Сребърната маска

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ИЗМИНАХА НЯКОЛКО ЧАСА, в които Кал ту успяваше да задреме, ту отново се събуждаше. Беше изнервен, но и доста изтощен. Не спираше да мисли за Алистър. Как баща му щеше да разбере къде е? Щеше да узнае само, че Кал е избягал от затвора. Скоро всички щяха да разберат, че в света на маговете отново има свободен Макар. Кал си представи колко ще се притесни баща му.

Тамара не мигна. Всеки път, когато Кал отвореше очи, я виждаше да гледа нещастно в мрака. По някое време забеляза, че от очите й се стичат сълзи. Запита се дали е разстроена от това, че бягството от затвора се е провалило. А може би й липсваше Аарън.

Тамара бе спасила живота на Кал, когато Алекс Страйк опита да открадне неговата магия на Хаоса. Но правейки това, тя бе обрекла Аарън. Аарън, най-милото и добро момче, което Кал бе познавал някога.

Можеше да спаси един от двамата и бе избрала Кал. Никой разумен човек не би избрал Кал.

Не се питаше дали тя съжалява за избора си. Питаше се колко точно съжалява. Или поне се бе питал, докато не чу думите на Анастасия. Сега вече не знаеше какво да мисли. От една страна, искаше да го вярва. От друга — Анастасия не беше особено надежден източник на информация.

Микробусът се приземи с кацане, което отново ги повали на пода. Задните врати се отвориха и там застана Алекс Страйк. Кал усети как кожата му настръхва, като го вижда, и се запита дали някога би могъл да свикне с лика му. Да не изпитва нуждата да му разбие главата като презряла диня.

Не искаше да свиква с него.

— Добре дошли у дома — каза Алекс и отстъпи да им отвори път.

Не беше сам — около него стояха в полукръг обсебени. Майстор Джоузеф не се виждаше никакъв.

Слънцето над тях блестеше в червено и лилаво. Намираха се на остров по средата на широка река. Бреговете се виждаха и от двата й края в далечината. Дива трева растеше неокосена между люляците.

Пред микробуса се издигаше огромна къща от жълт камък с кули като на замък. Входът бе огромен и обграден с колони. Дори фамилният дом на Тамара бледнееше пред размерите на тази сграда. Но бурените около нея бяха избуяли, а самото място изглеждаше отдавна изоставено и някак странно.

Пакостник, който най-после се бе измъкнал от тесния микробус, излая шумно.

Кал се канеше да му изшътка, когато му отвърна хор от кучешки лай и вълчи вой.

Очите на Тамара се ококориха.

— Други обсебени вълци — каза тя, докато звукът се извисяваше.

Беше красив, но и зловещ. Пакостник явно не можеше да реши как да реагира. Понечи да пристъпи напред, а после се върна да се отърка в крака на Кал, който го погали по главата.

— Тъпо животно — изсмя се Алекс.

— Не говори така за Пакостник — настръхна Тамара.

— Кой е казал, че говоря за Пакостник!

Алекс тръгна по стълбите към входа на къщата. Обсебените от Хаоса го последваха и насочиха нагоре и Кал, Джаспър и Тамара.

Минаха през огромните порти и навлязоха в широк коридор. Огромен стъклен полилей висеше от покрива, потънал в сенките над тях. Широко стълбище се издигаше от вътрешността на коридора и водеше нагоре към неизвестен брой етажи. Над камината висеше сребърната маска на Константин Мадън, същата, с която Кал го бе видял първия път, когато се срещнаха. Маската, която му бе позволила да се преструва на Константин достатъчно дълго, за да може Кал да порасне и да заеме мястото си.

Над нея висеше Алкахестът. Въздухът трептеше около него, което подсказваше за някаква магическа защита. Създаден бе да убива магове, владеещи Хаоса, но Алекс бе успял да го измени по такъв начин, че да краде магията им. Бе го използвал, за да убие Аарън и да открадне силите му. Без Алкахеста нямаше да има група от обсебени, които да се кланят на Алекс. Без Алкахеста Аарън щеше да е все още жив.

Джаспър подсвирна впечатлен, а Тамара го изгледа кръвнишки.

— Да, хубаво местенце си имаме — каза присмехулно Алекс. — Хайде елате. Вие… — Той посочи с пръст обсебените от Хаоса. — … стойте тук.

Кал и спътниците му последваха Алекс в огромна зала със селска маса, поставена в центъра. Майстор Джоузеф беше там и бъркаше съдържанието на огромен котел с тежка метална лъжица.

— А! — рече той. — Толкова се радвам, че се справихте! Виждате ли, тук всичко е много цивилизовано. Не е като в затвора, от който те измъкнахме.

Но си е затвор, нали, помисли си Кал. Все пак остави Майстор Джоузеф да произнесе няколко думи над белезниците и да ги свали от китките му, а после потърка кожата на ръцете си.

— Къде е Анастасия? — попита той.

Тя го караше да се чувства неудобно, но поне за нея вярваше, че наистина му мисли доброто.

— Горе, подготвя се за вечеря — каза Майстор Джоузеф и посочи съдържанието на котела.

— Очи от тритон? — предположи Кал. — Пръсти от жаба?

— Пикантна яхния с чили всъщност — отвърна Майстор Джоузеф. — Дрю много я обичаше.

Кал замръзна при споменаването на мъртвия син на Майстор Джоузеф. Майсторът бе казал, че не упреква Кал за смъртта на Дрю, макар той да носеше поне частична отговорност. Кал бе сигурен, че с частица от душата си учителят го ненавижда и тази ненавист можеше да избие всеки момент.

Майстор Джоузеф искаше Константин Мадън да се прероди. Той искаше Врага на Смъртта. Калъм Хънт, дори да носеше същата душа, щеше винаги да го разочарова.

— Къде искаш да настаня Кал и неговата трупа? — отегчено попита Алекс.

— Стаите на Кал и Тамара са в Червеното крило — отвърна Майстор Джоузеф. — А що се отнася до неочаквания ни гост… — Той погледна към Джаспър. — Настани го в старата стая на Дрю.

— О, не! — възпротиви се Джаспър. — Това е много зловещо.

Майстор Джоузеф му се усмихна, но изражението му повече наподобяваше гримаса.

— Винаги са обвинявали нас, онези, които доблестно се борят със самата смърт, че сме зловещи, че ни е уютно със смъртта. Ние не приемаме тази гледна точка. Ние просто отказваме да приемем, че смъртта е краят. Това е.

Ала Джаспър не изглеждаше успокоен.

— Освен това спалните са единственото място, където на обсебените е забранено да стъпват — вметна Алекс.

— От друга страна — рече Джаспър, — би било чудесно.

Все пак той изгледа кръвнишки Кал, докато се изкачваше нагоре по стълбите, и безмълвно изрече думите „ти си виновен“, преди да бъде отведен от мълчалив обсебен до нещо, което се наричаше Зеленото крило.

Кал и Тамара бяха преведени в коридор, където стените бяха червени. Настаниха Тамара в стая в другия край на коридора, докато Алекс лично отведе Кал в спалнята му и се пресегна пред него, за да запали лампата.

— Анастасия я украси — каза той. — Какво мислиш?

На пръв поглед стаята изглеждаше уютна. Бе нормална, простичко обзаведена, с чаршафи и възглавници на бяло-сини райета. Имаше диван и бюро.

Само дето Кал постепенно бе обзет от ужас от видяното вътре. Навсякъде имаше снимки. Семейни снимки. Константин Мадън се смееше с брат си Джерико. Константин махаше на родителите си. Константин на излет с цялото си семейство.

Просто Константин. Как печели награди в училище. Как поставят нови камъни на гривната му. Как се усмихва в униформата от Сребърната си година.

Снимки, на които той е с приятелите си, се подаваха от рамката на огледалото, поставено над леглото. Повечето от тези приятели вече бяха мъртви, загинали в третата Война на маговете.

— Всички книги тук са любими на Константин — рече Алекс злорадо, — всички дрехи той е носил на твоята възраст. Надяват се това да отключи спомените ти, но аз не мисля, че ще подейства.

— Махни се — каза Кал.

Пакостник скимтеше притеснено до него. Чувстваше, че Кал е разстроен, но не разбираше коя е причината.

— Това е толкова забавно — опря се Алекс на рамката на вратата.

Кал си спомни, че някога му се възхищаваше. Смяташе, че Алекс е просто чирак на Майстор Руфъс, готин ученик от големите, който се държи мило с Кал. Беше се оказало обаче, че това поведение е фасада. Всичко, което знаеше за Алекс, бе фалшиво, точно както и любимите му илюзии.

— Трябва да се преоблека за вечеря — каза Кал, — излизай, освен ако не искаш да ме видиш гол.

Алекс завъртя очи и изчезна, като затръшна вратата зад себе си.

Кал огледа снимките, натикани в рамката на огледалото. На повечето от тях Константин бе с приятелите си. Разпозна много по-младия Алистър Хънт, прегърнал Константин и посочил нещо в далечината. Видя майка си Сара, която изглеждаше невероятно млада със спуснатата си коса и чаровна усмивка. Тя бе застанала до Константин, а нещо висеше над бедрото й.

Мири. Ножът, който бе изработила. Носеше Мири. Гърлото на Кал започна да се стяга, когато си спомни, че в последните си мигове тя бе издълбала по стените на ледената пещера с този нож думите:

УБИЙ ДЕТЕТО

Кал изтича до гардероба и дръпна вратите.

Дрехите вътре вероятно щяха да са по-смущаващи за някого, който не бе израсъл край пазаруващия от магазини за ретро стоки Алистър Хънт. Черни дънки с цепки на коленете и кафяви панталони до коленете. Зад тях памучни ризи, бели тишърти, както и много фланелки. Имаше и износено дънково яке. 90-те години се бяха върнали и живееха в гардероба на Кал.

Въпреки думите на Алекс Кал се надяваше Майстор Джоузеф да е купил дрехите от магазин за втора употреба. Това щеше да е достатъчно зловещо, но докато наблюдаваше дънковото яке, което имаше кръпки и букви по себе си, той стигна до още по-зловещ извод — че тези неща наистина някога са принадлежали на Константин Мадън.

Кал се надяваше поне бельото да е ново. Не искаше да носи гащите на черния лорд.

Вратата се отвори и Джаспър нахлу вътре.

— Н-не м-мога! — заекна той. — Не мога да остана тук!

— Какво има пък сега? — попита Кал, уморен от оплакванията на Джаспър. Все пак никой от тях не бе искал да бъде отвлечен. Никой от тях не бе искал да спи на това място. — Едва ли е по-зловещо от това тук.

Джаспър огледа стаята, като опита да осмисли видяното. После се обърна обратно към Кал.

— Ела с мен.

Прозвуча толкова мрачно, че Кал бе принуден да го последва. Пакостник вървеше по петите му.

Минаха през червения коридор и навлязоха в зеления. Минаха покрай две врати и после Джаспър отвори третата.

Това беше голяма стая с огромен прозорец. Светлината се отразяваше в паяжините. Повечето повърхности бяха много прашни. Изглеждаше сякаш никой не е влизал вътре от смъртта на Дрю.

Кал трябваше да признае, че е зловещо — особено конете.

По лавиците по продължение на цяла стена бяха наредени пластмасови коне. Стотици.

Коне гледаха и от плакати. Коне имаше и върху нощната масичка. Коне тичаха по завивките.

— Това са много… — успя само да каже Кал опулен.

— Виждаш ли? — отвърна Джаспър. — Не мога да остана да спя тук!

Дори Пакостник изглеждаше леко стреснат и подуши въздуха разтревожен.

— Явно цялата мания по понитата не е била част от прикритието на Дрю — каза Кал. Трябваше да признае, че тази стая бе всъщност може би по-лоша и от неговата.

— Те ме гледат — каза Джаспър, вече наплашен, — където и да отида в стаята, те ме наблюдават с малките си черни очички. Ужасно е!

Тамара влезе в стаята. Зад нея в червения коридор една от вратите бе леко открехната.

— Какво сте се зазяпали… Леле! — Тя премигна към конете.

— Твоята стая как изглежда? — позаинтересува се Джаспър.

— Няма значение — отвърна твърде бързо Тамара, — много е скучна.

Кал присви очи към нея с подозрение.

— Може ли да спя там? — Джаспър изглеждаше очарован от идеята си, сякаш единственият проблем на положението им са спалните.

Той тръгна към открехнатата врата в червения коридор.

— Не може! — Тамара тръгна подире му. — И няма причина да гледате…

Но в това време той вече бе отворил вратата към стаята. За миг Кал реши, че Джаспър се е изчервил, но всъщност лицето му само отразяваше вътрешността на стаята. Тя беше розова. Ама наистина розова.

— Знам, че имаме по-сериозни проблеми, но ми е унизително да спя в такава стая.

Стените бяха боядисани в светлорозово. Тъмнорозовото легло бе накичено с лъскав шарен материал. Постелята бе неоноворозова и покрита с дантели. Отгоре имаше огромен плюшен еднорог с платнен сребърен рог. На пода бе постлан пухен розов килим с форма на сърце.

— Леле! — рече Кал.

— Трябва да видиш дрехите в гардероба — каза Тамара, — или не, всъщност никой не трябва да вижда дрехите в гардероба.

— Време е за вечеря — извика някой отдолу.

— Смятате ли, че това е дяволски план на Майстор Джоузеф, за да не можем да заспим? — попита Кал, докато слизаха по стълбите. — Нали сектите промиват мозъка на хората, като ги държат уморени?

Тамара сбърчи нос, като че ли се кани да изрази несъгласие, но не го направи. Изглежда се замисли над тази възможност.

Докато вървяха към стаята с дългата маса, в която имаше прибори за шестима и достатъчно храна за дванайсет души, Кал си наложи да помисли върху друг възможен дяволски план на Майстор Джоузеф. Освен че ти пречат да спиш, сектите те държат и гладен, докато техният домакин явно възнамеряваше да ги накара да преядат.

Котелът с яхния бе преместен в центъра на масата, където бълбукаше апетитно изпод планина от сирене. Още сирене бе сервирано в чиния заедно с нарязан пресен лук и туба горчица. Златни царевични хлебчета оформяха пирамида зад купчина масло, от която стърчеше нож. До тях имаше буркан с мед. На близкия бюфет бяха оставени три пая — два с орехи и един със сладки картофи.

Стомахът на Кал изкъркори толкова шумно, че Джаспър се обърна изненадан да не би да ги преследва обсебен вълк. Вместо това един обсебен човек стовари стомна с нещо като студен чай толкова рязко, че почти разля част от него, а после погледна Кал с празен поглед, сведе глава към него в подобие на поклон и излезе от стаята. Кал се запита защо обсебеният се движи толкова агресивно. Винаги бе смятал, че се бият заради заповедите, които им дават, но може би бяха склонни към убийства.

След това бе твърде зает да слюноотделя, за да се чуди за каквото и да е било.

— Сядайте, сядайте! — Майстор Джоузеф изглеждаше доволен от реакциите им. — Другите ще дойдат всеки момент.

След месеците с гадна затворническа храна на Кал не му трябваше втора покана. Седна на стола и нетърпеливо върза платнена салфетка над ризата си.

— Смяташ ли, че може да е отровно? — прошепна Тамара и седна зад него.

Джаспър седна от другата страна и се приведе, за да чуе какво си говорят.

— И той ще яде — отвърна Кал, като погледна към Майстор Джоузеф.

— Той може да е взел противоотрова — настоя Тамара — и да е дал на Алекс и Анастасия.

— Нямаше да си играе да отвлича теб и Кал и да ви дава специални спални само за да ви отрови — отвърна шепнешком Джаспър. — Големи сте идиоти! Единственият човек, когото би отровил, съм аз.

Вратите се отвориха и първа влезе Анастасия, следвана от Алекс. Кал почти бе забравил, че двамата се познават отлично — Анастасия бе омъжена за бащата на Алекс, за да прикрие истинската си самоличност на Елиза Мадън. Изглеждаше царствено в белия си костюм, а косата й бе стегната на кок. Алекс носеше дънки и черна риза с нощна пеперуда на гърдите. Беше готина и на Кал му се прииска да има такава. Пък и определено бе нещо, което един черен лорд би носил.

Алекс седна и веднага започна да си сипва от яхнията. Когато приключи, Джаспър взе черпака от него и скоро всички се нахвърлиха на храната — освен Анастасия, която си взе малко царевичен хляб и започна да отхапва от крайчето.

Още при първата хапка вкусовете в устата на Кал експлодираха. Сладко, пикантно, пушено. Това не бе затворническа храна, нито пък лишеи.

— Лошите ядат по-вкусни неща от нас — промърмори той на седящата вляво Тамара.

— Така те привличат към тъмната страна — промърмори тя в отговор, но вече нагъваше второ царевично хлебче.

— Това е прекрасно! — каза Майстор Джоузеф, като гледаше измамно дружелюбно. — Помня колко хубави обеди имаше Константин с приятелите си. Джаспър, ти си същински Алистър Хънт, а ти, Тамара, разбира се, би била Сара.

Тамара изглеждаше ужасена от идеята да е майка на Кал.

Кал бе ужасен от целия разговор.

— Аха — обади се Алекс, който изглеждаше доволен от случващото се, — а аз кой съм тогава?

— Не и Джерико — намеси се рязко Анастасия.

— Ти си Деклън — каза Майстор Джоузеф, — той беше добро момче.

Деклън Новак бе вуйчо на Кал. Беше загинал в Леденото клане, защитавайки майка му. Макар никога да не бе го срещал, Кал беше сигурен, че никак не е приличал на Алекс.

— Аз трябваше да съм Константин — промърмори Алекс, а погледът му се премести към другата стая, където Алкахестът и сребърната маска висяха над камината.

— Еха! — шумно възкликна Джаспър, за да наруши неловкото мълчание след изявлението на Алекс. — Кой иска пай? Аз определено бих хапнал.

Той се изправи с чиния в ръка, но Майстор Джоузеф му направи знак да остане на мястото си.

— Нека Кал пръв избере парче пай — каза учителят. — В този дом всичко служи на Врага на Смъртта.

Алекс удари с вилицата си по масата.

— Значи сега трябва да слугуваме на Кал, защото носи душата на някакъв мъртвец?

— Да — отвърна Майстор Джоузеф и присви очи към Алекс.

Джаспър преглътна и си седна без пай.

— Но Кал дори не го иска! — избухна Алекс. — Не желае да създава повече обсебени! Няма да поведе армия срещу Магистериума!

— Няма никакъв Кал! — рече Майстор Джоузеф. — Съществува само Константин Мадън. Нашата задача е да накараме Калъм Хънт да разбере кой е всъщност.

— Това не е вярно! — каза Тамара и гласът й потрепера. — Кал си е Кал. Това, което е подлудило Константин, не се е случвало на Кал.

— Това, което подлуди Константин, млада госпожице — каза Майстор Джоузеф, — беше, че изгуби най-добрия си приятел, своя брат. Неговата противотежест. Нима същото не се случи и с Кал?

При напомнянето за Аарън на Кал му причерня. Той хвана тъпия нож до чинията си и посочи с него към Алекс.

— Не съм губил най-добрия си приятел. Алекс го уби и открадна силата му на Макар. Но той не може да е и половината от това, което Аарън беше някога.

Очите на Алекс пламнаха от ярост.

— Аз съм два пъти по-велик от когото и да е от вас двамата. Научих се как да променям Алкахеста и взех силата на Хаоса от друг маг. Аз съм първият Макар, правил нещо подобно! Научих се да създавам обсебени, нещо, което вие никога не сте правили!

Кал си спомни как бе пропилял опита да съживи Дженифър Мацуи и не каза нищо.

— Ти си отвратителен! — възмути се Тамара. — Да се гордееш с такова нещо е отвратително.

— Спрете и двамата! — скара се Майстор Джоузеф. — Всички вие, спрете! Знам, че е трудно да намерим общи позиции, но така няма да си помогнем. Алекс, ти постигна много неща, но те се опират на основите, поставени от откритията на Константин. Нека дадем възможност на Кал да открие кой е. Ако не успее, аз лично ще му изтръгна силите.

Кал затаи дъх, като си помисли за Алкахеста и какво може да прави той. Майстор Джоузеф бе прекарал години наред в копнеж по силата на Хаоса. Сега можеше да я получи, стига да поискаше.

Джаспър стана и си отряза парче орехов пай. Всички спряха да викат и го загледаха как си сипва в чинийката, а после си сяда и напъхва голямо парче в устата си.

— Какво? — попита той, когато ги забеляза как гледат. — Това помага. Сега не може да се карате кой получава първото парче.

Алекс явно изгаряше от желание да прескочи масата и да удуши Джаспър. Кал често се чувстваше по същия начин. В момента обаче безцеремонността на Джаспър му се стори героична.

Майстор Джоузеф наряза още пай, а Кал изяде огромни парчета със сладък картоф и орехи, като придружаваше всяка хапка с кръвнишки поглед — опитваше да наложи доминацията си с изяждане на най-много пай. Алекс изглеждаше жалък. Той взимаше орехчетата от пая и от средата и остави крема и глазурата в чинията. Кал му се ухили подигравателно.

Накрая Майстор Джоузеф се изправи.

— Беше дълъг ден и ми се струва, че е време за почивка. Кал, в хладилника има кюфтета за Пакостник. Вземи каквото ти харесва. Надявам се вече да си разбрал колко глупаво би било да опиташ да ни избягаш. На всяка врата има обсебени, които ще ти попречат.

Кал не каза нищо, тъй като нямаше нищо за казване. Отново бе затворник. А този път Джаспър и Тамара също бяха затворници.

Анастасия деликатно стисна рамото на Кал, а после го целуна по челото. Той се почувства неудобно и опита да не мръдва. Никога не бе имал майка, но не си бе представял, че чувството е такова.

Когато се изкачиха по стълбите, Тамара се обърна към Джаспър и Кал с решително изражение и се закле:

— Махаме се оттук!