Списъкът „Октомври“

7. Петък, 22.00

11 часа по-рано

— Знаеш ли — каза Габриела на Даниел Риърдън, — ако трябва да съм честна, това е най-странната вечер, която си спомням. Засегна ли се? Не исках да те обидя.

Той не коментира думите ѝ. Вместо това попита:

— Но беше ли среща?

Тя се замисли за момент.

— Нещо като среща.

— Аха, „нещо като“.

Вървяха по „Бродуей“, на север от Батъри Парк, в прохладната септемврийска вечер. Прозорците на околните сгради бяха като квадратчета на шахматна дъска: много — светли, някои — тъмни. Светът на правото и финансите никога не почива, дори в петък вечер. Улиците все още бяха задръстени от коли, макар че пешеходците бяха понамалели. Пред по-шикозните сгради се редяха на опашка лимузини.

— „Странен“ — повтори той озадачено. — Ресторанта ли имаш предвид?

Е, това беше част от преживяването. Бяха влезли импулсивно в един индийски ресторант, където взеха къри, тика и бира „Кингфишер“. Въздухът в заведението бе влажен като в тропиците и наситен с аромат на сандалово дърво, музиката на ситар от уредбата — сантиментална, а храната беше може би най-добрата южноазиатска кухня, която Габриела бе вкусвала. Най-голямата забележителност в салона беше огромен аквариум с морски животни. Тя бе очарована от разноцветните риби, плуващи спокойно или стрелкащи се насам-натам във водата. В менюто имаше скариди, но нямаше други морски обитатели. („Това е хубаво — коментира тя, като кимна към аквариума. — Нямаше да е хуманно.“)

— Под „странно“ — отговори сега тя — имах предвид най-вече онова, което се случи преди ресторанта.

— О, онова ли?

Макар че в тези часове се бяха случили много неща, най-отчетливо в съзнанието на Габриела се беше запечатал споменът от докосването на Даниел, когато той вдигна копринената си кърпичка и избърса влагата от челото ѝ. Сега тя отново изпита онова смущаващо гъделичкане ниско в корема, както тогава.

Умълчаха се за известно време, докато отиваха към метрото — първо към нейната станция. След малко Даниел каза:

— Когато бившият ти мъж се обади, не подслушвах, но ми направи впечатление, че не говори много дълго с дъщеря си. Наред ли е всичко?

— О, няма проблем. Понякога, когато е при баща си и той е наблизо, тя става мълчалива. Иначе се разбират чудесно. Той е добър с нея. Но знаеш как е с бившите.

Мрачната усмивка на Даниел ѝ подсказа, че знае много добре.

Септемврийският вятър ги лъхна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Вземи моето сако.

— Не. — Тя се уви по-плътно с тънкото си вълнено яке. — Добре съм.

Той не настоя; вероятно бе забелязал, че вземе ли решение, тя трудно го променя. И това в по-голямата си част беше вярно.

Тя направи гримаса и посочи едно площадче близо до Уол Стрийт, покрай което тъкмо минаваха. Банкърс Скуеър.

— Виждаш ли онази сграда?

Посочи ниско здание, разположено до все още строящата се нова фондова борса — дори в този час на обекта имаше много работници. От другата страна се намираше клиника — клон на една голяма болница.

— Ето заради това ми се провали уикендът.

— Не ми изглежда страшно.

— Нищо не знаеш.

След няколко минути стигнаха станцията, откъдето тя щеше да вземе метрото до Горен Уестсайд, линия „Осмо Авеню“. Даниел трябваше да отива на изток.

— Виж… — започна той, но замълча.

Габриела се завъртя към него. Дръпна се настрани, за да не ѝ свети една улична лампа в очите.

— Виж… — подкани го.

Даниел заговори малко като пациент пред хирург, на когото дължи живота си.

— Много съм ти задължен. За Принстънското решение.

— И без мен щеше да стане.

— Не и по начина, по който го направи ти.

— Направих всичко, което можах при тези… да кажем, трудни обстоятелства.

Благодарността му обаче, разбира се, бе прелюдия към неизбежното. Той каза:

— Добре, мисля, че си много красива. Но това не е всичко. Харесваш ми. Ти си забавна, артистична, разбираш от бизнес. Затова ето какво ще ти кажа: в момента не излизам с никоя и от доста време не съм имал връзка. Може ли да ти се обадя?

— Всеки може да се обади на всеки, ако има номера му. Въпросът е дали аз ще вдигна.

Даниел измърмори замислено:

— Помниш ли времето, преди да измислят дисплеите, на които се изписва номерът на обаждащия се? Тогава имаше тръпка, нали? Да вдигна или да не вдигна?

— Да — включи се тя. — Дали е телефонен маркетинг, ухажор, бивше гадже? Предложение за работа?

— Или грешка.

— Или, боже опази, майка ти! — Габриела присви очи. — Колко сме разглезени в наши дни.

— Страхливци!

Стояха на един метър един от друг. Минувачите ги заобикаляха, колите профучаваха покрай тях.

Време беше да се разделят. И двамата го знаеха.

Той се наведе и докосна бузата ѝ със своята.

Тя почувства топлината му, наболата му брада. Лека влага от по-рано, която ѝ напомни как бе избърсал челото и страните ѝ.

— Лека — тихо каза той.

— Лека.

Тя се обърна и заслиза по стълбите, като бръкна в чантичката си за картата за транспорта. Изведнъж спря.

— Обувките ми! — извика.

— Какво?

— Онази стара чанта „Тифани“, която носех. Официалните ми обувки бяха вътре. — По-рано вечерта беше сменила обувките с високи токчета с ниските „Алдо“, които носеше сега. — Забравих я в ресторанта.

Той се усмихна.

— Не — оправда се тя, като едва се сдържа да не се разсмее. — Не е нарочно.

— Сигурна ли си? Може би си искала още една възможност да ме видиш?

— Извинявай, но не бих рискувала да изгубя обувки „Стюарт Вайцман“, за да си осигуря среща с мъж. Който и да е той.

— Имам едно предложение. Можем да избегнем неудобството с телефоните. Хайде да си уговорим среща отсега. Ресторантът ми е на път за вкъщи. Ще взема чантата и ще ти я донеса утре на закуска. Какво ще кажеш за „Ървингс Дели“ на „Бродуей“? В девет.

Тя се замисли за момент, преди да отговори:

— Може.

— Знам какво си мислиш — каза той, като си придаде сериозно изражение. — Мислиш си: „Дано закуската да не е толкова скучна, колкото тази вечер.“

— Нищо не може да бъде по-скучно от последните три часа — отговори тя и се скри във входа на метрото.

6. Петък, 18.30

3 часа и 30 минути по-рано

Моторницата „Акуарива Супер“ пореше решително водите на сумрачния Нюйоркски залив. Даниел Риърдън стоеше на носа.

— С каква скорост се движим? — изкрещя Габриела, за да надвика сексапилното ръмжене на двигателя, вятъра, вълните.

— Около четирийсет.

— Възела в час?

— Недей да казваш това на никого — провикна се той. — Възлите включват мили и часове. Четирийсет възела са около четирийсет и пет мили в час.

Тя кимна. Усмихна се:

— Имам чувството, че е повече.

— Тогава сигурно ще ти хареса лодката, която имам в Кънектикът. Тя развива седемдесет.

Габриела не попита дали възли или мили. При такава скорост сигурно нямаше значение.

В предницата на красивата италианска моторница нямаше пътническа седалка — само U-образна кожена пейка, обхващаща задната част на кабината. Можеше да се намести до Даниел на капитанската седалка, но предпочете да застане права зад него, хваната за облегалката, с глава близо до ухото му.

Десетметровият плавателен съд с черен корпус и елегантна дървена палуба пореше с лекота хладните вълни. Водната повърхност беше като тъмно ленено платно, а безоблачното небе над Ню Джърси искреше оранжево като лава от залязващото слънце. Само димът от два далечни комина се очертаваше на този фон като удивителни знаци.

Гледката бе като снимка, чакаща да бъде заснета — но не от Габриела. Тя се занимаваше главно с черно-бяла фотография, а тази сцена беше само цвят без съдържание. Този вид красота не я интересуваше.

Габриела отново насочи вниманието си към Даниел. Беше отличен капитан. Предвиждаше дрейфа и силата на всяка вълна, сякаш бяха противникови играчи на спортен мач. Понякога се блъскаше в тях, понякога плавно се издигаше върху гребена и използваше водната маса за ускоряване на лодката напред.

Начинът, по който боравеше с руля и хромираните контролни уреди, ѝ се струваше секси; а като гледаше ръцете му, здраво стиснали кормилото, леката му усмивка и напълно съсредоточеното му изражение, отново чувстваше онова леко гъделичкане. Сините му очи бяха втренчени във водата като на лъв, дебнещ плячката си.

Габриела се наведе по-близо и усети, въпреки афтършейва, аромата на косата, на кожата му.

— Какво мислиш? — попита той.

— Качвала съм се на лодка с гребла в езерото на Сентрал Парк. Нямам база за сравнение.

Думите ѝ можеха да бъдат приети като флирт. Той не отговори. Габриела се запита как я кара да се чувства това.

Тя продължи, като извика на ухото му:

— Но това, което се вижда на повърхността… така да се каже…

Той се засмя.

— … е невероятно!

Даниел намали и продължиха по-бавно. Сега можеха да говорят, без да крещят. Той я погледна виновно и каза:

— Съжалявам, че трябва да ти разваля настроението, но нямам много време. Наистина имам нужда от помощта ти.

Имаше предвид затрудненията, които бе споменал по-рано.

Кимна към дебелата папка на пода между двамата.

— Трябва да използваш Принстънската формула — отговори уверено тя.

— Принстънска ли?

— Виж на страница трийсет и осем. Това е отговорът.

Той закрепи папката в скута си и разлисти. Спря на една страница и се вгледа в написаното.

— Сигурна ли си? „Принстън“?

— Нямам абсолютно никакво съмнение.

— Доста е рисковано, не мислиш ли?

— Точно затова го предлагам.

Той явно се колебаеше.

— Но както решиш — добави тя.

— Не, не. — Даниел се огледа. — Добре, ще го направя. — Засмя се. — „Принстънското решение“. Ти си моят спасителен пояс!

Тя примигна смутено:

— Може ли да използваш друго сравнение? Тъй де, имайки предвид, че сме по средата на Нюйоркския залив и точно в момента се носим право към онзи огромен кораб отпред.

Той погледна.

— На цяла миля е — успокои я. — Което ми напомня, че забравих да попитам. Можеш ли да плуваш?

— Толкова ли лош моряк си?

— Не, просто ако не можеш, ще ти дам ЛСС.

— Лъ… какво?

— Лично спасително средство. Или с други думи — спасителен пояс.

— Мога да плувам.

— Дръж се здраво.

Той погледна, за да се увери, че се е хванала добре, и насочи моторницата към една внушителна вълна. Заби се фронтално в нея. Лодката почти излетя и се стовари във водата от другата страна на гребена. Ситни капчици опръскаха лицата им.

— Ела.

Даниел бръкна в джобчето на ризата си и извади бяла копринена кърпичка.

— Нося я само с декоративна цел — уточни с усмивка.

Габриела се наведе и той избърса солената вода от челото и страните ѝ; после — от своите.

Обърна лодката успоредно на Манхатън. Пред тях се разкри невероятната гледка на пробуждащите се светлини на града, ставащи все по-ярки с всяка минута. В сгъстяващия се мрак на Габриела ѝ стана студено. Потрепери и се уви по-плътно с черно-бялото си карирано сако.

Даниел погледна часовника си. Беше 19.40.

— Още ли си навита за вечеря?

— О, между другото, не страдам от морска болест.

Той се намръщи:

— Ох… трябваше и това да попитам.

— Щях да ти кажа и без да ме питаш. А в отговор на последния ти въпрос: да, умирам от глад. И скоро трябва да се прибираме. Вечерите, когато Сара не е при мен, винаги ѝ се обаждам, преди да си легне. Никога не пропускам.

— И аз се опитвам същото с момчетата.

Даниел насочи лодката на юг по река Хъдсън, после отново я върна в залива. Увеличи скоростта. Погледна Габриела и се усмихна дяволито:

— Още петнайсет минути?

— Добре.

Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.

— Боже, огромен е.

— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.

— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.

— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.

Габриела се засмя:

— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.

— „Лодка“.

Вятърът задуха по-силно. Тя извика:

— Да, лодката. Как се казва?

— „Лодка“. Това е името ѝ.

— Това ли успя да измислиш?

— Така исках да я кръстя.

— Името „Лодка“ не беше ли заето?

— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чар ли“, „ОК-еан“.

Тя изпухтя.

— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.

Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.

Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете ѝ се допираха до раменете му. Стори ѝ се, че той се облегна по-силно върху ръцете ѝ. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.

„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.

Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.

Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.

— Виж! — каза Даниел е тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.

Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.

— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?

— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.

— Към Панамския канал ли отива?

— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.

— „Титаник“.

Той се засмя.

— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.

— С каква скорост се движи?

— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.

— Защо?

Сви рамене:

— Защото е забавно.

— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.

— Да се състезавам ли?

— Ами да.

— Не знам.

— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.

Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.

— Готова ли си?

— Давай! — изкрещя тя.

Даниел натисна дроселите напред и „Лодка“ направо подскочи; острият ѝ нос се вдигна високо и те се понесоха шеметно към буя.

„Лодка“ и масивният танкер се движеха по пресичащи се под четирийсет и пет градуса курсове. С всяка изминала секунда той ставаше по-голям и по-тъмен с приближаването им. Скоро танкерът заприлича на създание от отвъдното, видим единствено като силует, навигационни светлини и тук-там някой прозорец като кехлибарена точка. Необуздаема стихия, която поглъщаше цялото небе и все още растеше, растеше.

— Ще минем съвсем близо — изкрещя той.

Двамата погледнаха танкера отдясно, после — буя пред тях, който беше на около триста метра.

После — двеста.

Сто…

— Близо! — отново изкрещя Даниел. — Ще се разминем много близо. Мога да спра. Искаш ли да спра?

С разтуптяно сърце, като някакъв примитивен ритъм, възбудена от скоростта, от заплашителната близост на грамадния плавателен съд, от присъствието на мъжа на сантиметри от нея, Габриела се наведе, допря глава до неговата и прошепна:

— Победи. Искам да победиш.

5. Петък, 17,00

1 час и трийсет минути по-рано

В „Лимончело“ нямаше много клиенти.

Може би защото — най-вероятно защото ресторантът бе в сърцето на района около Уол Стрийт и защото беше петък. От него се разкриваше живописна гледка към Нюйоркския залив, с корабите и неспирните вълни, издигащи и спускащи се като метроном. Най-подходящото място, където брокерите, които през последните осем часа са си играли с милиони долари чужди пари, да отпразнуват добрите си решения или да забравят лошите.

Сега обаче, в късния следобед, финансистите, идващи обикновено по-късно, все още бяха на бюрата си или пишеха разписки по етажите на затворените борси, или пък се потяха в клубовете за фитнес или по алеите на Батъри Парк.

Тук, при водата, най-силно се усещаше уханието на есен.

Габриела грациозно премина през салона, обзаведен с дъб и месинг, и се върна на столчето пред бара, на което бе седяла през последния половин час. Свали якето на черни и бели карета и го закачи на облегалката. Носеше бяла копринена блуза, консервативно прибрана на талията под достигаща до коленете сива плисирана пола. Също черни чорапи и виненочервени обувки на високи токчета — по-късно щеше да ги смени с по-удобни ниски черни обувки (с тях отиваше до работата); сега те бяха на земята, в избелялата чанта „Тифани“, в която ги носеше всеки ден.

Тя продължи да редактира документите, върху които работеше. Горният беше озаглавен „Актуални счетоводни задачи“. Няколко числа зачеркна изцяло. Други маркира с абсолютно правилни звездички. Отдолу имаше пет-шест листа, озаглавени с имена на фирми, а под тях — „финансов баланс: приходи и разходи“. Нямаше документ, на който сумата да е по-малко от 250 милиона долара. На друг лист пишеше: „Печалба от клиенти: Лични сметки“.

След известно време се съсредоточи върху друг документ, озаглавен: „Краткосрочен търговски наем“. В съдържанието му обаче нямаше нищо кратко. Двайсет страници с дребен шрифт. Тя въздъхна и още веднъж започна да чете. Кестенявата ѝ коса бе опъната силно назад и захваната с шнола, при което, необяснимо защото, изглеждаше по-светла.

Тя поработи още малко, после отпи глътка вино и погледна през високите витрини към Пирс А. Конструкцията не беше толкова голяма, колкото другите пирсове по на север — в Гринич Вилидж и Мидтаун, но този имаше по-богата история. Професора имаше специален интерес към сагите на Долен Манхатън и можеше часове наред да ѝ ги разказва. Построен през 80-те години на XIX век от пристанищния департамент и пристанищната полиция, Пирс А бе станал свидетел на невероятното разрастване на града. Габриела погледна седеметажната часовникова кула, издигната през 1919 година. Красивото съоръжение бе построено в памет на американските войници, загинали през Първата световна война. Доста символично, като се има предвид, че първият пирс на това място е бил построен от сина на известен генерал на Съюза от Гражданската война.

Когато отново се наведе над договора за наем, мъжът, който седеше до нея, остави чашата си и продължи разговора си по телефона.

Габриела настръхна и измърмори:

— Ох! Хей. — След като той не отговори, тя каза по-настоятелно: — Извинете.

Най-сетне той разбра, че се отнася за него. Обърна се към нея и се намръщи.

Тя му показа ръкава си, на който имаше кафяво петно.

— Вижте.

С красивото си широко лице и късата си черна коса мъжът поразително напомняше на един известен актьор. Той огледа ръкава ѝ, после — лицето ѝ. Проследи с поглед нейния до чашата си с уиски. Вдигна вежди.

— Ох, по дяволите! — По телефона каза: — Ще ти се обадя по-късно, Андрю. — Затвори. — Аз ли го направих? Много се извинявам.

— Да, когато оставихте чашата си. Току-що. Говорехте по телефона, после се обърнахте и тя се разплиска.

— Съжалявам — повтори той. Звучеше искрено, не отбранително.

Премести поглед от петното към блузата — цялата блуза, под която съвсем леко личаха очертанията на сутиена. Бледосин. После — отново към петното.

— Копринена ли е?

— Да.

— Знам какво да направим — заяви той и пое инициативата.

Извика бармана, младеж, който явно прикриваше татуировките на врата си с грим — все пак тук беше Уол Стрийт, а не Ийст Вилидж.

— Газирана вода и кърпа. Не, не зелената. Онази бялата. Бялата кърпа. И сол.

— Сол ли?

— Да, сол.

„Препаратите“ пристигнаха. Мъжът не приложи газираната вода и солта лично, а накара Габриела да си ги сложи. Тя също беше чувала за този трик — от майка си; а той — от баба си, както обясни.

— Внимателно със солта — предупреди я. — Не знам доколко е безвредна за коприна. Може да похаби плата, ако търкате прекалено силно.

Магията подейства. Върху плата остана съвсем леко по-бледо петно.

Габриела се вгледа в очите му под дебелите вежди.

— Защо не пиете мартини като всеки друг? — попита.

— Не обичам мартини. Бих си поръчал ягодово „Козмо“, но в такъв случай петното нямаше никога да излезе. Аз ще платя за химическото чистене.

— Ако бях мъж, щяхте ли да ми предложите?

— Не правя никакви предложения на мъже, носещи копринени блузи.

Тя запази сериозно изражение за момент, сетне се разсмя.

— Не, благодаря — каза след малко. — И без това смятах да я нося на химическо.

— В такъв случай отново моля да приемете извиненията ми.

Тя вдигна длани.

— Приемам.

Постигнаха помирение, тя отново се зае с договора за наем, а той вдигна телефона. След като нанесе поправки и на последната страница на документа, а той затвори, настъпилата тишина ги накара отново да се погледнат един друг — отначало в огледалото — и разговорът се възобнови.

— Сега заради мен ще се приберете вкъщи миришеща на уиски. Какво ще каже мъжът ви?

— Сигурно няма да разбере, защото живее на петдесет километра от мен.

— О, и вие ли сте в този клуб? Между другото, аз съм Даниел Риърдън.

— Габриела Маккензи.

Стиснаха си ръцете.

За известно време разговорът блуждаеше напосоки — и двамата изпробваха почвата — но после намери правилното направление, включващо неизбежния въпрос в Ню Йорк: „Какво работите?“

Даниел имаше фирма за рискови инвестиции.

— Фонд „Норуок“. — Посочи с глава. — Намира се на няколко пресечки от тук. На „Бродуей“.

Габриела кимна към документите:

— Аз съм офис мениджър на една компания за финансови консултации. „Прескот Инвестмънтс“.

— Не съм я чувал.

Той хвърли кратък поглед върху документите пред нея, но бързо отмести очи — сякаш надничането в поверителните книжа на чужди клиенти го караше да се чувства неловко като зяпането през отворена врата на тоалетна.

— Фирмата е малка. Шефът ми работеше за „Мерил“, но преди няколко години направи своя компания. Така е много по-доволен.

— Офисът ви наблизо ли е?

— Не, в Източен Мидтаун. В Търтъл Бей. — Тя въздъхна. — Шефът ми… страхотен човек е, но тази сутрин ми натресе това. Иска да наеме склад на Банкърс Скуеър — близо до Уол Стрийт — и сделката пропадна. Сега трябва да проверя един друг обект… и да изготвя четирийсет страници договор. Трябва да е подписан до две седмици.

— Две седмици?

— Да. А нали знаете Банкърс Скуеър? Няколко часа трябваше да чакам само за огледа на склада. При цялото това строителство.

— Аха, новата сграда на стоковата борса. Трябваше вече да е готова.

— Както и да е. Дойдох тук да си набележа някои неща и да се отпусна.

— А пък аз ви залях с уиски.

— Вие май също работехте. Имахте делово обаждане.

Тя кимна към двата мобилни телефона пред него:

„Айфон“ и „Моторола Дроид“.

— Имам проект с едно акционерно дружество в Аруба. Днес се финализира. От девет часа бях в адвокатската ни кантора.

— Поздравления. И съболезнования.

— Благодаря. — Даниел се засмя и отпи глътка уиски. — После отидох да поплувам и дойдох тук… да се отпусна.

Тя се усмихна на прекопирания от нея израз.

Разговорът бавно се отклони от професионалната тема. Започна обмен на по-лична информация. Оказа се, че и двамата живеят в Манхатън. Даниел ѝ каза, че имал двама синове, които живеели с бившата му жена в Наяк.

— Със съпруга ми имаме съвместно попечителство. — Габриела извади телефона си от чантичката „Коуч“ и му показа една снимка. — Това е Сара. На шест е.

— Прекрасна е.

— Обича балет и гимнастика. Но наскоро се запозна с конете. Леле, как иска да си има кон!

— Къде точно живееш?

— В Горен Уестсайд. Две спални, деветдесет квадратни метра. Можем да поберем и кон, но не мисля, че приемат добре пътуването с асансьор.

— А бащата на Сара?

— Не. Той няма нищо против асансьорите.

— Забавна си — отбеляза Даниел, сякаш не излизаше с жени, които не са.

— Тим живее в Лонг Айлънд. Но наблизо няма конна база.

Даниел махна на бармана, който се отзова веднага.

— Още едно за мен. И едно от това, което пие дамата.

— Не — опита се да се възпротиви Габриела.

— По-евтино е, отколкото да ти купя нова блуза „Ниймън Маркъс“.

— От „Мейсис“ е. Нямах предвид, че отказвам почерпката. Имам предвид това, което пия. Мисля да се поглезя с едно пино ноар „Мери Едуардс“. След като кавалерът черпи.

Даниел вдигна вежди, впечатлен от избора ѝ.

След малко питиетата бяха пред тях. Тя се запита каква ли татуировка крие барманът.

„Окупирай! Долу с 1%!“

Или нещо по-просто: „Кур за капитализма!“

Помисли дали да не сподели предположението си с Даниел, но въпреки че той вероятно щеше да се засмее, предпочете да не го прави.

Двамата се чукнаха за трудния и вдъхновяващ живот в Манхатън. За „Кота нула“, която се виждаше от „Лимончело“. „Близнаците“ завинаги щяха да хвърлят неизличимата си сянка над града.

Непринуденият разговор премина през десетина различни теми: ресторанти, пътувания, родители, политика — за последното предпазливо, макар че изглеждаше да са със сходни възгледи.

Когато питиетата им бяха на привършване, Даниел погледна часовника си. Не скришно, а съвсем открито вдигна масивния ролекс и провери часа.

Тя кимна:

— Сигурно имаш планове за вечеря.

— Всъщност, не. Имам среща. — Даниел я погледна: косата ѝ, лицето ѝ, очите ѝ. — А ти сигурно трябва да се връщаш при дъщеря си.

Тя усети някаква скрита идея.

— Ще я взема утре. Тази вечер е при баща си.

— Не знам дали ще проявиш интерес, но тази среща… дали ще се съгласиш да ми помогнеш?

— За какво?

— Ами, срещата е с един интериорен дизайнер, за да си избера тапицерия.

Тя поклати глава:

— Това не е добър опит за свалка.

— Трябва да избера нова кожена тапицерия за моторницата си.

— Така вече е по-добре.

Той отвори раницата, която използваше вместо куфарче, и извади листовка с кожени мостри. Габриела я разлисти, бяха подредени по цвят. Тя харесваше най-много наситеното оранжево, каквито си представяше, че са седалките в баровските спортни автомобили. Имената на мострите бяха от рода на „морков“, „тиква“, „кехлибар“, „домат“.

Най-хубавата обаче се наричаше „Принстън“, вероятно от цвета на едноименния университет в Ню Джърси. Това бе най-смелото решение, предложено от компанията.

— Харесах си цвят — бавно отбеляза Габриела. — Но как мога да кажа със сигурност, ако не съм видяла лодката?

— Това може да се уреди.

4. Петък, 13.30

3 часа и 30 минути по-рано

Приусът, боядисан в типичното за „Тойота“ бледо, безобидно светлосиньо, се движеше бавно по криволичещите улици на Бронксвил, щата Ню Йорк, покрай масивни къщи сред просторни дворове с жълтееща трева, увехнали градини и купчини сухи листа.

Свикнал да кара мазератито си, Даниел Риърдън гледаше на колата с пренебрежение, макар че не беше очаквал да е толкова мощна. Най-вече не харесваше прекалено безшумния мотор. Беше чувал, че при някои съвременни автомобили колонките излъчват усилен звук като от двигател за повече сексапил. Това бе измама и той го смяташе за смехотворно. Даниел обичаше автентичните неща, за добро или за лошо. Изгорелите газове на неговото мазерати „Туби“ например резонираха с такова ръмжене, което при високи обороти можеше да ти спука тъпанчетата.

Той обожаваше това.

От радиото се чуваше тиха класическа музика, но тя заглъхна, когато системата оповести чакащо телефонно обаждане. Даниел прие разговора и поприказва с клиента на странния език на бизнеса, едновременно неясен и прецизен. След като взеха някои юридически и финансови решения, той любезно се сбогува с човека, който миналата година бе донесъл на фонда „Норуок“ близо двеста хиляди долара печалба. Затвори. Класическата музика отново се усили. Моцарт. Концертът за кларинет. Странен и много труден за свирене инструмент. Едно от старите гаджета на Даниел беше виолончелистка в симфоничен оркестър. Тя му обясни, че най-трудно ѝ било да усвои дървените духови инструменти:

— От тях с триста зора едва можеш да изкараш звук.

Изразът много хареса на Даниел и затова все още помнеше това изречение, а самото момиче отдавна бе забравил.

Със сивия костюм „Канали“ Даниел определено бе облечен подходящо за района. Не се различаваше от никой друг бизнесмен, прибиращ се рано вкъщи от адвокатската си кантора в Уайт Плейнс или инвестиционната си банка.

Караше внимателно. Улиците бяха покрити с хлъзгава разноцветна постелка; вятърът и дъждът се бяха съюзили, за да оголят дъбовете и кленовете, вземайки десятък от короните им (почти буквално бяха съборили около една десета от листата им — Даниел се дразнеше, когато някой използваше израза неправилно).

Зави по Хендерсън Лейн, в момента пуста, и продължи покрай други къщи, не толкова пищни като богаташките имения, но също толкова тихи. Прозорците бяха тъмни, в по-голямата си част, и по чистите тротоари не се виждаше жив човек. На едно кръстовище натисна спирачки и даде предимство на тъмночервен гранд чероки, който излезе на „Хендерсън“. Даниел ускори бавно и се залепи зад джипа.

След няколко пресечки черокито намали на знак „Стоп“. Даниел натисна рязко спирачките. Тойотата поднесе на листата и леко се чукна в задната броня на джипа.

Даниел се намръщи и погледна напред. Видя очите на пътниците в другата кола: тези на шофьора — в огледалото; тези на младата му спътничка — директно (тя се обърна и го погледна с неприкрита враждебност).

Даниел присви очи и слезе. Отиде при другия шофьор до отворената врата на джипа. Поклати глава:

— Ужасно съжалявам!

Дебелакът, с тъмносиньо яке, тъмносив панталон и синя риза, се усмихна печално:

— Не е като да сме карали със сто километра в час.

— Не очаквах, че листата ще са толкова хлъзгави. Леле, беше, сякаш карам по лед. Колата просто не искаше да спре. — Даниел погледна момичето на дясната седалка. — Извинявам се. Добре ли сте?

— Да. Предполагам.

Русата девойка отново заби нос в айпода си. Времето беше топло, но тя носеше плетена шапка, покриваща дългата ѝ коса, а ръкавите на дебелия ѝ пуловер достигаха почти до пръстите ѝ.

Двамата мъже се върнаха при задницата на джипа и погледнаха бронята. Шофьорът на черокито каза:

— Правят ги здрави. Щях да кажа „хубава американска кола“, но, по дяволите, нямам представа къде е направено това бебче. Може да е в Токио. — Кимна към тойотата. — А тази може да идва от Арканзас. Поне частично.

Даниел огледа спретнатия квартал. Все още не се виждаше никой.

— Томас, слушай ме внимателно. Слушаш ли?

Другият мъж все още се усмихваше. Чакаше обяснение. След като не получи, попита:

— Познавам ли ви?

— Не, не ме познаваш. Сега, искам името на банката в Аруба, която използва инвестиционното ти дружество. Също номера на основната инвестиционна сметка и кода за достъп.

— Чакай! Какво означава това?

Даниел разкопча сакото си и показа късата ръкохватка на стар револвер „Смит и Уесън“. Калибър .38, специален.

— О, боже! — Човекът погледна към дъщеря си, която не подозираше нищо, потопена в музиката.

— Само ми дай информацията и нищо няма да ти се случи. На нея също.

— Кой си ти? — В гласа на бизнесмена прозвуча писклива нотка, много напомняща звука от духов инструмент.

— Чакай, чакай — каза Даниел, като не спираше да се усмихва, в случай че някой все пак ги гледаше иззад тъмните прозорци. — Не се паникьосвай. Не е полезно за теб. Това е бизнес. Трябва ми само тази информация. Ще я проверя и те пускам да си ходиш. Ще олекнеш с двайсет милиона долара, но никой няма да пострада. Освен това не си спечелил тези пари с честни инвестиции, нали?

— Ти си луд — Паниката се беше сменила с гняв. — Мръсник! Как смееш да правиш това пред дъщеря ми? За кого работиш?

— Томас, нямаш много време. Ще застрелям най-напред дъщеря ти, защото ти ми трябваш жив, за да ми дадеш…

— Добре. Не го казвай! Изобщо не го споменавай! Добре, ще ти дам информацията.

Даниел набра номер на телефона си.

— Ало? — обади се тих, мелодичен глас.

— Андрю. — Даниел подаде телефона на Томас. — Кажи му номерата.

— Не ги помня наизуст!

— Първо дъщеря ти…

— Записани са на телефона ми! Закодирани са. Ще отнеме само минута.

Даниел каза по своя телефон:

— Трябва да ги разкодира.

— Добре — отговори Андрю Фарадей. — Но побързай.

Даниел погледна към джипа. Момичето изглеждаше ядосано, че не може да намери някаква песен в плейлистата.

Под зоркия поглед на Даниел, за да е сигурен, че Томас няма да набере 911, бизнесменът започна да натиска копчетата на мобилния си. Въведе грешно число. Пое си дълбоко въздух.

— Спокойно — предупреди го Даниел. — Не бързай.

— Нали преди това каза да бързам!

— Успокой се.

Томас започна отначало. Кимна към дисплея и взе телефона от ръката на Даниел. Започна да рецитира числа.

Даниел си взе обратно айфона.

— Е?

От другата страна на линия чу тракане на клавиатура.

— Това е — каза след няколко секунди Андрю и затвори.

Цялата случка, от леката катастрофа до потвърждението на номерата, отне четири минути — време, за което двама добронамерени шофьори да обменят застрахователна информация и да се споразумеят да не викат полиция.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи. Всичко е наред. Получихме каквото искахме. Всичко свърши. Тръгвай.

Томас се обърна и с трепереща ръка посегна към дръжката на вратата. Когато я отвори, Даниел извади хартиена кърпичка от джоба си, уви с нея ръкохватката на оръжието и застреля бизнесмена два пъти в тила. Наведе се вътре и погледна от дясната страна: опръсканите с кръв табло, предно стъкло, лице и шапка на момичето, което се разпищя при вида на потрепващото тяло на баща си. Тя отчаяно се опита да напипа дръжката на вратата.

Даниел вдигна успокоително ръка. Девойката застина, явно объркана от жеста му, и леко се обърна към него. Той я застреля веднъж по средата на гърдите. Тя се отпусна назад, вдигна лицето си нагоре и Даниел стреля още два пъти — в устата ѝ. За продълговатия мозък. С това патроните в петместния цилиндър свършиха.

Даниел пусна револвера на седалката и прибра хартиената кърпичка в джоба си. Качи се в тойотата, потегли и бавно заобиколи черокито. Продължи през квартала, като от време на време поглеждаше в огледалото, но не видя сигнални светлини, нито полицейски коли. Размина се само с два други джипа, които по някакво съвпадение имаха почти еднакви бебешки седалки отзад.

Излезе по най-прекия път на магистралата и продължи към града. Крайната му цел беше Южен Бронкс. Сателитната навигация го заведе до кръстовище близо до един от по-хубавите — или поне по-чистите — жилищни блокове в района. Влезе на паркинга при един форд „Таурус“, който чакаше с работещ двигател. Спря зад него и примигна с фарове, въпреки че шофьорът вече го беше видял. Когато фордът освободи мястото, Даниел паркира, избърса вътрешността на тойотата за отпечатъци, слезе, пусна ключа на седалката и остави колата отключена. Качи се във форда.

Кимна на плешивия, атлетичен Сам Ийстън, седящ зад волана, и той вдигна крак от спирачките и потегли.

— Чух, че е минало добре. Андрю се обади.

— Идеално. Никой не ме проследи. Деветдесет и девет процента сигурно.

Сам кимна, но — както би направил и Даниел — продължи да поглежда в огледалото по-често, отколкото би правил един внимателен водач.

Преди фордът да завие по улицата, която щеше да ги отведе в Манхатън, Даниел погледна назад и видя двама младежи да се навъртат около тойотата. Огледаха се и се приближиха като койоти, душещи около ранено животно.

— У вас ли се прибираш? — попита Сам. — Или да те оставя на обичайното място?

— Долу. В клуба.

Даниел ходеше да плува всяка петъчна вечер в един спортен клуб в Батъри Парк, после се отбиваше за едно-две питиета през „Лимончело“ и накрая излизаше на разходка с моторницата по залез в Нюйоркския залив.

След като хапнеше индийско или тайландско, се прибираше вкъщи и поръчваше някое момиче от една фирма за компаньонки. Коя да избере? След убийството Даниел беше в особено настроение — окървавеният труп на момичето постоянно беше пред очите му. Споменът бе натрапчив и съблазнителен.

Реши да повика едно от момичетата, които позволяваха на клиентите си по-груби изпълнения. Напомни си обаче да бъде по-въздържан, отколкото преди няколко седмици, когато Алис — или беше Алина? — се озова в спешното.

3. Петък, 12.20

1 час и 10 минути по-рано

— Габи!

Тя се обърна и видя червенокосия дебеланко, който се приближаваше към нея между щандовете на супермаркета за електроника близо до Кметството.

Отново се замисли за първоначалното си впечатление отпреди около месец, когато се срещнаха за първи път. Трийсет и няколко годишният мъж изглеждаше, сякаш „Селско момче“ е изписано на челото му. Външност, която не се среща често в Манхатън. Не че имаше нещо лошо в този външен вид (ако не смятаме развлечения стил на обличане, мислеше си Габриела); проблемът просто бе в това, че прекалено лесно можеше да си го представи с работен гащеризон.

Тя се усмихна:

— Здрасти!

— Какво правиш тук? — попита Франк Уолш и лицето му грейна.

Носеше тъмносива фланелка като всички останали служители в магазина. Табелката на гърдите му гласеше: „Ф. Уолш. Комп. отдел. Мениджър“.

Тя стисна ръката му, но той не се задоволи с това и я прегърна.

— Имам среща в центъра — каза тя — и реших да мина да те видя.

— Без майтап! Тъкмо си мислех за теб. Леле, „Тифани“.

Тя погледна чантата си.

— А, за старите ми обувки.

— Харесвам тези, с които си сега — прошепна той.

Кимна към обувките с високи токчета, които я изравняваха с него. „Стюарт Вайцман“. Струваха колкото някой от компютрите, изложени на близкия рафт.

— Опитай се някой ден да отидеш с тях до работата — засмя се тя.

На отсрещната стена на малки и големи телевизори вървеше все една и също реклама на „Геко“.

Франк погледна часовника си.

— Свободна ли си за обяд?

— Не, трябва да се връщам на срещата. Имам обаче време за едно кафе.

— Супер.

Отидоха в близкия „Старбъкс“, взеха си напитки: тя — кафе, той — пенесто кафе с мляко. Седнаха и се заприказваха сред приглушения шум от мелачки за кафе и машината за капучино.

Въпреки външния си вид Франк беше много далеч от селския живот. „Зубър“ бе думата, която го описваше най-добре, но Габриела я избягваше, въпреки че той самият я беше използвал два-три пъти за себе си, тъй че може би нямаше да ѝ се разсърди. Беше погълнат от компютрите — работата му тук, разбира се. И явно бе страстен участник в ролевите игри онлайн; Габриела се беше досетила за това от хитрото му подпитване дали са ѝ известни някои заглавия (тя самата никога в живота си не беше играла). После, явно разочарован, той смени темата и никога повече не спомена за игри, вероятно от срам.

Освен това Франк Уолш беше вманиачен по филмите; ходеше на кино два пъти седмично.

Пийваха кафето и си приказваха. По едно време той ѝ довери:

— Този уикенд съм свободен… — намръщи се — … но трябва да отида да видя майка ми.

— Поздравления. И искрени съболезнования.

Той се засмя.

— Тя е в Лонг Айлънд, нали? — спомни си Габриела.

— Сайосет. Но ще се прибера около обяд в неделя. В Сохо има фестивал на черното кино, който почва тогава. Имаш ли интерес? Стърлинг Хейдън, Айда Лупино, Дан Дъриа. Най-добрите.

— О, извинявай, Франк. Имам планове за неделя.

— Добре. — Той не изглеждаше особено разочарован. — Слушай, седнал съм да правя сборен диск с онези песни, които харесваш. Всъщност сборен даунлод. Кажи „диск“ на някое от новите момчета тук, да видиш реакция: „Кво?“

— Леле, благодаря ти, Франк.

В същото време Габриела си помисли: „Кои бяха тия песни?“ Тя не слушаше много съвременна музика, поп — изобщо. Обичаше класическа и джаз. Много от изпълнителите на стари сантиментални шлагери и кабаретни парчета. Синатра, Каунт Баси, Нат Кинг Коул, Розмари Клуни, Дениз Дарсъл. Беше наследила огромна колекция от прекрасни албуми. Стотици, облечени с красиви, ухаещи картонени обложки. Преди няколко години бе купила грамофон „Мичел Джиро Дек“, красива машина. Когато надуеше звука в апартамента си, от апарата излизаше абсолютно чист звук. Вцепеняващ. Изпълващ душата.

Може би бе споменала за това на Франк и той го беше запомнил.

Разговорът криволичеше между различни теми: последният филм на Де Ниро, здравето на майката на Франк, плановете на Габриела да освежи апартамента си в Горен Уестсайд.

По едно време:

— Странно, че дойде точно днес — с особен тон.

— В какъв смисъл?

— Мислех да ти се обадя по-късно, но ето, че ти дойде. Така.

Габриела отпи глътка силно кафе. Вдигна въпросително едната си вежда. Тоест: „Изплюй камъчето.“

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Има ли някакъв шанс за нас?

— Нас?

— Ами, да излизаме по-сериозно. Ей, не говоря за брак. Боже, дори не мисля, че има смисъл от финансова гледна точка в наши дни. Но всеки път, когато сме излизали, чувствам нещо. Вярно, че това са само няколко пъти. Но все пак… — Той си пое дъх и се наведе напред. — Виж, не съм Раян Гослинг. Но се опитвам да сваля няколко килограма, честно.

Сведе очи към кафето си. Нарочно си бе поръчал без захар и с нискомаслено мляко, но Габриела знаеше, че това не е начинът да отслабне.

Тя отбеляза:

— Една жена може да хареса един мъж по много причини, не само заради външността му. Освен това навремето излизах с един тип, който изглеждаше като точно копие на Раян Гослинг и беше абсолютен тъпак.

— Така ли?

— Ей, харесвам те, Франк. Наистина. Между „нас“ може да се получи. Просто искам да става постепенно. Имала съм лош опит в миналото. Ти също, нали?

— Хе-хе, аз съм като магнит за грешки.

Разказа ѝ е допълнителни подробности за едно тежко скъсване с гадже, за което ѝ бе споменал преди няколко седмици. Накрая Габриела пак не разбра кой кого е зарязал.

Докато слушаше, преброи шестнайсет лунички на лицето му.

— Уважавам това — каза той сериозно.

— Кое? — сепна се тя. Дали беше пропуснала нещо?

— Това, че си разумна. Не бързаш, обмисляш добре нещата. И че не издивя и не избяга.

— Как ще бягам? С тези убийствени токчета?

— Които са доста красиви.

След като Франк повдигна „Сериозната тема“ и я обсъдиха, той се отказа повече да говорят по нея, за което Габриела му беше безкрайно благодарна. Франк стана, взе три пакетчета захар от бара, върна се на масата, изсипа съдържанието им в кафето си и го разбърка. Преди да седне, извади телефона си „Самсунг“ от джоба.

— Усмивка!

— Какво?

Той обърна камерата към нея и ѝ направи няколко снимки в цял ръст.

Седна и прегледа снимките.

— Има няколко, които ще запазя. — Отпи глътка кафе и я погледна. — Виж, филмовият фестивал е цяла седмица.

— Наистина ли? Вторник съм свободна, ако искаш.

— Тогава работя…

— Е…

— Не, ако във вторник ти е удобно, ще си прехвърля смяната.

— Наистина ли?

— За теб винаги.

— Много си мил, Франк. Много сладък.

Тя му изпрати въздушна целувка.

2. Петък, 11.00

1 час и 20 минути по-рано

Брад Кеплър и Нариш Сурани чакаха в заседателната зала, чието единствено прашно прозорче гледаше към една сграда, от която Кеплър беше сигурен, че се открива гледка към Нюйоркското пристанище. Това, което те виждаха, бе от най-добрите гледки, на които можеше да се надяваш — поне ако си детектив трети ранг — в „Полис Плаза“ 1. Особено ако участваш в операция, която няма име, за която никой не знае и заради която можеш както да уредиш кариерата си, така и да я прецакаш.

Кеплър се наслаждаваше на ръката си, не толкова мускулеста, колкото когато постъпи в полицията, но с много по-хубав тен. Погледна Сурани — индиецът имаше почти сива кожа, която си оставаше сива, колкото и да се печеше на слънце. И двамата бяха на около трийсет и пет и горе-долу в добра физическа форма, макар че физиката на Кеплър отразяваше реалността на детективския живот: застоял, като най-тежкото физическо усилие беше ходенето. Преди месец беше тичал след заподозрян и го бе хванал, но тазобедрената става още го болеше.

Мамка му.

— Този тип такъв мръсник ли е, какъвто изглежда? — попита, като почука по досието върху масата пред него.

— Не знам — отговори Сурани. — Никога не съм го чувал. Каква е тази стая? Изобщо не знаех, че съществува.

Помещението, разположено близо до техния отдел — „Тежки престъпления“ — беше мръсна, тъмна и обзаведена с паянтова маса, шест стола, три от които — различни, шкаф за папки и десетина кашона с надписи: „За изхвърляне“.

И тази шибана безполезна гледка. Но поне имаше гледка, за разлика от работната му кутийка — метър и петдесет на два и сто етажа по-нагоре — където единственото, с което можеше да оплакне очите си, бе задникът на детектив Лайкиша Таун. А там имаше много какво да се види. Но изобщо не беше приятно за гледане.

Кеплър погледна кашоните и му стана смешно заради надписите. Кашоните изглеждаха, сякаш са застоявали там с месеци. Защо някой просто не ги беше изхвърлил, както гласеше инструкцията?

Добре дошли в нюйоркската полиция.

Тъкмо минаваше 11.00. В стаята проникваше миризма на загоряла мазнина, чесън и риба — както впрочем в по-голямата част от сградата, в зависимост от посоката на вятъра и влажността и благодарение на близостта и безмилостното разрастване на Китайския квартал. Колкото до Малката Италия — ариведерчи!

— Гладен съм — каза Кеплър.

— Аз също. Но…

— Къде са всички?

Сурани не знаеше. Затова двамата извадиха телефоните си и проведоха няколко разговора.

— Защото — обясни Кеплър по своя „Дроид“ на един престъпник, когото бе заловил, а сега бе пуснат под гаранция — няма как повече да ти намалят присъдата. Това е максималното, което могат да направят за теб, което означава, че ти нямаш друг шанс. Осемнайсет месеца. Ще ги излежиш, пък ако ще да стоиш на челна стойка.

— Мамка му, човек — чу се гласът на Девън от другата страна на линията.

— Хайде. Трябва да затварям.

Кеплър прекъсна връзката и отново погледна с наслаждение шоколадовокафявата си ръка. Не беше признал на никого, че причината на този тен са лампите в солариума „Ларчмонт“, на двайсетина километра от дома му. Казваше, че тича всеки ден, играе голф, ходи на плуване.

— Девън ли беше? — попита Сурани.

— Да.

— Осемнайсет месеца? На челна стойка? Абсурд. Лошо му се пише.

— Знам, знам. И Девън ще разбере. Жалко за него, но не трябваше да кара колата, с която са избягали от местопрестъплението.

— Което всъщност не са направили.

— Кое?

— Да избягат. Никой не е успял да избяга.

Кеплър се изсмя. После отбеляза:

— Капитанът закъснява. Всички закъсняват. Аз съм гладен. Ти се представи адски добре на делото вчера.

— Да, добре мина — каза Сурани с известна скромност. — Останах много доволен. Съдебните заседатели бяха благосклонни. Обичам благосклонните съдебни заседатели.

Двамата детективи си размениха още комплименти, а също и откровени грубости — но източникът на всички тези остроумия бе взаимната им привързаност. „Вбесяваща“ бе доста добро определение.

Кеплър и Сурани бяха гаджета от седем години и партньори — в професионалния смисъл — от четири. Не беше далеч денят, когато някой от двамата щеше да предложи да сключат брак. Кеплър често се изкушаваше да повдигне въпроса.

И Бог да е на помощ на всеки в службата, който направи дори един коментар, който дори веднъж се опита да вдигне вежди, който изпусне дори една пренебрежителна въздишка.

Кеплър отново погледна телефона си, мислеше да поръча храна. В самото начало на списъка му с номера имаше три папки: !закуска!, !обяд! и !вечеря! — с удивителна отпред, за да стоят най-отгоре, преди имената на всички контакти. Колебаеше се между първата и втората възможност — беше като че ли в палачинково настроение — когато шефът най-сетне се намъкна в стаята.

Надеждата за наденички и гофрети изчезна, заедно със самия телефон, когато костюмираният началник с измъчен вид влезе. С набръчкано лице и множество гънки под брадичката капитан Пол Баркли наближаваше шейсетте. Имаше закръглено коремче на човек, който яде когато си поиска, а не когато дългите дежурства и изискванията на разследванията го принудят да хапне набързо нещо за закуска, когато е време за обяд, или обратното.

При все това капитанът имаше репутация, утвърдена колкото тена на Кеплър — и далеч по-реална. Всеки знаеше, че Баркли е дал своята лепта за службата и има белези да го докаже — според легендите. Затова никой от детективите не мърмореше, или поне не пред него.

— Добър ден, господа.

— Капитане — поздрави Сурани. Кеплър само кимна.

— Натоварен ден — измърмори Баркли и погледна айфона си, за да го докаже.

Прочете някакво съобщение. Отговори, сякаш забрави двамата си подчинени в стаята.

Стомахът на Кеплър се бунтуваше. Гофрети. Искаше гофрети. Или може би голям сандвич.

— Така, какви сте ги надробили пак? — сопнато попита Баркли. — Искате операция под прикритие, така ли?

— Да — отговори Кеплър.

— Къде е детектив Макнамара?

— Всеки момент ще дойде.

— Добре, да започваме.

Баркли вдигна заплашително вежди. Личеше, че търпението му е на изчерпване.

— Ами, шефе, не сме много сигурни. Не успяхме да сглобим всичко.

— То беше… — започна Сурани, но замълча и погледна зад капитана, към вратата. — А, ето мозъка на операцията. Тя ще ви запознае с всички подробности. Здравей, Габи!

Красивата, но строга жена влезе. Сериозно, типично в неин стил, изгледа тримата мъже, като кимна за поздрав на капитана.

Кеплър, със своите наклонности, не се интересуваше ни най-малко от тялото на детектив Габи. Обаче, мамка ѝ, това момиче умееше да се облича. Той ценеше стила ѝ. Тънка бяла блуза и сако на черни и бели карета. Как се наричаше този плат? Нямаше специална дума за десена. Сива пола.

И тези страхотни тъмни дамски чорапи. Също хубави обувки на токчета.

Двамата със Сурани не си падаха по обличане в женски дрехи, но ако си падаха, щяха да станат ревностни последователи на детектив Габи.

Тя също беше легендарна личност. Дъщеря на един детектив от „Организирана престъпност“, бе постъпила в полицията веднага след колежа като криминалист. След като баща ѝ загина при изпълнение на служебния си дълг, стана детектив и се премести в „Тежки престъпления“, като често участваше в разследвания на организираната престъпност, и най-вече на крайно жестоките източноевропейски банди, действащи в Бруклин и Куинс.

Известна с дейността си под прикритие, тя имаше впечатляващ брой задържания. И по-важно — по-голям процент осъдителни присъди от всеки друг. Всеки можеше да арестува някого; съвсем друго бе да имаш достатъчно ум и кураж, за да изпратиш мръсниците за дълъг период зад решетките.

Габи отметна един непослушен кичур кестенява коса от челото си.

— Искаш операция под прикритие, а? — попита и нея капитанът.

— Звучи като телевизионно шоу — пошегува се Кеплър, опитвайки се да я накара да се усмихне. Никой не му обърна внимание и той реши да престане с опитите за разведряване.

— Да — отговори тя.

— Каква е интригата?

— Чух от един информатор, че се е появил играч. Казва се Даниел Риърдън.

— Не съм го чувал. Организирана престъпност?

— Не намерих връзка е никоя от мафиотските организации. Според информатора ми ръководи малка престъпна група в района на Уол Стрийт. Работи с двама партньори. Знам само малките им имена. Анди, или Андрю, и Сам.

— Или „Самюел“? — поинтересува се Кеплър.

Тя обърна очите си към него. Обикновено бяха зелени, но днес изглеждаха по-жълтеникави.

— Само „Сам“ — каза рязко, разбирай: „Ако бях чула по-дългото име, щях да го спомена.“ — Не знам нищо друго за тях. Но моят информатор е чул за мръсни сделки на стойност осемцифрени числа.

— Боже, кой е тоя информатор?

— Един тип, свързан с бандата на Седуто.

С известно възхищение Кеплър отбеляза:

— Имаш информатор, внедрен при Седуто? И е още жив?

— Много е добър — отговори тя раздразнено. — И му плащам много пари, за да е добър.

— С какво се занимават Риърдън и хората му? — попита капитанът.

— Сериозни неща, Пол. Главно пране на пари, малко наркотици, малко оръжие. Офшорни машинации. Но най-лошото е, че е убил поне пет-шест души. Двама-трима свидетели и няколко конкуренти. А единият от свидетелите… бил е със семейството си. Риърдън е убил и тях.

— Ох, леле — измърмори Сурани, като поклати глава.

— Престъпна дейност за много милиони и поръчкови убийства — замислено каза капитанът.

Не звучеше изобщо изненадан. Добра реклама в медиите, мислеше си. Може да беше цинично, но Кеплър знаеше, че в този занаят човек трябва да се грижи за имиджа си. Героичните подвизи бяха важни, когато се решаваше бюджетът; бяха важни и когато дойдеше време за повишения. Всеки научаваше тази игра и никой не се чувстваше виновен, че я играе.

— Как мислиш да го примамиш? — попита Баркли.

— Ще бъде трудно. И адски подозрително според информатора ми. Трябва да направя фалшив офис някъде в Манхатън.

— Офис ли? Какво означава това? — попита Баркли рязко.

— Фирма — отговори тя със същия тон. — Компания, офис. Примерно инвестиционна фирма. Не ми трябва много. Две стаи, мебели. Няколко фалшиви досиета, които аз ще подготвя. Декори, реквизит. Офисът ще бъде полупразен — и разхвърлян, сякаш е имало обиск. Това е част от плана ми.

— Тук да не провеждаме „Абскам“? Нямаме много пари.

— Какво е „Абскам“? — попита Сурани.

Никой не отговори. Кеплър си каза, че трябва да обясни на партньора си, че това е една от най-големите тайни полицейски операции в американската история.

— Няма да струва много — увери ги Габи. — Мислех дали да не използваме онова място, което от „Наркотици“ затвориха миналия месец. Така си стои празно. В Мидтаун. Търтъл Бей. О, и ще ми трябва празна къща, някъде в Горен Ийстсайд. Само за външност. Цялото нещо ще струва два-три бона максимум.

Баркли изръмжа:

— Вероятно може да се направи.

— Ще накарам информационния отдел да направят фалшив сайт на компанията. Да изглежда така, сякаш току-що са го разбили. И ще направя профил във „фейсбук“ за лъжливата ми самоличност. Елементарни неща. Но достатъчно, за да заблудя Риърдън, ако провери. Което той сто процента ще направи.

Баркли отново изръмжа:

— Чакай. Трябва да ме убедиш, детектив. Разкажи ми повече за този Риърдън.

— Не знам много. Проучих го. Богат е. Живее нашироко. Има мазерати, но то е по-бавно от поршето му. Има луксозна лодка в Кънектикът и друга в Долен Манхатън.

— Брей, брей — обади се Сурани. — Започваме да се занимаваме с цял нов клас престъпници. Издигаме се.

— Или падаме — поправи го с хладен глас Габи. — Този тип убива жени и деца, не чу ли?

Този път поне не беше Кеплър този, който пострада от словесния ѝ камшик.

— Риърдън е ерген — продължи тя. — Никога не е бил женен, но според информатора ми понякога се представя за разведен или за вдовец. Има мезонет в Трибека на стойност три милиона долара и компания на Уол Стрийт. Законна е и се занимава с венчърни инвестиции, фонд „Норуок“. Според данъчната му декларация обаче миналата година е спечелил само едно цяло и две милиона. Тъй че инвестиционната фирма е параван за прането на пари, търговията с оръжие и другите му престъпни дейности.

— Може просто да е излъгал данъчните за приходите си — отбеляза Кеплър.

— Не би го направил с фирмата, която му служи за прикритие. Защо да го прави? Кой би го направил? Това е самоубийство. Не е толкова глупав, Брад.

Ох.

— Ами партньорите? — попита Сурани. — Тия Андрю и Сам? Те свързани ли са с фонд „Норуок“?

— Проверих фирмата, разбира се, за да потърся целите им имена. Обаче не, няма ги там.

Разбира се…

— Добре, какво очакваш да се получи от всичко това? — попита Баркли, винаги заинтересован от крайния резултат.

— Ще се сближа с Риърдън, ще му подхвърля примамка и ще дам на него, Андрю и Сам възможност да преговарят с информатора ми за някоя голяма далавера. Аз ще бъда пречка, затова ще трябва да ме ликвидират.

— Криминален сценарий.

— Точно така. Информаторът ми, Джоузеф, ще носи микрофони. Веднага щом се срещнат с него и споменат нещо за убиване, можем да ги пипнем. И ще получим разрешения за претърсване на домовете и офисите им. С малко късмет ще намерим улики за предишните им престъпления: оръжия, писмени документи, парични преводи.

— Изглежда, че всичко си обмислила добре — както винаги. Кажи ми как искаш да проведем операцията.

— Ще се представя за Габриела Маккензи, мениджър на фалшивата фирма, която споменах. Ще я наречем „Прескот Инвестмънтс“. Ще представим нещата така, сякаш шефът ми — Чарлс Прескот — се занимава с противозаконна търговия с ценни книжа. А вие двамата ще го разследвате. Тъкмо сте се канели да го арестувате, но той е изчезнал. Спирате ме на улицата, когато съм с Риърдън. Съобщавате ми новината за Прескот. Това ще привлече вниманието на Риърдън. След като си тръгнете, се появява моят Джоузеф. Казва ми, че е имал незаконни сделки с Прескот и е бесен заради изчезването му. Ще поиска да му намеря някакъв тайнствен списък, който струва милиони.

— Какво ще има в списъка? — попита Баркли.

„Уместен въпрос“ — замисли се Кеплър.

— Няма значение — небрежно отговори тя.

Да, може би наистина нямаше.

— Това ще е примамката — продължи Габи. — Може да е всичко. Аз обаче реших да накарам Риърдън да си помисли, че е списък на подмолни играчи, замислящи план да сринат борсата за един-два дни и да гушнат милиони от това. Ще му пусна различни уловки. Например, че един от клиентите на Прескот е германски терорист и контрабандист на оръжие. Другите ще са брокери, предимно от чужбина. А пък аз ще работя по договор за наем, който трябва да бъде подписан в близките седмици — за помещение на Банкърс Скуеър в Манхатън, където фондовата борса прави нова комуникационна система. Риърдън може да навърже нещата по всичко това, но за да сме сигурни, мисля да скрия тази бележка в няколко папки, които ще му дам да прегледа, сякаш не подозирам, че е вътре.

Тя постави един лист на масата.

— Целевата дата е Денят на Колумб, затова го наричам „Октомврийския списък“ — списък с хората в синдиката. Организирани от шефа ми.

— Прекрасно — похвали я Кеплър.

Беше искрено впечатлен. Ако беше в другия лагер, като нищо щеше да се влюби в Габриела.

Тя продължи:

— Джоузеф ще си поиска обратно депозита, който е платил на Прескот. Четиристотин хиляди долара или нещо такова.

— Ей, чакай — не мога да извадя толкова оборотни пари — побърза да предупреди капитанът.

— Не е необходимо. Не ми трябват истински пари в брой. Това е, за да накараме Риърдън да помисли, че залогът е голям. Ако капарото е четиристотин бона, значи става дума за сериозни пари. Така окончателно ще лапне въдицата.

— Защо ти е да използваш информатора си? — попита Баркли. — Защо не някой детектив под прикритие?

— За по-голяма достоверност. Ако Риърдън реши да провери, ще открие, че Джоузеф е свързан със Седуто. Но както казах, ще ми трябват поне още двама-трима души, освен вас тук. Искам Елена Родригес от „Наркотици“.

— Ще се опитам да го уредя.

— Постарай се — императивно каза Габи. — Тя ми трябва. Добра е.

— Каква ще бъде нейната роля в сценария?

— Моя колежка във фирмата на Прескот.

— Спомена, че ще си жертва. Какво ще направи Джоузеф, за да те принуди да му дадеш списъка?

— Ще отвлече дъщеря ми.

Кеплър примигна изненадано. Дъщеря ли имала? Габи бе последната жена, която би си представил в ролята на майка.

— Риърдън ще бъде с мен, докато обикалям града и търся „Октомврийския списък“ и четиристотинте бона. Сигурна съм, че ще се обади на Андрю и Сам — ще се престорят, че искат да ми помогнат да си върна момичето. Но всъщност ще се опитат да сключат сделка с Джоузеф, да му продадат списъка или да се включат в бизнеса с него.

— Ами ако Риърдън не се хване? — попита Кеплър.

— В такъв случай просто няма да играеш голф един-два дни.

— Той не играе голф — уточни Сурани. — Той гледа голф.

Кеплър му показа среден пръст. Тайно. И го погледна влюбено.

— А пък аз ще олекна с два бона за постановката — измърмори Баркли.

Тя го изгледа като жена съпруга си, който е направил дребнава забележка за начина, по който е изгладила ризата му. Само Габи Макнамара, единствена от трийсетте хиляди ченгета в Ню Йорк, можеше да си позволи да гледа по такъв начин началството.

— Е, Пол, ще действаме ли?

А също да му говори толкова фамилиарно.

Баркли се замисли за момент.

— Добре, имам три дни максимум. Приключваме всичко в понеделник, независимо какво ще откриеш или няма да откриеш.

— Прието. Мерси. — Благодарността ѝ не прозвуча особено сърдечно. — Така, много труд ще трябва да хвърлим, за да убедим Риърдън, че всичко това е реално. — Сякаш казваше, че трябва да занесе дрехите си на химическо. — Трябва да застрелям някой полицай.

„Мен ли погледна, когато го каза?“ — запита се Кеплър.

— Не позволявам никаква стрелба в сценария — решително заяви Баркли. — В никакъв случай.

— Трябва. — Думата прозвуча още по-твърдо, защото бе изречена от толкова шикозно облечена жена. — Ако Риърдън има някакви съмнения, това ще ги разсее. Ще използваме халосни. Ще използваме някой младок от Патрулния отдел. Ще му бъде голяма тръпка.

— Не — възрази Кеплър.

Всички го погледнаха; Габи — най-строго.

— Не можеш да допуснеш Риърдън да бъде около теб — обясни той. — Полицаят или някой минувач ще го види, което го прави заподозрян. Той ще се скрие или отдръпне.

— Логично. Не се бях сетила за това. Ще се постарая да бъде на разстояние.

Баркли изтъкна:

— Медиите, обществото, всички ще полудеят, ако има застрелян полицай. Ще излезем на първата страница в „Ню Йорк Поуст“. Ще разпитват за него.

— Ще използваме фалшиво име. Проверих, в полицията няма служител, който да се казва Фред Станфорд Чапман. Това беше гаджето ми в гимназията.

Ще му направим фалшива служебна карта и ще подготвим фалшиво прессъобщение. Предупреди председателя на полицейския профсъюз, че това е част от сценария.

Габи се втренчи в капитан Баркли с поглед на снайперист. И замълча. Той измърмори неохотно:

— Добре, мисля, че ще стане.

— Аз ще организирам всичко.

Габи отвори чантичката си. Кеплър забеляза кълбо прежда, синя и зелена. Спомни си, че тя се успокоява с плетене. Отначало му се беше сторило странно, но пък той си губеше времето с „Енгри бърдс“ и судоку, и да, с гледане на голф. Тя извади лист хартия и го остави на масата пред тях.

— Това е сценарият, ден по ден, започвайки от днес следобед. Запомнете го. Ще го унищожим, преди да си тръгна. Може да има вариации и импровизации, но ще ви пращам съобщения, ако има промени в плана.

Тримата мъже се наведоха напред и се зачетоха.

Баркли очевидно остана впечатлен, макар че се опита да не го показва:

— Брей, това се казва сценарий.

— С хора като Риърдън няма място за импровизации — каза тя небрежно. Този тип убива жени и деца…

— Сигурна ли си, че Риърдън ще тръгне с теб? — попита Кеплър.

— Ще тръгне. Аз ще се погрижа за това.

— Как ще установиш контакт?

— Всеки петък следобед ходи да плува в спортния клуб „Батъри Парк“…

— Може да играе ракетбол или тенис — бързо изтъкна Кеплър.

Тя го погледна строго:

— Единствената причина човек да се запише точно в този клуб е заради тениса или за басейна. Моето проучване показва, че никога не е плащал за използване на корта и не е купувал топки. Следователно — плува.

„Натри ми носа. И говори гръцки. Или беше латински? Каква жена.“ Другият лагер изведнъж му се стори по-привлекателен.

— След плуването отива да пийне нещо в „Лимончело“.

— Какво е „Лимончело“?

— Ресторант на брега на залива. — На Габи все повече започваше да ѝ става навик да говори на Кеплър, без да го поглежда. Тя продължи, като гледаше Баркли: — Обикновено пие уиски или червено вино. Ще си нося по едно шишенце и от двете. След като видя какво си е поръчал, ще отида в тоалетната и ще полея малко върху ръкава си. Ще го накарам да си помисли, че е изцапал блузата ми. Оттам нататък поемам нещата в свои ръце.

Всъщност Габи може би не беше най-подходящата жена на света, с която да излиза, замисли се Кеплър.

— Какво имаш предвид под „симулиране на раняване“? — попита Сурани, като почука по сценария.

— Трябва да се изкарам уязвима. Да накарам Риърдън да повярва, че не съм заплаха. Вероятно ще падна и ще си прехапя бузата отвътре — за да изглежда, сякаш кървя от счупено ребро и пробит бял дроб. Освен това Риърдън си пада малко садист. Болката ми ще го възбуди.

— Ще носиш ли оръжие?

— Как да нося? Нали съм офис мениджър на инвестиционна компания — отговори тя, като кимна към сценария.

— Тогава микрофон — предложи Кеплър.

— Не. — Тя се намръщи, сякаш беше безкрайно изненадана, че той не разбира.

— В техническия отдел имат доста добри устройства, Габриела — настоя Сурани. — Имам предвид апаратура за проследяване. Имаме джипиес и микрофон в запалка…

— Как ще ми дадете запалка, като не пуша? Как ще го изтълкува Риърдън?

— Само казвам. Може друго.

— Не, никакви устройства. И никакво допълнително следене. Само вие и… стойте на разстояние. Не мога да рискувам Риърдън да надуши, че всичко е постановка. Това е най-голямата опасност. Не е оцелял толкова дълго, като е бил небрежен. Затова запаметете добре сценария.

Тя бутна листа напред и като ученици пред строга учителка Сурани и Кеплър се подчиниха. Когато и двамата кимнаха, Габи взе листа и отиде при машината за унищожаване на документи. Пъхна го вътре и го направи на конфети. Преметна чантичката си през рамо и каза на детективите:

— Довечера ще ви пратя повече подробности. Пресрещнете ни на ъгъла при моя блок към десет-единайсет.

Сурани изрецитира:

— Детективи Кеплър и Сурани говорят с детектив Макнамара и субекта Риърдън: Чарлс Прескот е избягал от града.

Тя го удостои с първата и единствена усмивка за тази среща:

— Добре.

— Още нещо — обади се Кеплър.

Тя го погледна сериозно:

— Да?

— Тоя информатор, Джоузеф. Имаш ли му доверие?

— Доста.

— Доста… Добре, ами шефът на Джоузеф? Седуто? Той може да е проблем, знаеш го. Дали няма опасност Джоузеф да сготви теб? Имам предвид да си мисли, че може да изкара от Риърдън големи пари. И после да те очисти, след като получи каквото иска.

Моралът дори на най-надеждните информатори не беше много по-висок от този на престъпниците, с които бяха свързани.

Дали Габи щеше да се ядоса, задето Кеплър поставя под въпрос преценката ѝ за Джоузеф?

Тя отговори само:

— Благодаря за загрижеността, Брад. Но съм преценила риска и е приемлив. Няма много какво да направим.

След тези думи излезе.

— Леле, страшна мацка — измърмори Баркли. Нещо, което не интересуваше нито Кеплър, нито партньора му. — Искам да сте през цялото време нащрек около нея.

— Ама — изтъкна Сурани — тя каза никакво наблюдение.

— Не ме интересува какво е казала. Искам да знам какво говори, къде ходи, с кого се вижда. Денонощно. Това е прекадено опасно, за да я оставим на произвола на съдбата. Заемете се веднага.

1. Петък, 8.20

2 часа и 40 минути по-рано

— Ще ти кажа какво ми трябва. Трябва ми някой да умре. Някой, който е лош, създава проблеми и причинява много главоболия. Целта е проста — убийство — но има усложнения. Много усложнения.

Питър Карпанков замълча, сякаш тези думи бяха твърде драматични. Или може би не достатъчно драматични, неадекватни за изразяване на цялата величина на греховете, за които искаше възмездие. Днес похабената му кожа бе по-бледа от обичайното и той изглеждаше поне на шейсет, а не на петдесет, на колкото беше в действителност. Гледаше през прозореца на „Карпанков Транспортейшън“ ООД, средно голяма фирма, която бе наследил от баща си и управляваше от години. Сградата, безлична и олющена, се мъдреше в Мидтаун, близо до река Хъдсън. Той имаше достатъчно пари, за да построи голямо, модерно здание, но нарочно пазеше първото седалище на компанията. По същия начин живееше в неголямата тухлена къща в Брайтън Бийч, Бруклин, която бе собственост на рода му от близо едно столетие.

Без да обръща продълговатата си и с оредяла коса глава към събеседника си, Карпанков продължи:

— Не знаех към кого другиго да се обърна за помощ — заради усложненията, нали разбираш? И защото имам ясен мотив да убия този човек. Аз ще бъда първият заподозрян. Затова имам нужда от теб. Ти можеш да направиш така, че истинският мотив да не проличи. Това го умееш добре. Не, не просто добре. Ти си най-добрата.

Най-накрая погледна в очите жената от другата страна на бюрото. Габриела Макнамара срещна спокойно погледа му.

— Продължавай, Питър.

— О, за тази работа ще получиш двоен хонорар. Плюс покритие на всички разходи, разбира се.

Карпанков нямаше нужда да споменава последното. Той винаги покриваше разходите ѝ, когато използваше услугите ѝ. За убийство или за друго.

Габриела втренчи зелените си очи в неговите, които бяха, любопитно, в два нюанса на сивото.

Мафиотът продължи с неприкрит гняв в гласа:

— Иска ми се да можех лично да го убия. Ох, как искам! Но…

Габриела знаеше, че Карпанков отдавна не е убивал никого. При все това мъжът със слабо лице, двуцветни очи и сива четина в тон с тях на главата изглеждаше напълно способен на убийство в този момент.

Тя почувства топъл дъх върху ръката си. Погледна надолу — огромният пес на Карпанков, Гюнтер, се беше довлякъл от леглото си в ъгъла, за да ближе дланта ѝ. Тя почеса бодливата сиво-черна козина между ушите му. Габриела разбираше от кучета; бе ловувала с птичари като тийнейджърка. Познаваше Гюнтер от кутре. Преди месец той беше убил един наемен убиец, който нападнал Карпанков, докато се разхождал из Бруклин. Бърз като светкавица, песът захапал нападателя за гърлото и без да обръща внимание на писъците му, стискал, докато го умъртви. Последната поръчка на Карпанков, която Габриела бе изпълнила, беше да убие човека, изпратил наемника — един ямайски наркобарон.

Кучето отново лизна пръстите ѝ, побутна я с муцуна и се върна в леглото си.

— Кого искаш да убия?

— Казва се Даниел Риърдън.

— Не го познавам.

Сега Габриела бе тази, която погледна към река Хъдсън през прозореца, който нямаше завеси. Маджунът покрай рамката се беше разсъхнал и трябваше да се сменя. Засърбяха я ръцете да започне да чегърта старите парчета още сега, да ги подмени и боядиса. Габриела вършеше много ремонтни дейности сама — в апартамента си в града и в ловната си вила в Адирондакс, където често ловуваше, както с фотоапарата си „Никои“, така и с пушката си „Уинчестър“, калибър .270.

Карпанков потърка бузата си, после пръстите му се спряха върху брадичката. Почеса я, сякаш търсеше набола брада, която е пропуснал при сутрешното бръснене, въпреки че кожата му изглеждаше безупречно гладка. Измърмори няколко нецензурни думи на руски: хуй, блядь, сука.

Габриела имаше склонност към езиците. Тъй като често работеше в „Бруклинград“ и сред другите източноевропейски емигранти в Ню Йорк, беше научила руски.

— Каква му е историята на този Риърдън?

— Нали знаеш Карол?

— Карол ли? Дъщерята на твоя асистент Хенри?

— Да.

— Красиво момиче. В гимназията ли е?

— Не, вече е на двайсет.

— Хенри работи за теб доста отдавна.

Още когато дойде, Габриела бе забелязала, че Хенри не е на бюрото си в приемната, и сега още го нямаше. Той обикновено беше като сянка до шефа си.

— От осемнайсет години. Като братя сме.

Тонът на Карпанков ѝ подсказа, че му е трудно да разказва.

Той се обърна и си наля чаша „Столичная“. Предложи и на нея. Габриела поклати глава. Той изпи чашата на един дъх и заразказва:

— Риърдън свалил Карол в някакъв бар. Завел я в един апартамент, който държи за клиентите си. Фонд „Норуок“. Някъде в Ийстсайд, Петдесет и някоя улица. Съблазнил я, макар че си е било чисто изнасилване. Дрогирал я. Направил ѝ снимки. Отвратителни снимки. Вързал я на една желязна масичка. Използвал моряшки възли, каквито знае от яхтите. За него е било игра. Не можела да помръдне. После започнал да я бие с жокейска пръчка. — Гласът на руснака потрепери. — Болката била ужасна… ужасна.

Изгълта още една чашка водка и си пое дъх на няколко къси, учестени глътки.

— После с друг мъж ѝ се изредили няколко пъти… разбираш? Това също заснели. Лицето ѝ се виждало, техните — не. Риърдън заплашил да качи видеото в Интернет. Боже мой, Карол учи в колеж, преподава в неделно училище! Това би разбило живота ѝ.

Габриела прие информацията с леко кимване. На сърцевидното ѝ лице не пролича никаква емоция. За нея това бяха просто факти. Макар че познаваше и харесваше Хенри, всичко това не я засягаше.

Лекотата, с която разделяше професионалното от личното, бе част от дарбата ѝ.

Ако можеше да се нарече дарба.

Карпанков продължи:

— Риърдън използва снимките, за да изнуди Хенри да му издаде информация за моята дейност. Компютърни файлове, пароли. Риърдън и съучастниците му проникнаха в системата ни и откраднаха близо четиристотин хиляди долара, преди да се усетим и да изключим сървърите си. Хенри направи опит да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Отидох да го видя в болницата и той ми призна всичко. — Руснакът замълча за момент, после добави: — Простих му.

— Ами Карол?

— Какво да ти кажа? Никога няма да го преодолее.

Габриела кимна.

Върху масивното бюро имаше документи, папки, разпечатки и голяма колекция колички. Скъпи. Метални. Можеше да отвориш вратите и капаците и да погледнеш вътре. Бяха истински произведения на изкуството. Освен грамофонните плочи, които ѝ беше подарил Професора, Габриела не колекционираше нищо. В ловната ѝ вила в планината нямаше трофеи; тя ловуваше заради месото. Колкото до оръжията — те бяха просто инструменти в занаята ѝ и без колебание ги сменяше, когато се появеше някое по-ефикасно.

— Значи какво? Риърдън иска да овладее компанията ти?

„Карпанков Транспортейшън“ не транспортираше много неща. Основната ѝ дейност беше пране на пари, търговия с оръжие, проститутки, но въпреки тази ограничена сфера печелеше големи пари.

— Мисля, че Риърдън просто се е възползвал от случая. Когато са си говорили с Карол, е научил, че баща ѝ работи в богата компания, и е видял удобна възможност.

— Каза, че имало и друг мъж. Само двамата ли са?

— Не, трима съдружници са. Единият се казва Андрю. Имат бияч, малкото му име е Сам. — Карпанков добави мрачно: — Мисля, че Сам е бил вторият мъж с Карол.

— Това ли е техният модус операнди? Намират невинни жертви и ги използват?

Карпанков се изсмя:

— „Модус операнди“. Спомням си, че си учила латински. Баща ти ми е казвал. Много се гордееше с теб, когато беше ученичка.

Баща ѝ бе станал полицай веднага след гимназията, но ценеше образованието и наистина много се гордееше, че единственото му дете завърши блестящо „Фордхам“. Самият той постоянно се образоваше, специализира история и можеше с часове да разказва за миналото на Ню Йорк на Габриела и майка ѝ. Двете добронамерено му бяха измислили прякора „Професора“, който му прилегна като лъжица в масло.

— Това е един от методите му на действие — продължи Карпанков. — Използват множество различни похвати: шантажи, отвличания, убийства. Понякога се представят за финансови консултанти или застрахователни специалисти. Сближават се с бизнесмени, добират се до вътрешна информация, научават слабите им места.

— Консултанти, застрахователи… — заразсъждава на глас Габриела. Стратегията ѝ се видя интересна. Реши да я използва в плана, който вече се оформяше в главата ѝ. — Искаш Риърдън мъртъв и да открия кои са Андрю и Сам. Тях също да убия. И да ти върна парите?

— Да.

Карпанков взе една от количките. Стори ѝ се, че е „Ягуар“, но тя не разбираше много от коли. В Адирондакс имаше един хилядакубиков мотоциклет „Хонда“.

Мафиотът добави:

— Мога и без тези пари, но…

— За респект трябва да си ги върнеш.

— Точно така. За респект и отмъщение. Нали разбираш какво имах предвид, когато казах, че е сложно?

Да, така беше.

Габриела обаче обожаваше усложненията. Тя изпъна сакото си на малки бели и черни карета, и полата си — която бе сива като неспокойните води на Хъдсън тази сутрин. От оранжевата си кожена чантичка „Коуч“ извади плетиво със синя и зелена прежда и разсеяно започна да плете.

Шумът на иглите — трак, трак, трак — пригласяше на бръмченето на камиони под прозореца на Карпанков. Той мълчеше.

— Разкажи ми какво знаеш за Риърдън — каза тя небрежно, което бе нейният начин да каже: „Да, приемам задачата. Разбира се, че ще я изпълня.“

— Около трийсет и пет годишен. Хубав мъж. Ето.

Той ѝ показа снимка на тъмнокос бизнесмен.

Да, определено хубав, помисли си тя. Широкоплещест. Габриела почувства известна тръпка, отчасти заради физиката му и защото Риърдън поразително приличаше на Джордж Клуни отпреди десет години. Беше привлекателен преди всичко заради присвитите си очи. Жестоки. Хитри. Хищнически.

— Отличителни белези?

— Изглежда, че няма татуировки. Но има белег, на гърдите и рамото. Залагал е бомба за симулиране на пожар и гръмнала неочаквано. Обикновено обяснява, че го е получил, докато спасявал две деца от катастрофирала кола или докато някой друг е спасявал него. Променя историята в зависимост от сценария, който разиграва.

Завършил е реномиран университет и има законна инвестиционна фирма, която използва за прикритие. Фонд „Норуок“, както споменах. Печели много пари и ги харчи. Коли, яхти. Но освен това е психопат. Миналата пролет с Андрю са убили един човек, който заплашвал да свидетелства срещу него. Риърдън можел просто да го застреля някъде сам. Той обаче убил цялото му семейство. Подозирам, че го е направил по този начин, защото му е доставяло удоволствие. Измъчвал и изнасилил жената. Садист, казвам ти — както в случая с Карол.

Габриела продължаваше да плете.

Затвори очи, остави мислите си да се подредят. Карпанков мълчеше; използваше услугите ѝ от години и знаеше как работи мозъкът ѝ, кога да говори, кога да чака. В продължение на няколко минути тя сякаш бе на друго място. Създаваше ред от хаоса. И руснакът не продумваше.

Когато отново го погледна, за части от секундата тя изглеждаше, сякаш се изненада, че не е сама. Бързо се опомни.

— Имам няколко идеи. Но ще ми трябва някой да ми помага. Силен. Да не се страхува, че ще си оцапа ръцете. Най-добре да не е много свързан с теб.

Карпанков се замисли за момент.

— Има един тип, когото наемам от време на време. Способен е. Много умен.

— И няма проблеми със… — остави изречението незавършено.

— Никакви. Десетина пъти е работил за мен. Дори сега е тук. На долния етаж.

— Нека да поговоря с него.

Габриела отново обърна очи към Гюнтер. Той също я погледна. Замаха с опашка.

Карпанков се обади по телефона и учтиво помоли някого да се присъедини към тях. Затвори.

— Какво плетеш? — попита, като кимна към преждата.

Яркозелено и синьо…

Така се пееше в една нейна любима песен. На Джеймс Тейлър.

— Шал — отговори тя.

Погледна върховете на иглите. Идеите бързо идваха.

Пет минути по-късно на вратата се почука и Карпанков извика:

— Влез.

В стаята влезе едър мъж с руса коса, буйна и къдрава. Ръкува се с руснака.

— Питър.

С уверени очи погледна Габриела, без следа от любопитство, похот или снизхождение.

— Това е Габриела Макнамара.

— Джоузеф Астър.

Лицето на мъжа беше безизразно. Явно не знаеше коя е или пък не се интересуваше. Това беше добре. Репутацията бе нещо излишно. Като похвалите, обидите или спортните трофеи от гимназията.

Двамата се ръкуваха. Кожата му бе груба. Габриела подуши лека миризма на пяна за бръснене, не на афтършейв. Той седна на другия стол пред бюрото, който изскърца под тежестта му. Джоузеф не беше дебел, но масивен, като подпорна колона.

— Габриела ли обичаш да те наричат?

— Да, мразя прякорите.

„Габи“ ѝ звучеше пренебрежително. Единственият човек, с когото си говореха на прякори, беше баща ѝ. За него тя бе „Мак“. А тя го наричаше „Професоре“.

— Да — измърмори Карпанков, — и аз мразя да ме наричат „Пит“.

Третият от компанията не каза нищо по този повод, но и на него „Джо“ не му беше любимото обръщение.

Тъмночервените игли тракаха с матовите си върхове, Карпанков обясни случая с Риърдън на Джоузеф, както го беше разказал на нея. Накрая добави:

— Габриела прие задачата да открие тези мъже и да ги елиминира. Поиска да намеря някого да ѝ помага.

— Добре — отговори Джоузеф. — Както кажете.

Тя мълчаливо продължаваше да трака с иглите.

След малко най-сетне се обърна към Джоузеф:

— Ще организираме сценарий. Знаеш ли какво имам предвид под „сценарий“?

— Полицаите така наричат операциите под прикритие. Един вид театър.

— Трябва да обмисля подробностите — това ще стане в близките няколко часа. Но в общи линии, ще накарам няколко души в официалната ми работа да организират операция за залавяне на Риърдън и съучастниците му. Ще нагласим нещата така, сякаш полицията ме преследва, тъй че Риърдън да повярва, че разполагам с много пари и важна информация или нещо подобно. Когато види, че ченгетата са по петите ми, по-лесно ще се хване. Сигурна съм, че мога да убедя капитана да го направим.

— Полиция? — попита Джоузеф и на лицето му се изписа объркване. — Капитан?

— Полицай съм.

— Поли…

— До няколко часа ще направя съвещание с капитана и двама други детективи.

— Полиция? — повтори Джоузеф, макар и не толкова неуверено.

Карпанков обясни:

— Габриела е изтъкнат детектив в нюйоркската полиция. Работата ѝ ни е доста… полезна. Както можеш да се досетиш.

Джоузеф кимна бавно. Вдигна вежди.

— Как се озова в полицията?

— Баща ми също беше полицай — спокойно отговори тя. — Тръгнах по неговите стъпки. Интересувах се от фотография…

— Добра е — прекъсна я Карпанков. — Много добра. — Посочи един черно-бял пейзаж на стената. — Тази е нейна.

Джоузеф равнодушно погледна снимката, после — пак Габриела.

— Станах фотограф в Отдела по криминалистика — продължи тя. — Един ден ни извикаха в Куинс. Имало престрелка. Никой не беше проверил фамилното ми име. Жертвата беше баща ми.

— Хъм… — измърмори Джоузеф и се намръщи.

— Нямаше някаква мистерия — беше загинал от приятелски огън. Двама младши детективи бяха стреляли по някакъв младеж, за когото подозирали, че е извършил изнасилване и е въоръжен. Оказа се, между другото, че нищо от това не е вярно. Разследващите намерили грешен човек. Заподозреният се отърва с драскотини. Но баща ми — който им пазел гърба — бе улучен с шест куршума и загинал на място.

— Осъдиха ли ги? — попита Джоузеф.

— Не. Смъртта на баща ми бе обявена за нещастен случай. Отстраниха ги от работа за две седмици — платен отпуск. Но после ги върнаха. Сякаш нищо не се беше случило.

— Още ли са в полицията?

— Вече не са сред нас — тихо отговори тя. Погледна Джоузеф. — Но теб те интересува най-вече как съм се озовала тук, при Питър, нали?

— Да, може да се каже.

— След смъртта на баща ми мама се поболя. Беше болна и преди това. Смъртта му съвсем я съсипа. Полицията и градските власти не направиха нищо за нея. Сякаш не искаха да признаят, че са сгрешили. Питър обаче ни помогна. Спаси я, помогна ѝ да се лекува. Жена му също се грижеше за нея. Оказа се, че татко е работил за него през цялото време. Реших и аз да направя същото.

— Отначало не исках — каза Карпанков. — Но настояваше. Сега се радвам, че я взех. Ралф Макнамара ми помагаше, като осигуряваше вътрешна информация за разследвания и така нататък. Габриела също ми помага за това… и с другите си умения.

Габриела не сметна за нужда да обяснява на Джоузеф, че природата на баща ѝ е пропита в самата същност на характера ѝ. Спомняше си десетки случаи, когато се озоваваше в директорския кабинет, често придружена от училищната охрана или дори полицаи, след като си е изпуснала нервите — и ожесточено е нападнала някое момче или момиче, което се е опитвало да тормози нея или друг ученик. Репутацията на Професора като уважаван детектив я спаси да не попадне в системата за възпитание на малолетни престъпници и ѝ помогна да се научи да контролира склонността си към насилие.

Но само да я контролира, не да я преодолее.

Габриела се отърси от спомените за семейството си с едно изтракване на иглите за плетене.

— И така, за Риърдън полицията ще ни помогне.

Идеите ѝ идваха една след друга. Винаги ставаше така. Умът ѝ беше изобретателен и плодовит. Някои мисли отхвърляше, някои дооформяше, някои оставяше непроменени, като идеално завършени компоненти на плана ѝ. Дланите ѝ бяха влажни; сърцето ѝ биеше в бърз, интуитивен ритъм.

— Какво се иска от мен? — попита Джоузеф.

— Ще обясня на капитана и полицията, че си доверен информатор, който работи за мен. Така няма да се налага да разкриваш самоличността си. Ще използваме само малкото ти име. Аз ще бъда Габриела… Маккензи — добави тя, като гледаше етикета на една бутилка уиски върху шкафчето зад Карпанков. — Габриела Маккензи, някаква бизнесдама, а ти ще ме изнудваш за много пари. — Изведнъж ѝ хрумна идея, златна идея. — Ще го представим така, сякаш си отвлякъл дъщеря ми.

— Имаш ли дъщеря?

— Не. Нямам деца. Но ти ще дойдеш, когато съм с Риърдън, и ще кажеш, че си отвлякъл Сара и ще я убиеш, ако не получиш това, което искаш.

— Дъщеря ти ще се казва Сара, така ли?

— Така. Това е името на кобилата ми, която държа на вилата и яздя през почивните дни. Ще свалим от Интернет снимки на някое шестгодишно момиченце. Също и видеоклипове.

Джоузеф кимна:

— Има такива идиоти… качват какво ли не в Мрежата.

— Истина е.

— Какво ще искам от теб в замяна на живота на момиченцето?

Хрумна ѝ нова идея. Понякога направо валяха.

— Някакъв документ. Таен списък. Много ценен. Списък, който всеки иска да притежава — и затова Риърдън също ще поиска да го има.

— Макгъфин — отбеляза Джоузеф.

— Какво е това? — попита Карпанков.

Габриела обясни:

— Хичкок. — Изненада се, че Джоузеф знае термина. Не защото приличаше на глупак, точно обратното, а защото бе около четирийсетте, а известният режисьор бе измислил думата преди повече от половин век. — В детективските филми макгъфин е нещо, предмет, който всеки иска да притежава. Съкровището от Сиера Мадре, свещеният кивот, списъкът с тайни агенти на шпионска организация. Няма значение, че не съществува. Това е нещото, около което се заплита интригата на филма. Ще измисля някоя крупна измама или друга абсурдна история. Хората от списъка ще спечелят милиони, когато това се случи.

— Може да наречем списъка с някакво тайнствено име — предложи Джоузеф. — Някаква идея?

— Хрумна ми нещо — каза Карпанков. — Какво ще кажете за „Октомврийския списък“?

Габриела кимна:

— Добре, харесва ми. Но защо точно „октомврийски“?

— Снощи с жена ми ходихме в „Хофброй“, на Трето Авеню. В четвъртък вечер е Октоберфест. Правят най-хубавия виенски шницел и зауербратен в града. Октоберфест — Октомврийски списък. Така ми хрумна.

— Идеално. Сега е средата на септември. Ще оставя знаци, че нещо ще се случи през октомври. И така, Джоузеф, ти ще искаш този тайнствен списък. Също и пари. Риърдън е откраднал четиристотин хиляди от Питър. Затова нека да ги направим петстотин — с лихва.

Руснакът кимна.

— Как ще им измъкнеш парите? — попита Джоузеф.

Тя се замисли за момент.

— Ами… Риърдън ще ги изтегли, за да ми помогне да платя откупа. Всъщност ще използва парите, за да те привлече — да те убеди да влезеш в бизнеса с тях. Само ти можеш да им кажеш как да се възползват най-добре от „Октомврийския списък“. Ще си им необходим за това.

На Джоузеф също му хрумна нещо:

— Нека да започнем с четиристотин хиляди, но за да изглежда по-истинско, може да пропуснеш някой срок, който съм ти дал, и аз ще кача мизата с още сто бона.

— Да, харесва ми. — Очите ѝ грейнаха. — А когато изпусна срока, ти ще ми изпратиш нещо на дъщеря ми, с което да ми покажеш, че нещата са сериозни. — Погледна ноктите си, които бяха лакирани в червено. — Може би… сетих се, кървав пръст.

— Какво? — възкликна Карпанков.

Тя се усмихна:

— От някой манекен или кукла. С малко червена боя. Или с кръв от някоя пържола.

Джоузеф кимна, сякаш това бе най-логичната идея на света.

— Ще разиграем пиесата до неделя вечерта — продължи Габриела. — Ще избереш място, където ще уредиш да се срещнете. Когато се появят, ще ги убиеш.

Джоузеф се замисли за момент.

— Имам един нает склад в Сохо, който вече не ми трябва. Ще го направя там. Те ще мислят, че съм отвлякъл дъщеря ти, нали? Складът има една задна стаичка. Ще пусна някое детско филмче. Те ще отидат да проверят и когато отворят вратата, ще ги ликвидирам в гръб. — Намръщи се. — Обаче какво ще кажеш на твоя шеф? Ако провеждате специална операция, няма ли да очаква някакви доказателства, като банков превод или нещо подобно?

Уместен въпрос, но тя бе помислила и за това:

— Ще им кажа, че информаторът ми, тоест ти, е поел нещата в свои ръце, убил е Тиърдън и другите и е откраднал парите. После е изчезнал. Така или иначе никой няма доверие на информаторите. Няма да бъде добре — операцията ще се провали — но да ти кажа, капитанът няма да бъде много недоволен. След смъртта на Риърдън ще претърсим къщите и офисите му; би трябвало да намерим доказателства поне по пет-шест случая, зад които стоят той и хората му. Освен това ще спестим пари от съдебни дела.

— Гениално, Габриела — с възхищение възкликна Карпанков.

Трак, трак…

Габриела добави още един ред на шала, който плетеше. Хрумна ѝ още нещо.

— Слушай, Питър, ще бъде полезно, ако има още някой, който ме преследва. Интересът на Риърдън ще се засили още повече, ако има и друг играч, който иска да се добере до „Октомврийския списък“. Ще изглежда още по-ценен. Някакви идеи?

Карпанков се облегна назад и се втренчи в тавана със сивите си очи.

— Става ли, ако този човек умре?

— Интересна идея. Може и да свърши работа. Защо?

— Имам нещо предвид.

— Да?

— Един тип… един боклук от Бруклин. Мисли се за кръстник на мафията. Хал Диксън. Знаеш ли го?

— Мисля, че съм чувала името.

— Кани се да разшири дейността си в Манхатън и Джърси. Мислех да го елиминирам. Това е удобна възможност.

Габриела оправи полата си, докато обмисляше включването на този допълнителен играч. След малко каза:

— Можеш да говориш с Диксън. Ще му кажеш за „Октомврийския списък“ и че е у мен. Възложи му задачата да ти го донесе. Когато дойде, ще го ликвидирам без свидетели. После ще кажа на капитана, че Риърдън го е убил.

Това ѝ даде друга идея. Тя остави плетката в скута си и добави:

— Трябва да реша един личен проблем. — Присви очи и обясни: — Един мъж ми досажда. Стана преди няколко месеца. Тъкмо бях изпълнила една поръчка и се бях отървала от трупа, но полицията беше побърза, отколкото очаквах. Скрих се в едно кино и се присламчих към този тип, за да изглежда, сякаш сме двойка. Номерът мина. Проблемът е, че тоя се лепна за мен. Прецака ми няколко срещи. Почна да ме преследва. Шпионира ме, навърта се около апартамента ми. Накрая дори може да открие, че работя за Питър. Дори ме снима, когато мислеше, че не го виждам. — Габриела направи гримаса на отвращение. — Малко е извратен — пада си по обувки. Лигите му направо потичат, когато види високите ми токчета. Снима ме с мобилния си и винаги се старае да хване обувките в кадър. Проклет перверзник. — Сви рамене. — Ще бъде полезно, ако и той умре.

— Как се казва? — попита Джоузеф.

— Франк Уолш. — Тя описа мъжа и добави: — Нека да припишем и това убийство на Риърдън.

Отново започна да плете. Двамата мъже се втренчиха в алуминиевите куки. Може би се питаха дали е убивала човек с тях. Не беше.

— Знам как ще стане — продължи. — След като с Риърдън открием списъка, ще го изпратя на Франк за съхранение. Ще направя така, че отпечатъците на Риърдън да се озоват на плика, кутията или каквото друго използвам, за да го сложа. Питър, можеш ли да уредиш един от хората ти да бъде в сградата, която ще използваме за постановката? Да се представи за чистач. Ще му дам списъка, за да го занесе на Франк.

— Разбира се. Какво ще кажеш за Рафаел?

— Да, той е добър. — Габриела се обърна към Джоузеф: — След като Франк получи пратката, в неделя, ще отидеш у тях, ще го застреляш и ще оставиш улики с отпечатъци и ДНК на Риърдън. Полицията ще ги открие, когато ликвидираме Риърдън и хората му. Обаче вземи телефона на Франк и форматирай диска на компютъра му. Сигурно има мои снимки.

Джоузеф кимна:

— Добре. Ами твоите хора — детективите, капитанът — те няма ли да те следят постоянно? Това може да се окаже проблем.

Тя се намръщи:

— Знам. Дори да им кажа да не го правят, ще се опитат да ме наблюдават. Трябва да го имам предвид и да се погрижа да се отърва от опашката и всякакви електронни устройства, които евентуално ще използват.

Остави плетката и се наклони напред. Беше доволна от Джоузеф; харесваше ѝ, че е умен и я гледа в очите толкова спокойно, не предизвикателно, срамежливо или похотливо.

— Така, преди да продължим, искам да ти кажа нещо. Очевидно имаш представа от филми. Знаеш ли какво е методът на Станиславски?

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— При него актьорът се стреми да се отъждестви душевно и емоционално с героя, който играе. За да проработи планът ни, за да измамим Риърдън и двамата с теб да оцелеем, аз ще бъда офис мениджърът и самотна майка, за която се представям. Габриела Маккензи. Габриела Макнамара престава да съществува.

Не им каза, че за тази трансформация ще трябва да мобилизира цялата си енергия и воля. Щеше да се премести на съвсем друго място, умствено и емоционално. Щеше да повтаря името на измислената си дъщеря безброй пъти — на глас и наум — докато момичето оживее. Щеше да убеди себе си, че ако не предаде „Октомврийския списък“ и парите, никога повече няма да види обичаната си Сара. Щеше да се разкайва за смъртта на Хал Диксън. За Франк Уолш, въпреки че беше толкова изнервящо усложнение в живота ѝ. Щеше да почувства истински страх, че полицията я преследва. Щеше да изпитва истинско влечение към Риърдън, сякаш наистина случайно са се запознали в бара и между тях е прехвърчала искра, която може да се развие в истинска връзка. Дори можеше да прави секс с него.

И след като Джоузеф го застреля, щеше да прекара период на траур.

Габриела беше добра в това, което правеше, точно защото успяваше да заблуди себе си толкова убедително, колкото жертвите си.

Погледна хладнокръвно Джоузеф:

— Разбра ли?

— Да.

— Трябва и ти да направиш така.

— Разбрах. — Той отмести очи за момент. — Като стана дума за актьорска игра… какво ще кажеш за следното? Мога да съм като онзи актьор, който почина, онзи от „Ватман“. Хийт Леджър, Жокера. Подигравателен, непредсказуем, зловещ.

— Това ми харесва. И каква ще бъде неговата философия? — заразсъждава тя, мислейки за филма. — „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Това ще е движещата ти сила.

— „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Ще го запомня. Харесва ми… Един въпрос за мястото на убийството — ти ще бъдеш ли там?

Тя се замисли, но отговори:

— Не, те няма да ме искат там. Риърдън и един от съучастниците му ще искат да се видят с теб насаме. Ще ме оставят с някого да ме пази, вероятно Сам — някъде в някоя тайна квартира. — Погледна Карпанков. — Най-вероятно на същото място, където са завели Карол — онзи апартамент в Мидтаун, който използва за фирмата си. — Обърна се към Джоузеф:

— Ще ти изпратя адреса, когато го науча.

— Ще бъдеш ли въоръжена? — попита той.

— Не, няма как. Но съм сигурна, че Сам ще бъде. Риърдън вероятно ще планира да се върне в тайната квартира, след като сключи сделката с теб — вероятно за да ме довърши лично. И като знаем какво са направили с Карол, предполагам, че двамата със Сам ще имат и други планове преди това. С въжета и възли.

Затова, след като убиеш Риърдън и Андрю, вземи ключа от тайната квартира и ела там. Ако на вратата има резе или верижка, аз ще я сваля. Ще ми пратиш есемес, когато си близо, за да отвлека вниманието на Сам, Андрю или когото са оставили да ме пази. Ще му кажа, че съм разкрила значението на „Октомврийския списък“ или нещо такова. Ще те пусна да влезеш. Този, който ме пази, ще си мисли, че другите двама се връщат, и няма да бъде много подозрителен.

Обаче внимавай. Когато чуя вратата да се отваря, ще кажа някоя ключова реплика. Ако кажа: „Добре ли е дъщеря ми?“, значи Сам не е извадил оръжие и не подозира нищо. Тогава можеш просто да влезеш и да го застреляш. Но ако кажа: „Даниел, какво стана?“, това ще означава, че подозира нещо и е извадил оръжието си. Остани в коридора и се готви за престрелка. Аз ще се скрия и ще направя каквото мога отвътре.

Джоузеф кимна:

— „Добре ли е дъщеря ми?“ означава, че имам зелена светлина да стрелям. „Даниел, какво става?“ означава да се пазя.

— Точно така.

— Разбрах.

— Чудесно.

Габриела прибра преждата и полузавършения шал в чантата. Погледна с любов Гюнтер, който още веднъж помаха с опашка. Тя се изправи, стисна ръката на Карпанков, после — на Джоузеф.

— Хайде, да се залавяме за работа.