Спиране на времето

3.

Споменът отново отстъпи своето място на равнината, в която стърчаха неподвижните вятърни колела. На десет крачки от него седеше Натали. Тя гледаше надолу към равнината, но сигурно не я виждаше; беше изключила. Но как се бе озовал той тук; как ставаше така, че си спомняше сцена, която тъкмо сега изживяваше?

Не знаеше това. Знаеше само, че трябва да стигне до нея.

Искаше му се да изтича, но краката му не го слушаха. Вгледа се в стъпалото си, което се придвижваше напред безкрайно бавно. Пълзеше като охлюв. Придвижваше се безкрайно бавно. Щеше ли изобщо да стигне някога до Натали?

В един миг — той продължи цели минути — дочу някакво глухо бръмчене и покрай него прелетя муха с лъскави крила, които лениво се издигаха и отпускаха като веслата на галера.

Николас се обърна и обхвана с поглед залива. Морето с пенестите си корони, плетениците от вълни и искрящите пръски край скалистото крайбрежие бе застинало — красота на един миг, уловена във времето.

На крайбрежната улица се виждаха няколко коли. Не, те не бяха паркирани до бордюра — намираха се на пътното платно, но не пътуваха. Едва след като се вгледа внимателно, той забеляза, че едва пълзят напред.

Тогава разбра, че се намира под въздействието на хроностатик. Вътрешният му часовник вървеше с бясна бързина. Частици от секундата той възприемаше като минути. Всичко останало му се виждаше удължено в същия мащаб.

Николас бавно поставяше крак пред крак, с мъка си пробиваше път през лепкавото, горещо време. За всяка крачка му бяха необходими минути, всяко движение беше мъчително.

Когато най-после застана пред Натали, го обзе безпомощност. Вслуша се в себе си, зачака някакъв спонтанен импулс. Но не усети нищо друго освен неопределеното чувство за надвиснала опасност.

Спря и се замисли за това, което се бе случило, след като беше докарал Натали в клиниката за отравяния с опиати.

Стояха пред врата с надпис „Неврално-транслационна лаборатория“. Лошо предчувствие обхвана Николас.

— Аз ли мога да й помогна? — недоверчиво попита той. — Какво искате да кажете?

Лекарят отвори вратата и вкара леглото в залата. По тавана имаше големи светлинни тела, които напълно прогонваха мрака. Залата бе празна, като се изключат две лавици на стената, точно срещу вратата, и две бели, опънати кушетки, до чиито възглавници бяха монтирани метални рамки. Някакъв човек, облечен с джинси и елек, правеше нещо на една от лавиците. Като видя двете кушетки, Николас се изпълни с подозрение.

— Почакайте! Какво означава това? Защо тук има и второ легло? — попита той.

Човекът до лавицата се беше извърнал.

— Това е господин Лоренц, той обслужва невротранслатор — представи го лекарят. — А моето име е Гортис — добави той. После се обърна към Лоренц: — Хроностазия, от вчера, около осемнадесет часа. Намерена от съпруга си. Имат доста общи спомени. Известна ни е и стазисната точка. Мисля, че ще успеем.

Лоренц се вгледа в отпуснатото лице на Натали.

— Откога взема хроностатик? — попита той Николас.

— Има вече към една година.

— А вие самият?

— Аз не вземам, защото не ми трябва — твърдо каза Николас.

Лоренц приведе глава:

— О’кей, приятелю, но ако отново искате да я имате, ще се наложи да ви потрябва. — После се обърна с въздишка и премести Натали от количката върху една от кушетките. Закрепи на главата й електроди, нагласи металната рамка и през цялото време поглеждаше към лавицата. На екрана затрептя една неправилно начупена зелена линия.

Гортис хвана Николас за лакътя и го побутна към екрана.

— Всичко е напълно безопасно — зауспокоява го той. — Преди малко ви казах, че под въздействието на хроностатик жена ви е изключила. Това не е съвсем вярно. Както виждате, нейният главен мозък функционира безукорно. В момента Лоренц проверява най-важните му области. — И той посочи екрана на лавицата, където зелената линия се движеше нагоре и надолу с ясно различим ритъм. Лоренц предаде с помощта на клавиатурата няколко заповеди, които бяха изписани с малки зелени букви в левия долен край на екрана. Вълнообразната линия се промени, превърна се в черта с хаотични върхове и падове.

— Очният нерв, нали? — попита Гортис.

Лоренц изсумтя:

— Това са само несвързани дразнения от синапсите. Я да видим какво я занимава сега.

Пръстите му зашариха чевръсто по клавиатурата и линията се превърна в плоска вълна с малки, симетрично разположени възвишения.

— Съзнанието за процесите присъства напълно — каза след кратко колебание Лоренц.

— Това са спомени, които тя тъкмо регистрира — обясни Гортис. После се вгледа по-внимателно: — Би могло да бъде езеро или някаква ливада, чиято трева се полюшва от вятъра.

Николас бе смаян.

— Това сигурно е нашият залив — прошепна той.

— Следователно — продължи обясненията си Гортис — изключени са само сетивните й дразнители. Това означава, че не бихме осъществили контакт с нея посредством сетивата й.

— Но защо е изключила? — попита Николас.

Гортис въздъхна:

— Какво не бих дал, за да узная това! Получава се впечатлението, че пациентът губи всякаква връзка с външния свят, че сякаш е изграден единствено от абстрактни спомени. — Той набърчи чело. — Но нека продължа мисълта си: ние не сме в състояние да осъществим контакт с нея посредством сетивата, но можем да направим това по друг начин. Апаратът, който виждате пред себе си, произвежда електрически сигнали, които обикновено се създават в нервните клетки на главния мозък — той посочи зелената линия, която прекосяваше екрана като усърден трион — и фокусира сигналите върху съответните церебрални участъци. Следователно по този начин ние заобикаляме до известна степен изключените сетива.

— Но какво общо имам аз с тази работа? — прекъсна го Николас.

Гортис се усмихна:

— Цялата сложност се състои в това, невротранслаторът произвежда и излъчва сигналите, но не може да ги кодира. Донякъде той прилича на неграмотен човек, който си играе с буквите в наборната каса. Нужен ни е някой, който да го научи да пише, и то с такъв почерк, какъвто жена ви би разбрала.

За известно време той остави Николас да поразмисли, а после каза:

— Вие имате най-големия шанс да намерите разбираем почерк за жена си, защото ви свързват много общи спомени.

Николас посрещна думите му с недоверчиво примигване, но Гортис продължи:

— Или казано конкретно, ние приемаме невралните импулси от лице, което е близко на пациента, усилваме ги, подлагаме ги на обработка и ги препращаме в съответните мозъчни участъци на пациента.

— А ако все пак не ме разбере? — попита Николас.

— Аз наистина не мога да ви дам пълни гаранции за крайния успех, но шансовете са добри. Нямаме друг избор. Нали искате да върнете жена си при себе си?

Николас разбра, че няма право да се колебае.

— Добре — каза той най-сетне. — Какво трябва да правя?

Гортис го отведе до свободната кушетка и го накара да легне на нея. Преди да пъхне глава под металната рамка, Николас още веднъж погледна встрани към Натали, която лежеше на втората кушетка до него. Гърдите й леко се повдигаха и спускаха при дишането; приличаше на заспала. Николас потисна желанието си да я погали и се изпъна върху белия чаршаф.

— Няма нужда да правите нищо друго, освен да затворите очи и да си припомните ситуацията, в която намерихте жена си — каза Гортис. — Започнете с това, когато ви дам знак.

Лоренц закрепи по тялото на Николас голям брой електроди, след което отново насочи вниманието си към апарата. Когато Гортис кимна на Николас, той затвори очи и започна да мисли за това, как бе търсил Натали. Представи си изкачването по хълма, видя я да седи на един голям камък, заговори я, докосна я по рамото и накрая я отнесе обратно във вилата. После зачака. И тъй като нищо не се случваше, той продума, без да отваря очи:

— Сега съм си пак в къщи.

— Можете да отворите очите си — каза Гортис и пристъпи към леглото. В ръцете си държеше спринцовка.

— Апаратът записа всичко. Но за жена ви всичко това е прекалено бавно, понеже нейната темпорална база е максимално съкратена. Моментът като най-краткия различим отрязък от време обикновено трае една двадесета част от секундата при нормалния човек. Но нашите изследвания ни карат да мислим, че при хроностазията този интервал се съкращава до няколко милиардни части от секундата. Логично е да предположим, че всичко, което възприема пациентът, се забавя със същото темпо. Ето защо ще ви направя венозна инжекция с хроностатик, за да може вашата темпорална база да се уеднакви с тази на жена ви. Със записа, който направихме преди малко, ще стимулираме невралните ви импулси, които ще се отправят към жена ви с подходяща скорост.

Той дезинфекцира ръката на Николас и тъкмо се канеше да забие спринцовката, когато Николас го дръпна.

— Момент, значи аз трябва да достигна темпорална база, еднаква с тази на жена ми? — попита той.

Лекарят кимна.

— Следователно ще ми направите инжекция със същата доза?

— О, не, с по-малка, разбира се.

— Но ако аз все пак изключа… като нея?

Гортис се усмихна успокоително.

— Това не може да стане, защото непрекъснато следим мозъчната ви активност на енцефалографа и ще увеличаваме дозата само в рамките, в които не съществува никаква опасност.

Николас бе настроен скептично.

— Сигурен ли сте? — попита той.

— Абсолютно сигурен. — Гортис заби спринцовката в ръката му и я свърза с тънък пластмасов маркуч.

— А какво да правя, когато я намеря?

Гортис каза още нещо като „Всичко ще се нареди от само себе си…“, после лицето му се сля с тавана на стаята в някаква безлична сива маса. На Николас се стори, че за неопределено време се носи из Нищото. След това из сивата маса се появи някаква хълмиста местност. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя.

— Мисля, че го понесе — каза Лоренц. — А сега цялата доза! Включвам.

Гортис се покашля. На челото му бяха избили капки пот.

— Дано всичко мине без произшествия — промърмори той и увеличи дозата.

Лоренц наблюдаваше екрана. Когато пулсиращата линия се разпадна на малки зигзаги, той включи невралните импулси на Николас в невротранслатора.

През тялото на Натали премина едва доловима тръпка.

— Ето! Човече, спрете веднага!!! — извика Лоренц. Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато Гортис вече вкарваше неутрализатора във вените на Николас.

Картината, която си бе припомнил, изчезна, а заедно с нея и вцепенението, което бе обзело Николас. Струваше му се, че бяха изминали часове, докато си бе припомнял всичко. Но слънцето не беше помръднало от мястото си. Нищо не беше се променило. Всичко, което го заобикаляше, бе ясно като кристал, сякаш някой бе свалил от него булото, закривало го преди това. Погледът му беше получил възможностите на микроскопа. Изпитваше чувството, че разграничава отделните молекули, застинали посред термичното си движение.

Единствено Натали правеше впечатление на живо същество. Тя седеше в този свят на един застинал миг като привлекателна, очакваща чужденка. Струваше му се, че различава всяко движение на мускулите по тила й.

Протегна ръка. Когато най-после — може би дни или седмици след това — пръстите му стигнаха до рамото й и той се обърна към нея, погледът му срещна една купчина атоми, увиснала във въздуха. Много време по-късно той разбра, че това беше птица, прелитаща пред слънцето. Но в същност тя не летеше, а висеше вцепенена във въздуха.

Изведнъж той разбра, че вижда около себе си само атоми и молекули без всякаква връзка помежду им. Нищо не се изменяше. Законите на природата се разпадаха, защото в Извънвремието нямаше нищо, което биха могли да опишат, а наред с тях се разпадаха и предметите. Дървета, храсти, изсъхналата трева, земята и камънакът, даже слънцето и птицата, замряла във въздуха — всичко бе загубило своето значение.

С един крайчец на мозъка си Николас почувства, че е на път да изключи света. Тази мисъл не го обезпокои — пред него беше Натали, и нейните очи бяха живи.

Ръката му бе на рамото й, той знаеше, че Натали чувства докосването. Тя спря на него поглед, изпълнен с очакване. Той направи усилие да оформи думи — „Върни се“, искаше да й каже — но за това изречение на устните му щяха да бъдат нужни години.

Затова само си го помисли — и тя го разбра. Почувства неудържимото желание на тялото й, усети под дланта си безумен трепет, а после там не остана нищо друго освен купчина застинали молекули.

Накрая и тази дума загуби смисъла. Той възприемаше всичко, но за него вече нищо не съществуваше, защото нищо нямаше значение. Светът се разпадаше, ала нещата в него оставаха. Това бе тайната на спряното време.

Николас бе завладян от сладостно безразличие, зад което долавяше върховното съвършенство. То все повече се приближаваше, после безразличието изведнъж се обърна наопаки и избълва всички стари асоциации, които вече бяха забравени. Из сивата мъгла се появиха големите светлинни тела, а пред тях — лицето на Гортис, надвесено над него. На челото му блестяха капки пот.

Николас се почувства самотен и изоставен. Извърна се настрани и различи на съседното легло Натали. Около устните й играеше тъжна усмивка. Тя също го разпозна. Беше отново тук.

Усмихна й се, а усмивката му беше тъжна, както и нейната.