Солдато

12

ЧАРЛИ УОРЪН, 54-ГОДИШЕН, ДИРЕКТОР НА „ФЪРСТ НЮ ЙОРК СИТИ БАНК“. НИСЪК, ПЪРГАВ ЧОВЕК С ШИРОКИ РАМЕНЕ И ХЛЪТНАЛО ЧЕЛО. НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ФИГУРАТА СИ ТОЙ ИМАШЕ НАВИК ДА ПРИКРИВА С ПЪРВОКЛАСНИ КОСТЮМИ. ОТ СЕДЕМ ГОДИНИ Е ДИРЕКТОР НА ФИЛИАЛА СИ. ПРЕДИ ТОВА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДВАЙСЕТ ГОДИНИ Е ПРИДОБИВАЛ НЕОБХОДИМАТА КВАЛИФИКАЦИЯ. СОБСТВЕНИК НА КЪЩА ИЗВЪН ГРАДА И НА АПАРТАМЕНТ В КУИНС. ВСЯКА СУТРИН ПЪТУВА С МЕТРОТО ДО МАНХАТЪН. ЖЕНА МУ Е ПОЧИНАЛА ПРЕДИ ОСЕМ ГОДИНИ. ДЪЩЕРЯ МУ ПОСЕЩАВА КОЛЕЖ В КАЛИФОРНИЯ. НЕ ВЯРВА НА НИКОГО, НО СЕ ВСЛУШВА В ДВАМА ДУШИ: ПОНЯКОГА ПО СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ, ИСКА СЪВЕТ ОТ ФЕЛИСИТИ ПАРКЪР, СЕКРЕТАРКАТА МУ, КОЯТО ВИНАГИ Е ИНФОРМИРАНА ЗА ВСИЧКО, КОЕТО СТАВА В ДОСТОПОЧТЕНАТА СГРАДА; НЕ ПО СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ, ПОНЯКОГА ПРИЕМА УКАЗАНИЯ ПО ТЕЛЕФОНА ОТ ЕДИН ЧОВЕК НА КОГОТО НЕ СЕ ОСМЕЛЯВА ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВИ. ЧОВЕКЪТ Е ДОН ВИТОРИО КАСАЛОНГА. НА НЕГО УОРЪН ДЪЛЖИ СВОЕТО БЛАГОСЪСТОЯНИЕ. КАСАЛОНГА ПОТЪРСИ СМЕТКА ОТ МЛАДЕЖИТЕ, КОИТО ПРЕГАЗИХА ЖЕНА МУ С МОТОЦИКЛЕТ И СЕ ОПИТАХА ДА ИЗБЯГАТ, А ОСВЕН ТОВА ДАДЕ ВЪЗМОЖНОСТ НА ДЪЩЕРЯ МУ ДА УЧИ В КОЛЕЖ. ЧАРЛИ УОРЪН БЕШЕ САМО ЕДИН ОТ МНОГОТО ХОРА НА ВИСОК ПОСТ, КОИТО ПО ЕДИН ИЛИ ДРУГ НАЧИН СА ЗАДЪЛЖЕНИ НА КАСАЛОНГА И ТАНЦУВАТ КАТО МАРИОНЕТКИ, ЩОМ ТОЙ ЗАПОЧНЕ ДА ДЪРПА КОНЦИТЕ.

Тази вечер хората, които пряко или косвено бяха замесени в случая, бяха марионетки. Те не се движеха непохватно, не говореха с кухи вентрилогистки гласове, не висяха на конци и като говореха, не се прегъваха през средата. Но нещо от тях беше в чужда власт, нещо, което винаги е било в тях, но едва сега под натиска на последните събития се виждаше по-ясно. Те вече не се движеха напред, а бяха дърпани. Желанията им, които във водовъртежа на събитията се бяха затаили, сега окончателно ги завладяха. А единственият човек, който както и преди беше в съзвучие със самия себе си, бе Мириам Хиро.

Мириам се събуди към десет часа през нощта. Отвори очи и нощта веднага се втурна в съзнанието й. Тъмнината се вливаше в нея като вода през разкъсана дига. Но това не беше неприятно чувство. Мириам лежеше по гръб и дишаше тихо. Ръцете й бяха под одеялото. В малката спалня имаше шест легла, в които спяха и сънуваха други деца.

Мириам бавно обърна глава встрани. Върху малката нощна масичка до леглото стоеше часовникът-играчка. Един лъч бледа лунна светлина падаше върху огледалната повърхност и застиналата в пирует танцьорка леко блестеше. Мириам протегна ръка и взе играчката. Тя беше по-интересна от върха на възглавницата. Можеше да я разглежда часове наред, дори и тогава, когато не я вижда. Тя имаше лицето на мъжа, който й я беше подарил и който беше нейният баща.

Мириам мушна играчката под одеялото. След това се зави презглава, нави часовника и бавно го пусна да върви. Сега вече не можеше нищо да види, освен образа в ретината на окото си, където танцьорката бавно се превръщаше в баща й и ставаше все по-голяма.

Джеймс Хиро потръпващ се вкопчи в раменете на Лаура и притисна устни към шията й, за да заглуши изтръгващия се от него стон. Върховете на пръстите й се бяха впили в бедрата му и сега се отпуснаха като ноктите на котка. Тя бавно и нежно погали косите на челото му. Устните й бяха леко подпухнали, а челото й се бе зачервило. Тя целуна затворените му клепачи.

— Беше чудесен — шепнеше Лаура.

— Всеки мъж, който обича приятелката си, но може да спи с нея само веднъж на две седмици, е чудесен в тази единствена нощ — отговори Хиро. — Не може да бъде другояче.

— Значи ме обичаш? — установи Лаура. — Казваш това много рядко.

Хиро не отговори. Знаеше, че не е говорил често за това. Но винаги го отдаваше на факта, че се виждат много рядко. Досега нито веднъж не бяха имали възможност да мислят за общо бъдеще.

— Ще те дразни ли, ако запаля една цигара? — попита Лаура.

— Не. Почакай, ще ти донеса!

Хиро скочи от леглото. Мускулите играеха под гладката му едва окосмена кожа. Той имаше хубаво тяло, както Лаура със задоволство установи, гледайки го без всякакво стеснение. Той се върна с един пепелник и цигарите й. Подаде й огънче. Не го дразнеше, като я гледаше да пуши, въпреки че той самият също много беше пушил преди, а повечето покаяли се пушачи обичаха да се правят на мисионери.

— Ти кога всъщност ги отказа? — попита Лаура.

— Там, където другите се пристрастиха към тях. Във Виетнам.

— Там ли научи и твоите трикове? С момичетата в Сайгон?

— Не, това е репертоарът на един средно надарен любовник.

И двамата се засмяха. Лаура притисна лице към корема му, близо до все още леко възбудения му член, и издуха дима в космите му.

— И аз те обичам — каза тя. — Обичам те, както никога досега не съм обичала нито един мъж в живота си. Затова за мен ти винаги си чудесен. Каквото и да правиш.

Хиро го полазиха тръпки по тила. Това вече беше прекалено много. Никога не бе очаквал, че ще може да изживее подобно нещо. И то след разочарованието с Кати. А това беше любов, която не изключваше детето му, напротив, приобщаваше го — така, както трябваше да бъде в едно истинско семейство.

— Всъщност мислила ли си някога за женитба? — попита той.

Тя продължи да пуши спокойно и след това изгаси цигарата си в пепелника, който беше върху голото й коляно.

— Да — каза тя. — Мислиш ли, че ще ни потръгне? Един полицай и една детегледачка. И двамата фанатично отдадени на професията си, почти нямат време и живеят далеч един от друг?

Хиро се засмя.

— Разбира се, че като се оженим, ще живеем заедно. А аз изобщо не обичам професията си. Понякога даже я мразя. Упражнявам я, защото някой трябва да я упражнява и защото вероятно го правя по-добре от повечето други. Но трябва да мислим и за Мириам.

— Да — каза Лаура. — Мириам би могла да бъде при нас. Вече съм мислила за това и ти обещавам, че ще продължавам да мисля за това. Обичам те, но сега съм уморена. Хайде да спим.

— Добре — каза Хиро. Той изгаси нощната лампа, зави Лаура и себе си с одеялото и легна.

Лаура притисна глава до гърдите му. Той чувствуваше дъха й, а през гладката й коса можеше да усети формата на главата й. Миглите й го гъделичкаха, като отваряше и затваряше очите си.

— Накъде гледаш? — попита той.

— Към прозореца — отговори тя.

Той също погледна към прозореца. През цепнатината на щорите в малката стая проникваше светлина.

— Ти си смешно момиче — каза той.

— Защо?

— Защото гледаш към прозореца през нощта.

— Да — каза тя.

Той обгърна с ръка раменете й и почувствува, че умората завладява тялото му.

— Сигурна ли си, че е бил Милт Гудман — питаше Франк Роян. Беше запалил свещи и отворил бутилка вино. Бутилката беше почти празна, като Фелисити бе изпила лъвския пай.

— Да — каза тя. — Като видях снимката му по телевизията, веднага го познах. Бил е няколко пъти в кабинета на мистър Уорън.

— И има при вас сейф?

— Да. Ела целуни ме.

Франк се наведе над нея без желание и докосна с устни влажната й уста. В момента други мисли се въртяха в главата му и не му беше до глупави нежности. Дали ставаше дума за този сейф, за който беше говорил Гудман? Вероятно. Едва ли можеше да се предположи, че Гудман има два сейфа. Но нямаше да е лесно да се добере до парите.

— Знаеш ли какво съхранява той там?

— Мистър Гудман ли? Не, това знае само самият той. Дори Чарли Уорън не знае. Банкова тайна, разбираш ли?

— Да, да. Мислиш ли, че би могъл да се добере до сейфа?

— Чарли? Искам да кажа мистър Уорън? Че за какво му е?

— Не знам дали му трябва, а дали би могъл?

— Ама и ти задаваш едни въпроси, Франк. Това наистина ли е свързано с твоя случай?

— Естествено, иначе нямаше да ме интересува. И така — би ли могъл или не?

— Официално — не — каза Фелисити след кратко размишление. — Неофициално — може би да. В края на краищата той е директорът. Всяка банка може, ако иска, да отвори сейфа на клиента си.

Тя се приближи към него, хвана ръката му и я целуна. След това се закиска.

— Франк и Фелисити, Фелисити и Франк — каза тя. — Звучи добре, нали?

— Да. Страхотно.

Франк допря чашата до устните си, отпи от виното и запали цигара. Дванайсетата през последния един час.

— Мистър Уорън е болен, нали ти вчера каза така? — попита той.

— Поне не беше в банката — отговори младата жена. — Франк, какво ти стана изведнъж? Не мога да те позная. Обикновено не говориш за работата си, а сега изведнъж… А и днес пушиш прекалено много.

Той самият също не можеше да се познае. Когато мислеше за парите, дланите му изстиваха и се овлажняваха. Цял живот е бил полицай и е правил кариера. Работата винаги е била най-важното нещо в живота му и той й се бе отдал телом и духом. (Наистина ли? Как се случи така, че му се стори толкова лесно да реши да прави нещо нелегално? Как стана така, че без всякакви скрупули е готов да мине към другата страна, да стигне дотам да стане акула сред акулите?)

Може би наистина не беше такъв, какъвто изглеждаше? Може би психолозите имаха право, като твърдяха, че ченгетата и гангстерите се различават само по това, че едните са служители на държавата, а другите са предприемачи на свободна практика. Ако е така, явно скоро щеше да принадлежи към свободните предприемачи — в края на краищата щеше да печели сто пъти повече.

— Франк, уморена съм — измърка Фелисити. — Ще спиш ли днес с мен?

— Да — отговори той, — естествено, съкровище мое.

Той не беше уморен ни най-малко. Утре щеше да опипа почвата при Касалонга, въпреки че може би беше по-добре, ако не насочва вниманието на Касалонга върху себе си.

Мистър Чарли Уорън не можеше да спи. Обикновено сутрин отиваше в банката, работеше до късно вечерта и към двайсет часа се прибираше вкъщи с метрото. После си приготвяше вечеря, прочиташе няколко страници от някоя от наследените от дядо му книги и си лягаше. Обикновено спеше дълбоко и без да сънува, докато будилникът иззвънеше в шест сутринта.

Но тази нощ Чарли Уорън не можеше да намери покой. Не беше ходил в банката. Не беше работил и следователно не беше уморен. Не беше и болен. По указание на дон Виторио остана вкъщи. От няколко дни дон Виторио не го оставяше на мира. Звънеше почти ежедневно или караше да му звънят. „Не, дон Виторио, Гудман още не се е появявал.“ А ако се появеше в банката? Чарлз Уорън беше почти сигурен, че това щеше да означава смъртна присъда за Милт Гудман.

Не му оставаше нищо друго, освен да информира дон Виторио. Ако не предадеше Гудман, щяха да ликвидират самия него. С дон Виторио шега не биваше. Затова от няколко дни насам Уорън си седеше вкъщи, а не в банката. Вторият ключ от сейфа на Гудман беше у него. Без този ключ сейфът не можеше да се отвори. Според дон Виторио по-добре беше, ако при появата на Гудман директорът не е в банката. Тогава щяха да потърсят Уорън първо вкъщи и дон Виторио можеше да бъде информиран своевременно. Така хората на Касалонга щяха да се появят в банката едновременно с Уорън. Уорън не виждаше никаква възможност да спаси както Милт Гудман, така и себе си.

Явно в сейфа имаше нещо, което бе важно за дон Виторио. Касалонга беше искал от време на време дребни услуги от Уорън, но никога не бе настоявал за такава груба намеса в банковата тайна. Уорън беше всичко друго, но не и щастлив. В какво се беше забъркал? Как се стигна дотам? Няколко малки услуги като благодарност за други услуги и ето че вече бе омърсен. Дон Виторио го държеше в ръцете си. Никой не знаеше колко хора на важна позиция в синдиката бяха обвързани по подобен начин. Може би затова много хора непрекъснато крещяха за право и ред — те просто искаха да се отърват от тези досадни персони, на които дължаха услугите. Общество от почтени граждани, управлявани от тъмни субекти, ама че облик!

Чарлз Уорън седна в леглото. Сивите му мустаци потреперваха. Колко ли беше часът? Полунощ. Защо, по дяволите, никой не предприемаше нищо срещу синдиката и неговите босове? Защо държавата допускаше гражданите й да бъдат тероризирани от хората на дон Виторио? Уорън тежко въздъхна и се отпусна върху дебелата възглавница. Изгаси светлината.

Не беше лесно да се живее в Америка в такова време.