Сребърният камък

Глава 1 Завръщане у дома

— Ще пробваш ли ти да го приземиш, Иън? — провикна се рижият пилот над бумтенето на единствения мотор на самолета. Дори след повече от два часа във въздуха, младежът така и не успя да свикне с оглушителния шум.

Иън Силвърстайн поклати глава…

— Не, благодаря, много благодаря наистина, но не. — Засмя се, въпреки че гърдите му бяха стегнати, а ръцете — здраво вкопчени в кормилния лост. Май беше грешка да иска да покара малко. Иън само се бе пошегувал, но Грег Котън се съгласи веднага и щом Иън постави ръце на лоста за управление — изключи автопилота още преди младежът да постави крака на кормилните педали.

С изненада откри, че летенето изобщо не е трудно, макар че изопваше нервите докрай. Едно бе да задържиш малката машина на прав курс — все му се налагаше да сваля носа, защото самолетът сам го вирваше — съвсем друго да задържиш този прав курс над пистата, която Карин Торсен на смях наричаше международно летище Хардуд, а приземяването щеше да се окаже още по-сложно.

Освен това Грег само се шегуваше. Поне си мислеше, че Грег се шегува.

— Добре — каза пилотът. — Ясно.

— А?

— Казах, че всичко е ясно. Което означава, че поемам аз. Можеш да пуснеш. Спокойно.

Иън изпусна шумно дълго сдържания си дъх и тежко се облегна в дясната част на кабината, докато триеше длани в панталоните си.

На шестстотин метра над Хардуд, Северна Дакота, небето бе чисто, въздухът — спокоен, без следа от турбулентността, разтърсила самолета, докато слизаха през привидно тънкия слой облаци около километър и половина по-нагоре.

Грег наведе самолета в нещо, което нарече плавен, едноминутен завой, и въпреки че скалата потвърди верността на думите му, Иън стисна зъби, защото стомахът му се обърна. Имаше чувството, че самолетът е полегнал на една страна.

Въпреки всичко през предното стъкло, зацапано от всякакви мушици и буболечки, се разкриваше прекрасна гледка към град Хардуд. Ако това можеше да се нарече град. Житен склад и около десетина магазинчета бяха подредени от западната страна на улица „Главна“, а общинският плувен басейн, който се използваше не повече от две, може би три, седмици в годината, в зависимост от времето, футболното игрище и училището бяха подредени срещу тях. По улиците, засенчени от брястове, имаше най-много неколкостотин къщи.

— Колко е населението? — попита Грег. — Около петдесет?

Иън се засмя.

— Не е чак толкова малко. Сигурно са към двеста.

Тази преценка може и да беше малко подвеждаща. Хардуд обаче си имаше собствена гимназия, където се учеха децата от близки ферми и по-малките градчета наблизо. Новата клиника, построена до къщата на Док Шърв, имаше само един кабинет за спешни случаи, на който разчитаха всички от Томпсън чак до Гранд Форкс, където през уикендите и зачестилите ваканции на Док винаги имаше по някой и друг от онези прекалено високо платени лекари.

Летището също не бе кой знае какво с двата хангара и асфалтовата писта, дълга приблизително километър, пропукана на местата, където бяха пробили бурени.

От въздуха изглеждаше доста по-къса, отколкото от земята.

— Колко е дълго това чудо? — попита Иън. Грег погледна скалите на таблото.

— Седемстотин метра. Няма никакъв проблем.

— Ще успееш ли да ни приземиш? — Пистата му изглеждаше обидно къса.

— Приземяване? — изсумтя Грег. — Надолу не е никакъв проблем. Мога да проверя и в наръчника, но тази писта е предостатъчна. Виж, излитането е друго нещо… Може да се окаже доста сложно, ако потегляме в някой горещ ден с пълен товар, когато няма вятър, а резервоарът ни е пълен, но сега хем е хладно, хем ще бъда сам после, а и в резервоара са останали към сто и осемдесет, сто и деветдесет литра, вятърът е попътен, пет-десет възела. Нищо работа.

Предложи на Иън ментов бонбон Алтоид — младежът отказа с бързо поклащане на глава; бяха прекалено силни за вкуса му — след това лапна няколко ментови дражета, подобни на хапчета, затвори кутийката и я пусна в скута си.

— Има два вида пилоти — каза Грег, докато се протягаше, за да включи спускането на колесника и нервно потропваше с пръст по трите зелени светлини, докато най-сетне се появят. — Тези, които кацат, без да намаляват ускорението и…

— Тези, които не кацат така.

— Неее. Тези, на които ще им се наложи — каза той, намали скоростта и посочи първо една, а после и друга скала. — Затова застрахователните компании ни искат толкова пари за всички подвижни елементи по машината. Така, всичко е наред. — Той наведе носа надолу и намали още скоростта. — А ние… кацнахме. — Самолетът подскочи веднъж, след това се раздруса по неравния асфалт.

Грег го остави почти да спре, преди да обърне, така че да е готов за излитане, и едва тогава угаси двигателя.

След рева на мотора тишината в малката кабина бе почти оглушителна.

— Май успяхме — каза Грег и се ухили.

Иън вече си бе разкопчал предпазния колан и отвори вратата. Беше по-лека, отколкото би трябвало. Това им бе странното на тези малки самолети — металният корпус бе с дебелината на старовремските кутии за бира. Самолетът изглеждаше прекалено лек, прекалено нестабилен, за да успее да изпълни задълженията си.

„Но пък това — каза си Иън — важи и за мен.“ Усмихна се широко.

Покатери се на крилото и се спусна на земята. Грег го последва с умел подскок.

Иън си пое дълбоко дъх, докато заобикаляше от другата страна, към товарното отделение, отдръпна се леко, за да има място Грег да отвори. Не изглеждаше сигурно, като например вратата на кола, и Иън се страхуваше, че ако посегне, може да изскубне бравата.

Пилотът се пресегна и подаде на Иън натъпканите черни кожени сакове, всички от един комплект, предназначени лесно да влизат под седалката на самолет или пък в отделението за багаж над главата, а след това взе и евтината брезентова торба, в която младежът държеше всичко необходимо за фехтовка.

И за сразяване на гиганти. Е, ако човек имаше желание, можеше и това да нарече част от екипировката за фехтуване.

— Искаш ли да ти пазя нещата, докато стигнеш в града и вземеш кола? — попита Грег. — Бая път е, ако никой няма да дойде да те посрещне.

Иън поклати глава.

— Неее. Ще оставя багажа на сянка в хангара и ще повървя пеша. — Беше невероятно колко бързо успя да свикне с манталитета в малкото градче. Само преди шест месеца нямаше дори да му мине през ум да остави саковете просто така, както не би му минало през ум да си зареже някъде портфейла. — Няма нужда да чакаш, освен ако не решиш нещо друго и не останеш да вечеряш с нас. Пържените пилета на Карин Торсен и бисквитите й са невероятни. — Иън усети как устата му се напълни със слюнка, когато си представи как захапва хрупкавата кожа и разкъсва сочното месо. Дали защото тези пилета бяха хранени с жито и бяха от фермата на Хансен, дали заради подправките, които Карин избираше, или просто благодарение на някаква магия, но бяха невероятни.

Глупости. Тя по принцип готвеше добре, а дори пилето да беше недопържено или направено на гумена подметка, младежът все едно щеше да очаква с нетърпение вечерята.

Най-важното бе, че се връщаше у дома.

— Много ми се ще, но трябва да върна самолета. — Грег залости задната врата и каза приятелски. — Следващия път, става ли?

— Може. — Иън посегна към портфейла си. — Колко ти дължа за горивото?

— Ами… — Пилотът се намръщи. — Използвахме към сто четирийсет и пет, сто и петдесет литра насам. Ако вятърът се задържи, ще ми отнеме към час и половина, може би сто и десет литра на връщане. Ще използвам служебната си карта и ще го купя по долар на литър.

— Става. И много благодаря. Вземи да го напълниш догоре. — Иън извади осем двайсетачки от портфейла си и му ги подаде. — И благодари на Джейк от мен. Следващия път, когато се върна, ще те заведа на вечеря.

— Дадено. — Грег натъпка банкнотите в дънките си, качи се отново в самолета и заключи вратата.

— Да внимаваш — извика той през прозореца. Закопча предпазния колан и извика: — Дръпни се! — преди да затвори малкото прозорче и да включи двигателя.

Иън вече бе пренесъл багажа на сянка в главния хангар. Пусна го на земята, за да помаха.

Малкият самолет се устреми към далечния край на пистата, зави бавно, след това набра скорост и се вдигна във въздуха преди още да е преминал две трети от асфалтираната лента, заизкачва се гладко към синьото небе, а след това пое курс на югоизток към Минеаполис.

И ето че отново се възцари тишина.

Вятърът шумолеше тихо из тревите, а някъде далече на запад, отвъд бариерата от дървета, разположена на почти километър, ръмжеше някаква селскостопанска машина, но дори да се намираше по-близо, Иън нямаше да може да познае каква е. Наоколо не се мяркаше никой, който да е забелязал, че е кацнал самолет, за да пристигне с колата си и да разбере подробностите.

Е, нищо. Иън се връщаше по-рано, отколкото го очакваха. Така беше намислил. Няма защо да се оплакваш, когато нещата стават така, както ги искаш. Карин го бе попитала дали му е удобно да се върне по-рано от предвиденото, и въпреки че не пожела да му каже по телефона каква бе причината. Иън нямаше нищо против. Беше се наситил да лежи на плажа, когато най-сетне откри клуб по фехтовка в Басетер, но пък никой от местните не му бе достоен противник, освен сабльора, който се оказа невероятно добър в дребните пестеливи докосвания, които носеха допълнителни точки и нищо повече.

Иън се изкиска. До неотдавна и той си мислеше, че целта на меча е да отбелязва точки.

Беше дошло време да се връща и ако това означаваше, че трябва да помоли приятел да му услужи със самолета си, за да пристигне по-бързо, дори ако означаваше да повърви два-три километра пеша, въобще не бе голяма работа. Налагало му се бе да върви и много повече, и сигурно отново щеше да се наложи, въпреки че нямаше да е скоро.

Може би през пролетта. Възнамеряваше да прекара зимата в уроци по фехтовка с Ториан дел Ториан старши, Хоузи ще го научи да стреля с лък, а Ивар дел Хивал, който се оказа невероятно бърз и пъргав, щеше да го научи на ръкопашен бой, така че през пролетта щеше да е готов. Цялостната подготовка се оказа приятно занимание. Самата подготовка бе половината от веселбата, както казваше Бенджамин Силвърстайн. Баща му бе гнусен мръсник, но дори и спрелият часовник в даден момент можеше да се окаже верен.

Бръкна в торбата за голф и измъкна пакет, в който бяха прибрани шпага, рапира, меч и канията на Убиеца на гиганти. Тя представляваше брезентово платно, завързано и в двата края с меко памучно въже, което можеше да служи и за презрамка. Той го преметна през рамо като препаска. Едно беше да остави почти всичко, което притежава, на летището, но съвсем друго — да изостави мечовете тук.

Тръгна от лявата страна на пътя, дългите му ръце отмерваха ритмично крачките, а нозете скъсяваха разстоянието бързо и отривисто.

„Международно летище Хардуд“ бе написал някой на ръка на знака и го бе забол в самото начало на прашната отбивка. Значи не само на Карин й бе хрумнала тази шега. До града имаше километър и половина, но къщата на семейство Торсен и стаята на Иън в дома на Арни Селмо се намираха чак в другия край на града, а до там оставаше поне още половин час пеша.

Провинциалният път бе леко задигнат в средата, а отстрани се спускаше стръмно към черните поля. Трудно можеше да се разбере какво вирее там — поне Иън не разпознаваше културите, защото си оставаше градско момче. Не бе жито, поне щеше да има стебла. Да не би да бяха картофи?

Черен кос с червени криле бе кацнал на един от коловете на оградата около нивата и наблюдаваше подозрително Иън, докато той крачеше по пътя.

Сигурно защото не се случваше често точно тук някой да ходи пеша, предположи той.

— Така — каза. — И аз не съм виждал кой знае колко червенокрили косове.

Птицата не му отговори. Той не беше и очаквал отговор.

Профуча кола, обви го в облак прах и остави следа в пясъка отстрани на пътя. Иън изви глава настрани и затвори очи, за да не се напълнят с пепел. Този караше поне със сто и десет, както редовно правеха жителите в тази част на страната, свикнали с правите пътища, по които в продължение на десетки километри нямаше дори и най-малкия завой.

Автомобилът се бе стопил в далечината, когато младежът чу приближаването на друга кола и отново се извърна встрани, но вместо колата да профучи, тя намали и спря до рамото му, а гумите й изскърцаха върху пясъка до платното.

Обърна се и видя форд LTD с лампи-прожектори на покрива, единствените му отличителни белези. Това бе достатъчно.

— Здрасти, съседе — прозвуча познат глас и едно едро лице надникна през отворения прозорец. — Искаш ли да те закарам? — Под настръхналите мустаци, Джеф Бйерке се усмихваше приятелски; свали черните очила, за да ги изтрие с пъстра носна кърпа, а след това отново ги намести на носа си.

— Благодаря ти, Джеф. — Иън отвори задната врата и остави торбата на седалката, а след това се качи до шерифа и пое здравата му десница, протегната за поздрав. Джеф бе с цяла глава по-нисък от високия един и осемдесет Иън, да не говорим пък за краката, които младежът бе свил неудобно.

Джеф бе само с четири, може би пет години по-голям от Иън, но пистолетът и зелената полицейска риза му придаваха някакъв авторитет и той изглеждаше още по-възрастен, нищо че бе с дънки и гуменки. Иън не бе свикнал да вижда полицаите в дънки и гуменки, а имаше и нещо странно с пистолета на Джеф. Стори му се по-малък от стандартните оръжия на служителите на реда.

Не попита нищо. Знаеше, че Джеф веднага ще отвърне, че размерът не е от значение, важното е какво постигаш, а на Иън не му се слушаха подобни мъдрости. А и той бе от онези хора, които обикновено се оказваха прави.

— Накъде? И защо беше тръгнал пеша? — намръщи се Джеф. — Да не ти се е скапала колата? От Томпсън държа все този път, но не видях спрели коли.

— Неее — поклати глава Иън. — Няма такова нещо. Не дойдох с кола. Оставиха ме на меж… на пистата. Оставих багажа там и реших да повървя до града, да взема колата или на Тори, или на Арни.

— Искаш да кажеш, че си оставил багажа просто така и никой не го пази? — ухили се Джеф. — Абе, Арни и семейство Торсен май ще успеят да направят от теб типичния за малко градче жител. — С две маневри обърна колата и се насочи обратно към отбивката и пистата.

— Май да — отвърна Иън.

— Това е добре — каза Джеф. — Само да ти вземем нещата и веднага те откарвам у Арни. Ще стане по-бързо, отколкото да се нагълта една гъска.

— Страхотно. — Иън му се усмихна. — А колко бързо гълта гъската?

— Че аз откъде да знам? — сви рамене Джеф. — Аз се грижа за реда тук, не за гъските.

Иън пусна саковете на терасата пред малкото бунгало, помаха за довиждане на Джеф, който подкара бавно, както обикновено шофираха хората в града. Едно беше да натискаш газта до дъно на междуградския път, му бе обяснил Арни, но в града никога не знаеш кога някоя топка ще се търкулне на улицата, а след нея ще изскочат банда хлапета.

А и какво от това, че щеше да ти отнеме четири минути да прекосиш града, вместо две?

Следобедът беше тих. Децата все още имаха часове, въпреки че няколко групички от предучилищна възраст се мотаеха по улиците и из задните дворове в Хардуд, в усилено търсене на някоя лудория, от време на време наглеждани от любопитно лице като това, което сега надничаше към Иън от другата страна на улицата.

Иън махна за поздрав към Ингрид Орьосетер, която помаха усмихната в отговор и отново хлътна в мрачния си хол.

Иън почука два пъти на вратата, след това още веднъж и чак тогава натисна бравата, за да влезе. Нямаше нужда от ключ, а и Арни нямаше никаква представа, къде са сложени ключовете, което означаваше, че Иън също няма никаква представа.

— Здравей, къщичке — извика той, докато си бършеше краката на изтривалката с надпис „Добре дошли“, след което пусна багажа на пода и остави входната врата отворена, докато се насочваше към хола.

Слаба миризма на застояло се усещаше във въздуха, въпреки че холът бе чист и спретнат, без следа от прах по полиците и дребните сувенири, които Арни и покойната му съпруга бяха събирали години наред. На една от полиците малки порцеланови крави, сребърни звънчета и дребни стъклени фигури бяха подредени около най-обикновен окуляр, за който Иън искаше да разпита Арни, но все забравяше.

Тумбестите фотьойли и канапето сигурно са били нови преди петдесет години, а след това поне пет-шест пъти са били претапицирани. Както и да е, бяха удобни и това бе най-важното. За Арни основното бе, че са останали от Ефи.

— Ей, Арни? Има ли някой вкъщи?

Сви рамене и влезе в малката спретната кухня и дръпна дръжката на стария хладилник, марка „Келвинатор“. Три четвърти беше празен. Покрита тенджера или със супа, или с яхния, със сигурност годна за ядене, защото Арни съвсем не готвеше зле, половин самун нарязан бял хляб, половин бутилка с подозрително тъмен на цвят кетчуп, марка „Хайнц“, шест бутилки кока-кола. Бутилките бяха стъклени, Арни не обичаше металните.

Младежът си отвори една, подхвърли капачката в боклука и отпи дълга глътка, а след това я понесе със себе си в антрето, покрай спалнята на Арни, към дясната стая, която навремето бе шивачната на Ефи, а сега бе превърната в спалня за Иън.

Отвори вратата и запали лампата.

Постерът с рекламата на новата книга на Андрю Ваш отново бе паднал. Леглото бе голо чак до матрака. Навсякъде по пода бяха пръснати дрехи, една голяма купчина чисти и прани бяха хвърлени в долния край на леглото, а по-малка, мръсна купчинка бе сритана до библиотеката. До горната част на леглото имаше натрупани книги, доказателство, че Иън чете, преди да заспи.

Стаята изглеждаше ужасно, но всичко си беше точно както я остави.

Насили се да се усмихне. Когато бе на четири или пет, всеки път, когато си позволяваше да остави стаята в безпорядък, баща му броеше нещата, които не са поставени на мястото си, и го удряше по веднъж за всеки предмет. Естествено, на четири или на пет едно дете няма усет към реда, а от друга страна, Иън все не смогваше да постигне това, което баща му желаеше, и не успяваше да избегне тежката му ръка.

„Какво ли би казал за това тук, а тате? Сто неща, които ще са си по местата. Или пък двеста. Ами един милион?“

— Майната ти, тате — изрече тихо той.

Иън закачи плаката на мястото му, натисна силно кабарчетата в горната му част и вдигна палци към сериозното лице на Андрю Ваш.

— По-късно, Анди — каза той и прехвърли брезентовата торба през рамо.

Допи колата и хвърли бутилката в боклука, поставен до задната врата.

Улицата — несъмнено си имаше някакво име, записано на някоя карта, но в Хардуд никой не използваше имената на улиците — завършваше като буквата „Т“ и от двете си страни бе засенчена от гора.

Къса пътека през дърветата отвеждаше в двора на семейство Торсен. Къщата им бе на два етажа, с таван, а по стръмния заострен покрив се виждаха множество капандури. Предната част бе обградена от остъклена тераса, опасваща цялата фасада и частично двете страни, отзад надничаше червен хамбар, а пред него, до червеното волво на Карин Торсен, бяха паркирани още три коли, плюс лъскав черен студебейкър, качен на трупчета, с който по всичко личеше, че Хоузи е постигнал известен напредък.

Трябваше да му се сложат колела, но Иън предположи, че Хоузи сигурно е приключил с мотора и затова се е заел с корпуса; Стареят бе убеден, че всяко нещо трябваше да върви по реда си.

Иън не бе живял в Хардуд достатъчно дълго и все още не познаваше местните жители по колите им, а пък Арни твърдеше, че може да познае дали Карин или Ториан Торсен са карали бронкото по начина, по който е паркиран. Затова пък никой не можеше да сбърка шевролета, който Док Шърв използваше за подвижен кабинет, а понякога дори за импровизирана линейка, както и за личен автомобил.

Какво ли правеше Док тук? Може просто да се е отбил; ходенето на гости в Хардуд бе отличен начин за почивка, но пък днес си бе обикновен работен ден.

Карин го бе помолила да се върне по-рано, без да обяснява защо.

Иън забърза крачка, а сетне затича.

Глава 2 Добре обмислени планове

Спорът тъкмо започваше да сгорещява кръвта на Арни Селмо, когато младежът заобиколи сградата. Напоследък, през самотните дни, проточилите се многобройни дни без Ефи, споровете бяха единствената му останала радост.

— Гарандът — каза той и протегна ръка към бутилката Лайненкугел, оставена на тревата до стола — бе най-хубавата проклетия от всички пушки, с които армията разполагаше. Видяха й сметката, когато решиха да я сменят с онези никакви измишльотини двайсет и втори. — Той отпи от бутилката.

Док Шърв се разсмя, а обичайното намръщено лице на Дейви Хансен се смрачи още повече. До плъзгащите се високи прозорци старият Хоузи Линкълн вдигна поглед от папката и парчето метал в скута, усмихна се бързо и ослепително, белите му зъби проблеснаха на лицето с цвят на кафе, едва докоснато от няколко капки мляко.

Дейви изсумтя, отпусна се назад на стола и се сгуши в зеленикавото вехто военно яке, което ако се съдеше по това, колко е износено, сигурно бе реликва, запазена още от Виетнамската война.

— Носил съм гаранд. Тежък. Не е от оръжията, дето можеш да мъкнеш просто така на гръб двайсет-трийсет километра на ден, но нека да е както кажете.

— Аз пък нямам нищо против да го мъкна — искам да кажа едно време — обади се Арни и се прокле, че е такъв глупак. Думите му бяха прозвучали и надуто, и глупаво; за да прикрие смущението си, той надигна бирата.

Естествено, че можеше да върви много повече от Дейви. Почти нямаше човек, който да не може да ходи повече от Дейви. Десният крак на мъжа под коляното бе отнесен от мина в някаква кална нива във Виетнам и въпреки че той не бе от хората, които се оплакват, бе повече от очевидно, че пластмасовият крак, който му бяха направили, след дълго ходене започваше силно да го убива.

Арни не искаше да го засегне, но как можа да каже такава дивотия!

Но пък това бе единственият талант, който Арни притежаваше, издръжливост при ходене. Беше израсъл във ферма, отдалечена на цели десет километра от града, и имаше чувството, че по-голямата част от Депресията бе прекарал на път или към училище, или към къщи на връщане от училище, с изключение на дните, когато снегът затрупваше семейство Селмо и те не можеха да излязат от дома си.

Дори докато траеше началното му военно обучение, преди почти половин век, за който Арни не искаше да си спомня, той завършваше петдесеткилометровите преходи и бе готов да започне отначало, въпреки че полагаше всички усилия, за да се прикрива; второто, което успя да научи, докато траеше същото това начално военно обучение, бе да не се дели от тълпата и да не надига много-много глава.

А наученото не изчезна, дори с възрастта.

Което даде доста странни резултати, защото човек, толкова издръжлив на ходене като Арни, бе разпределен в кавалерията — Кучешки взвод, 7 полк, Първа кавалерия. Съвсем не изглеждаше смешно, когато дебаркираха в Корея; трябваше да си пробиват път с бой на противния полуостров като пешаци, а да се луташ нагоре-надолу по хълмовете на Джорджия бе едно, докато корейската зима се оказа нещо съвсем друго. Беше дори по-гадна от зимите в Северна Дакота.

Сигурно им се бе сторило така заради мръсните свини, които стреляха по тях.

Дейви сви рамене.

— Предпочитам да си нося моя товар от пет кила и половина, дето го разнасям навсякъде — каза той, а Док стисна устни и поклати глава.

Въпреки че Арни отдавна бе научил, че хората не бива да бъдат преценявани по вида им, Док определено си приличаше на провинциален лекар, като се започнеше от стетоскопа, щръкнал от джоба на бялата престилка, сега преметната на облегалката на стола, и се минеше на малката черна докторска чанта, която бе винаги оставена на не повече от метър зад него, и се стигнеше до късата, грижливо оформена брада, сега вече посивяла дотолкова, че никой не можеше да я нарече прошарена.

Док лапна нова хапка от тортата и отпи глътка кафе от дълбоката чаша.

— Аз пък — каза той — се старая да знам възможно по-малко за огнестрелните оръжия. Е, то почти всяка година се случва така, че се разправям с ония, дето успяват да прострелят собствения си крак, и то е нещото, за което са били убедени, че не е заредено. Да знаете от мен, че тези незаредени пушки са страшно опасни.

— Аз поне си имам по-добро извинение. — Дейви се ухили и почука с пръст по изкуствения крак.

— А ти тази година ще дойдеш ли с нас на лов за сърни, Док? — попита той.

Док прехапа долната си устна, сякаш обмисляше предложението, сякаш не бе канен поне стотина пъти.

— Неее — отвърна най-сетне той, както ставаше винаги. — Никога не убивам нещо… така… за развлечение. — Вдигна ръка, за да възпре напиращите аргументи. — Вижте, не че ви критикувам, защото много добре знаете, че никога не отказвам еленско филе или пържолка, ако на някого му дойде в повече, но никога не се занимавам сам да си поправям колата и никога не убивам храната си. Не гледам отвисоко на тези, които го правят, просто подобни неща не са за мен. А като става дума за мен… — Той вдигна поглед. — … Аз бих казал добре дошъл на господин Силвърстайн — рече Док и се изправи, щом Иън се подаде иззад къщата, леко подтичвайки. — Къде си се разбързал така?

Младежът изглеждаше добре след прекараната ваканция, реши Арни. Лек тен бе заличил изпитото, типично за градско момче, лице, а през последния месец, месец и нещо, си бе пуснал брада, която твърде много му отиваше. Ефи сигурно щеше да реши, че е прекалено кльощав, и щеше да се опита да го поохрани, но момчето бе от тези, които винаги остават слаби, и нямаше начин да се превърнат в яки и набити като истинските американци от норвежки произход.

За Ефи това нямаше значение; светът бе достатъчно голям за всички хора.

Иън свали торбата от рамото си, пусна я на земята и пое протегнатата ръка на Док.

— Някакъв проблем ли има? — попита той. — Видях ти колата и веднага забързах насам.

Арни се ухили. Момчето определено се превръщаше в типичен жител на малко провинциално градче, и то за колко? За шест месеца ли? Там някъде. Само след някоя и друга годинка нямаше да се буди посред нощ с писъци.

— Неее. — Док се отпусна тежко на стола си. — Единственият проблем е, че току-що приключих с повикванията по домовете за днес и ще си почивам остатъка от следобеда, освен ако не се окаже, че Марта и Кейти не са се натъкнали на нещо, с което сами не могат да се справят, но тогава или ще ми пратят съобщение по пейджъра — обясни той и погали малкия апарат, който използваше като щипка за вратовръзка, — или ще звъннат на мобилния. — Той посочи с палец лекарската чанта. — Така че вместо да им ям вдлетените деликатеси, дето във „Врив-о-вкусно“ ги предлагат за вкъщи, реших да се отбия и да си изпрося парче от тортата на Карин и чаша хубаво кафе…

— Винаги си добре дошъл, Боб — каза Карин Торсен и се появи от сумрака в къщата, понесла поднос на дланта си. Очите й се разшириха, когато видя Иън, тя бързо постави таблата на масата и се затича към него, прегърна го бързо и го целуна леко по бузата.

Нещо — може би близостта й — притесни младежа и той се опита да прикрие обзелото го чувство, като пое подноса и го остави до Док Шърв.

Беше по-добре да се занимава с нещо, отколкото да стои така и на всички да им стане ясно, че не знае какво да направи.

— Благодаря ти. И добре дошъл у дома, пътешественико — каза тя. — Как беше Сейнт Китс?

— Прекарах страхотно. Доста спокойно, но хубаво. — Иън се протегна и се усмихна. — Почти целия месец ядох, спах и лежах на плажа, от другата страна на острова и Басетер.

— И никаква фехтовка? Съвсем никаква ли?

Той се ухили.

— Е, съвсем малко. И се гмурках, но основната ми работа бе да си почивам. — Той се понамръщи и докосна с палец стомаха си точно над черния дроб.

— Я? Какво е това? — намръщи се Док. — Лошо храносмилане? Или се обажда апендицитът?

— Нито едното, нито другото — поклати глава Иън. — Просто една стара рана, вече почти заздравяла.

— Ще ти донеса кафе — каза тя и се обърна. — Чисто, доколкото си спомням.

Арни сдържа усмивката си, докато наблюдаваше как погледът на Иън опипва стегнатите дънки на Карин, когато тя се упъти към кухнята, но въпреки това момчето го забеляза, че се подсмихва, и бузите му пламнаха.

Няма лошо. Карин Рьолке — по дяволите, дори и след двайсет години брак, Арни все още я наричаше с моминското й име — изглеждаше много по-млада за четирийсетте си години и какво от това, че Арни вече бе поостарял. Дългите крака в стегнати дънки, вирнатите гърди, опънали синята риза, вталена така, че да подчертава тънката талия, веднага накараха кръвта на стареца да кипне, а пък Иън бе още младо жребче, пълен с желания и хормони.

Но момчето бе достатъчно умно и нямаше да тръгне да се пуска на майката на Тори, а пък тя, мътните я взели, ако не искаше да я зяпат, нямаше да се облече така. А и не е забранено едно младо момиче да се облича така, че да подчертае хубавото си тяло.

Ама и ти, момче, откога започна да наричаш четирийсетгодишните жени момичета?

Арни усети погледа на Хоузи и отново пусна широката си усмивка. Няма лошо!

Хоузи Линкълн — е, поне така искаше да го наричат — кимна с глава, отвърна на усмивката и отново се съсредоточи над парчето метал, с което се занимаваше, прокара няколко пъти пилата по повърхността и го повдигна на светлината, за да го огледа добре. Дори и седнал, той изглеждаше висок и много слаб, а карираната риза и избелелият, грижливо закърпен гащеризон, марка „Левис“ приличаха по-скоро на костюм, отколкото на обичайните дрехи, с които ходеше всеки ден.

Дясната му ръка стискаше здраво метала, макар и някак непохватно, докато с лявата ръка извършваше фината работа.

— Радвам се, че се върна, Иън Силвърстоун — каза той. Говорът му бе леко завален, сякаш бе пил, въпреки че не това бе причината.

— Силвърстайн — поправи го Арни.

Иън отмина грешката със свиване на рамене.

— Нямам нищо против. И така са ми казвали — каза той и изрече някакви думи на език, съхранил мелодичното звучене на норвежкия, но Арни не разбра нищо.

Хоузи отговори на същия език, поне така му се стори по звученето.

— Мислех, че има още малко време, преди да се върнеш — продължи възрастният мъж на английски. — Надявам се да си прекарал приятно ваканцията.

Иън кимна.

— Много приятно.

— А раната ти по-добре ли е? — попита Хоузи и смръщи чело.

— Както бих казал аз, за неспокойните духове почивка няма — изсумтя Док, остави чашата кафе, изправи се и издърпа някакъв пакет от джоба на сакото си. — Така, така, сваляй тази риза. Да я видим сега тази рана — каза той, отвори пакета и извади влажна салфетка, избърса ръце с нея, а след това я прибра в другия си джоб. Потри ръце една в друга, за да ги изсуши, и заприлича на господин Скрудж в моментите, когато се наслаждава на натрупаните пари.

Иън поклати глава.

— Всичко е наред, доктор Шърв, честна дума.

— Да, сигурно. Ти нали си учил първо в специален колеж четири години медицина и три си посветил на специализирана практика. Я бързо да сваляш ризата — каза Док и посочи стария стол до него.

Дейви се разсмя.

— Момче, трябва да си доволен, че не си му споменал, че имаш хемороиди, защото щеше да те накара да се надупиш на ръце и колене вирнал анатомията си във въздуха.

— Млъквай, Дейви Ларсен. Иън Силвърстайн, сваляй ризата и сядай. — Док се разпореждаше с хората вече четири десетилетия, поне толкова помнеше Арни, а най-вероятно доста по-дълго. Господи, сигурно е държал този заповеднически тон още от люлката.

Иън разкопча зелената памучна риза и я свали от почернелите си космати гърди, с изключение на едно място от дясната страна на корема, точно под ребрата, където се виждаше петсантиметров белег, по-плътен горе, изтъняващ към долната част. На Арни му заприлича на удивителен знак.

— Чакай да позная — каза Док. — Някой се е опитал да ти извади жлъчката, но са решили, че ще им е по-забавно да започнат отдолу нагоре.

Хоузи се усмихна.

— Едва ли ще му повярваш, ако ти разкаже как точно беше.

— Не знам. Тук се нагледах на доста странни неща. Едва ли сте забравили, че наскоро се случи да правя аутопсия на два върколака. — Док изсумтя отново, докато натискаше раната с пръст. — Така боли ли? — попита той, когато Иън изпъшка.

— Да, ама и по ръката да ме натиснеш с такава сила, и там ще ме заболи.

— Хич не я отваряй тази голяма уста, малкия. Достатъчно възрастен съм, за да ти бъда дядо. — Док наклони глава на една страна. — Какво се е случило?

— Хоузи е прав. — Иън разпери ръце. — Едва ли ще ми повярваш.

Док се ухили.

— Ами ти пробвай.

— Добре — отвърна Иън. — Бих се със сабя с огнен гигант, който се преструваше на херцога на Пламенния род, и той на два пъти успя да ми пробие защитата. — Устните на Иън побеляха. — Аз също успях да пробия неговата защита. Само веднъж. — Той погледна предизвикателно. — Ще ме наречеш ли сега лъжец?

Док поклати глава.

— Неее. — Смръщи чело. — Вероятно са останали две сраствания, но е почти излекувана. — Той върна ризата на Иън. — Някакви промени в перисталтиката на червата? Повечко газове? Не? Чувстваш се по-добре, нали не става по-зле? Така. Значи би трябвало да си добре. Ако ти създава някакви проблеми, веднага да ми кажеш и ще ти направя един бърз бариев тест.

— Тест? Бариев тест? — изкиска се отново Дейви. — Иска да каже клизма. Док умира да ти завира разни маркучи, където свари.

Док се ухили.

— Самата истина. Затова стой настрана от огнените гиганти. Не е здравословно.

Арни бе чувал историята, почти цялата. И сигурно би я сметнал за долна лъжа, ако не бе преживял Нощта на върколаците — както дори и най-дискретните в Хардуд наричаха онази нощ — а също и Деня на завръщането. Арни сам бе застрелял три или четири от Чедата с куршуми за сърни и всеки един от простреляните се бе надигнал, докато един от тях не се нахвърли върху Арни и не го дари с цяла нова колекция белези, които да отиват на старите три, вече сбръчкани и поизбледнели, с които се бе сдобил в никому неизвестното селце в Уиджонгбу, донесли му навремето Пурпурно сърце, както и на онзи, дето приличаше на цип, оставен от граната по време на прочистването на Таеджон.

Само че в Деня на завръщането стана тъкмо обратното. Арни и Орфи, само двамата — Орфи с пушка гаранд, а Арни с бар — успяха да повалят почти дванайсет Чеда, и то без да получат и драскотина. Това беше благодарение на сребърните куршуми.

Арни сви устни при тази мисъл. „Ще се ебаваш със съседите ми, а, помияр въшлив?“

Втори път нямаше да се получи подобно нещо.

След като бе станал свидетел на това, как върколаците изскачат изпод земята, за Арни не беше проблем да повярва, когато момчето разказваше за Скритите проходи между тяхната земя и Тир На Ног, нито пък за Огнения гигант, нито дори за Брисингамен.

„Майната му, момче, щом вярваш на това, всеки мошеник ще те изпързаля“ — каза си Арни и се ухили.

Това можеше да се случи дори и тук. Някакъв, дето се преструваше на банков инспектор, веднъж беше преметнал старата Ади Опегорд и бе задигнал всичките й спестявания и сигурно щеше да успее да се измъкне, ако Ингрид Орьосетер, която умираше да си завре носа навсякъде, не бе надничала през прозореца си и не се бе обадила на брат си, Джон Хонистед, защото видяла някаква непозната кола от друг щат, паркирана пред къщата на семейство Опегорд.

Но какво пък, защо да не повярва — ако Иън и Тори, и момичето на Тори, с Ториан и Карин Рьолке лъжеха като луди — ами майната им, майната му на всичко.

Не можеш да вярваш на всичко, но Арни Селмо вярваше на съседите си.

Карин се върна с димяща чаша кафе тъкмо когато Иън приключваше да закопчава ризата си. Едва ли са й трябвали цели пет минути, за да налее една чаша кафе, а за да смели ново и да го свари, щеше да й е необходимо значително повечко време. Просто не бе искала да се показва, докато той е със свалена риза.

— Арни? — Док наведе глава на една страна. — Какво се хилиш?

Арни сви рамене.

— Нищо особено, Док.

Карин Торсен се бе извинила и се бе качила в кабинета си, за да свърши малко работа; Иън довършваше втората си чаша кафе и третото парче торта, когато гумите на някаква кола изскърцаха на чакъла пред къщата.

На Иън му се искаше да извика Карин настрани, за да я попита какво става, но след като забелязаха, че я заглежда — ама по дяволите, как да не я заглежда, майката на Тори беше удивително красива и в интерес на истината, според Иън, доста приличаше на Фрея — прецени, че не е удобно да се промъкне в къщата, без да предизвика някоя и друга забележка.

— Върнаха се. — Дейви Ларсен вече беше скочил и куцукаше към предната част на къщата, а Арни Селмо, много по-подвижен, отколкото е обичайно за човек на неговата възраст, тръгна след него; само Хоузи се изправи бавно и тежко.

Док Шърв веднага застана до него.

— Много те моля, другите ще отидат. Искам да си кажем няколко думи насаме, Хоузи — каза той.

— Щом настояваш — отвърна Хоузи.

Иън умираше от желание да остане и да чуе разговора, но нямаше как да го направи, без да бъде нахален и да се натрапи.

Какво ставаше тук? Днес Хоузи изглеждаше доста уморен, а лекото му накуцване бе значително по-силно, но пък и той бе доста по-стар от планините наоколо — едва ли остаряваше пред очите на Иън, просто не беше възможно.

Малката процесия бе на вратата тъкмо когато Ториан Торсен паркираше голямото синьо бронко пред терасата със скорост, с която Иън дори не би си помислил да пробва, но Торсен очевидно се справяше твърде добре. Спря рязко, задните гуми бяха само на сантиметри от стълбите, и изскочи преди още Ивар дел Хивал да е откопчал предпазния си колан.

Щом видя Иън, по лицето му плъзна приятелска усмивка, която би отивала повече на пират, ако не бе белегът, който прорязваше дясната му буза, сякаш киселинна сълза си бе проправила път по лицето му, преди да се спусне надолу по челюстта.

Нито този белег, нито леко закривеният нос, който издаваше старо счупване, не можеха да скрият деликатните черти на лицето му и дългите изящни пръсти на ръцете. Изящни съвсем не означаваше хилави. Ръкостискането на Торсен бе здраво, но човек не се чувстваше застрашен от грубата сила.

— Мислех си, че ще се върнеш поне след месец — каза той. — С Тори и Маги.

Щом жена му не бе споменала, че го е помолила да се прибере по-рано, Иън нямаше никакво намерение да говори за това.

— Всичко тук започна да ми липсва — каза той и щом изрече тези думи, откри, че това е самата истина.

Колко странно. Бенджамин Силвърстайн, онова гнусно изчадие, наречено баща на Иън, го бе изритал от къщи, когато Иън престана да му се оставя да го пребива, и след това младежът бе живял в общежитията на колежите през учебната година — излизаше му по-скъпо, отколкото да си намери квартира някъде извън територията на колежа, но не можеше да си позволи да губи време в разходки напред-назад — затова си наемаше стая навън само през лятото.

Всеки път, когато се местеше в някоя от тези стаи под наем, той отново попадаше на познато място и нищо повече. Просто едно познато място.

Но ето че тук си бе като у дома, и това му се стори странно.

— Колко странно — каза Ивар дел Хивал, сякаш прочел мислите му. Той бе едър мъж, висок почти колкото Иън и сигурно точно два пъти по-як, белозъбата му усмивка бе искрена и широка на фона на щръкналата брада, толкова черна, че чак синееше.

— Това е наистина много странно, млади Силвърстоун, как е възможно да ти липсва този малък град — каза той и гласът му прогърмя като звука на голяма басова тръба. Изглеждаше смешен в обичайните за местните хора дънки и карирана бархетна риза, скроена специално за обемното му шкембе. На Иън все му се струваше, че в следващия момент ще се появи в черната ливрея на Пламенния род, обточена с оранжево.

— Място, където те харесват, ценят и чакат с нетърпение, а на теб ти липсва. — Ивар дел Хивал се разсмя и плесна с тежката си месеста длан рамото на Иън. — Колко странно. Следващото ще бъде да откриеш, че след като не си ял половин ден, си нещо малко гладен, или пък топлото меко легло ще ти се стори неудобно, когато клепачите ти тежат, или ако цели дванайсет дни не си получавал никакви ласки, оная ти работа е нещо малко щръкнала, след като си погледнал, докоснал и усетил до себе си красива жена, изпълнена с желание — каза той.

Ториан Торсен се разсмя, отвори багажника, извади плик с покупки и го подаде на Дейви Ларсен.

— Не намерих обикновени витамини, затова ти купих обогатени с минерали — каза той. — Надявам се, нямаш нищо против.

— Чудесно — каза Дейви. Остави внимателно плика на земята и пристъпи към бронкото с протегнати ръце.

— Няма нужда, достатъчно хора сме, за да разтоварим — каза Торсен. — Трябва да прибереш месото за хамбургерите във фризера, ако няма да го правиш днес, а сладоледът ще се стопи. Най-добре тръгвай към вас.

— Май си прав. — Дейви кимна и вдигна плика. — Благодаря, че ми напазарува. Бележката вътре ли е? Добре, ще ти напиша чек и ще ти го донеса по-късно.

Торсен кимна и веднага забрави за Дейви. Подаде два плика на Иън, за да ги отнесе в кухнята, а Арни, Ивар дел Хивал, Док Шърв, Хоузи и Торсен го последваха. Всеки от тях бе стиснал по два плика, с изключение на Хоузи, който носеше само един. Багажникът на бронкото се изпразни веднага и под зоркия поглед на Хоузи продуктите бяха бързо разпределени в шкафовете, в огромния хладилник в кухнята на семейство Торсен и във фризера с капак в мазето.

Торсен изнесе въглища и газ в задния двор и запали барбекюто, а Иън и останалите примъкнаха столовете си.

— Така — каза Ивар дел Хивал и се настани на стола си, сплел пръсти на огромния си корем, — как ще желаеш да стане?

— А?

— Връщаш се по-рано, което според мен означава, че нямаш търпение да потеглиш за Тир На Ног и да продължиш търсенето. — Ивар дел Хивал се протегна. — Ако питаш мен, предлагам да потренираш фехтовка с Ториан дел Ториан още около половин година, изкуството да стреляш с лък с Орфиндел и моите трикове, но…

Иън сви рамене.

— Аз не бързам.

Уреждането на работите му се получи дори по-лесно, отколкото си бе мислил. Д’Арно го бе уволнил от клуба по фехтовка, след като не се бе явил на работа, а в училище си пусна молба за отпуска, защото вече бе пропуснал часове. Наложи се само да попълни някакви документи. На Иън не му бе приятно, че са му обидени, но и нямаше как да обясни защо е изчезнал така изведнъж, затова оставаше само вариантът с официална молба за продължително отсъствие.

Имаше неколцина приятели, не особено близки, с които му се искаше да си вземе довиждане, но пък нямаше как да им каже, че смята да поеме по Скритите проходи към Тир На Ног, за да търси скъпоценните камъни от Брисингамен.

А, да, оставаше и онова гнусно изчадие, което му се водеше баща, но с него Иън нямаше какво да си каже.

Най-трудното бе превръщането на четирите раници, пълни със злато, в пари в брой, но той просто ги остави на Карин Торсен, а тя вече бе вършила подобно нещо навремето, с откраднатото от бъдещия си съпруг злато. В отлично оборудваната работилница в мазето на семейство Торсен буквите и печатът на Пламенния род изчезнаха и монетите се превърнаха в малки кюлчета, от които постепенно и предпазливо щяха да се отърват, ако се налагаше дори в продължение на години.

Иън не бързаше да си тръгва. Тори и Маги обикаляха някъде из Европа, Тори — натоварен с почти непосилната задача да съобщи на Маги, че следващия път няма да тръгне през проходите с тях.

Иън се намръщи. Маги нямаше да приеме новината спокойно, но и нямаше какво да направи. За разлика от Иън, Маги си имаше семейство и не можеше просто така да изчезне от лицето на земята, без никой да не забележи. За разлика от Тори, Маги нямаше семейство и приятели, които да я прикриват.

Да обясни на семейството си? Да бе, как ли пък не. „Слушай, татко, ще се поразходя из Тир На Ног, там, където са се оттеглили боговете в пенсия, за да потърся скъпоценните камъни от Брисингамен, в които е скрита черната материя, необходима за новото начало на вселената.“ Бащата на Маги бе клиничен психолог и веднага щеше да звънне на някой колега психиатър, за да я освидетелстват.

Освен това беше и много опасно.

Иън несъзнателно попипа торбата, в която бе прибран Убиецът на гиганти, със същия жест, с който попипваше портфейла си, когато бе в някой ресторант, за да се увери, че е в него, че не е изчезнал…

— Така, когато си готов — каза Ивар дел Хивал, — можеш да разчиташ на мен. Ще дойда с теб поне до Независимите владения. — Той сви рамене. — Там не е лошо място за начало на търсенето. Може пък някъде из Градищата да откриеш учен, който да има представа, откъде да започнеш.

Ториан Торсен изсумтя.

— Ако беше толкова лесно, ако съществуваха някакви сведения, всички скъпоценни камъни щяха отдавна да са открити.

В интерес на истината Тори, не Иън, се бе натъкнал на скрития сейф под сейфа, в който бе сложен рубинът. Приятелят му бе израсъл с Хоузи и имаше много по-добър усет към скривалищата, сътворени от Старея, отколкото Иън.

Но стига за това.

— Да не би да искаш да кажеш, че не трябва да тръгвам?

Торсен поклати глава.

— Нищо подобно. — Усмивката му едва се забелязваше, но въпреки това бе искрена. — Само че на мен ми се струва, че прекалената напористост е… неразумна.

— Съгласен съм, Ториан — кимна Ивар дел Хивал. — Не че ти казвам какво да правиш, Иън Силвърстайн, дори не мога да те посъветвам, защото нямам представа, как да постъпиш. Ти си упорит младеж и не бих искал да меря ината си с теб. — Наведе се напред, развърза работните си ботуши, свали ги, а след тях и дебелите чорапи, сгъна ги внимателно и чак тогава ги остави настрани. Стъпалата му бяха малки, не повече от четирийсети номер, но много широки. Малкият пръст на десния му крак липсваше. Сигурно имаше какво да разкаже, но пък миналото на Ивар дел Хивал бе доста богато и той можеше много да разказва.

Мъжът се изправи с пъшкане.

— Само че ако смяташ да продължиш обучението си, да започваме още сега, докато наблизо има медицинско лице, защото може да се наложи да ползваш услугите му.

— Забавлявайте се до насита. — Док повдигна чашата с кафе като тост. — Само да не забравите, че съм най-обикновен остарял провинциален лекар и ако му изтръгнеш сърцето или нещо такова, няма да мога просто да го наместя обратно.

Арни Селмо се усмихна широко.

— Бас държа, че можеш, Док. Резултат може и да няма, но ще успееш да го закърпиш.

Иън си свали обувките, нави ръкави и се изправи.

— Само леки докосвания, нали?

— Не съм съгласен. — Ивар дел Хивал стисна ръце и кокалчетата му изпукаха. — Без убийства, без трайни наранявания, мен преди са ме наранявали, а и сега нямам нищо против да си поразкървавя кокалчетата. — Приклекна, щом се отдалечиха от градинските столове. — Да видим сега дали ваканцията те е размекнала, какво ще кажеш.

Ториан Торсен бе дуелист, истински магьосник с меча, но Ивар дел Хивал бе прекарал целия си живот в служба за Пламенния род, а това означаваше години на напрегнато обучение като войн. Средните владения не бяха същите като преди векове, но от войните все още се очакваше да могат да поведат в бой рота селяни, въоръжени с копия или лъкове, ако се наложеше да се защитават Владенията, а това означаваше, че трябва да умее да се докаже, в случай на нужда, като се бие също като селянин, или в ръкопашен бой, или с импровизирани оръжия, взети от наличните градинарски инструменти. Освен че Ивар дел Хивал бе изключително умел, той бе и поне два пъти по-тежък и як от Иън.

Иън също приклекна и се измести вляво, като внимаваше къде стъпва. Само да се подхлъзне и с него бе свършено. Единственото му предимство бе младостта и бързината, всяка близост с противника му бе опасна. Ако успееше да накара Ивар дел Хивал да обикаля в кръг достатъчно дълго, по-възрастният мъж щеше да се умори и така младежът можеше да нападне и да отбележи точка в своя полза, но ако Иън се оставеше едрите ръце на опонента му да го спипат дори веднъж, двубоят бързо щеше да приключи. Иън бе губил от Ивар дел Хивал преди и усещането никак не му бе харесало.

Иън се престори, че напада, приведе се ниско под протегнатата ръка и изненадващо бързо се плъзна зад Ивар дел Хивал. Изкушаваше се да го нападне и да приложи задушаваща хватка, но реши да приложи по-консервативна тактика. Ритна Ивар дел Хивал в свивката на коленете и се опита да го удари в гръб ниско над бъбрека, но мъжът се подхлъзна.

По-скоро усети, дори не успя да види кога едрата му ръка се стрелна към него, докато падаше. Протегнатата длан на опонента се подпря на земята, за да омекоти падането, и Иън пролази на ръце, за да мине под него.

— Браво, момче. — Ивар дел Хивал отново зае началната полуприклекнала поза и се ухили на една страна. — Сега е мой ред. — Този път нападна стремително и Иън автоматично отстъпи назад, но… възрастният мъж се втурна с бързина, която младежът не бе виждал у толкова дебел човек, и една едра месеста длан стисна китката на Иън.

Нямаше никакъв смисъл да се дърпа, за да се отскубне от Ивар дел Хивал; беше пробвал преди. Затова се остави на хватката и с всички сили изтегли китката си нагоре, като същевременно успя да освободи палците си и с невероятно усилие заби изпънатите длани в бицепсите на едрия мъж.

Ивар дел Хивал изръмжа и ръцете му се отпуснаха, но когато двамата се сблъскаха, той съобрази да подложи крак на младежа и Иън усети, че губи опора, а след това една огромна тежка маса се стовари върху него точно когато се озова на земята.

Едър месест юмрук удари земята до врата на Иън.

— Смятай, че съм те праснал във врата — каза Ивар дел Хивал, докато се изправяше. Подаде на Иън ръка. — Добър опит. Още веднъж, а?

Иън вече мислеше каква нова тактика да приложи, когато Ториан Торсен ги прекъсна.

— Не. Сега е мой ред. — Торсен се бе изправил с протегната длан. — Напоследък толкова много слушах за некомпетентността на дуелистите от Стоманения род, когато нямат в ръцете си меч.

— Отлично — отвърна задъхан Ивар дел Хивал и протегна ръце. — Твой е.

— Не — ухили се Торсен. — Не го искам. Предпочитам малко по-груба игра. И искам да ми покажеш кое те накара да ги приказваш такива.

— Дори и на старите си приятели не можеш да имаш доверие, а? — Ивар дел Хивал все още дишаше тежко. — Значи остави младока да ме измори, и сега вече си готов да ми видиш сметката. Добре, я да те видим теб.

Докато двамата настъпваха, Иън чу как някой се задъхва приглушено.

Обърна се. Хоузи се бе изправил и се напъваше да си поеме глътка въздух, очите му бяха замътени и невиждащи, тялото му — разкривено, сякаш го бе ударил заряд електричество. Той се стовари на земята, обхванат от неудържими гърчове.

Глава 3 Решения

С периферното си зрение Иън забеляза как нещо полита към него и той автоматично замахна, за да отбие парчето метал, над което Хоузи работеше.

Ивар дел Хивал и Торсен спряха схватката и се загледаха слисани, а Док Шърв тутакси скочи на крака.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — каза той. — Пак ли? — Дръпна рязко стола, на който бе седял Хоузи. Гърчовете на възрастния мъж не преставаха, затова лекарят коленичи и с лекота го обърна по гръб.

Отново ли бе казал той?

— Трябва ми помощ — каза Док, без да обръща внимание, че размаханата ръка на болния перна джоба на ризата му с такава сила, че всичко вътре се разхвърча. — Карин! — Нов спазъм изтласка ръката на Хоузи нагоре и тя попадна право в лицето на Док. Док не обърна никакво внимание. Ивар дел Хивал, Ториан и Иън заобиколиха Хоузи, а Док отново извика Карин.

От къщата не се чу отговор. Когато Карин бе в кабинета си и обработваше някоя поръчка, останалата част от света не съществуваше.

Иън се отпусна на колене до Шърв. Посегна и сграбчи ръката му, а след това я задържа неподвижно.

— Какво му е?

— Остър спазматичен припадък — отвърна Док и извади неразпечатана спринцовка от чантата. — Дръжте ръцете му неподвижно. Ториан, натискай тук.

— Не трябва ли просто да изчакаме да отшуми — попита Иън и още щом изрече думите, се почувства като глупак. Ако Док преценеше, че трябва да го остави, значи щеше да го остави.

— Ами то… зависи. — Ако Док се бе обидил, това не пролича нито по гласа, нито по изражението му. — Оставяш го да отшуми, ако си сигурен, че наистина ще мине от само себе си. Обикновено става така. — Док успя да задържи мятащата се ръка на Хоузи достатъчно дълго, за да разкъса ръкава чак до лакътя. Док Шърв бе по-силен, отколкото изглеждаше. — А пък ако не отшуми и когато физиологичният разтвор би трябвало да е подействал, тогава просто ще се наложи да го оставим да премине. — Устните му бяха побелели. — Ториан, Иън. Ще ви го кажа само веднъж. Трябва да държите ръката му напълно неподвижна, за да поставя иглата във вената и да я залепя, за да може да се вкара разтворът. След това да шава колкото иска, единствено не трябва да изтръгва иглата.

— Арни, в чантата ми има телефон. Вземи го и натисни бутона за изпращане — само бутона за изпращане, или набери клиниката — кажи на Марта, че Хоузи е получил нов припадък и искам хеликоптера от Гранд Форкс в готовност, в случай че валиумът не подейства.

Той поклати глава, а ръцете му нито за миг не забавиха бързите си уверени движения, докато приготвяше спринцовката, след това я стисна странично между устните си, за да завърже тънък гумен маркуч над лакътя на Хоузи.

— По дяволите — изломоти той, все още стиснал спринцовката в уста. — Мога да му бия достатъчно успокоително, за да прекрати припадъка, но не искам да рискувам да му спра дишането. Така. Сега дръжте здраво. Започвам.

Иън стисна Хоузи за китката, докато Торсен, от другата страна на Док Шърв, стегна горната част на ръката му, а с другата предпазваше доктора от стиснатия юмрук на болния. Беше страшно как възрастният човек се гърчи, как се свиват мускулите му, как се отпускаха внезапно очите му подбелени, докато почти невъзможното дишане предизвикваше ужасно хъркане.

— Всичко е наред, Хоузи. Ей сега ще се оправиш — каза Док и проми свивката на лакътя му. — Добри вени има.

Иън ненавиждаше спринцовките. Затвори очи и извърна глава настрани, докато Док пуфтеше.

— Готов съм.

Иън отвори очи.

Пресечен лейкопласт държеше иглата неподвижна за ръката на Хоузи. Ивар дел Хивал се бе изправил над тях, стиснал малка торбичка в ръце, която Док свърза с някаква тръба.

Течността започна да се процежда и бързо изпълни спринцовката, след което той я инжектира.

— Хайде — каза той, — просто спокойно. — Док поклати глава, измърмори нещо неразбрано и отново напълни спринцовката.

Хоузи се отпусна почти мигновено. Док веднага си сложи стетоскопа и преслуша гърдите на мъжа и едва след това си позволи да се отпусне назад и да въздъхне шумно. Усмихна се.

— Валиумът е уникален — каза той, забоде спринцовката в земята, посегна към чантата си и извади нова. След това заговори отново, гласът му вече бе по-естествен и спокоен. — Това означава, че ни остават още пет, може би дори десет минути, за да сме готови с малко Тегретол, да видим дали ще успеем да успокоим топката. — Той напълни нова спринцовка и я забоде в торбичката с разтвора, а след това, докато поставяше капачка на иглата, се намръщи. Устните му се движеха, сякаш правеше някакви изчисления, а сетне нагласи течността да се процежда по-бързо. — Добре, Арни — извика през рамо той, — можеш да кажеш на Марта, че всичко е наред, поне за момента, да не праща хеликоптера.

Извади забитата в земята спринцовка, постави капаче на иглата и пусна и двете спринцовки в джоба, където държеше ненужните и вече използвани неща.

Арни подаде мобилния телефон на Док.

— Тя иска да говори с теб.

— Здрасти, скъпа — каза Док, повдигна рамото си и наведе глава, за да заклещи телефона до ухото и ръцете му да останат свободни. — Веднага примъкни дебелото си дупе в лабораторията; изпращам Арни Селмо с една кръвна проба — да, за начало кръвни показатели и функцията на черния дроб. Да извадиш и картона. Ако откриеш нещо, което наскоро не е проверявано, пусни го и него — каза той, без да откъсва очи от пациента. — Ториан, Ивар — в колата ми има носилка и метална стойка за банката с разтвора — донесете ги, за да го внесем. — Той се заслуша в нещо, което му казваха по телефона, и прехапа устни. — Да, знам. Правим каквото можем.

За вечеря всеки яде каквото намери — останала яхния, сандвичи от все още топлия домашен хляб с тънки, почти прозрачни, резени шунка, измъкната от килера, великолепни парчета гъше, шпиковани с чесън, преглътнати с вино или бира, а за десерт пиха много чаши традиционно слабо кафе и прясно опечен кекс, от който из цялата къща се разнесе приятен аромат на канела, а Карин се притесни от аромата, въпреки че Иън така и не разбра защо.

Когато приключиха, бе станало осем, прибраха мръсните съдове в съдомиялната, а Иън изнесе чаша безкофеиново кафе в задния двор. Така и не успя да разбере защо местните жители пиеха безкофеиновото кафе толкова силно.

Небето над тях бе притъмняло също като гъстата течност в чашата му, обсипано с бели като диаманти звезди. Той излезе, далече от светлината вътре. Трябваше му цяла минута, за да се адаптират очите му и да открие горе високо Млечния път. В града никога не можеш да го различиш. Там имаше прекалено много светлини, а и въздухът бе изключително замърсен.

Стори му се, че една от звездите мърда, много бавно, и чак след малко Иън разбра, че се мести от северозапад на югоизток.

Сателит. И това не можеш да видиш в града. Сега не бе подходящото време, но понякога човек успява да зърне метеоритен дъжд.

Подуши нощния въздух. Някъде отдалече се носеше миризма на скункс, но не му се стори неприятна, не и когато бе едва доловима. Дори му стана приятна.

Вратата на терасата се плъзна и Карин Торсен излезе в тъмното, очите й обиколиха за момент мрака, докато най-сетне го забеляза.

— Иън… В първия момент не те видях. — Направи няколко предпазливи крачки към него и спря. Лекият полъх на вятъра разнесе аромата на сапун и парфюм Обсешън.

— Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Ториан каза, че иска да те види на приземния етаж след около половин час. Хоузи хапна малко супа, а Марта Шърв ще остане при него довечера — обясни тя. — Боб иска да го прати в Гранд Форкс за още изследвания, но… — Тя сви рамене. — Нали го знаеш Хоузи. Не иска с него да се занимават непознати.

— Откога?

— Какво откога?

— Откога е така?

Тя поклати глава.

— Десет години не е имал припадъци, започнаха… наскоро — отвърна тя. — Въпреки че пие фенобарбитал, откакто се помня. — Тя почука с пръст по слепоочието си. — Има някакво мозъчно увреждане.

Иън стисна устни.

— Разбрах го още в деня, когато се запознах с него — каза той, сетил се за леко заваления говор, накуцването и неестествения начин, по който Хоузи държеше дясната си ръка. — Не знаех обаче за епилепсията. Състоянието му се влошава, откакто се върнахме от Тир На Ног — заяви той.

— Да.

Всичко бе ясно. Хоузи умишлено бе повредил част от ума си. Беше хитро и добре измислено, а Иън искрено се възхищаваше на куража му, въпреки че щеше да е много по-добре, ако Хоузи се бе доверил на уменията на Иън във фехтовката. Онзи последен път.

— Какво казва Док Шърв?

— Какво да казва? — Тя се усмихна. — Почти нищо не казва. Главно ругае. Хоузи винаги му е създавал проблеми.

Иън чу отварянето и затварянето на вратата, но не бе предполагал, че това ще бъде Док, придружен от Ивар дел Хивал.

— Мислех, че си се прибрал — каза му едрият мъж.

— Точно това смятам да направя — обясни Док Шърв. — Исках да те похваля, че помогна днес следобед. Добре се справи, момче.

Ивар не знаеше какво да каже. Никой не го бе хвалил отдавна.

— Благодаря — отвърна най-сетне той.

Шърв извади дебела пура от вътрешния си джоб и я разопакова.

— Прави каквото казвам, не прави каквото правя аз — каза той, отхапа края на пурата и запали клечка старомоден кибрит на подметката на обувката си. Започна да пуфти със смрадливата пура, за да я разпали, без да сваля очи от тлеещия край. — Истината е, че той е голям проблем. — Стисна пурата между зъбите си и започна да отброява на пръсти. — Нормалната му телесна температура е едва над трийсет и пет градуса. Сърцето е с ритъм четирийсет и пет, четирийсет и шест удара на минута, кръвното му е сто и деветдесет на трийсет, което кой знае какви проблеми може да създаде, само че за него си е нормално, при тестовете за стрес сърдечният ритъм става сто и двайсет, а систоличното налягане спада. — Лекарят обясняваше разпалено, все едно че ругаеше, а не изброяваше данни от прегледите. — Чернодробни ензими почти не съществуват при него, а броят на белите кръвни телца показва, че има остра левкемия, но нито черният му дроб е уголемен, нито жлъчката, нито пък има лимфни удебеления, кръвоизливи също няма, а пък когато се пореже, раната зараства неестествено бързо, не изпитва слабост, а инфекции не познава. Няма нито апендицит, нито пък белег от операция…

— Док…

— Шшш. Не съм свършил. Та както вече казах, нито има белег от оперативно изваден апендицит, нито има апендицит. Открих този факт, когато го преглеждах преди няколко години. Тогава установих, че вътрешностите му преминават съвсем гладко от тънки към дебели черва, посредством някаква междинна структура, която ще нарека средни черва — само господ знае какви са функциите на това чудо, защото аз нямам никаква представа. Вътрешностите му показват известни отклонения, но у него няма и следа от дивертикулит или дивертикулоза. — Докторът въздъхна. — Да не говорим за мозъка му. Скенерът показа десетки наранявания — сраствания — би трябвало да получава тези припадъци непрекъснато, но до много скоро нямаше никакъв проблем и положението му си бе съвсем стабилно, благодарение на смешно малко количество фенобарбитал, а доколкото разбирам, докато сте бродили из Тир На Ног — продължи той, — той не е пил абсолютно никакво лекарство, но не е имал и проблеми. — Другият мъж кимна. — Затова той за мен е един огромен проблем. — Шърв нервно пуфтеше с пурата, а димът бързо се разнасяше и изчезваше под лекия полъх на ветреца.

Ивар дел Хивал кимна.

— Аз не разбирам защо си ядосан, докторе. Това, че Орфиндел е различен от човешката раса, не е за учудване. Все пак той е от Стареите. Те не са хора, както и вестрите. Но защо се ядосваш?

— Защото — продължи Шърв, — аз съм много добър в работата си и обикновено се справям, без да се притеснявам, че няма изход. Никак не се трогнах, когато трябваше да съобщя на Отър Ларсен, че ако не спре да пие, черният му дроб ще му види сметката, както и стана, не се трогнах, докато ракът бавно стопяваше Ефи Селмо, а единственото, с което можех да помогна, бе да облекча болките й, защото друго беше невъзможно. Най-доброто, което мога да направя за чуканчето на Дейви Ларсен, е да го накарам да го маже с еусерин. — Той вирна пурата. — Всичко това има смисъл за хората, а когато не разбирам нещо, когато се налага, насочвам пациентите си към тесен специалист или в Гранд Форкс, или дори в Майо. А Хоузи ме остави да му направя изследвания и аз нямам никакво понятие как да постъпя. Да оперирам? Какво да оперирам? Мозъкът ли? И как да го направя? Да му изпиша нови лекарства ли? — Той отново дръпна от пурата. — Ще ми се да опитам смесена терапия — може да уцеля точното съотношение между Дилантин и Тегретол с някои нови хапове и да се надявам, че така състоянието му ще се позакрепи, но това си е работа за специалист, а според мен в целия Среден запад няма специалист с достатъчно опит, за да излекува един Старей.

— Това е самата истина — кимна Ивар дел Хивал. — Само че това не е причината за тревогите ти.

Док измърмори нещо нечленоразделно.

— Става по-лошо. Не откривам физически промени, но колкото повече зачестяват припадъците, изследванията показват, че състоянието му ще продължи да се влошава, и то значително. — Той разпери ръце. — Но наистина няма нищо различно — след всяко изследване се натъквам на поредната аномалия, която се оказва обичайна за него. Единственото, което се променя са припадъците, а те определено се влошават. Нищо не ми идва наум. Днес можех да викна хеликоптера от Гранд Форкс и щях да го викна, ако не бяхме успели да овладеем припадъка, но не съм сигурен, че те щяха да постигнат нещо повече.

Карин упорито гледаше настрани.

Иън въздъхна. Значи затова е искала той да се върне по-рано.

А ти какво очакваше? Че ще те повика, за да завържете любовна връзка под носа на съпруга си ли?

Не. Беше го накарала да си дойде, да направи нещо. И той знаеше не по-зле от нея какво е това нещо.

— Остава още една възможност — каза Ивар дел Хивал. — Едва ли някой от хирурзите на вестрите ще бъде в състояние да постигне кой знае какво, но това все пак е възможност. Само че едно е да ближеш рана, а съвсем друго да отвориш главата на някой и да му ровиш в мозъка, докато се оправи. Въпреки това силите му ще се възстановят значително в Тир На Ног, а това може да е повече от достатъчно.

Имаше и още нещо, което трябваше да се свърши в Тир На Ног. Хоузи имаше двама приятели на Брода Харбард, мислеше си Иън, а те и двамата притежаваха умението да лекуват.

Наричаха се Харбард и Фрида. Това бяха Один и Фрея. Фрида бе жената с дарбата да лекува, тя бе изцерила Хоузи от раните, нанесени от мразника, тя бе възстановила силите на Иън, след като довлече умиращия Хоузи от планината. Може би нейното докосване бе пазило Хоузи здрав в Тир На Ног. Ако действително бе така, значи щеше да подейства отново.

Иън потри длани. Докато бе теглил носилката, дланите му не бяха просто покрити с мехури, а разкървавени, инфектирани, а тя само за една вечер ги излекува и той отново бе в прекрасно здраве, раните изчезнаха, дори белези не останаха.

— И моите ръце започват да се потят само като си помисля — каза Ивар дел Хивал. — Бих предпочел да остана тук, докато нещата у дома утихнат, но ако няма да съм тук, по-добре да си ходя. Не искам Негово Топлейшество да реши, че селата ми могат да се управляват сам-сами, а ако няма да ги управлявам вечно, то тогава ми трябва нова жена и достатъчно време, за да се сдобия с един или двама синове. — Той се намръщи. — Мога да го взема със себе си и да видя дали въздухът и земята в Тир На Ног няма да направят чудо. Случвало се е преди, несъмнено ще се случи отново.

Иън харесваше Ивар дел Хивал; просто човек не можеше да не го хареса. Гръмкият смях и приятната добросърдечна усмивка на едрия мъж бяха заразни, а Иън високо ценеше уроците му в ръкопашния бой и стрелбата с лък, които Ивар дел Хивал настоя младежът да научи, освен инструкциите на Ториан Торсен във фехтовката.

Но това бе едно. Да остави Орфиндел в ръцете му, бе съвсем друго. Промените у Хоузи може и да го бяха превърнали в по-незначителна плячка, отколкото преди, но ако някой не повярваше на истината? Ами ако той все пак се окажеше ценен? Хоузи е бил заключван в килия неведнъж и измъчван заради тайните, които съхраняваше, а Иън не смееше да рискува това да се случи отново.

— Аз трябва да го направя — намеси се тихо той. — Харбард и Фрида едва ли ще погледнат с добро око на някой, когото не познават.

Лицето на Карин Торсен не трепваше.

— Всъщност говориш за връщане.

Точно така. Щеше да се върне, за да открие останалите камъни от Брисингамен, беше преценил, че това връщане си струваше, макар и никога да не успееше да открие това, което търсеше. И въпреки всичко бе очаквал Тори Торсен да тръгне с него. Тори не бе просто по-добър в свободния стил — дуелите — играта с мечове, от Иън; на него просто можеше да му се довери така, както никога нямаше да посмее да се довери на Ивар дел Хивал. Искаш ли да разбереш мотивите на Тори, за каквото и да е? Просто го попитай и той ще ти каже. Иън харесваше тази негова черта. Непретенциозен не означаваше глупав, но определено означаваше достоен за доверие, понякога.

А оставаше и тя. Иън тръсна глава.

— Трябва да помисля — каза той.

Шърв се намръщи.

— Не мисли прекалено дълго.

Ториан Торсен го чакаше в залата за фехтовки на приземния етаж.

— Радвам се, че се върна, Иън — каза той и посочи кукичките, където бе закачил торбата.

— Ама…

— Ама нищо, млади Силвърстайн. — Усмивката на по-възрастния мъж можеше да мине и за приятелска, ако не бе белегът, който се спускаше през бузата му чак до ъгъла на устата. Стори му се далечен, дори страшен. — Робърт Шърв ще го наглежда много по-добре от мен или теб, а сега най-доброто за Хоузи е почивката. — Той протегна ръка с дланта нагоре, пръстите му бяха разперени. — Най-доброто за теб в момента е практиката.

Торсен бе облечен в къси панталонки и тениска, дебели бели къси чорапи и гуменките, които, изглежда, предпочиташе за тренировките. Той се отпусна на една от постелките за серия разтягания и след малко Иън също се съблече, за да си сложи препаска, която миришеше на белина — проклетията започваше да го убива, ако не я дезинфекцираше редовно, а след това навлече избелели панталонки и прекъсната тениска с надпис Знам, че тази гадост ще те повлече надолу отпред, и Защо ми трябва да живея там долу? на гърба.

Той също се зае с упражнения за разтягане. Ако имаше достатъчно време за тренировки, значи имаше и достатъчно време да разгрее. По-добре сега да го позаболи, отколкото да разтегне някой мускул после.

Ториан чакаше нетърпеливо, когато Иън най-сетне се изправи и посегна към оръжието.

— Аз бих казал, че човек, който иска да превърне фехтовката в професия, ще се приготви по-бързо за урока си — каза той.

Такъв си беше той, винаги успяваше да изненада Иън. Причината не бе в обучението му по фехтовка — дуелист от Стоманения род можеше да прекара дни наред в подготовка за важен дуел, ако се налагаше и нямаше нужда да хаби минутите в безсмислено потене.

Иън си облече якето, предназначено единствено за срещите по фехтовка, нахлузи дълъг панталон върху късия, но ръкавиците остави на масата. Новата шпага с остър връх, направена специално за него от Хоузи, създаваше същото впечатление на допир като Убиеца на гиганти и въпреки че имаше опасност да получи нараняване по ръката, а още по-вероятно по китката, Иън усети, че му е приятно да я стиска в голата си ръка.

След като завърза обувките, Иън свали шпагата от стената. Щом я стисна, го прониза тръпка, но тя не бе неприятна.

Иън напрегна внимание. Вдигна шпагата за поздрав, спусна бързо маската пред лицето си, след това свали острието и се отдръпна, щом Торсен нападна, без дори да се е прикрил зад маската си.

„Майната ти, учителю Ториан“ — помисли си той и в същия момент реши, че не може — не, това не бе истина, не би приел несериозно Ториан единствено защото по-възрастният мъж не си бе спуснал маската. Само че Иън не искаше да го нарани в очите, докато тренираха.

Двамата се доближиха и Иън започна с любимия си ход, сиксте, след което отпусна върха и насочи нисък удар, който профуча покрай шпагата на Торсен и го докосна по прасеца, а при отдръпването си успя да отбие рипоста на противника.

Торсен се ухили.

— Браво — каза той. — Очаквах да започнеш с обходен удар, но ти майсторски ме подведе. — Гласът му прозвуча спокоен и невъзмутим, въпреки че през всичкото време търсеше слабост в отбраната на Иън, а върховете им се сблъскваха с мелодично звънтене, докато най-сетне Торсен атакува и отбеляза точка високо на ръката, с която Иън държеше оръжието, точно преди ударът на младежа да го докосне по лявата буза в мига преди да парира острието на Торсен.

Възрастният мъж изръмжа от болка, Иън се поколеба за момент, прекалено дълъг момент, в който Торсен поднови атаката, отби острието на Иън и го остави незащитен, неподготвен, дори без опора за отстъпление.

Острието на Торсен докосна гърдите на Иън и младежът пробва нападение в последната минута, използвано само веднъж преди това: изтласка се назад, краката му поддадоха, тупна тежко по гръб на пода и остана без въздух, но не успя да възпре острието на мъжа да отбележи точка с прецизно попадение в гърдите, точно над сърцето. Поне вдигна шпагата в права линия, така че Торсен щеше да се наниже на нея, ако не бе спрял атаката си навреме.

— Добър опит — каза Торсен и свали шпагата, за да подаде ръка на Иън и да му помогне да се изправи. — Бях решил, че си загубил тренинг след ваканцията, но старите ми очи не ме подведоха, работил си — сигурно със сабльор.

Иън се усмихна и прие предложената ръка. Бе по-силна, отколкото неговата щеше да стане, а мускулите на китката изглеждаха стегнати, здрави, не като на фехтовчик, но това бе само за да го вдигне от пода.

— В Басетер открих клуб по фехтовка и направих няколко сеанса — каза Иън, докато вдигаше маската.

— Нали не си ги учил на свободен стил? — попита Торсен.

— Не съм — отвърна Иън и вдигна шпагата. Изправи се. — Започваме ли отново, този път и двамата с маски. — Червената резка на бузата на Торсен, където го бе пернало острието на Иън, се открояваше все повече. Ако бе с Убиеца на гиганти, щеше да го прореже чак до скулата и да направи близнак на белега от другата страна на лицето на Торсен.

— Както кажеш.

Иън си наложи да се съсредоточи, но успя да спечели само една от следващите няколко точки, а Торсен отново пое ролята на наставник и накара Иън отново да преиграе ударите им на бавни обороти, стъпка по стъпка, като спираше, за да преразгледат различните възможности и възможностите на възможностите.

Торсен непрекъснато го фаулираше или заради стъпка, направена накриво, или заради замах, започнат частица от секундата по-късно от необходимо или напротив, прекалено прибързано, или заради загуба на равновесие.

Буквалният превод на това, което Торсен наричаше „свободен стил“ на английски, на берсмолски означаваше „стратегия“. Принципно под „стратегия“ се разбираше продължителен двубой със саби, с отбелязване на точки на принципа на схватките с шпаги и забрана да се бележат точки непосредствено след постигната победа, като по този начин се подчертаваше необходимостта да се предпазиш дори след като си нанесъл удар.

Всяка школа във фехтовката бе произлязла по свой си начин от дуелите — двубоите с рапири водеха началото си от мъже, които не се примиряваха само с пускането на първа кръв; началото на боя с шпаги бе поставено в един по-малко див век, когато повечето дуели са приключвали при първа кръв, когато едно докосване е било достатъчно. Свободният стил — стратегията — бе започнала с поддържането на уменията, превърнали войните от Средните владения в най-известните бойци от единия до другия край на Тир На Ног, а по-късно от схватките, с които се уреждали правни въпроси и въпроси на честта в петте Градища, където всяко попадение служело да забави опонента, да го принуди да се откаже поради загуба на кръв, схватки, в които никой от противниците не се отказвал единствено защото кръвта му била по острието на съперника.

Всеки стил си имаше своите недостатъци в истинския бой и Иън си помисли, че току-що бе открил един от недостатъците на свободния стил. Но поне за момента бе най-добре да премълчи. Освен това по-възрастният мъж го бе изпотил здравата.

— Искам да тръгна с теб — каза Ториан. — Нека да дойда аз, вместо сина ми.

— С мен ли?

— Ясно е, че ще се наложи ти да отведеш Хоузи. Поне за мен от известно време е повече от ясно, а за жена ми от по-отдавна. Ти си добре дошъл в… дома на Харбард, а това може да не важи за останалите, а за мен и дума не може да става да ме посрещнат с отворени обятия.

— Така ли? — А каква му беше целта на Торсен с тази молба? Ами да. Разбира се! Щеше да защити сина си.

— Няма да те подведа, Иън. Мога да съм ти от полза, но не и когато става въпрос за Харбард, а може да се окаже, че не мога да постигна нищо и във Владенията. Аз съм положил клетва, Иън, и въпреки че е хитър и пресметлив, Едноокият никога не разчита на хора, пристъпили честта си. Младите воини заслужено се радват на възхищението му. Поне ги предпочита, зависи как ще погледнеш на въпроса.

— Ще си помисля — каза Иън. — Нека първо да видим дали Тори няма да се обади през следващите дни. — Той смръщи чело. — Я чакай. Имам една идея.

— Така ли? — Торсен сви вежди.

— Тори нали носи кредитна карта, когато пътува? Златна Американ Експрес.

Торсен сви рамене. Това бе въпрос на пари и сметки, а както бе възпитан, парите и сметките бяха женска работа и въпреки че не приемаше подобно занимание за нещо долно, предпочиташе просто да не го забелязва.

— Може, но ако исках да разбера, щях да попитам жена ми.

— Да — кимна Иън. — Май си прав. Ще попитам жена ти.

Торсен отново сви рамене.

— Както искаш.

Иън я откри в кухнята да вади чистите съдове от съдомиялната.

Беше петък, когато според строгите правила в къщата на Торсен бе ред на Хоузи да вдига и почиства, но ето че правилата все пак се оказваха достатъчно гъвкави, когато Хоузи бе в леглото, за да се възстанови след припадъка си.

— Имам нужда от номера на Амекса на Тори — каза той.

Карин му се усмихна.

— Вземи моята, ако нямаш Американ Експрес… но всъщност ти имаш, нали аз ти я извадих.

Иън се беше ухилил от ухо до ухо.

— Не, не искам пари назаем от него. Искам да я използвам, за да разбера къде се намира.

С изненада откри, че усмивката й се стопи, и забеляза, че в първия момент тя се поколеба.

— Ще се кача да видя дали ще го намеря.

Иън остави бавно слушалката и се отпусна на тумбестото кресло в хола на Арни. Бавно и спокойно, това бе едно от правилата: контролирай гнева си. Проблемът си е твой, не е на никой друг. Ако се владееш и не си го изкарваш с удари по предметите, няма да си го изкарваш с удари и по хората.

Въпреки това бе ужасно потискащо.

Арни Селмо бе облякъл пижама с разръфани маншети и много стар кариран хавлиен халат. Чехлите му шляпаха, докато се приближаваше от кухнята с две високи чаши. Ледени кубчета леко подрънкваха, когато остави едната на клатушкащата се масичка до лакътя на Иън.

— Благодаря, Арни — каза Иън и отпи. Богат наситен плодов вкус, но с познат аромат… — Ред Зингер ли е това?

Сбръчканото лице на стареца грейна.

— Кой е казал, че не можеш да научиш един дърт пес на нови трикове? Много хубав студен чай е това, а на моята възраст мога да мина и без кофеин. — Арни се настани на съседния тумбест фотьойл. — Успя ли?

— Не. — Иън поклати глава. — Проблемът е, че може да са къде ли не между Лисабон и Букурещ и няма начин да ги открия. Карин каза, че последно се е чула с тях, когато са били в Париж, но аз проверих хотела и се оказа, че са заминали преди повече от седмица, а едва ли ще се върнат през идващите две. — Той се намръщи. — Учудвам се, че Тори е тръгнал, след като е знаел, че Хоузи е в такова състояние.

— Не би го направил. Няма начин. Не и Тори — изсумтя Арни. — Ама той Хоузи не беше зле. Е, имал е припадък, но само един-единствен път. След като не си бе пил лекарствата толкова дълго, Док каза, че нямало нищо за чудене. — Подхвана с пръсти малката порцеланова фигурка от края на масата, а след това я върна на точното й място.

Иън въздъхна.

— Реших, че идеята ми е гениална. Взех номера на кредитната карта на Тори от Карин и им звъннах, за да ми кажат къде е използвана за последен път. Целият ни свят е едно голямо село, по телефона можеш да направиш каквато си искаш проверка.

— И се оказа, че той не я е използвал.

Иън поклати глава.

— Не поискаха да ми кажат. Това си е сметката на Тори и никой, който не е упоменат в тази сметка, не може да измъкне и дума от Амекс. — Той посочи телефона. — Дори да става въпрос за спешен случай.

— Я виж ти — Арни смръщи чело. — Значи не желаят да ти дадат информация, но едва ли ще ти откажат, ако ги помолиш да им оставиш ти някаква информация.

— Какво?

— Обади им се. Сигурно ще се наложи да говориш с някого от началниците. Обясни, че има някакъв домашен проблем, след това ги помоли да обозначат сметката, така че следващия път, когато той я използва, да изискат някакво потвърждение и едва след като той го направи, да му се каже, че трябва да се обади у дома. Следващия път, когато използва картата, ще получи съобщението.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Защо да не се съгласят? А ти си длъжен да опиташ.

Той тъкмо посягаше към телефона, когато се звънна.

— Ало?

— Иън? Боб Шърв се обажда. — Гласът на Док звучеше съвсем спокоен. — Хоузи има нов пристъп и му слагам повече валиум, отколкото ми се иска. Нещо става тази вечер, просто не разбирам какво, но не съм сигурен дали хората в Гранд Форкс ще успеят да се справят, дори и той да ми разреши да им се обадя. — Някъде зад него се чу шум. — Той казва, че иска да го преведеш тази вечер. Сега.

Беше страшно, но имаше нещо хубаво в това, някой да се нуждае от теб.

— Тръгвам веднага. Кажи на господин Торсен да извади две от раниците за спешни случаи, ще ми трябват. — Семейство Торсен винаги държаха приготвени раници с неща от първа необходимост. — Ивар да извади носилката от колата ти. Свалете го в приземието.

— В приземието ли?

— Просто го направи. — Иън затвори и стана. Е, той бе свикнал да пътува с малко багаж, а и освен това дори не си бе отварял багажа след завръщането.

Пътуването с малко вещи можеше да означава да зарежеш всичко ненужно. Взима се само най-важното: Убиецът на гиганти, ботушите и дрехите. Я вдигай саковете, ще събереш каквото трябва у семейство Торсен, при това ако остане време.

— Ще те изпратя — каза Арни. Той вече си бе обул дънките и бархетна работна риза, която висеше на слабото му тяло. Сложи си тежки ботуши и ги завърза с повече лекота, отколкото бе обичайно за човек на неговата възраст. — Тъкмо ще ти помогна.

— Добре. — Иън прехвърли колана на Убиеца на гиганти през рамо, взе сака и излезе в нощта. Арни Селмо го последва.

Докато минат по пътеката през горичката и стигнат къщата на семейство Торсен, входната врата зад решетката против комари бе вече оставена отворена. Вратата към приземието също бе отворена и надолу зееха широки удобни стълби.

За Иън мазетата и приземията винаги означаваха влажни мрачни помещения, но в къщата на семейство Торсен бе съвсем различно. Централното антре, осветено от луминесцентни лампи, водеше към работилница от дясната страна, перално помещение право напред и залата за фехтовка с още една работилница от дясната страна. Иън пристъпи към залата за фехтовка, където го чакаха останалите.

Торсен и Ивар дел Хивал бяха облечени за път, Ивар — във военни панталони и широка тениска с яка, а Торсен в дънки и работна риза, и двамата с високи ботуши, удобни за дълги преходи.

Док Шърв сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, косата му бе щръкнала на всички посоки, под ризата, наполовина напъхана в панталона, се виждаше яката на червена пижама.

Във всеки друг случай Иън би обърнал специално внимание на хубавите крака на Карин, които се подаваха под къс черен халат, но състоянието на Хоузи бе толкова тежко, че младежът сам се притесни от посоката, в която се отклониха очите му.

Възрастният мъж лежеше под одеяло, вързан за носилката с колан през кръста, гърдите и глезените, дясната му ръка също бе обездвижена, само лявата бе оставена свободна. Лицето му имаше зеленикав оттенък, въпреки че този цвят донякъде се дължеше на тихо бръмчащите луминесцентни лампи. Очите му бяха стъклени, вперени невиждащо напред, дишаше накъсано, въпреки че щом видя Иън, малко се поуспокои.

Иън коленичи до носилката.

— Мислиш ли, че ще ти подейства добре, ако преминем? — Що за тъп въпрос? Иън много добре знаеше, че силите на Хоузи са значително по-големи в Тир На Ног, а и друг избор просто нямаше.

— Къде ще преминавате? — изръмжа Шърв.

— Тихо, докторе — изръмжа на свой ред Ивар дел Хивал. — Младият Силвърстоун знае какво прави, също както ти си наясно, когато става дума за хирургия и обща медицина.

Хоузи понечи да каже нещо, но от устата му излязоха само неясни вопли.

— Каквото и да смятате да правите, правете го по-бързо — каза Арни. — Като гледам, май няма къде по-зле да става.

— Да. — Иън се отпусна на лакти и колене до пътеката за фехтовка. Предишния път, когато преминаха, Хоузи бе свършил всичко, освен това не Иън, а Хоузи притежаваше умения да отваря скрити ключалки, от които Тори разбираше доста повече, отколкото Иън. — Кажи на Тори, че ще оставя следа като скаутите, в случай че реши да тръгне след нас.

— Щом искаш, въпреки че не виждам защо да го прави — каза Ториан Торсен и клекна, за да му помогне. — Оставих му карта за брода на Харбард.

Иън кимна.

— Две крачки пред мен, а? Добре.

— Не мислите ли… — Карин Торсен замълча. — Искам да поговоря с теб насаме, Иън. Моля те.

Той усети очите на останалите, вперени в гърба му, и я последва през антрето към пералното помещение.

Тя отвори уста, а след това я затвори.

— Трябва да те помоля за една услуга. Моля те, не позволявай на съпруга ми да тръгне с теб.

Той не знаеше какво да каже.

— Решението му не зависи от мен. Хоузи е… искам да кажа, че е бил с…

— Хоузи ми е много скъп от толкова отдавна, че вече губя следите на времето — прекъсна го тя. — Само че се страхувам и аз… мен ме е страх да остана тук сама, без Ториан.

Щеше да му е много по-лесно да я убеди, ако неотдавна глутницата Чеда не бяха нахлули в къщата посред нощ и не я бяха завлекли полугола и окървавена през друг Скрит проход към Тир На Ног.

Иън се зачуди защо той не изпитва страх. Не че очакваше с нетърпение да се върне в Тир На Ног — или всъщност очакваше? Беше се върнал оттам преди половин година и вероятно тъкмо това бе проблемът. Е, на това лесно щеше да му се намери лек, а и той нямаше особена нужда от помощта на Ториан.

Ръката му напипа ефеса на Убиеца на гиганти.

— Всичко е наред. Ще го помоля да остане.

— Не. Той няма да те послуша, ако просто му кажеш; трябва да настояваш. — Тя направи крачка към него. — Моля те — продължи тя. — Не му позволявай да ме остави сама. Никога не съм се преструвала на герой, защото не съм, Иън. Докато бяхме в Тир На Ног, се налагаше да се държа смело, това ми костваше толкова много и… Напълно безполезна съм в такива неща и не се преструвам. Не мога… моля те. Моля те.

Тори и Маги не бяха разказали нищо подобно на Иън, но в момента младежът не бе в настроение да спори. Карин знаеше по-добре от него колко изплашена е била и Иън не я винеше.

— Ами… — Той разпери ръце. — Аз ще…

Не си спомняше да е пристъпвал към нея — никога не би посмял да започне нещо с майката на Тори, със съпругата на Ториан, но кой знае как стана така, че тя се озова в прегръдките му, топла, разплакана на рамото му, а близостта й го притесни заради леката дреха, с която бе облечена.

Той отдръпна ръце, за да не посегне към нея. Винаги бе намирал майката на Тори за невероятно привлекателна, но какво, по дяволите, ставаше тук?

— Добре, добре — каза той и сви юмруци. — Ще му кажа. Ще стане както искаш.

Тя се отдръпна.

— Благодаря ти — прошепна тя, а гласът й бе тръпнещ шепот.

Тя, изглежда, дори не забеляза, че и той трепереше като лист.

Иън се върна бързо в залата за фехтовка, полагайки невероятно усилие да спре треперенето.

„Идиот — каза си той, — мисълта, че ще пълзиш през Скритите проходи, не те плаши, а губиш самообладание, щом една красива жена те докосне. Ако те беше целунала, сигурно щеше да се напикаеш.“

„Я млъквай — каза си той. — Това ще го мислиш по-късно?“

— В думите на Карин има смисъл — каза той, а именно че ако една хубавица в късо халатче ти ревне на рамото, си готов да направиш каквото й скимне — ще възникнат проблеми, ако Ториан дойде.

Измисляше си всичко, но думите му прозвучаха много правдоподобно.

— Ако и той дойде с нас, веднага ще възникнат проблеми със Стоманения род, а дори Ториан дел Орвалд да иска да помогне на приятеля на внука си — може би щеше да им помогне; Тори му харесваше — той си остава Маестрото по дуелите. Длъжен е да изпрати хората си по петите на Ториан Предателя.

Торсен отвори уста, след това я затвори и най-сетне отново я отвори.

— Ти говореше за пътуване до Брода на Харбард, не до Градищата в Средните владения.

— Ами ако не намерим това, което ни трябва, при Брода на Харбард? — Иън поклати глава. — Не. А и да не забравяме Чедата на Фенрис. Те идваха веднъж тук и…

— Тогава ни изненадаха. Втори път няма да се случи, вече не. — Арни Селмо изкриви устни. — Точно сега едва ли нещо може да се промъкне покрай Дейви Ларсен и партньора му, просто е невъзможно. Ние сме винаги на пост…

— Но само на изхода, който знаете — каза Иън. — Към Скритите проходи води път, който е точно под краката ви, за който нямате представа, че съществува, и нямаше и да разберете, ако Хоузи не ми го беше показал. — Входовете бяха скрити от очите на обикновените наблюдатели, така бяха създадени. Ако не знаеш къде да търсиш, щеше да гледаш наоколо и никога нямаше да успееш да ги видиш.

Иън очакваше да се разрази спор, но Ториан Торсен се изправи.

— Както прецениш — отвърна той. — Само че аз…

— Освен това — каза Ивар дел Хивал тихо и се приведе към Ториан Торсен, — шампионът трябва да вземе решение, не ти, стари приятелю. — Той се изправи и тръгна към Иън. — Ще ме вземеш ли за спътник, Иън Силвърстоун? Ако не друго, то поне ще имаш нужда от още един чифт ръце, които да придържат другата страна на носилката.

Иън кимна.

— Надявах се да предложиш. — Щеше да се радва Тори да е с него, или вместо Ивар, или с него, но нищо; нямаше време за губене. Обърна се към Док Шърв. — Натъпчи го, с каквито лекарства намериш за необходимо — каза той. — Мислиш ли, че трябва да носим нещо с нас?

— Лекарства ли? — Шърв се усмихна на една страна. — Разрешителното ми важи само за Северна Дакота. Нямаме споразумение с Тир На Ног — каза той. Сви рамене. — Знам, че нещата там са различни, но доколко? Дали Валиумът ще потисне дишането повече или по-малко? Колко ефективно е действието на тегретола? — Той отвори чантата си и започна да вади неща, след това въздъхна. — По дяволите — каза лекарят и започна да ги прибира. — Каквото ще да става. Взимайте всичко. По-добре да носите неща, които са ви излишни, отколкото да няма това, което ви трябва. — Затвори лекарската чанта, закопча каишките и я подаде. — Използвайте наръчника на Мерк и преценявайте сами.

— Вземи ме — каза тихо Арни Селмо.

Иън се обърна стреснат.

— Вземи ме — повтори Арни. — Фармацевтичният ми лиценз е изтекъл, но двамата с Ефи държахме „Лекарства Селмо“ повече години, отколкото ми се иска да си спомням. Не съм младеж, но не нося очила и мога да вървя повече от всеки друг, а ще съм до вас, ако се наложи да разчитате на някой излишен да ви пази гърба.

— А? — Иън не разбираше. — Как така излишен? Кой е излишен?

Арни го гледаше право в очите.

— Аз — отвърна тихо той. — Аз съм излишен от… по дяволите, момче, мога да ти кажа откога е така, но ти никога… — Той замълча, след това отново заговори, гласът му бе приглушен и дрезгав. — Само че ти не я познаваше и това няма да значи нищо за теб — говореше той. — Много по-як съм, отколкото изглеждам, а и не съм й обещавал да… — За момент затвори очи. — Не съм й обещавал да не правя подобно нещо, а съм излишен също като използвана салфетка. — Той погледна Торсен. — Аз съм горе-долу размерите на вашето момче, малко по-тесен в раменете. Ще ми дадете ли нещо, което да ми стане.

Лентата за фехтовка се наклони на скритите си панти и се отвори към черната дупка.

Това не бе черна дупка. Светлината на фенерчето не се отразяваше.

Иън закачи лентата-врата за подпорната греда, след това провери възлите на импровизираната люлка, с която щяха да спуснат носилката на Хоузи. Иън си спомни какво бе направил Хоузи миналия път; този проход бе еднопосочен.

Дали Хоузи го беше открил, или сам го бе създал? Тогава Иън не се бе сетил да попита, а и до този момент не бе имало случай. Щеше да попита по-късно.

Извади парче дърво от едно сандъче и пъхна края му в тъмното.

То се плъзна тихо надолу, а когато го извади, долната част я нямаше. Иън вдигна края. Беше отрязан равномерно, на една страна, ръбчетата — гладки, сякаш обработени с пила.

Очите на наблюдателите се разшириха, когато ги огледа.

— Не се колебайте, и двамата. И, за бога, дори няма да трепвате, когато спускате Хоузи. — Опита се да си представи нещата. — Дупката е само в една посока, ако го люшкате, докато го спускате, ще бъде разрязан. Не се мъчете да го пускате постепенно и плавно. Просто го закрепете над отвора и пускайте, аз ще го хвана.

Устата на Иън пресъхна, той усети вкус на сол и желязо, но си наложи да се усмихне спокойно. Това бе нещо, научено от Огнения Херцог: еднакво лесно е да извършиш това, което се налага, със стил и смелост, или да го направиш разтреперан и обезверен.

Изтегли бавно Убиеца на гиганти, вдигна го в знак на бърз поздрав, след това го прибра отново в ножницата с шумно щракване и скочи в мрака.

Глава 4 Още едно завръщане

Тори и Маги пиеха последното си питие във фоайето на Алгонкуин, когато се оказа, че има проблем с кредитната карта Американ Експрес.

Бе необичайно да се чувстват толкова спокойно и удобно. На Тори никога не му бе минавало през ум, че ще се почувства у дома в — той потръпна — Ню Йорк. Уф!

Но беше така. Колко бе хубаво да можеш да прочетеш заглавията на вестниците или надписа на пастата за зъби; бе истинско удоволствие да си викнеш такси и да оставиш иранеца шофьор да се чуди какво си му казал. Беше просто неповторимо усещане да успееш безпроблемно да включиш самобръсначката в контакта, да разбереш на мига какво продават уличните търговци, да приемеш полицая на улицата за приятел, а не за враждебно настроен пазител на реда.

Персоналът на Алгонкуин, съставен изключително от професионалисти, му хареса след намръщените дръпнати служители в Париж — поведение, което стана още по-ясно изразено, дори примесено с презрение, когато Тори се опита да използва френския, научен в гимназията — но сигурно всеки американски хотел щеше да му хареса.

Беше чудесно да се върнеш у дома, нищо че домът, далече от родния дом, наречен Ню Йорк, беше мърляв, гъмжащ от хора, шумен, пълен с престъпност.

Два дена тук, кратък престой в Сейнт Луис — Тори не гореше от желание да се запознава с родителите й, но Маги настояваше, а се бе оказало, че е много по-добре да се шегува с приятелката си, отколкото да се карат — и отново вкъщи за две седмици, преди началото на учебната година.

Това вече бе друг проблем. Училище в Тир На Ног? В края на краищата, май отговорът бе именно Тир На Ног. Баща му и чичо Хоузи цял живот го бяха подготвяли за този момент, въпреки че не го признаваха дори пред себе си, въпреки че татко му, каквото и да ставаше, не би го пратил доброволно да търси скъпоценните камъни на Брисингамен.

А нима имаше по-неотложна работа от това да се уверят, че безценните камъни са в сигурни ръце? Не, просто не бе възможно.

— Май нямаш търпение да се върнеш — отбеляза Маги.

— Така е. — Той кимна. Момчето от малък град си остава провинциалист, реши той. Непрекъснато си мислиш, че хората, с които се сблъскваш, са ти познати, че тези, които виждаш за пръв път, замислят нещо, че светът е пълен с мошеници и неприятели. А Ню Йорк гъмжеше от непознати. — Нищо, че там е скромно и непретенциозно.

Тя се изкиска.

— Да, бе, как ли пък не. Скромно и непретенциозно. — Тя бе виждала дома на семейство Торсен. Не бе някое лъскаво местенце, но се оказа невероятно удобно. Удивително какво можеше да се постигне с много работа и пари, когато си решил, че не е нужно да вдигаш палат.

Той се усмихна.

— Добре де. Но там всичко ми е познато.

— Ах ти, селянче, ако от време на време излизаше от прашния утъпкан път и отваряше по някоя и друга книга, може би щеше да научиш нещичко за другите места, за да се чувстваш приятно, когато ги посетиш. Като например тук.

— Това тук е фоайето на хотел. Хубаво е, но… — Беше светло и просторно, а лекото течение от ресторанта довяваше аромат на телешко и чесън, но въпреки това си оставаше фоайето на един хотел.

— Това не е просто хотел. Тук всеки ден се провеждат срещи на кръглата маса на Алгонкуин — каза Маги, поне за десети път и се отпусна на стола си, за да го погледне над чашата Върджин Мери. Беше предложила глътка на Тори, за да опита, но той отказа; на Маги Кристенсен може и да не й беше горещо, но той гореше. Откъде това момиче се бе сдобило с този вкус към черния пипер, за него си оставаше загадка; поне да беше от Ню Орлийнз или от онези части на страната, които негов приятел наричаше границата „Мескин“.

— Това вече си ми го казвала — сви рамене Тори. — За мен не означава кой знае какво.

— Робърт Бенчли, Джеймс Търбър…

— Аниматорът ли? — попита той, с единственото намерение да я подразни. Понякога обичаше да се прави на пълен невежа.

— … Дороти Паркър значи не е кой знае какво, така ли? — попита тя. Той не можа да прецени дали възмущението й бе искрено или престорено. — Тори никога не успяваше да разбере напълно Маги и едва ли някога щеше да успее.

— Дороти Паркър ли?

Тя нацупи устни.

— Не си ли чувал:

Той надигна бутилката „Сам Адамс“, без да обръща никакво внимание на чашата, поставена до него.

— Цинизмът ти отива. — По дяволите, на нея всичко й отиваше. Дори и сега, въпреки че бе облечена точно като за път с огромна небесносиня риза от сурова коприна върху памучна тениска и клин, косата й, вече пораснала до раменете, бе вързана на кок, свит под черната барета, която си купи от улицата в Париж.

Няколко дни по-късно Тори взе новата барета от нощното шкафче и забеляза, че на етикета пише „Произведено във Филипини“. Много точно казано, пишеше, защото с няколко разреза на острия комбиниран нож на специалните части Тори ликвидира проблема.

По-добре да запази илюзията, отколкото Маги да се разочарова заради нещо толкова елементарно; за Тори добротата стоеше над истината.

Той повика сервитьора и му подаде кредитната карта Американ Експрес. Разчиташе на пари в брой и на пътнически чекове, които бе купил, преди да отпътуват от страната — един от навиците на семейство Торсен бе по възможност да не оставят писмени следи и доказателства за престоя си — но ако двамата с Маги носеха прекалено много в брой, можеха да привлекат излишно внимание при влизане в някоя страна, затова използваше кредитната си карта на места и в хотели, където така или иначе имаха писмени сведения за тях. Бе възпитан, че семейните пари са личен въпрос и едва наскоро му обясниха защо е така. Последното, което можеха да си позволят майка му и баща му, бе някой завистлив клюкар, като например данъчните или финансова полиция да се заемат да проучват произхода на богатството на семейство Торсен. Въпреки че с течение на годините мама много внимателно бе изпрала всички капитали и ги бе умножила и инвестирала особено внимателно, най-доброто бе да живеят тихо и скромно без много шум.

Особено сега, след като Тори и Иън й бяха оставили почти един милион долара в златни монети от Градището Фалиас в Средните владения, пренесени в раниците. Щяха да са й необходими години, за да превърне това богатство в пари в брой и инвестиции, при това ако никой не й пречеше.

Въпреки това, каза си с усмивка Тори, не всеки младеж на двайсет можеше да си позволи да раздели своя дял от този милион с приятелката си, без да се замисля и притеснява.

Това бе възможно, благодарение на парите на мама и татко, и въпреки че мама не остана никак доволна, татко пет пари не даваше. Той все още не бе преодолял възпитанието си и приемаше финансовите въпроси за нещо, с което един мъж не би си цапал ръцете.

Колко е хубаво да те отгледа баща, възпитаван в Средните владения.

— Моля да ме извините, господин Торсен — сервитьорът се бе върнал, по лицето му имаше добре заучена маска на безпристрастност. — Струва ми се, че с кредитната ви карта възникна малък проблем.

Тори едва се сдържа да не изпъшка. Бяха пътували месеци наред и бяха понатрупали някоя и друга сметка, а хората от кредитната организация покриваха сметките всеки месец, нали така, само че мама би трябвало да е възстановила разходите точно в деня на изтичането на срока, нито ден по-рано (какъв е смисълът да се пилее лихвата дори само от един-единствен ден), нито ден по-късно (винаги е добре да имаш отлично кредитно досие).

— Виж ти — Маги се приведе напред. — Отказали са да ти приемат кредитната карта.

— Не-не-не, господине — побърза да уточни сервитьорът. — Когато се опитах да пусна сумата, излезе съобщение да се позвъни в Американ Експрес, господине. Служителят ме помоли да обясня, че сумата е приета, че няма нищо нередно със сметката ви, помолиха ме да ви предам извиненията им, но биха искали да разговарят с вас. — Той се усмихна с професионална учтивост.

Маги се намръщи. Тори веднага стана. Това никак не му хареса. Наложи си да върви бавно и небрежно, също като сервитьора, докато минаваха по дебелия килим във фоайето към рецепцията.

Слушалката на старинния телефон с шайба бе отворена.

— Ало? — каза Тори.

— Обажда се Мадлин Алеси. Аз съм началник-отдел обслужване на клиенти в Американ Експрес. С господин Ториан Торсен ли говоря? — попита женски глас.

— Да, аз съм.

— Единствено за потвърждение и идентификация — продължи тя, — бих искала да ви помоля да ми съобщите моминското име на майка си.

— Рьолке — отвърна той. — Р-Ь-О-Л-К-Е. Сега ще ми кажете ли за какво става въпрос?

— Със сметката ви всичко е наред, господине, няма абсолютно никакъв проблем, моля да ме извините за безпокойството. Мъж, който се представи за баща ви, помоли да се обадите незабавно у вас, било спешно — леля ви Джен била откарана в болница, това предаде.

— Благодаря ви, ще се обадя веднага.

— Благодаря ви, че използвате услугите на Американ Експрес.

По дяволите! Тори затвори телефона и забърза през фоайето към обществените телефони.

Нямаше никаква леля Джен, изобщо никога не бе имало лели и чичовци. Чичо Хоузи не му бе истински чичо, майка му бе единствено дете, а поне доколкото знаеше, семейството на баща му се състоеше единствено от Ториан дел Орвалд и жена му.

Но за обаждането у дома всичко бе ясно.

Пръстите му бързо набраха кода за региона, а след това домашния номер. Майка му се обади на третото позвъняване.

— Ало?

— Мамо, аз съм, Тори. Какво става?

Тя мълча толкова дълго, че Тори отвори уста и понечи да попита дали все още е на телефона.

— Доста… сложно е за обяснения по телефона.

Едно от правилата бе делата на семейството да не се обсъждат по телефона.

— Мога ли нещо да направя?

Последва ново дълго мълчание.

— Можеш да се прибереш час по-скоро.

Той кимна.

— Добре. — След това го озари мисъл. Всъщност мислите бяха две. — Мога ли да говоря с татко?

Този път колебание нямаше.

— Разбира се.

Баща му се обади почти веднага, очевидно бе чакал до телефона. Вече не се притесняваше, че баща му е изчезнал.

— Да — каза той.

— Хавад ер дереин исти вейен? — попита Тори и продължи на берсмолски: — Има ли някаква опасност?

— Не — отвърна баща му на същия език. — За нас тук няма, поне в момента. Ако държаха нож до гърлото на майка ти, едва ли похитителите щяха да ми позволят да го спомена, дори и на берсмолски, дори и да го говореха. — Тори чу приглушен смях и не бе сигурен дали баща му се забавлява, или е впечатлен. — Възникнаха обаче проблеми с Хоузи и двамата с приятеля ти заминаха.

Заминали? Това означаваше…

— По дяволите! — каза Тори. Иън бе импулсивен, но чичо Хоузи не се поддаваше на приумици. Сигурно бе станало нещо безкрайно важно. — Добре, качваме се на следващия самолет. Ще ме вземете ли от Гранд Форкс?

— Обади се, щом разбереш кога ще кацне самолетът. Ще те посрещнем. Има ли още нещо, което се налага да обсъждаме в момента?

— Мисля, че не.

От другата страна баща му затвори. Той бе възпитаван в общество, където сбогуването бе доста официална процедура. Двайсет години в Хардуд го бяха променили, но той така и не успя да си наложи да казва „довиждане“ по тази необикновена екзотична измислица, наречена телефон.

Когато затвори, Маги бе до него.

— Какво става? — попита тя.

— Иън и Хоузи са заминали — каза тихо той.

— Заминали за… — Очите й се разшириха. — Олеле!

— Баща ми иска да се прибера незабавно. — Което означаваше, че той иска или да ги последва незабавно, или пък да изпрати Тори след тях. Всъщност беше ясно какво иска: баща му щеше да защитава дома им много по-успешно от Тори, а Стоманеният род нямаше да хукнат след Тори. Татко бе готов да го защитава от всичко, но това важеше и за мама, а те бяха достатъчно разумни хора.

— Тръгваме двамата — каза замислено Маги. — Ще трябва да измислим нещо за пред родителите ми, но…

— Няма — каза той и поклати глава.

Тя кимна само веднъж.

— Аз бях скритото асо на баща ти, когато се сблъскахме с Чедата, и това бе особено важно. — Лицето й стана строго. — А работата е там, Тори, че наистина има начин да ме спреш, но знам, че няма да го направиш.

Да, в интерес на истината Маги не бе толкова добра с меча като Тори, просто не бе тренирала достатъчно дълго, но тя доста умело въртеше шпагата и според разказите на татко му не се страхуваше да замахва и пробожда, когато се налага. Това наистина бе решило нещата, когато Чедата приклещили мама, татко и Маги в Скритите проходи. Чедата отписали Маги като още една ненужна женска…

— Да не ревнуваш? — попита тя.

— Моля?

— Спомням си, че имаше един Бранден дел Бранден, който се интересуваше от мен. — Тя се усмихна.

Това бе самата истина. Бранден дел Бранден се бе опитал да убие Тори заради Маги. Това бе достатъчно доказателство, че се интересува от нея.

— Да не би да смяташ да ни държиш далече един от друг? — попита тя. Гласът й вече не звучеше небрежно. — Не си спомням да съм казвала, че няма да се срещам с други. Или има нещо, което не съм разбрала?

Тори стисна устни. По дяволите, тя бе решила да го постави в отбранителна позиция, а единственото му желание бе да я предпази от опасностите.

Нямаше никакъв смисъл да спори с Маги. Тя бе същата като майка му: по един или друг начин си постигаше своето. Въздъхна и даде знак на чиновника на рецепцията.

— Ще ни приготвите ли сметката, ако обичате. Трябва да тръгваме за летището.

Маги се усмихна едва-едва.

— Сега е мой ред да събера багажа — каза той и й подаде кредитната си карта Американ Експрес. — Защо не запазиш две места за следващия полет за Гранд Форкс?

Докато вървеше към асансьорите, тя вече бе отворила бележника си и набираше някакъв номер.