Сребърни чудеса

Девета глава

На другата сутрин, а и всяка сутрин през следващи седмици, Тринити се събуждаше в прегръдките на Чейс Никога не знаеше кой пръв се е обърнал към другия през нощта, а и въобще не говореха за това. Но първото, което винаги усещаше при събуждане, беше прегръдката му ръката, покровителствено положена върху корема й.

Дните минаваха бавно. Сивата им монотонност бе постоянен спътник на апатията и лошото й здраве. Нарушаваше я единствено това да наблюдава Чейс. Той упорито отказваше да допусне, че е сгрешила в преценката си за него. Продължаваше с подозрение да наблюдава как той превземаше всяка частица от живота й.

Първата изненада дойде още на другата сутрин. С чаша кафе Чейс влезе в спалнята и завари Тринити, нерешително застанала в средата на стаята.

— Какво правиш?

— Опитвам се да преценя дали ще успея да стигна до банята, преди да повърна.

— За бога, Тринити! Върни се в леглото!

— Не мога. — Тя прокара треперещи пръсти през сплъстените си къдрици. — Кога тръгваш за работа?

— След няколко минути. Имам важна среща в Далас, но Магнус ще е тук. Искаш ли чаша кафе?

Тринити позеленя и хукна към банята. Пристигна тъкмо навреме. Стомахът й мъчително се свиваше отново и отново, докато не изхвърли всичко, останало от вечерята й предната вечер. Чейс я подкрепяше и както бе направил следобеда, й държеше челото.

После й помогна да се върне в леглото.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не. Защо не отиваш на работа? — Трябваше да го изкара от къщата, за да се захване с нещата, които имаше да върши. Чувстваше се толкова отпаднала, че заговори, без да мисли: — Когато дойде Магнус, може да ми донесе чай и бисквити. Може би стомахът ми ще се успокои и ще мога да стана и да взема един душ.

— Защо? Не е нужно да ставаш днес, ако не ти се иска.

— Искам — отчаяно се инатеше Тринити. — Трябва да отида при доктор Къртис!

Наистина! Не беше честно да се налага да търпи и Чейс, и непрекъснатото двайсет и четири часово гадене. Едното й беше напълно достатъчно. Ако Чейс смяташе, че може да се бърка във всяко кътче от живота й, беше време да му даде урок! Тя спря да размишлява, защото усети, че Чейс бе станал много тих.

— Имаш час при лекаря днес и нямаше да ми кажеш, така ли? — Думите му нямаха интонация на въпрос.

Тринити го погледна озадачена:

— А защо да ти казвам? Това няма нищо общо с теб. Имам час при моя лекар, не при твоя.

Чейс се завъртя на пети и излезе. След десет минути се върна с чаша димящ чай и чиния бисквити.

— Отмених срещата си, така че щом се приготвиш, ще те откарам в града.

Тринити отвори уста, но я затвори веднага щом видя неумолимото му изражение.

— И нито дума повече! — кратко нареди той.

Два часа по-късно Тринити седеше в лекарския кабинет и гледаше с неизпитвана досега неприязън възрастния господин, който се бе грижил за нея от малка. Доктор Къртис весело разказваше на Чейс всичко, свързано с нейното здраве. Още по-лошото бе, че Чейс сякаш попиваше цялата информация.

Доктор Къртис прекъсна монолога си, за да я погледне сияещо над очилата си.

— Толкова се радвам, че доведе Чейс със себе си тази сутрин, мила моя.

Тринити стисна зъби и се усмихна на лекаря. Изстена вътрешно, когато той продължи:

— Много е важно да се ангажира и бащата в целия процес, както знаете. — Той се обърна към Чейс: — Предполагам, че знаете за анемията й?

Чейс се усмихна учтиво на мъжа пред себе си, но посегна към Тринити и стисна болезнено ръката й.

— Бих искал да чуя вашето мнение, доктор Къртис.

— За нещастие сега Тринити има доста по-тежка бременност, отколкото със Стефани. Тя беше в крайно изтощено състояние още преди да дойде при мен. Освен това смятам, че нещата са се усложнили и от доста силно умствено напрежение. Но щом открих, че е бременна, незабавно предписах таблетки за повишаване на нивото на желязото в кръвта, както и диета, която смятам за особено важна при всички мои пациентки, които ще стават майки.

Той се вгледа проницателно в Тринити.

— Доколко можа да я изпълняваш?

— Аз… всъщност…

— Никак, докторе — рязко отвърна Чейс по същество на въпроса, като прекъсна нейното мънкане. — Тринити е твърде зле и не задържа храната.

Доктор Къртис я погледна замислено.

— Както ти казах, мила, има нещо, което мога да ти дам против повръщането. Можем да започнем с доста ниска доза и постепенно да я увеличим.

— Не! — Тринити поклати глава. — Категорично не. Мисля, че бях ясна. Няма да пия никакви лекарства, докато съм бременна. Няма да рискувам здравето на бебето си.

— Трябва да разбереш, Тринити, че нещо трябва да се направи, и то веднага. Не можеш седмици наред да я караш без храна. Не само ще увредиш бебето, но и самата себе си.

Тринити се размърда нервно на стола си. Не можеше да оспори такава логика, но и не знаеше как да постъпи.

Отказа да приема каквито и да било лекарства. Беше слушала твърде много ужасяващи истории за болни или деформирани новородени, за които чак след години се доказваше, че са увредени от лекарствата, приемани от майките по време на бременността, лекарства, които лекарите и държавните служби бяха смятали за безвредни. Но пък не искаше да бъде затворена в болница дори и за съвсем кратко време. Мислеше, че няма да издържи там.

Оказа се, че Тринити би могла да си спести душевните терзания, защото след малко, напълно в негов стил, Чейс взе решението:

— Защо не отложим още малко, доктор Къртис? Взел съм мерки за пълното спокойствие на Тринити. Няма да се тревожи за фермата или къщата. Освен това ще има човек, който да осигурява храната, препоръчана от вас като най-подходяща.

Възрастният мъж се облегна назад и ги загледа с интерес.

— А ти ще изпълняваш ли предписанията, Тринити?

Тя изгледа косо Чейс. Макар и с неохота, трябваше да му благодари за проницателното и навременно разбиране, което беше проявил.

— Обещавам, доктор Къртис. Знам, че трябваше да се опитвам по-честичко да хапвам по малко сирене или бисквити, но се чувствах твърде отпаднала, за да си приготвям храна, а още повече да ям.

— Отсега нататък ще се стараеш, нали? Ще оставиш други да се грижат за фермата и Стефани? — настояваше той, като очевидно се опитваше да убеди самия себе си в желанието й да съдейства.

Тринити се усмихна кисело. Добрият стар доктор Къртис я познаваше. Твърде добре.

— Обещавам — повтори тя.

Оттогава Чейс рядко напускаше имението, като за целта превръщаше кухнята й в офис и използваше масата й като бюро. Когато идваше време за хранене, той просто преместваше всичко на пода, включително и документи, свързани със сделки за милиони долари. При малкото случаи, когато не можеше да избегне пътуването до Далас, той първо уреждаше нещата така, че Магнус да стои при нея през цялото време на неговото отсъствие.

Между пристъпите на повръщане, когато успяваше да мисли свързано, Тринити наблюдаваше Чейс с удивление. Минаха седмици, но вместо да се отегчи и да си отиде, както беше предсказала, той все по-здраво се вкореняваше в дома й и в живота й.

За поддържането на стопанството Чейс нае човек, а домакинството пое сам. Той се грижеше неуморно за Стефани и не се гнусеше да чисти след Тринити или да мушне ръце в мивка, пълна с мръсни чинии и сапунена вода.

А когато ставаше въпрос за удобството и здравето на Тринити, Чейс бе готов на всичко. Купи й портативен телевизор с дистанционно управление и го инсталира в единия край на леглото й. Купи й стереоуредба. Тринити трябваше само да спомене определена книга или храна и тя чудодейно се озоваваше пред нея, в допълнение на последните броеве на всички списания и вестници, които според него биха могли да я заинтересуват.

Оставаше й само да кима удивена с глава. Невъзможно бе да повярва, че това бе същият суров и сдържан мъж, когото бе срещнала преди месеци. Отказваше да приеме, че той би могъл да се промени за толкова кратко време. Като че ли цинизмът на Чейс се бе прехвърлил у нея.

Една вечер Чейс се върна от Далас и влезе в спалнята с няколко кутии в ръце. Хвърли ги на леглото й и започна да ги отваря.

— Какво, за бога, си донесъл?

— Дрехи за бременни жени — осветли я лаконично той.

— Нямам нужда от тях — възмутено му отвърна Тринити.

— Не можеш да си закопчаваш дрехите вече, Тринити — усмихна й се той, — а тези джинси от много пране скоро ще се превърнат в дрипи.

Тя се надяваше, че Чейс няма да забележи колко прилепнало по тялото й стоеше всичко, което облечеше. Вече не можеше да си закопчава джинсите и затова носеше широки горни блузи. За щастие беше започнала да се храни по-добре и да наедрява.

— Имам дрехи, които носех като бременна със Стефани. Те са съвсем запазени — упорито настояваше тя. Не му каза, че ги беше носила толкова дълго време, че й се повръщаше от тях. Затова и не бързаше да ги изважда. — А сигурно и Сиси има някои, които мога да използвам.

— Сиси ми каза, че си й дала дрехите, които си носила като бременна със Стефани.

— О, да, така е. Бях забравила.

— А тя ги е съсипала.

— Не може да бъде!

— Това са били вехтории, Тринити. Освен това кога най-после ще разбереш, че не се налага да се задоволяваш със стари и взети назаем неща?

Тринити се намръщи и се облегна удобно на купчината възглавници.

Чейс ведро й се усмихна и изсипа съдържанието на кутиите. Затрупа я дъга от цветове и материи и тя несъзнателно протегна ръка да ги докосне. Пред нея се разстилаха красиво скроени дрехи за бременни за всякакви поводи и случаи. Коприна и шифон дръзко отразяваха последните новости в модата.

— Прекрасни са — сърдито призна тя. — Обикновено този тип дрехи са ужасно практични на вид. Откъде намери такова разнообразие?

— Имам връзки. Не можех да си те представя в обичайните бухнали роклички.

Сините му очи блестяха топло и незнайно защо тя не успя да си наложи да го попита дали връзките му са от мъжки или женски пол.

Той седна на леглото и наложи една от роклите върху нея, наклонил глава настрани, за да прецени как й стои.

— Тази ми харесва най-много. Надявах се, че ще я пробваш заради мен.

Роклята бе сребристозелена, дълга и много красива. Но не тя, а Чейс накара Тринити да затаи дъх. Той бе така близо, че тя видя кехлибарените петънца в очите му и усети мускусния дъх на кожата му. Чейс остави роклята да се плъзне надолу, но ръцете му обхванаха настойчиво гърдите й.

— Гърдите ти наедряват — дрезгаво прошепна той, като продължаваше да ги опипва през тънката нощница. — Скоро ще започнеш да носиш сутиен, нали?

Тринити изпадна в такъв транс, че само успя да кимне. За пръв път от толкова време той я докосваше с нещо подобно на плътска страст. Може и да не беше вярно, но така го усети тя. Напоследък забелязваше с огорчение, че удължаването на промеждутъците между пристъпите на гадене беше събудило естественото й влечение към него, което той можеше така лесно да извиква в нея.

Плътният му глас продължи да отеква в мозъка й.

— Ще ми бъде много неприятно, когато започнеш да носиш сутиен. — Чейс започна бавно да разкопчава копчетата отпред на нощницата й, като леко я разтвори и прокара ръката си по голата плът отвътре. — Толкова са красиви гърдите ти — изстена той, преди да ги целуне.

Тринити стенеше от желанието, което докосването му предизвикваше у нея. Какво ставаше? Тя беше толкова сигурна, че вече не го обича. Беше ли изобщо възможно все още да е влюбена в него? Тя се почувства страшно объркана. Единственото нещо, което осъзнаваше, беше, че внезапно го пожела страшно силно.

Тя обхвана с ръце главата му и се изви като дъга към него. Чейс Колфакс беше един демон със сребриста коса, който се появи в онази магическа лунна нощ и я обсеби — и сега за нея нямаше никакво спасение.

Чейс нежно галеше гърдите й и шепнеше:

— Ще кърмиш ли нашия син?

— Син? — успя да попита Тринити с дрезгав глас.

— Следващия път ще си родим дъщеря — обеща той с шепот малко нахално, като устните му се отправяха към устата й.

Не! Цялото й същество крещеше — не! Тя не можеше да позволи такова нещо! Как може да забрави, че той се бе опитвал да я купи… и след като се беше съгласила да има връзка с него, колко бързо му бе омръзнала… и най-вече как я беше унижил със сексуалните си игри на превъзходство в нощта, преди да замине за Европа.

— Престани! — извика тя, като го отблъсна с все сила. Задъхан, Чейс я попита с дрезгав глас, отдръпвайки се назад:

— Какво има? Ударих ли те?

— Да!… Не!… О, просто се махни!

— Тринити, какво става? Кажи ми!

— Ти си виновен! — с горчивина го обвини тя. — Ти, Чейс Колфакс. Ти вземаш и никога не даваш… Но този път нямаш късмет, защото повече нямам намерение да давам от себе си. Сега просто се махни и ме остави на мира.

Тринити се обърна и започна да плаче. Горчиви сълзи на отчаяние се стичаха по лицето й. Не можеше да обясни защо плаче. Само смътно осъзна, че Чейс мушна всички дрехи обратно в кутиите и ги махна от леглото. След миг то потъна под тежестта му. Тялото й се разтърсваше от конвулсивни ридания. Чейс я взе в прегръдките си.

— Тихо, Тринити! Недей! Ще ти стане лошо. — Гласът му беше мек като кадифе. С него би могъл да опитоми и диво животно, но на нея не й направи впечатление.

Тя замахна с всичка сила и започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Мразя те — изпищя тя, — мразя те! Не искам никога да ме докосваш отново. Махай се от къщата и от живота ми!

Той я притегли силно към себе си, така че тя не можеше повече да размахва ръце.

— Зная, мила — нежно прошепна той, — зная. Успокой се сега. Не искам да си навредиш.

— Мразя те, Чейс Колфакс — повтори тя отчаяно през сълзи. — Мразя те! И винаги ще те мразя. Остави ме на мира.

Тринити не помнеше след това колко дълго бе плакала и колко пъти му бе казала, че го мрази. Помнеше само как Чейс я прегръщаше цяла нощ, разтриваше успокоително гърба й, утешаваше я с нежни думи и я топлеше със силното си тяло.

На другата сутрин, когато се събуди, той вече бе заминал за Далас. Но се върна още същата вечер.

През следващите няколко дни здравето на Тринити се възстанови, а с него и нейната обективност. Видимо нищо в отношенията й с Чейс не се бе променило. Той продължаваше да се грижи за нея и за къщата, за Стефани и фермата със същата готовност и усърдие, които проявяваше от самото начало.

Разбира се, това не включваше неговите дела. Тринити допускаше, че той се справяше с тях без особени усилия. Странно беше, че никога преди не й беше идвало наум, че като се бе преместил да се грижи за нея, той бе поставил своята работа на второ място.

Но всъщност много неща не й бяха минали през ума. Сега, когато започна да се чувства съвсем добре, тя започна да забелязва какво става около нея. Това, което виждаше, я впечатли страшно.

Ако имаше някой, който да има възможност да обърне гръб на всичко, това беше Чейс Колфакс. Тринити не беше показала голяма благодарност за помощта и грижите му, а го беше гонила непрекъснато.

Тогава защо беше останал? И защо изведнъж се развълнува, че бе останал?

Преди месеци бе решила да учи Чейс да не се затваря в себе си, да разкрива душата си и да показва любовта си. Беше се надявала, че той ще се влюби в нея така силно, както тя бе влюбена в него. Възможно ли бе да е успяла?

Като остави тези мисли настрана, тя реши да погледне на ситуацията от друг ъгъл. Ако хилядите неща, които той бе направил за нея през изтеклите седмици, не доказваха неговата обич, тогава какво друго би могло да го докаже?

Друг уместен и обезпокоителен въпрос беше дали тя самата го обичаше все още.

Отговорът без съмнение беше положителен. Винаги вярна на истината, Тринити трябваше да признае, че никога не бе спирала да го обича. Той я беше наранил жестоко, но не беше унищожил любовта й към него, въпреки че тя се беше опитвала да се убеждава в противното.

Остана не зададен само един въпрос: Какво да прави сега?

Това я объркваше. Беше много категорична, когато му крещеше, че го мрази и му нареждаше да напусне живота й. Беше му казала също, че не желае повече да я докосва и доколкото си спомняше, той престана да го прави. Тя си лягаше сама и се събуждаше сама. Вдлъбнатината на възглавницата му беше единственото видимо доказателство, че беше спал в леглото й през нощта.

Но все пак не беше си отишъл и в това се криеше нейната надежда.

Тя започна да прави планове. Откакто беше започнала да се чувства по-добре, Чейс ходеше до Далас веднъж в седмицата, обикновено в петък.

Тринити знаеше, че ако той спазваше работната си програма, щеше в петък да отиде в Далас. Тя тайно уреди със Сиси гостуването на Стефани у тях същата вечер и успя да убеди Магнус, че след като приготви вечеря, може да си тръгне, макар и по-рано от обикновено. В петък следобед всичко беше готово — освен Тринити.

Макар че не бе от срамежливите, тя доста се притесняваше дали ще може да осъществи замисленото. Вечерята цвърчеше във фурната, Лари бе взел Стефани преди час, а Тринити лежеше във ваната и както никога, се колебаеше какво да облече.

Бедата беше, че вече в нищо не изглеждаше добре. Коремът й растеше с всеки ден. Тя се погледна. „Приличам на изхвърлен на брега кит“ — помисли си недоволно.

Изведнъж се усмихна. Сви рамене и с философско изражение излезе от ваната. В края на краищата това бе малката цена, която трябваше да плати, за да има бебе от Чейс.

Тя намаза цялото си тяло с лосион и се засмя на глас. Не се бе чувствала така добре отдавна. Добрата храна и дългата почивка вече даваха резултат и тя бе уверена, че ще има нормално и здраво бебе. Сложи ръка на корема си и изрече на глас в празната стая: „Може би ще бъде момче в края на краищата.“

Отвори вратата на дрешника и първото нещо, което видя, беше сребристозелената рокля, която Чейс я бе помолил да сложи онази вечер, когато беше донесъл всички дрехи вкъщи.

Тринити я облече. Тя беше започнала да носи сутиен, защото гърдите й бяха наедрели. Но роклята имаше висока талия и достатъчно ги придържаше, затова реши да мине тази вечер без сутиен.

Роклята се спускаше до глезените й. Имаше ниско изрязано деколте и дълги феерични ръкави. Косата на Тринити се разстилаше с блясък по раменете й. За пръв път от седмици насам тя се почувства красива и отиде с валсови стъпки във всекидневната да чака Чейс.

Скоро след това той пристигна и още като влизаше през задната врата, започна да я вика:

— Тринити?

— Аз съм в предната стая, Чейс.

Той се втурна в стаята с преметнато през рамо яке и разкопчана до кръста риза. Изглеждаше уморен и разтревожен.

— Къде са другите? Защо си тук сама? Наред ли е всичко?

Тринити вдигна ръка и започна да отмята отговорите на пръстите си.

— Всичко е наред, Стефани ще прекара нощта с братовчедите си, а на Магнус казах, че може да си тръгне веднага щом приготви вечерята.

Чейс метна якето си на един стол, сложи ръце на кръста си и неодобрително я изгледа.

— Магнус не би трябвало никога да те оставя сама. Наредил съм му да стои тук, докато се върна.

Тринити вдигна нехайно рамене.

— Аз отмених твоята заповед.

— Какво има? — попита той с присвити очи.

Изведнъж Тринити се почувства неловко. Последното нещо, което би искала, беше Чейс да се обвързва с нея само заради детето. След тази вечер единствената причина, която би приела за основание да останат заедно, беше любовта. Би ли могла да греши, като смяташе, че той я обича? Определено съществуваше такава вероятност. Каквато и да беше истината, време беше да я разбере.

— Вечеря — отговори тя весело. — Гладен ли си?

— Не много. — Чейс се отпусна на дивана и облегна глава назад. Той напрегнато я изгледа и нежно отбеляза: — Знаех си, че с тази рокля ще изглеждаш чудесно.

На бузите й изби лека руменина и тя нервно замачка плата.

— Роклята е прекрасна.

Очите му блеснаха игриво при очевидното й смущение, после продължиха надолу към заоблените й гърди. Задържаха се там и… потъмняха.

Тринити нервно хапеше долната си устна. Беше като онемяла. Какво правеше? Беше по-трудно, отколкото си го представяше. Знаеше, че трябва да каже или да направи нещо, за да наруши тишината.

Когато си представяше тази тиха вечеря за двама, тя смяташе, че ще има възможност да разговаря за всичко с Чейс и да разбере отношението му към нея. Но не бе премислила как да започне, а явно, че и той не й помагаше.

Погледът му се върна на лицето й, но той не каза нищо. Сините му очи продължаваха да я наблюдават заинтригувано. Тя неспокойно мърдаше и накрая успя да го попита:

— Как беше в Далас?

Устните му трепнаха.

— В Далас беше чудесно, Тринити. И времето е горещо. И тревата трябва да се коси. А сега… за какво друго би желала да говорим?

Тринити скочи и отиде до него, като го гледаше колебливо.

— Чейс?

— Да, любов моя.

Сърцето й се качи в гърлото. Беше я нарекъл своя любов и това сигурно означаваше нещо. Но даже и да не беше така, поне й беше дал смелостта, от която се нуждаеше.

Тя седна до него, взе ръката му и я постави на корема си.

— Усещаш ли това, Чейс?

Ръката му изненадано замръзна, но после се притисна по-силно към заобления й корем.

— Това движение е на бебето, което заедно с теб създадохме.

— Тринити… — задавено прошепна той.

Тя продължаваше да държи ръката му на корема си.

— Първата нощ, когато те видях, Чейс, мислех, че си най-студеният и суров мъж, когото някога съм срещала. — Тя усети неволното трепване на ръката му. — Въпреки всичко това нямаше значение. Имаше нещо в теб, което продължаваше да ме привлича. Изминахме дълъг път от тази дълга нощ и преживяхме доста… но все още има нещо в теб, което не мога да пренебрегна. Тогава ти казах, че не играя игри — и това беше самата истина… Така че ще сложа картите си на масата. Не зная друг начин. — Тя спря и го погледна. — Обичам те, Чейс Колфакс. Обичам те ужасно дълго време, без да зная дали някога ти би могъл да ме обикнеш. Сега ми е нужно да знам какво изпитваш ти, дали изпитваш същото към мен.

Тя млъкна, защото усети, че ръката му трепереше. Махна ръката си от неговата и зачака.

Той си пое дълбоко въздух и през смях поклати глава:

— О, Тринити, ти наистина знаеш как да смаеш един мъж. Никога не си подбирала думите си, когато приказваш с мен… но и никога не си ми казвала преди, че ме обичаш.

— Щеше ли това да има някакво значение? — тихо попита тя.

— Не знам. Може би. А може би не. — Той се усмихна тъжно. — Мисля, че имаше неща, които трябваше сам да науча. Когато те видях първия път, окъпана в призрачна сребриста светлина долу до езерото, не можех да повярвам, че си истинска и трябваше да разбера. Когато те целунах, разбрах, че не само си забележително истинска, но и че страшно се нуждая от теб. През нощта, в която дойде в моя дом за вечеря и се любихме, открих, че не ми беше достатъчно да бъда веднъж с теб. Моят копнеж по теб изглеждаше безкраен. — Той се изсмя иронично на себе си. — И все пак ти не играеше по правилата. Открих, че за теб не важаха никакви правила. Винаги правеше неочаквани за мен неща. Когато най-накрая дойде при мен със своите условия, аз с радост се съгласих, защото си помислих, че най-сетне ще ти се наситя. Само че ти още веднъж ме изненада. Открих, че и хиляда пъти да бяхме се любили, пак нямаше да ти се наситя. Винаги когато си тръгваше, исках отново да се върнеш… и това ме плашеше. Едно от условията ти беше ти да определиш края на връзката ни. Понеже не можех да отгатна следващата ти стъпка, разбрах, че много лесно бих могъл да те загубя. Предстоеше ми пътуването до Европа и ненавиждах и мисълта да бъда разделен с теб дори за известно време. Разбираш ли… не бях сигурен дали щях да те имам, когато се върна. Накрая открих какво искаше да кажеш с думите, че всъщност не ме притежаваш. Аз със сигурност не те притежавах — по начина, който имаше най-голямо значение.

Ръката му нежно галеше корема й.

— Станах невъзможно раздразнителен и измъчван от страстта си към теб, реших да те маркирам като своя собственост по единствения начин, който знаех. Поне в леглото можех да те карам да правиш каквото искам — или поне така си мислех. Но това отново рикошира върху мен. Не можех да срещна погледа ти на следващата сутрин — толкова отвратен бях от това, което бях направил. Мразех се дни след това. Накрая не можех да издържа без теб повече в Европа и трябваше да си призная, че съм безнадеждно и безвъзвратно влюбен в теб от първата минута, в която те видях. Затова се обадих и те помолих да дойдеш при мен. Ти отказа и трябваше да изчакам да се върна и да обясня поведението си. Но когато се върнах у дома, ти отново ме изненада.

Като видя тревогата в очите на Тринити, той нежно продължи:

— Не защото беше бременна. Това беше най-хубавата новина, която някога съм чувал. Бях на върха на щастието, когато разбрах. Изненадата дойде, когато ти отказа да се омъжиш за мен. Изненада е меко казано. Нито веднъж, след като разбрах, че носиш моето дете, не ми мина през ум, че ще отхвърлиш предложението ми. Не можех да те оставя отново. Направих единственото възможно нещо при тези обстоятелства. Пренесох се при теб с надеждата, че след време и с много любов от моя страна споменът за нашата последна нощ ще избледнее и ти най-накрая ще изслушаш моето обяснение.

Ръцете му обгърнаха шията й, а палците му потриваха страните й.

— През нощта, когато те срещнах, стана чудо, само че аз бях твърде голям глупак, за да го разбера. За мене ти си чудо, Тринити. Твоята красота, твоята грациозност, твоята страст, но преди всичко — твоята любов. Ти запълни празнотата в моя живот, самотата в душата ми.

Той се усмихна.

— Преди да те целуна съвсем безстрастно, искам да ти задам един много важен въпрос.

Щастливи сълзи напълниха очите й и като мигаше, тя се засмя нежно.

— Отговорът е „да“.

Чейс вдигна вежди, привидно изненадан.

— Би могла да си навлечеш много неприятности, като казваш „да“ на въпрос, който не си чула още.

— Не, не бих могла. Никога няма да ти кажа „не“ отново, Чейс.

Като се смееше доволно, Чейс проследи с пръст една сълза, която се бе търкулнала по страната й.

— О, да, ще го правиш, любов моя. Ти ще ме влудяваш… а на мен ще ми харесва. На въпроса, който ще ти задам обаче, не бих ти позволил да отговориш с „не“. Ще се омъжиш ли за мен, Тринити — Ан Уорънтън, диво дете на природата? Ще споделиш ли остатъка от живота си с мен и ще ме обичаш ли вечно?

Тринити се хвърли на шията му.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ. Да! Да! Да!

Останалите „да“ бяха задушени от устните му. Той внимателно я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Когато телата им се сляха, любовта им бе толкова нежна и сладка, че те написаха цяла нова глава от своя любовен роман.

През последната нощ на септември, точно след полунощ, Тринити — Ан Колфакс роди красиво момченце в присъствието на съпруга си. Детето имаше топли сини очи и мека кестенява коса и когато Тринити го видя за пръв път в ръцете на Чейс, тя повярва, че могат да стават чудеса — особено сребърни.