Почти две седмици Мат и Аруула останаха при нарките, за да си отдъхнат от умората на миналите дни.

Планинците отгатваха по погледа им всяко тяхно желание. Когато Мат помоли Йорл за необходимото, за да си направи летателен апарат, с който той и Аруула можеха да напуснат планините, старейшината дори заповяда да съборят една от хижите в селото, за да предоставят на Мат животински кожи и дървен материал, от които имаше нужда за осъществяване на проекта си.

Пред изумените погледи на жителите на селото Мат се зае да конструира делтаплан по начина, по който в неговото време летяха любителите пилоти. Като летец той разбираше достатъчно от аеро- и термодинамика, за да може да измайстори годен, товароносим летателен апарат и всъщност след няколко опита успя да нахвърли на чертеж един делтаплан за който вярваше, че безопасно може да свали двама души де долината.

В деня, когато се сбогуваха, цялото село беше на крака.

Йорг държа кратка прощална реч, в която с прекалено възторжени думи още веднъж благодари на Мат за помощта му. Поднесе му огърлицата си, която беше направена от нокът на нарка-то, и която, затапена с восък, съдържаше малко от фосфоресциращата вода. С умилително-патетични слова даде на Мат почетната титла „Нарка-нето“ — новият закрилник на нарките.

Тогава дойде редът на Сам.

На красивото й лице се четеше нескривана тъга. Съжаляваше, че Маддракс щеше да напусне селото, винаги се бе надявала тайно, че героят от своя страна щеше да я избере за жена.

Сега трябваше да се задоволи само с още една целувка на раздяла — и да му поднесе цвете.

— Ледена роза — обясни тя тъжно. — Цъфти и през зимата.

— Благодаря — каза Мат и сложи подаръците в раницата си.

— Ще дойде ли Маддракс пак някога на гости на нарките?

Мат погледна нагоре към небето, което, сияйно и безкрайно се простираше над планините.

— Кой знае? — рече. — Може би… някога.

— При нашите огньове винаги ще има място за вас — увери ги Йорл.

— Благодаря — каза Мат.

Тогава се обърна, затегна себе си и Аруула с ремъците. Варварката измърмори недоволно и удостои делтаплана със скептичен поглед.

— И ти вярваш, че с това нещо ще можем да летим?

— Съвсем сигурен съм — отвърна Мат с намигване. — Аруула трябва мене доверява…

Заеха местата си под делтаплана, който стоеше готов на склона. От сурови талпи Мат беше издигнал нещо като ски-шанца, щом като веднъж се озовяха на нея, връщане назад нямаше…

Закачи ремъците за щангите. Аруула, която висеше пред него като малко герулче върху гърдите на майка си, тихо изруга. Варварката съвсем открито заявяваше, че този начин на летене въобще не й е по сърце. Предпочиташе гигантските скакалци и ненормално мутиралите огромни мравки…

— Сбогом! — извика Мат и махна на нарките с ръка на прощаване. Тогава двамата с Аруула заеха стартова позиция и изчакаха следващия удобен пристъп на вятъра.

— Сега! — извика Мат и той и спътницата му се затичаха се с делтаплана надолу по склона, към пропастта и се стрелнаха в студения утринен въздух.

Аруула, която здраво бе затворила очите си, нададе пронизителен писък, когато загуби почва под краката си и я задържаха единствено коланите.

— Не се страхувай! — успокои я Мат, чиито две ръце бяха върху командния трапецовиден лост и управляваше сигурно планера.

— Не се страхувам! — отвърна му обидено тя. — Аруула никога не се бои…

Мат направи лек завой, мина покрай хълма, на който стояха нарките и им махаха с ръце.

Тогава накара планера да опише по-остър завой и се спусна като хищна птица надолу, срещу далечната долина.

— Меердуу! — извика високо Аруула, но вятърът отнесе вика й.

Загрузка...