложа на тази предна линия заедно със себе си. Почти уверена бях, че няма да се върна нито аз, нито някой друг. Десет или петнайсет хлапета да нахълтат в аулата за дипломиране, та сами да поправят оборудването? Шансът в най-добрия случай бе едно на сто. В крайна сметка, май по-добре да си бях стояла в Уелс.

Тъй че казах на Аадхия:

— Не мога да пусна Орион да иде сам с най-злите пирани от последния випуск. Някой трябва да му пази гърба. Те ще го оставят да им спаси кожите, а после ще го зарежат на произвола. Той няма да обръща внимание на нищо, освен на зловредните, които ще изтребва.

Силно вероятно бе дипломантите да постъпят точно така. Но това не ме тревожеше особено. Ако действително поправехме оборудването, дипломантите щяха да окичат Орион с лавров венец: всички щяха да се дипломират в пречистена зала и да се насочат към гарантирани места в анклавите. По-скоро го използвах като оправдание аз да отида, а тя и Лиу да останат тук.

А аз трябваше да отида. Защото Орион щеше да иде и бях безсилна да сторя нещо по въпроса. Би отишъл дори без защитата на голем. Единственото, което можех да направя за него, както услужливо подсказа Кларита, бе да го придружа и да му дам шанс да се бори. А вече имаше такъв, след като тръгвахме с дузина дипломанти, при това от най-добрите, които можеха да се справят с ремонта. Но това успях да го постигна чак след като аз самата се хвърлих на предна линия.

Не че бях бляскавият герой на училището. Вярно, всички мислеха, че ходя с Орион, но не им идваше наум, че съм влюбена в него. Смятаха, че го използвам, и ме намираха за умна, че го правя. Хората очакваха най-лошото от мен, не най-доброто; като се писах доброволка да ида, накарах мисията да изглежда не чак толкова безумна. В тяхното съзнание аз тръгвах, защото хладно бях преценила, че е добра възможност, поне за момиче без перспективи, да попадне в анклав, ако изгубеше Орион.

Тук на всички се налага да сме хазартни с живота си, нямаме друг избор. Номерът е да прецениш кога си струва да приемеш залог. Постоянно се взираме едни в други, за да разчетем сигнали и информация. Мислиш ли, че тази е най-добрата маса, на която да седнем? Според теб тази дисциплина подходяща ли е за изучаване? Всички до един искат да се възползват от възникнало предимство. Заявлението ми, че тръгвам, означаваше, че човек с рационално мислене вярва, че съществува шанс за спасение, а после учениците от анклавите подсладиха офертата. Ето защо сега имаше повече доброволци, отколкото места, защото бях поставила пръст върху везните.

В случай че го отстранях сега, кой знае колко дипломанти можеха да размислят. Като нищо биха решили, че играя своя си двойна игра: може би съм целяла просто да ликвидирам дузина елитни ученици от последния випуск и да забавя останалите достатъчно, та да не отворят училището за зловредни или да не потътрят и моя випуск към дипломиране. Сега, като си го мислех, това би бил хитър ход и вероятно бе хрумнал и на гениите, дето щяха да ме придружат, та ме наблюдаваха бдително дали няма да се откажа в последната минута.

В екипа беше Кларита, също и Дейвид Пайърс, заклинател и все още измъчван от неудовлетвореност подгласник или както реши те да наречете втория по успех, дето не е първенец на випуска. Аз лично бях склонна да му викам не-първенеца. Тъкмо обратно на Кларита през време на престоя си в гимназията той не бе крил блясъка си зад параван; на всеки, с когото разговаряше повече от трийсет секунди, бе обявявал как той ще е първенецът и бе развявал всяка оценка като трофей. И на мен го бе казвал, като бях в първи курс и без да ща бутнах купчината му книги в читалнята. Разкрещя ми се, настоя да разбере знам ли кой е той, а дотогава не знаех, нито пък след това ми беше голям зор да знам. Според мен се бе включил, защото не беше доволен от гарантираното си място в анклава на Сидни; искаше да има възможността да избира. Да си на крачка от първенеца се иска яки мускули, но неговите бяха напомпани със стероиди.

След първата вълна доброволци същото онова момче от Берлин събра дипломанти от по-престижните анклави, онези, дето всички възприемахме като най-влиятелните в училището, и се скупчихме в библиотеката — Орион бе включен по очевидни причини, а моето присъствие бе просто толерирано, — за да обсъдим ситуацията с Кларита и Дейвид и третия очевиден кандидат — Ву Уен. Той всъщност се нареждаше на петнайсето място в последния випуск и също така единствен сред присъстващите не знаеше и дума английски. Беше изхитрувал и заявил, че мандарин е майчиният му език, за да вземе като основен шанхайски — действителния му майчин език. За малко и в тази дисциплина не се провали. Всъщност едва бе прескърцал по всички предмети, ако не се брояха майсторството и математиката.

Тъй като буквално всички останали в първата двайсетина имаха високи оценки от горе до долу и бяха подсилвали успеха си с допълнителна работа, можете да си представите какви оценки бе получавал той за майсторските си проекти. Вече имаше гарантирано място в анклава Банкок, но се писа доброволец да тръгне с Орион в мига, щом анклавът Шанхай обяви едно място.

Аз не участвах в самото планиране, освен дето още повече нервирах представителите на анклави, като настоях да тръгнем чак сутринта в деня на дипломирането.

— Не ставай смешна — изрече ми студено момчето от анклава Джайпур. — Не можете да напуснете стаите си преди сутрешния звънец, а дипломирането е два часа по-късно. Трябва да си оставим повече време. Ами ако нещо се обърка?

— Тогава ние всички ще умрем, а на онези, дето оцелеят в училището, ще им е по-тежко от обикновено, докато равновесието се възстанови. Мълчи, Лейк — добавих към Орион, понечил да каже, че всъщност е готов да тръгне още тази вечер или някоя подобна тъпня. — Съжалявам, но няма как да извадите спретнат резервен план, в случай че ние не успеем.

Това можеше да прерасне в по-ожесточен спор, само дето Кларита, Дейвид и Уен вече не бяха откъм страната на представителите на анклави — тях въобще нямаше да ги огрее някакъв си резервен план, ако не успеехме да се върнем. Уен дори направи изказване в духа, че е по-добре да разполагаме с повече предварително време за изработване на частите и репетиране на инсталирането им.

Като се остави това настрани, планът бе пределно ясен. Трябваше ни група от специализанти майстори и хора от екипа по поддръжката, които да изработят частите и да осъществят ремонта; нужни ни бяха също заклинатели, за да ги бранят, докато го правят. Орион щеше да е в офанзива и да се втурва иззад предпазния щит при всяка възможност, като надеждата беше да избие достатъчно зловредни, та да можем да запазим щита до завършване на работата. Алхимиците нямаха късмет, ако искате така да го изразите. В този случай на оборудването щеше да му трябва около литър обикновена училищна смазка, която учениците от поддръжката приготвяха в големи казани.

— Разполагам със закрилящо заклинание, което можем да използваме — предложи малко кисело Кларита. Разбрах я, след като неохотно го сподели с мен и Дейвид: беше го написала сама и никога не бях виждала нещо подобно. Има много закрилящи заклинания, които можеш да укрепиш, като ги прекараш през кръг от хора, но се налага също да се преточи силата през първичен заклинател и ако той бъде поразен, то и щитът пада. Закрилящото заклинание на Кларита бе принципно замислено за упражняване от много хора, за да покрие цяла група. Редуваше английски и испански и се лееше като песен или пиеса с различни роли за различните заклинатели: имаше стихове, които да изговаряме или соло, или заедно, да ги навързваме едни след други, та всички да можем да си поемаме дъх от време на време, а текстът дори не бе закован, разрешена бе импровизация, стига да се спазва основният ритъм, и значение, което е огромно преимущество в ситуация на битка и от ума ти е изхвърчало точното прилагателно.

Явно бе мъчително да предадеш безплатно тъй ценно постижение. Дори да нямаше нищо друго да предложи, бе й гарантирано влизането в съюз само по силата на това мощно заклинание. Моето най-добро закрилящо заклинание е първокласно, но е само персонален щит. Освен това всички други вече разполагат с него, тъй като го изобрети мама, а тя раздава безплатно заклинанията си на всеки желаещ. Има един магьосник, който идва в комуната ни веднъж годишно, за да събере новите й творения, и разпраща копия на много абонати. Виж, той взема заплащане. Неведнъж съм крещяла на мама, задето му дава заклинанията, но тя твърди, че той извършва вид услуга и ако иска заплащане срещу нея, това си е негова грижа.

— Четирима заклинатели, какво ще кажете? — вдигна Дейвид присвитите си очи от края на страницата, докато аз бях изчела само една четвърт.

— Петима — отсече Кларита и ми хвърли неласкав поглед, макар че един допълнителен човек означаваше намаляване на възвръщаемостта: колкото по-голяма площ трябваше да закриляме с щит, толкова повече мана бе нужна и за Орион щеше да е по-трудно да пречи на зловредните да удрят по щита. Но си задържах устата затворена. Не се канех да убеждавам никого от тях да разчита на мен, като ги уверявам, че съм върховна.

Следващият заклинател в списъка, номер пет, вече имаше гарантирано място в анклава Сакраменто и не беше толкова чалнат като Пайърс, че да се пише доброволец. Но номер седем беше Мая Уландари, момиче от Канада с академична пътека езици, която специализираше и английски, и испански, но нямаше гарантираното място в Торонто, за което толкова мечтаеше. Това е един от малкото анклави със забележително цивилизованата практика да разрешава на новопостъпилите да водят със себе си цялото си семейство, което в нейния случай означаваше, че по-малките й брат и сестра също биха станали членове на анклава.

Тези анклави са извънредно взискателни в подбора обаче. Ако тя беше в първата тройка, учениците от анклава Торонто можеха да й предложат гаранция; при положение че беше в първата десетка, това й носеше само съюз и обещание кандидатурата й да бъде сериозно обмислена. Тя би могла да приеме гарантирано място другаде; вместо това бе предпочела хазартния ход, че като излезе, ще съумее да убеди съвета на анклава, че тя и семейството й са добър избор за включване. А ето че сега беше избрала друг хазартен ход: говорила беше с учениците от анклава Торонто за гаранция и те се бяха съгласили, че дори тя да не се върне от онова, което сега с прекомерен драматизъм наричахме „мисията“, семейството й щеше да може да се присъедини.

Следващият заклинател с късметлийското число тринайсет в списъка по успех беше доброволецът Анхел Торес, също със специалност испански и английски, също недостатъчно добър за гарантирано място където и да било, след като три години и половина се бе борил с нокти и зъби за всяка оценка. Беше от онези работни добичета, дето спят по пет часа на нощ, правят по десет нови заклинания седмично и във всяка дисциплина изработват допълнителни проекти за повишаване на бележките.

Така ставахме петима. Уен прегледа списъка с доброволците и избра петима от майсторската специалност и петима от поддръжката, като напълно игнорира рейтинга им. Дипломантите от анклави постоянно надничаха над рамото му, като се преструваха на небрежни, но много внимаваха кои имена той отминава и кои включва без колебание. Експертна информация относно това кои сред майсторите и поддръжката са най-добрите бе едновременно трудна за набавяне и много ценна за всеки анклав, присъединяващ нови хора. Той се насочи очевидно към говорещите мандарин, така че имената им не ми бяха познати, с изключение на това на Цзян Ян, ученичка от поддръжката, която беше направила същото като Лиу: изучаваше математика, история и писане на английски, за да избегне часовете по езици и да има повече време да поема смени.

Всички останали в училището прекараха адската седмица сред обичайната смесица от паника и лудешка активност плюс специалната допълнителна заповед да трупат споделена мана за мисията по три пъти на ден след всяко хранене. Всички по-големи анклави имат голям запас от мана, трупана през поколения, от която членовете на анклава могат да черпят: държат я скрита някъде в горните класни стаи или в библиотеката и само дипломантите от всеки анклав знаят къде е. Десет от най-големите анклави дадоха силови устройства за споделяне на малкия ни екип — Клои ми връчи същото като преди от името на Ню Йорк, — и в замяна всички изляха мана в съхраняващите им батерии. Цели редици от ученици изпълняваха лицеви опори в столовата, сякаш бяха на военен тренировъчен лагер и бяха наказани.

Нашата група прекара седмицата в работилницата, също така в паника и лудешка активност. Очевидно най-големия товар поеха майсторите; те трябваше да свършат повечето от работата си предварително, а ние останалите им носехме храна и суровини, а също така ги защитавахме от атаките на зловредни, стоварващи ни се на главите по пет пъти на ден, което, предполагам, си беше добра разгрявка за предстоящото. Кларита леко намали враждебността си срещу мен след първия път, когато всички заедно изпълнихме успешно заклинанието й на репетиция в сряда. Може да изглежда, че бяхме закъснели малко, при положение че дипломирането беше в неделя, но не можехме да се надяваме на нищо по-добро. Да изпълниш общо заклинание с кръг от хора не е като да идеш на сеанс по йога с инструктор, който те насърчава да действаш в своя си ритъм; по-скоро е като да учиш хореографиран танц с четирима души, които почти не познаваш, пред капризен режисьор, дето ти крещи всеки път, щом само подадеш пръст извън редицата.

Тъкмо оценявахме със задоволство шита си, когато голямата въздуховодна шахта над главите ни зейна и през отвора се провря съскач с размерите на дърво: буквално ни обви всичките с пулсиращи тресящи се крайници и се опита да започне да ни разкъсва без видим успех. Признавам си, че писнах смаяно, което ме засрами, защото никой от дипломантите не спря и за секунда. Всичките бяха прекарали последните шест месеца да упражняват бягане с препятствия в гимнастическия салон, а рефлексите им бяха невероятни.

Дейвид Пайърс каза само:

— Аз го поемам.

След това излезе от заклинанието и остави нас да поддържаме щита; вдиша дълбоко, готвейки се, както си представях за впечатляващ подвиг, само дето преди да е започнал, Орион разпра съскача, сякаш отваряше сценична завеса, и потътри безжизнената му маса надалеч от нас.

В петък, когато петимата вдигнахме защитната стена, вече я чувствахме почти толкова яка като онази в крилото на училището край стълбите, която ремонтирахме. И докато се поздравявахме едни други, онези от ремонтния екип нададоха врясъци, заподскачаха и започнаха да се прегръщат. След като близо пет минути им крещяхме ядосано да ни обяснят какво се случва, Ян и другата англоговоряща — Елън Чън от Тексас — ни съобщиха, че Уен току-що е измислил начин да раздели частите в три сглобяеми парчета. Щяха да ги изработят тук и да ги инсталират за по-малко от пет минути.

Всички дипломанти от екипа внезапно осъзнаха, че имахме приличен шанс да се измъкнем живи от това, а ако се случеше, те щяха да излязат от Магьосническата академия като бляскави герои с гарантирани места, в който си пожелаят анклав. До настъпването на деня на дипломиране учениците от поддръжката яростно се състезаваха кой да е най-бърз: за да се поддържа щитът възможно най-плътен, щяха да тръгнат само четиримата най-бързи — двама да свършат работата и двама за резерва, в случай че ние, останалите, не успеехме да ги опазим от всички зловредни, — плюс Уен, Елън и Кайто Накамура.

Добре беше, че имахме някаква причина за оптимизъм, защото иначе половината като нищо биха дали заден, щом дойдеше решаващият момент — тоест, слизането долу.

Целият смисъл на архитектурния проект на училището е да държи жилищните сектори напълно отделени от портата. Ако слизането беше лесно, и качването би било такова. Шахтата за поддръжка, която бяхме видели от другата страна на стената при стълбището, пълна с аргонети, дори не присъстваше на чертежите. Самите дипломанти от поддръжката нямаха представа къде ще изскочи и дали ще е безопасно за нас да минем през наличните там крила, за да държим зловредните настрани. Те допускаха, че всичко ще е наред, защото се предполагаше, че е изградена за професионалните екипи за поддръжка, които би трябвало да влизат тук за ремонтни дейности, но не намираха нито дума за нея в наръчниците си, дори в много старите.

Това, ако щете, си бе съвсем разумно: ако всички забравеха за нея и не си мислеха за наличието й, тя щеше да престане да е там в повечето случаи и така един ненужен пункт на уязвимост щеше да бъде затворен. Вероятно зловредните в аулата за дипломиране я бяха върнали към съществуване посредством колективния си отчаян глад най-сетне да открият достъп до нас. А сега тя бе единственият начин ние да стигнем долу до тях: слизайки в тъмното надолу, където ни чакаше кой знае какво.

Когато в деня на дипломирането прозвуча сутрешният звънец, Орион дойде да ме вземе и слязохме долу до етажа на дипломантите, там заварихме останалите от групата на площадката. Уен даде на всеки от нас халка за колана за заклинанието с катапулта, което се надявахме да ни измъкне живи; краят му вече бе здраво закрепен в канала в старата стая на Тод, онази точно срещу стълбищната площадка. Тринайсетимата поехме надолу към дъното на стълбището и ръководителят на екипа по поддръжката Вин Тран внимателно отвори люк над новата ми красива стоманена стена, като използва устройство за миене на прозорци с гума накрая, та да го отдели гладко. Отначало приличаше на голям плакат с нарисуван на него люк, но като го приглади напред-назад, вече изглеждаше като част от стената. Извади от джоба си плътна месингова дръжка, пъхна я в кръглия черен отвор в единия край и дръпна люка с едно бързо движение, като отскочи назад с едната си ръка приготвена за предпазен щит.

Нямаше нужда от такъв, нищо не изскочи. Орион отиде и завря глава с фенерче, прикрепено на ръката му — ние, останалите, буквално се сгърчихме — после обяви „Изглежда чисто“, отдръпна се и влезе вътре с краката напред.

И макар безстрашният ни герой да бе поел напред, никой не бързаше да е вторият, проврял се през дупката.

Размениха се погледи, които после предсказуемо се насочиха към мен. Не чаках да ме ръчкат, просто казах:

— Е, да тръгваме, преди Лейк да е избързал много напред.

Престорих се на много ведра, задето трябваше да се спусна по много дълъг и гаден проход.

Всички сме наясно, че училището е огромно, нали от сутрин до вечер го обикаляме. Но да го познаваш по път към столовата не е същото, като да го опознаваш, слизайки по безкрайна стълба през тъй тясна шахта, че гърбът ти е притиснат, а лактите ти постоянно се удрят в стените. Беше задушаващо горещо и стените наоколо ни вибрираха от разместването на механизмите. Гъргоренето на течност, минаваща през тръбите от другата страна, ту се засилвате, ту утихваше, без да става монотонно, та да се свикне с него. Единствената светлина бе слабото проблясване от ръката на Орион.

Силният кънтящ шум, който бяхме чули веднага след поправката на стената, не се бе раздал отново. След като се спуснах по първите хиляда километра стълба, спрях и се облегнах на стената, за да си поема дъх и да дам отмора на ръцете си и след като дишах запъхтяно не повече от няколко секунди, чух да се задава началото на звука, не много силен. Точно над врата ми панел на стената, висок само сантиметър, започна да се отваря.

Не съм идиот, не останах там. Отново се забързах надолу и стената се затвори, та не видях какво се канеше да излезе, но съм сигурна, че се бе задействал механизмът, отговорен да държи шахтата свободна. Явно различаваше достатъчно добре човешките създания от зловредните, но се опитвах да не си слагам на сърцето факта, че бе изпитал съмнения спрямо мен.

Не спрях повече. След още един век спускане под краката ми внезапно блесна светлина и аз издадох много тиха, но експлозивна въздишка на облекчение: Орион бе излязъл от другия край и липсата на мигновени ревове и звуци от борба означаваха, че мястото е умерено защитено. Чух няколко подобни въздишки да се разнасят в шахтата над мен.

Спуснах се от прохода в тясно пространство, чиито стени и под бяха покрити с цял сантиметър ситни сажди и мирис на неотдавна разнесъл се пушек. Имах силното подозрение, че стояхме сред останките на изпълнени с надежда зловредни, които се бяха скупчили в шахтата зад аргонета след срещата им с поправения механизъм. Мразя това училище повече от всяко друго място на света, защото ни се натрапва, че е построено от гении, опитвали се да спасят живота на собствените си деца, а ти си неизразимо голям щастливец да бъдеш закрилян от онова, което са сътворили. Въпреки че си приет вътре като полезна вкусна хапка.

Това представлявах аз, както и всички останали в нашия четвърти ремонтен екип, пратен в аулата за дипломиране от членовете на анклави, за да се опитаме да спасим техните деца. С единственото изключение на нашия герой, обладан от ловен дух с фокусирани искрящи очи, с малко магьосническо фенерче в ръка, осветяващо сребристата му коса и бледата му кожа, вече осеяна с малки черни точици, дока то търсеше сред саждите може би люк. Макар да нямам идея защо бе решил, че ще има люк: всеки, пращан тук, долу, би си донесъл люк за поддръжка, а да се остави един постоянен би било глупаво. По-вероятният резултат бе да вдигне шум и да извести зловредни те за присъствието ни. Не че него го беше грижа; толкова решен бе да намери пролука, че когато го потупах по рамото, само разсеяно бутна ръката ми. Така че го дръпнах за ухото, с което си спечелих вниманието му. Стрелна ме с ядосан поглед и аз му отвърнах със същия, като му посочих нагоре към шахтата, през която все още се спускаха всички останали. Той придоби виновно изражение и се кротна.

Помещението имаше странна форма: тясно, дълго и леко закривено по дължина. След миг осъзнах, че сигурно се намирахме във външната стена на училището. Много от достъпите за поддръжка, които бях зървала през годините, се намираха точно в такива междинни пространства и не бяха показани на чертежите. Предполагам, че учениците от поддръжката ги набелязват и следят, както аз постъпвам с книгите си от библиотеката.

Вин бе следващият, който излезе от шахтата. Той мигом приближи до вътрешната стена с малка сребриста слушалка, която долепи до метала на няколко места някъде по средата на площта, и започна да се ослушва внимателно. Докато всички слязат долу, вече бе открил точка, която му се хареса. Избърса саждите, после извади парче плат и шишенце с капкомер; изля три капки върху плата и взе да търка стената с него в малък кръг, а металът заблестя и придоби полупрозрачността на еднопосочно огледало. Изредихме се всичките да надникнем и да видим какво ни чака.

В детството ми редовно бях тътрена по ръгби мачове. Повечето хора смятат, че не си истински уелсец, ако не проявяваш страстен интерес, тъй че, естествено, аз демонстрирах агресивна дезинтересираност, но от време на време мама бе канена да присъства безплатно и настояваше да я придружа просто за да си обогатя опита. Веднъж дори отидохме на мач на националния стадион в Кардиф, един от най-големите в света: седемдесет хиляди зрители крещяха в един глас: „Давайте, нашите!“ Горе-долу такива бяха мащабите на мястото, само дето ние бяхме тези, дето щяха да излязат на терена, а зрителите щяха да се опитват да ни изядат.

Огромната централна колона на въртящата се ос на училището всъщност изглеждаше малка на мястото, където пробождаше аулата. Имаше оголени участъци от мазен, осеян с черни петна метал там, където различни зловредни и заклинания бяха откъртвали части от луксозната някога мраморна облицовка. Тънки бронзови стълбове се издигаха по външните стени и горе се преплитаха, за да образуват таван, подобен на велосипедно колело със спиците му. Между много от тях мраморът се беше изронил и отдолу се виждаше металът, а имаше и една голяма зейнала дупка на тавана, която изглеждаше като твърде неприятно структурно увреждане. Виждаха се и ивици от лъскави мрежи между повечето от бронзовите стълбове и към централната колона на най-различна височина, сякаш някой бе създал гигантски балдахин и той бе паднал: без съмнение, паякосирени се криеха някъде там в очакване да нападнат.

Но ние бяхме извадили късмет: зловредните явно се бяха отказали да влизат през шахтата. Сега всичките се боричкаха за позиции в аулата и чакаха деня на дипломирането. Извън тясното пространство, в което се намирахме ние, хоризонтът бе чист и Вин мълчаливо привлече погледите ни към два огромни армирани цилиндъра до стената, от които стърчаха кабели и тръби, а в средата им се намираха две големи стъклени секции: те бяха нашата цел. Разполагахме с ширнала се пътека право към оборудването.

То бе изградено — съвсем разумно — в най-изолираната част на аулата, право срещу портите. Официалният наръчник за дипломирането отправя строго предупреждение да не се доближава този участък. Макар да изглеждаше много примамващ и безопасен, имаше си причина около него да не се навъртат причакващи зловредни: лоша идея е, както и всичко друго, дето те отделя от общата вълна бягащи навън ученици. Ако можеш да извикаш подобие на северно сияние, да замразиш всичко по пътя си и да офейкаш, преди да са се размразили, окей тогава. Но не си ли в състояние да го направиш, вероятно ще се ориентираш към нещо друго, дето не изисква седем минути време за изпълнение. Като общо правило всеки, отделил се от множеството, бива прилапан за десерт.

Зловредните не бяха директно пред нас, но така или иначе бяха много — дращеха се, катереха се едни върху други, за да се озоват по-високо в купчината, очевидно толкова изгладнели, че бяха изоставили всякаква предпазливост. Ужасно бе да гледаш тази кипяща маса — като да вървиш през гората и да се натъкнеш на рояци мравки и бръмбари, поглъщащи трупа на язовец. Виктория от Сиатъл бе права да се притеснява дали изобщо ще има възможност за движение тук, долу. Щом дипломантите бъдеха изсипани сред тази обезумяла гмеж, мигом щяха да бъдат заръфани от всички страни. Зловредните изглеждаха изпълнени с мрачна решителност, като ги гледахме през шпионката.

Това поне направи очевиден факта, че трябва да осъществим плана си. Всички се строихме в редица зад Орион и Вин отвори още един люк, внимателно прикрепен към края на заклинанието с катапулта. Когато бъдехме изтеглени обратно, той да се хлопне и самозаличи.

Не мога да кажа много за самото влизане в аулата за дипломиране. Не беше чак толкова зле като влизането в зловредната паст… май. А пък и планът ни беше толкова безумен, че дори зловредните не реагираха веднага. Онези до стените бяха твърде ангажирани да се боричкат едни с други, останалите бяха по-слабите нагаждачи, свити предпазливо в тъмни ъгли, докато не им изскочеше щастлива възможност за угощение. А истинските чудовища бяха закотвени на местата си: Търпение и Кураж на портите си мърмореха под носа откъслечни безсмислени напеви и мрънкаха като сънливо бебе с почти докрай затворени очи и пипала, небрежно протягащи се в добре разчистеното около тях пространство.

Оригиналният ни план бе да се втурнем към оборудването, Орион да се преборва с налитащите ни зловредни, а като стигнем там, да издигнем щит. Но когато нищо не скочи веднага към нас, вместо предвиденото Кларита просто тръгна да върви бавно и методично с изправено тяло. Всички поехме след нея. Зловредните край стените надигнаха глави и се втренчиха в нас, но тъй като дотогава никой не бе демонстрирал подобна глупост, явно се объркаха. За беда, има купища зловредни, дето нямат достатъчно мозък, за да се объркват, но пък имат силен глад за всичко, което има мана. Шепа дребосъци се стрелнаха към нас, като чаткаха и стържеха по пода.

Това бе достатъчно да изтръгне някои от по-плиткоумните хиенести от успаната им глутница, за да ни проучат. От челюстите им се проточиха струйки виолетова слюнка, като поеха към нас. Всички ускорихме крачка и тогава се оказа, че огромната дупка в купола изобщо не е огромна дупка, а огромен нощолет, който се отдели от тавана и се плъзна надолу към нас. Орион изкомандва:

— Хайде сега, бягайте.

Хукнахме презглава.

Хиенестите тутакси се спуснаха след нас. Те са от по-глупавите кръстоски: между гепард и хиена с междинни звена воден бивол, носорог и два-три други вида, неразличими във външността им. Сътворени са в дните на колониален разцвет от някакви идиоти, основали анклав в Кения, които търсели по-голямо предизвикателство в лова. Една независима жена алхимик, живееща сред местните простосмъртни, се ядосала. Поела работа в анклава, за да я пускат да влиза и излиза, и тайничко надарила хиенестите с допълнителното магическо умение за паралитично ухапване, след което ги пуснала на свобода. Това довело до неприятния и кървав край на анклава, но хиенестите оцелели и сега понякога са развъждани като еквивалент на кучета пазачи. Без съмнение, те не са зловредни и ако ги възпиташ правилно, няма да убиват за мана. Мама постоянно се вълнува заради лошото отношение към тях.

В момента изпитвах различно чувство от състрадание. В добра физическа форма съм, когато нямам рана в корема, но не съм прекарала последните шест месеца да упражнявам спринтове в гимнастическия салон. Бях на опашката на групата ни. Със силовото устройство за споделяне на китката си имах наличната мана да избия хиенести колкото за цял континент, камо ли три мършави изгладнели екземпляра, но ако се обърнех да им пратя заклинание, щях да се окажа отделена и обкръжена, а дори да успеех с бой да си пробия път до останалите, щях да съм пропиляла огромни количества от споделената ни мана, която ни бе нужна за ремонта.

Само че първото хиенесто вече дращеше личния ми щит и ако почаках още малко, някое от тях щеше да го пробие със зъби. Бях избрала мястото, където да завия, точно покрай купчина от парчета мрамор и кости, когато Елън се спъна в счупена плочка на пода и падна на две крачки пред мен. Засилката ме прати пред нея и не се обърнах, нямаше смисъл. Писъкът й вече бе утихнал до предсмъртно гъргорене, а не исках да правя нещата по-реални, като се обърна да погледна. Докато не я виждах, не беше непременно мъртва и нямаше да се разчувствам за Елън, която само преди два дни сияеща ми заяви, че ще успеем. В момента не можех да си позволя чувства.

Стигнах до оборудването и застанах в редицата до Дейвид. Тълпата зловредни край стените сега се насочваше към нас като огромно единично създание, прегърбено и стрелнало се по пода. Онези, дето бяха отзад, сега се бяха втурнали с все сила, за да използват неочакваното си предимство, и се бяха озовали начело, а бившите предни се опитваха да си възвърнат водачеството. Кларита вече беше започнала заклинанието. Включих се с моя откъс, като ми дойде редът, и вдигнахме защитната стена, докато ремонтният екип свали лъснатия месингов капак на оборудването — всичко вървеше по план.

Тогава Уен изрече нещо на мандарин, за което бях сигурна, че е нецензурно.

Нека кажа в моя защита, че имах отлични причини да подозирам дипломантите. Вероятно все пак те не биха могли да изпълнят ефективен резервен план дори да бяхме дошли тук от предишната вечер, а и честно казано — повече време нямаше да промени нищо. Ако нещата се объркаха, така и така всички щяхме да умрем.

Би трябвало да съм права. Щяхме да сме мъртви при каквито и да е нормални обстоятелства. Бяхме сами насред кръвожадна орда. Разполагахме с маната на цялото училище и може би щяхме да успеем да удържим щита на Кларита за двайсет минути усилено блъскане в него. А после щитът щеше да падне, а чудовищата щяха да ни разкъсат.

Но ние не бяхме поставени при нормални обстоятелства, защото имахме Орион.

Беше разтърсващо преживяване: стоях там и само поддържах щит, докато слушах отчаяното тракане на ремонтния екип зад нас, без да имам представа какъв е проблемът или колко време ще отнеме да бъде отстранен. Никой от нас не знаеше; бяхме изгубили Елън, а Цзян не беше дошла. Единственият начин да получим обяснение на момента бе да накараме Вин да ни го каже на френски, а в момента той бе коленичил на земята и бе натикал цялата горна част на тялото си под оборудването, като крещеше приглушена информация от очевидно спешно естество към Уен и Кайто. Те двамата пък трескаво разчленяваха една от частите, която бяха прекарали толкова много време да сглобят в работилницата. Дълбоко съжалих, че не бях учила мандарин.

Но през цялото това време Орион не спираше с героичните си деяния и ни преливаше свежа мана с всяко убито зловредно. Идеята беше той да стои зад щита и да изскача навън единствено когато тръгнеше да ни атакува нещо особено опасно. Само че той стоеше отвън, напълно изложен на нападения и продължаваше да избива наред. А аз не можех да направя нищо, освен да стърча като пън и да давам приноса си за поддържането на щита, което не можеше да се нарече усилие, тъй като почти нито едно зловредно не можа да се провре покрай Орион, за да ни удари. Все едно го гледахме на телевизор зад дебела и защитена стъклена преграда.

В един момент зловредните взеха, че отстъпиха. Не съм сигурна колко време бе минало, можеха да са десет минути или сто години; аз във всеки случай го почувствах като сто години. Орион бе задъхан, косата му висеше мокра, а по гърба му имаше огромни петна от пот. Ограден бе от спихнали, промушени, изгорени, накълцани и по друг начин ликвидирани зловредни, които лежаха в полукръг пред него, а струпалите се насреща живи представляваха стена от пламтящи очи, лигави усти и лъщящ метал. Единствени трупоядите шаваха из стаята: имаше половин дузина от тях и всеки се гощаваше доволно с останките на жертвите на Орион. Всички други останаха по местата си в продължение на цяла минута, преди един от тях да реши да се пробва отново, само че не се насочи към Орион, а го заобиколи и се отправи към нас.

Щом този се шмугна, отведнъж придойдоха още цяла дузина, като всичките се опитваха да се възползват от разсейването на Орион. Но ние държахме щита срещу тях без никакъв проблем, поне за мен не беше проблем, докато Дейвид Пайърс внезапно не рухна на пода. Зърнах за кратко посивялото му лице: мисля, че беше мъртъв преди още да се е наклонил напред през щита. Силно се надявам да е бил. Четири различни зловредни мигом го докопаха и в следващия миг се скупчиха още десет. Орион се спусна в тази посока, но докато стигне до мястото, зловредните вече се бяха пръснали встрани от него и не бе останало буквално нищо, нито дори петно кръв. Дейвид все едно се бе изпарил.

Сто зловредни не закъсняха да се възползват от тази нова пролука и ни налетяха, а Орион нямаше как да спре цялата вълна наведнъж… Много групови заклинания се разпадат в мига, щом някой бъде елиминиран. Това на Кларита бе много по-добре замислено — беше като разговор, който не секва, когато някой излезе от стаята, стига останалите да продължат да говорят. Дори бяхме тренирали за ситуация, в която някой от нас отпадне. Но не бяхме подготвени за продължителността на атаките и за сриването на Мая, която изведнъж издаде задавено ахване, направи няколко нестабилни крачки назад и се свлече на земята с ръце, притиснати към гърдите.

Кларита вече напяваше стиховете на Дейвид с напрегнат глас; после аз поех текста на Мая и сграбчих ръката на Кларита. Останали бяхме само трима с Анхел Торес от другата й страна. Щитът се поколеба за миг и един гигантски смукач с дължина на товарен камион изскочи стремително от множеството зловредни и се хвърли право към нас. Разплеска се като минога пред самото ми лице — кръгла уста, пълна с фосфоресциращи в неоново розово зъби, всичките тракащи в усилие да захапят щита, та гадината да отвори дупка в него.

Закрилящото заклинание бе разговор, тъй че извиках спомени за всичките начини, по които хората ми бяха давали да разбера, че не съм добре дошла да участвам в техните: студени гримаси и преднамерено понижени гласове. Представих си, че Дейвид и Мая не бяха изчезнали от картинката, а се бяха извърнали за малко настрани, тъй че смукачът не може да чуе достатъчно от приказките им, а те го отблъскват, защото не беше желан и трябваше да се разкара. Споменът за преживените обиди ми помогна много и докато процеждах следващите реплики на Дейвид през зъби, вкарах повече мана в щита в изблик на гняв. Тогава смукачът изпусна хватката си и се плъзна на земята, а седем от по-малките зловредни рипнаха на гърба му и го разкъсаха.

Кларита отметна глава, за да ме погледне от упор, но точно тогава Вин зад нас нададе тържествуващ крясък и се измъкна изпод оборудването. Не можехме да се озърнем, но чух как целият ремонтен екип изпълни финалния напев, първото познато ми нещо, което правеха. Притокът на мана, надигнал се у тях, бе толкова мощен, че го почувствах с гърба си — пукот като от статично електричество, а после Вин и Джейн Го поставиха покритието върху машината с шумно изтракване. Хората от ремонтната група ни стиснаха за раменете, знак, че бяха готови „Хайде, хайде!“, подвикна на френски Вин, но ние нямахме нужда от команда. Кайто помагаше на Мая да се изправи и да се хване за него, а аз се развиках като някоя побъркана:

— Орион, ела тук! Орион! Орион Лейк, на теб говоря, грозна топка недоготвен пудинг такава! Тръгваме! Орион!

Ако си мислите, че това е достатъчно, при положение че той бе само на две крачки разстояние от мен, съгласна съм с вас, ама не беше. Дори нямаше оправданието, че е насред разгорещена битка, защото тъкмо бе разчистил периметъра около себе си и чакаше нова атака.

Слава богу, че имаше други трезвомислещи хора наоколо; Анхел се наведе, взе парче откъртен мрамор от пода със свободната си ръка и го метна по Орион, честно казано, с умението на четиригодишен, като успя да закачи леко само обувката му. Това бе достатъчно Орион да се извърти мигом и да прати залп към Анхел — за щастие, щитът ни още бе вдигнат, — после разшири очи, осъзнал какво е направил, но му се наложи отново да се обърне, за да ликвидира две скочили през него към отвора зловредни.

— Лейк, малоумнико! — креснах гневно.

Той просто уби двете зловредни твари, обърна се, изтича към нас и грабна протегнатата ръка на Анхел, при което Уен задейства катапулта на колана си.

Никога преди не бях подлагана на заклинание с катапулт. Ако си мислите, че бънджи скокове от най-високата скала в света звучат като възхитително приключение, ще ви хареса безумно. Лично на мен не ми допадна.

Крещях пронизително през цялото бреме, докато катапултът ни пренесе с безумно висока скорост през ордата от чудовища, а последните останки от щита ни ги отблъскваха от пътя ни, обратно нагоре по тясната шахта за поддръжка, където се блъскахме ту в едната, ту в другата стена. Крещях още по-силно през много специалната отсечка на прелитане над площадката и после в стаята на Тод и когато благодарение на колективната ни инерция прехвърлихме границата. Половината от нас увиснаха за миг в откритата празнота и тъкмо да подхвана да крещя съвсем по нов начин, катапултът ни се опъна, придърпа ни обратно през стаята на Тод и ни изсипа обратно посред коридора на етажа със спалните помещения на дипломантите.

Мозъкът ми бе изключил и за кратко не отчитах нищо около себе си. Просто бях отпусната на колене върху пода, цялата треперех, с ръце, обгърнали раменете ми, а лицето ми бе сякаш направено от пластилин, частично разтопил се върху костите ми. Навсякъде наоколо ни се затръшваха врати, притичваха дипломанти на групи, някои ни хвърляха стреснати погледи, но не забавяха крачка и отначало не се бях освестила достатъчно, за да осъзная…

— Дипломирането! — изрече Кларита и тримата с Анхел и Мая поеха в различни посоки. Мая залиташе немощно, но се движеше все пак и се сля с множеството; целият ремонтен екип също хукна: отиваха при своите съюзници.

Орион стисна рамото ми и аз изскимтях тревожно: сякаш иглички набодоха цялото ми тяло.

— Пропуснахме звънеца! — викна ми през неистовата врява.

Кимнах и се изправих несигурно на крака. Последвах го, като заобикаляхме дипломантите, той се насочи към стълбището и тогава чух някой да вика:

— Ел! Орион! — Спрях се. Кларита стоеше на прага на стая, едва видима зад извивката на коридора. Махаше ни с приканващ жест. — Няма да успеете преди началото на пречистването! Това е лудост!

Поколебах се, но Орион вече тичаше по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, затова поклатих глава към нея и хукнах подире му. Не беше много добро решение. Орион бе изчезнал от полезрението ми, а след малко ми се наложи да спра, за да си поема дъх, стиснала вибриращия парапет. Стълбите се движеха напред-назад, сякаш бях в лодка, а стомахът ми ги следваше. Насилих се да се раздвижа и в този момент Орион внезапно се появи отново, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Дори не му се троснах, просто притиснах с длан корема си, за да притъпя болката, и го оставих да ме държи изправена. Но още преди да сме достигнали площадката на нивото на работилницата, чухме тътен, а когато я наближихме, вълна от ситни зловредни изхвърча отвътре със скимтене и всичките заприпкаха насреща ни по коридора. Толкова бързаха да избягат, че не се забавиха в опит да си гризнат от нас; последваха ги други вълни нагоре и надолу по стълбищата, всички устремени в противоположни посоки, блъскаха се едни други и прераснаха в нестройна орда. С мъка изкачих последните няколко стъпала до площадката на работилницата, като едва можех да дишам вече. Звуците на зловредните вече бяха удавяни от надигащия се грохот. Беше като огън на открито, към който някой бе включил усилвател, идеше и отгоре, и отдолу, а стълбището се изпълни с ръбести сенки под все по-ярката светлина. Орион стоеше замръзнал, все така стиснал ръката ми, после ме повлече към коридора на работилницата. Ала нямаше къде да избягаме. Пред нас стена от пламъка на простосмъртните, синьо-бяла, вече изпълваше пространството от пода до тавана като шепнеща и пукаща завеса, накъсвана от сенки на зловредни, впримчени и изгорени във водопада й, скачащи тъмни сенки във финалната им агония и дребосъци, разпадащи се на парчетии, когато силата им бе изсмуквана от тях. Взривове от статично електричество пълзяха като паяци по панелите и плочките на пода с приближаването на огнената стена към нас.

Дъхът на Орион излизаше на кратки накъсани тласъци. Не го бях видяла уплашен нито веднъж в аулата, само че пламъкът на простосмъртните не е зловредно. Бойните магии са безсилни пред него, не можеш да го пребориш. Но в плюс на младежа мога да кажа, че не изпадна в паника дори пред лицето на единственото нещо, от което истински се боеше, просто се взираше в него с празен поглед, сякаш не можеше да повярва, че му се случва това.

Изправих се и затворих очи, готова да подхвана заклинание, после ми се наложи да го отблъсна — той се опитваше да хване ръката, която ми бе необходима в този момент.

— Какви ги вършиш? — попитах, докато се мъчех да се освободя, защото той бе глупаво заинатен да ме стиска за дланта. Да, съвсем искрено казано, нямах идея защо Орион настояваше да ме държи за ръка в миг, който приемаше за неминуема гибел, но веднага след това отговорът стана съвсем ясен и аз се почувствах като пълна идиотка. — На гадже ли ми се правиш? — креснах му побесняла, а той обърна към мен решително изопнато лице, хвана моето и ме целуна.

Блъснах го с коляно с всичката енергия, която ситуацията изискваше, защото също така имах нужда от гласа си, после го бутнах на пода, за да се обърна към прииждащия огън и да създам своя собствена стена от пламъци тъкмо навреме, та да изградя защитата ни.