Смъртта на мистър Морли

I.

Докато излизаха от следствието, тържествуващият Джап каза на Поаро:

— Добре свършена работа. Сензацията беше пълна!

Поаро кимна.

— Вие пръв се досетихте — каза Джап, — но трябва да знаете, че и самият аз не бях доволен от този труп. Все пак лицето и главата на мъртвец не се обезобразяват току-така. Неприятна история, освен това беше съвсем ясно, че трябва да има някаква причина. А тя можеше да е само една — прикриване на самоличността. — Той щедро добави: — Но аз не бих се досетил така бързо, че в действителност това е другата жена.

Поаро рече с усмивка:

— Е, приятелю, все пак фактическите описания не се различаваха по същество. Мисис Чапмън беше елегантна, красива жена, добре гримирана и модно облечена. Мис Сейнсбъри Сийл беше зле облечена жена, която не познава червило или руж. Но основните данни бяха еднакви. И двете жени бяха на около четиридесет, и двете имаха горе-долу еднакъв ръст и фигура. И двете имаха посивяващи коси, които боядисваха така, че да изглеждат златисторуси.

— Да, разбира се, ако погледнем на нещата така. Но трябва да признаем едно — тази Мабел изпързаля и двама ни съвсем спокойно. Бях готов да се закълна, че тя е истинската.

— Но, приятелю мой, тя си беше истинската. Ние знаем всичко за предишния й живот.

— Но не знаехме, че е способна да извърши убийство, а нещата сега изглеждат точно така. Силвия не е убила Мабел. Мабел е убила Силвия.

Еркюл Поаро поклати глава разтревожено. Той все още се затрудняваше да признае Мабел Сейнсбъри Сийл за убийца. Макар че в ушите му все още звучеше тънкият, ироничен глас на мистър Барнс: „Вгледайте се сред уважаваните хора…“

Мабел Сейнсбъри Сийл несъмнено бе уважавана.

Джап каза натъртено:

— Аз ще стигна до дъното на този случай, Поаро. Тази жена няма да успее да ме изиграе.

II.

На следващия ден Джап се обади по телефона. В гласа му звучаха странни нотки, когато каза:

— Поаро, искате ли да научите една новина? Страницата е затворена, приятелю. Затворена!

— Моля? Може би връзката не е съвсем чиста. Не можах да ви разбера много добре…

— Край, приятелю. К-Р-А-Й! Свършено е! Успокояваме топката!

Вече нямаше съмнение — тонът му бе горчив. Поаро бе обезпокоен.

— Край на какво?

— На цялата аларма! На цялата тупурдия! На публичността! На торбата с лъжите!

— Но аз все още не разбирам?

— Слушайте тогава. Слушайте внимателно, защото не мога да споменавам никакви имена. Нали знаете за нашето следствие? Нали знаете, че претърсваме страната за една игрива рибка?

— Да, да, напълно. Сега вече разбирам.

— Е, на всичко това е сложен край. То е прекратено. Потулено. Разбирате ли сега?

— Да, да. Но защо?

— Заповед от проклетото Министерство на външните работи.

— Това не е ли твърде необичайно?

— Е, случва се от време на време.

— Но защо са толкова загрижени за мис… за игривата рибка?

— Не са загрижени. Не дават и пукната пара за нея. Това е заради публичността — ако се стигне до процес, могат да излязат наяве твърде много неща за мисис Ч. Трупът. Това е скришната страна! Мога само да предполагам, че проклетият съпруг, мистър А. Ч… разбирате ли?

— Да, да.

— … че той е някъде в чужбина, на някое деликатно местенце и не искат да му подливат вода.

— Пфу!

— Какво казахте?

— Просто възкликнах от раздразнение, mon ami.

— О, така ли! Помислих, че сте настинали. А си заслужава да се ядосвате! Аз бих употребил и по-силна дума. Мисълта, че тази дама ще се отърве, ме изкарва от кожата ми.

Поаро каза съвсем меко:

— Тя няма да се отърве.

— Не виждате ли, ръцете ни са завързани!

— Вашите може да са, но моите — не!

— Добрият стар Поаро! Значи продължавате нататък?

— Mais oui — до смърт.

— Е, дано да не е до вашата смърт, стари приятелю! Ако тази работа продължава в същия дух, някой може и да ви изпрати по пощата отровна тарантула!

Докато закачаше слушалката, Поаро си каза:

— Но защо изрекох тази мелодраматична фраза — „до смърт“? Пълен абсурд!

III.

Писмото пристигна с вечерната поща. Бе изцяло написано на машина, с изключение на подписа. То гласеше:

Поаро изглади писмото и го прочете още веднъж. В този момент телефонът иззвъня.

Понякога Еркюл Поаро си позволяваше удоволствието да се старае да отгатне какъв разговор му предстои след телефонния звън.

Ето защо той бе напълно сигурен от самото начало, че разговорът ще бъде важен. Това не беше грешка, не беше и някой от неговите приятели.

Стана, вдигна слушалката и произнесе с учтивия си чуждестранен акцент:

— Ало?

Един безличен глас каза:

— Кой номер сте, моля?

— Тук е Уайтхол 7272.

Настъпи моментна пауза, прещракване, а после се обади женски глас:

— Мосю Поаро?

— Да.

— Мосю Еркюл Поаро?

— Да.

— Мосю Поаро, вие или сте получили, или ще получите едно писмо.

— Кой се обажда?

— Не е необходимо да знаете.

— Чудесно. С вечерната поща, мадам, аз получих осем писма и три сметки.

— Значи знаете кое точно имам предвид. Ще бъде разумно от ваша страна, мосю Поаро, да откажете поръчката, която ви предлагат.

— Такова решение мога да взема само аз, мадам.

Гласът студено каза:

— Предупреждавам ви, мосю Поаро. Вашето вмешателство повече няма да бъде търпяно. Стойте настрана от тази работа!

— А ако откажа?

— Тогава ще предприемем някои стъпки, за да сме сигурни, че вашето вмешателство няма повече да ни пречи…

— Това е заплаха, мадам!

— Просто ви молим да проявите разум… За ваше собствено добро е.

— Много сте великодушна!

— Не можете да промените хода на нещата и всичко вече е подредено. Така че стойте настрана от нещата, които не ви засягат! Разбирате ли?

— О, да, разбирам. Но според мен смъртта на мистър Морли ме засяга.

Женският глас каза остро:

— Смъртта на Морли беше просто случайност. Той се намеси в плановете ни.

— Той бе човешко същество, което умря, преди да му е дошло времето, мадам.

— Той беше без значение.

Гласът на Поаро прозвуча заплашително и той много тихо каза:

— Тук грешите…

— Грешката си беше негова. Той отказа да прояви разум.

— Аз също отказвам.

— Значи сте глупак.

От другия край на линията се чу щракване на затворена слушалка.

Поаро каза: „Ало?“, а след това затвори на свой ред.

Не си даде труда да позвъни в централата за проследяване на разговора. Бе напълно сигурен, че обаждането е било направено от уличен телефон.

Това, което го озадачаваше и измъчваше, бе мисълта, че и преди бе чувал този глас някъде. Той претършува паметта си, опитвайки се да възстанови неуловимия спомен. Можеше ли да бъде мис Сейнсбъри Сийл?

Доколкото си спомняше, гласът на Мабел Сейнсбъри Сийл бе писклив, доста превзет и с твърде пресилена интонация. Този глас въобще не беше такъв… и все пак това би могла да бъде мис Сейнсбъри Сийл с преправен глас. В края на краищата, на времето тя е била актриса. Вероятно умееше да променя гласа си. Всъщност, доколкото можеше да си спомни, гласът не се различаваше по тембър от нейния.

Само че това обяснение не го удовлетворяваше. Не, гласът му напомняше за друг човек. Не беше добре познат глас, но вече бе съвсем сигурен, че го е чувал поне веднъж, а може би и два пъти по-рано.

Защо ли, питаше се той, си правят труда да се обаждат и да го заплашват? Възможно ли бе тези хора наистина да смятат, че подобни заплахи могат да го възпрат? Очевидно да. Значи бяха слаби психолози.

IV.

В сутрешните вестници излезе сензационна новина — бяха стреляли по министър-председателя, когато излизал заедно със свой приятел от Даунинг Стрийт предната вечер. За щастие куршумът минал встрани. Атентаторът, индиец, бил задържан.

След като прочете това, Поаро се качи в едно такси до Скотланд Ярд, където бе въведен в кабинета на Джап. Последният сърдечно го поздрави.

— А, значи новините ви доведоха насам. В някой от вестниците споменава ли се кой е „приятелят“, с когото е бил премиерът?

— Не. Кой е бил?

— Алистър Блънт.

— Така ли?

— Освен това — продължи Джап — имаме всички основания да смятаме, че куршумът е бил предназначен за Блънт, а не за премиер-министъра. Освен ако този човек не е бил още по-отчайващо слаб стрелец, отколкото предполагаме.

— Кой го е извършил?

— Някакъв побъркан студент индус. Зелена глава, както обикновено. Но подстрекателите са други. Идеята не е била негова. — Почти веднага Джап допълни: — Не беше лесна работа да го задържим. Нали знаете, че винаги има групичка хора, които киснат пред Даунинг Стрийт 10. Веднага след изстрела някакъв млад американец сграбчил нисичък човек с брада. Вкопчил се в него като на живот и смърт и изкрещял на полицията, че е хванал убиеца. През това време индиецът тихо се опитал да се измъкне, но един от нашите хора го спипал.

— Как се казва американецът? — полюбопитства Поаро.

— Някакъв си Рейкс. Защо? — Джап рязко спря и се вгледа в Поаро. — Какво има?

Поаро каза:

— Хауърд Рейкс, отседнал в хотел Холбърн Палас?

— Точно така. Кой… Ама разбира се! Знаех си, че името ми звучи познато. Това е избягалият пациент онази сутрин, когато Морли се самоуби…

Той замълча. После бавно произнесе:

— Странна работа как този стар случай продължава да изплува. Вие все още поддържате мнението си за него, нали, Поаро?

Еркюл Поаро мрачно каза:

— Да. Аз все още поддържам мнението си…

V.

В Готик Хаус Поаро бе посрещнат от секретаря — висок, отпуснат млад мъж със съвършени обноски.

Той любезно се извиняваше.

— Толкова съжалявам, мосю Поаро, а също и мистър Блънт. Извикаха го на Даунинг Стрийт. Във връзка с този… хм… инцидент снощи. Позвъних у вас, но вече бяхте излезли. — Младежът продължи бързо: — Мистър Блънт ми възложи да ви попитам дали бихте имали възможност да прекарате уикенда с него в къщата му в Кент? В Ексшъм? Ако приемете, той ще мине да ви вземе с колата утре вечер.

Поаро се поколеба.

Младият мъж рече настоятелно:

— Мистър Блънт наистина много иска да се срещне с вас.

Еркюл Поаро кимна с глава и каза:

— Благодаря, ще приема.

— О, това е чудесно. Мистър Блънт ще бъде очарован. Ако мине да ви вземе към шест без петнадесет, това ще бъде ли… Добро утро, мисис Оливера…

Майката на Джейн Оливера току-що бе влязла. Тя бе облечена много елегантно, с кипнатата към едната й вежда шапчица, кацнала насред грижливо поддържана фризура.

— О, мистър Селби, мистър Блънт даде ли ви някакви указания за тези градински столове? Мислех си да поговоря с него снощи, защото знам, че ще заминава този уикенд и…

Мисис Оливера забеляза Поаро и замълча.

— Познавате ли мисис Оливера, мосю Поаро?

— Имал съм удоволствието да срещна мадам преди време.

Поаро се поклони.

Мисис Оливера каза неопределено:

— О? Здравейте. Разбира се, мистър Селби, аз знам, че Алистър е много зает човек и такива дребни домашни проблеми може би му се струват маловажни…

— Всичко е наред, мисис Оливера — каза непогрешимият мистър Селби. — Той ми каза и аз позвъних на господата Дийвър за тях.

— Ох, камък ми падна от сърцето. А сега ще ми кажете ли, мистър Селби…

Мисис Оливера продължи да дрънка. Поаро си помисли, че тя прилича на кокошка. Тлъста кокошка! Продължавайки да кудкудяка, тя величествено последва бюста си по посока на вратата.

— … И ако сте съвсем сигурен, че ще бъдем сами този уикенд…

Мистър Селби се покашля.

— Хм… Мосю Поаро също ще дойде с нас за уикенда.

Мисис Оливера се спря. Тя се обърна и огледа Поаро с видима неприязън.

— Наистина ли?

— Мистър Блънт бе така любезен да ме покани — каза Поаро.

— Хм, питам се защо ли го е направил. Много странно от страна на Алистър. Моля да ме извините, мосю Поаро, но мистър Блънт изрично сподели с мен, че би искал да прекараме един спокоен, семеен уикенд!

Селби твърдо се намеси:

— Мистър Блънт много държи мосю Поаро да бъде с нас.

— Нима? Нищо не е споменавал пред мен.

Вратата се отвори и от нея се показа Джейн. Тя припряно каза:

— Няма ли да идваш, мамо? Имаме уговорка за обяд в един и петнадесет!

— Идвам, Джейн, не бъди нетърпелива.

— Тогава размърдай се, за Бога… Здравейте, мосю Поаро.

Тя внезапно замря и цялата й сприхавост сякаш застина, а погледът й стана войнствен.

Мисис Оливера изрече с хладен тон:

— Мосю Поаро ще идва в Ексшъм за празниците.

— О… разбирам.

Джейн Оливера отстъпи, за да пропусне майка си.

Преди да я последва, тя отново се обърна назад.

— Мосю Поаро!

Тонът й бе заповеднически.

Поаро прекоси стаята и се приближи до нея.

Тя тихо каза:

— Ще идвате в Ексшъм? Защо?

Поаро сви рамене и каза:

— Това е някаква прищявка на чичо ви.

Джейн рече:

— Но той не може да знае… Той не може… Кога ви покани? О, не е необходимо…

— Джейн!

Майка й я викаше от вестибюла.

Джейн прошепна разтревожено:

— Стойте настрана. Моля ви, не идвайте.

Тя отмина. До ушите на Поаро достигна шум от препирня. Чу пискливия, оплакващ се, кудкудякащ глас на мисис Оливера да казва:

— Наистина няма повече да търпя твоите грубости, Джейн… Ще предприема стъпки срещу твоето вмешателство…

Секретарят каза:

— Значи в шест без нещо, мосю Поаро?

Поаро механично кимна в знак на съгласие. Имаше вид на човек, който е видял призрак. Само че не бе шокиран от нещо видяно, а от това, което бяха чули ушите му.

Две от изреченията, които нахлуха през отворения прозорец, бяха почти същите, които той чу по телефона предната вечер и разбра защо гласът му се бе сторил познат…

Излизайки навън, той поклати глава в недоумение.

Мисис Оливера?

Но това беше невъзможно! Мисис Оливера не би могла да бъде на телефона!

Тази празноглава светска жена — егоистична, безмозъчна, алчна, самовлюбена? Как я беше определил сам той преди малко?

„Тази тлъста кокошка? Просто е нелепо“ — каза си Еркюл Поаро.

Той реши, че ушите му са го подвели. И все пак…

VI.

„Ролсът“ взе Поаро точно в шест без нещо.

Единствените пътници в него бяха Алистър Блънт и неговият секретар. Мисис Оливера и Джейн изглежда бяха тръгнали по-рано с друга кола.

По пътя не се случи нищо. Блънт поговори малко, главно за градината си и за някаква скорошна градинарска изложба.

Поаро го поздрави, че е избягнал смъртта, на което Блънт възрази с думите:

— А, това ли? Не мисля, че онзи човек целеше точно мен. Във всеки случай бедното момче като че ли не знаеше как се стреля! Още един от онези пощръклели студенти! Всъщност те не са толкова лоши, само че ги подстрекават и те си въобразяват, че един изстрел срещу министър-председателя ще промени хода на историята. Това наистина е покъртително!

— Но срещу вас е имало и други атентати, нали?

— Звучи твърде мелодраматично — каза Блънт с лека усмивка. — Неотдавна някой ми изпрати по пощата бомба, но не беше особено сполучлива. Нали знаете, от онези приятелчета, които искат да поемат управлението на света… Как смятат, че ще могат да го променят, след като не могат да направят една бомба като хората? — Той поклати глава. — Все едно и също — дългокоси, парцаливи идеалисти, без капчица практически познания в главите. Аз не съм кой знае какъв умник, но поне мога да чета, да пиша и да смятам. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че да, но пояснете още малко.

— Когато чета нещо, написано на прост език, аз мога да разбера значението му. Не става дума за непонятни неща като формули или философия — имам предвид обикновения делови език — а повечето хора не могат! Ако трябва да напиша нещо, мога да напиша това, което искам — забелязал съм, че твърде много хора не умеят и това! И, както ви казах, мога да правя прости сметки. Ако Джоунс има осем банана, а Браун му вземе десет, колко ще останат за Джоунс? Повечето хора предпочитат да се преструват, че такава задача има прост отговор. Те не биха признали, че първо — Браун не може да направи това, и второ — че отговорът няма да се получи в положителни банани!

— Те предпочитат отговорът да съдържа някакъв трик?

— Точно така. И политиците са същите. Но аз винаги съм настоявал за трезво мислене. Защото, знаете ли, в крайна сметка то излиза победител! — Той допълни с леко смутен смях: — Но аз не трябва да говоря за работа. Лош навик. Освен това обичам да оставям деловите грижи зад гърба си, когато напускам Лондон. Мосю Поаро, с нетърпение очаквах да чуя някои от вашите приключения. Знаете ли, чел съм множество криминални и детективски романи. Смятате ли, че част от тях се доближават до реалния живот?

През останалото време от пътуването разговорът се въртеше около по-интересните случаи на Еркюл Поаро. Алистър Блънт се оказа по-ненаситен за подробности от някой невръстен хлапак.

Тази приятна атмосфера се охлади при пристигането им в Ексшъм, където, иззад масивния бюст на мисис Оливера, лъхаше смразяващо неодобрение. Тя, доколкото бе възможно, пренебрегваше Поаро, като се обръщаше единствено към своя домакин и към мистър Селби.

Последният въведе Поаро в стаята му.

Къщата беше очарователна, не много голяма и обзаведена със същия добър вкус, който Поаро бе забелязал в Лондон. Всичко беше скъпо, но семпло. Огромното богатство на собственика личеше само от лекотата, с която бе постигната тази видима простота. Обслужването беше превъзходно — кухнята бе английска, а не континентална; подборът на вината буквално трогна Поаро. Имаше прекрасен бульон, морски език на скара, агнешко филе с пресен грах и ягоди със сметана.

Поаро бе така отдаден на тези човешки радости, че едва забелязваше неизменното студено отношение на мисис Оливера и безцеремонната грубост на дъщеря й. По неизвестни причини Джейн го удостояваше с откровена враждебност. Към края на вечерята Поаро смътно се запита защо ли бе така.

Блънт огледа масата и с кротко любопитство попита:

— Хелън не е с нас на вечеря?

Устните на Джулия Оливера се изпънаха в права линия. Тя каза:

— Струва ми се, че скъпата Хелън се преумори в градината. Предположих, че ще е много по-добре за нея да отиде да си легне, отколкото да си прави труда да се облича за вечеря. Тя напълно се съгласи с мен.

— О, разбирам. — Блънт изглеждаше разсеян и малко изненадан. — Смятах, че това й предлага малко разнообразие през уикендите.

— Хелън е толкова простодушна. Тя обича да си ляга рано — твърдо изрече мисис Оливера.

Докато придружаваше дамите в гостната стая, оставяйки Блънт за няколко минути да поговори насаме със секретаря си, Поаро чу Джейн Оливера да казва на майка си:

— Чичо Алистър не хареса хладния начин, по който си отпратила Хелън Монтресър, мамо.

— Глупости — енергично отвърна мисис Оливера. — Алистър е прекалено добросърдечен. Бедни роднини — това мога да го разбера. Решил е да я остави да живее в пристройката безплатно — това добре, но да си мисли, че тя трябва да вечеря в дома му всеки уикенд, е просто абсурдно! Тя е само втора братовчедка или нещо подобно. Не смятам, че трябва да му се натрапва!

— Мисля, че тя е горда посвоему — рече Джейн. — Върши ужасно много работа в градината.

— Това показва силен дух — каза доволно мисис Оливера. — Шотландците са много независими и затова ги уважават.

Тя се настани удобно на канапето и, продължавайки да не обръща никакво внимание на Поаро, добави:

— Би ли ми донесла списанието Лоу Даун Ривю, скъпа. Имало нещо за Луи Ван Скайлер и нейния екскурзовод мароканец.

На вратата се появи Алистър Блънт и каза:

— Бихте ли дошли в стаята ми, мосю Поаро?

Личната стая на Алистър Блънт представляваше ниско, дълго помещение, чиито прозорци гледаха към градината. Беше удобна, с дълбоки кресла и канапенца, при това приятно разхвърляна, което определено й предаваше обитаем вид.

(Излишно е да се споменава, че на Еркюл Поаро би му допаднала повече симетрия!)

След като предложи цигара на госта си и запали лулата си, Алистър Блънт премина към темата без заобикалки:

— Има доста неща, които не ме удовлетворяват. Става дума за случая с тази жена Сейнсбъри Сийл, разбира се. По свои собствени съображения — съображения, които без съмнение са напълно основателни — властите са отменили издирването. Аз не зная кой е Албърт Чапмън и с какво се занимава, но каквото и да е то, явно е много опасно и тази работа може да му навлече проблеми. Не съм съвсем наясно с подробностите, но министър-председателят спомена, че не могат да си позволят каквато и да било публичност по случая, и че колкото по-скоро бъде забравен от обществеността, толкова по-добре. Дотук всичко е съвсем нормално. Такова е официалното отношение, а те знаят какво вършат. Тъй че полицията е с вързани ръце — той се приведе напред от креслото си. — Но аз искам да науча истината, мосю Поаро. И вие сте човекът, който ще ми я разкрие. Вие не сте обременен административно.

— Какво искате да направя, мистър Блънт?

— Искам да откриете тази жена, Сейнсбъри Сийл.

— Жива или мъртва?

Веждите на Алистър Блънт подскочиха нагоре.

— Смятате ли, че може да е мъртва?

Еркюл Поаро запази мълчание няколко секунди, а после изрече бавно:

— Ако питате за моето мнение… но това е само мнение… тогава — да, аз смятам, че тя е мъртва…

— Защо мислите така?

Еркюл Поаро се усмихна леко и отвърна:

— Може да ви се стори лишено от смисъл, ако ви кажа, че мисля така заради чифт нови чорапогащи в едно чекмедже.

Алистър Блънт го погледна с любопитство.

— Странен човек сте вие, мосю Поаро.

— Дори прекалено. Така да се каже, аз съм методичен, подреден и логичен… и не обичам да изкривявам фактите в подкрепа на дадена теория, което — според мен — иначе често се случва!

Алистър Блънт каза:

— Прехвърлих всичко това през ума си — винаги отделям известно време за това. И цялата тази работа е дяволски странна! Имам предвид самоубийството на онзи човечец — зъболекаря, после тази жена, Чапмън, напъхана в собствения й сандък за кожи с размазано лице. Това е гадно! Това е невероятно гадно! Постоянно си мисля, че зад всичко се крие нещо.

Поаро кимна.

Блънт каза:

— И, знаете ли, колкото повече мисля за това, толкова по-сигурен съм, че тази жена въобще не е познавала съпругата ми. Това беше просто претекст да разговаря с мен. Но защо? Какво спечели от това? Имам предвид — освен малката вноска, която при това направих за обществото, а не за самата нея. И въпреки всичко усещам, че… че всичко беше режисирано — просто да ме срещне на стълбите пред къщата. Беше толкова нагласено. Толкова подозрително синхронизирано. Но защо? Това продължавам да се питам — защо?

— Наистина това е думата — защо? Аз също се питам… и не мога да разбера… не, не мога да разбера.

— Нямате ли никакво предположение?

Поаро раздразнено махна с ръка.

— Предположенията ми са крайно наивни. Мисля си, че може да е било хитър начин да ви покажат на някого… да ви посочат. Но това пак е безсмислено — вие сте доста известен човек… пък и много по-просто е да се каже: „Ето го, това е той — човекът, който току-що влезе в къщата.“

— И все пак — рече Блънт — защо трябва да бъда посочван някому?

— Мистър Блънт, припомнете си отново времето, което сте прекарали онази сутрин на зъболекарския стол. Не ви ли направи особено впечатление нещо, казано от Морли? Не можете ли да си спомните нещо, което поне малко да ни помогне?

Алистър Блънт сключи вежди, напрягайки паметта си. После поклати глава.

— Съжалявам. Нищо не ми идва наум.

— Напълно ли сте сигурен, че той не е споменавал за тази жена — мис Сейнсбъри Сийл?

— Да.

— Или за другата — мисис Чапмън?

— Не, не — ние въобще не разговаряхме за хора. Ставаше дума за рози, за градини, които се нуждаят от дъжд, за ваканции… и нищо друго.

— И никой не е влизал в кабинета, докато бяхте там?

— Чакайте за момент — не, не мисля. Сякаш ми се струва, че друг път там имаше една млада жена — едно момиче с руса коса. Но тогава я нямаше. А, по едно време влезе един друг зъболекар — спомням си, че имаше ирландски акцент.

— И какво каза или направи той?

— Просто зададе някакъв въпрос на Морли и отново излезе. Струва ми се, че Морли беше доста лаконичен с него. Той остана не повече от минута-две.

— И няма нищо друго, за което да си спомняте?

— Не. Той си беше съвсем нормален.

Поаро замислено каза:

— На мен също ми се видя съвсем нормален.

Настъпи дълга пауза. След това Поаро продума:

— Случайно не си ли спомняте, мосю, за един младеж, който онази сутрин беше долу в чакалнята заедно с вас?

Алистър Блънт се намръщи.

— Момент да помисля… да, имаше един младеж — беше твърде неспокоен. Но не съм му обърнал особено внимание. Защо?

— Бихте ли го познали, ако го срещнете отново?

— Аз едва го погледнах.

— Той не направи ли някакъв опит да завърже разговор с вас?

— Не.

Блънт го погледна с искрено любопитство.

— За какво става дума? Кой е този младеж?

— Името му е Хауърд Рейкс.

Поаро внимателно следеше за евентуална реакция, но такава не последва.

— Предполага ли се, че трябва да знам името му? Да не би да съм го срещал другаде?

— Не мисля, че сте го срещали. Той е приятел на племенницата ви, мис Оливера.

— Аха, някой от приятелите на Джейн.

— Доколкото знам, майка й не одобрява тази дружба.

Алистър Блънт разсеяно каза:

— Предполагам, че Джейн не е особено разтревожена от това.

— Майка й е взела връзката им толкова присърце, че, доколкото знам, е довела тук дъщеря си от Щатите само за да я отдели от този младеж.

— О! — По лицето на Блънт се изписа разбиране. — Значи това е момчето, така ли?

— Аха. Сега стана ли ви по-интересно?

— Доколкото ми е известно, младежът е ужасно неподходящ във всяко едно отношение. Бил е замесен в подривни дейности.

— Разбрах от мис Оливера, че въпросната сутрин той си е записал час при мистър Морли с единствената цел да се срещне с вас.

— За да се опита да спечели моето одобрение ли?

— Хм, не. Доколкото разбрах, идеята е била той да бъде склонен да одобри вас.

— Що за безочие!

Поаро прикри усмивката си.

— Изглежда вие олицетворявате всичко онова, което той не одобрява.

— Той, във всеки случаи, е от онези млади хора, които аз не одобрявам! Прекарва си времето в безделие и празни приказки, вместо да се захване с някоя свястна работа!

За момент Поаро остана безмълвен, а след това каза:

— Ще ми простите ли, ако ви задам един твърде неудобен въпрос?

— Казвайте.

— Как сте се разпоредили в завещанието си?

Блънт го погледна и остро попита:

— Защо ви интересува това?

— Защото е възможно да се окаже — той сви рамене, — че има някакво отношение към случая.

— Глупости!

— Може би да, а може би не.

Алистър Блънт хладно рече:

— Струва ми се, че прекомерно драматизирате, мосю Поаро. Никой не се е опитвал да ме убива или нещо подобно.

— Ами бомбата на масата ви за закуска? Ами изстрела на улицата?

— О, това ли! Всеки човек, който има вземане-даване със световните финанси, до голяма степен рискува да си навлече вниманието на някой ненормален фанатик!

— Възможно е в този случай да се окаже някой, който не е фанатик и не е ненормален.

Блънт го изгледа.

— Накъде биете?

— Казано с прости думи, искам да знам кой ще се облагодетелства от вашата смърт?

Блънт се усмихна.

— Главно болницата „Св. Едуард“, Раковата болница и Кралският институт по слепотата.

— Ха!

— Оставил съм и известна сума на племенницата си, мисис Джулия Оливера; същата сума, но под попечителство, на дъщеря й Джейн Оливера, а също така и цялостно обезпечаване на единствената ми жива роднина, моята втора братовчедка Хелън Монтресър, която така тъжно бе изоставена и която настаних в пристройката тук, в имението.

Той замълча за миг, а после каза:

— Това е строго поверително, мосю Поаро.

— Естествено, мосю, естествено.

Алистър Блънт саркастично добави:

— Вие, надявам се, не предполагате, мосю Поаро, че Джулия или Джейн Оливера, или братовчедка ми Хелън Монтресър възнамеряват да ме убият заради парите ми?

— Аз не предполагам нищо — абсолютно нищо.

Лекото раздразнение на Блънт се стопи. Той каза:

— Значи ще се заемете с тази моя поръчка?

— Да открия мис Сейнсбъри Сийл? Да, ще се заема.

Алистър Блънт сърдечно каза:

— Благодаря ви.

VII

Излизайки от стаята, Поаро едва не се сблъска пред вратата с една стройна фигура.

Той рече:

— Моля да ме извините, мадмоазел.

Джейн Оливера отстъпи леко назад и каза:

— Знаете ли какво си мисля за вас, мосю Поаро?

— Eh bien… мадмоазел…

Тя не му остави време да довърши. Всъщност въпросът й беше чисто реторичен. Той означаваше само, че Джейн Оливера щеше да си отговори сама.

— Вие сте просто един шпионин! Жалък, низък шпионин, който си вре носа навсякъде и създава само проблеми!

— Уверявам ви, мадмоазел…

— Знам какво търсите! И знам какви лъжи разправяте! Защо не си го признаете направо? Мога да ви кажа само едно — вие няма да откриете нищо, абсолютно нищо. Няма нищо за откриване! И косъм няма да падне от главата на скъпоценния ми чичо. Той е в абсолютна безопасност. И винаги ще бъде. В безопасност, самодоволен, преуспяващ… и пълен с плоски морализаторски забележки. Той е просто един муден англичанин, без капка фантазия или въображение.

Тя замълча за миг, после нейният нежен, дълбок глас стана дрезгав и тя злъчно изрече:

— Отвращавам се от вас, противно буржоазно детективче!

Тя остави след себе си пърхане на скъпи драперии.

Еркюл Поаро стоеше с широко отворени очи, повдигнати вежди и замислено гладеше с ръка мустаците си.

Призна си, че епитетът „буржоазен“ добре му приляга. Възгледите му за живота открай време бяха буржоазни по своята същност. Но употребата на този епитет от изключително елегантно облечената Джейн Оливера му даде, както сам той си даде сметка, храна за много нови размисли.

Все още замислен, той стигна до гостната стая.

Мисис Оливера редеше пасианс.

Тя вдигна очи при влизането на Поаро и го проучи със студения поглед, с който би удостоила някоя хлебарка, докато разсеяно произнасяше:

— Черен поп върху червена дама.

Смразен, Поаро се оттегли и тъжно си помисли: „Уви, изглежда никой не ме обича!“

Той прекрачи през френския прозорец в градината.

Вечерта беше очарователна и въздухът ухаеше на нощна гора. Поаро щастливо вдъхна и закрачи по алеята между две цветни лехи.

Зави зад ъгъла и видя как две едва различими в мрака фигури се отблъснаха една от друга.

Изглежда бе обезпокоил двама влюбени.

Поаро бързо зави и се върна обратно.

Явно дори навън присъствието му бе нежелано.

Той мина край прозореца на Алистър Блънт и видя, че Алистър Блънт диктува нещо на мистър Селби.

Очевидно за Еркюл Поаро имаше едно-единствено място.

Той се качи в стаята си.

Прекара известно време в размисъл над някои чудновати страни на ситуацията.

Дали не се заблуждаваше, че гласът по телефона принадлежи на мисис Оливера? Идеята определено беше абсурдна!

Спомни си мелодраматичните откровения на скромния и дребничък мистър Барнс. Замисли се за загадъчните местонахождения на мистър Q. Х. 912, респективно Албърт Чапмън. С тръпка на раздразнение си припомни разтревожения поглед на прислужницата Агнес…

Винаги ставаше така — хората все криеха по нещо! Обикновено съвсем маловажни неща, но без тях се губеше вярната посока.

А в момента посоката бе всичко друго, но не и вярна!

И най-непонятното препятствие по пътя на чистия разум и методичния напредък бе това, което той окачестви в себе си като „противоречивата и невъзможна загадка на мис Сейнсбъри Сийл“. Защото ако регистрираните от Поаро факти бяха верни, то в тях нямаше никаква логика!

Еркюл Поаро си каза с удивление:

„Възможно ли е да остарявам?“