Спасителят в ръжта

ГЛАВА XXII

Като се върнах, тя си беше махнала възглавницата от главата — знаех си, че така ще стане, — но все още не искаше да ме погледне, макар че лежеше по гръб и прочие. Като дойдох до леглото и седнах отново, тя си обърна смахнатото лице на другата страна. Дяволски ми се сърдеше. Също като фехтовъчния отбор в Пенси, когато забравих идиотските шпаги в метрото.

— Как е Хейзъл Уедърфийлд? — казах аз. — Пишеш ли нови разкази за нея? Този, дето ми изпрати, е в куфара ми. Той е долу на гарата. Много е хубав разказът.

— Татко ще те убие.

Братче, влезе ли й нещо в главата, не можеш го изби.

— Няма да ме убие. Най-многото ще ме наругае здравата, а после ще ме изпрати в онова идиотско военно училище. И това ще е всичкото. Но преди всичко мене няма да ме има тук. Ще съм заминал. Ще бъда вероятно в Колорадо, в онази ферма.

— Не ме карай да се смея! Та ти дори не можеш да яздиш.

— Кой не може? Разбира се, че мога. Разбира се. Могат да те научат за десетина минути — казах аз. — Престани да чоплиш това. Все си чоплиш лейкопласта от ръката. Кой те подстрига? — запитах я. Току-що забелязах колко глупаво й бяха подстригали косата. Прекалено къса.

— Не е твоя работа — каза тя. Понякога е прекалено сопната. Да, прекалено сопната. — Сигурно пак са те скъсали по всички предмети — каза тя много сопнато. Стана ми някак смешно. Понякога говори като проклета даскалица, а е съвсем дете.

— Не са — отвърнах аз. — Изкарах по английски. — Тогава само на шега я щипнах по задника. Както беше легнала на една страна, той стърчеше навън открит. Всъщност тя почти няма задник. Не я ощипах силно, но тя се опита да ме удари по ръката, само че не улучи. После изведнъж каза:

— О, защо трябваше да направиш така?

Искаше да каже защо са ме изключили пак. Така го каза, че ми стана някак мъчно.

— О, господи, не ме питай, Фийби. Омръзна ми всички да ми задават този въпрос — казах аз. — Има милион причини. В по-лошо училище никога не съм бил. Пълно с преструванковци. И с подлеци. Никога не си виждала толкова подлеци накуп. Например, ако сме се събрали на приказка в стаята на някое момче и някой поиска да влезе, никой не го пуска, ако е възглупавичък или пъпчив. Всеки си заключва вратата, щом някой иска да влезе.

После имат едно идиотско тайно братство, в което влязох, защото ме беше шубе да откажа. Имаше едно пъпчиво отегчително момче, Роберт Акли, което също искаше да влезе в братството. Все се опитваше и все отказваха да го приемат. Само защото беше отегчителен и пъпчив. Просто не ми се ще и да говоря за това. Мръсно училище. Повярвай ми, честно слово.

Фийби не каза дума, но ме слушаше. Познавах по тила й, че ме слуша. Винаги слуша, когато й говориш. И най-интересното е, че почти винаги разбира за какво й говориш. Наистина разбира. Продължих да разправям за Пенси. Просто ми се искаше да разправям.

— Дори няколкото симпатични учители също бяха преструванковци — казах аз. — Имаше например един възрастен учител, мистър Спенсър. Жена му вечно ще ти поднесе горещ шоколад и такива работи, и наистина бяха доста симпатични. Но да можеше да го видиш, когато директорът, нашият Търнър, влезе в час по история и седне на някой заден чин. Той все идваше и седеше по половин час на някой заден чин. Уж незабелязано. Ще поседи малко и ще започне да прекъсва стария Спенсър с куп глупави шеги. А пък Спенсър се убива да се хили и усмихва и какво ли не, като че ли Търнър, мамка му, е някой бог или нещо подобно.

— Стига си псувал!

— Щеше да ти се приповръща, кълна се — казах аз. — После в Деня на ветераните! Имат такъв празник, Ден на ветераните, когато всички кретени, завършили училището около 1776 година, идват и се разхождат из цялото училище, придружени от жените и децата си и от всякакви. Да беше видяла един старчок на около петдесет години! Знаеш ли какво направи? Взе, че почука на вратата на стаята ни и попита ще имаме ли нещо против, ако използва клозета. Клозетът е на другия край на коридора — дявол знае защо попита точно нас. И знаеш ли какво каза? Каза, че искал да види дали още стоят инициалите му на една от вратите на клозетите. Най-малко преди деветдесет години взел, че си издълбал нещастните глупави инициали на една от вратите на клозета и сега искал да види дали още стоят. И така ние с моя съквартирант го заведохме до клозетите и трябваше да висим там, докато той си търсеше инициалите по всички врати. През цялото време ни дрънкаше, че дните, които прекарал в Пенси, били най-щастливите в живота му и ни даваше куп съвети за бъдещето и прочие. Братче, колко тъжно ми стана, като го слушах! Не че беше лош човек — ни най-малко! Но не е нужно непременно да си лош човек, за да развалиш настроението на хората, може и добър да си и пак да го развалиш. Ако искаш да развалиш настроението на някого, дай му куп празни съвети, докато си търсиш инициалите по вратата на клозета — то стига. Не зная. Може би нямаше да е така лошо, ако не се задъхваше толкова. А той се беше съвсем задъхал от изкачването на стълбите и докато търсеше инициалите, страшно пъхтеше и ноздрите му бяха такива едни смешни и жалки, а той все ни повтаряше на двамата със Страдлейтър, че трябва да извлечем най-голяма полза от Пенси. Боже мой, Фийби! Не мога да ти обясня. Просто не харесах нищо в Пенси. Не мога да ти обясня.

Тогава Фийби проговори нещо, но не можах да я чуя. Беше завряла уста във възглавницата, та не можах да я чуя.

— Какво? — попитах аз. — Махни си устата от възглавницата. Не мога да те чувам така.

— Ти все нещо не харесваш.

Тези думи още повече ме натъжиха.

— Харесвам, харесвам някои неща. Разбира се, че харесвам. Не говори така. Дявол да го вземе, защо говориш така?

— Защото не харесваш. Никое училище не ти харесва. Милион неща не харесваш. Милион неща.

— Има неща, които харесвам. Ти грешиш — точно тук грешиш. За какъв дявол трябваше да казваш това? — попитах аз. Братче, колко тъжно ми стана от думите й.

— Защото нищо не харесваш — каза тя. — Кажи ми едно-едничко нещо, което харесваш.

— Едничко ли? Едничко нещо, което харесвам? — казах аз. — Е добре, ще ти кажа.

Лошото беше, че не можех много да се съсредоточа. Понякога е мъчно да се съсредоточиш.

— Значи да ти кажа едно нещо, което много харесвам, нали? — попитах аз.

Тя обаче не ми отговори. Лежеше накриво, далече — чак на другия край на леглото. Най-малко на хиляди мили от мене.

— Хайде, отговори — казах аз. — Нещо, което много ми харесва или нещо, което ей тъй, просто ми харесва?

— Дето много ти харесва.

— Е, добре — казах аз. Но лошото беше, че не можех да се съсредоточа.

Единственото нещо, което ми дойде наум, бяха онези две калугерки, дето обикаляха да събират пари в очуканите касички. Особено онази, дето имаше очила с железни рамки. И онова момче от Елктън Хилз. Имаше едно момче в Елктън Хилз на име Джеймс Касъл, което не искаше да си вземе назад думите, казани по адрес на онзи надут тип Фил Стейбъл. Джеймс Касъл го нарекъл самомнителен тип, а един от Стейбъловите кални приятели отишъл, та го издрънкал пред Стейбъл. Тогава Стейбъл дошъл в стаята на Джеймс Касъл с още шест мръсни копелета, влезли вътре и заключили вратата, а после се помъчили да го накарат да си вземе думите назад, но той отказал. Тогава те се нахвърлили върху него. Няма да ви говоря. Нали беше още малка и прочие. Но поне ме слушаше. Стига поне да те слушат, пак е добре.

— Татко ще те убие! Ще те убие — повтори тя.

Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго — нещо шантаво.

— Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера, дявол да го вземе.

— Какъв? Престани да ругаеш.

— Знаеш ли тази песен: „Ако някой някого улови в цъфналата ръж“? Иска ми се…

— То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“ — прекъсна ме Фийби. — Това е едно стихотворение от Барет Върне.

— Зная, че е стихотворение от Роберт Върне.

Права беше. То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“. Тогава обаче не го знаех.

— Мислех, че е „Ако някой някого улови“ — казах аз. — Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост.

Фийби дълго мълча. А като продума, само каза:

— Татко ще те убие.

— Не ми пука, ако ще, нека ме убие — казах аз. После станах от леглото, защото исках да телефонирам на онзи мъж, дето ми беше учител по английски в Елктън Хилз, мистър Антолини. Сега живееше в Ню Йорк. Напусна Елктън Хилз. Стана преподавател по английски в Нюйоркския университет.

— Трябва да се обадя по телефона — казах на Фийби. — Веднага ще се върна. Не заспивай.

Не исках да заспи, докато съм в гостната. Знаех, че няма да заспи, но все пак й го казах, за по-сигурно. Докато отивах към вратата, Фийби извика: „Холдън!“ и аз се обърнах. Тя седеше чак в края на леглото. Такава беше хубавка.

— Вземам уроци по оригване от едно момиче, Филис Маргулис — каза тя. — Слушай.

Заслушах и чух нещо, но не беше нещо особено.

— Браво — казах аз. После отидох в гостната и позвъних на този мой учител, мистър Антолини.