Спящата армия

11.

Блестящ хром. Помещение със стоманени стени. Очи, втренчени в него. Пръст от студен, твърд рог, повдигащ клепача му. Ярка светлина, заслепяваща очите му и причиняваща болка. И тънки игли, впити в тялото му като зъбите на отровна змия, усилващи болката.

Стоун се опита да помръдне, но не успя. Лежеше гол върху маса от хромирана стомана и макар че тялото му бе напълно упоено и всичките му нерви бяха безчувствени, той все пак усещаше, че ръцете и краката му са завързани.

— Буден ли сте, господине?

Стоун помръдна очи — единствената част от тялото му, която все още можеше да контролира — и погледна Луцифер. Огромната мравка стоеше до металното легло и гледаше надолу към него. Стоун отново си въобрази, че вижда металния блясък на безизразните му, кристални очи. Той направи утвърдителен знак с очи.

— Разбирате ли какво казвам?

Стоун направи повторен знак с очи.

— Върнахме се — каза Луцифер. — Не трябва вече да се страхувате. Вече сте в безопасност.

За момент Стоун почти се зарадва, че е напълно парализиран и безпомощен. В противен случай би се изсмял пронизително и лудо.

— Взети са всички необходими мерки — продължи Луцифер. — Техниците взеха проби от гръбначния ви мозък, за да захранят новото тяло. Но процесът на съзряването му ще отнеме известно време. Дадох заповед да ви приведат в лечебен сън.

Стоун премести очи отдясно наляво и обратно, имитирайки отрицателно кимване с глава.

— Не искате? — попита Луцифер.

„Не“, сигнализира му Стоун.

— Това може да продължи дълго — разсъждаваше Луцифер. — При определени обстоятелства дори седмици, господине. А това ще бъде много неприятно. Ще трябва да понесете силни болки.

„Не“, сигнализира отново Стоун.

Той не биваше да спи. Не биваше да губи съзнание и не биваше да се превръща в безпомощно парче месо, с което можеха да вършат каквото си поискат.

— Ако вашето желание е такова, ще се погрижа да останете буден — каза Луцифер. — Но няма причина за това.

„Не“, казаха очите на Стоун и Луцифер не възрази повече. Може би ще успее да намери изход, може би ще стане чудо и тялото му ще се възстанови дотолкова, че да не е необходимо да се извършва трансплантация на съзнание.

Защото ако това станеше, щеше да е по-добре да бъде мъртъв.

Те намериха Хартман и двамата му придружители до реката, Фелс бе седнал на пясъка и гледаше вълните, а Хартман и Леман си говореха тихо.

Когато Черити, Кайл и Скудър се приближиха, те прекъснаха разговора си и Хартман демонстративно им обърна гръб. Леман изгледа Кайл с нескрита омраза, но не каза нищо.

Черити мина покрай него и застана до Фелс.

— Всичко наред ли е? — попита тя, когато младият войник обърна към нея бялото си като тебешир лице.

Фелс се поколеба за момент, а после кимна. Черити се обърна с бегла усмивка и пристъпи няколко крачки към Хартман. Лейтенантът я погледна от упор, а после пристъпи няколко крачки и спря едва тогава, когато нагази до кокалчетата в реката. С рязко движение извади от джоба си кутия цигари, щракна със запалката си и запали цигара.

— Ще ми дадете ли една? — попита Черити, когато той пъхаше кутията в джоба си.

Хартман се поколеба, но после й поднесе полупразната кутия и й подаде огън.

— Не знаех, че пушите — каза той, когато тя смукна дима и отстъпи настрани.

Черити потисна кашлицата си и отговори:

— Изминали са петдесет години, откакто престанах.

Хартман се усмихна бегло.

— Човек никога не може да се освободи от някои пороци.

Те стояха известно време един до друг, гледаха реката и пушеха.

Черити усещаше как постепенно Хартман се отпуска. Разбра, че бе изгубил самообладание. А и тя самата за момент бе парализирана от ужас.

— Страшно беше, нали? — попита тихо.

Хартман смукна от цигарата, изпусна дима през носа си и кимна, без да я поглежда.

— Да. Съжалявам.

— За какво?

— Че си тръгнах така — отговори Хартман. — Това не биваше да се случва.

— Всички ние сме просто хора — направи опит да се усмихне Черити, но усети колко неубедително прозвучаха думите й. — И аз бях на крачка от това да закрещя истерично.

Хартман я погледна колебливо.

— Съжалявам — каза повторно той. — Но ми дойде твърде много. Мислех… че ще ги убият.

— Кого?

Хартман посочи с глава катедралата.

— Хората ни, които отвлякоха.

— Тогава Фелс е имал право — каза Черити. — Той наистина е познал мъжа.

— Да — кимна Хартман. — А аз смятам, че познах още един или двама други. Просто това бе прекалено. Смятах, че са мъртви.

— И смятате за по-лошо тава, че са живи?

Хартман кимна.

— Вижте, капитан Леърд. И вие сте войник като мене. Но има разлика.

— Така ли? — попита Черити. — Каква?

— Аз съм само един обикновен лейтенант — отговори Хартман. — Не съм се учил да управлявам космически кораб. Дори нямам представа от модерната компютърна стратегия, но откакто започна цялата тази безсмислица, съм се учил да се бия. Виждал съм как умират хора и самият аз съм убивал някои. Смъртта е лошо нещо, но тя е част от живота на всеки войник. Или трябва да я приемеш, или не си никакъв войник. — Той посочи отново катедралата и продължи: — Свикнал съм с мисълта, че един ден трябва да умра. Но това вътре е… кошмарно. Тези мъже вътре бяха някога мои другари. Сега вече те не са хора. Те са… — Той не намери подходящата дума, за да продължи.

— Разбирам какво имате предвид — каза тихо Черити. — Но не съм сигурна, че имате право.

— Така ли? — усмихна се горчиво Хартман.

— Не — отговори Черити. — Смятам, че тук… става нещо много важно.

Тя усещаше, че думите й звучат фалшиво, но не можа да намери по-подходящи. Не можеше да изрази правилно с думи това, което чувстваше.

— Вие наистина вярвате във всички тези глупости, които ви разказа Джайл, нали? — попита Хартман. — Всичко това за зрящите и слепите.

— А вие не вярвате ли? — отвърна Черити.

Хартман понечи да отговори, но тя вдигна рязко ръка и продължи:

— Бъдете откровен, Хартман. Дълбоко в себе си сте разбрали отдавна, че сте се лъгали. Тези хора не са ваши врагове.

— Те вече не са хора — възрази възбудено Хартман.

— Може да е така — настоя Черити. — Но не са и това, за което ги смятате.

— И какво са тогава? — попита Хартман.

Черити сви рамене.

— Не знам — каза тя. — Вероятно някаква нова форма на живот, нещо, за което ние все още нямаме подходяща дума, с която да го наречем.

Устните на Хартман се свиха в тънка, кървавочервена рязка.

Внезапно гневът в очите му избухна отново. Но преди да успее да възрази, Леман извика изненадано и посочи с ръка към реката.

Погледът на Черити проследи жеста му и момент по-късно тя също забеляза какво бе изплашило толкова много младия войник. От другата страна на реката към тях летеше сребриста искра. А тихият плясък на вълните се смесваше с пронизителен вой, от който Черити бе свикнала да се страхува повече от всичко.

— Планер! — каза Хартман, като хвърли цигарата си в реката и я погледна. — Смятам, че това е отговор на въпроса, дали те са наши врагове или не.

Черити понечи да отговори, но Хартман се извърна рязко, направи заповеднически жест към Фелс и Леман и с един скок се озова под прикрити ето на някакъв храсталак. Момент по-късно го последваха и двамата войници, като едновременно с това смъкнаха пушките от раменете си и снеха предпазителите им.

Черити се поколеба за момент. Планерът напредваше застрашително бързо, но нещо в нея й подсказваше, че Хартман не е прав. Въпреки това с един скок тя изчезна зад съседния храст. От лявата й и дясна страна Кайл и Скудър също се свиха под висящите клони.

Тя пропълзя на колене до Хартман. Лейтенантът бъркаше припряно в джоба на униформеното си яке. Черити не бе съвсем сигурна, но й се стори, че за момент Хартман я погледна гузно. Преди още да успее да пропъди тази мисъл, планерът бе вече над главите им.

Той започна да стреля с такава лудешка скорост, че тя почти си представи как катедралата се срива върху тях. А после стрелбата престана и планерът започна да се спуска безшумно към земята. До нея Хартман вдигна пушката си и се прицели в него.

Черити знаеше, че той няма да стреля. Да стреляш с автомат по планер на мороните бе равносилно на самоубийство.

Планерът бе кацнал на около двадесет метра от скривалището им. В долната част на корпуса му се отвори люк и от него се подаде лъскава метална стълба. Цяла делегация дългокраки мравки излязоха от планера и се отправиха към катедралата.

— Не стреляйте! — прошепна Хартман. — Ще откриете огън само по моя заповед!

Думите му очевидно се отнасяха за Леман и Фелс, но Черити вдигна рязко ръка и леко натисна надолу оръжието в ръцете на Хартман.

— Луд ли сте? — прошепна изплашено тя.

С категорично движение Хартман вдигна отново пушката си и я стрелна с поглед.

— Защо? — изсъска той. — Защото предпочитам да се защитавам, отколкото да се оставя да ме убият!

Черити посочи сърдито приземилия се планер.

— Сляп ли сте, или просто сте глупав?! — възрази тя. — Не са дошли заради нас, не разбирате ли?

Гневните искри в очите на Хартман не изчезнаха, но той замълча и вниманието му се насочи отново към планера.

Действително мравките не дадоха признаци, че ще се приближат към скривалището им, а влязоха в катедралата. От планера слязоха още две насекомоподобни създания, но застанаха до него.

Джеърдите въобще не обръщаха внимание на планера. Някои от тях станаха от местата си, за да се отдръпнат от пътя му, а други все още се занимаваха с това, което вършеха преди пристигането му. Но никой от тях не си направи труда дори да го погледне.

— Вашият добър приятел ни е предал! — процеди през зъби Хартман. — Ще видите. Най-късно след пет минути ще се върнат. Но ще платят твърде скъпо за кожата ми.

Черити се отказа да му отговори. Бе почти сигурна, че Хартман се лъже.

— Къде са приятелите ви? — попита внезапно той и погледна Черити.

А после се огледа изплашено, сякаш едва сега забеляза, че Нет, Хелън и Абн Ел Гурк не бяха с нея, когато излезе от катедралата.

— Останаха вътре — отговори Черити. — Хелън и Гурк искаха да се погрижат за вашия човек, а Нет…

Тя млъкна изплашено. „Нет със сигурност е чула шума от приземяващия се планер, помисли си Черити с ужас. И ако направеше грешката да излезе и види какво става, мравките щяха да я забележат и тогава с нас ще е свършено.“

И сякаш тази нейна мисъл беше паролата, която Нет бе чакала, за да се появи на входа на катедралата.

Сърцето на Черити започна да бие до пръсване, когато видя, че мравките бяха достигнали най-горното стъпало на стълбището. Нет също замръзна от ужас. Тя отстъпи с рязко движение, измъкна оръжието си и замръзна от учудване, като видя, че мравките минаха на една ръка разстояние покрай нея, без да я докоснат!

Несъмнено воините на насекомите бяха забелязали Нет, защото с петнистия си маскировъчен костюм и тежката лазерна пушка на рамо тя се набиваше в очи измежду окъсаните джеърди толкова ясно, колкото бе възможно. Но те сякаш изобщо не се интересуваха от нея. Нито едно от огромните насекоми дори и не обърна глава, за да я погледне.

— Какво… става там? — прошепна недоверчиво Хартман.

„Исках, знаех го“, мислеше си Черити.

Тя отговори с висок, но треперещ глас:

— Казах ви, Хартман, че не са дошли тук заради нас.

— Но за какво тогава? — измърмори Хартман.

Някакъв шум наблизо накара Черити да вдигне глава. На лакти и колене Кайл пълзеше към тях между храстите. По лицето му се плъзна сянка на ужас, когато видя пушката в ръцете на Хартман, но Черити бързо и успокоително поклати глава.

— Махнете оръжията! — прошепна той. — Те са тук заради царицата, не заради нас.

Хартман го погледна изпитателно, но не сне пушката си.

— Защо?

Кайл посочи с ръка катедралата.

— Искат да отидат до гнездото. Вероятно дори не знаят, че сме тук. Но ако направим и най-малката грешка, много бързо ще разберат.

— Нет е там — каза Черити, преди Хартман да успее да възрази. — Можеш ли да я доведеш, без да забележат?

Кайл кимна. Надигна се тихо, разтвори клоните пред скривалището им и се изправи.

— Какво сте намислили? — попита Хартман.

Кайл не отговори, а само се огледа на всички страни и тръгна бавно към приземилия се планер. Някаква призрачна промяна се извърши с него: косата му стана по-светла, изгуби лъскавия си чер цвят и придоби някакъв сивкав, мръсен оттенък.

Едновременно с това тя сякаш стана по-дълга. По черния му костюм премина някаква тръпка. Материята се сви, стана по-светла и пореста и внезапно прилепналата по тялото му черна униформа се превърна в някакви дрипи, които не се различаваха по нищо от тези на джеърдите. Измени се и походката му. Той започна да се движи тромаво и трудно.

При тази гледка очите на Хартман едва не изскочиха от орбитите.

— О, боже! — прошепна той. — Как… как го прави?

— Ще ви обясня по-късно — отговори уклончиво Черити. — А сега ви моля да мълчите. Той ще се опита да предупреди Нет и да я доведе тук.

— Но това… това е невъзможно — пелтечеше Хартман, който, изглежда, не бе чул думите й. — Това е магьосничество!

— Не съвсем — каза Черити.

Напрегната и с туптящо сърце, тя видя как Кайл се приближи до летящия диск и премина на около пет метра покрай него. Погледът на едната от двете мравки, застанали до планера, го проследи, но облеклото на Кайл заблуди и тях. Необезпокояван, той прекоси големия площад, изкачи се по стълбището на катедралата и се приближи до Нет. Черити не успя да види дали той й говори, или й даде по друг начин да разбере какво иска от нея, но след известно време и двамата се обърнаха и заслизаха по стълбите с бавни и спокойни крачки.

Лейтенант Хартман ги наблюдаваше смаяно.

— Когато всичко това свърши, смятам, че ми дължите доста обяснения, капитан Леърд — каза той.

— Да — отговори хладно Черити. — Когато всичко свърши.

Без да обръща повече внимание на сърдитите погледи на Хартман, тя наблюдаваше напрегнато как Кайл и Нет се приближават към скривалището им. Джеърдите не им обърнаха никакво внимание. И този път Кайл и уейстлендърката преминаха край планера на няколко метра разстояние, а двете мравки само им хвърлиха бегъл поглед.

Направиха широка дъга към реката, докато между тях и планера се показаха няколко дървета и мравките не можеха вече да ги виждат директно. Изминаха последните метри приведени и с бързо темпо. Когато пропълзяха на колене до Черити и Скудър, Нет дишаше ускорено, а Кайл — той беше отново предишният Кайл, а не джеърд! — не проявяваше и най-малкия признак на напрежение.

Хартман изгледа мегавоина с разширени от учудване и недоверие очи и се обърна към Нет.

— Къде са останалите?

— При Щерн. В едно помещение под катедралата. Не вярвам, че мравките ще ги видят.

— Какво правят там?

Нет поклати глава.

— Не знам — отговори тя. — Правят нещо… с яйцата. Не можах да разбера какво.

— А вие?! — попита Хартман с нескрито недоверие. — Как така ви пуснаха на свобода?

— Откъде да знам? — отговори раздразнено Нет. — По дяволите, радвам се, че все още съм жива.

— Къде е Джайл? — попита Черити.

Нет посочи с глава кулата.

— При мравките.

— Успя ли да разбереш какво правят?

— Вероятно в момента им обяснява къде да ни намерят — каза Хартман.

— Не смятам, че това ги интересува — каза Нет.

— Защо?

Нет сви рамене.

— Не знам. Но… имам чувството, че не се интересуват особено много от нас. Минаха само на метър от мен. Ако искаха да ме хванат, трябваше само да протегнат ръка.

— Вероятно искат да ни хванат всички заедно — изръмжа Хартман.

— Едва ли — отговори Черити. — Тогава би…

Тя млъкна на средата на думата, защото Кайл вдигна ръка и посочи изненадано планера. Двете мравки, които досега бяха стояли неподвижно на поста си, внезапно се обърнаха и се затичаха с треперещите си крака нагоре по стълбата. Вратата започна да се затваря и внезапно от корпуса на самолета прозвуча остро изсвирване.

— Какво става там? — попита изплашена Черити.

И получи отговор на въпроса си по-бързо, отколкото би желала.

Острото изсвирване на планера се превърна в пронизителен, причиняващ болка в ушите вой. Внезапно и между мравките, които излизаха от катедралата, натоварени с яйца, настъпи трескаво движение. Планерът отскочи с тласък нагоре, а мравките и джеърдите се разбягаха от него във всички посоки.

— Залегнете! — изрева Хартман.

Едновременно с това той се хвърли по очи напред и покри главата си с ръце. Някъде зад тях нещо проблесна и Черити видя тънка следа от кървавочервена светлина, разкъсваща сякаш небето. Кайл се втурна към Нет с разперени ръце и двамата се строполиха на земята. В същия момент нещо уцели планера, завъртя го и експлодира. Самолетът се преобърна, но като по чудо отново пое курса си и с пронизително виещи мотори се опита да набере височина. За секунда изглеждаше, че пилотът ще успее да овладее отново планера, но последва втора експлозия и самолетът връхлетя върху катедралата.

Заслепена, Черити затвори очи, когато той експлодира. Въпреки това огненото кълбо бе толкова ярко, че тя изстена от болка.

Земята под тях трепереше. Южната стена на катедралата се срути с невероятен трясък и грохот. Черити се обърна, стенейки, притисна с ръка очите си и се изправи, като се подпираше с ръце. Шумът от експлозията още кънтеше в ушите й. Едва след секунда разбра, че грохотът на експлозията още продължаваше. Навсякъде по широкия площад пред тях горяха ярки, бели огнени кълба, от небето се сипеха червени и зелени лазерни светкавици и следи от прах от залповете на автоматичните оръдия изпълваха въздуха. Джеърдите се опитваха безнадеждно да избегнат обстрела, но Черити видя как дузини от тях бяха улучени и падаха на земята. Лазерният огън вилнееше и измежду мравките.

Черити повдигна ужасена поглед и видя трите хеликоптера, кръжащи над главите им. Те бяха тънки, на зелени и кафяви петна, а корпусите им имаха форма на стоманени акули. Кръжаха над поляната с невероятно бързи движения и изстрелваха ярки, огнени езици.

— Хартман! — изкрещя тя. — Какво означава това?!

Но Хартман не отговори. Черити се обърна и видя, че заедно с двамата си войници той бе избягал на поляната, макар че трите хеликоптера стреляха ожесточено напосоки и те бяха изложили живота си на опасност.

— Този идиот! — извика Скудър. — Всичко е било планирано! Той ни е подвел!

Една граната се разби в непосредствена близост до скривалището им. Черити се наведе бързо и закри главата си с ръце, когато дъжд от изгоряло дърво и пръст се изсипа върху нея. А после се обърна и се втурна към Хартман с вдигнати нагоре ръце, като махаше енергично към него. Навсякъде около нея трещяха залпове на автоматични оръдия и проблясваха ярки лазерни светкавици. Тя се молеше пилотите на хеликоптерите да разпознаят синята й униформа на Космическите сили.

— Хартман! — изкрещя тя толкова силно, колкото можа. — Престанете! Трябва да престанете! Безсмислено е!

Лейтенантът беше достигнал до средата на поляната и бе спрял.

Черити забеляза, че в ръката си държеше малък уред, в който говореше бързо, и изведнъж си спомни, че бе скрил нещо, когато бе отишла в храсталака при него. И сега знаеше какво бе то. Беше се приближила на около двайсет крачки от Хартман, когато цял залп от яркочервени лазерни светкавици се изсипа на земята пред нея и я превърна в море от вряща, нажежена до червено лава. С отчаяно движение тя се хвърли настрана. През десния крак и рамото й премина остра болка и известно време тя лежа зашеметена, като едва имаше сили да се обърне, за да погледне Хартман.

Два от трите хеликоптера все още преследваха джеърдите и малкото оцелели мравки, а третият се приближаваше към катедралата. Черити изкрещя от ужас, когато разбра какво смята да прави пилотът.

Виещите витла на хеликоптера се приближиха към вратата на катедралата. За секунда той остана да виси неподвижно във въздуха, а после под едно от витлата проблесна ярка светлина. Докато пилотът светкавично отклоняваше машината настрани, чудовищна експлозия разтърси вътрешността на катедралата. Всички прозорци се натрошиха, огромните врати бяха откъснати от пантите и парче от полуразрушения покрив падна с трясък надолу.

Гледката изпълни Черити с такава ярост, че тя забрави зашеметението си и скочи, за да изтича при Хартман.

— Не! — крещеше тя, макар и да знаеше, че вече е твърде късно. — Не! Хелън и Гурк са още вътре!

При звука на гласа й Хартман се обърна и я изгледа със студен поглед. Той престана да говори в радиотелефона си и вместо това направи заповеднически жест с лявата ръка. Леман вдигна пушката си и се прицели в нея, но Черити продължи да тича към него. С няколко крачки тя се озова при Хартман, сграбчи го за раменете и го разтърси така силно, че от изненада той изпусна радиотелефона и отстъпи крачка назад.

— Луд ли сте? — изкрещя тя.

Хартман напразно се опитваше да се освободи от нея. Черити продължи да го дърпа все по-силно, докато най-сетне Леман дойде зад нея и я отскубна насила от него.

Междувременно двата хеликоптера продължаваха да преследват джеърдите. Върху поляната горяха безброй огньове, а между тях лежаха безброй безжизнени тела. Много джеърди все още се опитваха да избягат от виещите стоманени чудовища, кръжащи над поляната.

Изведнъж някакъв тежък предмет процепи въздуха и се заби в земята на около метър от Хартман. Единият от хеликоптерите се заклати и прелетя безпомощно двадесет-тридесет метра във въздуха, преди пилотът да успее отново да овладее машината. От лявата страна на корпуса му хвърчаха искри.

— Престанете най-после! — изкрещя Хартман. — Трябва да се махаме оттук, преди да убият всички ни!

Отговорът на Черити бе погълнат от шума на третия хеликоптер, който се приземи на по-малко от десет крачки от тях.

Хартман се наведе, обърна се с гръб към силното въздушно течение и закри глава с лявата си ръка, като се опитваше да я хване с дясната.

Черити се отскубна, но Леман, който все още стоеше зад нея, я удари и тя политна към Хартман и хеликоптера. С крайчеца на окото си видя как Скудър се обърна заплашително към войника, но не успя да осъществи намеренията си докрай, защото в същия момент Фелс вдигна шоковото си оръжие и го повали с точен изстрел.

— Елате! — изкрещя Хартман. — Трябва да се махаме!

Леман понечи да я блъсне отново в гърба, но с бързо завъртане тя успя да избегне удара с цевта на пушката му, сграбчи го за ръката и го тласна силно. Войникът политна, падна безпомощно на колене и напълно изгуби равновесие, когато Черити му нанесе точен удар. Тя се извъртя светкавично бързо и се опита да открие останалите сред царящия наоколо хаос. Нет бе коленичила до изпадналия в безсъзнание Скудър и се опитваше напразно да го обърне по гръб, за да не се задуши, защото лицето му лежеше в една тинеста локва.

Към тях тичаше Кайл, но когато вече се бе приближил на няколко крачки, Леман се изправи изведнъж, насочи пушката си към него и стреля. Ярка лазерна светкавица улучи мегавоина в рамото, завъртя го и го повали безпомощен на земята.

Черити се обърна с пронизителен вик, за да се втурне към Кайл, но Хартман пристъпи зад нея и я удари силно във врата. Тя се строполи в безсъзнание.