Спектакълът на Злото

Вейл: Разказа ли някому за това?

Стемпльр: Не, сър.

Вейл: Защо?

Стемпльр: Не мислех, че ще ми повярват. Реших, че ще ми се присмиват или дори ще почнат да ме отбягват."

Именно въпросът за пориоманията на Стемпльр беше вдъхновил най-интересния разпит на процеса. Вейл разпитваше Стенър, който по това време ръководеше разследването по случая от страна на градската полиция.

"Вейл: Запознат ли сте с медицинския термин "пориомания "?

Стенър: Да.

Вейл: Но в интерес на истината не вярвате на тази теория, нали, лейтенант Стенър?

Стенър: Нямам определено мнение.

Вейл: Това е научен факт, лейтенант.

Стенър: Вече казах — нямам определено мнение по въпроса.

Вейл: Вярвате ли, че две и две прави четири?

Стенър: Разбира се.

Вейл: Вярвате ли, че земята се върти около слънцето?

Стенър: Да.

Вейл: Християнин ли сте, лейтенант?

Стенър: Да.

Вейл: Вярвате ли във възкресението?

Стенър: Да.

Вейл: Възкресението факт ли е, или теория?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Религиозните вярвания на лейтенант Стенър нямат нищо общо със случая.

Вейл: Точно обратнопго, Ваша светлост. Ако ме оставите да продължа, мисля, че ще покажа връзката.

Съдия Шоут: Отхвърля се. Прочетете ни последния въпрос, мис Бланчард.

Бланчард: "Възкресението факт ли е, или теория?"

Стенър: Въпрос на вяра, сър.

Вейл: Значи вярвате в научните факти и вярвате в религията, но поставяте под въпрос научния факт за психическо разстройство, с чието съществуване всички психолози са съгласни, и който е включен в ДСНЗ — стандартът, по който се класифицират психическите разстройства? Така ли е, сър?

Стенър: Това може да бъде фалшифицирано. Не можеш да фалшифицираш сбора от две и две, но можеш да имитираш пориомания.

Вейл: Разбирам. И колко хора, които със сигурност са имитирали пориомания, познавате?

Стеньр: Нито един.

Вейл: Тогава колко хора, които са се опитвали да имитират състояние на пориомания, познавате?

Стеньр: Нито един.

Вейл: Вероятно сте чели доста по въпроса за имитирането на пориомания?

Стеньр: Не.

Вейл: В такъв случай просто гадаете, така ли е?

Стеньр: Логично е. Ако има такова състояние, то със сигурност може да бъде имитирано.

Вейл: А питали ли сте психиатър дали това е възможно?

Стеньр: Не.

Вейл: Следователно просто гадаете, лейтенант — да или не?

Стеньр: Да.

Вейл: А, значи причината да се съмнявате в казаното от Аарон Стемплър е предположението ви, че той имитира или лъже, така ли?

Стеньр: Точно така.

Вейл: Предположихте, че Аарон лъже и че той е убил епископ Рашмън?

Стеньр: Беше доста логично предположение...

Вейл: Не подлагам на съмнение логиката на вашето предположение, а неговото съществуване. Вие предположихте, че Стемплър е виновен, нали?

Стеньр: Да.

Вейл: На този етап, лейтенант, бяхте ли сигурен, че не е необходимо да преразгледате вероятността той да не е бил сам в стаята на епископа?

"Ето отново — помисли си Сен-Клер. — За Бога, имало ли е още някой в онази стая?"

"Стеньр: Бях убеден в това от самото начало.

Вейл: Аарон Стемплър ви казва, че му е причерняло, когато е влязъл в стаята на епископа, така ли е?

Стеньр: Да.

Вейл: И какво направихте, за да опровергаете неговата версия? С други думи, сър. какво доказателство или свидетел намерихте, за да докажете убеждението си, че е бил и е действал сам?

Стеньр: Съдебно-медицински доказателства, веществени доказателства, простата логика...

Вейл: Има проблеми с някои от логическите заключения, направени по време на този процес. Разбирате ли защо?

Стеньр: В повечето случаи...

Вейл: Лейтенант, тук става въпрос за живота на моя клиент. "В повечето случаи" не върши работа. И нека оставим настрана логиката и презумпциите. Доктор Даниелсън казва, че не може да бъде сигурен дали Аарон е бил сам в онази стая, не може да потвърди дали епископ Рашмън е бил съсечен само от един човек, и не може да докаже, че Аарон е влязъл през задната врата и е занесъл ножа до местопрестъплението. И въпреки това вие предполагате, че Аарон ви е излъгал, защото обратното не би било логично, така ли?

Никакъв отговор.

Вейл: Факт е, лейтенант, че вие искате да приемете на вяра, че Христос е бил разпънат и умрял, а после е възкръснал и се е възнесъл на небето. Но не искате да повярвате във факта, че един човек, под крайно напрежение или стрес, може да загуби реална представа за нещата и да изпадне в научно обяснено състояние, наречено пориомания. Тъй че всъщност въобще не сте се опитвали да докажете, че Аарон Стемплър не ви лъже, нали?

Стеньр: Не е моя работа да доказвам, че обвиняемият е невинен, а ваша.

Вейл: Тъкмо обратното, лейтенант, ваша работа е да докажете, че е виновен."

След това Сен-Клер се зачете в свидетелските показания, свързани със символите. Предчувствието му се оказа вярно.

"Вейл: Бих желал за момент да се върнем към символите. Докторе, ще обясните ли на съдебните заседатели възможно най-простичко значението на символите?

Бескьт: Езикът на символите представлява употребата на рисунки, символи, ъъ, познати злаци за комуникация. Например кръстът е символ на християните, докато числото 666 е универсален символ за Дявола. Или, както е в наши дни, символът за нещо забранено е червен кръг с черта в средата. Той е познат както у пас, така и в Европа. Пътният знак "стоп" например.

Вейл: Може ли един символ да се предаде с думи? Като послание например?

Бескьт: Да, възможно е.

Вейл: Следователно символите могат да приемат най-различни форми, не само рисунки и графики?

Бескьт: Да, точно така.

Вейл: Докторе, вие потвърдихте, че сте разгледали снимките на жертвата, епископ Рашмън, нали така?

Бескьт: Да.

Вейл: Внимателно ли ги разгледахте?

Бескьт: Да.

Вейл: Открихте ли някакви символи по тялото?

Бескьт: Ъъ...

Вейл: Ще бъда по-прецизен. Мислите ли, че убиецът е оставил някакво съобщение във вид на символ по трупа на жертвата?

Бескьт: Не съм сигурен. Очевидно убиецът е загатвал нещо, но така и не разбрахме какво.

Вейл: Докторе, говорим за буквата и цифрите на тила на жертвата, нали?

Бескьт: Предположих, че имате предвид именно това. Да.

Вейл: Спомняте ли си последователността им?

Бескьт: Мисля, че беше "В32.146".

Вейл: Всъщност е "В32.156".

Бескьт: Съжалявам. Правилно, 156.

Вейл: И мислите, че това е символ, оставен от убиеца?

Бескьт: Ъъ, ами да, мисля, че всички стигнахме до това заключение."

Да! — извика с пълен глас Сен-Клер. Това беше. Може би жителите на Гидеон не бяха чак толкова далеч от истината. Подобна комбинация беше изписана с кръв и на тила на Линда Балфур. Той нетърпеливо зачете нататък. Какво означаваше това? Дали въобще бяха разбрали смисъла на този символ?

"Вейл: И оставихте нещата така?

Бескьт: Понякога може да минат години, докато се дешифрира нещо подобно...

Вейл: С други думи, наистина не сте имали време да изследвате всички аспекти на проблемите на мистър Стемплър, нали?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Защитата се опитва да избяга от основната тема. Докторът вече заяви, че дешифрирането на такъв символ, както го нарича адвокатът, може да отнеме години. Тук сме, за да решим това дело с помощта на най-добрите налични доказателства. Подобни въпроси не са уместни. Цифрите могат да означават много неща — дори телефонен номер.

Вейл: Нека докторът го потвърди.

Съдия Шоут: Задайте въпроса си по друг начин, адвокате.

Вейл: Докторе, мислите ли, че този символ е от значение?

Бескът: Всичко е възможно."

Сен-Клер обаче откри отговора на своя въпрос в друг пасаж от разпита на Стенър.

"Вейл: Имам само още един въпрос, лейтенант Стенър. Преди няколко минути казахте, че убийството е било предумишлено. Казахте го без никакво съмнение. Това още едно от вашите логични заключения ли е, сър?

Стенър: Не, сър, не е.

Вейл: Е, тогава бихте ли казали на съда на какво се дължи тази ваша увереност?

Стенър: На няколко фактора.

Вейл: Например?

Стенър: Символите върху тила на епископа.

Вейл: А по-точно?

Стенър: Те се отнасят към цитат от една книга от библиотеката на епископа. Пасажът е маркиран в книгата. Намерихме подобни отметки в друга книга, открита в убежището на Стемплър в Пещерите. Използван е същият флумастер, а почеркът и в двете книги е на Стемплър.

Вейл: Лейтенант, защо мислите, че маркировката върху тила на жертвата доказва предумишленост?

Стенър: Защото го е планирал. Написал е с кръв върху главата на мъртвия епископ "В32.156". Под номер В32 споменатата книга е вписана в каталога на библиотеката на епископа. 156-а е страницата с отбелязания цитат.

Вейл: И какво означава това?

Стенър: Става дума за цитат от романа "Аления знак" на Натаниел Хоторн. "Никой човек не може за дълго да пази едно лице за себе си и да показва друго пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското. "

Вейл: Какво е значението на този цитат?

Стенър: Ние вярваме, че Стемплър се е почувствал предаден от епископ Рашмъп, който го е накарал да напусне Дома на спасението. Приятелката му го изоставила, за свой дом имал една отвратителна дупка. Почувствал двуличността на епископа. Така че написал с кръв този символ върху главата му и прибавил още едно оскърбление към възмездието.

Вейл: Струва ми се, че гадаете, лейтенант.

Стеньр: Доказахме го за собствено удовлетворение.

Вейл: Е, предполагам, трябва да благодарим на късмета си, че не сте сред съдебните заседатели, сър.

Веньбьл: Възразявам!

Вейл: Оттеглям думите си.”

Пулсът на Сен-Клер се бе ускорил почти двойно. Записа в бележничето си "Какво е станало с книгите на епископа?", но продължи да чете, докато делото не достигна до решителната си част.

"Веньбьл: Помпите цитатите и поговорките, които ви харесват, нали, мистър Стемплър?

Стемплър: Да, мадам, имам добра памет.

Веньбьл: Запознат ли сте с книгата на Натаниел Хоторн "Аления знак"?

Стемплър: Да, мадам, знам я.

Веньбьл: А фразата "В32.156" значи ли нещо за вас?

Без отговор.

Венъбъл: Мистър Стемплър, разбрахте ли въпроса?

Стемплър: Ъъ, мисля, че това са цифрите, които бяха на тила па епископа, на снимките...

Веньбьл: На снимките ли ги видяхте за пръв път?

Стемплър: Предполагам...

Веньбьл: И не знаете какво означават?

Стемплър: Не съм съвсем сигурен...

Веньбьл: Правите си бележки в книги, които са ви харесали, нали?

Стемплър: Понякога...

Веньбьл: Маркирали сте пасажи в книгите на епископа, нали?

Стемплър: Понякога.

Веньбьл: Ваша светлост, бих искала това да бъде записано като веществено доказателство номер трийсет и две, моля."

Под номер трийсет и две в списъка бе отбелязан екземпляр от Аления знак" на Натаниел Хоторн.

"Вейл: Нямам възражения.

Венъбъл: Познавате ли тази книга, мистър Стемплър?

Стемплър: Предполагам, че е от библиотеката па епископа.

Венъбъл: Мистър Стемплър, подчертали ли сте, или пе един пасаж па страница 156 на тоЪи екземпляр от "Аления знак" — отбелязан в каталога на библиотеката под номер В32?

Стемпльр:...Ъь...

Венъбъл: Ще бъда по-точиа, мистър Стемплър. Запознат ли сте със следния иитат от романа на Натаниел Хоторн "Аления знак": „Никой човек не може за дълго да пази едно лице за себе си и да показва друго пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското." Познато ли ви е това, мистър Стемплър?

Стемплър: Ъъ...

Венъбъл: Познато ли ви е? В32.156... Не звънва ли някаква камбанка в главата ви?

Стемплър: Не знам...

Венъбъл: Мистър Стемплър, запомнихте този цитат и го написахте върху тила на епископ Рашмън, след като го убихте, така ли е?

Вейл: Възразявам."

Внезапно обвиняемият Стемплър бе скочил с вик и се бе хвърлил към Венъбъл.

"Стемплър: Ти, лъжлива кучко! Опитваш се да ме убиеш!..."

В залата бе настъпило пълно объркване. Пазачите бяха успели да задържат и умирят Стемплър.

Съдия Шоут: Ред! Искам ред в тази зала. Съдът се оттегля. Искам да видя представителите на двете страни в кабинета си. Веднага!"

Значи именно символът на тила на епископ Рашмън беше предизвикал последвалите събития. Делото очевидно бе решено в кабинета на съдията Шоут. При завръщането си в залата той бе обявил договореността между прокуратурата и Вейл. Аарон Стемплър бе пратен в Щатската психиатрична болница в Дейзиленд, "докато квалифицираните експерти решат, че е достатъчно здрав, за да се върне в обществото".

Какво споразумение бе постигнато в онзи кабинет и защо? Тази мисъл не оставяше Сен-Клер, докато отново преглеждаше бележките си. Подреди ги старателно и внимателно огледа всяка от тях, преди да ги постави в папката, която носеше. Внезапно спря, втренчен в един пасаж. Гърлото му пресъхна.

"Боже мой — помисли си той, — как съм могъл да пропусна това!

И къде, по дяволите, е Аарон Стемплър сега?"

13.

Джейн Венъбъл гледаше през прозорците на офиса си, разположен в една кула от стъкло и стомана срещу сградата на съда, и си мислеше за Мартин Вейл. Доста време бе минало от последния път, когато бе изпитвала подобна страст. Доста време бе минало и от момента, в който се бе чувствала толкова сигурна с някого. През целия ден спомените ог предишната нощ я завладяваха и блокираха останалите й действия. Сега, вперила поглед към сградата на съда, тя се питаше дали денят е бил същият и за Вейл.

Боже мой, държеше се като ученичка!

Имаше някои документи за дооправяне и реши да свърши това сама, вместо да ги оставя на секретарката си. После можеше да се обади на Вейл. Защо не? Спомените я върнаха към един следобед преди десет години, когато той внезапно се бе появил в бившия й кабинет. Припомни си как внезапно бе разбрала, че докато разговарят, пулсът й се ускорява, а мислите й са насочени към него самия, вместо към това, което й казва. Десет години по-късно тя все още помнеше първия миг, в който бе осъзнала, че нескопосано облеченият адвокат, неин смъртен враг в съдебната зала, я привлича.

Сега леко я бе изненадал. Косата му бе по-късо подстригана, а и гардеробът му бе претърпял положителна промяна. Но остротата, прикрита под привидно спокойното му изражение, все още си я имаше. Дори като прокурор, той беше хазартаджия — толкова различен от всички юристи, които тя познаваше и които бяха по-заинтересувани от разположението на офисите си и новите си автомобили, отколкото от каквото и да е друго.

"По дяволите, започнахме нещо, и проклета да бъда, ако го оставя да ми се изплъзне."

После се засмя.

"Да се изплъзне! Още дори не е почнало. Какво става е теб, Джейн?"

- О, я си гледай работата, каза тя сама на себе си. Натъпка документите в куфарчето си и се отправи към вратата.

На четвъртия етаж на сградата на криминалния съд Абъл Стенър изскочи от-кабинета си и се втурна към бюрото на Наоми.

- За Бога, Абъл, какво става? — попита тя.

- Зает ли е? — попита той, игнорирайки въпроса й.

- Говори по телефона с...

- Нямам време — прекъсна я Стенър и нахлу в офиса, плътно следван от нея. Вейл седеше в креслото си с гръб към вратата и издухваше цигарен дим към вентилатора. Когато Стенър влезе, той завъртя креслото си, погледна своя главен следовател и разбра, че работата е сериозна.

- Ще ти звънна пак — каза той и остави слушалката.

- Имаме решение на случая Делъни — обяви Стенър.

- Толкова бързо? — възкликна Наоми. — Кой?

- Личната му секретарка. Петдесет и три годишна. Съпругът й е инвалид, дъщеря й учи.

- Мили Боже. Как са успели да я хванат толкова бързо? — попита Наоми.

- Явно със случая се е занимавал Шок — отговори Вейл.

- Прав си. Обади ми се от колата си. Тъкмо почнали да й четат правата и тя си признала. Повторила го два пъти. "Аз го убих." Водят я насам.

Вейл тихичко подсвирна през зъби.

- Защо го е направила? — попита Наоми.

- Това беше всичко, което разбрах. Може би е по-добре да слезем долу.

Когато минаха покрай стаята на Шапа Парвър, тя беше забола поглед в някаква дебела папка. Почукването на Вейл по стъклото я стресна.

- Хайде — каза той.

- Къде?

- Долу.

Едит Стодард се стресна, когато Шок Джонсън и Сай Ървинг я изкараха от колата и я поведоха сред тълпите журналисти, наобиколили входа. Влязоха пред регистратурата тъкмо когато Стенър, Вейл и Парвър излизаха от асансьора в другия край на фоайето. Три телевизионни екипа, куп фотографи и репортери се тълпяха около входа, откъдето бяха въвели Стодард. Ръцете й бяха хванати с белезници зад гърба, лицето й бе разкривено от объркване и ужас от шума наоколо. Очите й пробягваха от една групичка хора към друга.

Шок поведе изплашената жена към регистратурата, докато тя се озърташе ужасена, примигвайки от блясъка на светкавиците и хълцайки в отговор на изкрещяваните от пресата въпроси. В този миг от една стая излезе Еклинг и застана зад втрещената жена, сякаш позираше с необикновен ловен трофей. Вейл наблюдаваше сцената с отвращение.

- Тоя коиелдак успява да превърне всичко в цирк — каза той и си запробива път през тълпата. Парвър и Стенър го последваха.

- В другия край на претъпканото фоайе Джейн Венъбъл се опитваше да разбере какво става. Видя как Вейл се доближава до Джонсън и го сграбчва за рамото.

- Какво прави той, по дяволите? — викна Вейл.

- Нямам нищо общо с тази комедия — отвърна Джонсън. Очевидно изпитваше същото отвращение. — Тя е просто една симпатична дребна женица, Мартин. Тъкмо й четях правата и каза: Аз го убих". После го повтори.

- Сигурен ли си, че е вярно, Шок?

- Каза, че влязла вътре, а той се кьпел. Чакала в коридора, когато той се появил чисто гол и си сипал питие. Видял я. Когато разбрал, че е въоръжена, оставил чашата и тогава тя го простреляла. После се доближила и пак натиснала спусъка.

- Какво друго ти каза?

- Това е. Само това, което току-що ти казах. Марти, тя е на петдесет и три. Налагат й да се пенсионира преждевременно. Днес е трябвало да бъде последният й работен ден. Съпругът й е инвалид, дъщеря й учи в колеж, а Делъни я изхвърля заради някаква трийсетгодишна руса сексбомба. Купува си 38 калибров револвер преди три седмици и прекарва две от тях, учейки се да го използва. Стояла е точно там, където каза Оки. И си го призна тъкмо когато й четяхме правата. Какво повече искаш, дяволите да го вземат?

- Имаш ли представа какво би направил някой добър адвокат с това? Да я показваме по този начин, да я разпитваме в отсъствието на адвокат? Въобще няма да се стигне до дело!

Вейл си проби път към Еклинг.

- Веднага спри с тези глупости! — изсъска в ухото му той. — Ще прецакаш случая с тоя цирк!

- По дяволите... — изръмжа в отговор Еклинг, но преди да успее да продължи, Вейл внимателно хвана Едит Стодард под ръка и я поведе към стаята за задържане. Вратата се захлопна и шумът изчезна.

- Ох — изхлипа тя и затвори очи.

"Познавам тази жена" — мислеше си Венъбъл отвън.

Преди четири години беше защитавала "Делъни Ентърпрайзис" в дело, заведено от работничка, получила професионално увреждане. Сега си спомни, че Едит Стодард, но онова време — лична секретарка на Делъни, беше показала голямото си съчувствие към пострадалата. Собственият й съпруг беше парализиран и имаха дъщеря, която се готвеше за колежа. Стодард й се беше видяла притисната от своя свят, едва ли не самообвиняваща се. Същото изражение се бе запазило и сега, дори по-лошо.

Венъбъл можеше да почувства унижението и страха й.

"Доста хора ще решат, че е направила голяма услуга на града" — мислеше си тя, докато си пробиваше път към стаята за задържане.

Вътре Вейл каза:

- Съжалявам, мисис Стодард. Това не беше предвидено.

Тя го погледна и страхът в очите й бавно отстъпи мястото си на твърдост.

- Вие сте новият окръжен прокурор — каза тя.

- Да. А това е Шана Парвър, която работи за мен. Искам тя да ви обясни правата ви.

- Вече ми ги прочетоха.

- Да, но бих искал да разберете какво точно означават.

Еклинг се втурна в стаята.

- По дяволите, какво пра...

Вейл го сграбчи за рамото, изведе го в съседната празна стая и тресна вратата.

- Чуй ме сега, Еклинг. Тук не става въпрос за някой дребен наркотрафикант, а за жена, на която ще бъде осигурен най-добрият служебен адвокат, когото съдията успее да намери. А всеки адвокат, който и да е той, би спечелил доста точки от лайната, които успя да забъркаш днес.

- Тя си призна, за Бога!

- И какво от това? Името Менендес говори ли ти нещо? Няма да е чудно, ако тази жена излезе оттук върху златна колесница, а ти ще изпълняваш ролята на коня.Той махна с ръка. — Тя е невинна, докато съдебните заседатели не решат противното, ако въобще го решат, защото няма да е чудно тези дни да промени показанията си. И би го направила веднага, щом някой добър адвокат й го пошепне. — Той тръгна да излиза, но внезапно се обърна към полицейския шеф. — Между впрочем, с теб току-що говори новият окръжен прокурор. Така че почни да използваш ушите си.

После отвори вратата и се върна в другата стая. Шана Парвър го доближи, докато двама от охраната поведоха Едит Стодард към стаята за снемане на отпечатъци и записване на данните.

- Не иска и да чуе. Настоява, че го е направила и че не иска дело.

- Обясни ли й, че това означава доживотен затвор без право на обжалване?

- Мисля, че й е все едно, Мартин.

Вратата зад тях се отвори и в стаята влетя Джейн Венъбъл. Очите й блестяха. Беше като в добрите стари времена — готова за битка.

- За какво беше всичко това, по дяволите? — гневно попита тя. — Еклинг направо окачи тази жена на позорния стълб!

- Знам, знам — опита се да я успокои Вейл. — Току-що му натрих носа. Познаваш ли Шана Парвър? Шана, това е Джейн Венъбъл.

- Здравейте — каза Шана. — Чувствам се сякаш ви познавам отдавна. Чела съм материалите по делото Стемплър няколко пъти.

- Имала съм и по-добри дни — отвърна Венъбъл и погледна към Вейл.

- Какво правиш тук? — попита той, после бързо добави: — Искам да кажа, че се радвам от присъствието ти, но съм малко изненадан.

- Дойдох да оправя едни документи и видях тълпата. Помислих, че са арестували кмета или нещо от този род.

- Чуй, Джейни, трябва да направиш услуга на тази жена — каза Вейл.

- Какво имаш предвид?

- Тя е твърдо решена да признае, че е убила Делъни. Няма адвокат. Съдията Прайър сигурно ще й осигури такъв до сутринта. Междувременно Еклинг ще я върти на шиш цяла нощ. Ако си признае при повторния разпит, няма да имам никакъв избор и ще трябва да искам максималната присъда.

- Марти, не мога...

- Можеш просто да влезеш там и да поговориш с нея. Обясни й какви са възможностите.

Венъбъл изръмжа.

- Просто защото случайно попаднах в тази стая, ми се налага да...

- Ти си най-добрата тук, а си и жена. Може би ще ти се довери.

- По дяволите! — Тя въздъхна, после нервно закрачи из помещението.

- Става въпрос просто да подържиш ръката й, докато й осигурят адвокат. Тя има нужда от това.

- За Бога, Марти, говориш така, сякаш ти ще я защитаваш.

- Джейни, тя току-що е загубила работата си. Мъжът й лежи безпомощен в леглото си, парализиран от врата надолу. Дъщеря й е в колеж и вероятно това струва повече, отколкото може да си позволи. Целият свят се е обърнал против нея. Ако не размисли сега, ще завърши живота си в затвора. Бъди сигурна, че ако поискаме до живот, ще го получим.

- Странен прокурор си ти, Марти — каза Венъбъл.

- Искам всички подробности преди да реша какво ще правим с нея. Ако я оставим на Еклинг, никога няма да успея да разбера всичко. Поговори с нея, Джейни. — Той й се усмихна. — После ще те заведа на вечеря. Аз черпя.

- По дяволите — промърмори Венъбъл и се насочи към стаята, където вземаха отпечатъците.

Шана погледна Вейл и се ухили.

- Мислех, че се мразите.

- Работим по одобряването — отвърна той.

Харви Сен-Клер звъня до католическата катедрала, свърза се с клисаря, двама свещеници и накрая — със сестра Мери Алис, докато най-сетне не получи отговор на въпроса си.

- Сестро — започна той. — Опитвам се да разбера какво е станало с книгите от библиотеката на епископ Рашмън. Очевидно никой не може да ми каже нищо по- конкретно.

- Кой казахте, че сте? — попита тя.

- Името мие Харви Сен-Клер. От офиса на окръжния прокурор.

- Работите за мистър Вейл?

- Точно така, той ми е шеф. Познавате ли го?

- Срещала съм го веднъж, преди доста години — отвърна тя. — Знам, че не ми влиза в работата, но това има ли нещо общо с Аарон Стемплър?

- Доста сте проницателна, сестро. Как познахте?

- Е, вие работите за мистър Вейл, а той защищаваше Аарон. Сред важните доказателства имаше и една книга от библиотеката на архиепископа.

- Спомняте си ли я?

- Спомням си просто, че имаше някаква връзка с убийството. Доста време мина оттогава.

- Значи имате представа къде мога да намеря тези книги?

- Знаете ли библиотеката "Нюбъри" на Уолтън Стрийт?

Библиотеката "Нюбъри" беше внушителна тухлена сграда, съвсем наскоро празнувала стотната си годишнина. От нея лъхаше на античност и консерватизъм. Беше дарена от бизнесмена Уилям Лъмис Нюбъри, който я бе предвидил за "необикновена сбирка от необикновени книги", според собствените му думи. Така си и беше.

Приятна жена, която се представи като мис Причърд, помощник-библиотекарка, поведе Сен-Клер сред лавиците, пълни с книги, карти и документи, бъбрейки приятелски.

- Знаете ли, че това е била първата електрифицирана сграда в града? — каза тя, сочейки към тавана на фоайето. — Затова крушките в този полилей са монтирани надолу — така хората веднага биха разбрали. Газовите лампи не могат да работят но този начин, разбира се.

- Винаги ли е толкова хладно тук?

- Имаме специална климатична инсталация. Тук са събрани много книги, мистър Сен-Клер. Не сме загубили нито една за тези сто години — гордо обясни тя.

- В наши дни това направо си е постижение. Мнозина биха решили да пооткраднат нещичко оттук.

- Иска ми се да вярвам, че нашите посетители са по-достойни хора — подчерта тя.

Колекцията на Рашмън беше в едно от ъгловите хранилища. Беше малка стая без прозорци и полиците но стените бяха отрупани с книгите на епископа. В средата имаше дъбова маса, върху която бяха монтирани три настолни лампи с приглушена зеленикава светлина. Беше тихо като в мавзолей.

Сбирката беше изненадващо разнообразна. Романи от Достоевски и издания на Данте бяха подредени до трудовете на Русо, Хобс и Дарвин. Подвързани с кожа тежки томове деляха една и съща лавица с книги на Хамет и Чандлър.

Сен-Клер нетърпеливо издърпа една книга и провери гръбчето й. Раменете му се отпуснаха..Странният метод за индексиране, който бе използвал Рашмън, бе заменен от десетичната система на Дюи. Той се огледа сред стотиците книги в стаята и осъзна, че няма никакъв начин да разбере кой от томовете е "С13". Постоя безпомощно още няколко минути, докато мислите му се концентрираха върху евентуалната зависимост между системата на Дюи и стария индекс на Рашмън. След малко излезе и се насочи обратно към фоайето.

- Мис Причърд, забелязвам, че каталожните номера в колекцията на Рашмън са променени.

- О, да, трябваше да използваме десетичната система на Дюи. Всички книги трябва да са подредени но един принцип, нали разбирате. Представете си каква бъркотия би настанала иначе! Но ви уверявам, че промяната на индексите е направена без ни най-малко да повредим книгите.

- Не, не ме разбирате. Библиотеката случайно пази ли каталог със старите индекси на книгите на епископ Рашмън?

- О, вие сте пурист, нали, мистър Сен-Клер? Е, трябва да проверя. Момент.

- Тя издърпа едно широко дървено чекмедже и пръстите й пробягаха по картотеката. Извади една от картоните, погледна го и му го подаде с усмивка. Отгоре пишеше "Хъкълбери Фин". В ъгълчето бе отбелязано: "Индекс на Рашмън: .103".

- Бог да ви благослови — зарадва се Сен-Клер. — Сега всичко, което трябва да направя, е да прегледам всички тези картони, да намеря С13, да обърна на страница 489 и да разбера за какво всъщност става въпрос.

Помня ви — каза Едит Стодард. — Занимавахте се с делото Робертсън. Беше през 1990, ако не се лъжа.

Вече се беше поуспокоила. Бяха й взели отпечатъци и я бяха претърсили. Сега бе настанена в неголемия предварителен арест, мебелиран само с дървена маса и сгъваемо легло. Щеше да прекара тук нощта, а на сутринта съдът щеше да определи по-нататъшната мярка. За миг Венъбъл си припомни как бе влязла в тази стая точно преди десет години. Почти нищо не се беше променило. Същите сиви стени, същият зарешетен прозорец в ъгъла.

- Точно така — отвърна Джейн Венъбъл.

- Бяхте много приятен човек, но доста жестока като адвокат — каза Стодард.

- За това ми плащат — искам да кажа, да сьм жесток адвокат, а не много приятен човек. Но все пак благодаря.

- Нямам нужда от адвокат, мис Венъбъл — спокойно каза затворничката.

- Напротив, имате. Точно сега имате голяма нужда от такъв.

- Виновна съм, мис Венъбъл...

- Моля ви, наричайте ме Джейн.

- Джейн. Просто искам да призная вината си и всичко това да приключи.

- Има още нещо.

- Не мисля.

- Чуйте ме внимателно, моля ви. Трябва... Мога ли да ви наричам Едит? Добре. Трябва да разберете, че дори да сте го убили...

- Аз наистина го убих!

- Окей. Но въпреки това трябва да дадете на адвоката си шанса да ви осигури нормална присъда. Дори да не се стигне до съд, нека съдията, когото назначат по случая, да ви спести колкото се може повече време.

- Не искам процес, вече ви казах — отвърна тя, опитвайки се да запази спокойствие.

- Не става дума за процес, а за договореност. Вашият адвокат и прокуратурата ще се споразумеят.

- Мистър Вейл?

- Да, или един от неговите прокурори.

- Тези, както ги нарекохте, договорености, ще бъдат ли направени публично достояние?

- Не.

- Не знам. Аз просто...просто искам всичко това да свърши. Животът ми така или иначе е разбит...

- Едит, кой ще се грижи за съпруга ви? Какво ще стане с дъщеря ви?

- Така или иначе няма да ме има доста години. Каква е разликата?

- Вижте, ако успеем да постигнем присъда за непредумишлено убийство или редуцираме вината ви, съдът ще ви даде, да кажем, десет години. Ще излезете след четири или пет. Това ще изпълни семейството ви с надежда. Ще знаят, че скоро пак ще сте сред тях.

Стодард стана и отиде до прозореца. Впери поглед в светлините на града навън, пое дълбоко дъх и се обърна към Венъбъл.

- Вие бихте ли го направили?

- Какво?

- Да ми помогнете.

- Ще ви заведа до съда утре. После...

-Не, имам предвид да сте мой защитник.

- Имам...

- Става въпрос просто за споразумение с мистър Вейл, нали? Не би трябвало да ви отнеме кой знае колко време.

- Въпросът не е във времето, ами... Не съм правила това от години. Страхувам се, че вече не ме бива в тези неща. Има доста по-добри адвокати.

- Тогава ме оставете да кажа на полицията това, което искат, и всичко просто да приключи.

Венъбъл въздъхна, после погледна дребничката жена.

- Ще бъдете ли откровена с мен? — попита тя. — Ще ми кажете ли всичко, което искам да знам, за да постигна най-доброто за вас?

- Зависи.

- От какво?

- От това, което искате да знаете.

В "Коркрън" миришеше на бира и цигарен дим. Ресторантчето се намираше край реката, на една крачка от старата сграда на "Сънди Таймс". Вейл обичаше да идва тук. Махагонените маси и столчета създаваха особен уют. В другия край на заведението си играеха на стрелички. Двама изморени боксьори се млатеха на телевизионния екран. Дузина от редовните посетители се бяха скупчили на бара и наблюдаваха последния рунд на схватката, подвиквайки възторжено след някои от добрите удари.

- Знаеш чудни местенца, Вейл — каза Венъбъл, оглеждайки помещението.

- Най-добрите стекове в целия град — отвърна той. - Хайде, отзад е малко по-тихо.

Двамата си намериха място в една от задните стаички, над чиято врата пишеше "Дамски клуб". Стените бяха украсени със стари реклами за бира и цигари.

- Не се учудвам, че тук е празно — каза тя. — Никоя уважаваща себе си дама не би седнала в подобна обстановка.

- Тя взе една салфетка и избърса трохите от покривката.

- Не си ми казала, че си се превърнала в сноб — пошегува се Вейл.

- Обожавам добрите стари ирландски барове — отвърна тя. — Но тук не са виждали метла от седмици. Мислиш ли, че санитарните инспектори въобще знаят за този ресторант?

- Никой инспектор не би рискувал да влезе тук — каза Вейл. — Има опасност да го хвърлят в реката. Какво ще пиеш?

- А какво ще ям?

- Стек, пържени картофи, салата.

- Предпочитам аспирин.

Вейл се засмя.

- А с какво ще го глътнеш?

- С уиски, естествено.

Келнерът беше с огромни ръце, ушите му приличаха на сдъвкани, а едното му око беше изкуствено. Усмивката му разкриваше липсата поне на три зъба.

- Хей, Марти, как си? — зарадва се той и иостави в центъра на. масата стара бутилка от бренди с втъкната в нея свещ. После извади кибрит и запали свещта. — Така се създава атмосфера — добави той.

- Валяк, това е мис Венъбъл. Ако се отнасяте добре с нея, може да ви стане редовен клиент.

- Така ли? — почуди се Валяка. — Е, това ще украси обстановката.

- О, благодаря ви — възкликна Венъбъл с почти искрена усмивка. — Така или иначе мястото има нужда от освежаване.

- Навремето Валяка беше шампион на Канада в свръхтежка категория — обясни й Вейл.

- Колко интересно! — отвърна тя.

- Да бе, можех и световен да стана, ама един скапаняк ми изби окото. Копелето направо стъпи върху него и го размаза, представяте ли си?

- Каква завладяваща история — възхити се Венъбъл. — Мислил ли сте да издадете спомените си?

Валяка се замисли, почеса се по тила, после каза:

- Ъъ, не си спомням кой знае какво. — След което сви рамене и продължи: — Е, както и да е. Какво ще пиете, мис... как беше, Вени, Вини...?

- Венъбъл — отвърна тя с възможно най-сладката си усмивка. — Един "Блек Джек".

- Хубаво — ухили се той. — Обичам момичетата, които знаят какво искат.

После изтри длани в престилката на кръста си и излезе.

- Следващия път аз черня — каза тя. — Ще те заведа в "Чайната на леля Клара". Всички келнерки са на около деветдесет и говорят с английски акцент.

- На сандвичи и лимонада?

- Именно.

- Добре, разкажи ми сега за Едит Стодард.

- Не мога. Ти си врагът.

- За Бога, пак ли?!

- Ще я представлявам в съда, Марти.

- Какво?! Исках просто да й дадеш някой умен съвет, преди съдията да й осигури... — Той се поколеба.

- Да й осигури истински адвокат, това ли искаше да кажеш?

- Не, не. Имах предвид някой от сегашните хиени. Вече не си в тази игра.

- Сам си си виновен. Ти ме прати при нея.

- Просто за да я поуспокоиш.

- Аха. Е, не се получи.

- По дяволите, какво стана?

- Или трябваше да се хвана със случая, или да я оставя на Еклинг — отвърна Венъбъл.

Валяка влезе с питиетата и ги сложи на масата. Малко от едното уиски се разля и той облиза пръстите си.

Венъбъл се наведе през масата и тихо каза:

- Във всичко това има нещо неестествено.

- Защо?

- Тя е твърдо решена да не се стига до съд. Би предпочела да я осъдят до живот, вместо да се стигне до процес.

- Защо?

- Ти ми кажи.

- Знам само това, което ми каза Шок Джонсън. Тя нищо ли не ти разказа?

- Дори да го бе направила, нямаше да ти кажа. Но така или иначе тя не пожела да разговаряме тази вечер. Казах на Еклинг да я остави до сутринта. Освен това смятам да вдигна малко шум около цирка, който той направи днес. Можете да бъдете сигурен в това, господин окръжен прокурор.

- Хей, час след като си излязла от баровската си фирма, вече говориш като старата Джейн.

- Имам намерение да хвърля доста сили в това — каза тя.

- Кажи го на Шана Парвър. Делото е нейно.

- Какво става, да не се страхуваш от мен?

- И за двете ви е важно да натрупате опит.

- Колко добра е тя?

- Великолепен правист. Малко агресивна. Ще си паснете.

- Е, благодаря.

Валяка отново се доближи до масата.

- Ще поръчвате ли друго или цяла вечер ще се наливате?

- Как предпочиташ стека си? — попита Вейл.

- Средно изпечен.

- По-добре алангле — обърна се той към келнера.- Не искам да се борим с него един час.

- Имате ли печени картофи? — попита тя.

- Разбира се, как иначе!

- Искам сос върху салатата си.

- Сос ли? — Валяка вдигна вежди и погледна Вейл.

- От онзи, италианския. За мен същото.

- Както кажеш — отвърна келнерът и изчезна.

- Виж — започна Венъбъл, — още не съм видяла дори рапорта на полицията. Всичко, което знам за случая, съм го прочела във вестниците. А ти не ми разказа подробностите, както обеща.

- Беше си тръгнала рано.

- Предположих, че ще се прибереш изморен.

- Бях изморен още когато излязох — ухили се той, после пак стана сериозен. — От това, което ми разказа Джонсън, тя е в голяма беда. Купила си е 38 калибров патлак преди три седмици, после се е упражнявала в някакво стрелбище. Сигурно е, че не може да пледира за самозащита. Онзи е бил гол като пушка, когато го е застреляла. Бумнала го е два пъти, веднъж тук... — той посочи гърдите си, — ...после тук... — посочи челото си. - Вторият изстрел не е бил необходим. Делъни вече е бил в ада, когато е стреляла в главата му. И така, вече знаеш всичко, което и аз.

- Защо би предпочела доживотен затвор вместо процес? — каза сякаш на себе си Венъбъл.

- Може би не вярва на адвоката си.

- Хитро.

- Не знам — каза Вейл. — Ти ще ми кажеш.

Венъбъл сви рамене.

- По-добре смърт, отколкото безчестие.

- Делъни си го беше осигурил доста преди тя да го застреля.

- Нямах предвид него.

Вейл се замисли, после каза:

- Съпругът й? Мислиш ли, че е имала нещо с Делъни?... Неее, не ми се вярва. Той беше любител на телата, не на мозъците. Тя е симпатична женица, но в никакъв случай не може да мине за красавица.

- Може да не е подбирал. Познавам такива мъже.

Той пак се замисли и поклати глава.

- Не мисля. Освен това, дори да е така, какво? Вариантът с отритнатата любовница няма да мине.

- Минавал е.

- Не и при мен.

- Какво ще кажеш за Парвър?

- Много й се иска да го спечели. А и е доста умна.

- Доста ще се поизпотиш, ако не искаш Стодард да прекара остатъка от живота си в затвора.

- Преди два часа пееше друга песен.

- Казах, че ще бъда справедлив към нея, а не, че ще я оставя да се измъкне.

- Признанието няма стойност. Била е под влиянието на стрес...

- Ей, да не смяташ да правиш шумен процес, Джейни?

- Ще защитавам обвиняемата, нали така?

14.

Мъжът се наведе над работната маса, концентриран над свързването на една съвсем тънка жичка към чип, по-малък от нокътя на показалеца му. Беше доста як, мускулите му изпъкваха под ръкавите на тениската.

- Хей, Реймънд, идваш ли на обяд? — викна му Те- ри.

- Имам работа — отвърна Реймънд, без да откъсва очи от жичката.

- Да ти донеса ли нещо?

- Да. Пакет чипс и една кола.

- Готово.

Реймънд чу как вратата се тресна. Довърши работата си и запои жичката към чипа. После се отпусна назад. Погледна през стъклото, което отделяше стаята от останалата част на офиса, и видя как секретарките събират нещата си, приготвяйки се за обяд. Винаги подчинени на навиците си. Можеше да сверява часовника си по тях. Гледа ги, докато не излязоха от офиса, после се насочи към неголямата работилница, затрупана с развалени видеа и компютри, и измъкна един видеоплеър. Занесе го до масата, демонтира капака и извади отвътре миникомпютър и черна кутийка с големината на кибрит. Свърза я с компютърчето посредством парче телефонен кабел и го включи. Написа "MODEM" и след миг менюто се появи на екрана. Премести курсора до "RECEIVE" и натисна ENTER. Момент по-късно в ьгьла на дисплея засвятка "ON LINE". Той се огледа из празния офис. След четири-пет минути на екрана се появи "INCOMING CALL’’.

ТАМ ЛИ СИ, ЛИСИЦА?

ТУК СЪМ, ХИДРА. ГОТОВ ЛИ СИ?

ВИНАГИ, ЛИСИЦА.

ВИДЯ ЛИ ОБЕКТА?

ДА, ЛИСИЦА. ПРЕДИ ТРИ ДНИ.

А УКАЗАНИЯТА?

ЗНАМ ГИ НАИЗУСТ.

ЧУДЕСНО. ЗАМИНАВАШ ДОВЕЧЕРА.

О, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА. ЧАКАХ ДОСТА ДЪЛГО.

МОМЕНТЪТ Е МНОГО ПОДХОДЯЩ.

БЛАГОДАРЯ, БЛАГОДАРЯ. ПЛАНЪТ Е ВЕЛИКОЛЕПЕН.

БЪДИ ВНИМАТЕЛЕН.

ВИНАГИ.

СЛЕД ДВА ДНИ. ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.

ДВА ДНИ.

15.

На Лекс почваше да му писва. Беше последният му курс за деня и трябваше да измине трийсет и петте мили до Хилтаун, за да занесе някакъв миризлив пакет. Трийсет и пет шибани мили, а за вечерта имаше уговорка с две жени. Звънни на едната, избери другата. Той се засмя и удари волана на микробуса. Можеше да оправи и двете наведнъж, защо не? По дяволите, каква нощ се очертаваше!

Но всяко нещо но реда си. Трийсет и пет мили към Хилтаун. Движеше се със скромна скорост. Не можеше да си позволи да му вземат книжката. Работата му беше доста добра, освен когато му натрисаха най-гадните курсове. Като този. Общо седемдесет мили. Десет минути за предаването на пакета. Два часа, не повече. Щеше да е обратно в града към осем. После щеше да обмисли възможностите.

"Тони? Или Джеси? Ха де! Брюнетка или червенокоса?"

Мислите така го унесоха, че за малко щеше да пропусне отбивката. Зави и подкара микробуса по черния път.

"Дявол да го вземе, кой би живял тук?"

Фаровете осветиха знак за ограничаване на скоростта.

"Да не би да влизам в град? По дяволите, тук едва ли живеят повече от хиляда души. Ако се съберат, не могат да запълнят театъра в Сент Луис."

Той извади пакета и прочете адреса.

Келвин Спайър, РФД 2.

Обърна го обратно. Имаше още инструкции на гърба. Намали и прочете надписа на глас:

"Завий покрай градската библиотека. Миля и половина до червена пощенска кутия след супермаркета на Елмо."

Явно нямаше да е толкова трудно.

След десет минути беше на черния път от другата страна на Хилтаун. Супермаркетът на Елмо бе останал вдясно, вляво се виждаше грозновата сграда със светеща реклама на "Бъдуайзър" върху покрива. Тъкмо я отмина и фаровете осветиха червената пощенска кутия.

Фасулска работа! — викна той зарадван.

Зави и след миг видя къщата. Не беше голяма, дворът пред нея явно бе внимателно поддържан. През пердетата се процеждаше слаба светлина. Той спря пред верандата и бибипна два ггьти, после слезе и отвори страничната врата на микробуса. Пакетът не беше голям и вероятно тежеше не повече от килограм. Той отново провери името, взе тефтера и се запъти към входната врата.

"Сигурно не са ме чули" — помисли си, докато изкачваше стъпалата на верандата. Тогава видя бележката. Беше закачена на вратата.

"За доставчика: Налага се да изтичам до магазина. Вратата е отворена. Моля, оставете пакета на масата в стаята. Благодаря."

Той бутна вратата и пред очите му се откри дълго тъмно антре. От открехнатата врата на всекидневната се процеждаше слаба светлина.

"Мамка му, просто да го оставя? За какъв, по дяволите, ме мислят?!"

- Има ли някой? — Никакъв отговор. — Мистър Спайър?

Взе пакета и тръгна по коридора. Видя ключ за лампа и го натисна, но в антрето нямаше крушка.

Чудесно. Пълна тъмнина.

- Има ли някой? Аз съм доставчикът — викна той, щом стигна до вратата на стаята.

Погледна вътре, остави кутията и прокара ръце но стената, за да намери клюна за лампата. Усети как зад гърба му се раздвижва някаква фигура, как вдига ръка. Лекс се обърна, после ударът в гьрба почти го събори.

Той извика, препъна се и докато ръката му трескаво търсеше бравата, отново усети острието в гърба си. Падна на колене, ръцете му напипаха облегалката на някакъв стол и той го сграбчи.

- За Бога! — извика той. — Аз съм... доставчикът...Моля ви!

Ножът пак го удари. И пак. И пак. Почувства как животът го напуска. Тялото му се разтресе. Стаята се за въртя над главата му. Усети в устата си вкус на сол. Пот се стичаше по лицето му.

После нечии устни се доближиха до ухото му и прошепнаха:

- Били... Питър...

- За Бога...

Последното, което почувства, бе острието, което преряза гърлото му. Кръвта бликна. Убиецът продължи да разсича трупа в тъмнината на стаята.

Когато свърши работата си, екзекуторът потопи пръст в бликащата кръв и като повдигна косата на тила на жертвата, написа: "R41.102".

16.

Червеникавите лъчи на утринното слънце се процеждаха през кепенците. Издължени сенки покриваха дървения под. Вейл лежеше по гръб и гледаше тавана, в който се отразяваха пурпурните отблясъци на зората. После погледна Джейн, която спеше, поставила глава на рамото му, покри голите й рамене със завивките и се изхлузи от леглото. Почна да събира дрехите си от различни кътчета на стаята и тихичко подсвирна, спомняйки си как ги бе съблякъл предишната вечер.

Тюдор Меньр беше една от ансамбъла големи къщи, построени в средата на двайсетте по примера на резиденциите на английския кралски род Тюдор. Обградени от типичната за Роджьрс Парк съвременна урбанистична архитектура, постройките изглеждаха доста странно и някак не на място. Всяка — а в това, което бе известно като Имение Тюдор, бяха разположени четири къщи — имаше старинен островръх покрив, извити капчуци, орнаментирани каменни саксии край входа и високи двукрили прозорци, допълнени с дървени кепенци.

Венъбъл беше аранжирала апартамента си с много вкус и настроение. Стените бяха боядисани в меки пастелни тонове, мебелите бяха от светъл дъб. Прозорците в голямата всекидневна гледаха към Индиън Баунти Парк, който започваше на около четиридесет метра от къщата. Широкият вестибюл бе изпълнен със саксии с цветя, над които се извисяваха два фикуса. Бегонии и нарциси украсяваха подножието на витата стълба, която водеше към спалнята. Имаше още стая за гости, трапезария и кухня, чийто вид подсказваше, че в къщата се разпорежда опитна домакиня.

Вейл намери кафе и филтри за кафеварката, след което я включи и се насочи към банята. След половин час, вече облечен с измачкания си от миналата вечер костюм, сипа две чаши кафе и отнесе едната в спалнята горе.

Постави я на нощното шкафче, заобиколи леглото и целуна Джейн по бузата. Тя се размърда и протегна ръка, напипа празните чаршафи и отвори едното си око.

- След три часа трябва да си в съда — каза той. — Прайър няма да е особено щастлива, ако закъснееш. А ако побързаш, можем да закусваме заедно при Пеперудата.

Тя се претърколи по гръб и измърмори сънено:

- Следващите три часа съм заета.

- Да не криете нещо от мен, госпожо адвокат?

Тя бавно смъкна завивката до пъпа си, вдигна ръцете си към тавана, след което леко ги сгъна.

- Никакви тайни.

- Ще изстинеш.

- Винаги се будя така — каза тя. — Става ми студено и не се унасям отново. Пък и не бих стъпила при Пеперудата толкова скоро. Там съм на твоя територия. Сигурно ще ме линчуват.

- Мислех, че сме оставили това зад гърба си.

- Не и преди края на делото Стодард.

- Проблемът е на Шана. Нямам нищо общо.

- Ще си проличи още когато разбера каква е гаранцията.

Вейл се наведе над нея, подпря се с две ръце на леглото и я целуна по устните.

- Чудесно — каза той.

- Ще се видим в съда.

Той слезе долу, вдигна телефона и набра номера на Стенър в колата. Майорът се обади още след първото иззвъняване.

- Къде си? Паркирал съм пред вас. Звъня ти от петнайсет минути.

- Вземи ме от ъгъла на "Естес" и "Рокуел" до Ин- диън Баунти Парк — каза Вейл.

- Какво правиш там?

- Сутрешния си крос. Направо останах без дъх.

- Какво имаш предвид, по дяволите?! Седиш на някакъв ъгъл и...

Вейл затвори. Вече беше чувал всички възможни възражения. Излезе, прекоси моравата, спря и се обърна. Кепенците на един от прозорците на спалнята бяха отворени и тя стоеше там, загърната само с чаршаф. Не му махна, просто го гледаше. Той й се усмихна и продължи към парка.

Загрижеността на Стенър за Вейл датираше отпреди четири години, скоро след като Флеърти попадна в Дивата банда. Вейл се стремеше да не показва привързаността си, но двамата големи фаворити в мислите му бяха Шана Парвър и Дермът Флеърти. Вероятно в тях съзираше нещичко от собствения си бунтарски дух. Парвър се бунтуваше срещу богатите си родители, а Флеърти — срещу улиците, където бе израснал.

Като дете Флеърти беше доста непокорен и винаги с проблеми. Прекарваше дните си по улиците, често се биеше, крадеше от магазините и се беше превърнал в опитен джебчия. Различното при него бе, че обичаше училището. Това беше единственото място, където намираше утеха от окаяния си живот. Когато го заловиха при една от поредните му кражби, го изпратиха в поправителен дом за малолетни престъпници, а възпитателите там се постараха да го пречупят с много бой. Той не заплака нито веднъж.

Една вечер, заключен в тъмния килер, който служеше за арест, той прозря простичката истина, че единственото му богатство е мозъкът му. Интелектът беше едничкото спасение от житейското дъно, към което се бе запътил. За да се издържа, започна да участва в нелегални боксови мачове. Концентрира цялото си внимание в книгите. Скоро вече беше отличен ученик, силно мотивиран и настървен. Веднъж месечно изминаваше тристате мили до Осининг и прекарваше по половин час с мъжа, който бе отговорен за мизерното му съществувание.

- Ще стана адвокат — казваше той на мъжа. — И ще те измъкна.

- Да го духат адвокатите — отвръщаше мъжът. — Те са причината да съм тук.

Промени името си от Флейвин на Флеърти, хранеше се с хамбургери и шоколадчета, които поддържаха енергията му, и избягваше приятелствата, защото не искаше другите да разберат кой е. Това беше най-големият му страх. Когато завърши, реши да се махне от Рочестър и потегли на запад, пътувайки на стоп. Парите му свършиха в Чикаго. Кандидатства за стипендия в университета и прекара много часове в обществената библиотека, подготвяйки се за приемните изпити. Резултатите му бяха невероятни. За младеж на двайсет той притежаваше доста впечатляващи познания по право. Успя да си осигури пълна издръжка за първата година и перспективи за по-нататък, като всичко зависеше от оценките му през първите две сесии. Намери си работа като нощен пазач в един от градските небостъргачи. Когато не ходеше на училище, прекарваше часове в съдебната зала, водеше си бележки, наблюдаваше големите адвокати в действие и винаги тайно подкрепяше защитата. Докато не видя Вейл. По-късно прочете за неговата Дива банда и постепенно, за около година, осъзна, че заместникът на окръжния прокурор се е превърнал в негов идол. След две години завърши с пълно отличие и адвокатска диплома в джоба си. Беше на 24, непримирим, познаваше законите на улицата и бе несравним в работата си.

Получи различни предложения, но предпочете да започне работа при Сид Бърнстейн. Старият адвокат имаше блестящо минало, но преди няколко години бе избрал алкохола и наркотиците. Флеърти прекара една година при него, като през това време препрочиташе старите му дела, измъкваше го от леглото, завличаше го под ледения душ, наливаше чаша силно кафе в устата му, обличаше го и го замъкваше в съдебната зала, където му предоставяше бележките си и го насочваше в проблемите на всяко дело. Когато една сутрин Бърнстейн не се появи в офиса, Флеърти отиде у тях и разбра, че шефът му е бил закаран в болница. Пневмония. Старецът изкара пет дена.

След погребението Флеърти отиде в разхвърляния кабинет на Бърнстейн, седна и дълго стоя неподвижно, втренчен в купищата книги и документи. Внезапно чу шум, вдигна поглед и видя на вратата една елегантна тъмнокожа жена.

- Дермът Флеърти?

- Да.

- Съжалявам за Бърнстейн.

Момчето не знаеше как да отговори. Бърнстейн беше просто тежък кръст, който бе носил през изминалата година и половина. Не бе изпитвал кой знае каква симпатия към него.

- Благодаря — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

- Ще продължите ли неговата практика?

- Няма нищо за продължаване. Просто се опитвах да реша какво да правя с нещата му.

- Търсите ли работа?

- Каква?

- Като адвокат, разбира се.

- За кого ще работя?

- Чували ли сте за Мартин Вейл?

За първата среща с Вейл Флеърти бе облякъл черна риза, сако, купено за шест долара от Дивижън Стрийт и маратонки. Не очакваше кой знае какво.

- Наблюдавахме ви в съда — каза Вейл. — През последната година и половина носехте стария Сид Бърнстайн на гърба си.

- Имах нужда от работа.

- Дипломата ви е доста впечатляваща, мистър Флеърти. Вероятно нямаше да имате проблем да работите в която и да е от добрите адвокатски фирми в града. Защо избрахте именно Сид?

- Предположих, че мога да науча повече от него, отколкото от някой друг.

- Подготвял сте повечето от делата му — каза Вейл, разлиствайки някакъв бележник.

- Следили ли сте ме? — раздразнено попита Флеърти.

- Това притеснява ли ви?

Той сви рамене.

- Идвате от Рочестър, щата Ню Йорк, нали?

Флеърти се поколеба, после каза:

- Предполагам.

- Предполагате? Не знаете ли откъде сте? — засмя се Вейл.

- Не искам да си спомням за това.

- Защо? Постигнали сте доста за сираче, при това — без дом. Откога сте сам? Кога загубихте родителите си?

Флеърти внезапно се изправи със стиснати юмруци и почервеняло лице. Реакцията му изненада Вейл.

- Няма да стане — каза Флеърти и се запъти към вратата.

- Какъв е проблемът ти, синко? Имаш качествата на голям адвокат, но в главата ти явно е голяма бъркотия.

- Няма да се получи — каза той.

- Какво няма да се получи? Седни, дай да си поговорим. Ако не искаш да споменаваме Рочестър, няма.

Флеърти седна.

- Мога ли да запаля?

Вейл включи вентилатора и също извади цигара.

- Рано или късно ще разберете.

- Какво ще разбера, синко?

- Майка ми почина, когато бях на дванайсет.

- Разбирам.

Той погледна Вейл и тъга покри младото му лице.

- Всъщност... всъщност тя не почина. Всъщност това, което стана... Виждате ли... — И той го каза силно, сякаш отпушваше затворена от години бутилка: — Всъщност баща ми я уби. Преби я до смърт с голи ръце. Сега е в Синг Синг и чака изпълнението на смъртната си присъда. Чака го вече двайсет и две години. Навремето си мислех, че ще стана адвокат и после, после ще го измъкна оттам и после...

- И после какво? — тихо попита Вейл.

- И после ще го пребия така, както той преби мама. Ще го бия, докато... - Младият мъж млъкна и нервно дръпна от цигарата си.

- Кога го видя за последен път? — попита Вейл.

- Преди да дойда тук. Преди четири години. Ходех всеки месец. След като си тръгнах, дори не съм му писал.

- Дермът?

- Да?

- Баща ти почина преди две години. Сърдечен удар.

- Вие сте знаели всичко това?

- Спомняш ли си Наоми Чанс? Дамата, която дойде при теб, когато Сид умря? Наоми знае всичко, Дермът. Виж, ти си доста добър млад адвокат. Случаят с баща ти... забрави го. Така или иначе, вината не е била твоя. Както и да е. Въпросът е, че тук хората са много близки един с друг. Това, което пресата нарича Дивата банда. Помагат си взаимно и се подкрепят. Ще очакват същото и от теб. Искам да кажа, че напрежението е голямо. Може би, ако влезеш в това малко общество, ще забравиш проблема си. Искаш ли работа?

Стенър беше доста скептичен към новото момче, което винаги беше намусено и затворено, обличаше се само в черно, като някакъв погребален агент, и, според майора, не беше нищо повече от улична измет. Делото Шаулдърс промени всичко това и за пръв път изправи Вейл пред сериозна опасност.

Джейк Шаулдърс, чието досие не му позволяваше да държи магазини за спиртни напитки, оръжейни магазини, ресторанти и барове, беше доста предпазлив, но от офиса на окръжния прокурор винаги го държаха под око. Занимаваше се с изнудване, а мишената му бе градската управа. Персоналът, шефовете на отдели, съветниците — всеки, който имаше да крие нещо, в крайна сметка попадаше в списъка на Шаулдърс. Успяваше да върти ресторантьорски бизнес, получаваше лицензи за продажба на алкохол под фалшиви имена и правеше всичко, което му бе забранено. Очевидно зад него имаше някой — някой, който седеше доста високо в градската управа и му осигуряваше гръб пред полицията и данъчните.

Вейл и екипът му знаеха какво си е наумил Шаулдърс, но нямаха представа кой е невидимият му благодетел. Без тази информация всичко щеше да бьде просто поредният арест. Ако обаче свържеха Шаулдърс с градската управа, щяха да направят голям удар. Вейл се нуждаеше от свързващия елемент — доказателство или свидетел, който да му помогне да разбие корумпираната банда, ръководеща града от години.

Тази възможност се разкри, когато хванаха Боби Болинджър. Беше арестуван за предумишлено убийство, а в досието му висяха три стари присъди. Изправен пред доживотен затвор, Болинджър, който беше само на 33, реши да развърже езика си в замяна на имунитет и еднопосочен билет към друг град. Обади се на Стенър, който го измъкна от затвора и го заключи в малък хотел на Ери Стрийт. Но Болинджър взе да става досаден.

- Нещо се дърпа — каза Стенър на Вейл една сутрин.

- Какъв му е проблемът?

- Сигурността.

- Осигурихме му я. - Той обаче е от тези, дето бързо огладняват.

- Какво иска още?

- Свидетелска защита дори извън щата. Работа, която да му носи поне сто бона годишно. Ново име и изчистване на досието. Нова кола. Казва, че лесно биха проследили корветата му.

Вейл цъкна с език.

- Нова яхта не иска ли?

- Казва, че иска доста по-малко, отколкото е печелил до момента.

- А казва ли още, че е обвинен в предумишлено убийство? Че има три предишни присъди? Този път ще му е за последно.

- Мисля, че е забравил.

- Напомни му го.

-На какво ще се съгласиш?

- Е, за свидетелската защита е ясно, а промяната на името върви с нея. Вероятно можем да уредим нещичко и за другите щати. Ще получи ново досие с новото си име, това също е ясно. Но никакви сто бона. Както си му е редът, ще го подпомагаме първите три месеца, но после ще трябва да се оправя сам.

-А ако не се съгласи?

- Ще влезе в нандиза до края на живота си.

- Той ни потърси, Марти.

- Потърси ни, защото иначе няма никакви шансове.

- Просто търси възможност да се измъкне. - Казва, че може да ни даде информацията, която търсим.

- Виж, нямам намерение да купя някакви съмнителни признания за сто хиляди годишно. Кажи ми, ако не съм прав, Абьл.

- Не знам. С негова помощ можем да сгащим онези задници в градския съвет.

Вейл запали цигара и издуха дима към вентилатора.

- Освен това е готов да свидетелства в съда — допълни Стенър. — Това е част от сделката.

- За Бога, не съм си и помислял, че може толкова лесно да се вържеш — възкликна Вейл. — Болинджър не ми харесва. Не ми харесва и да се договарям с него. Независимо как ще свърши, този човек винаги ще има едно наум. А и не съм сигурен дали притежава точно информацията, която ни е нужна. Но... добре, първо му предай моето предложение. Изплаши го с алтернативата. Ако се наложи, обещай му двайсет и пет бона за първите шест месеца. И никаква кола. Кажи му да си продаде корветата, ако иска. Разиграйте сценката с добрия и лошия. Той вече те е потърсил, за да се договорите, така че можеш да вземеш ролята на героя. За лошо ченге вземи Флеърти.

- Флеърти?

- Мисля, че има с какво да те изненада, Абьл. Остави го да води нещата както си е наумил.

Флеърти изглеждаше достатъчно корав, за да изиграе ролята на лошото ченге. Черната му коса бе пригладена назад, а кафявите му очи винаги гледаха изпитателно. Носът му беше чупен в отдавнашни юмручни битки, а над едната вежда имаше белег.

В мръсната хотелска стая Стенър седна да поговори с Болинджър — опърпан риж мъж с лош дъх и неприятен характер, а Флеърти издърпа един стол в ъгъла. Под мишницата му висеше внушителен револвер 38-и калибър.

- По дяволите! — кресна Болинджър. — Налага се да се откажа от всичко, човече! От приятелите си, къщата си, колата, всяко шибано нещо в живота ми, а тоя се дърпа за някакви си сто бона годишно и нова кола!

- Ще ти кажа от какво можеш да не се откажеш — пресече го Стенър.

- Така ли? От какво?

- От доживотна присъда, Боби. Без право на обжалване. Когато те вкараме в съда, ще излезеш оттам с много черно бъдеще. И сигурно няма да видиш слънцето чак до деня, в който синът ми се кандидатира за президент. А синът ми още не е роден. Сещаш ли се?

- Чудесно! Чудесно, мамка му стара! Предлагам ти нещо съвсем сериоз...

- Сто хилядарки годишно и нова кола въобще не звучат сериозно. Продай корветата и си купи нещо CHOCHO.

- А бе ти да не си ми финансов съветник?!

- Може и така да се каже — спокойно отвърна Стенър.

-Да разбирам ли, че въпросът е колко се нуждаете от информацията ми, а?

- Не, въпросът е колко се нуждаеш от остатъка от живота си. Искаш ли да влезеш в панделата заради една проклета кола?

Болинджър нервно облиза устните си.

-Колко дълго ще продължи това? — попита той.

-Колкото е необходимо. Може да мине година, преди да успеем да подготвим делото.

- Година! Цяла година в тази шибана дупка?!

-За Бога, защо просто не го оставим и не си вършим другата работа? — обади се Флеърти.

Болинджър обърна поглед към него. Кой, по дяволите, пък е тоя? После отново погледна Стенър и се ухили.

- И никакво сладкишче за цяла година?

- Сладкишче?

- Е, сещаш се...чук-чук. Поне това заслужавам.

Флеърти внезапно избухна. Скочи, избута Стенър и се наведе над Болинджър.

- Не заслужаваш нищо — кресна Флеърти.

После придърпа един стол, седна пред Болинджър и почти завря лицето си в неговото.

- Знам всички номера, Боби. Знаеш ли защо? Защото съм бил там. Знам точно какво си мислиш в момента. Знам какво ще кажеш още преди да си го казал. Разбираш ли ме?

Очите на Болинджър се разшириха.

- Майорът се опитва да те третира като нормално човешко същество, а какво получаваме в замяна? Евтини номерца. Размотаваш ни вече два дни. Е, писна ми вече. Забрави за шибаната корвета и за стоте бона, ясно ли е? Успява ли дебелата ти глава да схване за какво става въпрос?

- Аз съм си осигурил...

- Ти си си осигурил доживотна присъда, това си си осигурил. Ето какво ще стане сега. Ти ще ни кажеш всичко. Имена, дати, адреси, случки и така нататък. Опитай се да ни преметнеш и ще се почувстваш доста зле. Ако излъжеш за каквото и да е, губиш всякакви шансове.

Болинджър погледна към Стенър, но той мълчеше.

- И когато те вкараме в съда, ще изпееш всичко като добре вьзпитано момченце, ясно?

- По дяволите, сключихме сдел...

- Не сме сключили нищо. Знаеш ли какво ще направим, ако не ни съдействаш? Ще свалим всички обвинения и ще те пуснем на свобода, като преди това обаче подшушнем тук-там, че си бил доста приказлив. И знаеш ли какво? Няма да си минал и десет метра, преди да те пречукат.

Стенър се отпусна на един стол и погледна Флеърти с изумление. Знаеше, че ирландецът е дете на улицата, но никога не го беше виждал в действие.

- Значи сега почваме със сериозния разговор и никакви глупости повече. Какво ще кажеш, Боби? Да включвам ли касетофона, или предпочиташ да се сбогуваш със слънчевите дни?

Болинджър погледна умолително Стенър.

- Прав е — спокойно отвърна Стенър.

- Хайде, да чуем историята ти — продължи Флеърти. — Веднага.

Болинджър нервно премести поглед от единия към другия, после каза:

- Аз бях куриерът.

- За кого?

- За Шаулдърс.

- И кого?

Болинджър за миг се поколеба, сетне промълви:

- Розник.

- Вик Розник? От градския съвет? — попита изумено Стенър.

- Колко души на име Розник познаваш?

- Как доставяше пратката?

- Обаждаха ми се. После отивах до "Шамрок Клъб" в Уест Ери. Шаулдьрс има офис на втория етаж. Даваше ми куфарче, пълно с двайсетачки и петдесетачки. Занасях го до един паркинг. Там ме чакаше някаква незаключена кола. Просто оставях куфарчето вътре, това е.

- А как знаеше какво има в него?

- За Бога, Джейк броеше парите пред очите ми. Казваше ми, че ако липсва дори един долар, мога да се сбогувам с топките си.

- И колата на паркинга беше на Розник, така ли?

- Понякога. Седях в корветата и го виждах как се приближава отнякъде, вмъква се вътре и изчезва с куфарчето. Друг път носех пари на Глен Скот, Еди Малоун или пък Пит Янкович.

- Също от съвета, а?

- Да. Всеки получаваше доставката на различно място. Шаулдьрс здраво ги беше хванал. Неща, които са правили преди години. Видеокасети. Аудио. Снимки. Като разбираха, че държи тези материали, веднага се съгласяваха да съдействат. Той им плащаше и те му осигуряваха разни неща.

- Щом веднъж се включат, мърдане няма — обади се Стеньр.

- Дори аз направих няколко снимчици.

- Защо? — попита Стеньр.

- Е, за всеки случай, знаеш как е. Застраховах се.

- Или по-скоро си се подготвял да изсмучеш някой долар по примера на Шаулдьрс, а?

Болинджър сви рамене, но не отговори.

- Имаш ли снимки от случките на паркинга? — попита Флеърти.

- Да. Те обаче са доста скъпички.

- Не си го и помисляй — отряза го Флеърти.

- Обаче, ьь... имам нещо друго, дето може и да струва колкото нова корвета.

- Гледай да е нещо сериозно — предупреди Флеърти.

- Готвят се да очистят шефа ви.

Стеньр стана и очите му се разшириха.

- Кой имаш предвид, Янси ли?

- Глупости. Пиранята.

- Кого наричат Пираня? — попита Флеърти.

- Вейл. Изплашил ги е до смърт. Неподкупен е. Не се знае върху кого може да скочи в следващия момент.

- Да не се опитваш да ни кажеш, че се готвят да очистят Мартин Вейл? — свирепо попита Флеърти. — Кой?

- Споразумяхме ли се за новата корвета? — ухили се Болинджър.

Флеърти изръмжа, извади револвера си и завря дулото под носа му.

- Не се прави на умен. Кой плаща убийството и кой трябва да го извърши? По-добре побързай с отговора или ще те изхвърля през прозореца.

- Хей, хей... — Болинджър пребледня.

Стенър се приближи и постави ръка върху револвера.

- Просто отговори на въпроса, Боби — каза той строго.

- Шаулдърс. Май става въпрос за двеста бона.

- Шаулдърс е поръчал убийството?

- Да, но мисля, че всички онези стоят зад него. Нали разбираш — всички, дето са забъркани.

- Кой е стрелецът? — попита с равен тон Флеърти.

- Могат да ме очистят, ако разберат, че...

- Кой е шибаният стрелец?

Болинджър въздъхна. Беше започнал да се поти.

- Едно ченге. Обикновено изпълнява поръчките на Шаулдърс.

- Ченге? — обади се Стенър. — Какво ченге?

- Вижте, аз...

- Какво ченге? — заплашително повтори Флеърти.

- Казва се Хайнц — бързо отвърна Болинджър.

- Лу Хайнц? Сержант? — понита Стенър.

- Именно той.

- Познаваш ли го, майоре? — попита Флеърти.

- О, да, Лу Хайнц. Не ме изненадва. За кога е предвидено всичко това?

Болинджър сви рамене.

- Когато реши. Вече му е платено.

- Боже мили — възкликна Стенър и се хвърли към телефона.

- Само гледай да си ни излъгал — предупреди Флеърти.

- Кой всъщност си ти, по дяволите? — попита Болинджър.

Флеърти се усмихна за пръв път.

- Аз съм този, който ще те накара да пееш и танцуваш по-добре от Фред Астер — отвърна той

И наистина го направи. Отне му осемнайсет месеца, но Флеьрти все пак успя да осъди Шаулдърс, двама от хората му, трима началници на отдели в градския съвет, градския ковчежник и адвоката на градската управа. Междувременно събра доказателства и за други две дела, водени от Майер, който изправи на скамейката двама градски съветници. Всички те и до момента бяха в затвора.

Болинджър беше в Орегон, предупреден никога повече да не стъпва източно от река Мисисипи.

Лу Хайнц изчезна. Стенър незабавно се превърна в личен бодйгард на Вейл. Вземаше го от къщи всяка сутрин, придружаваше го на срещи и никога не оставяше гърба му непокрит.

След близо година Хайнц бе намерен мъртъв в изоставена кола край Питсбърг. В тила му имаше четири куршума 22-ри калибър. Полицията реши, че става дума за гангстерска екзекуция. Никой така и не успя да каже дали случаят има връзка с планираното убийство на Вейл.

Но Стенър не се успокои. Оттогава беше постоянен спътник на Вейл, с изключение на случаите, в които Мартин успяваше да му се изплъзне. Като снощи.

Вейл бе потънал в спомени. Стенър сиря колата до шефа си, погледна го и поклати глава.

- На възможно най-откритото място — измърмори Стенър, когато Вейл се качи в колата. — Сам. Идеалната мишена.

- Стига, Абъл. Това е минало. Хайнц е мъртъв, а Шаулдърс има още десет години в пандиза.

- Веднъж стомна за вода...

- Добре, добре. Знаеш, че оценявам загрижеността ти. Просто понякога се налага да съм сам. Нещо като детските бягства от къщи, нали си спомняш?

- Никога не съм бягал от къщи.

- Така си и мислех.

Стенър погледна измачканото му сако.

- Ще минеш ли през вас да се преоблечеш?

- Глупости.

- Тази сутрин си в съда, а после, според Наоми, ще обядваш с Пол Рейни.

- Карай към Пеперудата, майоре. Гладен съм. Освен това, делото не е мое, а на Парвър. Просто ще си седя в залата и ще наблюдавам.

- А обядът с Рейни?

- Ще платя сметката. Тогава въобще няма да го е грижа какво съм облякъл.

17.

Когато Вейл и Стенър пристигнаха в ресторантчето на Пеперудата, Наоми Чанс и Дермът Флеърти вече бяха там и разгръщаха сутрешната преса. Наоми погледна неодобрително Вейл и попита:

- Да не си си загубил самобръсначката?

Той не се сети за подходящ отговор, затова замълча. Вдигна поглед към Пеперудата, която стоеше до масата и го фиксираше очаквателно.

- Две твърдо сварени яйца, наденичка и бял хляб — каза той.

- Твърдо сварени? — изпъшка тя. — Боже мили.

След което се насочи към кухнята.

- А и този костюм... — започна Наоми.

- Не искам да чувам нищо за костюми, бръснене или каквото и да е от този род — отряза я Вейл.

- Можеш да се избръснеш в банята в офиса си — каза тя.

- Баня?! Ти наричаш това баня? Монтират огледало и душ в някакъв мрачен килер и решават, че са построили баня.

- Но е доста удобна.

- Голяма е колкото тоалетна в самолет.

- Имаш чиста риза и вратовръзка в шкафа. Ако не се лъжа, там има и един сив костюм. Ще ти отнеме не повече от петнайсет минути — продължи Наоми, без да вдига поглед от първата страница на "Ю Ес Ей Тудей".

- А бе какво ви става на всички днес? — изръмжа Вейл. — Няма да ме снимат за корицата на "Тайм", нали? Защо не се заяждаш с Флеърти? Носи все същия черен костюм.

- Имам четири черни костюма — отбеляза Флеърти, концентриран върху спортната страница. — Никога не нося един и същ в два поредни дни.

- Не ти ли се струва малко странно, че всеки ден се облича като Джони Кеш? — продължи Вейл. — Защо не поговориш с него, ами си се хванала с мен?

- Съгласен съм, че малко разнообразие няма да е излишно — обади се Стенър.

- Черното ми седи добре — отвърна Флеърти.

По-нататъшните дискусии бяха прекъснати от появата на Окимото. Изглеждаше доволен от себе си. Носеше неизменното си куфарче. Пеперудата го пресрещна.

- Не сервираме японска кухня — обяви тя саркастично.

- Обстановката тук не разпалва апетита ми, мадам. Надявам се, че поне от чашка кафе няма да ми стане нищо.

- Много смешно — измърмори тя и се понесе към кухнята.

Окимото седна, отвори куфарчето си и извади една папка.

- Пред вас е рапортът за прочутия случай с труповете от градското сметище — каза той ухилено.

- Какво е толкова смешно? — попита Стенър.

- Всичко — отвърна той. Къде е Харви? Искам да чуе това лично от мен.

- Сигурно се е успал — предположи Наоми.

- Е, мога да почакам.

- Не мисля така — каза Вейл. — По-добре започвай.

- Добре де. Ще пропусна анатомическите подробности и медицинската терминология и ще ви запозная с най-важното — започна Окимото, като разгърна папкаг та. — Между другото, Еклинг все още не притежава тази информация. Предполагам, че ще я запазите за себе си поне през следващия един час.

- Разбира се. Продължавай — подкани го Вейл.

- Умрели са от измръзване — съобщи Оки с усмивка.

- Какво?! — Флеърти най-сетне вдигна поглед от вестника си.

Мъртвешка тишина се спусна над масата, докато Стенър, Вейл, Флеьрти и Наоми чакаха Окимото да продължи с изненадващите си разкрития.

- Е, по-точно двамата мъже са умрели от измръзване, а жената се е задушила.

- Измръзване? — повтори Стенър.

- Искате ли мнението ми на експерт? Ето какво, според мен, се е случило. Преди около седем-осем седмици, в началото или средата на януари, тези бездомници са се сврели на топло в някой боклукчийски контейнер - спомняте си, че след Нова година беше голям студ. Та на сутринта двамата мъже вече са умрели от студ, а жената е твърде отпаднала, за да се движи. Боклукчийската кола откарва контейнера на бунището и го изпразва. Жената се озовава под купчината отпадъци и се задушава.

- Мили боже! — възкликна Флеърти.

- Значи не става въпрос за убийство, а за нещастен случай? — попита Вейл.

- Да — потвърди Окимото. — Теорията на Харви отива на кино.

После се наведе напред.

- Знаете ли какво си мисля? Мисля, че цялото бунище е пълно с такива трупове. Подобни трагедии се случват доста често. Не смятам обаче да го разправям на никой друг, защото веднага ще се събере цялата щатска полиция и ще започне да ръчка из боклуците.

- Значи са замръзнали — каза сякаш на себе си Стенър и поклати глава. — Харви ще бъде направо сломен.

- Чух, че е забол поглед в компютъра и търси съобщения за изчезнали хора от целия щат — каза Оки и се захили. После допи кафето си. - Можете да му кажете, че оръжието на убийството е хладилник — довърши той, стана и си тръгна.

- И Харви най-после да сбърка — каза Флеърти, разгръщайки вестника си. — Значи интуицията му не е безпогрешна.

- Обикновено е прав — обади се Наоми. — Недей да бъдеш толкова строг.

- Да, ама не ти ли се струва, че малко преиграва? — каза Флеърти. — Непрекъснато се опитва да ни натрие носовете, защото не си спомняме някаква много ценна, според неговите думи, информация — като например в кой ден бил убит Джон Дилинджър. По дяволите, Джон Дилинджър е убит двайсет години преди да се родя.

- Двайсет и втори юли 1934-та — каза Наоми. — Пред старото кино „Байограф". Всъщност това е само на няколко крачки оттук. — Тя се усмихна на изненадания поглед на Флеърти и добави: — Това е момент от тукашната история, скъпи. Не се ядосвай.

Когато пристигнаха в офиса, Парвър вече беше там и крачеше напред-назад из стаята с чаша кафе в ръка.

- Готова ли си за битката? — попита Вейл, докато събличаше сакото си.

Тя кимна и продължи да крачи.

- Какъв е планът ти?

- Никаква гаранция. Процесът да се насрочи колкото се може по-бързо.

- Ще срещнеш сериозна съпротива — каза той.

- Е, ще видим кой кого.

Вейл се усмихна.

- Така те харесвам.

Наоми измъкна чиста риза и изгладен костюм от шкафа в кабинета на Вейл и му ги подаде.,

- Това тук да не е гардеробна? — изръмжа той и тресна вратата под носа й.

- Двайсет минути — викна му тя отвън и отиде зад бюрото си.

След петнайсет минути Парвър и Вейл се сблъскаха с излизащия от асансьора Харви Сен-Клер. Беше или твърде изморен, или дълбоко замислен.

- Липсваше ни на закуска, Харви — каза Вейл.

- Ще ми отделиш ли една минутка? — попита Сен- Клер много сериозно.

- Трябва да отида с Шана за предварителното изслушване по делото Делъни. После ще обядвам с Рейни. Не можеш ли да изчакаш до следобеда?

- Ъь, да, разбира се.

- Съвсем случайно тази сутрин при Пеперудата беше Оки — съобщи Вейл. — Каза ни за труповете в бунището. Трима бездомници попаднали в боклукчийски контейнер и измръзнали до смърт. Е, всъщност жената се задушила. Както и да е, сега вече можеш да изоставиш компютрите и да се върнеш към другата работа.

Двамата с Шана влязоха в асансьора.

- Ох, май няма да е толкова лесно — изпъшка Сен-Клер, докато вратите се затваряха.

Двама пазачи поведоха Едит Стодард по дългия коридор към задното стълбище за зала 3. Ръцете на Стодард бяха заключени с белезници зад гърба й.

Когато стигнаха вратата пред стълбището, отнякъде изскочи телевизионен екип от "Канал 7". Блеснаха светлини и пред лицето на Едит Стодард се появиха няколко микрофона. Тя проплака и наведе лице.

- По дяволите! — изръмжа Венъбъл и погледна двамата пазачи. Ситуацията й беше ясна. Срещу някой и друг долар те бяха казали на репортерите откъде ще минат, за да стигнат до залата, така че екипът се надяваше да заснеме няколко специални кадъра. Венъбъл хвана Стодард под ръка и я повлече към стълбите, но журналистите бяха препречили пътя й. От всички страни заваляха въпроси.

- Кога се съгласихте да поемете делото?

- Едит Стодард ли ви повика?

- Ще искате ли освобождаване без гаранция?

- Вярно ли е, че вече си е признала?

И така нататък, и така нататък. Най-сетне Венъбъл вдигна ръка и когато това не ги успокои, викна:

- Чуйте ме! — Гласът й ги накара да млъкнат. — Няма да отговарям на никакви въпроси. Очаква ни предварително прослушване. Ако искате да разберете подробности, отидете в залата като всички останали. В противен случай няма да разберете нищо. И ви предупреждавам, че и след прослушването пак няма да отговарям на въпроси. Ясно ли е?

Тя се промъкна през тях и тресна вратата зад себе си.

- Моля ви, моля ви... — проплака Стодард, докато се изкачваха по стълбите.

- Всичко ще свърши за пет минути — успокои я Венъбъл. — Имайте ми доверие.

Парвър вече беше седнала зад прокурорското бюро. Върху него бяха подредени папка, кутия с подострени моливи и голям жълт бележник. Пазачите отведоха Едит Стодард до масата на защитата. Когато седнаха, Венъбъл се наведе над нея и й прошепна нещо. Не обърна никакво внимание на Шана.

Вейл се настани удобно в дъното на залата и зачака първата схватка. Венъбъл щеше да се опита да получи колкото се може по-ниска гаранция. Парвър щеше да се бори за обратното — никакво освобождаване.

Погледна Едит Стодард. Изминалото денонощие я бе съсипало съвсем. Раменете й бяха свити, главата й — отпусната. За миг се замисли за иронията в случаите с Дарби и Делъни. И в двете убийства основният елемент бе изстрелът в главата. При Дарби този изстрел бе пръв и показваше предумишленост. При Делъни изстрелът беше втори и показваше злоба.

Съдийката Айън Прайър — висока жена на около четиридесет, с ястребови черти и студен поглед, пронизващ околните иззад очилата с тънки златни рамки, влезе в залата и седна на стола зад трибуната.

- Първото дело — обърна се тя към секретарката.

- Щатът срещу Едит Стодард. Предварително прослушване. Обвиняемата е арестувана вчера с обвинение в предумишлено убийство.

- Кой представлява щата? — попита Прайър.

Парвър стана.

- Аз, Ваша светлост. Шапа Парвър, от канцеларията на окръжния прокурор.

Съдинката погледна над рамките на очилата си към масата на защитата.

- Вие ли представлявате обвиняемата? — попита тя с учудване.

- Да, Ваша светлост. Джейн Веньбъл за защитата.

- Мина доста време, откакто не сме ви виждали в криминалния съд — отбеляза съдийката.

- Да, Ваша светлост.

- Мис Парвър?

- Ваша светлост — каза тя, след като се изправи. — Щатьг има необорими доказателства за вината на мисис Стодард. Става въпрос за предумишлено убийство и пледираме за задържане на обвиняемата до процеса.

Веньбъл стана.

- Възразявам, Ваша светлост — каза тя. — Това, с което разполага щатът, е изявление, дадено от моята клиентка пред двама полицейски детективи, разпитващи я във връзка със смъртта на нейния шеф Джон Делъни. Тя не е споменавала неговото име. Казала е просто: "Аз го убих". Само това.

- Ако съдът ми позволи — намеси се Парвър, — целият разпит е засягал отношенията на мисис Стодард с убития Джон Делъни. Очевидно е, че признанието й се отнася именно за него. Съмнявам се, че е имала предвид Джон Кенеди или Ейбръхам Линкъ.пн.

Прайър внимателно я погледна и за миг се зачуди дали да не я накаже, но после размисли. Момичето имаше право. Погледна пак Веньбъл.

- Нямам избор, освен да се съглася с това, мис Венъбъл.

- Въпросът така или иначе е спорен, Ваша светлост. Изявлението на моята клиентка няма реална стойност. В този момент тя е била в състояние на стрес. Била е изплашена до смърт. Нямала е адвокат...

- Било й е казано, че има право на такъв — каза съдийката.

- Не мисля, че в този миг е можела да действа рационално. В случая има голям брой смекчаващи обстоятелства, госпожо съдия. Мисис Стодард има парализиран съпруг. Клиентката ми е на петдесет и четири години и се грижи за него. Не вярвам, че представлява каквато и да е опасност за обществото, и мога да ви уверя, че няма да напусне града.

- Извинете, Ваша светлост — каза Парвър, — но ако защитата предлага мисис Стодард да бъде освободена без гаранция, ние възразяваме. Отново ще кажа, че става въпрос за предумишлено убийство. Що се отнася до съпруга й, тя има 21-годишна дъщеря, която може да се грижи за него. А колкото до възрастта й, това определено няма отношение към случая.

Съдийката погледна мисис Стодард, после свали очилата си и ги допря до устните си.

- Къде е дъщеря й? — попита тя.Присъства ли в залата днес?

- Не — отвърна Венъбъл.

Парвър бързо се намеси, за да предотврати по-нататъшните дискусии.

- Имаме предложение пред съда, Ваша светлост. Предлагам адвокатът на защитата да изчака второто прослушване, за да изложи своите доводи.

"Много добре" — помисли си Венъбъл. Вейл явно бе научил заместниците си на доста неща. Съдийката леко се усмихна.

- Моля, прочетете предложението — каза тя на съдебния пристав.

- Предлагаме мисис Стодард да бъде задържана до процеса без обявяване на гаранция.

Съдийката се облегна на стола си.

- Кога възнамерявате да се явите за второ прослушване, мис Парвър?

- Колкото е възможно по-скоро. Надявам се да е още тази седмица.

- Добре. Междувременно обвиняемата ще бъде задържана без обявяване на гаранция. Съгласна съм с мис Парвър, мис Венъбъл. Става въпрос за предумишлено убийство. Що се отнася до признанието, нека съдията на процеса реши какво да прави с него, когато се стигне дотам, ако въобще се стигне.

- Още нещо, ако съдът няма нищо против — каза Венъбъл. — Защитата би искала до второто прослушване мисис Стодард да бъде задържана в ареста тук, а не в централния затвор.

Прайър погледна Парвър. Тя се замисли за миг, после каза:

- Обвинението няма възражения.

- Добре, значи решихме всички въпроси — каза съдийката, взе чукчето и викна следващото дело.

Венъбъл се доближи до масата на обвинението.

- Добре се справяш — каза тя. — Май спечели първия рунд.

- Благодаря — отвърна Парвър.

- Ще се видим следващия път.

Венъбъл се върна при Едит Стодард, докато пазачите й слагаха белезниците и се готвеха да я отведат.

- Момчета, имате ли нещо против да й сложите белезниците отпред? — каза тя. — Не мисля, че ще се втурне да бяга.

Двамата пазачи се спогледаха и единият сви рамене.

- Разбира се, мис Венъбъл — каза той.

- Защо направихте това? — попита Едит Стодард, докато я извеждаха от залата. В гласа й за първи път се бяха появили нотки на раздразнение. — Казах ви, искам да се призная за виновна. Не мога да издържа всичките тези фотографи и репортери. Снимките...

- Едит, моля ви, вярвайте ми. Нека го направя така, както си знам — прекъсна я Джейн Венъбъл. — Те със сигурност ще ви обвинят в предумишлено убийство. После ще се опитам да изхвърлим признанието ви от играта. Ако го направя, ще им бъде доста трудно да докажат дори това, че оръжието на престъплението е ваше. И така ще имам добри шансове за споразумение с Вейл.

- Просто искам всичко това да свърши — каза Стодард.

- Ще свърши, бъдете спокойна. Съвсем скоро ще свърши — каза Венъбъл.

Щана си пробиваше път през тълпата репортери. Вейл се измъкна отстрани и остана да я чака във фоайето.

- Ще искаме от съда обвинителен акт за предумишлено убийство — каза Шана пред журналистите. — Да се надяваме, че това ще стане до края на седмицата. Нямам какво повече да ви кажа.

- Ще се борите ли за смъртна присъда? — попита една жена от телевизионния екип.

Парвър внимателно я погледна. Въпросът беше твърде директен.

- Делото ще се реши в съда, а не в медиите — отвърна тя. — Казах ви всичко, което трябва да знаете в този момент. Благодаря.

Репортерите се защураха по коридора, търсейки Джейн Венъбъл. Вейл изникна зад Парвър и двамата поеха към асансьорите.

- Не мога да разбера защо Едит Стодард е толкова твърдо решена да се признае за виновна — каза Шана.

- Има много причини — отвърна Вейл. — Изплашена е, потисната е, знае, че е виновна. Не иска семейството й да преживее повече мъки от необходимото. Предполагам, че се опитва да предпази съпруга си и дъщеря си. А процесът безспорно ще бъде травмиращ.

- Не вярвам, че е наясно какво точно я очаква — каза Щана. — Тя е застреляла този човек съвсем хладнокръвно и перспективата е доживотен затвор.

- Сигурен съм, че Джейн се опитва да й го набие в главата, но мисля, че Стодард още не може да възприеме реалностите.

- Малко ми е жал за нея — полугласно призна Парвър.

- Не можеш да си позволиш този лукс — подчерта Вейл, после добави: — Има още нещо...

- Да намерим оръжието.

- Винаги си на една крачка пред мен.

- Абъл работи по въпроса — каза тя. — Кога ще мога да поговоря с мисис Стодард?

- Да изчакаме второто прослушване — отвърна Вейл. — След представянето на обвинителния акт тя може да се пречупи.

- Не мисля. Струва ми се, че е твърдо решена да се признае за виновна.

- А Венъбъл е твърдо решена да й попречи. По-добре да изчакаме и да видим какъв ще е крайният резултат. Между другото, готова ли си за Пол Рейни?

- Да.

- Носиш ли документите?

- Разбира се.

Тя извади заповедта за арест и му я подаде. Той я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

- Ще го разбием — каза Вейл.

18.

Бяха седнали в "Сънданс", симпатично ресторантче със стъклен покрив, който създаваше илюзията, че посетителите се намират под открито небе дори в студените дни. А този мартенски предиобед наистина бе студен. Работници от околните фабрики обичаха да идват тук и да се наслаждават на най-добрите сандвичи в града, а вегетарианците изпитваха истинско благоговение пред гигантските салати, които им сервираха. Заведението бе точно до една от най-големите книжарници в града и около обяд в него често можеха да се забележат библиомани, потънали в току-що закупени книги.

- Наистина знаеш как да забавляваш хората, Марти - каза Пол Рейни, борейки се с огромния хот-дог, натъпкан с марули, лук, кетчуп и горчица. После погледна Шана. — Винаги ли е такъв?

- Заплатата не ми позволява повече - обясни Вейл.

- Майтап ли си правиш? Сигурен съм, че преди да станеш прокурор, си натрупал доста парички. Да не говорим, че сигурно пазиш и първия си спечелен долар, пo дяволите, нямаш кола и се обличаш като битник. Знаеш ли, че от градския клуб на адвокатите мислеха да съберат пари, за да ти купят сносен нов костюм?

- Това е нов костюм — спокойно отвърна Вейл.

- Обикновена вълна. Не повече от двеста долара. Знаеш ли колко струва моят? Две хилядарки. "Барнис".

Вейл захапа хамбургера си и около минута дъвка мълчаливо, после отбеляза:

- Е, това е повече, отколкото ще спечелиш от делото Дарби.

Рейни въздъхна.

- За Бога, не ме оставя дори да се нахраня. Добре, скъпи мои, за какво сме се събрали тук?

- Двамата с теб, Пол, сме заедно от около двайсет години, нали?

- Не съм ги броил.

- Бил съм и от двете страни на барикадата.

- Добре де, остави прелюдиите и кажи за какво става въпрос.

- Твоят човек — Дарби — е адски виновен.

- Аха. И мислиш да изкараш това пред съда? "Дарби е адски виновен". Не мисля. Всичко, с което разполагате, са предположения. Аз също не го харесвам, но това не го прави убиец. Просто е тъпо копеле. Такъв е светът.

- Пол, опитвам се да ти кажа, че този човек внимателно е планирал и извършил убийството на жена си. Съвсем хладнокръвно. Мотивите му са били два: парите и стриптийзьорка с впечатляващ задник.

- Хайде, Марти, не можеш ли да изчакаш до делото? — засмя се Рейни. — Ако искаш, да повикаме келнера в ролята на съдия?

- Опитвам се да помогна на правосъдието и да спестя парите на данъкоплатците — спокойно отвърна Вейл.

- Разбира се.

- Слушай ме внимателно. Дотук сме чули Дарби, който казва, че се е прибрал, жена му стреляла три пъти към него, той отвърнал с пушката, тя отново стреляла, но вече към тавана, и той я довършил с куршум в главата. Нали?

- Всичко е било точно така.

- Е, пак си помисли. Три изстрела от револвер, после пушка, още един револверен и пак пушка.

Той отвори куфарчето си и извади оттам малко касетофонче. Касетата съдържаше звука на изстрелите, които бе възпроизвел Стенър според варианта на мисис Шъндерсън. Пъхна слушалките в единия изход, подаде ги на Рейни и каза:

- Чуй това.

Изчака, докато Рейни закрепи слушалките на ушите си, и после натисна бутона. Двамата с Шана наблюдаваха адвоката, който чу записа, после свали слушалките и ги подаде обратно на Вейл.

- И какво? Някой стреля.

- Ясно е, че първият изстрел идва от пушка — каза Вейл.

- Това ли е всичко? Някаква касета? Какво се опитваш да ми внушиш, Мартин?

- Виж, Пол, имам свидетел, който ще потвърди, че тази касета съдържа сериозно доказателство.

- Е, и? — В гласа на Рейни се долови раздразнение.

- Твоят човек те лъже, което е разбираемо, като се има предвид, че съвсем хладнокръвно е убил жена си. Въпросът обаче е, че не е бил искрен с теб. Ти си му се доверил, а той те води към катастрофа.

- Какво се опитваш да постигнеш, Марти?

- Предлагам ти сделка, Пол. Убийство втора степен. Получава двайсет години без право на обжалване. После е навън. Ще е на петдесет, напълно разорен, но пьк свободен. Мисля, че обществото би било доволно от подобен завършек.

- Доста си луд, знаеш ли?

- Познавам те, Пол. Това, което знам, е, че вярваш в историята на клиента си. Но с огромно съжаление трябва да ти съобщя, че те е прецакал. Чуй касетата отново.

- Няма нужда да слушам отново тая шибана касета. Тя не означава нищо!

- Тя доказва, че Дарби е влязъл в къщата, доближил се е до жена си, която е гледала телевизия, и я е застрелял в главата. После е поставил револвера в ръката й, стрелял четири пъти с него, като единият изстрел бил в тавана, и пак я уцелил с пушката в тялото. Предумишлено убийство. С много злоба.

- Ако беше толкова сигурен, че си го хванал, нямаше да ми предлагаш сделка. Познавам те. Щеше да се бориш за максимума.

- Виж, нямам нито хора, нито време да се занимавам с цялата тази работа. Бюрото ми е претрупано с дела, а сега трябва да поемам и проблемите на Джак. Ако уредим всичко помежду си, аз ще спестя неколкостотин хиляди долара на данъкоплатците и доста грижи на самия себе си, ти ще запазиш достойнството си, а Дарби - живота си.

Той протегна ръка към Парвър и тя му подаде заповедта за арест. Вейл я постави на масата и я побутна към Пол Рейни.

- Надявам се, че нямаш нищо против. Ще можеш ли да го доведеш, да кажем, към осем вечерта?

Рейни разгърна документа и погледна изненадано Вейл. После отново погледна заповедта, която изискваше ареста на Дарби по обвинение в предумишлено убийство.

- Не мога да повярвам, че правиш това!

- Има още нещо — продължи Вейл. — Той няма никакви пари. Говорих с Том Смуут от "Ню Йорк Лайф". Замразили са изплащането на застраховката, докато не стане ясен резултатът от делото.

- Не пропускаш нищо, а? — попита Рейни и в гласа му прозвънтя метална нотка. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ми каза повече, отколкото трябваше.

- Разполагаме с още нещо — тихо каза Шана.

- Така ли?

- Става въпрос за листчето с телефонния номер. Мислим, че е бил написан от Дарби, за да изглежда, че жена му е звъняла на Палмър. Не мисля, че Пони Палмър някога е говорила с Рамона Дарби.

- Опитвате се да притиснете Палмър, така ли? — попита Рейни. — Не можете да докажете нищо. Това са само предположения. Добре, ако искате да говорите с нея, нямам нищо против.

- Наистина бихме искали, Пол. Стига само да успеем да я намерим — каза Шана Парвър.

- Какво означава това, по дяволите?

- Попи Палмър се е изпарила — обясни Вейл.

Погледът на Рейни зашари между двамата.

- Обадила се е на шефа си вчера, приблизително два часа, след като Шана разпита Дарби. Казала му е, че сестра й умира някъде в Тексъркана и че трябва веднага да замине. Сестра й живее в Калифорния и е абсолютно здрава. Не са се чували с Попи Палмър от пет години.

Рейни се отпусна назад, погледна Вейл, после Шана. Знаеше, че ще научи повече, ако държи устата си затворена.

- Ще пуснем заповед за задържане на Палмър, а и доста се чудя дали да не я обвиним в лъжесвидетелство — каза Вейл. — Обяснението й за телефонния разговор с Рамона Дарби е било дадено под клетва. После ще се обърна към ФБР и ще поискам да я подгонят за измъкване от отговорност.

Рейни се замисли.

- Вече си вътре, Пол. Нали не искаш да участваш в дело, което не можеш да спечелиш? Опитай се да го накараш да ти каже истината. Или получава двайсет години, или прекарва живота си в очакване да го откарат към електрическия стол.

- Искате да продам клиента си просто защото не може да плати?

- Ни най-малко. Това, което се опитвам да кажа, Пол, е, че трябва самият ти да си сигурен. Всичко е в твоите ръце. Само ще те предупредя, че ако се опита да избяга, никога няма да успее.

- Ще каже, че е бил объркан — изпухтя Рейни. — Влязъл е, тя насочила револвер към него, той не знаел как да постъпи...

- Изстрелът в главата — прекъсна го Шана. — Това е неговият проблем. Мислиш ли, че съдебните заседатели ще повярват, че е продължила да стреля към него с отвор колкото монета от половин долар в главата си? А той първо я е улучил именно в главата. Чуй касетата.

- Дяволите да я вземат тази касета! Тя не означава нищо и вие го знаете!

- Ти си старо куче, Пол — каза Вейл. — Ако той продължи да държи на историята си, значи те лъже.

Рейни отпи от чашата с вода, избърса устните си със салфетката и я хвърли върху масата.

- Откровени сме с теб, Пол — продължи Вейл. — Можех да се обадя на шерифа още снощи и cera Дарби щеше да е на топло.

Рейни взе заповедта и стана.

- Ще ви се обадя — каза той. После се наведе през масата и каза в ухото на Вейл: — В този бизнес съм поне десет години преди теб и това е първият път, когато окръжен прокурор ми предлага сделка, преди да е арестувал моя клиент.

- Времената се менят — отвърна Вейл.

- Във всичко това има нещо нередно.

- Да, клиентът ти. Това е нередното — каза Парвър.

- Днешният ми ден започна чудесно. После се появихте вие двамата. Черпихте ме един обяд и направихте всичко възможно, за да го повърна.

След като Рейни си тръгна, Вейл се обърна към Парвър, която мачкаше салфетката си, и попита:

- Окей, какво те притеснява?

- Нищо.

- Хайде де, изплюй камъчето.

- Защо беше необходимо всичко това? Искам да кажа, защо трябваше да предлагаш сделка? Този човек е притиснат до стената, Мартин. Точно така е. Няма никакъв шанс.

- Всичко, с което разполагаш, е една възрастна жена, която е чула изстрелите. Рейни ще я глътне за закуска. Освен това Попи Палмър изчезна и нямаме никаква представа къде е. Представи си, че попаднем на по-мекосърдечни съдебни заседатели? Дарби ще си тръгне свободен. Или ще влезе в затвора за не повече от четири-пет години. А сега, ако Рейни лапне въдицата, вкарваме Дарби за двайсет.

- Все още си мисля, че мога да спечеля това дело.

- Ти вече го спечели, Шана. Да вкараш Дарби зад решетките за двайсет години е най-добрата сделка, на която можем да се надяваме. Виж, имаш работа по делото Стодард, а до утре на бюрото ти ще кацнат още поне две. Забрави Дарби, той вече ни е в ръцете. Да се надяваме Рейни да разбере, че е бил лъган.

- Току-що му разказахме всичко, с което разполагаме — каза тя. — И защо не оставихме шерифа да арестува този боклук Дарби?

- Първо, не сме разказали на Рейни нищо повече от това, което сам би открил за един ден. И второ, като му предлагаме сам да доведе своя човек, му показваме добра воля.

- Мислиш ли, че парите ще изиграят решаваща роля?

- Не знам. Хванал се е с Дарби, защото му е повярвал. Което е естествено. Сега е на път да разбере, че е бил лъган от самото начало. Пол Рейни в никакъв случай не би искал да бъде разиграван от човек, когото дори не харесва. Ако се убеди, че са го мамили, Ще бъде изправен пред алтернативата или да защитава човек, за когото знае, че е виновен, а и че няма пари да му плати, или да сключи възможно най-добрата сделка.

- Не мисля, че ще се хване.

- Може би. Това, което наистина го заинтригува, бе бягството на Попи Палмър. Плюс заповедта за задържане. Предполагам, че ще опита да направи по-добра сделка.

- И?

- Е, ние му предложихме нашия вариант. Ако Рейни не се съгласи, Дарби е изцяло твой.

- Добре! — зарадва се Шана. — Надявам се Рейни да вирне нос. Ще го довършим.

- За целта се постарай да откриеш Попи Палмър — каза Вейл. — Тя ще е последният пирон в ковчега му.

19.

Съдебни документи, медицински доклади, снимки, стари полицейски рапорти, ксерокопия — всичко това бе разхвърляно на голямото бюро на Мартин Вейл. Наоми, Флеърти и Харви Сен-Клер стояха пред бюрото и изучаваха това, което Харви бе нарекъл "доказателствен материал". Наоми и Дермът Флеърти безмълвно наблюдаваха купчината, като от време на време измъкваха някоя снимка или документ, разглеждаха ги и ги поставяха обратно.

- Добър случай си сглобил, Харви — каза Флеърти. - Трябвало е да станеш адвокат.

- Не правя добро впечатление в съдебната зала. Освен на свидетелската скамейка.

- Какво казва Абъл? — поинтересува се Наоми.

- Загрижен е — отвърна Харви.

- При Абъл това граничи с паника — отбеляза Флеърти.

- Е, какво мислите? Греша ли? — попита Сен-Клер. - Прибързвам ли със заключенията?

- Да прибързваш? Не бих казала — отвърна Наоми.

- Защо, по дяволите, не сме попаднали на всичко това по-рано?

- Защото хората от Гидеон не са искали светът да научи — отвърна Хари. — Това, което разбрах, е, че градът се ръководи от стари фундаменталисти. Предполагам, че всички приличат на Авраам, Мойсей или поне на Джон Браун. Не искат светът да си мисли, че сатанистите лудуват на воля в свещеното им малко градче.

- Не се ли интересуват кой го е извършил?

- Май не. Минало е доста време. Не се е случило отново. Предполагам, че са решили да забравят.

- И просто са отписали Линда Балфур?

- Нещо такова.

- Първият въпрос, който веднага изниква в главата ми, е "кой"? Вторият е "защо"? — каза Флеърти.

- Е, мога да ти кажа кой не е. Не е Аарон Стемплър. - Сен-Клер изплю сдъвкания тютюн в сребърната си купичка. — Все още е заключен в Дейзивил. При максимална сигурност.

- Дейзиленд — поправи го Наоми.

- Звучи също толкова тъпо — отвърна Сен-Клер.

Вейл, Парвър и Стенър излязоха от асансьора.

- Ето единствения човек, който може да отговори на тези въпроси. Ако въобще някой може — уточни Наоми, кимвайки към Вейл.

- Какво става? — попита той, щом влезе в офиса.

Наоми и Флеърти се спогледаха и накрая погледите им се спряха върху Харви Сен-Клер. Той поглади мустаците си и изплю тютюна, който дъвчеше.

- Ще ви кажа как започна всичко. Бърниках в компютърната мрежа, за да открия връзка с труповете в бунищата. Изчезнал човек, престъпление, гангстерски престрелки, каквото и да е. Тогава Бен попадна на жестоко убийство в някакво градче до границата с Кентъки. Градчето е Гидеон. Чували ли сте за него?

- Не мога да се сетя — отвърна Вейл.

- Както и да е. Управата на градчето е бъкана с религиозни маниаци. Те покрили случая. Приписали го на сатанисти и го сложили в архивите. Загриза ме любопитство и се зачетох по-нататък. Жертвата е домакиня. Щастливо омъжена. Със син на една годинка. Реших да прочета доклада от аутопсията. Шерифът ме отряза, но градският доктор се оказа приятен човечец и беше готов да ми съдейства.

Сен-Клер разрови документите по масата и намери копието от доклада на доктор Фийлдс, разпечатано от Бен.

"Жертвата, Линда Балфур, е бяла жена на 26 години. Висока 152 см, тежи 62 кг. Сини очи, светлокестенява коса. При пристигането ми в дома й на Поплър Стрийт беше мъртва. Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна с остър предмет 56 пъти. Раната в гърлото й, която почти я е обезглавила, е причинила аероемболизъм, което обикновено води до сигурна смърт. Раните по ръцете и раменете й показват, че се е борила, преди да бъде убита."

Сен-Клер вдигна поглед.

- Почва ли да ти звучи познато, Марти?

- Какво се опитваш да докажеш, Харви?

- Добре, сега чуй това. От свидетелските показания на медицинския експерт по делото Стемплър.

Той прочете извадки от показанията на Уилям Даниелсън за убийството на архиепископ Ричард Рашмън преди десет години.

"Даниелсън: ...Телесна травма, аероемболизьм, спазми, екссангвинагия, тоест загуба на кръв. Всичко това би могло да доведе до смърт... Мисля, че първостепенната причина е била раната в гърлото... Причинила е аероемболизьм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове... Този тип рани винаги са фатални, всъщност смъртта най-често е мигновена...Раните доказват наличието на определени хирургически познания..."

Вейл се наведе напред. Цигарата димеше забравена между пръстите му.

- Сега чуй остатъка от доклада на доктор Фийлдс - каза Сен-Клер и продължи да чете:

"Зърната на гърдите и клиторът й са изрязани и напъхани в устата й. Очевидно раните са нанесени от човек с основни познания но хирургия. На тила на жертвата, на 4.6 сантиметра от основата на черепа, със собствената й кръв е написано "С13.489". Оръжието на престъплението е обикновен кухненски нож с двайсет-сантиметрово острие, принадлежал на жертвата и открит близо до трупа..."

- Била е бременна в деветата седмица — добави Сен-Клер.

Вейл се бе втренчил в стената. Около минута не каза нищо.

- Къде е Стемплър? — попита той най-сетне.

- В Дейзиленд, при максимална сигурност — отвърна Стеньр. — Не е посещаван, не е получавал писма и никога не е говорил по телефона.

- Цели десет години?

- Цели десет години — потвърди Стеньр. — Говорих с шефа на охраната. Бескът и останалите началници бяха на конференция. Не искаше да ми каже много, но разбрах поне това.

- Има още — обади се Сен-Клер. — Когато приключвах с бележките си, окото ми мерна нещо, което първия път бях пропуснал. За малко щях да падна от стола. Става въпрос за показанията на Стемплър в съда. "С приятелката ми Линда решихме да живеем заедно..." Помислих си, че може би става въпрос за обикновено съвпадение, затова... — Сен-Клер извади една от снимките на мъртвата Линда Балфур, където лицето й беше специално увеличено, и я подаде на Вейл. — Познаваш ли я?

Вейл внимателно разгледа фотографията.

- Качеството е ужасно. Не съм сигурен...

- Проверих архивите в Карбъндейл, където се е оженила. Моминското й име е Линда Гелерман, от Акрън, Охайо.

Вейл погледна Сен-Клер и внезапно го връхлетяха спомени отпреди десет години.

Беше слабичко създание, нахлузило жълт дъждобран. Гледаше го с широко отворени, уплашени очи. Стояха под дъжда.

- Мистър Вейл? — попита тъничкото й гласче.

Той я поведе вътре, даде й кока-кола и я попита за приятеля й Аарон Стемплър.

- Мислиш ли, че Аарон е убил епископа?

- Не мислят ли всички така?

- Ти беше ли там, Линда?

- Къде?

- При епископа, в нощта, когато беше убит?

- Разбира се, че не!

- Тогава откъде знаеш, че го е направил Аарон?

- Защото се е криел в църквата с ножа и всичката онази...

- Защо да не е Питър или пък Били Джордън?

- Значи знаете за това?

- За кое?

- Няма значение.

- Линда, защо дойде тук?

- Защото не мога да помогна на Аарон и искам да спрете да ме търсите.

- Може би ще успееш да му помогнеш.

- Как?

- Имам нужда от теб като свидетел.

- За какво?

- За момчетата от олтара.

Тя се паникьоса и се дръпна от него като подплашено животно, после се затича към вратата. Вейл хвана ръката й, когато посягаше към дръжката.

- Няма да го направя! Ще излъжа. Ще им кажа. че не е вярно.

- Линда, това би помогнало на съдебните заседатели да разберат какво всъщност се е случвало. Какво ви е карал да правите епископът.

- Не разбирате ли? Не ни е карал да правим нищо! Беше ни забавно! Харесваше ни да го правим!

Тя се обърна и изтича навън, за да изчезне в тъмната дъждовна нощ. Вейл никога повече не я видя. Поне досега, когато попадна на снимката на убитата домакиня, потънала в кръв в собствената си всекидневна.

- Линда Гелерман — измърмори той. — Приятелката на Аарон Стемплър.

- Мисля, че сме попаднали на доста интересен случай — каза Сен-Клер.

- Едно нещо липсва — обади се Стенър.

- Момчетата от олтара — съгласи се Вейл.

Стенър кимна.

- Кои, по дяволите, са момчетата от олтара? — попита Сен-Клер. — Не са споменати по време на процеса.

- Точно така, не са — потвърди Вейл.

- Но този, който е убил Линда Гелерман, е знаел за тях — каза Стенър.

- Кои са те? Какво общо имат с всичко това? — попита Харви.

Вейл загаси цигарата си и си наля нова чаша кафе.

- Трябва да знаеш, че преди десет години архиепископ Ричърд Рашмън беше познат като Светеца на града - започна той. — Хората не просто го харесваха, те го боготворяха. Беше един от най-влиятелните хора в щата. В личността му се преплитаха Макиавели и Ришельо, но за човека от улицата това, разбира се, не бе известно. А съдник в обществото е именно той.

- Аарон Стемплър — продължи Вейл — дошъл тук от малко градче в Кентъки. Струваше ми се истински анахронизъм — дете с удивителен коефициент на интелигентност и неграмотни родители; дете, израснало сред бедността и невежеството на малкото миньорско селище. Трябвало е да се промъква тайно при учителката си, за да чете това, което искал, защото баща му не позволявал у дома да има книги — освен, естествено, Библията. Нещо повече, баща му го карал да работи на мястото, от което Аарон най-много се страхувал. Дупката. Галерия номер пет. Още си спомням как ми разказваше за нея. Когато най-сетне успял да избяга от този затвор, дошъл тук. Рашмън го срещнал и го взел в Дома на спасението — това беше приют за бездомни или избягали от родителите си деца. В крайна сметка Стемпльр и епископът станали много близки. Тогава Аарон си намерил приятелка. Решили да живеят заедно. Горе-долу тук историята започва да става объркана. Джейн Венъбъл твърдеше, че епископът бил недоволен от факта, че двамата живеели в грях, затова ги изхвърлил. Стемпльр и приятелката му се преместили в един ужасен приют, наричан Пещерите — преди няколко години го разрушиха. Момичето напуснало Аарон и той, обладан от гняв и отчаяние, се върнал в църквата и нарязал епископа като коледна пуйка.

- Според нашата версия — продължи Вейл, — Стемплър е напуснал доброволно. Двамата с епископа не са се карали. Онази вечер той бил в библиотеката, чул някакъв шум от спалнята на епископа и се качил да провери какво става. Когато погледнал вътре, му се сторило, че има още някой. После му причерняло — това, което е известно като пориомания и което му се случвало доста често, особено в състояние на стрес — и следващото, което си спомня, е, че се криел в изповедалнята, стискайки в ръка оръжието на убийството, покрито с кръвта на епископа. Между впрочем, името на приятелката му било Линда Гелерман.

- Но не това е бил истинският мотив — каза Стенър.

- Не, имало е друг мотив, много по-мрачен. И двамата с Венъбъл го знаехме, но никой не го използва по време на процеса.

- И той беше какъв? — попита Флеърти.

- Епископът бил педофил. Жертвите му били групичка, наричана "момчетата от олтара". Обичал да режисира филмчета, в които момчетата от олтара прелъстявали една девойка. После изключвал камерата и си избирал или момичето, или някое от момчетата, в зависимост от настроението. Аарон Стемпльр бил едно от момчетата. Линда била девойката.

- Защо не го споменахте на процеса? — поинтересува се Парвър.

- Беше твърде рисковано. А след края на делото двамата с Венъбъл се споразумяхме да унищожим видеокасетите.

- Защо?

- За да запазят доброто име на епископа — отговори Стеньр.

- За Бога, бил е педофил! — възкликна Сен-Клер. —Защо да пазите добрата му репутация?

- Тогава още не си бил в града, иначе щеше да разбереш — каза Стенър. — Всички го обичаха. Ежегодно докарваше милиони от благотворителност. Много влиятелен човек.

- А и беше мъртъв — допълни Вейл. — Касетите, с които разполагахме, не го показваха в кадър, а се чуваше само гласът му. Беше твърде рисковано за който и да е от двама ни с Венъбъл да ги представим в съда. Можеше да бъде оценено от заседателите като ход на отчаяние и съответната страна лесно можеше да загуби. Освен това аз нямах нужда от тях. Бяхме базирали случая си на факта, че Стемплър страда от много странно личностно разстройство...

- Раздвояване на личността? — попита Флеърти.

- Горе-долу. Другото му "аз" беше психопат, който наричаше себе си Рой. Стемплър беше сладко, почти наивно момче от провинцията. Рой беше откачен убиец. Когато нещо разстроеше Стемплър, се появяваше Рой. Появяваше се и свършваше мръсната работа. Стемплър изпадаше в състояние на пориомания и не помнеше нищо.

- Значи този Рой е бил другият човек в стаята, когато епископът е бил убит? — попита Сен-Клер.

Вейл кимна.

- Венъбъл разпитваше Аарон и раздразни Рой. Той излетя от свидетелската скамейка като побъркан и се опита да я очисти направо в съдебната зала.

- Ти нагласи всичко това, Мартин — обади се Стенър.

- Тя ли ти го каза?

- Аз го казвам.

- И защо мислиш така?

- Знаел си го от всичките си разговори с Аарон.

- Знаел е какво? — полюбопитства Шана.

- Че ако обвинението се завърти около всички онези цитати, спусъкът ще бъде натиснат. Ти пръв подхвана темата за тях, после отстъпи. Венъбъл се хвана на въдицата и започна да натиска в тази посока, защото си мислеше, че те е страх от разплитане на случая.

- Но ти не се хвана, а?

Стенър поклати глава.

- Доста си поизпотил Абъл на свидетелската скамейка. Пориоманията и прочее — ухили се Сен-Клер.

- Не си спомням подробностите — рязко каза Стенър. — Минаха десет години.

- Ами момчетата от олтара? — понита Харви.

- Бяха петима. Линда и един от тях избягаха. Двама други бяха убити. Нямаше свидетели, които да разпознаят гласа на епископа на касетите, затова решихме да не ги пипаме.

- Убити? — обади се Флеьрти.

- От Стемплър-Рой — отвърна Стенър. — И това ни бе известно. Венъбъл обаче беше сигурна, че го е хванала натясно, и не искаше да рискува да го обвини в три убийства, след като дори само едно щеше да свърши работа.

- Има още нещо — каза Харви Сен-Клер. — Открих го в библиотеката на епископа. Книгите му са събрани в Нюбъри. Не беше кой знае колко трудно да открия необходимата книга и страница 489 с маркирания в нея цитат.