Спомен

Глава четиридесет и четвърта

— Катрин е била много привързана към теб и не е искала да се разделите. Като сиамски близначки с едно сърце. Когато ти се върна, тя е останала в теб. Тялото й не е могло да продължи да живее.

Нора всъщност ми казваше, че аз съм убила Катрин. Когато съм напускала съзнанието й, тя останала вкопчена в мен — а тяло без душа не може да живее.

— Ами какво стана с… Тавей? — Болеше ме дори да произнеса името.

Преди да отговори, Нора ме изгледа продължително:

— Вие сте сродни души. Приличате си. Всъщност вие сте едно.

— Звучи много романтично — прекъснах я аз, — но какво всъщност означава?

— Откровено казано, не знам. Може духът му да е останал да те чака там.

— Искаш да кажеш, че той се е превърнал в духа на имението Пениман?

— Нищо чудно. Но може и да те е последвал тук. — Тя ме погледна с присвити очи. — Накара го да се закълне, че ще дойде при теб през 1994 година. Възможно е да го е сторил.

Очевидно не й харесваше, че бях приложила наученото за проклятия и клетви, тегнещи през вековете, но пред вероятността да успея да срещна сродната си душа нейното раздразнение ми изглеждаше съвсем незначително.

Седях и устата ми ту се отваряше, ту се затваряше докато се напъвах да проумея какво означава, че Тавей ме е последвал. Така и не проумях, затова прошепнах:

— Кажи ми.

Нора се усмихна — предполагам, разбираше изумлението ми.

— Душата на Катрин е напуснала тялото й заедно с твоята душа.

— Значи ли, че е умряла?

— Така да се каже.

Любопитството ми бе така изострено, че се въздържах да й обясня, че или си мъртъв, или не и си — просто няма средно положение.

— Когато твоят… Когато Тависток усети, че напускаш тялото, не можа да понесе мисълта да живее без теб. Не знам какво е станало. Може и неговият дух да се е присъединил към твоя и да те е последвал.

По очите на Нора личеше, че е в недоумение, а аз си дадох сметка, че съм започнала да завися от отговорите й. Бях попаднала в неизследвана територия и бях сама. Най-важните неща за мен бяха съвсем неизвестни и без нейното ръководство се чувствах изоставена, осиротяла.

— Мислиш, че е в мен ли?

Нора се изсмя.

— Не. Духът му е попаднал в тялото на мъж и той се е преродил в този живот.

О, слава Богу, отдъхнах си аз и не си дадох труда да разбера какво означава. Додея ми от магьосничество. Исках човек от кръв и плът.

— Как ще го открия?

— Ще чакаш той да те намери.

Изпуснах много неприлична дума и си заслужих пълния с укор поглед от Нора.

— Извинявам се — смънках аз, — но мразя да чакам.

— Мислиш, че не знам ли? — попита Нора доста жлъчно.

Сега бе мой ред да изпитам удовлетворение. Изпращах й мисли, които да й припомнят, че ако не беше моята неспособност да изчаквам, нямаше да получа Джами/Тавей/Талис сега, а след три прераждания.

В отговор на всичките ми мисли Нора се усмихна.

— Никога нищо не се случва, ако не е било предопределено.

— О! Значи, трябва да повярвам, че ми е било предопределено да се върна във времето на крал Едуард VII, макар ти да ми каза да не го правя?

— А как иначе е умряла твоята лейди дьо Грей, ако не когато твоят дух е напуснал тялото й? Не е била убита, както загатват твоите исторически книги, и ако е имало неспокоен дух в онази къща, не е бил нейният.

Помислих си, че ако я удуша, ще си е чиста проба убийство. Все едно — няма да получа никаква похвала за своята изобретателност; всичко е предопределено.

Е, добре, помислих си, какво ме е еня кого ще похвалят; искам само да получа Тали.

— Как ще ме открие? Кога?

Нора сви рамене и се усмихна някак извинително.

— Нямам представа.

— Нямаш представа — повторих изумена.

Тя кимна.

— Но си сигурна, че ще ме намери?

— Не — отвърна тя някак нервно, но бързо се успокои. — Ти, така да се каже… промени нещата и сега виденията ми от бъдещето са малко неясни.

Не се сдържах да не се усмихна, защото обикновено Нора знае и разбира всичко.

Отворих си устата, за да задам един от многобройните си въпроси, но тя направи знак да спра.

— Каквото не знам, не знам. Но ако е предопределено да те намери, заключи се в апартамента си, не се срещай с никого и въпреки това той ще се появи.

— Само ако е разносвач от кулинарния магазин — възразих аз, без да повярвам на нито една нейна дума. Не си представях Тали в ролята на разносвач, а в сградата, където живея, не допускат други. Денонощно я охраняват двадесет и осем мъже. Как ще успее да дойде при мен? Ще се наложи аз да го потърся.

— Да дам ли обява във вестника?

— Кой вестник? — попита тя. — В коя страна? На какъв език?

— О… — простенах разочаровано. Спомних си нейните думи, че трябва да съм готова да приема сродната си душа в образа, който Бог е решил да й даде. — С моя късмет той най-вероятно ще се окаже деветгодишен травестит.

Нора се изсмя.

— Не ми се вярва — утеши ме тя.

Не ми оставаше нищо друго освен да се върна вкъщи и да чакам. Докато си събирах нещата, я попитах:

— Какво е станало с тялото на Катрин?

— Онзи стар човек, Джак… — тя ме погледна, сякаш чакаше нещо от мен.

— Да — най-после се сетих кой е той. — Той е бил духът на Джон Хадли, нали? — Направих пауза. — Поведението му по времето на кралица Елизабет I го е лишило от всичко, нали? Загубил е парите си, престижа, семейството, дори здравото си тяло.

Само като си помисля какво му се бе случило, се заклех през този си живот да се държа добре.

Нора кимна, доволна от схватливостта ми — или поне така си обясних погледа й.

— Джон открил двете тела и решил, че са извършили самоубийство, така че няма да е позволено да бъдат погребани в църковния двор. Скрил тялото на Катрин, докато мине погребението на Тависток, а после тайно, посред нощ, разкопал гроба и сложил Катрин в ковчега с нейния Тавей. Телата им спят заедно вечния си сън.

— Точно както в Средновековието — пророних аз тихо. — Родени заедно; умрели заедно.

Нямах какво друго до кажа. Напуснах офиса на Нора и бавно се прибрах вкъщи, като премислях всичко, което бях преживяла.

Не чаках бездейно. Прекарвах много време с Нора и постоянно я тормозех за всякаква информация. Приложих и изследователските си способности. Първо открих гробницата, издигната в памет на Кали и възлюбения й Талис.

„Един от най-добрите образци на архитектурата от времето на Елизабет I“ — пишеше в един пътеводител. „Изключително изваяни. Дори може да кажем — плътски“ — твърдеше някакъв изкуствовед.

Главата ми се замая от щастие, когато установих, че мраморните фигури не са били осквернени с графити. През седемнадесети век пожар унищожил по-голямата част от селото и половината църква. По тази причина тя била затворена. През прозорците прораснали лози и покрили мястото, където били статуите. Затворили ги херметически, така да се каже. Едва в началото на двадесети век, когато старата развалина била определена за събаряне, фигурите били открити в почти първоначалния си вид. Службата за опазване на националното наследство се намесила и реставрирала — доколкото успяла църквата, а мраморните фигури взела под закрилата си.

Докато чаках, подредих получената информация от Нора, прочетеното и лично преживяното и предадох на Дариа роман от шестстотин страници за прераждания и минали животи. Тя бе така щастлива, че се надявах да не забележи, че романът всъщност е без край. Няма защо да казвам, че забеляза, но не трепна, когато й обясних, че не знам как свършва, защото още не съм го изживяла. След краткото мълчание от другата страна на телефона чух:

— Съобщи ми, когато си готова.

Вярата й в мен е толкова голяма, че ми иде да заплача.

Продължавах да чакам Талис, но не прекратих разследванията си. Проверих какво е станало с имението Пениман — мястото, което Алида бе пазила като примамка за толкова много хора, ако изпълнят волята й. Когато бях в тялото на Катрин, преди да видя какво стана с Талис и Каласандра, не знаех, че Тависток живее в Пениман. Като си помислих как това богато място е било използвано и за награда, и за наказание, не допусках, че Кати и Тависток могат някога да са щастливи там. Ако го обитава някакъв дух — това е духът на Айа/Алида. Прочетох, че цялата покъщнина — картините и мебелите, които бях видяла — са били прибрани на склад през Първата световна война, а мястото — използвано за болница. Истински се зарадвах. Но по-нататък пишеше, че в нощта на победата някакъв небрежен мъж, пиян от щастие, без да иска запалил имението. Почти изпитах облекчение. Най-малкото пожар бе необходим, за да прочисти мястото.

Обадих се на агент по недвижими имоти в Англия, за да ми издири малка къща с тръстиков покрив, която е била ферма по времето на кралица Елизабет I. Никак не бе трудно да открия каквото търсех и не се изненадах, че се продава. Отдавна вече не се изненадвам от нищо. Купих я за 120 000 лири, или около 180 000 долара. Симпатичните къщурки от Средновековието никак не са евтини, но знаех, че под пода на тази са заровени шест инкрустирани с скъпоценни камъни бокала и сребърен свещник, откраднат от Мег и Уилям от семейство Хадли. Щях да видя името си, изписано като дарител на музей, а и се сдобих с ваканционна къща в Англия.

Споменът за Мег и Уил ме накара да се обадя на Мили в Тексас. Изплаках й, че страшно се нуждая от нея. Казах й, че съм така депресирана, че не мога да пиша. Тя бе в самолета за Ню Йорк, преди да съм довърша изречението.

После звъннах на милия си издател Уилям Уорън. Лесно го раздвижих. Бе нужно само да кажа:

— Друго издателство ми предлага много изкусителни условия.

Веднага си уговорихме среща за вечеря.

При пристигането на Мили не си бях вкъщи. Бях й оставила бележка, че ще се срещнем в ресторанта на хотел „Плаза“ и бутнах двадесет долара на оберкелнера, за да я насочи към масата на Уилям.

Много ми се щеше да се скрия зад декоративната зеленина и да зърна лицата на Мили и моя издател, когато се срещнат за първи път, но знаех, че ще ме забележат, затова се прибрах у дома и зачаках с най-самодоволната си усмивка.

Поразтревожих се, защото Мили не се прибра цяла нощ. Но след като не се появи, нито пък се обади и на следващия ден, направо се ядосах. Позвъних в издателството и разбрах, че Уилям Уорън не се е вясвал от сутринта, а и не е уведомил къде е. Но за него това не беше необичайно — известно е, че издателите винаги правят каквото си искат.

На втората нощ обаче бях готова да отида в полицията. В три часа след полунощ получих факс от Мили. Тя и Уилям били в Лас Вегас и след минути поемали на сватбено пътешествие. Надяваше се, че съм добре и да не я мисля. Ще ми разкаже всичко, когато се върне.

— Ха! — изсмях се на глас. — Аз ще ти разкажа всичко.

Най-после Мег и Уил бяха отново заедно, а причината бях аз.

Бях много горда от себе си заради постигнатото, но седмиците се превърнаха в месеци, а от Тависток нямаше ни вест, ни кост. Изтормозих клетата Нора до смърт — сигурна съм, че беше готова да нашари вратата ми с магически знаци и да запее, но да се отърве от мен.

Бях на път да изгубя надежда. Плачех без видима причина. Нима е по-добре да си обичал и да си загубил всичко, отколкото никога да не си обичал? Сънувах Джами, Талис, Тавей. Седях в апартамента, мислех за тях през цялото време и чаках. Но с всеки изминал ден се убеждавах, че Талис няма да цъфне на вратата.

Един следобед реших, че все пак се налага да се върна към реалния живот. Не можех да продължавам да страня от човечеството. Може би Джами ме чака пред къщата. Може би…

Напълних ваната с гореща вода, пуснах благоуханни соли и се потопих. Измих косата си с нещо, ухаещо на праскови и гарантиращо, че ще стане мека като на ангел. Внимателно обезкосмих краката си, после изплакнах косата си, излязох от ваната и наплесках тялото си с безсмислено скъп крем. Когато приключих, знаех, че дори една цветна градина не е по-благоуханна от мен, но отказвах да си дам сметка, че до мен няма мъж, който да зарови нос в шията ми и да ми каже как ухая.

Облечена само по хавлия, отворих вратата на апартамента, за да взема пощата, която ми носят всеки ден горе. Живея сама на последния етаж, асансьорът се качва дотук само за мен, а в сградата не може да влезе никой, без да се съобщи предварително. Затова ахнах, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Извинете ме — каза мъжът в кабината на толкова правилен английски, че очевидно го бе изучавал, а не му е майчин. — Вероятно съм сбъркал етажа. Колегата ми живее на осемнадесетия, а този е…

Той млъкна, като забеляза израза на лицето ми. Беше висок над метър и осемдесет и в никакъв случай русоляв синеок западняк. Златисто-кафявата му кожа подсказваше средиземноморски произход и дълбоко се усъмних, че сме от едно и също вероизповедание.

Беше великолепен. Погледнах в тъмните му очи и почти се удавих в тях. Там видях Тависток, а когато надзърнах още по-навътре — Тали. Може би ако погледнех още по-дълбоко, щях да видя себе си. Пред мен стоеше мъжът, който бе другата ми половинка.

Той понечи да каже нещо, но не успя, защото за трети път през живота си припаднах.

Глава четиридесет и пета

— Добре ли сте? — питаше ме той.

Лежах на дивана в хола, а той седеше до мен; с мокър пешкир бършеше лицето ми и отмяташе косата ми все още влажна от банята. Оглеждаше ме, сякаш възнамеряваше да запомни завинаги всяка моя частица. Ако не бях преживяла онова, което мина през главата ми, ако не знаех кой е този мъж, щях да се изплаша. Никога не бих допуснала непознат да гали бузата и врата ми с опакото на ръката си, с палец да проследява линията на веждите и от там — на носа ми.

Но този мъж не беше непознат. Знаех всичко за него освен някои неща от този му живот — например името му и откъде е. Но подробностите нямаха значение. Този мъж е мой и е бил мой през всички векове.

Гледах го, докато ме изучаваше. Дали щеше да се сети коя съм? Дали духът на Тависток не е под повърхността?

Изведнъж сякаш излезе от унеса си.

— Простете — каза той и се поизправи. — Позволете да се представя. Казвам се Тариз… — допълни още няколко имена, но не ги чух. Звуците идваха от гърлото му, а докато седеше до мен, бедрото му докосна моето и аз усещах изговарянето на всяка сричка, когато я произнасяше. Тариз бе единственото, което исках да знам. Талис, Тавей, Тариз.

— Вие не сте добре — отбеляза загрижено той. — Да извикам лекар? — Кожата му с цвят на мед пребледня, а гласът му се сведе до шепот: — Да не би да сте бременна.

— Не — отговорих усмихната. — Никакво бебе. Не съм омъжена. Не съм сгодена. Свободна съм.

Тариз помълча и продължи да ме наблюдава съсредоточено.

— Сигурно ще ме сметнете за луд, но имам чувството, че ви познавам. Сякаш… Не съм в състояние да го опиша. Сякаш ви знам. Можете ли да ме разберете?

— Да. Напълно.

— Ще ми се изсмеете, но просто знам разни неща за вас. А това е невъзможно, защото никога не сме се срещали.

— Какво знаете за мен?

Той се усмихна леко, а аз имах чувството, че сърцето ми ще се разтопи.

— Страхувате се от високото и обичате… — той се поколеба. — Обичате малки животинки. — Хвърли поглед към свещника на масата зад мен. — Обичате маймунките и… Правите нещо… — той прокара ръка през очите си. — Разказвате истории. Великолепни истории. Карате хората да се смеят. Не, мен разсмивате. Вие…

Той млъкна и отново започна да ме разглежда, а кафявите му очи ставаха все по-големи, кожата му — все по бледа.

— Мисля… Сякаш…

Никога не бях виждала мъж да припада, но сега като че ли ми предстоеше точно това. Бързо се надигнах от дивана, бутнах го да се облегне назад и отидох за бренди. Само че нямах, тъй като не обичам бренди. Налях „Мандарин Наполеон“ и му поднесох чашата.

— Моля да ме извините — помъчи се да стане. — Вероятно е от полета. Как се казва?

— Следполетна умора — подсказах аз, но си помислих, че всъщност е следвековна.

Бе облечен в тъмен костюм, който засилваше цвета на косата и веждите му. Повече от всичко на света исках да ги докосна. Исках да му разкажа всичко, което имаше да се разказва за нас. Исках да усетя ръцете му на тялото си.

— Защо ме гледате така? — попитах аз, за да го предизвикам да ми каже какво мисли.

Усмихна се и видях хубавите му бели равни зъби; а устните! О! Направо копнеех за тях. Хавлията ми почти зееше, но не си дадох труда да се загърна. Най-малкият жест от негова страна, и щях да я захвърля на пода.

— Не те познавам — каза той тихо — и ти не ме познаваш. Но някак те знам и ти ме знаеш. Знам всичко хубаво и всичко лошо у теб.

— Лошо? — попитах неволно.

Той се усмихна.

— Мисля, че бързо се гневиш.

— Само когато не правиш каквото искам — отвърнах аз. — А когато правиш каквото искам и когато го искам, съм кротка.

Като се има предвид, че току-що се бяхме срещнали, би трябвало да прозвучи неразбираемо за него, но той се усмихна:

— Да, знам. Имаш силна воля.

Пое си дълбоко въздух и погледна към чашката в ръката си. Седях на дивана на десетина сантиметра от него и това разстояние ми се струваше непоносимо.

— Току-що пристигам във вашата страна — каза тихо. — Снощи. В тази сграда имам среща с един човек.

— На осемнадесетия етаж е, но си натиснал грешен бутон.

Той ме стрелна с очи:

— Не, натиснах правилния бутон.

— Да — съгласих се аз, — правилният бутон. Погледна пак към чашката и забелязах как една вена пулсира на врата му — място, което копнеех да целуна. Въздухът между нас бе като зареден с електричество и неговата концентрация нарастваше.

— Дойдох тук, за да говоря с народа ви, с президента ви за недоразумение между нашите страни.

— Дипломат — възкликнах аз. Знаех, колко добре би се справил Талис с тази задача. Бе толкова контактен, че можеше да помири смъртни врагове.

— Правя каквото мога — скромно отбеляза той и ме изгледа изпитателно. — Ти не си една от онези американки, обвързани с компания, която е закрепостила служителите си, нали?

За миг не разбрах какво ме пита, но сърцето ми трепна.

— Не съм обвързана с никакво място. За да си изкарвам прехраната, пиша и мога да живея навсякъде.

— Добре — промълви той и се усмихна. Готвеше се да каже нещо, но се поколеба и за да спечели време, внимателно постави недопитата чаша на масичката до дивана.

— Защо питаш… дали мога да пътувам?

— Ще помислиш, че съм луд, ако ти призная какво ми е на сърцето.

— В никакъв случай — възразих пламенно, с надеждата, че не става въпрос просто да ме покани на вечеря.

Погледна ме с грейнали очи и сърцето ми се качи в гърлото.

— Не знам как или защо, но те обичам. Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа. Сякаш точно теб съм чакал, точно теб съм търсил цял живот.

Само успях да вметна:

— Аз също.

А сега, помислих си, ще си разкъсаме дрехите; дори понечих да посегна.

Но той погледна часовника си и сърцето ми замря. Как забравих, че има среща? Нали е тук, в Америка, с важно послание — стабилизирането на мира между две държави, приближаването на гледните точки на две философии за живота, или дори — предотвратяване на война. Как може една припаднала жена да го отклони от мисията му.

— Доста закъснях, но ще приключа до четири часа следобед. Тогава ще се върна и ще се оженим.

Зяпнах.

— Няма да припаднеш пак, нали?

— Аз… Не! Не! Няма. Но… Да се оженим? — И като не ми дойде нищо друго на ум, попитах: — Не можеш ли да отложиш срещата си за малко?

Той се изправи, а в очите му играеше пламъче, което много пъти бях забелязвала у Талис. Беше съвсем наясно какво имам предвид и се наслаждаваше на раздразнението ми. Хвана брадичката ми със силните си пръсти.

— Няма да те докосна, докато не си моя по закон. А след това няма да те оставя да напуснеш леглото поне шест месеца. — Целуна ме по челото. — Пък дотогава ще си в прекалено напреднала бременност, за да можеш да стигнеш далеч.

Усетих коленете ми да се подгъват. Само едно нещо исках повече от този мъж, и то бе — нашето дете.

— Облечи се, ще дойда след два часа.

Мисълта да си тръгне ми бе непоносима. Ами ако не се върне? Ако го бях сътворила във въображението си? Ако…

— За да се ожени човек в Америка, са нужни три дни. Трябва да изчакаме. Не можем…

Той ме целуна по двете бузи, както правят в Европа или на Изток.

— Ще позвъня тук-там. Няма да чакаме.

Целуна ме по врата, но не ме прегърна. Знаех, че изпитва същото като мен и ако се доближим, няма да се откъснем един от друг.

— Имаш ли още въпроси? — попита той с уста до ухото ми.

Не отговорих. Отдалечи ме и ме погледна, а аз успях само да поклатя глава. Нямах въпроси. Абсолютно никакви. Той бе мой и бях готова да го следвам до края на света.

— Тогава дай ми паспорта си. Има някои неща за уреждане.

С треперещи ръце извадих синия документ от чекмеджето на бюрото и му го подадох; наблюдавах го как го разглежда.

— Родени сме в една и съща година — отбеляза той. — В един и същи ден.

Изпращайки го, само кимнах и останах на вратата, докато пристигне асансьорът.

— Съмняваш ли се в мен? — попита той с ръка на дръжката.

— Ни най-малко. Вярвам ти. Доверявам ти се напълно.

— А обичаш ли ме? — прошепна той.

— С цялото си сърце. С цялата си душа. От началото до края на вечността.

— Да — каза той тихо, докато вратата на асансьора се затваряше. — И с мен е така. Винаги съм те обичал.

— Да — прошепнах аз. — Да.