Снежната царица (Приказка в седем разказа)

СЕДМИ РАЗКАЗКАКВО СЕ СЛУЧИ В ПАЛАТА НА СНЕЖНАТА ЦАРИЦА И КАКВО СТАНА НАЙ-ПОСЛЕ

Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите. Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! Тук нямаше никога веселие, нито дори мечешки бал, макар че бурята можеше да бъде музика, а белите мечки можеха да ходят на задните си крака и да показват изящните си движения. Тук нямаше и бели кумици-лисици, събрани на кафе и на сладки приказки. Пусто, мъртво и студено беше в залите на Снежната царица. Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне. Посред най-голямата снежна зала се намираше замръзнало езеро, чиято ледена покривка се бе напукала на толкова дребни и равни частици, че изглеждаше чудно хубава. На това именно езеро се издигаше престолът на Снежната царица. Тя седеше там, когато си беше в къщи, и разправяше, че седи върху огледалото на разума, което е едничкото и най-хубаво огледало в света.

Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс. Той местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура — също тъй, както ние правим това с малките дървени плочици, наречени „китайска игра“. Точно така Кай редеше ледените късове и при това много изкусно. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. А причината за туй, разбира се, беше стъкленото зрънце от дяволското огледало в окото му. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност“. Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки.“ Но Кай не можеше.

— Сега аз ще отлетя към топлите страни! — рече Снежната царица. — Ще отида да надникна в черните гърнета! — Тъй наричаше тя вулканите Етна и Везувий. — Трябва да ги варосам малко! Туй е полезно за лозята и за лимоните!

И тя отлетя на юг, а малкият Кай остана съвсем сам в просторната ледена зала. Той гледаше късовете лед и мислеше напрегнато. Седеше неподвижен и вцепенен и изглеждаше съвсем замръзнал.

В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата. Буйните ветрове насреща й утихнаха, сякаш заспаха. Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай. Тя го позна веднага, хвърли се на шията му, притисна го силно и извика:

— Кай, миличък Кай! Най-сетне те намерих!

Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:

Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:

— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? — И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!

Кай прегърна Герда, а тя се смееше и плачеше от радост. Те бяха тъй щастливи, че дори и ледените късове около тях се разиграха, а когато се измориха и нападаха долу, образуваха тъкмо оная дума, за която Снежната царица бе обещала на Кай да го направи господар на себе си и да му подари целия свят и един чифт нови кънки.

Герда го целуна по бузите и те се покриха с руменина, целуна го по очите и те светнаха като нейните, целуна ръцете и нозете му и той стана отново здрави бодър. Сега Снежна та царица можеше да се върне: спасителната дума блестеше, написана с ледени букви.

Кай и Герда се хванаха за ръце и излязоха из ледения палат. Те вървяха и говореха за своята стара баба, за розите на покрива в къщи и навсякъде, през където минаваха, буйните ветрове утихваха и на небето грееше слънце. А когато стигнаха до храста с червените къпини, там вече ги чакаше северният елен. Той бе довел със себе си и друг млад елен, който им даде топло мляко и ги целуна по устата. После елените ги отнесоха най-напред при финландката, гдето те се сгряха в топлото й жилище и я разпитваха за по-нататъшния си път, а след това и при лапландката, която им уши нови дрехи и поправи шейната им.

Двата елена и лапландката ги изпратиха чак до границата на своето царство. Тук никнеше вече първата тревица и децата се сбогуваха с добрите си изпращачи.

Ето, пред тях се изпречи гора. Пееха първите пролетни птички, дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Из гората излезе насреща им момиче на хубав кон с ясночервена шапчица и с чифт пищови на пояса. Герда позна веднага коня и момичето. Тоя кон беше впрегнат някога в нейната златна кола, а момичето беше малката разбойничка. На нея й беше омръзнало да стои все в къщи, тя искаше да замине на север или ако там не й хареса — в друга някоя страна. Тя също тъй позна веднага Герда. Ех, че весела среща беше!

— Я какъв скитник си бил ти! — рече тя на Кай. — Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!

Но Герда я плесна по бузата и попита за княза и княгинята.

— Те заминаха за друга земя! — отвърна малката разбойничка.

— Ами гарванът? — запита Герда.

— Той умря. Питомната врана пък остана вдовица и се скита из гората с черно парцалче на крака. Тя все се оплаква от съдбата си. Но да не говорим за тях. Я ми кажи как прекара ти и как намери Кай?

Герда и Кай й разправиха всичко.

— Шнип! Шнап! Шнуре-пуре-баселуре! — извика разбойническото момиче, стисна им ръцете и обеща да им отиде на гости, ако някога му се случи да мине през техния град. После то се качи на коня си и тръгна по широкия свят.

Кай и Герда вървяха хванати за ръце и през където минеха, настъпваше чудна пролет, цъфтяха цветя и всичко се раззеленяваше. Черковните камбани биеха и те познаха високите камбанарии на родния си град. Те отидоха в къщата на старата си баба, изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!“ — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора. Розите цъфтяха пак на покрива до отворения прозорец, там бяха и техните детски столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето столче и се хванаха за ръцете. Те бяха забравили като тежък сън студената и пуста красота в палата на Снежната царица. Тяхната баба седеше и се грееше на слънцето.

Кай и Герда се погледнаха в очите и запяха старата песен:

Тъй седяха те един до друг, а наоколо беше лято — топло, благодатно лято!