Смъртоносни машини

24. Агент на Лигата

Странната светлина на север беше помръкнала, а продължителният тътен беше отшумял, макар все още да ехтеше в стените на стария вулкан. Хората от Черния остров успокоиха паникьосаните си коне и стигнаха до блатата под съпровода на барабаненето на конски копита и копринения звук на брулените от вятъра факли.

Том вдигна ръце и закрещя:

— Ние сме приятели! Не сме пирати! Пътешественици! От Лондон!

Конниците не бяха в настроение за обяснения, дори малцината, които ги разбраха. Те ловяха оцелели от потопеното предградие цял ден. Бяха видели какво сториха пиратите на Пийви в рибарските селища по западния бряг, и сега си крещяха на собствения си език и яздеха близо един до друг с вдигнати лъкове. Една стрела със сиво перо се заби в земята до краката на Том и го накара да се дръпне назад.

— Ние сме приятели! — изкрещя отново момчето.

Водачът на групата извади меча си, но друг ездач застана пред него и му изкрещя нещо на езика на острова, а после и на англиш:

— Искам ги живи!

Това беше Ана Фанг. Тя дръпна юздите на коня си, слезе от него и се затича към Том и Хестър. Палтото ѝ плющеше на вятъра като червено знаме. На гърба си носеше меч в дълга кания, а на гръдта ѝ Том забеляза бронзова значка във формата на счупено колело — символа на Лигата на антимобилистите.

— Том! Хестър! — Госпожица Фанг ги прегърна един по един, като през цялото време им се усмихваше с най-прекрасната си усмивка. — Мислех, че сте мъртви! Изпратих Линдстром и Ясмина да ви търсят на сутринта след боя във Въздушен пристан. Намериха балона ви разбит в онези отвратителни тресавища и казаха, че вероятно сте мъртви, погубени. Исках да потърсим телата ви, но „Джени“ беше повредена, а аз бях твърде заета да насочвам града към станцията за ремонт тук… Изрекохме много молитви за вас и принесохме погребални дарове за боговете на небето. Как мислите, дали можем да си ги поискаме обратно?

Том не продума. Гърдите го боляха и едва можеше да диша, камо ли да говори. Въпреки всичко значката на палтото на авиаторката потвърждаваше историята на Пийви — Ана Фанг беше агент на Лигата. Вече не беше толкова очарован от добротата и заразяващия ѝ смях.

Тя извика нещо през рамо на чакащите ездачи и двама от тях слязоха от понитата си и ги поведоха към трупа на Шрайк.

— Налага се да ви оставя за малко — каза авиаторката. — Ще отлетя с „Джени“ на север, за да видя що за дяволско творение освети небето по този начин. Островитяните ще се грижат за вас. Можете ли да яздите?

Том дори не беше виждал кон през живота си, камо ли да се е качвал на такъв, но беше толкова замаян от болката и шока, че дори не успя да се възпротиви, когато го качиха на седлото на едно рунтаво малко пони и го поведоха надолу по хълма. Погледна назад към Хестър, която му се мръщеше, приведена на седлото на друго пони. Няколко ездачи образуваха плътна група около нея и той я изгуби от поглед, докато яздеха по малките и пълни с хора улици на кервансарая, където цели семейства стояха навън пред домовете си, за да гледат северното небе. Между сградите се понесоха прах и боклуци, когато Въздушен пристан застана над тях и започна да изпробва роторите си един по един.

Заведоха го в една малка каменна къща, където му намериха място да седне, и един човек в черна роба и голям бял тюрбан разгледа раните на гърдите му.

— Счупени са! — съобщи весело мъжът. — Аз съм Ибрахим Назгул, лекар. Имаш четири доста смазани ребра!

Том кимна, замаян от болката и шока, но започна да се чувства късметлия, че все още е жив, и се зарадва, че тези хора не са антимобилистките диваци, които очакваше. Доктор Назгул уви бинтове около гърдите му, а съпругата му донесе димяща купичка с овнешка яхния и му помогна, като го хранеше с лъжица. В ъглите на стаята имаше окачени фенери, а на прага на вратата стояха децата на лекаря, които го гледаха с ококорени очи.

— Ти си герой! — обясни Назгул. — Казват, че си се борил с метален джин, който е щял да избие всички ни.

Том премига сънено насреща му. Почти беше забравил за отвратителната малка битка край блатата: подробностите бързо чезнеха като сън. Аз убих Шрайк — помисли си наум. — Така де, вече беше мъртъв, но технически погледнато, все още беше личност. Имаше си надежди, планове и мечти, а аз сложих край на всичко. Не се чувстваше като герой, а като убиец. Чувстваше вина и срам, които не искаха да го напуснат. Главата му се отпусна над купичката с яхния и не усети кога го погълна сънят.

В следващия миг се намираше в друга стая и в меко легло. През прозореца се виждаше прекрасно синьо-бяло небе, а върху стената се беше настанило едно слънчево петно.

— Как се чувстваш, убиецо на преследвачи? — попита един глас. Госпожица Фанг стоеше над него и го гледаше с нежната усмивка на ангел от стара картина.

— Всичко ме боли — отвърна Том.

— Можеш ли да пътуваш? „Джени Ханивър“ чака, а и ми се иска да излетим преди залез-слънце. Може да се нахраниш на борда. Приготвих жаба на фурна, с истинска жаба.

— Къде е Хестър? — попита момчето замаяно.

— О, и тя ще дойде.

Том се изправи до седнало положение и потръпна от острата болка в гърдите си и от спомена за случилото се.

— Не отивам никъде с теб — заяви той.

Авиаторката се засмя, сякаш смяташе, че се шегува, но после осъзна, че не е така, и седна на леглото с обезпокоено изражение на лицето.

— Том? Да не би да съм сторила нещо, което те е разстроило?

— Работиш за Лигата! — отвърна гневно момчето. — Ти си шпионин и с нищо не си по-добра от Валънтайн! Помогна ни само защото се надяваше да ти кажем разни неща за Лондон!

Усмивката на госпожица Фанг изчезна.

— Том — започна нежно тя, — помогнах ви, защото ви харесвам. И ако беше гледал как цялото ти семейство намира смъртта си в робство на борда на един безмилостен град, нямаше ли да искаш да помогнеш на Лигата в борбата ѝ срещу градския дарвинизъм?

Авиаторката посегна към един немирен кичур от косата на Том и той си спомни нещо, което беше забравил — един момент в детството му, в който той беше много болен и майка му седеше така до него. Но значката на Лигата все още беше на гърдите на госпожица Фанг и раната от предателството на Валънтайн не беше зараснала. Нямаше да се остави отново да бъде заблуден от усмивки и мило държание.

— Ти убиваш хора! — каза Том и избута ръката ѝ настрани. — Потопила си Марсилия…

— Ако не го бях сторила, щеше да нападне Стоте острова и да убие и зароби стотици пъти повече хора в сравнение с онези, които потопих с малката си бомба.

— И си удушила… султанката на палавия пират!

— Султанката на Палау Пинанг? — Усмивката ѝ отново се завърна на устните ѝ. — Не съм я удушила! Ама че ужасен слух! Просто ѝ счупих врата. Тя позволяваше на земноводните градове салове да презареждат на острова ѝ, затова трябваше да се отървем от нея.

Том не виждаше нищо смешно в цялата ситуация. Спомни си за хората на Рейланд, струпани на аеропристанището на Стейнс, и уверенията на госпожица Фанг, че са в безсъзнание.

— Може и да не съм по-добра от Валънтайн — продължи тя, — но има една голяма разлика между нас двамата. Той се опита да те убие, а аз искам да останеш жив. Е, ще дойдеш ли с мен?

— Къде? — попита Том подозрително.

— В Шан Гуо — отвърна авиаторката. — Готова съм да се обзаложа, че онова, което освети небето миналата вечер, има нещо общо с каквото там Валънтайн е откраднал от майката на Хестър. Чух, че Лондон се е насочил право към Защитната стена.

Том се изуми. Нима лорд-кметът наистина беше намерил начин да проникне в земите на Лигата? Това беше най-хубавата новина от години! Що се отнасяше до отиването му в Шан Гуо… Шан Гуо беше сърцето на Лигата на антимобилистите и последното място, на което един почтен лондончанин би искал да отиде.

— Няма да сторя нищо, с което да ти помогна да навредиш на Лондон — каза Том. — Той все още е моят дом.

— Разбира се — съгласи се госпожица Фанг. — Но ако Стената бъде нападната, не мислиш ли, че хората зад нея заслужават шанс да се измъкнат? Смятам да ги предупредя за предстоящата опасност. Искам също така Хестър да дойде с мен и да разкаже своята част от историята. А тя ще дойде, ако ти дойдеш.

Том се засмя и бързо осъзна, че смехът му причинява болка.

— Не мисля така! — заяви той. — Хестър ме мрази!

— Глупости — изкикоти се госпожица Фанг. — Тя много те харесва. Нима не прекара цялата нощ да ми разказва колко си мил и колко смело си постъпил, като си убил човека машина?

— Наистина?

Том се изчерви и се изпълни с гордост. Не мислеше, че някога ще успее да свикне с Хестър Шоу и с постоянно менящите ѝ се настроения. Въпреки това беше най-близкото до приятел нещо, което имаше в този огромен и объркващ свят, а и никога нямаше да забрави как умоляваше Шрайк за живота му. Където отидеше тя, трябваше да я последва, дори в дивашките недра на Лигата, дори в Шан Гуо.

— Добре — заяви най-накрая Том. — Ще дойда.

25. Историците

В Лондон вали силен дъжд от надвисналите, обветрени небеса, вали достатъчно силно, за да отмие снега и да размекне до жълта тиня калта под веригите на града — но не достатъчно, за да угаси огньовете на Панцерщад-Байройт, които все още горят на северозапад като някаква титанична клада.

Магнъс Кроум стои на бруления от вятъра покрив на Инженериума и наблюдава издигащия се дим. Едно момиче чирак държи чадър над главата му. Зад нея чакат шест високи и неподвижни фигури, облечени в черни версии на гумените палта на инженерите. Терористите, които пробиха в Инженериума миналата вечер, все още не са заловени и мерките за сигурност са затегнати. Отсега нататък лорд-кметът няма да ходи никъде без шестимата си телохранители — първата партида преследвачи на доктор Туикс.

Един наблюдателен дирижабъл на Гилдията прелита отгоре и се приземява. Доктор Вамбрейс, шефът на охраната на инженерите, слиза от него и бърза да се присъедини към лорд-кмета. Гуменото му палто плющи силно на вятъра.

— Е, докторе? — пита нетърпелив Кроум. — Какво видя? Успя ли да кацнеш?

Вамбрейс поклаща глава.

— Огньовете продължават да горят над руините. Но се спуснахме максимално близо и направихме снимки. Горните етажи са се стопили и са се срутили към по-долните. Изглежда, всички котли и складове за гориво са експлодирали при първия допир на енергийния ни лъч.

Кроум кима.

— Има ли оцелели?

— Няколко признака на живот между етажите, но иначе…

Очите на шефа на охраната се ококорват зад дебелите му очила. Приличат на златни рибки в аквариум. Отделът му винаги е готов да намира нови и изобретателни начини за убиването на хора. Все още е развълнуван при мисълта за сухите и овъглени фигури по улиците и площадите на Панцерщад-Байройт. Много от тях продължаваха да стоят изправени, превърнати в статуи от МЕДУЗА.

— Имате ли намерение да се върнете и да погълнете руината, лорд-кмете? — пита след малко Вамбрейс. — Огньовете ще изгаснат от само себе си след ден-два.

— Категорично не — сопва се Кроум. — Трябва да продължим към Защитната стена.

— На хората няма да им хареса — предупреждава шефът на охраната. — Получиха победата си, а сега искат да получат и плячката си. Металът и резервните части от тази агломерация…

— Не съм изминал целия този път с Лондон за метал и резервни части — прекъсва го лорд-кметът. Подпира се на парапета на покрива и поглежда на изток. Вече вижда белите върхове на високите планини на хоризонта, които приличат на редица перлени зъби. — Трябва да продължим напред. След няколко дни Защитната стена ще бъде в нашия обхват. Обявил съм обществен празник и прием в Палатата на гилдиите, за да отбележа събитието. Помисли, Вамбрейс! Цял един нов ловен район!

— Но Лигата е известена, че отиваме — предупреждава шефът на охраната. — Ще се опитат да ни спрат.

Очите на Кроум са ясни и студени и гледат напред в бъдещето.

— Валънтайн има своите заповеди — заявява накрая. — Той ще се оправи с Лигата.

Лондон продължи напред в посока изток, докато пушекът от мъртвата агломерация се издигаше в небето зад тях. Катрин отиде до асансьорната станция, като стъпваше върху мокрите останки от празненствата миналата вечер. Счупени китайски фенери светеха над потреперващите платформи и мъже в червени ливреи от отдела за рециклиране разнасяха наоколо контейнери за отпадъци, събираха изхвърлени парти шапки и подгизнали банери, чиито послания още личаха: Ние ♥ Магнъс Кроум и Да живее Лондон. Куче си играеше с една хартиена гирлянда, но Катрин му извика да спре. Не беше време за игри.

Поне в Музея нямаше банери и хартиени гирлянди. Гилдията на историците, за разлика от останалата част от Лондон, не бързаше да приема толкова бързо новите изобретения на инженерите и МЕДУЗА не беше изключение. В прашните сенки на галериите с експонати беше настъпила тишина, подобаваща за утрото след смъртта на цял един град. Шумовете от улиците навън бяха приглушени, сякаш някакви дебели и меки завеси от време бяха увиснали върху мрака между витрините. Тишината помогна на Катрин да си събере мислите. Когато отиде в кабинета на Чъдли Померой, вече знаеше какво ще му каже.

Все още не беше споделила с него наученото в Инженериума, но историкът видя колко изплашена беше, когато я остави в Клио Хаус предишната вечер. Въобще не се изненада като видя нея и Куче на прага си.

— Господин Померой — прошепна тя. — Трябва да говоря с вас. Бивъс тук ли е? Добре ли е?

— Разбира се — отвърна веднага историкът. — Влизайте!

Бивъс Под я чакаше в малкия кабинет, облицован с тиково дърво. Носеше заета от някого роба на историк. Бледото му чело изглеждаше уязвимо като черупка на яйце на слабата жълтеникава светлина от лампите в Музея. Прииска ѝ се да се затича към него, да го прегърне и да му се извини за кашата, в която го е забъркала, но около него имаше десетина други историци — някои бяха седнали на подлакътниците на фотьойлите и в краищата на бюрото на Померой. Всички я гледаха някак виновно и за миг тя изстина от ужас, че Чъдли, когото тя е смятала за приятел, сега я е предал.

— Не се тревожете — заяви мило Померой. — Щом Под ще бъде гост на Музея, моите колеги историци трябва да се запознаят с него. Никой от нас не е привърженик на лорд-кмета. Всички сме съгласни, че чирак Под може да остане тук колкото е необходимо.

Историците направиха място на Катрин до Бивъс.

— Добре ли си? — попита го тя и се успокои, когато момчето я дари с нервна усмивка.

— Не е зле тук — прошепна той. — Макар че е странно. Всичкото това дърво и стари предмети. Иначе историците са много мили…

Катрин ги огледа. Много от тях познаваше или беше виждала: доктор Аркънгарт, доктор Каруна, професор Пютъртайд, младата госпожица Потс, Норман Нанкароу от „Печат и картини“ и госпожица Плим, която подсмърчаше в носната си кърпичка.

— Тъкмо разговаряхме за унищожението на Панцерщад-Байройт — обясни Померой и бутна чаша с горещо какао в ръцете ѝ. — И за това отвратително устройство МЕДУЗА.

— Всички останали смятат, че е чудесно — заяви горчиво Катрин. — Чух ги да се смеят и да скандират „Добрият стар Кроум“ през половината нощ. Наясно съм, че са облекчени, че не бяхме погълнати, но… Е, не мисля, че взривяването на друг град е повод за радост.

— Истинско бедствие си е! — съгласи се старият доктор Аркънгарт и изви кокалестите си ръце. — Вибрациите на тази подла машина направиха на пух и прах керамиката ми!

— О, стига с твоята керамика, Аркънгарт — сопна се Померой, който виждаше колко разстроена е Катрин. — Какво ще кажеш за Панцерщад-Байройт? Изпепелиха го до основи!

— Това се случи заради тая мания на инженерите по Стара технология! — отговори професор Пютъртайд. — Разполагаме с безброй векове, от които да се учим, а единственото, от което се интересуват, са няколко древни машини!

— Така или иначе, какво толкова са постигнали древните с техните машинарии? — изстена Аркънгарт. — Превърнали са света си в една ужасна бъркотия и след това са се самоунищожили!

Останалите кимнаха печално.

— Имаше много хубав музей в Панцерщад-Байройт — каза доктор Каруна.

— Предполагам, че са разполагали с чудесни картини — съгласи се Нанкароу.

— Уникални експонати на ш-ш-шкафове от 30-ти век! — пропищя госпожица Плим и се разрева на кокалестото рамо на Аркънгарт.

— Моля да извините бедната Мойра, Катрин — прошепна Померой. — Тази сутрин получи ужасни новини. Кроум нареди колекцията ни от мебели да бъде натрошена и използвана за пещите. Горивото не достига, разбираш, в резултат на това ненормално пътуване на изток.

В този момент на Катрин хич не ѝ пукаше за мебели и керамика, но се радваше, че не е единствената в Лондон, която се ужасява от онова, което лорд-кметът е отприщил. Тя си пое дълбоко въздух, след което бързо разказа наученото в Инженериума — за МЕДУЗА и за следващата стъпка във великия план на Кроум: нападението на Защитната стена.

— Но това е ужасно! — зашептяха всички, когато приключи.

— Шан Гуо е велика древна култура, независимо дали става въпрос за Лигата на антимобилистите, или не. Батмунк Гомпа не бива да бъде унищожавана!…

— Помислете за всички онези храмове!

— Керамика!

— Молитвени колела11…

— Копринени картини…

— М-м-мебели!

— Помислете за хората! — разгневи се Катрин. — Трябва да направим нещо!

— Да! Да! — съгласиха се всички и погледнаха глуповато към нея. След двайсет години управление на Кроум нямаха представа как да се изправят срещу Гилдията на инженерите.

— Но какво можем да направим? — попита най-накрая Померой.

— Кажете на хората какво се случва! — настоя Катрин. — В момента вие сте изпълняващ длъжността главен историк. Свикайте среща на Съвета! Накарайте ги да разберат колко грешно е всичко това!

Померой поклати глава.

— Няма да ни послушат, госпожице Валънтайн. Чухте ги как ликуваха миналата вечер.

— Това беше заради страха им, че Панцерщад-Байройт ще ни погълне! Когато научат, че плановете на Кроум са да насочи оръжието към друг град…

— Ще започнат да ликуват още по-шумно — въздъхна историкът.

— Заобиколил се е със съюзници от другите гилдии — отбеляза доктор Каруна. — Всички от великите членове на гилдиите вече ги няма — те са мъртви, пенсионирани или арестувани по негова заповед. Дори собствените ни чираци са обезумели по Стара технология като инженерите, особено след като Кроум набута своя човек Валънтайн като главен историк… О, не исках да ви обидя, госпожице Катрин…

— Баща ми не е човек на лорд-кмета — отвърна гневно момичето. — Сигурна съм, че не е! Ако знаеше какво планира Кроум, никога нямаше да му помогне. Вероятно затова го изпрати на тази разузнавателна мисия, за да го разкара от пътя си. Когато татко се прибере у дома и разбере какво се случва, ще направи нещо, за да го спре. Всички знаете, че той намери МЕДУЗА. Ще се ужаси, когато разбере колко много хора ще бъдат убити с нея. Сигурна съм, че няма да одобри подобни действия!

Катрин говореше толкова разгорещено, че някои от историците ѝ повярваха, дори онези като доктор Каруна, която не беше повишена заради поставянето на Валънтайн на поста главен историк на Гилдията на историците от страна на Кроум. Бивъс Под пък я гледаше с блеснали очи. Изпитваше чувство, чието име дори не знаеше — не ги учеха на такива неща в учебните лаборатории. Целият потреперваше заради него.

Първи заговори Померой:

— Надявам се да сте права, госпожице Валънтайн — каза той. — Защото баща ви е единственият човек, който може да се опълчи на лорд-кмета. Налага се да чакаме завръщането му.

— Но…

— Междувременно стигнахме до съгласие, че господин Под трябва да остане тук, за да бъде в безопасност. Може да спи в старата транспортна галерия и да помага на доктор Нанкароу да каталогизира своята колекция. Ако инженерите дойдат да го търсят, ще му намерим скривалище. Не че това е голям удар по Кроум, но ви моля да разберете, Катрин. Ние сме стари и изплашени хора и наистина няма какво повече да направим.

26. Батмунк Гомпа

Светът се променяше. В това нямаше нищо странно, разбира се. Първото нещо, което един чирак историк научаваше, беше именно това — светът постоянно се променяше, но сега това беше започнало да се случва толкова бързо, че човек можеше да види как се случва. Том погледна надолу от палубата на „Джени Ханивър“ и видя просторните равнини на източните части на Ловния район, осеяни с бързо движещи се малки градчета, принудени да бягат от онова, което беше прорязало северното небе. Опитваха се да се отдалечат колкото може по-далеч от него — доколкото им позволяваха колелата или веригите, — като дори и не си помисляха да се преследват едни други.

— МЕДУЗА — шепнеше си под носа госпожица Фанг и се взираше в далечния дим.

— Какво е МЕДУЗА? — попита Хестър. — Знаеш нещо, нали? Защо са били убити майка ми и баща ми?

— Опасявам се, че не — отвърна авиаторката. — Ще ми се да знаех. Веднъж чух това име. Преди шест години друг агент на Лигата успя да проникне в Лондон, като се престори на член на екипажа на лицензиран дирижабъл. Научи нещо интригуващо, но така и не разбрахме какво. Лигата получи само едно съобщение от него, състоящо се от три думи: Внимавайте с МЕДУЗА. Инженерите го заловиха и убиха.

— Откъде знаеш? — попита Том.

— Защото ни изпратиха главата му — отвърна госпожица Фанг. — С наложен платеж.

Същата вечер авиаторката прелетя с „Джени Ханивър“ над един от спасяващите се градове — порядъчно градче с четири палуби, наречено Перипатетиаполис, което се беше насочило на юг, където да се скрие в планините от другата страна на Казашко море. На аеропристанището там чуха още новини за случилото се с Панцерщад-Байройт.

— Видях го! — каза един от авиаторите. — Бях на повече от сто и петдесет километра от мястото, но го видях. От Горния етаж на Лондон се издигна огнен език и стовари смърт върху всичко, до което се докосна!

— Лондон е изровил нещо от Шейсетминутната война — сподели мнението си един археолог на свободна практика. — Старата Американска империя е била доста откачена към края си. Чувал съм истории за ужасни оръжия: квантови енергийни лъчи, които черпят енергията си от места извън истинската вселена…

— Кой ще посмее да им се опълчи сега, когато Магнъс Кроум разполага със средство да изгори всеки град, отказал да му се подчини? — попита един паникьосан перипатетиаполиски търговец. — „Елате и се оставете да бъдете изядени“, ще ни каже Лондон и ще се наложи да отидем. Това е краят на цивилизацията ни, такава каквато я познаваме! Отново!

От цялата работа беше произлязло едно хубаво нещо — хората в Перипатетиаполис изведнъж много се зарадваха на лондонските пари на Том. Съвсем импулсивно реши да купи един червен копринен шал за Хестър, за да замени изгубения в онази далечна вечер, в която той я преследваше в Търбуха.

— За мен ли е? — изненада се тя, когато ѝ го подари.

Не си спомняше някой да ѝ е правил подарък преди. Не му беше говорила много, откакто напуснаха Черния остров, засрамена от избухването си предишната вечер, но сега му каза:

— Благодаря ти. Май трябва да ти благодаря също и че ми спаси живота. Макар че все още не ми е ясно защо си правиш труда.

— Знам, че не ти се иска да свършиш като преследвач — отвърна Том.

— О, исках — заяви тя. — Нещата щяха да са много по-лесни. Но ти постъпи правилно. — Хестър извърна очи от него засрамена и заби поглед в шала в ръцете си. — Опитвам се да бъда мила. Никой досега не ме е карал да се чувствам харесвана, така както ти. Затова се опитвам да съм мила и усмихната, каквато искаш да бъда, но после виждам отражението си някъде или се сещам за него и всичко се обърква. Започвам да си мисля ужасни неща, крещя ти и желая да те нараня. Съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна неловко Том. — Знам. Няма проблем.

Момчето взе шала и внимателно го уви около врата ѝ, но както очакваше, тя веднага го вдигна нагоре, за да скрие устата и носа си. Натъжи се. Беше свикнал с това лице и щеше да му липсва кривата ѝ усмивка.

Отлетяха, преди да съмне, и минаха над верига от стръмни хълмове, които приличаха на намачкана кафява хартия. През целия ден нивото на земята се издигаше все повече и повече и съвсем скоро Том осъзна, че напускат Ловния район. До вечерта „Джени Ханивър“ вече летеше над прекалено каменисти терени, които повечето градове не можеха да прекосят. Прелетяха над гъсти гори от борове и рододендрони и над малки статични села, които се свиваха в своите долчинки; минаха дори над едно бяло селище, разположено на планински връх, от което водеха пътища подобно на спиците на колело — истински пътища, по които се движеха каруци, а на кръстовищата бяха изпънати ярки молитвени флагчета. Наблюдава ги, докато не се изгубиха от поглед. Беше слушал за пътищата в часовете по история, но не беше вярвал, че някога ще види такива.

На следващия ден Ана Фанг подаде на спътниците си по една топка от червена паста.

— Стрит на прах бетелов орех — обясни тя, — смесен със сухи листа от Нова Мая. Помагат при тези големи височини. Но не свиквайте да ги дъвчете, иначе зъбите ви ще станат червени като моите. — Песъчливата паста гъделичкаше устата на Том, но му помогна със замайването и повдигането, които го тормозеха, откакто дирижабълът започна да се издига, а и притъпи болката в счупените му ребра.

Малката сянка на „Джени“ трептеше над високите, покрити със сняг върхове. Пред тях имаше още по-високи била, които приличаха на бели копия, увиснали като миражи над облаците. Отвъд тях се простираше по-масивна верига, а оттатък нея — друга, още по-висока. Том премрежи поглед и се загледа на юг с надеждата да зърне стария Джомолунгма, или Еверест, както са го наричали древните, но във високите Хималаи бушуваха бури и върховете бяха скрити зад гъсти облаци.

Цели три дни летяха през черно-бял свят от сняг, ледници и тъмни скали на млади планини, над които Том и Хестър поемаха управлението, за да може Ана Фанг да подремне в мястото до тях, тъй като се страхуваше да напуска пилотската кабина. Продължаваха да се издигат, докато накрая не прелетяха над ниските склонове на Жан Шан, най-висока измежду новите планини на планетата, чиято покрита със сняг корона стърчеше в безкрайния студ над небето. След нея върховете ставаха по-ниски, бели и прекрасни, понякога дори се забелязваше някоя зелена долина между тях, където огромни стада животни се пръскаха и бягаха при звука от двигателите на дирижабъла. Това бяха Небесните планини, които продължаваха далеч на север и изток и се снижаваха в далечината, за да се превърнат в степ, тайга и непроходими блата.

— Това е Шан Гуо, прочут с конете си — обясни Ана Фанг на Том и Хестър. — Надявах се да се пенсионирам тук, когато работата ми за Лигата приключи. Предполагам, че сега е възможно всичко да бъде изядено от Лондон, крепостите ни да бъдат взривени от МЕДУЗА, а селищата ни да бъдат погълнати — зелените им хълмове разцепени, минералите им заграбени, а конете унищожени, както и останалата част от света.

Том не смяташе, че това е много лоша идея, защото беше напълно естествено самоходните градове да се разпространят по цялото земно кълбо. Не можеше обаче да не харесва госпожица Фанг, ако и да е шпионин на Лигата на антимобилистите, затова се опита да я успокои с думите:

— Колкото и могъща да е МЕДУЗА, на Лондон ще му бъдат необходими години да си проправи път през тези огромни планински вериги.

— Няма да се наложи — отвърна авиаторката. — Погледни.

Том погледна в посочената му посока и забеляза проход в планинската верига пред него — доста широк проход, през който можеше да премине цял град, — препречен от една-единствена преграда, която беше толкова голяма, че на пръв поглед приличаше на поредния планински хребет, само че беше прочутата Защитна стена.

Тя беше като стена от мрак — черна на цвят, много черна, — издигната от огромни блокове от вулканичен камък, бронирана с ръждясалите палуби на градове, дръзнали да се възправят срещу нея, и защитена от стотиците ракетни установки в западната ѝ страна. На покрития със сняг връх, намиращ се на хиляда и двеста метра над дъното на долината, се развяваше и плющеше на вятъра флагът на счупеното колело, а слънцето огряваше укрепените картечни гнезда и стоманените шлемове на войниците на Лигата.

— Само да беше толкова несломима, колкото изглежда — въздъхна авиаторката и започна да снижава „Джени Ханивър“ в спирала.

Една малка летателна машина, малко по-голяма от хвърчило с мотор, дойде да ги пресрещне и тя проведе кратък разговор по радиото с пилота ѝ. Самолетът заобиколи „Джени“ още веднъж ѝ я поведе над Защитната стена. Том погледна широките бойници и лицата на войниците, които зяпаха нагоре — жълти, кафяви, черни, бели, — лица от всяка част на света, където варварските статици продължаваха да се противопоставят на градския дарвинизъм. След миг всичко се скри от поглед и „Джени“ се снижи от източната страна на Стената. Том осъзна, че това е град, вертикален град със стотици тераси, балкони и прозорци, издълбани направо в черната скала, етаж върху етаж от магазини, казарми, къщи с балони и самолети хвърчила в ярки цветове, които се носеха нагоре-надолу като венчелистчета.

— Батмунк Гомпа — съобщи госпожица Фанг. — Градът на вечната сила. Макар че хората, които са го нарекли така, никога не са чували за МЕДУЗА, разбира се.

Всичко беше много красиво. Том, когото бяха учили, че статичните селища са мръсни, мизерни и изостанали места, отиде до прозореца и се загледа през него. Хестър дойде и притисна лице в стъклото, прикрила се зад воала си и изглеждаща почти женствено.

— О! Прилича на скалите на Оук Айлънд, където гнездят морските птици! — извика тя. — Виж! Виж! — долу в основата на Стената блестеше лазурносиньо езеро, по което плаваха лодки за развлечение — Том, ще идем да плуваме. Ще те науча…

„Джени Ханивър“ се приземи на една тераса насред други търговски дирижабли и госпожица Фанг поведе Том и Хестър до един балон, който отново ги издигна във въздуха над паркове и чайни към палата на губернатора — древния манастир, който беше дал името си на Батмунк Гомпа, боядисан в бяло и с много прозорци, изсечен направо в склона на планината в края на Стената. Други балони се бяха насочили към площадката за кацане под градините на палата — те се отличаваха с ярките си цветове на планинската слънчева светлина. В един от клатещите се кошове Том видя капитан Кора, който им махаше.

Срещнаха се на палубата. Младият летец се приземи малко преди тях и притича до балона им, за да прегърне госпожица Фанг и да помогне на приятелите ѝ да слязат от разклатения кош. Той беше долетял дотук от Въздушен пристан на сутринта след атаката на Шрайк и изглеждаше много радостен и изумен да види, че Том и Хестър са живи. Капитанът се обърна към авиаторката:

— Губернаторът и съветниците му чакат с нетърпение доклада ти, Фенг Хуа. До нас стигнаха ужасни слухове за Лондон…

Хубаво беше да видиш приятелско лице в този странен нов град и Том се изравни с Кора, когато мъжът ги поведе по дългите стълби към входа на палата. Спомни си, че беше съзрял спретнат дирижабъл „Ачебе 2100“, привързан на една от долните платформи, и попита:

— Онази машина с волската кожа, която беше акостирала на палубата, твоя ли е?

Кора се засмя от сърце.

— Онзи стар шлеп ли? Не, благодаря на боговете! Моят „Мокеле Мбембе“ е боен дирижабъл, Том. Трябва да знаеш, че всеки съюзник на Лигата снабдява с дирижабъл Северната аерофлота и всички са закотвени там. — Капитанът спря и му посочи нещо. Момчето забеляза блясъка на бронзови врати близо до върха на Стената. — Високите орлови гнезда.

— Ще ви заведем там един ден, Том — обеща госпожица Фанг и ги поведе покрай монасите воини, охраняващите вратата, към лабиринт от студени каменни коридори. — Големите аероразрушители на Лигата са едно от чудесата на небето! Но първо губернатор Кан трябва да чуе историята на Хестър.

Губернатор Ърмен Кан беше любезен старец, който имаше дълго печално лице с някак овчо изражение. Посрещна ги в личните си покои и ги почерпи с чай и меденки в стая, чиито кръгли прозорци гледаха към езерото Батмунк Нор, проблясващо между фермите чак долу. Хиляди години семейството му се беше грижило за Стената и той направо се замая при новината, че всичките му оръжия и ракети са безполезни.

— Никой град не може да премине Безлюдните територии — продължаваше да повтаря губернаторът, докато стаята се пълнеше с офицери, които искаха да чуят съветите на авиаторката. — Скъпа ми, Фенг Хуа, ако Лондон посмее да ни приближи, ще го унищожим. Влезе ли в обсега ни… бум!

— Точно това се опитвам да ти обясня! — изстреля нетърпелива думите си госпожица Фанг. — Лондон няма нужда да влиза в обсега на оръжията ти. Кроум ще паркира града си на сто и петдесет километра оттук и ще превърне безценната ти Стена в пепел! Вече чу историята на Хестър. Смятам, че машината, която Валънтайн е откраднал от майка ѝ, е била част от древно оръжие, а случилото се с Панцерщад-Байройт доказва, че Гилдията на инженерите е съумяла да го задейства отново.

— Да, да — обади се един артилерийски офицер, — така казваш ти. Но как да повярваме, че Кроум е намерил начин да активира отново нещо, което е било заровено от Шейсетминутната война насам? Вероятно Панцерщад-Байройт е претърпял някакъв странен инцидент.

— Да! — Тази идея много се хареса на губернатор Кан. — Метеорит или изтичане на газ… — Той започна да гали дългата си брада и напомни на Том за един от старите историци в Лондонския музей. — Навярно градът на Кроум дори няма да припари тук… Навярно преследва друга плячка?

Но другите му офицери бяха по-склонни да повярват на доклада на Въздушно цвете.

— Идва право към нас, няма спор — заяви една от тях, авиаторка от Керала, не много по-голяма от Том. — Онзи ден летях с един разузнавателен дирижабъл, Фенг Хуа — обясни тя и погледна изпълнена с обожание госпожица Фанг. — Варварският град беше на по-малко от осемстотин километра и приближава бързо. До утре вечер МЕДУЗА ще бъде в обсег.

— В планините пък е забелязан някакъв черен дирижабъл — добави капитан Кора. — Летателните апарати, изпратени да го свалят, така и не се завърнаха. Смятам, че това е бил „Асансьор до 13-ия етаж“ на Валънтайн, чиято мисия е да шпионира градовете ни, преди Лондон да ги погълне.

Валънтайн! Том изпита странна смесица от гордост и страх при мисълта, че главният историк се намира в самото сърце на Шан Гуо. Хестър, която седеше до него, се напрегна при споменаването на името му. Той я погледна, но тя гледаше покрай него към отворените прозорци с изглед към планините, сякаш очакваше да види прелитащия „Асансьор до 13-ия етаж“.

— Никой град не може да премине Защитната стена — повтори отново губернатор Кан, верен на своите предшественици, но вече не звучеше толкова убедено.

— Трябва да изпратиш аерофлота, губернаторе — настоя госпожица Фанг и се наведе в мястото си. — Бомбардирай Лондон, преди да успее да докара града в обсега на МЕДУЗА. Това е единственият начин.

— Не! — изкрещя Том и стана толкова бързо от мястото си, че столът се катурна зад него. Не можеше да повярва какво беше изрекла авиаторката. — Каза, че идваме тук, за да ги предупредим! Не може да нападнете Лондон! Ще нараните много хора! Невинни! — Мислеше за Катрин; представи си как торпедата на Лигата взривяват Клио Хаус и Музея. — Обеща ми! — изрече със слаб глас той.

— Фенг Хуа не дава обещания на диваци — сопна се момичето от Керала, но госпожица Фанг я накара да замълчи.

— Ще ударим само Търбуха и веригите, Том — обясни тя. — След това Горния етаж, където е МЕДУЗА. Не искаме да нараним невинните, но какво друго можем да направим, ако един варварски град реши да ни заплаши?

— Лондон не е варварски град! — изкрещя момчето. — Вие сте варварите! Защо Лондон да не изяде Батмунк Гомпа, щом се нуждае от това? Щом не ви харесва идеята, да бяхте сложили колела на градовете си, както направиха цивилизованите хора преди много време!

Неколцина от агентите на Лигата му крещяха гневно да замълчи, а момичето от Керала вече беше извадило меча си, но госпожица Фанг ги успокои с няколко думи и се обърна с търпелива усмивка към Том.

— Вероятно ще трябва да излезеш, Томас — каза твърдо тя. — По-късно ще дойда при теб.

Очите на момчето се напълниха с глупави сълзи. Съжаляваше тези хора, разбира се. Виждаше, че не са диваци, и вече въобще не вярваше, че заслужават да бъдат изядени, но не можеше просто да си седи и да слуша как планират да нападнат дома му.

Обърна се към Хестър с надеждата, че ще вземе неговата страна, но тя беше изгубена в собствените си мисли и проследяваше с върховете на пръстите си белезите под червения шал. Чувстваше се виновна и глупава. Виновна, защото беше щастлива с Том във въздуха, а не беше редно да изпитва щастие, докато Валънтайн се разхожда наоколо ненаказан. Глупава, защото, когато ѝ подари шала, започна да се надява, че наистина я харесва, но мисълта за Валънтайн ѝ напомни, че никой никога няма да я харесва, не и по този начин. Когато забеляза, че я гледа, му каза:

— Нека избият всички в Лондон, не ми пука, стига да запазят Валънтайн за мен.

Том ѝ обърна гръб и излезе от голямата стая. Докато вратата се затваряше зад него, чу момичето от Керала да изсъсква през зъби:

— Варварин!

Останал сам, той се затътри към терасата, където чакаха балони таксита, и седна на една каменна пейка. Чувстваше се предаден и си мислеше за нещата, които трябваше да каже на госпожица Фанг, но не се беше сетил навреме за тях. Покривите и терасите на Батмунк Гомпа се простираха под него в сенките на белите върхове на планините. Зачуди се какво ли е да живееш тук и да се събуждаш всяка сутрин с една и съща гледка пред себе си. Дали хората на Защитната стена не копнееха за движение и смяна на обстановката? Как успяваха да заспят, без силните вибрации на градските двигатели да ги приспиват? Дали обичаха това място? Изведнъж се почувства много тъжен, че този оживен, цветен и древен град съвсем скоро можеше да се превърне в отломки под веригите на Лондон.

Искаше да види още. Отиде до най-близкия балон такси и обясни на пилота, че е гост на госпожица Фанг и желае да слезе долу в града. Мъжът се ухили и започна да товари камъни в коша си от една купчина наблизо. Не след дълго Том вече прелиташе край многобройните нива на града, докато не се озоваха над някакъв централен площад, където десетки други таксита кацаха и отлитаха. По цялата Защитна стена имаше стълбища, които водеха до Високите орлови гнезда и до магазините и пазарите на по-долните етажи.

Новините за МЕДУЗА се разпространяваха бързо през Батмунк Гомпа и вече много от магазините и къщите бяха затворени, а собствениците им бяха избягали в градовете на юг. На по-долните нива все още беше пълно с хора и докато слънцето залязваше зад Стената, Том се скиташе по оживените базари и по стръмните пътища стълби. Навсякъде по ъглите на улиците имаше будки с гадатели и олтари на небесните богове, поръсени със сивата пепел от пръчките тамян. Свирепи на вид уйгурски акробати изнасяха представление на централния площад, а накъдето и да погледнеше, виждаше войници и авиатори на Лигата: русокоси гиганти от Шпицберген, синьо-черни воини от Лунните планини, дребни на ръст тъмнокожи хора от статичните градове в Андите и мъже и жени с цвят на огън от твърдините в джунглите на Лаос и Анам.

Том се опита да забрави, че съвсем скоро тези млади мъже и жени щяха да изстрелват ракети по Лондон, и започна да се наслаждава на потока от лица и неразбираемия миш-маш от езици… от време на време чуваше някой да казва „Том!“, „Томаш!“ или „Тао-маш!“, докато го показваха на приятелите си. Историята за битката му с Шрайк се беше разпространила през планините от търговски пост до търговски пост и беше го заварила тук, в Батмунк Гомпа. Нямаше нищо против. Имаше чувството, че говорят за друг Томас, за смел и силен младеж, който разбира какво трябва да се направи и не изпитва никакви съмнения.

Зачуди се дали да не се върне в палата на губернатора, за да намери Хестър, когато забеляза една висока фигура да се изкачва по близкото стълбище. Мъжът беше облечен в раздърпана червена роба, а качулката му беше спусната над лицето. В едната си ръка държеше тояга и през рамото му беше преметнат вързоп. Том вече беше видял десетки подобни скитащи духовници в Батмунк Гомпа — монаси в служба на планинските богове, които пътуваха от град на град през високите проходи. (Горе на площадката за кацане Ана Фанг се беше навела, за да целуне краката на един от тях и да му даде шест бронзови монети с молба да благослови „Джени Ханивър“.) Но този мъж беше различен. Имаше нещо в него, което привлече погледа му и не му даваше мира.

Последва човека с червената роба. Следваше го през пазара за подправки с хилядите му невероятни аромати и надолу по тясната Улица на тъкачите, където стотици кошове висяха от ниски стълбове пред магазините, подобно на увиснали гнезда, и се отъркваха в главата му, когато минаваше под тях. Какво странно имаше в този човек и в дългата му кафява ръка, с която държеше тоягата?

Тогава, под един фенер на централния площад, монахът беше спрян от едно улично момиче, което го помоли да я благослови. В този миг Том зърна брадатото лице под качулката. Познаваше този орлов нос и тези моряшки очи и знаеше, че амулетът, който виси между черните му вежди, всъщност скрива добре познатия знак на Гилдията на историците на Лондон.

Този човек беше Валънтайн!

27. Доктор Аркънгарт си спомня

Катрин прекарваше много време в Музея през последните няколко дни, докато Лондон пътуваше към планините. Тя стоеше в безопасност в своя мрачен лабиринт, където не чуваше ръмженето на електрическите триони, които изсичаха последните дървета в Съркъл парк, за да захранят двигателите, нито пък ликуващите викове и крясъци на шумните тълпи, които се събираха всеки ден пред публичните наблюдателни екрани, където на малки порции им се разкриваха подробности от великия план на Кроум. Тук дори успя да забрави за охранителите на Гилдията на инженерите, които вече бяха навсякъде — не само обичайните мъже в бели палта, но и някакви нови мълчаливи типове с черни палта и качулки, със сковани движения и слабо зеленикаво сияние зад затъмнените им визьори: Възкресените на доктор Туикс.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, не само тишината и спокойствието я привличаха в Музея. Бивъс също беше там. Постелята му беше разпъната на пода в старата транспортна галерия, под висящите прашни модели на хидроплани и други летящи апарати. Нуждаеше се все повече и повече от компанията му, докато градът се движеше на изток. Харесваше ѝ той да бъде нейната тайна. Харесваха ѝ мекият му глас и странният смях, който като че ли всеки път изпробваше, тъй като не бе имал много поводи да се смее в Дълбокия търбух. Харесваше ѝ начинът, по който я гледаше — тъмните му очи винаги се задържаха на лицето ѝ и специално върху косата ѝ.

— Досега не съм имал приятели с коса — каза ѝ един ден. — В Гилдията ни обработват с химикали, когато станем чираци, и косите ни не растат.

Катрин се замисли за бледия му гладък скалп. Харесваше и него. Отиваше му. Това ли беше влюбването? Нима не беше нещо голямо и невероятно, за което веднага разбираш, а се случваше бавно и на вълни, докато не се събудиш един ден и не разбереш, че си влюбен до уши в някого, в когото въобще не си очаквал, като например един чирак инженер?

Искаше ѝ се баща ѝ да беше тук, за да го попита.

Следобедите Бивъс си обличаше робата на историк, криеше голата си глава под качулката и отиваше долу да помага на доктор Нанкароу, който каталогизираше огромната колекция от картини и скици и ги заснемаше, в случай че лорд-кметът реши да захрани пещите си с тях. Тогава Катрин отиваше в Музея с Куче по петите ѝ и търсеше нещата, които баща ѝ беше намерил. Перални, части от компютри, ръждясалия гръден кош на преследвач. На всички тях имаше етикети, които гласяха: „Откритие на господин Валънтайн, археолог на свободна практика“. Представяше си го как ги вади внимателно от почвата, почиства ги и ги увива в памучен плат, за да ги транспортира до Лондон. Вероятно е сторил същото с частите на МЕДУЗА, когато ги е открил, помисли си момичето. Изрече няколко молитви към Клио, която според нея я чуваше в тези зали, където се пазеше самото време. „Лондон се нуждае от него! Аз се нуждая от него! Моля те, изпрати го жив и здрав у дома по-скоро…“

Но не Клио, а Куче я отведе в секцията по естествена история същата вечер. Той беше забелязал една витрина с препарирани животни в далечния край на коридора и отиде да ги дебне, като ръмжеше тихо. Старият доктор Аркънгарт, който минаваше през галерията на път за дома си, се върна поизнервен, но Кейт се опита да го успокои:

— Всичко е наред, докторе! Куче е напълно безопасен!

Тя коленичи до него и се загледа в акулите и делфините, които се олюляваха над главата ѝ, и към огромното надвиснало туловище на кита, който беше откачен от въжетата си и подпрян на далечната стена, за да не успеят вибрациите да го съборят и разбият.

— Впечатляващ е, нали? — попита доктор Аркънгарт, който винаги беше готов да изнесе лекция. — Син кит. Били са ловени, докато не са изчезнали напълно през първата половина на 21-ви век. Или може да е бил 20-ти, записите не са съвсем ясни. Даже нямаше да знаем как е изглеждал, ако госпожа Шоу не беше открила тези вкаменени кости…

Катрин си мислеше за нещо друго, но името „Шоу“ веднага привлече вниманието ѝ. Витрината, към която сочеше Аркънгарт, съдържаше поредица от кафяви кости и на един от прешлените пишеше: „Кости от син кит, открит от госпожа П. Шоу, археолог на свободна практика“.

Пандора Шоу, спомни си тя името, което беше видяла в каталога на Музея. Не Хестър. Разбира се, че не. Но само за да прекъсне лекцията на Аркънгарт, го попита:

— Познавахте ли я? Пандора Шоу?

— Госпожа Шоу ли? О, да, да — кимна старецът. — Прекрасна жена. Тя беше археологът на Безлюдните територии и приятелка на баща ви. Разбира се, тогава името ѝ беше Рей…

— Пандора Рей? — Катрин знаеше това име. — Тя е била асистентката на татко по време на пътуването му в Америка! Виждала съм нейна снимка в книгата му!

— Точно така — съгласи се Аркънгарт, но се намръщи леко за нахалството да бъде прекъснат. — Археоложка, както вече споменах. Специализираше в Стара технология, разбира се, но ни носеше и други неща, когато намереше такива — като костите на този кит. След това се омъжи за онзи момък Шоу и отиде да живее в един неприятен малък остров в западния океан. Бедното момиче. Истинска трагедия. Истинска ужасна трагедия.

— Умряла е, нали? — попита Катрин.

— Беше убита! — Историкът размърда драматично веждите си. — Преди шест-седем години. Научихме от друг археолог. Била е убита в собствения си дом, заедно със съпруга си. Неприятна работа. Добре ли си, скъпа? Приличаш на човек, който е видял призрак!

Катрин не беше добре. Всички парчета от пъзела се нареждаха бързо в главата ѝ. Пандора Шоу е била убита преди седем години, по същото време, по което баща ѝ намери машината… Пандора, авиаторката, археоложката, жената, която беше отишла с него в Америка, когато намери плановете на МЕДУЗА. А сега се беше появило момиче на име Шоу, което искаше да го убие…

Не ѝ беше лесно да изрече думите, но в крайна сметка попита:

— Имала ли е дете?

— Мисля, че да, май имаше — отвърна старецът. — Да, помня, че веднъж, когато дойде с някаква керамика за моя отдел, госпожа Шоу ми показа снимка. Прекрасни експонати. Декорирана ваза от ерата на Електрическата империя, най-добрата в колекцията…

— Помните ли името ѝ?

— А, да, нека помисля… ЕЕ27190. Мисля, че така беше.

— Не на вазата! На детето!

Нетърпеливият вик на Катрин заеча през галерията и в коридорите отвън. Първоначално доктор Аркънгарт се стресна, но после се обиди.

— Е, вижте, госпожице Валънтайн, няма нужда да крещите! Как да помня името на детето? Беше преди петнайсет-шестнайсет години, а и никога не съм харесвал бебета. Мръсни създания, текат от двата края и нямат никакво уважение към керамиката. Но мисля, че точно това се казваше Хети или Холи…

— Хестър! — изхлипа Катрин, обърна се и побягна.

Бягаше ли, бягаше, а Куче я следваше по петите. Бягаше, без да знае къде отива или защо, тъй като нямаше начин да надбяга ужасната истина. Разбра как баща ѝ се беше докопал до ключа за МЕДУЗА и защо никога не говореше за нея. Най-накрая научи защо бедната Хестър Шоу е искала да го убие.

28. Странник в Небесните планини

Ръката на Валънтайн рисуваше изтънчени и сложни форми във въздуха над наведената глава на момичето, а лицето ѝ беше спокойно и усмихнато. Тя дори не подозираше, че биваше благославяна от най-заклетия враг на Лигата.

Том наблюдаваше случващото се иззад един олтар на небесната богиня. Очите му бяха разпознали облечения в червената роба монах, а сега и мозъкът му наваксваше с тази информация. Капитан Кора беше казал, че „Асансьорът до 13-ия етаж“ обикаля планините. Вероятно беше спуснал Валънтайн на скалите близо до Батмунк Гомпа и той беше извървял останалата част от пътя пеша, след което се беше промъкнал в града като крадец. Но защо? Каква ли тайна мисия го беше довела дотук?

Том не знаеше как да се чувства. Беше изплашен, разбира се, да стои толкова близо до човека, който се беше опитал да го убие, но в същото време беше впечатлен от дързостта му. Какъв кураж е нужен, за да се промъкнеш в най-голямата твърдина на Лигата, под носовете на лондонските врагове! Това беше точно от онези приключения, за които пишеше Валънтайн в книгите, които момчето четеше и препрочиташе, свито под одеялата в спалното помещение на чираците трета степен, на светлината от факла, след като светлините бъдеха изгасени.

Валънтайн приключи с благословията и продължи по пътя си. За известно време Том го изгуби от поглед сред тълпата от хора на площада, но бързо забеляза червената роба да се изкачва по централното стълбище. Последва го на безопасно разстояние, като минаваше покрай просяци, полицаи и продавачи на топла храна. Никой от тях не подозираше, че мъжът с червената роба може да не е един от онези луди свети хора. Валънтайн беше навел глава и се изкачваше бързо, затова Том не се чувстваше застрашен на двайсет-трийсет крачки зад него. Все още нямаше представа какво трябва да направи. Хестър заслужаваше да научи, че убиецът на родителите ѝ е тук. Дали не трябваше да отиде да я намери? Да ѝ каже? Но от друга страна, Валънтайн навярно изпълняваше някаква важна мисия за Лондон, може би събиране на информация, за да знаят инженерите точно накъде да насочат МЕДУЗА. Ако Хестър го убиеше, Том щеше да предаде целия си град…

Продължи да се изкачва, без да обръща внимание на болката в счупените си ребра. Терасите на Батмунк Гомпа около него бяха осеяни с лампи и фенери, а балоните на такситата светеха отвътре, докато се издигаха и кацаха, като ги правеха да приличат на плуващи около коралов риф странни морски създания. Бавно осъзна, че не желае Валънтайн да успее да завърши мисията си. Лондон не беше по-добър от Тънбридж Уийлс, а това място беше старо и красиво. Нямаше да позволи да бъде разрушено!

— Това е Валънтайн! — развика се Том и хукна нагоре по стълбите, като се опита да предупреди минувачите за опасността.

Но те само го поглеждаха, без да го разбират, и когато най-накрая стигна до облечения в червената роба мъж и свали качулката му, под нея откри облото и изплашено лице на някакъв монах пилигрим, който примигваше насреща му.

Огледа се бързо наоколо и разбра какво се е случило. Валънтайн беше поел по друго стълбище на централния площад, за да го заблуди. Отново хукна да бяга, но този път надолу. Главният историк на Лондон едва се виждаше — приличаше на червено петно, което се изкачва на светлините от фенерите към високите части на града — и към гнездата на големите аероразрушители.

— Това е Валънтайн! — развика се Том, докато сочеше към врага на Лигата, но никой от хората наоколо не говореше англиш.

Някои си помислиха, че е луд, а други се изплашиха, че МЕДУЗА се готви за удар. Целият площад беше обхванат от паника и съвсем скоро се разнесоха предупредителните гонгове, които звучаха от претъпканите тераси на магазини и странноприемници.

Първата му мисъл беше да намери Хестър, но нямаше представа къде да я търси. Насочи се към един балон такси и нареди на пилотката:

— Следвай онзи монах! — Жената обаче само му се усмихна и поклати глава. Не го разбираше. — Фенг Хуа! — изкрещя Том, като се сети за името на Ана Фанг в Лигата.

Пилотката кимна и се усмихна, след което отлетяха. Момчето се опита да се успокои, докато балонът се издигаше нагоре. Щеше да намери госпожица Фанг. Тя щеше да знае какво да правят. Спомни си как му беше поверила „Джени“ по време на полета над планините, и се засрами, че ѝ се опълчи на срещата на съвета.

Очакваше таксито да го отведе до палата на губернатора, но вместо това кацна близо до терасата, на която беше оставен „Джени Ханивър“. Пилотката посочи една странноприемница в долната част на терасата, която приличаше на гнездо на лястовица.

— Фенг Хуа! — каза жената. — Фенг Хуа!

За един миг Том се паникьоса, че са го довели до странноприемница, която носи името на госпожица Фанг, но на един от многото балкони на заведението забеляза кървавочервеното ѝ палто. Даде всичките си пари на пилотката, изкрещя ѝ: „Задръж рестото!“ и я остави да се пули срещу непознатите ликове на Куърк и Кроум.

Госпожица Фанг седеше на една маса на балкона, заедно с капитан Кора и неумолимото младо момиче от Керала, което се разгневи от изблика му от по-рано. Пиеха чай и бяха увлечени в разговора си, но всички скочиха на крака, когато Том връхлетя при тях.

— Къде е Хестър? — попита задъхан той.

— Долу на площадките за кацане. Пак е в едно от нейните настроения — обясни госпожица Фанг. — Защо?

— Валънтайн! — съумя да изрече името. — Тук е! Дегизиран е като монах!

Музикантите в странноприемницата спряха да свирят, когато чуха звуците от гонговете за тревога в долната част на града да се носят през отворените прозорци.

— Валънтайн, тук? — учуди се презрително момичето от Керала. — Нелепа лъжа! Варваринът си мисли, че може да ни изплаши!

— Мълчи, Сатя! — Госпожица Фанг се пресегна и хвана Том за ръката. — Сам ли е?

Момчето бързо ѝ разказа какво беше видяло. Авиаторката изсъска през стиснатите си зъби.

— Дошъл е за аерофлота ни! Иска да ни парализира!

— Един човек не може да унищожи аерофлота ни! — възпротиви се Кора и се усмихна.

— Не си виждал как действа Валънтайн! — обясни госпожица Фанг. Вече беше станала на крака и се вълнуваше при мисълта, че ще кръстоса меч с най-великия агент на Лондон. — Сатя, върви да уведомиш охраната. Кажи им че Високите орлови гнезда са в опасност. — Обърна се към Том. — Благодаря ти, че ни предупреди — каза му нежно тя, сякаш разбираше агонизиращото решение, което беше взел.

— Трябва да кажа на Хестър! — заяви момчето.

— Не го прави за нищо на света! — отвърна авиаторката. — Тя или ще намери смъртта си, или ще убие Валънтайн, а на мен ми трябва жив, за да мога да го разпитам. Стой тук, докато всичко не приключи.

Госпожица Фанг го дари с една последна свирепа усмивка и изчезна надолу по стълбите на завладяната от паника странноприемница, с Кора по петите си. Изглеждаше неумолима, опасна и много красива. Том усети, че е споходен от същата силна любов към нея, която изпитваха Кора, момичето от Керала и останалата част от Лигата.

Помисли за Хестър и какво щеше да каже, когато научи, че е видял Валънтайн и дори не ѝ е казал.

— Велики Куърк! — изкрещя накрая той. — Ще я намеря!

Сатя само го изгледа. Погледът ѝ вече не беше неприветлив. Момичето изглеждаше изплашено и много младо. Том побягна към стълбите и ѝ извика:

— Чу какво каза госпожица Фанг! Вдигай тревога!

Той бързо стигна до площадката за кацане, където се намираше „Джени Ханивър“.

— Хестър! Хестър! — закрещя с пълно гърло и тя се появи.

Докато вървеше към него под светлините на лампите, придърпваше червения шал около лицето си. Разказа ѝ всичко и момичето прие новините със студено и мълчаливо, намръщено изражение, каквото очакваше. След това беше неин ред да се затича и Том я последва по безкрайните стълби.

Стената имаше свой собствен климат. Когато двамата достигнаха върха, въздухът стана рядък и студен и големи снежинки погалиха лицата им като крилете на пеперуда. Видяха светлина от фенер на широката платформа пред тях, където един газов танкер тъкмо отлиташе от Високите орлови гнезда, освободен от товара си. От Стената се надигна огромен огнен пламък, последван от друг и от трети — сякаш не дирижабли, а дракони бяха приземени тук. Обгърнат от взрива, балонът на танкера експлодира и около него разцъфнаха бели парашути, когато започна да пада. Хестър спря за миг и погледна назад. Пламъците се отразиха в единственото ѝ око.

— Валънтайн го направи! Закъсняхме! Той унищожи аерофлотата им!

Затичаха се отново. Том изпитваше ужасна болка в ребрата при всяко вдишване, тъй като студеният въздух изгаряше гърлото му, но следваше плътно Хестър по петите и газеше през снега на тясната пътека до платформата отвън гнездата. Бронзовите порти бяха отворени и оттам излизаха множество мъже, като прикриваха лицата си, за да ги предпазят от горещината на експлозията вътре. Някои от тях помагаха на свои ранени другари. Близо до главната порта забеляза, че двама от наземния екип са се притекли на помощ на Кора.

Авиаторът вдигна поглед към тичащите към него Том и Хестър.

— Валънтайн! — простена той. — Измамил е охранителите, като им е казал, че иска да благослови дирижаблите ни. Тъкмо поставяше експлозивите си, когато двамата с Ана пристигнахме. О, Том, не е за вярване, че дори варварин ще постъпи по този начин! Не бяхме подготвени! Цялата ни аерофлота… Бедният ми „Мокеле Мбембе“… — Капитанът млъкна и изкашля кръв. Мечът на Валънтайн беше пронизал дроба му.

— Къде е госпожица Фанг? — попита момчето.

Кора поклати глава. Не знаеше. Хестър вече се беше насочила към изгарящата жега, която идваше от хангарите, и не обръщаше внимание на мъжете, които ѝ викаха да се върне. Том се затича след нея.

Имаше чувството, че се е насочил към пещ. Както изглеждаше, беше навлязъл в огромна пещера с по-малки пещери в нея, в които са били разположени хангарите с военните дирижабли на Лигата. Явно Валънтайн се беше придвижвал бързо от един летателен апарат на друг и бе поставял фосфорни бомби. Сега единствено разкъсаните им туловища се виждаха насред белите пламъци.

— Хестър! — провикна се Том, но гласът му се изгуби насред рева на огъня.

Видя я недалеч пред себе си — бързаше към един тесен тунел, който водеше по-надълбоко в Стената. Няма да я последвам там! — помисли си той. — Щом иска да бъде хваната в капан и опечена, нейна си работа… Обърна се към безопасната платформа, но мунициите в гондолите на горящите дирижабли се подпалиха и изведнъж навсякъде се разхвърчаха ракети и куршуми, които се забиваха в каменните стени и виеха във въздуха около него. Тунелът беше по-близо от главния вход и Том се насочи натам, като през цялото време изричаше молитви към всички богове, за които се сетеше.

Отнякъде пред него влизаше свеж въздух и това го накара да осъзнае, че този проход води към едно от картечните гнезда в западната страна на Стената.

— Хестър? — провикна се Том.

Отговори му само ехото, примесено с ехтящия рев на огньовете в хангара. Продължи напред. На разклонението в тунела лежеше свита фигура — млад авиатор, посечен от меча на Валънтайн. Том изпусна дълга въздишка на облекчение, че тялото не е на Хестър или на госпожица Фанг, а след това изпита вина, защото все пак бедният човечец беше мъртъв.

Разгледа разклоняващия се тунел. По кое от разклоненията трябваше да тръгне?

— Хестър? — изкрещя нервно той.

Ехо. Един куршум от хангара профуча покрай него и се вряза в камъка над главата му. Том направи бързо своя избор, приведе се и пое по дясното разклонение.

Сблъска се с някакъв нов звук, който се приближаваше все повече и ставаше все по-остър от приглушения рев на огньовете. Този звук беше като птича песен — звънливите сблъсъци на метал в метал. Том се спусна по едно хлъзгаво стълбище, видя светлина пред себе си и се затича към нея. Озова се на студа и сипещия се сняг, където върху широка платформа една ракетна установка беше насочена на запад. Пламъците танцуваха в метален мангал и осветяваха древните бойници, проснатите тела на ракетния разчет и свирепия блясък на мечовете на Валънтайн и госпожица Фанг, които се сражаваха напред-назад в разорания сняг.

Том приклекна в сенките на отвора на тунела, хвана се за болящите го ребра и се загледа. Валънтайн се биеше великолепно. Той беше разкъсал монашеската си роба и отдолу беше останал по бяла риза, черни панталони и високи черни ботуши. Парираше, нанасяше удари и се навеждаше грациозно под ударите на авиаторката… но момчето виждаше, че си е намерил достоен противник. Госпожица Фанг държеше дългия си меч с две ръце и го изтласкваше към ракетната установка и към телата на мъжете, които беше убил, като предвиждаше всеки негов удар, залъгваше го, извиваше се и скачаше във въздуха, за да не съсече краката ѝ, докато накрая не изби меча от ръката му. Валънтайн падна на колене, за да го вдигне, но острието на авиаторката вече беше опряно във врата му и Том забеляза, че една тъмна вадичка кръв потече надолу и изцапа яката на ризата му.

— Много добре! — каза главният историк и се усмихна с онази усмивка, която момчето помнеше от нощта в Търбуха — мила, доволна и напълно искрена. — Много добре, Фенг Хуа!

— Мълчи! — нареди му тя. — Това не е игра…

Валънтайн се засмя.

— Точно обратното, мила моя Въздушно цвете, това е най-великата игра от всички и като че ли моят отбор печели. Не забеляза ли, че аерофлотата ви гори? Трябваше да организирате по-строга охрана. Предполагам, че тъй като в продължение на хиляди години Лигата е правила необезпокоявана каквото си иска, смятате, че може да лежите на стари лаври. Но светът се променя…

Печели време, помисли си Том, макар да не разбираше защо. Валънтайн беше приклещен на тази платформа, невъоръжен, без никакъв шанс да избяга. Какво целеше с това дразнене? Зачуди се дали да не отиде да вдигне падналия меч и да застане до госпожица Фанг, докато пристигне помощта, но имаше нещо толкова могъщо и опасно във Валънтайн, дори в падението му, че не смееше да се покаже. Ослуша се с надеждата да чуе прииждащи в тунела войници и се зачуди какво ли се е случило с Хестър. Единственото, което чуваше обаче, бяха далечните гонгове на обявената тревога, огнените камбани от другата страна на Стената и закачливия и подигравателен глас на Валънтайн.

— Трябва да дойдеш да работиш за Лондон, скъпа. В крайна сметка утре по това време Защитната стена ще е само пепел. Ще имаш нужда от нов работодател. С твоята Лига е свършено…

Някъде отгоре изригна светлина — силният лъч на прожектор на дирижабъл, който блесна в снега. Авиаторката отстъпи заслепена назад, а Валънтайн скочи на крака, сграбчи меча си и придърпа жената към себе си, като я прониза с него. За момент двамата се олюляха като пияни танцьори в края на празненство. Бяха достатъчно близо до скривалището на Том, за да може да види излязлото през врата на госпожица Фанг острие и да чуе отчаяния ѝ и задавен шепот:

— Хестър Шоу ще те намери. Ще те намери и ще…

Валънтайн завъртя меча си, извади го и остави тялото ѝ да падне на земята. Обърна се и скочи върху установката, за да бъде осветен от прожектора на „Асансьор до 13-ия етаж“.

29. На път за дома

Черният дирижабъл се носеше тихомълком по вятъра към мястото на срещата, докато защитниците на Батмунк Гомпа се опитваха да потушат огньовете и експлозиите. Двигателите му оживяха и заглушиха ужасения вик на Том.

Валънтайн тръгна по дулото на ракетната установка като атлет по въже, скочи във въздуха като орел и увисна за миг, преди ръцете му да намерят въжената стълба, която Пюси и Генч му бяха спуснали. Главният историк се покатери по нея до гондолата.

Том побягна напред и изведнъж беше погълнат от пълен мрак, когато прожекторът изгасна. От по-високите установки полетяха ракети, които се целеха в дебелата кожа на балона на „Асансьора“. Една от тях счупи някакво стъкло в гондолата, но черният дирижабъл вече се отдалечаваше бързо от Стената. Вълната, която витлата му създаваха, се блъсна в лицето на Том, който беше коленичил до Ана Фанг и я тресеше с надеждата, че може да я събуди.

— Не е честно! — хлипаше той. — Валънтайн изчака, докато не те заслепиха! Ти го победи!

Авиаторката не отвърна нищо, а очите ѝ, безжизнени като сухи камъчета, гледаха някъде встрани с израз на глупава изненада.

Том седна до нея в почервенелия от кръв сняг и се опита да помисли. Вероятно трябваше да се махне от Батмунк Гомпа, да се разкара колкото може по-бързо оттук, преди Лондон да е дошъл, но самата мисъл да потегли отново на път го изтощаваше. Писна му да бъде запращан в различните краища на света заради нечии чужди планове. В него започна да се надига изпепеляващ гняв при мисълта за Валънтайн, който щеше да се прибере у дома като герой. Валънтайн беше в дъното на всичко това! Валънтайн опропасти живота му и този на Хестър и сложи край на много други. Валънтайн беше дал на Гилдията на инженерите МЕДУЗА. Хестър беше права — трябваше да я остави да го убие, когато ѝ се отвори тази възможност…

Разнесе се някакъв шум в другия край на платформата. Том вдигна поглед и видя да се стоварва черна маса от оплетени ръце, крака и палто, които се разплетоха като голям паяк, паднал от тавана. Това беше Хестър, която беше поела по погрешното разклонение, докато е преследвала Валънтайн, и се беше озовала в наблюдателен бункер високо горе. Сега беше тук, пролазила по десет метра заснежена стена и паднала през последните три. Окото ѝ се спря за момент върху мъртвата авиаторка, след което тя се обърна, отиде до установката и се взря в мрака и танцуващия сняг.

— Това трябваше да бъда аз — чу я да казва Том. — Поне щях да го повлека със себе си.

Момчето я погледна. Почувства се ужасно и се разтрепери от гнева и мъката, които бушуваха вътре в него. Знаеше, че и Хестър се чувства така, че се беше чувствала така, откакто Валънтайн е убил родителите ѝ. Чувството беше изключително неприятно и можеше да се сети само за един начин, по който да го излекува.

Затърси под яката на палтото на Ана, намери ключа на каишката и го откъсна. Изправи се, отиде при Хестър и я прегърна. Имаше чувството, че прегръща статуя — беше толкова твърда и напрегната, но трябваше да се хване за нещо, затова я притисна силно. Над главите им продължаваха да трещят оръжия с вялата надежда да уцелят „Асансьор до 13-ия етаж“. Том допря лице до ухото на Хестър и извика, за да може да надвика шума:

— Хайде да се прибираме у дома!

Тя го погледна объркана и малко раздразнена.

— Ти да не откачи?

— Не разбираш ли? — провикна се отново момчето и се засмя на шантавата идея, която току-що изникна в главата му. — Някой трябва да го накара да си плати! Ти беше права: не трябваше да те спирам преди, но се радвам, че го сторих, защото полицията в Търбуха щеше да те убие и така никога нямаше да се срещнем. Сега мога да ти помогна да стигнеш до него и след това да се измъкнеш. Връщаме се в Лондон! Сега! Заедно!

— Наистина си откачил — отвърна Хестър, но тръгна с него и му помогна да намери обратния път през Защитната стена, докато войниците бягаха изплашени покрай тях, целите в сажди и много закъснели. Когато стигнаха до телата на мъртвите на ракетната платформа, нададоха жален вопъл.

Нощното небе над Батмунк Гомпа беше изпълнено от пушек и парцали от опърлени балони. Във Високите орлови гнезда още горяха огньове, а пътищата в долината бяха осеяни от съзвездия от слаби светлини — фенерите на бегълците, които бягаха в планините като пробила стената вода от язовир. След като аерофлотата беше унищожена, Защитната стена щеше да падне лесно, затова хората търсеха спасение и се изнасяха колкото може по-бързо пеша, на мулета, с каруци и с товарни балони.

От площадката за кацане долу се издигаха дирижабли в задименото небе и потегляха на юг. Момичето от Керала, Сатя, се опитваше да спре няколко паникьосани войници.

— Останете и удръжте Стената! Южната аерофлота ще ни подкрепи! Ще пристигнат за по-малко от седмица! — Но всички бяха наясно, че Батмунк Гомпа дотогава щеше да бъде унищожен и Лондон щеше да продължи на юг, към сърцето на Лигата. — Останете и удръжте Стената! — продължаваше да се моли тя, но дирижаблите не спираха да излитат около нея и да излитат.

„Джени Ханивър“ си стоеше привързана на мястото, мълчалива и мрачна. Ключът, който Том беше взел от Ана Фанг, влезе без проблем в ключалката. Момчето отиде в пилотската кабина и погледна контролното табло. Имаше много повече копчета и ръчки, отколкото си спомняше.

— Сигурен ли си, че можем да го направим? — попита нежно Хестър.

— Разбира се — отвърна той.

Изпробва няколко превключвателя. Люкът се отвори отново, светлините в кабината се задействаха, кафе машината издаде някакъв звук, който приличаше на прочистващо гърлото си любезно куче, а една малка надуваема лодка падна от тавана и го удари по главата.

— Съвсем ли си сигурен? — попита го отново момичето и му помогна да стане.

Том кимна.

— Когато бях малък, правех модели на дирижабли, така че разбирам принципа им на работа. А и госпожица Фанг ми показа как да го управлявам, когато бяхме в планините… Просто ми се иска да беше сложила надписи на англиш под всичко.

Той помисли за момент, след което дръпна друг лост и този път двигателите оживяха. Хората на площадката за кацане се обърнаха към тях и някой направи знак против злото. Бяха чули за смъртта на Фенг Хуа и се чудеха дали неспокойният ѝ дух не се беше качил на борда на „Джени Ханивър“. Сатя забеляза Том и Хестър до управлението и хукна към тях.

Изплашен, че ще се опита да ги спре, момчето потърси лоста, който задвижваше гнездата на двигателите. Лагерите изскърцаха, когато заеха позиция за отлитане. Том се засмя, възрадван колко отзивчиво реагираше дирижабълът на допира на ръцете му до контролните лостове. Чу добре познатото скрибуцане на газовите клапани някъде отгоре и дрънченето на акостиращите скоби, които се освобождаваха. Хората махаха и крещяха, а Сатя дори извади оръжие, но в последния момент капитан Кора се появи на площадката, закуцука с помощта на член от екипажа си към нея и внимателно ѝ го отне. Вдигна поглед към Том и помаха с ръка, за да му пожелае късмет, и изненадващият розов цвят на дланта и върховете на пръстите му се запечата в съзнанието на момчето, докато дирижабълът се олюляваше несигурно в небето и се издигаше през пушека от Високите орлови гнезда. Погледна за последно Батмунк Гомпа, след което прелетяха над Защитната стена и насочиха носа на „Джени Ханивър“ на запад.

Прибираше се у дома.

30. Посрещане на герой

Облаците, които изсипаха снега си над Батмунк Гомпа, се носеха на запад, за да отнесат още толкова дъжд и на Лондон. Все още валеше, когато „Асансьорът до 13-ия етаж“ стигна дома си през ранния следобед на следващия ден. Не се бяха събрали тълпи, които да го приветстват. Подгизналите морави на Съркъл парк бяха пусти, освен неколцината работници от отдела за рециклиране, които изсичаха последните дървета. Гилдията на инженерите беше предупредена за завръщането на Валънтайн и докато големият дирижабъл кацаше под съпровода на пристанищните светлини, излязоха на площадката. Дъждът падаше върху голите им глави, а палтата им създаваха мокри отражения.

Катрин наблюдаваше от прозореца на стаята си как наземният екип закотви дирижабъла и развълнуваните инженери се приближиха до него. Люковете в гондолата се отвориха. Магнъс Кроум тръгна напред, а един от служителите държеше гумен чадър над главата му. Баща ѝ се появи на подвижния мост. Разпозна го веднага, дори от това разстояние, по височината, уверената му походка и начина, по който всесезонната му пелерина се развяваше и плющеше на усилващия се вятър.

Само при вида му сърцето ѝ се сви. Изпълни се с тъга и гняв. Помнеше как се надяваше да бъде първата, която ще го посрещне, когато се върне в града. Сега не беше сигурна дали въобще би могла да му проговори.

През мокрото стъкло видя, че баща ѝ разговаря с Кроум, кима и се смее. Гора от бели палта го скри от погледа ѝ за момент и когато го забеляза отново, той се беше отдръпнал от лорд-кмета и вървеше бързо през подгизналите морави към Клио Хаус. Вероятно се чудеше защо не беше дошла да го посрещне на пристанището.

Катрин се паникьоса за момент. Прииска ѝ се да се скрие, но Куче беше с нея и ѝ даваше силата, от която имаше нужда. Затвори капаците от черупки на костенурки и зачака, докато не чу стъпките на баща си на стълбите и почукването му на вратата.

— Кейт? — разнесе се приглушеният му глас. — Кейт, вътре ли си? Искам да ти разкажа всичките си приключения! Тъкмо се връщам от снеговете на Шан Гуо и разполагам с цял набор от истории! Кейт? Добре ли си?

Катрин отвори едва вратата. Баща ѝ стоеше отвън, целият подгизнал от дъжда. Усмивката му помръкна, когато видя посърналото ѝ от сълзите и недоспиването лице.

— Кейт, всичко е наред! Върнах се!

— Знам — отвърна тя. — И нищо не е наред. Ще ми се да беше умрял в планините.

— Какво?

— Научих всичко за теб. Разбрах какво си сторил на Хестър Шоу.

Катрин го пусна в стаята, затвори вратата и изкрещя остро на Куче, когато се спусна да го посрещне. Помещението беше тъмно заради спуснатите капаци, но въпреки това видя, че баща ѝ гледа купчината с книги върху масата в ъгъла, а после погледна и нея. На врата му имаше прясна рана, която беше изцапала ризата му с кръв. Тя омота пръст около един кичур коса и се опита да не се разплаче отново.

Валънтайн седна на неоправеното легло. Последното обещание на Ана Фанг кънтеше в главата му през целия път от Батмунк Гомпа: Хестър Шоу ще те намери. Да чуе същото име тук от устата на дъщеря си беше като кама в сърцето.

— О, няма нужда да се тревожиш — каза горчиво Катрин. — Никой друг не знае. Сама научих името на момичето. А доктор Аркънгарт ми разказа как е била убита Пандора Шоу. Вече знаех, че се е случило преди седем години, по времето, когато се върна от онази експедиция, която много зарадва лорд-кмета. Просто събрах две и две…

Момичето сви рамене. Следата беше лесна за намиране, когато си събрал всички улики. Взе една книга, която четеше, и му я показа. „Приключения из един мъртъв континент“ — собственият му разказ за пътуването му до Америка. Катрин посочи едно лице на груповата снимка от експедицията: една авиаторка, която стоеше до него и се усмихваше.

— В началото не се сетих — обясни тя, — защото името ѝ беше друго. Собственоръчно ли я уби? Или накара Пюси и Генч да го сторят?

Валънтайн наведе глава разгневен, отчаян, засрамен. Катрин безнадеждно се надяваше да греши, искаше баща ѝ да отрече и да ѝ даде доказателство, че не е убиецът на семейство Шоу, но когато го видя с наведена глава, веднага разбра, че няма как да я обори и че всичко е истина.

— Трябва да разбереш, Кейт — отвърна той, — че го направих за теб…

— За мен?

Валънтайн най-накрая вдигна поглед, но не я погледна. Загледа се в стената и обясни:

— Исках да имаш всичко. Исках да растеш като дама, а не като боклучар в Безлюдните територии, какъвто бях аз. Трябваше да намеря нещо, което Кроум желае. Пандора ми беше стара приятелка от пътуването до Америка, както ти сама спомена. И да, тя беше с мен, когато намерих плановете и кодовете за достъп на МЕДУЗА. Дори не сме си представяли, че това нещо ще може да се реконструира. По-късно пътищата ни с Пандора се разделиха — тя стана антимобилист, омъжи се за някакъв глупав фермер и се установи на място, наречено Оук Айлънд. Не знаех, че продължава да се занимава с МЕДУЗА. Вероятно е ходила още веднъж до Америка, този път сама, и е разбрала как да проникне в друга част на същия подземен комплекс, която бяхме пропуснали по време на първите разкопки. Там намерила…

— Компютърен мозък — прекъсна го нетърпелива Катрин. — Ключът към МЕДУЗА.

— Да — измърмори Валънтайн, изумен колко много е узнала дъщеря му. — Изпрати ми писмо, за да ми каже, че е у нея. Знаеше, че е безполезен без плановете и кодовете, които бяха в Лондон. Решила, че можем да ги продадем и да си поделим парите. Бях наясно, че ако осигуря подобно чудо на Кроум, той ще ме направи богат и така ще мога да ти осигуря добро бъдеще!

— Затова я уби — отбеляза Катрин.

— Пандора нямаше да се съгласи да продаде МЕДУЗА на Кроум — обясни баща ѝ. — Тя беше антимобилист, както ти казах. Искаше Лигата да я получи. Трябваше да я убия, Кейт.

— Ами Хестър? — попита го тя разстроена. — Защо си я наранил?

— Не исках — отвърна жално Валънтайн. — Вероятно се събуди заради спора ни с майка ѝ. Беше красиво момиченце, на твоята възраст. Толкова много приличаше на теб, че би могла да ти е сестра. Възможно е наистина да е такава. Двамата с Пандора бяхме много близки по едно време.

— Моя сестра? — простена Катрин. — Твоя дъщеря!

— Когато вдигнах поглед от мъртвото тяло на майка ѝ и я видях да ме гледа… Трябваше да я накарам да замлъкне завинаги. Ударих я жестоко и я обезобразих. Помислих си, че е мъртва, но нямах сили да проверя. Тя успя да избяга на една лодка. Смятах, че се е удавила, докато не се опита да ме намушка онази нощ в Търбуха.

— А Том… — започна Катрин. — Той научи името ѝ и затова се наложи да го убиеш, защото, ако беше споменал пред историците, истината можеше да излезе наяве.

Валънтайн я погледна безпомощен.

— Не разбираш, Кейт. Ако хората разберат коя е тя и какво съм сторил, дори Кроум нямаше да е способен да ме защити. Щях да съм свършен, и ти заедно с мен.

— Но Кроум знае, нали? — попита дъщеря му. — Затова си му толкова верен. Като куче си му ти, докато ти плаща и те оставя да си въобразяваш, че чуждестранната ти дъщеря е дама от Хай Лондон.

Дъждът капеше по прозорците и цялата стая потреперваше, докато Лондон се движеше по подгизналата земя. Куче лежеше с отпусната върху лапите си глава, а погледът му се местеше от стопанката му към Валънтайн и обратно. Досега не ги беше виждал да се карат и това никак не му харесваше.

— Смятах, че си чудесен — каза Катрин. — Смятах, че си най-добрият и най-мъдър човек в целия свят. Но не си такъв. Дори не си много умен, нали? Не се ли сети за какво Кроум ще използва машината?

Валънтайн я погледна косо.

— Разбира се, че се сетих! В нашия свят градовете ядат градове, Кейт. Съжалявам, че Панцерщад-Байройт беше унищожен, разбира се, но Защитната стена трябва да бъде съборена, ако искаме Лондон да оцелее. Нуждаем се от нов ловен район.

— Но там живеят хора! — изпищя Катрин.

— Само антимобилисти, Кейт, и повечето от тях вероятно ще се измъкнат.

— Те ще ни спрат. Разполагат с дирижабли…

— Не. — Въпреки всичко Валънтайн се усмихна. Беше горд със себе си. — Защо, мислиш, Кроум ме изпрати на изток? Северната флота на Лигата е само пепел. Тази вечер МЕДУЗА ще ни проправи път през прословутата им Стена. — Той се изправи и се пресегна към Катрин с усмивка на лице, сякаш победата, която беше осигурил, щеше да оправи всичко сторено от него. — Кроум сподели с мен, че стрелбата е насрочена за девет часа. Преди това ще има прием в Палатата на гилдиите — вино, хапване и зората на една нова ера. Ще дойдеш ли с мен, Кейт? Искам да си до…

Последната ѝ надежда, че баща ѝ не знае за безумния план на Кроум, също се стопи.

— Глупак такъв! — изпищя тя. — Не разбираш ли, че онова, което лорд-кметът смята да направи, е грешно! Трябва да го спреш! Трябва да се отървеш от тази негова ужасна машина!

— Но така Лондон ще бъде беззащитен в центъра на Ловния район — отбеляза Валънтайн.

— Е, и? Ще се наложи да продължим с настоящия си начин на живот — ще преследваме и ще се храним — и ако срещнем по-голям град и бъдем изядени от него… е, дори това е по-добре, отколкото да се превърнем в убийци!

Катрин не издържаше да стои и секунда повече с баща си в една стая. Тя побягна и той не се опита да я спре, нито дори да я повика обратно. Просто не помръдваше от мястото си, блед и смаян. Катрин напусна къщата и продължи да бяга и да плаче през подгизналия от дъжда парк с Куче по петите ѝ, докато целият Хай Лондон не застана между нея и баща ѝ. Трябва да направя нещо! — беше единственото, за което можеше да мисли. — Трябва да спра МЕДУЗА…

Насочи се към асансьорната станция, когато наблюдателните екрани в цял Лондон започнаха да излъчват добрите новини за завръщането на Валънтайн.

31. Подслушвачът

Лондон набра скорост към планините. Полустатични градове, които се бяха крили от години на тези високи степи, бяха извадени от унеса си от приближаването му и се опитаха да се измъкнат, като оставяха след себе си зелени петна от ферми, някога представлявали цяло статично предградие. Лондон не обърна внимание на никой от тях. Целият град вече знаеше какъв е планът на лорд-кмета. Въпреки студа хората се бяха събрали на предните наблюдателни палуби и гледаха през телескопи към Шан Гуо, нетърпеливи да зърнат за първи път легендарната Стена.

— Съвсем скоро! — казваха си едни на други.

— Тази вечер!

— Цял нов ловен район!

Повечето хора в Музея вече бяха свикнали с Катрин и Куче и никой не ѝ обърна особено внимание, когато прелетя през долните галерии с белия вълк по петите ѝ. Малцина забелязаха френетичния поглед в очите ѝ и сълзите на лицето ѝ, но преди да успеят да я попитат какво не е наред, или да ѝ предложат кърпичка, тя вече ги беше отминала. Почти тичаше към кабинета на господин Нанкароу.

Там я посрещнаха миризмата на терпентин и вездесъщият мирис на тютюна от лулата на историка, но нито той беше там, нито Бивъс Под. Катрин хукна обратно по коридора, където един дебел чирак трета степен бършеше пода.

— Господин Нанкароу е в складовите помещения, госпожице — каза ѝ той намусен. — Онзи странен нов младеж е с него.

Странният нов младеж помагаше на доктор Нанкароу да извади една картина от складовите рафтове, когато Катрин нахлу вътре. Тя беше огромно и поставено в позлатена рамка произведение на изкуството, наречено „Куърк ръководи възстановяването на Лондон“, от Уолмарт Стрейндж, и когато Бивъс изтърва края, който държеше, падането отекна отново и отново из прашния склад като малка експлозия.

— Казах ти да внимаваш, Под! — скастри го гневно Нанкароу, но щом видя лицето на Катрин, се отказа от порицаването. — Изглеждате като човек, който има нужда от чаша чай, госпожице Валънтайн — измърмори той и заряза лабиринта от рафтове.

— Кейт? — Бивъс Под направи няколко несигурни крачки към нея. — Какво се е случило? — Не беше свикнал да утешава друго човешко същество; това не беше едно от нещата, на които учеха чираците инженери. Протегна вдървено ръце, за да докосне раменете ѝ, и се шокира, когато тя му се хвърли на врата. — Хм… — започна той, — няма нищо, няма нищо…

— Бивъс — подсмръкна Катрин, — сега всичко зависи от нас. Трябва да направим нещо. Тази вечер…

— Тази вечер? — Момчето се намръщи и се опита да вникне в бързите ѝ и примесени с хлипания обяснения. — Имаш предвид само ние двамата? Смятах, че баща ти ще ни помогне…

— Той вече не ми е баща — отвърна момичето горчиво и осъзна, че това е самата истина. Притисна се още по-силно в Бивъс, сякаш той беше спасителен сал, който можеше да я прекара безопасно през това тресавище от болка и вина. — Татко е човек на Кроум. Затова трябва да се отърва от МЕДУЗА, разбираш ли? Трябва да поправя нещата, които е сторил…

Нанкароу се върна с две тенекиени чаши чай.

— Хм! О! А! — промърмори той неловко, когато завари младите си приятели в обятията един на друг. — Имам предвид… да. Документи. Трябва да тръгвам. Ще се върна след час или два. Продължавай, Под…

Докато излизаше, едва не се спъна в дебелия чирак трета степен, който бършеше пода в коридора пред вратата на склада.

— Мътните го взели, Мелифънт! — чуха го да се сопва. — Може ли да не ми се пречкаш в краката?

Хърбърт Мелифънт не можеше да не се пречка в краката. Откакто го понижиха, търсеше приятелска ръка, която да го издигне обратно до първа степен. Този тип на име Под беше привлякъл вниманието му преди няколко дни. Макар и непознат за него, изглежда, беше в приятелски отношения със старшите членове на Гилдията, прекарваше времето си с дъщерята на главния историк и се обличаше като чирак, но не спеше с останалите в спалното помещение, нито пък се присъединяваше към тях в училище. По наблюдателните екрани чу, че Гилдията на инженерите все още издирва хората, проникнали на тайната ѝ среща, и Мелифънт беше започнал да подозира, че доктор Вамбрейс можеше да се заинтересува от малкия помагач на Нанкароу. Веднага след като старият историк се изгуби от поглед, той остави парцала и кофата и се върна до вратата.

— … Лигата на антимобилистите не може да се защити сама — казваше Катрин. — Това е правил баща ми — шпионирал е градовете им и е взривил аерофлотата им. Затова всичко зависи от нас.

— Ами историците? — попита Бивъс.

Момичето сви рамене.

— Прекалено са изплашени, за да ни помогнат. Но мога да се справя сама. Знам, че мога. Баща ми ме покани на приема на лорд-кмета. Смятам да отида. Ще го намеря, ще му кажа, че съм му простила, и двамата ще отидем на празненството на Кроум като едно малко щастливо семейство. Но докато всички останали обясняват на лорд-кмета колко е умен, и са заети да ядат наденички на клечки, ще се измъкна, ще намеря МЕДУЗА и ще я унищожа. Мислиш ли, че един чук ще свърши работа? Знам къде държи ключа за стаята с инструменти доктор Аркънгарт. Трябва да има чук там. Или железен лост. Железният лост по-добър вариант ли е?

Катрин се засмя и забеляза как Под потръпна от този рязък, безумен звук. За момент се изплаши, че ще ѝ каже нещо от рода на „Успокой се“ или „Това няма да сработи“… Докосна лицето и почервенелите му уши; усети бързия пулс във врата му и как мускулите му подскочиха, когато преглътна.

— Бомба — каза той.

— Какво?

— МЕДУЗА сигурно е огромна, вероятно заема половината пространство в „Свети Павел“. Ако наистина искаш да я унищожиш, ще се нуждаеш от експлозиви. — Бивъс изглеждаше едновременно развълнуван и изплашен. — В почистващия препарат, който уредниците на Музея използват, има азот. Ако го смеся с някоя от течностите за възстановяване на картини на доктор Нанкароу и направя таймер…

— Откъде знаеш всичко това? — попита Катрин шокирана, защото дори тя не се беше сетила за бомба.

— Проста химия — отвърна момчето и сви рамене. — Изкарал съм курса в учебните лаборатории…

— Само за това ли мислят твоите хора? — прошепна момичето. — Как да правят бомби и да взривяват разни неща?

— Не, не! — отвърна Бивъс. — Но такава си е науката. Може да я използваш за всякакви цели. Кейт, ако наистина искаш да направиш това, ще ти направя бомба, която може да скриеш в раница. Ако успееш да се добереш до МЕДУЗА, просто трябва да я оставиш близо до компютърния мозък, да настроиш таймера и да избягаш оттам. Половин час по-късно…

Ухото на Мелифънт беше прилепено към дървото на вратата отвън като блед плужек.

По-бързо и по-бързо, и все по-бързо. Сякаш пламенността на лорд-кмета е заразила самия му град — буталата в машинните отделения бият бързо като сърцето му, а колелата и веригите препускат като мислите му, бързат към Стената и следващата глава от великата история на Лондон.

Цял следобед Валънтайн търси Катрин в парка и стряска приятелите си, докато вечерят, като се появява изневиделица на френските им прозорци — подгизнал призрак в изцапани с кръв дрехи — и пита: „Дъщеря ми тук ли е? Виждали ли сте я?“. Сега крачи напред-назад в гостната на Клио Хаус, а от ботушите му капе вода върху калния килим, докато се опитва да изгони студа на парка от костите си и страховете от главата си.

Най-накрая чува стъпки на чакълената алея отвън, после в коридора и Пюси влиза, подгизнал и окаян като господаря си.

— Хванах ѝ дирите, шефе! В Музея е. Според стария Крийбър на рецепцията напоследък прекарва много време там…

— Води ме! — крещи Валънтайн.

— Сигурен ли сте, шефе? — Пюси оглежда ботушите си, вместо да погледне трескавото и подгизнало от сълзи лице на господаря си. — Мисля, че ще е най-добре да я оставите малко сама. В безопасност е в Музея, така мисля, а и ѝ трябва време да обмисли нещата. Сама ще се върне, когато е готова.

Валънтайн се отпуска в един фотьойл. Верният му служител обикаля стаята и пали лампите. Навън денят е към своя край.

— Излъсках ви меча и извадих най-хубавата ви роба в гардеробната — съобщава внимателно Пюси. — Лорд-кметът организира прием, сър, помните ли? Не бива да го пропускате.

Валънтайн кима и поглежда ръцете си и дългите им пръсти.

— Защо му играя по свирката през всичките тези години, Пюси? Защо му дадох МЕДУЗА?

— Не мога да ви отговоря, сър…

Валънтайн става с въздишка и се насочва към гардеробната. Иска му се да притежава острия усет на Кейт — лесно да разпознава кое е правилно и кое е грешно. Иска му се да има куража да се изправи срещу Кроум, както желае тя, но е твърде късно за това, твърде късно, твърде късно.

Кроум вдига поглед от вечерята си (пюре от зеленчуци и заместител на месо с правилните количества протеини, въглехидрати, витамини и всичко останало) и поглежда треперещия чирак историк, когото Вамбрейс току-що е бутнал в кабинета му, и казва:

— Е, чирак Мелифънт, предполагам, че имате нещо да ни кажете?

32. Чъдли Померой успява

Катрин осъзна, че може да се справи. По-рано искаше само да се свие в ъгъла и да умре от мъка, но сега беше добре. Всичко това ѝ припомни как се беше чувствала, когато почина майка ѝ, как беше премазана от тази загуба и изненадана от факта, че животът просто продължава. Този път поне имаше Куче, което да е до нея, и Бивъс.

— Кейт, имам нужда от още един болт — като този, но по-дълъг…

В нейните очи Под беше сладък, непохватен и безполезен младеж, който се нуждаеше от нея, за да се грижи за него. Подозираше, че историците мислят същото. Но този следобед започна да разбира, че той е много по-умен от нея. Наблюдаваше го как работи, наведен под портативния аргонов глобус в ъгъла на транспортната галерия. Внимателно претегляше правилните количества почистваща пудра и течност за обработване на картини. Сега правеше таймера, като използваше меден проводник и части от таблото на бръмбар на няколкостотин години, които щеше да сложи в раницата, която тя му беше намерила.

— Болт, Кейт?

— О, да…

Катрин затършува набързо през купчината резервни части на пода до него и намери търсеното. Подаде му го. Погледна си часовника. Часът беше осем. Много скоро трябваше да се върне в Клио Хаус, да си наложи изкуствена усмивка на лицето и да каже на баща си: „Съжалявам, че се държах толкова глупаво по-рано — добре дошъл у дома, а моля те, може ли да дойда с теб на празненството на лорд-кмета?“

— Ето — каза Бивъс и вдигна раницата. — Готова е.

— Не ми прилича на бомба.

— Такава е идеята, глупчо! Виж. — Той отвори раницата и ѝ показа пакета вътре, червения бутон, който трябваше да натисне, за да я задейства, и таймера. — Няма да е кой знае каква експлозия — призна Под, — но ако я оставиш достатъчно близо до компютърния мозък…

— Ще намеря начин — обеща Катрин и я взе от него. — Все пак съм дъщеря на Валънтайн. Ако някой може да се добере до МЕДУЗА, това съм аз.

Доста е унил, каза си тя наум, и се зачуди дали не си мисли за всичката тази невероятна изчислителна мощ — мечтата на всички инженери, — която предстоеше да бъде пожертвана.

— Налага се да го направя — заяви тя.

— Знам. Ще ми се да можех да дойда с теб.

Катрин го прегърна, притисна първо лице до неговото, а после и устни в неговите, и усети как ръцете му потреперват нервно, когато ги вдигна, за да погали косата ѝ. Куче изръмжа тихо. Навярно ревнуваше, страхуваше се, че губи любовта на стопанката си и скоро ще бъде изоставен като бедните стари играчки на рафтовете в стаята ѝ.

— О, Бивъс — прошепна тя и се отдръпна от него. Цялата трепереше. — Какво ще стане с нас?

До тях достигнаха далечни крясъци, които заехтяха по стълбището на по-долните етажи. Бяха прекалено слаби, за да различат някакви думи, но веднага им стана ясно, че нещо не е наред. Никой никога не крещеше в Музея.

Куче заръмжа по-силно и хукна към вратата. Двамата го последваха и излязоха на тъмната площадка на стълбите. Хладен полъх погали лицата им, когато надникнаха през парапета към дългата спирала от стъпала, които чезнеха в мрака под тях, като само бронзовите им перила проблясваха. Последваха още викове и нещо тежко падна. Факлите осветиха една по-долна площадка и съвсем ясно чуха Чъдли Померой да казва:

— Това е оскърбление! Безчинство! Нахлувате в собственост на Гилдията на историците!

Охранителният екип на инженерите се качваше по стълбите с шляпане на гумените подметки върху стъпалата, а факлите хвърляха проблясъци върху палтата им и малките им, сложно устроени огнестрелни оръжия. Забавиха крачка, когато стигнаха до върха и видяха светналите очи на Куче и прилепналите му назад уши, докато ръмжеше и се готвеше да нападне. Насочиха оръжия към него. Катрин побърза да го хване за нашийника и извика:

— Няма да ви нарани, той просто е изплашен. Не стреляйте…

Въпреки това го застреляха. Оръжията нададоха остър пукот, а силата на куршумите отскубна Куче от ръката ѝ и го запрати в стената. Настъпи тишина… а после едрото тяло на животното се свлече на земята. На танцуващата светлина от факлите кръвта изглеждаше черна. Катрин се опита да си поеме въздух. Ръцете и краката ѝ трепереха и не можеше да ги спре. Не можеше да помръдне, дори да искаше да го стори, но един остър глас излая:

— Не мърдайте от мястото си, госпожице Валънтайн.

— Куче… — съумя да изхлипа тя.

— Не мърдайте от мястото си. Звярът е мъртъв.

Доктор Вамбрейс се появи на стълбите през тънкия димен воал.

— Ти също, Под — добави шефът на охраната, като видя, че момчето понечи да тръгне към тялото на мъртвото животно. Беше застанал на най-горното стъпало и им се усмихваше. — Търсихме те навсякъде, чирак. Надявам се да си засрамен от себе си. Дай ми тази раница.

Бивъс я подаде на високия инженер, който я дръпна рязко и я отвори.

— Точно както ни предупреди, Мелифънт — бомба.

Двама от хората му пристъпиха напред и завлякоха затворниците след него, когато се обърна и тръгна надолу по стълбите.

— Не! — изплака Катрин и се опита да задържи ръката на Бивъс. — Не! — Гласът ѝ се върна по-писклив от тавана към нея и продължи да ехти надолу по стълбището. Звучеше крехък и безпомощен, като на дете, което е получило нервна криза, като на дете, което бяха хванали да прави някакъв глупав и мръсен номер и сега се противи на наказанието си. Катрин срита пищялите на мъжа, който я държеше, но той беше доста едър, обут в ботуши, така че дори не потрепна. — Къде ни водите?

— Идвате с мен на Горния етаж, госпожице Валънтайн — отговори Вамбрейс. — Вие ще бъдете основната тема за разговор на скромното празненство на лорд-кмета. Що се отнася до любимия ви, той ще бъде отведен в Дълбокия търбух. — Шефът на охраната се ухили, когато видя как Бивъс преглътна изплашен. — О, да, чирак Под, чакат ви много интересни преживявания в Дълбокия търбух.

— Той няма вина! — възпротиви се Катрин. Усещаше, че това е краят, глупавият ѝ план беше излязъл от контрол и последствията бяха пагубни за Бивъс и бедното Куче. — Аз го накарах да ми помогне! — изпищя тя. — Той няма нищо общо!

Но Вамбрейс вече се беше отдалечил и мъжът, който я държеше, притисна смърдяща на химикали ръка върху устата ѝ, за да я накара да млъкне.

Бръмбарът на Валънтайн спира пред Лондонската палата на гилдиите, където са паркирани превозните средства на повечето от висшите членове на гилдии. Генч слиза и отваря капака за господаря си, след което се суети около него като майка, която изпраща детето си на училище — оправя му косата, приглажда яката на най-хубавата му черна роба и му намества меча.

Валънтайн гледа разсеяно към небето и към един висок и перест облак, осветен от бързо залязващото слънце. Вятърът продължава да духа от изток и да носи мириса на сняг, който за миг нарушава мислите му за Катрин и го връща отново в Шан Гуо. Хестър ще те намери — беше му прошепнала Въздушно цвете, преди да умре. Откъде знаеше за Хестър? Нямаше как да познава момичето, нали? Нали? Хестър жива ли е още? Дали някак е успяла да стигне до Батмунк Гомпа? Дали не чака сред тези планини, готова да се качи на борда на Лондон и да се опита да го убие отново… или по-лошо, да се опита да нарани дъщеря му?

Валънтайн отблъсква големите ръце на Генч и казва:

— Ако нямате нищо против да пропуснете празненството, момчета, искам да вземете „Асансьор до 13-ия етаж“ и да се разходите тази вечер. За в случай че онези смели глупаци от Лигата са решили да опитат нещо.

— Няма проблем, шефе!

Двамата авиатори не изгарят от нетърпение да отидат на приема на лорд-кмета с всичката му храна на хапки и глупави разговори. Нищо не може да ги зарадва повече от изгледите за една хубава битка. Генч сяда в бръмбара до Пюси и двамата потеглят, като стряскат инженери и бийфийтъри по пътя си. Валънтайн оправя вратовръзката си и се качва бързо по стълбите на Лондонската палата на гилдиите.

Инженерите водеха затворниците през по-ниските галерии на Музея към главната зала. Наоколо нямаше никой. Катрин никога не беше виждала Музея толкова празен, колкото сега. Къде бяха историците? Знаеше, че не могат да ѝ помогнат, но искаше да ги види, искаше някой да разбере какво се случва с нея. Продължи да се ослушва за лапите на Куче на пода зад нея и се изненада, когато не ги чу, но тогава си спомни. Бивъс вървеше до нея, но не я поглеждаше, само се взираше право напред, сякаш вече виждаше станциите в Дълбокия търбух и нещата, които щяха да му се случат.

На най-горното стъпало на стълбите, които водеха до главния вход, инженерите спряха.

Долу във фоайето, с гърбове, опрени в големите стъклени врати, чакаха историците. Докато хората на Вамбрейс бяха заети горе, те бяха оплячкосали витрините в секцията „Оръжия“ и се бяха въоръжили с древни пики, мускети, ръждясали мечове и тенекиени шлемове. Някои си бяха сложили нагръдници върху черните роби, а други носеха щитове. Приличаха на банда разбойници в аматьорска пантомима.

— Какво е всичко това? — излая доктор Вамбрейс.

Чъдли Померой пристъпи напред. В ръката си държеше старинен мускет с месингова цев, широка като на тромпет. Катрин забеляза, че още историци наблюдаваха случващото се от сенките по краищата на фоайето, криеха се зад витрините и насочваха пушкала на парна тяга през ребрата на скелети на динозаври.

— Господа — започна нервно Померой, — намирате се на територията на Гилдията на историците. Предлагам ви веднага да освободите тези младежи.

— Веднага! — съгласи се доктор Каруна и насочи прашния си мускет в червеното колело между веждите на Вамбрейс.

Инженерът се разсмя.

— Стари глупаци! Мислите ли, че можете да се мерите с нас? Вашата гилдия ще бъде разпусната заради своеволията ви тук днес. Глупавите ви дрънкулки ще бъдат хвърлени в пещите, а телата ви ще бъдат пречупени под уредите за мъчения в Дълбокия търбух. Щом като историята е единственото, което ви интересува, тогава вие ще бъдете история! Ние сме Гилдията на инженерите! Ние сме бъдещето!

Настъпва трепетна пауза, тишина, в която се чува единствено ехото от гласа на Вамбрейс, който увисва в плесенясалия въздух, и слабият звук от вдигане на оръжия и стягането на старчески пръсти около древни спусъци. Фоайето се скрива в дим и огнени дири. Трясъците отекват от високия куполовиден таван и се връщат обратно долу. Насечен пукот, прекъснат от дълбокото бумтене на мускета на Померой, а сетне старинното оръдие, скрито в нишата зад будката за билети, с рев изригва пламъци, когато доктор Нанкароу допира запалката си до дупката за фитила му. Катрин вижда как Вамбрейс и двамата до него падат, докато доктор Аркънгарт се строполява по гръб, като се опитва да запази равновесие с махане на ръцете. Усеща как мъжът, който я държи, залита и се олюлява, когато парче олово преминава през гуменото му палто.

Той се свлича настрани от нея, а тя пада на колене и се чуди къде да се скрие. Не е останало нищо от Вамбрейс освен димящите му ботуши, които щяха да изглеждат доста забавно, ако краката му не бяха все още в тях. Половината му хора са мъртви, но останалите продължават да се борят. Техните оръжия са по-добри от тези на историците. Обсипват фоайето с изстрели — от мраморния под хвърчат искри и парчета от костите на динозавъра. Витрините избухват в порой от стъкло и историците, които се крият зад тях, си търсят други скривалища — или се свличат насред разхвърляните експонати на пода и повече не помръдват. Аргоновите глобуси над главите им се пръскат и потичат, а във фоайето става все по-тъмно — като в киносалон, в който постепенно изгасва осветлението. Инженерите пристъпват напред към вратите.

Забравен някъде зад тях, Бивъс Под взема едно изоставено оръжие и го вдига. Дългите му ръце опипват лъскавия метал в търсене на петлета и спусъци. Катрин го наблюдава. Въздухът около нея е изпълнен с пронизителни изстрели, отхвърчащи парченца мрамор и свистящи бойни фризбита, но не може да откъсне очи или да спре да мисли за Бивъс достатъчно дълго, за да потърси скривалище. Вижда го как издърпва дългата ръкохватка на оръжието, поставя я в свивката на лакътя си и започва да стреля, докато в гърбовете на инженерите не се появяват малки сини дупки. Ръцете им подскачат, а оръжията им падат от тях, телата им се извиват и се свличат на пода. Бивъс Под ги наблюдава през мерника със спокоен и сериозен поглед. Това не е нейният нежен Бивъс, а човек, който убива съвсем хладнокръвно, сякаш инженерът в него наистина няма никакво уважение към човешкия живот или просто е виждал прекалено много смърт в Дълбокия търбух и случващото се не е нищо особено ѝ не си струва да се тормози с него.

Когато прекратява стрелбата, става много тихо. Чува се единствено гуменото шумолене на наместващите се трупове и някакво тракане, което Катрин бързо разпознава като тракането на собствените ѝ зъби.

От всички ъгли на фоайето започнаха да се измъкват историци. Бяха повече, отколкото мислеше Катрин. Смяташе, че всички са застреляни в разгара на битката, но при все че някои бяха ранени, единствените мъртви бяха мъж на име Уеймът, с когото никога не беше разговаряла, и доктор Аркънгарт. Старият уредник в секцията за керамика лежеше покосен близо до вратата и изглеждаше възмутен, сякаш смъртта е някаква глупава модерна прищявка, която не одобрява.

Бивъс Под беше коленичил и се взираше в оръжието в треперещите си ръце. От цевта му излизаше синкав дим и се виеше на спирали към тавана.

Померой се заклати тежко по стълбите. Перуката му беше отнесена и се държеше за раната на ръката си, където се беше забило парче кост.

— Вижте това! — каза той. — Аз съм първият човек, ранен от динозавър за последните седемдесет милиона години! — Историкът примига пред Катрин и Бивъс, а после погледна мъртвите инженери. Никой не се засмя на шегата му. — Е! Е, хм? Господи! Показахме им! След като споделих с колегите си какво е на път да се случи, всички се съгласихме, че няма да го позволим. Е, поне повечето от нас се съгласиха. Останалите са заключени в столовата, заедно с чираците, които смятахме, че може да подкрепят хората на Кроум. Трябваше да ни видиш, Кейт! „Няма да им позволим да отведат госпожица Валънтайн!“, казахме всички и не го позволихме. Това е достатъчно показателно, виждаш. Един инженер не може да се сравнява с един разгневен историк!

— Или разгневена историчка, Чъдли! — изчурулика Мойра Плим и се изкачи бързо по стълбите, за да застане до колегата си. — О, това ще им бъде за урок, задето унищожиха мебелите ми! Ще видят те какво се случва, когато… — Визьорът на шлема, който носеше на главата си, се захлопна и останалата част от изречението остана неясна.

Катрин намери падналата сред безпорядък и кръв раница на стълбите. Изглеждаше непокътната, с изключение на няколко неприятни петна.

— Трябва да отида на Горния етаж и да спра МЕДУЗА. Ще се кача на асансьор…

— Не! — Клайти Потс се появи на стъпалата на централния вход. — Няколко инженери, които бяха разположени отвън, се измъкнаха — обясни тя. — Вече са вдигнали тревога. Ще има охранители на асансьорите и всеки момент тук ще дойдат още инженери. Вероятно и преследвачи. — Историчката срещна разтревожения поглед на Померой и наведе глава, сякаш всичко това беше по нейна вина. — Съжалявам, Чъдли.

— Няма нищо, госпожице Потс. — Историкът я потупа нежно по рамото и едва не я събори. — Не се тревожи, Катрин. Ще отвличаме вниманието на гадовете, докато ти се промъкваш към Горния етаж по Котешката стълба.

— Какво е това? — попита момичето.

— Нещо, което историците помнят и всички останали са забравили — обясни доволен Померой. — Старо стълбище, останало от първите дни на Лондон, когато не е можело да се разчита изцяло на асансьорната система. Започва от третия и стига до Горния етаж, като минава през Музея. Готова ли си да тръгваш?

Не беше, но въпреки това кимна.

— Отивам с нея — заяви Бивъс.

— Не!

— Всичко е наред, Кейт. Искам да дойда. — Младежът преобръщаше мъртвите тела на инженерите и търсеше някое палто, в което да няма много дупки. Намери едно и се зае да му разкопчава копчетата. — Ако инженерите те забележат сама, веднага ще разберат какво става — обясни той. — Но ако аз съм с теб, ще те помислят за затворничка.

— Прав е, Кейт — съгласи се Померой и кимна, а Клайти Потс помогна на младия инженер да си облече палтото и избърса по-голямата част от кръвта с края на робата си. Погледна колко е часът. — Осем и половина. Според наблюдателните екрани МЕДУЗА ще бъде задействана в девет. Това ще ви осигури достатъчно време да направите каквото сте планирали. Но по-добре да тръгвате, преди онези инженери да се върнат с подкрепления.

33. Вино, хапки и зората на една нова ера

„Джени Ханивър“ беше изпълнен със спомени за Ана Фанг — отпечатъка на устните ѝ върху мръсната чаша, формата на тялото ѝ върху неоправеното легло, половина прочетената книга в пилотската кабина, отбелязана с панделка на страница 205. В едно от шкафчетата Хестър намери сандъче, пълно с пари. Вътре имаше не само бронзови монети, но също така сребърни таели и златни суверени — това бяха повече пари, отколкото тя или Том бяха виждали някога.

— Била е богата! — прошепна Хестър.

Том се извъртя на пилотското място и погледна парите. През целия дълъг полет от Шан Гуо нито за миг не си беше помислял, че крадат дирижабъла; смяташе, че го заемат, за да довършат работата, започната от госпожица Фанг. Сега, докато гледаше как Хестър вдига блестяща шепа с монети, се почувства като крадец.

— Е — започна момичето и затвори сандъчето с пари. — Няма да са ѝ от полза в смъртта. Няма да са ни от полза и на нас, тъй като очаквам скоро да се присъединим към нея. — Погледна го. — Освен ако не си променил решението си?

Том поклати глава, макар че гневът, който изпитваше по-рано, се беше разсеял, докато се мъчеше да управлява дирижабъла и да го насочи на запад, въпреки капризния планински климат. Започваше да се страхува и да се чуди какво ли щеше да се случи с Катрин, когато баща ѝ бъде убит. Но все още искаше Валънтайн да си плати за всичките злини, които беше сторил. Започна да сканира радиочестотите в търсене на фара на Лондон, а Хестър претърсваше чекмеджетата, докато не намери търсеното — тежък черен пистолет и дълъг тънък нож.

Тази вечер голямата заседателна зала на Лондон е превърната в място за забавления благодарение на множеството поставени светлини и банери. Важните персони от големите и малките гилдии са в приповдигнато настроение и разговарят помежду си на пейките, тапицирани в зелена кожа, или седнали на подиума. Обсъждат развълнувани новия ловен район и все по-често поглеждат часовниците си с наближаването на часа за пускането в действие на МЕДУЗА. Чираци инженери ходят напред-назад между гостите и раздават експериментални храни, приготвени от отдела на началник Нимо. Храните са кафяви и имат странен вкус, но поне са изрязани в перфектни геометрични фигури.

Валънтайн си проправя път през тълпата, докато не намира Кроум и сподвижниците му — високите черни преследвачи, които са новата му охрана. Иска да пита лорд-кмета какво се е случило с агента, който е изпратил след Хестър Шоу. Върви към тях, като блъска с лакти добре облечени съветници и улавя части от разговорите им:

— Ето го Валънтайн, виж, върнал се е от Шан Гуо!

— Чух, че е взривил цялата аерофлота на Лигата!

— Какви вкусни хапки!

— Валънтайн! — провиква се лорд-кметът, когато изследователят стига до него. — Тъкмо човекът, когото очакваме!

Звучи почти радостно. До него са гениите, накарали МЕДУЗА да заработи отново: доктор Чандра, доктор Чъб и доктор Уисмър Сплей, заедно с доктор Туикс, която се усмихва престорено и прави фалшив реверанс, докато го поздравява за пътуването му до Шан Гуо. Черните охранители зад нея стоят като статуи и Валънтайн кима към тях.

— Виждам, че си намерил употреба на старите части от преследвачи, които ти намерих, Кроум…

— Така е — съгласява се лорд-кметът с ледена усмивка. — Цяла нова раса Възкресени. Те ще бъдат наши слуги и войници в новия свят, който сме на път да създадем. Някои изпълняват мисия дори в момента долу в Музея.

— В Музея?

— Да. — Кроум го гледа внимателно и преценява реакциите му. — Някои от твоите историци са предатели, Валънтайн. Въоръжени предатели.

— Искаш да кажеш, че там се води битка? Кейт е в Музея! Трябва да отида при нея!

— Невъзможно е — сопва се лорд-кметът и го хваща за ръката, когато се обръща да си ходи. — Вторият етаж е затворен. Музеят е заобиколен от преследвачи и охранителни екипи. Но това не трябва да те тревожи. Получиха строги заповеди да не нараняват дъщеря ти. Съвсем скоро очакваме да се присъедини към нас. Искам да види с очите си МЕДУЗА в действие. Искам те и теб тук, Валънтайн. Остани.

Главният историк го поглежда. Лицата на много от празнуващите са застинали. Настъпила е внезапна тишина.

— Чудя се към кого си наистина лоялен, Валънтайн — казва Кроум. — Към Лондон или към дъщеря си? Остани.

Все едно му казва „Стой!“ като на някакво куче. Ръката на Валънтайн се стяга за момент около дръжката на меча, но е наясно, че няма да го извади. Истината е, че се страхува и всичките му приключения и експедиции са били опит да се скрие от тази истина: той е страхливец.

На треперещото му лице се появява усмивка и той се покланя.

— Аз съм ваш покорен слуга, лорд-кмете.

Имаше врата в стената до секцията за естествена история — врата, покрай която Катрин беше минавала стотици пъти, без дори да я забележи. Померой я отключи и отвори и отвътре се разнесе странният и ехтящ стон на вятъра в някоя дълга шахта, примесен с грохота на двигателите на града. Историкът подаде на Бивъс ключа и факлата.

— Успех, господин Под. Успех и на теб, Кейт…

Някъде зад него се чу гръм и стъклата на витрините се разтресоха.

— Тук са — каза Померой. — Трябва да се върна на поста си…

— Елате с нас! — замоли го Катрин. — Ще бъдете в безопасност сред тълпите на Горния етаж…

— Това е моят музей, госпожице Валънтайн — напомни ѝ историкът, — затова смятам да остана. Бездруго само ще ви се пречкам.

Катрин го прегърна, притисна лице в робата му и подуши миризмата на нафталин и тютюн.

— Бедният ви музей!

Померой сви рамене.

— Не мисля, че инженерите щяха да ни позволят да задържим реликвите си още дълго. Поне така ще си отидем в борба.

— Възможно е да победите…

— О, да — старият историк се усмихна печално. — Постоянно ги биехме на футболното първенство между гилдиите, знаеш. Разбира се, там не разполагаха с автомати и преследвачи, които да им помагат… — Померой повдигна лицето ѝ и я погледна много сериозно в очите. — Спри ги, Катрин. Пъхни тояга между спиците им.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Съвсем скоро ще се видим отново — уверено каза историкът и вдигна пистолета си. — Наследила си харизмата на баща си, Кейт — хората те следват. Виж само как ни разбуни!

Отново се разнесе оръдеен гръм, когато Померой излезе и затвори вратата след себе си, последван от изстрелите на по-малки оръжия, които приближаваха и се примесваха с приглушени писъци.

— Ето там! — каза Том.

Летяха високо през тънки облаци, а Лондон се намираше далеч пред тях.

— Ето го!

Градът беше по-голям, отколкото го помнеше, и много по-грозен. Сега не можеше да повярва как когато живееше там, вярваше на всичко, което излъчваха по наблюдателните екрани относно елегантните му очертания и перфектната му красота. Не беше така. Градът беше грозен, нищо повече от кой да е друг град, просто беше голям; представляваше смесица от пушек и димящи комини и вълна от мрак, която се движеше към планините с белите си вили в Хай Лондон, които сърфираха на върха като някакъв деликатен кораб. Не му изглеждаше като дом.

— Ето… — посочи отново.

— Виждам го — отвърна Хестър до него. — Нещо се случва на Горния етаж. Осветен е като панаир. Том, Валънтайн ще е точно там! Вероятно се приготвят да използват МЕДУЗА!

Момчето кимна и изпита вина при споменаването на древната машина. Знаеше, че ако госпожица Фанг беше тук, щеше да измисли план как да спре това могъщо оръжие, но той не се сещаше какво може да направи. Тази задача беше прекалено голяма, ужасна и трудна за изпълнение. По-добре щеше да бъде, ако се съсредоточеше върху опазването на себе си и Хестър, а останалата част от света можеше да се оправя сама.

— Той е там долу — прошепна момичето. — Усещам го.

Том не искаше да се приближава прекалено много, в случай че лорд-кметът е изпратил хора или разузнавателни дирижабли, които да наблюдават небето. Зае се с контролното табло и усети бавната и тромава реакция на „Джени Ханивър“. Дирижабълът се издигна нагоре и постепенно Лондон се превърна в петно от светлина под облака. Том пое на юг и поде широк вираж около града.

Излизаха от мрака само за да влязат отново в него. Факлата на Бивъс Под осветяваше метално стълбище след метално стълбище, които бяха напълно еднакви. Големите им сенки се плъзгаха по стените на шахтата. Не говореха много, но се бяха заслушали в дишането на другия, доволни, че не са сами. Катрин продължаваше да поглежда назад, като все още очакваше да види Куче след себе си.

— Петстотин стъпала — прошепна Бивъс, спря на една тясна площадка и вдигна факлата си нагоре. Стълбището се виеше в спирала като че ли до безкрайност. — Това трябва да е първият етаж. На половината път сме.

Катрин само кимна. Чувстваше се прекалено изморена, за да говори, и прекалено нервна, за да спре да си почине. Приемът на лорд-кмета над тях вероятно беше в разгара си. Тя продължи да се изкачва. Коленете ѝ се бяха вдървили, всяко вдишване ѝ донасяше студена болка в гърлото, а възтежката раница се удряше в хълбоците ѝ.

Хестър гледаше през прозорците на дирижабъла Безлюдните територии, над които минаваха. Намираха се на около трийсет метра под тях и бяха осеяни със същите прави дълбоки следи, по които двамата с Том вървяха през първите няколко дни от запознанството си. Лондон беше пред тях, в мрака се виждаха червените му задни светлини, които притъмняха, когато момчето вкара дирижабъла в гъстата отровна мъгла на изгорелите газове на града. Биваше го в тая работа, осъзна Хестър, и се замисли колко е жалко, че планът му няма да сработи.

Радиото оживя; пристанищната служба на Лондон ги караше да се идентифицират.

Том я погледна изплашен, но тя знаеше как да се справи с това. Отиде при радиото и започна да включва и изключва бързо превключвателя, на който пишеше „предава“. По този начин създаваше впечатлението, че има проблем с комуникациите.

— Лондонски дирижабъл GE47 — каза тя, като си спомни кодовото име, което беше чула по високоговорителя в странноприемницата във Въздушен пристан преди няколко седмици. — Връщаме Шрайк обратно в Инженериума.

Хората отсреща казаха нещо, но Хестър изключи радиото. В прозорците се притисна черен смог, а по стъклото се кондензираха капки, които потекоха надолу като криви пътеки.

— Ще обикалям около града двайсет минути, след което ще дойда да те прибера — каза Том. — Ще имаш достатъчно време да намериш Валънтайн…

— Ще бъда мъртва след двайсет минути, Том — отвърна Хестър. — Просто се измъкни оттук цял. Забрави за мен.

— Ще кръжа около града…

— Ще бъда мъртва.

— Въпреки това ще се върна…

— Няма смисъл, Том.

— Ще кръжа и ще се върна да те прибера.

Момичето го погледна и видя сълзи в очите му. Той плачеше, защото тя щеше да е в опасност и можеше да не я види никога вече. Стори ѝ се странно, че толкова много го е грижа за нея, но ѝ стана много хубаво.

— Том, ще ми се… — започна тя. — Том, ако аз… — и други подобни недовършени изречения, които завършваха с мълчание, защото дори не знаеше какво иска да каже. Просто трябваше да му обясни, че той е най-хубавото нещо, което някога ѝ се е случвало.

В мрака се появи светлина, а после друга. Издигаха се над третия етаж. Плъзнаха се покрай втория, на който ги зяпаха някакви хора от наблюдателната палуба. Последва Съркъл парк с неговите фенери, закачени за дърветата. Том се зае с контролите и „Джени Ханивър“ тръгна напред, за да мине точно над покривите на Найтсбридж по пътя си към задния край на Горния етаж. Хвърли бърз поглед на Хестър. Тя искаше да го прегърне, да го целуне, да направи нещо, но сега нямаше време, затова просто каза:

— Гледай да не те убият, Том.

Отвори люка, прибяга до него и скочи, докато дирижабълът се изви в арка в края на Горния етаж.

Хестър падна върху палубата и се претърколи няколко пъти. „Джени Ханивър“ бързо се оттегляше, осветен от огнените следи на ракетите, изстреляни от противовъздушната батарея на Инженериума. Те пропуснаха целта си и дирижабълът беше погълнат от мрак. Хестър остана сама в сенките.

— Един-единствен дирижабъл, лорд-кмете — казва изнервен инженер, за чието ухо е закрепено подобно на черупка радио. — Той се изтегли, но смятаме, че е оставил някого на борда ни.

— Антимобилисти на Горния етаж? — Кроум кима, сякаш това е някакъв дребен проблем, който възниква всеки ден: — Ех, ех. Доктор Туикс, мисля, че това е хубава възможност да изпробваме новите ти модели.

— О, чудесно! — вълнува се жената и изтърва чиния с хапки. — Хайде, елате, пиленца! Елате!

Преследвачите ѝ се обръщат като един, нареждат се във формация зад нея и тръгват през тълпата от присъстващи към изходите.

— Доведете ми натрапниците живи! — провиква се Кроум след докторката. — Ще е жалко, ако пропуснат голямото събитие.

34. Фойерверки

Том избърса очите си с длан и се съсредоточи върху пилотирането, като отдалечаваше „Джени“ от Лондон и я издигаше нагоре. Вече не се страхуваше. Хубаво беше най-накрая да върши нещо. Още по-хубаво беше да управлява тази огромна и прекрасна машина. Насочи я на изток, към последната слаба светлинка от деня, която идваше от върха на Жан Шан. Щеше да кръжи двайсет минути. Имаше чувството, че половината от това време вече е минало, но когато провери хронометрите, установи, че са изтекли по-малко от две минути, откакто Хестър скочи в Лондон и…

Нещо скоростно и бляскаво се вряза в гондолата и взривът го изхвърли от мястото му. Том се хвана за един стълб и видя документи, панели, кабели, олтара със снимките и лентичките и наполовина прочетената книга на госпожица Фанг да изхвърчат през една голяма дупка в корпуса и да политат в небето като непохватни птици. Големите прозорци се строшиха и навсякъде се посипаха стъкла.

Той изви врат, надникна през счупените прозорци и се опита да види дали балонът гори. Нямаше пламъци, но едно голямо тъмно туловище се плъзна отгоре и лунната светлина освети бронирания му балон. „Асансьор до 13-ия етаж“ минаваше покрай „Джени“ и мързеливо завиваше в победна обиколка далеч над подножията на Шан Гуо, преди да се върне да довърши започнатото.

Магнъс Кроум гледа как гостите му се скупчват на площада и зяпат битката, която се води сред облаците. Поглежда часовника си.

— Доктор Чандра, доктор Чъб, доктор Сплей, време е да задействаме МЕДУЗА. Валънтайн, ела с нас. Сигурен съм, че нямаш търпение да видиш какво сме постигнали с машината ти.

— Кроум — започва изследователят, като препречва пътя му, — има нещо, което искам да ти кажа…

Лорд-кметът повдига вежда заинтригуван.

Валънтайн се колебае. Цяла вечер планира тази реч и знае, че Катрин би желала да каже точно това. Изправен пред ледения поглед на лорд-кмета, той се подвоумява и запелтечва:

— Струва ли си, Кроум? — пита най-накрая. — Унищожаването на Защитната стена няма да унищожи Лигата. Ще има други твърдини за превземане, ще има стотици крепости, хиляди животи. Струва ли си да се пожертва толкова много заради един нов ловен район?

Стоящите наблизо са изумени. Кроум отговаря спокойно:

— Малко е късно за съмнения, Валънтайн. Тревожиш се прекалено много. Доктор Туикс може да създаде цели армии от преследвачи, повече от достатъчно за унищожаването на всякаква съпротива от страна на онези диваци антимобилистите.

Кроум понечва да продължи напред, но Валънтайн отново му застава на пътя.

— Помисли, лорд-кмете. Колко дълго ще ни поддържа един нов ловен район? Хиляда години? Две хиляди? Един ден никъде няма да остане плячка и ще се наложи Лондон да спре да се движи. Вероятно трябва да приемем това, да спрем сега, преди още невинни хора да бъда убити, и да използваме всичко, което сме научили за МЕДУЗА, за мирни цели…

Кроум се усмихва.

— Наистина ли мислиш, че съм толкова късоглед? — пита той. — Гилдията на инженерите планира много по-напред в бъдещето, отколкото предполагаш. Лондон никога няма да спре да се движи. Движението е живот. Когато погълнем последния скитащ се град и унищожим последното статично селище, ще започнем да копаем. Ще построим огромни двигатели, задвижвани от топлината на земното ядро, и ще изместим планетата от орбитата ѝ. Ще погълнем Марс, Венера и астероидите. Ще погълнем и самото Слънце и ще се понесем през открития Космос. Дори след милион години градът ни ще продължава да пътува и няма да ловува градове, а цели нови светове!

Валънтайн тръгва с Кроум и двамата излизат на площада, откъдето се насочват към „Свети Павел“. Катрин е права — мисли си главният историк. — Той е луд! Защо не сложих край на плановете му, когато имах тази възможност? Над облаците летят и трещят ракети и светлината от експлодиращ дирижабъл окъпва обърнатите нагоре лица на тълпата, която надава вопъл:

— Ооооооооо!

Хестър Шоу се скрива в края на етажа, когато Възкресените минават покрай нея. Зелените им очи обхождат стените и палубите, а стоманените им нокти са извадени и потрепват.

Котешката стълба свърши в малка кръгла стая с изписани номера на мокрите стени и една-единствена метална врата. Бивъс вкара ключа в ключалката и го завъртя. В краищата на вратата се появиха линии светлина и се разнесоха гласове отвън — протяжното и възбудено „Оооо!“ на тълпата.

— Намираме се на алея на „Патерностер Скуеър“ — каза момчето. — Чудя се защо ли са толкова развълнувани?

Катрин извади часовника си и го задържа на слабата светлина от вратата.

— Девет без десет — каза тя. — Чакат МЕДУЗА.

Бивъс я прегърна за последно и ѝ прошепна бързо и срамежливо:

— Обичам те!

След това я бутна през вратата и влезе след нея, като се опитваше да изглежда като човек, който я е заловил, а не като неин приятел, и се запита дали някой друг инженер беше изричал някога това, което ѝ каза, или дали се беше чувствал така, както той, когато беше с Катрин.

Том с мъка си проправи път през хаоса в килнатата на една страна гондола на „Джени“. Светлините бяха изгаснали, а очите му се пълнеха с кръв от раната на челото му, която го заслепяваше. Болката от счупените му ребра се надигаше на неприятни зашеметяващи вълни. Искаше само да полегне, да затвори очи и да си почине, но знаеше, че не може да го направи. Затърси контролните механизми на ракетните установки и се примоли на всички богове, за които беше чувал, да не са повредени от взрива. Натисна десния превключвател и на командното табло се появи екран. Том избърса кръвта от очите си и видя в средата на мерника обърнатия с главата надолу призрак на „Асансьор до 13-ия етаж“, който се уголемяваше с всяка секунда.

Той натисна с цялата си тежест лостовете за изстрелване и усети как палубата потрепери под краката му, щом ракетите излетяха от гнездата си под гондолата. Те намериха целта си и го озари ослепителен светлик. Когато обаче премига няколко пъти, за да проясни зрението си, черният дирижабъл все още беше там. Том осъзна, че едва е одраскал огромния му брониран балон и че е на път да умре.

Но поне си беше спечелил още малко време, тъй като ракетните установки в дясната част на „Асансьора“ бяха повредени. Дирижабълът мина покрай „Джени“ и започна да се обръща. Том се опита да се успокои. Опита се да мисли за Катрин с надеждата, че нейният образ ще го последва в Мрачните владения, но беше минало доста време, откакто мечтаеше за нея, и дори не можеше да си спомни как изглежда. Единственото лице, което изникваше в съзнанието му, беше на Хестър, затова се замисли за нея и за нещата, които бяха преживели заедно, как се почувства, когато я прегърна на Защитната стена миналата вечер, как миришеше косата ѝ и колко топло беше стегнатото ѝ и кокалесто тяло под парцаливото палто.

От едно ъгълче на съзнанието му се появи споменът за ракетите на Лигата, които бяха обстреляли „Асансьор до 13-ия етаж“ при излитането му от Батмунк Гомпа — грохота на експлозиите и тихия, едва доловим шум от чупене на стъкла.

Балонът е брониран, но прозорците не са.

Том се върна обратно на лостовете на ракетите и се прицели наново, като този път мерникът на малкия екран не беше насочен към балона на „Асансьора“, а към прозорците му. Броячът до екрана му показваше, че са му останали три ракети. Изстреля ги наведнъж и повредената му гондола изстена и се разтресе, когато полетяха към целта си.

За стотна от секундата зърна Пюси и Генч в пилотската им кабина. Гледаха го с изумени и ужасени изражения. В следващия миг изчезнаха насред експлозията, когато ракетите се врязаха през прозорците им и гондолата им се изпълни с пламъци. На стълбите между палубата и балона изригна огнен гейзер, който отнесе горната част на дирижабъла. Когато зрението на Том се проясни, той видя летящата руина да се отдалечава от него. Всичко беше погълнато от пламъците — разбитата гондола, люковете, насочващите перки, двигателите и вътрешността на балона, докато не заприлича на огромен китайски фенер, който се носеше към светлините на Лондон.

Катрин излезе от алеята и се натъкна на бягаща тълпа от хора, всички гледаха нагоре, някои все още стискаха питиета и хапки, а очите и устите им бяха широко отворени. Момичето погледна към „Свети Павел“. Куполът още не се беше отворил, така че не той беше причината за тази суматоха. Каква беше онази светлина, онова уголемяващо се оранжево петно, което светеше по-силно от аргоновите лампи и караше сенките да танцуват?

В този момент горящият скелет на дирижабъл се яви в небето и се разби във фасадата на Инженериума в буря от огън, стъкла и парчета обгорен метал. Целият двигател се откъсна от разрушения кораб и се затъркаля по площада към Катрин — беше огненочервен и навсякъде пръскаше гориво. Бивъс я изблъска от пътя му. Застана над нея, заговори ѝ нещо, закрещя, но не го чуваше. Двигателят го връхлетя като ураган — Катрин забеляза едно синьо око върху нажежената му обшивка — и го разкъса на парчета. Полетяха крайници и парцали от бялото му палто. Писъците му се изгубиха под рева на смачкан метал, когато руината се вряза в асансьорната станция на Горния етаж.

На обвивката на двигателя имаше синьо око. Знаеше, че това означава нещо, но не можеше да се сети какво.

Изправи се съвсем бавно, защото цялата се тресеше. На палубата около нея горяха малки огньове и един огромен пламтеше в Инженериума и хвърляше светлина по целия етаж като за Вси светии. Катрин се заклатушка към горящите останки от двигателя. Огромните му перки се подаваха от палубата като мегалити. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от жегата, и затърси Бивъс.

Той лежеше прекършен сред останките. Тялото му беше изкривено в такива невъзможни ъгли, че Катрин осъзна на мига, че това е краят. Пламъците се усилваха и палтото му започна да става на мехури и да се разтича като разтопен кашкавал. Топлината нападна лицето ѝ, превърна сълзите ѝ в пара и я принуди да отстъпи назад през останки, трупове и части от тела.

— Госпожице Катрин?

На обвивката на двигателя имаше синьо око. Очертанията му бяха съвсем ясни в съзнанието ѝ. Боята се беше разтекла под езиците на огъня. Корабът на баща ѝ.

— Госпожице Катрин?

Обърна се и видя един от служителите на асансьорната станция, който стоеше до нея и се опитваше да бъде мил. Мъжът я хвана за ръката и нежно я дръпна, като преди това ѝ посочи към руината и вилнеещата огнена буря в Инженериума.

— Той не беше там, госпожице!

Катрин беше потресена от усмивката му. Не схващаше. Разбира се, че беше там! Видя го със собствените си очи — мъртвото му прекършено тяло, мъртвото му лице с отворена уста, бушуващите около него пламъци. Бивъс, когото беше довела тук и който я обичаше. Защо ѝ се усмихваше този човек?

И продължаваше.

— Не беше на борда, госпожице. Имам предвид, баща ви. Преди пет минути го видях да влиза в „Свети Павел“ с лорд-кмета.

Катрин усети тежестта на раницата на рамото си и си спомни, че има работа за вършене.

— Елате, госпожице — прикани я мъжът. — Вие сте в шок. Елате да седнете. Ще ви донеса една хубава чаша чай…

— Не — отвърна тя. — Трябва да намеря баща си.

Катрин го остави и се заклатушка по площада към „Свети Павел“, през паникьосаните тълпи от хора в опушени от дима роби и рокли, под съпровода на протяжни и пронизителни сирени.

Хестър бягаше към Лондонската палата на гилдиите, когато експлозията я вдигна във въздуха и я запрати от сенките към светлината, която се носеше от горящата сграда на Инженериума. Тя се претърколи няколко пъти на треперещата платформа. Беше замаяна, пистолетът ѝ изхвърча нанякъде и шалът ѝ се откъсна. Настъпи моментна тишина, след която се разразиха писъци и сирени. Хестър се опита да подреди спомените си отпреди взрива. Светлината над покривите, онова горящо нещо, което падаше от небето… това беше дирижабъл. „Джени Ханивър“.

— Том — прошепна тя името му на горещата земя и се почувства по-малка и по-самотна от всякога.

Застана на четири крака. Наблизо един от новите преследвачи беше попаднал в обсега на експлозията и беше разкъсан на две; краката му бяха продължили да се движат безцелно и да се удрят в разни неща. Шалът, който Том ѝ подари, мина покрай нея. Тя го хвана, завърза го около врата си и се огледа за падналото оръжие, но видя отряд преследвачи, които не бяха засегнати от експлозията, да я приближават изотзад. Ноктите им приличаха на огнени черти в мрака, а пламъците осветяваха дългите им мъртви лица. Хестър осъзна с огромно разочарование, че това беше краят ѝ.

Над черните покриви на Палатата на гилдиите, над дима и танцуващите пламъци, куполът на „Свети Павел“ започна да се отваря.

35. Катедралата

Повредената гондола на „Джени Ханивър“ стенеше като флейта под напора на западния вятър, който я отнасяше далеч от Лондон.

Том се зае изтощен с контролното табло. Ръцете и лицето му бяха целите в парченца стъкла. Опита се да не обръща внимание на ненормалното въртене на стрелките на манометрите, докато водородът изтичаше от повредения балон. Даде всичко от себе си да не мисли за Пюси и Генч, които изгаряха в гондолата си, но всеки път, в който затвореше очи, виждаше агонизиращите им лица, на които черните дупки на отворените им усти бяха досущ като празните им очни ябълки.

Вдигна поглед и видя Лондон далеч на изток. Нещо се случваше с катедралата, а от Инженериума се издигаха потоци от розов и зелен огън. Том започна да осъзнава какво се беше случило. Всичко беше по негова вина! Вероятно хората там долу бяха мъртви, не само Пюси и Генч, а и мнозина други, и ако не беше свалил „Асансьор до 13-ия етаж“, все още щяха да са живи. Прииска му се да не беше изстрелвал тези ракети. По-добре да беше умрял, отколкото да стои и да гледа как Горният етаж гори по негова вина.

Тогава се сети за Хестър.

Даде и обещание, че ще се върне. Тя щеше да го чака там долу, сред огньовете. Не можеше да я изостави. Пое си дълбоко въздух и се наведе над управлението. Двигателите зареваха. „Джени Ханивър“ се обърна тромаво на вятъра и се насочи обратно към града.

Катрин вървеше като сомнамбул през „Патерностер Скуеър“ към трансформираната катедрала. Огньовете се разпространяваха около нея, но тя едва ги забелязваше. Погледът ѝ не можеше да се отлепи от ужасната красота над нея; тази бяла змийска качулка се разтвори на фона на нощното небе и се обърна на изток. Вече не се страхуваше. Знаеше, че Клио бди над нея и я пази, за да поправи злините, сторени от баща ѝ.

Охранителите на входа на катедралата бяха прекалено заети да гледат пожарите, за да обърнат особено внимание на някаква ученичка с раница. Казаха ѝ да се разкара, но когато им обясни, че баща ѝ е вътре, и размаха смачкания си златен пропуск, те само свиха рамене и я пуснаха.

Катрин никога не беше влизала в „Свети Павел“, но беше виждала снимки. Те нямаха нищо общо с това, което завари.

Пътеките, колоните и високите сводести тавани си бяха на мястото, но Гилдията на инженерите беше покрила стените с бял метал и окачила аргонови глобуси в метални клетки от тавана. Целият главен кораб12 на църквата беше омотан с дебели електрически кабели, които захранваха с ток нещо в сърцето на катедралата.

Катрин тръгна бавно напред, като се придържаше към сенките на колоните, за да не бъде забелязана от инженерите, които се щураха наоколо, проверяваха свръзките и пишеха нещо в големите си бележници. Върху подиума под големия купол пред нея имаше някаква странна машинария. Безброй колони и хидравлика поддържаха тежестта на огромната змийска качулка, която се извисяваше навън в нощта, а основата ѝ беше заобиколена от високи метални бобини, които жужаха и пукаха при преминаването на електричеството през тях. Инженерите се лутаха наоколо и се качваха и слизаха от централната кула по метални стълби. Други се бяха събрали около близката конзола като свещеници около олтара на някакъв машинен бог и говореха бързо и развълнувано. Сред тях забеляза лорд-кмета, до когото стоеше баща ѝ със суров вид.

Катрин застина в безопасната прегръдка на сенките. Виждаше лицето му съвсем ясно. Той гледаше Кроум и беше намръщен. Тя знаеше, че му се иска да е навън и да помага да бедстващите, но стои тук само заради заповедите на лорд-кмета. За момент забрави, че е убиец, и ѝ се прииска да отиде при него и да го прегърне. Но в момента тя беше инструмент на Клио — същински агент на историята — и имаше работа за вършене.

Приближи се по-близо, докато не застана под един стар купел до стълбите на подиума. Оттам имаше добра видимост към Кроум и останалите. Терминалът им за управление приличаше на плетеница от кабели, шнурове и маркучи, в средата на която беше поставена малка сфера, не по-голяма от футболна топка. Катрин можеше да предположи какво е това. Пандора Шоу го беше намерила в лабораторията на изгубена Америка и го беше отнесла със себе си в Оук Айлънд, а баща ѝ го беше откраднал в нощта, в която я беше убил. Инженерите го бяха почистили и поправили, като бяха подменили повредената електроника с примитивни машини, които бяха сглобили от мозъците на преследвачи. Доктор Сплей стоеше пред нея, а пръстите му приличаха на паяци върху кремавата клавиатура, докато въвеждаше поредици от зелени числа на портативен наблюдателен екран. На втори екран се виждаше неясно изображение на онова, което се намираше пред Лондон — мерникът беше насочен в средата на далечната Защитна стена.

— Акумулаторите са заредени — каза някой.

— Ето, Валънтайн! — рече Кроум и сложи кокалестата си ръка на тази на баща ѝ. — Готови сме да творим история.

— А пожарите, Кроум…

— Може да си играеш на пожарникар по-късно — сопна се лорд-кметът. — Трябва да унищожим Защитната стена сега, в случай че МЕДУЗА бъде повредена от огъня.

Пръстите на Сплей продължиха да танцуват върху клавиатурата, но другите звуци от катедралата заглъхнаха. Инженерите гледаха с благоговение гората от бобини, в която се образуваха странни и изкривени призраци от светлина, реещи се нагоре към небето над отворения купол със слабо насекомско жужене. Катрин започна да подозира, че не разбираха напълно това технологично чудо, което баща ѝ беше намерил за тях. Изпитваха към него почти същото страхопочитание като нея самата.

Ако се затичаше, задействаше бомбата и я метнеше към древния компютър, можеше да промени всичко. Но как да го стори? Баща ѝ стоеше точно до нещото и макар да си повтаряше, че вече не ѝ е баща, и да се опитваше да се убеди, че неговият живот не беше по-ценен от хилядите в Батмунк Гомпа, пак не можеше да го нарани. Беше се провалила. Погледна сводестия таван и попита: „Какво искаш да направя? Защо ме доведе тук?“.

Не получи отговор от Клио.

Кроум пристъпи към клавиатурата.

— Въведете координатите на целта в МЕДУЗА — нареди той.

Пръстите на Сплей затанцуваха върху клавиатурата, докато въвеждаха географската дължина и ширина на Батмунк Гомпа.

— Целта е прихваната — съобщи един механичен глас по високоговорителите над станцията на Сплей. — Разстояние: 210 километра и приближава. Въведете код за действие „Омега“.

Доктор Чъб извади няколко дебели пластмасови листа — ламинирани фрагменти от древни документи. На тях имаше изписани цифри, които приличаха на уловени в кехлибар насекоми. Той прелисти няколко, намери търсения и го показа на Сплей.

Но преди Сплей да успее да въведе информацията от него, от главния вход се разнесе объркан брътвеж. Доктор Туикс беше там, заедно с няколко от преследвачите си.

— Здравейте всички! — изчурулика тя, тръгна по пътеката и направи знак на създанията си да я последват. — Вижте какво намериха за вас умните ми бебчета, лорд-кмете! Истинска жива антимобилистка, точно както пожелахте. Макар да се опасявам, че е малко грозничка…

— Въведете код за действие „Омега“ — повтори МЕДУЗА. Механичният глас не се беше променил, но на Катрин ѝ прозвуча малко нетърпелив.

— Млъквай, Туикс! — излая Магнъс Кроум, без да отлепя поглед от инструментите, но другите се обърнаха, когато един от преследвачите отиде до подиума и остави товара си в краката на лорд-кмета.

Това беше Хестър Шоу, със завързани отпред ръце, безпомощна, намръщена и питаща се защо преследвачите не я бяха убили веднага. Мъжете на подиума застинаха, когато видяха обезобразеното ѝ лице, сякаш погледът ѝ ги беше вкаменил.

О, велика Клио! — прошепна Катрин. Едва сега виждаше какво беше сторил мечът на баща ѝ. Отмести поглед от лицето на Хестър към това на Валънтайн и видяното там я шокира още повече. Изражението му беше лишено от всякакви черти — приличаше на сива нечовешка маска и беше по-ужасно от това на момичето. Вероятно беше изглеждал по същия начин, когато беше убил Пандора Шоу и беше установил, че Хестър е свидетел на станалото. Разбра какво ще се случи сега, още преди баща ѝ да е извадил меча си от ножницата.

— Не! — изпищя тя, но устата ѝ беше пресъхнала и гласът ѝ не беше нищо повече от шепот. Изведнъж осъзна защо богинята я беше довела тук и какво трябваше да направи, за да поправи престъпленията на баща си. Хвърли безполезната раница и хукна по стълбите. Хестър отстъпваше назад с вдигнати завързани ръце, за да се предпази от удара на меча. Катрин се хвърли между момичето и баща си и се озова на пътя на острието, което се плъзна в нея, докато дръжката не стигна ребрата ѝ.

Инженерите простенаха. Доктор Туикс изписка уплашена. Дори Кроум изглеждаше обезпокоен.

— Въведете код за действие „Омега“ — настоя на своето МЕДУЗА, като че ли нищо не се беше случило.

Валънтайн изкрещя „Не!“ и заклати глава, сякаш не разбираше как дъщеря му се беше озовала тук с неговия меч в тялото ѝ.

— Кейт, не! — Той отстъпи назад и извади острието.

Катрин го видя как излиза от нея. Всичко това ѝ изглеждаше нелепо като някаква глупава шега. Не усещаше никаква болка, но от дупката в туниката ѝ течеше ярка кръв и капеше по пода. Главата ѝ се замая. Хестър Шоу се вкопчи в нея, но Катрин я отблъсна.

— Татко, не я наранявай — каза тя, направи две крачки напред и падна върху клавиатурата на доктор Сплей. Безсмислени зелени букви се появиха на малкия наблюдателен екран, когато главата ѝ се удари в клавишите. Баща ѝ я вдигна и я остави нежно на пода. Гласът на МЕДУЗА избумтя от високоговорителите:

— Неправилен код.

На екраните се появиха нови поредици от цифри. Нещо експлодира сред мрежите от кабели.

— Какво става? — изхленчи доктор Чъб. — Какво прави?

— МЕДУЗА отхвърли координатите на целта ни — оплака се доктор Чандра. — Но продължава да набира мощност…

Инженерите се върнаха бързо по местата си, като по пътя си прескачаха лежащата на пода Катрин, чиято глава беше в скута на баща ѝ. Тя не им обръщаше никакво внимание, погледът ѝ беше насочен в лицето на Хестър. Имаше чувството, че гледа собственото си изражение в счупено огледало. Усмихна се доволна, че най-накрая срещна своята полусестра и се запита дали двете ще станат приятелки. Започна да хълца и устата ѝ се напълни с кръв. Тялото ѝ изстиваше. Усети как се отнася нанякъде. Звуците от катедралата утихваха. Ще умра ли? — запита се наум тя. — Не мога, не още, не съм готова!

— Помогнете ми! — изкрещя на инженерите Валънтайн, но те бяха заинтересовани единствено от МЕДУЗА.

Хестър беше тази, която отиде при него и повдигна Катрин, докато той късаше парче от робата си и се опита да спре кървенето. Погледна единственото ѝ останало сиво око и прошепна:

— Хестър… благодаря ти!

Момичето го погледна. През всичките тези години беше изминала доста дълъг път, за да го убие, но сега, когато беше изцяло оставен на милостта ѝ, тя не изпитваше нищо. Мечът му лежеше на пода, където го беше изпуснал. Никой не гледаше към нея. Дори със завързани ръце можеше да го вдигне и да го прониже в сърцето. Но като че ли това нямаше значение сега. Главата ѝ се замая, докато го гледаше как плаче, а сълзите му капеха в голямата локва с кръв, която се образуваше под тялото на дъщеря му. Объркани мисли се преследваха в главата ѝ. Той я обича! Тя ми спаси живота! Не мога да я оставя да умре!

Хестър го докосна и каза:

— Тя се нуждае от доктор, Валънтайн.

Той погледна инженерите, които се бяха скупчили около машината си и работеха с неистова бързина. Нямаше да получи никаква помощ от тях. Пред вратите на катедралата се развяваха огнени завеси, които се простираха до „Патерностер Скуеър“. Погледна нагоре и видя нещо червено на високите прозорци.

— Това е „Джени Ханивър“! — изкрещя Хестър и стана на крака. — О, това е Том! На борда има лазарет… — За съжаление, беше наясно, че дирижабълът не можеше да кацне насред пламъците на Горния етаж. — Валънтайн, можем ли по някакъв начин да се качим на покрива?

Главният историк вдигна меча си и сряза въжетата на ръцете ѝ. Хвърли го настрани, вдигна Катрин и тръгна между фучащите бобини към зигзагообразното метално стълбище, водещо до купола. Преследвачите се насочиха към Хестър, но Валънтайн им заповяда да я оставят и се провикна на един стреснат бийфийтър:

— Капитане! Не стреляйте по този дирижабъл!

Магнъс Кроум дойде при него и го улови за ръкава.

— Машината полудя! — изхленчи той. — Само Куърк знае какви команди е вкарала в нея дъщеря ти! Не можем да стреляме, но не можем и да я спрем да набира мощност! Направи нещо, Валънтайн! Ти откри проклетото нещо! Накарай го да спре!

Валънтайн го блъсна настрани и тръгна нагоре по стъпалата през надигащите се воали от светлина, статичен шум и мириса на изгоряла ламарина.

— Просто исках да помогна на Лондон! — изхлипа старецът. — Просто исках да направя Лондон силен!

36. Сенки от кости

Хестър пое водачеството, като излезе през отворения купол и се озова в осветената от огньовете, задимена нощ и в сянката на мощното оръжие. Вдясно от нея, върху руините на Инженериума, лежеше обгореният скелет на „Асансьор до 13-ия етаж“, който приличаше на някаква изоставена въртележка. Пожарите се бяха разпространили до Лондонската палата на гилдиите. Отделът по планиране и архивът бяха завладени от пламъци и от дъжд от искри и милиони розови и бели документи. „Свети Павел“ беше остров в море от огън, а „Джени Ханивър“ висеше над него като някаква нискобюджетна луна, обгорена и килната на една страна, която се олюляваше като пияница, подмятана от въздушните течения от горящите сгради.

Хестър се изкачи още по-нагоре и застана над змийската качулка на МЕДУЗА. Валънтайн я последва. Чуваше го как шепти на Катрин, а погледът му беше насочен в повредения дирижабъл.

— Кой идиот управлява това нещо? — попита той, докато се изкачваше по качулката, за да се присъедини към нея.

— Том! — провикна се в отговор Хестър и започна да маха с две ръце. — Том! Том!

Първото нещо, което Том видя, беше шалът — онзи, който ѝ купи в Перипатетиаполис. В момента беше завързан около врата ѝ и се развяваше на вятъра. Червеният му цвят попадна в периферното му зрение, той погледна надолу и съзря махащата му Хестър. Обгърна я черен облак от дим и той се зачуди дали не си беше въобразил, че е видял крехката ѝ фигура върху змийската качулка, тъй като му се струваше невъзможно някой да е оцелял в огромния пожар, който предизвика. Приближи „Джени Ханивър“. Димът се вдигна и Том видя мятащото ръце момиче с дългото черно палто, наперената стойка и грозното ѝ прекрасно лице.

Катрин отвори очи. Студът вътре в нея нарастваше и се разпространяваше от мястото, където я беше пронизал мечът. Продължаваше да хълца и се обезпокои колко глупаво ще бъде да умре с хълцане, колко недостойно. Прииска ѝ се Куче да беше с нея.

— Том! Том! — не спираше да вика някой.

Катрин обърна глава и видя един дирижабъл да се снижава под пушеците и да приближава все повече и повече, докато едната страна на гондолата не одраска качулката на МЕДУЗА и не усети тягата от повредените двигатели. Баща ѝ я носеше към него. Видя надничащия през счупения прозорец Том, Том, който беше там, когато всичко започна, Том, когото смяташе за мъртъв. Но ето го и него, жив и здрав, шокиран и покрит със сажди, с V-образна рана на челото, която приличаше на знака на непозната гилдия.

Гондолата беше много по-голяма вътре, отколкото очакваше. В интерес на истината, приличаше много на Клио Хаус. Куче и Бивъс я чакаха там, хълцането ѝ престана, а раната ѝ не беше толкова лоша, колкото смятаха всички, беше просто драскотина. Слънчевата светлина се процеди през прозорците, докато Том издигаше дирижабъла все по-нагоре в най-прекрасното синьо небе, и тя се отпусна, изпълнена с благодарност, в ръцете на баща си.

Първа стигна до дирижабъла Хестър и се качи на борда през потрошения корпус. Тя бързо се обърна и подаде ръка на Валънтайн, но видя, че историкът е паднал на колене, и осъзна, че Катрин е мъртва.

Застина на място с протегната ръка, без да знае защо. Във въздуха над бялата метална качулка просветваше електричество.

— Валънтайн! Побързай! — провикна се тя.

Той вдигна очи от лицето на дъщеря си единствено за да ѝ отговори:

— Хестър! Том! Отлитайте! Спасявайте се!

Зад нея Том беше сложил ръце до ушите си и крещеше:

— Какво каза той? Това Катрин ли е? Какво стана?

— Просто отлитай! — провикна се Хестър, мина покрай него и стартира онези двигатели, които още можеха да работят.

Когато погледна отново надолу, Валънтайн се губеше от поглед — носеше тъмна фигура в ръцете си, чиято бледа ръка висеше от едната му страна. Чувстваше се, сякаш чрез нея самата духът на Катрин се извисява нагоре в небесата. Усещаше ужасна болка вътре в себе си, дишането ѝ се превърна в хлипания и нещо мокро и топло потече по бузата ѝ. Зачуди се дали не е била ранена, без да забележи, но когато потърка лице с длани, пръстите ѝ се намокриха и тя осъзна, че плаче — плачеше за майка си и за баща си, за Шрайк, за Катрин и дори за Валънтайн, докато светлината около катедралата стана по-ярка и Том насочи „Джени Ханивър“ в мрака.

Долу в Търбуха огромните мотори на Лондон изведнъж спряха да работят, без предупреждение и едновременно, изгасени от странното лъчение, което беше започнало да се пропива в града. За първи път, откакто прекоси сухоземния мост, големият самоходен град започна да забавя.

В набързо барикадираната галерия в Лондонския музей Чъдли Померой надникна предпазливо иззад модела на синия кит и видя, че отрядите от преследвачи, които бяха на път да превземат и последния му рубеж, бяха застинали на място и над металните им глави се извиваха облаци искри като корони от бодлива тел.

— Велики Куърк! — изуми се историкът и се обърна към малцината си оцелели колеги. — Спечелихме!

Валънтайн наблюдава заминаването на червения дирижабъл, осветен от пламъците на Горния етаж и от проточените езици от светлина, които започват да изригват от „Свети Павел“. Някъде отдолу се носят безнадеждни аларми и навсякъде около него звучат паническите писъци на бягащи инженери. Около лицето на Катрин се е образувал ореол от блуждаещи огньове, а косата ѝ искри и пука, докато я гали. Внимателно отмахва един кичур, който е влязъл в устата ѝ, прегръща я силно и чака… огнената буря се завихря около тях и те стават част от огъня, той ги поглъща и в следващия миг вече ги няма: единствено сенките на техните кости се отпечатват на фона на озареното небе.

37. Птичите пътища

Лондон беше обвит от венец от мълнии. Като че ли лъчът, който е трябвало да пропътува сто и петдесет километра, за да стопи камъните на Батмунк Гомпа, се беше заплел в горните етажи и бе създал водопади от стопен метал по всички страни на града. Експлозиите вилнееха в целия Търбух и изпращаха в небето огромни парчетии от града като леки листа, пометени от буря. Няколко дирижабъла се опитаха да избягат, но балоните им се подпалиха и бързо паднаха — приличаха на малки ярки снежинки насред огромния пожар.

Само „Джени Ханивър“ оцеля, яхнала периферията на бурята. Дирижабълът се въртеше и полюшваше под напора на шоковите вълни. През корпуса и перките на роторите се процеждаше разноцветна светлина. Всичките двигатели отказаха едновременно още при първата енергийна вълна и нито един от опитите на Том да ги включи отново не се увенча с успех. Той се отпусна в каквото беше останало от пилотското място, и безпомощно захлипа, докато нощният вятър го отвеждаше все по-надалеч от умиращия му град.

— Вината е моя — беше единственото, което изрече. — Всичко това е по моя вина…

Хестър също наблюдаваше отдалечаващия се град и мястото, на което беше „Свети Павел“, сякаш все още можеше да вижда образите на Катрин и баща ѝ, изгубени в пожара.

— О, Том, не е така — каза тя. — Стана злополука. Нещо се обърка с машината им. Вината е на Валънтайн и на Кроум. На инженерите, задето се захванаха с това нещо, и на майка ми, задето го изрови. На древните, че са я изобретили. На Пюси и Генч, че се опитаха да те убият, и на Катрин, че ми спаси живота…

Хестър седна до него. Искаше да го утеши, но се страхуваше да го докосне, докато отражението ѝ се хилеше насреща ѝ от пукнати циферблати и стъкла и изглеждаше по-чудовищно от всякога на светлината от МЕДУЗА. Глупачке, той се върна, нали? — каза си наум. — Върна се за теб. Тя обви треперещи ръце около него, притисна го до себе си, погали главата му, целуна срамежливо раната между веждите му и пак го притисна силно, докато умиращото оръжие не изчерпа цялата си енергия и първите сиви утринни лъчи се процедиха иззад равнините.

— Всичко е наред, Том — продължаваше да му повтаря. — Всичко е наред…

Лондон беше далеч зад тях, осакатен и неподвижен под слоевете дим. Том намери старите увеличителни очила на госпожица Фанг и ги фокусира върху града.

— Все някой трябва да е оцелял — каза той, като се надяваше, че самото изричане на думите ще ги превърне в истина. — Обзалагам се, че господин Померой и Клайти Потс са някъде там, организират спасителни екипи и раздават чаши чай… — За съжаление обаче, не виждаше нищо над дима, парата и покрова от пепел, нищо, нищо, и макар отчаяно да настройваше лещите напред и назад, единственото, което видя, бяха кривите форми на обгорени подпори и изпепелената земя, посипана със счупени колела, блестящи езера от гориво и скъсани вериги, които се бяха навили като захвърлени кожи на огромни змии.

— Том? — Хестър изпробваше управлението и за голяма своя изненада установи, че направляващите лостове все още работят. „Джени Ханивър“ реагираше на насоките ѝ, докато се носеше на вятъра. — Том, може да опитаме да стигнем до Батмунк Гомпа — каза му нежно тя. — Там сме добре дошли. Вероятно ще те сметнат за герой.

Момчето поклати глава. Пред очите му „Асансьор до 13-ия етаж“ продължаваше да пада в спирала върху Горния етаж, а Пюси и Генч пищяха, обгърнати от пламъци. Не знаеше какъв е точно, но определено не беше герой.

— Добре — съгласи се Хестър. Разбираше го добре. Знаеше, че понякога е необходимо време, за да се преодолеят някои неща. Щеше да бъде търпелива с него. — Да идем на Черния остров. Може да поправим „Джени“ във въздушния кервансарай. След това ще поемем по Птичите пътища и ще заминем някъде надалеч. Стоте острова, планините Танхойзер или Южната ледена пустош. Където искаш. Стига да ме вземеш със себе си.

Хестър коленичи до Том, сложи ръце на коленете му и отпусна глава върху тях. Момчето осъзна, че против волята си се усмихва в отговор на нейната крива усмивка.

— Ти не си герой, а аз не съм красива и надали ще заживеем дълго и щастливо, но поне сме живи и сме заедно, така че в крайна сметка ще се оправим.