Списъкът „Октомври“

36. Неделя, 18.30

Тя стоеше на прозореца на апартамента в Манхатън и надничаше през пролуката между завесите. Ръцете ѝ трепереха.

— Виждате ли някого? — попита нервно мъжът, застанал в другия край на стаята.

— Не знам. Може би. — Наведена напред, Габриела събра плътно дебелите завеси, сякаш някой оглеждаше прозорците с бинокъл. Или през оптически мерник. — Разбира се, и предишния път не видях нищо. А когато видях, вече беше късно. Да имах сега пистолет — измърмори гневно. — Щях да го използвам. Ако там има някой, кълна се в Бог, щях да го използвам.

— Но кой може да е? — попита Сам Ийстън.

Тя се обърна към него и бързо се отдалечи от прозореца.

— Кой ли? Може да е всеки. Изглежда, че всички негодници на света искат проклетия „Октомврийски списък“!

— Откъде могат да знаят къде сме?

Тя се изсмя мрачно:

— Аз, изглежда, вече нямам тайни. — Замисли се за момент, после отново погледна навън. — Просто не мога да видя. Стори ми се, че там има някого. Но в следващата минута вече го нямаше. Аз… — Изведнъж прошепна панически: — Резето!

Сам се сепна, вдигна глава.

С разширени от уплаха очи Габриела попита:

— Заключих ли? — Излезе бързо от дневната, изтича до антрето и след малко се върна. — Не, добре е. Всичко е заключено.

Сега той зае мястото ѝ при прозореца и погледна навън.

— Виждам сенки, виждам някакво движение. Но не мога да кажа със сигурност. Може да има някого, а може просто някое дърво да се поклаща от вятъра. Проклетата улична лампа не свети, онази пред сградата. — Погледна я. — Светеше ли по-рано?

— Де да знам. Може да е светела. Как може някой да изгаси улична лампа?

Сам не отговори. Той също се отдръпна от пролуката между завесите. Пресече стаята и седна на една мека табуретка до Габриела. Тя и преди бе забелязала, че е в добра форма, но едва сега видя колко е тънка талията му и колко широки раменете. Мускулите изпъваха до пръсване сакото и ризата му.

— Бога ми, как мразя така! — ядоса се тя. — Какво преживява сега Сара? Какво си мисли? Какво… — Замълча. Пое си бавно дъх. — Колко време мислите, че ще мине, докато научим?

Даниел и Андрю бяха излезли преди половин час, за да се срещнат с Джоузеф.

Тя избърса капчица кръв от долната си устна.

— Трудно е да се каже — отвърна Сам. — Знаете, че Джоузеф преследва своите цели. Освен това… човек в неговата позиция държи на практика всички козове.

Габриела се досети, че той щеше да каже „похитителят“, но се сдържа, може би за да не я разстройва повече. Тя издиша бавно и притисна с ръце гърдите си. Присви леко очи.

— Мразя да чакам — повтори.

— Те ще уредят нещата — неуверено я успокои Сам.

— Така ли мислите? Джоузеф е луд. Непредсказуем. Дори не мога да си представя какво би могъл да стори.

Тягостна тишина като мъгла обгърна стаята — мълчанието на двама непознати, които чакат да научат съдбата на едно дете.

— Кога точно се случи? — попита мъжът. Сакото му бе разкопчано, ризата му — изгладена като дъска.

— Имате предвид кога Джоузеф я отвлече ли? — уточни Габриела; тя не се страхуваше да използва думата. — В събота сутринта. Вчера.

Преди цяла вечност. Това бе първият израз, който ѝ хрумна, но не искаше да го използва пред този мъж, когото познаваше само отпреди няколко часа.

— На колко години е Сара?

— На шест. Едва на шест.

— О, боже!

На издълженото му, изпито лице — изглеждаше твърде старо за мъж на трийсет и една — се изписа състрадание. Брадичката му потрепери.

Тя кимна като благодарност за съчувствието. След кратко мълчание отбеляза:

— Мразя неделите.

— Разбирам ви.

Сам отново я погледна: новите черни дънки, купени набързо, докато двамата с Даниел бягаха по улиците на Ню Йорк. Не ѝ бяха съвсем по мярка. Широкият, грозен тъмносин пуловер. Вгледа се в разрешената ѝ кестенява коса и слабото лице, от което гримът отдавна се беше изтрил. Огледа също стройните ѝ бедра и едрите гърди, но очевидно без сексуален интерес. „Каквито и жени да предпочита, според него аз със сигурност изглеждам доста зле“ — замисли се Габриела.

Тя се изправи и отиде в единия ъгъл на стаята. Там имаше черна раница, на която все още висеше етикет с цената. Габриела я разкопча и извади по-малък сак. От него взе кълбо вълна, куки за плетене и дрехата, върху която работеше. Преждата бе в наситенозелено и синьо…

Както се пееше в една песен.

Една от любимите ѝ.

Със зачервени очи, неспокойна, жената отново се настани в безвкусното лилаво плюшено кресло по средата на дневната. Въпреки че стискаше преждата, не започна ритмичните, успокояващи я, толкова познати движения с червените куки. Допря една кърпичка до устата си. Погледна я — нежният ленен плат стана на червени петна. Ноктите ѝ бяха лакирани в същия цвят.

Сетне — тап, тап — изплете пет реда. Изкашля се няколко пъти и притисна страната си под дясната гърда, като присви очи от болка. Усети вкус на кръв. Солен, горчив, металически вкус.

— Ако кърви толкова, дали да не отидем в болницата? — попита Сам, като се намръщи загрижено. — Изглежда по-зле.

Габриела се изсмя кратко:

— Идеята не е много добра. Даниел не ви ли каза какво се случи следобед?

— О, да. Не се замислих за това.

— Ще издържа, докато си върна Сара. После ще се погрижа за всичко останало. В затворническата болница най-вероятно — добави, като се усмихна цинично.

Отново огледа апартамента. Преди два часа, когато дойдоха с Даниел, беше прекадено загрижена, за да забележи каквото и да било. Освен че бе пълен със стари мебели и внушаваше чувство за временност, жилището бе мрачно, особено в потискащия сумрак. Тази атмосфера вероятно се дължеше на високия таван, тесните стаи и сивите тапети на бледи цветенца. Погледът ѝ се спря върху масичката от ковано желязо по средата на стаята. Острите ѝ ръбове приличаха на оръжия от научнофантастичен филм.

Болка…

При вида на масата нервите ѝ отново се изпънаха. Но тя за пореден път през последните два дни си помисли: „Целта. Мисли за целта. Сара. Да спасиш Сара е единствената ти цел. Помни това, помни това, помни това.“

— Много ли работите с Даниел? — попита тя.

— С него и фонд „Норуок“ имаме делови отношения от близо седем години.

— Колко хора му казват, че прилича на актьор?

Тя отново си спомни петъчната вечер (възможно ли бе да е било само преди два дни?), когато се запозна с Даниел Риърдън: челото му, осеяно с капчици пот, и сините очи, които гледаха съсредоточено.

— Много — отговори Сам и отново потърка лъскавото си голо теме. — Мен не ме питат много; „Вие да не сте този или онзи актьор?“ — Засмя се. Все пак може би имаше чувство за хумор.

— Ами директорът на компанията, Андрю — как му беше името?

— Фарадей.

— Възхитителен мъж. Никога не бях чувала за професия като неговата.

— Не са много фирмите, които се занимават с нашата дейност. Той си е създал име. Пътува по целия свят. Прелетява по сто хиляди километра годишно. Минимум.

Тя изплете още един ред в синьо и зелено. Тап, тап.

— А каква е вашата професия, Сам?

— Аз съм човекът зад кулисите. Оперативен директор на компанията.

— Като мен. Аз управлявам офиса на фирмата ми и…

— Тя замълча за момент, после се засмя тъжно: — Управлявах офиса. Преди всичко това да се случи. — Въздъхна, още веднъж попи кръвта от устата си, погледна кърпичката и продължи да плете, сякаш ѝ е омръзнало да ѝ се случват лоши неща. Погледна го мрачно.

— Предполагам, че в задълженията на оперативния директор влиза и това да дундурка клиентите, а?

Той отвори уста — сякаш да възрази — но после се усмихна и призна:

— Толкова ли е очевидно?

— Няма много смисъл да участвате в това, освен по една причина: да се грижите да не им преча — обясни тя.

— Даниел и Андрю преговарят за освобождаването на дъщеря ви с похитителя. Какво щяхте да направите, ако бяхте отишли с тях?

Тя сви рамене:

— Щях да издера шибаните очи на Джоузеф.

— Това очакваше и Даниел. По-добре да стоите тук.

— Ами ако бях поискала да участвам в срещата? Как щяхте да ме спрете?

— Вероятно щях да ви умолявам да не го правите.

Тя се засмя.

— Какво знаете за Джоузеф? — попита Сам.

Усмивката ѝ изчезна като вода в сух пясък.

— Той е чудовище, садист! — възкликна Габриела.

Погледна плика с емблема на аптечната верига Си Ви Ес, в който се виждаше кърваво петно, леко избледняло през белия найлон.

Сам също го забеляза.

— Даниел ми разказа какво се е случило. Не мога да повярвам. Какъв човек би сторил такова нещо?

Тя затвори очи за миг, намръщи се:

— Джоузеф е едър и страшен. Хулиган, побойник. Но знаете ли кое е най-лошото? Има нещо много странно в него. Косата му. Има адски буйна, руса, къдрава коса и я маже с нещо. Изглежда зловещо. Хили се много. И този тон, когато говори… Нали го чухте по телефона. Подигравателен. Небрежен.

— Знаете ли как ми звучеше? Като героя от филмите за Батман. Хийт Леджър го играе. Спомняте ли си?

— Да, прав сте. Точно така. Жокера.

Изведнъж Габриела стисна плетивото, сякаш искаше да го скъса. След малко се отпусна, наведе глава, отпусна рамене.

— Боже какъв кошмар беше този уикенд! — Усмихна се жално. — Само преди два дни бях щастлива майка с работа, която обичах. Тъкмо се бях запознала с Даниел и, сещате се, между нас нещата потръгнаха много добре. А сега? Дъщеря ми е отвлечена. Даниел и шефът ви рискуват да бъдат застреляни. Полицията ме издирва и днес извърших някои… някои ужасни неща. Ох, Исусе…

Кимна към прозореца:

— И очевидно Джоузеф не е единственият, който ме преследва. Проклетият „Октомврийски списък“! Защо това трябваше да се случи точно на мен?

— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои Сам, но и двамата съзнаваха, че това са само думи.

След известно време тя попита:

— Защо Даниел прави всичко това за мен? Всеки друг отдавна би избягал.

— Защо ли? Защото има интерес в това, което се случва?

— Какъв интерес?

— Вие.

— Аз ли?

Сам се усмихна:

— Той ви харесва. Така ми каза… Освен това ме помоли да не ви казвам.

Тя си представи Даниел с късо подстриганата му черна коса, мъжествената брадичка, игривите сини очи.

Актьорът…

Габриела изпита особено гъделичкащо чувство ниско в корема. Спомни си докосването на устните му върху нейните, близостта на тялото му, аромата му, вкуса му. Влагата на челото му и на нейното.

— И аз го харесвам.

— Нищо чудно — коментира Сам, като седна по-напред на кожената табуретка. — Даниел е красив, богат и галантен мъж. Много жени виждат това и си мислят: „Бинго!“ Не се интересуват обаче от личността му, какъв е всъщност. Не търсят духовна близост. Даниел каза, че вие сте установили тази близост още преди да разберете за яхтата, скъпите коли и парите му.

— Да, първата ни среща не беше най-романтичното преживяване в историята на любовните връзки. — Тя погледна Сам предпазливо. — Добре, той ме харесва. Но прави това за мен заради случилото се в Ню Хемпшир. Нали?

— Той ли ви разказа за това? — изненада се Сам.

— Да, разказа ми. Звучеше доста страшно.

Той кимна:

— О, да. Това промени целия му мироглед. И наистина, може би то също е една от причините да ви помага. Като един вид компенсация за станалото. Беше му много трудно. Можете да разберете, след като това, което се случи с децата му, и всичко останало…

— Да.

— Даниел не разказва на всеки за събитията в Ню Хемпшир. Всъщност почти на никого.

Тя се втренчи в плетивото, в преплетените цветове.

— Боже, това, което правят двамата с Андрю, е толкова рисковано. Опитаха се да го омаловажат, но… — Габриела извади телефона си от предния джоб на пуловера, погледна го и пак го прибра.

— Нещо ново?

— Не.

Тя въздъхна. Стана, отиде до барчето и си наля червено вино. Вдигна вежди. Сам кимна. Напълни една чаша и за него, върна се на дивана и му я подаде. Двамата отпиха. Без да се чукнат за наздраве, разбира се. Рано беше за това.

Габриела седна и понечи пак да отпие, но се отказа. Въздъхна силно.

— Добре ли сте — попита Сам.

Тя се намръщи и се втренчи във вестника, оставен върху злокобната масичка. Наведе се напред.

— Боже мой!

— Какво има?

— Знам какво е! — възкликна тя; зениците ѝ бяха разширени като монети.

Той я погледна въпросително.

— Списъкът „Октомври“, Сам.

Бутна броя на „Ню Йорк Таймс“ към него. Сам се приближи и го взе. Тя продължи:

— Знам какво означава! Знаците са били през цялото време пред очите ми. Просто не ги бях свързала досега. — Добави шепнешком: — Лошо е, Сам. Това, което ще се случи, е много лошо.

Преди да поясни обаче, от антрето се чу изщракване, последвано от отчетливото мелодично „о-ооо“ на пантите на входната врата. Застоялият въздух в стаята се раздвижи.

Габриела скочи на крака. Сам Ийстън, с чаша в едната ръка и вестник в другата, се обърна към вратата.

— Добре ли е дъщеря ми? — извика Габриела. — Моля ви, кажете ми! Добре ли е дъщеря ми?

В стаята нахълта мъж. Но не беше Даниел Риърдън или Андрю Фарадей, които се връщаха от мисията си да спасят момичето.

Джоузеф носеше черно яке, черни ръкавици и жълти авиаторски очила. Лъскавата му златисторуса къдрава коса стърчеше на всички страни.

Държеше пистолет, на чието дуло бе завит къс метален заглушител.

— Не! — изпищя Габриела, като погледна към Сам.

След като бързо огледа стаята, Джоузеф се обърна към тях и почти игриво вдигна пистолета.

35. Неделя, 17.50

40 минути по-рано

Складът изглеждаше точно както го бе оставил в петък, когато пак беше дошъл, за да се подготви.

Помещението беше с влажни тухлени стени, покрити е белеща се светлозелена боя. Миришеше на почистващ препарат, машинно масло, пестициди и ръжда и беше осветено от ярки флуоресцентни лампи. Една започна да примигва и Джоузеф стана от масата, където седеше, взе от ъгъла един парцал за миене със сплъстени ресни, засъхнали от една страна като коса, издухана от силен вятър, и с края на дръжката разби недисциплинираната осветителна тръба. Нямаше нищо стабилно, на което да се качи, за да я развие. Посипаха се стъкла и прах. Трясъкът бе задоволителен.

Сградата беше подобна на онази, в която снощи извърши малката си операция — един склад западно от Таймс Скуеър. Тук, в Сохо, имаше голямо търсене на индустриални постройки, които да бъдат преустроени в жилищни — за астрономични суми, разбира се. Точно тази вероятно никога нямаше да бъде преустроена. Нямаше прозорци. Не беше подходяща за препродаване на шикарни адвокати и брокери. Затова пък бе идеална за неговите цели. Даже все още различаваше избледнели кафяви петна по пода. Преди няколко месеца бяха яркочервени. Най-накрая оня тип каза на Джоузеф онова, което той искаше да знае.

Солидните тухлени стени добре заглушаваха писъците.

Преди да се върне при стола, той отиде при отоплителната инсталация и я включи. През отдушниците започна да влиза въздух с миризма на мухъл. Възтопъл. Джоузеф остана с ръкавиците — тънки, с цвят на човешка кожа. Не ги носеше за удобство. Професионален навик. Спомняше си много случаи, при които се налагаше да носи такива ръкавици посред лято.

Отново седна на стола, на чиято облегалка бе преметнато коженото му яке. Свали бейзболната си шапка и разроши буйните си златисторуси къдрици. Бръкна в чантата, която беше донесъл, и извади луксозна зелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. Извади два мобилни телефона от джоба си — своя айфон и един „Самсунг“, който беше взел от същия апартамент, от който се снабди и с кутията с виното. Своя остави на масата. Отвори на другия менюто — непохватно заради ръкавиците — и прегледа телефонните номера и съобщенията.

Остави самсунга и изпъна крака; погледна часовника. Нямаше да чака дълго. Това беше добре. Той бе напрегнат. Човек винаги е нащрек в такива моменти. Така и трябва. Познаваше много хора, които бяха спокойни, когато не трябва. Сега бяха мъртви или по-зле — много по-зле.

Но адреналинът може да ти помогне само толкова.

Джоузеф погледна към вратата в задния край на склада, заключена със солидно резе. Водеше към малко помощно помещение. Под вратата се процеждаше жълта светлина. Отвътре се чуваше дивидито на „Дора Изследователката“:

— Хей, Буутс! Хайде да отидем там!

Джоузеф още веднъж погледна бутилката с шампанското. От едната страна бе изцапана с кръв. Шест капчици в редица като част от морзовия код за S-O-S. Знаеше колко престижна напитка е „Дом Периньон“, макар че никога не беше опитвал. Това му напомни, че е жаден. Стана и като вървеше сковано заради студа, отиде до един шкаф в ъгъла на склада, където държеше бутилка „Спешъл Брю“. Отвори я и жадно изгълта близо половината от съдържанието ѝ. Изпита прилив на енергия, на спокойствие.

„Давай по-полека“ — каза си.

После обаче допи бирата.

Избърса устните си с ръкава. Остави бутилката на масата. Когато си тръгнеше, щеше да я вземе, разбира се — нали остави ДНК по стъклото.

Джоузеф пак намести едрото си тяло на стола, като присви очи от остра болка в бедрото. Бръкна в джоба на якето и извади 9-милиметров пистолет „Глок“. Свали пълнителя и презареди — сложи два нови патрона на мястото на онези, които наскоро бе изстрелял. Спомни си очите на жертвата; как гледаше в шок — твърде вцепенена дори за да се уплаши. Винаги бяха много интересни тези моменти точно преди пистолетът да гръмне. Хората се държаха по всякакви безумни начини. Героично, патетично, дори самодоволно. Можеше да напише цяла книга за това.

Джоузеф остави пистолета на масата и извади заглушителя „Джемтек“, провери дали е почистен добре и го зави на дулото. Пъхна оръжието под колана си.

Погледна часовника. Срокът изтичаше след две минути. Дали пък…

Проехтя решително думкане върху престарялата врата.

Джоузеф погледна пред шпионката, която бе инсталирал предишния ден. Навън бяха Даниел Риърдън и някакъв тип с вид на важен бизнесмен. Той потупа ръкохватката на пистолета, за да си припомни къде точно на тялото му се намира. После свали предпазната верига.

34. Неделя, 16.00

1 час и 50 минути по-рано

В дневната на апартамента Даниел Риърдън запозна хората от компанията:

— Това е Габриела Маккензи.

— Андрю Фарадей — каза по-възрастният от двамата, които току-що влязоха.

— Сам Ийстън — представи се другият.

Ръкуваха се. Сам имаше хубав тен, голо теме, набръчкано лице и живи очи. Андрю бе около шейсетте. Буйната му бяла коса, прошарена с черни кичури, беше сресана назад и разделена на път. Коса на бизнесмен. Коса на политик. Андрю беше по-слаб от Сам и Даниел и не особено мускулест. Не по-висок от метър и седемдесет и пет. Непосредственото впечатление на Габриела обаче бе, че той е по-авторитетен от другите двама. И не заради възрастта.

Той бе естествен водач.

— Това са хората, за които ти говорих — каза Даниел. — Аз съм им клиент. От години работим заедно.

Габриела и Даниел седнаха на стария диван, който излъчваше още по-силна миризма на мухъл от тази, която до неотдавна се опитваше да премахне от апартамента с една бабешка рецепта.

„Погребения — помисли си. — Погребения…“

Даниел си наля още червено вино. Вдигна бутилката към нея. Тя отказа. Андрю и Сам си взеха чаши. Отпиха.

— Даниел ни каза какво е положението — заговори Андрю. Гласът му вдъхваше спокойствие.

— Не зная какво да правя! — възкликна тя отчаяно.

— Това е кошмар. Срокът е след два часа! Джоузеф каза, че ми дава време до шест, без отсрочки. След това…

Вдиша и издиша рязко.

Мъжете изглежда се смутиха от този пристъп на истерия, сякаш не знаеха как да я успокоят. След малко Андрю Фарадей каза:

— Е, ние имаме някои идеи.

Сам го погледна послушно. Той бе втори или трети в йерархията, от пръв поглед личеше. Габриела го прецени като надежден и лоялен.

Даниел се притисна до нея на дивана и тя почувства топлината на бедрото му до своето. Той стисна ръката ѝ с дългите си пръсти. И тя почувства силата, която бе забелязала по-рано.

— Може ли да ви наричам Габриела? — попита Андрю. Изглеждаше точно така, като човек, който ще поиска разрешение. Възпитание от старата школа.

— Да, разбира се — отговори тя и нервно приглади разрошената си коса. Но бързо укроти ръцете си.

— Първо, за да съм сигурен, че съм разбрал добре — продължи той, — да изясним само фактите. Този мъж е отвлякъл дъщеря ви. Джоузеф, така ли казахте? Това ли е името му?

— Да.

— И го е направил, защото иска документа, за който ми разказа Даниел. „Октомврийския списък“, нали така?

Тя кимна.

Той се вгледа в разтревожените ѝ очи.

— И Даниел ми каза, че не знаете какво представлява този списък.

Тя сви рамене:

— Имена и адреси. Може би на престъпници. Единственото, което знаем, е, че има хора, готови да убият за него.

— И нямате представа защо е „октомврийски“?

Габриела погледна Даниел, който каза:

— Може да е свързан с нещо, което се е случило през октомври. Някаква среща, събитие. Или — добави мрачно — може да е нещо, което ще се случи идния месец. Ако съдя по това, което съм чул, вероятно ще е нещо много лошо. Но, от друга страна, може да е само име, фирма, дори човек. А може би шифър. Числото десет — десетият месец.

— Или — добави Габриела — Даниел мислеше за анаграми.

— В „октомври“ се съдържат много интересни думи: „око“, „ври“, „криво“, „мир“. Но без контекст няма как да разберем.

Андрю кимна, замисли се. Облегна се назад и прокара само показалеца си през косата. Сега Габриела се загледа в облеклото на новодошлите. Мъжете бяха с костюми: този на сресания Андрю — тъмносин; на плешивия Сам — черен; но и двата — консервативни и адски скъпи. Носеха официални ризи, съответно синя и бяла. Без вратовръзки. Обувки „Бруно Мали“ или „ферагамо“. Дрехите и аксесоарите им бяха, както би се изказал шефът на Габриела, „примо“.

— Знам, че трябва да го предам — каза тя с равен глас.

— Да го предадете?

— Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя. Щях да го дам на полицията, на ФБР. Те би трябвало да знаят какво означава. Това е единственият морален начин. Но не мога. Списъкът е единственото нещо, което мога да разменя за Сара. — Добави сподавено: — Ужасно е, но трябва да го дам на Джоузеф. Нямам друг избор.

— Не си виновна ти за тази бъркотия — възрази Даниел. — Вината е изцяло на Чарлс Прескот.

— Чарлс Прескот е шефът ви, нали? — осведоми се Андрю.

— Вече бивш шеф — измърмори тя. Вдиша дълбоко, закашля се. — Сара. — Затвори за момент очи. — Не мога да си представя какво преживява сега.

— Това е красиво име — отбеляза Сам: първите му думи, откакто се беше представил.

Имаше нещо познато в този човек — стегнатото мускулесто тяло, непринудената поза, спокойните очи. Изведнъж Габриела си даде сметка, смаяно — да, Професора! Но не приживе — а в погребалното бюро, легнал в покрития с коприна ковчег. И, разбира се, видян през призмата на сълзите — както тогава, така и сега.

— Наистина хубаво име — съгласи се Андрю. — Така, Даниел ми каза, че Джоузеф не иска само списъка, а и известна сума пари, нали?

Жената докосна очите си. Върховете на пръстите ѝ се навлажниха.

— Да, така е — отговори. — Някакъв хонорар, който е платил на Чарлс. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Но аз нямам толкова пари, половин милион, дори да ипотекирам апартамента си. Аз…

Замълча.

Даниел обърна сините си очи към нея. Прошепна утешително:

— Всичко ще се оправи, Мак.

Произнасянето на прякора ѝ също ѝ подейства успокояващо. Както и докосването на коляното му до нейното, бедрото му до нейното, отново пръстите му върху ръката ѝ. Той пак ги дръпна; но крака си не отмести. Тя чувстваше силата и топлината на мускулите му.

— Значи — обобщи Андрю — Джоузеф иска списъка и пари. — На авторитетното му лице се изписа лукаво изражение. — Помислете обаче. Той поема огромен риск — доживотен затвор или да бъде застрелян от отряда за освобождаване на заложници. Това ни подсказва, че мотивът му не е само алчност.

— Така ли?

Даниел се намеси:

— Джоузеф е отчаян. Може да изглежда самоуверен. Но всъщност се страхува. Предполагам, че дължи пари на някого. Или трябва да изчисти някакъв друг дълг. Голям дълг. Някой го е хванал здраво за гушата. И няма да го пусне, докато не се изплати. Или докато не му даде списъка.

— А това е добре за нас — додаде Андрю.

— Добре ли е? — попита Габриела.

Даниел обясни:

— Винаги е по-лесно да се преговаря с отчаяни хора.

— Той не се държеше като отчаян — мрачно възрази тя. — На мен ми изглеждаше доста уверен.

— У вас ли е списъкът? — попита Андрю.

— Не е при нас. Но е в сигурни ръце. В апартамента на един приятел, Франк.

— Имате ли доверие на този Франк? — попита Сам.

— Той е малко странен, но да, надежден е… когато става дума за мен. — Габриела изрече тези думи, като избягваше погледа на Даниел. — Но не знам как ще се развият нещата. Казахте да „преговаряме“. Аз смятам да му дам това, което иска, и да си върна дъщерята. Това е.

След кратък размисъл Андрю каза:

— Вижте, Габриела, не съм сигурен, че нещата са толкова прости.

— Защо?

— Даниел каза ли ви с какво се занимаваме ние със Сам?

— Не.

— Имам застрахователна компания. Специалността ни е да разработваме високорискови политики. Ако искате да построите фабрика на някое известно проблемно място — например в размирна страна като Либия — ние ще застраховаме най-ценните ви служители и обекти. Една от най-печелившите ни услуги е застраховка срещу отвличане. Когато някой бизнесмен бъде похитен в чужда страна, понякога фирмата или близките му се обръщат към полицията. Но понякога — когато не могат или е прекалено рисковано да замесват властите — разчитат на фирми като нашата да преговарят за освобождаването му и плащането на откуп. Точно това възнамерявам да направя сега с Джоузеф. Ще му дам това, което иска, срещу гаранция, че ще освободи Сара невредима.

— Мо… можете ли да го направите?

Андрю се усмихна:

— Това е работа за един ден. И колкото и странно да звучи, е една най-обикновена сделка. Отвличане, банков кредит или закупуване на джойнтвенчърна компания — когато се стигне до самата сделка, разликите не са особено големи. Винаги плащаш на вноски. Никога всичко наведнъж. Ако дадете на Джоузеф всичко, което иска, веднага, той няма да има стимул да… остави никого жив.

— „Октомврийският списък“ е у мен. Но нямам пари.

— Напротив, Мак, имаш пари — поправи я Даниел.

Габриела се намръщи.

Андрю обясни:

— Даниел ще даде откупа и ще плати хонорара ни.

— Какво?

Тя се обърна смаяно към Даниел. Той кимна.

— Не мога да приема такова нещо от теб.

— Не можеш да не приемеш — мрачно каза той. — Не и на този етап. Нямаш друг избор. Няма да открием скритото съкровище на шефа ти навреме.

— Но…

Тя замълча. Завъртя се и притисна лице до врата му; захлипа. Той я прегърна силно. Останаха така, докато тя си поплака. Той я притисна още по-силно; зарови лице в косата ѝ и вдиша дълбоко.

Андрю се размърда и погледна часовника.

— Сега е четири и четирийсет и пет — отбеляза. — Имаме час и петнайсет минути. Как трябваше да му дадете списъка и парите?

— Трябваше да му се обадя, когато събера сумата.

— Добре. Ето какво искам от вас. Обадете му се и му кажете, че имате всичко, което иска. Но че няма да се срещнете лично с него. Кажете му, че един приятел ви помага.

— Можеш да му кажеш, че става дума за човека, с когото се видя вчера — добави Даниел. — Така няма да заподозре, че си се обадила на ченгетата. Кажи му моето име. Той сигурно вече ме е проверил и знае, че не съм заплаха.

— Не — твърдо заяви Габриела. — Моята дъщеря е отвлечена. Аз ще го направя.

— Ще отидем с Андрю. Той е специалист в тази област. А пък аз ще отида, защото Джоузеф знае кой съм и че съм близък с теб.

— Прекалено е опасно. Не мога да ви карам да правите това!

— Не е толкова опасно, колкото изглежда — бавно изрече Андрю. — Имаме козове. Вие държите списъка, който толкова отчаяно иска да има, а ние държим парите.

— Имаме също това — добави Даниел, като погледна към плика с емблема на аптеки Си Ви Ес в ъгъла на стаята. Малък, но не е за пренебрегване. Тъмните петна вътре се виждаха ясно. — Това са улики, които могат да бъдат свързани е него. И той го знае.

— О, да, имаме козове — продължи Андрю. — Немного, но достатъчно според мен. И така, ще се срещнем с Джоузеф в шест. Колкото до парите… Ще му дадем част от това, което иска — за да покажем добра воля. Също част от списъка — за да му докажем, че е у нас. Ще поискаме да видим дъщеря ви. Не на камера или на запис. Ще я видим лично. — Усмихна се широко. — После ще се договорим да направим размяната утре, на публично място. Целият „Октомврийски списък“, остатъкът от парите и уликите срещу дъщеря ви.

Габриела кимна бавно.

— Може ли да се обадиш на приятеля си Франк и да ми дадеш няколко имена от списъка? — попита Даниел. — Или ако си спомняш някои от онези, които си видяла?

— Спомням си ги. Не адресите, но градовете, в които живеят.

Тя записа няколко на едно листче и го подаде на Даниел, който го прочете и го прибра в джоба си.

— Чудесно — каза Андрю. — Джоузеф ще ги види, ще провери дали са истински… А сега за парите. Довечера ще му дадем една част. Половината от това, което иска, е достатъчно. Така ще му докажем, че сме готови да съдействаме.

— Двеста и петдесет хиляди лесно могат да се съберат — отбеляза Даниел.

„Лесно за някои хора“ — помисли си Габриела.

— Е, готови ли сме да се обадим на нашия приятел Джоузеф? — попита Андрю.

Жената погледна телефона за момент. Даниел се наведе към нея.

— Ще се справиш, Мак — окуражи я.

Тя го погледна, пое си дълбоко въздух, намери номера и набра.

— Пуснете го на високоговорител — инструктира я по-възрастният мъж.

Тя натисна копчето за набиране.

След малко от апарата се чу зловещият глас на Джоузеф:

— Габриела! Здрасти, здрасти! Вече започнах да се притеснявам. Крайният срок наближава, съвсем близо е. И съм сигурен какво ще се случи, ако изпуснеш срока. Наскоро да си ровила из контейнерите? Да си намерила някое съкровище в боклука?

— Това беше най-отвратителното нещо, което съм правила — сопна се тя.

— О, сигурен съм, че можем да измислим и доста по-отвратителни, ако понапънем въображението си, не мислиш ли? Май ти е харесало, признай. — Той се изкиска по характерния си извратен начин.

— Как е дъщеря ми? — попита Габриела; брадичката ѝ потрепери.

— Ами, честно казано, малко е объркана. „Къде е мама, защо не се обажда мама?“ Ако това ще те успокои, пита за теб много повече, отколкото за татко Тим. Наистина ли беше толкова лош съпруг?

— По дяволите! Отговори ми на въпроса! Как е Сара?

— Добре е.

— Не е добре! Никога няма да бъде добре заради теб.

— Хората преживяват всякакви травми и пак са си супер. Аз съм жив пример за това.

— Ах, как те мразя!

— Жалко. — В гласа му отново се прокрадна напевна нотка. — Ако ме опознаеш, ще мислиш другояче. Така, усещам, че съм на високоговорител. Предполагам, че добрият ти приятел господин Риърдън е в стаята с теб, а може би и някой друг, но не са от полицията, защото след вълненията този следобед, няма да посмееш да припариш до някой участък. Поне не доброволно. Леле, леле, днес наистина си създаде име, Габриела. Каква бъркотия беше… Радвам се, че не си мой офис мениджър. Хайде, кажи сега кой е твоят аватар. — Изсмя се при тези думи. — Господин Риърдън ли?

— Същият — отговори Даниел, като се наведе напред.

— Охо, богаташчето. Излиза, че не си само каубой. Ти си преуспял рисков капиталист. Проверих те. Фонд „Норуок“. Впечатляваща компания. Активи за два милиарда? Ако имах пенсионна сметка, щях да ти дам ти да я управляваш. И пак избягваш инвестициите във фрекинг и неустойчиви производства? Достойно за възхищение. Изненадан ли си, че съм те проучил толкова подробно?

— Не.

— Добре, господин бизнесмен. Ти ли представляваш Габриела?

— Да.

— Значи сигурно на теб се пада тежкото задължение да доставиш стоката след малко повече от час. Каза ми, че списъкът бил у теб. А как стои въпросът с кинтите?

Даниел обясни предложението за частично плащане и някои от имената в „Октомврийския списък“, за да може да ги провери, да се увери, че са сериозни. После да се срещнат на обществено място за пълната размяна.

След кратка пауза Джоузеф отговори:

— Повече ми харесва да преговарям с Габриела. Да помисля, да помисля… По-скоро не — заключи весело.

Габриела понечи да каже нещо, но Андрю спокойно ѝ даде знак да мълчи. Даниел попита:

— Какво е твоето контрапредложение?

— Всички пари веднага. Петстотин бона.

— Невъзможно! — възкликна Габриела.

— Искаш ли да попитаме малката Сара какво мисли за тази невъзможност? Можеш ли да познаеш какво правих цял следобед? Подрязвах рози. Кръц, кръц. Нали знаеш, че за да се засили растежът, трябва да се режат почти до корен? Представи си. Как…

— Стига! — извика тя.

Обърна се към Даниел с ужасени очи. Той кимна. Наведе се леко и каза по микрофона:

— Добре. Цялата сума тази вечер. Петстотин хиляди. Но само три имена от „Октомврийския списък“. И ще видим Сара жива.

— Става… Но първо искам да попитам нещо. Кажи ми истината, Габриела. Списъка? Наистина ли го държиш в малките си нежни ръчички?

Четиримата в стаята се спогледаха.

— При нас е — отговори тя. — На сигурно място.

— А сега дали е при теб? Надявам се да е така. Защото, нека да те предупредя, ставам много лош, когато ме мамят. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще има последствия. Няма да заплаша, че ще убия дъщеря ти, защото това няма да помогне на никого. Но ако си играеш с мен, ще се погрижа да изчезне в системата за нелегални осиновявания и никога повече няма да я видиш.

— Не! — изкрещя тя.

— И това не е всичко, госпожо Габриела. Трябва да призная, че те намирам за доста привлекателна — съжалявам, богаташче. Не ревнувай. Тя е красива жена, нали? Знам, че и ти мислиш така.

Даниел стисна зъби.

Джоузеф отново се изсмя:

— Ако нещата не станат, както искам, ще те намеря и ще се погрижа много качествено да прекараме известно време заедно. Имам къща в гората. На много, много уединено място. Та така, Габриела, разбираш ли сега какво може да ти се случи?

Тя кимна отчаяно, после осъзна, че Джоузеф не я вижда.

— Никой няма да те измами! — изхленчи. — Ще направим точно както искаш, обещавам!

— Добре, богаташче. В Сохо има едно място… на Елизабет Стрийт, през две сгради от „Принс“. От източната страна на улицата. Стар склад. — Джоузеф даде адреса.

— Ще дойда в шест — каза Даниел. — С един приятел.

— Кой?

— Застрахователният ми агент.

— Аха, звучи логично. Обаче не ми се правете на герои, защото чу какви ще са последствията. Сара ще се озове в някой фургон в Западна Вирджиния с нови мама и татко, а с Габриела ставаме гаджета.

Даниел мобилизира цялата си воля, за да овладее гласа си:

— Разбрах.

Затварянето на телефона прозвуча като изстрел.

Габриела се отпусна на дивана. Изглеждаше твърде отчаяна дори да заплаче.

— Добре — каза Андрю, като се изправи. — Хайде да вземем парите, Даниел. Нямаме много време. Сам, оставаш с Габриела.

Сам Ийстън кимна:

— Да, разбира се.

Даниел се обърна към нея и я притисна до себе си.

— Ще уредим всичко, Мак — прошепна. — Обещавам.

Двамата с Андрю излязоха. Вратата се затвори с типичното си мелодично поскърцване.

33. Неделя, 16.30

30 минути по-рано

Детективи Нариш Сурани и Брад Кеплър седяха в една от оперативните зали в „Голямата сграда“ на Нюйоркското полицейско управление. Трета за последните три дни. Обзаведена с държавни пари. Гадост.

Третата — и най-отвратителната. От прозореца се виждаха олющената стена на Кметството и гладката стена на една банка, гълъби, късче небе и гълъбови курешки. И каквото и да имаше зад шкафовете за съхранение на папки в предишната стая, то не можеше да се сравнява с тукашната смрад.

— Готови ли са? — измърмори Кеплър на партньора си.

— Още малко да се натуткат — отговори Сурани, като затвори телефона.

Това прозвуча твърде пренебрежително и неуместно при сегашните обстоятелства, помисли си Кеплър. Все пак хора бяха изложени на риск.

Може би раздразнението му пролича, защото Сурани добави с по-сериозен тон:

— Събрали са се и подготвят нещата. Това е последното, което ми казаха. Изглеждат твърде заети, за да говорят с нас.

Имаше предвид спецотряда на нюйоркската полиция, момчетата от Отряда за бързо реагиране (и вероятно едно-две момичета). Екипирани с автомати, каски, бронежилетки, защитни обувки. Готови да нахълтат и да хванат престъпника.

— Твърде са заети, за да говорят с нас? — изръмжа Кеплър. — Фоп-ЧП не е тяхна.

През последните няколко часа името на операцията се съкрати от официалното „Операция Чарлс Прескот“ на „Оп-ЧП“.

После, в резултат на усложненията, съпътстващи разследването и неизбежното включване на федералните служби, отпред се добави и съответната буква. Типично за ченгета.

Фоп-ЧП…

— Това е нашето разследване — продължи Кеплър. — Ние трябва да нахълтаме там като… като… — Замълча.

— Не се ли сещаш за подходящо сравнение? — подразни го Сурани.

Кеплър завъртя очи. Намръщи се.

— Не знаят ли къде е Габриела?

— Знаят, знаят. Спокойно. Ще я намерят.

„Чакай — помисли си Кеплър. — Като мухи на лайно, като момчета в женска съблекалня, като…“

Но твърде късно.

— Обади се пак на екипа за наблюдение. Провери дали има сигнал.

Сурани въздъхна. Но се обади. Проведе кратък разговор. Затвори и се обърна към Кеплър:

— Да, имат добър сигнал от нея. Колосален сигнал. Еректирал сигнал. Уместно ли е да се изразя така, или моите хора не говорят за ерекции?

— Къде точно? — попита Кеплър, без да обръща внимание на забележката. — Знаят ли къде точно се намира?

— Да, знаят точно. И точно там, както казах вече, се разполага спецотрядът. Готови са да действат, щом дадем заповед.

Разбира се, обаче заповедта нямаше да я дадат те. Щеше да я даде той. Капитан Баркли.

Кеплър измърмори:

— Искам да видя картина. Искам да бъда на място. Нали имат камери, тия шибаняци от спецотряда. Трябва да ни пращат картина.

— Достатъчно трудно беше да я засекат…

— Кажи ми нещо, което не знам.

— … да я засекат. Няма как да получим пряка видеокартина, за бога. Ох, уместно ли е някой от моята религия да каже…

— Стига!

Кеплър огледа мръсните прозорци, натрупаните боклуци в стаята, зелената като сопол боя, подуши храната. Но за разлика от преди сега изобщо не му се ядеше.

Сурани погледна надолу и изтръска кафявото си сако, което — отново помисли Кеплър — изобщо не подхождаше на сивкавата му кожа. За разлика от партньора си той с много усилия бе докарал сегашния си тен и сакото му, безобразно измачкано, имаше — едва сега му правеше впечатление — смущаващо петно на ръкава с формата на уши като на Мики Маус.

Той се наведе напред на адски неудобния оранжев пластмасов стол и си помисли: „Така ли ще продължаваме? Заети сме с операция, при която могат да загинат хора, а никой не знае какво става. А пък ако нещо се издъни, големите шефове ще искат изкупителна жертва. И тогава — здравейте, детективи Кеплър и Сурани!“

Има, разбира се, стотици различни начини, по които една операция може да се издъни, но не е необходимо да се тормозиш за всичките стотици начини, защото е достатъчен само един, за да загазиш. И обикновено това е точно този, който най-малко очакваш.

Двамата мъже не застанаха мирно, когато капитан Пол Баркли влезе в стаята — нюйоркските детективи не отдават чест на почти никого. Все пак Кеплър свали краката си от близкия стол, а Сурани остави чашата с кафе, от която до този момент сърбаше шумно. За детективи с тяхното положение и разследванията, които водеха, това бе максимумът уважение, което можеха да покажат.

Особено днес, в родилните мъки на фоп-ЧП.

— Знаете ли местоположението ѝ?

— Да — отговори Сурани. — И не подозира, че сме я открили. Спецотрядът е на позиция. В момента оценяват риска.

Капитанът изсумтя:

— Това бие и третокласен криминален филм. Звучи като реплика на някой банкер. Така, видяхте ли последното малоумие? — Обърна се към един компютър и го включи. — Видях го преди десет минути. Мамка му.

За какво говореше старецът? Кеплър не се смущаваше да проявява нервност към шефа си и сега пак я демонстрира, — намръщи се, а на загорилото му чело се образуваха бръчки във формата на дълбоко V.

Очакваше на екрана да се появи някой официален документ или запис от охранителна камера. Но не — на монитора се отвори онлайн изданието на „Ню Йорк Поуст“, наскоро обновено. Кеплър въздъхна, докато четеше статията — продължение на една по-раншна. Първото заглавие съдържаше думата „ранен“. По-новото — глагола „почина“.

И двете статии съдържаха фразата „прегазен от камион за доставки“.

— Положението е извън контрол, знам — каза Сурани.

— А това е недопустимо. Искам да действаме. Искам престъпниците да се регистрират в ареста сега. Ако бързо не направим нещо, може да се лее кръв.

— Тя вече се лее — измърмори Сурани, като гледаше снимката на трупа.

Баркли махна гневно към монитора и изръмжа:

— Гледайте ги журналистите! Проклети мобилни телефони. Всички имат камери. Това е проблемът в наши дни. Навсякъде са. Задниците със самсунги и айфони се озовават на местопрестъплението още преди първите полицаи. Проклятие. Криминалистите изследват ли уликите?

— Да, но едва ли ще попаднат на нещо съществено.

Тримата се втренчиха в екрана. Кръвта е доста ярка при високо приближение.

— Габриела е с оня тип, така ли?

— Да.

— Тази жена — изръмжа капитанът. — Ще отговаря за много неща.

Заканата, лишена от нецензурни думи, прозвуча особено заплашително. Баркли се замисли — или поне наклони главата си така, сякаш мисли — и се втренчи през прозореца.

Банка, кметство, гълъбови курешки.

— Добре, решено е. Обадете се на спецотряда да действа. Веднага.

— Така може да прецакаме всичко — предупреди Кеплър. — Мисля, че трябва да изчакаме, да разберем кои са играчите, да преценим рисковете. Да…

— Пращайте спецотряда веднага — ревна Баркли, сякаш адски мразеше да се повтаря (което, Кеплър знаеше, не е така). — Няма да чакаме повече. Каквото и друго да е направила през последните два дни, ако свърши като… — кимна към статията за прегазения от камион — … ще стане лошо за много хора.

Тоест за него, за тях, за кмета.

И най-вече лошо за Габриела, идеше му да уточни на Кеплър, но си замълча.

Сурани взе телефона. Наведе се напред и каза напрегнато:

— Тук е Сурани. Имате зелена светлина. Можете… — Сивкавото му чело се сбърчи. — Какво? Какво?

Кеплър и Баркли се втренчиха в него. Трудно бе да се прецени какво мисли в този момент капитанът, но несъмнено изпитваше същото недоумение, както детектива си.

— Какво?

Повтарянето на тази дума беше вбесяващо. Ако я чуеше още веднъж, Кеплър щеше да хване партньора си за гушата и да изтръгне слушалката от ръцете му.

Следващите думи на Сурани обаче бяха:

— Ох, мамка му!

Кеплър се ококори и вдигна дланите си срещу него. Тоест: „Кажи ни нещо конкретно, по дяволите!“

Сурани закима енергично:

— Да, да, сега ще го дам.

— Какво? — попита Баркли, явно без да осъзнава, че повтаря въпроса на детектива.

— Командирът на специалния отряд мисли, че трябва да говориш с един човек.

— С кого?

— С един шофьор от Отдела по чистота.

Баркли се намръщи по-заплашително, отколкото го бе правил през целия изминал ден:

— Какво общо, по дяволите, има някакъв боклукчия с операцията?

— Командирът ще ти каже. — Подаде му телефона, сякаш беше кутия с взривоопасно вещество.

Капитанът дръпна апарата от ръката му и поговори с шофьора. След като затвори, се облегна назад на стола и измърмори:

— Имаме проблем.

32. Неделя, 16.15

15 минути по-рано

— Онова, което се случи там, с онзи човек — прошепна Габриела, като бършеше сълзите си. — Не знам… не знам какво да кажа.

Даниел беше преминал в състоянието си на изчакване — да наблюдава мълчаливо. Заоглежда внимателно мрачните улици на Мидтаун на изток.

— Изглежда чисто. Идвай.

Отидоха до следващата пресечка.

— Ето. Това е мястото, Мак. Да влизаме.

Сочеше тясна сиво-кафява сграда в една задънена уличка, излизаща на Източна петдесет и първа. Беше на четири етажа и имаше много прозорци, закрити с капаци като подозрителни очи.

— Тук ще сме в безопасност.

Тя се изсмя подигравателно. В безопасност. Как ли пък не.

В отговор той стисна ръката ѝ.

Докато се приближаваха към сградата, Габриела постоянно се оглеждаше, взираше се в сенките, в прозорците, във вратите. Не се виждаха полицаи. Нито друга заплаха. Даниел отключи и влязоха във фоайето, боядисано в няколко разцветки на синьо и осветено от лампи с матови абажури. Декорацията бе направена с вкус, макар да не беше много елегантна. Една картина — от някой самоук Пикасо очевидно — на балерина висеше на стената до пощенските кутии. Качиха се по стълбите на втория етаж, където имаше врати за два апартамента.

Даниел се насочи към левия, който гледаше към предния двор.

Ключът изщрака, пантите изскърцаха. Издадоха странен, мелодичен звук. Първите две ноти от „Знаме, осеяно със звезди“.

Влязоха в тъмния апартамент и Даниел затвори и заключи два пъти вратата. Включи лампите.

Габриела остави новата раница, в която беше спортният ѝ сак, на очуканата масичка в дневната. Той сложи вещите си наблизо и се настани тежко на един твърд стол до масата в къта за хранене. Влезе в интернет през айпада си, а тя отиде при прозореца, гледащ към двора и задънената уличка.

В стаята се усещаше особена миризма. Напомняше на Габриела за погребална агенция. На застояли химикали — въпреки че тук бяха препарати за почистване, а не за балсамиране на мъртва плът. Тя си спомни същата миризма отпреди точно шест години и два месеца. Започна да ѝ се повдига, почувства се наранена, гневна. Образът на Професора изникна в съзнанието ѝ.

Бързо обаче си спомни своята мантра.

Сара.

„Целта. Съсредоточи се върху целта си.“

Сара.

„Това е просто една случайна миризма — каза си, — която възбужда мрачните спомени.“ Въпреки това не можа съвсем да се абстрахира от нея. Влезе в кухнята и отвори хладилника. Беше почти празен: кутия кафе, масло, лимон, станал твърд като гьон. В чекмеджето имаше глава лук. Не беше от най-пресните, но не беше и изгнила. От единия край стърчаха зелени листа. Зловещо! Тя си спомни рошавата коса на Джоузеф, лъщяща, мазна. Намери нож, не много остър, но достатъчно, за да среже лука, ако натиска силно. След като го направи на купчинка кръгчета, намери олио в шкафа и сипа в един прашен тиган, без да си прави труда да го бърше. Запали котлона, изпържи лучените кръгчета и листа, като бъркаше разсеяно във формата на осморка с дървена лъжица.

Замириса апетитно и скоро ароматът на пържено замаскира миризмата, която я притесняваше. Мислите ѝ за смърт отминаха.

Даниел Риърдън се показа на вратата на кухнята. Тя почувства погледа му. Обърна се, видя красивото му лице и отново изпита влечение към него. Спомни си петъчната вечер преди два дни. Струваше ѝ се, сякаш е било преди година, преди цяла вечност.

— Гладен ли си?

— Може би. Но не искам да ям. Само да подишам свеж въздух.

— С тази миризма на лук?

Той се засмя. Имаше прекрасен смях, точно като актьора, на когото толкова много приличаше.

— Всяка вечер, когато сме заедно, със Сара готвим — каза Габриела и гласът ѝ потрепери. — Е, не съвсем всяка, но повечето вечери. Тя много обича да разбърква. Страшно я бива. Понякога се шегуваме, че…

Внезапно замълча, вдиша дълбоко, извърна се. Докосна гърдите си и присви очи от болка. Даниел се приближи, извади кърпичка и бавно избърса кръвта от ъгълчето на устата ѝ. После я прегърна. Погали с ръка гърба ѝ, спря за миг пръсти над закопчалката на сутиена ѝ под дебелия пуловер, продължи надолу към кръста ѝ. Притисна я до себе си. Тя се стегна и изстена леко. Даниел изви главата ѝ назад и въпреки кръвта я целуна силно по устата. Тя изохка, намръщи се и той я пусна.

— Извинявай — прошепна.

— Няма за какво.

Той отново притисна лицето си до нейното, притисна тялото ѝ към себе си. Сетне рязко отстъпи назад, сякаш се насили да го направи. Тя изключи котлона и двамата се върнаха в дневната.

Габриела огледа апартамента. Беше стерилен, с атмосфера на овехтял лукс, сякаш е бил собственост на богаташи, които са обеднели или са се пенсионирали. Безцветните мебели са били първа класа преди петнайсет години, но сега бяха изцапани и очукани. Възглавничките на дивана и креслата бяха изтъркани от твърде много задници; килимът — от твърде много подметки.

Грозно, да.

Но беше тихо. И сигурно място.

Безопасно…

Украсата бе предимно в морски стил. Картини на кораби в бурно море, а също моряшки сувенири, фенери, риболовни такъми.

Габриела погледна дървеното табло с възли на стената.

— Твои ли са?

— Да. Лично съм ги връзвал. Хоби ми е. — Той погледна късите въженца, сплетени в различни морски възли, общо двайсетина. — Всеки си има име.

Друга стена бе посветена на фотографията. Той проследи погледа ѝ към снимките и отбеляза скромно:

— Не са толкова хубави, колкото твоите.

— Имаш фотографии на Едуард Уестън, Имоджин Кънингам, Стиглиц.

— Репродукции са. Не са оригинали.

— Все пак браво. Качествени неща. И особено че си избрал точно тези снимки. Уестън е революционен фотограф. Кънингам също, макар че според мен има нужда от малко повече изразителност.

— А тук има нещо, което ще хареса на дъщеря ти.

Даниел посочи стар камшик за езда и шпори, закачени на едната стена.

Неизличимият образ на Сара изплува в съзнанието ѝ.

Сара…

Габриела се досети, че той ще засегне по-сериозна тема. Оказа се права.

— Мак, ще помоля едни хора да ни помогнат.

Кимна към айпада, от който явно изпращаше или получаваше имейли.

— Да ни помогнат ли?

— Те са добри хора. И имаме нужда от тях.

— Не мога да те моля за такава услуга.

— Не си ме молила. — Даниел се усмихна. — Освен това съм ти много задължен. Ти си тази, която измисли Принстънското решение. Не знам какво щеше да стане, ако те нямаше. Щеше да бъде кошмарно.

— Сигурна съм, че щеше да се справиш.

— Не. Ти ми спаси живота.

Тя се усмихна скромно, после попита:

— Какви са тези хора, за които говориш?

— Двама души, е които работя от години. Умни. Трябват ни умни хора. — Даниел се вгледа в очите ѝ. — Нищо няма да ѝ се случи, Мак. Обещавам ти. Сара ще се върне жива и здрава.

„Обещавам. Каква странна дума — помисли си Габриела. — Дума, на която не можеш да имаш доверие. Или не трябва.“

Като самата дума „доверие“.

„Не бъди цинична“ — смъмри се мислено.

Това обаче беше трудно. Габриела бе циничка по душа. Беше се научила да бъде такава заради Професора.

Отново си спомни безжизненото му лице, восъчнобледо, заобиколено от сатен. Материята, която тя вече ненавиждаше.

— Скоро ще се появят. — Даниел присви очи, погледна я. — За какво си мислиш? Нещо важно е. Личи си.

— Не — тихо отговори тя.

— Не, не мислиш или не, не искаш да ми кажеш? Сигурно е второто, защото ти не си способна да стоиш, без да мислиш за нещо. Невъзможно е.

Тя се опита да намери подходящите думи, за да не прозвучи глупаво. Не беше лесно.

— Твърде много хора ти обръщат гръб, когато се случи нещо лошо. Страхуват се, притесняват се от неудобството, не искат да се поставят в конфузна ситуация. Ти обаче си решил, че няма да допуснеш Джоузеф да се измъкне, и го правиш заради мен, за човек, когото познаваш само от два дни.

Според нея Даниел Риърдън не беше в състояние да се изчерви. Но явно се засрами от думите ѝ.

— Ще ми създадеш комплекс — смъмри я. Огледа се и видя барчето. — Пие ми се нещо. А на теб? Вино? Нещо по-силно?

— Не. Само… не сега.

Той отвори бутилка каберне и наля от рубинената течност в една чаша. С една голяма глътка като че ли се отърси от неудобството от прекомерната ѝ благодарност. Отпи още веднъж.

— Така — каза. — Трябва да помислим за следващите ни стъпки. Андрю и Сам скоро ще дойдат. Първо, мисля, че трябва да се занимаем с усложнението. Да се уверим, че е вкъщи.

Усложнението…

Тя се усмихна на тази дума. Извади телефона си и потърси номера на Франк Уолш в указателя си. Набра.

— Не вдига. — Изпрати му текстово съобщение. — Но съм сигурна, че списъкът е на сигурно място. Няма причина да не е.

Лицето на Даниел остана спокойно. Макар, разбира се, че си мислеше: „Без този списък дъщеря ти е мъртва. И мъжът, който ще я убие, този мръсник Джоузеф, ще тръгне да търси и теб.“

Нямаше нужда да си припомня, че Джоузеф ще тръгне да търси и него.

В този момент обаче телефонът ѝ избръмча и тя погледна дисплея. Получи съобщение. Габриела се усмихна леко:

— От Франк е. Тази вечер няма да излиза. Всичко е наред.

— Значи едно нещо по-малко, за което да се тревожим. Не знам обаче какво да мисля, когато виждам, че номерът на господин Франк Уолш „Усложнението“ е в списъка ти с номера за бързо набиране. Предпочитам аз да съм на негово място.

— Мога да те сложа втори в списъка.

— Чак втори ли?

— Мама е първа.

— Добре, става.

Даниел се приближи до остъклена махагонова секция, съдържаща увеселителна техника — от около 1975 година, доколкото можа да прецени Габриела, макар че имаше и по-нови компоненти. Той включи радиото на една местна радиостанция. След няколко минути лоша музика и още по-лоши реклами дойде време за новините. Габриела се приближи до уредбата и рязко я изключи.

Остана няколко секунди втренчена в апарата.

— Не искам да слушам за това — обясни. — За това, което се случи днес — за нищо! Сигурно ще съобщят по новините. Само за това ще говорят! — Тонът ѝ отново стана остър.

— Добре, добре…

Изщракването на ключалка откъм тъмното антре я стресна. Пантите отново изсвириха първите ноти на националния химн и двамата се спогледаха.

— Ехо? — чу се баритонов глас.

— В дневната сме. — Даниел кимна успокоително и прошепна на Габриела: — Кавалерията пристигна.

31. Неделя, 14.15

2 часа по-рано

Детектив Брад Кеплър изчака, докато шефът му прочете прессъобщението — веднъж, два, три пъти.

Капитан Пол Баркли погледна пресговорителя на нюйоркското полицейско управление, треперлив младеж със силно акне, който седеше пред него в този ад, наречен оперативна зала. После, без да продума, сведе очи и пак прочете документа.

Коремът на Баркли издаде шум като от форсиране на мотор „Харли Дейвидсън“, който всички в стаята се престориха, че не чуват.

Кеплър знаеше, че повечето недели по това време на деня капитанът се тъпче с телешкото печено на жена си заедно с — когато тя не гледа — пълни вилици картофено пюре с много масло. Детективът знаеше за тези навици на шефа си, защото няколко пъти бе канен на обяд. Имаше спомени за три повтарящи се неща от тези гостувания: Баркли разказваше всеки път едни и същи мръсни вицове. Телешкото беше превъзходно. И Кеплър през цялото време умуваше дали има някакъв начин да каже на многознайката, дъщерята на Баркли, която учеше в колеж, да си затвори най-сетне устата. Какъвто, разбира се, не съществуваше.

Кеплър също прочете прессъобщението:

И така нататък, и така нататък, и така нататък…

— Колко обаждания? — попита Баркли младока.

— От пресата ли? Стотици.

— Това е преувеличение — сопна се капитанът.

„А може би не е“ — помисли си Кеплър. Партньорът му Нариш Сурани, изглежда, че бе на същото мнение.

— Исках да не се разчува — измърмори капитанът.

— Една престрелка? — намеси се градският прокурор.

— Да, престрелка. В проклетия Манхатън. Исках да не се разчува за това. Но явно няма да ми се отвори парашутът. Това е теч на информация, по-голям от самия „Титаник“.

Кеплър го поправи: „Титаник“ не беше теч. „Титаник“ беше кораб, който е потънал заради пробойни.

Разбира се, забележката му остана мислена.

Баркли грабна една химикалка и започна да коригира.

Така той получи възможност да разгледа новото им свърталище. Това бе втората зала, в която Операция „Чарлс Прескот“ — или Оп-ЧП — се помещаваше през последните два дни. Разбира се, напоследък престъпността се беше засилила доста и по тази причина малки операции като Оп-ЧП не носеха много точки в професионално отношение, затова получаваха каквото помещение имаше свободно. Това обаче беше абсолютна дупка. Бе пълно с монитори с висока разделителна способност, но всичките бяха изгасени, дори не бяха включени в мрежата. Стените бяха олющени — тук нищо ново, — а поддържаните с държавни средства мебели бяха евтини. Близо една трета от пространството се използваше за склад. Отнякъде миришеше на развалено — като че ли сандвич с пуешко бе паднал зад някой от шкафовете много, много отдавна.

Поне по-зле нямаше как да стане.

Баркли бутна прессъобщението към пъпчивия младеж като хокейна шайба.

— Оправете го — нареди. — И между другото, никакви коментари от мое име, освен това, че разследването продължава. Ограничете се с това. Нищо повече.

Пресговорителят опита пак:

— Ама това са сто обаждания, господин капитан. Не мислех, че ще е голям проблем.

— Защо си още тук? — изрева Баркли. Издаде звук като от развален съединител на кола и този път дойде от гърлото му, а не от корема.

— Да, господин капитан. Извинявайте.

Мъжът излезе.

„Защо, по дяволите, този хлапак не носи служебно оръжие?“ — запита се Кеплър.

Баркли се обърна към двамата детективи, седнали при очуканата пластмасова маса, и изръмжа:

— Мамка му.

Кимна към копието от прессъобщението в ръцете на Кеплър.

Неочаквано смени темата:

— Сега за нея.

Нямаше нужда да казва „Габриела“. Нямаше друга жена, която да им причинява толкова много главоболия в момента.

— Вчера ви казах, че искам да я поставите под наблюдение. Денонощно. Какво стана, по дяволите? Бяхте пред дома ѝ, нали? Камери, микрофони.

Кеплър сви рамене:

— Измъкна ни се. Не знам как. И после започна да използва диверсионна тактика.

— Какво означава това? Звучи като реплика от долнопробен криминален филм.

— Обаче все още сме по следите ѝ — добави Кеплър. Погледна партньора си: — Нали?

Сурани се обади на екипа за следене, проведе кратък разговор, после закри слушалката с ръка и каза:

— Хората ни са по петите ѝ. Разконспирирана е.

Което прозвуча като реплика от още по-долнопробен криминален филм.

Разконспирирана…

— Как успявате да я следите, след като ви се е изплъзнала от къщата си? — попита капитанът.

— Брад я засече на джипиеса — отговори Сурани, като погледна партньора си.

— Как, по дяволите?

Капитанът направи една от характерните си намръщени физиономии, които използваше за наблягане и които подчинените му, включително Кеплър, много успешно имитираха.

— Беше разсеяна. Имаше хаос, оръжия, крясъци, бягане. Пуснах устройството в джоба на якето ѝ — обясни той.

Баркли очевидно остана доволен, но характерът му го накара да попита:

— Мислиш ли, че е безопасно?

Капитанът никога нямаше да каже просто „Браво“.

— Безопасно? — попита Кеплър. Не разбираше какво трябва да означава това. — Честно казано, не се замислих. Просто реших, че трябва да го направя. Да пъхна проследяващото устройство в джоба ѝ и да се оттегля.

Сурани, чийто сивкав тен изглеждаше още по-сив под нечовешките лампи в мрачната оперативна зала, каза:

— Стана доста добре, мина гладко. Тя не подозира, че я следим.

— Микрофон?

Капитанът поглади късата си бяла коса — прическа на висш конгресмен — два пъти, после — още веднъж. Огледа Кеплър от глава до пети, сякаш одобряваше впечатляващия му тен. Или не го одобряваше.

— Не, само проследяващо устройство. Изгубихме сигнала за кратко, когато беше в метрото.

Системата на нюйоркското метро беше огромна, бърза и ефикасна, което означаваше, че може да превози Габриела навсякъде в района с площ неколкостотин квадратни километра. Сателитните проследяващи устройства не действаха под земята.

— Когато излезе обаче, програмата за лицево разпознаване на камерите за наблюдение я засече в Мидтаун. От тогава сигналът е стабилен.

— Освен ако пак не реши да слезе в метрото.

— Не може да живее в метрото — отбеляза Сурани. — Храната е скапана. Да не говорим за душовете. Абсурд.

Коментарът му спечели укорителен поглед от Кеплър, защото шегата беше много глупава. Да не говорим, че изобщо не беше шега.

— Още ли е с онзи тип?

— Да.

— Нея изпускайте. Но искам хората, които я следят, да са невидими. Ясно ли е? Ако екипът за следене се издъни, може да загинат хора. А това няма да стане по време на моето дежурство.

„И защо не? — помисли си Кеплър при това драматично изказване на началника си. — Мислиш си, че можеш да защитиш всички невинни граждани на Ню Йорк, така ли, шефе? Много хора са загинали по време на дежурствата ти през годините.“

— Казали сме на хората си да не се набиват на очи — отговори Сурани. — Да са наблизо, но не прекалено.

Един от заместник-главните детективи се показа на вратата.

— Извинявайте, господа. Ще се наложи да освободите стаята.

— Какво? — сопна се Баркли. — Да се местим ли? Това някаква шега ли е?

Белокосият, топчест началник сви рамене. Не изглеждаше много да съжалява.

— Имаме сигнал за терористична атака и ни трябва ISDN връзка — обясни. — Не може да се осъществи от друга стая.

— Терористи. Всяка година получаваме хиляди сигнали за терористични заплахи. Какво е по-специалното на този?

— Операцията се ръководи от Бюрото. Имате десет минути да се изнесете.

Началникът излезе. Кеплър погледна Сурани и усети, че партньорът му едва се сдържа да не покаже среден пръст на затворената врата. Двамата се усмихнаха.

Баркли въздъхна и погледна документите върху масата. Единият бе озаглавен „Инвестиционен фонд Чарлс Прескот“.

Другият беше копие на прессъобщението.

„Хирургическата операция за отстраняване на куршум, заседнал в сърдечната област, е насрочена за по-късно днес…“

— Ще се справим. Сигурен съм. — Това неубедително успокоение дойде от Кеплър.

В този момент телефонът на Сурани иззвъня. Той вдигна, послуша няколко секунди. Затвори.

— От екипа за наблюдение. Габриела и Риърдън пак се местят. Намират се близо до Четирийсет и осма и Седмо Авеню и отиват на изток. Наблизо има две цивилни коли, но нямат пряка видимост.

Ви-ди-мост!

„Боже“ — помисли си Кеплър.

Баркли бутна настрана папката с документите за Прескот, сякаш му напомняше за лоша медицинска диагноза.

— Проследяващото устройство добро ли е? — попита.

— Да — отвърна Кеплър. — Батерията издържа по няколко дни и местоположението му може да се засече с точност до метър и половина.

— И тя никога няма да го забележи — гордо добави Сурани. — Скрито е в химикалка „Бик“.

30. Неделя, 14.10

5 минути по-рано

Небето се беше променило към по-лошо.

Пухкавите облачета, които по-рано се носеха толкова невинно и безгрижно в лазурното небе, вече ги нямаше. Тъмносива пелена се стелеше във всички посоки до хоризонта, сякаш самият въздух свършваше на тази неравна граница. В залива се вдигаха вълни, духаше силен вятър.

Габриела и Даниел излязоха от метрото. След писъците, след хаоса на Второ Авеню преди малко, полицаите прииждаха на тълпи. Двамата нямаха друг избор, освен да избягат с подземната железница, макар че рискуваха да бъдат забелязани от транспортната полиция. Никой обаче не ги засече и сега, на улицата, те вървяха сред семействата, туристите, пазаруващите и влюбените двойки, търсейки укритие в тълпата — точно както бяха правили през последния половин час из различните линии на метрото. От Горен Ийстсайд отидоха до Харлем, после пресякоха целия град, за да излязат най-накрая на юг, в Мидтаун.

От тук щяха да отидат пеша до апартамента, за който ѝ бе казал Даниел — онзи, който фирмата му, Фонд „Норуок“, държеше за клиенти, гостуващи от други градове. В момента беше празен и можеха да се скрият там.

Даниел се огледа внимателно.

— Не се виждат полицаи, не се вижда Джоузеф, никой не ни следи… нито списъка.

Габриела още бе шокирана.

— Толкова много кръв, Даниел. Видя ли я?

Разбира се, че я беше видял. Той стисна по-силно ръката ѝ. В този жест имаше някакво значение. Но какво? Тя не можеше да каже.

— Гледай!

Той също видя синьо-бялата патрулна кола, приближаваща се бързо към тях с мигащи лампи. Габриела смъкна раницата от рамото си и двамата се завъртяха, пристъпиха по-близо до една витрина, за да може тълпата от минувачи да ги скрие от улицата и полицаите.

Патрулката мина бързо покрай тях по посока на местопроизшествието.

Кръвта…

Даниел посочи на изток:

— Апартаментът е натам. След деветдесет пресечки. Не е далеч.

Преди да тръгнат обаче, Габриела го хвана за ръката и каза:

— Чакай. Хайде да се отървем от шапките и да намерим по-добра маскировка. — Потупа по черната шапка с козирка, която носеше. — Трябва ни нещо повече от това, за да ги заблудим. — Кимна към един магазин за дрехи втора употреба малко по-нататък по улицата. — Хайде да напазаруваме.

Пет минути по-късно отново бяха навън с дънки — сини за него, черни за нея — пуловери и тънки якета, все в тъмен цвят. Манхатънски камуфлаж. На неговия анцуг пишеше: НЙУ. На нейния нямаше щампа. Носеха старите си дрехи в пазарски чанти.

Тя се намръщи и притисна гърдите си, закашля се. Избърса капка кръв от устните си.

— Мак!

— Няма нищо — пренебрежително каза тя. — Ще се справя.

Продължиха по улицата.

Телефонът ѝ изпиука — текстово съобщение. Тя погледна дисплея. Усмихна се, но веднага след това пак се намръщи от болка.

— Усложнението.

— Какво казва?

— Получил е подаръка.

Габриела реши да не му казва останалата част от съобщението на Франк Уолш.

Точно когато стигнаха ъгъла, по улицата мина тъмен седан — очевидно цивилна полицейска кола. За разлика от патрулката по-рано тази намали, когато ги доближи. После даде газ и зави зад ъгъла.

Наблизо не се виждаха други полицейски коли или униформени полицаи.

— Мисля, че е чисто — каза Даниел.

Пъхна в раницата си плика, в който носеше сивия костюм „Канали“ и ризата, които бе сменил в магазина. Габриела погледна съдържанието на своята чанта и видя капки кръв върху пуловера и якето.

— Ще ги хвърля — каза. — По дяволите. Обичах този пуловер.

Прерови джобовете и взе само парите. Всичко друго — касови бележки, изцапани с кръв кърпички и една химикалка „Бик“ — остави в плика. Огледа се и видя един камион на службата по чистота, пълен до преливане, който отиваше към завода за преработка на отпадъци на Четиринайсета улица на брега на река Хъдсън.

Залюля пазарския плик и го метна в камиона, докато шофьорът чакаше на светофара.

Хванати подръка, двамата закрачиха бързо сред тълпите пешеходци, изпълващи улиците в този горещ неделен следобед.

29. Неделя, 13.40

30 минути по-рано

Франк Уолш стоеше в малката кухня в апартамента си в Гринидж Вилидж и мислеше за убийството тази сутрин.

Не беше лесно.

С нож никога не беше.

Проблемът бе в това, че не можеш да намушкаш някого смъртоносно. Трябва да го режеш, да се целиш във врата, в краката — бедрените артерии. В слабините също беше добре. Но ако само го мушкаш? Ще ти отнеме цяла вечност.

На всичкото отгоре, ако човекът, с когото се бориш, умее да се защитава — както жертвата от тази сутрин — трябва да си нащрек, да действаш, да си бърз и да импровизираш; в схватките с нож всяка секунда е от значение.

Масивен — добре де, дундест — Франк свали гръцкото си рибарско кепе и почеса главата си под рошавата червена коса, докато стоеше пред отворената врата на шкафа. С лявата си ръка разсеяно пощипна една гънка от корема си. Реши, че не му се яде чипс.

Продължи да обмисля менюто си, но все се разсейваше.

Мислеше си за Габи. Както често му се случваше.

После мислите му, съзнателните му мисли, се върнаха към схватката тази сутрин. Спомни си животинската настървеност, чистото удоволствие — родено някъде, както вероятно би казал някой психолог, от желанието за отмъщение след целия тормоз, който бе изтърпял от уличните побойници като тийнейджър. Изпита също гордост от умението си да си служи с ножа.

Искаше му се да разкаже на Габи за битката, макар да знаеше, че е по-добре да премълчи някои неща. Усети приятно гъделичкане в корема, когато си я представи, и си помисли за подаръка, който току-що бе получил. Запита се с какво ли е облечена в момента.

Отново насочи вниманието си към храната. Кухнята бе най-важното помещение в апартамента му. Шкафовете бяха бели и дръжките имаха истински блокиращи механизми, сякаш стаята бе бордова кухня на кораб, който редовно плава в бурно море. Ако вратичките не бяха заключени, бисквити, консерви тон, макарони и кашкавал, щяха да изпопадат по пода от вълните.

Чипс? Или не чипс?

Не чипс, реши той. И продължи да зяпа.

Вдиша и надуши миризма на развалено. Не храна. А какво? Огледа се. Забеляза старата напукана маса, подпряна с нагъната хартийка под единия крак. Шапката му беше отгоре. Дали шапката се беше вмирисала? Той я подуши. Да, точно тя.

Дали гръцките рибари наистина носят гръцки рибарски кепета? — запита се.

Май трябваше да я изпере. Но дали така нямаше да отмие късмета си? В схватката тази сутрин беше с нея. Пъхна я в найлонов плик да стои там, докато реши.

Върна се при шкафовете от „Титаник“ и хладилника. Нямаше да яде чипс, но не смяташе да се мъчи с онази гадост с целината. Целината е зло.

Ябълка.

Франк взе един лъскав червен лаптоп и пликче „Рафълс“ и се върна на претрупаното си бюро, сместено в ъгъла на спалнята. Точно когато седна на плюшеното кресло, си помисли: „По дяволите. Забравих пиенето. Пиенето.“ Върна се в кухнята и взе една диетична кола от стола до масата, покрита със списания и книги.

Погледна подаръка, който му бе изпратила Габи. Сърцето му потрепна. Леле, чувстваше се на седмото небе от щастие.

Габи…

„Колко ли сме свалили?“ — запита се. Пак пощипна корема си. Три килограма за последния месец — ако се претегли, след като се изпикае.

Започна да дъвче, отпи; искаше му се колата да беше студена. Трябваше да я сложи в хладилника. „Защо забравям такива неща?“ Франк Уолш знаеше, че има трудности да се съсредоточава, но също така се гордееше, че за сметка на този недостатък има други дарби.

Например да си служи с нож.

Погледна колекцията си от режещи инструменти, която заемаше две полици.

Кога щеше да пристигне закривеният кукри? Замисли се за красивото острие — на снимката в „И-бей“ се виждаше класически нож на непалската армия.

Върна се към действителността.

„Всички проклети бележници със залепващи се листчета, които купувам. Трябва да ги използвам по предназначение, не само да подпирам краката на масата.“

Да напише: „Сложи кока-колата в хладилника.“

Толкова ли беше трудно?

Пак се замисли за чипса. „Не бързай. Запиши си и това. Не лапвай ново парче, докато не си сдъвкал и глътнал предишното.“ Забеляза, че колата — понеже беше прекалено топла — бе опръскала монитора „Самсунг“, когато е отварял кутията. Избърса стъклото с една стара фланелка, ароматизирана „Уиндекс“, която държеше до компютъра. Скоро щеше да се наложи да я изпере. И тя се беше вмирисала като гръцката рибарска шапка.

„Запиши си.“

Щеше да го запише.

Франк го записа. Отново се загледа в компютъра. Не можеше да спре да мисли за схватката с ножа.

О, колко беше красиво. Хореография. Танц. Красота.

Как замахна с ножа надолу, но жертвата парира удара и го спря на средата — което Франк очакваше.

Той се завъртя назад и бързо преряза с острието гърлото на мъжа.

Бликна кръв, запръска, шурна към небето.

Бързо — в такива случаи не трябва да се колебаеш — Франк скочи от другата страна и отново заби ножа отдясно в гърлото на жертвата.

Умиращите очи се втренчиха в него неподвижно за момент. После бавно се затвориха, а локвата кръв се увеличаваше.

„Чакай — помисли си Франк Уолш. — Това телефонът ли беше?“ Грабна го.

Не.

Надяваше се Габи да се обади.

Е, той беше сигурен, че ще се обади. Искаше обаче да е сега. В този момент. Втренчи се в телефона, призоваваше го да звънне. Но той не звънна.

Замисли се за идния вторник.

Реши малко да си пофантазира: Портиерът, Артър, ще позвъни по домофона и ще съобщи:

— Една жена иска да ви види. Казва се Габриела.

Франк Уолш ще каже:

— Пусни я да влезе.

Ще я чака по черни дънки и черна фланелка — с най-хубавите си дрехи, с които изглеждаше по-слаб — с измити зъби и напръскан с дезодорант. Рибарската му шапка ще е добре затворена в найлоновия плик, ако не я е изпрал преди това — което вероятно нямаше да стане.

Ще извади подаръка, който току-що получи от нея.

Тя ще обърне красивите си проницателни очи към него. И те ще проблеснат весело и игриво.

— Никога не съм виждала спалнята ти, Франк.

Той погледна бележката, която бе получил с подаръка:

„Скъпи Франк; Мисля за теб…“

Леле…

Сетне той редактира фантазията си. В новата версия — малко по-рискована — двамата седяха на дивана с притиснати колене и гледаха стар филм по кабелната, вместо да отидат на филмовия фестивал. Подаръкът — помисли си той, като поглаждаше кутията — също щеше да изиграе роля в тази фантазия. Централна роля.

Разбира се, Франк щеше да избере някой черен филм. Може би „Асфалтовата джунгла“. Или „Криминале“. Щеше да бъде като в танца на Траволта с Ума Търман. Той обожаваше този филм (макар че винаги се чудеше: Ако Траволта бе толкова гениален наемен убиец, защо остави автомата вън от банята, та Брус Уилис да го намери, когато отива до тоалетната?).

Можеха да гледат „Глутница кучета“ или „Гадни копелета“.

По дяволите, щяха да гледат всичко, което Габи поиска.

Щяха да си приказват, да се чукат. Той си я представи как стене от удоволствие, може би от малко болка.

И после щяха пак да си говорят. Тя щеше да научи всичко за него, щеше да научи кой е истинският Франклин Уолш.

Той се отпусна на разкривеното легло и ѝ изпрати съобщение. Благодари ѝ за подаръка и после — не се сдържа — описа плановете си за срещата им идния вторник. Включи и няколко предложения какви дрехи да облече.

Всичките — избрани с вкус, мислеше си.

После отново си спомни в детайли схватката с ножа. Веднъж, два пъти, пак и пак. Кръвта, писъците, гърчещото се тяло.

Най-вече кръвта.

28. Неделя, 13.00

40 минути по-рано

Джоузеф Астър вървеше целеустремено като турист през лабиринта от улици на този странен квартал. Очите му шареха постоянно.

Бе сменил черния шлифер с черни военни панталони, фланелка и кожено яке. Отиваше към апартамента, в който беше по-рано тази сутрин, но по различен път. Тази част на града бе много объркана. Имаше улици във всички посоки. Сателитната навигационна програма му помагаше, но той, разбира се, не се движеше по най-прекия път. Не бързаше, връщаше се по стъпките си, минаваше през задни входове и празни парцели. Това объркваше момичето от приложението на смартфона, но нямаше начин да избере път, „където няма опасност някой бандит да те гръмне в главата“, както го съветваше тя.

Беше студено и на хоризонта се събираха облаци, хвърлящи дълги ивичести сенки върху тротоарите, улиците и сградите. Слънчевото време от сутринта беше в историята. Това бе жалко, защото, ако щете вярвайте, при ярка светлина свидетелските показания са по-малко надеждни, отколкото в облачно време — светлината прекрасно засенчва всичко. Жертвите също могат изобщо да не те видят, когато приближаваш, или да не забележат пистолета.

Той се огледа още веднъж. Къщите бяха малки, от червени тухли или с мръснокафяви каменни стени, които навремето са били бели или светлосиви. Много сажди и прах се бяха наслоили. Джоузеф мина покрай една книжарница за гейове и лесбийки, обществена пералня, апартаменти с красиви решетки от ковано желязо. Можеше да надникне в миниатюрните стаички на нивото на улицата, побиращи не повече от четири-пет души. Кой можеше да живее по този начин?

„Мнозина“ — замисли се Джоузеф, съдейки по броя на килиите, покрай които минаваше.

Манхатън…

Той още веднъж мислено преговори сложния план, който замисляше за този уикенд. Много части, много предизвикателства, много рискове. Но както беше в настроение за размишления, Джоузеф се замисли, че човек е роден, за да работи. Нямаше значение колко трудна е работата ти, колко се налага да нацапаш ръцете си — във всеки смисъл на тази дума. Нямаше значение дали си поет или дърводелец, или учен, или какъвто и да било. Бог ни е сътворил така, че да размърдаме задниците си, да изпълзим на широкия свят и да запълваме с нещо времето си.

Джоузеф бе най-щастлив, когато работеше.

Дори, както щеше да стане след броени минути, работата му да беше убийство.

Мълчаливият джипиес го изпрати да завие зад ъгъла и той спря. Беше стигнал до кафявата тухлена сграда, където живееше жертвата.

Докато мислеше как ще се развият събитията вечерта, Джоузеф отново си представи Габриела: красивото ѝ лице със сърцевидна форма, привлекателната фигура и всичко това — похабено от пискливия ѝ глас. Замисли се и за мъжа с нея, Даниел Риърдън. Изглеждаше умен и очите му излъчваха увереност, която почти не се изгуби, когато му показа ръкохватката на пистолета си.

Замисли се и за „Октомврийския списък“.

Очакваше го трудна нощ. Но нямаше нещо, с което да не може да се справи.

Сега, след като се увери, че наоколо няма полиция, той небрежно мина покрай входната врата на жилищния блок. Надникна вътре. Да, портиерът, когото бе видял по-рано, все още беше дежурен. Малко се подразни от присъствието на стареца в кабинката, което допълнително усложняваше нещата. Но какво толкова? Човек може да се справи с всичко, ако притежава достатъчно решителност и находчивост. А Джоузеф имаше и от двете. Той заобиколи отзад и преброи прозорците. Спомни си плановете на сградата, които бе намерил в Отдела по строителство на Ню Йорк. Да, жертвата си беше вкъщи. Той видя движещ се силует и примигваща светлина — телевизор или компютър. Сенки. В един момент блесна по-ярка светлина, после отново изгасна — вероятно от вратата на хладилника, защото се видя откъм кухнята.

Това му напомни, че много иска да си пийне „Спешъл Брю“. По-късно. Сега беше зает.

Имаше работа да върши.

Отиде при сервизния вход. Заключено, разбира се. След като се увери, че не могат да го видят от прозорците, извади отвертка от вътрешния си джоб и започна да човърка ключалката. В деветдесет процента от случаите това бе абсолютно достатъчно — специалните шперцове създаваха повече затруднения, отколкото помагаха.

Той провери пистолета си, после продължи да човърка ключалката. Дразнеше се, че приятелят на Габриела, Франк Уолш, живее на шестия етаж. Последното, което му трябваше сега, бе да изкачва толкова много стъпала.

27. Неделя, 11.50

1 час и 10 минути по-рано

— Не го виждам.

Даниел Риърдън имаше предвид мъжа, който ги следеше от Медисън Авеню — мъжа с измачкания сив костюм и яркожълтата риза, мъжа с очи като на ловджийско куче.

— Кой е този тип, по дяволите? — измърмори Габриела. — Мислиш ли, че е ченге?

— Не. Щеше да извика подкрепления. Ако го беше направил, сега тук щеше да има хиляда патрулни коли.

Вървяха бързо на юг по Второ Авеню. Вятърът ги пронизваше, а в небето се събираха ниски облаци. Тук все още бе сравнително богат квартал — имаше по-малко магазини и повече жилищни сгради — затова по тротоарите имаше по-малко хора, отколкото по-близо до Мидтаун. Те отново се огледаха.

— Може би е било съвпадение, че го видяхме два-три пъти зад нас.

— Сериозно ли мислиш така? — попита Даниел.

— Не. Но, честно казано, не искам повече да мисля за нищо.

Тя присви очи, хвана се отстрани и спря.

— Още ли боли?

— Да, боли. — Тя изтри една капчица кръв от бузата си.

— Лекар?

— Не. Полицията може да е предупредила спешните отделения. Хайде да вървим.

— Ако си си счупила ребро и е пробило белия дроб, може да стане сериозно.

— Ще търпя — сопна се тя. После добави по-меко: — Докато намерим Сара. Ще изтърпя.

Отново тръгнаха. Бързаха да се отдалечат възможно по-скоро от мястото на инцидента.

— Какво може да иска онзи мъж? — попита Даниел.

— Онзи с жълтата риза ли?

— Да.

Тя сви рамене, сякаш беше очевидно:

— Ако не е случайно съвпадение, сигурно иска „Октомврийския списък“. Какво друго? Джоузеф не е единственият, който се опитва да се добере до него, сигурна съм.

Даниел замълча, наклони главата си на една страна. След като още веднъж огледа тротоара зад тях, каза:

— Има още една вероятност за оня тип с жълтата риза.

— Каква е тя, Даниел?

— Да работи за Чарлс Прескот.

Тя се намръщи:

— Да работи за шефа ми ли? Какво имаш предвид?

— Шефът ти е изпратил този тип да те следи — да открие какво може да имаш срещу него: информация, улики. Да те убеди да не свидетелстваш и да не ходиш в полицията.

Габриела поклати глава:

— Чарлс би могъл просто да ми се обади и да поговори с мен.

— Чарлс Прескот, за когото си работила, онзи Прескот, когото си мислила, че познаваш, би направил така. Но това не е истинският Прескот. След онова, което научи за него, не смяташ ли, че е способен да изпрати другиго да му върши мръсната работа?

— Каква мръсна работа? — Тя стисна ръката му. — Нали не мислиш, че би ме наранил?

Наблегна на „наранил“, сякаш искаше да каже „убил“.

— Не е изключено, Мак — отговори той с по-мек глас. — Трябва да приемем и тази възможност. Ти си идеалният свидетел. Можеш да свържеш Прескот с места, с които не би искал да бъде свързван. Можеш да свидетелстваш за всякакви неща. А сега имаш и „Октомврийския списък“.

Този път, когато каза „не“, тя го изрече с такъв тон, подсказваш, че дори тя не вярва, че Чарлс Прескот е неспособен да ѝ стори нещо лошо. Отново огледа тротоара зад тях.

— Мъжът с жълтата риза… къде е? Не знам къде е! — В гласа ѝ прозвуча паника.

— Всичко е наред. Изгубил ни е в тълпата. Аз…

— Не! Ето го!

Даниел също завъртя глава. Да. Мъжът с жълтата риза беше на една пресечка зад тях, криволичеше между минувачите, напредваше решително.

— Какво ще правим? — попита Габриела. — Ако ни спре, Сара е загубена. Не мога да допусна това да се случи. — Впери зачервените си очи в Даниел.

— Продължавай да вървиш. По-бързо.

Само след една пресечка обаче тя спря рязко и се приведе; присви очи и изстена. Коленете ѝ се подкосиха и само силната ръка на Даниел я спря да не се свлече на земята.

— Боли ме, Даниел. Гърдите ме болят… Трябва да си почина. Само за минутка. — Огледа се. — Там. Ако се скрием там, няма да ни види.

Даниел ѝ помогна да се измъкне от тълпата към сенчестото скривалище, което му бе посочила, между два паркирани камиона. Покрай тях шумно профучаваха коли. Даниел надникна в посоката, в която за последен път бе забелязал мъжа с жълтата риза.

— Не го виждам.

Габриела се облегна на капака на един камион „Мерцедес“ и притисна гърдите си.

Той отново надникна иззад машината.

— Няма го — увери я. — Не се виждат и ченгета. Ще изчакаме една минута и продължаваме. Когато стигнем до апартамента, ще си починеш. Ще видим дали си пострадала сериозно.

— Сигурно е минал по някоя странична уличка, не мислиш ли? Изплъзнахме му се.

— Възможно е.

— Добре — прошепна Габриела. — Да тръгваме тогава. Трябва да си почина. Трябва да помисля.

— Станция „Лексингтън“ е на една пресечка от тук. Ще имаш ли сили да идем до там?

— Да. Вече съм по-добре.

Излязоха отново на тротоара.

— Чакайте! — стресна ги мъжки глас. — Искам да поговорим!

Те се обърнаха. Мъжът с жълтата риза се показа между камионите откъм страната на улицата. Лицето му беше потно. Той се приближи бързо към тях и понечи да каже нещо, като вдигна ръце по начин, който би могъл да се разтълкува двояко — можеше да е поздрав, а можеше да е заплаха.

Посегна към джобчето на сакото си.

Габриела реагира бързо. Направи крачка към мъжа, вдигна ръце и го блъсна в гърдите. Той залитна назад, към платното.

— Да бягаме! — извика тя на Даниел. — Тичай!

Точно преди да хукнат обаче, се чу изсвирване на спирачки и един голям камион блъсна мъжа с жълтата риза с близо шейсет километра в час. Той падна под колелата и наоколо се разнесе смразяващ кръвта звук като от чупене на сандък. Нямаше време дори шофьорът да натисне клаксона, нямаше време мъжът с жълтата риза да изкрещи.

Габриела изпищя, като се втренчи в премазания човек:

— О, боже! Не, не, не!

Широка диря от тъмна кръв се бе образувала зад камиона, който, в опита на шофьора да не прегази човека, беше блъснал едно такси.

— Не!

Викове, писъци, хора хукнаха към премазания човек, други — в обратната посока. Извадиха мобилни телефони да се обадят на полицията… и да снимат.

Даниел Риърдън я хвана за ръката.

— Мак! Трябва да бягаме. Веднага!

— Аз не исках… Не исках да направя така! Просто реагирах… — запелтечи тя, като трепереше.

— Чуй ме! — Той хвана лицето ѝ с две ръце и го завъртя към себе си, без да се интересува от болката ѝ. — Трябва да тръгваме.

— Ама…

— Той беше заплаха. Сигурно е бил заплаха. Иначе нямаше да ни следи. Ти нямаше друг избор. Изглеждаше, че иска да ни нападне. Посегна към джоба си. Може би имаше пистолет!

— Това не е сигурно! Виж, още мърда. Кракът му. Движи се!

Тя се втренчи в кръвта, изхлипа.

Силната ръка на Даниел стисна раменете ѝ като менгеме и той я поведе далеч от местопроизшествието. С подтичване и препъване тя тръгна с него. Сякаш бе забравила как се върви.

— Знам, че си разстроена. — В неговия глас също имаше паника. — Знам, че те боли, но трябва да се махаме от тук, Мак.

— Аз… — започна тя, като трепереше — не мисля, че…

— Правим всичко това заради дъщеря ти — прекъсна я той. — Спомни си какво повтаряш постоянно. „Съсредоточи се“. Съсредоточи се върху дъщеря си.

— Моята…

— Сара — решително изрече той името. — Съжалявам, Мак. Голяма трагедия е, че това се случи. Но няма как да го променим и няма да можем да помогнем на Сара, ако отидеш в затвора. Ще има време да мислим за това по-късно.

Пребледняла като платно, Габриела кимна.

— Хайде, да вървим — подкани я той.

Тя тръгна след него несигурно, като едва проходило бебе.

Той изведнъж спря.

— Не, чакай. Ще минем от другата страна. Ще заобиколим квартала, за да стигнем до метрото.

— Защо? Какво има?

— В тази посока на ъгъла има инспектор по паркирането.

— Инспектор по паркирането? Какво значение има?

Даниел се наведе към нея и прошепна:

— Габриела, всичко живо в Ню Йорк ни търси, от службата за бездомните кучета до ФБР.

26. Неделя, 11.35

15 минути по-рано

В окопите…

„Помисли, намери начина — каза си Хал Диксън. — Работиш в окопите. Импровизирай.“

Огледа улицата. Забеляза някого, който можеше да му помогне.

Диксън се приближи до уличния продавач, който отпъждаше с ръка дима от печените кестени и гевречета върху количката си. Димът се връщаше мигновено.

От миризмата на Диксън му се дояде, но той имаше работа да върши, затова го преодоля.

— Извинете, може ли да ми кажете нещо — обърна се към хилавия младеж с дънки и фланелка на „Мец“. — Преди малко от тук минаха мъж и жена.

Младежът изгледа намачкания сив костюм и яркожълтата риза на Диксън и вероятно си направи някои изводи за цветовата комбинация. Погледна потното лице на дебелака.

— Мъж и жена, а?

Диксън ги описа.

Продавачът изведнъж се разтревожи.

— Не съм видял нищо — измънка. — Нищичко. Не.

— Няма проблем. Аз съм дякон — опита се да го успокои Диксън.

— Кво…

— В църквата, презвитерианец — задъхано обясни смачканият тип. — В Ню Джърси. Дякон.

— Ъм — измънка продавачът, който вероятно беше мюсюлманин и нямаше представа какво е дякон, но може би уважаваше религиозните хора.

— Религия. Аз съм религиозен човек.

— Свещеник ли? — объркано попита продавачът и отново огледа старото сако и жълтата риза на Диксън.

— Не. Просто съм религиозен. Дяконът е светско лице.

— О!

Продавачът се огледа за някого, на когото може да продаде хот-дог.

Грешка. Диксън уточни:

— Това е нещо като свещеник.

— О!

— Мирянин, който помага на свещеника. Все едно да помагам на имама.

— Имама?

— Вижте.

Диксън бръкна в джобчето на сакото си и извади от него малка, подвързана в черно Библия.

— О! — каза продавачът с известно уважение.

— Идвам от Медисън Авеню — обясни Диксън, като посочи приблизителната посока, макар че продавачът вероятно знаеше къде е „Медисън“.

— Да.

— И там видях една жена да извършва престъпление, ужасно престъпление. Жената, която току-що описах.

— Престъпление?

— Точно така.

Продавачът докосна гърдите си с пръсти, може би един вид молитва. Диксън забеляза, че ръцете му са мръсни. Реши никога повече да не си купува хотдог от улична сергия.

— Тия сирени? — попита продавачът. — За това ли бяха?

— Да, сирените. Имаше много сирени.

Диксън взе една салфетка от държателя и избърса лицето си.

— Искате ли вода, отче? „Отче“ ли трябва да ви наричам? Така ли се казвате?

— Не, не съм духовник. И не искам вода. Дякон съм. Това е нещо като свещеник.

— Добре, но ако все пак поискате, само кажете. Бутилка вода. Или безалкохолно.

— Ето какво искам…

— Нямате телефон и искате да ползвате моя?

— Не, не. Трябва да разбера накъде отидоха — жената и онзи мъж, приятелят ѝ, предполагам. Ще поговоря с тях, ще ги убедя да се предадат.

Продавачът примигна. Отново разгони пушека.

Диксън повтори:

— Тя трябва да се предаде на полицията. Аз ще ѝ помогна. Но трябва да го направи сега. Ако избягат, полицаите могат да ги помислят за виновни и да ги застрелят. Те са паникьосани. Знам.

— Вие сте… как се наричаше това, ония хора във вашата Библия? Дето помагат на другите?

„Какво? Аха…“

— Самарянин — каза Диксън и пак обърса потта си. Под мишниците ризата му бе станала сивкавожълта.

— Да, точно така.

Моята Библия…

— Може би. Не знам. Мъжът и жената дойдоха насам.

— Да, тия двамата, за които говорите. — Продавачът като че ли се успокои. — Видях ги. Преди няколко минути. Направиха ми впечатление, защото вървяха бързо. И се държаха грубо.

Сърцето на Диксън затуптя по-силно.

— Накъде отидоха?

— Влязоха в онзи магазин. Виждате ли го?

— На ъгъла?

— До ъгъла. Магазинът за сувенири.

Беше на десет-петнайсет метра.

— Видяхте ли ги да излизат?

— Не, мисля, че все още са вътре. Но не гледах през цялото време. Може да са излезли.

— Благодаря. Мисля, че спасихте няколко човека.

Диксън тръгна да пресича улицата, но спря. Мъжът и жената излязоха от магазина. Носеха шапки и тя беше с друга чанта. Но очевидно бяха те. Огледаха улицата, забелязаха го и застинаха неподвижно за момент. После се отдалечиха в другата посока. Той забеляза, че жената накуцва.

Диксън тръгна след тях.

— Внимавайте… — извика продавачът след него с тон, сякаш щеше да добави „отче“, но навреме се сети, че Диксън не е свещеник. — Ако са извършили престъпление, може да не разберат, че искате да им помогнете. Може да са отчаяни, опасни.

— Аз съм чист пред Бога — отговори задъхано Диксън.

После се затича, като потупа по гърдите си, за да се увери, че малката Библия няма да изпадне от джоба му.

25. Неделя, 11.10

25 минути по-рано

— Пистолетът сам гръмна — прошепна Габриела на ръба на истерията. — Не исках да стрелям.

Даниел не каза нищо. Бързо я издърпа настрани от мястото на стрелбата.

— Той не умря, нали? — отчаяно попита тя. — Ти какво видя, Даниел? Какво видя?

Пак никакъв отговор.

Докато се отдалечаваха на изток по Медисън Авеню, зад тях се чуха сирени. Появиха се светлини, ослепителни отблясъци в бяло и синьо. И отраженията на бяло-сините светлини в прозорците. Сякаш всичко се изпълни със светлина. Даниел и Габриела вървяха с наведени глави. Не смееха да погледнат нагоре.

Изведнъж той бързо я дръпна встрани, деветдесетградусов завой. Габриела за малко не се спъна, но той я задържа.

— Какво? — сепна се тя.

Наблизо рязко спря автомобил, цивилна полицейска кола. Двама детективи с костюми изскочиха отвътре и нахълтаха в един специализиран хранителен магазин, като извадиха значките си.

— Дали си мислят, че сме вътре? — попита Габриела.

— Само върви и не гледай.

— Той не умря, нали? — почти вманиачено повтори тя. — Беше толкова млад! Моля те, кажи ми!

Стисна ръката му толкова силно, че явно го заболя. Той се намръщи. Габриела отпусна хватката.

— Не знам, Мак. Съжалявам, но не знам. Възможно е.

Вървейки колкото можеха да се престрашат по-бързо, без да привличат вниманието, двамата продължиха на изток, като оставиха полицейската кола зад себе си. Габриела погледна назад. Полицаите не се появиха. Двамата с Даниел бързо свърнаха на юг, после — пак на изток.

За външния наблюдател приличаха на обикновена двойка. Не особено весели, не особено разговорливи. Забързани. Връзка, измъчена от стрес, парични проблеми, тревоги с децата, сексуални неудачи. Типични жители на Манхатън, квалифицирани професионалисти. Всеки поглед към тях обаче им изглеждаше изпълнен с подозрения.

Все пак никой не ги сочеше, никой не крещеше след тях, никой не вадеше трескаво мобилния си телефон, за да се обади на полицията.

— Изобщо не се замислих, Даниел. Пистолетът беше там. Просто беше там. Грабнах го! И той гръмна. Никога не бях докосвала оръжие. Просто… О, боже! Какво направих?

Тя погледна назад и видя петима-шестима пешеходци, но нямаше полицаи. Въпреки това погледът ѝ се спря върху един мъж с костюм — смачкано сиво сако, доста тънко, неподходящо за студа. Вървеше в тяхната посока. Направи ѝ впечатление заради жълтата му риза. Походката му изглеждаше целеустремена, вниманието му — насочено към тях.

Габриела побутна Даниел:

— Онзи тип. С жълтата риза. Погледни внимателно.

— Видях го.

— Виждала съм го и преди, струва ми се. На „Медисън“.

— Мислиш, че ни е проследил след стрелбата?

— Не знам…

Габриела присви очи от болка, изохка, после рязко спря и се хвана отстрани.

— Зле ли е? — попита Даниел, като посочи гръдния ѝ кош.

Тя кимна.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отговори тя, но когато тръгнаха, отново присви очи от болката.

Продължиха с наведени глави, загледани в тротоара. Внезапно Даниел я хвана за ръката и я дръпна в един корейски магазин. Двамата спряха, сякаш разглеждаха свежите цветя във вазите и един контейнер с лед и бутилки сок от портокал и манго.

— Какво има? — прошепна Габриела.

— Ченгета.

По улицата мина патрулна кола, с ослепителни сигнални светлини и оглушителна сирена.

Синьо и бяло…

След минута отново излязоха. Смесиха се с тълпата от велосипедисти, тичащи за здраве и пешеходци. Когато стигнаха близката пресечка, мина още една полицейска кола.

Габриела погледна назад и прошепна трескаво:

— Мисля, че пак го видях. Мъжа с жълтата риза.

На следващото кръстовище с пълна скорост ги подмина още една полицейска кола. Не намали, но полицаите се оглеждаха.

— Трябва да се скрием. Знам едно място, където можем да отидем.

— Къде?

— Фонд „Норуок“ държи апартамент за гостуващи клиенти.

— „Норуок“… Ааа, твоята фирма, нали?

Той кимна:

— В момента е празен. Намира се близо до Първо Авеню, на Петдесет и някоя улица. — Той погледна табелата на близката пресечка — Седемдесет и девета улица — отбеляза: — Далеч е да ходим пеша. Но ме е страх да ползваме такси. Имат нова видеосистема. Могат да засекат снимката ти.

— Мога да вървя — увери го тя.

След пет минути той спря и я погледна.

— Не можеш да вървиш.

Тя си пое въздух, закашля се.

— Метрото, добре. — Отново се облегна на него. — Онзи мъж още ли е след нас? Онзи с жълтата риза?

— Не го виждам.

Даниел я хвана за ръката и я поведе на изток.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и го остави да я води по тротоара.

— На „Медисън“, онзи мъж? Не беше мъртъв, рогато тръгнахме. И ти видя, нали? Сигурно ще се оправи, не мислиш ли? Беше толкова млад.

Даниел Риърдън не каза нищо за няколко секунди. След малко отговори:

— Не знам, Габриела. Зависи къде си го простреляла.

— Той беше женен. Носеше венчален пръстен. Може би има деца.

— Габриела…

— Не исках. Изпаднах в паника. Не исках да нараня никого. Но те щяха да ме спрат, а не можех да им позволя. Направих го заради Сара… Разбираш ме. Трябваше да направя нещо.

— Човек може да бъде прострелян и пак да оцелее.

— Линейката скоро ще пристигне, нали? След няколко минути.

На Седемдесет и четвърта и „Лексингтън“ минаха между колите и спряха на един светофар до количка за закуски. Продавачът извика:

— Искате ли хот-дог? Геврек?

Изгледа ги любопитно. След като видя, че не му обръщат внимание, се обърна към друг клиент и извади един кренвирш от сивкавата вода, в която се варяха.

Светофарът се смени в зелено и те пресякоха.

— Хората ни гледат, Даниел.

— Теб гледат, Мак. Не нас.

— Какво?

— Защото си красива.

Тя се усмихна вяло. Кимна към един магазин за сувенири.

— Шапки. — Посочи един рафт.

— Добре.

Влязоха.

Тя грабна първата шапка, която видя. Даниел обаче се усмихна и каза:

— По-добре не.

Посочи едно лъскаво лого на Лейди Гага.

— Ох!

Тя взе тъмносиня шапка с козирка без никакви щампи. Даниел избра черна.

— Якета?

В магазинчето обаче се продаваха само лъскави, натруфени дрънкулки от рода „Аз обичам Ню Йорк“, по-лоши и от безвкусната шапка. Трябваше да почакат, докато намерят по-добра дегизировка.

Купиха си също малки раници: черна за нея и тъмносива за него.

Даниел плати в брой и двамата нахлупиха шапките и пъхнаха саковете си в новите раници.

— Не е голяма дегизировка, но все пак е нещо.

На вратата Даниел погледна навън — за полиция и мъжа с жълтата риза, за Джоузеф.

— Чисто е.

— Но… — Тя го хвана за ръката и го погледна сериозно. — Чуй ме, Даниел. Това не трябва да продължава. Време е да ме оставиш. Тръгвай. Мисля, че никой не те видя — когато застрелях човека. Остави ме. Това не е твой проблем.

Той се наведе бързо и я целуна по устните.

— Ето, че вече е.

Тя примигна изненадано:

— Как така?

— Гледала ли си сериала „Криминални разследвания“?

— Да, гледах го редовно.

— Сега върху теб вече има мое ДНК. Ако те хванат, ще разкрият и мен.

Тя се усмихна:

— О, Даниел…

— Всичко ще се оправи, Мак. Обещавам.

— „Мак“ ли? — изненада се тя от споменаването на това име.

— Нали повече хора те наричат „Мак“, отколкото „Габриела“. Идва от фамилията ти, Маккензи. Не ми казвай, че никой не те нарича Мак.

— Вярно е.

Габриела не му каза, че двамата с баща си използваха прякори един към друг и той я наричаше точно „Мак“.

— Имаш ли нещо против да ти казвам така?

— Напротив, много обичам.

— А пък аз може би просто обичам теб — прошепна Даниел.

Тя замря при тези думи, после се отпусна и се притисна до него, от раменете до бедрата. За един кратък момент ужасите от уикенда изчезнаха.

24. Неделя, 10.00

1 час и 10 минути по-рано

Даниел и Габриела бяха освободили хотелската стая и седяха на една разклатена маса в някакво кафене в Горен Ийстсайд.

Тя кимна към хотела, в който бяха прекарали нощта:

— Винаги ли водиш момичетата в такива дупки?

— Само онези, за които сметна, че ще издържат. Ти премина теста.

Тя се усмихна криво и продължи това, което правеше. Пред тях бяха поставени десетки документи, счетоводни отчети, писма, разпечатки от имейли.

Прегледа последните няколко в купчината. Облегна се назад и отбеляза:

— Изглежда, че в графата „различни активи“ шефът ми има близо един милион долара. По нищо обаче не личи къде може да са. Не е честно! Да знаеш, че има пари, но да не знаеш къде са. Как, по дяволите, ще платя на Джоузеф проклетия откуп?

Кафето ѝ стоеше непипнато пред нея. Даниел пиеше чай. В чашата имаше две пакетчета, оцветяващи водата в ръждиво кафеникаво. „Малко хора пият чай“ — замисли се тя. Майка ѝ пиеше. През последните шест години обаче жената само гледаше безучастно чашата изстинал „Инглиш Брекфаст Тий“ в старческия дом.

„Не мисли за това. Концентрирай се. Това тук е важното, това има значение“ — каза си.

Габриела си даде сметка, че се поти. Избърса длани в сините си дънки. Бе свалила якето си, но в кафенето беше топло и с вълнения ѝ пуловер, който сама бе изплела, беше много горещо. Бледозелената дреха беше дебела. Габриела си спомни как бе избрала преждата, как потърси в интернет хубави модели за яката и ръкавите, ирландска верижна плетка.

Отпи глътка кафе и отчупи малко от печената филийка, за която нямаше апетит. После с две ръце отчаяно посочи документите и измърмори:

— Какво да търсим сега? Сейфове?

— Полицията сигурно вече ги е открила, запечатала е всички.

Двамата замълчаха, заобиколени от шума от кафемашината, музика от компактдискове, предлагащи се за продажба, разговори и тракане на компютърни клавиатури. Тя погледна през прозореца и видя силуета на моста „Куинсбъро“, открояващ се ясно на фона на безразличното небе.

Отново отпи от кафето. Беше горчиво. Това не ѝ пречеше. Острият аромат я ободряваше.

Даниел попита:

— Ами някой семеен имот?

— Какво имаш предвид?

— Родителите на шефа ти? Братя и сестри? Някоя съща, която да е регистрирана на друго име, а не на Трескот.

— Да, да! — възкликна Габриела. — Има. — Очите ѝ блеснаха. — Може да е това. Миналата година, когато баща им почина, Чарлс и братята и сестрите му решиха да продадат семейната къща, но преди това искаха да я оправят. Той ходеше през два-три месеца да помага. Все още я ремонтират.

— На чие име е?

— На някакъв тръст, наречен „Бедфорд Роуд 109“ или нещо подобно.

— Полицията може все още да не е научила за това.

— Виждала съм снимки — продължи Габриела. — Това е идеалното място за скривалище на пари. Стара е, на двеста години. Има десетки стаи и огромно мазе. Колко място заемат един милион долара?

Даниел се засмя:

— Няма как да знам. Моите клиенти ми ги превеждат по банков път. Но вероятно не са толкова обемисти, колкото може да си представи човек. Къде е тази къща?

— Близо до Риджфийлд, Кънектикът. В западната част на щата, близо до границата с Ню Йорк.

— Знам го. Можем да отидем дотам и да се върнем преди края на ултиматума. Ще вземем моята кола. Държа я в гараж на две пресечки от тук. — Даниел обаче се намръщи и попита: — Телефонът там още ли работи?

— Не знам. Защо?

— По-добре опитай да се обадиш, преди да отидем.

— Защо? Мислиш, че Чарлс се крие там? Нали полицията каза, че са го засекли на Карибите?

— Не — отговори Даниел, — мисля, че полицията може да е в къщата.

— О! Разбира се.

Тя вдигна мобилния си. Даниел обаче я спря и посочи обществен телефон в задната част на заведението.

— Мислиш ли, че засичат разговорите? — попита тя.

— Вече съм минал в този стадий на параноята.

Тя стана и отиде при телефона. Вдигна слушалката и пусна няколко монети. След две минути се върна на масата, седна на стола до него.

Погледна го унило:

— Прав беше, Даниел.

— Кой се обади?

— Детектив Холоуей. Щатска полиция на Кънектикът. Казах, че съм сбъркала номера, и затворих.

Габриела въздъхна и тялото ѝ сякаш се смали. Даниел не беше много по-висок от нея — може би с два-три пръста — но в този момент тя толкова се сви, че той сякаш се извисяваше много над нея. Тя се умърлуши.

— Това беше последният ни шанс… Ох, Сара… Какво ще правя сега, Даниел? Ако не намеря тези пари…

Изведнъж замълча и вдигна рязко глава.

— Чакай, чакай…

Отново разрови документите.

— Какво? — изненада се той. — Приличаш на вълк, подушил дирята на овца.

С тъмния си нокът тя подчерта няколко реда в един делови формуляр.

— Това са сметките на неприспадащите се разходи на Чарлс. Лични сметки. Досега не им бях обръщала внимание, защото нямат нищо общо с бизнеса. — Отново прочете документа и посочи няколко числа. — Миналата година е изхарчил близо сто хиляди в бижутерийни и универсални магазини. Някои от предметите са били доставени на един адрес на Медисън Авеню, на някоя си Соня Дитрих.

— Коя е тя?

— Никога не съм я чувала. Знаем, че Чарлс излизаше с разни жени, но никога не ми е казвал с кои. Никоя от тях не е идвала в офиса. — Тя отново прегледа счетоводните документи. — По дяволите, не ѝ е купувал подаръци. Написал ѝ е десетки чекове. Малко повече от сто хиляди.

— И може би ѝ е дал пари в брой.

— Възможно е. Изчезналият милион може да е при нея.

— Дали не е напуснала страната заедно с него? — рече Даниел.

— Имайки предвид, че полицията го издирва, Чарлс е може би последният човек, с когото би тръгнала. Жените като нея имат шесто чувство. За оцеляване.

Даниел забеляза известно противоречие:

— „Като нея“ ли? Нали каза, че не я познаваш.

— Интуиция.

— Какво да направим?

— Мога да ѝ се обадя и да ѝ кажа… — Габриела се замисли. — Какво мислиш за това? Мога да ѝ кажа, че полицията издирва хора, свързани с Чарлс. Той ме е изпратил да взема всичко, което е оставил при нея, за да премахна уликите.

— Включително голям чувал със стодоларови банкноти? Мисля, че няма да се върже.

— Да, прав си. А какво ще кажеш за това? Ще я заплаша, че ако не ми даде парите, ще отида в полицията и ще им кажа, че тя крие крадени пари за него. Ще я арестуват. Аз ще получа петстотинте хиляди, а тя ще отиде в затвора.

— Този вариант ми харесва повече. Но какво ще правим, ако не си е вкъщи? — попита Даниел, като пъхна една смачкана салфетка в чашата си.

Габриела се замисли за момент.

— Тогава ще действаме по план В.

— Кой е той?

— Ще влезем с взлом в проклетия апартамент и ще преровим всичко.

Двамата стояха на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Медисън Авеню, през две сгради от онази, която Габриела посочи.

— Там е — обяви тя. — Там живее неговата приятелка, любовница, съучастничка. Каквато и да му се пада госпожица Дитрих.

— „Курва“ май е най-актуалното описание на тази длъжност — прошепна Даниел.

Габриела разрови документите в чантичката си. После набра номер и вдигна телефона до ухото си. След няколко секунди затвори.

— Телефонен секретар. Мисля, че можем да приемем, че не си е вкъщи.

— Или да приемем, че не вдига, защото си смазва пушката? — предложи той.

Изглеждаше хлапашки, изглеждаше очарователен… а също малко очарован от нея, докато гледаше лицето ѝ.

— Добре, ще действаме по резервния план.

План В…

— Чакай малко — каза му тя.

Влезе във фоайето на елегантната сграда от кафяв пясъчник. Вътре погледна пощенските кутии. Когато се върна, възкликна:

— Леле, целият втори етаж е неин.

Двамата погледнаха прозорците, които бяха тъмни. Стаите изглеждаха необитаеми.

— Хайде да действаме — каза Габриела.

Влязоха в задънената уличка до сградата. Всички прозорци на приземния етаж бяха с красиви решетки с орнаменти. Прозорците на втория обаче не бяха, а един бе открехнат.

— Помогни ми.

Преместиха контейнер за смет под прозореца.

После Габриела се върна на главната улица и огледа обстановката. Нямаше много хора.

— Уличката е тясна — изтъкна. — Няма причина някой да влезе и да ме види.

— Наистина ли смяташ да проникнеш с взлом?

— Да. Абсолютно.

Тя забеляза затворен антикварен магазин на ъгъла. Отпред имаше два масивни китайски лъва, приковани за тротоара с дебели вериги. „Кой, за бога, ще ги открадне? — помисли си. — Кой ще тръгне да мести петстотинкилограмова грозна статуя?“

— Ти стой тук и… де да знам — прави се, че говориш по телефона. Ако видиш, че някой се приближава към сградата, обади ми се.

Той я целуна бързо.

— Късмет.

Отдалечи се на десетина крачки и извади телефона си.

Габриела тръгна обратно към задната уличка. Точно когато стигна началото ѝ, с пронизителен вой на сирени, мигаща сигнална лампа и свирене на спирачки пред сградата спря цивилна полицейска кола, следвана от патрулен автомобил.

Даниел понечи да тръгне към нея, но Габриела с лек жест го накара да остане, където беше.

Двамата детективи, които ги бяха спрели вчера, Кеплър и Сурани, слязоха от цивилната кола. От патрулката слезе един униформен, русокос и млад.

Никой от тримата не забеляза Даниел.

Кеплър ѝ даде знак да се приближи:

— Елате, ако обичате, госпожице Маккензи.

Тя не помръдна.

— Моля ви. Веднага.

Тя се подвоуми, но отиде при тях.

— Кажете ни какво правите — настоя Сурани строго, макар и учтиво.

— Това е моя работа.

— Обяснете ни тогава каква е тази работа и какво общо има със задните улички?

— Не съм нарушила никой закон — сопна се тя.

— Нима? А не обмисляхте ли — само предположение — да проникнете с взлом в нечий апартамент? — попита Кеплър саркастично.

— Това е абсурдно обвинение. Една приятелка на шефа ми живее тук.

— Приятелка, а? — още по-саркастично попита той.

— Знаем за госпожица Дитрих — каза Сурани.

— Имам пълно право да говоря с нея — тросна се Габриела.

— За какво? — поинтересува се Кеплър.

— Имам право да не ви казвам.

Тя погледна към антикварния магазин и масивните лъвове. Даниел стоеше зад няколко зяпачи на двайсетина крачки от тях. Беше близо — достатъчно, за да чуе разговора — но не прекадено, за да го забележат полицаите. Тя се намръщи, за да му даде знак да остане на мястото си.

— Какво точно смятахте да направите? Да си шепнете с госпожица Дитрих под прозореца? — попита Кеплър, като погледна контейнера за смет. — Много в стила на „Ромео и Жулиета“.

— Ами вие какво правите тук? — контрира Габриела.

Кеплър се изсмя:

— Доста сте нахакана за обирджийка. За да отговоря на въпроса ви, след като отказахте да ни съдействате и след като Чарлс Прескот все още се издирва по подозрения в две дузини углавни престъпления, следваме уликите, които имаме по случая. И една от тях ни изпрати тук. Кажете ни какво вие знаете за госпожица Дитрих.

— Нищо. Тревожех се за Чарлс. Исках да я попитам дали има новини от него, как е той.

— Пак ще попитам: през прозореца ли? — Кеплър не обърна внимание на киселия ѝ поглед. Добави саркастично: — За тази цел има едни такива апарати, наречени телефони. Но можем да обсъдим тази тема в следствения арест.

— Какво?

— Отново претърсихме офиса на шефа ви. Проверихме инвентарния списък и установихме, че някои неща липсват. Габриела Маккензи, арестувана сте за възпрепятстване на правосъдието. — Прозвуча, сякаш дълго време е чакал с нетърпение да изрече тези думи.

— Не! — промълви тя.

Сякаш не можа да се сдържи, Кеплър добави:

— И в допълнение, опит за кражба с взлом. — Погледна в задната уличка. — Контейнер? Моля ви се!

— Вие не разбирате. Моята…

Тя замълча рязко.

— Вашата какво? — попита Сурани.

— Моля ви, не мога да вляза в затвора точно сега.

Кеплър се изсмя:

— Извинете ни за неудобството!

Обърна се, за да си запише нещо в бележника, и даде знак на униформения. На табелката на гърдите му пишеше „Полицай Чапман“.

Той направи крачка към нея.

— Оставете чантата на земята и се обърнете. Поставете ръцете си зад гърба.

— Моля ви!

— Изпълнявайте. Обърнете се.

Полицаят посегна към белезниците си, погледна надолу, за да ги види. В този момент Габриела скочи напред и грабна пистолета от кобура му.

Тълпата се разкрещя и се разпръсна.

— Габриела! — изкрещя Кеплър.

Посегна бързо и сграбчи ръката ѝ. Сборичкаха се и тя падна тежко на страната си, изпищя от болка. Успя обаче да се освободи и насочи пистолета към лицето му. Той присви очи и приклекна, като замахна с ръка, сякаш да отбие куршумите.

— Назад! — изкрещя на детективите. — Вие двамата! Хвърлете пистолетите! Веднага! Под онези коли!

Сурани извика отчаяно:

— Не правете така! Вие…

Хладният ѝ поглед обаче беше красноречив. Те хвърлиха пистолетите, както им бе заповядала.

Когато Габриела за момент премести погледа си към падащите оръжия, сякаш се страхуваше някое от тях да не гръмне, униформеният полицай се хвърли срещу нея, като се опита да я сграбчи. Тя се изплъзна и се препъна. Когато се опита да запази равновесие, пистолетът гръмна.

Младият полицай примигна, хвана се за гърдите ѝ падна на тротоара.

— Ох, мамка му! Ох!

Габриела изпищя.

Без да обръща внимание на нея и на пистолета, Сурани изтича при падналия полицай, който риташе и размахваше ръце. Наведе се над него и изкрещя към колегата си:

— Извикай линейка!

Кеплър изръмжа:

— Шибана кучка! Застреляй ме, ако искаш, но ще извикам помощ!

Извади радиостанцията си.

Хлипайки, Габриела отстъпи назад. Обърна се и хукна. На ъгъла хвърли пистолета в шахта на канализацията. Стигна до Даниел, който изглеждаше не по-малко шокиран. Понечи да хукне отново, но той я спря:

— Недей да тичаш, ходи. Наведи глава и ходи нормално.

— Аз…

— Ходи. Бавно. Върви.

Габриела кимна, пое си въздух няколко пъти и го хвана за ръката.

Тръгнаха на изток.

След броени секунди пронизителният писък на сирени прониза следобедния въздух от десетина различни посоки.

23. Неделя, 9.45

15 минути по-рано

— Добре — каза Кеплър, като гледаше телефона си. — Адресът е Медисън Авеню осемдесет и осем.

— Какво има там? — попита Сурани.

— Любовницата на Чарлс Прескот. — Капитанът погледна един лист. — Соня Дитрих.

— Много се усложни тая шибана работа.

— Много взе да псуваш напоследък. Не е в твой стил.

— Не е в мой стил ли? Защото хората с корени от Южна Азия — индийците, ама не вашите индианци — не псуват? Хората, които работят в кол центровете, не псуват?

— Е, това вече е расистко изказване — възмути се Кеплър. — В какъв смисъл моите индианци? Аз не ходя по казина.

— Казина! Точно това имах предвид. Ето!

Сурани обърна сивкавото си лице към партньора си с изражение на самодоволство. Свали сакото си и го закачи на облегалката на един стол.

Кеплър постоянно се изненадваше как може колегата му да е толкова строен и в същото време толкова мускулест. Сурани играеше футбол почти всеки уикенд. Понякога крикет — спорт, който той просто не можеше да проумее. Замисли се, че трябва по-сериозно да се заеме с голфа.

Махна с ръка в знак, че не желае да спори повече.

На входа на оперативната зала се появи техен колега.

— Аха, новобранеца с трите имена — измърмори Кеплър, като погледна табелката с името му.

— Фред Станфорд Чапман на вашите заповеди — каза русият младеж; звучеше доста нахакано, помисли си Кеплър. — И ако ви интересува, за протокола, аз псувам през цялото шибано време. — Явно бе подслушал разговора им. — Но пък псуването вече не е истинско псуване. Нещата са се променили.

Нахакан…

Кеплър го изгледа предупредително. Русият младеж реши да премълчи това, което бе намислил да каже, каквото и да беше то.

— Добре, Фред Станфорд Чапман…

— Защо не ми викате Стош? — попита новобранецът. — Така е по-…

— Не, държа да е Фред Станфорд Чапман — отсече Кеплър, сякаш му присъждаше почетна титла.

— Определено — потвърди и партньорът му.

— Така. Слушай сега…

Кеплър запозна патрулния полицай с операция „Чарлс Прескот“ и въпреки че погледът му остана леко нахакан, младежът явно разбра какво се иска от него. Дори направи няколко уместни предложения.

— Хайде сега да закусим — обяви Кеплър. — Нещо голямо.

— И скъпо — добави Сурани.

— Ще го пишем на сметката на Патрулния отдел. Нашият викинг ще черпи.

Младежът замълча за момент. Смяташе, че дори при операция за следене би трябвало да си плащат сами храната.

— Аз ли? — изненада се.

— Този случай е толкова преебан… извинявай, Ганди — обърна се Кеплър към Сурани, който му показа среден пръст, — че ще имаме нужда и от „Блъди Мери“. Или, по дяволите, шампанско!

— Шампанско ли? — отчаяно измърмори новобранецът.

Кеплър го остави да се мъчи цели десет секунди. После го успокои:

— Ебаваме се, Фред Станфорд Чапман.

— Да — каза младежът, като се опита да прозвучи така, сякаш е знаел през цялото време.

— Ти отиваш да вземеш кафета, само толкова. А пък ние отиваме… какъв беше адресът?

— „Медисън“ и Осемдесет и осма — каза Сурани. Обърна се към новото попълнение на екипа и уточни: — Там би трябвало да е наложницата на Прескот.

Младежът го поправи:

— Наложницата е жена, която има подобни на брачни отношения, но не може да се омъжи за любимия си заради социални и класови различия. В Америка нямаме наложници. Няма такива класови различия.

Двамата детективи го изгледаха строго. Момчето се изчерви.

— Само уточнявам — оправда се.

— Боже — измърмори Кеплър. — Сега определено ще черпиш.

— Хайде да действаме — каза Сурани с горе-долу разумен тон.

Двамата детективи зачакаха, втренчени в униформения полицай.

— Какво? — попита хлапето с глас, сякаш щеше да заплаче.

Сурани се намръщи:

— Ти не слушаше ли какво ти говорихме досега?

— Кое?

— За случая. Преди малко.

— Слушах. — Но неувереното му изражение подсказваше, че не е слушал толкова, колкото би трябвало.

— Май си забрави нещо — отбеляза Кеплър, като посочи бронираната жилетка на една маса до вратата.

— Ще пропусна — заяви младежът. — В тези жилетки се потя като прасе. Освен това какво толкова може да се случи?

22 Неделя, 9.30

15 минути по-рано

Седяха заедно на ръба на леглото до все още топлите чаршафи, навити в концентрични кръгове като ураганни облаци, гледани от космоса.

Краката им се допираха.

— Скоро трябва да освободим стаята — каза Даниел Риърдън.

Гледаше към Лексингтън Авеню отдолу, сякаш Джоузеф и банда други убийци, които отчаяно искаха да докопат „Октомврийския списък“, дебнеха отвън. Багажът му беше приготвен.

— Добре — разсеяно каза Габриела.

Стана и започна да събира нещата си, да ги тъпче в спортния си сак — тъмносин с червена емблема на „Найк“ отстрани. Нима „Найк“ все още използваше това лого? И девиза:

Just do it… Просто го направѝ…

Освен папките носеше много малко неща и скоро беше готова. Усети, че Даниел я гледа през цялото време. Днес тя носеше сини дънки и зелен пуловер с V-образно деколте. Отдолу — кремава копринена камизола; отгоре — светлосив шлифер „Ел Ел Бийн“. Даниел също бе сменил облеклото — пак костюм, като вчера Тъмносив. Италиански. Безупречно изгладен. Сега не носеше вратовръзка — отстъпление от официалния стил заради уикенда. Дрехите му издаваха остра миризма — препарати от химическото чистене — но тя надуши също афтършейв, лосион и мускус. Също боя за обувки. Той бе много грижлив към обувките си. Цялата тази комбинация от миризми незнайно защо бе изключително възбуждаща.

Да, трябваше да освободят стаята, размишляваше Габриела. Но тя не искаше. Искаше да остане тук. Близо до него.

Много близо.

Би било абсурдно при други обстоятелства. В този момент обаче я обхвана чувство за близост — може би за някаква по-дълбока, изгаряща привързаност.

Точно тогава той я придърпа към себе си; дясната му ръка се уви като копринен шал около врата ѝ. Тя се възпротиви само за момент. Устните им се докоснаха и тя усети вкуса му. Топлината му сгря кожата ѝ. Отпусна се в силната му прегръдка.

Габриела почувства нещо неустоимо да напира в нея.

Той отново я прегърна — толкова силно, че почти я заболя. После се отдръпна.

— Извинявай. Не трябваше да го правя — прошепна, макар че не изглеждаше да съжалява.

Въпреки тревогата за Сара, която заемаше почти изцяло мислите ѝ, Габриела каза тихо:

— Напротив, трябваше. — И отново го целуна.

— Хайде да закусим и да продължим това, което сме започнали. — Той погледна документите. — Трябва да намерим половин милион долара.

Тя кимна, но още веднъж се изкуши да го придърпа на леглото до себе си. Лесно си представи какво ще последва. Даниел бе чувствен, със стегнато тяло — тя беше видяла и изпитала достатъчно. Имаше здрави, неотстъпчиви ръце. Устните му бяха стегнати, но нежни. Имаше палав език, който използваше често; беше мъж, който би се насладил колкото на докосването, толкова и на вкуса. Щеше да я притисне на леглото, да ограничи движенията ѝ, което, въпреки желанието ѝ винаги да има контрол, странно ѝ харесваше — това така и не можеше да си го обясни — и после щеше да я погълне, с една ръка стиснал бедрото ѝ, с другата — гърдата ѝ. Щеше да бъде безмилостен, неотстъпчив, доминиращ.

И топлината, и удоволствието като действие на наркотик щеше да продължи, да расте и расте, докато настъпи твърде скорошният за нея край.

Господи, как го желаеше!

Зад себе си имаше цяла върволица неподходящи връзки.

Неподходящи или още по-лошо.

Колкото и да се изкушаваше обаче, Габриела прогони фантазията и забрави за топлите чаршафи, уханието му, спомена за ръцете и устата му.

Приоритети.

Цели.

Сара.

21. Неделя, 8.30

1 час по-рано

Имаше чувството, че някой го наблюдава.

Франк Уолш отиваше към апартамента си в Уест Вилидж, когато един мъж — около четирийсетте, едър, с къдрава руса коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, и тъмно яке — привлече вниманието му. Мъжът беше на отсрещния тротоар на Хъдсън Стрийт и вървеше в неговата посока. В начина му на ходене обаче имаше нещо странно. Всеки друг би гледал в краката си, пред себе си или витрините отляво. Този тип обаче доста често поглеждаше рехавия неделен трафик. Сякаш се боеше, че някоя кола го следи.

Защо? От ченгетата или от обирджии? От убиец?

Или господинът с тъмното яке усилено избягваше да поглежда собствената си мишена — самия Франклин Уолш?

Двайсет и една годишният Уолш умееше да дебне, да се бие, да атакува. Да оцелява.

Надушваше кръвта.

Интуицията му подсказваше, че този тип е опасен.

Погледна бързо към него, но другият мъж явно го очакваше, защото веднага отмести очи. Франк зърна само кръглото лице и тази смахната коса — ситни руси къдрици, лъскави. Това обаче беше Вилидж и странностите бяха в реда на нещата.

В следващия момент господинът с тъмното яке спря пред една витрина и наклони глава на една страна, сякаш много се интересуваше от изложените стоки. Може би все пак беше обикновен минувач. Франк си каза да престане с параноята. Освен това той умееше да се грижи за себе си. Чувстваше тежестта на ножа в джоба си. Потупа го за увереност.

Скоро мислите му постепенно се изместиха от мъжа с тъмното яке. Дори от това, което предстоеше в близкия половин час — схватката с ножове, за която от няколко дни не спираше да мисли.

И се насочиха към… какво друго? По дяволите! Посещението при майка му през уикенда. Тя го прехрани. Накара го да я заведе да пазарува в най-претъпкания мол в Лонг Айлънд. И, разбира се, почти нямаше за какво да си говорят — никога нямаше — въпреки че жената поне пет-шест пъти засегна темата за сватбата на сестра му.

Част от темата включваше факта, че на Барбара и съпруга ѝ щяло „сигурно да им се роди детенце до една-две години“.

С това неволно го накара да си представи как сестра му прави секс, което му уби апетита на цялата вечеря, или поне до десерта.

— Броби и Стив искат четири. В идеалния случай, през година.

Какво искаше да каже майка му? Дали очакваше Франк да размаха вълшебния жезъл (хъм… лош избор на дума) и пуф, да се пръкне отнякъде жена, която ще ражда деца? По дяволите, не разбираше ли, че той прави всичко, което е по силите му? Неговият живот не беше като на другите хора. Кой например можеше да разбере манията му?

Ножовете, боят, кръвта…

Имаше и още нещо — взискателността. При тази професия Франк не се срещаше с много жени.

Освен това той харесваше една конкретна жена.

Ох, Габриела…

Вторник, да!

Гласът ѝ и тази усмивка.

Франк крачеше бързо от гара „Пен“ към Медисън Скуеър Гардън. Беше доста добра разходка, при която с гаранция щеше да изгори поне сто калории, особено в есенната прохлада. Той нарочно бе съблякъл якето си, за да свали повече мазнини, да изгори повече енергия в студа — въпреки че не харесваше да гледа закръгленото си тяло във витрините, покрай които минаваше. Не трябваше да слага тази фланелка. Прекалено прилепваше по тялото, разкриваше твърде много.

„Ами не гледай“ — каза си.

Обаче пак гледаше.

Въпреки това не облече якето. В студено време организмът изгаря с петдесет процента повече калории, отколкото на топло. На Северния полюс човек може да яде каквото поиска и пак ще отслабне. Той бе проучил. По шест хиляди калории на ден. Трябваше да поживее една година там.

Франк отново се огледа и забеляза, че типът с тъмното яке е минал на неговия тротоар и се движи с неговата скорост.

Дебнене, нападение, убийство…

Не, сигурно беше параноя.

„Защо ще се интересува от мен? — помисли си. — И дори аз да съм целта му, как ме откри тук, на улицата, на идване от «Пен»?“

Но, разбира се, Франк Уолш познаваше добре компютрите — и добрите, и лошите им страни. Знаеше за засичането на телефони и минирането на данни. Тази сутрин бе купил билета си до града с кредитна карта. Телефонира на майка си и ѝ каза, че се е качил във влака. Ако някой е искал, би могъл да разбере на кой влак се е качил Франк, кога пристига на гарата, дори как изглежда — от снимката в Департамента за моторните превозни средства (дори там да беше с петнайсетина килограма по-слаб).

Зави по своята улица във Вилидж и хвърли поглед назад, като стискаше ножа в джоба си.

Къдравият тип го нямаше.

Франк продължи към осеметажния блок, в който живееше. Когато стигна до входа, бързо се шмугна вътре, като отново се огледа, но тихата, оградена с дървета уличка бе пуста.

Влезе във фоайето и най-сетне се успокои.

— Здравей, Артър.

Портиерът беше стар; когато ходеше, тътреше краката си, и миришеше на „Олд Спайс“.

— Има колет за вас, господин Уолш.

— От „федекс“ ли?

Франк очакваше да получи ножа, кукрито. Тия непалци бяха доста по-опасни, отколкото си мислеха повечето хора.

Кротки шерпи, дрън-дрън.

— Не, донесоха го на ръка. Някакъв латино го остави вчера.

Беше найлонова торбичка, съдържаща нещо правоъгълно и тежко, Франк я взе.

— Благодаря.

Не мислеше да дава бакшиш на портиера. Беше достатъчно щедър около Коледа. Когато погледна в плика обаче, сърцето му се разтуптя весело. Той прочете бележката, съпътстваща пакета, и се засмя.

Даде на Артър пет долара.

Старецът ги взе, без да каже нищо, но вдигна ръка, което Франк реши да приеме като благодарност.

Той отключи вратата на апартамента си и влезе. Хвърли якето си на креслото пред големия телевизор.

Тристайното жилище бе тъмно и безумно претъпкано с всякакви вещи, но уютно — понякога потискащо, в зависимост от настроението му. В кухненския бокс имаше газов котлон и фурна, достатъчно голяма за приготвянето на вечеря за един-двама души. Микровълновата беше на масата, където делеше мястото с купчини книги и списания. В миналото обаче в това славно средище на бохемското изкуство са се писали стихове, рисували са се картини, пушело се е трева, правело се е секс с колкото жени можеш и се е пиело до припадък; готвенето е било второстепенно, ако не и напълно излишно.

Франк отиде до прозореца и погледна към „Уестбет“, известното артистично средище. Виждаше прозореца на стаята, в която Даян Арбъс преряза вените си през 1971 година.

Поне така му каза агентът на недвижими имоти, виждайки поредния балък. Сякаш фактът, че ще вижда мястото, където някаква смахната фотографка е сложила край на живота си, правеше апартамента по-привлекателен за Живеене.

Франк премести погледа си и огледа улицата за тъмни якета.

Не видя нито един убиец от „Матрицата“ с мазна, къдрава руса коса. Той дръпна завесата.

Върна се при пратката, която току-що бе получил, и изпълнен с радост, извади тъмнозелената кутия от шампанско „Дом Периньон“.

Взе бележката:

Той се почувства, сякаш е изтеглил печеливш билет от лотарията за милион долара. От удоволствие се засмя с глас.

Шампанско! И не някоя евтина марка.

Представи си тънката талия на Габи; стегнатите ѝ, сферични гърди; гъстата кестенява коса, която тя през повечето време носеше събрана или вързана на опашка. Понякога обаче я пускаше и това страшно му харесваше.

Боже, колко беше красива!

Той си я спомни с жълтия бански, когато се печеше в Сентрал Парк. Спомни си белега, който видя на корема ѝ. Чудеше се дали е от цезарово сечение или от инцидент.

Замисли се как би могъл да разбере.

Тъпо беше да я пита.

Срещата на кафе в петък бе минала чудесно, Франк явно премина успешно някакво изпитание, защото виж това! Той отново погледна зелената кутия. Отново прочете бележката. И още веднъж.

Леле, „Дом Периньон“. Написа марката в „Гугъл“.

Мамка му! Сто и петдесет долара!

Франк започна да си фантазира за срещата им във вторник. Щеше да почисти апартамента.

Да мине с прахосмукачката. Да ароматизира… той подуши въздуха и усети някаква гадна миризма.

Щеше да смени чаршафите.

Франк погледна часовника си. Е, по-късно щеше да мисли за срещата им. Наближаваше време за схватката.

Време за смърт, време за кръв.

Дланите му се изпотиха.

Франк Уолш отиде в мръсната спалня и изпразни съдържанието на джобовете си в шкафчето: четирийсет и три долара в намачкани банкноти, монети, касови бележки, опаковка от „Неко Уофър“, опаковка от „Киткат“ и ножа, който носеше постоянно, петсантиметровото швейцарско ножче с лупа, клечка за зъби и ножичка.

Отвори гардероба. Вътре имаше десетки обувки, един костюм, четири камуфлажни якета и полица за шапки, на която имаше само едно гръцко рибарско кепе. Той го взе и го нахлупи върху рошавата си коса. Седна на един скърцащ стол и включи компютъра, като събу обувките си, без да ги пипа с ръка. Взря се в екрана, увеличи звука с мишката и в стаята се разнесе музика — музика от друго измерение.

На екрана се появи познатата емблема, която му създаваше комфорт — сякаш виждаше табелата за начало на родния си град.

Франк натисна с мишката върху „Продължи играта“ и събуди аватара си — строен, красив воин, който приличаше на собственика си само по цвета на косата. Насочи героя към оръжейната и избра даратския нож.

После изпрати аватара с крилат кон до Проспеския лес, където трябваше да се срещне и да се бие е героя на някакъв младеж от Тайван.

Бяха насрочили този дуел, за да уредят един спор между клановете си, както беше според правилата на играта.

След няколко секунди влезе в Кръга на съдиите, заобиколен от десетки аватари от двата клана. Хората, стоящи зад съществата — с които Франк не се беше срещал лично и дори не бе разговарял — накараха воините и магьосниците си да ръкопляскат, да подскачат и да реват окуражително. Противниковата страна, разбира се, правеше същото — окуражаваше своя воин.

След малко се появи и вражеският аватар — странно същество с пипало за опашка. Огледа бойния ринг и влезе в него.

Франк накара своя аватар да направи същото. Двамата анимирани герои застанаха един срещу друг.

Франк си спомни за момент типа с тъмното яке, но бързо го забрави. Трябваше да победи в този бой е ножове. Накара героя си да приклекне и е насочено напред зловещо острие го придвижи срещу противника, който зае отбранителна позиция и се втренчи във врага със змийските си очи.

Франк симулира крачка настрани, но в следващия миг скочи напред, размахвайки ножа като хеликоптерна перка. Представи си, че защитава Габи от зловещото създание, което иска да я изнасили.

Разхвърча се кръв и от тонколоните „Боуз“, струващи една месечна заплата, се разнесоха злобни писъци.

Той атакува отново.

Дебнене, нападение, убийство…