Спиране на времето

1.

Хълмовете бяха изгорели от жегата. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя. Между тях се виждаше камънак. Морският вятър го бе превърнал в блокове на червени и бели петна, които издигаха могъща снага. И сега откъм изток пак духаше доста силен бриз.

Като дишаше тежко, Николас спря и се огледа наоколо. Далечните планини оттатък залива сякаш излъчваха лека омара, която се разстилаше над морето. Белите ивици пяна изникваха и се заличаваха с бавна леност, а и плетеницата от малки, игриви вълни едва се помръдваше.

Днес морето беше необикновено спокойно. Но нали тъкмо тук вятърът бе гонил пенестите гриви на гигантските вълни в шеметен танц?

Николас избърса с длан челото си. Отново почувства в себе си възбуда. Той трябваше да върви по-нататък, нагоре по хълма. Напред, напред — нагоре по хълма!

Тръни одраскаха коляното му. Проправяше си път сред пожълтели, пращящи бодили, прескачаше сипея, направен от камъните, които селяните бяха изровили от бедните си нивички и струпали на купчини, заобикаляше нискостеблената растителност с твърди листа. Така той бавно се изкачваше нагоре.

Беше сигурен, че не му остава много време. Трябваше да стигне билото, преди… преди да се случи онова нещо. Какво щеше да се случи? Задаваше си този въпрос и усещаше отново страха в себе си.

Можеше да седне за малко и да премисли всичко, тогава сигурно веднага щеше да се досети.

Но вече не му оставаше много време. Тичай, тичай! Ще размишляваш, когато стигнеш билото!

Николас хукна по-нататък. На голям камък пред него се приличаше гущер. Той прескочи камъка и гущерът бавно запълзя встрани.

Промъкваше се между невисоките дървета с рожкови, които бяха накацали по целия склон подобно на армия, изпаднала във вцепенение. От всички клони висяха черни, кожести плодове, дълги като бобови шушулки. Както тичаше, той докосна едно клонче, една от блесналите шушулки се откъсна от него и полетя към земята като перушинка.

Краката му изкъртваха камъни, които се свличаха по склона бавно, много бавно. Природата бе изпаднала в състояние на лениво спокойствие. Всичко в нея се извършваше без бързане, със сънна грациозност.

Когато измина половината път, Николас спря, останал без сили. Въздухът беше горещ и сякаш лепнеше по лицето му. Всяко вдишване му причиняваше болка. Вятърът бе утихнал; само няколко стръка трева и няколко листа лениво се полюшваха. Слънцето бе спряло на педя от билото на хълма.

За да превъзмогне слънчевия блясък, Николас засенчи очите си с длан. Този хълм му беше познат — той имаше някаква връзка с Натали. Нещо беше станало с нея. Нещо… Обзет от шемета на онова очакване, което предхожда досещането, той бавно се отпусна върху един камък, без да изпуска от погледа си извитите очертания на хълма, и се остави споменът да го споходи.

Натали отпи от леденостудения си джинстоник. Стените на чашата бяха покрити с безброй малки водни капчици. Тя я разклати и парчетата лед в нея дръннаха.

— Ще ти стане много приятно — каза тя. Николас поклати глава зад вестника си и промърмори нещо, което сигурно трябваше да означава „глупости“. — Ако пък искаш най-напред сам да опиташ — продължи тя, — мисли си за нещо хубаво. Ето, погледни например към залива! — и тя посочи с ръка към тъмносините къдроглави вълни, които стигаха до широката дъга на скалистото крайбрежие в полите на възвишението, на което се издигаше вилата им. — А после вземи минимална доза, само да опиташ.

Тя остави чашата си настрана и разтвори кутийката с хроностатик1.

Николас сгъна грижливо вестника, остави го на масата и свали краката си от боядисания в бяло парапет на терасата.

— Не искам — каза той и я погледна решително.

В дълбините на очите й отново личеше онова неутолимо желание, което той твърде добре познаваше. И този следобед щеше да свърши с обичайната разходка.

— Е, добре, аз често съм го правила — каза тя, без много да мисли, — така че няма нужда да опитваш. Направо можем да го извършим заедно.

Тя прекара чашата по бедрото си. Влажното дъно оставяше блестяща диря след себе си, когато тя го плъзгаше по шоколадовата си кожа.

Николас изпъшка:

— Нали вече сме се опитвали. Много добре знаеш, че не мога да търпя, когато ти се вълнуваш така, сякаш те е погнал самият сатана!

— Но тогава аз се забавих сама! Ако вземеш от хапчетата и ти, ще имаш същата темпорална база като мене, й тогава всичко помежду ни пак ще е наред. — Тя галеше с червено-зелената кутийка издадените си напред устни.

Николас почувства, че го обхваща гняв. Все същата игра! Как не й омръзваше!

— Съвсем не е така, както го представяш ти. Не е моя вината, че нещо помежду ни не е наред. Никой не те кара насила да взимаш това… това нещо. Но щом искаш на всяка цена да повишиш възможностите си за сексуални изживявания, прави си всичко сама! Спи ако щеш с твоя хроностатик, но не с мене!

Тя не го изпускаше от очи.

— Но аз искам само и за двама ни да е по-хубаво!

— Щом като не можеш иначе, вземай го ти, няма да ти преча да разрушаваш мозъка си. Но аз не искам да имам нищо общо с тая работа.

Натали поклати глава като човек, който разбира тези работи.

— Тогава защо според тебе хроностатикът е разрешен? Той не е по-опасен от алкохола, никотина или производните на жлъчната киселина. В никакъв случай не оказва странично въздействие върху организма, а само ускорява движението на вътрешния часовник. Обикновено не можеш да разграничиш едно от друго събитията, които се изреждат в рамките на една двадесета част от секундата. Хроностатикът обаче съкращава…

— Добре де, знам я тази песен! Няма защо да ми надуваш ушите — мога да си го прочета върху всяка опаковка.

— И въпреки това не искаш да опиташ? Е, не мога да те разбера! — Това негово неблагоразумие я накара да поклати глава.

— Да, защото не вярвам в тия работи! — сопна й се той. — Когато едно нещо няма странично въздействие, то значи няма никакво въздействие. И обратно. Но достатъчно е да се погледнеш, и веднага ще ти станат ясни всичките допълнителни въздействия. Стига нещо да ти хареса, и веднага тръгваш на твоята разходка. Тогава с тебе изобщо не може да се разговаря! А през останалото време си все в лошо настроение. И после ми разправяш, че не оказвало странични въздействия! — Той се изсмя подигравателно. — Добре, при тебе може и да няма, но при мене вече започнаха да се проявяват. Само че съм прекалено толерантен, затова и не ти забранявам тази гнусотия!

— Кой, ти ли си бил толерантен! Да ти кажа ли какъв си? Ти си страхлив, прекалено страхлив, за да ми забраниш каквото и да било, и прекалено страхлив, за да направиш с мене онази разходка. Приличаш ми на телешко месо — бледо, сурово, неапетитно. Но аз нямам намерение да се зазиждам в твоя пашкул! С всички сили ще се наслаждавам на живота! Ще удължавам и малкото хубави мигове, които имам в него! — Последните думи тя просто изстреля в лицето му. После скочи, грабна червено-зелената кутийка с хроностатика и се отдалечи. Изчезна надолу по стълбището, а вдигнатата й на кок коса блестеше на слънчевата светлина.

Няколко секунди бяха нужни на Николас, за да преглътне необичайното за нея избухване.

— Ето там е разликата! — викна след нея той. — Аз няма защо да удължавам хубавите си мигове! Те и без това са достатъчно дълги!

И се замисли с раздразнение върху думите й, които още отекваха в тишината.

— Припомня си — каза Гортис.

— Още е много рано, може да се стресне. Увеличете дозата.

Докато Гортис изпълняваше указанията му, Лоренц не сваляше поглед от екрана.

— Упорит е — констатира той, — Но ето сега. Сега вече действува.